Портокал с механизъм

1

— Сега накъде, а?

Бяхме аз, значи Алекс, и моите трима друзя, Пит, Георгий и Смотания Дим, седяхме в млечния бар „Корова“ и си блъскахме рассудока какво да правим с тая шибана зимна вечер, тъмна като в рог и холодна, макар и суха. Млечният бар „Корова“ беше местечко, в което се пиеше не само мляко, но вие, братлета, може вече да сте зафоргетили какви бяха тия барове — нали напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети. И так, там се пиеше мляко, подсилено с нещо друго. Нямаха разрешително да продават алкохол, но още не им забраняваха да пробутват ония, новите гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го пиеш с „Велосет“ или „Синтемеск“, или „Дренкром“, или две-три други нещица, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно, че са те понесли бог и всичките му светии и ангели, а мозгът ти го прорязват мълнии. Поркаш си „режещото мляко“, както му викахме тогава, и усещаш, че сам се точиш някому, и си готов да се включиш в някой мръснишки номер двайсет срещу един… Точно така си сръбвахме през оная вечер, с която започвам сейчас своя разказ.

Карманите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да гоним още сухо, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в кровта си, да броим плячката и да делим на четири; нито да прилагаме шокова терапия на някоя дърта посивяла пуйка в магазина и с хохот да се ометем с мангизите й. Защото, както се казва, денгите не са всичко.

Четиримата се носехме по последна мода, а по онова време тя беше черни брюки съвсем по крака с каучуков щит отдолу, точно на чатала, та хем да пази, хем да изпъква при подходяща светлина. Моят щит беше с формата на паяк, на Пит беше рука (по-точно длан), Георгий, передставте си, носеше цветок, а Смотания Дим си бе пъхнал клоунска морда — нали си нямаше понятие кое как е и беше (и томаневерниците ще кажат) най-голямата мъгла от четирима ни. Освен това носехме якета до кръста без ревери, с широките рамене с подплънки, дето им викахме плечо, за да заблуждаваме хората, че сме големи буци. Имахме, братлета, и от ония белезникави галстуки, същинско картофено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки сапоги, само за ритници.

— Сега накъде, а?

На бара седяха една до друга три девочки, но ние бяхме четирима малчики и обикновено го давахме един за всички, всички за един. Ония зози бяха и те одети по последна мода, на тиквите с морави, зелени и оранжеви перуки, всяка от които по мои сметки струваше почти колкото заплатата им за цял месец, и гримирани в тон — със семицветни дъги около глазите и уголемени губи. Бяха с дълги, черни, съвсем прави платя, а на грудите си имаха малки сребърни значки, с различни момчешки имена по тях: Джо и Майк, и другие. Така се носеха имената на малчиките, с които е спало всяко маце, преди да навърши четиринайсет. Те смотреха все към нас и аха да им предложа (под сурдинка, разбира се) тримата да отскочим за малко секс, пък Смотания Дим да го оставим, защото и без това му стига да му купиш половинка молоко с по-ячка доза „Синтемеск“ вътре, ама нямаше да е по правилата на играта. Дим беше очен, очен грозен и приличаше на името си, но в боя нямаше по-лют от него и вършеше добра работа със сапогите.

— Сега накъде, а?

Человекът, седнал до мен на онова болшое долгое плюшено канапе покрай трите стени, бе изцъклил глаза и ломотеше нещо като „Блудкави творби от Аристотел… циклами на екскурзия… все по-захитрели…“ Явно той вече беше отпътувал и кръжеше някъде далеч в орбита — знам какво е, защото съм го опитвал като всеки, но по онова време вече смятах тия работи за страхопъзльовщина, братлета. Излокваш проклетото молоко, изтягаш се и те наваля мисълта, че всичко вокруг е някак отминало. Не че не скиваш ясно като бял ден масите, стереото, мацките и малчиките — но ти се каже, че хем са там, хем вече ги няма. И си един такъв, като хипнотизиран, от сапога си или от върха му, или от някой нокът, и в същото време усещаш, че те държат за проклетия врат и те друсат като да си кошка. Друсат те, друсат, докато нищо не ти дреме и чакаш да ти пожълтее сапогът или нокътят и да става все по-жълт и по-жълт донемайкъде. А почнат ли светлините да се пръскат като бомби и сапогът ти или нокътят, или пък някое грязно петно на брюките вземе да става такое болшое болшое болшое, по-болшое от целия свят и тъкмо да се изправиш пред Дядо Боже — всичко свършва. Връщаш си се тук с хленч, а ротът ти зинал и готов да нададе вой бууу-ухуух-уу. Цялата работа може да е много приятна, ама си е от шубе и нищо повече. Не си пратен на тая земля само за да си общуваш с бога, я! Такива неща изсмукват цялата сила и готското у человека.

— Сега накъде, а?

Стереото свиреше и голосът на певеца се чуваше ту от единия край на бара, ту от другия, изчезваше към тавана и отново се спускаше с реверберации от стена до стена. Бърти Ласки кричеше един древен шлагер на име „Ти бъркаш в раната ми“. Едната от трите мръсници на бара, оная със зелената перука, мърдаше корем в такт с тази тъй наречена музика. Усещах как режещото мляко вече действа и бях готов за малко разгрявка. Така че излаях „Давай навън!“ като псе и фраснах старичока до мен, като му извъртях един от филмите на ужасите в ухото, но той не усети нищо и продължи да бръщолеви своето „Телефоническо логическо, щом фарфароните запърпорят…“ Нищо, ще го почувства, и то как; щом дойде на себе си и се върне на земята.

— Къде навън?

— Просто така, ще вървим и ще увидим какво ще изскочи, братлета мои.

И тъй, изсипахме се ний в бездънната зимна ноч, поехме по булевард „Марганита“, после свихме по Бутби авеню, където попаднахме точно на каквото търсехме, маленка закачка за начало на вечерта. Беше един старик трепетлика с даскалски вид, очки на носа, зинал срещу холодния нощен въздух. Носеше книги под мишница и един лайнян чадър и идеше откъм Общинската библиотека, използвана от все по-малко люди в наши дни. Мръкнеше ли се, такива старовремски буржоа не се срещаха по улиците — едно че не хватеше полиция, пък и смелчаги като нас се навъртаха наоколо, та тоя учен человек единствен гуляеше по авенюто. Приближихме се ние към него съвсем учтиво и аз го заговорих:

— Извините, братко.

Той смотреше малко испугано, като ни видя така четиримата да го заобикаляме, но ние бяхме кротки, вежливи и засмени, та отвърна:

— Да? Какво има? — с много висок даскалски голос, като се опитваше да ни покаже, че не е бъзлив.

Продължих:

— Виждам, че носите книги под мишница, братко. Такова рядко удоволствие е в тия времена да попаднеш на някого, който още читае.

— О? — рече той съвсем разтреперан. — Така ли? Разбирам. — И все местеше поглед от един на друг от четирима ни, като се усети, че се намира в центъра на засмян и вежлив квадрат.

— Така е — казах. — Много би ми било интересно, братко, ако любезно ми позволите да видя какви книги носите под мищница. От всичко на тоя свят най обичам хорошата чиста книга.

— Чиста ли? — мрънка той. — Чиста, да.

Тогава Пит грабна ония три книги от него и набързо ни ги раздаде. Но нали бяха само три, каждий получи по една да разсмотря с изключение на Дим. Моята беше „Основи на кристалографията“ и като я отворих, рекох: „Отлично! Първокласна работа!“, продължавайки да разлиствам страниците. После възкликнах с потрес в голоса:

— Ау, какво има тук? Каква е таз грязна дума? Покраснявам само като я гледам. Разочаровате ме, братко, истина ви казвам.

— Ама… — започна той, — ама…

— Виж ти — обади се Георгий, — ето на това му викам аз истинска грязнотия. Тука има една дума, дето започва с „п“ и още една с „х“. — Неговата книга беше озаглавена „Чудото на снежинките“.

— Охо! — извика Смотания Дим, като надничаше над рамото на Пит и, както винаги, прекали: — Тук пише какво й направил той, а има и снимка и всьо. Че вие сте били просто един вманиачен стар мръсник!

— Човек на вашата возрост, братко — осъдих го аз и започнах да късам книгата, която держах. Другите ме последваха, а Дим и Пит раздърпаха „Системата на ромбоедъра“. Старият даскал взе да кричи:

— Но те не са мои, общинска собственост са! Това е чист произвол и вандализъм. — Или нещо подобное.

И се опита като че да си измъкне книгите от нас, което беше направо трогателно.

— Заслужавате да ви бъде даден хороший урок братко — рекох аз. — Да, да, заслужавате.

Тая книга за кристалите в руките ми беше много здраво подвързана и трудно се късаше на парчета, защото беше от ония времена, когато нещата са се делали трайни, но успях да съдера страниците и щом ги смачквах в ръце, мятах ги като истински снежинки, макар и огромнейши, по кричащия старик. Другите, разумеется, ме последваха, а Дим само танцуваше наоколо като шут, какъвто си беше.

— На ти, на ти едни снежинки, дърт читател на мръсотии и гряз! — говореше Пит.

— Сега ще видиш, ти, гаден старик — казах аз и започнахме да се задяваме с него. Пит му хвана руките, а Георгий му разчекна рота, за да измъкне Дим фалшивите му зуби, горни и долни. Хвърли ги на паважа и аз се заех да ги тъпча с подметките си, както си знам, макар че, за проклетия, бяха сделани от някаква нова, дяволски твърда пластмаса. Дедикът взе да издава едни гъргорещи звуци — хррру, ххххра, ххрро — та Георгий остави губите му да се затворят и само му отлепи един в беззубата челюст с юмрук, целия в пръстени, от което дъртакът застена и бликна кров, братлета, красива работа. После му свалихме връхните дрехи и го оставихме по жилетка и долги долни гащи (много стари: Дим едва не се пръсна от смях), а Пит му тегли един шут в задника и го пуснахме да си върви. Той позалитна, защото толчокът не беше чак толкова силен, взе да вика „Ох, ох, ох…“, без да понимае вече къде е и какво всъщност става, а ние му се присмивахме, и докато Дим подскачаше наоколо с лайняния му чадър, го преджобихме, ама той нямаше кой знае какво. Намерихме стари писма, някои чак от 1960-а с „Най-скъпа моя“ и други такие чепухи, един ключодържател и стара протекла писалка. Дим заряза танца с чадъра, за да прочете на глас едно от писмата, като да покаже на празната улица, че е грамотен. „Скъпи мой — декламираше той с високия си голос. — Ще мисля за теб, докато те няма и дано не забравяш да се обличаш добре, като излизаш вечер.“ Но се разкикоти с цяло горло — „Хо, хо, хо“ — и посегна уж да се обърше отзад с писмото.

— Хватит — намесих се аз. — Стига толкова, братлета.

В брюките на старичока имаше съвсем малко сухо, не повече от три гроша, и ние решихме да подложим на разпръскване пикливите търкълца, които бяха като просо в сравнение с мангизите вече в кармана ни. Потом стъпкахме чадъра, съдрахме платята му и ги предадохме на вятъра, братлета, с което приключихме с древния даскал. Не че сделахме кой знае колко, знам, но вечерта едва започваше и нямаше защо да бързаме. Ония ножчета в молокото боцкаха вече очен хорошо.

Следващата ни работа бе самарянският номер, за да се пооблекчим от мангизите и да има защо да оберем някой магазин, пък и алиби щяхме да си купим овреме. И така, влязохме в „Нюйоркския херцог“ на Еймис Авеню, където, разумеется, се свили на топло три-четири бабушки и си пият кофе със сметана от социалните помощи. Етот раз бяхме хороши малчишки, засмяхме се и припяхме по една благословия на всяка, само че ония ми ти старухи като се стреснаха, като им задрожаха костеливите руки с изпъкнали вени около стаканите, та чак помията се разплиска върху масата. „Оставете ни, момчета — вика едната от тях с хилядагодишно лицо като географска карта, — ние сме бедни старици.“ Но ние толко се зъбехме наляво и надясно, седнахме, позвънихме за официанта и зачакахме да дойде. Щом той пристигна, нервен един такъв, като бършеше руки в грязната си престилка, поръчахме си четири ветерана — ветеран е ром, смесен с черешов ликьор, очен популярний дринк по онова време, който някои предпочитаха с малко лимонов сок, по канадски. Тогава казах на официанта:

— Дай на ония клети бабушки там нещо да се накормят. По един голям шотландец на всички и по още нещо за вкъщи. — И изсипах целия си карман с денги на масата. Другите трима сделаха същото, братлета мои. Донесоха по едно днойно огнено злато за пъзливите старухи и те не знаеха нито какво да сделат, нито какво да скажат. Една от тях изломоти „Благодаря, момчета“, но личеше, че очакват да ги сполети мръсен номер. Раздадоха им обаче и по една бутилка Генералски коняк за у дома, а аз оставих мангизи да им доставят на другата сутрин по една дузина кафета със сметана по къщите, стига тия бабки да си дадат адресите. После с останалите мангизи взехме, че изкупихме, братлета, всичките банички, блиночки, понички, кифлички и шоколади, каквито имаше, и пак ги дадохме на старухите. Казахме им: „Извинете за минутка“ и докато старите птици още повтаряха „Благодарим, момчета“ и „Бог да ви благослови, момчета“, излязохме вон без пукната пара в карманите си.

