Полунощ в Ел Ей

29.

Балард усети тежестта върху ребрата и мишниците си преди всичко останало. Отвори очите си в мрак и разбра, че са ги закрили с нещо. Не, това беше маската за сън. Ръка покриваше устата й и стискаше долната челюст. Първо си помисли за Среднощните: Как са ме открили? Да не са ме видели на „Аутпост“? В паметта й се мярна като проблясък колата зад нейната при супермаркет „Гелсън“, която зърна в огледалото.

Опита да се бори, но тежестта беше прекомерна. Изви рязко главата си, за да разхлаби хватката на пръстите на челюстта си и да изкрещи, но и пръстите веднага се впиха отново, пак завъртяха главата й с лицето нагоре и натиснаха брадичката, за да отворят устата й.

Разпозна безпогрешно металното щракане на зареден пистолет и звукът помете заблудата за Среднощните. Никоя от жертвите не бе споменала оръжие. Двама мъже срещу една жена — за какво им е оръжие.

Осъзна, че цялата тежест е върху горната половина от тялото й. Нападателят я бе възседнал и краката му притискаха нейните ръце. Не можеше да помръдне торса си, но тазът и краката й оставаха свободни. В това беше грешката на нападателя.

С цялата мощ на адреналина, излян в кръвта й от паниката, тя сви колене, опря пети в матрака, тласна с таза и бутна нападателя към таблата на леглото.

Тласъкът го изненада, чу се глух удар в масивната дървена дъска. Цевта на пистолета одра брадичката й, но не последва изстрел. Дясната ръка на Балард се освободи, тя се възползва да събори нападателя наляво. Чу го как се стовари на пода. Смъкна тутакси маската за сън и видя на пода мъж, когото позна мигновено.

Бонър.

Мъчеше се да стане. Лявата му ръка се завърташе към нея и стискаше пистолет — нейния служебен пистолет. Балард заби десния си юмрук в гърлото му.

Той се строполи повторно, изтърва пистолета и посегна с двете ръце към шията си. Лицето му почервеняваше бързо, очите му се изцъклиха, щом проумя, че не може да вдиша. А Балард разбра, че е смазала трахеята му с един-единствен удар. Махна завивката, в която се беше оплела, търкулна се на пода. Сега тя бе яхнала нападателя, придърпа пистолета към себе си и протегна ръка към своя телефон, за да се обади на 911.

— Детектив Балард от градското полицейско управление, нуждая се незабавно от линейка на „Финли“ четири-три-четири-три. Тук има мъж, който не може да диша.

Бонър вече се задавяше, лицето му стана по-скоро лилаво, а не алено.

— Един момент, ще предам повикването — отговори диспечерът.

Оставиха я на изчакване. Тя опипа със свободната ръка под брадичката на Бонър, за да намери запушеното място. Той изблъска ръката й по инстинкт.

— Стига си ми пречил, опитвам се да ти помогна.

И сякаш в отговор ръката му се отпусна на пода, но беше по-вероятно да е заради спрелия приток на кислород в мозъка. От отворената му уста се чуваха сухи хрипове. Ококорените му очи я зяпаха, той умираше.

Диспечерът пак й заговори:

— Добре, нашите хора са на път към вас.

— Кога ще пристигнат?

— След четири минути.

— Той няма да издържи дотогава. Изпада в критично състояние.

— Не можете ли да освободите трахеята му?

— Смазана е.

Балард избълва припряно номера на апартамента си и кода за входната врата на блока и прекъсна връзката. Отвори списъка с контактите си и набра номера на Гарет Сингъл. Той отговори след секунда.

— Рене, как я караш?

— Гарет, слушай ме внимателно. Искам от тебе указания как да отворя трахея с подръчни средства.

— Я почакай, какво си…

— Чуй ме! Нямам време. Тук има мъж, който не може да вдиша. Линейка е тръгнала насам, но няма да пристигнат навреме. Кажи ми как да проведа импровизирана трахеотомия. Веднага!

— Това е някаква груба шега, нали?

— Не, по дяволите! Трябва да ме напътстваш какво да правя. Сега!

— Добре де, добре… а точно къде е запушена трахеята?

— В горната част на гърлото. Той е без въздух повече от минута. Влошава се.

— Над или под гръкляна?

— Над гръкляна.

— Ясно. Подложи нещо под шията му, за да е извита и брадичката да сочи нагоре.

Балард засили звука и остави телефона на пода. Бръкна под леглото и докопа слепешком обувка — оказа се маратонка. Посегна надолу да повдигне шията на Бонър и пъхна маратонката отдолу като клин.

— Добре, направих го. Какво следва?

— Така, това е важно — трябва да намериш мястото.

— Какво място?

— Плъзни пръст по шията отпред. Търсиш място между хрущялните пръстени. Гръклянът е големият пръстен. Напипай следващия под него.

Балард го послуша и напипа втория пръстен.

— Готово, готово!

— Така, нужно ти е мекото място между пръстените… имаш ли нож? Имаш нужда от скалпел или нож, за да направиш малък разрез.

Балард посегна към нощното шкафче и издърпа чекмеджето докрай, то падна на пода над главата на Бонър. Ровеше в ненужните дреболии, които захвърли там, след като се нанесе в апартамента, за да избира място за всички тези неща по-късно. Намери малкото ножче „Блеки Колинз“, което държеше в джоб, докато беше униформена. Натисна бутончето и острието се разгъна.

— Добре, имам нож. Къде да срежа?

— Така, режи меката част, която напипа между пръстените. Меката тъкан. Трябва да направиш разрез там. Но първо се увери, че той не диша. Не бива да правиш това, ако…

— Гарет, той вече е лилав. Просто ми казвай какво да правя.

— Така, малък разрез… не повече от сантиметър в меката тъкан между хрущялите. Хоризонтален, да не е прекалено дълбок. Не бива да пробиваш трахеята. Само малко повече от сантиметър.

Балард нагласи внимателно върха на острието и натисна надолу през кожата. Веднага бликна кръв и се стече от двете страни на шията по пода. Не беше много и тя прецени, че причината е в спиращото сърце на Бонър.

— Добре, срязах там.

— Сега трябва да вкараш тръбичката, за да влиза въздух…

— Мамка му, каква тръбичка?! Не се сетих…

Свободната й ръка шареше в чекмеджето, докато задържаше грижливо върха на ножа в шията на Бонър. Не виждаше нищо подходящо.

— Имаш ли пластмасова сламка или кух корпус от химикалка, или нещо друго, което можеш да…

— Нямам! Никаква гадост не намирам! Господи…

Спомни си нещо и дръпна долното чекмедже на шкафчето. След като си навехна раменната става при сърфиране преди няколко години, купи си помпичка за охлаждане на водата в гумената превръзка, с която облекчаваше болката и отока. Прозрачна пластмасова тръбичка свързваше помпата и превръзката. Издърпа я от чекмеджето и я сложи на пода.

— Добре, намерих нещо. Мога ли да извадя ножа от гърлото му, за да срежа тръбичката?

— Направи го.

— Колко дълга я искаш тази тръбичка?

— Не повече от петнайсет сантиметра.

Балард издърпа ножа и отряза бързо такова парче с наточеното като бръснач острие.

— Имам го. Сега какво да правя?

— Вкарай единия край през разреза и навътре в трахеята. Не повече от два до три сантиметра. Само колкото да влезе.

Балард изпълни указанието и усети как краят на тръбичката проникна в трахеята.

— Добре, влезе. Той сам ли ще започне да диша или нещо да правя?

— Не, ти ще му помогнеш. Вкарай въздух през тръбичката. И провери дали гръдният му кош се движи. Не прекалявай, по-внимателно.

Балард се смъкна от Бонър, опря колене в пода до него. Духна полека в тръбичката и видя как гръдният кош се надигна.

— Готово.

— Така, наблюдавай гръдния му кош — заръча Сингъл. — Трябва да си сигурна, че диша самостоятелно.

— Просто се спусна, това беше.

— Опитай отново, опитай!

Балард повтори процедурата, но нямаше резултат.

— Нищо. Пак ще опитам.

— Може би ще се наложи да го обдишваш, докато дойдат да го поемат.

Балард пак вкара въздух в тръбичката и се наведе ниско, за да провери движи ли се гръдният кош на Бонър. Спадна с излизането на въздуха през тръбичката и се надигна самостоятелно.

— Мисля, че… той диша. Да, диша.

— Чудесно, детектив. Как е цветът на лицето му?

Тя погледна лицето на Бонър. Лилавото избледняваше, кръвта циркулираше отново.

— Добре е. Има кръвообращение.

