Полукрал

Според обстоятелствата

Някой зашлеви Ярви през лицето. Той видя ръката, чу звука, но почти не усети удара.

— Тичай — изсъска Джоуд в лицето му. Най-близкото до тичане, което успя да постигне, беше забързана завалена походка и много треперене. Влачещата се зад гърба му верига и подгизналите дрехи тежаха повече с всяка крачка. Чакълът сякаш засмукваше пълните му с вода ботуши. Спъваше се постоянно, но всеки път, когато падаше, нечии силни ръце го вдигаха обратно на крака и го изтикваха отново напред в тъмнината.

— Не спирай — изръмжа Рълф.

Когато наближи върха на покрития със сняг склон над плажа, Ярви се извърна през рамо:

— Богове — изпелтечи той през тракащите си зъби. Майка Море поглъщаше лакомо „Южен вятър“. Пристройката на носа беше обвита в пламъци, такелажът представляваше плетеница от огнени черти в тъмнината, върхът на мачтата, където обичаше да седи Сюмаел, гореше. Пейките, където Ярви седя и греба неуморно, бяха под вода, а преплетените едно в друго гребла стърчаха нагоре като краката на преобърната по гръб буболечка. От пристройката на кърмата над водата стърчеше само един ъгъл, по който танцуваха отблясъци от пламъците. Трюмът, складът и капитанската каюта вече бяха част от дълбините.

На брега и на пристана имаше хора, Ярви видя тъмните фигури как се оглеждат. Изплъзнали се от меча на Нищо надзиратели? Незнайно как освободили се от веригите роби? Струваше ли му се, или наистина чуваше заглушени от воя на вятъра викове? И писъци през пращенето на пламъците? Нямаше как да знае кого съдбата бе избрала да спаси от огън и вода, кой беше жив и кой — мъртъв, но така или иначе, беше толкова премръзнал, че нямаше сили да се радва на собственото си избавление, камо ли да тъжи за чуждата гибел. Безсъмнено съжаленията за това нямаше да се забавят.

Стига да изкараше нощта.

— Продължавай — каза Сюмаел.

Изтикаха го нагоре през билото и той се изтъркаля от другата страна. Изпързаля се надолу по склона и когато най-после спря, гърбът му пареше от студа, а леденият дъх, който успяваше да си поеме, пронизваше гърлото му като кинжал. Зърна четвъртитото лице на Рълф, огряно от оранжева светлина от едната страна, после изпитото лице на Сюмаел, треперещо, осветено от лъчите на баща Луна.

— Оставете ме — опита се да каже той, но устата му беше прекалено изтръпнала и скована, сякаш дори зъбите му бяха премръзнали.

Не успя да изговори думите, само изпусна облаче пара през устните си.

— Бягаме заедно — каза Сюмаел. — Такава беше уговорката, нали?

— Мислех, че с нея е свършено, когато Триг започна да ме души.

— О, няма да се отървеш така лесно от обещанието си. — Тя го сграбчи за китката на сакатата ръка. — Ставай.

Бе предаден от семейството си, от собствения си народ, а получи преданост от няколко роби, които не му бяха длъжни с нищо. Почти се разплака от тази абсурдна проява на лоялност, но не пророни сълзите, нещо му подсказваше, че ще има повече нужда от тях по-късно.

Успя да се изправи с помощта на Сюмаел. С подкрепата на Джоуд и Рълф затътри отново крака. Не мислеше накъде върви, нито го беше грижа, важното бе потъващият „Южен вятър“ да е зад гърба му. Усещаше нещо мокро и ледено да жвака в ботушите му, а вятърът го пронизваше до кости през мокрите дрехи, все едно въобще не съществуваха.

— Трябваше ли да изберете да бягате на най-студеното място на света? — изръмжа сърдито Рълф. — Че и в най-студеното време от годината?

— Имах по-добър план. — Сюмаел също не звучеше очарована от този развой на събитията. — Ама той потъна с „Южен вятър“.

— Понякога плановете трябва да се напасват според обстоятелствата — каза Джоуд.

— Напасват? — изръмжа отново Рълф. — Този лежи на земята натрошен на парчета, какво напасване?

— Вижте там — посочи с премръзналия показалец на сакатата си ръка Ярви. Отпред имаше чепато недорасло дърво, чиито клони се открояваха ясно в тъмнината заради натрупания по тях сняг. По дънера му блещукаше оранжева светлинка. Не знаеше дали да вярва на очите си, но въпреки това се завтече натам с всички сили. В момента дори надеждата за огън беше в състояние да го стопли.

— Чакайте — изсъска Сюмаел и закова на място. — Не знаем кой…

— Но не ни интересува — сряза я Рълф, докато минаваше покрай нея.

Огънят беше стъкмен в малка падинка под усукания ствол на дървото, предоставяща нещо като завет от пронизващия вятър. Летвите от натрошения сандък бяха старателно подредени в кръг, в чиято среда подскачаше нисък пламък. Анкран клечеше над него и бавно и много внимателно му вдъхваше живот с излизащия на пара от устата си дъх.

Ако Ярви можеше да избира кого да спаси от потъващия кораб, името на Анкран щеше да е някъде най-отдолу в списъка. Но спасяването на Джоуд и Рълф означаваше спасяването и на другаря им по гребло, пък и в момента беше готов на всичко за малко топлина, дори да се хвърли в краката на чичо си Одем, ако му предложеше място до огъня. Свлече се на колене и разпери треперещи длани над пламъка.

Джоуд сложи стиснати в юмруци ръце на хълбоците си:

— Измъкнал си се, виждам.

— Някои лайна плуват — каза Рълф.

Анкран дори не извърна поглед, просто разтърка кривия си нос:

— Ако вонята ми те притеснява, намери си друг огън.

От единия ръкав на Сюмаел се спусна безшумно къса брадвичка, чието острие проблесна на светлината на пламъка:

— На мен този ми харесва.

Бившият отговорник за склада на „Южен вятър“ повдигна рамене:

— В такъв случай кой съм аз, че да отпратя изпадналия в нужда. Добре дошли на всички в имението ми!

В това време Сюмаел вече се беше изкатерила по покритите със скреж скали към дървото. Тя отсече с добре премерен замах един от клоните, донесе го до огъня и заби дебелия му край в земята, така че тънките разклонения и вейките се разпростряха над пламъка.

— Сваляй дрехите — щракна с пръсти на Ярви.

— Ах, романтиката, тя не умира! — каза Рълф, извъртя нагоре очи и запърха с мигли.

Сюмаел не му обърна никакво внимание.

— В такава нощ мокрите дрехи ще те убият по-сигурно от всеки враг.

Сега, когато студът разхлаби хватката си, Ярви почувства всички синини по себе си — всички мускули го боляха, главата също, вратът му тръпнеше на местата, където го бяха стискали пръстите на Триг. Но дори и да искаше, нямаше силите да се оплаква от каквото и да било. Свали бавно подгизналите дрехи, краищата на които вече бяха хванали корички лед, и останал само с нашийник и верига на врата, се сви на топка колкото по-близо можа до огъня.

Рълф метна върху треперещите му рамене стар елек от овча кожа:

— Това ти го давам назаем — каза той, — не е подарък.

— Признателен съм ти… въпреки това — изтрака със зъби Ярви и проследи с поглед Сюмаел, която просна дрехите му върху клона и от тях започна да се вдига пара.

— Ами ако някой забележи огъня? — попита Джоуд, напрегнал очи в тъмнината, откъдето бяха дошли.

— Ако предпочиташ да измръзнеш, моля, седи си в тъмното. Тъмнина да искаш наоколо. — Анкран разръчка огъня с тънка пръчка и пламъците се усилиха. — Мен ако питаш, битката на палубата, после пожарът на кораба, а след това потъването му със сигурност са попарили ентусиазма на надзирателите да тръгнат ни търсят.

— Сега може би, но на сутринта. По-добре на зазоряване да сме далеч оттук.

— Далеч оттук, къде? — Сюмаел клекна до Ярви.

Логичният избор беше на изток. На изток, покрай брега, откъдето бяха доплавали с „Южен вятър“. Ярви обаче трябваше да върви на запад. На запад до Ванстерланд. И още по̀ на запад до Гетланд. На запад към Одем и отмъщението и колкото по-скоро — толкова по-добре. Огледа тази разнородна импровизирана задруга, скупчени един до друг над животоспасяващия огън, с огрени от пламъците му странни в тъмнината лица. Как да ги убеди да тръгнат в погрешната посока?

— На изток, естествено — отвърна Рълф. — Преди колко време минахме покрай онова тържище?

Сюмаел запресмята нещо на пръсти:

— Пеша можем да стигнем за три дни.

— Тежък преход ще е. — Рълф почеса наболата си брада. — Много тежък, а и…

— Аз тръгвам на запад — обяви Анкран, стисна зъби и заби поглед в огъня.

Останалите замълчаха и го измериха с поглед.

— На запад докъде? — попита накрая Джоуд.

— Торлби.

Ярви повдигна озадачено вежди при тази така неочаквана помощ и от този още по-малко очакван източник.

Рълф избухна в смях.

— Благодаря, че ме развесели така за последно, преди да умра, господарю Анкран! Чувате ли го нашия бивш отговорник за склада, ще върви пеша до Гетланд.

— До Ванстерланд. Там ще се опитам да се кача на кораб.

— А, ясно, значи ще вървиш пеша само до Вулсгард — изсмя се отново Рълф. — И колко дълга ще е тази разходка според теб, навигаторе наш?

— Пеша, най-малко месец.

Сюмаел дори не се замисли, явно вече го беше сметнала.

— Цял месец в това! — Широката длан на Рълф описа дъга към необятната снежна пустош наоколо и Ярви нямаше как да отрече, че мисълта за подобно начинание не беше от най-оптимистичните. — И с какво екипировка тръгваш?

— Аз имам щит. — Джоуд го свали от гърба си и тупна с юмрук по грубото дърво. Беше най-обикновен широк щит с метална топка в средата. — Смятах да се държа за него, ако паднех във водата.

— А пък на мен един щедър надзирател ми зае лъка си. — Рълф го вдигна до ухото си и прокара пръсти по тетивата като свирач на арфа. — Ала този инструмент без стрели не свири. Някой да носи палатка? Допълнително дрехи? Одеяла? Шейна? — Никой не отговори, само вятърът продължи да вие жално в клоните на дървото. — Е, в такъв случай желая ти всичко най-хубаво, господарю Анкран! Беше удоволствие да греба рамо до рамо с теб, но се боя, че тук пътищата ни се разделят. Ние потегляме на изток.

— Кой глупак те сложи да командваш?

Всички извърнаха като един глави по посока на дрезгавия глас и там, в тъмното, стоеше Нищо. Беше покрит с мръсотия много повече от обичайната чернилка — косата, брадата и дрипите му бяха почернели от сажди. Беше обул ботушите на Триг и носеше жакета му, а на едното му рамо имаше голямо петно засъхнала кръв. Върху другото беше преметнал навито на топ и овъглено по краищата едно от вълнените платна от кораба. Свободната му ръка стискаше като бебе до гърдите му меча, с който Ярви го видя да убива шестима надзиратели.

Седна и кръстоса крака до огъня, бавно и спокойно, сякаш пристигаше на отдавна уговорена среща, въздъхна доволно и протегна длани към пламъците.

— На запад към Гетланд звучи добре — каза Нищо. — Те ще тръгнат след нас.

— Триг? — попита Сюмаел.

— Не бери повече грижи за главния ни надзирател. Сметките ми с него са уредени. Но тези с Шадикшарам още не са. — Той облиза пръст и избърса едно петънце от острието на меча. — Трябва да наберем колкото можем повече преднина пред нея.

— Ние? — повиши глас Сюмаел и Ярви забеляза, че държи брадвичката в готовност зад гърба си. — Самопоканваш се, така ли?

— Освен ако някой друг не ме покани?

Нищо извърна налудничав поглед към нея и светлината от огъня заигра в тъмните му празни очи.

Ярви протегна ръце между двамата, прокарвайки пътя на баща Мир:

— Ще имаме нужда от всичката помощ, която ни се предложи. Всъщност как ти е името?

Нищо зарея поглед в тъмното небе, сякаш отговорът на въпроса се криеше сред звездите.

— Имал съм три имена… може би четири… но всички те ми донесоха лош късмет. Не искам да направят същото и с вас. Ако ще се обръщате към мен, Нищо ще свърши работа, но да ви предупредя, не съм много по приказките. Шадикшарам ще тръгне след нас и ще очаква да вървим на изток.

— Защото да тръгнем на запад, е истинска лудост! — Рълф се извърна към Сюмаел. — Кажи им!

Тя стисна напукани устни, присви очи и се вторачи в огъня.

— На изток е по-бързо. На изток е по-лесно.

— Ха, казах ви! — излая Рълф и се плесна по бедрото.

— Аз тръгвам на запад — каза Сюмаел.

— Ъ?

— На изток ще се натъкнем на хора. Всички, които са се измъкнали от кораба. Освен това тържището гъмжи от търговци на роби.

— А, Ванстерланд не? — попита Рълф. — Доколкото си спомням, там винаги сключвахме добри сделки с пленените инглингци.

— На изток е опасно.

— А на запад ни чакат седмици преход в безлюдна пустош!

— Има гора. А гората може да означава дърво за огрев. И може би храна. На изток е тържището, но след него какво? Пак пустош и мочурища, стотици мили от тях. На запад е Ванстерланд. Цивилизация. Запад може да означава… кораби. На път за дома.

— Дома.

Джоуд се загледа в пламъците с такъв копнеж, сякаш виждаше в тях селото си и онзи прословут кладенец с най-сладката вода на света.

— Ще се насочим във вътрешността — продължи Сюмаел, — далеч от брега, далеч от очите на хората по корабите. После тръгваме на запад.

Рълф махна ядосано с две ръце:

— Как ще намерим пътя там в снега, по какво ще се ориентираме? Ще се въртим в кръг!

Сюмаел извади от пазвата си нещо увито в парче кожа и когато я разгъна, върху нея бяха далекогледът и инструментите ѝ.

— Аз ще намеря пътя, старче, ти за това не бери грижа. Не бих казала обаче, че горя от нетърпение да тръгна по който и да е маршрут. Особено в тази компания. Но на запад може да се окаже по-добрият избор.

— Може да се окаже?

Сюмаел сви рамене:

— Понякога на повече от „може да се окаже“ не може да се надяваш.

— Трима за на запад. — Анкран се усмихна, сигурно за първи път след като Шадикшарам му изби предните зъби. — Ами ти, големи братко?

— Хм. — Джоуд подпря брадичка на огромния си юмрук и огледа замислено насядалите около огъня. — Хъ. — Погледът му обходи отново един по един хората и накрая спря на инструментите на Сюмаел. — Еее. — Той сви рамене и пое дълбоко дъх. — Рълф, няма друг, когото да искам повече зад гърба си по време на бой. Но когато става дума за стигане от едно място до друго… вярвам на Сюмаел. Аз тръгвам на запад. Ако тя е готова да ме приеме.

— Когато завали сняг, може да държиш щита си над главата ми — отвърна тя.

— Побъркали сте се до един! — Рълф стовари тежка длан на рамото на Ярви. — Изглежда, ще сме само двамата с теб, Йорв.

— Поласкан съм от предложението… — Ярви се измъкна изпод ръката на Рълф, оставяйки там и заетия назаем овчи елек и се зае да навлича ризата си. Не беше напълно изсъхнала, но ставаше. — В момента най-важното е да останем заедно. Или оставаме заедно, или умираме поотделно. — Не спомена за другите важни неща като връщането на трона си и изпълнението на клетвата си за мъст, които го чакаха в Гетланд. Знаеше, че колкото по-дълго чакаха, толкова по-малки бяха шансовете му да ги постигне. — Всички тръгваме на запад. — Той се усмихна широко на Рълф и на свой ред го плесна дружески по рамото със здравата си ръка. — Молех се за по-млади съратници, но съм склонен да приема каквото ми се предлага.

— Богове! — Рълф притисна длани в слепоочията си. — Ще съжаляваме за това.

— Още една причина да съжалявам е нищо работа, ще прави компания на останалите. — Нищо се вторачи в тъмнината, все едно виждаше призрачни видения от другата страна на огъня. — Имам толкова много от тях.

Свобода

Сюмаел наложи убийствено темпо и те тръгнаха по определения от нея курс така безропотно, както доскоро гребяха по него. Напредваха трудно през нагънатия терен, през черна скала и бял сняг, където ниските дървета бяха превити от напорите на вятъра и застинали във всевъзможни измъчени пози, наподобяващи вяли поклони към морето.

— Колко крачки са до Ванстерланд? — провикна се Рълф. Сюмаел спря да провери по инструментите, размърда устни, пресмятайки наум, загледа се в размазаното светло петно, което представляваше в момента майка Слънце на стоманеносивото небе, и продължи, без да отговаря.

Малцина от обитателите на крепостта в Торлби биха оценили влажното вълнено платно, донесено от Нищо като съкровище, но в момента то беше най-ценната им придобивка. По-завистливо от пирати, поделящи плячка, нарязаха половината на ленти, които увиха около себе си под дрехите, намотаха около главите си, натъпкаха в ботушите си. Другата половина Джоуд носеше на рамо, за да я използват като завивка нощем. Не страдаха от заблуди, знаеха, че щеше да ги предпази колкото тъмнината, но бяха благодарни и на толкова малко.

Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.

Редуваха се да проправят път начело на колоната. Джоуд вървеше и разриваше снега, без да се оплаква. Рълф си изкарваше гнева върху него, все едно беше стар враг. Анкран залиташе, обгърнал с ръце раменете си. Нищо вървеше вдигнал гордо глава, стиснал здраво меча, все едно и той като него беше от стомана и ни студ, ни жега можеха да го уплашат, дори след като въпреки молитвите на Ярви снегът започна да се сипе и трупа по раменете му.

