Порода убиец

20

Александър Енгелман стоеше край една от рулетките в игралната зала до залата с фонтана и редуваше залози на черно и на червено. Не беше хазартен тип. Избра рулетката най-вече защото можеше да играе доста време, без да загуби всичките си пари — вероятността да се падне черно или червено на всяко завъртане беше грубо четирийсет и седем процента, — и освен това защото от това място виждаше изхода на залата, в която трябваше да бъде убит Пъркхайзър. Беше сигурен, че неговият обект ще проучи мястото — но досега не бе видял никой, който дори малко да отговаря на описанието на Моралес.

Въпреки всичко това не означаваше, че не е тук, дори и в този момент. Опипа разсеяно мобилния телефон в джоба си. Изкушаваше се да набере номера, за да види дали няма да зазвъни наблизо — обаче си даваше сметка, че потенциалната полза от подобен дързък акт би била малка в сравнение с проблемите, които би си навлякъл. В игралната зала беше забранено да се използват мобилни телефони, за да се затруднят опитите за измами — би било трудно да го използва, без да предизвика гнева на охраната. Освен това по всичко личеше, че този човек е много предпазлив — едва ли би допуснал безумната грешка да остави апарата с включен звук, докато работи. Най-сериозната причина обаче беше, че така би подсказал на обекта, че нещо не е наред.

— Трийсет и пет — обяви крупието, когато топчето спря. Другите играчи въздъхнаха разочаровано — квадратчето на масата беше празно. — Никой не печели.

Последва трескаво залагане, колелото се завъртя отново. Енгелман плъзна един чип, минимума, на червено. Крупието махна с ръка над масата и каза:

— Край на залаганията.

На Енгелман му беше все едно. Гореше от нетърпение да започне истинската игра.

Когато Лиънуд излезе със зачервена физиономия от залата с фонтана, Енгелман повдигна вежда. За момент изглеждаше, че се насочва право към него, и макар че разбираше рационално, че този тип не знае нищо за съществуването му и мисията му, почувства прилив на адреналин, заради усещането за заплаха. След това обаче Лиънуд сви към главния вход на казиното и моментът премина.

Появиха се четирима охранители от четирите посоки на фоайето, но не спряха Лиънуд. Той опита да ускори крачка, но единият застана пред него и вдигна умиротворително ръце. Каза нещо, което Енгелман не успя да чуе заради шумотевицата в игралната зала. Лиънуд реагира с гняв. Енгелман се отдалечи от рулетката, за да чува по-добре какво говорят.

— Господине! — възрази крупието, понеже топчето още не беше спряло, но Енгелман не му обърна внимание. В мислите му бушуваше гняв. Гняв и малко страх. Не можеше да разбере как така това едро парче говеждо, увито в плат, прави такова представление и си даваше сметка, че ако го изхвърлят от казиното, последният му шанс да пипне червея, който тормози Корпорацията, ще замине — както и самият той — в мига, в който онези научат, че се е провалил.

— Господине, разбирам, че сте разстроен — тъкмо казваше охранителят, когато Енгелман доближи достатъчно, за да чува.

— Адски си прав, че съм разстроен! — изръмжа Лиънуд. — Исках само едно питие преди вечеря, а онзи смахнат дъртак с куклата започна да се заяжда с мен! Що за заведение е това?

— Господине, моля, разберете, че мненията, изразявани от господин Тъшбом, по никакъв начин не отразяват тези на „Пендълтън“ или неговите служители. Много съжалявам, ако ви е обидил и…

— Ако? — прекъсна го Лиънуд.

— … и ако се успокоите, бихме искали да ви компенсираме, за да избегнем всякакви неприятности в бъдеще.

— Как ще ме компенсирате? — Съмнение. Интерес.

— Споменахте, че все още не сте вечеряли?

— Да, така е.

— В такъв случай можем да ви запазим маса в „Гаспарини“, където стекът, подозирам, ще ви хареса. Разбира се, ще възстановим цената на билета за представлението, а вечерята ще бъде за сметка на заведението.

Изражението на Лиънуд омекна.

— Е, добре.

Охранителят отведе Лиънуд до масата на пиколото. Енгелман — доволен, че планът му не е провален — тръгна към игралната зала, но се сблъска с нелепо изглеждащ тип с каубойски дрехи, тъмни очила, глупави мустаци и възголяма широкопола шапка.

— Извинявай — каза онзи с южняшки акцент. — Търся тоалетната. Можеш ли да ми кажеш къде е?

Акцентът беше по-скоро от Западна Вирджиния, а не носовият каубойски говор от Запада, но Енгелман не долови разликата.

— Не, съжалявам — отговори Енгелман и продължи към игралната зала.

Каубоят остана за момент на място, погледна Лиънуд, охранителя и пиколото, които разговаряха. Лиънуд, професионалният убиец, огледа незабелязано хората наоколо един-два пъти, докато говореха, и заради подозрение или по случайност, погледът му се задържа за миг на каубоя.

После отново се обърна към пиколото, усмихна се учтиво на някаква угодническа скучна шега — и когато погледна пак, каубоя го нямаше.