— Така, а сега искам да ми се обадиш отново, но по „Фейс Тайм“, за да го погледна и аз. Можеш ли?

Балард не каза нищо, а прекъсна връзката и му се обади повторно по „Фейс Тайм“. Докато чакаше свързването, посегна към нощното шкафче за белезниците. Щракна едната гривна около дясната китка на Бонър, а другата около металната рамка на леглото, която беше на петнайсетина сантиметра.

Вторачи се в Бонър. Очите му бяха като цепки, не се виждаха признаци да е в съзнание, но нямаше съмнение, че диша. От тръбичката се чуваше тихо свистене.

Сингъл отговори на обаждането и Балард зърна лицето му. Явно стоеше отвън, различи жълтите тухли на противопожарната станция зад него.

— Пострадала си — веднага каза той. — Как се чувстваш?

Тя си спомни за пръв път как цевта на пистолета одра брадичката й. Опипа раната и усети кръв по нея.

— Нищо ми няма. Погледни него.

Превключи на другата камера, за да може Сингъл да огледа лежащия на пода Бонър. Чуваше сирени отнякъде, но не знаеше дали са наблизо, или някъде около Сингъл.

— Виждаш ли го?

— Ъъ… добре изглежда. Направо безупречно. Диша, цветът на лицето му е добър. Пътува ли линейка към вас?

— О, да, дори ми се струва, че вече я чувам.

— Да, те трябва да са. Идват. Кой е този? Ти ли му сложи белезници?

— За всеки случай, ако се опомни. Влязъл е с взлом, докато съм спала. Искаше да ме убие със собствения ми пистолет… май щеше да го нагласи като самоубийство.

— О, боже, защо?!

— Заподозрян е в убийства. Някак е научил, че съм по петите му и къде живея.

— Ама че гнусотия!

— Прав си.

Балард се опитваше да налучка как Бонър би могъл да научи за нея и разследването. Първо се сети за Денис Хойл. Тя го подплаши, а той на свой ред е насъскал Бонър срещу нея. И това й напомни, че Бош участваше в онзи разговор.

— Слушай, Гарет, трябва да се обадя на още един човек. Безкрайно съм ти благодарна, че ми помогна.

— Не знам трябваше ли да го правя, щом този тип се е опитал да те убие.

Балард се усмихна.

— Тези думи може и да са най-милите, които съм чувала досега. Ще ти се обадя по-късно.

— Тук съм. Рене… Радвам се, че с тебе всичко е наред.

Тя побърза да се обади на Бош. Когато й отговори, не се долавяше никакво напрежение в гласа му.

— Хари, добре ли си?

— Защо да не съм?

— Защото Бонър се опита току-що да ме очисти. И сега лежи на пода в моя апартамент.

— Кажи ми адреса си. Тръгвам.

— Не, ще се оправя с това. Но ти нали си добре? Уплаших се да не е дошъл първо при тебе.

— Нищо не се е случило тук. А ти сигурна ли си, че няма опасност за тебе?

— Ами да, едва не го убих. Идват хора, които ще се заемат с него. Ти си кротувай, но бъди в готовност. Когато приключа с тази разправия, смятам да навестя доктор Хойл.

— И аз искам да присъствам.

Балард прекъсна разговора. Чу как сирените секнаха пред сградата. Трябваше да бъде по-чевръста. Клекна и пребърка джобовете на панталона на Бонър. Намери телефон — евтин боклук едва ли не за еднократна употреба, в другия джоб имаше малък черен калъф с шперцове. С тях си бе отворил входната врата на апартамента. Нямаше ключове за автомобил или други вещи.

Върна шперцовете в джоба, но телефона скри под купчината дреболии в чекмеджето. Дрънченето на накити и други неща накара Бонър да се размърда. Шумът на въздуха в тръбичката се засили и той отвори очи тъкмо когато тя отдръпваше ръката си от чекмеджето. Бонър понечи да надигне горната половина на тялото си, но усети веднага, че нещо не е както очакваше. Опита да раздвижи и дясната си ръка, но тя беше окована към рамката на леглото. Вдигна лявата си ръка към гърлото и напипа стърчащата тръбичка.

— Извадиш ли я, ще умреш — предупреди го Балард. Погледът му се впи в нея.

— Смазах ти трахеята — обясни тя. — Сега дишаш през тази тръбичка.

Очите му зашариха — оглеждаше стаята и обстановката. Без да мърда глава, изви очи и видя белезниците. Пак се взря в Балард и тя долови прозрението му. Май вече разбираше къде е и какво ще го сполети.

С едно светкавично движение издърпа тръбичката от гърлото си. Захвърли я над леглото в другия край на стаята. И гледаше втренчено Балард, докато лицето му почервеняваше. В този момент тя чу влизането на фелдшерите в апартамента.

30.

Разпитът се проточи часове, преди Балард да се увери окончателно, че Бонър е мъртъв. Двамата разпитващи стигнаха до въпросите какво се е случило, след като той издърпал тръбичката от гърлото си, както твърдеше тя.

— Я ме чуйте — защо ще ми скимне да му пъхам онази тръбичка в гърлото и да се опитвам да му спася живота, а после ще я вадя? — натърти тя.

— Тъкмо това се опитваме да изясним — отговори Сандерсън.

Капитан Джералд Сандерсън, наричан и Санди, беше старшият от двамата водещи разпита. И оглавяваше отдела по вътрешни разследвания — на него от години бе възложено да прочиства управлението от неподходящи ченгета, които се забъркваха в съмнителни престрелки, проявяваха опасна грубост спрямо задържани и други видове злоупотреба със сила. А при оказвания върху полицията натиск напоследък, при тези политически промени и в полицията, и сред обществеността, хората в управлението вече бяха убедени, че който се натресе в такава ситуация, просто ще бъде изритан. И конкретните обстоятелства на инцидента нямаха никакво значение. Задачата на Сандерсън беше да изтърка с шкурка всичко грапаво. Това означаваше да се отърват от всеки, чиито действия може да бъдат обявени за спорни от каквато ще да е гледна точка.

Първите две минути от разпита стигнаха на Балард да проумее това. Очевидно беше, че заподозрян в убийство я проследи и използва шперцове, за да проникне в дома й, докато тя спеше. Тя се защити и мъжът умря — по своя воля или не, а сега я стъпкваха в калта същите хора, на чиято подкрепа би трябвало да разчита. Целият свят й се струваше разкривен и за пръв път от години се прокрадна съмнението, че може да си загуби работата. И също за пръв път от години си каза, че това може и да не е толкова лошо.

Провеждаха разпита в стаята детективите от североизточния участък, който обхващаше Лос Фелис. Така и трябваше да бъде, въпреки това Балард се чувстваше като откъсната от своя участък и от хората, с които работеше. По едно време детектив Дуейн Хамъл, подчиненият на Сандерсън, излезе да вземе нови батерии за диктофона си и тя зърна лейтенант Робинсън-Рейнълдс в стаята с работните ниши отвън. Олекна й за миг, защото той можеше да потвърди каквото знаеше за нейното разследване. Не му бе споменала за Бонър, но той бе научил от последния й доклад, че е тръгнала по някаква следа.

Не бе поглеждала часовник, откакто я сепна нападението на Бонър. Нямаше представа колко дълго е спала. Взеха й телефона. Навън беше светло, когато Бонър й се нахвърли и когато в линейката обработиха раната на брадичката й. Но вече беше в стая без прозорци около два часа, както й се струваше.

— Хайде да свържем точките още веднъж — настоя Сандерсън. — Казвате, че не сте познавали Кристофър Бонър и не сте имали никакви контакти с него досега, така ли е?

— Да, така е. При първата ми среща с него… ако сте склонен да наречете това „среща“, аз се събудих, а той ме беше притиснал в леглото и се опитваше да напъха цевта на пистолета в устата ми.

— И как се е стигнало до това, че той е знаел къде живеете, явно е познавал графика ви на работа и е очаквал да спите в три часа следобед?

За Балард беше от полза, че Сандерсън вмъкна някакъв час във въпроса си. Сега можеше да пресметне, че в момента е между шест и седем часа вечерта. Но по-важен оставаше въпросът му как Бонър би могъл да научи кога тя е заспала. Нямаше начин Хойл да се досети в коя смяна работи тя и кога е свободна само от нейната визитна картичка или от краткия им разговор. Реши да не засяга това в отговора си.

— Както вече казах неведнъж по време на този разпит — започна Балард, — опитах се да задам въпроси на Денис Хойл вчера след панихидата за Хавиер Рафа. И явно го уплаших. В разследването на убийство един от основните въпроси е „Кому е изгодно?“. В този случай отговорът гласи: „На Денис Хойл“. Моят опит да му задам въпроси го подтикна да се пъхне в колата си и да потегли набързо. Не желаеше да разговаря с мен. И сега съм принудена да допусна, че се е обадил на Бонър, който е решил да се разправи с мен. Ето как се свързват точките в тази картинка.

