Полунощ в Ел Ей

36.

Балард се обади за кола в близкия участък на Северен Холивуд, за да закара Абът в затвора „Ван Найс“, където беше регистриран като заподозрян в убийство. След това остави Бош пред дома му и отиде в холивудския участък, където през следващите три часа се занимаваше с документите, обосноваващи ареста, и подготвяше следственото дело и за районната прокуратура, и за Рос Бетани, който би трябвало да го предостави на прокурор за по-нататъшни действия.

Към девет часа вече разпечатваше всичко и подреждаше страниците в класьор. В този момент влязоха Бетани и неговата партньорка Дениз Къркуд.

— Днес сте късметлии — заяви тя.

— В какъв смисъл? — учуди се Бетани.

— Осигурих ви вътрешен човек, който ще се разприказва, за да отърве кожата. И преди около четири часа регистрирах в ареста първия ви заподозрян.

— Какво сте направили?…

Балард щракна пръстените в класьора, затвори папката и му я връчи.

— Всичко е тук. Прочетете материалите и ми се обадете, ако имате някакви въпроси. Бъхтих цяла нощ, затова се махам оттук. Желая ви късмет, но не мисля, че се налага да разчитате на него. Всичко е между тези корици.

Бетани остана зяпнал, а лицето на Къркуд грейна в усмихнато и безмълвно „само така, момиче“. Балард влезе в колата си и пое на запад, докато не стигна до отклонение, успоредно на магистрала 405. Надлезът на магистралата шумеше над нея, докато седеше на пейка в оградена ниша на приюта за кучета, а до нея беше Пинто, спасеният мелез на чихуахуа, който можеше да вземе. Кафяво-бялото куче тежеше има-няма четири килограма, муцунката му беше удължена като на териер и кехлибарените му очи гледаха с надежда. Дадоха й половин час да реши, но след по-малко от десетина минути тя вече не се колебаеше.

Подариха й метална клетка за пренасяне на кучето, торба с два и половина килограма суха храна и каишка с прикрепено калъфче, в което имаше разграждащи се торбички за кучешки изпражнения. Балард закара Пинто на плажа до „Ченъл Роуд“ в каньона Санта Моника, където седна със скръстени крака на одеяло и откачи каишката от нашийника на кучето.

Тук извивката на бреговата линия хлътваше навътре и почти не се мяркаха хора. Небето беше безоблачно, леко захладняваше от тихоокеанския бриз, който беше достатъчно силен да подмята песъчинки върху одеялото. Балард виждаше ясно и остров Каталина, и очертанията на корабите, излизащи от пристанището зад Палос Верде.

Кучето беше останало в приюта пет седмици. Балард гледаше с радост как то подтичва насам-натам по пясъка пред нея. Инстинктите му подсказваха да не се отдалечава много. Озърташе се към нея през няколко секунди и май разбираше, че тя го е спасила от мрачно бъдеще.

Когато се умори накрая, настани се в скута й да поспи. Тя го галеше и му казваше, че всичко вече е наред.

Така ги завари обаждането, което очакваше, откакто даде на Бетани и Къркуд следственото дело за убийството. Лейтенант Робинсън-Рейнълдс я уведоми, че е отстранена от работа до второ нареждане за неподчинение. Говореше официално и безстрастно, но после изрази и разочарованието си от последствията на нейните действия за самия него.

— Ти ме изложи, Балард. Постави ме в неудобно положение, като се развихри през нощта… и трябваше да науча всичко от началника на Западното бюро? Надявам се да те уволнят дисциплинарно. И аз ще направя всичко необходимо, за да се случи това.

Прекъсна разговора, преди да чуе думите на Балард:

— Те се опитаха да ме убият.

Тя остави телефона на одеялото и се загледа в синьо-черната вода. Да, за неподчинение уволняваха. Отстраняването до второ нареждане означаваше, че управлението има двайсет дни да я върне на работа или да я призове за изслушване от Съвета по правата, което на практика си беше съдебен процес. И ако съветът стигнеше до решение, че е виновна, щяха да прекратят трудовия й договор.

Тази перспектива не я тревожеше. Очакваше да се стигне дотук от момента, когато скри еднократния телефон на Бонър в чекмеджето с ненужните дреболии. Още тогава прекрачи границата на допустимото в полицейската работа.

Взе телефона и се обади на единствения човек, за когото случващото се не беше безразлично.

— Хари, наритаха ме. Отстранена съм от работа.

— Гадост. Но май очаквахме да се стигне до това. Колко зле е положението? Неподобаващи действия ли?

Неподобаващите на полицейски служител действия бяха не чак толкова тежко нарушение. Бош беше склонен към оптимизъм.

— Не. Неподчинение. Моят лейтенант каза, че ще се постараят да ме уволнят. И той ще помага.

— Да му го начукам!

— И още как.

— Какво ще правиш?

— Не знам. Може просто да прекарам два-три дена на плажа. Ще сърфирам, ще играем с моето куче, ще размишлявам.

— Имаш ново куче?

— Взех го преди малко. И вече се погаждаме чудесно.

— Искаш ли и нова работа?

— С тебе ли? То се знае.

— Не е най-добрият резервен вариант, но поне ще минем без предварителна проверка на кандидата.

Балард се усмихна.

— Благодаря, Хари. Нека първо видим как ще ме подхванат.

— На твое разположение съм.

— Знам.

Тя остави телефона. Взираше се навътре в океана, където вятърът обрамчваше с бели гребени вълните на прилива.

37.

Балард изключи телефона си вечерта във вторник, облече домашни дрехи и спа десет часа на дивана в хола — още не беше готова да се върне в спалнята, където за малко не умря. Събуди се в сряда от болки, тялото й бе схванато след борбата с Бонър и от неравностите на дивана. Пинто се беше свил на кълбо и още спеше до ходилата й.

Включи телефона. Макар че я отстраниха от работа, името й не беше премахнато от общата комуникационна система на управлението. Имаше съобщение до всички участъци и екипи за повишена готовност след размириците в столицата Вашингтон и заради очакваните местни протести. А това означаваше, че цялото управление се мобилизира на смени по дванайсет часа, за да има повече служители по улиците. Според предишното разпределение Балард беше в смяна Б — от шест часа вечерта до шест часа сутринта.

Протегна ръка към дистанционното на телевизора и включи Си Ен Ен. И екранът тутакси се запълни със същински орди от хора, напиращи към Капитолия. Превключваше каналите и виждаше същото навсякъде. Коментаторите го наричаха „бунт“, опит да бъде спряно утвърждаването на резултатите от президентските избори преди два месеца. Тя гледаше цял час в сащисано безмълвие, без да шавне от дивана, но накрая изпрати съобщение на лейтенант Робинсън-Рейнълдс: „Предполагам, че още съм на резервната скамейка?“.

Не се наложи да чака дълго отговора: „Седи си на скамейката, Балард. Не идвай тук“.

Хрумна й да се заяде, че и нея обвиняват в бунт срещу управлението, но се отказа. Стана, нахлузи обувки на краката си и изведе Пинто за първата му разходка в квартала. Отидоха до булевард „Лос Фелис“ и обратно по почти безлюдни улици. Пинто вървеше близо до нея, нито веднъж не опъна каишката. Лола пък винаги я бе опъвала докрай, все напираше с цялата сила на своите трийсетина килограма. Още й липсваше.

Прибраха се, тя сипа на Пинто от храната, която й дадоха в „Разходки с опашатковци“, и се настани отново на дивана. Още два часа не пусна дистанционното, минаваше от канал на канал и се взираше в стряскащите сцени на пълно беззаконие, мъчеше се да разбере как разколът в страната зейна толкова широко, че някои хора изпитваха потребност да нахлуят в Капитолия, за да променят резултатите от избори, в които бяха гласували 160 милиона души.

Накрая й дотегна да гледа и да размишлява за видяното, взе две енергийни блокчета за себе си и още храна за кучето. В гаража нагласи и дъската за гребане, и малката дъска на багажника върху покрива на колата. И тъкмо щеше да се настани на шофьорската седалка, когато чу глас зад себе си.

— Ще сърфирате ли?

Обърна се рязко. Съседът Нейт от апартамент 13.

— Какво има?

— Ще сърфирате ли? — повтори Нейт. — Страната се разпада, навсякъде има протести, а вие отивате на сърфинг. Нали сте от полицията, не трябва ли да… де да знам… да направите нещо?

— Управлението мина на смени по дванайсет часа — осведоми го тя. — Ако всички отидат на работа сега, няма кой да работи през нощта.

— О, така ли било.

— А вие какво правите?

— В какъв смисъл?

— Вие какви шибани действия предприехте, Нейт? Всички ни мразите. Преливате от ненавист към ченгетата, докато лайната не ви се стоварят върху главите, а тогава изведнъж имате нужда от нас. Защо не отидете вие да направите нещо?

Съжали в същия миг, че изтърва тези думи. Безсилният гняв от всичко в работата и живота й се изля върху неподходящия човек.

— Плащат ви да защитавате хора — напомни той. — А на мен — не.

— Да бе, това решава спора — подхвърли тя.

— Куче ли имате там? — изпружи пръст Нейт към Пинто, който се виждаше през прозореца на колата.

— Ами да, това е моето куче.

— Задължително е да получите разрешение от сдружението на собствениците.

— Прочетох правилника. Мога да си взема куче, ако теглото му не надвишава осем килограма. А той не тежи дори пет.

— Въпреки това е нужно одобрение.

— Е, вие сте председателят на сдружението, нали? Да не ми казвате, че не одобрявате куче в апартамент, където един мъж се промъкна някак въпреки мерките за сигурност в сградата и ме нападна?

— Не. Само изтъквам, че имаме правила. Трябва да подадете молба и след това да получите разрешение.

— Щом искате, ще го направя, Нейт.

Обърна му гръб и се качи в колата. Пинто веднага скочи в скута й и я близна по брадичката.

— Няма страшно — успокои го тя. — Никой няма да те изгони.

Час по-късно тя загребваше на запад отвъд прибоя край Булеварда на залеза, кученцето стоеше отпред на дъската, макар че потреперваше. Това беше ново преживяване за него.

Слънчевите лъчи и соленият въздух сякаш проникваха дълбоко в мускулите й, облекчаваха напрежението и болката. Чудесно натоварване. Остана в океана час и половина — четиресет и пет минути към Малибу и още толкова обратно. Вмъкна се изтощена в палатката, която беше разпънала на пясъка, и задряма, а Пинто пак се сви на одеялото до краката й.

Прибра се чак вечерта. Нарочно бе оставила телефона си вкъщи и видя, че са се натрупали няколко съобщения. Първото беше от Хари Бош, проверяваше как е тя и споделяше как си е мислил, че е видял всичко в този живот, но изобщо не е очаквал да гледа как граждани на страната нападат Капитолия.

Второ поред беше официално уведомление за изслушване пред Съвета по правата, на което трябваше да се яви след две седмици в административната сграда на управлението. Балард запази това съобщение. Известно й беше, че трябва да си осигури присъствието на представител на профсъюза в ролята на неин защитник. Реши да им се обади по някое време. Но следващото съобщение беше тъкмо от профсъюза — според полицай на име Джим Лоусън те също били уведомени от Съвета по правата за изслушването и бяха готови да я защитават. Тя запази и това съобщение. Стигна до изпратеното в 14:15 часа от Рос Бетани гласово съобщение: „Ъъ… Балард, моля ви да ми се обадите. Трябва да обсъдя нещо с вас. Благодаря“.

Последното беше получено два часа по-късно, пак от Бетани, но гласът му звучеше малко по-напрегнато: „Бетани отново. Наистина е необходимо да ми се обадите. Онзи тип Хойл и адвокатът му казват, че той щял да говори само с вас, единствено на вас се доверявал. Налага се да измислим нещо. Наложително е да уговорим нещо с човека. До утре сутринта трябва да внесем обвиненията срещу Абът, иначе цялото дело пропада. Обадете ми се. Благодаря“.

След ареста и регистрацията на задържания районната прокуратура имаше две денонощия да предяви обвинение и да призове обвиняемия в съда или да отхвърли следственото дело. А Хойл бе потърсил тутакси помощта на адвокат и това заплиташе положението. Балард се досещаше, че Бетани е занесъл в прокуратурата материалите, с които разполагаше, но приелият го прокурор е поискал нещо повече от тайния запис в колата — Хойл да даде доброволно официални показания.

Бетани бе оставил мобилния си номер и в двете съобщения. Тя се почуди дали служебният разговор с него нарушава заповедта да не се занимава с никаква полицейска работа, докато е отстранена, и въпреки това набра номера.

— Знаете, че съм отстранена, нали?

— Знам, Балард, но вие ме оставихте да се оправям с големи неприятности.

— Глупости. Оставих ви всичко необходимо и трябваше само да го занесете в районната прокуратура.

— Както и направих, но там казаха „Няма да стане“.

— Кой прокурор прие материалите?

— Някакъв надут пуяк на име Донован. Мисли се за голяма работа.

— И какво нередно намери той в делото?

— Записали сте разговора с Хойл без негово знание. А Хойл вече си има адвокат — онзи Дан Дали, всеизвестния, и вдига врява до небето, че му била заложена клопка. И Донован не харесва записа. Първо, на кого говорихте, когато сте свалили стъклото на прозореца и сте казали, че може би имате нужда от кола за откарването на Хойл в участъка?

Тя се смръзна за миг. Каза това на Бош през прозореца на колата, докато камерите и микрофоните записваха разговора с Хойл. Беше си част от представлението, но се оказа грешка.

— Балард, чувате ли ме? — не се стърпя Бетани.

— Говорих с Бош, който е водил първото разследване — за убийството на Албърт Лий.

— Не е ли пенсионер?

— О, да, пенсионер е, но го потърсих, защото следственото дело липсва. Исках той да ми разкаже за разследването и отидохме заедно при Хойл, когато научихме за него.

Бетани обмисли мълчаливо твърде непълното обяснение.

— Не изглежда добре, но не е същинският ни проблем — каза накрая. — Проблемът е в репликата ви към Бош, че може да се нуждаете от кола, а според Донован това е тактика на заплаха и принуда, заради която целият запис може да бъде отхвърлен като доказателство. Каза ми да снема отново показания от Хойл, който обаче заяви, че ще разговаря с вас и с никого друг. Доста чудато е, защото вие сте изиграли човека, а той се доверява само на вас. Това е положението.

Балард мълчеше, за да обмисли тези неочакван обрат. Допуснатата грешка щеше да й бъде от полза.

— Задължително е да ме върнат на работа, за да проведа разпита — напомни тя.