— Колко ли е готино да си добрий человек — рече Пит. Личеше си, че на тъпия Дим му е като дим цялата работа, но не се обади от страх да не го нарекат глупчо и ничево непонявший. И така, завихме по Атли Авеню, където още имаше един отворен магазин за бонбони и канцери. Не ги бяхме закачали от три месеца и изобщо целият квартал беше совершено спокойний, тъй че въоръжените милицаи или кримпатрули не се навъртаха твърде наоколо, а се подвизаваха главно на север от реката тия дни. Надянахме си маските — новотия, страхотни, файнска изработка; представляваха лица на исторически личности (казват ти всяко име, като си я купуваш): мойта беше Дизраели, на Пит — Елвис Пресли, на Георгий — Хенри Осми, а на Смотания Дим — някакъв си поет Пърси Би Шишели; идеални маски, с волоси и всьо, пък и от някаква материя, дето като си свършиш работата, можеш да я навиеш и да я пъхнеш в сапога си. И тъй, влязохме тримата. Пит остана вон на пост, макар че за какво ли имаше да се тревожим. Щом нахлухме в магазина, насочихме се право към Слаус, управителя, едро толсто мъжище, подпухнало от портвайн, което щом поня какво става, хукна право към телефона и вероятно добре смазаното си ружьо, заредено с шест мръсни патрона. Дим се метна зад тезгяха, бърз като зверче, и взе да ни замеря с кутии канцери, а потом се подаде от една голяма дупка заедно с някаква зоза, белнала зуби срещу клиентите и увесила груд, за да рекламира нова марка канцери. Да бяхте видели, братлета, как една огромна топка се търкаляше там вътре в магазина зад занавеса — не топка, ами нашият Дим и Слаус, вкопчени в смертелна схватка! Да бяхте чули само как пъшкаха, хъркаха и се ритаха зад пердето, а разни неща се събаряха отгоре им и те псуваха ли, псуваха и после стъклото — прас прас прас! Мама Слаус, супругата, направо се вледени зад щанда. Личеше си, че ей сега ще изкричи „Убийство!“, ако я оставим, поетому аз начаса се озовах зад щанда, грабнах я, а тя беше ужасна буца, цялата вонеше на духи, и грудите й изскочиха като бомби. Запуших с рука рота й да не пищи за второто пришествие по четирите посоки на света, но женището ме ухапа свирепо като копой, та захванах аз да крича, след което и тя нададе вой за милицаите. Наложи се тогда да я хласна яко с една от тежестите на кантара и да добавя един удар с лоста за отваряне на каси, та кровта й бликна като едното нищо. Повалихме я на пода и съдрахме одеждите й за разкош, като лекичко я подритвахме да спре да стене, а като я гледах, просната с оголени груди, поколебах се дали да не… но реших да оставя за позже вечером. После се ометохме, като здравата се наплячкосахме тая ноч, та се паднаха по няколко пакета канцери от най-високо качество на глава, и си отидохме по живо по здраво, братлета.

— Ама какво тежко и дебело копеле беше тоя — повтаряше си Дим.

Не ми се понрави видът на Дим: изглеждаше грязен и раздърпан като человек, който е водил бой, както си и беше, само че това никога не бива да се познава по вида. Вратовръзката му сякаш някой я беше тъпкал с ноги, маската му се бе изхлузила и по лицето му имаше мръсотия от пода, та го замъкнахме в една уличка и го поспретнахме немножко, като намокрихме носните си таштухи с плюнка да го изтрием. Какво ли не правехме за нашия Дим. Набързо се прибрахме в „Нюйоркския херцог“ и по моя часовник не ще да сме липсвали повече от десет минуточки. Старите бабушки още бяха на кофето със сметана и на шотландското, дето им го купихме. Подвикнахме им:

— Хей, момичета, как е?

— Бог да ви благослови, добри момчета! — запяха те старата песньовка, а ние звъннахме с колокола и той път дойде друг официант, та му заказахме бири с ром, че жажда ни гореше, братлета, и по нещо за бабките. Тогда им казах:

— Не сме излизали оттук, нали? Били сме си тук през цялото време.

А те бързо загряха и ответиха:

— Разбира се, момчета. Все пред очите ни бяхте, Бог да ви поживи. — И пиха.

Не че имаше кой знае какво значение всъщност. Мина към половин час, преди милицаите да се размърдат. Пък и само двама младоци пристигнаха, с розови лица под болшоите си медни каски. Единият заговори:

— Вие тук знаете ли нещо за случката в магазина на Слаус тая вечер?

— Ние ли? — отвърнах невинно. — Че какво е станало?

— Кражба и побой. Двама в болницата. Къде бяхте тая вечер, момчета?

— Не с такъв гаден тон — казах. — И хич не ме е грижа какво намеквате. Доста подозрителна ви е работата, братлета мои.

— Тука си стоят цяла вечер — разкричаха се старухите, — Господ здраве да им дава. Най-добрите момчета са тия. Вежливи и щедри, така да знаете. Все тук си седят, току пред очите ни.

— Само питаме — рече другото полицайче. — Вършим си работата като всички.

Но ни изгледаха много гадно за предупреждение, преди да си излязат. Като обърнаха гръб, изпратихме ги с устна музика: бббрррр. Ако искате да знаете, малко ме разочароваха нещата напоследък. Нямаше вече за какво да се сбиеш. Всичко ставаше лесно като по вода. Нощта обаче едва начинаеше.

2

Щом излязохме от „Нюйоркския херцог“, видяхме пред голямото осветено окно до главния бар един стар пияница, който плетеше язик, да извива мръсните песни на прадедите си и да се уригва от време на време, като да имаше лайнян оркестър във вонящия корем. Ето ти нещо, дето изобщо не понасям. Не мога да гледам как някой мужчина се валя, уригва и гъргори пиян, па на колкото ще да е години, особено ако е старий като тоя: Беше се залепил за стената, дрехите му бяха истински отврат — мръсни и раздърпани, целите в кал, гряз и всьо. Сграбихме го и му хвърлихме един хорошенкий як бой, но той продължаваше да си пее песента: „И ще се върна при мойта любима, мойта любима, ако ти, моя любима, ме напуснеш“. Но щом Дим го фрасна с юмрук несколко раз по фъфлещата рот, той спря да пее и взе да кричи: „Давайте, смажете ме, копелета бъзливи, и без това не ща да живея в тоя гнусен свят.“ Тогава казах на Дим да понамали малко, понеже ме интересуваше иногда да слушам какво приказват такива стари бракми за живота по света. И го попитах:

— Охо? И какво му е гнусното на този свят?

А той се развика:

— Тоя свят е гнусен, щом оставя младото да се нахвърля върху старото, както правите вие тук, и няма ни закон, ни ред, ни нищо.

Кричеше с цяло гърло и размахваше руки, та ми ставаше очен хорошо от тия думи, само дето червата му куркаха, като че нещо кръжеше в тях или пък някой друг мужчина грубо го прекъсваше с тоя шум, та старичокът все го заплашваше с юмруци и се дереше:

— На тоя свят вече не е за стар човек и ако искате да знаете, хич не ме е страх от вас, грубияни, защото съм толкова пиян, че не усещам болка, като ме удряте, а и да ме убиете, само ще съм доволен да умра. — Ние прихнахме да се смеем. но не казахме ничево и той продължи: — Що за свят е това? Хора на Луната, други се въртят около Земята като папатаци край лампата, а никой вече не гледа има ли ред и законност на Земята. Тъй че правете с мен каквото щете, мръсни бъзливи хулигани такива.

После изпръхтя с устни — „Прррб“ — както направихме и ние на ония милицайчета, и пак поде песента: „Земьо, мила, бих се за тебе, донесох ти мир и победа…“

Тогава ние хорошенко го ступахме, като се хилехме до уши, но той продължи да пее. Съборихме го по очи на земята и като се просна с цялата си тежест, едно ведро бирена бълвоч шурна от рота му. Беше толкова гадно, че му теглихме по един ритник, всеки поотделно, докато от мръсното му горло бликна кров, а не песен, нито помия. И продължихме пътя си.

Близо до общинската електроцентрала налетяхме на Били Бой и петимата му друзя. Да ви обясня, братлета, че по онова време бандите се състояха главно от по четирима-петима, нещо като автомобилни екипи, защото това е най-удобният брой за една кола, а шестима вече са твърде много. Понякога бандите се събираха, та правеха маленки армийки за голяма нощна война, но повечето пъти си беше най-добре да се подвизаваме на малки групички. От Били Бой ми се гадеше само като видех тлъстото му ухилено лицо и винаги от него се носеше воня на застояла мас, използувана за пържене несколко раз, дори и когато беше одет в най-хубавите си платя, както сейчас. Видяха ни, както ги видяхме и ние, и настана едно много мълчаливо наблюдение. Нямаше да е шега, щеше да е сериозна работа, с найф, верига и бритва, а не само с юмруци и ритници. Били Бой и друзята му зарязаха каквото правеха, а то бе просто увертюра към един акт върху разплакана маленка девочка, не повече от десетгодишна, която кричеше, все още с дрехи, а Били Бой я беше хванал под едната мишница, докато дясната му рука, Лио, я държеше за другата. Вероятно тъкмо са изпълнявали грязната словесна част от цялото действие, преди да пристъпят към маленка доза ултравиоленция. Като ни видяха да идваме, пуснаха хълцащата птичка, понеже такива като нея колкото щеш, и тя хукна на тънките си крачка, белеещи се в мрака, с вой „Оо-о-о-о!“ Широко засмян, му казах по товаришски: „Ако това не е смрадливият пръч Били Бой в плот и кров! Как си, бидон евтина престояла мазнина? Ела да ти отперя един по топките, ако изобщо ги имаш, скапан евнух.“ И така се почна.

Ние четиримата срещу тях шестимата, както вече казах, но Смотания Дим, инак голяма мъгла, по лудост и подлост в боя важеше за трима от другите. Беше се препасал с хорошая долгая цеп около кръста, двойно увита, която разви и взе да размахва фино пред глазите им. Пит и Георгий носеха остри найфове, а пък аз на свой очеред имах жестока стара бритва-главорезка, която по онова време умеех артистично да въртя. И се развихри един бой в тъмнината току преди да се покаже старата луна с типовете по нея, а звездите боцкаха като найфове от нетърпение да се включат и те. С моята бритва успях да разпоря дрехата на един от друзята на Били Бой, при това фино и без да докосвам плътта отдолу. В мелето тоя приятел се оказа изведнъж цепнат отпред като грахова шушулка с оголен корем, та му се видяха чак жалките топки, което здравата го раздразни, и той размаха руки, закрича, изгуби гарда и отвори път на Дим, развъртял цепта, свишшшш, та тя го фрасна право в глазите и приятелят на Били Бой залитна, като ревеше от все сърце. Давахме го много хорошо и скоро дясната рука на Били Бой бе повален, ослепен от цепта на Дим, и лазеше, и виеше като звяр, но след един точен шут по головата се отнесе нанякъде.

