Половин свят - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джо Абъркромби (Част IV Велики дела) #6

Част IVВелики дела

Сбогуване

Трън прибра внимателно греблото и потупа нежно излъсканото и потъмняло от потта на дланите ѝ дърво:

— Сбогом, приятелю. — Греблото беше самото безразличие, затова тя просто въздъхна дълбоко, прехвърли сандъка с вещите си през борда, после го последва и скочи на кея.

Майка Слънце се усмихваше над Торлби от ясно, синьо небе и Трън килна назад глава, притвори очи и прие с усмивка целувката на соления бриз по белязаните си бузи.

— Ето това наричам аз хубаво време — прошепна, припомняйки си задуха и жегата на Първия сред градовете.

— Виж се само. — Рълф спря да привързва въжето на носа на кораба и поклати невярващо оплешивяла глава. — Не мога да повярвам колко много си пораснала от деня, в който седна зад греблото. И нямам предвид само на ръст.

— Дойде момиче, а си тръгваш жена — каза Досдувой и я стисна в задушаваща прегръдка. — Помниш ли онзи екипаж от тровенландци по „Божествена“? Как пееха песен за тебе? Женският дявол, убил десет воини и спасил живота на императрицата на Юга! Жена, която диша огън и хвърля светкавици от очите!

— И имала змия за опашка, така ли беше? — изръмжа Фрор и ѝ намигна с осакатеното си око.

— Толкова време прекарах в зяпане на задника ти — поде замислено Кол, — пък да не видя, че имаш опашка… Ау! — Майка му го перна зад врата.

Досдувой продължаваше да се смее и клати глава:

— И какви очи облещиха тровенландците, като разбраха, че това си ти!

— И как се молеха да се бият с теб — включи се Рълф. — Горките глупаци.

— Предупредихме ги — изръмжа отново Фрор. — Как им го каза, Сафрит?

— Тя може и да не диша наистина огън, но все пак ще се опарите.

— Нарита им бледите задници, един по един, а накрая хвърли капитана им в реката! — викна Кол, скочи на парапета на борда на кораба и тръгна по него, разперил широко ръце настрани.

— Цял късмет, че не се удави, с всичкия този лед — каза Рълф.

Въпреки топлината на слънцето, Трън потрепери при спомена:

— Богове, беше студено на връщане по „Божествена“.

Ледът беше дошъл рано тази зима и пука ли пука под кила. Само седмица след като минаха Прохода, скова напълно реката. Наложи се да изтеглят „Южен вятър“ на брега и отново да го използват като заслон. В продължение на два мразовити месеца се гушеха като зазимено стадо овце под него.

Трън продължаваше да тренира така упорито, все едно все още чуваше гласа на Скифър. Може би дори още по-усърдно. Би се с Досдувой и Фрор, с Кол и Рълф, но въпреки че той през цялото време гледаше, никога повече не повика Бранд.

Всяка сутрин се будеше по същото време, по което я будеше Скифър. Стоеше над него в тъмните, мразовити утрини, обвита в облак пара от дъха си и го гледаше как спи на земята. Искаше ѝ се просто да се сгуши на топло до него, както преди. Вместо това се обръщаше на другата страна и тичаше, стиснала зъби от болката в крака. Тичаше през побелялата пустош, загледана в издигащия се към бледосивото небе стълб дим от огъня на лагера им. Елфическата гривна блестеше с ледена бяла светлина на китката ѝ.

Беше получила каквото искаше. Каквото щат да казват Хъннан и останалите като него, тя се бе доказала като воин, извоюва си почетно място в екипажа на пасторския кораб, пееха се песни за геройските ѝ дела. Беше изпратила дузина мъже през Последната врата. Спечели безценна награда, подарък от най-влиятелната жена в света. И сега обираше реколтата на труда си.

Хиляда мили самота и пустош.

За разлика от всички останали, Трън винаги бе ценяла самотата си. Сега ѝ се повдигаше от нея повече отколкото на всички останали. Затова остана на пристанището на Торлби и прегърна здраво Сафрит, смъкна Кол от парапета на борда и започна да роши чорлавата му глава, а той започна да се дърпа засрамен в ръцете ѝ. После сграбчи Рълф и го целуна по голото теме. Придърпа Досдувой и Фрор в обща, вмирисана на пот и вкиснато прегръдка. Вечно начумерен гигант и белязан ванстерландец, мърляви, вонящи като говна и страшни като вълци при първата им среща, а сега по-близки от братя.

— Богове, как само ще ми липсвате, ужасни копелдаци такива.

— Кой знае? — обади се майка Скаер от палубата, все така изтегната сред багажа, където беше прекарала почти целия път обратно до дома. — Пътищата ни може да се пресекат отново много скоро.

— Да се надяваме, че няма — промърмори Трън под нос. Вгледа се в тези така познати две лица и реши да направи последен опит. — Как се сдоби с този белег, Фрор?

Ванстерландецът отвори уста, безсъмнено готов с поредната шега. Винаги имаше готова шега по въпроса за белега. Но тогава погледът му се стрелна към нейните белязани бузи и той замълча. После пое дълбоко дъх и я погледна право в очите.

— Бях на дванайсет. Гетландците нападнаха преди зазоряване. Отведоха повечето хора от селото в робство. Майка ми им се опълчи и те я убиха. Аз се опитах да избягам, но водачът им ме посече с меча си. Помисли ме за умрял и ме остави. Остави ми и този белег.

Такава била истината, значи, достатъчно грозната истина. Но Трън видя в погледа на Фрор, че това не беше всичко. Начинът, по който я гледаше я накара да настръхне. Гласът ѝ потрепери, докато задаваше въпроса:

— Кой беше водачът им?

— Наричаха го Хедланд.

Трън се вторачи в меча на кръста си. Бащиният ѝ меч.

— Този меч е бил, значи?

— Боговете забъркват странни гозби.

— Но ти плава през цялото това време с гетландци! Би се рамо до рамо с мен. И си знаел през цялото време, че съм му дъщеря?

— И се радвам, че го направих. — Фрор сви рамене. — Отмъщението е път, който води в кръг. Започва с кръв и стига до кръв. Смърт чака всички ни. Човек може да върви по отредения му път към нея, превит под тежестта на стаен гняв и омраза. Аз вървях така в продължение на години. Може да се остави те да го отровят. — Той пое дълбоко дъх и издиша тежко. — Или пък може просто да ги отмине и забрави. Да се пазиш, Трън Бату.

— Ти също — промърмори тя, смаяна, останала без думи. Не знаеше какво да мисли дори.

Обърна се да погледне за последно „Южен вятър“ — укротен след дългото плаване, привързан за кея. Бялата боя на гълъбите на носа и кърмата беше започнала да се лющи. Този кораб бе неин дом в продължение на година. Най-добър приятел и най-върл враг. Познаваше всяка дъска и всеки железен клин по този кораб. Но сега ѝ се струваше различен от онзи, с който беше потеглила. Носеше следите на лошо време и тежка служба, беше белязан, но и кален от тях. Също като нея. Тя му кимна тържествено за сбогом, нарами сандъка си и се обърна…

Бранд стоеше пред нея, толкова близо, че почти подушваше дъха му. Беше навил ръкавите на ризата и белезите по ръцете му бяха изложени на показ — изглеждаше по-силен, по-спокоен и по-красив от всякога.

— До скоро виждане, тогава — каза той.

Беше приковал очи в нея през провесените пред лицето му кичури коса. Трън имаше чувството, че бе прекарала последните шест месеца в опити да не мисли за него, което се оказа почти толкова болезнено, колкото и мисленето за него, всъщност повече заради яда, който я обземаше при всеки провален опит. Не е лесно да забравиш някой, който е само на три гребла пред теб. Вечно пред очите ти е — подпрял лакът на греблото, полуизвърнат, поглеждащ назад.

— Ъ-хъ — промърмори тя и заби поглед в земята. — Предполагам. — Заобиколи го, прекоси паянтовите дъски на кея и продължи нататък.

Може би не беше лесно да се раздели така с него, след всичко, което бяха преживели. Може би беше страхливка, че го направи. Но просто трябваше да го остави зад гърба си, а с него и разочарованието си, срама и глупостта си. Когато трябва да направиш нещо, отлагайки го, не печелиш друго, освен болка.

Проклятие, започваше да звучи като Скифър.

И това я зарадва.

Торлби беше променен. Всичко беше по-малко, отколкото си го спомняше. И по-сиво. И по-празно. Пристанището не беше така оживено както преди — тук-там някой посърнал рибар вадеше от лодката си мрежата със сребрист улов. Пред портите стояха на стража воини, но млади и това я накара да се замисли, с какво ли бяха заети всички останали. Разпозна единия, беше го виждала в тренировъчния квадрат. Докато минаваше с бодра крачка покрай него, очите му станаха на паници.

— Тя ли е? — чу някой да мърмори зад гърба си.

— Трън Бату — прошепна някаква жена, снишила глас все едно изричаше заклинание.

— Онази от песните?

Ха, да не повярваш, вече се носят легенди за нея, че я и предхождат на всичкото отгоре? И Трън изпъна гордо рамене, докара най-смелото изражение на лицето си, отпусна надолу ръка и изложи на показ блясъка на елфическата гривна.

Тръгна по „Улицата на наковалните“ и купувачите до един извръщаха глави и зяпаха, ударите на чуковете секнаха, ковачите вдигнаха глави от работата си, да погледнат навън от работилниците си. И Трън си заподсвирква. Песента на тровенландците за женския дявол, спасила императрицата на Юга.

Защо не? Заслужи си го, нали?

Продължи нагоре по криволичещите, стръмни улички, по които беше слязла с отец Ярви, след като я извади от тъмницата, за да я отведе до Скекенхаус, до Калийв и Първия сред градовете. Все още познаваше всеки камък по тези тесни улички. Вървя по тях само преди година, а ѝ се струваше, че бяха минали сто.

Чу мърморене зад гърба си и видя, че се беше сдобила с малка „свита“ от дечурлига, чиито смаяни лица надничаха иззад ъглите на къщите. Изглеждаха точно като онези, които някога следваха баща ѝ, когато вървеше из Торлби. И точно както правеше той, тя им се озъби и изсъска заплашително и те се пръснаха крещейки.

Скифър казваше, че историята се върти в кръг.

Тясната къща и изтрито в средата стъпало пред вратата с нескопосаната резба на баща ѝ бяха същите, но нещо в гледката им я разтревожи. Сърцето ѝ напираше да изскочи, когато посегна да отвори вратата и тя размисли, сви юмрук и почука. Зачака търпеливо, засрамена като просяк, въпреки че стоеше пред собствената си къща. Пръстите ѝ стискаха силно кесийката на врата ѝ. Не спираше да мисли за историята на Фрор.

Може би баща ѝ не беше чак такъв герой за какъвто го бе смятала. Може би майка ѝ не беше чак такъв злодей. Може би никой не е нито само едното, нито само другото.

Майка ѝ отвори вратата. На Трън ѝ бе така странно, след толкова много преживяно през последната година, да я види съвсем същата. Просто няколко сребристи косъма в повече. Изведнъж се почувства отново дете, наложила смелото изражение като маска на лицето, за да прикрие гнева и страха си.

— Майко… — Трън опита да сложи някакъв ред в чорлавата половина на главата си и пръстите ѝ се засуетиха със сребърните и златни пръстени, вплетени в кичурите и масурите. Ама че глупост, подобна четина не можеше да се разреши и със секира. Зачуди се къде ли ще я жегне първо острият език на майка ѝ: шантавата коса, грозните белези на бузите, опърпаните дрехи, или…

— Хилд! — Лицето на майка ѝ грейна и тя я стисна в прегръдките си с такава сила, че Трън усети как се задушава. После изпъна ръце, стисна я за раменете и я огледа от глава до пети, все така грейнала от щастие и пак я прегърна. — Съжалявам, Трън…

— Можеш да ми казваш Хилд. Ако така искаш. — Трън се разсмя. — Харесва ми да го чувам от твоята уста.

— Преди никога не ти харесваше.

— Много неща се промениха през последната година.

— Тук също. Война с Ванстерланд, кралят е болен, баба Вексен държи корабите настрана от пристанището ни… но за това има време после.

— Хубаво. — Трън затвори бавно вратата след себе си и се облегна с гръб на нея. Едва сега осъзна колко изморена беше. Имаше чувството, че не може да помръдне, че просто ще се свлече надолу и ще се тръшне по задник на пода.

— Очаквахме ви още преди седмици. Започвахме да се тревожим. Е, аз започнах да се тревожа в деня, в който тръгнахте…

— Ледът ни забави.

— Трябваше да се досетя, че половин свят разстояние не може да спре дъщеря ми да не се прибере у дома. Пораснала си. Богове, колко си пораснала само!

— Няма ли да кажеш нещо за косата ми?

Майка ѝ протегна ръка, прибра един от масурите зад ухото ѝ и докосна нежно белега на бузата ѝ:

— Интересува ме единствено, че си жива и здрава. Чухме ужасяващи истории… баща Мир да ми е на помощ, какво е това? — Майка ѝ сграбчи китката на Трън, вдигна я и светлината на елфическата гривна огря лицето ѝ и заблещука в златисто в сведените ѝ към нея очи.

— Това… — прошепна Трън, — е дълга история.

Добре дошъл

Беше казал, че ще помогне за разтоварването на кораба.

Сигурно защото реши, че така прави добро. Може би защото още не беше готов да остави екипажа, не можеше да понесе мисълта, че ще си тръгне просто ей така. Или може би защото се страхуваше да застане лице в лице с Рин. И да открие, че е пострадала, докато го е нямало. И че вини него за това.

Затова каза, че стига да не се налага да вдига сам кораба, ще помогне за разтоварването. Защото искаше да прави добро. В края на краищата няма много случаи, в които да правиш добро другиму, без в това добро да няма поне тресчица личен интерес.

И като приключиха с разтоварването и половината екипаж вече се беше разотишъл, той прегърна Фрор, Досдувой и Рълф. После се посмяха, припомняйки си нещата, казани от Одда по „Божествена“. Смяха се, докато майка Слънце не слезе ниско над хълмовете зад Торлби и вдлъбнатините на резбата на Кол, които се виеха по цялата дължина на мачтата, не потънаха в сенки.

— Свърши страхотна работа по тази мачта, Кол — каза Бранд, вдигнал глава нагоре към върха ѝ.

— Разказва цялата история на пътешествието ни. — Кол се беше променил много от деня на потеглянето им. Беше все така чевръст и припрян, но гласът му беше надебелял, а чертите на лицето станали по-мъжествени. Ръцете му бяха станали по-сигурни и сега галеха нежно фигурите на дървета, реки, кораби — красиви, изящно вплетени една в друга. — Тук долу, в основата, е Торлби. „Божествена“ и „Непристъпна“ текат от тази страна нагоре, а от другата — надолу, а Първият сред Градовете е на върха на мачтата. Тук прекосяваме Разбито море. Ето тук Бранд вдига кораба. А ето тук срещаме Дженър Синия.

— Умно ми е момчето, а? — Сафрит го прегърна здраво. — Добре че не падна от проклетата рейка да си разбие главата в палубата.

— Щеше да е голяма загуба — промърмори Бранд, все така запленен от гледката на мачтата.

Кол продължи да им показва отделните части от дърворезбата:

— Скифър изпраща Смърт в равнината. Принц Варослаф е препречил с веригата си реката. Трън се бие със седем мъже. Отец Ярви сключва съюз с императрицата, а… — Той се наведе, издялка още малко от една коленичеща фигура в основата на мачтата с притъпения вече от дялкане нож и издуха стърготините. — Това тук съм аз, довършвам дърворезбата. — Отстъпи назад, нахилен до уши. — Готово.

— Майсторска изработка — каза отец Ярви и прокара сакатата си длан по фигурите. — Намислил съм да я побия в двора на Крепостта, за да може всеки гетландец да види великите дела, извършени в негово име, и не на последно място сред тях — великият подвиг от изработването на дърворезбата.

После усмивките повехнаха и очите се напълниха със сълзи — осъзнаваха, че това е краят на пътуването и семейството им се разотиваше. През целия път съдбите им бяха така гъсто преплетени една в друга, а отсега насетне щяха да вървят всеки по собствения си път — пръснати като листа от бурен вятър, кой знае до кои далечни пристанища, а това, дали пътищата им щяха се пресекат отново, зависеше от капризите на боговете.

— Лош късмет — промърмори Досдувой и поклати бавно глава. — Тъкмо намираш добри приятели и те си отиват от живота ти. — Лош, много лош късмет…

— Оо, стига си се вайкал за този твой лош късмет, гигантски дръвник такъв! — сопна се Сафрит. — Съпругът ми извади лош късмет като го отвлякоха в робство. Но той не се отказа и се бори до последно да се върне при мен. Никога не изгуби надежда, умря в битка на живот и смърт и спаси другарите си по гребло.

— Така си беше — каза Рълф.

— Спаси ми живота — добави отец Ярви.

— А ти после спаси моя и този на сина ми. — Сафрит сръга Досдувой в рамото и сребърните гривни на ръката му издрънчаха. — Виж колко много имаш! Сила, здраве и богатство! И приятели, които един ден може да се върнат в живота ти!

— Така е, кой знае кого ще срещнеш по криволичещата пътека към Последната врата? — промърмори Рълф и се почеса замислено по брадата.

— Това е добър късмет, проклетнико, не лош! — продължи Сафрит. — Благодари на който бог решиш, за всеки ден живот.

— Въобще не го бях погледнал откъм тази му страна — каза Досдувой и сбърчи замислено чело. — Оттук насетне ще се старая първо да мисля за благословиите си. — Той подреди внимателно гривните на ръката си. — И почвам веднага, след като изиграя една игра на зарове. Една-две игри. — Обърна се и тръгна към града.

— Някои мъже никога не се научават — промърмори Сафрит, загледана след него с ръце на хълбоците.

— Никои мъже не се научават — поправи я Рълф.

Бранд му подаде ръка:

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Кормчията стисна ръката му и го плесна по рамото. — Силен зад греблото, силен в стената от щитове. Имаш сила и ето тук. — Той тупна леко Бранд в гърдите и се доближи до него. — Да стоиш в светлото, момче, нали така?

— Всички ще ми липсвате. — Бранд извърна поглед към Торлби, в посоката, в която беше тръгнала Трън и преглътна тежко. Да си тръгне просто ей така, без дума дори, все едно нищо не беше станало през тази една година. Това болеше.

— Не се тревожи. — Сафрит сложи ръка на рамото му и го стисна. — Има колкото искаш други момичета.

— Но малко като нея.

— И това е лошо, така ли? — обади се майка Скаер. — Сещам се за поне една дузина от Вулсгард, които ще си издерат очите една на друга за момче като теб.

— И това е хубаво, така ли? — отвърна ѝ Бранд. — Аз като цяло предпочитам жена с очи.

Майка Скаер присви своите и го изгледа продължително, което го смути още повече.

— Ето защо ще избереш победителката.

— Разумна и практична както винаги — намеси се отец Ярви. — Време е да ни напуснеш, майко Скаер. — Той погледна към воините на стража пред градските порти. Мисля, че сега ванстерландците се радват на още по-малко популярност в Торлби, отколкото обикновено.

— Майката на враните отново танцува по границата — отвърна гърлено тя.

— Именно затова работата ни като пастори е да говорим с думите на Бащата на гълъбите, да отворим свитата в юмрук ръка.

— Този съюз, който предлагаш, — майка Скаер се почеса с унило изражение на лицето по голата глава, — да попиеш проливаната в продължение на хиляда години кръв, не е дребно начинание.

— Но е достойно за песните начинание.

— Мъжете, каквито са глупаци, предпочитат да пеят за правенето на рани, не за лекуването им. — Очите ѝ представляваха просто две тънки, сини цепки, когато ги извърна към Ярви. — Боя се, че зашивайки една, ще отвориш друга, по-дълбока. Но ти дадох думата си и ще направя каквото мога.

— На какво повече можем да се надяваме. — Елфическите гривни издрънчаха на ръката ѝ, когато Ярви я стисна за сбогом. После погледът му, хладен и безразличен, се насочи към Бранд. — Приеми благодарностите ми за помощта ти, Бранд.

— Просто си вършех работата, за която ми плащаш.

— Свърши повече, ако питаш мен.

— Е, значи просто се опитвам да върша добро, предполагам.

— Ще дойде време, когато ще ми е нужен човек, който не го е грижа само за всеобщото благо, а просто за вършенето на добро. Може би тогава ще те потърся, какво мислиш?

— За мен ще е чест, отец Ярви. Признателен съм ти за всичко това. Че ми даде място на кораба си.

— Не, Бранд, аз съм ти задължен. — Пасторът се усмихна. — И се надявам много скоро да мога да ти се отплатя.

Бранд тръгна нагоре по хълма, през шатри, колиби и зле скалъпени бараки, изникнали като гъби след дъжд по склона пред градските порти. Бяха много повече, отколкото преди година. Войната с ванстерландци беше прокудила народа от земите по границата и те бяха дошли да се сгушат под стените на Торлби, търсейки сигурност.

Светлината на газени лампи струеше на снопове през дупки и процепи по кирпичените стени на колибите, в тъмнината се носеха гласове, отнякъде се чуваше тъжна песен. Подмина огромен огън — пламъците и виещите вихрушки от искри осветяваха изпитите лица на деца и старци. Във въздуха се носеше силната миризма на дим, тор и некъпани тела. Вкиснатият мирис на детството му, само дето сега бе така сладък. Защото вече знаеше, че това тук повече нямаше да е негов дом.

Докато вървеше, усещаше кесията на врата си да се поклаща под ризата. Тежка кесия беше. Червено злато от принц Варослаф, жълто от императрицата на Юга и чисто сребро с лика на кралица Лейтлин на него. Достатъчно за добра къща в подножието на Крепостта. Достатъчно, за да не ѝ липсва на Рин нищо повече. Усмихваше се, когато отвори рязко вратата на колибата им.

— Рин, върн…

Озова се лице в лице с неколцина непознати. Мъж, жена и деца? Пет деца? Шест? Седяха скупчени един в друг край огнището, край което някога топлеше премръзнали крака, но нито следа от Рин.

— Кои сте пък вие? — Обзе го страх и сложи ръка на дръжката на кинжала.

— Всичко е наред! — Мъжът вдигна умолително длани. — Ти си Бранд, нали?

— Същият. Къде е сестра ми?

— Не знаеш ли?

— Ако знаех, щях ли да питам? Къде е Рин?

Беше добра къща в подножието на Крепостта.

Къща на богата жена, със стени от гладко издялан камък, цял втори етаж и драконова глава в края на гредата на билото на покрива. Приветлива къща от чиито прозорци струеше през дървените капаци светлината на домашно огнище. Красива къща с ромолящ поток от едната страна и тясно дървено мостче над него. И добре поддържана също — вратата беше прясно боядисана в зелено. Над нея висеше и леко се поклащаше от вятъра дървена табела с формата на меч.

— Тук? — Бранд не веднъж беше изкачвал с товар на гърба стръмните улички до богаташките къщи в тази част на града, до същата тази улица. В тази къща обаче не беше идвал, нямаше представа какво може да търси в нея сестра му.

— Тук — отвърна мъжът и потропа на вратата.

И Бранд зачака пред вратата, чудейки се каква точно поза да заеме, но когато тя се отвори, го свари в някакво неловко положение между две.

Рин беше променена. Може би повече, отколкото той самият. Не беше повече момиче, а жена. Беше по-висока, лицето ѝ по-изпито, а тъмната ѝ коса беше подстригана късо. Беше облечена във фина туника, красиво извезана покрай шията. Точно каквито носеха заможните търговци.

— Всичко наред ли е, Хейл? — попита тя.

— Повече от добре — отвърна мъжът. — Имаме посетител. — Той отстъпи настрани и светлината от къщата падна върху лицето на Бранд.

— Рин… — изграчи Бранд и замълча, защото не знаеше какво повече да каже. — Аз…

— Ти се върна! — Тя се хвърли на врата му с такава сила, че насмалко да го повали по гръб и го стисна в задушаваща прегръдка. — Какво сега, цяла нощ ли ще стоиш на вратата и ще зяпаш? — Тя го изтика през вратата. — Поздрави децата от мен! — Провикна се през рамо на Хейл.

— С радост!

И Рин затвори с крак вратата зад гърба си и смъкна сандъка от рамото на Бранд. Когато се наведе да го остави на каменния под, от пазвата ѝ провисна верижка, сребърна верижка със сребърен ключ на нея.

— Чий е ключът? — промърмори Бранд.

— Ти какво, мислеше си, че ще се омъжа, докато те няма ли? Ключът е мой, от собствените ми ключалки. Гладен ли си? Жаден ли си? Има…

— Рин, чия е тази къща?

Тя се усмихна насреща му:

— Моя. Твоя. Наша.

— Тази къща? — Бранд я зяпна. — Но… как…

— Казах ти, че един ден ще направя меч.

Бранд се ококори от изненада:

— Ще да е било достойно за песните острие.

— И крал Удил така мисли.

Бранд се ококори още повече:

— Крал Удил?

