Порода убиец

35

Лъчите на фаровете се плъзнаха над банкета. Предната лява гума на колата се раздруса на неравната повърхност и Хендрикс се стресна и се събуди — задницата поднесе, когато колата сви обратно на асфалта. След като овладя положението, той свали стъклото с надеждата въздухът да го ободри.

Цяла нощ се бе въртял неспокойно в потъналата в прахоляк лодка. Раните му смъдяха неприятно. Ръката го сърбеше влудяващо. Синините бяха болезнени на пипане. При всяко движение рамото му пукаше и го чувстваше все едно е пълно с ръждясали пирони. Призори намери аптечката на лодката и сдъвка четири аспирина, докато почистваше раните си.

Изчака и двете коли на алеята пред къщата да потеглят, после се измъкна от скривалището си и взе мобилния телефон. След това тръгна към град Пеория, бос, държеше твърде малките му откраднати обувки в ръка.

На паркинга на един супермаркет отвори сандък за дарения и започна да рови из чувалите вътре. След малко намери обикновена черна тениска, джинси, суичър с качулка, опръскани с боя черни обувки. Изпитваше вина, че краде от бедните, но във вида, в който беше, нямаше начин да влезе в магазин, без да привлече нежелано внимание — а и бездруго нямаше много пари. Беглец от закона, на две хиляди километра от дома, с по-малко от седемстотин долара в джоба, би трябвало да има право на някаква благотворителност — така виждаше нещата.

Изми се в банята на някаква бензиностанция, облече новите дрехи и скри старите под купчина хартиени кърпи в коша за боклук.

Намери наблизо хотел от веригата „Бест Уестърн“. Влезе във фоайето като че ли се е родил там. Отегчената млада жена, която играеше игри на телефона си зад рецепцията, дори не го погледна. Той хапна от предлаганите закуски, после отиде в бизнес центъра и включи един компютър.

След три часа и няколко телефонни разговора стана горд собственик на хонда „Сивик“, 93. Гумите бяха изтъркани, задната седалка беше надупчена, а купето миришеше на куче, но за триста долара беше добре — а и не успя да се спазари за две други коли, така че не можеше да си позволи да е твърде претенциозен. Предложи на собственика още сто долара, за да му докара колата до хотела. После го остави пред дома му и потегли.

Крадените коли стават за кратки разстояния, но когато те чакат двайсет часа шофиране, по-добре е да знаеш, че ченгетата не издирват това, на което се возиш.

Светлините на Кливланд го подканяха от далечината. Смяташе да намери там някаква храна, някакви медикаменти за раните, дори душ и нормално легло — стига да открие достатъчно западнал мотел, който приема пари в брой и не задава въпроси. Познаваше Кливланд доста добре и знаеше, че това няма да е проблем.

Пусна радиото. Натиска бутоните, докато не намери радиостанция, която пускаше класически рок. „Ролинг Стоунс“. Наду музиката и забарабани по волана.

За първи път, откакто Пъркхайзър го бе измамил, нещата започваха да изглеждат добре.

Телефонът на Томпсън иззвъня с мелодията на Гарфийлд и тя едва не падна от стола, когато протегна ръка, за да се обади.

— Гарфийлд? Къде се губиш? Добре ли си?

Чу шумолене в слушалката. Зачуди се дали не е изпуснал апарата.

— Какво? — попита той. — А… да, да, добре съм.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Говориш някак странно.

Гарфийлд се изсмя дрезгаво. Повече отчаяно, отколкото весело.

— Странно? Не-е-е. Тежка нощ, това е.

— Твоята улика даде резултат — имаме човек срещу отпечатъците. Някакъв тип от специалните сили, казва се Майкъл Хендрикс. Смятали са го за мъртъв цели пет години. Сега търсим негов познайник — служили са заедно в една част.

— Страхотно — отвърна Гарфийлд равнодушно. — Пусни ми досието по мейла, за да го разгледам, докато идвам към службата.

— Разбира се — каза тя. — Изпращам го веднага. Избра страшен момент да изчезнеш обаче. Директорът е бесен. Опитах да те покрия — казах му, че си болен, — но той не е идиот. Много добре разбра, че го лъжа.

— Благодаря ти Шарли. Не беше нужно да го правиш. Не и след… каквото ти причиних.

Томпсън се изненада.

— Нали затова сме партньори?

— Въпреки всичко, Шарли — отвърна Гарфийлд, със съжаление в гласа. — Извинявай. Колкото и малко да струва извинението ми.