— Необходимо е допълнително разследване, за да установим дали е така — заяви Сандерсън.

— Надявам се на това, защото не искам на Хойл да му се размине нападението срещу мен или убийството на Рафа.

— Разбирам ви, детектив. Един момент, моля.

Сандерсън се облегна на стола и сведе поглед към краката си. Балард се досещаше, че той крепи телефона на бедрото си и вероятно получава съобщения от други следователи в своя отдел. Когато работеше с партньор, тя използваше същия похват, за да получава информация навреме и да задава подходящи въпроси.

След като прочете най-новото съобщение, Сандерсън пак я погледна.

— Детектив, защо Хари Бош ви търси по телефона на всеки половин час?

Тя изобщо не спомена за Бош, докато разказваше какво се случи. И вече трябваше да внимава, за да не стъпи на някоя мина. Държаха я в изолация повече от два часа и нямаше как да знае дали екипът на Сандерсън е разпитвал Бош — имаше вероятност капитанът да е научил отговора. Налагаше се тя да направи необходимото, за да съвпадат версиите им, макар да не знаеше какво би казал Бош.

— Е, сигурно сте наясно, че Хари е пенсиониран служител на управлението. И преди съм работила по случаи, свързани с негови отдавнашни разследвания, затова се познаваме от четири-пет години и той в някаква степен пое ролята на мой наставник в професията. Но вече ви обясних каква е конкретната причина този път — балистичната експертиза установи връзка между убийството на Рафа и друг случай. Онова убийство, чиято жертва е бил Албърт Лий, е разследвано от Хари Бош преди девет години. Щом научих за тази връзка, свързах се с Бош да чуя какво мисли за случая и да получа от него някаква следа, доколкото е възможно.

— И успяхте ли?

— Да, именно информацията от Бош ми позволи да науча кой по-точно е имал изгода от убийствата. В случая с Албърт Лий неговият бизнес и застраховка са били подкрепени от стоматолог, който му е дал заем, за да не се разори веднага. А същият стоматолог е бил партньор с Хойл в друго начинание. Бош ми помогна да установя тези връзки. И за двете убийства подозренията се насочиха към Бонър. Но аз смятам, че му е било възложено от други да ликвидира двете жертви, както му е било възложено да убие и мен.

— От стоматолозите.

— Именно.

— И ако разговаряме с Бош, ще чуем същото от него, така ли? — осведоми се Сандерсън.

— Ако пожелае да говори с вас. Напуснал е управлението не по най-добрия начин. Ще се нуждаете от късмет.

— И няма никакъв романтичен елемент в отношенията ви с Бош, така ли?

— Ако бях мъж, който се е свързал с пенсиониран детектив, за да търси връзка между случаи, щяхте ли да ме питате за „романтичния елемент“?

— Значи ще смятам, че отговорът е „не“.

— Смятайте какво си искате, но аз не отговарям на такива въпроси. Доволна съм обаче, че всичко се записва.

Сандерсън се опита да я изпепели с поглед, но тя дори не мигна.

— Сега може ли и аз да ви задам въпрос? — попита тя.

— Винаги можете да задавате въпроси, но не обещавам да отговоря.

— Намерихте ли колата на Бонър?

— Защо питате за колата?

— Защото предполагам, че ако е дошъл с кола, паркирал е някъде в моя квартал, а в джобовете му нямаше нищо, освен шперцове. И затова допускам, че в неговата кола може да има телефон, портфейл, може би някакви записки и други вещи. Може би и оръжието, използвано при убийствата на двете жертви, с които се занимавам. На ваше място бих издирвала колата му много усърдно.

— Детектив, мога да ви уверя, че разследването продължава и извън тази стая. Няма за какво да се безпокоите.

— Чудесно. А медиите? Надушиха ли вече какво става?

— Детектив, в тази стая аз задавам въпросите. Още един човек се опитва упорито да се свърже с вас по телефона и искам да ви попитам за него. Гарет Сингъл — фелдшерът, който според вас ви е давал указания как да направите импровизирана трахеотомия. Търсил ви е по-често и от Хари Бош. Защо го прави?

— Ами няма как да съм сигурна, преди да съм говорила с него, но доколкото мога да отгатна, той иска да знае дали съм добре.

— Загрижен е за вас.

— Да, така мисля.

Балард се напрегна в очакване на нов „романтичен“ въпрос, но Сандерсън я изненада.

— Благодаря ви, детектив. Смятам, че засега получихме достатъчно информация от вас. Ще работите само в участъка, докато не приключи това разследване. И дотогава ви заповядвам да не се свързвате с медии и да не обсъждате с техни представители този инцидент. Ако ви потърси някой от медиите, ще го препратите към…

— Един момент — прекъсна го Балард. — Кой ще се занимава със случая? Няма да го зарежем, докато вие и хората ви умувате дали съм сторила нещо нередно.

— Доколкото разбрах, случаят вече е прехвърлен на Западното бюро по убийствата. Те ще поемат разследването. Според вашите показания става дума за самоубийство. Сигурен съм, че ще приключат бързо и ще се върнете към обичайната си работа.

— Не говоря за самоубийството на Бонър, а за случаите на Хавиер Рафа и Албърт Лий.

— И с това ще се занимава Западното бюро.

И чак сега Балард прозря подмолната игра. Кристофър Бонър беше бивш служител на управлението в Лос Анджелис и това го превръщаше в проблем за доброто име на полицията. Не само имаше огромно позорно петно, защото бившият полицай вероятно е бил наемен убиец и преди, и след като е напуснал службата, а и не се знаеше какви връзки би могъл да запази в управлението до ден-днешен. Но въпросите на Сандерсън вече й подсказаха колко здрави може да са били тези връзки. А като се добавят и липсващите следствени дела, скандалът можеше да избухне като бомба в медиите. Най-добре беше всичко да си остане разпокъсано. А намирането на връзката между убийствата на Албърт Лий и Хавиер Рафа, и особено разкриването им можеше само да навреди на управлението.

— Знам какво ще направите! — избълва тя.

— Нима? — повдигна вежди Сандерсън. — И какво ще направя, детектив?

— Ще заметете всичко под килима. Както винаги. Това управление е затънало до ушите в кал. Май вече не ни пука за жертвите. Съществуваме, за да служим на собственото си добро име, а не на гражданите.

— Приключихте ли с изразяването на мнението си?

— О, да, приключих. Къде ми е телефонът? И къде ми е пистолетът? Искам си ги.

Сандерсън се озърна към Хамъл, който се бе върнал и стоеше с гръб към вратата.

— Телефонът е у нейния лейтенант — съобщи помощникът му.

Сандерсън се вторачи в нея.

— Питайте лейтенанта си за телефона. Вашето оръжие се изследва от съответните отдели. Ще ви го върнат, когато моментът е подходящ за това. Междувременно поискайте от лейтенанта си да ви дадат друг пистолет от оръжейната. Но може и да не е необходимо, защото временно ще работите само в участъка си. — Той почака дали Балард ще каже нещо, но тя мълчеше. — Значи нямаме повече работа тук според мен.

Всички се изправиха. Двамата от отдела за вътрешни разследвания бяха по-близо до вратата и Балард ги остави да излязат първи. В стаята отвън Робинсън-Рейнълдс я чакаше в празна работна ниша. Външните прозорци тъмнееха.

Лейтенантът се оттласна от бюрото, на което се подпираше, скръстил ръце на гърдите си.

— Рене, добре ли си?

— Добре съм.

— Ще те закарам до апартамента.

— При тебе ли е моят телефон?

— Да, те ми го дадоха.

Той бръкна в джоб на сакото и върна телефона на Балард. Тя погледна екрана за пропуснати обаждания. Последното беше пак от Бош преди пет минути.

Реши да говори с него, когато е сама, но пред очите на лейтенанта написа припряно текст, че с нея всичко е наред и ще му се обади след половин час.

След десет минути беше на седалката вдясно от Робинсън-Рейнълдс в неговата кола, каза му да кара към авеню „Комънуелт“ и да завие на юг.

— Може би искаш да си вземеш някои неща и да нощуваш другаде за известно време — предположи лейтенантът. — При приятелка, да речем, а ако предпочиташ хотел, ще измисля как да изкрънкам от управлението да ти покрие разходите.

— Няма нужда — успокои го Балард.

— Сигурна ли си? В стаята ти вероятно е страшна бъркотия благодарение на криминалистите.