— Просто прекрасно — промърмори Рълф и вдигна очи към небето.

— В наша полза е — каза Анкран. — Затрупва следите ни, ще ни скрие. С малко късмет бившата ни господарка ще реши, че сме замръзнали, и ще се откаже.

— А с още по-малко наистина ще замръзнем — промърмори под нос Ярви.

— Така или иначе, никой не го е грижа — каза Рълф. — Никой не е толкова луд, че да тръгне след нас в това време.

— Ха! — викна Нищо. — Шадикшарам е точно толкова луда. — Той преметна през рамо тежката си верига и отмина напред, слагайки край на разговора така безцеремонно и окончателно, както беше сложил край на онези надзиратели, застанали насреща му на палубата на „Южен вятър“.

Ярви извърна поглед през рамо и се загледа във виещите се в далечината следи, които бяха оставили. Зачуди се кога ли щеше да открие останките от кораба си Шадикшарам. После се замисли какво щеше да направи след това. Накрая преглътна тежко и забърза след останалите.

По пладне, когато майка Слънце достигна мижавия си зенит — малко над рамото на Джоуд — и удължи сенките зад мъчително влачещата се колона, спряха за почивка и се скупчиха в плитка падина.

— Храна — каза Сюмаел, давайки глас на мислите на всички.

Никой не побърза с проявите на щедрост. Знаеха, че тук храната е по-ценна от злато. Накрая Анкран изненада всички, като пръв бръкна под кожите, в които се беше увил, и измъкна пакет осолена риба.

— Мразя риба — сви рамене той.

— Онзи, който щеше да ни умори от глад, сега ни храни — каза Рълф. — Кой казва, че няма справедливост на този свят?

Той на свой ред извади няколко сухара, видели далеч по-добри дни. Сюмаел се включи с два корави хляба.

Ярви разпери празни ръце и се усмихна:

— Смирено благодаря за… тази проява на щедрост…?

Анкран разтърка счупения си нос:

— Смиреността ти ме стопля. Ами вие двамата?

Джоуд сви рамене:

— Нямах много време да се подготвя.

— Аз донесох ножа — каза Нищо и вдигна меча.

Шестимата огледаха замислено оскъдното си продоволствие — не стигаше за едно прилично ядене.

— Предполагам, аз ще съм майката — каза Сюмаел.

Докато Ярви я гледа как отрязва шест безмилостно еднакви и ужасяващо тънки филии, разбра как се чувстваха кучетата в тронната зала на баща му, чакайки да им подхвърлят остатъците от масата. Рълф погълна своята на две хапки и се вторачи в Анкран, който, притворил блажено очи, дъвчеше всяка троха по десет пъти, преди да я преглътне.

— Само толкова ли? — попита Рълф.

Сюмаел стисна зъби, уви всичко накуп и без да продума и дума, прибра в пазвата си скъпоценния пакет.

— Триг започва да ми липсва — каза натъжен той.

От Сюмаел би излязъл добър пастор. Беше запазила самообладание и проявила достатъчно разум да вземе две от празните бутилки на Шадикшарам, преди да се измъкне от кораба. Сега ги пълнеха със сняг и се редуваха да ги носят в пазвите си. Ярви бързо научи, че е добра идея да пиеш на малки глътки и не много често. Пикаенето изискваше размотаване на дрехи, което в този студ беше равносилно на героизъм, отбелязван от останалите с одобрително мърморене — искрено при това, защото знаеха, че рано или късно, ще дойде и техният ред да изложат задни части на милостта на пронизващия вятър.

Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди — светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко — Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища — и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа ѝ имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди — щастие. То караше и него да се усмихва.

— А сега колко крачки остават до Ванстерланд? — попита я.

— Достатъчно. — Тя сведе отново поглед към хоризонта и радостта изчезна от лицето ѝ. Забърза отново напред.

Ярви я догони:

— Още не съм ти благодарил.

— Предлагам да изчакаш, докато сме сигурни, че няма да свършим като две парчета замръзнало месо.

— Е, тъй като може да не ми се отдаде такава възможност… благодаря ти. Можеше да оставиш Триг да ме убие.

— Ако бях спряла да помисля, щях.

Не можеше да я вини за това. Зачуди се какво би направил на нейно място, ако не той, а тя беше в ръцете на Триг, и не остана доволен от отговора.

— В такъв случай се радвам, че не спря да помислиш.

Тя не отговори. Продължиха да вървят в мълчание, нарушавано единствено от скърцането на снега под ботушите им. Тогава Ярви я видя да го гледа свъсила вежди през рамо.

— Аз също — отвърна тя, преди да извърне глава.

На втория ден се шегуваха, за да поддържат духа.

— Анкран, пак се стискаш с дажбите! Я дай насам печеното прасе!

Засмяха се с глас.

— Да се надбягваме до Вулсгард! Последния на градските порти го продаваме и си купуваме ейл!

Разнесе се кикот.

— Надявам се, като ни настигне, Шадикшарам да носи вино.

Този път имаше само усмивки.

Когато на третия ден изпълзяха изпод жалката завивка на зазоряване, ако лекото просветляване на хоризонта можеше да се нарече така, всички бяха в лошо настроение.

— Писна ми от дъртаци, които ми се пречкат в краката — изграчи сърдито Нищо, когато се спъна за трети път в петата на вървящия пред него Рълф.

— Не съм сигурен, че ми допада зад гърба ми да върви ненормалник с меч в ръка — кресна през рамо Рълф.

— Сигурно го предпочиташ между плешките си тогава.

— На колко сте години вие двамата, а се държите като деца? — Ярви си проправи път през колоната и тръгна между тях. — Трябва да си помагаме един на друг, иначе зимата ще ни затрие всичките.

Някъде отпред чу Сюмаел да си мърмори под носа:

— Най-вероятно ще ни затрие, така или иначе.

Не можа да не се съгласи с нея.

На четвъртия ден бялата земя беше обгърната във воала на леденостудена мъгла и всички мълчаха. Тук-там някой изръмжаваше, когато се спъваше и падаше, после отново, когато друг му помагаше да стане и да продължи напред. Шест мълчаливи фигури в огромната пустош, в тази ледена бездна, всеки налегнат от собствения си товар от студ, нещастие и все по-тежък нашийник и верига, всеки сам с болките си, глада и страховете си.

Първоначално Ярви мислеше за хората, които се издавиха на кораба. Колко бяха? Чу отново пращенето на дъските и съскането на нахлуващата в трюма вода. И за какво, за да се спаси той? Видя робите, опънали вериги, протягащи шии за последна глътка въздух, преди майка Море да ги повлече надолу.

„Не хаби тревоги за онова, което вече е станало, само за онова, което тепърва има да става“, казваше майка му.

Не можеше да върне времето назад. И вината за миналото избледня, а след нея тревогите за бъдещето постепенно се стопиха и в главата му останаха само мъчителните спомени за храна. Четирите дузини печени прасета при посещението на върховния крал — толкова много за такова малко посивяло старче и коравосърдечния му пастор. Пирът по случай воинския изпит на брат му — цяла вечер побутва храната в чинията си, потънал в размисли за това как той никога няма да издържи своя. Плажът преди злощастното нападение, което предвожда — мъжете приготвят вечерята, която за мнозина се оказа последна, месото се върти над огньовете, горещо е като в пещ, стотици нахилени, огрени от пламъците физиономии, мазнината пращи, кожата на прасето е почерняла и напукана…

— Свобода! — изрева с пълно гърло Рълф и разпери широко ръце. — Свобода да измръзнеш до смърт където ти се прииска! Свобода да умреш от глад където ти се прииска! Свобода да вървиш, докато не паднеш от умора!

Гласът му заглъхна бързо в леденостудения въздух.

— Свърши ли? — попита Нищо.

Рълф спусна унило ръце:

— Да.

И колоната продължи да бъхти напред.

Не мислите за майка му крепяха Ярви в колоната, не те му даваха сили за следващата несигурна стъпка, за следващата болезнена крачка. Не бяха и тези за годеницата му, за мъртвия му баща, дори за ниското трикрако столче до огнището на майка Гундринг. Крепяха го мислите за Одем. Усмихнат, с ръка на рамото на Ярви. Гледа го в очите и обещава да е рамо до рамо с него в битката. Пита с онзи негов тих като пролетен ръмеж глас дали е редно Гетланд да има сакат крал.

— Аз… не мисля… така — процеди през зъби Ярви и излязлата през напуканите му устни пара обгърна лицето му. — Аз… не мисля… така, аз… не мисля… така.

И така, стъпка по стъпка, всяка болезнена и мъчителна, Гетланд се приближаваше все повече.

Петият ден беше ведър, леденият въздух щипеше бузите, а небето беше ослепително синьо. На Ярви му се стори, че вижда чак до морето — тънка черно-бяла ивица на хоризонта, отвъд необятна черно-бяла земя.

— Дотук се справихме добре — каза той. — Трябва да ни го признаеш.

Сюмаел засенчи очи, загледа се на запад и Ярви знаеше, че не е длъжна да му признава каквото и да е.

— Извадихме късмет с времето.

— Аз не се чувствам късметлия — промърмори Рълф, обгърнал рамене с ръце. — Ти чувстваш ли се късметлия, Джоуд?

— Не, просто ми е студено — отвърна Джоуд и разтърка зачервените си уши.

Сюмаел поклати недоволно глава при вида на миниатюрно тъмно петънце в далечината на север в иначе необичайно ясното небе.

— Довечера или най-късно утре ще видите какво означава лош късмет с времето. Задава се буря.

Рълф свъси вежди и примижа към небето:

— Сигурна ли си?

— Аз казвам ли ти как да хъркаш? Тогава не ме учи как да отгатвам времето.

Рълф извърна поглед към Ярви и сви рамене. Както обикновено, още преди да се стъмни, Сюмаел се оказа права. През целия ден петънцето на небето растеше, надуваше се, потъмняваше и придобиваше странни оттенъци.

— Боговете са гневни — промърмори Нищо и огледа сърдито небето.

— Че кога не са? — каза Ярви.

Снегът заваля на парцали, които започнаха да се стелят на пелени и да се извиват на талази. Вятърът задуха с пронизителни писъци и заблъска колоната от всички страни наведнъж. Ярви се спъна и падна и когато се изправи, вече не виждаше останалите. Обзет от паника, се завтече напред и се блъсна в гърба на Джоуд, който изникна пред него изневиделица.

— Трябва да се скрием някъде! — изкрещя с всички сили, но почти не чу гласа си през воя на вятъра.

— Няма да споря! — изрева през рамо Джоуд.

— Трябва ни дълбок сняг!

— Сняг колкото искаш! — извика отзад Анкран.

Дотътриха се до дъното на тясно сухо дере — най-близкото до склон, което Ярви можеше да се надява да открие в почти непрогледните талази на снега, превърнали фигурите на останалите в призраци. Клекна и започна да копае като заек, избутвайки назад снега между краката си. Прокопа тунел право надолу и достатъчно дълбок, че да се побере целият в него, и когато се увери, че е така, започна да копае нагоре. Дланите му пареха от студа въпреки намотаните около тях вълнени ленти от платното, мускулите на ръцете му изгаряха от умора, но той продължи все така настървено. Копаеше така, все едно животът му зависеше от това.

Защото зависеше от това.

Сюмаел пропълзя след него. Ръмжеше през зъби и използваше брадвичката си като лопата. Заедно разшириха дупката и оформиха площадка, после кухина, накрая малка пещера в снега. Анкран пропълзя вътре и натикал език в дупката в предните си зъби, започна да изгребва навън изкопания сняг. Следващият в тъмната хладна камера беше Рълф, след него Джоуд намърда едрото си телосложение в разрастващата се пещера. Накрая Нищо подаде глава през отвора.

— Уютно — каза той.

— Трябва да държим входа чист — промърмори Ярви, — иначе до сутринта ще сме погребани.

Облегна се на стената от отъпкан сняг, размота бавно вълнените парчета от ръцете си и задуха в шепи. Вече му липсваха достатъчно пръсти: не можеше да си позволи да изгуби повече.

— Къде научи това? — попита Сюмаел, докато сядаше до него.

— Баща ми ме научи.

— Да му благодариш, като го видиш.

Анкран се намести удобно. Бяха притиснати един в друг, натикани натясно, но това можеше да се каже за последните няколко дни като цяло. В тази дива пустош помежду им нямаше място за гордост, за лоши чувства или вражди.

Ярви притвори очи и се замисли за баща си, както го видя за последно — студен и блед върху каменната плоча.

— Баща ми е мъртъв.

— Съжалявам — чу отстрани плътния боботещ глас на Джоуд.

— Хубаво, че поне един от двама ни съжалява.

Ярви отпусна надолу ръка и със закъснение осъзна, че дланта му лежи върху тази на Сюмаел — усети обърнатите ѝ нагоре пръсти в шепата си. Усещането беше приятно, допирът им беше топъл върху дланта му. Не отдръпна ръката си. Нито тя своята.

Ярви бавно обгърна с пръсти ръката ѝ.

Шестимата мълчаха, а вятърът стенеше тихо в прохода на убежището им. Чуваше тежкото дишане на останалите и скоро се почувства уютно под камарата сняг над главата си, почти толкова, колкото до огъня на Анкран първата вечер.

— Дръж.

Той почувства дъха на Сюмаел по лицето си и усети пръстите ѝ върху китката си. Отвори рязко очи, но не можеше да види ясно лицето ѝ в тъмното.

Тя извъртя нагоре дланта му и притисна нещо в нея. Нещо меко, миришещо на вкиснато, наполовина размито на каша, наполовина замръзнало. Беше хляб и, о, богове, колко благодарен бе да го получи.

Седяха притиснати един в друг, дъвчеха оскъдните си дажби ако не със задоволство, то поне с облекчение, един по един преглътнаха, вътре стана тихо и спокойно и Ярви се запита дали смее да хване отново ръката на Сюмаел.

Но тогава тя каза:

— Това беше последната храна.

Отново стана тихо, но този път тишината не беше успокояваща.

— Колко остава до Ванстерланд — чу се приглушеният глас на Рълф.

Никой не му отговори.

По-добрите мъже

— Гетландци са по-добрите мъже — изграчи запъхтян Нищо. — Бият се като един. Ти пазиш с щита си този до теб, а той теб с неговия.

— Гетландци? Пфу! — избълва облак пара Рълф, докато изкачваше запъхтян склона зад Сюмаел. — Стадо проклети блеещи овце, подкарани към касапина! А като този до теб падне, тогава какво? Тровенландци имат огън в сърцата!

Спореха така през целия ден. Лъкът или мечът е по-силното оръжие. Дали Хеменхолм е на юг от остров Гренмер. Боядисаното или омасленото дърво се радва на повече обич от майка Море и следователно е по-добро за направата на кораб. Ярви не знаеше откъде намираха сили да спорят. Той едва успяваше да си поеме дъх.

— Тровенландци? — изграчи на свой ред Нищо. — Пфу! А когато огънят угасне, тогава какво?

Първоначално всеки излагаше аргументите си, после започнаха да се повтарят, само че по-настоятелно, и накрая спорът им се превърна в най-обикновено съревнование по презрително ръмжене. От това, което Ярви беше чул от напускането на „Южен вятър“ до момента, никой от двамата не беше готов да приеме и частица от мнението на другия.

Бяха минали три дни, откакто свършиха храната, и гладът се беше наместил в стомаха му като огромна болезнена бездна, която поглъщаше безследно всякаква надежда. Когато сутринта размота парчетата корабно платно от ръцете си, едва ги позна — бяха едновременно сбръчкани и подути. Пръстите му бяха придобили восъчен цвят, бяха изтръпнали и всеки допир предизвикваше бодежи. Вече дори бузите на Джоуд бяха хлътнали. Анкран куцаше. Опитваше се да го крие, но безуспешно. От гърдите на Рълф излизаше такова хриптене, че Ярви мижеше при всеки негов дъх. Рунтавите вежди на Нищо бяха побелели от скреж. Устните на Сюмаел ставаха все по-бледи и здраво стиснати с всяка миля.

Заслушан в проклетия безкраен спор, Ярви не можеше да мисли за друго, освен за това кой ще бъде първият умрял.

— Гетландци знаят що е то дисциплина — нареждаше монотонно Нищо. — Гетландци са…

Той млъкна като попарен, когато прехвърли билото. Всички заковаха на място. Пред очите им се простираше гора, във всички посоки, а краят ѝ се губеше в далечината, забулен в пелената на падащия сняг.

— Дървета? — прошепна Сюмаел, невярваща на очите си.

— Гората може да означава храна — каза Ярви.

— Гората може да означава огън — добави Анкран.

В следващия миг шестимата препускаха надолу по склона и крещяха като деца. Ярви се спъна, претърколи се сред облак сняг, скочи на крака и продължи да тича. Влетяха сред ниските дървета по края на гората и продължиха напред, докато не се озоваха заобиколени от гигантски борове и ели, чиито стволове Ярви не можеше да обгърне с две ръце. Приличаха на могъщи колони на свято място, в което бяха влезли неканени.

Препускането премина в подтичване, после в предпазливо пристъпяне. От редките клони не се посипаха плодове. Никой елен не изскочи иззад дърветата да се наниже на меча на Нищо. Малкото съчки, които намериха на земята, бяха гнили и подгизнали от вода. Под снега земята представляваше гъста плетеница от коренища и трупани с години гниещи борови иглички.

Смехът им заглъхна и в гората стана тихо, ужасно тихо, не се чуваше дори чуруликането на птичка.

— Богове — прошепна Анкран. — Тук или навън — все същата работа.

Ярви се завтече до един от стволовете и откърти с трепереща ръка парче полузамръзнала гъба.