— Така се оказва, да — потвърди Бетани. — А през това време Донован уговаря с Дали споразумение за съдебен имунитет под условие.

— Казахте ли на някого какво става?

— Моят лейтенант знае и би трябвало вече да е говорил с вашия. Или поне с някого в холивудския участък.

Балард едва не се засмя, щом си представи как е приклещен Робинсън-Рейнълдс — с грубия си отговор сутринта потвърди, че е привърженик на отстраняването й, а сега се нуждаеше от нея, за да спаси делото за убийствата.

— Къде е Хойл? — попита тя.

— В дома си, предполагам. Или където Дали го е закътал.

— Добре, ще се свържа с моя лейтенант и пак ще ви се обадя.

— Балард, може ли по-бързо? Не искаме да изтървем онзи Абът. Аз си мисля, че има и парите, и връзките да се покрие.

Тя се обади веднага на мобилния номер на Робинсън-Рейнълдс. Той пропусна любезностите, пък и тя не ги очакваше от него.

— Балард, говори ли с Бетани?

— Току-що.

— Е, наглед се беше оплескала с говна заради щуротиите си онази нощ, а сега май ще ухаеш на рози.

— Както и да е. Ще ме върнете ли на работа, или не? Трябва да изкопчим всичко от Хойл тази вечер. Двете денонощия за Абът изтичат утре сутринта.

— Уреждам го. Ще уговорим разпита за тази вечер. Докато влезеш в стаята, ще бъдеш върната на работа.

— Постоянно или временно?

— Ще видим, Балард. Други решават.

— Благодаря, лейтенант — изрече тя с весело ехидство.

Прекъсна и пак се обади на Бетани.

— Ще го бъде. Уреждайте разпита за тази вечер и пак ме потърсете.

— Схванах — отвърна той.

38.

Повторният разпит на Денис Хойл започна в осем часа вечерта в сектора на детективите в участъка на Ван Найс. Там бяха Бетани, Къркуд и Донован, за да инструктират Балард за критично важните показания, с които трябваше да разполагат в протокола. Хойл беше придружен от своя адвокат Даниъл Дали, който бе одобрил споразумението за съдебен имунитет, подписано от неговия клиент. На Хойл щеше да му се размине леко — съгласяваше се да признае вината си в престъпен сговор с цел измама в замяна на показанията му срещу Абът и евентуални други съучастници. И щеше да чака ще му провърви ли с решението на съдията за тежестта на присъдата. Споразумението изискваше от него пълна искреност и правдивост, опираше се на твърдението му, че никога не е участвал в планирането на убийства и не е бил осведомен предварително за убийствата на хора, които са вземали заеми от консорциума. Твърде изгодна сделка за престъпника, поне на хартия, но такова беше решението на Донован и неговите началници. Негласният им замисъл най-вероятно включваше опит да се откажат от споразумението, ако го хванат в лъжа. Ако не успееха, нищо не пречеше съдията по делото да бъде напълно осведомен за степента на закононарушенията, в които Хойл се е забъркал със съучастниците си, за да му наложи максималната присъда по обвинението в престъпен сговор.

Балард каза на Бетани и останалите да не припарват в стаята и да гледат разпита на монитора. Щом Хойл бе заявил, че е готов да говори само с нея, не искаше той да смята, че тя и Бетани са партньори. Балард влезе в малката сива стая и седна срещу Хойл и адвоката му. Крепеше своя телефон на бедрото си като отстъпка за Донован — можеше да й праща съобщения, ако не харесаше видяното на монитора.

— Първо искам да очертаем ясно правните рамки на този разпит — започна тя. — Трябва да заявите съгласието си, че ако ме излъжете пряко или косвено чрез укриване на факти, споразумението за имунитет става невалидно и ще бъдете съден за престъпен сговор с цел убийство.

Хойл отвори уста, но Дали вдигна ръка като баща, който спира детето си да не изскочи на улицата, без да се огледа.

— Той разбира това — заяви адвокатът. — Има го в споразумението.

— Въпреки това трябва да го чуя от него — настоя Балард.

— Разбирам — рече Хойл. — Хайде да приключваме по-скоро.

— Искам още нещо. Знам, че го няма в споразумението — каза тя.

— Какво? — попита Дали.

— Искам той да се откаже от всякакви права върху собствеността на покойния Хавиер Рафа.

— Забравете — отсече адвокатът.

— Тогава и вие забравете за споразумението — сопна се Балард. — Не бих му позволила да се измъкне сух от водата и да отнеме онзи имот от семейството на човека, когото той и гнусните му приятелчета са убили.

Телефонът й избръмча след броени секунди. Балард погледна надолу към текста от Донован: „Що за шибана дивотия?!“.

Тя вдигна глава и се вторачи в Хойл с надеждата, че праведната ярост в очите й ще го накара да се подчини.

Този път той вдигна ръка да възпре адвоката си.

— Не съм против. Давам съгласието си.

— Не е необходимо — възрази Дали. — Вече уговорихме споразумението и това не е…

— Казах, че не съм против. Искам да го направя.

Балард кимна.

— Прокурорът ще подготви допълнение към споразумението. — Изчака за реакция от Дали, но той си замълча. — Добре, да започваме.

Подхванаха разпита и историята на Хойл не се различаваше много от първия път, когато я разказа пред Балард. Този път обаче тя задаваше въпроси, предназначени да съберат повече данни за произхода на консорциума за факторинг и дали замисълът от самото начало е бил да убиват накрая онези, на които отпускат заеми. Балард знаеше, че в някакъв момент адвокатите на Абът и всеки друг подсъдим ще търсят в протокола на разпита каквато и да е пролука, в която могат да вмъкнат обосновани съмнения.

Разпитът приключи малко преди полунощ, Бетани и Къркуд отведоха Хойл да бъде регистриран по обвинение в престъпен сговор и след това освободен. През това време Донован предяви официално на Абът обвинение със задържане под стража без освобождаване под гаранция до призоваването в съда. Нямаше съмнение, че тогава ще бъде поискано да бъде пуснат под гаранция.

Скоро след като отведоха Хойл, тя получи пестеливо съобщение от Робинсън-Рейнълдс: „Сядаш си на резервната скамейка“.

Не си загуби времето да му отговаря. Тръгна си, без да чуе благодарност от никого. Балард превърна едно наглед случайно произшествие на Нова година в подкрепено е доказателства дело за няколко убийства, но бе прекрачила границата на позволеното, затова трябваше да остане в сянка и дори скрита, доколкото е възможно, от адвокатите на обвиняемите.

Тя бе оставила Пинто в клетката за пренасяне и се наложи да го събуди, когато се върна у дома. Закачи каишката за нашийника му и го изведе на разходка в ясната и хладна нощ. Светлините на къщите по Франклин Хилс сякаш искряха, тя вървеше натам, без да срещне никого по улиците. Дори мостът „Шекспир“ беше опустял, а къщите под него бяха притъмнели. Щом кучето си облекчи червата, тя прибра изпражненията му в торбичка и тръгнаха в обратната посока.

И среднощните новини по кабелната телевизия предъвкваха неспирно потресаващите събития във Вашингтон през отминалия ден. Вече съобщаваха, че полицай е починал от раните си, които му нанесли, докато защитавал Капитолия. Всички полицаи отиват на работа всеки ден с мисълта, че може да е последният в живота им. Балард обаче се съмняваше на този човек да му е хрумнало някога, че може да умре по такъв начин. Заспа в мрачен размисъл за страната, града и бъдещето.

Заради работата си бе свикнала да спи денем и не променяше навиците си, когато беше в почивка. Но пък спеше леко и се сепваше от всеки шум, който нарушаваше унеса й. Пинто още свикваше с новия си дом и околностите му, той също спеше на пресекулки и се размърдваше в клетката през около час.

Текстово съобщение я събуди окончателно в 6.20 часа — не защото чу сигнала, а от светването на екрана на телефона. Получи го от Синди Карпентър: „Как смеете! Нали уж защитавате хората? Нищо подобно. Спокойно ли спите нощем?“.

Балард нямаше представа с какво заслужи тези думи, но те я потресоха.

Напираше желанието да потърси тутакси Карпентър, но се съмняваше тя дори да приеме обаждането. Питаше се дали съобщението има нещо общо с все още неуталожения гняв, че е говорила с нейния бивш съпруг.

Получи обаче друго, още по-смущаващо съобщение, този път от Бош: „Трябва да прегледаш вестника. При вас изтича информация“.

Балард побърза да вземе своя лаптоп и влезе в сайта на „Лос Анджелис Таймс“. Бош беше старомоден — получаваше изданието на хартия. Балард се бе абонирала за онлайн версията. На първата страница изпъкваше материалът, към който я препращаше Бош:

Лицето на Балард се сгорещи, докато четеше статията. Още на втория абзац се досети, че в управлението може би ще нарочат нея като анонимния източник на информацията, защото единственият назован с името му виновник беше онзи, който искаше тя да бъде отстранена. Знаеше предварително, че всичко тепърва започва. „Таймс“ беше авторитетът сред вестниците тук и затова повечето медии му подражаваха. Нямаше съмнение, че всички местни новинари ще се вкопчат в тази история и действията на управлението пак ще бъдат гледани под лупа.

Прочете текста още веднъж и този път я обнадежди онова, което не беше разкрито. Не се споменаваше нито извършването на нападенията в празнични дни, нито повреждането на уличните лампи. Източникът бе подбрал внимателно информацията, която да разгласи.

А Балард беше убедена, че е отгатнала този източник. Грабна телефона и се обади на Лайза Мур. С всяко позвъняване се ядосваше по-силно и когато накрая реши да се възползва от гласовата поща, изстреля същински залп.

— Лайза, знам, че ти си била. Вероятно ще обвинят мен, но виновна си ти. Застраши с провал цяло разследване само за да направиш напук на Робинсън-Рейнълдс, че те премести в нощната смяна. Знам и че си очаквала да обвинят мен за това. Да ти го начукам, Лайза.

Натисна бутона за прекъсване и почти незабавно съжали за оставеното съобщение.

39.

Обсъждаха тази история два дена по телевизията, по радиото и в новинарските сайтове, раздуха се преди всичко заради свиканата набързо пресконференция в административната сграда на управлението, на която официален говорител омаловажи публикацията в „Таймс“ и заяви, че имало само предположения за връзка между случаите освен факта, че извършителите винаги са били двама. Управлението имаше късмет, че бунтът с атаката на Капитолия заемаше почти цялото време в новинарските емисии и почти цялата площ на вестникарските страници, и просто смаза с тежестта си по-незначителната драма. Балард не чу нито дума повече от Робинсън-Рейнълдс и мълчанието му като че потвърждаваше неговото убеждение, че тя е източникът на изтеклите сведения. Нямаше нито дума и от Лайза Мур, тя дори не си направи труда да отхвърли обвиненията й.

Друга случка, на която не обърнаха особено внимание, беше арестът на уважаван стоматолог по обвинения в убийства. Балард вече беше външен човек в това разследване, но разговор с Рос Бетани остави у нея впечатлението, че напредъкът е муден. Новината за задържането на Джейсън Абът бе стигнала до медиите, успяха обаче да скрият участието на Денис Хойл като свидетел, съгласил се да сътрудничи на обвинението, както и ролята на убиеца и бивш полицай Бонър. Балард не очакваше това да остане неизвестно безкрайно дълго, особено когато започнат съдебните заседания по делото, но в управлението винаги се придържаха към неписаното правило да разпръскват във времето позорните за полицията факти, доколкото е възможно.

В събота й се обади Гарет Сингъл, който я попита дали тя и кучето й искат да го придружат на дълга разходка. Балард вече му бе изпратила снимка на Пинто. Той предложи да отидат в парка „Елизиън“, защото пътеките там бяха особено сенчести. Балард не се бе разхождала в този парк откакто завърши разположената наблизо полицейска академия. Каза си, че на Пинто може да му хареса, а пътеката наистина беше лесна за кучета, нямаше и много хора както на по-популярните маршрути. Съгласи се срещата им да бъде там, защото Сингъл щеше да пътува от дома си в Актън, далеч отвъд възвишенията Сан Габриел. Тя бе чувала, че мнозина пожарникари предпочитат мястото, защото пътуваха до работното си място и обратно само веднъж седмично — три дена поред с преспиване в противопожарната станция, последвани от четири дни почивка. Така двата часа път в едната посока не бяха чак толкова досадни.

В понеделник сутринта тя се събуди в Актън след денонощие и половина с Гарет. Домът му беше закътан до планинския склон в Долината на антилопите и той я предупреди, че тук бродят на воля койоти и рисове. Тя направи кафе, докато той беше в банята, и излезе на задната тераса над градина, с която той уж се занимавал от месеци. Наметна се с одеяло от дивана. Чувстваше се добре със Сингъл, но беше неспокойна и обезверена през цялото време. Изтикаха я от всичко. Делото по убийството на Рафа бе стигнало до предявяване на обвинение, затова не се ядосваше за него толкова, колкото заради пълното й изключване от разследването за Среднощните. Недоволството й се засилваше още повече от несправедливия укор на Синди Карпентър, а Лайза Мур не пожела да й каже докъде са стигнали. Затова не й се вярваше някой да е близо до разобличаването и залавянето на неукротимата двойка насилници.

Крачеше по бурените и прехвърляше в ума си известните факти по случая, когато чу стъпките на Гарет зад себе си. Той я прегърна с едната ръка, с другата вдигна косата й, за да я целуне по шията.

— Какво ще кажеш? — попита.

— За кое?

— За гледката. Виж го само това място!

Балард дори не бе обърнала внимание какво има наоколо, улисана в мислите за разследването.

— Хубаво е. Сурова красота.

— Така си е. Затова ми харесва.

— А не, харесва ти, защото вдига цената на имота, освен това е просторно. И ченгетата, и пожарникарите все искаме да има много свободно място наоколо.

— Вярно. Но си признавам откровено, че ми допадат онези ръбести канари.

— Тогава и аз ще си призная откровено, че е твърде отдалечено от водата.

— Как не. Зад онзи рид е река Санта Клара.

— Аз обаче говоря за океана. Тихия океан. Доколкото си спомням, няма как да сърфираш по река Санта Клара… дори когато наистина тече вода в нея.

— Но планините и океанът се съчетават добре в контраст, не мислиш ли? Пустинята и плажовете имат поне една обща черта.

— Пясъкът ли?

— Досетлива си.

Сингъл се разсмя и когато млъкна, Балард долови бръмченето на своя телефон от кухненския шкаф. За пръв път от денонощие и половина вече се чудеше дали не е извън обхвата на своя мобилен оператор. Ето че някой й се обади.