— Имам широк диван.

— Така да бъде, Рене.

— Какво ще стане със Западното бюро?

— Какво трябва да става с тях?

— Рос Бетани ми се обади да му прехвърля случая. Трябваше да се срещна с него утре.

— Ами срещнете се. Прехвърлянето си остава в сила.

— Иска ми се да знам дали ще свършат някаква работа. Бонър е работил в нашето управление. Докато седях вътре със Сандерсън, взех да надушвам, че доникъде няма да стигнем, защото разкриването на случая ще означава разгласяване на истината — ветеран от полицейското управление на Лос Анджелис е бил наемен убиец.

— Ти наистина ли мислиш, че ще го прикрият?… Убийство?

— Две убийства. Най-малко две. Да, мисля — Бонър е мъртъв, а той е стрелял. И за Сандерсън това приключва всичко. Ако направи следващата крачка и подгони хората, които са поръчвали убийствата, става твърде опасно, защото всички останали мръсотии на Бонър ще се разчуят и хората пак ще сритат задника на управлението.

— Балард, не си съчинявай.

Тя забеляза, че отново се обръщаше към нея с фамилното й име.

— Не си съчинявам. Такава е реалността, в която живеем.

— Може би — отвърна лейтенантът. — Но това ще бъде реалността на Западното бюро, не нашата. Просто спазвай правилата, Балард. Прехвърли случая на онзи техен човек и се заеми с разследването за Среднощните.

— Схванах.

Изрече думата с ядна решимост никога да не я произнесе отново.

31.

Балард мина през централния двор, за да се качи по стълбите, защото асансьорът беше твърде муден. Но преди да опре крак на първото стъпало, някой я повика. Обърна се и видя мъж, който излизаше от своя апартамент на първия етаж. Тръгна към нея. Беше онзи мотоциклетист, когото срещна през празничните дни, но вече не успяваше да си спомни името му.

— Здрасти — поздрави го тя.

— Голяма щуротия стана днес тук — рече той. — Всичко наред ли е?

— Да, вече всичко е наред.

— Питам, защото ми казаха, че някакъв нахълтал и се опитал да ви убие.

— Вярно, опита се. Но ситуацията е по-сложна, полицията разследва случая.

— Ама нали и вие работите в полицията?

— Да, но не разследвам самата себе си, затова нищо не мога да ви кажа.

Тя понечи да тръгне нагоре по стъпалата.

— Не сме свикнали с такива случки тук — заяви нейният съсед.

Балард пак го изгледа.

— Много добре, щом е така. И аз не съм свикнала.

— Вижте, знам, че сте отскоро при нас. И се надявам подобни неща да не се случват често. Като председател на сдружението на собствениците смятам, че е мое задължение да ви го кажа.

— Извинете, забравих името ви.

— Нейт. Срещнахме се в…

— В гаража, помня. Сега ме чуйте, Нейт — не смятам за нормално някой да се опита да ме убие в леглото ми. Трябва обаче да знаете, че той беше непознат за мен човек и е влязъл с взлом, затова си помислих, че на следващото събрание на собствениците не е зле да обмислите отново мерките за сигурност тук. Все някак е успял да влезе и ще ми бъде много неприятно, ако на сдружението на собствениците бъде потърсена отговорност за нещо. Може да ви струва скъпо.

Нейт посърна.

— Аа… да, напълно съм съгласен. Аз… ще свикам извънредно събрание, за да обсъдим мерките за сигурност в сградата.

— Добре. Бих искала да науча какво сте решили.

Този път се извъртя към стълбата и Нейт не измисли какво още да й каже. Тя изкачи стъпалата през едно и откри, че входната врата на нейния апартамент е оставена отключена от разследващия екип. Типичната за това управление немарливост. Заключи, щом влезе, и побърза да отиде в спалнята. Чекмеджето с ненужните дрънкулки, което бе издърпала от нощното шкафче при разправиите с Бонър следобед, още си беше на пода. По дръжката имаше прах за открояване на отпечатъци. Разрови дреболиите вътре и намери телефона с предплатена карта, който скри там. Отвори го и установи, че или е изключен, или е останал без заряд в батерията.

Опита го, търсеше бутон за включване, но не намери. Задържа палец върху бутона 0, нищо не се случи. Опита с бутона 1 и най-после екранчето светна. Щом апаратът се включи, тя провери за съхранени номера и скорошни обаждания. Нямаше нищо, но в приложението за съобщения имаше едно-единствено от 16.30 часа същия ден, изпратено от зоната с код 818. Състоеше се от една дума: „Докладвай“.

— Спипах те — прошепна тя.

Взираше се в телефона, докато умуваше какво да направи сега. Трябваше да бъде много предпазлива и сдържана. При неправилна реакция тази следа щеше да изчезне като цигарен дим във вятър. Възползваше ли се от телефона по какъвто и да е начин, можеха да я обвинят в укриване на веществено доказателство. Отиде в кухнята и сложи телефона в затваряща се торбичка. Извади своя телефон и се обади на Бош.

— Искаш ли да отидем на едно място?

— Готово — отвърна той. — Кога?

— Сега.

— Ела да ме вземеш.

— Тръгвам веднага. И… хм, нужен ми е пистолет. Още изследват моя, а резервният е в шкафчето ми в участъка.

— Не е проблем.

Харесваше й как Бош отговаряше без колебание. И без да задава въпроси.

— До скоро — каза му тя.

32.

Щом излезе от гаража, Балард обиколи квартала и откри екип криминалисти, които си вършеха работата под преносими лампи на „Хувър“, на една пресечка зад нейния блок. А камион на управлението, пригоден за превоз на леки коли, доближаваше на заден ход черен „Крайслер 300“. Под една от лампите бе сложена сгъваема маса и Балард позна мъжа с папка, който, изглежда, попълваше протокол за веществени доказателства. Отби до бордюра, излезе и тръгна към лампите.

— Здравейте, Рино.

Той вдигна глава и явно също я помнеше от повикването в къщата на Синди Карпентър.

— Здравейте, детектив Балард. Как сте? Чух, че ви се разминало на косъм.

— Така си беше — призна тя. — Вие ли извършихте огледа и на моя апартамент?

— Да, аз.

— Превъзходно. А това е колата на мръсника, нали?

— Това е, ей сега ще я откараме в залата за снемане на отпечатъци.

— Къде намерихте ключа?

— При предната лява гума.

Балард огледа масата. Имаше три торби за веществени доказателства от кафява хартия с червени лепенки по горния край. На едната личеше допълнителна лепенка с предупреждение, че вътре има огнестрелно оръжие. Тя се постара да не издаде вълнението си и да се държи сякаш вече е осведомена за всичко.

— Това ли е „Валтер П“ калибър 22?

— Същият. И него намерихме залепен за калника отвътре. Не е най-доброто скривалище за оръжие, защото е първото или второто място, което проверяваме. А онзи уж бил ченге… поне така чух.

— Патрони имаше ли?

— Само каквото имаше в пълнителя.

— „Ремингтън“, нали?

— Такива са, да.

— Ясно, пожелавам ви приятна вечер.

— И на вас също.

Балард се върна в колата си. Тя беше убедена, че с този пистолет, намерен в калника на колата на Бонър, са били извършени двете убийства, които успя да свърже.

Потегли към дома на Бош и погледна часовника на таблото. Пресметна, че ще успее да вземе Бош и да стигне до дома на Хойл около единайсет часа вечерта. Късната вечер щеше да наклони везните в нейна полза. Никой не се радва при появата на полицай пред прага му по това време.

Телефонът избръмча — търсеше я Гарет Сингъл.

— Ей, Гарет!

— Здрасти, Рене. Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Толкова се радвам да го чуя от тебе.

— Благодаря ти за помощта. Извинявай, ако ти се е сторило, че те навиквам.

— Няма такова нещо. Но си казах, че сигурно ще искаш да научиш нещо — някакви ваши детективи бяха допреди малко тук да говорим за случката.

— Какви „наши детективи“?

— Не запомних точно. Вие отвъд оградата си имате толкова служби, че се обърквам.

— Ти какво им каза?

— Само как ти помогнах в опитите да спасим онзи и как проверих състоянието му по „Фейс Тайм“.

Балард изобщо бе забравила, че използва приложението, за да провери Сингъл визуално разреза при импровизираната трахеотомия в шията на Бонър. След стреса и притока на адреналин в борбата на живот и смърт някои моменти се замъглиха и подробностите изчезнаха от паметта й. Тя дори не спомена за разговора по „Фейс Тайм“, докато я разпитваха от отдела по вътрешни разследвания. Според нея този пропуск беше напълно обясним — тъкмо по тази причина предпочиташе да разговаря с жертви на насилие няколко пъти в различни дни. И сега се убеди от собствен опит как подробностите изплуват с времето.