— Какво намери? — Гласът на Джоуд беше изтънял от вълнение.

— Нищо. — Ярви хвърли парчето настрана. — Тези не стават за ядене.

Снежинките продължиха да се трупат по раменете му, но сега на тях отчаянието тегнеше още по-тежко отпреди.

— Огън, това ни трябва — продължи той, в отчаян опит да вдъхне живот на угасващите искрици надежда.

Огънят ще ги стопли, ще повдигне духа им, ще ги сближи и ще им даде сили да продължат. Докъде щяха да стигнат, не смееше да мисли. Стъпка по стъпка или както казваше Джоуд — загребване по загребване.

— За огън трябва сухо дърво — каза Анкран. — Дали един кухненски чирак знае къде да го намери?

— Знам откъде се купува в Торлби — сопна се Ярви.

Ако трябваше да бъде честен, дори това не знаеше. За това имаха роби.

— По-високо ще е по-сухо. — Сюмаел хукна нанякъде и Ярви тръгна след нея. Изпързаля се надолу по нисък склон на плитка падина сред дърветата, покрита с чист, непокътнат сняг. — Може би там горе, от другата страна…

Тя забърза през дъното на браздата, разсичаща гората като белег на рана, и Ярви последва стъпките ѝ в снега. Богове, колко беше уморен. Едва движеше крака. Имаше нещо странно в земята тук — плоска, твърда, прозираща тук-там през тънката снежна покривка на черни петна. При следващата стъпка на Сюмаел се чу странно скърцане.

Тя замръзна на място и сведе поглед в краката си.

— Стой! — Нищо стоеше на върха на склона зад тях, обгърнал с една ръка ствола на дърво, стиснал в другата меча си. — Това е река!

Ярви погледна в краката си и усети как всяко косъмче по тялото му настръхва. Ледът пукна, изскърца и се размърда под стъпалата му, а когато Сюмаел се обърна и се вторачи в него с широко облещени очи, издаде протяжен стон. Деляха ги само крачка-две.

Ярви преглътна тежко, но не посмя да си поеме дъх дори. Протегна бавно ръка към Сюмаел.

— Стъпвай много внимателно — прошепна.

Тя направи крачка към него и в следващия миг, без да успее да извика дори, потъна в леда.

Ярви замръзна на място.

Цялото му тяло потрепери от напрежение, сякаш всеки момент щеше да скочи напред.

Простена от безсилие, но се удържа да не го направи. Свлече се на четири крака и пропълзя до мястото, където изчезна Сюмаел. Видя черна вода, плуващи парчета лед, но нито следа от нея. Извърна се през рамо и видя Джоуд да тича надолу по склона сред облак сняг.

— Стой! — изкрещя му. — Прекалено тежък си!

Стори му се, че забеляза движение под леда, допълзя до мястото, просна се по корем и отрина снега, но колкото и да се взираше, не видя нищо освен черна вода и балончета въздух.

Анкран дотича до реката, но още при първата му стъпка върху леда той простена и Анкран се закова намясто и разпери ръце да запази равновесие. Нищо тичаше с огромни крачки през снега надолу по течението към оголено от снега петно лед в средата на реката, от което стърчаха остри назъбени скали.

Ужасяващата тишина се проточи.

— Къде е? — изкрещя Ярви.

Рълф се беше вторачил в него от брега, зяпнал с уста.

Колко дълго може да издържи човек без въздух? Със сигурност не толкова дълго.

Видя Нищо да прави няколко крачки от брега към средата на реката, където спря и вдигна над главата си меча, насочен с върха право надолу.

— Луд ли си? — изпищя Ярви, но в момента, в който го направи, знаеше отговора.

Естествено, че беше.

Мечът полетя надолу и от леда право нагоре пръсна фонтан. Нищо се свлече на колене и бръкна със свободната си ръка във водата.

— Хванах я! — той измъкна Сюмаел от водата.

Тя висеше като парцал в ръката му и от дрехите ѝ течаха струйки ледена вода, докато я влачеше към брега, където чакаха Рълф и Джоуд.

— Диша ли? — изкрещя Ярви, докато пълзеше на четири крака към брега — не смееше да се изправи, за да не я последва във водата.

— Как мога да знам? — попита Джоуд и коленичи до нея.

— Доближи си бузата до устните ѝ!

— Не мисля!

— Вдигни ѝ краката!

Ярви се изправи от леда и затича към тях по брега.

— Какво?

— Обърни я с главата надолу!

Джоуд се подчини без повече въпроси, хвана Сюмаел за глезените и я вдигна нагоре. Отпуснатата ѝ глава се люшна настрани в снега. Ярви дотича до нея, бръкна с два пръста в устата ѝ и ги натика в гърлото ѝ.

— Хайде! — изръмжа той и натисна. — Хайде!

Беше видял майка Гундринг да прави това, когато едно момче падна във вира на мелницата.

Момчето умря.

Сюмаел не помръдваше. Беше леденостудена като мъртвец и Ярви изсъска през зъби накуп всичките молитви, които му дойдоха наум, дори не знаеше към кого ги отправяше.

Усети ръката на Нищо на рамото си:

— Смъртта чака всички ни.

Ярви се отърси от ръката му и натика още по-здраво пръсти в гърлото на Сюмаел:

— Хайде!

Изведнъж като ощипано в съня си дете тя подскочи и изкашля малко вода. Успя да поеме глътка въздух, задави се и повърна още вода.

— Богове! — каза Рълф и отстъпи стъписан заднешком.

Ярви остана не по-малко изненадан от него. Със сигурност не беше предполагал, че някога ще се радва така, когато някой повърне в ръката му.

— Ще ме пуснеш ли вече? — изграчи Сюмаел и извъртя нагоре очи към Джоуд.

Той я пусна и тя се сви на кълбо в снега. Задърпа нашийника се, задави се в кашлица, изплю още вода и започна да трепери като лист.

Рълф се беше облещил така, сякаш виждаше чудо.

— Ти си магьосник! — каза той.

— Или пастор — промърмори под нос Анкран.

Ярви не смяташе да ги оставя да дълбаят с пръст в раната:

— Трябва да я стоплим.

Мъчиха се с всички сили да запалят огън с малък кремък и откъснати от стволовете на боровете парчета мъх, но те бяха мокри и искрите угасваха на мига. Опитваха отново и отново, един по един, докато Сюмаел гледаше втренчено с трескави очи и не спираше да трепери. В един момент се тресеше така, че дрехите ѝ шляпаха.

Джоуд, който някога беше палил пещта всяка сутрин, не можа да направи нищо. Рълф, който във вятър и проливен дъжд беше палил села и ферми по бреговете на Разбито море, също не успя. Дори Ярви направи напразен опит — сакатата му ръка се суети с кремъка, докато пръстите му не прокървиха — под съпровода на Анкран, който мълвеше под нос молитви към Той-който-разпалва-пламъците.

Очевидно боговете бяха приключили за днес с творението на чудеса.

— Можем ли да изкопаем подслон? — попита Джоуд, докато се надигаше на крака. — Също като в бурята?

— Няма достатъчно сняг — отвърна Ярви.

— Заслон от клони тогава?

— Прекалено много сняг.

— Не трябва да спираме. — Сюмаел се изправи рязко и огромното палто на Рълф се свлече от раменете ѝ. — Прекалено горещо е. — Тя размота парчетата платно от ръцете си и те се провесиха надолу от ръкавите, разтвори ризата на гърдите си и задърпа нашийника. — Този шал стяга. — Направи няколко несигурни крачки и се просна по очи на земята. — Не трябва да спираме — смотолеви отново, заровила лице в снега.

Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.

— Татко няма да чака вечно — прошепна тя и от посинелите ѝ устни излезе облаче пара.

— Студът е влязъл в главата ѝ.

Ярви постави длан върху влажната ѝ кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Последната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?

Какво щеше да прави той без нея?

— Направи нещо! — изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.

Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.

„Винаги има начин.“

Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръста червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.

— Въ̀лна — промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. — Оттук са минали овце.

Рълф го грабна от ръката му:

— Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?

— На юг — каза Ярви.

— Откъде знаеш?

— Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.

— Овцете означават топлина — каза Рълф.

— Овцете означават храна — добави Джоуд.

Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.

— Аз ще остана с нея — каза Анкран. — Вие доведете помощ, ако можете.

— Не — каза Джоуд. — Тръгваме заедно. Другари по гребло.

— Кой ще я носи?

Джоуд сви рамене:

— Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

И той подпъхна ръце под тялото ѝ. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.

— Живял съм достатъчно дълго — промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, — но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.

— Нито пък аз — каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.

Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?

Кой би могъл?

Добрина

Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.

Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.

— Не ми харесва — каза Джоуд. — Колко още има вътре? Не знаем нищо за тях.

— Освен че са хора — каза Нищо. — А на хората не можеш да имаш никаква вяра.

— Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. — Ярви погледна Сюмаел — завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите ѝ чаткаха. Устните ѝ бяха станали сивосинкави като камък, клепачите ѝ потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. — Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.

— Значи всичко е ясно. — Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. — Стоманата е отговорът.

Ярви го зяпна учудено:

— Ще убиеш момчето?

Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:

— Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.

Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.

— Същото се отнася и за теб, кухненски чирако — прошепна Нищо.

Ярви преглътна мъчително, но не отмести поглед и не пусна ръкава му. На „Южен вятър“ Сюмаел рискува живота си, за да спаси неговия. Беше време да ѝ се издължи. Освен това беше му дошло до гуша да живее като страхливец.

— Първо ще опитаме с приказки.

Изправи се, замисли се какво можеше да направи, за да изглежда по-малко като просяк на ръба на отчаянието, но не измисли нищо.

— Когато те убият — каза Нищо. — Тогава ще бъде ли стоманата отговорът?

— Предполагам — въздъхна дълбоко Ярви и тръгна бавно надолу по склона.

Нищо не помръдваше. С изключение на момчето — никаква следа от живот. Ярви спря на десетина крачки от него.

— Хей.

Момчето подскочи от изненада, събори въдицата, запрепъва се заднешком, но някак успя да не падне по задник, после се обърна и побягна към къщата. На Ярви не му оставаше друго, освен да чака отвън и да трепери от студ. И от страх, в този ред на мисли. Човек не можеше да очаква кой знае колко добрина от хората, оцеляващи в този суров край.

Изскочиха от къщата като рояк разгневени пчели от съборен кошер. Преброи шестима, всичките увити в кожи и всичките с копие в ръка. Три от тях бяха просто дървени колове с каменни върхове на края, но при все това собствениците им ги държаха решително насочени напред и с вещина. Без да продумат и дума, те се втурнаха към Ярви, разпръснаха се в полукръг и насочиха копията си към него.

Не му оставаше друго, освен да вдигне празни, увити в парцаливи вълнени парчета ръце, да отправи мислено молитва към баща Мир и да изграчи дрезгаво:

— Нуждая се от помощта ви.

Една от фигурите в средата заби дръжката на копието си в снега и излезе бавно напред. Избута назад качулката си и отдолу се показаха чорлава прошарена руса коса и загрубяло от живот и работа на открито лице, покрито с дълбоки бръчки. За момент тя просто стоя и изучава Ярви с поглед. После пристъпи към него и преди той да успее да направи каквото и да било, разпери ръце и го стисна в здрава прегръдка.

— Казвам се Шидвала — заговори тя на езика. — Сам ли си?

— Не — прошепна Ярви и стисна очи, за да прогони избилите от облекчение сълзи. — Другарите ми по гребло са с мен.

Отвътре къщата беше тясна и схлупена и вонеше на пот и пушек, с две думи — същински дворец. В една почерняла тенджера къкреше яхния от шилешко и корени. Ярви едва дочака да получи своя дял в дървена, излъскана от години употреба купичка и моментално започна да гребе с пръсти и да лапа лакомо. Беше най-вкусното нещо, което някога беше ял. Пейките следваха извивката на облите стени и той и приятелите му седяха от едната страна на пращящия огън, а домакините им — Шидвала, четирима мъже, които взе за синовете ѝ, и момчето с въдицата — седяха от другата и зяпаха Джоуд и Сюмаел, все едно бяха излезли от легендите елфи.

В Торлби тези хора биха минали за бедняци. В този момент стаята им изглеждаше пълна с несметни богатства. От куки на стената висяха инструменти за копане от дърво и кокал, хитроумни приспособления и капани за лов и риболов, способни да измъкнат всяка жива твар от сняг и лед. Навсякъде бяха струпани вълчи, ко̀зи, мечи и тюленови кожи. Един от домакините — мъж с гъста кафява брада — остърга тенджерата и напълни отново купичката на Джоуд. Едрият южняк закима признателно и притворил блажено очи, започна да тъпче храната в устата си.

Анкран се наведе към него:

— Мисля, че изядохме всичката им вечеря.

Джоуд застина с пръсти в устата, но брадатият мъж се засмя, наведе се през огъня и го потупа по рамото.

— Съжалявам — каза Ярви и остави настрана купичката си.

— Мисля, че сте по-гладни от нас — каза Шидвала. Домакините им говореха езика със странен акцент. — А също, че сте учудващо далеч от пътя си.

— Вървим от земите на бания към Вулсгард — отвърна Анкран.

Жената се замисли за момент, после каза:

— В такъв случай сте учудващо близо до пътя си, но намирам избора ви на път за доста странен.

Ярви нямаше как да не се съгласи с нея.

— Ако знаехме колко тежък ще се окаже, сигурно щяхме да изберем друг.

— Така е с повечето избори, които правим.

— Но сега не ни остава друго, освен да го извървим докрай.

— Така е с повечето избори, които правим.

Нищо се наведе към Ярви и прошепна дрезгаво в ухото му:

— Нямам им доверие.

— Той иска да ви благодари за гостоприемството — побърза да преведе Ярви.

— Всички ви благодарим — добави Анкран. — На вас и на боговете на този дом.

Ярви разчисти пепелта от молитвения камък в огнището и прочете руните.

— И на Тя-която-издишва-снежни-вихрушки.

— Добре казано и с право. — Шидвала присви очи. — Там, откъдето идвате, тя е малък бог, а?

— Но тук, както виждам, е върховен — кимна Ярви.

— Като много други неща, боговете изглеждат по-големи, когато си близо до тях. Тук Тя-която-издишва-снежни-вихрушки е неизменно зад гърба ти.

— Тогава към нея ще са отправени първите ни молитви на зазоряване — каза Анкран.

— Мъдро — каза Шидвала.

— А към вас — останалите — добави Ярви. — Спасихте ни живота.

— Тук всяко живо същество трябва да ти е приятел. — Тя се усмихна, сбръчканото ѝ лице напомни на Ярви за майка Гундринг и той за момент изпита почти болезнена тъга по дома. — Зимата ни е достатъчен враг.

— Знаем това. — Ярви извърна поглед към Сюмаел, която седеше свита до огъня. Беше наметната през раменете с одеяло и притворила очи, се поклащаше леко напред-назад. Лицето ѝ почти си беше върнало цвета.

— Може да останете тук, докато мине зимата.

— Аз не мога — каза Анкран и гласът му потрепери, когато стисна зъби. — Трябва да се върна при семейството си.

— И аз при моето — каза Ярви, но не спомена, че за разлика от Анкран той бързаше да убие един от своите, не да го спасява. — Трябва да продължим по пътя си, но се нуждаем от много неща.

Шидвала ги огледа един по един и повдигна многозначително вежди:

— Очевидно. Ще се радваме да търгуваме с вас.

При споменаването на търговия синовете ѝ се усмихнаха широко и закимаха одобрително.

Ярви и Анкран се спогледаха, после Анкран разпери длани:

— Ние нямаме нищо за размяна.

— Имате меч.

Нищо се намръщи още по-силно и стисна меча здраво в прегръдките си. Ярви си спомни как само преди минути беше готов да избие тези хора.

— Той няма да се раздели с него — каза.

— Виждам друго, което ще ми свърши добра работа. — Брадатият гледаше през огъня право в Сюмаел.

Джоуд изпъна гръб, а Рълф изръмжа тихо.

— Няма да продадем когото и да било от нас — отвърна Анкран и в тона му имаше солидна доза острота. — На никаква цена.

Шидвала се засмя:

— Не ни разбра правилно. Тук металът е рядкост. — Тя пропълзя на колене до Сюмаел, протегна ръка към пазвата ѝ и подръпна проблясващата издайнически верига. — Ето това искаме.

Ярви усети устните си да се разтягат в усмивка. Доста време беше минало, откакто за последно се бе усмихвал, и усещането беше приятно.

— В такъв случай… — Той размота протрития си шал от корабно платно и извади своята, по-дебела и тежка верига. — Може би ще искате и това.

Очите на брадатия мъж грейнаха от възбуда, когато я претегли в ръка, но в следващия момент зяпна от изненада, когато видя Нищо да разтваря рязко пазвата си:

— А също това — каза той, докато измъкваше тежките масивни брънки.

На лицата на всички грейнаха широки усмивки. Ярви се наведе над огъня, сплете пръсти пред гърдите си, както правеше майка му, и каза:

— Да търгуваме.

Нищо се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Казах ти, че стоманата ще е отговорът.

Последен трясък, ръждивият нит се скъса на две и нашийникът на Нищо рязко се разтвори.

— Този беше бая упорит — каза брадатият и се загледа намръщен в съсипаното длето.

Някак несигурно Нищо се изправи от дръвника, протегна трепереща ръка и докосна загрубялата кожа на врата си.

— От двайсет години нося този нашийник — прошепна той и очите му се насълзиха.

— Аз нося моя само от три и пак имам чувството, че без него съм лек като перце — плесна го по рамото той. — Ти сигурно имаш чувството, че ще полетиш.

— Така е — прошепна отново Нищо. — И ще го направя.