— Открих нов начин за претопяване на стоманата. По-горещ начин. Първото острие се пръсна на парчета, докато го калявах, но второто удържа. Гейден каза, че трябва да го дадем на краля. И кралят се изправи в Залата на боговете и каза, че стоманата е отговорът, а това е най-добрата стомана, която някога е виждал. Както чувам, сега носи меча навсякъде със себе си. — Рин сви рамене сякаш това кралят да носи твоя меч не беше кой знае какъв повод за гордост. — И след това всички искаха да им направя нов меч. Гейден каза, че повече не може да ме държи при себе си. Каза, че сега аз съм майстор, а тя чиракът. — Тя сви пак рамене. — Благословена от Тя-която-удря-наковалнята, както се казва.

— Богове — прошепна Бранд. — Пък аз си мислех, че сега аз ще променя живота ти. Успяла си сама.

— Но ти ми даде възможността да го направя. — Тя хвана китките му и огледа белезите. — Какво се случи?

— Нищо. Едно въже се изплъзна, докато минавахме Прохода.

— Май това не е краят на историята.

— О, имам много по-добри истории за разказване.

Устните на Рин се изкривиха в презрителна гримаса:

— Само да не са за Трън Бату.

— Тя спаси императрицата на Юга от чичо ѝ, Рин! Императрицата! На Юга.

— Тази съм я чувала. Пеят песента из целия град. Била убила сама дузина мъже. После станаха петнайсет. Последният път, като я чух, бяха вече двайсет. Била също така хвърлила някакъв дюк от покрив, избила до крак цяла орда хора коне, спечелила безценна елфическа реликва, че на всичкото отгоре вдигнала сама цял кораб. Кораб вдигнала, пфу! — изсумтя презрително Рин.

Бранд повдигна озадачено вежди:

— Явно песните надскачат истината.

— Има време, ще ми разкажеш истината после. — Рин свали газената лампа и го преведе през друга врата, откъдето нагоре тръгваше тъмно стълбище. — Сега ела да си видиш стаята.

— Имам стая? — промърмори Бранд с облещени от изненада очи. Колко често бе мечтал за това? Във времето, когато нямаха ни покрив над главите си, ни храна в стомасите, ни едничък приятел в целия свят, освен един другиго.

Рин го прегърна през раменете и той се почувства у дома.

— Да, имаш стая.

Грешни впечатления

— Мисля, че имам нужда от меч.

Трън въздъхна и положи внимателно бащиния меч на масата. Светлината на пещта очерта ясно всяка от многото драскотини по нащърбеното острие. Беше изтерзано острие, почти изкривено от точене и лъскане в продължение на много години. Кожената намотка на дръжката беше цялата мазна и оръфана, а евтината желязна топка на края ѝ се бе разхлабила и дрънчеше.

Чиракът хвърли просто бегъл поглед на меча, а на Трън не отдели и толкова от вниманието си.

— Мисля, че си права — отвърна ѝ тя. Беше облечена с кожен, осеян със следи от прогорено елек, носеше кожени ръкавици до лактите и ръцете и раменете ѝ бяха покрити с капчици пот. Коравите ѝ мускули изпъкваха всеки път, когато преобръщаше парчето метал върху нажежените въглени.

— Добър меч е. — Трън погали нежно с пръсти белязаната стомана. — Беше на баща ми. Видял е много работа. И в неговите ръце и в моите.

Чиракът просто кимна. Момичето явно имаше доста чепат нрав и никакви маниери, но същото важеше и за Трън и затова тя не му отдаде много значение.

— Тук ли е майсторът ти? — попита я.

— Не.

Трън зачака нещо повече от просто „не“, но то така и не дойде.

— Кога ще се върне?

Момичето просто изсумтя, извади парчето метал от жарта, огледа го внимателно, ръгна го обратно сред облак от искри и то изсъска гневно.

Трън реши да опита отново:

— Търся майстора оръжейник от Шеста улица.

— И го намери — отвърна момичето, без да вдига очи от работата си, все така начумерена.

— Ти?

— Ами аз правя мечове на Шеста улица, нали?

— Мислех, че ще си… по-възрастна.

— Явно мисленето не ти се отдава много.

Трън се замисли за момент дали това я ядоса, после реши да се направи, че не го е чула. В последно време отминаваше какво ли не с лека ръка.

— И други са ми го казвали. Имах предвид, момиче да прави мечове не е често срещана гледка.

Този път момичето вдигна поглед от работата си. Очите ѝ святкаха гневно, блестяха със светлината на жаравата през падналите пред тях и залепналите за лицето ѝ кичури коса. Имаше нещо ужасно познато в острите ѝ черти, но Трън не можа да се досети какво точно.

— Почти толкова рядко срещана, колкото момиче да ги използва.

— Права си — отвърна Трън и ѝ подаде ръка. — Аз съм…

Момичето измъкна рязко нажеженото острие от жарта и жълтият метал мина така близо, че Трън дръпна стресната ръката си.

— Знам коя си, Трън Бату.

— Оо. Ясно. — Досещаше се, че славата ѝ я предхождаше. Но едва сега осъзна, че това не беше на всяка цена хубаво.

Момичето хвана чука и започна да оформя жлеба в средата на острието, да свири „песента на наковалнята“, както казваха ковачите, и каква наслада за окото бе тази гледка. Бързи, къси удари, нито капка усилие не отиваше напразно, пълна власт над метала и пълен контрол над чука — всеки удар беше точен и премерен като замаха на майстор на меча — а блещукащият прах се сипеше равномерно от нажеженото острие. Трън знаеше много повече за това как се размахват мечове, отколкото за правенето им, но само глупак не би видял, че момичето си разбираше от работата.

— Казват, че правиш най-добрите мечове в Торлби — каза ѝ тя.

— Правя най-добрите мечове в земите около Разбито море — каза момичето, вдигна острието към очите си и светлината на стоманата огря потното ѝ лице.

— Баща ми казваше: „никога не се възгордявай“.

— Не става дума за гордост. Просто факт.

— Ще ми направиш ли нов меч?

— Не. Не мисля.

Онези, които бяха на върха на занаята си, често показваха липса на каквито и да е обноски, но нещо тук не беше наред.

— Имам пари.

— Не ти ща парите.

— Защо?

— Не ми харесваш.

Обикновено Трън не се церемонеше с нанесените ѝ обиди и винаги имаше готов отговор, но тази я свари напълно неподготвена.

— Ами… предполагам има и други места, откъдето да си набави човек меч.

— Безсъмнено.

— Отивам да търся тогава.

— Надявам се да намериш. Много дълъг меч. — Майсторът оръжейник от Шеста улица се наведе над наковалнята и издуха внимателно прахта от острието. — И като го намериш, да си го завреш отзад.

Трън грабна стария бащин меч и сериозно се замисли дали да не фрасне момичето по главата с плоската страна на острието, но размисли и тръгна към вратата. Аха да сложи ръка на дръжката, когато чу:

— Защо се отнесе така с брат ми?

Тази е луда. Нямаше друго обяснение.

— И кой е проклетият ти брат?

Момичето я изгледа навъсено.

— Бранд.

Името разтърси Трън като ритник в главата.

— Не говориш за Бранд, с който…

— Че кой друг Бранд? — Тя ръгна палец в гърдите си. — Аз съм Рин.

Сега Трън видя приликата и това я зашемети още повече.

— Не знаех, че Бранд има сестра… — проскимтя виновно тя.

Рин се изкиска присмехулно:

— Че откъде може да знаеш? Само една година прекарахте на един и същи кораб.

— Той въобще не ми каза!

— А ти пита ли?

— Естествено! Може да се каже. — Трън преглътна тежко. — Не.

— Цяла година на път. — Рин заби гневно острието обратно в жаравата. — Още не се е върнал и познай какво ми казва първо?

— Ъъ…

Тя започна да бъхти мяха така, както Трън някога бъхтеше главата на брат ѝ в тренировъчния квадрат.

— Трън Бату пробягала по греблата насред някакви елфическа руини. Трън Бату спасила живота му в стената от щитове. Трън Бату извоювала съюз, който щял да спаси целия свят. И тъкмо когато си казах, че чуя ли още веднъж името ти, ще му размажа физиономията, познай какво ми каза?

— Ъъ…

— Трън Бату не му проговорила и дума през целия път до дома. Трън Бату го отрязала като досаден мазол. Да ти кажа, след всичко, което той направи за нея, тази Трън Бату ми изглежда невероятна кучка. Та за това, не, не мисля, че ще ѝ направя…

— Я почакай малко — сряза я Трън. — Нямаш и най-малка представа какво се случи между мен и брат ти.

Рин остави мяха намира:

— Защо не ме просветлиш по въпроса?

— Ами… — Последното, което искаше в момента, е да задълбава наново раната, която тъкмо започваше да зараства. Не възнамеряваше да си признава, че се бе направила на глупачка, че се беше опарила и че се бе зарекла никога повече да не поглежда Бранд, да не говори дори с него, за да не се опари отново. — Всичко си разбрала погрешно, това е!

— Странно как теб винаги те разбират погрешно. И колко често трябва да започне да става това, докато осъзнаеш, че може би всъщност са те преценили правилно? — Рин извади стоманата от жарта и я положи върху наковалнята.

— Ти не ме познаваш — изръмжа Трън. Сега тя раздухваше като с мях гнева в гърдите си. — Не знаеш през какво съм минала.

— Безсъмнено всеки минава през трудности — каза Рин и вдигна чука. — Само дето някои ронят сълзи по тях в хубава, голяма къща, купена от татко им.

Трън разпери безпомощно ръце пред добре оборудваната ковачница в хубавата къща в подножието на Крепостта:

— Оо, виждам, двамата с Бранд едва свързвате двата края!

Рин замръзна с чука над главата си, мускулите на раменете ѝ заиграха, очите ѝ се стрелнаха към Трън и в тях имаше ярост. Толкова много ярост, че да я накара да отстъпи неволно назад, без да изпуска от очи вдигнатия чук.

Рин го стовари гневно на тезгяха, после свали ръкавиците и ги захвърли до него.

— Ела с мен.

— Майка ми умря, когато бях съвсем малка.

Рин я отведе извън градските стени. В подножието на хълма и с вятъра зад гърба им, откъдето миризмата на боклука на Торлби не притесняваше жителите на града.

— Бранд я помни малко. Аз не.

Някои от купчините боклук на бунището бяха затрупани още преди години и приличаха на обикновени, обрасли с трева могили. Други бяха отворени, вонящи и бълваха кости и мидени черупки, парцали и изпражнения на хора и добитък.

— Не спира да повтаря как му е казала да върши добро.

Един помияр изгледа подозрително Трън, сякаш се притесняваше да не му открадне находките и продължи да души из боклука.

— Баща ми умря в двубой с Гром-гил-Горм — промърмори Трън, в опит да се изкара изстрадала поне по отношение на изгубени родители. В действителност обаче в момента просто ѝ се повдигаше. От гледката на това място, но предимно от факта, че дори не знаеше за съществуването му — робите на майка ѝ имаха грижата за изхвърлянето на боклука. — Положиха го в Залата на боговете.

— И ти получи меча му.

— С изключение на топката на дръжката — изръмжа Трън, докато отчаяно се бореше да не диша през носа. — Нея Горм я получи.

— Късметлийка си, че имаш нещо от баща ти. — Рин не изглеждаше притеснена от вонята. — Ние от нашия не получихме много. Обичаше чашата. Ха, чашата, обичаше всичките чаши на света. Изостави ни, когато Бранд беше на девет. Една сутрин просто го нямаше. Но може би без него бяхме по-добре.

— Кой ви приюти? — попита с изтънял от смущение глас Трън. Очевидно губеше съревнованието по най-нещастно детство.

— Никой. — Рин замълча преди да продължи отново. — По онова време бяхме доста хора, живеещите тук.

— Тук?

— Ровиш на бунището. Понякога намираш нещо за ядене. Друг път нещо, което да продадеш. Зимите… — Тя сви рамене и потрепери. — Зимите бяха тежки.

Трън замига на парцали. Въпреки че лятото беше в разгара си, ѝ стана студено. Винаги бе смятала детство си за тежко. Сега осъзна, че докато тя се беше тръшкала в хубавата им къща за това, че майка ѝ я нарича с име, което не харесва, е имало деца, които са ровили в боклука за недооглозгани кокали.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото Бранд не ти го е казал, пък и ти не си попитала. Двамата с него просихме. Аз крадях. — Устните ѝ се изкривиха в горчива усмивка. — Но не и Бранд, беше се зарекъл да прави добро. Затова работеше. На доковете. В ковачниците. Навсякъде, където му даваха някаква работа. Бъхтеше се като куче и неведнъж отнасяше бой като такова. Аз се разболях и той се грижи за мен, докато оздравея. Разболях се пак и той пак ме измъкна от лапите на болестта. Не спираше да мечтае един ден да бъде воин, с място в екипаж на кораб, винаги заобиколен от братя по оръжие, по-близки от семейство. И отиде в тренировъчния квадрат. Трябваше да вземе назаем ризница и щит и всичко останало, да го изпроси от този или онзи, но накрая отиде. Работеше преди тренировките в квадрата, работеше и след тях, но дори след това, ако някой имаше нужда от помощ, пръв отиваше да помага. „Прави добро“, казваше Бранд, „и хората ще ти се отплащат с добро.“ Беше добро момче. Стана добър мъж.

— Знам това — изръмжа Трън. Старата болка пламна отново, още по-остра от натрупаната гузна съвест. — Той е най-добрият мъж, когото познавам. Това ми е пределно ясно!

Рин я изгледа неразбиращо:

— Защо тогава се държиш така с него? Ако не беше Бранд, аз отдавна щях да съм минала през Последната врата, ти също. Това ли заслужава той в отплата…

Трън осъзнаваше, че не беше права за някои неща, че може би не бе прозряла други, които трябваше и щеше да прозре, ако не мислеше само за себе си, защото се оказа, че са били под носа ѝ през цялото време, но търпението ѝ имаше граници.

— Я чакай малко, пазена в тайна сестро на Бранд. Може и да си ми отворила очите за това какъв самовлюбен задник съм, но двамата с него сме другари по гребло. Да, той беше до мен, когато имах нужда от него, но и аз бях до него, когато…

— Не става дума за това! За преди това говоря. Когато уби онова момче, Едуал.

— Какво? — стомахът на Трън се сви на топка. — Помня добре този ден. Бранд не направи нищо повече от това да си държи езика зад зъбите, точно като останалите.

Рин застина насреща ѝ с широко отворена уста.

— Вие двамата въобще говорихте ли за нещо през тази една година?

— Не и за Едуал, имай ми доверие!

— Естествено, че не сте. — Рин притвори очи и се усмихна, поклати глава, сякаш изведнъж всичко ѝ стана ясно. — Твърдоглавият глупак не обича да приема благодарности, колкото и да ги заслужава. Не ти е казал.

Трън, за разлика от нея, нямаше представа за какво говори.

— Проклятие, какво да ми каже?

— Той отиде да говори с отец Ярви. — Рин постави внимателно длан на рамото на Трън и го стисна. Заговори бавно, отчетливо. — Каза му какво е станало в квадрата онзи ден. Каза му, осъзнавайки какво ще му костват тези думи. Мастър Хъннан разбрал за това. И така Бранд изгуби мястото си в кралския поход, мястото си на воин, всичко, за което беше мечтал.

От гърлото на Трън се откъсна непознат звук. Задавено хлипане. Същият, какъвто чуваш, когато извиеш врата на пиле.

— Бранд е говорил с отец Ярви — изграчи тя.

— Да.

— Бранд ми е спасил живота. И затова е изгубил воинското си място.

— Да.

— А аз му се подигравах за това, правих го на глупак през целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“, през целия път обратно до дома.

— Да.

— Проклет да е, защо просто не каза… — В този момент Трън забеляза нещо да блещука в пазвата на Рин. Протегна бавно ръка, закачи го с един треперещ показалец и го издърпа навън.

Мъниста. Стъклени, сини и зелени мъниста.

Същите, които Бранд купи на пазара в Първия сред градовете. Същите, които първо помисли, че са за нея, а после, че са за друга, за любима в Торлби. Очевидно купени за сестрата, за чието съществуване дори не си беше направила труда да попита.

От гърлото ѝ се откъсна ново задавено хлипане, по-силно отпреди.

Рин я гледаше озадачена, все едно я мислеше за луда:

— Какво?

— Такова тъпо говно съм.

— Ъъ?

— Къде е той?

— Бранд ли? В къщата ми. Нашата къща…

— Съжалявам, тръгвам — Трън вече отстъпваше заднешком. — После ще поговорим пак за меча! — Обърна се и хукна към градските порти.

Изглеждаше по-добре от всякога. Или може би сега просто гледаше на него с други очи.

— Трън? — Той определено изглеждаше изненадан да я види и тя не можеше да го вини за това. После изненадата премина в тревога. — Какво има?

Тя осъзна, че сигурно изглеждаше ужасно, дори по нейните критерии, и ѝ се прииска да не беше тичала през целия път до къщата, или поне да си бе поела дъх и изтрила потта от челото си преди да почука на вратата. Но беше протакала прекалено дълго. Потна или не, време бе да се изправи лице в лице с проблема.

— Говорих със сестра ти — каза тя.

Тревогата на лицето му се задълбочи:

— За какво?

— Като начало, за това, че имаш сестра.

— Не е тайна.

— Това може и да не е.

Сега изглеждаше направо смазан от притеснение:

— Какво ти е казала?

— Как си ми спасил живота. Когато убих Едуал.

Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Казах ѝ да си мълчи за това!

— Е, не се получи.

— Май по-добре влез. Ако искаш. — Той отстъпи от вратата и тя го последва в тъмния коридор. Сърцето ѝ направо щеше да изскочи. — Няма нужда да ми благодариш.

— Не — отвърна тя. — Има.

— Не мислех за благородни дела или каквото и да е там, просто… добро. Не бях сигурен, отне ми доста време да се наканя, накрая оплесках всичко…

Тя пристъпи към него:

— Отиде ли да говориш с отец Ярви?

— Да.

— Той спаси ли живота ми?

— Да.

— Ти изгуби ли воинското си място заради това?

Той застина с отворена уста, сякаш търсеше начин да отрече и като не го намери, се отказа:

— Щях да ти кажа, но…

— Не съм от хората, с които се говори лесно.

— А пък мен не ме бива в говоренето. — Той приглади назад косата си и разтри глава, сякаш го мъчеше главоболие. — Не исках да мислиш, че си ми задължена. Нямаше да е честно.

Тя примига озадачено:

— Значи… не само си рискувал заради мен да изгубиш всичко, за което си мечтал, ами и не си ми казал, за да не се обвинявам за това.

— И така може да се каже… предполагам.

И той наведе глава и я изгледа изпод вежди. С онзи поглед, все едно няма друго на този свят, което да радва повече очите му. И напук на всичките ѝ старания да изкорени надеждите, те в миг избуяха и желанието се надигна в гърдите ѝ, по-силно от всякога.

Трън пристъпи още малко напред:

— Съжалявам.

— Няма нужда.

— Но аз съжалявам. За това как се държах с теб на връщане. Всъщност и на отиване. Съжалявам, Бранд. За нищо не съм съжалявала така. Май по принцип за нищо не съм съжалявала. Трябва да поработя върху това. Аз просто… останах с грешни впечатления… за нещо.

Той стоеше пред нея. Мълчеше. Гледаше. Чакаше. Да му се не знае, никаква помощ от негова страна.

Просто го кажи. Колко трудно може да е? Убивала си хора. Хайде, просто го кажи.

— Спрях да ти говоря… защото… — Всяка дума тежеше, все едно вадеше наковалня от кладенец. — Аз… те… — Имаше чувството, че върви по замръзнало езеро, не знаеше дали следващата стъпка няма да е последна, преди да потъне и изчезне завинаги в ледената вода. — Още от начало… те… — Не можеше да изрече „харесвам“, та ако ще животът ѝ да зависеше от това. Стисна с всички сили очи. — Опитвам се да кажа… хей-хей!

Отвори рязко очи. Беше докоснал лицето ѝ, пръстите му се плъзгаха нежно по белега на бузата.

— Докосваш ме. — Беше най-глупавото нещо, което някога беше казвала, при това при много силна конкуренция. И за двама им беше ясно, че ръката му я докосваше. И повече от очевидно, не беше просто по случайност.

Той дръпна рязко ръка:

— Помислих…

— Не! — Тя го сграбчи за китката и върна обратно ръката му на лицето си. — Искам да кажа… да. — Допирът му беше топъл по кожата ѝ и тя плъзна пръсти върху неговите и ги притисна. Почувства… о, богове. — Наистина е, нали?

Бранд пристъпи към нея и преглътна тежко:

— Така мисля.

Гледаше я право в устата. Гледаше я така, сякаш на устните ѝ имаше нещо много интересно и Трън се изплаши както никога досега.

— Какво правим? — Думите се изплъзнаха от устните ѝ, а гласът ѝ беше станал писклив, много писклив. — Искам да кажа, знам какво правим… мисля. — Богове, каква опашата лъжа, нямаше и най-малка представа. Прииска ѝ се Скифър да не бе наблягала толкова на битките с мечове и да я беше научила поне малко и на онова нейно любовно изкуство, или каквото там го наричаше. — Имах предвид, какво правим сега, когато знаем, сещаш се…

Той постави нежно палец на устните ѝ:

— Млъквай, Трън.

— Ясно. — Осъзна, че ръката ѝ беше между двама им, все едно се канеше да го изблъска назад. Блъскането на хора ѝ беше станало втора природа, особено него. Насили се да я отпусне и я постави внимателно на гърдите му. Молеше се да не я усети как трепери.

Той пристъпи още по-близо и Трън едва се удържа да не побегне, после я напуши смях и тя изхълца, но успя да го потуши и в следващия момент устните му докоснаха нейните. Много нежно, едва-едва, отъркаха се в нейните на едра страна, после на другата. Трън осъзна, че е облещила насреща му очи и побърза да ги затвори. Не знаеше къде да дене ръцете си. За момент беше скована, сякаш беше от дърво, но постепенно се отпусна.

Носът му побутна леко нейния, гъделичкаше.

Той простена гърлено и тя направи същото.

Притисна устната му в своите и я подръпна леко, плъзна нагоре ръката си, обви я около врата му и го притегли към себе си и тогава зъбите им се блъснаха едни в други и двамата се дръпнаха смутено назад.

Нищо особено като целувка. Нищо общо с това как си го бе представяла, а боговете ѝ бяха свидетели, че бе прекарала доста време във въображение, но въпреки това усети, че цялата пламти. Сигурно заради тичането до тук. От друга страна, беше тичала неведнъж, но никога досега не бе изпитвала подобно чувство.

Отвори очи и видя, че той я гледа. С онзи негов поглед, през провисналите пред лицето му кичури коса. Това не беше първата ѝ целувка, но всички предишни сега ѝ изглеждаха като детска игра. Тази беше толкова различна от тях, колкото тренировката в квадрата се различаваше от истинска битка.

— О — изграчи тя. — Това… не беше никак зле.

Тя свали ръка от пръстите му, сграбчи го за ризата и го притегли обратно към себе си. Забеляза устните му да се извиват в усмивка и на свой ред се усмихна…

Нещо изтрополи от другата страна на вратата.

— Рин — прошепна Бранд и като по сигнал, двамата хукнаха през глава. Прелетяха през коридора като двама крадци, спипани в чужда къща, сбутаха се нагоре по стълбите, хилеха се като побъркани, докато влитаха в стаята. Бранд затръшна вратата, после двамата облегнаха гърбове на нея и започнаха да натискат така, все едно една дузина гневни ванстерландци напираха от другата ѝ страна.

Зачакаха в сянката, задъхани.

— Защо побягнахме? — прошепна отново той.

— Не знам — отвърна шепнешком Трън.

— Мислиш ли, че тя ни чу?

— И какво, ако е? — попита на свой ред Трън.

— Не знам.

— Това значи е стаята ти, а?

Той се изпъчи и се нахили като крал, извоювал важна победа на бойното поле:

— Имам стая.

— Я, какъв знатен жител на Торлби си станал. — Трън закрачи в кръг, оглеждайки стаята. Не отне дълго време. В единия ъгъл имаше легло от проста дървена рамка и сламена постеля с протритото одеяло на Бранд върху нея. В друг от ъглите стоеше с отворен капак сандъкът с вещите на Бранд, а до него на стената беше подпрян мечът, някога притежаван от Одда. Но освен това в стаята няма нищо — просто голи дъски на пода, голи стени и много сенки по ъглите. — Понякога не ти ли се струва, че си се престарал с обзавеждането.

— Още не е завършена.

— Още не е започната — отвърна тя и завършила обиколката, застана отново пред него.

— Ако не е с каквото си свикнала в двореца на императрицата, да не те задържам.

Трън изсумтя:

— Живях под преобърнат кораб с четиридесет мъже. Мисля, че мога да понеса още малко от стаята ти.

Той не откъсваше очи от нея. Същият поглед. Някак жаден, но и уплашен.

— Оставаш, значи?

— Нямам важна работа.