— Ех, колко жалко, че не си го записал — промълви тя.

— Не… всъщност имам запис — възрази той. — Имам си приложение за това. Помислих, че е по-добре да имаме запис, ако се наложи да прегледаме всичко отново.

— Каза ли им за записа?

— Ами да, те го поискаха.

— Значи си им дал… Чакай малко, говориш по своя телефон.

— Просто им изпратих видеозаписа. Не бих им дал телефона си.

— Страхотно, можеш ли да го изпратиш и на мен? Само искам да го видя.

— То се знае. Имаш ли други проблеми? Питам, защото тези хора задаваха много въпроси за тебе.

— Доколкото знам, всичко ще се нареди добре за мен. Още съм на работа. По-точно, очаква се да не мърдам от бюрото, докато не представят доклада си.

— Значи не бива да ти отнемам повече време.

— Хайде да поприказваме утре, искаш ли? Нещата ще се уталожат дотогава.

— Бива. Пази се.

— И ти.

Олекна й да знае, че има видеозапис поне на част от случая, заради който я разследваха. Знаеше, че каквото и да е успял да запише Сингъл, ще потвърди казаното от нея при разпита. А и беше щастлива, че той й се обади.

Усмивка огряваше лицето й в тъмната кола.

33.

Не се отправи веднага към дома на Бош, а се отби в участъка, за да се прехвърли в една от немаркираните коли на отдела по наркотиците, да вземе радиостанция и да събере книжа в две папки, които бяха само част от представлението. Взе ключовете за „Мустанг“ с аудио и видео апаратура и се върна на паркинга да потърси возилото. Натъкна се на лейтенант Ривера, който стоеше при отворения багажник на своята кола. Май тъкмо идваше на работа. Балард не очакваше Сандерсън и неговият отдел да обхванат мнозина в разследването си и реши сама да поговори с Ривера.

Тръгна към него, докато той вадеше пистолета си от сейфа в багажника.

— Балард, ти не си ли в почивка тази нощ? — попита лейтенантът.

— В почивка съм, но върша работа за дневната смяна. Лейтенант, имам един въпрос към тебе.

— Казвай.

— Снощи те попитах дали познаваш Кристофър Бонър. И ти му се обади след това, нали?

Ривера печелеше време, като слагаше пресилено бавно пистолета си в кобура и затваряше багажника.

— Ами… да, май го направих. Защо питаш?

Тя предположи, че Ривера е проспал деня и не е научил за станалото.

— Защо днес той влезе с взлом в моя апартамент и се опита да ме убие.

— Какво!? — възкликна лейтенантът.

— Някак е научил, че съм по петите му. Големи благодарности, лейтенант. Дано не е научил адреса ми от тебе.

— Задръж малко, Балард. Нищо подобно не съм му казвал. Само споделих, че някой ме попита за него… каквото би направил всеки за свой приятел. Ти не спомена, че го разследваш. Само каза, че името му се е появило в твой случай. Това беше и това му казах. Влязъл с взлом, така ли? Господи, нямах…

— Мъртъв е.

— Мъртъв ли?

— Аха. И може би ще ти се обадят от отдела по вътрешни разследвания.

След тези думи тя се отдалечи от него доволна, че е открила връзката, но това не запълваше всички пролуки. А и беше убедена въпреки подхвърлянето за отдела по вътрешни разследвания, че нищо не заплашва Ривера. Не й се вярваше Сандерсън да продължи разследването си по-усърдно, отколкото досега.

Минаха пет минути, докато намери немаркираната кола на огромния паркинг. След това трябваше да я зареди на служебната бензиностанция от другата страна на улицата. Най-после успя да подкара към хълмовете и къщата на Хари Бош.

Мина още час, докато спре пред дома на Денис Хойл, Бош седеше до нея и бе чул всичко за нейния замисъл.

— Хайде да го направим — подкани тя.

Излязоха от колата и доближиха къщата. Над входната врата светеше лампа, но почти всички прозорци тъмнееха. Балард натисна звънеца, после потропа на вратата. Не забеляза охранителна камера.

След повторното тропане и натискане на звънеца Хойл най-сетне отвори. Носеше долнище от анцуг и фланела с дълги ръкави, на която имаше силует на сърфист. Държеше мобилен телефон.

— Пак ли вие двамата? — сопна се той. — Какво е това, по дяволите? Наближава полунощ.

Личеше си, че е изненадан, но Балард не би могла да отгатне дали е заради толкова късното посещение, или заради факта че още е жива.

— Доктор Хойл, наясно сме колко е късно — каза Балард. — Но предположихме, че не бихте искали да ви посетим през деня, за да гледат и съседите ви.

— Какво? Арестувате ли ме? Защо? Аз бях заспал!

Заради работата в нощната смяна тя бе чувала неведнъж нелепото възражение за прекъснатия сън, сякаш това можеше да предпази някого от арест или разпит. Посегна с ръка към белезниците на кръста си и се постара Хойл да ги види. Стара хитрина, за да засили заблудата му, че ей сега ще бъде задържан.

— Налага се да говорим с вас — настоя тя. — Можем да го направим тук или в участъка в Холивуд. Вие избирате.

— Добре, нека е тук — съгласи се Хойл. — Искам да говорим тук. — Изви глава към тъмното антре. — Но семейството ми е…

— Да говорим в колата.

Той още се двоумеше.

— На предната седалка — добави Балард. — Докато говорим, няма да ви откараме никъде. — Уж за да го насърчи, тя пак окачи белезниците на колана си. — Моят партньор ще стои отвън, разбрахме ли се? Отзад е твърде тясно. Ще разговаряме само вие и аз. Пълна конфиденциалност.

— Така изглежда, но е твърде странно — промърмори Хойл.

— Щом ви се струва странно, да влезем в къщата и ще се опитаме да не събудим никого.

— Не, не съм против да е във вашата кола. Стига да не ме водите никъде.

— Можете да излезете от колата, когато пожелаете.

— Добре, да вървим.

Бош тръгна пръв по каменните плочи на алеята през грижливо окосената морава.

— Това да не е собствената ви кола?

— Е, да, затова ви се извинявам предварително, малко е мръсна.

Бош отвори за Хойл вратата на пътника и зъболекарят влезе в колата. Бош затвори вратата, погледна Балард, която заобикаляше откъм страната на шофьора, и кимна. Щяха да се придържат към плана.

— Остани отпред — прошепна тя.

Тя също отвори вратата и седна вътре. През предното стъкло виждаше Бош, който се подпря на бронята отдясно.

— Изглежда твърде стар, за да е още на работа като детектив — отбеляза Хойл.

— Най-възрастният действащ детектив в Лос Анджелис — заяви Балард. — Само не му споменавайте, че съм го казала. Ще се вбеси.

— Не се притеснявайте, няма да изтърва нито дума. А вие двамата защо нямате служебна кола?

— В онази, която ни е зачислена, отоплението се повреди. Затова дойдохме с моята. Студено ли ви е? Сигурно замръзвате.

Тя пъхна ключа и го завъртя за включване на оборудването. Таблото светна и тя протегна ръка към регулатора на отоплението.

— Кажете ми, ако искате да е по-топло.

— И така е добре. Хайде да приключваме по-бързо. Утре ще започна работа рано.

Балард пак погледна Бош, който беше скръстил ръце на гърдите си и навел глава в позата на човек, комуто са омръзнали тези нескончаеми разговори. А Хойл се вторачи през стъклото във входната врата на дома си, сякаш си напомняше, че първо трябва да изтърпи всичко това, за да се прибере. Тя се възползва от разсеяността му, плъзна ръка под таблото и включи системата за запис. Колата беше оборудвана с три скрити камери и микрофони за запис на контролирани покупки на наркотици. Всичко казано или направено щеше да бъде записано на чип в устройство, монтирано в багажника.

— Така, длъжна съм да започна със стандартното предупреждение за вашите права — поде Балард. — Правилата за работа в управлението изискват това при всеки разговор, дори когато събеседникът не е заподозрян, за да не отхвърли съдът показанията…

— Не знам какво да кажа — усъмни се Хойл. — Нали уж искате само да поговорим, защо трябва да ми обяснявате правата? Това не е…

— Изслушайте ме — просто ще ви предупредя за правата и ще ви попитам дали ме разбрахте. Нататък всичко зависи от вашия избор: да говорите с мен или да не говорите.

Хойл завъртя глава и хвана ръчката за отваряне на вратата. Балард се досети, че губи контрол.