— Нека опитам да отговоря, преди да се откаже.

— Стига де, тъкмо подхванахме разговор за бъдещето — намекна Гарет.

Тя нахълта припряно в кухнята, но бръмченето стихна, преди да вземе телефона. Обаждане от непознат градски стационарен номер. Подвоуми се дали да върне обаждането, без да знае кого ще чуе. Може би я търсеха заради изслушването пред Съвета по правата. Още не знаеше дали ще се състои в определеното време, след като бяха отменили временно отстраняването й, а после го бяха потвърдили. Изчака и скоро видя на екрана, че има гласово съобщение. Докосна неохотно иконката.

Балард му се обади след секунди.

— Как сте, детектив Балард?

— Много добре, господин Шефер. Получих съобщението ви. Изпратихте ли вече някого да ремонтира лампата?

— Още не съм. Реших първо да се свържа с вас.

— Кой подаде сигнала?

— Човек от квартала, когото познаваме — помежду си го наричаме „кмета на площад „Уиндзър““. Повредата не е на неговата улица, но мнозина там знаят, че е най-добре да съобщават на него за лампи и други инсталирани неща в квартала. Той ни се обади тази сутрин. Всъщност преди малко.

— Можете ли да ми кажете името му?

— Джон Уелборн.

Шефер й продиктува и телефонния номер, от който Уелборн бе настоял за ремонт на лампата.

— Познах ли за Среднощните… заради тях ли дойдохте да търсите информация за повреди на улични лампи? — попита той.

— Защо, във вестниците споменаха ли нещо за лампите?

— Не съм виждал такава подробност. Просто събрах две и две. Пишеха, че са нападнати три жени, а вие дойдохте да ни питате за повреди на три различни улици.

— Господин Шефер… Карл, според мен можехте да бъдете много прозорлив детектив, но ви моля да не обсъждате това с никого. Не е потвърдено окончателно и ако се разчуе, може да навреди на разследването.

— Разбирам ви напълно, госпожо детектив. Пред никого не съм изтървал и думичка, няма и да се случи. Но ви благодаря за комплимента. Навремето си мислех дали да започна работа в полицията.

Сингъл влезе и видя колко сериозно е изражението й. Разпери ръце във въпросителен жест — можеше ли да помогне някак? Балард завъртя глава и продължи разговора с Шефер.

— Можете ли да ми кажете точно къде се намира тази улична лампа?

— Разбира се. Само да погледна.

Продиктува адрес на авеню „Норт Ситръс“ и добави услужливо:

— Между „Мелроуз“ и „Бевърли“.

Балард му благодари и се сбогува. Погледна Сингъл.

— Трябва да тръгвам.

— Непременно ли? Аз съм на работа чак утре. Хрумна ми, че можем да вземем кучето и да…

— Необходимо е. Това е мой случай.

— Нали уж вече нямаш възложени случаи?

Тя не му отговори. Върна се в спалнята му да събере своите неща и да извади Пинто от клетката, където спеше. Тук беше с дрехи от сака за сърфиране, който държеше в колата, а Пинто си похапваше храна от консерви, каквито можеха да се купят от магазинчето в подобието на градски център, с който разполагаха в Актън. Гостуването й при Сингъл започна с покана да хапне домашна гозба на барбекю в неговия заден двор — в парка „Елизиън“ той заяви, че е майстор на барбекюто, и тя реши да провери колко правдива е хвалбата.

Изведе Пинто към шубраците около къщата на Сингъл, после натовари вещите си и кучето в паркирания отпред „Дифендър“ и беше готова за тръгване.

Той я целуна до отворената врата на шофьора.

— Знаеш ли, може и да ни потръгне добре — подхвърли Гарет. — Запазваш си апартамента в града и сърфираш, докато съм на смяна. Три дена във водата, четири — в планината.

— Аха, въобразяваш си, че щом много те бива в сандвичите с пилешкото, момичетата трябва да примират по тебе?

— Страхотен съм и с крехкото телешко, ако пак решиш да хапваш месо от бозайници.

— Може пък следващия път да си наруша диетата.

— Значи ще има следващ път?

— Много ще зависи от това телешко.

Тя го побутна кротко да се дръпне и влезе в колата.

— И да се пазиш — заръча Гарет.

— Ти също.

По пътя на юг към града тя почака долината Санта Кларита да остане зад нея, за да има силен сигнал, преди да се обади на Джон Уелборн. Оказа се, че номерът е на „Ларчмонт Кроникъл“ — кварталния вестник на парка „Хенкок“ и околностите му, в който Уелборн беше единствен издател, редактор и репортер. Заниманията му с журналистика правеха разговора по-деликатен. Балард се нуждаеше от информацията, която той имаше, но не искаше това да бъде разгласено в неговия вестник.

— Господин Уелборн, аз съм детектив Балард от полицейското управление на Лос Анджелис. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Да, разбира се. По повод на статията ли ме потърсихте?

— Каква статия?

— В четвъртък публикувахме материал за паричната помощ, която събираме за полицай от участъка в Уилшър. Съпругата му почина от ковид.

— О, не е за това. Аз работя в холивудския участък. Трябва да поговоря с вас неофициално за нещо, което няма връзка с вестника ви. И не искам да съобщавате за разговора… поне засега. Разговорът е поверителен. Съгласен ли сте?

— Няма проблем, детектив Балард. Нашето издание е месечно, до следващия брой бездруго остават две седмици.

— Добре, благодаря ви. Исках да ви попитам за вашето обаждане тази сутрин в отдела по уличното осветление. Вие сте им съобщили за повредена улична лампа на авеню „Норт Ситръс“.

— Ами… да, госпожо детектив, оставих им съобщение, но не съм казвал, че е било извършено престъпление.

— Да, ясно. Но може и да има връзка със случай, който разследваме. Затова ни уведомиха и затова ви моля да няма гласност.

— Разбирам.

— Можете ли да ми кажете от кого научихте за повредената лампа?

— От добра приятелка на моята съпруга Марта. Името й е Хана Стовал. Тя знае, че може да каже на мен, а аз ще предам на съответните служби. Повечето хора дори не подозират, че в града имаме отдел по уличното осветление. Знаят обаче, че аз познавам хора, които познават други хора, и така нататък. И идват при мен.

— И тя ви се обади?

— Всъщност не, изпратила е имейл на моята съпруга с молба за съвет. И аз се заех с това.

— Разбрах. Може ли да споделите с мен какво знаете за Хана Стовал? Например на каква възраст е според вас?

— О, малко над трийсетте. Млада е.

— Дали е омъжена, сама ли живее, или със съквартиранти?

— Не е омъжена и съм сигурен, че живее сама.

— А знаете ли с какво си изкарва прехраната?

— Да, тя е инженер. Работи в градското транспортно управление. Не съм сигурен за точната й длъжност, но бих могъл да попитам Марта. Като ви слушам, май проверявате дали съответства на някакъв профил.

— Господин Уелборн, не бих могла да споделя с вас нищо за разследването в този момент.

— Разбирам, но е напълно естествено да изгарям от любопитство какво се случва около нашата приятелка. Да не е изложена на някаква опасност? Можете ли да ми кажете това?

— Аз…

— Един момент… да не е свързано със Среднощните? Тук сме в същия район, в който са извършени поне две от нападенията.

— Господин Уелборн, бих се радвала, ако спрете с въпросите. Нека само ви уверя, че няма опасност за нея, а ние ще направим всичко възможно да бъде така и занапред. — Балард се опита да промени посоката, в която кривна разговорът. — Сега да ви попитам къде се намира уличната лампа спрямо нейния дом? На какво разстояние?

— Доколкото разбрах, точно пред дома й. Затова е забелязала, че една вечер още е светела, а следващата — не.

— Добре, а може ли да получа от вас телефонен номер на Хана Стовал?

— Не мога да ви го кажа веднага, но ще го науча. Да ви се обадя ли на този номер след няколко минути? Трябва само да се свържа с моята съпруга.

— Да, можете да ме намерите на този номер. Но ви моля да не казвате на съпругата си защо я питате, също моля вас и съпругата ви да не споделяте това с Хана. Не искам телефонът й да бъде зает, когато аз опитам да говоря с нея.

— Разбира се, само ще кажа, че номерът е необходим заради поръчката за ремонт.

— Благодаря ви.

— Почакайте малко, госпожо детектив. Скоро ще се чуем отново.

40.

Балард отложи разговора с Хана Стовал до момента, когато състави план и може да го сподели с нея без колебания. Докато обмисляше какво да направи, тя измина остатъка от пътя до града в тишина с изключение на кратък разговор с Бош. Сигурна беше, че дори ако няма кой друг да й помага, винаги може да разчита на него. Помоли го да чака в готовност за действие, без да споделя засега защо й е необходим, а той не възрази. Просто я увери, че ще бъде готов и ще чака, за да я подкрепи.

Навлезе в Холивуд малко след един часа на обяд, свърна по „Мелроуз“ към авеню „Порт Ситръс“ и зави на юг, за да мине покрай уличната лампа на адреса, който научи от Карл Шефер. Не намали скоростта на това място, само видя набързо какво представлява и продължи нататък. „Ситръс“ се намираше към границата на зоната, която паркът „Ханкок“ обхващаше. В тази западна част на възвишенията къщите бяха по-малки и едноетажни, построени след Втората световна война, с гаражи само за една кола. Кварталът се преобразяваше постепенно, появяваха се двуетажни кубични постройки по краищата му и образуваха затворени комплекси. В сравнение с едноетажните къщи в испански стил, от които първоначално се състоеше кварталът, новото строителство изглеждаше стерилно и бездушно.

Балард оглеждаше в движение автомобилите, паркирани до бордюра, но не забеляза признаци, че Среднощните наблюдават следващата си жертва. При „Бевърли“ пое надясно, възползва се от първата възможност да завие в обратната посока и се върна на „Ситръс“. Този път погледна капака за достъп в основата на стълба и не забеляза признаци да е отварян насила, но и не очакваше да е така.

Щом стигна до „Мелроуз“, зави надясно и веднага паркира пред „Остерия Моца“. Имаше предостатъчно място, защото популярният ресторант не работеше заради пандемията. Нагласи маската на носа си, излезе и отвори задния капак. Извади Пинто от клетката и закачи каишката за нашийника. Тръгна с кучето обратно към „Ситръс“ и в този момент й се обади Джон Уелборн. Продиктува й телефонния номер на Хана Стовал и добави, че е вероятно тя да е в дома си, защото работела с отдалечен достъп по време на пандемията.

Балард избра западната страна на „Ситръс“ за разходката, за да мине покрай уличната лампа. Вървеше бавно, оставяше кучето да избира скоростта, докато души и бележи разни места по улицата. Ако Среднощните я наблюдаваха, би могла да се издаде само в момента, когато дръпна Пинто да не препикае стълба на повредената лампа, за да не унищожи улики.

Огледа крадешком къщата, в която Хана Стовал живееше. Нямаше кола на алеята отпред, гаражът беше затворен. Балард обърна внимание, че и тук гаражът е долепен до къщата, значи непременно имаше свързваща врата както в дома на Синди Карпентър.

Подмина къщата, на кръстовището с „Оукуд“ пресече улицата и се върна на север по другата страна, играеше ролята на стопанка, която дава на кучето си възможност да подуши и да маркира нови територии.

Върна се в своя „Дифендър“ в два и половина, все още беше рано да започва осъществяването на плана. А и трябваше да се погрижи за Пинто.

Имаше хостел за кучета, където той можеше да пренощува — на булевард „Санта Моника“, близо до участък Холивуд. Тя бе оставяла там Лола понякога и знаеше, че е чисто и приятно, а и не чак толкова пренаселено. Особено доволна беше, че щеше да има достъп през телефона си до вътрешната камера в така наречената „стая за игри“, за да проверява как е Пинто.

Отне й час да отиде в „Кучешки дом“, да регистрира новия си домашен любимец и да настани Пинто за една нощ. Чак я заболя сърцето, защото на кучето можеше да се стори, че пак е отхвърлено и върнато в приют. Прегръщаше го, обещаваше му да се върне на следващия ден, но така повече успокояваше себе си.

Никой не бе заел мястото пред „Моца“ и тя спря там малко преди четири часа следобед. Нагласи огледалата на колата си така, че да вижда всички автомобили, излизащи от „Ситръс“ зад нея. И тогава се обади за пръв път на Хана Стовал, за да започне осъществяването на стратегическия замисъл.

Веднага чу женски глас и каза:

— Здравейте, търся Хана Стовал.

— Аз съм. С кого говоря?

— Обаждам се във връзка с подадения сигнал за повредена лампа на вашата улица.

— А, да. Точно пред моята къща.

— Според вас откога може да е повредена?

— Едва от вчера. Знам, че светеше в събота, защото това се вижда над горния край на щорите в моята спалня. Все едно имам нощна лампа отвън. А снощи забелязах, че не работи, и сутринта изпратих имейл на Марта Уелборн. Май тази най-обикновена улична лампа привлече голямо внимание. Какво става?

— Аз съм Рене Балард, детектив в участък Холивуд на градската полиция. Не искам да ви тревожа, госпожо Стовал, но смятам, че някой може би е решил да влезе с взлом във вашата къща.

Нямаше как да каже това по-меко и както очакваше, Стовал се стресна много силно.

— О, господи… Кой?

— Не знам точно, но…

— Ако не знаете, защо сте сигурна? Ей така се обаждате на хората, за да ги плашите до смърт ли? Не виждам смисъл в това. И защо да ви вярвам, че сте от полицията? Детектив или каквато бяхте.

Балард бе предвидила, че ще се наложи да доказва самоличността си пред тази жена.

— Този номер на мобилен телефон ли е?

— Да. А защо е необходимо да знаете?

— Защото ще прекъсна разговора и ще ви изпратя снимки на служебната си карта и полицейската си значка. След това ще ви потърся отново и ще ви обясня по-подробно какво се случва. Съгласна ли сте, госпожо Стовал?

— Да, изпратете ми съобщение. Каквото и да става, нека приключи по-скоро.

— Такова е и моето желание. Ще ви се обадя пак след малко.

Балард отвори снимките на значката и картата и ги изпрати на Стовал. Почака няколко минути и набра номера.

— Ало?

— Хана… може ли да ви наричам така?

— Както искате, просто ми обяснете всичко.

— Добре, но няма да подслаждам горчивия хап, така да се каже, защото искам да ми помогнете. Има двама мъже, които си набелязват жени в района на Холивуд. Нахълтват в домовете им нощем и ги изнасилват. Според нас повреждат уличните лампи пред къщата на жертвата ден-два преди нападението.