В следващия момент отново се целуваха, по настъпателно този път. Трън повече не се тревожеше за сестрата на Бранд, нито за майка си, нито за каквото и да било друго. В мислите ѝ бяха само неговите и нейните устни. Но само като за начало. Скоро и други части на телата им започнаха да дават знак за присъствието си. Зачуди се какво е това, което я притискаше в бедрото и протегна ръка надолу, за да провери и тогава разбра какво точно я притискаше в бедрото и не се сдържа да не се дръпне назад, от което се почувства така неловко и така изплашена, но същевременно така разгорещена и възбудена — просто нямаше представа какво ставаше с нея.

— Съжалявам — смотолеви той и се усука на една страна и вдигна смутено крак, за да прикрие подутината в панталоните си. Изглеждаше така нелепо, че Трън избухна в смях.

Това го засегна:

— Не е смешно.

— Ама е. — Трън го дръпна за ръката, после постави крак зад неговия и го спъна. Бранд ахна от изненада, когато тя го тръшна по гръб на пода и се метна отгоре му. Това само по себе си беше позната територия за нея, но този път всичко беше различно.

Притисна се в него и започна да търка ханш в неговия, напред-назад, първоначално леко и бавно, после не съвсем. Беше сграбчила косата му на тила и притискаше лицето му в своето, усещаше брадата му да дращи брадичката ѝ. Отворените им усти бяха така впити една в друга, че Трън имаше чувството, че главата ѝ е пълна с накъсания му, горещ дъх.

В следващия момент се клатеше отгоре му с всичка сила и това определено ѝ харесваше, после се изплаши от това колко много ѝ харесваше, но накрая реши да продължи, пък после да се тревожи. Всеки дъх излизаше с пъшкане от гърлото ѝ и едно малко гласче в главата ѝ нареждаше, че е пълна глупачка, но друг, много по-силен глас ѝ каза, че не я е грижа. Една от ръцете му се плъзна по гърба ѝ под ризата, другата отстрани по ребрата, едно по едно и това я накара да потрепери. Тя се дръпна назад, задъхана, но остана надвесена над него, облегнат на лакти.

— Съжалявам — прошепна той.

— За какво? — Трън разтвори с рязко движение ризата си и я съблече, но единият ръкав се закачи за елфическата гривна и тя задърпа отривисто, успя да я освободи и я захвърли настрани. За момент се почувства нелепо, знаеше, че не изглежда като нормална жена — бледа, жилеста, само кожа и кости. Но Бранд определено не остана разочарован от гледката. Плъзна ръце по ребрата ѝ, прегърна я през гърба и я придърпа отново към себе си. Започна да я целува, да хапе нежно устните ѝ. Кесийката с костите на баща ѝ падна върху очите му и Трън я преметна назад на гърба си. Започна да разтваря ризата му, плъзна ръка по корема му, зарови пръсти в космите на гърдите му. Златистата светлина на гривната ѝ се отрази в очите му.

Изведнъж той сграбчи китката ѝ:

— Няма нужда да… знаеш…

Естествено, че нямаше нужда, Трън се сещаше за поне сто причини защо точно не трябваше да правят това, но в момента не я беше грижа за нито една от тях.

— Млъквай, Бранд. — Трън измъкна ръката си от неговата и задърпа колана му. Не знаеше какво точно правеше в момента, но познаваше една дузина глупаци, които го бяха правили.

Колко пък ще да е трудно?

Може да се каже

Бяха заспали прегърнати, но това не трая дълго. Бранд не беше виждал човек с толкова неспокоен сън. Тя непрекъснато потрепва в съня си, въртя се, не спря да подскача, да се мята, да рита и така, докато не го изрита напълно от собственото му легло.

Не му остана друго, освен да седне на сандъка с вещите си, върху излъскания от задника му капак — резултат от стотици мили гребане, седнал на него — и да я гледа как спи.

Тя най-после се успокои и заспа дълбоко — просната по корем с широко разперени настрани ръце, едната провиснала надолу от леглото. Елфическата гривна на нея хвърляше бледа светлина по пода. Един единствен лъч светлина от тесния прозорец падаше косо през гърба ѝ. Единият ѝ крак беше излязъл изпод одеялото, с изложен на показ нащърбен белег на бедрото. Чорлавата ѝ коса с оплетени в кичурите сребърни и златни пръстени скриваше лицето ѝ, с изключение на половин затворено око и част от буза с белег с формата на стрела на нея.

В началото Бранд просто седя с огромна, глуповата усмивка на уста, заслушан в хъркането ѝ. Мислеше за това колко пъти я бе чувал да хърка в ухото му по целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“. И за това колко много му харесваше да го чува. Направо не можеше да повярва на късмета си — тя бе тук, сега, гола в леглото му.

После започна да се тревожи.

Какво щяха да кажат хората, като разберат какво са направили? Какво щеше да каже Рин? Какво щеше да направи майката на Трън? Ами ако се появи дете от това? Беше чувал, че не е много вероятно, но ставаха такива неща, нали? Рано или късно, тя ще се пробуди? И тогава какво, ако осъзнае, че не го иска повече? И защо ѝ е да го иска? Но най-вече, някъде най-отзад, в най-тъмните кътчета на съзнанието му, се прокрадваше онзи най-страшен въпрос. Ами ако се събуди и реши, че все още го иска? Тогава какво?

— Богове — промърмори Бранд, вдигна поглед към тавана и замига очаквателно, но те вече бяха чули молбите му, нали, бяха я довели в леглото му? Не можеше сега да ги моли да я изкарат от там.

Трън изхърка мощно и подскочи в леглото. Протегна се, със стиснати юмруци и разперени пръсти на краката и потрепери. Изсекна се през едната ноздра и изтри сопола с опакото на ръката си, после с опакото на другата разтърка очи и махна сплетената коса от лицето си. Тогава замръзна на място и се огледа рязко в двете посоки с широко ококорени очи.

— Добро утро — каза Бранд.

Тя го зяпна:

— Не е било сън, значи?

— Не мисля. — Кошмар може би.

Спогледаха се.

— Искаш ли да си тръгвам? — попита накрая тя, след известно мълчание.

— Не! — викна Бранд, по-силно и невъздържано, отколкото му се искаше. — Не. Ти искаш ли да си тръгваш?

— Не. — Тя се надигна бавно, седна и кльощавите ѝ колене щръкнаха срещу него, после се загърна в одеялото и се прозя широко.

— Защо? — Бранд осъзна какво казва, едва след като го каза. Тя замръзна на място, с широко отворена уста. — Така де, вчера вечерта не мина много гладко, нали?

Трън трепна и стисна очи, все едно я беше зашлевил:

— Сега пък какво съм направила?

— Ти? Не! Ти нищо… за себе си говоря. — Не беше сигурен за какво точно говореше, но не успя да си затвори устата. — Рин ти е казала, нали?

— Какво да ми е казала?

— Че собственият ми баща не ме искаше. Че собствената ми майка не ме искаше.

Трън сбърчи чело:

— Мислех, че майка ти е умряла.

— Същата работа, нали?

— Не. Не е.

Но Бранд дори не я чу.

— Израснах, ровейки в боклука на бунището. Трябваше да прося, за да изхранвам сестра си. Пренасях кокали, като роб. — Не беше мислел, че някога ще го каже. Нищо от това, на никого. Но просто не можеше да спре пороя от думи, надигнал се в гърлото му.

Трън затвори рязко уста:

— Бранд, аз съм задник. Но що за задник трябва да съм, че да те смятам за нищожество заради това? Ти си добър човек. Надежден човек. Всеки, който те познава, го знае. Кол те боготвори. Рълф те уважава. Дори отец Ярви те харесва, а той не харесва никого.

Бранд замига недоумяващо:

— Та аз почти не говоря с хората.

— Но слушаш, когато другите говорят! Освен това си красив и добре сложен, както Сафрит не спря да ми повтаря.

— Така ли?

— Двете с майка Скаер прекараха цял следобед в обсъждане на задника ти.

— Ъ?

— Можеш да имаш всяка, която пожелаеш. Особено сега, когато вече не живееш на бунището. Загадката в случая е, защо искаш мен.

— Ъ? — Въобще не си беше представял, че и тя като него може да изпитва несигурност. Обикновено беше уверена във всичко.

Трън придърпа одеялото около раменете си и заби поглед в босите си стъпала. Устните ѝ се изкривиха от отвращение:

— Аз съм себична.

— Ти си… амбициозна. Харесва ми това у теб.

— Вечно съм намусена.

— Забавна си. И това също ми харесва.

Тя докосна внимателно белега на едната си буза:

— Грозна съм.

Изведнъж Бранд усети гневът да се надига с клокочене в гърдите му, толкова горещ, че го свари неподготвен:

— Кой? Кой го казва? Първо, защото не е вярно и второ, защото ще му избия зъбите!

— И сама мога да му ги избия. И точно там е проблемът. Не съм… знаеш. — Тя извади ръка изпод одеялото и се почеса с нокти по остриганата половина на главата. — Не съм момиче като останалите. Нито жена. Никога не съм била. Не ме бива в…

— В какво?

— В това да се усмихвам, или, знам ли, да шия.

— Нямам нужда да ми шиеш каквото и да било. — Той се смъкна от капака на сандъка и коленичи до леглото пред нея. Изведнъж тревогите му започнаха да отшумяват. Нещата между тях се сринаха веднъж и той нямаше да позволи това да стане отново. Не и заради страха му да ѝ проговори. — Желая те още от Първия сред градовете. Че и отпреди това може би. — Протегна ръка и я постави върху нейната, отпусната на леглото. Нескопосано от негова страна може би, но откровено. — Просто не мислех, че някога ще те имам. — Вгледа се в лицето ѝ и затърси верните думи. — Гледайки те в момента и разбирайки, че ти също ме искаш, ме кара да се чувствам… така, все едно… все едно съм спечелил нещо.

— Нещо, което никой друг не би поискал — промърмори тя.

— Какво ме е грижа какво искат другите? — Гневът се прокрадна отново в гласа му и я накара да вдигне очи. — Щом са такива глупаци, да не видят, че си най-добрата жена в земите около Разбито море, толкова по-добре за мен, прав ли съм? — Бранд млъкна, усети лицето си да пламва и си помисли, че отново беше развалил всичко.

— Това може би е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. — Тя протегна ръка и отмести кичурите коса, паднали през лицето му. Допирът ѝ беше лек като перце. Не беше предполагал, че е способна на такава нежност. — Не че някой някога ми е казвал нещо хубаво, но все пак. — Одеялото се изхлузи надолу и оголи рамото ѝ и той постави ръка на него, после я плъзна надолу, оттам назад по гърба, кожата ѝ беше така топла и гладка и…

Тропането отекна в цялата къща. Някой блъскаше по вратата и от силата на ударите му стана ясно, че нямаше да се откаже докато не му отворят. Бранд чу дърпане на резе и приглушени гласове.

— Богове — каза Трън и очите ѝ се облещиха. — Може да е майка ми.

Не бяха препускали така дори когато хората коне ги нападнаха стремглаво в степта. Грабваха дрехи от пода и ги хвърляха един на друг, дърпаха ги в отчаяни опити да ги навлекат, Бранд се засуети с колана си и не можа да го пристегне, защото не спираше да хвърля крадешком погледи към Трън, която се бореше с панталоните си.

— Бранд? — долетя гласа на сестра му.

Двамата замръзнаха на място — той с един обут ботуш, тя още боса.

— Ъ? — отвърна пресипнало той.

— Всичко наред ли е? — Гласът на Рин идваше от стълбите към стаята му.

— Ъхъ!

— Сам ли си? — Този път гласът дойде от другата страна на вратата.

— Естествено! — Замисли се и като осъзна, че тя щеше да влезе, добави уклончиво — Може да се каже.

— Ти си най-лошият лъжец в цяла Гетланд. Трън Бату при теб ли е?

— Може да се каже… — Бранд направи отчаяна физиономия.

— Вътре ли е или не е вътре? Проклятие, там ли си, Трън Бату?

— Може да се каже? — обади се едва-едва Трън.

Последва мълчание от другата страна на вратата.

— Беше мастър Хъннан.

Името подейства на Бранд като кофа ледена вода.

— Каза, че дошъл гълъб с новини за нападение над Холъби и понеже всички воини са в момента на север, той събира каквото е останало, за да тръгне натам. Всички, които още се обучават в квадрата, ранените, онези, които не са си издържали още изпитанията. Събира ги на брега.

— И дойде да ме повика? — попита Бранд с треперещ глас.

— Каза, че Гетланд се нуждае от теб. Каза също, че всеки мъж, който се отзове и изпълни дълга си, го чака воинско място.

Воинско място. Рамо до рамо с братя по оръжие. И обща кауза, за която да се бие. Да стои в светлото. И изведнъж, уж отдавна угаснала жар, старите надежди пламнаха наново, горещи и ярки. Дори не се замисли.

— Веднага слизам — провикна се Бранд и усети сърцето си да бие лудо. Чу шума от отдалечаващи се от вратата стъпки.

— Тръгваш на поход с това копеле? — попита Трън. — След всичко, което ти причини? След всичко, което причини на мен?

— Не го правя заради него. — Бранд взе одеялото си от леглото. — Правя го за Гетланд.

— Хм, или за себе си — изсумтя Трън.

— Хубаво, за себе си. Не го ли заслужавам?

Тя понечи да отвърне, но се замисли за момент.

— Забелязах, че мен не ме повика.

— А ти би ли тръгнала с него? — Бранд натрупа малкото си вещи върху одеялото и ги сви на вързоп.

— Естествено. Също така бих го сритала в лицето.

— Може би затова не те повика.

— Хъннан не би ме повикал дори ако гори, а аз държа в ръце единствената кофа вода в Торлби. Никой от тях не би ме повикал. Воините на Гетланд. Шутове! Само дето не са смешни. — Тя спря с наполовина намъкнат в ботуша си крак. — Не тръгваш просто за да се отървеш набързо от мен, нали? Ако си размислил, за каквото и да е, просто ми кажи. Мисля, че крихме достатъчно тайни един от друг…

— Не е това — отвърна Бранд, въпреки че се замисли дали не беше поне отчасти истина. За да си даде малко пространство. И малко време да помисли.

— Понякога ми се иска да бях останала в Първия сред градовете — каза тя.

— Така никога нямаше да успееш да ме вкараш в леглото.

— И един ден, като умра богата и прославена, това можеше да е най-голямата грешка в живота ми.

— Дай ми седмица — отвърна Бранд, препасвайки меча на Одда. — За нищо не съм размислил, но просто трябва да приключа с това. Може никога повече да не ми се отдаде друга възможност.

Трън изви устни и пое дълбоко дъх през стиснати зъби:

— Една седмица. После тръгвам след първия срещнат, който може да повдигне сам кораб.

— Дадено. — И той я целуна. Устните ѝ бяха мърляви и дъхът ѝ миришеше на вкиснало, но това не го интересуваше. Преметна щита на гърба си, нарами малкия вързоп с вещите си, пое дълбоко дъх и тръгна уверено към желязната прегръдка на майка Война.

Но нещо го накара да спре на прага и извърне поглед назад. Сякаш просто да се увери, че тя наистина е там. Беше. И се усмихваше. Рядка гледка бяха усмивките на устните ѝ, но това ги правеше още по-ценни. По-ценни от злато и Бранд беше особено доволен от факта, че заслугата за тази беше негова.

Избран щит

Крепостта на Торлби не беше място, свързано с хубави спомени за Трън. При последното си посещение беше назована убиец, окована във вериги и отведена в тъмницата. Преди това беше, за да види за последен път баща си, положен блед и студен под купола на залата. Майка ѝ хлипаше до нея и тя вдигна поглед към непреклонните лица на върховните богове и разбра, че молитвите ѝ са били напразни. Тогава трябваше да преглътне гнева си, гневът, който все още гореше в гърдите ѝ. Тя стисна в ръка кесийката с костите на баща си и изгледа навъсено високите порти на Залата на боговете.

В двора, под клоните на вековния кедър, няколко момчета се обучаваха. Също като нея някога в квадрата. Оръжейникът изкрещя заповедта и те се спуснаха като един и скалъпиха на две-на три стена от щитове. Толкова млади бяха. И така мудни и нескопосани. Докато Кол я водеше през двора, Трън все още не можеше да повярва, че някога е била като тях.

— Ти ли си Трън Бату?

Един възрастен мъж седеше в ъгъла на двора, независимо от топлото време, увит в дебела, черна кожа с дълъг животински косъм, прегърнал изваден от ножницата меч. Беше толкова съсухрен, прегърбен и блед, че въпреки златния обръч на главата му, на Трън ѝ отне известно време да го разпознае.

Тя коленичи до Кол и сведе поглед към тревата:

— Да, кралю мой.

Крал Удил се покашля:

— Чух, че невъоръжена си убила седем мъже и така си ни извоювала съюз с императрицата на Юга. Не повярвах на това. — Той я изгледа от глава до пети с присвити, влажни очи. — Сега започвам да вярвам.

Трън преглътна тежко:

— Бяха само петима, кралю мой.

— Само петима, казва тя! — Той се изкиска дрезгаво към един от възрастните воини около себе си. Неколцина докараха половинчати усмивки. Но повечето свъсиха още по-силно вежди. Нямаше подвиг, който да я издигне в очите им, все още им беше под достойнството да я погледнат дори. — Харесваш ми, момиче! — каза кралят. — Някой ден трябва да се упражняваме заедно в квадрата.

Така значи, може да се упражнява с него в квадрата, но да не си и помисля да се бие за него в битка. Трън отново сведе поглед — не искаше да видят гнева в очите ѝ и да я изпратят на второ посещение в тъмницата.

— За мен ще е огромна чест — успя някак да каже.

Удил се задави в кашлица и се загърна в кожата.

— Веднъж само да започнат да действат отварите на пастора ми и ме отърват от тази болест. Кълна се, понякога имам чувството, че тия горчилки с вкус на говна само ме изнемощяват още повече.

— Отец Ярви е много умел лечител, кралю мой — отвърна Трън. — Без неговите мъдрост и познание щях да съм мъртва.

— Ъхъ — промърмори Удил и зарея поглед в далечината. — Надявам се познанието му скоро да проработи и за мен. Трябва да тръгвам на север и да дам урок на ванстерландци. Трошачът на мечове ни отправя въпрос. — Гласът му се сниши до дрезгав шепот. — Какъв е отговорът ни?

— Стомана! — изсъска Трън и воините около краля повториха думата като един.

Бледата ръка на Удил се разтрепери, докато притискаше още по-силно меча към гърдите му и Трън си помисли, че скоро нямаше да влезе с краля в квадрата.

— Стомана — въздъхна на свой ред той, сгуши се в кожата и влажните му очи се приковаха обратно в децата в квадрата, все едно беше забравил за присъствието на Трън.

— Отец Ярви ни чака — промърмори Кол. Поведе я нататък през двора, после през един мрачен коридор и дълго стълбище в другия край. Постепенно шумът от тренировката в двора заглъхна и остана само този от ехото на стъпките им.

— Всичко наред ли е с Бранд?

— Аз пък откъде да знам това? — отвърна троснато Трън и съжали на мига. — Съжалявам. Надявам се, че е.

— Двамата с него… — Кол ѝ хвърли един многозначителен поглед. — Знаеш…

— Не знам какво сме двамата с него — сопна се отново Трън и за пореден път съжали. — Съжалявам.

— Скучаеш, а?

— Бездействам — изръмжа тя, — докато други вършат подвизи.

Настроението ѝ беше мрачно от дни и презрението на воините от свитата на Удил не допринесе с нищо за оправянето му. В последно време нямаше нищо за вършене, освен да седи и да се тревожи. За това, че Бранд няма да я иска повече когато се върне, за това, че тя може да не иска него, когато той се върне, или пък, че просто няма да се върне. Измъчваха я повече съмнения и тревоги отпреди нощта, която прекара в леглото му и не можеше да направи нищо по въпроса.

— Проклети мъже — промърмори под нос. — Без тях щяхме да сме далеч по-добре.

— Аз пък какво съм направил? — възмути се Кол.

— Ти не се броиш — усмихна му се Трън и разроши косата му. — Все още.

Тежката врата се отвори със скърцане и разкри „пещерата на чудесата“ пред погледа ѝ — кръгла стая, оскъдно осветена от подскачащите пламъчета на газени лампи, миришеща на подправки и мухъл. Стените бяха от край до край в рафтове, отрупани с книги, буркани със сухи листа и разноцветни прахове, животински черепи и изсушени и начупени клечки, снопове билки и камъни с блещукащи по тях кристали.

Сафрит стоеше на прага и я подкани с ръка към още няколко стъпала, водещи към арката на вътрешна врата. Доближи и прошепна в ухото ѝ:

— Не се тревожи.

— Ъ?

— Всичко ще е наред, каквото и да решиш.

Трън я зяпна неразбиращо:

— Сега вече се тревожа.

Отец Ярви седеше на трикрако столче край огнището. Елфическият му жезъл беше облегнат до него и светлината на огъня блещукаше по сивия метал.

Сафрит спря на прага и се поклони така ниско, че почти удари чело в пода, но Трън изсумтя присмехулно и влезе наперено:

— Вече караш хората да ти се покланят, а отец Ярви? Мислех, че се беше отказал от кралския престол… — Останалата част от стаята, досега скрита от арката на входа, се разкри пред погледа на Трън и тя видя, че кралица Лейтлин седеше от другата страна на огнището. Робата ѝ беше смъкната от едната страна, разкривайки едното ѝ голо рамо. Беше притиснала към гърдите си нещо увито в черна кожа. Принц Друин, осъзна Трън, наследникът на Черния трон.

— Богове. — Явно на това място кралските особи причакваха в засада зад всеки. Тя се смъкна незабавно на едно коляно, в бързината бутна с лакът един от бурканите, посегна рязко да го върне обратно на рафта, преди да е паднал на земята, и така бутна втори и накрая се озова, подпряла сконфузено с гърди цялата сътворена от ръцете ѝ, дрънчаща бъркотия, напираща да се изсипе от рафта. — Съжалявам, кралице моя. Никога не ме е бивало в колениченето. — Спомни си, че беше казала абсолютно същото при последната им среща на кея, преди потеглянето на „Южен вятър“ и също както тогава, усети лицето си да пламва от срам.

Но Лейтлин явно не обърна внимание на това:

— Най-достойните хора обикновено не са — отвърна тя и посочи към едно от празните трикраки столчета край огнището. — Седни тогава.

И Трън седна, но така не се почувства по-удобно. Кралицата и пасторът килнаха глави на една страна и премрежили очи я измериха с изпитателни погледи. Приликата между двама им беше невероятна. Все още бяха майка и син, напук на всички дадени клетви за отказ от семейство и обреченост на Събора. Продължиха да я изучават мълчаливо с погледи и Трън имаше чувството, че се смалява, че е ситна като главата на топлийка. А през всичкото това време принцът бозаеше кротко на гърдите на кралицата и в един момент една малка ръчица се подаде изпод кожата и подръпна един рус кичур коса.

— При последната ни среща — проговори накрая кралицата, — ти казах, че глупакът се хвали с това, което ще направи, а героят просто го прави. Изглежда си се поучила от думите ми.

Трън опита да успокои нервите си. След всичко, което беше видяла, Торлби може и да изглеждаше по-малък, след всичко, което беше направила, прославените му воини може и да не изглеждаха така знаменити, но Златната кралица всяваше същото страхопочитание.

— Опитах, кралице моя.

— Отец Ярви ми каза, че си станала смъртоносен боец. Че си убила шестима хора коне в битка по „Божествена“. Също, че когато седем мъже са дошли да убият императрицата на Юга ти си се била с тях невъоръжена и въпреки това си ги победила.

— Имах помощ. Най-добрият учител и надежден мъж до мен… мъже, исках да кажа. Надеждни мъже до мен.

Лейтлин се усмихна:

— Виждам, че си се научила и на скромност.

— Благодарение на отец Ярви научих много неща, кралице моя.

— Разкажи ми за императрицата на Юга.

— Ами… — Единственото, което ѝ идваше наум, бе колко различна беше тя от кралица Лейтлин. — Млада е, дребничка и умна…

— И щедра. — Кралицата погледна към елфическата гривна на китката на Трън, която отвърна с розово сияние на изчервяването на собственичката си.

— Опитах да я откажа, кралице моя, но…

— Беше предназначена да развали един съюз. И да помогне за сключването на нов. Не мога да искам по-добра отплата за вложението си. Иска ли ти се да беше останала в Първия сред градовете?

— Аз… — Трън замига на парцали.

— Знам, че императрицата ти е предложила. Да застанеш зад гърба ѝ, да я пазиш от враговете ѝ, да ѝ помагаш да управлява великата си империя. Малцина получават подобно предложение.

Трън преглътна тежко:

— Моят дом е Гетланд.

— Да. И ето те тук, гаснеш в Торлби, докато баба Вексен пропъжда корабите ни от Разбито море, а ванстерландци напират през границата ни. Прославен боец седи със скръстени ръце, а незрели момчета и болни старци отиват на бой. Съпругът ми, краля, сигурно ти се струва пълен глупак. Като човек, тръгнал да коси ливада с лъжица, а новата си, прясно наточена коса, оставя да ръждясва до стената. — Кралицата надникна към повития на гърдите си син. — Светът се променя. Неизбежно е. Но крал Удил е мъж, изкован от желязо, а кованото желязо не се огъва лесно по нова форма.