От четирима ни Дим както всегда изглеждаше най-плохо, сиреч лицото му бе цяло в кров, а дрехите му грязни и раздърпани, но останалите бяхме все още хладнокръвни и читави. Сега ми трябваше онзи смръдльо и дебелак Били Бой и аз затанцувах наоколо му с бритвата, като да бях бръснар на кораб в бурно море, опитвайки се да го резна по грязната тлъста физиономия с няколко фини замаха. Били Бой имаше найф, дълъг, с щракало, но беше твърде бавен и тромав в движенията, за да повреди някого тежко. А да знаете, братлета, какъв кеф ми беше да валсирам — едно, две, три наляво, едно, две, три надясно — и да порна лява буза, дясна буза, тъй че двете струи кров рукнаха почти едновременно по двете страни на толстата му грязна и мазна зурла в светлината на звездната зимна ноч. Бликаше кровта на красни потоци, но личеше, че Били Бой не усеща ничего и се клати като гадна тлъста мечка, опитвайки се да ме наръга с найфа си.

Тогава услъйшахме сирените и разбрахме, че милицаите пристигат с готови за стрелба ружя, които се подават през прозорците на полицейския автомобил. Оная малка ревла ги е повикала, бас държа, по кутията за сигнализиране на ченгетата зад електроцентралата.

— Не бой се, скоро ще те пипна, вонящ пръч! — изкричах аз. — И направо ще ти резна топките.

Тогава, бавно и задъхани, те всички побегнаха, освен Дясната рука Лио, който хъркаше на земята. Поеха на север към реката, ние пък тръгнахме в обратна посока. Зад следващия ъгъл имаше уличка, тъмна и пуста, отворена в двата края; там спряхме да отдъхнем — първо пръхтяхме често-често, после по-бавно и накрая нормално. Приличаше на отдих между подножията на две страховити, огромни планини, значи жилищните блокове, а в окната на всички домики се виждаше синя танцова светлина. Телевизори, какво друго. Тая вечер имаше световно предаване, както му викаха, а то значи, че една и съща програма се смотри от цял свят, които хочат, разбира се, а те бяха главно люди от средната возраст и класа. Винаги имаше и по някоя знаменитост, глупав. комик или черен певец, и всичко това се предаваше със специални телесателити от космическото пространство, братлета. Подхождахме задъхани, докато чухме как сирените на милицаите отминаха на изток и всичко ни се размина. Само Смотания Дим все смотреше нагоре към звездите и планетите, и луната със зинала рот като дете, невиждало такова нещо. Потом каза:

— Питам се, к’во ли има на тях. К’во ли мож’да има горе на небето?

Сръгах го силно и рекох:

— Стига, копеле глупо! Не мъдрувай много! Сигурно и там има жизн като тук, и някои мушкат, а други ги намушкват. Но тъй като нощта едва започва, давайте вперьод, братлета.

Другите се разхилиха на това, но Смотания Дим ме погледна очен сериозно, потом пак вдигна голова към звездите и луната. Поехме по улицата, а световната телевизионна програма се синееше от двете ни страни. Сейчас вече ни трябваше автомобил, така че на ъгъла завихме наляво и веднага разбрахме, че сме на Духовния площад, щом видяхме болшаята бронзова статуя на някакъв стар поет с маймунска горна губа и лула, залепнала на увисналата долна челюст. Вървейки на север, стигнахме до мръсния стар кинодром, олющен и рухнал, защото никой вече не ходеше там освен малчики като мен и моите друзя, и то само потому што в тъмното току някой ще изкричи, някой някого ще резне с бритва или ще има малко чукане. Видяхме на плаката върху опиканата фасада, че опят дават каубойски истории и че небето опят е на страната на американския шериф, насочил ружьо към конекрадците — все същите патаклами и кървища, произвеждани по онова време от държавната кинематография. Паркираните машини не бяха страхотия, повечето скапани брички, но един по-новичък Дюранго 95 можеше да свърши работа. Георгий носеше и един универсален ключ на връзката си, тъй че скоро се нанесохме вътре — Дим и Пит отзад, пафкащи господарски своите канцери — а аз запалих мотора, той забръмча хорошенко и едно приятно теплое вибриране като че премина през червата ми. После натиснах педала с нога, дръпнахме файнски назад и се изпарихме, без никой да ни увиди.

Повъртяхме се из задните улички на града, колкото да напугаем няколко старичоци и старухи, пресичащи на зигзаг подир котките си и други подобни. После поехме на запад. Нямаше много трафик и аз дадох газ до тенекията, а Дюранго 95 лапаще пътя като спагети. Скоро се заредиха зимни деревя и мрак, братлета, мракът на полето и на едно място сгазих нещо болшое с ръмжаща озъбена паст в светлината на фаровете, а като зарева и се размаза отдолу, Смотания Дим само дето не се пръсна от кикот: хо-хо-хо. После видяхме един малчик със зозичка да се любилюбят под едно дерево, спряхме да ги поздравим, натупахме ги криво-ляво, разциврихме ги и продължихме. Бяхме се наточили за едно от нашите изненадващи посещения. Това щеше да е голямата работа, с много хохот и колкото щеш ултравиоленция. Най-сетне стигнахме до някакъв посьолок и малко преди него имаше самотен домик с градинка. Луната се бе издигнала достатъчно, за да увидим хорошо и ясно тази къща: отпуснах педала и ударих спирачки, а другите трима се кикотеха като смахнати; гледаме, на портата написано „ДОМ“, очен мрачно име. Излязох от машината, наредих на своите друзя да спрат с кикотенето и да станат сериозни, после откроих портата и отидох до вратата на къщата. Постучах тихо и вежливо, но никой не дойде; затова постучах по-силничко и този раз чух стъпки и някой дръпна резето, открехна вратата на няколко сантиметра и един глаз ме изгледа над веригата.

— Кой е?

Беше женски голос, на млада девочка, ако се съди по звука, затова ответих очен вежливо като истински джентълмен:

— Извинете, госпожо, много съжалявам, че ви безпокоя, но бяхме на разходка с приятеля ми и на него изведнъж му прилоша и взе да му става все по-зле. Сега лежи там, на пътя, припаднал и стенещ. Ще имате ли добрината да ми позводите да използувам вашия телефон, за да повикам линейка?

— Нямаме телефон — рече девочката. — Много съжалявам. Трябва да идете другаде.

От вътрешността на малкия домик чувах трак трак трак трак — някакъв человек пишеше на машина, но после чукането спря и человекът извика:

— Какво има, мила?

— Ами може ли тогава с добрината си да му дадете, ако обичате, чаша вода? Изглежда, е загубил съзнание.

Девочката нещо се поколеба, но после каза:

— Почакайте.

Тя отиде за вода, а моите трима друзя бяха слезли тихичко от колата, и се бяха промъкнали хорошенко безшумно, като си нахлузваха маските. Тогава си сложих и аз моята и трябваше само да пъхна рука и да откача веригата, защото така бях размекнал девочката с джентълменския си голос, че тя не закрои вратата, както трябваше да направи при такива незнакоми в ночта като нас. Тогава четиримата нахълтахме с рев, а Дим се правеше на шут, както винаги, подскачайки нагоре-надолу и пеейки грязни слова. Иначе малкият домик беше готин, истина ви казвам. Втурнахме се с кикот в комнатата, където светеше, и там същата девочка се беше свила от шубе, едно такова младо и красиво парче с хорошие груди, а при нея беше онзи человек, неин муж явно, също млад и с очки в рогови рамки; на масата имаше пишеща машина и пръснати наоколо листи; една малка купчинка от тях трябва да беше изписана вече — значи тук живееше още един интелигент — книжник, като оня, с който се бяхме задявали преди няколко часа, само че тоя беше писател, а не читател. Както и да е, сега той се обади:

— Какво е това? Кои сте вие? Как смеете да влизате в дома ми без разрешение? — И през цялото време голосът му трепереше заедно с руките. Затова аз рекох:

— Не бой се, братко. Ако страх се е вселил в сърцето ти, бъди любезен и го прогони оттам.

Георгий и Пит отидоха да търсят кухнята, а верният Дим ожидаше заповеди застанал до мен с широко зинал рот.

— И какво е това? — спросих аз, като вдигнах от масата напечатания куп, а мужчината с роговите рамки каза, заеквайки:

— Точно това питам и аз. Какво е това? Какво искате? Махайте се веднага, докато не съм ви изхвърлил.

Тогава Смотания Дим, маскиран като Пърси Би Шишели, се изкикоти с цяло гърло, ревейки като звяр.

— Май книга пишеш, а? — казах аз, като си преправих голоса на много свиреп. — Винаги съм изпитвал огромнейша почит към тия, дето могат да пишат книги. — После погледнах най-горния лист, на който беше заглавието „Портокал с механизъм“, и казах: — Доста чепухаво заглавие. Къде се е чуло и видяло портокал да има механизъм? — Потом зачетох на глас с един такъв нафукан тон като проповедник:

— „Опитите да бъдат наложени на човека — същество извисено и способно на доброта, достойна да се стече като медовина по брадата на Бога, — та опитите да бъдат наложени, както казвам, закони и условия, присъщи на предметите с механизъм, са нещо, срещу което аз вдигам като меч своето перо…“

Дим съпроводи това с устна музика и аз не можах да не се разсмея. Потом почнах да късам листите и да пръскам кусочките на пода, а оня ми ти писател, изглежда, обезумя и се спусна към мен със стиснати жлътнали зуби, аха да ме издере с нокти като граблива птица. На Дим толкова му и трябваше: той се улъйбна и с едно ъ-ъ-ъ и после а-а-а се насочи право към заекващата мутра на человека и — прас, фрас — първо с ляв пестник, после с десен, докато нашият добър стар приятел пусна красното вино сякаш от канелка — еднакво навсякъде като произведено от една и съща могучая фирма — и то рукна и покапа по хубавия чист килим и кусочките от ръкописа, дето продължавах да дера — хрррт, хрррт, хрррт. През цялото време оная девочка, неговата любима и вярна съпруга, стоеше като замръзнала до камината, а по едно време начина да издава слаби крикове, като че пригласяше в ритъма на юмруците на Дим. Тъкмо тогава от кухнята се появиха Георгий и Пит, мляскащи и двамата, макар все още да бяха с маски (те изобщо не мешают на яденето), а Георгий държеше в едната си рука студена нога от нещо и в другата половин самун хляб с болшая буца масло; Пит пък носеше бутилка пиво с кипнала отгоре пяна и хорошенкий кусок от сладкиш със сливи. Те прихнаха — хо-хо-хо, — като увидиха как Дим данси и налага с юмруци писателя.

А същият тоя писател взе да ридае, като че творбата на живота му е съсипана, а от разбития му кровав рот излизаше само буу-хууу, буу-хуу, докато от натъпканите роти на другите двама се чуваше хо-хо-хо и се виждаха кусочки от онова, дето го ядяха. Не, ми се понрави ето, защото бе грязно и неприлично, та им рекох:

— Да махнете тая манджа! Не съм ви разрешил. Я хванете тоз человек, за да гледа всьо и да не бяга.

Те оставиха тлъстия си залък на масата сред разхвърчаната хартия и се затътриха към писателя, чиито очки с рогови рамки бяха сломани, но все още висяха на носа му, а Дим танцуваше наоколо му, та украшенията по етажерката над камината трополяха (аз обаче насметох всичките, та да не трополят повече, братлета), и здравата се забавляваше с автора на „Портокал с механизъм“, насинявайки лицото му, което пускаше течност като някакъв очен специален сочен фрукт.

— Хватит толкова, Дим — казах. — Хайде да се залавяме с другата работа. С бога напред.

И той взе да се прави на мъжага пред девочката — която още кричеше вряк вряк вряк — в тоя хорошенкий етюд — „Четирима в бара“, като върза руките й отзад, а аз развязах едно-друго по нея и всички викнаха хо хо хо, щом нейните хорошие груди си показаха розовите очички, о братлета, докато аз се разпасах и се приготвих за плонж. Като й се метнах, чух страдалчески викове и обленият в кров писател, когото Георгий и Пит държаха, едва не се изтръгна, виейки като обезумял най-грязните слова, които знам, и други, измислени от него. След мен беше ред на Смотания Дим да вземе своето и той го направи с грухтене и животински вой и с невъзмутимата си маска на Пърси Би Шишели, докато аз я държах здраво. Дойде време да се сменим и двамата с Дим сграбчихме писателя с пяна на губите (той вече не се съпротивляваше, само от време на време изричаше по някоя дума, като че се бе пренесъл в оная земля на питието от млечния бар), за да могат да се изредят и Пит, и Георгий. Тогава всичко се укроти и ние, изпълнени с омраза, се заехме да доломаем каквото бе останало — пишеща мащина, лампа, столове, а Дим по навик пусна една вода върху огъня и се канеше да натори килима, хем имаше доста хартия, но аз не му позволих.