Ярви докосна белезите от изгореното по врата си и се загледа замислен в Анкран, който опаковаше внимателно новите, разменени срещу веригите им придобивки. Въдица и стръв. Лопата от плешка на лос. Бронзов нож, който изглеждаше като реликва от времето непосредствено след Разкъсването на Бог. Девет стрели за лъка на Рълф. Дървена купа за пиене. Сух мъх за подпалки. Въже от вълна. Овче сирене, шилешко и сушена риба. Дивечови кожи в добавка към връхните дрехи от грубо съшита овча кожа и валма вълна, която да натъпчат под тях. Кожени чували, в които да приберат всичко това, че и шейна, на която да ги натоварят.

Що за безполезни предмети, биха си казали някога, що за боклук. Сега — несметно богатство.

Сюмаел се беше увила до ушите в дебела бяла животинска кожа. Беше притворила блажено очи, усмихната до уши, и един от зъбите ѝ блещукаше през цепката в устната ѝ.

— Приятно, а? — попита Джоуд.

— Топло — прошепна тя, без да отваря очи. — Ако сънувам, не ме будете.

Шидвала хвърли отворения нашийник на Нищо в бъчвата и той издрънча върху веригите им.

— Ако искате съвет…

— Винаги — отвърна Анкран.

— Тръгнете на север и запад. След два дни ще стигнете до гореща заради огньовете под нея земя. По краищата ѝ в потоците тече топла вода, а рибата е в изобилие.

— Чувал съм истории за тази земя — каза Ярви и в мислите си чу монотонния глас на майка Гундринг край огнището.

— Ще тръгнем на север и запад — каза Анкран.

Шидвала кимна одобрително:

— И нека боговете вървят с вас.

Обърна се да си върви, но Нищо се хвърли на колене в краката ѝ, сграбчи ръката ѝ и допря до нея напукани устни.

— Никога няма да забравя добрината ви — каза той и изтри с опакото на ръката сълзите от очите си.

— Ние също — каза Ярви.

С усмивка на уста тя изправи Нищо на крака и потупа наболата му с посивяла брада буза:

— И това е достатъчна отплата.

Истината

Рълф излезе от дърветата с огромна усмивка на уста, с преметнат на гърба лък и малък елен на рамото. За да няма съмнения в уменията му, беше оставил стрелата си да стърчи от сърцето на животното. Сюмаел повдигна вежда:

— Значи не си просто безполезен красавец.

— Тайната е — намигна ѝ той — в наличието на стрели. — Ти ли ще дереш, кухненски чирако, или искаш аз да свърша това?

Анкран подаде ножа на Ярви и извитите му устни загатнаха усмивка. Сякаш вече знаеше, че ще откаже. Не беше глупак. Няколкото пъти, когато против волята си бе завлечен на лов, Ярви се провали впечатляващо — ръката не му позволи да опъне лък, нито да държи копие, а когато дойде времето за дране на улова, му призля. Баща му го изпепели жив с поглед, брат му му се присмива, а хората им дори не си направиха труда да прикрият презрението си.

Хм, явно нищо не се бе променило оттогава.

— Ще оставя на теб този път — отвърна Ярви. — Но ще те поправя, ако сбъркаш някъде.

След като свършиха да ядат, Джоуд изпъна боси стъпала пред огъня и започна да втрива мас между пръстите на краката си. Рълф подхвърли настрани последния кокал и изтри мазни пръсти в елека си.

— С малко сол щеше да е къде по-добре.

Сюмаел поклати глава:

— Случвало ли се е някога да не намериш нещо, за което да се оплакваш?

— Ако не намериш за какво да се оплачеш, значи не гледаш достатъчно внимателно. — Рълф се изтегна на земята, подпря се на лакът, нахили се до уши и се почеса по гъстата брада. — От друга страна, от жена ми никога не съм се оплаквал. Мислех, че ще умра на проклетото гребло. Но сега, като гледам, че още хвърлям сянка по земята, мисля си да взема да я навестя. Ей така, просто да ѝ кажа „Здравей“. Да знам, че е добре.

— Ако има малко мозък в главата си, ще те е забравила — каза Сюмаел.

— Достатъчно се е напатила. Прекалено много, че да си пропилее живота в чакане. — Рълф подсмръкна и се изплю в огъня. — Пък и по-добри мъже от мен се намират лесно.

— Ето тук съм съгласен с теб.

Нищо седеше встрани, обърнал гръб на останалите и лъскаше с парцал меча си.

Рълф се усмихна:

— Ами ти, Нищо? Години наред лъска палубата, сега ще прекараш още толкова в лъскане на този меч ли? Ти какво ще правиш, като стигнем Вулсгард?

Ярви осъзна, че от момента, в който „Южен вятър“ изчезна под водата, това беше първият случай, когато някой подемаше разговор за това, което следва оттук насетне. За пръв път имаха изгледи за успех.

— Имам стари сметки за уреждане. Но няма да бързам, те изтраяха пресни цели двайсет години. — Той се върна към енергичното лъскане на острието. — Като му дойде времето, ще завали кръв.

— Мен, само да не е сняг, каквото и да вали, ме устройва — каза Джоуд. — Аз поемам на юг, към Каталия. Наджид, така се казва селото ми, от чийто кладенец блика най-сладката вода на света. — Той сплете пръсти на корема си и се усмихна така, както правеше винаги, когато си припомняше мястото. — Решил съм да пия отново от нея.

— Може би ще тръгна с теб — каза на свой ред Сюмаел. — Не е много встрани от пътя ми.

— Пътя ти накъде? — попита Ярви.

В продължение на месеци бяха спали един до друг на палубата, а не знаеше нищо за нея и сега откри, че искаше да знае. Тя свъси вежди, сякаш се замисли дали си струва да отваря вратата, стояла залостена толкова дълго, после сви рамене.

— Първият сред градовете, предполагам. Там израснах. Баща ми минаваше за що-годе знатна особа. Корабостроител на императрицата. Брат му все още е… мисля. Надявам се. Ако е жив. Много може да се промени за толкова време.

Тя млъкна, загледа се намръщена в пламъците и Ярви направи същото. Замисли се какво ли се бе променило в Торлби през това време.

— Е, не смятам да откажа компанията ти — каза Джоуд. — Човек, който всъщност знае накъде върви, е от голяма помощ при дълго пътуване. Ами ти, Анкран?

— На площад „Ангулф“ в Торлби има магазин за роби — изръмжа Анкран и сенките по изпитото му лице заиграха. — От него ме купи Шадикшарам. От човек на име Йоверфел. — Лицето му се изкриви в гримаса, докато изговаряше името. Както това на Ярви, предполагаше той, когато изговаря името на чичо си. — Той държи жена ми. Държи сина ми. Трябва да ги измъкна оттам.

— И как смяташ да го направиш? — попита Рълф.

— Ще намеря начин. — Анкран сви юмрук и го стовари върху коляното си, отново и отново, все по-силно. — Трябва да намеря начин.

Ярви примига срещу огъня. Беше намразил Анкран от мига, в който го видя за пръв път. Изхитри го, гледа как му размазаха физиономията от бой и взе мястото му. По-късно прие присъствието му и вървя до него. Накрая прие милостиня от него. И започна да му вярва. Сега откри, че изпитва към него нещо, което не си беше помислял, че е възможно. Възхищаваше му се.

Всичко, което той самият бе направил досега, бе за себе си. За свободата си, отмъщението си, трона си. А всичко, което Анкран правеше, бе за семейството му.

— Аз мога да помогна — каза Ярви.

— Ти? — Анкран вдигна рязко поглед от огъня.

— Имам… приятели в Торлби. Влиятелни приятели.

— Готвачът, при когото си чиракувал ли? — прихна развеселен Рълф.

— Не.

Не знаеше защо избра точно този момент. Може би колкото повече се сближаваше с тази събрана по неволя задруга, толкова повече лъжата тежеше на раменете му. А може би частица гордост бе оцеляла и избрала точно този момент да напомни за себе си. Вероятно вярваше, че Анкран говори истината. Или просто защото беше глупак.

— Лейтлин — каза той. — Жената на мъртвия крал Утрик.

Джоуд въздъхна дълбоко и се намести върху кожата. Рълф не си направи труда да му се присмее дори.

— И какъв си ѝ ти на Златната кралица? — попита той.

Ярви се постара да говори бавно и спокойно, въпреки че сърцето му напираше да изскочи:

— Малкият ѝ син.

Това ги стъписа за момент.

Него самия също, защото изведнъж осъзна, че можеше да си остане кухненският чирак Йорв и да отиде където си поиска. Да се помъкне след Рълф и да каже „Здравей“ на жена му. Да последва Нищо към каквато лудост го поведе изгубеният му разсъдък. Да отиде с Джоуд в Каталия и да пие от тази най-сладка вода на света или пък да открие чудесата на света в Първия сред градовете заедно със Сюмаел. Двамата с нея, заедно…

Само че сега вече нямаше връщане назад, за него имаше един път — към Черния трон. Освен този към Последната врата, разбира се.

— Името ми не е Йорв, казвам се Ярви. Аз съм законният крал на Гетланд.

Останалите замълчаха. Дори Нищо, сякаш забравил за меча, се извърна на камъка, на който седеше, и се вторачи в него с трескави очи.

— Това обяснява нескопосаното ти готвене — покашля се тихо Анкран.

— Ти не се шегуваш, нали? — попита Сюмаел.

Ярви удържа погледа ѝ:

— Да ме чуваш да се смея?

— И какво, ако смея да попитам, прави законният наследник на трона на Гетланд окован на греблото на някаква прогнила търговска галера?

Ярви се сгуши в елека от овча кожа и се загледа в пламъците, които придобиха очертанията на места и лица от миналото.

— Заради ръката ми или по-скоро заради липсата на ръка трябваше да се откажа от рожденото си право над престола и да се присъединя към Събора. Но тогава баща ми Утрик беше убит. Подмамен в капан от Гром-гил-Горм и пастора му, майка Скаер… или поне така ми казаха. Предвождах двайсет и седем кораба в нападение срещу него. Чичо ми Одем планира всичко. — Ярви усети гласи си да потреперва. — Включително това да ме убие и да заграби трона ми.

— Принц Ярви — каза замислено Анкран. — Малкият син на Утрик. Той имаше саката ръка. — Ярви я вдигна и Анкран потърка съсредоточено гърбицата на счупения се нос. — Когато последно спряхме в Торлби, се говореше, че е умрял.

— Избързали са малко със заключенията. Паднах от кулата на една крепост и майка Море ме изхвърли на брега, право в ръцете на Гром-гил-Горм. Излъгах, че съм кухненски чирак, той ми сложи нашийника и ме продаде на търговец на плът във Вулсгард.

— Същия, от когото те купихме с Триг — продължи Анкран и запрехвърля наум чутото като търговец, оглеждащ пръстен, чудещ се колко точно злато има в сплавта. — Защото ми каза, че можеш да гребеш.

Ярви вдигна рамене и прибра обратно саката ръка на топло под елека си:

— Както виждаш, далеч не е най-голямата лъжа, която съм изричал.

— Всеки си има тайни. — Джоуд изду бузи и въздъхна тежко. — Но тази е с доста над повечето.

— И доста по-опасна — намеси се Сюмаел и присви подозрително очи. — Защо изведнъж реши да се разприказваш?

Ярви се замисли за момент:

— Заслужавате да научите истината. Аз заслужавам да я кажа. А тя — да бъде казана.

Отново замълчаха. Джоуд продължи да втрива маста. Анкран и Сюмаел се спогледаха. Тогава Рълф пое дълбоко дъх и изпръхтя шумно с устни:

— Вярва ли някой на тия глупости?

— Аз вярвам. — Нищо се изправи. Очите му бяха облещени. Вдигна меча над главата си. — И сега аз давам клетва! — Той заби острието в огъня, от жарта се вдигнаха облаци искри и останалите се дръпнаха боязливо назад. — Слънчева и лунна клетва. Нека тя тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Няма да намеря покой, докато законният крал на Гетланд не седне отново на Черния трон!

Мълчанието на останалите се проточи. Никой не беше по-изненадан от самия Ярви.

— Понякога не ти ли се струва, че живееш в сън? — промърмори Рълф.

Джоуд въздъхна отново:

— Често.

— В кошмар — додаде Сюмаел.

Рано на следващата сутрин се озоваха на хребет, където ги посрещна гледка, излязла от сън. Или може би кошмар. Вместо побелели хълмове видяха облаци пара, а в тях призрачните очертания на черни планини в далечината.

— Горещата земя — каза Анкран.

— Място, където огнени и ледени богове се изправят в битка един срещу друг — прошепна Нищо.

— Приятно място — каза Ярви — за бойно поле.

Между бялата и черната земя се простираше ивица зеленина. Вятърът поклащаше клони и листа, над тях се рееха ята разноцветни птици, а слънцето се оглеждаше във водата на потоци и езерца.

— Ивица пролет, отрязана от зимата — каза Сюмаел.

— Нямам му доверие на това място — обади се Нищо.

— На какво въобще имаш доверие? — каза Ярви.

Нищо вдигна острието пред себе си и оголи изпочупените си зъби:

— Само на това.

Докато вървяха надолу, никой не спомена разкритията от последната вечер. Сякаш още не бяха решили дали му вярват, нито какво следва оттук насетне, в случай че решеха да му повярват, и за това дотогава просто щяха да се преструват, че нищо не е станало, и ще се държат с него както обикновено.

Ярви нямаше възражения. И бездруго се чувстваше повече кухненски чирак, отколкото крал.

Снегът изтъня под протритите му ботуши, постепенно се разкашка и водата се просмука в кожата им, после отстъпи място на хлъзгава кал и накрая и тя изчезна. Земята беше покрита с петна зелен мъх и висока трева, а в нея Ярви видя диви цветя, чиито имена не му бяха познати. Нагазиха върху чакълестия бряг на езеро, от чиято млечнобяла вода се вдигаше пара. Едно чепато дърво разпростираше покрити с оранжеви листа клони над главите им.

— Последните няколко години, последните няколко дни най-вече се питам какво съм сторил, че да заслужа такова наказание — каза Джоуд. — Сега се чудя с какво съм заслужил такава награда.

— В живота не е важно какво си заслужил — обади се Рълф, — по-скоро какво можеш да сграбчиш, когато ти падне случай. Къде се дяна въдицата?

И възрастният воин седна на брега и започна да вади риба след риба толкова бързо, колкото успяваше да закача стръв на куката. Беше започнало отново да вали, но снежинките изчезваха в момента, в който докосваха топлата земя. Имаше сухо дърво за огън в изобилие и Анкран приготви същински рибен пир върху плоска каменна плоча.

Ярви се изтегна по гръб с ръце върху пълния си стомах и потопил изморените си от ходене боси крака в топлата вода, се замисли кога за последно беше така щастлив. Не при поредното срамно поражение в тренировъчния квадрат, това със сигурност. Не докато се криеше от шамарите на баща си и изпепеляващия поглед на майка си, това също. Не дори край огнището на майка Гундринг. Повдигна глава и се загледа в лицата на другарите си по гребло. Ще липсва ли на някого, ако не се върне в Гетланд? Със сигурност неизпълнената клетва е за предпочитане пред нарушената…

— Можем просто да останем тук — промърмори той.

— Кой тогава ще поведе народа на Гетланд към светло бъдеще? — Устните на Сюмаел бяха извити в лукава усмивка.

— Нещо ми подсказва, че ще се оправят и без мен. Вместо това мога да съм крал на това езерце, а ти — мой пастор.

— Майка Сюмаел?

— Винаги знаеш верния път. Може да ме водиш към по-малкото зло и всеобщото благо.

— Тези ги няма на никоя карта — изсумтя тя. — Отивам да пикая.

Ярви я изпрати с поглед, докато крачеше през високата трева.

— Имам чувството, че я харесваш — промърмори Анкран.

Ярви се сепна и извърна рязко глава към него:

— Ами… всички я харесваме.

— Разбира се — каза Джоуд нахилен до уши. — Без нея сме загубени. В буквалния смисъл.

— Но ти — изръмжа Рълф и притворил очи, се изтегна по гръб с ръце на тила. — Ти я харесваш.

Ярви размърда безмълвно устни, но не намери начин да отрече.

— Ръката ми е саката — промърмори гневно той. — Останалото си ми е наред.

Анкран се подсмихна:

— Мисля още, че тя също те харесва.

— Мен? С мен се държи по-сурово от всички ни!

— Именно. — Рълф също се усмихна, докато наместваше рамене на земята. — Ах, младост, помня какво е да си млад…

— Ярви? — Нищо стоеше изправен върху един камък до дървото и не даваше вид на човек, който го интересува кой кого харесва. Напрягаше очи в далечината, в посоката, от която бяха дошли. — Моите очи са стари, а твоите — млади. Това дим ли е?

Ярви беше почти доволен от предоставената му възможност да се измъкне от разговора, когато се покачи на камъка до Нищо и на свой ред напрегна очи на юг. Но задоволството му не трая дълго. Почти винаги ставаше така.

— Не съм сигурен — каза той. — Може би.

Почти сигурен беше. Макар и бледо, на фона на светлото небе имаше тъмно петно.

Сюмаел се присъедини към тях върху камъка и засенчи с длан очи. Противно на думите на Анкран, не даваше вид да харесва когото и да било.

— Идва от фермата на Шидвала.

— Може би са запалили клада — каза Рълф, но усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Или може би я е запалила Шадикшарам — каза Нищо.

„Добрият пастор се надява на най-доброто, но винаги е подготвен за най-лошото.“

— Трябва да се изкачим нависоко — каза Ярви. — Да погледнем оттам дали някой ни следва.

Нищо сви устни и издуха внимателно някаква прашинка от лъскавото острие на меча:

— Знаеш, че е тя.

Тя беше.