— Не изглеждаше на себе си — промърмори Трън.

Кралицата и пасторът се спогледаха, но Трън не можа да разбере какво точно си казаха с очи.

— Кралят не е добре — каза Ярви.

— Освен това трябва да успокоява наранените чувства на дори по-стари и неподатливи от него мъже — добави Лейтлин.

Трън прокара замислено език по устните си:

— Направила съм достатъчно много глупости, за да си позволя да виня другите в глупост, още по-малко един крал.

— Но искаш да се биеш?

Трън вдигна гордо брадичка и погледна кралицата право в очите:

— Затова съм родена.

— Със сигурност воинската ти чест е накърнена от това, че си вечно пренебрегвана.

— Баща ми ме учеше никога да не се възгордявам.

— Добър съвет. — Принцът беше започнал да се унася и Лейтлин го свали от гърдата си, подаде го на Сафрит и се загърна в робата си. — Както разбирам, за известно време баща ти е бил избран щит.

— На майката на крал Удил — каза тихо Ярви.

— Какво е станало с него? — попита кралицата. В това време Сафрит люлееше принца на ръце и го приспиваше.

Трън се размърда неловко на столчето и усети тежестта на кесийката на врата си.

— Беше убит в двубой с Гром-гил-Горм.

— Трошачът на мечове. Страховит воин. И заклет враг на Гетланд. И сега ние се изправяме отново лице в лице с него. Някога и аз имах заклет щит.

— Хюрик — каза Трън. — Виждала съм го да се бие в тренировъчния квадрат. Беше велик боец.

— Той ме предаде. — Кралицата прикова леден поглед в Трън. — Наложи се да го убия.

— Оо. — Трън преглътна отново.

— Така и не намерих достоен да го замести. — Кралицата замълча, все така приковала очи в Трън. — Досега.

Трън се ококори. Погледна към Ярви, после пак към кралицата.

— Аз?

Ярви вдигна сакатата си ръка:

— Със сигурност не съм аз.

Сърцето на Трън щеше да изскочи:

— Но… аз не издържах воинското си изпитание. Не съм положила воинска клетва…

— Издържала си по-тежки изпитания — прекъсна я кралицата, — а и единствената клетва, от значение за избраният щит, е тази към мен.

Трън се смъкна от столчето, коленичи пред кралицата и този път като по чудо, не събори нищо.

— Кажи ми думите, кралице моя.

— Смела си. — Лейтлин се наведе и докосна нежно белязаната ѝ буза. — Но не прибързвай.

— Внимавай какви клетви даваш — намеси се отец Ярви.

— Освен чест, тази клетва е и огромен товар. Може да се наложи да се биеш за мен. Може да се наложи да дадеш живота си за мен.

— Смърт чака всички ни, кралице моя. — Трън нямаше какво да обмисля. Беше убедена в това, както в нищо друго на света. — Мечтая за това откакто за пръв път хванах меч в ръка. Готова съм. Кажи ми думите.

— Отец Ярви? — Кол влетя в стаята. Беше задъхан, а лицето му пламтеше от вълнение.

— Не сега, Кол…

— Дойде врана! — Той му подаде малко парченце хартия със ситно изписани на него завъртулки.

— Майка Скаер най-после отговори. — Отец Ярви го разстла на коляното си и очите му зашариха по редовете. Трън гледаше смаяна. Да впримчиш думи в нищо и никакво парче хартия ѝ изглеждаше такава непосилна магия, както и направеното от Скифър в степта.

— Какво пише? — попита Лейтлин.

— Гром-гил-Горм приема предизвикателството на крал Удил. Ще спре с нападенията до деня на лятното слънце. Тогава воините на Ванстерланд и Гетланд ще се срещнат за битка при Зъба на Еймон. — Ярви обърна хартийката на другата страна и я изгледа замислено.

— Нещо друго?

— Трошачът на мечове също отправя предизвикателство. Иска крал Удил да влезе в квадрата с него, като мъж с мъж.

— Двубой — каза Лейтлин.

— Двубой.

— Кралят не е в състояние да се бие. — Лейтлин погледна в очите сина си. Пасторът на Гетланд. — И не трябва да е до деня на двубоя.

— Ако е рекъл отец Мир, до двубой няма да се стигне.

— Планът ти работи, отец Ярви.

Той смачка на топка хартийката и я хвърли в огнището:

— Работи.

— В такъв случай, потегляме на север до седмица. — Кралица Лейтлин се изправи, висока и властна, мъдра и красива и Трън си помисли, че няма друга жена на този свят, по-достойна за клетвата ѝ за вярност. — Научи я на думите.

Холъби

Беше валяло и от огъня не беше останало нищо. И от селото също. Тук-там някоя все още стърчаща от земята, овъглена греда. И няколко килнати каменни комини. Останалото от Холъби беше просто кал, пепел и натрошено на трески дърво. Неколцина от обитателите на селото ровеха в купчините за нещо що-годе ценно, но не намираха такова. Други бяха наобиколили прясна купчина пръст и стояха с наведени глави.

— Жалко място, дори и в добри времена — промърмори Бранд.

— А тези не са добри — отвърна Раук.

Един старец, целият почернял от сажди и с тънка като перушина коса, беше коленичил в остатъците от една къща и викаше пресипнало към небето:

— Отвлякоха синовете ми. Отвлякоха синовете. Отвлякоха синовете ми.

— Горкият — каза Раук, изтри течащия си нос с опакото на ръката и примижа от болка, нарамвайки щита си. Нещо го мъчеше, откакто бяха тръгнали от Торлби.

— Ръката ли те боли? — попита Бранд.

— Стрела, преди няколко седмици. Добре съм. — Но не изглеждаше добре. Беше отслабнал, изпит, а воднистите му очи не пламтяха дръзко като преди. Бранд не си беше и помислял дори, че това някога ще му липсва. Но ето, че му липсваше.

— Искаш ли да ти нося щита?

За момент в очите му проблесна старото пламъче на гордостта, но бързо угасна:

— Благодаря. — Той остави щита да се свлече от ръката му, разкърши рамо и изпъшка през стиснати зъби. — Не беше кой знае каква рана, но богове, как боли само.

— Сигурен съм, че се оправяш — каза Бранд и преметна щита му на гърба си.

Изглежда днес нямаше да са им нужни щитове. Ванстерландците си бяха тръгнали отдавна. И по-добре. Събраното от Хъннан представляваше жалка картинка. Двайсетина момчета с прекалено големи за тях ризници, не повече от година-две по-големи от Кол, но далеч по-безполезни, зяпаха с облещени от страх очи опустошеното село. Неколцина посивели бради, един без нито един зъб в устата, друг без косъм на главата, трети с ръждясал от край до край, неточен от години меч. И ранените. Раук, друго момче без едно око, чиято превръзка кървеше непрестанно, едно момче, дето куцаше и ги забавяше през целия път и накрая Сордаф, който незнайно защо беше сред тях, въпреки че според Бранд си беше съвсем наред. С изключение на това, че беше пълен идиот, естествено.

Изду бузи и въздъхна тежко. Беше оставил Трън. Гола. В леглото му. Чисто гола. За да дойде тук. Боговете му бяха свидетели, беше взимал грешни решения, но това ще да беше най-грешното от всички. Проклето да е това негово стоене в светлото, да лежи на топло, това му трябваше.

Раук разтри рамо:

— Надявам се да се оправи скоро. Не мога да стоя в стената от щитове с такава ръка. Ти стоя ли в стената? — Някога в този въпрос щеше да има подигравателна нотка, но сега имаше само ужас и тревога.

— Ъхъ, по „Непристъпна“. — Някога в отговора му щеше да има гордост, но сега в мислите му бяха само звукът на кинжала, проникващ в плът. Сега и в неговия глас се прокраднаха ужас и тревога. — Бихме се с хората коне. Не знам защо се бихме с тях, наистина не знам, но… бихме се. Ти?

— Да. В схватка с някакви ванстерландци преди няколко месеца. — Раук подсмръкна отново, после двамата замълчаха и продължиха да предъвкват горчиви спомени. — Уби ли някого?

— Да. — Лицето на онзи беше още като живо пред очите му. — Ти?

— Да — отвърна Раук и сведе намръщен поглед към земята.

— Трън уби шестима. — Каза го прекалено силно и ведро, но просто трябваше да обърне разговора, накъдето и да е, само не към себе си. — Трябваше да я видиш как се бие! Спаси ми живота.

— На някои им се отдава. — Насълзените очи на Раук продължаваха да гледат в земята. — Останалите просто гледат да избутат колкото могат.

Бранд огледа изпепелените останки на селото. Почерненият живот на някакви хорица.

— Това да си воин… не е просто братство по оръжие и пляскане по раменете, а?

— Не е като в песните.

— Не. — Бранд намести двата щита на гърба си. — Не е.

— Отвлякоха синовете ми. Отвлякоха синовете. Отвлякоха синовете ми…

Мастър Хъннан тъкмо беше свършил да говори с една жена, която успяла да избяга при нападението на ванстерландци и сега вървеше към тях, пъхнал палец в колана на меча си, с посивяла, шибана от вятъра през смръщеното му както никога досега лице, коса.

— Дошли по залез-слънце преди два дни. Според нея били две дузини, но не е сигурна и аз мисля, че са били по-малко. Водили кучета със себе си. Убили двама мъже, десет отвлекли в робство, пет-шест болни или прекалено стари оставили да изгорят в къщите им.

— Богове — прошепна едно от момчетата и начерта светия знак на гърдите си.

Хъннан го изгледа с присвити очи:

— Това е то войната, момче. Ти какво очакваше?

— Значи са си тръгнали преди два дни. — Бранд хвърли поглед на старците и момчето с ранения крак. — Не сме от най-бързо придвижващите се. Никога няма да ги настигнем.

— Не. — Хъннан стисна зъби и мускулчетата по челюстта му заиграха. Отправи навъсен поглед на север. Към Ванстерланд. — Но не можем да оставим това да им се размине. Недалеч оттук има ванстерландско село. От другата страна на реката.

— Рисентофт — каза Сордаф.

— Знаеш ли го?

Той сви рамене:

— Имат приличен пазар за овце. Напролет с чичо ми карахме там агнета за продан. Знам един брод през реката, близо е.

— Няма ли да го държат под око? — попита Бранд.

— Ние не го държахме под око.

— Тръгваме натам тогава. — Хъннан разхлаби меча в ножницата си, издърпа леко острието нагоре, после го плесна обратно на мястото му. — Минаваме брода и тръгваме към Рисентофт. Размърдайте си кльощавите задници! — Оръжейникът наведе глава и тръгна.

Бранд го догони и сниши глас — не искаше останалите да го чуят, без друго бяха разколебани и паднали духом:

— Мастър Хъннан, почакай. Това, което са направили, е лошо, но каква полза и ние да правим същото?

— Като не можем да докопаме овчаря, ще го отнесе стадото му.

— Нито овце, ни овчари са направили това. Били са воини.

— Война е. — Устните на Хъннан се изкривиха от гняв. — Добро и справедливост нямат нищо общо с това. Крал Удил каза, че стоманата е отговорът, значи стомана ще получат.

Бранд посочи към окаяните оцелели, които продължаваха да ровят в останките от къщите си:

— Не трябва ли да останем да им помогнем? Каква полза за тях като изгорим някакво друго село, само защото е от другата страна на реката…

Хъннан спря, обърна се и се наежи насреща му:

— Ще е от полза за съседното село или за това след него! Ние сме воини, не бавачки! Дадох ти втори шанс, момче, но сега започвам да мисля, че съм бил прав, имаш повече баща Мир в себе си, отколкото майка Война. — Гледайки сътвореното от майка Война, Бранд се замисли дали това беше чак толкова лошо в края на краищата. — Ами ако твоето семейство беше избито тук, а? И твоята къща изгорена? Ако твоята сестра беше отвлечена за робиня на някой ванстерландец? Нямаше ли да искаш отмъщение?

Бранд погледна през рамо към влачещата се отзад жалка сбирщина от младоци. После въздъхна и намести двата щита на гърба си.

— Да — отвърна накрая. — Щях.

Въпреки това, не виждаше никакъв смисъл да го правят.

Огън

— Мисля, че имам нужда от меч.

Трън хвърли бащиния си меч и той издрънча на тезгяха.

Рин остърга с камъка острието, по което работеше и вдигна поглед:

— Звучи ми познато.

— Много познато. Но този път се надявам на различен отговор.

— Защото вкара брат ми в леглото си ли?

— Защото предстои битка и кралица Лейтлин иска избрания си щит подобаващо въоръжен.

Рин остави камъка и тръгна към нея, изтупвайки прахоляка от ръцете си:

— Избраният щит на кралицата? Ти?

Трън вирна брадичка и я погледна право в очите:

— Аз.

Останаха за момент така, приковали погледи една в друга, после Рин взе меча на Трън, огледа го, потърка с палец грубата желязна топка на дръжката, остави го обратно на тезгяха и сложи ръце на кръста.

— Щом кралицата казва, така да бъде.

— Казва — рече Трън.

— Ще ми трябва кост.

— За какво?

— За да се свърже с желязото в стоманата. — Рин кимна към едно лъскаво острие, стиснато в стягата на тезгяха, с посипан под него стоманено сив прах. — За този използвах ястребова кост. Но съм използвала и вълча. И от мечка. Направиш ли го както трябва, впримчваш духа на животното в острието. Затова избираш нещо силно. Смъртоносно. Нещо значимо за бъдещия собственик.

Трън се замисли и изведнъж идеята я осени и тя се усмихна. Свали кесийката от врата си и изтърси на тезгяха гладките, пожълтели от времето кости. Беше ги носила достатъчно дълго. Беше време да свършат нещо полезно.

— Какво ще кажеш за костите на герой?

Рин повдигна учудено вежда:

— Още по-добре.

Спряха на една полянка край реката. Беше цялата покрита с пепел, а в средата ѝ имаше наредени в кръг камъни — толкова почернели, сякаш бяха видели адските огньове. Рин свали от рамо торбата с инструментите си.

— Пристигнахме.

— Трябваше ли да ходим толкова далеч? — Трън стовари на земята чувала с въглищата, разкърши гръб и изтри с опакото на ръката потта от челото си.

— Не искам да ми откраднат тайните. И като стана дума, кажеш ли на някого какво си видяла тук, ще трябва да те убия. — Рин ѝ хвърли лопатата. — Сега влизай в реката и ми изкопай малко глина.

Трън я изгледа накриво, пъхнала език в дупката на мястото на липсващия ѝ зъб:

— Започвам да си мисля, че Скифър е била милостива господарка.

— Коя е Скифър?

— Няма значение.

Нагази до кръста, водата беше толкова студена, че дъхът ѝ секна, въпреки че беше лято. Започна да копае в дъното и да реди на брега големи, сиви купчини глина.

Рин сложи няколко едри къса железен камък в една малка пръстена делва, сложи и черната пепел от костите на баща на Трън, поръси ги с малко пясък, добави две стъклени мъниста, накрая сложи капака и започна да го замазва отвсякъде с глина.

— Стъклото за какво е? — попита я Трън.

— За да изкара мръсотията от желязото — промърмори Рин без да вдига очи от работата си. — Колкото по-гореща е пещта, толкова по-чиста стоманата и по-здраво острието.

— Откъде си научила всичко това?

— Чиракувах при ковач на име Гейден. Гледала съм други. Говорих с търговци на мечове, доплавали по „Божествена“. — Рин почука с показалец слепоочието си и остави петънце глина на него. — За останалото се досетих сама.

— Умница си, значи?

— Що се отнася до стоманата. — Рин намести внимателно делвата в средата на кръга от камъни. — Хайде обратно в реката.

И Трън продължи да гази и трепери от студ във водата, докато Рин се зае с пещта. Изсипа въглищата около делвата, после започна да реди камъни около тях и да ги замазва с глина и така оформи висок до кръста купол, с отвор в долния край.

— Помогни да я запечатим — каза тя и двете с Трън започнаха да мажат с ръце дебел слой глина от външната страна на купола. — И как е? Да си избран щит?

— Цял живот съм мечтала за това — изпъчи се гордо Трън. — И не се сещам за друг, на когото бих служила с по-голяма радост от кралица Лейтлин.

Рин кимна:

— Не напразно я наричат Златната кралица.

— Голяма чест е да ѝ служа.

— Със сигурност. Но все пак, как е?

Трън увеси глава:

— Засега скука. Откакто положих клетвата си, стоя предимно в броячницата и гледам навъсено търговците, дошли да я молят за услуги, или поне така изглежда — нищо не разбирам, все едно говорят на чужд език.

— Чудиш ли се понякога дали не си сбъркала с тази клетва? — попита Рин и загреба пълна шепа глина.

— Не — отсече Трън, продължи да замазва замислено пролуките в камъните на пещта и накрая добави: — Може би. Не че ще е първата грешка в живота ми.

— Не си значи толкова корава, каквато се изкарваш, а?

Трън пое дълбоко дъх:

— Че кой е?

Рин раздуха внимателно тлеещите въглени в лопатата и те изсъскаха, после легна по корем и вкара лопатата в отвора на пещта. Изду бузи и започна да духа в тях. Накрая, доволна когато огънят тръгна, застана клекнала, загледана в оранжевите отблясъци на пламъците в гърлото на пещта.

— Какво става между теб и Бранд? — попита.

Трън беше очаквала въпроса, но това не ѝ помогна с отговора:

— Не знам.

— Е, не е чак толкова труден въпрос, нали?

— Така си мислиш.

— Хубаво де, приключи ли с него?

— Не — отвърна Трън и се изненада от увереността, с която го каза.

— Той каза ли, че приключва с теб?

— И двете знаем, че Бранд не е от най-приказливите. Но не бих се изненадала, ако мисли така. Не съм мечтата на всеки мъж, нали?

Рин я изгледа за момент, сбърчила чело:

— Аз мисля, че различните мъже мечтаят за различни неща. Същото важи и за жените.

— Не се сдържа да не хукне обаче, нали?

— Откакто се помни иска това воинско място. Сега му се отдава възможност.

— Ъхъ — въздъхна Трън. — Мислех си, че всичко ще е по-просто след като… знаеш.

— И не стана ли?

Трън се почеса по остриганата половина на главата и пръстите ѝ напипаха голата бразда на белег:

— Не, да му се не види, не стана. Не знам какво правим, Рин. Ще ми се да знаех, но уви. За нищо не ме бива, освен за битки, открай време.

— Няма как да знаеш това. Може пък да се окаже, че имаш талант в раздухването на пещи. — Рин хвърли мяха пред отвора в пещта.

— Чака ли те товар за вдигане — промърмори Трън, докато коленичеше на земята, — по-добре вдигай, вместо да се жалваш. — И тя стисна зъби и се зае със свистящия мях и продължи, докато раменете не я заболяха, гърлото ѝ не започна да изгаря и коженият ѝ елек не подгизна от пот.

— По-бързо — каза ѝ Рин. — По-горещо. — И тя запя тихо молитви към Той-който-разпалва пламъка и Тя-която-удря наковалнята, а също към майка Война, Майката на врани, която бере реколта от трупове и свива в юмрук отворената длан.

Трън продължи да раздухва пещта, докато гърлото ѝ не заприлича на вход към ада насред смрачаващата се полянка, на отворена драконова паст в сумрака. И когато, въпреки че беше носила кораб през Прохода, беше сигурна, че не може да продължи, се отказа.

Рин изсумтя присмехулно:

— Дръпни се, убиецо, дай да ти покажа как се прави.

И тя се зае с меха, кротко, равномерно и неуморно, точно като брат ѝ на греблото. Въглищата заблестяха още по-ярко, звездите изгряха на небето и Трън отправи на свой ред молитва. Молитва към баща си. Посегна по навик към кесийката на врата си, но тя беше празна, костите му сега бяха в стоманата.

Нагази в реката и започна да пие, после отиде обратно при пещта и, подгизнала от вода, се хвана отново на работа. Представи си, че мехът беше главата на Гром-гил-Горм и не спря да го бъхти, докато горещината не изсуши дрехите ѝ, не се отказа, докато не подгизнаха отново в пот. Накрая работиха заедно с Рин, рамо до рамо, докато не започна да усеща горещината като великанска длан, смазваща лицето ѝ. Червеникаво-синкавите пламъци бълваха от отвора в долния край на пещта, от изпечената глина по стените ѝ се виеше дим, хвърчаха искри в тъмното небе, на което баща Луна беше увиснал, голям, ясен и бял над короните на дърветата.

И тъкмо когато Трън имаше чувството, че гърдите ѝ ще се пръснат, а ръцете ѝ ще се откъснат от раменете, Рин каза:

— Достатъчно. — И двете се проснаха задъхани по гръб, целите почернели от сажди.

— Сега какво?

— Сега чакаме да изстине. — Рин измъкна една висока бутилка от торбата си и извади запушалката. — И ще се понапием. — Тя отпи голяма глътка, почернялото ѝ от сажди гърло заподскача нагоре-надолу, подаде бутилката на Трън и изтри уста.

— Знаеш пътя към женското сърце. — Трън притвори очи, помириса добрия ейл, после го вкуси, преглътна и премлясна с пресъхнали устни. Рин беше поставила лопатата в трептящата мараня от гърлото на пещта и сега започна да хвърля отгоре парчета бекон, които изсъскаха, докосвайки метала.

— Пълна си с умения, а?

— Вършила съм едно-две неща в живота си. — Рин чукна няколко яйца и те моментално зацвърчаха. — Ще има битка, значи?

— Така изглежда. При Зъба на Еймон.

Рин поръси сол върху храната:

— Бранд ще се бие ли в нея?

— Предполагам и двамата ще се бием. Но отец Ярви има други идеи. Винаги има.

— Чувам, че е много умен и лукав мъж.

— Безсъмнено, но никога не разкрива замислите си.

— Умните са така — отвърна Рин и обърна парчетата бекон с върха на ножа си.

— Горм отправи предизвикателство на крал Удил, да уредят нещата без битка.

— Двубой? Няма по-добър боец от Удил, нали?

— В най-добрата си форма, не. Но в мента той е далеч от най-добрата си форма.

— Чух слух, че е болен. — Рин взе лопатата от пещта, седна на земята и я сложи между двете. Миризмата на месо и яйца напълни устата на Трън със слюнка.

— Вчера го видях в Залата на боговете — отвърна Трън. — Опитваше се да изглежда като изкован от желязо, но въпреки билкарските умения на отец Ярви, кълна се, той едва се държеше на крака.

— Не е на добре, особено както ни предстои битка. — Рин извади лъжица и я подаде на Трън.

— Не. Не е на добре.

Започнаха да лапат лакомо и след всичката тежка работа, Трън беше убедена, че никога през живота си не беше яла нещо по-вкусно.

— Богове — каза тя с пълна уста — жена, която прави такива хубави яйца, такива хубави мечове и носи добър ейл със себе си? Ако не се получи с Бранд, ще се омъжа за теб.

Рин прихна развеселена:

— Ако момчетата в Торлби продължат да проявяват същия интерес към мен, както досега, ще се съглася на драго сърце.

Двете се посмяха от сърце, наядоха се, понапиха се, а пещта продължи да грее лицата им.

— Знаеш ли, че хъркаш?

Трън се сепна в съня си, подскочи и разтри очи. Майка Слънце тъкмо подаваше лицето си от стоманеносивото небе.

— Споменавали са ми.

— Време е да отворим пещта. Да видим какво се е получило.

Рин взе чук и започна да кърти глинената обвивка на пещта, а Трън, сложила ръка на лицето си заради пепелта и искрите, които коварният ветрец вдигаше във въздуха, събаряше димящата жарава. Рин взе железни щипци и извади от средата на купчината нажежената до жълто пръстена делва. Стовари я върху един плосък камък, тя се пръсна на парчета сред облак бял прахоляк и Рин извади нещо отвътре, като ядка от черупката ѝ.

Стоманата примесена с костите на баща ѝ, голяма колкото юмрук топка, сияеше огненочервена.

— Добре ли се получи? — попита Трън.

Рин почука тук-там, огледа я отвсякъде и се усмихна:

— Да. Добре се получи.

Рисентофт

В песните гетландците на Ангулф Копитото връхлетели ванстерландци като ято ястреби от смрачаващото се небе.

Сбирщината на мастър Хъннан връхлетя Рисентофт като стадо овце по много стръмно стълбище.

Когато стигнаха реката, момчето с ранения крак вече едва ходеше и затова го бяха оставили на южния бряг, посърнал и стенещ от болка. Останалите бяха станали вир-вода, прегазвайки реката, а един изпусна щита си и течението го отнесе. После се лутаха в кръг заради мъглата почти до залез-слънце, когато най-после, изнурени и намусени, се натъкнаха на селото.

Хъннан плесна зад врата едно от момчетата, което вдигаше прекалено много шум и им даде знак да се разделят на две. Започна да ги праща по петима накуп по всяка странична уличка, или по-скоро по всяка отъпкана пътека между колибите.

— Стой близо до мен — изсъска Бранд на Раук, който едва успяваше да не изостава. Беше още по-пребледнял и толкова изнемощял, че не успяваше да държи щита си вдигнат.