— Вън вън вън! — закрещях.

Писателят и жена му не бяха на себе си, окървавени, изподрани и стенещи. Но бяха живи.

Метнахме се в ожидащата ни кола, като оставихме кормилото на Георгий, тъй като аз бях немножко немощен, и се върнахме в града, като прегазвахме всякакви квичащи твари по пътя.

3

Приехахме до центъра, братлета, но някъде към Индустриалния канал, както му викат, видяхме, че стрелката на горивото е паднала, както бяха паднали и нашите стрелки хи-хи-хи, а колата взе да кашля: коф, коф, коф, което не ни разтревожи особено, защото съвсем наблизо един железопътен вокзал пращаше сини сигнали — светне, угасне, светне, угасне. Вопросът беше дали да оставим колата да я убират ченгетата или, както бяхме настроени за злост и убийство, да я запратим с един хороший толчок в мътните води, та да се чуе тежко силно „пляс“, преди ночта да се е изнизала. Решихме се на второто, измъкнахме се, пуснахме спирачката, изтикахме я четиримата до ръба на грязната вода, прилична на петмез от човешки отходни продукти, и с един хороший толчок колата полетя към водата. Трябваше да отскочим назад, за да не ни опръска тинята по дрехите, но с едно пляс и гъл гъл гъл тя потъна красиво надолу.

— Сбогом, стара дружке — извика Георгий, а Дим я удостои с дрезгав клоунски хохот. После поехме към вокзала да се качим за една спирка до Центъра, както наричаха най-градската част. Платихме си билетите честно и почтено и зачакахме по джентълменски кротко на перона, докато Дим се бъзикаше с автоматите, защото карманите му бяха пълни с дребни пари и бе готов, ако трябва, да раздаде шоколади на бедни и гладни, макар наоколо да нямаше такива. После се зададе туловището на експреса и ние се качихме, а поездът изглеждаше почти празен. За да убием трите минути път, се заловихме с тапицерията, както се казва, като изкормихме хорошо седалките, а Дим налагаше окното с цепта си, докато стъклото се напука и пръсна на искрици в зимния въздух, защото за всички вечерта бе болшой разход на енергия, братлета, и само Дим, клоунът му с клоун, преливаше от радост, но беше целият грязен и очен вонеше на пот, нещо, което не понасях у нашия Дим.

Слязохме в центъра и пак поехме бавно към млечния бар „Корова“, като се прозявахме всички по малко, откривайки пред луната, звездите и уличните лампи пломбите по кътниците си, потому що все още бяхме подрастващи малчики и денем ходехме на училище, а като стигнахме в „Коровата“, намерихме я по-пълна, отколкото я бяхме оставили. Онзи человек, който ломотеше, отнесен нанякъде от млякото със Синтемеск или каквото и да бе там, още продължаваше: „Хулигани на мъртъвци от хей-о-ей платонически бури“.

Това трябва да беше третата му или четвърта доза тази вечер, защото имаше блед, нечовешки вид, като да се бе превърнал във вещ, и лицето му бе сякаш издялано от тебешир. Щом е искал да прекара толкова дълго време отвъд, да бе отишъл в една от приватните комнатки отзад, а не да стои в това болшое място, защото някои от малчиките тук можеха да се позадяват с него немножко, макар и не прекалено, тъй като дъртата „Корова“ криеше и няколко яки биячи, готови да спрат всякакви размирици. Така или иначе Дим се вмъкна до своя человек и раззинал клоунска рот с увиснал като грозд език, сръга человека по ногата с тежкия си мръсен сапог. Но человекът, братлета, не чу ничево, защото отдавна вече витаеше извън тялото си.

Наоколо повечето бяха тийнейджъри, които пиеха молоко, кола или се будалкаха, но имаше и няколко по-стари мужчини и женщини (не, не от буржоазните, дума да не става), които се смееха и си лафеха на бара. По волосите и одеждите им (повечето с широки развлечени пуловери) се познаваше, че са били на репетиции в телевизионните студиа зад ъгъла. Девочките имаха много оживени лица и болшие силно начервени губи, непрекъснато се смееха, показвайки зубите си, и не даваха пукната пара за тоя шантав свят. Тогава плочата в музикбокса щракна и се скри (Джони Живаго, руски котак, бе изпял „Само през ден“) и в настъпилата пауза, в кратката тишина преди следващото парче една от тия девочки, много руса и с голяма засмяна червена рот, някъде към четирийсетте, бих казал, изведнъж пропя — само такт и половина, като че да даде пример за нещо, каквото приказваха, но все едно че за момент, о, братлета, някаква огромна птица влетя в млечния бар и аз усетих как всички ситни косъмчета по плътта ми настръхнаха и тръпки ме полазиха като маленки гущерчета нагоре-надолу. Защото познах какво изпя тя. Беше от една опера на Фридрих Гитерфенстер1, наречена „Креватна мадама“, и това бе ровно мястото, когато тя умира с прерязано гърло и думите й са „Може би така е по-добре“. Както и да е, аз потръпнах.

Но Смотания Дим, щом чу този откъс от песен да пльосва като парче печено месо в чиния, изпълни една от простащините си, която в случая се състоеше от устен тромпет, последван от собачий вой и вилка от два пръста, забодена двукратно във въздуха, а за финал шутовска муцуна. Усетих, че пламвам и като че се давя в гореща кров, слушайки и смотрейки гадостите на Дим, та му рекох:

— Копеле! Гнусно, глупаво, грубо копеле!

После се пресегнах през Георгий, който беше между мен и Гадния Дим и немедлено стоварих един пестник по муцуната на Дим. Дим се опули очен изненадан, с отворена рот, изтри с рука кровта от губите си, като зяпаше удивено ту течащата алена кров, ту мен.

— Туй пък защо го направи? — попита той, все още без да понимае.

Малцина увидиха какво сделах, пък и на тях не им пукаше. Стереото пак свиреше, етот раз някаква отвратна електронна гитара. Казах на Дим:

— Защото си невъзпитано копеле, дето няма и зрънце представа как да се държи в общество, братле.

Дим ме погледна, наежи се злобно и ответи:

— Хич не ми се нрави тая работа, да знаеш. И не съм ти вече брат и не ща да бъда.

Бе измъкнал голяма сополива таштуха от кармана си и слисан попиваше алените струи, като зяпаше петната и се мръщеше; явно бе мислил, че кров пускат само другите человеци, не и той. Все едно че кръвта се лееше като песен, за да измие гадориите му, както оная девочка пееше песента. Но същата девочка сега, се смееше ха ха ха заедно с друзята си на бара, а червените й губи се мърдаха и зубите й блестяха, защото не бе забелязала мръснишките номера на Дим. Аз бях всъщност обиденият от Дим. И му казах:

— Щом не ти харесва това и не искаш онова, знаеш как да постъпиш, братленце.

Тогава се обади Георгий, така рязко, че ме стресна:

— Хайде стига! Да не започваме.

— Зависи само от Дим — отвърнах. — Не може цял живот да бъде все маленко дете. — И строго посмотрих на Георгий.

Дим заприказва, докато червената кров течеше вече по-слабо.

— Какво право има той да мисли, че може да ми заповядва и да ме маризи, щом му скимне? Аз пък ще му кажа, „топки“ и няма да усети как ще му извадя глазите с тая цеп.

— Внимавай — рекох му, колкото можех по-тихо, докато стереото кънтеше в стените и потолока, а отнесеният человек от другата страна на Дим все по-високо повтаряше своето „Блести по-ярко, утопиленце“. — Много внимавай, Дим, ако наистина животът ти е дорогой.

— Топки — повтори Дим, като ми се хилеше — болшие топки! Ти нямаш право. Да се срещнем вън с цеп, найф или бритва, когато речеш, щото не трая да ме целиш с юмруци безпричинно, по причина, че такива не ми минават.

— На бой с найф, когато кажеш — озъбих му се аз.

Пит се намеси:

— Хайде, хайде, недейте, милички. Нали сме друзя? Не е гот друзя да се държат така помежду си. Я вижте как ни се смеят там онез пичове, зубите ще им изпадат. Май ни се подиграват. Не бива да си подливаме вода един на друг.

— Дим трябва да научи най-сетне къде му е мястото — обявих аз. — Ясно?

— Подожди — каза Георгий. — Какви са тия приказки за мястото? За пръв път чувам человеци да учат къде им е мястото.

Обади се Пит:

— В интерес на правдата, Алекс, Дим не биваше да получава от теб този незаслужен толчок. Веднъж навсегда ти го казвам. Моите уважения, ама аз на негово място щях да те накарам да отвечаеш за това. От мен толкова. — И той забоде лицо в стакана си с молоко.

Усетих как цял се треса отвътре, но попробвах да го прикрия и спокойно ответих:

— Трябва да има лидер. Дисциплина трябва да има. Ясно?

Никой от тях не обели дума, нито кимна в знак на съгласие. Още повече се раздразних вътрешно, но още по-спокоен бях отвън.

— Доста време вече съм лидер. Всички сме друзя, но един все пак трябва да е лидер. Ясно ли е? Ясно, нали?

Всички кимнаха, като че малко испугани. Дим подсуши и последната кров. Сега заговори той.

— Ясно, ясно. Окей бе. Малко сме гроги май. Най-хубаво да не дърдорим повече. — Бях изненадан и немножко смутен, чувайки Дим да приказва така мудро. А той продолжи: — Сега право домой и бързо по леглата. Ясно? — Много бях изненадан. Другите двама кимнаха ясно ясно ясно. Обадих се:

— А за оня удар по рота, Дим… Виновата беше музиката, понимаеш? Цял обезумявам, ако някой человек ми пречи да слушам, когато пее някоя мръсница, така си е.

— Най-лучше да се разотиваме и да му ударим по един сън — повтори Дим. — Тежка ноч за млади малчики, нали?

Нали нали нали кимнаха другите двама. Аз казах:

— Мен ако питате, сега да се прибираме. Дим направи гениално предложение. И ако не се встретим завтра по светло, братлета, тогава… тогава на същото място, по същото време. До утре, а?

— Защо не — каза Георгий. — Разбираме ли се?

— Само аз — рече Дим — може маленко да опоздая. Но, разумется, на същото място и почти по същото време. — Той още попиваше бърните си, макар че кров вече не течеше. — И надеемся няма да пеят никакви такива птици. — После изпълни номера си и нададе гръмкото си шутовско хо хо хо хо. Де се е чуло и видяло Смотльо да се обижда.

Пръснахме се на разни страни; а аз се зауригвах хр-р-р-р от холодната кола, дето бях изпил. Държах наръки вярната си бритва-главорезка, в случай че из комплекса се навърта някой от друзята на Били Бой или пък от другите банди, тайфи или шайки, с които воювахме от време на време. С тато и мама живеехме в един от общинските блокове с номер 18 А между Кингсли Авеню и Уилсън Уей. Добрах се мирно и кротко до главния вход, макар че подминах един млад малчик, проснат, стенещ и виещ в канавката, готино накълцан, а в светлината на лампата заметих тук-там ивици кров като подписи, братлета, белези от нощни щуротии. Увидих още тъкмо до 18 А чифт кюлотки на някоя девочка, явно сорвани грубо в сюблимния миг. И какво ли не още. Във входа имаше хорошая старая общинска стенопис — строги типове и типеси, добре развити от доблестен труд край тезгях и машина, без следа от одежда по стегнатата плът. Но естествено някои от малчиките на вход 18 А, както можеше да се ожида, бяха украсили и дорисували споменатата болшая картина с карандаш и химикалка, каквато са имали подръка, добавяйки волоси и израстъци и грязни думи в балончета над почтените ротове на ония голи женщини и мужчини. Отидох до асансьора, но не беше нужно да натискам електрическата кнопка, за да разбера работает ли или не, защото здравата го бяха изтърбушили тази ноч, та чак металните двери бяха огънати, проявление на нечия необичайна сила, тъй че ми се наложи да изкача десетте етажа пешком. По пътя ругаех и пухтях, устал повече тялом отколкото духом. Очен ми се слушаше музика тази вечер, навярно защото се бях настроил от оная пееща девочка в „Коровата“. Гладен бях за голяма порция, братлета, преди да подпечатат паспорта ми на границата със съня и да вдигнат раирания прът, под който да премина.