Натисна бутона за сваляне на стъклото и подвикна на Бош, който заобиколи и дойде при нея. Тя грабна радиостанцията от централната конзола между седалките и му я подаде.

— Може би ще се нуждаем от кола за превоз на задържан. Ще се погрижиш ли?

— Разбрах — отвърна Бош и понечи да вземе радиостанцията.

— Чакайте, чакайте — спря ги Хойл. — За бога, съгласен съм да ми обясните правата. Ще говоря с вас, само да свършваме по-скоро.

Балард отдръпна ръката си и Бош кимна. Всичко протичаше както го намислиха.

Затвори прозореца и се обърна към Хойл. Повтори по памет стандартния текст за правата му съгласно „закона Миранда“ и той потвърди, че ги разбира и се съгласява да говори с нея.

— Добре, да започнем.

— Задавайте въпросите си.

— След разговора ни на панихидата вчера на кого се обадихте?

— Да съм се обадил ли? На никого. Върнах се вкъщи.

— Дадох ви моя визитна картичка. Трябва да знам на кого казахте за мен.

— Вече ви отговорих, че не съм казвал на никого.

Хойл повиши глас толкова, че Бош го чу и се озърна през рамо към Балард. Тя кимна едва забележимо. Бош извади телефона си и набра номер. Отдръпна се пред колата, докато чакаше да се свърже.

— На кого се обажда? — попита Хойл.

— Не знам — отговори тя. — Но вие би трябвало да помислите добре, доктор Хойл.

Тя млъкна и се взря в Бош. Той долепи телефона до ухото си за няколко секунди, свали ръката си и прекъсна обаждането. Балард погледна телефона, който Хойл още стискаше в ръката си. Екранът оставаше тъмен. Хойл не бе изпратил съобщението „Докладвай“ на номера на Бонър, поне не от този телефон. Оставаше въпросът кой го е изпратил.

— За какво да помисля? — попита Хойл.

— Това е един от моментите, когато взетото решение ще повлияе на остатъка от живота ви.

Хойл пак се изви към вратата и хвана дръжката.

— Вече ме сплашвате. Махам се.

— Ако излезете, при следващата ни среща ще вляза насила със заповед за арест и ще ви извлека навън пред погледите на съседите.

Хойл се вторачи в нея.

— Какво искате?!

— Знаете какво искам. На кого се обадихте след разговора ни на панихидата?

— На никого!

Балард се пресегна към задната седалка.

— Доктор Хойл, искам да видите нещо.

Взе две дебели папки и ги сложи в скута си.

— Искам да разберете — продължи тя, — че ровим около вас още от случаите на Албърт Лий и Джон Уилям Джеймс.

— Какво ровите?

— Всичко. Факторинга, застрахователните измами, общата фирма с вашите приятели, убийствата…

— О, господи, това не може да ми се случва!

— Случва ви се. И затова се налага да направите избор. Да ми помагате или да ми пречите. Защото ако вие не ми помогнете, отивам при следващия партньор. Ако и той не иска да помага, при следващия. Все някой ще се окаже благоразумен. И вече ще бъде твърде късно за останалите. Нужно е да изправя само един от замесените пред разширен съдебен състав. Очаквах да сте вие, но няма значение кой ще бъде.

Хойл се наведе и за миг й се стори, че ще повърне пред седалката. Но той отметна назад глава със затворени очи и окаяно изражение.

— За всичко е виновен Джейсън. Изобщо не биваше да…

— Джейсън Абът ли? — уточни тя.

— Не, няма да чуете нито дума повече от мен, докато не ми обещаете закрила. Той ще насъска онзи човек срещу мен!

— Можем да ви защитим. Но в момента трябва да получа от вас каквото ми е нужно. Какво казахте за мен след панихидата? Това е първият въпрос.

— Да, да, добре. Казах на Джейсън. Казах му, че ченгетата са ме приклещили, а той ми се разкрещя, че изобщо не бивало да ходя на онази панихида.

— Знаете ли кой е Кристофър Бонър?

— Не знам.

— Кой намираше хората, на които вие и другите давахте пари назаем?

— Джейсън си имаше някакъв човек за това. Аз не се забърквах.

— И не знаехте, че той ще се погрижи те да бъдат…

— Не! Никога не съм подозирал. Не знаех чак докато той не го направи. А после стана прекалено късно. Вече изглеждаше, че и аз съм виновен. Като останалите.

— Значи просто се примирихте.

— Нямах избор. Не проумявате ли? Не исках да ме убият. Вижте какво сполетя Джей.

— Джон Уилям Джеймс, нали?

— Да. Каза на Джейсън „стига толкова“ и знаете какво му сториха.

— А неговата съпруга участваше ли във всичко това?

— Не, не, не… тя не знае нищо.

— Колко пъти?

— За какво питате?

— Знаете за какво. Колко пъти факторингът навлече смърт на някого?

Хойл наведе глава, сякаш се срамуваше, и стисна клепачи.

— Ако ме излъжете само веднъж, не бих могла да ви помогна — натърти Балард.

— Шест пъти. Не, седем. Хавиер Рафа беше седмият.

— Седем с Джеймс ли?

— Да… Да.

Балард се взря в Бош през стъклото. Той ги наблюдаваше, но не чуваше какво говори Хойл. Погледите им се срещнаха и тя кимна. Получи каквото искаше. Имаше видеозапис с Хойл.

— Докторе, върнете се вкъщи — каза тя. — И не казвайте на никого за този разговор, защото ще науча и направо ще ви закопая.

— Добре. Но какво да правя сега?

— Просто чакайте. Ще ви потърси детектив Бетани. Рос Бетани. Той ще ви каже какво да правите.

— Разбрах.

— Вече можете да излезете от колата.

34.

Бош бе взел термос с кафе. Когато Балард спря пред дома му, той излезе с термоса и две пластмасови чаши с капачета. Тя каза, че едва ли ще чакат някого в засада, но той отвърна, че не се знае предварително.

За нея той открай време си беше пример и наставник в разследването на убийства. Още от нощта, когато го завари да ровичка в досиета много след пенсионирането си. Тя не можеше да прецени дали е така заради мъдростта и опита му, или пък с опита идваше мъдростта, но беше уверена, че той не е само неин помощник. Бош беше човекът, с когото се съветваше и му се доверяваше.

Добраха се до дома на Джейсън Абът чак след един часа през нощта. В къщата беше тъмно, никой не се отзова на упоритото тропане по вратата. Двамата обсъждаха дали е знаел, че примката се затяга около него, и дали е побягнал. Но предположението не се съчетаваше с фактите, които им бяха известни. Може да бе научил, че Бонър е мъртъв, но и това беше пресилена догадка, защото самоубилият се в апартамента й мъж не носеше никакви документи. Балард знаеше, че е Бонър, защото бе виждала негова снимка. Но отделът по съдебна медицина не можеше да разгласи самоличността му, преди да е била потвърдена с пръстови отпечатъци и с други средства.

Балард смяташе, че в най-добрия за Абът случай той знаеше единствено за изчезването на Бонър. Убиецът не бе отговорил на съобщението, нито го бе уведомил по някакъв начин какво се случва. Възможно беше Абът да е минал с кола в нейния квартал и да е видял полицаите там, но трудно би събрал достатъчно информация, която да го подтикне да се укрие. Само Балард разполагаше с всички факти и ги бе споделила единствено с Бош.

Решиха да почакат тук и да дебнат ще се върне ли Абът. И така стигнаха до кафето в термоса.

— Как се досети, че накрая ще се озовем тук… може би до края на нощта? — попита тя.

— Не съм се досетил. Просто дойдох подготвен.

— Ти си като онзи герой от книгите на Джоузеф Уемба. Оригинала… Не, Оракула беше. Наричаха го Оракула, защото вече бе виждал всичко.

— Харесва ми да съм Оригинала.

— Хари Бош-Оригинала. Добре звучи.

Той се пресегна към задната седалка да вземе термоса.

— Можеш ли да си представиш, че ще спреш някога? — попита тя.

— Май ако спра, всичко ще спре за мен, нали разбираш? — отговори той.

Сложи двете чаши на таблото в колата и се приготви да ги напълни.

— Искаш ли?

— И още как, но ти поспи, ако искаш. За мен това е нормалното работно време, свикнала съм.

— Работа по тъмно.

— Каза го съвсем точно.

Той й подаде чашата, пълна с кафе без мляко или сметана, и предупреди:

— Горещо е.

— Благодаря. Но наистина е така — поспах добре, преди Бонър да ме събуди. Една чаша ми стига да будувам цялата нощ. Ти можеш да спиш.

— Ще видим. Поне засега ще ти правя компания. А колата? Онези от борбата с наркотрафика няма ли да се нуждаят от нея сутринта?