— Селото е изоставено — изръмжа един от старците и по всичко личеше, че беше прав. Бранд се промъкна предпазливо покрай една стена и надникна в зееща врата. Нищо не помръдваше. С изключение на острата воня на нищета — добре познат за него аромат — селото беше празно.

— Чули са ни да идваме — промърмори той.

Старецът повдигна учудено вежда:

— Мислиш ли?

— Тук има някой! — долетя отнякъде уплашен вик и Бранд се втурна с вдигнат пред себе си щит покрай една кирпичена колиба.

Пред една от къщите, вдигнал ръце във въздуха, стоеше възрастен мъж. Не беше голяма къща, нито хубава. Просто къща. Той беше прегърбен, със сплетена на две плитки покрай лицето му посивяла коса, както я носеха ванстерландците. Три от момчетата на Хъннан стояха около него с насочени копия.

— Не съм въоръжен — каза той и вдигна още по-високо ръце. Трепереха от страх и Бранд го разбираше напълно. — Не искам неприятности.

— Някои от нас също — отвърна Хъннан, пристъпяйки към него между момчетата с изваден меч в ръка. — Но понякога ни застигат въпреки това.

— Нямам нищо ценно. — Мъжът се заоглежда нервно, когато видя още от момчетата да се събират около него. — Моля ви. Не искам да ми изгори къщата. С жена ми сме я строили със собствените си ръце.

— А тя къде е? — попита Хъннан.

Той преглътна тежко и покритата му с набола сива брада адамова ябълка подскочи нагоре-надолу:

— Умря миналата зима.

— Ами онези в Холъби? Мислиш ли, че са искали да им изгорят къщите?

— Познавам хора от Холъби. — Мъжът облиза устни. — Нямам нищо общо с това.

— Но явно знаеш за какво говоря, нали? — И Хъннан го удари с меча си. Острието разпра ръката му и мъжът извика, залитна и се подпря на рамката на вратата.

— Оу — възкликна едно от момчетата.

Хъннан пристъпи напред с изкривена от злоба уста и посече мъжа в тила. Острието се вкопа със звука на потъваща в земята лопата. Той се претърколи на земята, потрепери и езикът му излезе от устата. И повече не помръдна. Локвата кръв се разрастваше по каменната плоча пред вратата му и изпълни издълбаните в нея руни на боговете пазители на домашното огнище.

Същите богове, които бдяха над домовете в Торлби. Явно днес бяха заети с друго.

Бранд не можеше да откъсне поглед, обля го студена вълна. Стана така бързо, нямаше време да го спре. Нямаше време дори да се замисли дали иска да го спре. Просто се случи, а всички стояха със скръстени ръце и гледаха.

— Разпръснете се — нареди Хъннан. — Претърсете къщите и ги запалете. Изгорете ги до една. — Плешивият старец поклати глава. Бранд усети стомаха му да се надига. Но всички направиха каквото им се каза.

— Аз ще остана тук — каза Раук, хвърли щита си на земята и седна на него.

Бранд блъсна с рамо първата изпречила се пред погледа му врата и замръзна на място. Видя малка стая с нисък таван, точно като тази, която някога деляха с Рин, а до огнището стоеше жена. Кльощава, в омърляна рокля, едва няколко години по-възрастна от него. Стоеше задъхана, подпряла ръка на стената и го гледаше втренчено. Беше обезумяла от страх.

— Добре ли си? — долетя отвън гласът на Сордаф.

— Ъхъ — отвърна Бранд.

— Ха, гледай ти! — Дебелакът се ухили до уши, провирайки глава под ниската врата. — Не било напълно изоставено селото. — Той размота някакво въже, отряза част и я подаде на Бранд. — Ще ти донесе добра печалба, късметлия такъв.

— Ъхъ — повтори Бранд.

Сордаф излезе, клатейки невярващо глава:

— Късмет, чист късмет е войната, кълна се…

Жената не проговори, Бранд също. Той върза единия край на въжето около врата ѝ, нито много стегнато, нито много хлабаво. Тя дори не трепна. Намота другия край около китката си. Беше като изтръпнал, не знаеше какво чувства. Това правеха воините в песните, нали? Отвеждаха пленниците си в робство? Но на Бранд това не му изглеждаше като правене на добро. Ни най-малко. Но ако не той, някой друг щеше да я отведе на въже. Това правят воините.

Когато излезе навън, останалите вече палеха къщите. Жената простена тихо при вида на мъртвия възрастен мъж. И още веднъж, когато сламеният покрив на колибата ѝ пламна. Бранд не знаеше какво да каже, нито на нея, нито на останалите, пък и по принцип беше от мълчаливите, затова замълча. По бузите на едно от момчетата потекоха сълзи докато поднасяше факлата към поредния сламен покрив, но го направи въпреки това. Скоро въздухът се изпълни с миризмата на дим, отвсякъде се чуваше пукот и пращене на дърво, огънят се разрастваше и вятърът понесе горяща слама из въздуха.

— Къде е смисълът във всичко това? — промърмори под нос Бранд.

Раук продължаваше да разтрива рамото си.

— Един роб. — Сордаф се изплю гневно на земята. — И няколко наденици. Нищо и никаква плячка.

— Не сме дошли за плячка — каза мастър Хъннан и смръщи още повече чело. — Дошли сме да свършим каквото трябва.

А Бранд стоеше, стиснал края на въжето и гледаше как селото гори.

Ядоха сух хляб в пълно мълчание, после легнаха на студената земя без никой да продума и дума. Още бяха във Ванстерланд и не можеха да си позволят да палят огън. Всеки бе насаме с мислите си. Един за друг потайни и непознати.

Бранд чакаше първите лъчи на зората — първите сиви петънца по черните облаци на хоризонта. Не можеше да заспи. Не спираше да мисли за възрастния мъж в селото. И за момчето, което плачеше, палейки сламени покриви. Заслуша се в дишането на жената, която сега беше негов роб. Негова собственост, просто защото беше вързал въже на шията ѝ и изгорил къщата ѝ.

— Ставай — изсъска ѝ той и тя се изправи бавно. Не можеше да види лицето ѝ, но по това, как бяха увиснали раменете ѝ, отгатна, че за нея повече нищо не беше от значение. Сордаф беше на пост, духаше в месести шепи, потриваше длани и пак духаше в шепи.

— Отиваме за малко натам. — Бранд кимна към гората.

Сордаф се ухили:

— Напълно те разбирам. Мразовита нощ е.

Бранд му обърна гръб и тръгна към дърветата. Подръпна въжето и усети жената да повлича неохотно крака след него. Навлязоха сред дърветата и продължиха през гората без да продумат. Вървяха, съчките пукаха под краката им и така, докато лагерът не остана далеч назад. Отнякъде избуха бухал и Бранд клекна в храсталака и дръпна жената до себе си. Зачака, но наоколо нямаше никой.

Не беше сигурен колко време отне, докато стигнат другия край на гората, но когато излязоха от дърветата, майка Слънце беше бледо сиво петно на хоризонта. Извади кинжала, който му направи Рин и преряза внимателно въжето около врата на жената.

— Хайде, тръгвай — каза ѝ, но тя не помръдна от място. — Тръгвай. — Той ѝ посочи накъде.

Тя направи крачка и погледна назад, после втора, сякаш очакваше, че това е някакъв номер. Но Бранд не помръдна от място.

— Благодаря — прошепна жената.

Лицето на Бранд се изкриви в болезнена гримаса:

— Не заслужавам благодарността ти. Просто си върви.

И тя хукна. Бранд я гледа как препуска през глава в посоката, откъдето бяха дошли, през мократа от роса трева, надолу по полегатия склон. Когато майка Слънце се изкачи още малко на хоризонта, видя в далечината Рисентофт — черно, още тлеещо петно насред зелената земя.

Помисли си, че преди войната селото сигурно е изглеждало точно като Холъби.

И сега отново изглеждаше като него.

Замръзнали езера

Кралската свита спря над лагера, покрит от пелената на ситния ръмеж. Хилядите огньове се простираха навред под притъмняващото небе. Ситните светлинки на факлите в ръцете на воините на Гетланд пълзяха към низината. Трън скочи от седлото и подаде ръка на кралицата. Не че Лейтлин се нуждаеше от помощ, тя беше два пъти по-добър ездач от нея, но Трън просто искаше да бъде полезна с нещо, каквото и да било.

В песните избраният щит защитава кралицата си от наемни убийци, разнася тайни послания в смъртна опасност, или се бие в двубои от чийто изход зависи съдбата на цели народи. Досега трябваше да се е научила да не ги приема много на сериозно.

През почти цялото време се чувстваше изгубена сред легионите от роби и прислужници, които се влачеха след кралицата като опашка на комета. Обсаждаха я отвсякъде с хиляди въпроси, на които тя винаги имаше отговор, дори когато кърмеше наследника на трона. Удил може и да седеше на Черния трон, но на Трън ѝ бяха достатъчни едва няколко дни в компанията на Лейтлин, за да осъзнае кой всъщност управляваше Гетланд.

Нямаше и следа от непринудената дружба с Виалайн. Нито откровени разговори, нито молби да се обръща към нея с името ѝ. Лейтлин беше два пъти, че и повече, по-възрастна от нея. А също така съпруга, майка и ненадминат търговец. Господарка на огромно домакинство, властна и сдържана, колкото красива, толкова и умна. Беше всичко, което се очаква от една жена и повече от него. Всичко, което Трън не беше.

— Благодаря — каза тихо Лейтлин, пое ръката на Трън и успя дори слизането от седло да превърне в изящно движение.

— Тук съм да ти служа.

Кралицата задържа ръката ѝ в своята:

— Не. Ти не си родена да стоиш в прашни броячници и да броиш монети. Ти искаш да се биеш.

Трън преглътна тежко:

— Дай ми възможност.

— Скоро. — Лейтлин се доближи до нея и стисна ръката ѝ. — Клетвата за вярност е нож с две остриета. Веднъж забравих това и съжалих, повече няма да го допусна. Двете с теб ни чакат велики дела. Достойни за песните дела.

— Кралю мой? — долетя гласът на отец Ярви, пълен с тревога.

Слизайки от седлото, Удил беше залитнал и единствено благодарение на пастора си не се беше свлякъл на земята. Беше пребледнял като платно и гърдите му се надигаха и спускаха учестено под притиснатия към тях меч.

— По-късно ще поговорим. — Лейтлин пусна ръката на Трън.

— Кол, свари вода! — извика отец Ярви. — Сафрит, донеси билките ми!

— Видях този мъж да извърви сто мили в студ и лед без веднъж да залитне настрани — каза Рълф и скръсти ръце до Трън. — Кралят не е добре.

— Не е. — Трън проследи с поглед краля, който влезе, залитайки в шатрата си, прехвърлил ръка през раменете на пастора си. — И с предстояща важна битка. Лош късмет.

— Отец Ярви не вярва в такова нещо като лош късмет.

— Аз пък не вярвам в кормчиите, но един продължава да ми къса нервите.

Рълф се разсмя:

— Как е майка ти?

Трън го изгледа изпод вежди:

— Недоволна от мен, както винаги.

— Още прехвърчат искри между двете ви, а?

— Щом питаш, доста по-малко от преди.

— Оу? Явно една от двете ви е пораснала.

Трън присви очи:

— Може би е имала до себе си възрастен воин да я научи да цени семейството.

— Де всеки му такъв късмет. — Рълф се загледа в земята и се почеса по брадата. — Мислех си, може би… дали да не я навестя някой път.

— Искаш позволението ми ли?

— Не. Но би било добре да го имам.

Трън сви безпомощно рамене:

— Не бих си помислила да заставам между две млади, влюбени гълъбчета.

— Аз също. — Рълф ѝ хвърли един многозначителен поглед, после отмести очи и се загледа в нещо зад гърба ѝ. — Затова сега си тръгвам…

Трън се обърна и видя Бранд да върви към нея.

Беше чакала с нетърпение да го види отново, но когато това най-после стана, изпита остро безпокойство. Все едно влизаше за пръв път с него в тренировъчния квадрат. Със сигурност досега трябваше да са се опознали добре. Но ето че нямаше никаква представа как да се държи с него. Закачливо и непринудено като със стар другар по гребло? Превзето като девица с ухажор? Надменно като кралица Лейтлин и длъжник? Или потайно и недоверчиво като обигран комарджия, скрил зарове в шепа?

Всяка негова следваща стъпка я връщаше обратно върху замръзналото езеро — ледът пука под краката, не знаеш кога ще пропаднеш.

— Трън — каза той и я погледна в очите.

— Бранд — срещна погледа му тя.

— Не можа да ме дочакаш в Торлби, а?

Закачливо и непринудено, значи.

— Ухажорите се бяха наредили пред вратата ми, чак до доковете. Не можех да понеса повече мъжки сълзи, пролети по ненадмината ми красота. — Тя притисна показалец в едната ноздра и се изсекна шумно в калта.

— Имаш нов меч — каза той, поглеждайки към колана на кръста ѝ.

Тя пъхна пръст под гарда на дръжката, повдигна меча към него и той го изтегли с тих звън от ножницата.

— От най-добрия ковач в земите около Разбито море.

— Богове, станала е много добра. — Той потърка с палец знака на Рин в жлеба на острието, вдигна меча пред лицето си, затвори око и огледа ръба на острието по цялата му дължина. Майка Слънце блестеше ярко в гладката стомана.

— Нямаше време за украси по дръжката — каза Трън, — но започвам да го харесвам така както си е.

Бранд подсвирна тихо:

— Чудесна стомана.

— Примесена с костите на герой.

— Нима?

— Реших, че достатъчно дълго вече носих на врата си пръстите на баща ми.

Той се усмихваше, докато ѝ подаваше обратно меча и Трън осъзна, че тя също се усмихва.

— Мислех, че Рин ти отказа?

— Никой не отказва на кралица Лейтлин.

— Ъ? — На лицето му се изписа добре познатото озадачено изражение.

— Каза, че иска избрания си щит подобаващо въоръжен — отвърна Трън, прибирайки меча в ножницата.

Бранд я зяпна стъписан.

— Знам какво си мислиш. — Трън увеси рамене. — Та аз дори нямам щит.

Бранд затвори уста:

— Всъщност мислех си, че ти си щита, а също, че няма по-добър щит от теб. Ако бях кралица и аз щях да избера теб.

— Съжалявам, че ще разбия на пух и прах мечтите ти, но ти никога няма да бъдеш кралица.

— Така е, роклите ще ми стоят ужасно. — Той поклати бавно глава и отново се усмихна. — Трън Бату, избран щит.

— Ами ти? Спаси ли Гетланд? Видях ви да се събирате на брега. Удивителна гледка — все млади първенци. Да не споменавам неколцината престарели.

Бранд сви сконфузено рамене:

— Не бих казал, че спасихме каквото и да било. Убихме един възрастен селянин. Откраднахме няколко наденици. Изгорихме едно село само защото е от другата страна на река. И отведохме една жена в робство. — Бранд се почеса по главата. — Аз я пуснах да си върви.

— Просто не можеш да се сдържиш да не вършиш добрини, а?

— Не мисля, че Хъннан е на същото мнение. На драго сърце би разтръбил навред какъв срам и позор съм, но така ще даде да се разбере, че целият му поход е срам и позор, така че… — Той изду бузи и я изгледа неразбиращо. — Утре ще положа воинска клетва. Заедно с няколко момчета, които не са вадили меч в истинска битка.

— Нека баща Мир лее сълзи над начините! — Трън преправи гласа си на този на отец Ярви. — Майка Война се усмихва над резултатите! Трябва да си доволен.

Бранд заби поглед в земята:

— Предполагам.

— Не си ли?

— Изпитваш ли понякога вина? За хората, които уби, например?

— Не особено. Трябва ли?

— Не казвам, че трябва. Просто питам.

— Не.

— Е, ти си докосната от майка Война.

— Докосната? — изсумтя Трън. — Посинила ме е с шамарите си.

— Да бъда воин, заобиколен от братя по оръжие, винаги съм го искал…

— Няма такова разочарование като това от сбъднатите мечти.

— Някои неща си заслужават чакането — отвърна той и я погледна в очите.

И в този момент Трън беше напълно убедена какво означаваше този поглед. Замисли се дали прекосяването на това нейно замръзнало езеро няма да се окаже не чак толкова страшно начинание. Може би просто вървиш крачка по крачка и се наслаждаваш на тръпката от неизвестността. И тя пристъпи към него.

— Къде ще спиш?

Той не помръдна от място:

— Под звездите, предполагам.

— Избраният щит на кралицата има собствена шатра.

— Искаш да ти завиждам ли?

— Не. Става дума за много малка шатра. — Тя пристъпи отново към него. — Но има легло в нея.

— Започва да ми харесва историята ти.

— Но е студено нощем. — Направи нова крачка. И двамата се усмихваха. — Сама в леглото.

— Ако искаш да поговоря със Сордаф, с една пръдня ще ти сгрее завивките.

— Сордаф е всичко, което може да желае една жена, аз имам особен вкус. — Тя протегна ръка, разпери пръсти и приглади назад падналата пред лицето му коса. — На друг съм хвърлила око.

— Хората ни гледат — каза Бранд.

— Какво ме интересува.

Страхливец

Коленичиха в редица един до друг. Трима от младоците и Бранд. Двама бяха насочили копия към възрастен селянин. Трети плака, докато пали къщи. Последният пусна на свобода единствения им пленник.

Воини, няма що.

При все това, ето ги днес, заобиколени от воините на Гетланд в пълно снаряжение, готови да ги приветстват в братството си. Готови да застанат рамо до рамо с тях срещу ванстерландците на Гром-гил-Горм на уреченото място. Готови да ги понесат със себе си в желязната прегръдка на майка Война.

Крал Удил се беше променил много през последната година, но не към по-добро. Лицето му беше придобило същия сивкав оттенък като косата му, а зачервените му очи бяха хлътнали в големи, тъмни кръгове. Изглеждаше съсухрен, почти не помръдваше на стола си, сякаш короната му тежеше като наковалня на главата. Беше все така прегърнал изваден от ножницата меч, но ръцете му трепериха.

От едната му страна отец Ярви седеше на малко трикрако столче, а от другата кралица Лейтлин беше изпънала гордо гръб, стиснала юмруци в скута си и обхождаше събралото се множество с леден поглед, сякаш в опит да компенсира със силата си слабостта на съпруга си. Зад едното ѝ рамо Трън беше вирнала гордо остра брадичка, скръстила ръце на гърдите си, а елфическата гривна сияеше в бяло на китката ѝ. Изглеждаше като излязла от песните, самото олицетворение на избран щит, от глава до пети. Бранд не можеше да повярва, че само преди час беше станал от леглото ѝ — поне нещо хубаво в живота му.

Кралят обходи с поглед момчетата и Бранд и се покашля:

— Вие сте млади — заговори той, така тихо и пресипнало, че гласът му едва успяваше да се извиси над плющенето на шатрата му под напорите на вятъра. — Но мастър Хъннан ви е преценил като достойни. А и Гетланд е заобиколена от врагове. — Надигна се леко на стола и Бранд зърна за миг частица от човека, чиято реч на брега под Торлби го беше накарала да тръпне от вълнение. — Потегляме към Зъбът на Еймон, за да срещнем ванстерландци в битка и се нуждаем от всеки щит! — Задави се в кашлица и успя само да изграчи: — Стоманата е отговорът. — Отец Ярви се доближи до него и зашепна в ухото му.

Мастър Хъннан излезе напред с изваден меч в ръка и застана навъсен над първото момче в редицата:

— Заклеваш ли се във вярност към Гетланд?

Момчето преглътна и отвърна:

— Кълна се.

— Заклеваш ли се да служиш на своя крал?

— Кълна се.

— Заклеваш ли се да пазиш гърбовете на другарите си по оръжие в стената от щитове и да се подчиняваш на водачите си?

— Кълна се.

— Изправи се тогава, воин от Гетланд!

И момчето се изправи, по-скоро изплашено, отколкото въодушевено, а воините наоколо започнаха да удрят юмруци по гърдите си, да думкат със секири по щитовете и тупкат с ботуши по земята.

Бранд преглътна мъчително. Скоро щеше да е негов ред. Това трябваше да е най-знаменателният ден в живота му, повод за огромна гордост. Но замислеше ли се за пепелищата на Холъби и Рисентофт, за кървящия върху каменната плоча на прага си възрастен селянин и въжето на вратата на жената, гордост беше последното, което му идваше на ум.

Тълпата приветства третото „Кълна се“ на следващото момче. То не можа се изправи на крака и се наложи мъжът зад него да го вдигне рязко от земята, както се вади риба от водата.

Бранд улови погледа на Трън, усмихваше му се едва доловимо. Ако не го мъчеха съмненията му, сигурно щеше да отвърне на усмивката ѝ. „Прави добро“, каза майка му на смъртното си легло. И какво добро бяха сътворили в Рисентофт онази вечер?

Третото момче отново имаше сълзи в очите, докато полагаше клетвата си, но воините ги взеха за сълзи на гордост и го възнаградиха с още по-шумно одобрение. Тропотът и звънтенето на оръжията им опъна до скъсване нервите на Бранд.

Хъннан стисна зъби и се намръщи още повече, докато заставаше над него. Воините наоколо притихнаха.

— Заклеваш ли се във вярност към Гетланд?

— Кълна се — изграчи Бранд. Устата му беше пресъхнала.

— Заклеваш ли се да служиш на своя крал?

— Кълна се — повтори Бранд. Сърцето му щеше да изскочи.

Бранд отвори уста, но думите така и не излязоха от гърлото му. Настъпи тишина. Усмивките повехнаха. Усещаше всички погледи, приковани в него. Чу се тихо подрънкване на метал, когато воините се размърдаха неловко на място.

— Е? — викна Хъннан.

— Не.

Настъпи неловко мълчание. Напрежението стана осезаемо, като тишината преди гръмотевица. И тогава ропотът на тълпата се понесе като вълна.

Хъннан зяпна стъписан:

— Какво?

— Стани, момче — чу се пресипналият глас на краля. Гневният ропот се усили, докато Бранд се изправяше на крака. — Не съм виждал такова нещо преди. Защо отказваш да положиш клетва?

— Защото е страхливец — кресна гневно Хъннан.

Последва нова вълна на недоволство от страна на тълпата. Момчето до Бранд го зяпна с широко ококорени очи. Рълф стисна юмруци. Отец Ярви повдигна учудено вежда. Трън направи крачка напред с изкривена от гняв уста, но кралицата повдигна пръст и тя закова на място.

Без да откъсва очи от Бранд и с изписана на лицето болка, кралят вдигна немощна ръка и въдвори тишина:

— Питах него.

— Може би съм страхливец — отвърна Бранд и се изненада от твърдостта на гласа си. — Онази вечер мастър Хъннан уби един стар селянин и аз бях прекалено изплашен да го спра. После изгори цяло село и аз не намерих смелост да се възпротивя. Изпрати трима от учениците си срещу един и аз не намерих смелост да се застъпя за нея. Да се застъпиш за слабия. Не е ли това, което се очаква от един воин.

— Назовавам те лъжец — кресна отново Хъннан. — Аз ще…

— Ти ще си затваряш устата — изръмжа отец Ярви, — докато кралят не ти каже да говориш.

Очите на оръжейника святкаха кръвнишки, но на Бранд му беше все едно. Почувства се така, сякаш огромен товар падна от раменете му. Сякаш отново държеше сам „Южен вятър“ и някой сряза въжето. За пръв път, откакто напусна Торлби, имаше чувството, че стои в светлината.

— Искате някой безстрашен, така ли? — Бранд протегна ръка и посочи с пръст. — Ето я. Трън Бату, избран щит на кралицата. В Първия сред градовете се би сама срещу седем мъже и спаси императрицата на Юга. Пеят песни за нея из земите около Разбито море! И въпреки това вие по-скоро бихте приели сред вас момчета, които не знаят от коя страна се държи копието. Що за шантава гордост е това? Що за глупост? Някога мечтаех да стана воин. Да ти служа, кралю мой. Да се бия за страната си. Да стоя рамо до рамо с братя по оръжие. — Той погледна Хъннан право в очите и сви рамене. — Ако това, което ми показа, е това да бъдеш воин, не искам да имам нищо общо с него.

Тълпата избухна за пореден път в гневен ропот и за пореден път крал Удил вдигна трепереща ръка и въдвори тишина.

— Някои от присъстващите тук може и да не харесат думите ти — каза кралят, — но това не са думи на страхливец. Някои мъже са докоснати от баща Мир. — Погледът му се извърна към отец Ярви, после към Трън и клепачът на едното му око заигра. — Също както някои жени са докоснати от майка Война. Смърт… чака всички ни. — Ръката върху меча му се разтрепери още по-силно. — И всеки трябва да намери… своя… път… към вратата ѝ…

Той политна напред. Отец Ярви скочи от трикракото столче и го подхвана преди да падне по очи, но мечът се изплъзна от ръката му и издрънча в калта. Рълф се притече на помощ и двамата с отец Ярви вдигнаха краля от стола и го понесоха към входа на шатрата му. Главата му се лашкаше. Краката му се влачеха по земята. Надигна се нова вълна от шепот, но този път изпълнен с ужас и безпокойство.