Последва дълго мълчание с тежко дишане.

— Хана, добре ли сте?

Нищо.

— Хана?

Най-после чу и думи.

— За Среднощните ли говорите?

— Да, Хана.

— И защо не сте дошли тук още сега? Защо съм сама?

— Защото е възможно да ви следят. Ако им покажем, че знаем, ще пропуснем шанса да ги заловим и да сложим край на тези злини.

— Като примамка ли ме използвате? Що за мръсотия?!

— Не, Хана. Не сте примамка. Имаме план как да ви опазим невредима. Това също е причина да ви потърся по телефона, вместо направо да дойда. Имаме план. Искам да го споделя с вас, но трябва да запазите хладнокръвие. Няма защо да се поддавате на паника. Не нападат денем. Те…

— Казахте, че може да ме следят.

— Но няма да нахлуят в дома ви по светло. Твърде опасно е за тях, а повредата на лампата пред дома ви показва, че ще влязат вечерта. Разбирате ли?

Нямаше отговор.

— Хана, разбрахте ли какво ви казах?

— Да. Какво искате да правя?

— Чудесно, Хана. Запазете спокойствие. След час всичко това ще бъде зад гърба ви и ще бъдете в пълна безопасност.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам. А сега ето какво искам от вас. Прибирате колата си в гаража, нали?

— Да.

— Кажете ми марката, модела и цвета й.

— „Ауди А6“, сребриста.

— А къде пазарувате за домакинските си нужди?

— Не ми е ясно защо ме питате.

— Проявете търпение, Хана. Къде правите покупките си?

— Обикновено в „Павилиънс“ на „Вайн“. По-точно на кръстовището на „Мелроуз“ и „Вайн“.

Балард не познаваше този магазин, но нямаше как да не забележи, че не съвпада с местата, където често пазаруваха досегашните три жертви на Среднощните.

— Вътре има ли някакво заведение?

— Има „Старбъкс“.

— Така, от вас искам да отидете с колата си в „Павилиънс“. Ако имате някаква платнена торба за многократна употреба, носете я, за да изглежда, че отивате там за дребни покупки. Но първо влезте в „Старбъкс“. Ще се срещнем вътре.

— Трябва да се махна от дома си ли?

— Хана, за вас е най-безопасно да не прекарате нощта в къщата. И искам да ви изведа, без да проличи, че се случва нещо необичайно. Просто влизате в магазина за чаша кафе и нещо за вечеря. Съгласна ли сте?

— Какво друго да правя. А после?

— Ще се срещнем, ще обсъдим допълнително какво е нужно и ще ви поверя на грижите на друг детектив, който ще ви охранява на безопасно място, докато всичко приключи.

— Кога да тръгна?

— Колкото може по-скоро. Карайте към „Мелроуз“, завийте надясно и продължете към магазина. Ще минете покрай мен и така ще установя дали ви следят. След това ще дойда при вас в „Старбъкс“. Можете ли да направите това, Хана?

— Да, вече ви казах.

— Добре. Сложете в торбата четка за зъби и още каквото ви е необходимо за нощувка. Но не я препълвайте. Не бива да привлича внимание.

— Само че ще се нуждая от своя лаптоп. И утре имам работа за вършене.

— Не е проблем да си вземете лаптопа. Опитайте да го сложите така, сякаш носите още сгънати торби.

— Разбрах.

— С какъв цвят е маската ви?

— Черна.

— Подхожда. Носете я.

Балард се сети, че трябва да обърне наопаки своята черна маска със съкращението ПУЛА на нея.

— Още нещо, Хана.

Тя огледа дрехите си. Идваше направо от Актън, затова носеше джинси и бяла фланела, която взе назаем от Сингъл.

— Имате ли сини джинси и бяла блуза, които да облечете?

— Ами… имам такива джинси. И знам, че всяка жена има бяла блуза, но аз съм изключение.

Балард се озърна към задната седалка с нахвърляни якета и други дрехи.

— А горнище с качулка? Червено или сиво?

— А, сиво имам. Даже го виждам в момента. Но защо ме питате за дрехи?

— Защото ще се престоря на вас. Носете сивото горнище, когато отидете в „Старбъкс“.

— Ще го нося.

— Кажете ми цвета и дължината на косата си.

— За бога… Къса кестенява коса.

— Някакви шапки?

— Бейзболна шапка на „Доджърс“.

— Превъзходно. Сложете я на главата си и преди да тръгнете, обадете ми се на този номер или изпратете съобщение, за да съм подготвена.

— Ще ви изпратя текстово съобщение.

Балард се безпокоеше, че Хана ще направи нещо, което ще привлече вниманието на дебнещите наоколо, ако ги имаше. Но беше твърде късно за такива тревоги.

И вече беше време да си осигури подкрепление. Чувстваше се твърде отчуждена от управлението, за да потърси помощ там. Бездруго си вършеше работата, без да е в структурите му, и вероятно осигуряваше още доводи срещу себе си за предстоящото изслушване пред Съвета по правата. Не можеше да не си напомни, че тъкмо прекият й началник се старае да я уволни, а нейната партньорка по случая със Среднощните изобщо не се държеше като такава. Лайза Мур вече показа колко е ненадеждна, мързелива и отмъстителна.

Нямаше никакви съмнения на кого ще се обади.

И той прие обаждането й на секундата.

— Добре, Хари, сега имам нужда от тебе — каза Балард.

41.

Получи съобщението от Хана Стовал след двайсет минути. Балард потвърди и впери поглед в страничното огледало на колата. Изнизаха се още няколко минути, преди да види как сребристото „Ауди“ се появи по „Норт Ситръс“ и зави по „Мелроуз“. Зърна за миг жената зад волана, която носеше синя шапка на „Доджърс“.

Пак се вторачи в огледалото, чакаше. Така минаха още две минути. Нито една кола не дойде по „Ситръс“. Балард потегли и ускори по „Мелроуз“ с желанието да догони сребристото „Ауди“, но светофар на кръстовището с „Кахуенга“ й попречи. Добра се накрая до паркинга при „Павилиънс“ и мина по две алеи, докато открие колата на Стовал. И успя да види жена с шапка на „Доджърс“, която влезе в супермаркета, стиснала дръжките на натежала от товар платнена чанта.

Балард паркира и се забърза към входа. По правилата заради ковид едната врата трябваше да бъде само вход, другата встрани от нея — само изход. Тя влезе и намери кафенето на „Старбъкс“ до самия вход. Имаше опашка от четирима, жената с торбата беше последна. Балард огледа останалите, не забеляза нищо подозрително, застана отзад и прошепна:

— Хана, аз съм Рене.

Стовал се обърна да я погледне, Балард й показа значката си незабележимо за останалите и я прибра веднага.

— И сега какво? — попита Стовал.

— Хайде да си вземем кафе и да поговорим — предложи Балард.

— За какво да говорим? Уплашихте ме до полуда.

— Съжалявам. Но вече нищо не ви застрашава. Нека отложим обсъждането на плана, докато се настаним на някоя маса.

Скоро седяха встрани от бара.

— Сега ме слушайте — започна Балард. — Насам пътува друг от разследващите. Ще ви заведе в хотел, където можете да се настаните и да пренощувате. Ще ви охранява през цялото време. Да се надяваме, че всичко това ще приключи до сутринта.

— Онези мъже защо са ме набелязали? На никого нищо лошо не съм направила.

— Проучвахме особеностите им, но още не разполагаме с всички отговори. Значи ще научим останалото, когато ги заловим. А благодарение на вашата бдителност и сигнала за уличната лампа получихме най-добрия шанс да постигнем това.

— Трудно бих пропуснала повредата. Както вече ви казах, онази лампа свети в прозореца ми нощем.

— Е, провървяло ни е, че сте обърнали внимание. И докато чакаме моя колега, имате ли нещо против да ви задам въпроси за някои ваши навици?

Балард изреждаше въпроси от въпросника, който бе разпратила на другите жертви на Среднощните. Помнеше наизуст повечето и нямаше нужда да наднича във файла. Изясни скоро, че Стовал се различава от останалите, повече дори от Синди Карпентър, която живееше в Долчинката. Макар че къщата й се намираше сравнително близо до домовете на първите две жертви, изглежда, нямаше никакви пресечни точки между личните им светове освен предпочитанията към някои местни ресторанти. От началото на пандемията Стовал работеше у дома и рядко излизаше от къщата с изключение заради покупките на храна. Дори не се отбиваше в ресторанти, за да си вземе нещо за вкъщи, а поръчваше доставка. В началото на разследването обърнаха внимание на факта, че и първите две жертви бяха поръчвали с доставка вкъщи от време на време. Но те бяха ползвали услугите на различни фирми, чиито архиви показваха, че никога не са били обслужвани повторно от един и същ шофьор.

Едва когато стигнаха до въпросите за личния живот, Балард откри някакво подобие с другите жертви. Стовал не се бе омъжвала, но имала дълга връзка, която завършила зле. Накарали нейния приятел да излезе в неплатен отпуск и отношенията им се обтегнали, защото тя работела с отдалечен достъп от дома си като толкова много хора по света.

— По цял ден имах конферентни и телефонни разговори, а това все му напомняше какво е загубил — разказваше Стовал. — Започна да се настройва враждебно към мен, защото си запазих работата и осигурявах издръжката на домакинството. Карахме се през цялото време и скоро къщата стана прекалено тясна за двама ни. Имотът е мой и аз го помолих да се изнесе. Ужасно беше. Чувствам се ужасно и сега, като споделям.

— Съжалявам.

— Само ми се иска това вече да свърши.

— Ще се справите. Обещавам ви.

Балард се озърташе за Бош. Оглеждаше се и за всеки мъж, който би могъл да ги наблюдава. Вниманието й не се прикова в никого.

— Как се казва бившият ви приятел? — попита тя.

— Нима е нужно да знаете? — учуди се Стовал.

— Нуждая се от всеки факт, който мога да науча. Не е задължително всичко да послужи в разследването или да е важно.

— Аз обаче се съмнявам, че трябва да ви кажа неговото име. Най-после стигнахме до етап, когато можем да си разменяме съобщения, без да вмъкваме обиди в тях. Но всичко ще се обърне надолу с главата, ако потропате на вратата му, за да проверите не е ли един от Среднощните. Мога да ви уверя, че не е. Пък и сега дори не е в града.

— Къде е?

— В Канкун, струва ми се. Или другаде в Мексико.

— Как научихте?

— Изпрати ми съобщение, че заминава за Мексико. Предположих, че отива в Канкун, защото веднъж бяхме там и много му хареса.

— Значи ковид не го плаши и заминава за друга страна?

— Попитах го. Дори не знаех, че в момента са разрешени пътувания до Мексико и обратно. И го предупредих да не донася вируса във фирмата.

— Колеги ли сте?

— Е, бяхме допреди пандемията. После го пратиха в неплатен отпуск, а аз останах на работа. И затова стигнахме до лоши спречквания.

— Да не ви е посягал?

— Не, не в този смисъл. Само много разгорещени скандали. Никога не е имало размяна на удари.

— Но той вече работи отново на същото място?

— О, да, управлението го нае отново. Формално сме колеги, но аз съм дизайнер, затова работя вкъщи. Гилбърт е инженер по поддръжката и трябва да ходи на работа. Затова му написах: „Внимавай да не донесеш ковид“.

— Той да не се опитваше да събуди ревността ви, като сподели, че отива в Мексико?

— Не ми се вярва. Просто не можел да си намери банския и само попита дали не го е оставил в моята къща.

— Не е ли малко озадачаващо, че отива на почивка скоро след като са го назначили отново?

— И това е вярно донякъде. Изненада ме. Той обаче обясни, че е само малко по-дълъг уикенд. Решил го набързо, някакви негови познати заминавали и имало къде да отседнат при някого. Всъщност не го разпитвах. Потърсих неговия бански, изпратих му съобщение, че не съм го намерила, и това беше.

Балард се озърна отново, чудеше се къде се бави Бош. А той вече стоеше до бара и чакаше да го включи в разговора. Махна му да дойде при тях и го представи. Бош си придърпа стол от съседната маса и се настани при тях.

— Ето че се събрахме — каза Балард. — Хана, чуйте какво искам да направим. Аз ще бъда на вашето място през нощта, на вас се пада да нощувате в приятен хотел и Хари да бди над вас. Ще взема назаем вашата шапка и вашата кола и ще отида във вашата къща. Ако дебнат, ще си помислят, че вие се прибирате. После аз ще бъда вътре и готова за действие, ако направят нещо. И ще мога да повикам подкрепление, когато се нуждая от него.

— Моето мнение има ли значение? — попита Стовал.

— Разбира се. Мога да го направя само ако вие ми разрешите. Какво ви смущава?

— Да започна с това, че онези са двама, нали? А вие ще бъдете сама там.

Бош кимна. Бе изразил същите съмнения по телефона.

— Като вече казах, мога да повикам подкрепление по всяко време — напомни Балард. — От информацията за предишните случаи знаем, че един от тях винаги влиза сам, връзва жертвата и отваря на другия. Значи ще си имам работа с тях един по един и преценявам, че шансът ми е добър.

— Така да бъде. Вие сте в полицията, не аз.

— Ще взема някои дреболии, за да изглежда, че съм пазарувала, после тръгвам. Трябва само да получа от вас ключовете за колата и къщата. Вие и Хари ще изчакате десетина минути за всеки случай, след това също можете да тръгнете оттук.

— Добре.

— Има ли нещо, което винаги вършите вечер и трябва да знам за това?

— Не мисля.

— А къпането? Вечер ли предпочитате да минете под душа, или сутрин?

— Само сутрин.

— Ясно. Сещате ли се за още нещо?

— Нищо не ми хрумва.

— Често ли гледате телевизия?

— Пускам новините. Си Ен Ен, Тревор Ноа… май друго няма.

— Разбрах. Отивам да купя това-онова, за да е пълна торбата, после ще тръгна.

Балард излезе през вратата, взе кошница за пазаруване и спря пред щанда с плодовете, за да избере малко ябълки и портокали, в случай че иска да се засити по време на бдението. Скоро и Бош застана до нея.

— Искам да знаеш, че това не ми харесва — каза той.

Тя надникна покрай рамото му дали Стовал още седи в „Старбъкс“.

— Хари, тревожиш се излишно. Чуя ли нещо, обаждам се за подкрепление. Ще долетят за две минути.

— Ако изобщо дойде някой. Вършиш това съвсем неофициално, в централата няма да знаят с какво, по дяволите, си се захванала, ако поискаш помощ.