— Ако ми беше задал този въпрос преди година, щях да ти отговоря… всъщност едва ли бих могла да я взема. Но сега, след смъртта на Джордж Флойд, загъването в ковид, орязаното финансиране на управлението и всичко останало? Никой не си мърда пръста. Дори не попитах може ли да взема колата. Просто я използвам, защото на никого няма да липсва.

— Не знаех, че вече е толкова зле.

— Много хора започнаха само да отбиват номера. Престъпността расте, арестите намаляват. И мнозина напускат. Откровено казано, Хари, дори аз вече се замислям да напусна. Ти как си настроен да се сдобиеш с партньорка?

Зададе въпроса с усмивка, но до голяма степен беше сериозна.

— По всяко време ще те приема… стига да не искаш редовно заплащане. Много години стаж не ти стигат за пенсия, нали?

— Вярно, но поне ще си получа парите, които досега съм внесла в пенсионния фонд. И си мисля, че мога пак да спя на плажа.

— Тогава трябва да си вземеш ново куче.

Балард се засмя и се сети за Пинто — кучето, което щеше да види скоро. Но нямаше да го бива особено като пазач.

— И все пак — добави Бош — винаги е по-лесно да промениш някоя организация отвътре. Уличните протести няма да постигнат същото.

— Да не смяташ, че съм подходяща за началник? — отвърна с въпрос Балард. — Трябва да си от работещите на десетия етаж в управлението, за да промениш нещо.

— Не е задължително. Открай време си мисля, че ако се бориш за доброто, това се забелязва. И може би човекът до тебе ще започне да постъпва като тебе. Правилно.

— Не бих казала, че в управлението е така напоследък.

Тя отпи от горещата течност, стори й се, че разпозна веднага марката кафе. Вдигна чашата като за наздравица.

— Откъде го вземаш?

— От дъщеря си — обясни той. — Тя все опитва разни неща, а после убеждава и мен. И това кафе ми хареса.

— И на мен. Мади има чудесен вкус. Ти май спомена, че имала приятел?

— Да, вече живеят заедно. И дори са в твоя квартал. Още не съм им гостувал. Не са ме канили.

— И къде по-точно?

— Тръгваш по „Франклин“, след моста „Шекспир“ при „Сейнт Джордж“ завиваш по първата пресечка наляво. И нагоре към водоема.

— Нали уж никога не си бил там.

— Ами сещаш се — трябваше да проверя що за място е. Да речем, че не съм бил вътре.

— Какъв баща си само! Кое е момчето? Имаш ли някакви опасения заради него?

— Не, момчето е добро. Занимава се с декори във филмовата индустрия.

— Значи е в профсъюза?

— Така си е. Изкарва немалко пари, а трябва да стигат и за двамата, защото Мади още учи в академията. Миналата година не беше много благодатна за него, но през тази положението се подобрява. Дадох им нещичко, за да свързват двата края.

— Ти им плащаше наема, нали?

— Поне в началото, да.

— Какъв баща си само…

— Повтаряш се. А и вече се чувствам по-скоро като дядо.

— Стига де. Хари, още с много случаи има да се занимаваш.

— Особено ако имам и партньор.

Балард се засмя, после двамата се смълчаха. Но тя се почувства неловко, че оплю управлението, за работа в което се подготвяше неговата дъщеря.

— Съжалявам, че казах толкова тежки думи за управлението — подхвана тя. — Това е само лош период, а когато Мади завърши академията, ще бъде част от новото полицейско управление на Лос Анджелис.

— Да се надяваме.

Пак млъкнаха и след малко тя чу равномерното дишане на Бош. Изви глава към него. Той само бе склонил глава напред и се бе унесъл. Пръстите му още стискаха празната чаша. Какви навици…

Балард извади телефона си, за да провери съобщенията. Гарет Сингъл й бе изпратил видеозаписа от разговора във „Фейс Тайм“, след като се убеди със собствените си очи, че Бонър беше интубиран правилно. Тя изключи звука и пусна записа, но го спря почти веднага, защото я обзе нежелание да вижда Бонър.

В браузъра на телефона отвори сайта на „Разходки с опашатковци“. Стигна до страницата на Пинто, който щеше да види скоро. Имаше няколко снимки на кучето, направени в приюта.

Бе поместен и кратичък видеоклип с кучето и неговите стопани в приюта. Изглеждаше будно животинче и явно искаше да го харесват, но беше и нащрек, може би заради лош опит в миналото. Но пък Балард имаше добри предчувствия за Пинто. Нямаше търпение да го види и да го отведе в дома си.

Затвори клипа, щом чу сигнал за ново съобщение. Отначало й се стори, че е от телефона на Бош. Сигналът се повтори — трябваше да е от еднократния боклук на Бонър в торбичката, която бе прибрала в джоб на якето си. Хвана торбичката и успя да отвори сгъваемия апарат, без да го вади.

Само две думи: „Какво става?!“.

Тя погледна Бош. Още спеше с опряна в гърдите брадичка. Искаше й се да отговори на съобщението, за да примами събеседника на Бонър за среща. Бош би могъл да й помогне със съвет, за да не затъне в юридически проблеми с това хрумване, но нямаше желание да го буди.

Огледа телефона — зарядът в батерията се изчерпваше, а зарядното от нейния айфон не подхождаше. Скоро щеше да стане безполезен, докато не бъде зареден отново.

Поддаде се на приумицата и започна да набира отговор: „Бъркотия. Среща в лабораторията“.

Зачака и след около минута телефонът забръмча — обаждаше се абонатът от същия номер, който бе изпратил съобщението. Тя отказа разговора и изпрати ново съобщение: „Не мога да говоря. Има хора“.

Незабавен отговор: „Каква бъркотия?“.

И тя написа веднага: „Ще ти кажа в „Краун“. Да или не?“.

Изниза се повече от минута преди новото съобщение: „Кога?“.

И тя не се помайваше: „Сега. Портата да е отворена“.

Чакаше, но не получи нищо друго. Значи среща щеше да има. Завъртя ключа на колата и чак тогава се огледа към Бош. Боботенето на двигателя го разсънваше. Той отвори очи.

— Потегляме — осведоми го тя. — Уговорих среща в „Краун Лабс“.

— С кого?

— Още не знам.

35.

Портата на оградата пред „Краун Лабс“ бе оставена отворена, както Балард поиска. Имаше само една кола на паркинга, когато двамата с Бош пристигнаха. „Тесла“ модел S със специално поръчан регистрационен номер — 2TH DOC. Балард паркира плътно зад нея, за да не може да мръдне.

— А сега да проверим дали Хойл каза истината.

Взе радиостанцията и помоли централата да проверят номера. Оказа се, че е на корпорация със същото име — „2th Doc“.

— Една от фирмите, до която проследих собствеността върху лабораторията — добави Бош. — Президент е Джейсън Абът.

— Както се очакваше — каза тя.

Излязоха и доближиха вратата с анимационния зъб на табелата. Балард прецени, че са под един от маршрутите за захождане към летището „Бърбанк“. По това време нямаше полети, но още можеше да надуши лекия дъх на изгорял керосин.

Тя огледа краищата на покрива и забеляза охранителни камери на предните ъгли на сградата и над вратата. Нямаше да изненадат никого.

Вратата беше отключена. Балард отвори и влезе първа, Бош вървеше плътно след нея. Попаднаха в малка празна приемна, изглежда, тук донасяха пратки. Цареше пълна тишина.

Тя се озърна към Бош, който кимна към тъмния коридор зад гишето. Балард извади взетия назаем от него пистолет, отпусна ръката си до хълбока, докато заобикаляше гишето.

Лампите по тавана на коридора бяха изключени, но тя не виждаше никъде бутон за тях. Имаше няколко отворени врати към също тъмни помещения, едно светеше при левия край на коридора. Балард мина бавно покрай първата врата. Посегна вътре и плъзна ръка по стената, където би могло да има превключвател. Намери го и лампите горе светнаха — помещението се оказа голяма лаборатория с няколко работни места и разнообразно оборудване, както и материали за коронки и зъбни протези.

Продължи по коридора, все по-остро чувстваше колко уязвими са в този коридор.

— Полицейско управление на Лос Анджелис! — извика тя. — Джейсън Абът, покажете се!

Дългото мълчание беше последвано от звук като приглушен вик откъм края на коридора. Балард тръгна бързо към осветената врата, стисна дръжката на пистолета с две ръце и вдигна оръжието пред себе си.

— Полиция! — кресна тя. — Влизаме!

Присви се, докато прекрачваше прага. Чуваше стъпките на Бош зад себе си.