— Кралят изпусна меча си.

— Лоша поличба.

— Лош късмет в битката.

— Боговете извръщат очи от нас…

— Всички да се успокоят! — Кралица Лейтлин се изправи и обходи воините с леденостуден, укорителен поглед. — Това воините на Гетланд ли са, или бръщолевещи момиченца? — Тя взе меча на краля от земята и го притисна до гърдите си, точно като него. И нейната ръка не потрепери, очите ѝ не бяха насълзени, гласът ѝ не трепна. — Сега не е време за неувереност! Трошачът на мечове ни чака при Зъба на Еймон! Кралят може и да не е с нас, но всички знаете какво би казал.

— Стоманата е отговорът! — изкрещя Трън и елфическата ѝ гривна пламна в огненочервено.

— Стомана! — извика мастър Хъннан и вдигна високо меч над главата си. Отвсякъде се разнесе звън на метал и стотици мечове излетяха от ножниците и се стрелнаха към небето.

— Стомана! Стомана! Стомана! — ревяха стотици гърла.

Единствено Бранд мълчеше. Винаги бе смятал, че да правиш добро, означава да се биеш рамо до рамо с братята по оръжие. Възможно ли бе правенето на добро да означава да не се биеш?

На уреченото място

Армиите на Ванстерланд и Гетланд се гледаха свирепо от двата склона на плитката долина, покрита с тучна, зелена трева.

— Добро място за пасене на овце — отбеляза Рълф.

— Или за водене на битка — каза Трън. — Присви очи и обходи с поглед билото на отсрещния хълм. Никога през живота си не беше виждала и наполовина толкова многолюдна войска. Черните силуети на воините по билото се открояваха на фона на ясното небе, тук-там проблясваше острие, уловило лъчите на майка Слънце. Отпред стената от щитове на Ванстерланд беше подредена както подобава с гора от копия зад нея, но воините все още не бяха скопчали в готовност боядисаните си в разни цветове щитове. Тъмното на цвят знаме на Гром-гил-Горм висеше някъде в средата, пред него бяха пръснати безразборно стрелци с лъкове, а по фланговете им стояха готови за действие малки групи от леко въоръжени бойци.

— Такава прилика с нашата войска — промърмори отец Ярви, — все едно гледаш в огромно огледало.

— С изключение на проклетата елфическа кула — каза Трън.

Зъбът на Еймон се издигаше над оголени скали в единия край на ванстерландския фронт — куха кула, висока, тънка и права като меч, паяжина от кръстосани греди елфически метал.

— Какво е била преди? — попита Кол, зареял смаян поглед в кулата.

— Кой знае? — отвърна пасторът. — Сигнална кула? Паметник на високомерието на елфите? Храм на Единствен бог, когото разкъсали с магията си?

— Ще ти кажа какво ще стане оттук насетне. — Рълф оглеждаше мрачно строената в подножието на кулата войска. — Надгробен камък. На стотици.

— На стотици ванстерландци — отсече Трън. — Нашата войска е по-голяма.

— Може — каза Рълф. — Но битките се печелят от изпитани воини, ветерани, а там бройката е горе-долу същата.

— Освен това Гром-гил-Горм е известен с това, че винаги държи скрита от погледа на врага конница — каза отец Ярви. — Силите ни са равностойни.

— А само една от войските е предвождана от краля си. — Рълф хвърли поглед назад към лагера. Удил не беше станал от леглото си от вчера вечерта. Хората започнаха да говорят, че стои на прага на Последната врата и отец Ярви не отрече.

— Дори победа в днешната битка ще отслаби силите на Гетланд — каза пасторът. — И баба Вексен добре го знае. Тази битка е част от плановете ѝ. Знае, че крал Удил никога не би отхвърлил такова предизвикателство. Единственият начин да победим днес, е да не влизаме в битка.

— И каква елфическа магия ще постигне това? — попита го Трън.

— Надявам се малко пасторска магия да свърши работата — усмихна се отец Ярви.

Кол почеса рехавия мъх, набол по брадичката му, който минаваше за брада и огледа долината:

— Чудя се дали Фрор е сред тях.

— Вероятно — каза Трън. Фрор, с когото беше тренирала, смяла се край лагерния огън, стояла рамо до рамо в битка и гребала на един и същи кораб.

— Какво ще правиш, ако го срещнеш в битката?

— Сигурно ще го убия.

— Да се надяваме, че няма да го срещнеш, тогава. — Кол посочи към долината. — Идват!

Знамето на Горм потегли, няколко конника се отделиха от средата на ванстерландския фронт и тръгнаха надолу по склона. Трън смушка коня си през кралската свита от доверени воини към мястото, където стоеше кралицата, но Лейтлин ѝ махна с ръка да се върне:

— Стой отзад, Трън. И вдигни качулката на наметалото си.

— Мястото ми е до теб.

— Днес ти си моят меч, не щит. А понякога е най-добре да държиш острието си скрито от погледи. Когато настъпи моментът да я свалиш, ще знаеш.

— Да, кралице моя.

Тя вдигна неохотно качулката и изчака свитата да потегли напред, после се прегърби на седлото и скрила като крадец лицето си в качулката, тръгна най-отзад, за където не се пееше в песните за герои. Препуснаха в тръст по склона, вдигайки с копитата на конете си кал и туфи трева. Двама знаменосци яздеха в групата, един със златистото знаме на Лейтлин, другият със стоманеносивото на Удил, гордо развети над главите им.

Ванстерландците приближаваха. Двайсетина от най-прославените им воини, с високи шлемове на главите, сурови изражения на лицата, сплетени на плитки коси и златни бримки, вплетени в ризниците им. А най-отпред, с четири пъти намотана около врата му огърлица от топките от дръжките на мечовете на повалени врагове, яздеше убиецът на бащата на Трън. Гром-гил-Горм, Трошачът на мечове, в целия си воински блясък. От лявата му страна яздеше знаменосец — огромен шенд с украсен с гранати робски нашийник на врата и развяващо се черно наметало. От дясно яздеха две набити, беловласи момчета. Едното с ехидна усмивка на уста и гигантския щит на Горм на гърба си, другото със свирепа физиономия и огромния меч на Горм в ръце. Между тях и краля им, така здраво стиснала зъби, че слепоочията ѝ играеха, яздеше майка Скаер.

— Привет, гетландци! — Горм дръпна юздите и копитата на високия му кон изджвакаха в калта на дъното на долината. Вдигна поглед към небето. — Майка Слънце се усмихва над срещата ни!

— Добра поличба — каза отец Ярви.

— За кого обаче? — добави Горм.

— Може би за всички ни? — Лейтлин смушка коня си и той пристъпи напред. Трън едва се сдържаше да не застане до нея, откъдето можеше да я защити, но устоя.

— Кралица Лейтлин! Как е възможно красотата и мъдростта ти да са така неподвластни на времето?

— А как успяват силата и смелостта ти да постигнат това? — отвърна Лейтлин.

Горм се почеса замислено по брадата:

— При последната ни среща в Торлби не останах с впечатлението, че имаш такова високо мнение за мен.

— Както казва съпругът ми, боговете не могат да те дарят с по-голяма благословия от добрия враг. Гетланд не може да мечтае за по-добър враг от Трошача на мечове.

— Ласкаеш ме и това ужасно ми харесва. Но къде е крал Удил? Чаках с такова нетърпение да подновим дружбата си, която започнахме в Залата на боговете.

— Боя се, че съпругът ми не можа да дойде — отвърна Лейтлин. — Но изпраща мен на негово място.

Горм нацупи обидено устни:

— Малцина са воините с неговата слава. Битката няма да е същата без него. Но Майката на врани не чака никого, без значение колко прославен.

— Има и друг изход. — Ярви подкара коня си напред и спря до кралицата. — Има начин да избегнем кръвопролитието. И същевременно да се освободим от хомота на Върховния крал в Скекенхаус.

Горм повдигна учудено вежди:

— Да не би, освен пастор, да си и магьосник?

— Молим се на едни и същи богове, пеем за едни и същи герои, брулят ни едни и същи ветрове. И въпреки това баба Вексен ни насъсква едни срещу други. Без значение кой ще победи в битката при Зъба на Еймон днес, печели само тя. Какво не бихме постигнали заедно, Ванстерланд и Гетланд? — Той се наведе напред от седлото. — Нека разтворим свитата в юмрук ръка! Нека сключим съюз помежду си!

Трън ахна от изненада и не беше само тя. От воините и от двете страни се разнесе гневно мърморене, прошепнаха се клетви, размениха се свирепи погледи, но Трошачът на мечове вдигна ръка и въдвори тишина.

— Дръзко предложение, отец Ярви. Безсъмнено ти си умен и мъдър мъж. Говориш в полза на баща Мир както подобава на един пастор. — Горм размърда насам-натам уста, пое дълбоко дъх през носа си и въздъхна. — Но се боя, че няма да стане. Моят пастор е на друго мнение.

— Нима? — Отец Ярви погледна към майка Скаер и примига озадачено.

— Привет, отец Ярви. — Младите, но беловласи оръженосци на Горм отстъпиха настрани и направиха път на ездач, яхнал бял кон. Тя свали качулката си и хладният вятър преметна руси коси през изпитото ѝ лицето. Очите ѝ грейнаха трескаво, когато се усмихна. Усмивката ѝ беше пропита с толкова омраза, че беше болезнена за очите.

— Мисля, че познаваш майка Изриун — промърмори Горм.

— Отрочето на Одем — изсъска кралица Лейтлин и от гнева в тона ѝ Трън остана с впечатлението, че каквито ѝ да бяха плановете ѝ, Изриун не беше част от тях.

— Грешиш, кралице моя. — Изриун я дари с половинчата усмивка. — Аз нямам друго семейство освен Събора, също като отец Ярви. Единственият ни родител е баба Вексен, нали така, братко? След позорния ѝ провал в Първия сред градовете, баба Вексен изгуби доверие в сестра Скаер. — Лицето на Скаер потрепери нервно. — И тя изпрати мен да я заместя.

— И ти го позволи? — промълви отец Ярви.

Горм завъртя език из устата си и свъси вежди, очевидно не беше доволен.

— Дал съм клетва пред Върховния крал.

— Трошачът на мечове е колкото силен, толкова и мъдър — каза Изриун. — Той знае мястото си в установения ред. — На лицето на Горм се изписа неприкрита неприязън, но той замълча. — Нещо, което вие, гетландци, сте забравили. Баба Вексен настоява да бъдете наказани за високомерието си, за наглостта си, за предателството ви. В момента Върховният крал събира армия от нискоземци и инглингци, хиляди, безчет. Призовава първенеца си, Яркият Йълинг, да я предвожда! Най-огромната войска, събирана някога в земите около Разбито море! Скоро ще потегли на поход срещу Тровенланд, за славата на Единствен бог!

— Ха, и ти заставаш до тях, така ли? Ти, Гром-гил-Горм? Коленичиш пред Върховния крал? Хвърляш се смирено в краката на неговия Единствен бог?

Вятърът преметна дългите коси през белязаното, безизразно лице на Гром-гил-Горм:

— Аз заставам там, където ме отведе дадената от мен клетва, отец Ярви.

— Независимо от това — каза Изриун и закърши нервно пръсти, — Съборът винаги говори за мир. Единствен бог е винаги готов на прошка, без значение колко незаслужена е тя. Избягването на кръвопролития е доблестна кауза. Ние стоим зад отправеното предизвикателство за кралски двубой. — Устните ѝ се извиха в презрителна усмивка. — Но Удил е прекалено стар и слаб, за да се бие. И покосен от болест. Безсъмнено, наказанието на Единствен бог за предателството му.

Лейтлин извърна поглед към Ярви и той ѝ кимна.

— Удил изпрати мен на негово място — каза тя и Трън усети сърцето ѝ да бие лудо в гърдите. — Предизвикателството към крал е предизвикателство към кралицата му.

Майка Изриун избухна в презрителен смях:

— Ти ще се биеш с Трошача на мечове, позлатена кралице?

Лейтлин изви презрително устни:

— Една кралица не се бие, дете. Избраният ми щит ще се бие от мое име.

Трън усети да я обзема неестествено спокойствие и тя се усмихна под качулката.

— Това е номер — извика Изриун и усмивката ѝ се стопи на мига.

— Това е законът — каза Ярви. — Като пастор на крал, би трябвало да знаеш това. Вие отправяте предизвикателство. Ние го приемаме.

Горм махна небрежно с огромна длан, все едно пропъждаше нахална муха от лицето си:

— Номер, закон, няма значение. Все едно ми е с кого ще се бия. — Звучеше почти отегчен. — Покажи ми този твой първенец, Лейтлин и утре на зазоряване ще застанем с него лице в лице на същото това място, аз ще го убия и ще добавя топката от дръжката на меча му към веригата си. — Той извърна поглед към воините от Гетланд. — Но избраният ти щит трябва да знае, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Не се е родил още мъжът, който ще ме убие.

Лейтлин се усмихна хладно и изведнъж Трън видя всичко да идва на мястото си, като прищракващи, наместващи се един в друг механизми на ключалка и тя най-после прозря замисъла на боговете за нея.

— Избраният ми щит не е мъж.

Настъпил бе моментът за изваждане на мечовете, значи. Трън свали качулката и отметна назад наметалото си. В пълно мълчание, воините на Гетланд се разделиха на две и я пропуснаха между себе си. Тя смушка коня си и тръгна право към краля на Ванстерланд, без да откъсва очи от неговите.

Челото му се сбърчи и на лицето му се изписа колебание.

— Гром-гил-Горм — каза Трън, минавайки между Ярви и Лейтлин. — Трошачът на мечове. — Конят на майка Изриун се подплаши и се дръпна от пътя ѝ. — Правяч на сираци. — Трън спря до него и огненочервената светлина на елфическата гривна на китката ѝ огря навъсеното му лице. Наведе се и прошепна в лицето му:

— Смъртта ти идва.

Смело лице

Останаха за момент така, без да помръднат. Косата ѝ гъделичкаше лицето му. Ребрата ѝ притискаха неговите при всеки учестен дъх. Тя целуна разтворените му устни, потърка нос в лицето му, но той продължи да лежи неподвижно. Тогава тя се претърколи настрани, изтегна се до него и простена доволно, но Бранд продължи да лежи неподвижно. Накрая тя се сгуши в него, намести глава на рамото му и постепенно дишането ѝ се успокои. Бранд все така не помръдваше.

Трябваше да се възползва от всеки момент с нея, знаеше го, трябваше да я стиска алчно в прегръдките си така, както скъперникът прегръща златото си.

Но вместо това Бранд беше посърнал, начумерен и уплашен. Имаше чувството, че влажната ѝ от пот кожа го беше стиснала в капан, задушаваше го с горещината си и той се отдръпна от нея и стана. Закачи глава в платнището на входа на шатрата, изруга, замахна гневно и го удари с ръка.

— Точно така, дай ѝ един добър урок на тази шатра — чу в тъмното гласа на Трън.

Не виждаше почти нищо от нея. Може би тъничък сърп светлинка на рамото, когато се надигна на лакът. Блясък в ъгълчето на едното око. Блещукане на златен пръстен в косата ѝ.

— Ще се биеш с него, значи? — попита я Бранд.

— Предполагам.

— С Гром-гил-Горм.

— Освен ако не се изплаши и не дойде в квадрата.

— Трошачът на мечове. Правяч на сираци. — Имената се стоварваха като канари в тъмното. Имена, при споменаването на които трепереха прославени воини. Имена, с които майките плашеха децата си. — В колко двубои се е бил?

— В двайсет, казват хората.

— Ами ти?

— Знаеш в колко, Бранд.

— Нито един.

— Горе-долу толкова.

— Колко мъже е убил?

— Камари. — В гласа ѝ се прокрадна твърдост и червената светлина на елфическата ѝ гривна се процеди през одеялото. — Повече от всеки друг около Разбито море.

— Колко топки има в тази негова верига? Сто? Двеста?

— И една от тях е от меча на баща ми.

— Искаш да го последваш ли?

Червеното сияние се усили и освети начумереното лице на Трън:

— Щом питаш, смятам да убия копелето и да оставя трупа му на враните.

Някой мина покрай шатрата с факла в ръка и оранжевата ѝ светлина огря наполовина лицето на Трън, онази, с белега с формата на звезда. Бранд клекна до нея:

— Можем просто да си тръгнем.

— Не, не можем.

— Отец Ярви, той те подмами в това. Това е номер, хазарт, също като с отровителя в Йейлтофт. Всичко е планирал…

— И така да е, какво от това? Аз не съм дете, Бранд, очите ми са отворени. Дала съм клетва пред него и пред кралицата и знам какво означава това. Знаех, че може да се наложи да се бия за нея. Да умра за нея.

— Ако вземем коне, до зазоряване ще сме на десет мили оттук.

Тя изрита гневно одеялото, тръшна се по гръб и захлупи с шепи лице:

— Няма да бягаме, Бранд. Нито ти, нито аз. Казах на Горм, че смъртта му идва. Ще е голямо разочарование за всички, ако не се появя в квадрата, не мислиш ли?

— Можем да тръгнем за Тровенланд. Да намерим екипаж и отплаваме по „Божествена“. Да отидем до Първия сред градовете. Виалайн ще ни подслони. Богове, Трън, това е Трошачът на мечове…

— Достатъчно, Бранд! — кресна Трън, така рязко, че той се стресна и извърна рязко глава. — Мислиш, че не знам това, така ли? Мислиш, че същите тези мисли не бучат в главата ми като рояк разгневени оси, така ли? Мислиш ли, че не знам, че всеки в този лагер прехвърля наум същите сметки и стига до същото заключение? — Тя се наведе напред и очите ѝ проблеснаха. — Ще ти кажа какво можеш да направиш за мен, Бранд. Можеш да си единственият в петдесет мили околовръст, който мисли, че мога да победя в този двубой. Или поне да се престориш, че го мислиш. Това не е твой избор, а мой, аз го направих. Твоят избор е да застанеш до мен или да си вървиш.

Той клекна отново до нея и примига озадачено сякаш го беше зашлевила през лицето:

— Винаги ще бъда до теб. Винаги.

— Знам това. Аз трябва да умирам от страх, не ти.

— Съжалявам. — Той протегна ръка, докосна лицето ѝ и тя притисна буза в дланта му. — Но просто… отне ни толкова време и усилия да стигнем дотук. Не искам да те загубя.

— Аз също. Но знаеш, че съм родена за това.

— Ако някой може да го победи, това си ти. — Щеше му се наистина да го вярваше.

— Знам. Но ако се окаже, че не ми остава много време, — Трън хвана ръката му и го издърпа обратно в леглото — не искам да го губя в приказки.

Бранд седеше с меча на Трън през коленете си и лъскаше стоманеното острие.

Беше го излъскал като огледало, от дръжката до върха, една дузина пъти. Беше седял така цяла нощ, докато звездите постепенно не угаснаха и майка Слънце не подаде лицето си иззад Зъба на Еймон. Стоманата нямаше да стане по-лъскава, острието нямаше накъде повече да се точи. Но той продължи да търка и нарежда молитви към майка Война. Всъщност, една и съща молитва:

— … пощади я, пощади я, пощади я…

Искаш каквото нямаш. После го получаваш и получиш ли го, веднага те налягат съмнения. А когато се окаже, че може да го загубиш, осъзнаваш, че го искаш повече от всичко на света.

Отец Ярви мълвеше свои молитви, докато разбъркваше отвара в окачено над огнището котле, от време на време бъркаше в различни торбички и добавяше още изсушени листа, а отварата му миришеше на мръсни крака.

— Мисля, че вече можеш да спреш — каза му той.

— Не мога да вляза в квадрата с нея. — Бранд обърна острието на другата страна и продължи да търка с яростно настървение. — Освен да лъскам меча ѝ и да се моля за нея, друго не ми остава. И това ще продължа да правя, колкото мога.

Знаеше, че Трън няма да покаже страх. Тя дори като че ли се усмихваше, когато седна, облегна лакти на коленете си и провеси длани между тях. На лявата си ръка, над блестящата елфическа гривна, беше сложила стоманен гард, но в това се състоеше цялата ѝ броня, останалото беше просто кожа, пристегната здраво с колани и ремъци, така че да няма нищо провиснало, за което да я хванеш. Кралица Лейтлин застана до нея и започна да сплита стегнато косата ѝ — пръстите ѝ работеха чевръсто и уверено, нито следа от треперене, все едно я приготвяше за сватба, а не за двубой на живот и смърт. Това бяха две смели лица, спор нямаше. Може би най-смелите в целия лагер, независимо, че те двете имаха да губят най-много от предстоящия двубой.

Затова, когато Трън го погледна, той ѝ кимна уверено и опита да придаде смело изражение на лицето си. Поне това можеше да направи. Освен да продължи да лъска стоманеното острие и да се моли наум.

— Готова ли е? — попита го отец Ярви.

— Това е Трън. Винаги е готова. Каквото щат да си мислят онези глупаци.

Воините бяха започнали да се събират от зазоряване и сега стояха в плътна, шепнеща тълпа между шатрите и надничаха над раменете на онези пред тях. Мастър Хъннан беше в предната редица и беше свъсил вежди с такава сила, че сбръчканото му чело аха да се разцепи от напрежение. Бранд виждаше смайването и отвращението, изписано на лицата им. Някакво си момиче да се бие за честта на Гетланд, докато доказали се воини стоят отстрани. При това момиче, което не беше издържало воинско изпитание и бе назовано убиец. Момиче, без ризница и щит.

Но когато Трън се изправи, по нищо не личеше, че я е грижа за мнението им. Изглеждаше точно като Скифър, но по-висока и широкоплещеста, същевременно тънка и жилава като паяк. Тя разпери ръце, раздвижи пръсти и стиснала зъби и присвила свирепо очи, прикова поглед в долината.

Кралица Лейтлин постави ръка на рамото ѝ:

— Нека майка Война стои до теб, мой избран щит.

— Винаги е до мен, кралице моя — отвърна Трън.

— Време е. — Отец Ярви отсипа от отварата в чаша и я подаде на Трън. — Изпий това.

Трън я помириса и дръпна рязко назад глава:

— Вони ужасно!

— По това си приличат най-добрите отвари. Ще изостри сетивата ти, ще забърза ръцете ти и ще притъпи болката.

— Това не е ли измама?

— Майка Изриун ще приложи всеки номер, който знае. — И Ярви протегна отново ръка с чашата в нея. — Важното е да победиш, останалото е прах на вятъра.

Трън стисна с два пръста нос, обърна чашата на един дъх и се изплю с изкривено от погнуса лице.

Рълф пристъпи към нея с щит в ръце. Държеше го като поднос, а на него лежаха два прясно наточени ножа.

— Сигурна ли си, че не искаш ризница? — попита я.

Трън поклати глава:

— Бързината е най-добрата броня и оръжие. Бързина, изненада и агресия. Но и тези ще ми влязат в работа. — Тя взе ножовете и ги прибра в каниите, една на кръста ѝ, другата отпред на гърдите.

— Още един за късмет. — Бранд ѝ подаде направения от Рин кинжал. Същият, който беше пропътувал с двама им целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“ и обратно. Кинжалът, който му спаси живота в степта.

— Ще го пазя — каза Трън и го втъкна в колана на кръста зад гърба си.

— Предпочитам той да пази теб — смотолеви Бранд.

— Това са много остриета — отбеляза отец Ярви.

— Веднъж бях сварена неподготвена, без нито едно, и преживяването никак не ми допадна — отвърна Трън. — Така поне няма да умра, защото не е имало с какво да отвърна на ударите.

— Няма да умреш. — Бранд се постара гласът му да не покаже страх и неувереност, без значение, че сърцето му щеше да се пръсне от тях. — Ще убиеш копелето.

— Ъхъ. — Трън се доближи и прошепна в ухото му. — Имам чувството, че стомахът ми ще се скъса, така се е свил.

— Не ти личи по нищо.

— Страхът те държи нащрек — промърмори тя и отново разпери ръце и разкърши пръсти. — Страхът те пази жив.

— Безсъмнено.

— Ще ми се Скифър да беше тук.

— Няма какво повече да научиш от нея.

— Не бих отказала малко от онази елфическа магия, ни най-малко. За всеки случай.

— И да те лиши от всичката слава? Не! — Бранд ѝ показа двете страни на меча ѝ, който беше точил и лъскал цяла нощ. Ръбът на острието хвърляше леденостуден блясък. — Падне ли ти, не се колебай.

— Естествено. — Тя вкара острието в халката на колана си и протегна ръка за секирата. — Ти защо го направи? Онзи ден, на брега?

И Бранд се замисли за тази странна година. Замисли се дълбоко за всичко, случило се от онзи ден на брега досега.

— Смятах, че така правя добро. — Той завъртя дръжката на секирата в ръката си и гравираното с думи на пет езика острие проблесна. — Какъвто съм глупак, гледах от двете страни на нещата, както винаги.

— Ако не го беше направил, щеше да ме победиш.

— Може би.

Трън промуши дръжката на секирата в друга халка на колана.

— Щях да се проваля в изпитанието си и Хъннан никога нямаше да ми даде втори шанс. Нямаше да убия Едуал. Нямаше да ме назоват убиец. Нямаше да бъда обучена от Скифър, нямаше да греба по „Божествена“, нито да спася императрицата, нямаше да се пеят песни за подвизите ми.