— Принудена съм да го направя така, защото наистина е неофициално. И няма да прехвърля работата на човек, на когото изобщо не му пука за жертвите или за разследването. Човек, който само ще се възползва от случая да разчиства сметки, вместо да разкрие престъплението.

— Можеше да привлечеш не само нея, разбираш добре това. Просто искаш да го направиш сама, колкото и да е опасно за тебе.

— Струва ми се, че преувеличаваш, Хари.

— Не е вярно, но знам, че няма да се откажеш. Затова искам от тебе контролни обаждания на всеки кръгъл час, чу ли?

— Запомних.

— Добре.

Балард пусна и един сладък картоф в кошницата, продуктите щяха да й стигнат за тази нощ, ако огладнее.

— Минавам през касата и тръгвам към нейната къща.

— Ясно. И не забравяй — на всеки кръгъл час.

— Разбрах. Ако се заприказвате с нея, разпитай я за нейния бивш приятел.

— Защо пък точно за него?

— Де да знам… нещо ме човърка. Същото беше и с бившия съпруг на Карпентър. Бившият на Хана отива в Мексико на дълъг уикенд, след като е бил в неплатен отпуск почти цяла година. Изглежда ми някак нагласено.

— Има защо.

— Както и да е, трябва да тръгвам.

Тя се обърна към касите, направи няколко крачки и пак го погледна.

— Ей, Хари, помниш ли как се майтапихме онази вечер, че може да стана частен детектив и да работя с тебе?

— Как да не помня?

— Ами ако не е шега?

— Тогава… ми звучи съвсем приемливо.

Балард кимна и каза:

— Прекрасно.

42.

Докато пътуваше обратно към къщата на авеню „Норт Ситръс“, Балард по неволя пак се обади на Хана Стовал с още въпроси. Рискуваше да подкопае доверието й, но нямаше как да не признае поне пред себе си, че планът се променя с всяка минута, защото й хрумваха все нови въпроси и решения.

Стовал беше в колата с Бош.

— Хана, как да отворя гаража? Не виждам дистанционно.

— Програмирано е в колата. Има бутон отдолу на огледалото. По-точно има три бутона, но ви е нужен първият отляво.

— Ориентирах се. И забравих да попитам има ли аларма?

— Има, но никога не я използвам. Твърде много фалшиви тревоги. Бездруго няма аларма на вратата между гаража и кухнята, защото на практика е вътрешна.

— А необичайно ли е за вас да се разхождате вечер? Питам, в случай че реша да проверя какво става около къщата.

— Не се сетих да ви кажа. Имам навика да се разхождам, щом си привърша работата. За да си прочистя ума, така да се каже. Просто ходя малко из квартала.

— Добре.

Балард се замисли как да постъпи. Тъкмо наближи времето за тази разходка.

— Детектив Балард, чувате ли ме?

— А… да, всичко е наред. Какво обличате за разходката?

— О, нищо специално, излизам с каквито дрехи съм облякла.

— Разбрах. А шапка носите ли?

— От време на време.

— И това изяснихме.

— Ще ми кажете, ако нещо се е случило, нали?

— Разбира се. Първо вие ще научите.

Три минути по-късно Балард зави към алеята пред дома на Стовал и натисна бутона за отваряне на гаража. Притискаше телефона към лявото си ухо, за да е закрито отчасти лицето й, ако някой наблюдава. Малко преди шест часа вечерта слънцето вече се бе спуснало под хоризонта. Денят отстъпваше мястото си на тъмните часове.

Вкара колата в гаража, натисна повторно бутона и изчака вратата да се затвори, преди да излезе.

С един от ключовете на халка, които Стовал й даде, тя отвори вратата към кухнята. Влезе, натисна превключвателя на стената и остана неподвижна, вслушваше се в звуците на къщата. Чуваше само тихото бръмчене на хладилника. Сложи на шкафа хартиената кесия с плодовете от „Павилиънс“, извади ябълките и портокалите и ги нареди на рафт в хладилника, а сладкия картоф остави на шкафа. После се наведе и извади револвера на Бош от кобура на прасеца си.

Обиколи бавно къщата, за да провери всяка стая. Мина под свод към трапезария и под още един към коридор в задната част на къщата. През трапезарията стигна до хол. Имаше камина с монтиран над нея телевизор. Входната врата беше заключена.

Отиде в коридора, надникна в стая за гости, в още една спалня, превърната в офис по време на пандемията или още преди това, и в баня. Накрая влезе в голямата спалня, която имаше отделна гардеробна с врата и просторна баня. Тези помещения заемаха цялата задна част на къщата, а от банята се излизаше отзад. Вратата беше заключена с две брави, но Балард я отвори да разгледа двора, преди мракът да е станал непрогледен. Стовал си бе подредила кътче за отдих на дървената веранда пред вратата на банята. На маса се виждаше пепелник, който се нуждаеше от почистване.

Около двора имаше дъсчена ограда с ниша за контейнерите с органични отпадъци и вторични суровини, предоставени от градските служби. От задната алея я отделяше заключена дървена врата.

Балард пъхна револвера под панталона на кръста си и го закри с горнището. Излезе на алеята, погледна на север и на юг, но нямаше автомобили, както и нищо друго подозрително. Телефонът избръмча — търсеше я Бош.

— Настанихме се в „Дабъл Ю“, две съседни стаи. Няма да излизаме, ще поръчваме от обслужването по стаите.

— Добре. Аз съм в къщата.

— Все още не съм съгласен, че реши да си сама там. Би трябвало да съм при тебе, а не тук.

— Нищо няма да ме сполети. Ще се обадя на колегите в холивудския участък, за да бъдат в готовност.

— Знаеш, че няма да им хареса.

— Ще ги поставя пред свършен факт.

Бош мълча секунда-две, преди да зададе въпроса си:

— Рене, защо правиш това? Изглежда някак смахнато. Не бих казал, че планът ти е добре обмислен. Не беше ли по-лесно да прехвърлиш всичко на тях?

— Хари, нямаш представа в какво се е превърнало управлението. Не мога да разчитам на тях да не се издънят.

— Е, поне не забравяй да ми се обаждаш редовно.

— Знам — на всеки кръгъл час. Ще се чуваме.

Балард постоя на алеята още малко, улисана в нов план. След къщата на Стовал имаше само още две до кръстовището с „Оукуд“. Проумя, че би могла да излезе отпред, да започне разходка в ролята на Стовал, да се върне много бързо в къщата по задната алея… и да причаква вътре Среднощните, ако те решат да действат.

Остави отключена вратата на нишата за отпадъци и влезе в двора. Остави отключена и вратата между верандата и банята.

В гардеробната откри малка колекция шапки. Искаше нещо, което да скрие лицето й по-добре от бейзболната шапка. Подбра си платнена шапка с широка увисваща периферия, вероятно използвана за градинарство или други занимания навън. Нейната коса беше малко по-тъмна и по-дълга, затова я стегна на опашка, преди да нагласи шапката на главата си. Освен това беше по-слаба от Стовал. Провери какво има на закачалките и намери обемисто топло яке, напълно подходящо за разходка в зимна вечер. Замени с него горнището и вече беше готова за излизане.

Но както се обръщаше, забеляза резе от вътрешната страна на вратата в гардеробната. Затвори я и провери колко здраво залоства резето. Вратата не помръдваше, колкото и да я дърпаше. Стовал си беше осигурила убежище при лоши изненади. Много благоразумно.

Огледа по-внимателно гардеробната — на един рафт имаше и маршрутизатор с уай-фай достъп до интернет, както и комплект за извънредни ситуации в раница. Стовал се бе подготвила добре и на Балард й олекна, че има къде да се скрие, ако е необходимо.

Преди да излезе, обиколи къщата още веднъж, за да реши кои лампи да включи. Щом се промъкнеше обратно, не би могла да го направи, защото така би издала пред наблюдаващите отвън, че е вътре. Избра голямата лампа в гардеробната, лампите в кухнята и една в хола.

Спря на изхода, придърпа маската върху носа си за по-пълна маскировка, сложи малките слушалки в ушите си и прекрачи прага. Заключи външната врата и пусна халката с ключовете в джоб на якето.

Мина по пътеката от каменни плочи към тротоара. Огледа се и в двете посоки, сякаш се чудеше накъде да поеме. Погледът й се плъзна по колите на улицата, но вече беше прекалено тъмно, за да види какво има в тях. Среднощните може би я следяха и чакаха, но нямаше как да се увери в това. Извади телефона и леко наведе глава над него, все едно си избираше музика, но продължаваше да оглежда улицата под периферията на шапката. Прибра телефона, вдигна глава за миг да се взре в угасналата улична лампа, уж я забелязваше чак сега, и се насочи на юг към „Оукуд“.

Доближи кръстовището с енергични крачки и зави надясно. Щом стигна до алеята, пак свърна надясно и се забърза още повече. Промъкна се покрай контейнерите с боклука в двора по-малко от три минути след затварянето на вратата отпред. Съмняваше се, че това време би стигнало на някого да се промъкне в къщата, но извади револвера изпод якето, преди да влезе през задната врата на верандата. Държеше оръжието готово за стрелба и проверяваше стаите, като внимаваше да не доближи прозорец, за да не разкрие присъствието си.

Накрая провери и гаража, обиколи сребристото „Ауди“, надникна в него и отдолу. Нямаше никакви признаци за влизане с взлом.

Върна се в къщата и прецени отново кое е най-доброто място да се притаи. Спря се на домашния офис, защото беше разположен по средата и й даваше две възможности да се крие, ако някой нахълта. Имаше почти празен гардероб с плъзгаща се врата. А вляво от вратата бе сложен шкаф с четири чекмеджета, зад който да се свие.

Издърпа стола до бюрото и седна. Остави револвера на бюрото и взе телефона. Потърси Лайза Мур, макар да не очакваше, че тя ще приеме обаждането след онова съобщение, което й остави в четвъртък. Включи се гласова поща и Балард прекъсна обаждането. Написа й съобщение: „Лайза, обади ми се, ако искаш да участваш в залавянето на Среднощните. Сега съм в къщата на следващата жертва. Ти на работа ли си тази нощ?“.

Изпрати го доволна, че поне й даде шанс да се включи в разкриването на случая, с който уж се занимаваше поначало. След това набра стационарния служебен номер на Ноймайер, защото не знаеше мобилния. И се натъкна на първия пропуск в своя твърде прибързан план. Чу записан автоматичен отговор:

— Детектив Ноймайер. Ще бъда извън града до 19 януари, когато мога да върна обаждането. Ако случаят е неотложен, обадете се на служба 911. Ако е свързано с протичащо разследване, помолете централата да ви свърже с детектив Мур или детектив Кларк. Благодаря.

Балард знаеше, че сега би трябвало да се обади на Робинсън-Рейнълдс или поне на Ронин Кларк, но не направи нито едното, нито другото. Реши да чака дали Лайза Мур ще се отзове.

Безразсъдството на замисъла и пролуките в него вече личаха тягостно. Умуваше да се свърже ли с Бош и да се възползва от предложението му да дойде тук. Не биваше обаче Хана Стовал да остане беззащитна, колкото и невероятно да беше, че Среднощните са научили къде е в момента. Опитваше се да разгадае подбудите си да действа толкова прибързано и необмислено. Съзнаваше, че всичко опира накрая във все по-силното разочарование от работата, управлението, хората наоколо. Но не и от Бош. Той си оставаше непоклатима опора. На него разчиташе повече, отколкото на цялото полицейско управление.

Искаше да се избави от мрачните мисли и се включи към камерата в залата за игри на „Кучешки дом“, за да види как е Пинто. Въпреки малкото и мътно изображение успя да различи своето куче, легнало под скамейка — само гледаше какво правят другите кучета, може би беше твърде плашливо, за да се присъедини към тях. Обичта й към това кученце се бе пробудила бързо, недоумяваше защо някой би го тормозил и изоставил.

И сред тази бъркотия в ума си стигна до решение. Може и да беше внезапно, но си знаеше, че вървеше отдавна към този момент.

Махна изображението от екрана и написа кратък имейл до лейтенант Робинсън-Рейнълдс. Препрочете го още два пъти и натисна бутона за изпращане.

И се потопи незабавно във вълна от облекчение и увереност. Направи верния избор. Нямаше да съжалява.

Умуването беше прекъснато от Лайза Мур, която й върна обаждането от мобилния си номер.

— Рене, какви ги вършиш, мамицата му?!

— Какви ги върша ли? Я да видим. Попаднах на ясна следа и тръгнах по нея. Знам, че може да ти звучи нестандартно, обаче…

— Отстранена си. И трябва да кротуваш.

— А Среднощните ще кротуват ли според тебе? Да не мислиш, че си ги наплашила? Лайза, с дребната си мръсотия миналата седмица, за да натриеш носа на лейтенанта, само си ги накарала да си променят начина на действие. Още искат да вилнеят и знам къде ще дойдат. Този път ще дойдат при мен.

— А ти къде си?

— Хайде да направим така — бъди готова. Ще ти се обадя, ако имам нужда от тебе.

— Рене, чуй ме — нещо се е объркало с разсъдъка ти. Където ще да си, нуждаеш се от подкрепление и подробен план. С такава щуротия даваш на управлението всичко необходимо, за да се отърве от тебе. Не можеш ли да разбереш?

— Твърде късно е за това. Аз се отървах от тях.

— Това пък що за приказка беше?

— Напуснах току-що. Изпратих заявлението си на лейтенанта.

— Не можеш да постъпиш така, Рене. Прекалено кадърно ченге си, за да го направиш.

— Вече го направих.

— Ако е така, защо си там? Изчезвай и викай подкрепление. Търсиш си белята…

— Търся си я открай време. Но вече не съм ченге. Значи не спазвам правила. Ще ти се обадя, когато си ми нужна. Ако се стигне до това.

— Не мога да го проумея, какво си…

Балард прекъсна разговора. И почувства в същия миг как се изцеждат от нея въодушевлението и увереността, че е права.

— Гадост…

Стана и пъхна телефона в задния джоб на панталона. Взе револвера и го отпусна надолу до крака си. Направи крачка към вратата, искаше да обиколи къщата още веднъж, за да запомни точно разположението на стаите, ако трябва да се прокрадва по тъмно.

Тъкмо излезе в коридора и къщата потрепери. Не беше трус, само слаба вибрация. И тя разбра, че някой е отворил вратата на гаража.

43.

Балард побърза да отстъпи в тъмния офис. Отначало чакаше до вратата. През коридора имаше пряка видимост за стрелба към хола и входната врата. Зад свода отляво беше кухнята и успяваше да види единия край на вратата към гаража. Вторачи се в нея, все още навела надолу револвера.