Отворих вратата на 10–8 със собствения си ключ: в маленкото ни жилище бе полна тишина, защото тато и мама бяха уехали в страната на сънищата, а мама бе оставила на стола маленкий ужин — няколко кусочки месо от консерва като сюнгер с филийка-две хляб и масло и чаша обикновено холодно молоко. Хохо, чисто молоко без нищо резливо, без Синтемеск или ром. Колко особено, братлета, ми се струва вече девственото молоко, но все пак го изпих и покушах, сумтейки, защото бях по-гладен, отколкото предполагах, а после измъкнах плодов сладкиш от долапа и като чупех лакомо кусочки, тъпчех ги в ненаситната си рот. После почистих зубите си с език, мляскайки, и влязох в малката си комната или бърлога, като се раздеваех по пътя. Тук бе моят кроват и стереото, гордостта на моя жизн, и плочите ми в шкафа, и знаменца, и флагчета по стената за спомен от изправителните училища, в които съм бил още от единайсет-годишна възраст, всяко от тях с фосфоресциращ герб, име или цифра: ЮГ 4; МЕТРО ТВУ СИНЬО ПОДЕЛЕНИЕ; МОМЧЕТАТА НА АЛФА.

Маленките спикери на стереото ми бяха пръснати из цялата комната, по потолока, стените, пода, та като лежа в кревата си, слушайки музика, да се чувствам впримчен в мрежата на оркестъра. Тая вечер ми се щеше най-напред онзи нов концерт за скрипка от американеца Джефри Плотъс, изпълнен от Одисиъс Корилос с филхармонията на Мейсън (Джорджия). Затова я измъкнах оттам, където бе складирована сред другите, пуснах я и зажидах.

И тогава, братлета, тя се понесе. О, благодат, благодат и рай! Лежах гол, с лицо към тавана, с голова върху руката ми на подушката, със затворени глаза, с откроена от блаженство рот, заслушан в струите от нежни звуци. Самото великолепно великолепие! Тромбоните ръмжаха златисто-червено под кревата ми, зад головата ми тромпетите лумнаха в сребрист огнен тризъбец, а откъм вратата тимпаните преминаха през вътрешностите ми и се пръснаха навън като захарна буря. 0, чудо на чудесата! И тогава птица рядка дрънна на небесни струни и като сребристо вино, разлято в космически кораб напук на земното притегляне, цигулковото соло се извиси над останалия щрайх, изплете клетка от коприна около кревата ми. Тогава флейта и обой пронизаха като платинени червеи гъстия карамел от злато и сребро. В такова блаженство плувах, братлета! Тато и мама в съседната спалня се бяха научили вече да не стучат на стената с оплаквания от шума, както го наричаха. Аз ги бях научил. Уже взимаха хапчета за сьн. Сигурно вече ги бяха взели, знаейки каква радост изпитвам от нощната музика. Слушах с плътно сжати глаза, за да запечатам блаженството по-хубаво от бога на Синтемеск. Видях такива красиви картини! Мужчини и женщини, стари, и млади, лежаха на земята и кричаха за милост, а аз се хилех до уши и мачках със сапог лицата им. Имаше и девочки, раздрани и пищящи до някакви стени, а аз ги чуках ли, чуках, и наистина когато музиката, която беше само първа част, се издигна до върха на най-високата си кула, тогава, легнал по гръб с плътно затворени глаза и руки под голавата, аз изригнах и бликнах, кричейки ааааа от блаженство. Така разкошната музика се спусна до сияйното финале.

След това слушах прекрасния Моцарт, Юпитер, и увидих нови картини с други лица, които тъпча и мачкам, а потом реших да сложа последната плоча, преди да премина отвъд, но исках нещо старо и силно и много грустно, тъй че избрах Бах, Бранденбургски концерт, заради средния и ниския щрайх. Изслушах го в по-друго блаженство и ми се привидя пак онова заглавие върху листа, който бях сорвал същата вечер, струваше ми се очен, очен давно, в онзи домик, наречен Дом. Ставаше дума за някакъв портокал с механизъм. Слушайки Бах, започнах по-лучше да понимая какво значеше ето, и си мислех, унесен в кафявото величие на стария германски майстор, че ми се ще да бях ги ритал и двамата по-силно и да бях ги нарязал на кусочки върху собствения им под. Истина ви казвам, братя мои.

4

На следующата сутрин, братлета, се събудих в нула осем нула нула, но тъй като още се чувствах скапан, смазан и гроги, а глазите ми бяха здравата залепнали от гурели, реших да не ходя на училище-мъчилище. Мислех си как ще остана още немножко в леглото, час-два например, потом ще се облека хорошо и приятно, може дори да си пусна один душ, ще си препека филийка, ще послушам радио или ще прочета газетата сам самичък, в мир и спокойствие. А някъде следобед може дори, ако ми се захочи, да намина към школото, за да увидя какво ново из крепостта на глупото безсмислено учение. Чух как тато ми мърмори, трополи и потом тръгва за работа в бояджийската фабрика, и тогда мама ме повика с болшое уважение, с каквото ми говори, откакто взех да ставам голям и силен:

— Минава осем, синко. Нали не искаш пак да закъснееш?

Провикнах се в отговор:

— Малко ме боли головата. Остави ме на мира да поспя, за да ми мине, и ще съм свеж като кукуряк за следобед.

Чух я да въздъхва и ми рече:

— Тогава ще прибера закуската ти в печката, сине. Вече трябва и аз да поемам.

Което си беше правда, защото според един закон всички освен ребьонките, бременните и болните са должни да ходят на работа. Майка ми бачкаше в един Държмаг, както им викаха, където попълваше рафтовете с консерви супа, боб и всякие подобни лайна. Чувах всьо: как изтрополя тарелката в газовата печка, потом как мама си обу обувките, сне палтото си от вешалката зад вратата, въздъхна отново и подкрикна:

— Излизам, сине.

Но аз се направих, че съм в царството на сънищата, а после наистина откъртих хорошо и сънувах един такъв особен сон, като на живо, кой знае почему за моя друг Георгий. Насън той бе много по-стар, очен строг и мудрий и приказваше за дисциплина и подчинение и как малчиките, които командувал, трябвало да скачат на крака и да му козируват като в армията, а аз бях там вместе с другите в редицата и отвечаех „Да, сър“ — „Не, сър“ и ясно увидих, че Георгий имаше на плечите си генералски звезди. После той докара Дим с камшик в ръката и Дим, който беше много по-стар и посивял, се изсмя, щом ме посмотри, и се видя, че му липсваха несколко зуба, а моят друг Георгий ме посочи и сказа: „Тоя человек има кал и гряз по платята“, което си беше правда. Тогава изкричах: „Не ме бийте, моля ви, не ме бийте, братлета“, и хукнах да бягам. Тичах все в круг, а Дим по петите ми, като се превиваше от смях и плющеше с оня ми ти камшик, и каждий раз, щом ме шибнеше, все едно че дзъррррр зазвъняваше електрически звънец, от който тоже изпитвах бол.

Очен скоро се събудих, а сърцето ми делаше туп туп туп и, разумеется, слъйшеше се наистина звънец дзъррррррррр и това беще на входната двер. Направих се, че в къщи нет никой, но онова дзърррр продължаваше и после чух голос да кричи през вратата:

— Хайде де, отваряй, знам, че си в леглото.

Начаса познах етот голос. Беше на опекуна Делтойд (глупак на глупаците), който ми беше нещо като настойник след изправителното — отруден човечец, отвечаещ за стотици младежи. Изкричах „Сейчас, сейчас“ с уж страдающ голос, станах от леглото и се одех, братлета, с очен красив шолков халат, щампован целия с изгледи от световни градове. Пъхнах ногите си в меки вълнени туфли, вчесах буйната си гордост и бях готов за опекуна Делтойд. Като му откроих, той почти залитна, устал и изнурен, с омачкана стара шляпа на тиквата и с грязен шлифер.

— А, ето го и Алекс — започна той. — Срещнах майка ти. Спомена ми, че нещо те боляло. Затова не си на училище, да?

— Непоносимо главоболие, братко, пардон, сър — ответих с джентълменския си голос. — Надявам се да ми мине до следобед.

— Или поне до довечера — добави опекунът Делтойд. — Защото вечерта ще става каквото ще става, нали, Алексчо? Седни, седни — каза той, сякаш си беше у дома, а аз му бях на гости. Настани се в стария люлеещ се стул на тато и взе да се клати, като да бе пришол точно за това.

— Какво ще скажете за стакан чай, сър?

— Няма време — отвърна и продължи да се люшка, като ме стрелкаше с глаза под свъсените брови, все едно че разполагаше с всичкото време на света. — Да, да, нямам време — повтори глупо. Все пак сложих чайника. После спросих:

— На какво должа това изключително удоволствие? Да няма някакъв проблем, сър?

— Проблем ли? — отвърна той, бързо и иронично, като ме смотреше все така изпод брови, но продължи да се люлее. Тогава замети една реклама в газетата на масата: хорошенко улъйбнута млада зозичка с разголени груди, които мамят към насладите на Югославското крайбрежие. И като преглътна два раза, сякаш я изяде, спроси:

— Защо мислиш, че има някакъв проблем? Правил ли си нещо, дето не бива?

— Просто така се изразих, сър.

— Е — рече опекунът Делтойд, — а сега аз ще се изразя, драги ми Алекс, като те предупредя да внимаваш, защото следващия път вече няма да е в изправително училище. Следващия път ще бъде зад решетките и цялата ми работа ще иде на вятъра. Ако не те е грижа за собствената ти жалка особа, би могъл да помислиш поне за мен, след като толкова съм се потил за теб. Защото, под секрет казано, получаваме по една голяма черна точка за всеки, когото не успеем да превъзпитаме, и се признаваме за победени, щом някой от вас надене пижамата.

— Не съм вършил нищо нередно, сър — ответих. — Милицаите не са имали вземане-даване с мен, братле, сър, искам да кажа.

— Зарежи ги тия приказки за милицаите — рече опекунът Делтойд отегчено, като все още се люшкаше. — Това, че полицията не те е пипнала напоследък, съвсем не значи, че не си вършил безобразия — много добре знаеш. Снощи май пак е имало бой, а? С найфове, велосипедни вериги и тем подобни. Един от приятелите на Дебелака бил прибран с линейка късно през нощта отнякъде близо до електроцентралата и откаран в болница, целият накълцан в тежки рани. Споменава се твоето име. Вестта стигна до мен по обичайните канали. Назовани били и някои твои приятели. Изобщо всякакви безобразия са се вършили снощи на поразия. Е, да, както обикновено, никой не може да докаже нищо за никого. Само те предупреждавам, момче, тъй като винаги съм бил твой добър приятел и единственият човек в това гнило и болно общество, който иска да те спаси от самия теб.

— Спасибо за това, сър, искрено ви казвам.

— Как не? — отвърна той подигравателно. — Ти само внимавай и толкова. Ние знаем много повече, отколкото предполагаш, момче. — Потом добави с многострадалчески голос, но като все още се люшкаше: — Какво ви прихваща всичките? Блъскаме си главите над проблема и се мъчим да го проумеем кажи-речи цял век, дявол да го вземе, но доникъде не сме стигнали със заключенията си. Ето, имаш си хубаво жилище, добри родители, които те обичат, не си и глупав. Дявол ли се вселява в тебе, що ли?

— Никой не се е оплаквал от мен, сър. Дълго време не съм попадал в руките на милицаите.

— Точно това ме тревожи — въздъхна опекунът Делтойд. — Твърде дълго, за да ти е чиста работата. Навярно скоро ще се проявиш. Ето защо те предупреждавам, драги ми Алекс, да не си навираш хубавото младо хоботче в калта. Ясно ли ти е какво искам да кажа?

— Ясно като неразмътено езеро, сър. Ясно като лазурното небе посред лято. Имайте ми доверие, сър. — И му отправих една белозъба улъйбка.