Застанал на каменистия склон над езерото, Ярви се взираше през странното кръгло прозорче, което представляваше единият край на далекогледа на Сюмаел. Видя ситните черни прашинки върху белия фон. Движеха се. Надеждата го напусна с бързината на изтичащо от пробит мех вино. По отношение на държането на надежди открай време знаеше, че е пробит мех.

— Преброих две дузини — каза Сюмаел. — Бания, мисля, и част от моряците от „Южен вятър“. Водят кучета, имат шейни и повече от сигурно — добре въоръжени са.

— И идват да ни унищожат — промърмори Ярви.

— Или това, или много, ама много искат да ни догонят, за да ни пожелаят на добър път — каза Рълф.

Ярви свали далекогледа. Не можеше да повярва, че само преди час се бяха смели от сърце. На лицата на приятелите си видя отново до болка познатите тревожни изражения.

Освен на лицето на Нищо, естествено, той изглеждаше така ненормален както винаги.

— Колко далече са?

— По мои предположения, шестнайсет мили — отвърна Сюмаел.

Ярви вече се бе научил да приема предположенията ѝ за факти.

— Колко ще им отнеме да ги изминат?

Устните ѝ замърдаха, докато пресмяташе наум.

— Ако бързат с шейни, може да са тук утре сутрин.

— Значи ние по-добре да не сме — каза Анкран.

— Да. — Ярви отмести поглед от спокойното си идилично малко кралство нагоре към голия склон, покрит със сипеи и остри скали. — В горещата страна шейните им ще са безполезни.

Нищо се загледа смръщен във ведрото небе и се почеса по врата с пълни с чернилка нокти:

— Рано или късно стоманата ще е отговорът. Винаги е.

— В такъв случай нека е по-късно — каза Ярви и нарами една от торбите. — Сега бягаме.

Бяг

Тичаха с всички сили.

Или подтичваха. Или залитаха, хлъзгаха се и се препъваха по убийствения терен. Наоколо имаше само горещ камък, нито стръкче трева, нито птичка в небето — нажежен и пуст баща Земя, толкова безплоден и лишен от живот, колкото леденият преди него.

— Ветровете на съдбата ме довяват на все по-приятни места напоследък — отбеляза замислено Анкран, когато прехвърлиха следващия хребет и отвъд него ги посрещна поредната гледка на гол нагорещен камък и пара.

— Още ли ни следват? — попита Джоуд.

— Не е лесно да забележиш хора в такъв неравен терен. — Сюмаел обходи с далекогледа си безлюдната пустош зад тях, забулена в облаци воняща пара. — Особено такива, които биха предпочели да не бъдат забелязани.

— Може да са се отказали. — Ярви отправи мълчалива молитва за мъничко късмет към Той-който-обръща-зара. — Може би Шадикшарам не е успяла да накара бания да продължат след нас.

Сюмаел избърса пот и мръсотия от лицето си:

— Че кой не би дошъл тук?

— Не познавате Шадикшарам — каза Нищо. — Когато поиска, е много убедителна. Велик водач е.

— Не съм останал с подобни впечатления — каза Рълф.

— Не беше във Фулку, когато тя предвожда армадата на императрицата към победа.

— Но ти си бил, предполагам?

— Бих се на другата страна. Бях първенецът на краля на Алиюкс.

— Бил си кралски първенец? — сбърчи чело Джоуд.

От пръв поглед, Ярви също не би повярвал. От друга страна, беше виждал не един голям воин в тренировъчния квадрат, но нито един от тях нямаше уменията с меча на Нищо.

— Флагманът ни гореше. — Кокалчетата на юмруците на възрастния мъж побеляха върху дръжката на меча, когато спомените го връхлетяха. — Една дузина галери ни бяха закачили с куки и въжета. Палубата лъщеше хлъзгава от кръвта на падналите, гъмжеше от войници на императрицата. Тогава с Шадикшарам се бихме за пръв път. Аз бях изтощен от битката, ранен, непривикнал към клатенето на кораба. Тя се престори на слаба безпомощна жена и аз в гордостта си ѝ повярвах. Тогава тя ми пусна кръв. Станах неин роб. Вторият път, когато се бихме, аз бях изнемощял от глад. Тя имаше стомана в ръката, силни и здрави мъже зад гърба си, а аз бях сам, само с нож за ядене. Тя отново ми пусна кръв, но в гордостта си ме остави жив. — Устните му се изкривиха в обичайната налудничава усмивка и от тях пръсна слюнка, когато излая: — Сега ще се срещнем за трети път, нямам повече гордост да ме тегли назад, теренът ще е по мой избор и този път тя ще лее кръв. Да, Шадикшарам!

Той вдигна меча над главата си и пресипналият му глас прокънтя в каменистата долина:

— Денят дойде! Часът настъпи! Време за разплата!

— Не може ли това време да почака, докато аз не се прибера в Торлби? — попита Ярви.

С мрачно изражение на лицето Сюмаел пристегна колана си:

— Да се размърдаме.

— Че какво правихме досега?

— Туткахме се.

— Какъв е планът ти? — попит Рълф.

— Да те убия и да им оставя трупа ти като жертвоприношение за мир.

— Не мисля, че тя е минала целия този път за мир, ти как мислиш?

— За беда, не. — Сюмаел стисна зъби. — Планът ми е да стигнем Ванстерланд преди тях.

Тя хукна надолу по склона, събаряйки под краката си камъни и пясък от сипея.

Жегата и парата се оказах толкова мъчително предизвикателство, колкото студът и ледът преди тях. Снегът продължаваше да се сипе, но ставаше все по-горещо. Свалиха една по една така ревностно кътаните дрехи и накрая бъхтеха полуголи, плувнали в пот и покрити с прахоляк, като току-що излезли от мината копачи. Жаждата измести глада. Анкран делеше мътната миризлива вода от двете им бутилки по-пестеливо и от дажбите на „Южен вятър“.

И преди имаше страх. Ярви не помнеше времето, когато той не дишаше постоянно във врата му. Но поне беше далечен бавен страх от студ, глад и изнемога. Този беше от друг вид, зъл, остър като шип. Страх от наточената стомана, от острите зъби на кучетата на бания и още по-острата жажда за мъст на стопанката им.

Тичаха, докато не стана толкова тъмно, че Ярви едва виждаше края на сакатата си ръка. Баща Луна и звездите му бяха скрити от парата. Намериха кухина в скалите и пропълзяха изнемощели в нея. Никой не продума и дума. Ярви се унесе в някакво жалко подобие на сън, от който се сепна при първите лъчи на зората, сякаш само минута, след като беше заспал. Болеше го навсякъде, но хукна отново с остатъците от кошмарите си, все още живи в главата му.

Да продължат напред, за друго не мислеха. Светът се смали до разстоянието гола скала от петите на последния в колоната до преследвачите им, разстояние, което непрекъснато се свиваше. За известно време Рълф влачеше зад тях две овчи кожи, вързани за въже — стар бракониерски номер, с който се надяваше да заблуди кучетата. Кучетата не се хванаха. Скоро всичките бяха насинени, надрани, ожулени до кръв от десетките падания по острата скала, но с една саката ръка Ярви беше по-зле от останалите. Въпреки това всеки път, когато паднеше, Анкран беше до него и здравата му сигурна ръка го вдигаше на крака, избутваше го отново напред.

— Благодаря — каза му Ярви след не помнеше кое поред падане.

— Ще имаш възможността да ми се отблагодариш — отвърна Анкран. — В Торлби, ако не преди това.

Продължиха отново, притиснати от неловко мълчание.

— Съжалявам — не издържа Ярви.

— Че непрекъснато падаш ли?

— За това, което направих на „Южен вятър“. Че казах на Шадикшарам…

Споменът от звука, с който дъното на бутилката се стовари в главата на Анкран, го накара да потрепери. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, като си припомни хрущенето на носа му под ботуша на капитана.

Анкран направи на свой ред гримаса и върхът на езика му се подаде от дупката, оставена от избитите му зъби:

— Това, което най-много мразя от живота си на този кораб, не е нещо, което някой е направил на мен, а това, което бях принуден да направя аз. Не. Какво избрах да направя. — Той спря и когато Ярви спря зад него, се извърна и го погледна право в очите. — Някога се мислех за добър човек.

— Някога те мислех за негодник. — Ярви постави ръка на рамото му. — Сега започвам да се съмнявам.

— Може да се разнежвате за скритото си благородство колкото си искате, но когато сме в безопасност — викна им от върха на една скала Сюмаел, сочейки към нещо в забулената от пара сивота. — Сега трябва да обърнем на юг. Ако стигнем реката преди тях, ще трябва да измислим начин да я прекосим. С пара и камък няма да направим сал.

— А ще стигнем ли реката, преди да сме умрели от жажда? — попита Рълф, изсмуквайки последните капки от едната бутилка, после взе да наднича в гърлото ѝ, обнадежден от възможността някоя да се спотайва там.

— Жажда — прихна развеселен Нищо. — Копията на бания в гърба ти, от това трябва да се тревожиш.

Заслизаха по безкраен сипей, прескачаха от една голяма колкото къща канара на друга, спускаха се по високи като водопади камари натрошена черна скала. Прекосиха долини, на дъното на които камъкът не можеше да се пипне от горещина. Задушливата пара свистеше от зейналите в скалите като дяволски усти пукнатини. В малките езерца между тях водата бълбукаше и беше покрита с разноцветни мазни петна. Тръгнаха нагоре. Катереха се, а съборените камъни политаха надолу и чаткаха в бездънната пропаст под краката им. Драпаха, вкопчваха изранени до кръв пръсти, сакатата ръка на Ярви търсеше отчаяно пукнатини в скалата и когато най-после стигнаха хребета и погледнаха назад…

Видяха през далекогледа на Сюмаел познатите черни прашинки, които продължаваха да ги следват, по-близо отпреди.

— Нямат ли умора? — попита Джоуд, докато бършеше потта от лицето си. — Ще спрат ли някога?

Нищо се усмихна:

— Ще спрат, когато паднат мъртви.

— Или когато ние паднем мъртви — каза Ярви.

По течението

Чуха реката, преди да я видят. Тихият ѝ шепот откъм дърветата вдъхна живот в съсипаните им крака и надежда в пронизаното от тревоги сърце на Ярви. Шепотът премина в ръмжене, а когато най-после изскочиха между дърветата — мърляви, потни, покрити от глава до пети в прахоляк, — в мощен рев. Рълф се просна по корем на чакълестия бряг и започна да лочи като куче. Останалите не се забавиха да го последват.

След като утоли изпепеляващата жажда от тежкото препускане, Ярви седна и се загледа в отсрещния бряг на реката, към дърветата, така еднакви с тези наоколо и същевременно така различни.

— Ванстерланд — промърмори той. — Слава на боговете!

— Ще им благодариш, когато я прекосим — обади се Рълф. Лицето му беше черно от прахоляк, с изключение на светъл кръг около устата и брадата под нея. — Това не е дружелюбна към мореплавателя вода.

Ярви беше на същото мнение. Първоначалното му облекчение бързо се смени с нова тревога, когато осъзна колко широка бе Рангхелд, когато огледа високия отсрещен бряг — два пъти по-далеч от стрела разстояние — и видя колко беше придошла водата от топящия се сняг от горещата страна зад гърбовете им. По черната повърхност бели петна пяна загатваха за бързеи, за водовъртежи, за скрити отдолу скали — по-смъртоносни от предателски нож в гърба.

— Можем ли да построим сал, с който да прекосим всичко това? — промърмори той.

— Баща ми беше най-известният корабостроител на Първия сред градовете — отвърна Сюмаел и заоглежда дърветата наоколо. — С един поглед избираше най-доброто дърво за кил от цяла гора.

— Съмнявам се, че ще имаме време за статуя на носа — каза Ярви.

— Може теб да вържем отпред вместо статуя — намеси се Анкран.

— Шест тънки ствола един до друг и един дебел, разцепен на две и вързан на кръст отгоре. — Тя изтича до един от боровете и прокара ръка по кората. — Този например върши работа. Джоуд, подпирай отстрани, аз ще сека.

— Аз ще се оглеждам за старата ни господарка и приятелите ѝ. — Рълф свали лъка от гърба си и тръгна през гората в посоката, откъдето бяха дошли. — Колко далеч след нас са, как мислиш?

— Два часа път, ако сме късметлии, а ние по принцип не сме. — Сюмаел извади брадвичката си. — Ярви, донеси въжето, после намери нещо, което да става за гребло. Нищо, като отсечем дърво, започваш да кастриш клоните.

Нищо стисна меча в прегръдките си:

— Това не е трион. Мечът ми трябва да е остър, когато Шадикшарам дойде.

— Надявам се да сме далеч оттук, когато дойде — намеси се Ярви.

Усещаше стомаха си натежал от изпитата вода, когато клекна и затършува из торбите.

Анкран протегна ръка:

— Ако ти няма да го използваш, дай на мен…

По-бързо, отколкото Ярви си представяше, че е възможно, върхът на острието докосна наболата с брада шия на Анкран.

— Опитай да го вземеш, отговорнико за склада, и ще го получиш с върха напред — прошепна Нищо.

— Нямаме време — изсъска през зъби Сюмаел и около главата ѝ полетяха трески, когато започна да сече първото дърво с къси бързи удари. — Ако щеш, използвай меча, ако щеш, ги троши със задника си, но окастри проклетите клони. И оставяй тук-там някой, за да има за какво да се държим.

Скоро дясната ръка на Ярви беше почерняла от мръсотия и цялата накълцана от влаченето на дърво. Китката на лявата, която подпъхваше под него беше набита с трески. Мечът на Нищо беше оплескан със смола, ситните къси къдрици на Джоуд бяха пълни със стърготини, дланта на Сюмаел беше почервеняла от кръв, но тя не спираше да сече.

Плувнали в пот, кряскаха гневно, зъбеха се един на друг. Не знаеха колко остава, докато кучетата на бания не оголеха зъбите си насреща им, но подозираха, че няма да е много.

Джоуд повдигаше стволовете и вените на шията му изскачаха от напрежение, Сюмаел ловко и бързо като шивач с игла оплиташе въжето около тях, а Нищо го пристягаше. През това време Ярви стоеше отстрани, подскачаше при всеки шум от гората и за кой ли път му се искаше да има две здрави ръце.

Предвид инструментите и времето, с които разполагаха, салът се оказа завидно постижение. Предвид силното течение, през което щяха да плават на него, беше пълен провал — няколко грубо накълцани, целите в трески парчета дърво, омотани в рошаво вълнено въже, с три гребла: лопатата от плешка на лос, щита на Джоуд и един клон, намерен от Ярви в гората, с що-годе формата на лъжица в единия край.

Прегърнал меча, Нищо даде глас на тревожните мисли на Ярви:

— Този сал върху тази вода нещо не ми харесва.

Жилите по шията на Сюмаел изскочиха, докато пристягаше за последно възлите на въжето.

— Всичко, което се иска от него, е да плава.

— Че ще плава, ще плава, ама ние дали ще сме още отгоре му?

— Зависи от това колко здраво се държиш.

— Да видим какво ще кажеш, като стане на парчета и реката ги отнесе чак до морето.

— Предполагам, ще съм млъкнала завинаги, но докато се давя, ще ме крепи мисълта за това, че Шадикшарам вече ще те е убила тук, на проклетия бряг. — Сюмаел повдигна вежда. — Или предпочиташ да тръгнеш с нас?

Нищо ги изгледа навъсено, после гората, претегли меча в ръка, изруга под нос и застана между Джоуд и Ярви. Започнаха да бутат и салът застърга бавно по чакъла към водата. Нещо изскочи от гората и в паниката си Ярви се подхлъзна в калта.

— Идват! — Очите на Анкран бяха облещени от ужас.

— Къде е Рълф? — извика Ярви.

— Идва зад мен! Това ли е?

— Не, това го направихме на шега — изсъска му Сюмаел. — Бойната галера с деветдесет гребла я скрихме зад ей онова дърво.

— Просто питам.

— Спри да питаш и помогни да вкараме проклетата гад във водата!

Анкран се хвърли с цялата си тежест върху сала и скоро той се плъзна от края на чакъла във водата. Сюмаел се покатери отгоре му, единият ѝ ритащ във въздуха крак улучи Ярви право в устата и той си прехапа езика. Беше до кръста в реката, когато му се стори, че чу викове. Нищо се беше качил вече върху сала, сграбчи китката му, издърпа го рязко от водата и го просна върху дърветата, при което един от стърчащите клони се вряза в гърдите му. Анкран сграбчи една по една торбите от брега и ги хвърли върху сала.

— Богове!

Рълф излетя от гората, пуфтеше издул бузи при всеки скок. Ярви забеляза дрипави силуети между дърветата, чу дивашки крясъци на непознат език. Също и кучешки лай.

— Тичай, стар глупако! — изкрещя пронизително.

Рълф се втурна надолу по чакъла, нагази в реката, двамата с Анкран го издърпаха върху сала, а Нищо и Джоуд започнаха да гребат като обезумели.

Въпреки усилията им салът просто започна да се върти бавно.

— Насочете го по течението! — кресна Сюмаел, когато то ги пое и понесе надолу по реката.

— Опитвам се! — изръмжа Джоуд, докато гребеше с всички сили с щита си и окъпваше всички с пръски вода.

— Постарай се повече! Да ти се намират наоколо свестни гребци?

— Да ти се намират наоколо свестни гребла?

— Затваряйте си устите и гребете! — кресна им Ярви.

Водата плискаше върху сала и обливаше краката му до глезените. От гората изскочиха кучета, огромни кучета — сториха му се големи колкото овце, — озъбени, с разпенени муцуни, прекосиха с лай и огромни скокове чакъла и спряха до водата.