Влязоха в просторен офис с кресла и диван отляво и бюро отдясно. А по средата мъж седеше на стол. Устата му беше запушена частично с парче бял плат, което придържаха „свински опашки“, стегнати около главата и през устата. По същия начин китките му бяха вързани за страничните облегалки на стола, глезените — за предните крачета.

Балард се завъртя наляво-надясно, за да е сигурна, че няма никого друг. Надникна през отворената врата в малката баня вдясно от бюрото. Прибра оръжието в кобура, докато се връщаше в средата на стаята.

— Хари? Ти ще го…

— Ей сега.

Бош доближи вързания, като отвори ножче, което извади от джоба си. Първо се зае с парцала, леко подръпна „свинската опашка“ встрани от челюстта, за да я среже. След това измъкна плата от устата на мъжа и го пусна на пода. Балард забеляза, че е малка кърпа, вероятно взета наслуки от банята.

— Ох, слава богу — изпъшка мъжът. — Мислех, че първо той ще се върне.

Бош започна да освобождава китките и глезените му.

— Кой сте вие? — попита Балард. — Какво се случи тук?

— Аз съм Джейсън Абът — отговори мъжът. — Доктор Джейсън Абът. Спасихте ме.

Носеше сини джинси и светлосиня риза, измъкната от панталона. Имаше следи от пластмасовите ивици по бузите. Под гъстата, тъмна и къдрава коса сините очи се открояваха на червендалестото лице.

Веднага след освобождаването на китките му той започна да ги разтрива, за да възстанови кръвообращението.

— Какво се случи? — повтори Балард. — Кой ви причини това?

— Един мъж на име Кристофър Бонър. Бивш полицай. Той ме върза така.

Бош беше приклекнал, за да разреже пластмасата, стягаща глезените. Изправи се и отстъпи назад от стола. Абът протегна ръце надолу и се зае да разтрива показно глезените си. Стана неуверено и се опита да направи няколко крачки. Побърза да опре длани на бюрото.

— Не си усещам ходилата — оплака се той. — Вързан съм на този стол от часове.

— Доктор Абът, седнете ей там на дивана — подкани го Балард. — Трябва да ни разкажете точно какво се случи.

Хвана го под ръка и му помогна да се затътри от бюрото към дивана.

— Бонър дойде тук и ме върза — каза той.

— Кога?

— Около два часа. Влезе, държеше пистолет и по неволя го оставих да ме върже с тези пластмасови ивици. Нищо друго не можех да направя.

— Два часът сутринта или два часът следобед?

— Следобед. Преди около половин денонощие. Впрочем колко е часът?

— Малко след четири сутринта.

— Господи… Седял съм на този стол четиринайсет часа.

— А защо ви върза?

— Защото беше намислил да ме убие, струва ми се. Каза, че трябвало да свърши нещо, и си мисля, че искаше аз да съм жив и без алиби през това време. После щеше да се върне тук и да инсценира, че аз съм го направил. Щеше да ме убие, да го представи като самоубийство или нещо подобно, за да стовари вината върху мен.

— Той ли ви каза това?

— Знам, че звучи смахнато, но е самата истина. Не ми каза всичко. Но аз седях тук четиринайсет проклети часа, имах време да се досетя. Иначе защо да ме връзва, за да ме задържи тук?

За Балард беше ясно, че колкото повече разприказва Абът, толкова по-неправдоподобна ще изглежда историята му и несъвпаденията в нея ще проличават все повече.

— А какво е трябвало да свърши? — попита тя.

— Не знам — отвърна Абът. — Но май искаше да убие някого. С това се занимава.

— Вие как научихте?

— Той ми каза. Съвсем откровено. Този човек е впил ноктите си в мен от години. Изнудваше ме, заплашваше ме, принуждаваше ме да върша разни неща. И не само мен. Всички нас.

— И кои сте „всички вие“?

— Моите партньори. Имам съсобственици на лабораторията, но Бонър ни се натрапи и пое контрола над нея. Ами че той беше полицай. Уплашихме се. Правехме каквото ни казваше.

Балард стигна неизбежно до извода, че Абът не знае за смъртта на Бонър. Опитът да прехвърли вината върху него вероятно беше най-сполучливата хитрина, която е успял да измъдри, щом е зърнал нея и Бош на мониторите за охранителните камери и е прозрял, че не Бонър му е изпратил съобщението за „бъркотията“.

— Значи смятате, че това е било част от някакъв по-голям план на Бонър? — попита тя.

— Не знам. Попитайте него. Ако можете да го откриете.

— Или е било нещо, което му е хрумнало в момента?

— Вече казах, че не знам.

— Забелязах, че тези пластмасови връзки са взети от лабораторията нататък по коридора. Няколко бяха разпилени на пода там.

— О, да, сигурно ги е грабнал оттам, когато се върна при мен.

— Кой го пусна в сградата?

— Аз. Днес беше затворено — добавихме още един почивен ден към празниците. Аз седях сам тук, наваксвах с работата и той ми звънна от портала. Нямах представа за намеренията му. Отворих му.

Балард пристъпи към дивана.

— Искам да видя китките ви.

— Какво?! — възкликна Абът. — Арестувате ли ме? Защо?

— Искам да видя китките ви — невъзмутимо повтори тя.

— Аа…

Той протегна ръце, китките му се подадоха от ръкавите на ризата. Балард не откри никакви наранявания или трайни следи, каквито трябваше да има, ако Абът бе седял толкова дълго вързан. И тя попадна веднъж в подобна ситуация, знаеше как биха изглеждали неговите китки.

— Как тъй не ме попитахте досега за името ми? — подхвърли Балард.

— Уф… не знам. Май очаквах вие да се представите по някое време.

— Аз съм Балард. Същата, която Бонър трябваше да убие по ваша заръка.

За миг всичко застина в тишината, докато Абът осъзнаваше какво е чул.

— Чакайте, какво говорите? На никого нищо не съм заръчал.

— Не упорствайте, доктор Абът. Всичко това с кърпата и „свинските опашки“ сте направили сам. Не е зле при толкова ограничено време, но не бихте могли да заблудите дори…

— Вие полудяхте ли?! Бонър ме върза. Ако се е опитал да ви убие, това си е било негово решение. И щеше да изкара мен виновен. И двамата сме жертви в този случай.

Вече си представяше какво е направил Абът. Първо парцала в устата, но достатъчно хлабаво, за да го стиска със зъби. Тя обърна внимание, че парчето плат не е натикано плътно в устата му, когато Бош го махаше.

След това е вързал глезените си за крачетата на стола. Сложил е хлабава примка на едната странична облегалка, вързал е другата си китка, пъхнал е свободната си ръка в примката и я е стегнал със зъби. Стрелна с поглед Бош да провери дали има същите подозрения и той кимна леко. Балард погледна втренчено Абът.

— Аз бих могла да седна на този стол и да се вържа сама по същия начин за около две минути. Много нескопосана измислица, доктор Абът.

— Заблуждавате се. Аз съм жертва.

— Къде е вашият телефон?

— Телефонът ми ли?

— Да, вашият мобилен телефон. Къде е?

Тя долавяше по изражението на очите и реакцията му, че е разбрал каква пролука има в неговата история. Не бе предвидил всичко.

— Ей там на бюрото.

Балард погледна накъдето сочеше той — на бюрото имаше айфон.

— А еднократният?

— Какъв еднократен? — учуди се Абът. — Нямам такъв телефон.

Балард кимна на Бош.

— Хари, обади се на номера.

Бош извади своя телефон и набра номера, от който бяха изпратени съобщенията до еднократния телефон на Бонър.

— Какво прави той? — попита Абът. — На кого се обажда?

В стаята се чу бръмчене.

— Обажда се на вас — обясни му Балард.

Източникът на звука беше в бюрото. Бръмченето се повтаряше през равномерни интервали. Тя започна да отваря чекмеджетата поред. Когато издърпа най-долното, звукът се засили. До кутия с пликове и блокчета с листове за бележки имаше черен телефон — същия като намерения в джоба на Бонър.

— Забравихте за това, нали? — попита тя.

— Не е мой — отрече Абът. — Бонър… той го остави там!

Балард не докосна телефона — предполагаше, че само Абът е оставил пръстови отпечатъци по него. Ако нямаше отпечатъци, щяха да снемат проби за ДНК. Затвори чекмеджето. Телефонът беше особено важна улика и щеше да изтъкне това на Рос Бетани.

Върна се при дивана и заповяда:

— Изправете се, доктор Абът.

— Защо да го правя? — възмути се той. — Какво става тук?

— Арестуван сте за убийството на Хавиер Рафа. И това е само началото.