Но когато той си уеха и си направих един силен чай, засмях се на вещта, дето толкова бе разтревожила опекуна Делтойд и друзята му. Добре де, кофти е дето крада, раздавам толчоци и разкървавявам с бритва, както и дето чукам мацките насила, но ако ме гепят, толкоз по-зле за мен, братлета, пък и не може да се управлява страна, в която каждий человек върлува като мен нощем. Тъй че ако ме сгащят и се начинае три месеца тук, шест там, а следващия раз, както очен любезно ме предупреди опекунът Делтойд, колкото и да съм кротък през ваканциите, попадна в голямата зверилница като в пъкъл, вот що ще скажа: „Справедливо, но жалко, уважаеми господа, защото аз просто не мога да понасям мисълта да ме затворят. Поетому в бъдещето, което протяга към мен снежнобелите си ръце като листенца на водна лилия, ще бъда осторожен, и преди да ме застигне найфът или кръвта да бликне във финален хор сред огънат метал и строшени стъкла по шосето, не ще позволя отново да ме заловят.“ Честна приказка! Само че, братлета, това, дето седели и си гризели ноктите на краката да рассуждават върху причината за лошотията, ме кара да се превивам от смях. Защо не търсят причината за добротията, ами се залавят с обратното? Людите са добри, потому що така им се нрави, и аз не бих им се месил, което трябва да важи и за обратното. На мен пък то ми се нрави. Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен, в нашето одиночество — което пък е дело на стария Господ Бог и е болшаята му гордост и радост. И който е против личността, той е и против лошотията, тоест Правителството, судята и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти Позволяват да си личност. И нима нашата сегашна история, братлета, не е за това, как смелите маленки личности се борят срещу тези огромни машини? Совсем сериозно ви го казвам, братлета. Но делам каквото делам, защото ми се ще.

И така, в тази засмяна зимна утрин си пиех аз силния чай с молоко и ложка след ложка след ложка сахар, тъй като си падам по сладкото, и измъкнах от фурната завтрака, дето ми го беше приготвила моята клета стара майчица. Само едно пържено яйцо и нищо повече, но си направих тоуст и изядох яйцото с жарената филия и джем, смеейки се, докато четях газетата. Там пишеше, както обикновено, за ултравиоленции и банкови обири, за забастовки и футболисти, пред които всичко живо трепери от страх, щото заплашили да не играят идната субота, ако не получат по-високи заплати, тия нахалници. Имаше също и нови путешествия в космоса, нови по-големи стерео телевизори и безплатни кутии мъйло на прах срещу купончетата върху етикетите на консервирани супи, направо изумителни предложения толко за една седмица, които ме разхохотаха. Имаше и една болшая статя за модерната младеж.(значи за мен, поради което й теглих един поклон, хилейки се като сумашедший) от някакъв очен умний плешивий человек. Изчетох я много осторожно, братлета, като посръбвах от благия чай, стаканчик след стаканчик след стаканчик, и дъвчех тоуст от черен хляб, потапяйки го в джем и яйчицо. Ученият человек пишеше обикновени работи — за липсата на родителска строгост, както той я наричаше, за недостига на хороши учители, които да изкоренят цялата лошотия от невинните си питомци и да ги накарат да хленчат буухууухуууу за милост. Глупотевини бяха това и ме разсмяха, но пък беше приятно да живееш с мисълта, че си всегда в центъра на вниманието. Каждий ден имаше по нещо за модерната младеж, но най-лучшото, дето съм читал из тия газети, бе от един дърт поп с яка като собача каишка, който казваше, че по неговото височайше мнение като на божи человек ДЯВОЛЪТ СЕ НАВЪРТАЛ ВОКРУГ и се вселявал в невинната молодая плът, а цялата ответност за това падала върху света на възрастните с техните войни, бомби и чепухи. Съвсем право. Знаеше си работата, тоя божи человек. Ето че ние, младите невинни малчики, не носехме ответност за нищо. Так, так.

Като се уригнах несколко раз от пълния си невинен стомах, пуснах радиото и взех да изваждам дневни платя от гардероба си. Свиреше музика, едно хорошенко струнно квартетче, братлета, от Клодиъс Бърдман, с когото бях добре знаком. И не можах да не се разсмея, защото се сетих какво бях увидил однаждъй в друга такава статя за модерната младеж — как модерната младеж би била по-добра, ако я насърчават да възприема изкуството непосредствено. Великата музика, пишеше там, и великата поезия биха закротили модерната младеж и биха я приближили до цивилизацията. Сифилизация — топки! Музиката винаги ме е карала да настръхвам, братлета, и да се чувствам като Стария Гръмовержец, готов да мятам гром и молнии — и да карам мужчини и женщини да пищят — ха! ха! — във властта ми. Като позамих малко лицото и руките си и се одех (дневните ми платя бяха като студентска униформа: тъмносини брюки и пуловер с „А“ от Алекс), реших, че наконец имам время (и карманите ми са тъпкани с денги) да ида до диск-бутика и да видя какво става с давно обещаната заказана стереопластинка с Деветата на Бетховен (оная симфония с хора, нали знаете), запис на „Мастърстроук“2 — от Еш-Шамската филхармония под диригентството на Л. Мухайвир. И така, излязох навън, братлета.

Денят бе совсем различно нещо от ночта. Ночта принадлежеше на мен и моите друзя и на останалите тийнейджъри, докато старите буржоа се спотайваха домой и пиеха пред тъпите си телевизори, но денят беше на дъртрте и тогава из улиците винаги се навъртаха повече ченгета или милицаи. Взех автобуса от ъгъла и слязох в центъра, после се възвратих до площад „Тейлър“, където беше диск-бутикът, удостоен с неоценимата чест да съм му клиент. Имаше глупашкото име МЕЛОДИЯ, но беше хорошенко място и обикновено чевръсто се сдобиваше с най-новите пластинки. Като входих вътре, единствените други клиенти бяха две маленки мацета, които смучеха морожное на пръчка (и то, забележете, в собачия зимен студ) и се ровеха из новите плочи с попмузика: Джони Бърнауей, Сташ Крох, Миксърс, „Полежи спокойно“ с Ед и Ид Молотови и прочее от този род. Тия две зозички не ще да бяха повече от десетилетни, решили сигурно като мен и те да се чупят сутринта от училище, Личеше им, че се смятат вече за настоящи болшие девочки — и по полюшването на бедрата, щом увидиха вашия смирен разказвач, и по подплънките на грудите, и по наплесканото червило на губите. Отидох до щанда и се обърнах с вежливата си зъбата улъйбка към Анди зад него (винаги вежлив самият той, винаги готов да поможе, страхотно хороший человек, макар да бе плешив и мършав). Той сказа:

— Аха, знам, струва ми се, какво търсите. Добри вести, добри вести. Пристигна. — И махайки руки като някой голям диригент, отиде да я донесе. Двете зозички взеха да се кикотят поради возрастта си и аз им ответих с един от ледените си взгляди. Анди се върна совсем скоро, като размахваше болшия лъскав бял плик на Деветата, върху който се увидеше, братлета, свъсената, нагoрчена като буреносен облак физиономия на самия Лудвиг Ван.

— Ето — рече Анди, — да я врътнем ли за проба? Но аз хочех да я нося право у дома, че да я слушам в одиночество на моето си стерео, за което се бях наточил вече като волк. Взех да ровя за денгите да платя, когато една от малките зозички се обади:

— К’во си купи, бе, бате? Ой, ’ква тава! Ой ой ой!

— Тия девочки имаха особий начин на приказване. — „Пищна се’мнайсгодишна“? Люк Стърн? Го-го Гогол? — И обе се захилиха, като полюшваха бедра. Тогда ме осени една идея, та чут-чут не паднах от трепет и возторг, братлета, и близо десет секунди не можах да си поема воздух. Взех се в руки, оголих чисто измитите си зуби и рекох:

— На какво слушате у дома приспивните си песнички, сестрици? — Защото увидих, че си купуват поп-пластинки за тийнейджъри. — Бас държа, че имате от ония малките портативни грамофончета. — На което те само нацупиха губи. — Я елате с чичо — предложих им — да ги услъйшите като человеци. Да чуете тромпетите на ангелите и тромбоните на дяволите. Приемете приглашението ми. — И дори им се поклоних. Те пак се разкикотиха и едната рече:

— Ох, ама сме много гладни. Ох, умираме от глад!

— Йе, тя знае най-добре. Затова предложих:

— Чичо ще ви накорми. Само кажете где хотите.

При което те си въобразиха, че са мадами от класа, очен трогателно, да знаете, и заизреждаха с едни такива изискани гласове „Риц“, „Бристол“, „Хилтън“ и „Ил Ристоранте Грантурко“. Но аз на бърза рука ги прекъснах с думите „Хайде с чичо“ и ги отведох в макаронджийницата зад ъгъла, дето ги оставих да заврат невинните си личица в спагети и сосиски, крем със сметана, бананови резенки и хот-шоко, докато взе да ми се повдига от гледката, потому що аз, братлета, обядвах пестеливо с резенче холодна шунка и цял черпак лют чили сос. Двете зози очен си похожеха, макар да не бяха сестри. Имаха едни и тожи идеи, или по-скоро липса на такива, и един и същ цвят на волосите — боядисани като слама. Е, хорошо. Севодня наистина ще пораснат. Ще запомнят етот ден. Никакво училище следобед — направо в житейската школа на Алекс. Сказаха си имената — Марти и Сониета, смахнати като самите тях и много на мода сред децата. Рекох им:

— Тъй тъй тъй. Значи Марти и Сониета. Хайде да завъртим туй-онуй. Тръгвайте.

Като излязохме на уличния холод, те решиха да не ехат с автобус, о, не, а с такси. Направих им удоволствието, но с една хорошенка усмивчица наум, и позовах такси от стоянката близо до центъра. Шоферът, стар человек с дълги бакенбарди, с очен лекьосани платя, предупреди:

— Хем да не съсипете нещо. Не пипайте седалките. Скоро смених тапицерията.

Успокоих глупите му боязни и се понесохме към общинския блок 18 А, докато двете храбри маленки мацета продължиха да хихикат н да си шепнат. Но казано накратко, скоро приехахме, братлета, и аз ги поведох нагоре по лестницата, а те се задъхваха и се кикотеха, после ожадняха, така че отключих ковчежето в комнатата си и дадох на тези десетилетни девочки по един хороший „шотландец“, допълнен обилно с боцкаща гъделичкаща сода. Те седяха на кровата ми (още неоправен), люлееха ножки, хохотеха и си пиеха разредения напиток, докато аз въртях лигавите им пластинки на стереото. Все едно че цокаха някакъв ароматен сахарен сироп в красиви, приятни и скъпи златни стакани. И викаха ооо! ооо! ооо! и повтаряха „шемет“ и „връх“ и други такива чудати слова, последен крик на модата в тяхната возрастова група. Докато им въртях тия лайна, карах ги да пият още и още по едно и те не ми отказаха, братлета. Та докато се изредиха по два раза сълзливите им плочи (бяха две: „Сладко носле“ в изпълнение на Айк Ярд и „Нощ след ден след нощ“, жални стонове на двама безполови евнуси, чиито имена зафоргетих), стигнаха почти до точката, в която пиленца на тяхната возрост изпадат в хистерия, и запръйгаха по кревата тойу пред глазите ми.

Няма нужда да ви описвам, братлета, какво се извърши в комнатата този следобед, защото вие сами се сещате. Двенките бяха раздети за нула време и едва не се пукнаха от смях, потому що им се видя болшое забавление да скиват чичо Алекс гол-голеничък с вирната дръжка как пълни спринцовката като същински доктор, а потом джасва в руката си настървяващия серум. Чак тогда измъкнах хубавата Девета от калъфката, та съблякох и Лудвиг Ван и поставих иглата, съскаща, на последанта част, която бе настоящо блаженство. В този миг контрабасите заговориха като изпод кровата ми на останалия оркестр и се извиси мъжкият голос да им каже „Радуйте ся“, и се разнесе онзи светъл блажен химн на Радостта, която е славата небесна, а аз усетих как знакомият тигр рипва в мен и сам пръйгнах върху двете гълъбчета. Само че тоя път хич не им беше до смях и спряха да кричат от радост, а се наложи да се покорят пред странните и чудати желания на Александър Дълги, който, дали от Деветата или от инжекцията, беше чудесен, замечателен и очен ненаситен. Ох, братлета! Но те обе бяха много пияни, та едва ли усетиха нещо.

Като се превъртя за втори раз последната част с всичкия трясък и крик за Радост Радост Радост, двете пиленца вече не си играеха на супер грандами. Те май взеха да се опомнят какво се върщи с невръстната им плът и заявиха, че хочат да си вървят домой и че аз съм бил дикий звер. Изглеждаха като след кроваво сражение, както си и беше, целите разранени и подути. Ами като не хотят на училище, нали все пак трябва да се образоват! Ето, получиха си образованието. Кричаха и се вайкаха оу оу оу, докато си одеваха платята и ме удряха тупа тупа туп с маленките си пестничета, както лежах грязен и гол-голеничък, скапан и грогясал на леглото. Малката Сониета ревеше: „Звяр и омразно животно! Гнусна гад!“ Аз ги оставих да си съберат вещите и да се махат, както и сделаха, заканвайки се да пратят ченгетата по мен и тем подобни лайна. После се спуснаха по стълбите, а аз потънах в сон под трясъка и воя на онова Радост Радост Радост Радост.