Скоро усети отново вибрациите в пода, значи вратата на гаража се затваряше. И след няколко секунди видя как топчестата дръжка на вратата в кухнята се завъртя. Вратата се отвори навътре и отначало й пречеше да разгледа влизащия.

После вратата се затвори — там стоеше мъж с тъмносин гащеризон, който се ослушваше. Балард се дръпна заднешком по-навътре в плътните сенки на стаята, следеше с едно око мъжа. Дори не дишаше.

Той носеше ръкавици от черна синтетика, на главата си имаше навита нагоре зелена скиорска маска, защото не очакваше да завари никого в къщата. Щеше да я намести пред лицето си, когато Хана Стовал се върне от разходката. Върху гащеризона имаше препаска с чантичка отпред. По веждите и бакенбардите му личеше, че е червенокос.

— Добре, влязох — каза той. — Виждаш ли я някъде?

Балард се смръзна. Той говореше на някого. Зърна малка бяла слушалка в дясното му ухо. Имаше не кабел, а безжична връзка с телефона, закрепен на дясната му мишница с еластична лента, каквито ползват бегачите.

Не бе предвидила, че двамата ще поддържат връзка през цялото време. Още един пропуск в план, който вече изглеждаше целият на дупки.

— Ясно — каза мъжът. — Ще огледам вътре. Кажи ми, когато я видиш.

Той се премести извън тясната ивица от кухнята, която беше достъпна за погледа на Балард. Чу отварянето и затварянето на хладилника. Последваха стъпки по паркета — отиваше в хола. Чуваше и звук, който не успяваше да разгадае. Някакво пляскащо потупване през неравни интервали. Пак се разнесе гласът му, но беше по-отдалечен от нея.

— Кучката няма почти нищо за ядене в шибания хладилник.

Той мина покрай вратата към коридора и тя видя, че подхвърля една от ябълките, които бе сложила в хладилника. Това обясняваше странните звуци. Трябваше да измисли нещо. Щом червенокосият можеше да разговаря във всеки миг с партньора си, налагаше се да го обезвреди така, че неговият партньор да не се усети и да не побегне.

Искаше да залови и двамата.

Крачките му звучаха по-силно, той вървеше към коридора. Тя се притаи бързо и безшумно зад шкафа с чекмеджетата и плъзна гръб надолу, за да приклекне. Държеше пистолета с двете ръце между коленете си.

Мъжът спря, светнаха лампите на тавана. Той каза на другия:

— Мой човек, тука си имаме цял домашен офис. С два монитора. Да видиш ти, тая върти бизнес, разбираш ли… Може пък да си взема един, да си го добавя вкъщи.

Лампите угаснаха, стъпките продължиха по коридора. Балард го слушаше как описва видяното във втората баня, гостната и накрая в голямата спалня. Избраният от двамата начин на действие очевидно се бе променил, може би заради вдигнатия от медиите шум, а може би защото Стовал работеше вкъщи. Каквото и да беше обяснението, влязоха с взлом много по-рано, отколкото в предишните три случая. Тя се досещаше, че този път е най-вероятно да не се спотайват няколко часа, докато Стовал заспи. Според нея бяха намислили първият да действа бързо, да обездвижи жертвата и да й наложи волята си, след това да отвори на другия. Може би той нямаше да избере голямата спалня като скривалище, защото Стовал би се отбила там след разходката. Значи оставаха спалнята за гости, офисът и втората баня. Тя очакваше да се спре на офиса. Бюрото опираше в една от стените, гардеробът заемаше отсрещната стена и ако Стовал седнеше на бюрото, щеше да бъде с гръб към вратата на гардероба. Червенокосият можеше да я изненада, ако тя реши да поработи още след разходката.

Балард чакаше и си повтаряше какво ще направи, когато той се върне в офиса. Един вариант, ако той я види, друг — ако я подмине, когато отива да отвори гардероба.

— Ей, пич, тая си е направила цяло убежище в проклетата гардеробна. Онзи тип нито дума не спомена за това.

В последвалото мълчание Балард умуваше какво трябва да означава второто изречение.

— Да бе, да, търся. Нали ми каза, че още не се мяркала никъде.

Мълчание.

— Добре де.

Балард едва не трепна от тези думи. Прозвучаха по-наблизо. Червенокосият се връщаше в офиса.

— Мисля си, че офисът подхожда — каза той.

Тъкмо влизаше в стаята и включваше лампите. Подмина шкафа, без да забележи Балард, защото се устреми право към гардероба. Тя не се поколеба. Изправи се пъргаво и го доближи в гръб. Той отваряше гардероба, когато тя посегна към дясното му ухо и изтръгна слушалката. В същия миг вдигна оръжието с лявата ръка и опря цевта в основата на черепа му. Стисна силно слушалката в шепата си и прошепна:

— Ако ти се живее, и една шибана думичка да не си казал.

Пусна слушалката в джоба си, сграбчи яката на гащеризона му и го дръпна назад. Не отделяше цевта от шията му и шепнеше:

— Застани на колене.

Той се подчини, вдигна ръце на височината на раменете си, за да покаже покорство. Балард измъкна телефона му изпод еластичната лента. Екранът показваше само разговор с някой си Стюарт. Балард засили звука.

— … там, бе? Ей, ти слушаш ли ме?

Тя заглуши микрофона и вдигна телефона към лицето на червенокосия.

— Сега ще включа отново звука и ти ще му кажеш, че всичко е наред, само си се спънал в някакъв кашон в гардероба. Влезе ли ти в главата? Кажеш ли друго, ще бъдат последните ти думи в живота.

— Ти ченге ли си, ма?

Балард дръпна с палец ударника на револвера. Щракането стигна да го укроти.

— Разбрах, разбрах. Ще му кажа, ясно.

— Хайде.

Тя включи микрофона и доближи телефона до устата му.

— Извинявай, пич, спънах се. Вътре има кашони и други боклуци.

— Бри, ти да не се удари?

— Да бе, но само малко си натъртих коляното. Иначе съм си супер.

— Ама сигурен ли си?

Балард изключи микрофона.

— Кажи му, че си сигурен. И нека продължава да дебне жената. Хайде.

Включи микрофона.

— Сигурен съм. Ти само ми кажи, като я видиш.

— Дадено, мой човек.

Тя пак заглуши микрофона и остави телефона на бюрото.

— Да не си шавнал.

Протегна свободната си ръка към препаската, за да напипа катарама, но не успя.

— Я свали едната ръка и смъкни тази препаска.

Мъжът посегна с дясната ръка, чу се щракане и ръката му вече държеше препаската.

— Просто я пусни на пода.

Той изпълни заповедта. Балард плъзна ръка по гащеризона му, провери джобовете. Не намери нищо.

— Така, сега легни по корем на пода. Веднага.

Червенокосият пак се подчини, но изръмжа:

— Коя си ти, мамицата ти?

— Опри лице в пода и не приказвай без моя заповед. Разбра ли?

Той мълчеше. Балард опря по-силно цевта в тила му.

— Попитах, разбра ли?

— Да бе, по-леко, разбирам те.

Тя опря едното си коляно в гърба му. И си спомни, че белезниците са в чантата с нейния комплект, останала в нейната кола — сложи ги там, след като я отстраниха и тръгна за срещата с Гарет. Поредната пролука в плана.

Посегна към чантичката на препаската.

— Я да видим какво имаш тук.

Тя сложи чантичката на гърба му и дръпна ципа. Намери вътре ролка здрава лента за тръби, сгъваем нож и маска, предварително направена от лепкава хартиена лента, предназначена за Хана Стовал. Имаше и цяла ивица опаковки с презервативи, както и дистанционно за гараж.

— Бри, ти май си носиш пълен комплект за изнасилвания, а? Да те наричам ли Бри като партньора ти?

Мъжът на пода не отговори.

— Нещо против да ползвам вашата лента? — добави тя.

И пак не дочака отговор.

— Ще смятам, че си казал „да“.

Натисна с коляно, остави револвера на гърба му, събра китките му и започна да омотава лентата около тях. Усещаше, че той се напряга да раздели ръцете си.

— Не ми се противи — заповяда тя.

— Не се противя — кресна той приглушено. — Не мога да ги наместя удобно.

Балард отвори с бутончето сгъваемия нож и сряза лентата. Взе си оръжието и стана. Сложи ролката и ножа на бюрото, посегна надолу и смъкна грубо скиорската маска от главата му, лицето му се удари в пода, обрамчено от освободената червена коса.

— Господи, сцепих си устната!

— Това е най-малкият ти проблем.

Балард взе дистанционното за гараж — от същия тип програмиращи се устройства, каквото получи и тя от управителя, който я настани от името на собствениците. Той й каза, че сдружението на собствениците променя кода веднъж годишно като мярка за сигурност, и обеща да й съобщи навреме следващата комбинация. Сега знаеше как Среднощните бяха влизали в домовете на всички свои жертви.

— Кой ви даде кода за вратата на гаража? — попита Балард. Онзи си мълчеше и тя промърмори: — Все едно, ще научим.

Премести се встрани от него.

— Обърни глава да ти виждам лицето.

Той се обърна послушно, имаше малко кръв по устните. Изглеждаше млад, на не повече от двайсет и пет години.

— Да чуя пълното ти име.

— Няма да ти кажа името си. Като искаш да ме арестуваш, направи го. Влязох с взлом, голямата работа. Вкарай ме в ареста, ще видим какво ще стане после.

— Има лоша новина за тебе, хлапе. Не съм ченге и не съм тук, за да те арестувам.

— Дрън-дрън. Личи си каква си.

Балард се наведе и му показа револвера по-отблизо.

— Ченгетата си носят белезници и не са въоръжени с такива револверчета. Но когато ние приключим с тебе и партньора ти, ще ви се иска да бяхте арестувани.

— Да бе, „вие“. Що ли не виждам никого друг в къщата.

— Скоро ще научиш.

Искаше да стегне и глезените му с лента, за да не се надигне някак, но искаше и да го разприказва. Не че бе научила нещо от него досега, но й се струваше, че колкото повече говори този мъж, толкова по-голям става шансът да изтърве нещо полезно или важно.

— Разкажи ми за снимките.

— Какви снимки?

— И за видеозаписите. Знаем, че с твоето приятелче сте записвали изнасилванията. За какво ви бяха? За себе си ли правихте тези записи, или за друг?

— Не ти разбирам шибаните приказки. Какви изнасилвания, ма? Влязох да гепя каквото намеря. Това беше.

— И с кого си говорите по телефона?

— С шофьора, който ще ме откара.

Той се размърда, дясната му буза опираше в пода, гледаше нагоре към нея. Тя отвърна с изваждането на телефона си, за да го снима. И той веднага завъртя лицето си надолу.

— Това ще го има навсякъде в интернет — каза Балард. — Всеки по света ще знае кой си и какво си правил.

— Я си го начукай, ма.

— Как ги избирахте? Питам за жените.

— Искам адвокат.

— Ти май не разбираш, Брайън, че не си в ръцете на полицията или изобщо в ръцете на традиционната система на правораздаване, така да се каже. Позна наполовина. Аз бях ченге, но вече не съм. Махнах се, защото системата не работи. Не върши онова, за което е създадена — да брани невинните граждани от чудовища като тебе. И сега ти попадна в друга система на правосъдие. Ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем, после ще си получиш заслуженото.

— Да знаеш, че си шибано изкукала.

— Какво имаше предвид, когато каза, че „онзи тип“ не споменал нито думичка за убежището в гардеробната?

— Не те знам за какво дрънкаш. Не съм казвал нищо такова.

— Кой ви каза за Хана Стовал?

— Тая пък коя е?

— Кой ти даде кода за гаража?

— Никой. Искам адвокат. Още сега.

— Никакъв адвокат не може да ти помогне, защото тук няма закони.

Чу телефона си и го взе. Обаждане от Хари Бош. А часовникът на екрана й подсказа, че не спази уговорката да се чуват на кръгъл час — закъсняваше с десет минути. Прие обаждането и каза първа:

— Спипах единия.

— Как тъй го спипа?

— Както го казах. Щом докопам и втория, ще те повикам да ги откараме.

Бош се запъна, но прозря веднага играта й.

— В момента го разпитвам — добави Балард. — Тоест опитвам се. Ако не иска да говори, ще го направим по твоя начин.

— Идвам.

— Чудесно. Можем да го направим и така.

— Знам, че му играеш представление. Искаш ли да повикам униформените?

— Все още не. Всичко е както трябва.

— Но аз наистина идвам.

Балард пак сложи телефона на бюрото. Взе телефона на насилника, който се оказа защитен с код. Но беше настроен да показва получени съобщения и се виждаше част от последното: „… говорих с оня тип, добавила е убежището, след като той…“.

— Бри, имаш си текстче тук.

— Трябва да имаш съдебно решение, за да ми ровичкаш в телефона.

Балард се изсмя насила.

— Прав си… ако бях в полицията. Както и да е. Съобщението е от твоя партньор. Попитал онзи тип, а убежището в гардеробната било добавено по-късно. След какво по-точно? След като Хана го изрита на улицата ли? И му каза да й се разкара от живота?

— А бе, шибаняци, кои сте вие? — промърмори Брайън.

Тонът му се промени, нямаше вече самонадеяност и пренебрежение. Балард се вторачи надолу.

— Ще научиш съвсем скоро. И ще мине доста по-леко за тебе, ако отговаряш на моите въпроси. Кой ви каза за Хана Стовал?

— Слушай, я просто ме закарай в полицията, бива ли? И ме остави на тях.

— Не мисля, че това е…

Внезапен грохот откъм фасадата на къщата.

Балард се стресна, после се върна в коридора и вдигна револвера. Входната врата зееше и беше разцепена на мястото на бравата. Но там не се виждаше човек. В този миг проумя, че онзи на пода е предупредил партньора си с уговорен код — може би когато малко странно подхвърли по телефона, че се чувства „супер“.

— Тук отзад! — разкрещя се Брайън. — Тук отзад!

Балард се озърна към офиса — червенокосият трескаво движеше ръцете си една спрямо друга, мъчеше се да разпъне лентата, с която бяха омотани.

— Не мърдай, шибаняко! — кресна му тя.

Той не й обърна внимание, китките му се движеха като бутала на двигател.

— Да не си шавнал!

Тя се прицели в него с револвера. А той само изви глава към нея и се усмихна.

Балард долови с периферното си зрение движение отляво. Извъртя се към друг мъж с тъмносин гащеризон, който изскочи от кухнята в коридора. Напираше решително към нея. Балард изви ръката с оръжието наляво, но той я доближи прекалено бързо и заби рамо в нея в същата секунда, когато тя натисна спусъка.