— Аз нямаше да изгубя воинското си място — продължи Бранд. — Сега щях да съм горд воин от Гетланд и да правя каквото ми нареди мастър Хъннан.

— Майка ми щеше да ме омъжи за някой дърт глупак, чийто ключ щях да нося нескопосано. И щях да шия криво-ляво.

— И нямаше да се биеш в двубой с Гром-гил-Горм.

— Не. Но нямаше двамата с теб да имаме това, което… имаме в момента, каквото и да е то.

Бранд я погледна в очите:

— Радвам се, че се поколебах тогава.

— Аз също. — И тя го целуна. Последна целувка преди да се разрази бурята. Устните ѝ бяха меки, а дъхът ѝ горещ в хладното утро.

— Трън? — Кол изникна до тях. — Горм е в квадрата.

Бранд искаше да закрещи с цяло гърло, но вместо това се насили да се усмихне:

— Колкото по-скоро започнеш, толкова по-скоро ще го убиеш.

Извади меча на Одда и започна да блъска с дръжката по щита си и останалите подеха думкането по щитове и брони и шумът се извиси над редиците от воини. Мъжете започнаха да викат, да реват предизвикателно. Трън не беше избран от тях първенец, но въпреки това беше първенецът на Гетланд.

Тя тръгна през грохота от удари по щитове и звън на метал, гордо изпънала гръб, а редиците пред нея се разделяха на две, както земята се разделя пред острия ръб на ралото.

Вървеше към мястото, уречено за двубой с Трошача на мечове.

Стомана

— Закъсня — каза с напевния си глас Гром-гил-Горм.

Седеше на трикрако столче, с двамата си беловласи оръженосци, коленичили от двете му страни. Едно от момчетата се усмихна на Трън, другото я изгледа така свирепо, все едно всеки момент щеше да се нахвърли върху нея. Зад тях, откъм източната страна на квадрата, се бяха наредили най-приближените воини на Горм. Сред тях беше и майка Изриун, с развята покрай изпитото ѝ лице руса коса. Сестра Скаер стоеше посърнала зад нея. Още по-назад, по целия склон на хълма, чак до билото, се бяха събрали стотиците воини на Ванстерланд. Най-отгоре, майка Слънце се издигаше иззад Зъба на Еймон.

— Реших да ти оставя малко повече време живот — отвърна Трън и наложи смелото изражение на лицето си като маска, докато минаваше между кралица Лейтлин и отец Ярви. Влезе в квадрата от късо подкастрена трева и застана пред двайсетината наредени около него ветерани на Гетланд. Беше квадрат като всеки друг, в който се беше обучавала — осем на осем крачки, с побито във всеки ъгъл копие.

Но този беше квадратът, в който или тя, или Гром-гил-Горм щеше да умре.

— Това не е никакъв дар. — Трошачът на мечове разкърши масивни рамене и тежката му ризница, с пресичащи се на зиг-заг линии от позлатени бримки, изсъска тихо. — Времето се проточва, когато си близо до Последната врата.

— Сигурно, защото стоиш по-близо до нея, отколкото аз.

— Сигурно. — Той завъртя замислено една от топките на веригата около врата му. — Ти си Трън Бату, значи?

— Да.

— Онази, за която пеят в песните?

— Да.

— Онази, която спасила императрицата на Юга?

— Да.

— За което била възнаградена от нея с безценна елфическа реликва. — Горм погледна към гривната, която блестеше червена като нажежен въглен на китката на Трън, и повдигна озадачено вежда. — Аз пък си помислих, че песните лъжат.

Трън сви рамене:

— Някои от тях.

— Колкото и да е велика истината, на странстващите певци никога не им е достатъчна, а? — Гром взе щита си от ръцете на усмихнатото момче, могъщ, боядисан в черно, с накълцан и надран от стотици стари удари кант. Дарове от онези, които беше убил в квадрат като този. — Мисля, че и преди сме се срещали.

— В Скекенхаус. Където ти коленичи пред Върховния крал.

Едната му скула потрепна.

— Всеки коленичи пред някого. Трябваше да те позная по-рано, но ти си се променила.

— Така е.

— Ти си дъщерята на Сторн Хедланд.

— Да.

— Славен двубой беше. — Навъсеното момче поднесе меча на Горм, той обви бавно пръсти около дръжката и го изтегли от ножницата. На Трън щяха да са ѝ нужни две ръце, но Горм го държеше така, сякаш бе върбова клонка. — Да се надяваме, че и от нашия ще се получи добра песен.

— Не разчитай на същия завършек — отвърна Трън, загледана в проблясъците на майка Слънце по острието. Превъзхождаше я по сила, обхват на оръжието и броня, но с всичкия този метал по него, бързината щеше да е неин съюзник. Тя щеше да издържи по-дълго. Кой кого щеше да надхитри обаче, тепърва щеше да се разбере.

— Бил съм се в двайсет такива двубоя и съм изпратил двайсет смели мъже към погребалните им клади. И съм научил едно. Никога не разчитай на същия завършек. — Той обходи с поглед дрехите и оръжията ѝ. Преценяваше я като противник, точно както тя него. Зачуди се какви ли предимства виждаше той у нея. Какви слабости. — С жена обаче сега ще се бия за пръв път.

— И за последен. Това е последният ти двубой. — Трън вирна предизвикателно брадичка. — Дъхът на майка Война не може да те предпази от мен.

Надяваше се това да го разгневи, да забележи по лицето му знак, че дързостта ѝ ще го накара да подходи необмислено. Но кралят на Ванстерланд просто се усмихна натъжено:

— Оо, самоувереността на младите. Предречено е, че не се е родил мъжът, който ще ме убие. — И той се изправи, огромен като великан от легендите, и сянката му плъзна към Трън по късо подкастрената трева. — Не че ти ще успееш.

— Пощади я, майко Война, пощади я… — мълвеше Бранд, стиснал до болка юмруци. — Пощади я, майко Война…

Над долината се спусна злокобна тишина, когато двамата бойци заеха местата си. Вятърът изшумоля в тревата, високо във въздуха изкряка пронизително птица, чу се тихото подрънкване на броня, когато някой в тълпата отстрани се размърда. Майка Изриун влезе в квадрата и застана между двамата.

— Готови ли сте да убивате? Готови ли сте да умрете? — Тя вдигна високо ръка, стиснала с два пръста пухкаво, снежнобяло гъше перце. — Готови ли сте да срещнете присъдата на Единствен бог?

Горм се изправи, висок и непоклатим като планина, вдигна щита пред себе си и постави меч зад него:

— Мен ще ме съди майка Война — изръмжа той.

Трън приклекна ниско и оголи свирепо зъби, с крака и ръце потрепващи от напрежение, като опъната до скъсване тетива на лък:

— Все тая. — Тя извърна глава и се изплю. — Готова съм.

— Начало! — извика майка Изриун, пусна високо над главата си перцето, притича обратно към редицата от воини и излезе от квадрата.

Перцето се понесе, плавно, много бавно към земята. Погледите на всички бяха приковани в него. Ветрецът го подхвана и завъртя. Продължи да се носи плавно надолу. Всички затаиха дъх.

— Пощади я, майко Война, пощади я, майко Война, пощади я…

Трън полетя напред в мига, в който бялата перушина докосна върховете на подкастрената трева. Не беше забравила уроците на Скифър. Те бяха пропити в плътта ѝ. Не спирай да нападаш. Удряй първа. Удряй последна.

Струята на вятъра връхлетя лицето ѝ при първата крачка. При втората смачка с тока на ботуша си бялото перце. Той продължаваше да стои неподвижен като статуя. При третата крачка изкрещя и замахна едновременно, отгоре със секирата на Скифър, отдолу с изкованото с костите на баща ѝ острие на меча. Едва сега той оживя. Пресрещна я и пое с меча си нейния, а секирата ѝ изтрещя в щита му.

В този миг Трън осъзна, че за пръв път се биеше с някой толкова силен. Беше свикнала щитовете да поддават под ударите ѝ, а противниците ѝ да губят равновесие. Но усещането от удара на секирата по щита на Горм беше като това във вековен дъб. Сблъсъкът на мечовете им накара цялото ѝ тяло да изтръпне и зъбите ѝ да изтракат.

Но тя не беше от хората, които се отказваха при първата несполука.

Горм беше изнесъл левия си крак доста по-напред, отколкото беше благоразумно и Трън се сниши и понечи да го закачи с острието на секирата. Въпреки масивното си телосложение, той го дръпна ловко назад и Трън го чу да пъшка и в следващия миг масивното острие на меча му летеше към главата ѝ, смъртоносно като опашката на скорпион. Успя да се шмугне под него в последния момент — усети повея от свистящата на косъм от лицето ѝ стомана. Това беше удар, способен да разцепи щит, шлем и глава наведнъж.

Усука се и затърси пролуката, оставена от такъв мощен замах, но такава не намери. Горм владееше гигантското си острие с лекотата и прецизността, с която майка ѝ иглата — в движенията му нямаше сляпа ярост, само пълен контрол. В очите му имаше спокойствие. Големият, колкото врата, щит не помръдваше и на косъм встрани от отреденото му място.

Трън прецени първата размяна на удари като равностоен сблъсък и се изтегли плавно назад, откъдето да планира следващия си ход. Откъдето да забележи пролука в защитата му.

Бавно и много внимателно, Трошачът на мечове просто пристъпи крачка напред към средата на квадрата, завъртя наляво-надясно огромен ботуш и вкопа подметка в калта.

— Да! — изсъска Рълф при последвалата вихрушка от удари, с които Трън засипа Горм. — Да! — Остриетата ѝ изчаткаха по щита, оставяйки пресни бразди по дървото. Бранд беше стиснал юмруци с такава сила, че ноктите му се бяха забили до кръв в дланите.

Той ахна стреснато, когато Трън се претърколи в тревата под сребристата дъга на свистящото острие на Горм, изскочи озъбена от другата страна и стовари секира в щита му. Той замахна да я прониже, но тя изби удара, небрежно, почти без усилие и се оттегли отново, възползвайки се от свободното пространство зад гърба си. После тръгна настрани, в онова пиянско залитане, на което я беше научила Скифър, размахвайки хаотично оръжия и Горм се прикри зад щита си и започна да я следи изпитателно над горния ръб.

— Предпазлив е — изсъска Лейтлин.

— Изгуби „бронята“ на предсказанието си — промърмори отец Ярви. — Страхува се от нея.

Кралят на Ванстерланд направи нова крачка напред и пак вкопа ботуш в земята, така дълбоко, все едно полагаше основите на тронна зала. И пак застана неподвижно като скала. Трън не спираше да напада, беше непрекъснато в движение.

— Сякаш майка Море се сблъсква в баща Земя — промълви Рълф.

— В тази битка майка Море винаги побеждава — каза Лейтлин.

— Ако времето е на нейна страна — добави Ярви.

Бранд не можеше да гледа повече, мижеше и извръщаше очи, но после пак ги отваряше.

Щитът на Горм беше непоклатим като крепостни порти. Да имаше двайсет силни мъже и таран, Трън пак нямаше да успее да го пробие. Заобикалянето му също не беше лесна работа. Никога досега не беше виждала такова умело боравене с щит. Бързо го вкарваше в употреба и още по-бързо се прикриваше зад него, но тя забеляза нещо — държеше го високо. С всяка следваща крачка този негов огромен ботуш биваше изнасян все по-напред и по-напред, все повече от крака се подаваше изпод долния ръб на щита. И с всеки следващ поглед към него ѝ изглеждаше като най-удачното място за удар.

Изкушаващо, така изкушаващо.

Прекалено изкушаващо?

Само глупак не би очаквал някоя хитрина от боец като Горм, а Трън не беше глупачка. „Трябва да си по-бърза, по-корава и по-умна“, казваше Скифър. И Трън имаше своите си хитрини.

Прикова очи в ботуша, облиза устни при вида на всичката тази изложена на показ плът, достатъчно дълго, за да е сигурна, че той ще забележи къде гледа. Едва тогава тръгна отново в атака. Мечът му се стрелна напред иззад щита, но тя беше готова и се шмугна с лекота покрай него, замахвайки едновременно с това със секирата, на височината на раменете му, не ниско, където щеше да я очаква. Видя го да облещва очи. Той се дръпна рязко назад и вдигна щита, навреме, за да избие с горния ръб дръжката на секирата, но достатъчно бързо. Облото острие се стовари в рамото му и от ризницата му хвръкнаха бримки.

Трън очакваше, че подобен удар ще го накара да отстъпи, ще го повали дори, но той отърси секирата ѝ от рамото си, все едно беше перце, и моментално се хвърли към нея. Озова се близо, прекалено близо, за да използва меча си. Горният ръб на щита му обаче попадна в устата на извадената от равновесие след замаха си Трън и я запрати залитайки назад. Не я заболя, не я разколеба, не я замая дори. Изненадата от удара единствено успя да изостри повече сетивата ѝ. Тя чу Горм да реве, зърна проблясък от лъчите на майка Слънце в стомана и се дръпна назад, пропускайки пред себе си свистящото острие на меча му.

И в тази размяна на удари никой не надделя, но сега и двамата кървяха.

Кръв. Имаше я по ризницата му. По ръба на щита му. По острието на секирата ѝ. По устата ѝ. И тя се озъби свирепо насреща му и изплю червена плюнка в тревата между тях.

Кръв

Същинска глутница вълци. Първите капки кръв оживиха тълпата и шумът стана толкова силен, че все едно наистина се водеше битка между две армии. От склона отпред ванстерландци крещяха молитви и ругатни. От склона отзад гетландци крещяха безсмислени окуражения и безполезни съвети. Тряскаха секири в щитовете, удряха мечове в шлемовете, вдигаха такава тупурдия, че да пробудят мъртвите в погребалните им могили и да вдигнат боговете от сън.

От всичко на този свят, хората най-много обичаха да гледат други да се изправят лице в лице със Смърт. Напомняше им, че са още живи.

Бранд видя майка Изриун сред озъбените, крещящи воини от другата страна на квадрата, лицето ѝ беше изкривено от злоба и ярост. Застанала до нея, както винаги присвила очи, сестра Скаер наблюдаваше двубоя.

Горм замахна в широка дъга отгоре и Трън се дръпна встрани. Мечът му мина на една педя разстояние от нея и изрови огромна бразда в тревата. Бранд захапа до болка кокалчето на юмрука си. Един такъв удар щеше да ѝ е достатъчен, щеше да я разцепи от глава до пети. Имаше чувството, че беше минал ден от началото на двубоя, а досега не беше поел и един дъх.

— Майко Война, пощади я, майко Война…

Трън беше навсякъде в квадрата. Това беше нейната трева. Земята ѝ принадлежеше. Беше кралицата на тази кал. Вече не чуваше виковете на воините по склоновете на долината, не различаваше лицето на Лейтлин от това на Скаер, това на Ярви от това на Бранд. Светът се беше смалил до нея, Трошача на мечове и няколкото крачки трева, които ги деляха и на Трън ѝ харесваше какво вижда в този свят.

Горм дишаше тежко и сбръчканото му чело беше плувнало в пот. Знаеше, че тежестта на всичкия метал по него ще си каже думата, но не беше очаквала, че ще е толкова скоро. Щитът му започваше да провисва. Трън почти се разсмя с глас. Тя можеше да продължи така с часове. Беше го правила с часове, с дни, със седмици, през целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“ и обратно.

Тя скочи напред и замахна високо с меча. Прекалено високо, за да не му е проблем да приклекне под меча ѝ. И той го направи, но точно както беше очаквала, щитът му се наклони напред. Сега трябваше просто да го закачи с острието на секирата на Скифър, с изписаните на него на пет езика думи.

Намерението ѝ бе да го свали надолу, да го остави незащитен, че защо не да го изскубне от ръката му дори. Но го подцени. Той изрева, вдигна рязко щита, отскубна секирата от ръката ѝ и я запрати да се премята във въздуха.

Въпреки това, тялото му остана незащитено за миг, а Трън не беше от хората, които пропускаха такава възможност. Мечът ѝ профуча под долния ръб на щита и го удари в ребрата. Ударът беше достатъчно силен да го накара да се превие леко, достатъчно силен, за да проникне през ризницата и потъне в плътта отдолу.

Но не достатъчно силен, че да го спре.

Той оголи зъби и замахна в дъга отстрани, което я накара да залитне заднешком, после ѝ нанесе промушващ удар към корема и Трън се извъртя настрани. Последва къс посичащ удар, но тя вече се беше отдръпнала на безопасно разстояние и пристъпяше предпазливо встрани, без да го изпуска от очи.

Когато Горм се извърна към нея, Трън видя провисналия край на разкъсаната му ризница и лъщящата по него кръв. Забеляза, че щадеше ребрата си, когато зае отново стойка. И Трън се усмихна, изваждайки най-дългия кинжал от канията на кръста си.

Може и да бе изгубила секирата си, но тази размяна на удари беше спечелила.

Сега Трън беше една от тях. Сега, след като беше пуснала кръв на Гром-гил-Горм, мастър Хъннан вдигна победоносно юмрук и изрева с пълно гърло. Сега воините, които доскоро ѝ се бяха присмивали, крещяха оглушително подкрепата си за нея.

Безсъмнено, онези, надарени с умения за стихоплетство, вече съчиняваха куплетите на песента, възпяваща победата ѝ. Воините на Гетланд предвкусваха победа, но в устата си Бранд вкусваше само страх. Сърцето му блъскаше по-силно от чука на Рин в ковачницата. Всяко движение в квадрата го караше да подскача и затаява дъх. Никога досега не беше изпитвал подобна безпомощност. Не можеше да върши добро. Не можеше да върши зло. Нищо не можеше да направи.

Трън се стрелна напред и замахна ниско с меча си, толкова бързо, че Бранд не успя да проследи движението на ръката ѝ. Горм свали щита, за да блокира удара, но тя вече беше другаде и замахваше отстрани с кинжала над горния ръб на щита. Горм дръпна рязко глава назад и залитна настрани. На лицето му, през носа и цялата скула, имаше червена резка.

Опиянението от битката ѝ даваше криле. Или може би беше от отварата на отец Ярви.

Всеки дъх раздираше гърдите ѝ, имаше чувството, че се носи във въздуха. И се усмихваше. Усмихваше се до уши.

От резката на лицето на Горм и разцепения му нос течаха струйки кръв и попиваха в брадата му.

Беше уморен, беше ранен и започваше да става непредпазлив. Трън беше открила слабостите му и той го знаеше. Тя виждаше страха в очите му. И колебание, все по-силно и осезаемо.

Сега щитът му беше още по-високо, за да предпазва нараненото му лице. Стойката му не беше вече така стегната, а тежкият меч не така сигурно стиснат в ръката му. А левият му крак беше още по-силно изнесен напред, целият навън, незащитен, чак до коляното.

Може и в началото да е било номер, хитрина, но имаше ли хитрина, която да я спре сега? Трън дишаше огън, бълваше светкавици. Тя беше бурята, шеметна вихрушка. Превъплъщение на майка Война.

— Смъртта ти идва! — изкрещя насреща му тя, но думите ѝ бяха удавени в рева на тълпата.

Сега ще убие Трошача на мечове и ще отмъсти за баща си, ще се докаже като най-великия боец в земите около Разбито море. Най-великият боец в целия свят! Какви песни щяха да пеят за нея!

Започна да го изтиква в кръг, докато не се озова с гръб към ванстерландци, с гръб на изток. Майка Слънце го прониза с лъчите си в очите и той замижа, извърна глава, остави протегнатия напред крак незащитен. Тя го подмами с лъжливо движение нагоре и той побърза да атакува, но ударът му бе зле премерен. Трън намести пръсти около дръжката на меча, приклекна под замаха му и с крясък замахна в широка дъга отстрани.

Стоманата, изкована с костите на баща ѝ, попадна в крака на Горм, малко над глезена. Трън вложи в удара всичката си сила, гняв и умения. Това беше моментът на победата ѝ. Моментът на отмъщението ѝ.

Но вместо да премине с лекота през плът и кост, острото като бръснач острие удари в метал. Ръката на Трън изтръпна и тя загуби равновесие и залитна напред.

Скрита броня. Под разкъсаната кожа на ботуша на Горм лъщеше стомана.

В следващия миг Горм се хвърли напред, бърз като змия, далеч не така уморен и ранен, колкото изглеждаше. Закачи с къс удар меча ѝ и го изби от изтръпналите ѝ пръсти.

Трън замахна с кинжала, но той пресрещна ръката ѝ с щита си и заби металната топка в средата му в гърдите ѝ. Усещането бе като от ритане от кон. Трън се запрепъва заднешком и само по чудо успя да се задържи на крака.

Гром я изгледа свирепо над щита си и сега беше негов ред да се усмихне:

— Достоен противник си — каза ѝ. — По-опасна от всеки друг. — Той пристъпи напред, постави ботуш върху падналия на земята меч на Трън и го натика мощно в калта. — Но сега твоята смърт идва.

— О, богове — изграчи Бранд и усети да го облива леденостудена вълна.

Сега Трън се биеше с два ножа, нямаше обхват и Горм я преследваше из квадрата с широки замаси на дългия си меч и нито следа от умора в движенията.

Воините на Гетланд утихнаха за сметка на тези от другата страна на квадрата, чиито викове се удвоиха.

Бранд се молеше Трън да стои колкото можеше по-далеч от Горм, но вътрешно съзнаваше, че единственият начин да го победи бе да се доближи до него. И естествено, тя направи точно това — приклекна под поредния му широк замах и се хвърли напред. Замахна отгоре, свирепо, светкавично, но Горм вдигна щит и острието на ножа ѝ потъна между две от дъските и остана забито до дръжката.

— Убий го! — изсъска кралица Лейтлин.

Трън замахна към дясната ръка на Горм докато той я изнасяше назад за пореден замах с меча и острието на кинжала разпра ризницата му — хвръкнаха стоманени бримки, пръсна кръв и огромният меч падна от ръката му.

Или той сам го пусна. Трън замахна да го наръга, но пръстите му се скопчаха около китката ѝ с отчетлив, ужасяващ звук, който подейства на Бранд като удар с юмрук в корема.

— О, богове — простена пресипнало той.

Дъх

Трън стрелна назад ръка към кинжала на Бранд на кръста ѝ, но лакътят ѝ се закачи в ръба на щита на Горм, който в този момент пристъпваше към нея. Пръстите му продължаваха да стискат китката на ръката ѝ с ножа в нея и той започна да я извива нагоре, а елфическата гривна се впи в плътта ѝ. Той пусна щита и я сграбчи за ръкава на другата ръка.

— Спипах те! — озъби се в лицето ѝ.

— Не! — Трън се изви назад, сякаш се бореше да се отскубне от ръцете му и той я дръпна обратно към себе си. — Аз те спипах!

Възползвайки се от силата му, Трън стовари чело в брадичката му. Главата на Горм се лашна назад и Трън опря коляно в гърдите на Гром, изкрещя и измъкна ръкава на дясната си ръка от омаломощените му пръсти.

Лявата обаче оставаше стегната в смазващата му хватка. Оставаше ѝ само едно. Последен шанс. Тя измъкна кинжала на Бранд от колана си и замахна към гърлото на Горм.

Той вдигна ръка да се предпази и острието я прониза точно в средата — оформеният като преплетени змии гард на дръжката плесна в масивната му длан. Оголила зъби, Трън започна да натиска с всички сили. Щитът още висеше на ремъците от ръката на Горм, тя трепереше от напрежение, но въпреки усилията на Трън, той успя да спре върха на кинжала току над гърлото си. Беше изкривил устни, стиснатите му зъби розовееха от кръв, ръката му трепереше, но острието не помръдна повече.

И тогава, независимо от пронизаната си длан, огромните му пръсти бавно се затвориха и приковаха тези на Трън към дръжката на кинжала.

Тя напрегна всяко мускулче по тялото си в опит да забие почервенялото острие в гърлото му, но силен мъж не се побеждава със сила, а Трън не беше срещала по-силен мъж от Трошача на мечове. След като се увери, че и двете ѝ ръце са приковани неподвижно, той вкара рамо, изръмжа и започна да я извива назад към края на квадрата. Кръвта му потече от пронизаната му длан надолу по дръжката на кинжала, гореща върху смачкания в пръстите му юмрук на Трън.

Гром свали на колене извилата назад гръб Трън, току пред ванстерландските воини покрай квадрата и от гърлото на Бранд се откъсна задавен стон.

Елфическата гривна гореше огненочервена под лапата на Горм, светлината ѝ прозираше през плътта и очертаваше в черно костите на пръстите му, които продължаваха да стискат с всички сили. Накрая Трън изпъшка през стиснати зъби и ножът се изплъзна от пръстите ѝ, отскочи от рамото ѝ и падна в тревата. Тогава Горм пусна китката ѝ и я стисна здраво за гърлото.

Бранд тръгна напред, но Рълф и отец Ярви го сграбчиха за двете ръце и успяха да го задържат.

— Не! — изсъска в ухото му кормчията.

— Да! — изписка пронизително сестра Изриун с грейнало от радост лице.

Не можеше да си поеме дъх.