5

Случи се така обаче, че се събудах поздно (почти седем и половина по моя часовник) и, както се оказа, това не бе разумно. Ето как всичко в този сумашедший свят има значение. И понимаеш, че едното винаги води до друго. Так так так. Стереото не свиреше вече за радостта, нито „В прегръдка милиони“, значи някой го беше изключил, сигурно тато или мама, защото и двамата ясно се слъйшеха от всекидневната по трак-тракането на тарелки и сръб-сърбането на чая, устало вечеряйки след цял ден бачкане, единият във фабриката, другият в магазина. Горките старци. Несчасните муруци. Надянах халата и се появих в образа на любящ единствен син с думите:

— Хе, ето ме и мен, като нов след цял ден почивка. Готов съм да побачкам немножко вечерна смяна. — Потому що те смятаха, че това правя тези дни, или поне така казваха. — Ммм ммм ммм. Има ли маленко и за мен? — Беше някакъв замразен пай, затоплен във фурната, и не изглеждаше да е много апетитен, но нали все трябваше да кажа нещо. Старият ми броси не особено доволен подозрителен поглед, но не каза нищо, защото не смееше, а мама ме дари с маленка устала усмивка: за теб, плод от утробата ми, единствен мой синко. С две танцови стъпки бях в банята и набързо се поизмих, че се чувствах грязен и лепкав, после се прибрах в бърлогата си да сложа вечерни платя. След това, лъснат, причесан, зализан и страхотен, седнах пред ломчика си пай. Тато се обади:

— Не че ти се меся, синко, но къде точно ходиш на работа вечер?

— О! — преживях аз. — Обикновено случайна работа. Помагам тук-там. Където падне. — И го посмотрих свирепо, да му кажа да си гледа работата, че да си гледам и аз своята. — Не ви искам пари, нали? Нито за дрехи, нито за развлечения. Тогава защо питаш?

Баща ми остана като треснат-плеснат.

— Извинявай, синко. Но понякога се тревожа. Сънувам разни сънища. Може и да ми се смееш, но сънищата много показват. Нощес те сънувах, и то много лошо.

— О? — Той ме заинтересува с това, че ме е сънувал. И аз имах чувството, че нещо съм сънувал, но не можех да си спомня какво точно. — Е, и? — спросих, като спрях да дъвча клисавия пай.

— Видях те съвсем ясно как лежиш на улицата, пребит от други момчета. Като ония, с които ходеше, преди да те изпратят в последното възпитателно училище.

— Аха — улъйбнах се аз внутренно на това, дето татко мислеше, че съм се поправил, или поне си вярваше, че така мисли. И тогда си спомних собствения си сон от сутринта, как Георгий даваше генералските си приказки, а Дим се хилеше беззъбо и въртеше камшика. Но в живота ставало точно обратното на сънищата, са ми казвали. — Не се коси за своя единствен син и наследник, татко — рекох аз. — Не пугай се. Той може сам да се грижи отлично за себе си.

— Но ти — продължи тато — ми се видя съвсем безпомощен и окървавен и неспособен да се отбраняваш.

Всъщност бе станало точно наоборот. Затова се улъйбнах пак внутренно, изкарах всички денги от карманите си и, ги изсипах със звон върху лекьосания скатерт.

— Ето, татко, не са много. Снощи ги изкарах. Но ще ви стигне да изпиете по едно уиски с мама в някое уютно местечко.

— Благодаря, сине — отвърна той. — Ама нали знаеш, че вече не излизаме много с майка ти. Не смеем, като знаем какво е по улиците. Пълно с хулигани и разни типове. Все пак, благодаря ти. Утре ще донеса една бутилчица да се почерпим. — Той загреба с шепа злосторно изкараните денги и ги изсипа в джоба на брюките си, докато мама миеше чинии в кухнята. А аз излязох изпратен от улъйбки на родителска обич.

Като стигнах до входа на жилищния блок, останах маленко стъписан. Какво ти маленко! Отворих рот широко като пещера. Бяха дошли да ме встретят! Чакаха пред нашарения вече общински стенопис, изобразяващ голата доблест на труда: голи мужчини и женщини, здраво гепили колелото на индустрията, както ви казах, а от ротовете им излизат грязни думи, надраскани от лошите малчики. Дим държеше дебела пръчка, натопена в гъст чорний катран и пишеше с едри букви грязни слова върху нашата общинска рисунка, като се кривеше по обичайния си начин. Извърна се, щом Георгий и Пит ми казаха „здрасти“, оголили товаришки белите си зуби, и изрева: „Тои е здес, той приеха, ураааа!“, като изданси тромаво един пирует.

— Озабочихме се — рече Георгий. — Седяхме и те чакахме, поркахме резливо молоко и мислехме, че може да ти е станало нещо криво, знае ли человек, та затова се дигнахме и ти дойдохме на крака. Нали так, Пит?

— Так, так — потвърди Пит.

— Моите извинения — ответих осторожно. — Имах малко главобол, та трябваше да поспя. И не ме събудиха, когато бях наредил. Но ето че пак сме вместе и готови да увидим какво ни предлага бездънната ноч. Да? — изглежда бях възприел това „да?“ от моя опекун Делтойд. Очен замечателно.

— Съчувствия за главобола — обади се Георгий очен озабочен. — Може би твърде много си употребяваш головата. Прекалил си със заповедите, дисциплината и тям подобните. Сигурен ли си, че ти е минало? Няма ли да ти е по-лучше пак да си полегнеш? — И всички нещо се подхилваха.

— Подождите — сказах. — Я да си изясним всьо като бистра водица. Това сарказъмче, ако смея така да го назова, не ви приляга, друзя мои. Може би сте се надумали потихонко зад гърба ми да ми погодите някой мръснишки номер. Но тъй като съм ви другар и лидер, имам правото да знам какво става. Кажи сега, Дим, какво значи тая конска улъйбка на мутрата ти? — Защото Дим беше зинал, безумно и безгласно, като ухилен лошад. Георгий бързо се намеси:

— Ладно. Стига се заяжда с него, брат. Нови порядки вече.

— Нови порядки ли? Какво значи това? Явно е имало долгий разговор зад заспалия ми гръб, бас държа. Я да чуя още. — И скръстих руки, като се облегнах да слушам удобно на изпочупения парапет, но стоях на третото стъпало и по-високо от тия, дето ми се пишеха друзя.

— Без да се обиждаш, Алекс — поде Пит, — но хотим нещата да станат по-демократични. Не толко ти да казваш всегда какво да се прави и какво не. Само без да се обиждаш.

Георгий добави:

— Няма място за обиди. Всички е до това, кой има идеи. А какви идеи дава той? — Не отместваше дръзкия си поглед от мен. — Дреболии като снощи например. Не сме вече деца, братлета.

— Друго? — казах, без да помръдвам. — Какво Друго?

— Хорошо — ответи Георгий, — щом хочеш всичко да чуеш, слушай. Скиторим наоколо, чопваме оттук-оттам по нещо и в конце концов изкарваме по една жалка шепа мангизи. А Уил Англичанина разправя в бара на Буцата, че можел да шитне всичко, стига някой малчик да си направи труда да го чопне. И злато, и диаманти — уточни той със същите холодни глаза върху лицото ми. — Голяма пара може да падне, разправя Уил Англичанина.

— Така значи — казвам им аз, очен спокоен, но внутренно страхотно нервиран. — Откога се сдушихте с Уил Англичанина?

— Ами аз иногда се понавъртам насам-натам одинокий — отвърна Георгий. — Като миналата субота например. И аз си имам свой жизн, друзя.

Не на мене тия, братлета.

— И какво ще делаеш — попитах го — с толкоз много денги, или голямата пара, както бомбастично се изразяваш? Нямаш ли си всяка вещ, която ти е нужна? Ако ти трябва автомобил, просто си го взимаш. Потрябват ли ти денги, стига само да посегнеш. Да? Какво изведнъж ви прихвана да ставате мръсни капиталисти?

— Ами ти — каза Георгий — иногда мислиш и говориш като ребьонок. — На което Дим се разхили ху-ху-ху. — Тая ноч — продължи Георгий — сме на сериозен обир.

Значит сънят ми казваше истината. Георгий като генерал заповядваше какво да правим и какво не, а Дим с камшика бе като безмозъчен ухилен булдог. Но аз бях нащрек и много осторожно играех ходовете си, та казах с усмивка:

— Очен хорошо. Страхотно! Докато ме чакат, им идват идеи. На много неща съм ви научил, друзя. Кажи сега какво си си наумил, свети Георгий?

— Ами — начина Георгий с лукава улъйбка, — първо да си излочим млякото с подсилка, а? Да се по-наточим малко и особено ти, нали ще ни водиш.

— Ти читаеш мислите ми — ухилих се аз. — Канех се да ви предложа обичната ни „Корова“. Так так так. Вперьод, свети Георгий.

Дори им се поклоних, ухилен като сумашедши, но рассуждавайки бързо. Щом излязохме на улицата обаче, разумях, че мисленето е за глупаците, а умните предпочитат вдохновението и каквото Дядо Боже им изпрати. Потому що тук ми дойде на помощ хорощата музика. Минаваше някаква кола с пуснато радио и аз успях да услъйшам един-два такта от Лудвиг Ван (Концерт за цигулка, последната част), та тутже разумях какво да правя. С дебел и гърлен голос заговорих:

— Ха сега да те увидя, Георгий! — и измъкнах бритвата си главорезка.

— А? — заекна Георгий, но и той не опозда с найфа си, чието острие изсвистя във воздуха и се бросихме един срещу друг.

— Не, не, така не е гот — обади се Смотания Дим и понечи да разпаше цепта от кръста си, но Пит тежко положи рука върху него и сказа:

— Остави гй. Так нада.

И тогда Георгий и смиреният ви слуга запристъпваха като кошки, търсейки слабите си местечки, като хорошо знаеха стила си един на друг, а Георгий правеше от време на време хак-хак с лъскавия си найф, но без да ме докосва. През цялото време наоколо минаваха люди, виждаха всьо ето, но си смотреха себе си, защото това изглежда често ставаше на улицата. Тогава преброих уан ту три и направих шат шат шат с бритвата, но не по лицото или по глазите на Георгий, а по руката му с найфа и той, братлета, го изпусна. Падна найфът със звън-дрън на заледения зимен паваж. Аз толко бях резнал пръстите му с моята бритва и той гледаше тънката струйка кров, краснееща на светлината на лампата.

— А тепер — започнах аз, защото Пит бе посоветвал Дим да не разпасва цепта от кръста си и Дим го беше послушал. — Тепер Дим, хайде да премерим сили двамата с теб.

Дим изрева „аааааарххх“ като болшой безумний звяр и разви желязната змия от себе си светкавично, като във филм на ужасите, чак да му се возхитиш. За мен бе най-разумно да се сниша като жаба, за да запазя лицото и глазата си, както и сделах, братлета, та тъпият Дим малко се изненада, свикнал на шат шат шат по головата. Трябва да кажа, че ме шибна здравата по гърба и ме заболя до мозга, което пък ме накара да го ръгна сразу веднъж и завинаги, та да законча със Смотания Дим. Замахнах с бритвата към лявата му нога Е резнах пет-шест сантима от впития му крачол и от една маленка капка кров Дим обезумя съвсем. Докато той зави ауууу ауууу ауууу като собака, приложих същата хватка като за Георгий и толко с един замах — нагоре, напреко, клъц — усетих как бритвата порва плотта на реговата кист и той пусна желязната змия разциврен като бебе. После се опита да излочи цялата кров от руката си, като виеще в същото време, но кровта беше много за пиене и той взе да се дави, а красният фонтан бликна хорошо, макар и не за долго.

— Так, друзя, уже няма да правим така. Нали, Пит?

— Аз не съм казвал нищо — отвърна Пит. — Не съм издумал и едно слово. Смотри, на Дим ще му изтече кровта.