Появиха се хора. Ярви не можа да каже колко, когато ги зърна през рамо — просто фигури между дърветата, други вече коленичили на брега, тук-там извивката на лък.

— Долу! — изкрещя Джоуд, скочи към задния край на сала и приклекна зад щита.

Ярви чу бръмченето на тетивите и видя издигащите се в небето тънки черни трески. Приклекна втрещен, не можеше да откъсне очи от тях. Стори му се цяла вечност, докато започнаха да падат с тихо като шепот свистене. Първата пльосна в реката на няколко крачки от сала. Две изчаткаха глухо в щита на Джоуд. Четвъртата се вкопа в дървото и затрептя до коляното на Ярви. Една педя встрани и щеше да е в бедрото му. Замига стъписан със зяпнала уста.

Толкова е разстоянието от едната страна на Последната врата до другата.

Усети ръката на Нищо да го сграбчва за яката и да го повлича към края на сала.

— Греби!

Още хора наизскачаха от гората. Може би бяха двайсетина, може би повече.

— Благодаря за стрелите! — извика към брега Рълф.

Един от стрелците стреля отново, но салът вече беше подет от бързото течение и стрелата падна далеч зад него. Една от фигурите на брега стоеше с ръце на кръста и гледаше след тях. Висока фигура, с извит меч на кръста и на Ярви му се стори, че видя проблясването на кристал на висящия ѝ колан.

— Шадикшарам — промърмори Нищо.

През цялото време е бил прав. Тя беше изминала целия този път. И въпреки че Ярви не я чу да казва каквото и да било, въпреки че оттук не можеше да види лицето ѝ, знаеше, че на него е изписана решителност, че няма да се откаже.

Никога.

Само дявол

Може и да бяха избегнали битката с Шадикшарам, но съвсем скоро реката се доказа като свиреп противник, на който дори Нищо не се бе надявал. Облива ги с ледените си пръски, намокри ги до кости и тях, и багажа им, накара сала да подскача и да се мята като необязден кон. Камъните ѝ блъскаха сала отдолу, надвисналите над водата клони ги шибаха през лицата, един закачи качулката на Анкран и ако Ярви не се беше вкопчил в последния момент в рамото му, сигурно щеше да го свали във водата.

Бреговете станаха по-високи и стръмни, сближиха се и накрая салът им се понесе стремително в дълбока клисура между надвиснали отгоре им зъбери. Течението беше толкова силно, че водата пръскаше на фонтани през пролуките между дънерите, а салът се въртеше като листо по водата въпреки усилията на Джоуд, който вместо за гребло, сега използваше надупчения си със стрели щит като рул. Въжетата бяха подгизнали, реката ги опъваше, разхлабваше възлите им и скоро салът започна да се огъва под напорите на течението.

Ярви вече не чуваше изкрещените заповеди на Сюмаел от мощния рев на водата, отказа се от всякакви заблуди, че има някакво влияние върху развоя на събитията, вкопчи се с всички сили в един от стърчащите клони и затвори очи. И двете му ръце изгаряха от усилието, ту проклинаше боговете, че го бяха качили на този сал, ту ги молеше да му позволят да слезе от него жив. Усети рязко завъртане, после салът се килна на една страна под коленете му и той стисна очи и зачака края.

Като по чудо водата се успокои.

Ярви отвори леко едно око. Останалите бяха на колене, сгушени в средата на поклащащия се, въртящ се на място сал, вкопчени в неокастрените клони и един в друг, подгизнали до кости, треперещи от студената вода, плискаща в краката им.

Задъхана, със залепнала за лицето мокра коса, Сюмаел го гледаше втренчено.

— Мамка му — прошепна тя.

Ярви успя само да кимне бавно. Коства му неимоверно усилие да разтвори изтръпнали пръсти от клона, за който се държеше.

— Живи сме — изграчи Рълф. — Живи ли сме?

— Ако знаех — промърмори Анкран — що за река ще е това… щях да си пробвам късмета… с кучетата.

Ярви се осмели да надигне глава и надникна над кръга от измъчени лица. Реката се беше разширила и забавила. Всъщност напред ставаше още по-широка, а по повърхността ѝ нямаше и вълничка — дърветата по двата бряга се оглеждаха в гладката ѝ като огледало повърхност.

Отдясно, плосък и примамлив, се простираше широк каменист плаж, осеян с изхвърлени от водата парчета дърво.

— Почвайте да гребете — каза Сюмаел.

Спуснаха се един по един от разпадащия се сал, изтеглиха го с общи усилия на плажа, свалиха прогизналите торби с вещите си и след няколко мъчителни крачки се натръшкаха безмълвно на чакъла при останалия довлечен от реката боклук. Нямаха сили да се радват на избавлението си, освен ако лежането по гръб и запъхтяното дишане не се брояха за празнуване.

— Смъртта чака всички ни — каза Нищо. — Но прибира първо мързеливите. — По някакво чудо все още стоеше на крака и гледаше намръщен нагоре по течението за следа от преследвачите им. — Ще тръгнат след нас.

Рълф се надигна на лакти:

— Защо, по дяволите, им е да го правят?

— Защото това е просто река. Това, че някакви хора наричат тази ѝ страна Ванстерланд, не значи нищо за бания. Със сигурност няма да значи нищо и за Шадикшарам. Сега те са сплотени около преследването ни колкото ние около бягството си. Ще построят свои салове и ще тръгнат след нас, реката ще е прекалено бърза, за да спрат, точно както беше за нас. Докато не стигнат тук. — Нищо се усмихна. Ярви вече беше свикнал да се тревожи, когато Нищо се усмихваше. — Ще слязат на брега, уморени, мокри, оглупели, точно като нас сега, и тогава ние ще ги връхлетим.

— Ще ги връхлетим? — попита Ярви.

— Ние шестимата? — добави Анкран.

— Срещу тях, двайсетимата? — промърмори Джоуд.

— С едноръко момче, жена и пазител на склада в редиците ни? — каза Рълф.

— Точно така! — Усмивката на Нищо се разтегна. — Двамата с теб мислим еднакво!

— Никой — надигна се още малко на лакти Рълф — никога не мисли еднакво с теб.

— Страх те е.

Гърдите на възрастния боец се разтресоха, когато се разхили:

— С теб до себе си? Можеш да се обзаложиш.

— Каза, че тровенландци имали огън в сърцата.

— Ти пък каза, че гетландци знаели що е дисциплина.

— Имайте милост, само не отново! — кресна Ярви и се изправи.

Връхлетелият го гняв не беше онзи изпепеляващ, умопомрачителен бяс на баща му и брат му. Беше онзи на майка му, хладен, пресметлив и търпелив, студен като зимата, той прогони всяка следа от страх.

— Ако ще се бием — каза той, — ще ни трябва по-добро място от това тук.

— И къде ще намерим това славно бойно поле, кралю мой?

Сцепената устна на Сюмаел се изви в присмехулна усмивка.

Ярви огледа дърветата. Наистина къде?

— Там? — Анкран сочеше към висока скала над реката. Беше трудно да се каже какво точно заради яркото небе зад нея, но когато засенчи очи, на Ярви му се стори, че вижда руини на върха.

— Какво е това място? — попита Джоуд и пристъпи внимателно под арката.

Гласът му подплаши накацалите по разрушените стени птици и те се вдигнаха с плясък на криле в небето.

— Елфическа руина — отвърна Ярви.

— Богове — промълви Рълф и начерта с пръсти знака против зло на гърдите си, но го обърка.

— Не се тревожи. — Сюмаел ритна безгрижно една купчина сухи листа. — Съмнявам се, че ще се натъкнем на каквито и да било елфи.

— Няма ги от хиляди години. — Ярви прокара длан по една от стените. Камъкът беше гладък и твърд, но без нито една пролука или ръб, сякаш стената не бе иззидана, а излята. От нащърбения ѝ връх като чорлави кичури коса стърчаха ръждиви метални пръти. — От Разкъсването на Бог.

Някога тук бе стояла величествена тронна зала, с две гордо извисяващи снага колонади и арки под тях, водещи към по-малки помещения от двете ѝ дълги страни. Но колоните бяха паднали много отдавна, а стените бяха обрасли с гъста паяжина от изсъхнали пълзящи бурени. Част от отсрещната стена беше изчезнала напълно, погълната от гладната река в подножието. Покривът се беше сринал сигурно преди векове и сега над главите им имаше само бяло небе и една разрушена, обрасла с бръшлян кула.

— Харесва ми — обяви Нищо, докато крачеше по осеяния с отломки от стени и колони и покрит с дебел слой гнили листа и птичи курешки под.

— Допреди малко беше за оставане на брега — каза Рълф.

— Бях, но това е по-силно място.

— На мен щеше да ми хареса повече с дебели порти на входа.

— Портите просто отлагат неизбежното. — Нищо допря върховете на мърлявия си палец и показалец и надзърна през кръга им към празната арка на входа. — Този приветстващ с добре дошли вход ще ги погуби. Ще ги стисне в гърлото си натясно, където броят им няма да означава нищо. Тук имаме шанс за победа!

— Значи предишният ти план е бил сигурна смърт? — погледна го Ярви.

Нищо се усмихна широко:

— Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят.

— Бива те в повдигането на духа — промърмори Сюмаел.

— Превъзхождат ни четири към едно, а повечето от нас не са бойци! — В облещените очи на Анкран се четеше отчаяние. — Не мога да умра тук! Семейството ми…

— Имай малко повече вяра, пазителю на склада! — Нищо преметна ръка през врата му, другата през врата на Ярви и ги стисна в изненадващо силна прегръдка. — Ако не в себе си, в останалите. Сега ние сме твоето семейство!

Ако беше възможно, думите му вдъхнаха на Ярви по-малко увереност от тези на Шадикшарам, когато на „Южен вятър“ каза същото. Анкран го зяпна стъписан, но Ярви не можеше да направи нищо, освен на свой ред да зяпне него.

— Така или иначе, оттук вече изход няма и това е добре. Хората се бият по-свирепо, когато са в безизходица. — Нищо стисна за последно раменете им и ги пусна, после скочи на една паднала колона и насочи меч към арката на входа. — Ето там ще застана аз и ще поема острието на атаката им. Кучетата им няма как да са минали реката. Рълф, ти ще се качиш на тази кула с лъка си.

Рълф погледна разрушената кула, после един по един останалите, изду бузи и изпусна тежка въздишка:

— Да си призная, тъжна работа е това героичната смърт, но аз съм воин, а в този занаят човек рано или късно си отива.

Нищо се изсмя и дрезгавият му остър смях накъса тишината.

— Мен ако питаш, и двамата с теб сме изкарали повече отколкото заслужаваме! Бяхме заедно в битката срещу сняг и глад, пара и жажда, заедно ще сме и в тази. Тук! Сега!

Трудно можеше да си представи човек, че този мъж — гордо изправен със стомана в ръка, с пригладена назад чорлава коса и святкащ поглед — е същият окаян просяк, когото Ярви толкова пъти беше прескачал на палубата на „Южен вятър“. Сега изглеждаше точно като кралски първенец, човек, чийто повелителен тон не оставяше място за съмнение и неподчинение, чиято умопомрачена самоувереност успяваше да вдъхне кураж на околните, дори на Ярви.

— Джоуд, вземи щита си — продължи Нищо. — Сюмаел, ти — брадвичката си, и двамата заставате отляво. Това е по-слабият ни фланг. Не оставяйте никой да ми излезе отстрани. Дръжте ги там, където аз и мечът ми ще ги срещнем очи в очи. Анкран, ти и Ярви заставате отдясно. Тази лопата ще свърши работа като сопа: ако замахнеш както трябва, всичко става за убиване. Дай на Ярви ножа, така и така има само една ръка. Една ръка, но кралска кръв в жилите!

— И това как да я запазя там ме притеснява най-много — промърмори под нос Ярви.

— Двамата с теб, значи. — Анкран му подаде ножа.

Нямаше гард над дръжката, нямаше и кой знае каква дръжка — просто две парчета дърво, стегнати с кожен ремък около позеленяващо откъм тъпата страна острие. Острата поне бе що-годе добре наточена.

— Двамата с теб — отвърна Ярви, докато го поемаше от ръката му, после го стисна здраво.

Ако тогава, когато за пръв път видя Анкран във вонящата изба на търговеца на роби във Вулсгард, някой му беше казал, че един ден ще се бие рамо до рамо с него, нямаше да му повярва. Сега въпреки страха си беше горд да го направи.

— С добър кървав край от това пътешествие ще излезе хубава песен, мисля аз. — Нищо протегна свободната си ръка към арката на входа, откъдето скоро щяха да нахлуят Шадикшарам и нейните бания, разпери пръсти и на лицето му се изписа свирепо изражение. — Група смели съратници, придружаващи законния крал на Гетланд по пътя към откраднатия му престол! Рамо до рамо в последен отпор сред елфически руини от далечното минало! Да знаете обаче, в добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.

— Този е проклет дявол — промърмори Сюмаел и слепоочията ѝ заиграха, когато стисна зъби, намести пръсти около дръжката на брадвичката и я претегли в ръка.

— Когато си в ада — промърмори Ярви, — само дявол може да те упъти към изхода.

Последен отпор

— Идват! — Гласът на Рълф разцепи тишината и Ярви усети стомаха си да се свлича в задника му.

— Колко са? — викна въодушевено Нищо.

Рълф не отговори.

— Двайсетина! — викна накрая.

— Богове — прошепна Анкран и прехапа устна.

До момента бяха таили надежда, че поне част са се отказали или издавили в реката, но както обикновено ставаше с надеждите на Ярви, тази също увехна, преди да даде плод.

— Колкото повече, толкова повече слава! — извика Нищо.

Явно колкото по-тежко ставаше положението им, толкова повече се радваше. Но оттук насетне всички мисли за безславно избавление трябваше да бъдат забравени, изборът, ако въобще имаха такъв, беше направен. Край на бягането, дотук с надлъгването с врага.

През последните няколко минути Ярви сигурно бе прошепнал една дузина молитви към всеки бог, за когото се сети — и върховен, и малък, който можеше да е от някаква полза. Но сега реши да отправи още една, последна молитва. Може и да бе докоснат от баща Мир, но тази той отправи към майка Война. Да бди над приятелите му, другарите му по гребло, семейството му. Защото всеки от тях посвоему заслужаваше да бъде спасен днес.

А също да донесе червен ден на враговете им. Защото майка Война обича в молитвите към нея да има кръв, всеки го знае.

— Бий се или умри — промълви Анкран, подаде на Ярви ръка и той я стисна в своята, пък макар и безполезна.

Погледнаха се един друг в очите, той и човекът, когото някога така ненавиждаше, когото изхитри, видя бит, а после вървя рамо до рамо и постепенно опозна и разбра.

— Ако днес не ме застигне слава, а… онова, другото — каза Анкран, — ще намериш ли начин да помогнеш на семейството ми?

Ярви кимна:

— Заклевам се, че ще го направя. — Каква разлика дали една или две клетви ще пристъпи? В края на краищата човек може да бъде проклет само веднъж. — А ако аз получа другото… — Замисли се. Щеше да е малко прекалено да поиска от Анкран да убие чичо му. Сви рамене. — Да пророниш някоя и друга сълза за мен, а?

Анкран се усмихна. Беззъба усмивка, с треперещи устни, но в момента и само толкова беше нечуван, достоен за възхищение подвиг.

— Водите на майка Море ще се надигнат от сълзите ми — отвърна той.

Тишината се проточи, накъсвана само от болезненото думкане на сърцето в гърдите на Ярви.

— Ами ако и двамата умрем? — прошепна той.

— Ебдел Арик Шадикшарам! — чу се гласът на Нищо вместо отговор. — Добре дошла в приемната ми зала!

— Която също като теб е видяла по-добри дни — чу се нейният глас.

Ярви притисна лице към стената и надзърна през една пукнатина към арката на входа.

— И двамата сме по-малко, отколкото бяхме — провикна се Нищо. — Ти някога беше адмирал. После капитан. А сега…

— Сега съм нищо, точно като теб. — Ярви я видя. Стоеше в сянката под арката и надзърташе предпазливо. Опитваше се да види какво и кой беше вътре. — Празна кана. Счупен съд с изтекли от него мечти и надежди.

Знаеше, че тя не може да го види, но въпреки това се сви от страх зад древния елфически камък.

— Съчувствам ти — отвърна Нищо. — Знам, боли да изгубиш всичко. Никой не знае това по-добре от мен.

— И какво, мислиш, струва съчувствието на нищо за нищо?

— Нищо — засмя се Нищо.

— Кой е с теб там вътре? Малката лъжлива кучка, която висеше по мачтите ми? Подмолният червей с ряпа вместо ръка?

— Аз имам по-високо мнение за тях от теб, но не. Те продължиха напред. Сам съм.

Шадикшарам прихна развеселена и когато се подаде напред в арката, Ярви видя проблясването на стомана в сянката.

— Не, не си. Но скоро ще бъдеш. — Ярви погледна към кулата, видя извивката на опънатия лък на Рълф. Но Шадикшарам беше прекалено хитра, за да му предостави лесна мишена. — Прекалено милостива съм! Това винаги ми е било голям недостатък. Трябваше да те убия още преди години.

— Може да опиташ днес. Два пъти досега се срещахме в битка, но този път аз…

— Тия ги разправяй на кучетата ми. — Шадикшарам изсвири пронизително с уста.

През арката влетяха хора. Или по-скоро същества, които наподобяваха хора. Бания. Дивашки опърпани силуети, тук-там бяло лице и отворена за крясък уста. Оголени лъщящи зъби, оръжия от излъскан камък, моржови бивни и челюсти на кит. Пищяха, кряскаха, лаеха и виеха — животински звуци, дяволски звуци. Сякаш арката на входа беше станала портата на ада и онова, което го обитаваше, бе избълвало навън съдържанието на стомаха си.