Гърмежът прозвуча глухо между телата им, двамата се стовариха на пода. Маскираният се търкулна встрани, притискаше ръце към гърдите си и стенеше. Балард видя обгорялото петно около входната рана.

— Стюарт!

Рев откъм офиса. Подът под гърба й се раздруса — червенокосият изтича от офиса в коридора. Тя забеляза ножа, който той стискаше с ръка, все още облепена с лента за тръби. Той зърна партньора си на пода и се вторачи с омраза в нея.

— Ти…

Балард стреля веднъж от пода. Куршумът се заби под брадичката му и продължи нагоре в мозъка. Червенокосият се свлече като марионетка с прерязани конци, мъртъв още преди да се стовари на пода.

44.

Стаята за разпити беше претъпкана. Тежък дъх на кафе и поне един от мъжете пред Балард беше пушач. Рядко се бе случвало през последната година да е искрено доволна, че има маска на лицето, както този път. Тя седеше зад малка стоманена маса с гръб към стената. До нея беше Линда Бозуел, адвокатката й от Лигата за защита на полицията. А тримата мъже пред нея седяха с гръб към вратата. Все едно трябваше да ги преодолее някак като препятствие, за да излезе. Раменете им се опираха и въпреки това запълваха мястото от стена до стена. Нямаше откъде да мине. Трябваше да си пробива път през тях.

Двама бяха от отдела за вътрешни разследвания. Началникът му капитан Сандерсън седеше в средата, отляво беше Дейвид Дюпри — кльощав мъж, когото тя нарочи за пушач. Представяше си, че ако той не носеше маска, би видяла уста, пълна с жълти зъби.

Третият беше Ронин Кларк като представител на работната група по Среднощните, защото Ноймайер още беше в отпуск, а Лайза Мур стоеше отвън с лейтенант Робинсън-Рейнълдс. Образуваха работна група за разследването, след като медиите обезумяха от изтеклата в „Таймс“ информация. И тримата детективи, обикновено занимаващи се с другите посегателства срещу личността, бяха включени в тази работна група.

На масата имаше три дигитални диктофона, готови за запис на разпита. Сандерсън бе направил официално изявление пред Балард, както изискваше прецедентът по делото „Лайбъргър“. Това одобрено от съда предупреждение я задължаваше да отговаря на въпроси за стрелбата на авеню „Ситръс“ само за целите на административното разследване. Ако се стигнеше до наказателно преследване заради действията й, нищо казано от Балард по време на този разпит не можеше да бъде използвано срещу нея в съда. А тя бе разказала подробно на своята адвокатка какво се случи в дома на Хана Стовал и защо се стигна до изстрелите срещу двамата мъже.

И сега Бозуел беше готова за опит да прекрати всичко, преди да е започнало.

— Позволете ми да започна с позицията ни, че госпожа Балард няма да отговаря на никакви въпроси, зададени от отдела по вътрешни разследвания. Тя…

— Значи ще се възползва от правото си да мълчи съгласно Петата поправка на Конституцията? — прекъсна я Сандерсън. — Направи ли го, губи си работата.

— Тъкмо това щях да обясня, ако не ме прекъсвахте. Госпожа Балард — и моля да обърнете внимание, че не казах „детектив Балард“ — не работи в полицейското управление на Лос Анджелис, следователно отделът за вътрешни разследвания няма никакво право да се намесва по случая на авеню „Ситръс“.

— Какво говорите, по дяволите?! — озадачи се Сандерсън.

— По-рано днес, преди инцидента на авеню „Ситръс“, госпожа Балард е подала заявление за напускане чрез имейл, изпратен до нейния пряк началник. Ако се допитате до лейтенант Робинсън-Рейнълдс, ще имате възможност да се уверите в наличието на този имейл и ще научите точния час на изпращането му. Това означава, че Балард вече не е била служителка на полицията в момента, когато е застреляла двамата индивиди, влезли с взлом в къщата на авеню „Ситръс“. Тя е била частно лице и е защитавала живота си, когато двама въоръжени мъже са нахлули в имота, където се е намирала със законосъобразно разрешение.

— Измишльотини — отсече Сандерсън.

Той погледна Дюпри и кимна към вратата. Неговият подчинен стана и излезе от стаята, вероятно за да намери Робинсън-Рейнълдс, когото Балард видя в кабинета му, след като я доведоха в участъка за разпит.

— Не, капитан Сандерсън, такива са фактите — възрази Бозуел. — Госпожа Балард също може да ви покаже този имейл в папката с изпратените, ако желаете. Но тя е готова да обясни на детектив Кларк какво се е случило и дали е необходимо допълнително разследване.

— Това е някаква хитрина, а ние няма да участваме в игрички — натърти Сандерсън. — Или ще отговаря на въпросите, или отнасяме въпроса в районната прокуратура.

— Можете да постъпите така, разбира се — присмехулно изрече Бозуел. — Но с какво ще отидете при прокурора? Лесно е да установите, че собственичката на имота е разрешила на Балард да се намира в нейния дом. Доброволно й е дала ключовете и за къщата, и за личния си автомобил. А веществените доказателства и уликите в къщата показват недвусмислено, че е извършено влизане с взлом и страхуващата се за живота си Балард е стреляла по двамата извършители, които скоро ще бъдат идентифицирани като серийните сексуални насилници, прочули се с прякора Среднощните. Хайде да помислим какво искане бихте могли да отправите към избрания от гласоподавателите районен прокурор — да предяви незнайно защо обвинение срещу жената, която е убила двамата насилници, след като са нахълтали в къщата, където е била сама? Мога само да кажа, че ще имате голяма нужда от късмет, капитан Сандерсън.

Очите на Кларк го издадоха, че опитва да не се усмихне под маската. Вратата се отвори и Дюпри се върна в стаята. Затвори, но остана прав. Сандерсън се обърна към него и той кимна. Получаването на имейла със заявлението за напускане бе потвърдено от Робинсън-Рейнълдс.

Сандерсън се изправи.

— Приключихме с този разпит.

Грабна диктофона си от масата, изключи го и излезе след Дюпри. Кларк не помръдна, още изглеждаше, че трудно запазва безстрастното си изражение.

— Оставате вие, детектив Кларк — каза Бозуел.

— Аз бих искал да говоря с Рене, но би трябвало да…

Вратата се отвори рязко и Кларк млъкна. Лейтенант Робинсън-Рейнълдс влезе в стаята. Впи поглед в Балард, макар че говореше на Кларк.

— Осведомихте ли я за правата й?

— Само съгласно делото „Лайбъргър“, но не и по закона „Миранда“, ако говорите за това. Но тя е готова да отговаря на въпроси и твърди, че е необходимо допълнително разследване за…

— Няма да говорим — спря го Робинсън-Рейнълдс. — Приключихме. Засега. Ти излез.

Кларк се надигна, взе си припряно диктофона и напусна стаята.

Лейтенантът не откъсваше поглед от Балард.

— Изключи това.

Балард понечи да вземе своя диктофон.

— Не мисля, че това е… — намеси се Бозуел.

— Изключи го — настоя Робинсън-Рейнълдс. — Вие също можете да излезете — обърна се към адвокатката. — Искам да кажа на Балард нещо, което трябва да си остане между четирите стени на тази стая.

Бозуел изви глава към Балард.

— Ще остана, ако искаш.

— Не съм против да го изслушам — успокои я Балард.

— Ще бъда до вратата отвън.

— Благодаря ти.

Бозуел стана и излезе. Балард изключи диктофона.

— Балард — започна той, — трудно бих повярвал, че си нагласила всичко, за да убиеш онези двама мръсници. Но открия ли, че е така, ще се разправя с тебе.

Тя го погледна втренчено, преди да отговори.

— Ако смяташ, че е така, би сбъркал… както сбърка в догадката си, че аз съм дала сведения на „Таймс“. Същества като онези двамата… Твърде лесно се отърваха. Предпочитах да гният в затвора до края на живота си, а не всичко да свърши за тях толкова набързо.

— Е, с тях тепърва ще доизясняваме нещата — каза лейтенантът. — Пък и аз вече знам кой е източникът на „Таймс“.

— Кой?

Той не отговори, а излезе и остави вратата отворена.

— И за мен беше удоволствие да работим заедно — подхвърли Балард на празната стая.

Прибра диктофона в джоба си и излезе последна. Бозуел я чакаше в стаята на детективите. Балард видя Лайза Мур и Ронин Кларк в нишата на колегите от посегателствата срещу личността, където бяха и останалите от работната група. Всички бяха повикани заради разследването, след като тя застреля двамата мъже. Дори Робинсън-Рейнълдс да бе разкрил, че Мур е дала сведенията на „Таймс“, още не бе предприел нищо срещу нея.

— Той каза ли нещо, което трябва да знам? — попита Бозуел.

— Нищо, което си струва да повторя — отрече Балард. — Благодаря ти за това, което направи в онази стая. Беше страховита.

— От четири години се репчим взаимно със Сандерсън. Той е въздух под налягане. Единственото плашещо нещо в него е дъхът му. Слава богу, че е принуден да носи маска.

— Значи той е бил пушачът — учуди се Балард. — Помислих, че е Дюпри.

— Сандерсън е. А сега лошата новина. Не мога да те представлявам занапред, щом вече не работиш в управлението.

— Разбирам, права си.

— Мога да ти препоръчам способен адвокат, ако се наложи някой да те защитава.

— Благодарна съм ти.

— Но не вярвам да се наложи, защото не мисля, че ще възникнат някакви съмнения относно твоите действия. Пример за самоотбрана като по учебник. И искам да кажа нещо не като юрист — ти беше страховита тази вечер, Рене, а не аз.

— Не потръгна както го бях планирала.

— Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не, някой ме чака отвън, струва ми се.

— Добре. Много приятно ми беше.

Докоснаха юмруците си вместо ръкостискане и Бозуел се отдалечи към изхода. Балард отиде към нишата на групата по сексуални престъпления. Лайза Мур не вдигна глава, макар че я видя. Кларк бе свалил маската си. С изпънати показалец и палец изигра пантомима — стрелба, издухване на дима от цевта и прибиране на револвера в кобура като каубой от Дивия Запад.

— Някакви успехи в идентифицирането на онези двамата? — попита Балард.

— Работим по въпроса — отговори Кларк. — Но имаме заповед от лейтенанта. Вече не можем да говорим е тебе.

Тя кимна.

— То се знае.

Излезе от стаята и вярваше, че е за последен път. Тръгна към изхода покрай кабинета на лейтенанта. Робинсън-Рейнълдс седеше зад бюрото си без маска и говореше по телефона. Балард го погледна в очите и отмина безмълвно.

Бош я чакаше пред участъка, облягаше се на своя стар „Чероки“.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Засега. Но това не е краят.

45.

В сряда сутринта Балард и Бош бяха в терминал на международното летище на Лос Анджелис заради полет 3598 на „Аеро Мексико“ от Канкун. Бош бе облякъл костюм, държеше лист, на който Балард бе разпечатала името ГИЛБЪРТ ДЕНИНГ. Стояха до лентата за багажа и изхода от митницата, където професионални шофьори чакаха клиентите си. Самолетът кацна преди трийсет и пет минути, но Денинг още не се появяваше. Балард имаше в телефона си негова снимка, която Хана Стовал й изпрати. Но с изискването всички да носят маски не беше лесно да разпознаеш някого по половин лице.

Летището беше почти безлюдно. Малцината пътници идваха през автоматичните врати на вълни — групички с куфари на колелца или бутащи багажни колички, между които минути наред нямаше никакво движение. Шофьорите и семействата, които чакаха свои близки, все така се взираха в шестте врати.

Балард вече се питаше дали са пропуснали да забележат Денинг, когато е излязъл покрай тях, или се е качил в буса за друг терминал. И изведнъж мъж с шапка на „Доджърс“ и тъмни очила, който носеше само раница на едното рамо, застана пред Бош и посочи листа с надписа.

— Ей, това съм аз, но не съм поръчвал кола с шофьор. Моята е на паркинга.

Балард го доближи бързо.

— Господин Денинг? Необходимо е да поговорим за вашата бивша приятелка.

— Какво?…

— За Хана Стовал. Трябва да поговорим с вас. Бихте ли дошли с нас, моля?

— Не, никъде няма да ходя, докато не ми обясните какво става. Хана добре ли е?

— Тук сме с цел да ви помогнем, господине. Бихте ли…

— За какво говорите? Не ми е нужна никаква помощ. От полицията ли сте? Покажете ми значките си или поне някакви документи.

— Не сме от полицията. Опитваме се да предотвратим тяхно разследване по случая. Едва ли би ви харесало, господин Денинг.

— Какво според вас не бива да научава полицията?

— Вашата вина за изпращането на двама мъже да подложат Хана на физическо и сексуално насилие.

— Какво?! Ама че лудост. Махнете ми се от главата.

Той отстъпи крачка назад, за да заобиколи Бош отляво. Бош му препречи пътя и каза:

— Това е единственият ви шанс да уредим въпроса. Тръгнете ли си, полицията ще се заеме с вас. Гарантираме ви.

Денинг го подмина към изхода от терминала. Бош се обърна и го изпроводи с поглед. Балард направи крачка след Денинг, но Бош хвана ръката й.

— Чакай.

Видяха го как излезе през остъклената врата и пристъпи към пешеходната пътека, зад която се простираше паркингът. Неколцина стояха и чакаха зелената светлина.

— Ще се огледа — каза Бош.

И позна — Денинг се озърна, сякаш проверяваше дали двамата още са на мястото си. После се обърна напред припряно, а колите спряха с мигането на светофара. Хора тръгнаха към паркинга. Денинг направи три крачки по пътеката, врътна се и пое решително към вратата. Влезе в терминала и се върна при Балард и Бош.

— Какво искате?

— Да дойдете с нас — каза Балард, — за да поговорим.

— Нямам пари. А хората от медицинската служба ми казаха, че сега трябва да съм в карантина десет дни.

— Стойте си в карантина колкото искате след разговора. Ако не желаете, не се съмнявам, че ще намерят за вас единична килия в окръжния затвор.

Денинг пребледня и отстъпи.

— Добре, добре, да вървим.

Този път излязоха заедно от терминала.

Предложиха му да седне отзад в колата на Балард. След десет минути се отдалечаваха от летището по булевард „Сенчъри“.

— Къде отиваме? — недоволно попита Денинг. — Моята кола остана на паркинга.

— Не е далеч — успокои го Балард. — После ще ви върнем.

След няколко пресечки тя зави наляво към паркинга на хотел „Мариот“.