Всяко добре тренирано мускулче в тялото ѝ беше напрегнато до скъсване, но Горм беше прекалено силен и продължи да я натиска назад. Тя чу пръстите си да пукат под натиска му върху дръжката на кинжала на Бранд. Протегна другата си ръка и затърси пипнешком падналия в тревата нож, но не го намери. Замахна и удари с юмрук коляното му, но в ръката ѝ не беше останала сила. Посегна към лицето му, но успяваше само да драпа немощно с пръсти по окървавената му брада.

— Убий я! — изкрещя майка Изриун.

Горм натисна отново и успя да извие още повече гърба на Трън към земята, кръвта от окървавената му уста покапа по бузата ѝ. Гърдите ѝ се надигаха, но въздух нямаше.

Не можеше да си поеме дъх. Лицето ѝ изгаряше. Кръвта бучеше в ушите ѝ с такава сила, че тя почти не чуваше виковете около квадрата. Задраска с нокти по ръката на Горм около врата си, но в пръстите ѝ нямаше сила, а ръката му беше като изкована от желязо, като издялана от дърво, безмилостна като корените на вековно дърво, способни с времето да разпукат дори скала.

— Убий я! — Въпреки, че виждаше триумфалното изражение на лицето на майка Изриун, Трън почти не чуваше виковете ѝ. — Върховният крал постановява! Единствен бог повелява!

Очите на Горм се стрелнаха настрани към пастора му и едната му скула потрепна. Хватката му около гърлото ѝ сякаш отслабна, но тя не беше сигурна, че не си въобразява — може би просто нейната хватка отслабваше и животът ѝ се изплъзваше между пръстите ѝ.

Не можеше да си поеме дъх. Притъмняваше пред очите ѝ. Стоеше пред Последната врата и не ѝ бяха останали повече хитрини. Смърт изтегли резето и отвори широко вратата. Трън застана на прага ѝ.

Но Горм не я бутна от другата страна.

Като през сива пелена, тя видя челото му да се сбръчква.

— Убий я! — пищеше майка Изриун, все по-пронизително, все по-яростно. — Баба Вексен настоява! Баба Вексен заповядва!

Окървавеното лице на Горм се разтресе от спазъм, от окото, през скулата, чак до брадичката. Извитите му назад устни се отпуснаха и той ги затвори и стисна. Пръстите на дясната му ръка се разтвориха и Трън пое трепереща дъх. Светът се завъртя и тя усети, че пада заднешком и се претъркулва в тревата.

Бранд не можеше да повярва на очите си — Горм пусна Трън, обърна се спокойно и се вторачи в Изриун. Кръвожадните викове на воините му около квадрата постепенно утихнаха, онези по склона зад тях също и над долината се спусна тишина.

— Аз съм Трошачът на мечове. — Горм постави внимателно длан на гърдите си. — Що за лудост те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш така?

Изриун посочи към давещата се в кашлица, повръщаща в тревата:

— Убий я!

— Не.

— Баба Вексен заповядва…

— До гуша ми дойде от заповедите на баба Вексен! — изрева Горм с изхвръкнали от окървавеното му лице очи. — До гуша ми дойде от високомерието на Върховния крал! Но най-вече, майко Изриун… — Той изкриви в болезнена гримаса лице и издърпа кинжала на Бранд от дланта си. — До гуша ми дойде от гласа ти. Това противно блеене ми лази по нервите.

Лицето на майка Изриун пребледня като платно. Тя понечи да се дръпне назад, но покритата със сини татуировки ръка на Скаер се стегна през раменете ѝ.

— Нима ще нарушиш дадените от теб клетви? — промълви Изриун с ококорени от изненада очи.

— Да наруша клетвите си ли? — Горм размота ремъка на щита от ръката си и го захвърли в тревата. — В спазването им има по-малко чест, отколкото в нарушаването им. Разбивам ги на парчета. Плюя на клетвите си. Пикая на тях. — Той се надвеси над Изриун с окървавения кинжал в ръка. — Върховният крал постановява, казваш? Баба Вексен заповядва, а? Дъртият пръч и дъртата свиня, отричам се от тях! Опълчвам им се!

Изриун преглътна тежко и тънкото ѝ вратле потрепна:

— Убиеш ли ме, ще има война.

— Оо, война ще има. Майката на врани разгръща криле, момиче. — Горм вдигна бавно изкования от Рин кинжал и очите на Изриун се приковаха в лъскавия връх на острието. — Перата им са мечове! Чуваш ли ги как дрънчат? — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Но аз няма нужда да те убивам. — Той захвърли кинжала в тревата до застаналата на четири крака Трън, която продължаваше да се дави и плюе. — Така де, майко Скаер, защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш?

Устните на бившия и настоящ пастор на Ванстерланд се разтеглиха в хладна усмивка, по-леденостудена от водите на Разбито море:

— Махнете от тук тази змия и ѝ сложете нашийник — нареди тя.

— Ще си платиш! — изкрещя Изриун с облещени от гняв очи. — Ще си платиш за това! — Но воините на Горм вече я влачеха след себе си нагоре по източния склон на долината.

Трошачът на мечове се обърна, отпусна ръка и от върховете на пръстите му потекоха струйки кръв:

— Предложението ти за съюз още ли важи, Лейтлин?

— Има ли нещо, което да не можем да постигнем заедно? — провикна се Златната кралица.

— В такъв случай, приемам.

Над долината се понесе вълна от озадачение и сподавени въздишки, сякаш всички бяха затаили до сега дъх.

Бранд се отскубна от омекналите ръце на Рълф и хукна напред.

— Трън?

Гласът долетя като далечно ехо по дългия, много дълъг и тъмен тунел. Гласът на Бранд. Богове, как се радваше да го чуе.

— Добре ли си? — Нечии силни ръце я подхванаха през раменете и я повдигнаха.

— Възгордях се — изграчи Трън. Гърлото ѝ гореше, нещо щипеше в устата ѝ. Опита да се надигне, но беше така отмаляла, ако Бранд не я беше подхванал, щеше да падне отново по корем.

— Но си жива.

— Предполагам — прошепна тя и се изненада, когато лицето на Бранд изплува постепенно от яркото петно пред очите ѝ. Богове, как само се радваше да го види отново.

— Леко, леко. — Той прехвърли ръката ѝ през раменете си и тя простена, докато я вдигаше внимателно на крака. Сама нямаше да успее да направи и крачка, но той беше силен. Нямаше да я остави да падне. — Искаш ли да те нося?

— Звучи примамливо. — Тя огледа с изкривено от болка лице воините на Гетланд по склона. — Но по-добре да вървя сама. Той защо не ме уби?

— Майка Изриун го накара да размисли.

Трън хвърли последен поглед през рамо докато влачеше крака нагоре по склона към лагера. Гром-гил-Горм стоеше в средата на квадрата, окървавен, но несломен. Майка Скаер вече работеше с игла и конец по лявата му ръка. Дясната беше стиснала тази на кралица Лейтлин, скрепявайки съюза между Гетланд и Ванстерланд. Заклетите врагове бяха съюзници. Засега.

Отстрани, със скръстени на гърдите ръце, отец Ярви се усмихваше.

Въпреки всичките отправени молитви към майка Война, явно денят принадлежеше на баща Мир.

В светлото

Бранд стовари няколко здрави удара с чука по железния прът и го завря отново в жаравата сред облак искри.

Рин цъкна огорчено с език:

— Когато хората казват „лекичко и внимателно“, ти нямаш представа за какво става дума, нали?

— Затова си ти — усмихна ѝ се Бранд. — Все за нещо трябва да се чувстваш специална, нали?

Бранд проследи погледа ѝ, беше насочен през рамото му, към вратата.

— Имаш посетител — каза му тя.

— Отец Ярви, каква чест. — Бранд остави чука и изтри чело в опакото на ръката си. — Дошъл си да си купуваш оръжие?

— Пасторът винаги се застъпва за баща Мир — отвърна Ярви, пристъпвайки прага.

— Но добрият пастор е в приятелски отношения и с майка Война — каза Рин.

— Мъдри слова. Сега повече от всякога.

— Ще има война, значи? — преглътна Бранд.

— На Върховния крал ще му отнеме време да събере армиите си. Но да, мисля, че война ще има. От друга страна. Войната е доходоносна за ковача оръжейник.

Рин повдигна вежди и изгледа брат си:

— Ние ще сме доволни на мир, макар и недоходоносен. Чувам, че крал Удил най-после се възстановява.

— Силите му се възвръщат бързо. Скоро пак ще тормози воините си в тренировъчния квадрат с прекрасната стомана, която си изковала за него.

— Слава на баща Мир — отвърна Рин.

— Слава на баща Мир и уменията на отец Ярви — добави Бранд.

Ярви се поклони смирено:

— Правя каквото мога. Е, Бранд, как се отнасят с теб боговете напоследък?

— Доста добре. — Той кимна към сестра си. — Ако не беше тираничната ми господарка, сигурно щях да се наслаждавам и на работата си. Оказва се, че ковашката работа ми харесва повече, отколкото си мислех преди.

— По-лесно е, отколкото с хора.

— Стоманата не лъже — каза Бранд.

Отец Ярви извърна поглед към него:

— Има ли къде да поговорим насаме?

Бранд извърна глава към сестра си, която раздухваше жаравата с меха и тя сви рамене:

— Освен че не лъже, стоманата може и да чака.

— Тя да, но ти не — отвърна Бранд.

— Върви си свърши разговора — присви сърдито очи Рин. — Преди да съм размислила.

Бранд свали ръкавици и поведе отец Ярви навън, към малкия, огласен от ромона на потока, вътрешен двор. Седна на малката пейка, украсена с красива дърворезба — подарък за него и Рин от Кол — в сянката на дървото, извърна покрито с пот лице към хладния ветрец и покани отец Ярви да седне до него.

— Приятно местенце. — Ярви извърна лице към прозиращите през листата на дървото лъчи на майка Слънце и се усмихна. — Хубав живот сте си изградили тук със сестра ти.

— Нейна е заслугата. Аз просто се оказах наоколо.

— Ти никога не си се крил от работа. Помня как удържа сам целия кораб на раменете си. — Отец Ярви сведе поглед към виещите са като змии белези по ръцете на Бранд. — Достоен за песните подвиг.

— В последно време все по-малко ме е грижа за песните.

— Учиш се, значи. Как е Трън?

— Вече се върна към тренировките и прекарва три четвърти от деня с оръжие в ръка.

— Изковано от желязо момиче.

— Никоя друга жена не е така докосната от майка Война като нея.

— При все това, тя беше иглата, съшила два така важни за нас съюза. Може би и от баща Мир е докосната.

— Това не ѝ го казвай.

— Двамата с нея сте… още заедно?

— Ъхъ. — Бранд имаше чувството, че пасторът знае отговорите на всички тези въпроси, а също, че зад всеки въпрос се спотайваше друг, скрит въпрос. — Може да се каже.

— Добре. Това е добре.

— Предполагам — отвърна Бранд и се замисли за спора им от по-рано тази сутрин и всичките разменени крясъци.

— Защо, не е ли?

— Не, добре е — отвърна Бранд и се замисли за сдобряването им след караницата. — Просто… винаги съм си мислил, че това да си заедно с някого е краят на тежката работа. А оказва се, че е едва началото.

— Всеки път, по който си заслужава да тръгнеш, е тежък — отвърна отец Ярви. — Всеки от двама ви има силата и слабостите, които другият няма. И това е чудесно, рядко срещана благословия е да намериш човека, който… — той зарея поглед в поклащащите се клони на дървото, сякаш мислеше за нещо и тези му мисли му причиняваха болка, — който те допълва.

На Бранд му отне известно време да заговори след това.

— Мислех си да претопя монетата от принц Варослаф — каза накрая.

— За да направиш ключ?

Бранд подритна с върха на ботуша си няколко сухи листа на земята.

— Знам, тя би предпочела кинжал, но… традицията повелява да е ключ. Как мислиш, какво ще каже за това кралица Лейтлин?

— Кралицата има трима синове и нито една дъщеря. Мисля, че започва да се привързва много към избрания си щит. Но съм сигурен, че може да бъде убедена да даде съгласието си.

Бранд подритна отново сухите листа:

— Сигурно много хора си мислят, че аз съм този, който трябва да носи ключ на гърдите си. Не се радвам на голяма популярност в Торлби.

— Вярно, кралските воини не питаят особено топли чувства към теб. Но съм чувал да казват, че враговете са цената на успеха. Предполагам, може да са цената и на свободната воля.

— Или на малодушието.

— Само глупак би те нарекъл страхливец, Бранд. Да се изправиш пред всички воини на Гетланд и да кажеш това, което каза? — Отец Ярви подсвирна тихо. — Хората може и да не пеят песни за такива неща, но това е рядка проява на храброст.

— Така ли мислиш?

— Да, но смелостта не е единственото ти заслужаващо възхищение качество.

Бранд нямаше представа как да отвърне на подобни хвалебствия, затова просто замълча.

— Знаеш ли, че Рълф претопи обеците си от пътуването ни и направи ключ?

— За кого?

— За майката на Трън. Ще ги женим следващата седмица в Залата на боговете.

— Оу… — примигна озадачено Бранд.

— Рълф остарява. Не иска да си го признае, но е готов да се оттегли. — Ярви извърна очи към Бранд. — Мисля, че ще се справиш отлично на мястото му.

— Оу. — Бранд нямаше думи.

— Може да се присъединиш към Кол и Сафрит и станеш част от малкото ми обкръжение. — Всяка казана от отец Ярви дума беше добре премерена, думи като тези не се казваха по невнимание или случайност. Знаеше колко точно да предложи. — Ще си близо до мен. Близо до кралицата. И избрания ѝ щит. Ще бъдеш кормчия на пасторския кораб. — Бранд си спомни за деня, в който стоя на платформата на кърмата, екипажът думкаше по греблата, а майка Слънце огряваше водите на „Непристъпна“. — Ще стоиш от дясната страна на човека, който стои от дясната страна на краля.

Бранд потри замислено върховете на пръстите си с палец. Знаеше, че трябва да сграбчи подобна възможност. Хората като него не получаваха много такива предложения. И въпреки това нещо му подсказваше да не прибързва.

— Ти си мъдър и лукав мъж, отец Ярви, а аз не се славя с кой знае колко остър ум.

— А би могъл, ако започнеш да го използваш по-често. Но това, което искам на първо време от теб, са здравата ти ръка и доброто сърце.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Но първо се увери, че искаш да чуеш отговора.

— Кога започна да замисляш двубоя между Трън и Гром-гил-Горм?

Отец Ярви присви леко светлите си очи:

— Един пастор се осланя на вероятности и възможности. Тази ми хрумна много отдавна.

— Когато те спрях на излизане от Залата на боговете?

— Тогава ти казах, че всеки човек има различна представа за добро. Обмислях възможността за предизвикателство от жена, която знае как да борави с меч. Прославен воин като Горм няма как да откаже предизвикателството на жена. И при все това, ще се страхува от нея. Повече, отколкото от всеки мъж.

— Значи вярваш в предсказанието?

— Вярвам, че той вярва в него.

— И за това доведе Скифър, за да я обучава.

— Само една от причините. Императрица Теофора обичаше редките неща, но също така кръвопролитията. Реших, че момиче воин от севера ще е достатъчно интригуваща рядкост, че да ми осигури аудиенция при нея. Но Смърт изпрати преждевременно Теофора през Последната врата. — Ярви въздъхна. — Добрият пастор е винаги отправил поглед в бъдещето, но то е загърнато в мъгла. Събитията не винаги потичат в браздите, които си им изкопал.

— Като сделката ти с майка Скаер.

— Поредната надежда. Поредният риск. — Отец Ярви се облегна на дънера на дървото. — Имахме нужда от съюз с Ванстерланд, но Изриун провали плановете ми. Но все пак отправи предизвикателството и двубоят бе за предпочитане пред битката. — Той говореше бавно, спокойно и равнодушно, все едно говореше за редене на игрални плочки по масата, а не за съдбите на хора, които познаваше.

Бранд усети устата му да пресъхва:

— Ами ако Трън беше умряла в този двубой?

— Тогава щяхме да пеем тъжни песни над погребалната ѝ могила и весели песни за геройските ѝ подвизи. — В очите на Ярви се четеше равнодушието и пресметливостта на касапин, оглеждащ стадо и преценяващ от кои от животните ще изкара най-много печалба. — Но така и ние, и ванстерландци нямаше да пропилеем силите си в битка помежду ни. Аз и кралица Лейтлин щяхме да се прострем в краката на баба Вексен и да молим за прошка, да ѝ дадем златни обещания. Крал Удил щеше да се възстанови с ненакърнена чест. И след време щяхме да хвърлим отново заровете.

Нещо в чутото зачовърка мислите на Бранд, като малка кукичка, която не спира да драска:

— Всички мислеха, че крал Удил стои на прага на Последната врата. Откъде можеше да си сигурен, че ще се възстанови?

Ярви понечи да отговори, но застина с наполовина отворена уста. Извърна поглед към вратата, иззад която долитаха ударите на чука на Рин, после пак към Бранд:

— Мисля, че си по-умен, отколкото се изкарваш, Бранд.

Бранд имаше усещането, че стои върху тънък лед, че пукнатините тръгват от краката му и връщане назад няма, само път напред.

— Ако ще заставам от дясната ти страна, искам да знам истината.

— Веднъж ти го казах, истината е като доброто — различно нещо за всеки човек. Моята истина е, че крал Удил е мъж, изкован от желязо. Желязото е здраво и от него стават остри ножове. Но то също така е крехко и не се огъва. А понякога се налага да бъде огънато.

— Той никога нямаше да сключи съюз с ванстерландци.

— Но ние се нуждаем от този съюз. Без Ванстерланд сме сами срещу половин свят.

Бранд кимна, осъзнавайки всичките ходове и замисли на отец Ярви.

— Удил щеше да приеме предизвикателството на Горм.

— Щеше да влезе в квадрата с него, защото е горд и щеше да загуби, защото всяка изминала година отнася все повече от силите му. Аз съм длъжен да предпазя краля си. За негово собствено добро и за доброто на страната. Нуждаем се от съюзници. Тръгнахме да търсим такива. И ги намерихме.

Бранд се замисли за това колко пъти беше виждал пастора да хвърля сухи билки в котлето и да разбърква отварата, надвесен над огнището.

— Ти си го отровил. Собствения си чичо.

— Аз нямам чичо, Бранд. Когато се присъединих към Събора, се отказах от цялото си семейство. — В тона на Ярви нямаше вина. Нямаше съмнение. Нито съжаление. — Понякога голямото добро е съшито с конците на малки злини. Един пастор не може да си позволи да върши просто добро. Добрият пастор винаги търси всеобщото благо. И избира по-малкото зло.

— Властта означава да си винаги с едното рамо в сянката — промърмори Бранд.

— Така е. Налага се.

— Разбирам това. Не се съмнявам в теб, но…

Отец Ярви примигна озадачено и Бранд се замисли дали някога го беше виждал изненадан от нещо.

— Отказваш ли ми?

— Майка ми ми каза да стоя в светлото.

Двамата останаха за момент така, вторачени един в друг, без да проговорят и тогава отец Ярви се усмихна:

— Възхищавам ти се за това, наистина. — Той се изправи и постави здравата си ръка на рамото на Бранд. — Но майка Война разпростира криле и скоро всички земи около Разбито море могат да потънат в сянката им.

— Надявам се, че няма — каза Бранд.

— Е. — Отец Ярви се обърна да си върви. — Знаеш как става с надеждите. — Той тръгна към къщата и остави Бранд под сянката на дървото, замислен, както винаги, над това, дали току-що бе направил добро.

— Имам нужда от помощ тук! — чу се откъм ковачницата гласът на Рин.

Бранд се сепна и вдигна глава:

— Идвам!

Задава се буря

Трън вървеше по пясъка, нарамила малкото трикрако столче. Приливът се беше оттеглил, вятърът брулеше оголения, равен плаж и разкъсаните облаци се гонеха по стоманеносивото небе.

Бяха се скупчили около квадрата. Виковете им се обърнаха в недоволно ръмжене, когато видяха кой си проправя път с лакти през тълпата от воини около квадрата, а когато тя постави столчето до едно от копията в ъгъла и се тръшна на него, ръмженето им премина в гробно мълчание. Дори двете момчета, които в момента се биеха в средата, спряха и я зяпнаха.

Мастър Хъннан свъси вежди:

— Виждам, че избраният щит на кралицата е сред нас.

Трън вдигна ръка:

— Моля, моля, няма нужда да ме приветствате.

— Тренировъчният квадрат е място за настоящите и бъдещи воини на Гетланд.

— Е, въпреки това е възможно тук да има неколцина що-годе прилични бойци. Да не ви прекъсвам, продължавайте.

— Не ни прекъсваш — натърти Хъннан. — Хейрод, ти си наред. — Момчето беше едро, с румени, дебели бузи. — И също Едни. — Тя беше на около дванайсет, дребничка и кльощава, но скочи смело в квадрата и вирна гордо брадичка, докато заемаше мястото си, въпреки прекалено тежкия щит в ръката ѝ.

— Начало!

Не беше приятна гледка. Момчето просто я връхлетя, пуфтящо като бик, изби с дебело рамо меча на Едни и я блъсна с всичка сила с щита си. Тя се просна по гръб, изпусна щита си и той се изтърколи по пясъка.

Момчето погледна към Хъннан, очаквайки той да сложи край на двубоя, но оръжейникът не помръдна и пръст. Хейрод преглътна тежко, пристъпи напред и срита неохотно няколко пъти момичето преди Хъннан най-после да сложи край на двубоя.

Трън проследи с поглед момичето да се изправя неуверено на крака, но все така вирнала гордо брадичка, и да избърсва кръвта от носа си. Припомни си всичките ритници и подигравки, които тя беше отнесла, всичкия пясък в устата си. Спомни си последния си ден в тренировъчния квадрат, Едуал със счупения ѝ дървен меч в гърлото си. Безсъмнено тези спомени искаше да ѝ припомни мастър Хъннан с избора си на ученици за двубоя.

Устните му се разтегнаха в усмивка:

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че момчето е недодялан дръвник. — Трън притисна палец в една ноздра и се изсекна на пясъка. — Но вината не е негова. Тази на момичето също. От какъвто се учиш, такъв ставаш. Единственият, който трябва да се срамува от този двубой, е учителят им.

През воините премина вълна от гневен ропот, а усмивката на Хъннан се смени с обичайната за него смръщена физиономия:

— След като много знаеш, защо ти не им дадеш урок?

— Затова съм тук, мастър Хъннан. Аз лично нищо не научих от теб така или иначе. — Трън посочи към Едни. — Ще взема нея. — После посочи друго, високо и едро момиче. — Нея също. — Накрая трето, бледо, със светлосини очи. — И нея. На тях ще давам уроци. По един на ден. Ще се върнем тук след месец и тогава ще видим.

— Не можеш просто да дойдеш и да взимаш учениците ми, когато и както си поискаш!

— Но ето че съм тук, с благословията на крал Удил.

Хъннан прокара език по устните си, очевидно сварен неподготвен, но се окопити бързо и премина отново в нападение:

— Хилд Бату — изви той презрително устни. — Ти се провали в изпитанието си в този квадрат. Ти не си воин от Гетланд. Изгуби в двубоя с Трошача на мечове…

— Вярно е, Горм ме победи. — Трън се почеса по едната си белязана буза и се ухили до уши. — Но той така ѝ не строши моя меч. — Тя изпъна гръб и отпусна длан на дръжката на меча си. — Но ти не си Горм. — Тя тръгна през пясъка към Хъннан. — Мислиш се за по-добър от мен ли? — Спря толкова близо до него, че почти го настъпи. — Бий се с мен. — Наведе се и почти опря нос в неговия. — Бий се с мен — изсъска в лицето му. — Бий се с мен. Бий се с мен. Бий се с мен. Бий се с мен. Бий се с мен. Бий се с мен.

Хъннан мижеше при всяко повтаряне, но не пророни и дума.

— Добро решение. Ще те пречупя като гнила съчка.

Трън мина покрай него и се провикна на воините около квадрата:

— Мислите си, че не е справедливо. На бойното поле няма място за справедливост, но какво пък, мастър Хъннан е попрехвърлил златните си години. Ако мислите, че сред вас има друг, способен да заеме мястото на Горм, моля, ще се бия с него. Готова съм да вляза в квадрата с всеки от вас. — Трън тръгна наперено в кръг, поглеждайки в очите всеки един от предната редица.

Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от вятъра.

— Никой, така ли? Пфу — изсумтя тя. — Вижте се само как сте се нацупили, защото не получихте битката си. Но скоро ще има повече битки, отколкото можете да понесете. Върховният крал събира войските си. Нискоземци, островитяни, инглингци. Хиляди. Задава се буря и Гетланд се нуждае от всеки мъж. От всеки мъж и всяка жена. Вие трите, тръгвайте с мен. — Тя изпъна ръка и посочи Хъннан. — И когато се върнем след месец, гледайте да сте готови.

Трън нарами трикракото столче и се отправи с широка крачка през пясъка към Торлби. Не погледна повече назад.

Но чу стъпките на момичетата, които я последваха.