Първата фигура се строполи с хъркане и стрелата на Рълф в гърдите, но останалите хукнаха напред и Ярви се дръпна като опарен от пукнатината в стената. Нуждата да побегне изглеждаше непобедима, но тогава усети ръката на Анкран на рамото си и остана. Тресеше се като лист, дъхът му излизаше под формата на дрезгаво скимтене.

Но остана.

Чуха се писъци. И трясъци, звън на стомана, яростни викове, викове от болка, още по-ужасяващи, заради това че не виждаше от кого и защо бяха нададени. Пищенето на бания преобладаваше, но по-ужасяващият звук бе от гласа на Нищо. Стържещ стон, шептяща въздишка, гърлено ръмжене. Дрезгав последен дъх.

Възможно ли бе това да е смях?

— Да помагаме? — прошепна Ярви, въпреки че се съмняваше, че ще съумее да помести сякаш пусналите корени в земята си крака.

— Той каза да чакаме. — Изкривеното лице на Анкран беше бяло като платно. — Да чакаме ли?

Ярви се извърна към него и точно в този момент видя през рамото му фигурата, която се спусна от стената зад гърба му.

Беше по-скоро момче отколкото мъж, не по-възрастен от Ярви. Един от моряците на „Южен вятър“. Беше го виждал толкова много пъти от такелажа да се смее, но така и не бе научил името му. Сега беше малко късно за запознанства.

— Там — изграчи Ярви и Анкран се обърна точно когато втората фигура се прехвърли през стената. Друг от моряците на кораба, по-едър, брадат, в ръката си държеше боздуган с масивна топка на края, от която стърчаха стоманени шипове. Ярви усети, че не може да отмести очи от ужасяващото оръжие, а мислите му се въртяха единствено около това какво става с главата на човек, когато бъде ударен както трябва с него. Сякаш прочел мислите му, мъжът се усмихна, после скочи върху Анкран и двамата се затъркаляха по земята, ръмжащи, озъбени, оплели ръце и крака.

Ярви знаеше, че има дълг за изплащане, че трябва да се притече на помощ на приятеля си, на единствения рамо до рамо с него в битката, но вместо това се обърна към момчето точно като танцьорите по време на есенните забави в хамбарите, които избираха място в редицата срещу онзи, който най-много им подхождаше като партньор.

И също като танцьори двамата запристъпяха в кръг, с протегнати напред ножове, ръчкаха от време на време във въздуха, сякаш го пробваха на твърдост. Обикаляха ли, обикаляха, забравили в нуждата си да оцелеят още миг-два Анкран и противника му, които продължаваха да се търкалят по земята, вкопчени в борба на живот и смърт. Зад мръсотията и свирепата озъбена физиономия изглеждаше уплашено това момче. Почти толкова, колкото и Ярви. Обикаляха ли, обикаляха, а погледите им се стрелкаха от лъскавото острие на ножа в ръката на другия към…

Момчето скочи напред, замахна с ножа си и Ярви отскочи назад. Петата му се закачи в някакъв корен, но той успя да остане на крака. Момчето нападна отново, но той се изплъзна встрани от острието му, замахна към него и пропусна, а момчето се запрепъва към стената.

Възможно ли бе наистина всичко да се свеждаше до това един от двама им да убие другия? Да сложи край на всичко, което е, което някога е бил или някога ще бъде?

Така изглеждаше. И Ярви не виждаше откъде щеше да дойде славата.

Момчето го връхлетя отново и той видя острието на ножа му да проблясва, уловено от лъч светлина. По чиста случайност, инстинкт, може би останал от тренировъчния квадрат, успя да го парира със своето. Зяпна изумен, а двете остриета застъргаха едно в друго. В следващия момент момчето го блъсна с рамо и го залепи с гръб за стената.

Озъбените им физиономии се озоваха една до друга, толкова близо, че да види черните пори по носа на момчето, тънките червени нишки по облещените му очи, толкова близо, че ако изплезеше език, щеше да го докосне. Двете остриета изстъргаха отново и Ярви усети пареща болка по опакото на ръката си, почувства острия връх на ножа в корема си, хлад през дрехите.

— Не — прошепна. — Моля.

Изведнъж нещо го жегна по бузата и натискът изчезна. Момчето залитна заднешком, вдигна трепереща ръка към шията си и там Ярви видя да стърчи стрела. От единия ѝ край, насочения към Ярви, покапа кръв, а от другия бликна черна струйка и се стече в яката на ризата му. Зачервеното лице на момчето потрепери, докато се свличаше на колене.

През една дълбока вдлъбнатина в горния край на разрушената стена зад гърба си Ярви видя Рълф на върха на кулата — беше коленичил и тъкмо запъваше нова стрела в тетивата. Лицето на момчето придоби морави оттенъци, от отворената му уста — проклинаше Ярви, молеше го за помощ или призоваваше боговете за милост — излизаше само гъгнене, после бликна кръв.

— Съжалявам — прошепна Ярви.

— Ще съжаляваш и още как.

На няколко крачки встрани, под срутена арка, стоеше Шадикшарам.

— Мислех те за умно момче — продължи тя. — Но се оказа едно голямо разочарование.

Някога хубавите ѝ дрехи бяха покрити с корички засъхнала кал, косата ѝ се спускаше пред лицето на сплъстени фъндъци — от иглите нямаше и следа, — през които едното ѝ хлътнало сред черни сенки око се взираше трескаво в него. Дългото извито острие на меча ѝ обаче лъщеше чисто и смъртоносно.

— Поредното в безкрайната върволица от разочарования. — Тя ритна умиращото момче и когато то падна по гръб, прескочи приритващите му крака. Закрачи невъзмутимо, наперено и не бързаше за никъде. Точно както някога по палубата на „Южен вятър“. — Но мисля, че сама съм си виновна.

Ярви отстъпи, приклекнал, задъхан, очите му се стрелкаха насам-натам в търсене на изход от руините, но такъв не откриха.

Трябваше да се бие с нея.

— Сърцето ми е прекалено добро за този жесток свят, в който живеем. — Погледът ѝ се стрелна към вдлъбнатината в стената, откъдето бе дошла стрелата на Рълф и тя се шмугна ловко под нея. — Това открай време ми е голям недостатък.

Ярви се запрепъва припряно заднешком през осеяния с отломки под. Дръжката на ножа се хлъзгаше в потната му длан. Чуваше виковете, шумовете от битката. Останалите бяха заети със собствените си последни стъпки към Последната врата. Хвърли бърз поглед през рамо към мястото, където разрушената елфическа скала свършваше на ръба, към тънките фиданки, поникнали от него и разпрострели листа над празното пространство над реката.

— Не мога да опиша с думи колко се радвам, че ми се отдава възможност да се сбогувам с теб. — Шадикшарам се усмихна. — Сбогом.

Безсъмнено беше много по-добре въоръжена от него. А също по-висока и по-силна, с много повече умения и опит от него в това. Не на последно място — имаше значително предимство откъм брой годни за бой ръце. И въпреки претенциите ѝ Ярви не виждаше как това нейно добро сърце щеше да я спре.

„Винаги има начин“, казваше майка му, но как можеше да победи Шадикшарам в бой? Той, човекът, който нямаше и една победа от стотиците си срамни появи в тренировъчния квадрат?

Сякаш досега пресмятала наум същата сметка и току-що стигнала до същото заключение, Шадикшарам повдигна многозначително вежди:

— Може пък просто сам да скочиш.

Пристъпи бавно напред, изтиквайки го заднешком към ръба. Един лъч светлина попадна върху върха на протегнатия ѝ напред меч и той блесна. Нямаше много място зад гърба си, усещаше празнината зад ръба, долавяше хладния повей на вятъра по тила си, чуваше гневния рев на реката, която дълбаеше подножието на скалата.

— Скачай, сакат!

Ярви пристъпи още малко назад и усети ръба да изчезва под токовете на ботушите му, чу как няколко камъчета изтракаха по пътя си надолу в пропастта.

— Скачай! — кресна Шадикшарам и от устата ѝ пръсна слюнка.

Ярви забеляза движение с периферното си зрение.

Бледото лице на Анкран се появи иззад една от порутените стени. Той тръгна внимателно напред, притиснал език в дупката от избитите си зъби, вдигнал над главата си лопата. Ярви знаеше, че не трябва, но не можеше да се сдържи да не поглежда към него.

Челото на Шадикшарам се сбърчи.

Тя се извърна ловко като котка, лопатата от плешка на лос профуча покрай рамото ѝ и мечът ѝ потъна гладко, почти без звук в гърдите на Анкран.

Той пое дълбоко дъх и потрепери, очите му напираха да изскочат.

Шадикшарам изруга и понечи да извади меча си.

„Милосърдието е слабост. — Така казваше бащата на Ярви. — Милостта е провал.“

В следващия миг Ярви се нахвърли върху нея. Провря сакатата си ръка под мишницата ѝ и тя не успя да извади меча. После усуканата ѝ длан се стрелна нагоре и започна да натиска гърлото ѝ, докато юмрукът на другата я удари в гърба, започна да млати, да блъска с всичка сила.

Ярви хъркаше, скимтеше, пищеше, косата на Шадикшарам влизаше в устата му и от нея пръскаше слюнка. Тя се опитваше да се обърне, ръмжеше, но той се беше вкопчил здраво и удряше, удряше с юмрук. Шадикшарам се отскубна, единият ѝ лакът полетя назад и Ярви усети как носът му изхрущя, главата му се лашна назад и в следващия момент подът го блъсна в гърба.

Чу заглъхнали викове. Ехо от звън на стомана.

Битка, но далече. Нещо важно.

Трябва да стане. Не може да разочарова майка си.

Трябва да се държи като мъж. Чичо му чака.

Опита да се отърси от замайването. Небето проблесна ярко, докато се претъркулваше.

Едната му ръка провисна в празно пространство. Черна река ниско долу. Бяла вода около скалите.

Точно като морето под кулата в Амвенд. Морето, в което падна.

Опомни се и пое рязко въздух. Пропълзя назад от ронещия се ръб над пропастта и се надигна бавно на крака. Главата му се маеше, лицето му тръпнеше, коленете му бяха омекнали, усещаше соления вкус на кръв в устата си.

Видя Анкран по гръб на земята, усукан на една страна и с разперени встрани ръце. Изхлипа жално и се втурна към него, протегна ръка. Треперещите му пръсти увиснаха безпомощно над пропитата с кръв риза на Анкран. Последната врата зееше широко отворена за него. Нямаше как да го върне оттам.

Шадикшарам лежеше до него върху отломките по пода, опитваше се да се надигне и на лицето ѝ бе изписана огромна изненада от това, че не успяваше. Пръстите на лявата ѝ ръка все още бяха преплетени върху дръжката на меча. Дясната ѝ ръка притискаше ребрата ѝ. Тя я отмести и дланта ѝ беше пълна с кръв. Ярви примига озадачено и сведе поглед към ръката си. Ножът беше още в нея, а острието му лъщеше влажно и лепкаво. Ръката му беше почервеняла чак до лакътя.

— Не — кресна Шадикшарам.

Опита се да вдигне меча си, но тежестта му се оказа непосилна за нея.

— Не така. Не тук. — Окървавените ѝ устни се извиха, докато вдигаше очи към Ярви. — Не ти.

— Тук — отвърна Ярви. — Аз. Как точно го каза? Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.

В този момент осъзна, че не беше пропилял всичкото това време в тренировъчния квадрат заради липсата на умения, на сила, на ръка дори. Беше го пропилял заради липсата на воля. Но някъде на „Южен вятър“, някъде сред необятния лед, някъде в тези древни руини я беше намерил.

— Но аз командвах армадата на императрицата — изграчи Шадикшарам. Цялата дясна страна на гърдите ѝ вече беше плувнала в кръв. — Бях любовница… на дюк Микедас. Целият свят беше в краката ми.

— Било е много отдавна.

— Прав си. Умно момче си ти. А аз съм прекалено мекушава. — Главата ѝ се отпусна назад и тя се загледа в небето. — Това… ми е…

Тронната зала на елфическата руина беше осеяна с трупове. Отдалече бания изглеждаха същински зверове. Отблизо — просто окаяни жалки създания. Дребни, кльощави като деца, парцаливи, накичени с издялани от китова кост амулети, оказали се безполезни срещу безмилостната стомана в ръката на Нищо.

Един още дишаше и протегна ръка към Ярви. Другата стискаше щръкналата от ребрата му стрела. В очите му нямаше омраза, само колебание, страх и болка. Също като тези на Анкран, когато Шадикшарам го уби.

Бяха просто хора като всички останали, хора, които Смърт преведе през Последната врата.

Докато Нищо вървеше към него, той каза нещо. После пак, същата дума, отново и отново.

— Шшш. — Нищо сложи показалец на устните си и го прониза в сърцето.

— Победа! — изрева Рълф, докато се спускаше по стената на кулата, после скочи на земята. — Никога не съм виждал такива умения с меча!

— Нито пък аз като твоите с лъка! — отвърна Нищо и стисна Рълф в здрава прегръдка.

Първи приятели, другари по касапница.

Сюмаел стоеше под една от арките, стискаше с ръка рамо, от което течеше кръв чак до върха на пръстите ѝ.

— Къде е Анкран? — попита тя.

Ярви поклати глава. Страхуваше се, че ако заговореше, щеше да повърне. Или да се разплаче. Или и двете накуп. От болка, от напускащия го вече гняв. От облекчение, че е жив. От мъка, че приятелят му не е. От мъка, която тежеше все повече.

Джоуд се свлече и седна на един голям отломък от стена, изхлузи от ръката си накълцания надран щит и го захвърли на земята. Сюмаел сложи окървавена длан върху треперещото му рамо.

— Сега съм готов да призная открито, че гетландци са най-добрите воини! — пенеше се въодушевено Рълф.

— Точно когато аз започвам да се съмнявам в това! — отвърна Нищо, после свъси вежди. — Очаквах Шадикшарам.

Ярви наведе очи към извития меч в ръката си:

— Убих я.

Сигурно в този момент трябваше да падне на колене и да благодари на всички богове за така неочакваната им победа, но кървавата реколта по пода на тронната зала — покосена от меч и пронизана от стрели — нямаше вид на нещо, за което да благодари.

За това просто седя до останалите и чопли засъхналите корички кръв под счупения си нос.

В края на краищата той е кралят на Гетланд, нали така?

Стига е коленичил.

Изгаряне на мъртвите

Труповете горяха.

Обгърналите ги пламъци хвърляха причудливи сенки по стените на елфическите руини. От купчината към розовеещото небе се вдигаха кълба дим — подобаващ жест на благодарност към майка Война за победата, която им дари. Така поне каза Нищо, а малцина бяха в по-дружески взаимоотношения с нея. Ако примижеше с очи, на Ярви му се струваше, че вижда костите в огъня — тези на деветимата бания и тримата моряци от кораба, на Анкран и Шадикшарам.

— Той ще ми липсва — каза Ярви и едва сдържа сълзите си.

— На всички ни ще липсва — каза Джоуд и изтри своите с опакото на ръката.

Нищо беше оставил сълзите да текат на воля по белязаното му лице.

— На мен тя ще ми липсва — каза той и закима бавно към огъня.

— На мен пък никак — изсумтя Рълф.

— Значи си по-голям глупак, отколкото те смятах. Няма по-щедър дар от боговете от добрия враг. Добрият враг е за човека като точиларския камък за острието. — Нищо се загледа в меча си. За разлика от ръцете му, където кръвта чернееше под ноктите, острието беше старателно почистено. Той прокара камъка по него и стоманата изпищя. — Държи сетивата наточени.

— Моите са си добре и така, притъпени — изръмжа Джоуд.

— Подбирай враговете си по-внимателно от приятелите — продължи замислено Нищо, загледан в пламъците. — Ще са до теб по-дълго.

— Не се тревожи. — Рълф го плесна по рамото. — Ако съм научил нещо от този живот, това е, че следващият враг никога не е далеч.

— Винаги можеш да обърнеш приятелите си във врагове — каза Сюмаел и придърпа нагоре яката на палтото на Шадикшарам, което беше облякла. — Да обърнеш враговете в приятели, е по-трудна работа.

Ярви вече знаеше това.

— Мислите ли, че това е, което би искал Анкран? — промърмори той.

— Кое, да е мъртъв ли? — попита Джоуд. — Съмнявам се.

— Да бъде изгорен.

Джоуд хвърли поглед към Нищо и сви рамене:

— Хората, привикнали с насилие, веднъж влезе ли им в главите мисълта, не можеш ги спря. Особено ако миризмата на кръв им е още в носовете.

— А и защо ти е да се мъчиш? — Сюмаел се почеса под мърлявата превръзка, която Ярви беше направил на ръката ѝ. — Това са трупове. Техните възражения най-лесно се пренебрегват.

— Добре се би днес, Ярви — провикна се Нищо. — Като истински крал.

— Истинският крал оставя ли приятелите си да умират вместо него? — Ярви погледна виновно към меча на Шадикшарам и спомените нахлуха в главата му — млати, млати с юмрук, червено острие в почервенялата му ръка — и го накараха да потрепери под взетото от един от мъртвите наметало. — Истинският крал наръгва ли в гръб жени?

Сълзите продължаваха да текат по съсипаното лице на Нищо.

— Добрият крал жертва всичко в името на победата — отвърна той. — Наръгва когото и както може. Велик е онзи воин, който още диша, когато започне гарвановият пир. Велик е онзи крал, който гледа труповете на враговете си да горят. Нека баща Мир рони сълзи за начините. Майка Война се усмихва на резултатите.

— Това би казал чичо ми.

— Мъдър човек, значи, достоен враг. Може пък него също да наръгаш в гръб, а после двамата с теб ще гледаме трупа му да гори.