— Вече се колебая — каза Денинг. — Върнете ме на летището. Искам да говоря с адвокат.

Балард спря пред хотела.

— Ако искате да се върнете там, свободен сте. Но всичко ще се промени. Вашата работа, вашият дом, вашият живот.

Погледна отражението му в огледалото.

— Каквото и да решите, време е да излезем от колата.

Денинг отвори вратата, излезе и намести раницата на рамото си.

Бош и Балард го наблюдаваха от колата, като че чакаха да стигне до решение. А той разпери ръце.

— Още съм тук. Може ли вече да отидем където щяхме да отиваме?

Те също излязоха и тръгнаха към входа на хотела. Денинг ги последва.

Наетата стая беше на шестия етаж. Не знаеха колко дълго ще се наложи да придумват Денинг и на Бош му харесваше, че изходът е само един и може да го препречи. Стена отделяше спалнята от малък кът с диван, кресло и бюро.

— Седнете на дивана — посочи Балард.

Денинг се настани където му каза. Тя седна на креслото, Бош взе стола от бюрото и го премести така, че да е между Денинг и вратата на стаята.

— Мога да ви дам шест хиляди — само толкова имам спестени… — започна Денинг.

— И какво очаквате срещу тези пари? — попита Балард.

— Не знам. Защо съм тук? Казахте, че ако не говорим, с това ще се заеме полицията. Не знам какво става, но не искам да намесваме полицията.

Балард чакаше дали ще се оплете още малко в оправдания. Но той млъкна.

— Не искаме пари — каза му тя. — Искаме информация.

— Каква информация?

— Знаете ли какво се случи в дома на Хана Стовал вечерта на онзи ден?

— О, да, гледах новините в интернет, докато бях в Мексико. Някакви двама нахълтали и тя ги застреляла.

Балард кимна, сякаш потвърждаваше факт. Лесно беше да отгатне как Денинг е стигнал до тази заблуда. В изявлението на полицейското управление от понеделник вечерта не беше назована по име жената, която е убила Среднощните, позоваха се на разпоредбата да не бъдат идентифицирани жертви или потенциални жертви на сексуално насилие. А нямаше съмнение, че ако не бе надделяла при схватката в коридора, тя също щеше да стане жертва на Среднощните. Освен това управлението премълча коя е, за да избегне затрудненията и въпросите, които нейното име и доскорошна длъжност биха предизвикали.

Балард нямаше намерение да разубеждава Денинг. Искаше да си мисли засега, че всякаква следа към него е изчезнала със смъртта на Среднощните.

— Знаем, че сте им обяснили разположението на стаите и сте им дали кода за отваряне на гаража — започна тя.

— Нямате доказателства.

— И не са ни нужни. Не сме от полицията. Но сме наясно какво се е случило и сме склонни да не споделяме това с никого, ако получим сведенията, които искаме.

— Какви сведения? — попита Денинг. — И за какво ви са, щом не сте ченгета?

— Искаме да знаем как се свързахте със Среднощните. Защото има и други като вас, а ние имаме желание да стигнем до тях.

— Вижте какво, те дори не се наричаха така — подхвана Денинг. — Медиите им лепнаха прякора. Всичко се раздуха миналата седмица и аз се опитах да ги спра, но беше прекалено късно. Не ми отговаряха. Но поне това мога да докажа. Опитах се да ги спра. А и да има други, не ги познавам. Може ли вече да си вървя?

Той стана.

— Не — възрази Бош. — Седнете си на мястото.

Денинг остана прав, взираше се в Бош и сигурно пресмяташе шансовете си срещу този двойно по-възрастен мъж. Но нещо в пронизващия поглед на Бош го обезсърчи и той седна.

— Хайде да се върнем назад — предложи Балард. — Преди да се опитате да ги спрете, как се свързахте с тях поначало?

Денинг тръсна глава, сякаш му се искаше някак да преправи миналото.

— Те просто бяха някакви двама в интернет. Подхванахме разговор и така потръгна. Хана ме изработи много гнусно… и аз… както и да е.

— А къде в интернет попаднахте на тези двамата? — попита Балард.

— Де да знам. Прехвърлях се от един сайт на друг… много са. Всякакви форуми има. А там сме анонимни, знаете. Можеш да пишеш каквото си поискаш. Оставяш го, някакви хора отговарят и ти казват едно или друго. Други места, където да погледнеш. Дават ти пароли. Просто се случва. Ако търсиш, там има какво ли не. И място, където на всеки друг му се е случвало същото. Някаква жена го е прецакала грозно. Все едно пропадаш в заешката дупка като Алиса.

— За „тъмния интернет“ ли говорите?

— Да, определено. Всеки и всичко е анонимно. Онези хора, така наречените Среднощни — имаха си сайт и получих парола. И после… така се случи.

— Как влизахте в „тъмния интернет“?

— Лесно. Първо си платих за VPN, използвах и „Тор“.

Балард подозираше, че Бош се чувства съвсем объркан, стане ли дума за „тъмния интернет“, но от някои случаи и бюлетини на ФБР тя бе придобила поне елементарни знания как работят виртуалните персонални мрежи и браузърите като „Тор“.

— И как по-конкретно намерихте Среднощните?

— Пишеха във форум, че са в района на Лос Анджелис и са… такова де… готови да вършат разни неща. За разчистване на сметки, един вид.

Денинг се извърна, тази откровеност беше твърде унизителна и не искаше да срещне погледа й.

— Погледнете ме — настоя Балард. — Така ли го наричаха те? Разчистване на сметки?

Той пак се обърна към нея, но заби поглед в пода.

— Не, те… май темата беше „Дай урок на кучката“. Нещо такова, а аз… написах какво стана с мен и ми посочиха сайт, дадоха ми парола да погледна… и стана някак си.

— Как се наричаше сайтът?

— Нямаше име. Там много неща са безименни. Имаше номер.

— Носите ли лаптоп в тази раница?

— Ъъ… да.

— Искам да ни покажете този сайт.

— Не, няма да стигаме дотам. Голяма гадост е и аз не…

Денинг млъкна, защото Бош пристъпи към дивана. Балард долови, че нещо в държанието на Бош лишаваше Денинг от увереност. Кожата по стиснатите юмруци на Хари беше побеляла. Денинг се отметна назад на дивана, а Бош хвана безцеремонно раницата, дръпна циповете и намери лаптопа. Отстъпи към бюрото, сложи компютъра и пренесе стола до него.

— Покажи ни шибания сайт! — изръмжа Бош.

— Добре, само по-кротко — помоли Денинг.

Седна пред бюрото и отвори лаптопа. Балард застана зад него, за да вижда екрана. Наблюдаваше как Денинг влезе в интернет през локалната мрежа на хотела.

— На някои места блокират „тъмния интернет“ — предупреди той. — Не допускат да се ползва „Тор“.

— Ще видим. Продължавайте.

Тук нямаше забрани, Денинг успя да активира виртуалната си мрежа и браузъра „Тор“, за да стигне до създадения от Среднощните сайт. Набра цифрите 2-0-8-1-1-2 и Балард ги запомни. Добави и парола от цифри, която тя също съхрани в паметта си.

— Имат ли някакво значение цифрите на паролата? — попита тя.

— На всяка буква съответства число. А е 1, Б е 2 и така нататък. Паролата е съкращението ДУНК — „Дай урок на кучката“. Само че научих това по-късно.

Тонът му подсказваше, че изобщо не би надникнал в сайта, ако е знаел значението на тези цифри. Може и да беше способен да внуши това на себе си, но Балард се съмняваше някой друг да му повярва.

Сайтът беше въплъщение на ужаса. Десетки снимки и видеозаписи от изнасилвания и унижения на жени. Лицата на мъжете, извършили тези зверства, никога не се виждаха, но явно бяха Среднощните, защото действията им съвпадаха с разказите, които Балард бе чула от жертвите. Сайтът обаче показваше повече от три жертви. Или не бе открита връзка между случаи, или жертвите не бяха съобщили за насилието, може би заради страха от нападателите или от системата, която ще ги погълне.

Всеки от файловете имаше наименование. Балард забеляза файл „Синди 1“ и накара Денинг да го отвори. Позна мигновено Синди Карпентър въпреки маската от хартиени ленти на тази страшна снимка от гаврите с нея.

— Стига толкова, нагледахме се — каза тя.

Денинг не излезе веднага от сайта, Бош се пресегна и затвори ядосано лаптопа. Денинг отдръпна пръстите си в последната секунда.

— За бога! — кресна пискливо.

— Върни се на дивана — заповяда му Бош.

Денинг се подчини, вдигна ръце в примирителен жест.

Балард отдели малко време, за да се опомни. Искаше да бъде далеч от тази стая и от този мъж, но се насили да зададе последните въпроси.

— Те какво поискаха?

— В какъв смисъл? — учуди се Денинг.

— Искаха ли пари, за да извършат това? Платихте ли им?

— Не, нищо не ми поискаха. Май им харесваше да го правят. Нали разбирате, мразеха всички жени. Има и такива мъже.

Подразбираше се, че той не е като тях. Мразеше една жена така, че бе насъскал двама насилници срещу нея, но не и всички жени като онези двамата.

Погнусата на Балард само се засили. Трябваше да се махне. Спогледаха се с Бош и тя кимна. Вече знаеха всичко необходимо.

— Да си вървим — подкани Бош.

Двамата се изправиха. Денинг вдигна глава да ги погледне от дивана.

— Това ли беше?

— Това беше — потвърди Балард.

Бош взе лаптопа и по-скоро го подхвърли, а не го даде на Денинг, който се възмути:

— Леко де!

Прибра го грижливо в омекотената част на раницата и стана.

— Сега ще ме върнете при моята кола на паркинга, нали?

— Ако искаш, иди там пеша — предложи Балард. — Няма повече да припаря до тебе.

— Чакайте, вие щяхте да…

Бош направи крачка и със същото движение заби юмрук в корема му със сила, каквато не се очакваше на неговите години. Раницата падна на пода с трясък, Денинг се стовари на дивана, не можеше да си поеме дъх.

Балард тръгна към вратата, Бош остана още малко да види ще стане ли Денинг. Изглеждаше, че това няма да се случи скоро.

Настигна Балард на половината разстояние до асансьорите.

— Това накрая не беше предвидено — каза тя.

— Вярно си е. Съжалявам.

— Недей. Аз пък изобщо не съжалявам за нищо.

46.

Бош караше, защото Балард го помоли. Колкото и мрачни да бяха мислите й, не искаше нищо да я разсейва. Бош й върна малкия диктофон, който беше скрит досега в предния джоб на сакото му. Тя провери как звучи разговорът и качеството беше добро. Имаха запис с признанията на Денинг. Включи отново на запис и каза номера на сайта и паролата за достъп, получени от Денинг. После опря рамо във вратата до себе си и се замисли за видяното на екрана на компютъра. След малко извади телефона си. Остави Пинто в „Кучешки дом“ тази сутрин. Отвори изображението от камерата в стаята за игри и видя кучето си на познатото място под скамейката. То беше нащрек и наблюдаваше останалите. Прибра телефона, вече можеше да понесе по-леко това умуване.

— И така… — подхвърли накрая Бош. — За какво мислиш?

— За шибано скапания свят, който гледаме от първия ред в театъра.

— Бездната — промълви той. — Но не бива да позволиш това да те смаже, партньорке. Щом си на първия ред, имаш възможност и да опиташ да промениш нещо.

— Дори без значка ли?

— Дори без значка.

Пътуваха на север по безплатната магистрала 405 и доближаваха отбивката към магистрала 10. Бош отдели лявата ръка от волана и завъртя китката си.

— Какво те мъчи? — попита Балард.

— Ръката ми беше под лош ъгъл при удара.

— Дано си го изкормил като Худини — изтърси тя.

Някъде бе прочела, че Худини е починал след удар с юмрук в корема.

Бош пак хвана волана с двете ръце.

— Какво ще правим с това, което имаме?

— Още съм убедена, че ФБР е най-сполучливият вариант. Там умеят да преодоляват всички номера с криптиране и маскиране. Справят се много по-добре от нашето градско управление.

— Всъщност аз не разбрах приказките му за „тъмния интернет“ — призна си Бош. — Честно казано, дори не знам как работи всичко това.

Балард го изгледа засмяна.

— Не е нужно да знаеш. Нали вече имаш мен за тази работа.

Той кимна.

— Тогава може ли сбито обяснение?

— В „тъмния интернет“ нищо не е индексирано — започна тя. — Няма „Гугъл“ или подобни търсачки. Все нещо трябва да знаеш за това, което търсиш, някак минаваш от едно място към друго. Така е било и с Денинг. Намерил е хора с подобни, напълно извратени умове, а чрез тях накрая е попаднал и на Среднощните.

— Дотук ясно.

— Проблемът е в анонимността, която „тъмният интернет“ дава. Денинг ни каза, че е ползвал виртуална персонална мрежа. Тя пречи компютърът му да бъде идентифициран, когато ровичка в сайтовете. И освен това използва браузъра „Тор“. Това е инструментът да се ориентираш в „тъмния интернет“, криптира действията му и разхвърля следите къде ли не по света, за да затрудни още повече проследяването. Затова е анонимен в „тъмния интернет“ и не може да бъде проследен. Поне такава е общата заблуда.

— Заблуда ли е?

— ФБР е в тясно взаимодействие е Агенцията за национална сигурност и другите специализирани федерални служби. Няма тайни за тях във всичко това. Занимават се с неща, за които обществеността няма и представа. Ето защо предлагам да отидем при тях, давам им информацията за сайта с онези ужаси и паролата за него. Друго не им е необходимо. Ще поемат работата нататък. Нали могат да идентифицират трите жертви, за които знаем. Последната, която видяхме, е от моя случай — Синди Карпентър. Настроих се зле към бившия й съпруг още след единствения разговор с него. Трябва да бъде натикан зад решетките. Ще притиснат Денинг и ще го направят свидетел, но няма да се отърве безнаказано. Аз ще се погрижа. Оставят ли го на свобода, знам името на репортер от „Таймс“, който много ще хареса тази история.

Бош кимна.

— На всички тях мястото им е в затвора.

— Точно там ще ги натикаме — каза Балард. — ФБР ще си върши работата тихомълком и накрая ще цапардоса всички наведнъж. Ще има истинска разплата за мръсниците. А ако не се случи по този начин, с едно обаждане ще ги размърдаме.

Бош кимна отново.

— И кога трябва да отидем във ФБР?

— Защо не веднага? — отвърна тя.

Той включи мигача и премина в платното за отбивката към проточилата се на изток магистрала 10. Отиваха в центъра на града.