Ярви докосна внимателно подутия си нос. Мисълта за повече горящи трупове, без значение чии, не го радваше. За пореден път преживя отново момента — погледът му се мести към Анкран, издава присъствието му, Шадикшарам се извръща, острието на меча ѝ се стрелва. За пореден път прехвърли наум всичко, което можеше да направи иначе, така че приятелят му все още да е жив, но знаеше, че е просто загуба на време.

Няма връщане назад.

Сюмаел се извърна и се вторачи в тъмното.

— Някой чу ли…

— Стой! — гласът прокънтя в тъмнината внезапно, остро като плющенето на камшик.

Ярви се извърна и сърцето му подскочи, когато видя високият воин да влиза през арката на входа. Стори му се огромен, когато светлината на огъня го освети. Шлемът му, ризницата, масивният меч и щит блеснаха ярко.

— Предайте оръжията си! — разнесе се друг глас и от тъмнината изплува втори воин.

Лъкът му беше опънат и насочен напред. Косата му беше сплетена на две дълги плитки покрай лицето му. Ванстерландец. Зад него излезе втори, след него трети и в следващия момент в полукръг срещу огъня стояха две дузини воини.

Само допреди миг Ярви не смяташе, че е възможно духът му да падне по-ниско. Сега осъзна колко много бе сбъркал.

Погледът на Рълф се премести бавно към лъка му. Оказа се достатъчно далеч от него, той се отпусна бавно назад и се облегна на лакът.

— Къде стоят ванстерландци в списъка ти с достойни воини? — попита той.

Нищо ги огледа един по един и кимна:

— В такава численост доста високо.

Колкото сили бяха дали боговете на Ярви, беше ги изразходвал напълно през деня. Той побутна с върха на ботуша си меча на Шадикшарам настрана. Джоуд вдигна празни ръце. Сюмаел извади с два пръста късата брадвичка и я подхвърли настрани в сянката.

— Ами ти, старче? — попита един от ванстерландците.

— Обмислям положението.

Нищо изстърга още веднъж с камъка по острието на меча и писъкът на стоманата опъна до скъсване нервите на Ярви.

— Ако стоманата е отговорът, те имат прекалено много от нея — промърмори под носа си.

— Пусни го. — Друг ванстерландец опъна лъка си и го насочи към Нищо. — Или ще хвърлим и твоя труп на камарата.

Нищо заби меча в земята до себе си и въздъхна дълбоко:

— Този звучи убедително.

Трима от ванстерландците пристъпиха напред и под зоркия поглед на предводителя си прибраха хвърлените оръжия и претърсиха групата за скрити.

— Какво ви води насам? — попита водачът на ванстерландците.

— Пътници сме… — отвърна Ярви, загледан в един от воините, който изтърсваше оскъдната му собственост от една от торбите. — На път за Вулсгард.

Онзи с лъка повдигна учудено вежди към горящата купчина тела:

— Пътници, които горят трупове?

— Къде отива този свят, ако един честен човек не може да запали няколко трупа, без това да предизвика подозрения? — отвърна Нищо.

— Разбойници са, бяхме нападнати от засада — каза Ярви.

Мислите му препускаха.

— Хубаво е да пазите пътищата си чисти и безопасни за пътниците — добави Рълф.

— О, благодарим ви, че ги разчистихте вместо нас. — Предводителят се вгледа в шията на Ярви, после посегна и дръпна яката на Джоуд, под която се показаха белезите от нашийника. — Роби.

— Свободни мъже — поправи го Сюмаел. — Аз съм бившата им господарка. Търговец съм. — Тя бръкна под палтото си и бавно извади смачкано парче пергамент. — Казвам се Ебдел Арик Шадикшарам.

Мъжът се вторачи, свъсил вежди, в съвсем наскоро измъкнатия от трупа на законния му собственик кралски лиценз:

— Опърпана си за търговец.

— Не казах, че съм добър търговец.

— И прекалено млада за капитан.

— Не съм казвала, че съм стара.

— Къде е корабът ти.

— В морето.

— А ти защо не си на борда?

— Счетох за разумно да сляза, преди да е ударил дъното.

— Жалък търговец, спор няма — промърмори един от воините.

— С товар от лъжи — добави друг.

Предводителят им обаче просто сви рамене:

— Нека кралят решава дали да им вярва. Вържете ги.

— Кралят? — попита Ярви, докато подаваше напред ръце.

Мъжът се усмихна лукаво:

— Гром-гил-Горм дойде на север да ловува.

Оказа се, че Рълф е прав. Следващият враг се оказа по-близо, отколкото си мислеха.

Сламки по водата

Ярви не беше чужд на гледката на корави мъже. Баща му беше такъв. Брат му също. И още дузини от тях се изреждаха през тренировъчния квадрат всеки ден в Торлби. Стотици се бяха събрали на пясъка, за да изпратят крал Утрик към погребалната му могила. После да отплават с младия крал Ярви на злощастното му нападение над Амвенд. Мъже, чиито лица грееха от щастие единствено в битка, върху чиито длани се бяха отпечатали формите на дръжки на оръжия.

Но такава гледка, каквато представляваше ловната свита на Гром-гил-Горм, не беше виждал.

— Никога не съм виждал толкова ванстерландски воини накуп — промърмори Рълф. — А прекарах цяла година във Вулсгард.

— Цяла армия — изръмжа Нищо.

— Страховита при това — добави Джоуд.

Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена — протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.

И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.

— Ако имаш план — просъска през стиснати уста Сюмаел, — сега е моментът.

— Аз имам план — каза Нищо.

— Включва ли меч? — попита Джоуд.

Нищо се замисли, преди да отговори:

— Всичките ми планове включват меч.

— Имаш ли меч?

Пак се замисли.

— Не.

— И как ще стане тогава, като нямаш? — попита Сюмаел.

— Смъртта чака всички ни — последва отговорът след поредна доза мълчание.

В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата.“

— Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие — прошепна той.

— И какви ли са те? — изсумтя Нищо.

— Да ги превърне в съюзници. — Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: — Гром-гил-Горм! — Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. — Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз…

Добре премереният удар в корема изкара дъха на Ярви в протяжен жалостив стон.

— Спри си езика, преди да съм го изтръгнал от устата ти, момче! — кресна предводителят на ванстерландския отряд и свали задавения Ярви на колене.

Твърде късно, думите му бяха постигнали ефект.

Наоколо се възцари пълна тишина. Ярви чу нечии тежки стъпки, последвани от звънливия глас на Гром-гил-Горм.

— Водиш гости!

— Които приличат повече на просяци.

Въпреки че от деня, в който получи нашийника си Ярви не беше чувал този глас, той го позна. Помнеше ледения тон от сънищата си. Майка Скаер.

— Заварихме ги в елфическите руини над реката, кралю мой — каза предводителят на отряда.

— Не приличат на елфи.

— Горяха трупове.

— Доблестно начинание, стига да са правилните — каза Горм. — Говориш така, сякаш те познавам, момче. Ще ме накараш да гадая ли?

Останал без дъх, Ярви надигна бавно глава и за пореден път погледът му премина по ботушите, колана, трижди преметнатата през врата му верига и спря на чепатото лице на краля на Ванстерланд и смъртен враг на баща му, страната и народа му.

— Предишния път, когато се срещнахме… ти ми предложи ножа си. — Ярви го погледна право в очите. Беше на колене, опърпан и окървавен, пребит и вързан, но удържа погледа му. — Каза ми да те потърся отново, ако си променя решението. Сега ще ми го предложиш ли?

Кралят на Ванстерланд свъси вежди, пръстите на едната му ръка заопипваха една по една топките от дръжките на мечовете на победени врагове в преметнатата около дебелия му като ствол на дърво врат веригата, докато с другата внимателно намести един по един ножовете в колана си.

— Това не би било разумно.

— Мислех, че майка Война е положила дъха си върху теб още в люлката, че е предречено, че никой човек не може да те убие?

— Боговете помагат на онзи, който сам си помага. — Силните пръсти на майка Скаер сграбчиха брадичката на Ярви и извиха главата му нагоре. — Кухненският чирак, когото хванахме в Амвенд.

— Самият той — промърмори Горм. — Но е променен. Има коравина в погледа му.

Майка Скаер присви очи:

— И се е отървал от нашийника, който му сложих.

— Убиваше ми — каза Ярви. — Не съм роден да бъда роб.

— Но ето те пак на колене пред мен — отвърна Горм. — За какво си роден тогава?

Хората на Горм избухнаха в смях, но Ярви беше свикнал с хорския присмех, подигравките им вече не можеха да го жегнат.

— За крал на Гетланд. — Гласът му прозвуча твърд и хладен като самия Черен трон.

— О, богове — чу Сюмаел да прошепва. — Мъртви сме.

— Одем! — Устните на Горм се разтеглиха в огромна усмивка. — Подмладил си се от последната ни среща.

— Аз съм племенникът на Одем. Синът на Утрик.

Предводителят на отряда фрасна с опакото на ръката си Ярви по тила и го просна по очи. Изключително противна постъпка предвид това, че ръцете му бяха вързани на гърба и не можеше с нищо да предотврати сблъсъка на счупения си нос със земята.

— Синът на Утрик умря с него!

— Той има и друг син, глупако!

Ярви се надигна отново на колене. Устата му се изпълни със солен вкус. Започваше да му писва от него.

Нечии пръсти сграбчиха косата му и извиха главата му назад.

— Да го задържим като шут или да го обесим като шпионин?

— Не ти ще решаваш това. — Майка Скаер повдигна пръст и елфическите гривни на дългата ѝ ръка издрънчаха тихо, но това беше достатъчно за предводителя на отряда, който пусна Ярви и дръпна ръка като опарен. — Утрик имаше друг син. Принц Ярви. Обучаваше се за пастор.

— Но така и не положи изпита си — каза Ярви. — Вместо това седнах на Черния трон.

— За да запази Златната кралица хватката си върху властта.

— Лейтлин. Майка ми.

Майка Скаер се замисли дълбоко, а Ярви вдигна гордо глава и си придаде колкото кралски вид позволяваха окървавеният му нос, вързаните на гърба ръце и вонящите дрипи. Но може би повече не беше и нужно, за да посее семето на съмнението.

— Освободи му ръцете.

Ярви почувства срязването на въжето и с умерена доза театралност вдигна бавно лявата си ръка. Като никога, надигналият се при вида на уродливия му крайник шепот из лагера беше приятен за ухото.

— Това ли искаше да видиш? — попита той.

Майка Скаер взе ръката му в своите, заобръща я насам-натам, заопипва я с пръсти.

— Щом казваш, че си чиракувал при майка Гундринг, при кого е чиракувала тя?

Ярви не се поколеба и миг:

— Обучавала се е при майка Вексен, по-късно пастор на крал Фин от Тровенланд, а понастоящем баба Вексен, Първия пастор от Събора и съветник на самия върховен крал.

— Колко гълъба държи?

— Три дузини, плюс този с черното петно на челото, който един ден ще отнесе до Скекенхаус вестта, че Смърт е отворила за нея Последната врата.

— От какво дърво е вратата на спалнята на краля на Гетланд?

Ярви се усмихна:

— Такава врата няма, защото кралят на Гетланд е част от земята и хората си и няма какво да крие от тях.

Изписалото се по изпитото лице на майка Скаер смайване бе един от онези така редки за Ярви поводи за задоволство.

Гром-гил-Горм повдигна една дебела вежда:

— Чисти ли са думите му?

— Чисти са — промърмори пасторът.

— Тогава… сакатото кутре наистина е Ярви, синът на Утрик и Лейтлин, законният крал на Гетланд?

— Така изглежда.

— Истина е? — изграчи пресипнало Рълф.

— Истина е — прошепна Сюмаел.

Горм се разсмя от сърце:

— Това е най-успешният лов в живота ми! Изпрати птица, майко Скаер, виж какво ще плати крал Одем за връщането на палавия си племенник. — Кралят на Ванстерланд се обърна да си върви.

— Хм — изсумтя презрително Ярви. — Великият, всяващ страхопочитание Гром-гил-Горм! В Гетланд те наричат кръвожаден ненормалник. В Тровенланд те наричат краля дивак от дивата земя. В Скекенхаус, в строените от елфи зали на върховния крал, там… ами, че там дори не си правят труда да говорят за теб.

Ярви чу Рълф да изпуска тревожна въздишка, чу сподавеното яростно ръмжене на предводителя на отряда, но Горм просто поглади замислено брада.

— Ако целта ти бе да ме поласкаеш, не успя. Имаш предвид?

— Ще им покажеш, че са прави ли, като изкараш някаква мижава печалба от златната възможност, която боговете ти предоставят?

Кралят на Ванстерланд повдигна озадачено вежда и двамата с майка Скаер се спогледаха:

— Ушите ми са винаги отворени за прилични печалби.

„Продай им каквото искат — казваше майката на Ярви, — не каквото имаш.“

— Всяка пролет събираш воините си и минаваш границата с Гетланд.

— Всеки го знае.

— Тази пролет?

Горм изпъчи устни:

— Малък поход може би. Майка Война иска мъст за безчинствата на чичо ти в Амвенд.

Ярви прецени за неуместно да споменава, че ако не в края, то поне в началото на въпросните безчинства не Одем, а той беше крал на Гетланд.

— Всичко, което искам от теб, е тази пролет да идеш малко по-далеч. До стените на Торлби, да речем.

Майка Скаер не сдържа възмущението си:

— Само толкова ли искаш?

Но любопитството на Горм бе събудено.

— И какво печеля, ако ти направя подобна услуга?

Гордите мъже като мъртвия му баща, като убития му брат и удавилия се чичо Удил със сигурност щяха да се изплюят в лицето на Горм и да умрат намясто, преди да потърсят помощта му. Но Ярви нямаше гордост. Беше я изгубил, ставайки за посмешище на баща си. За наивна жертва на чичо си. Избиха му я с бича през гърба на палубата на „Южен вятър“. Беше измръзнала до смърт в ледовете на Севера.

Беше коленичил цял живот, още малко не му беше никакъв проблем.

— Помогни ми да си върна престола, Гром-гил-Горм, и аз ще коленича пред теб в кръвта на Одем като твой васал и смирен поданик.

Нищо се надвеси над рамото му и изсъска гневно през зъби:

— Прекалено висока цена!

Ярви не му обърна внимание.

— Удил, Утрик и Одем. Тримата братя, твои заклети врагове, ще са от другата страна на Последната врата и в земите около Разбито море властта ти ще отстъпва единствено на тази на върховния крал. Кой знае… след време… може дори да я надмине.

„Колкото повече власт има човек — казваше майка Гундринг, — толкова повече жадува за още.“

— Това би било добре. — Гласът на Горм беше изгубил звънливостта си.

— Би било, да — съгласи се майка Скаер и очите ѝ отново се присвиха, когато измери Ярви с гневен поглед. — Ако бъде постигнато.

— Просто осигури на мен и спътниците ми кораб до Торлби и аз ще се опитам да го направя.

— Със странна свита си се обкръжил.

Майка Скаер ги огледа равнодушно.

— Странните обстоятелства налагат странни спътници.

— Кой е грозноватото създание? — попита Горм.

Останалите бяха проявили благоразумието да сведат погледи, но Нищо стоеше с високо вдигната глава, приковал в него святкащи очи.

— Горд гетландец — отвърна той вместо Ярви.

— А, един от тези. — Горм се усмихна. — Тук, на север, предпочитаме гетландците окървавени и на колене.

— Не му обръщай внимание, кралю мой. Той е Нищо. — Благият тон на Ярви притегли погледа на Горм отново към себе си, както правеше майка му. От нея знаеше, че гневът и заплахите не вършеха работа при мъжете, привикнали с насилие, те им бяха втора природа, но благата дума, здравият разум — те им бяха непознати. — Ако се проваля, за теб пак остава плячката от похода ти на юг.

Нищо изръмжа възмутено и Ярви го разбираше напълно. Градовете на Гетланд в пламъци, земята опустошена, хората прогонени от полята или отведени в робство. Неговата земя, неговите хора. Но вече беше нагазил достатъчно навътре в блатото и сега не му оставаше друго, освен да продължи напред с надеждата да излезе от другата страна жив, пък макар и омазан до ушите в кал. Имаше нужда от армия, за да си върне Черния трон, и сега майка Война поставяше мечовете им в сакатата му ръка. Или ботушите им върху протрития му от нашийника врат.

— Можеш само да спечелиш — продължи угоднически той с благ меден глас, — нищо не губиш.

— Освен благоразположението на върховния крал — намеси се майка Скаер. — Той заповяда край на войните, докато не бъде храмът му завършен…

— Навремето орлите на баба Вексен разнасяха молби. — В звънливия глас на Горм се прокрадна гневна нотка. — После понесоха искания. Днес те носят заповеди. Къде свършва всичко това, майко Скаер?

Пасторът заговори тихо:

— Долноземците и повечето инглингци вече се молят на неговия Единствен бог, готови са да се бият и да умрат за него…

— Кой управлява Ванстерланд, върховният крал ли? — прекъсна я ехидно Ярви. — Или Гром-гил-Горм?

Устните на майка Скаер се извиха презрително:

— Не си играй прекалено близо до огъня, момче. Всеки отговаря пред някого.

Но мислите на Горм вече бяха другаде, безсъмнено вече сееше огън и сеч из земите на Гетланд.

— Торлби има високи и здрави стени — промърмори той. — И достатъчно силни воини да ги отбраняват. Прекалено много. Ако можех да превзема града, бардовете ми вече щяха да пеят песните за победата ми.

— Никога — прошепна Нищо, но никой не го чу.

Сделката беше сключена.

— Това му е най-хубавото на плана ми — изгука Ярви. — Трябва просто да застанеш отвън. И аз ще ти дам Торлби наготово.