— Няма — ответих. — Човек умира само веднъж. А Дим е умрял ешчо преди да се роди. Алената кров скоро ще спре. Защото не съм срязал главните й тръби. — Тогда извадих чиста таштуха от кармана си да увия руката на горкия умирающ Дим, виещ и стенещ, и кровта спря, както бях сказал, братлета. Вече ще знаят кой е господар и лидер, овци такие, помислих си аз.

Не трябваше много време да се утешат двамата ранени войници в уюта на „Нюйоркския херцог“ с по едно голямо бренди (за тяхна сметка, защото аз си бях дал мангизите на тато) и като ги обърсах с таштухи, наквасени в каната с вода. Бабките, към които снощи бяхме проявили такава добрина, пак седяха там и закаканижиха "Благодарим, момчета" и „Бог да ви благослови“ като изтрита плоча, макар този път да не се направихме на самаряни, та Пит ги спроси:

— Какво да бъде, момичета? — и им донесе пак кофе със сметана, защото май имаше доста мангизи в карманите, а те гракнаха още по-силно отпреди: „Бог да ви пази всичките, добри момчета“ и „Винаги сме с вас, момчета“ и ешчо: „Най-добрите деца на света сте вие.“ Наконец проговорих на Георгий:

— Сега всичко си е по старому и злото зафоргетено, да?

— Так так так — рече Георгий, но тъпият Дим, все още замаян, се обади: — Щях да му дам аз да разбере на тоя копелдак с моята цеп, ама един человек се изпречи на пътя.

Като че не се беше бил с мен, ами с някой друг малчик.

— Е, свети Георгий, какво си беше наумил?

— Не — рече свети Георгий, — не сега. Моля те, не тази ноч.

— Ти си голям и силен человек — казах му, — като всех нас. Не сме деца, нали, свети Георгий? Какво тогава имаше наум?

— Можех да му извадя глазите като нищо — повтаряше Дим, докато бабките припяваха „Благодарим ви, момчета“.

— Ей оная къща, скиваш ли? — реши се Георгий. — С двете лампи отпред. И с онова тъпо име.

— Какво тъпо име?

— „Замъкът“ или някаква подобна измишльотина. Където живее една много дърта гарга с котките си и с какви ли не древни и ценни вещи.

— Например?

— Злато и сребро, и бижута. Уил Англичанина ми подшушна.

— Увидях я — отвърнах, — хорошенко я увидих. Знаех къде се намира: В Стария град, точно зад блока „Виктория“. Нали готиният лидер всегда знае кога да отстъпи и да се покаже щедър към по-нисшите. — Отлично, Георгий. Хороша идея. Приема се. Вперьод!

На излизане бабушките рекоха:

— Няма да кажем нищо, момчета. Били сте тук през цялото време.

— Златни момичета. След десет минути сме пак тук да ви почерпим — ответих аз и поведох тримата си друзя към своята зла судба.

6

Веднага след „Нюйоркския херцог“ на изток идваха административни сгради, потом старата библиотека, а след нея огромнейшият жилищен комплекс, наречен „Виктория“ заради някаква си там победа, и след него най-старите къщи на града в едновремешния център. Тук имаше някои очен хороши богаташки къщи, братлета, с престарели люди, мършави старичоци с бастуни, които лаеха като полковници, и бабушки, вдовици или глухи старици, които гледаха кошки, но не бяха докосвали человеческо същество цял живот. Здес наистина се намираха стари вещи, които струваха много мангизи на туристическия пазар: картини и бижута и други боклуци отпреди пластмасовата ера. И ние се приближихме бъйстро и потихонко до къщата с име „Замъкът“ и с ярки глобуси като стражи от двете страни на входната двер, а някъде из стаите на долния етаж имаше светлинка като през туман, и си намерихме тъмно местенце, за да скиваме през окното какво происходи вътре. Пред окното имаше желязна решетка, като че къщата бе каталажка, но се виждаше ясно какво става внутри.

А там дъртата кокона с побелели волоси и набръчкано лице изливаше по малко молоко от бутилка в панички, които после нареди по пода, та се разбра, че в ногите й ще да има доста мяучещи кошки. Заметихме и един-два толсти котака, скочили на масата със зинали муцуни и мър мър мър. И се слъйшаше още как древната старуха гълчи на човешки език своите питомци. В комнатата имаше и много стари картини по стените и претенциозни старинни часовници, както и някои вази и украшения, явно очен дорогие. Георгий пошепна:

— Хорошая пара може да падне оттях, братлета. Уил Англичанина само това чака.

— Само как да влезем? — попита Пит. Беше мой ред да решавам, и то бъйстро, преди Георгий да вземе да ответи.

— Първата работа — изсъсках — е да опитаме по редовния начин през входната врата. Ще ида и много учтиво ще кажа, че един от друзята ми изведнъж е припаднал на улицата и щом тя открои, Георгий да е готов за действие. Ако не, ще поискам вода или да телефонирам за врач. Влизането ни е вързано в кърпа.

— Тя може да не отвори — каза Георгий.

— Хайде да опитаме — предложих аз и той сви рамене и разчекна рот като жаба. Обърнах се към Пит и Смотания Дим: — Вие двамата, друзя, заставате от двете страни на вратата. Ясно? — Те кимнаха в тъмното, „ясно“. — Разбрахме се — сказах на Георгий и закрачих право към входа. Имаше звонок, аз го натиснах и по коридора се разнесе дзрррр дзррррр. Последва слухтене, сякаш старухата и нейните кошки бяха наострили уши към това дзррр дзрррр и се чудеха. Затова нажмах оня ми ти звонок маленко по-настойчиво. Потом се наведох към процепа за писма и се провикнах с изискан голос: — Помощ, госпожо, моля ви. На приятеля ми току що му стана лошо на улицата. Моля ви да позвъня на доктор. — Тогава увидих как в коридора светва лампа и услъйших ногите на старухата шляп шляп шляп по чехли все по-близо към вратата. Не знам, ама си представих, че под всяка мишница носи по една огромна толста кошка. И тя извика с изненадващо плътен голос:

— Махайте се, махайте се или ще стрелям!

Като чу това, Георгйй щеше да прихне. А аз казах с жал и настойчивост в джентълменския си голос:

— О, моля ви помогнете, мадам. Много му е зле на приятеля ми.

— Махайте се — викаше тя. — Знам ви аз мръсните номера, да ме накарате да отворя, а после да купя неща, които не искам. Махайте се, казвам ви. — (Каква трогателна невинност!) — Махайте се — повтори тя — или ще пусна котките.

Познаваше се, че е малко сумашедша, след като е прекарала целия си жизн съвсем одинока. Като вдигнах очи, видях, че над входната врата има прозорче, тъи че много бъйстро щеше да стане да се покатерим на плечи един върху друг и да влезем през него. Иначе щяхме да спорим така. цяла ноч. Затова се обадих:

— Добре тогава, мадам, щом не искате, да помогнете, трябва да отведа другаде многострадалния си приятел. — И като смигнах на друзята си да мълчат, продължих пак сам: — Хайде, приятелю, сигурно на друго място ще намерим по-добър самарянин. Тази стара дама едва ли може да бъде обвинена в подозрителност, щом толкова много крадци и престъпници се навъртат нощем наоколо. Не бива да й се сърдим. — Почакахме още немножко в тъмното и аз прошепнах:

— Так. Върнете се до вратата. Аз се качвам на раменете на Дим. Отварям оная форточка и влизам, друзя. После заключвам дъртата пуйка и отварям на всички ви. Няма проблем. — Исках да им покажа кой е лидерът и кой от нас има идеи. — Ехе — продължих, — виждате ли каква хорошенка каменна козирка има над вратата, тъкмо стъпало за ногите ми.

Те посмотриха и навярно с възхита казаха так так так, кимайки в мрака.

Върнахме се на пръсти до входа. Дим беше най-набитият и силен малчик между нас, а Пит и Георгий ме вдигнаха на щироките му мужествени плечи. По това време благодарение на световната передача по тъпата телевизия и най-вече заради страха на людите вечером по липса на ченгета улиците бяха мъртви. От плечите на Дим увидих, че онзи перваз над вратата е тъкмо за моя номер подметки. Изправих се на колене, братлета, и готово. Окното, както очаквах, беше залостено, но аз измъкнах бритвата си и праснах стъклото с костената й дръжка. През цялото време моите друзя долу дишаха тежко. Промуших рука през процепа и избутах долната половина на окното леко като перушинка нагоре. И се плъзнах вътре като във вана. А моето стадо долу зяпаше с отворени ротове, да им се не види.

Наоколо мрак и накъдето да се обърнеш, кровати, долапи и тяжоли столове, камари ящики и книги, но аз закрачих мужествено към вратата, щом видях луч светлина в процепа под нея. Вратата се отвори скррррц и ето ме сред прашен коридор с още много други двери. Какво прахосничество, братлета, комнатите имам предвид, само за някаква си дърта кокона и нейните питомци, но може би мачките и мачоците имаха даже отделни спални и се хранеха със сметана и рибешки глави като крале и принцеси. Чувах приглушения голос на старухата внизу: „Така, така, точно така“, но сигурно дърдореше на мяучещите твари, които хотяха — мяу мяу — още молоко. Увидих стълби надолу и реших да покажа на ония фукльовци и негодници, моите друзя, че струвам колкото тримата вместе и ешчо отгоре. Всичко щях да свърша сам-саменичък. Щях да сделам ултравиоленция върху дъртата пуйка и мачоците й, если нада, потом щях да награбя с цели шепи разни дорогие вещи, каквито ми се виждаха наоколо, и с две-три дансови стъпки до входната врата щях да откроя и да посипя като душ злато и сребро върху ждащите друзя. Да ги науча какво значи лидер.

Та спуснах се аз, надолу, кротко и безшумно, разсматривайки какви ли не грязни картини от едно време по стените край лестницата — девочки с дълги волоси и високи яки, някакви поляни с деревя и лошади и оня божи человек, гол-голеничък, увиснал на кръста. Наоколо смърдеше на кошки, котешка риба и застоял прах в тая къща, толкова различна от жилищните блокове. Като стигнах внизу, видях светлината в голямата комната, където тя сипваше молоко на котаците и кошките. Видях как тия толсти охранени зверюги обикалят насам-натам, махайки хвостове, и се чешат о ръба на вратата. Върху един голям деревян сандък в темния коридор заметих красива маленка статуя, осветена от лампата в стаята, и си я свих за себе си, щото беше тонка молодая девочка, застанала на една нога с протегнати руки и си личеше, че е от сребро. С нея влязох в осветената комната и рекох:

— Здрасти-здрасти. Я да се видим на светло. Че краткият ни разговор през процепа не беше, так сказат, удовлетворителен. Правичката си кажи, нали, воняща дърта краво.

Попримигнах на светлината на комнатата на оная дъртофелница. Пълно беше с котаци и кошки, лазещи насам-натам по килима, а около тях из воздуха хвърчаха космалаци и всите тлъсти зверюги бяха различни по форма и цвят: черни, бели, тютюневи, рижави, сиви и на всякакви возрасти, тъй че имаше и палави котенца, и болшие кошки и лигави стари котараци, очен проклети. Баришнята им, дъртата кокона, ме погледна свирепо като мужчина и спроси:

— Как си влязъл? Не се приближавай, малък злодей, за да не те ударя.

Здравата ме напуши смях, като скивах, че държи в руката си с изпъкнали вени скапан дървен бастун, който вдигна заплашително към мен. Като й се озъбих едно хубаво, приступих към нея, без да спеша, но по пътя си увидих на един шкаф хорошая маленка вещ, най-хорошата, която малчик, падащ си по музиката като мен, може изобщо да се надява да скива със собствените си глази, защото това бе головата върху плечите на самия Лудвиг Ван, бюст му казват, направен от камък, с дълги каменни волоси, слепи глаза и широк развян галстук. Немедлено се запътих да го свия с думите: „Колко е хорошо, само за мен“, но като приступих с разширени и приковани глази и с протегната алчна рука, не заметих паничките с молоко на пода, препънах се в една от тях и едва не потерях равновесие. „Ъх!“, казах аз в опит да се закрепя, но дъртата пуйка се бе приближила изотзад очен ловко и бъйстро за възрастта си и взе да ме налага на на на по головата с тояжката си. Озовах се на руки и ноги, опитвайки се да се надигна, и рекох:

— Ау, че плоха бабушка!

Но тя продолжи с това бам бам бам, припявайки:

— Жалък малък гаден бръмбар, дето се вмъква в домовете на свестните хора.

Не ми харесва тая игра на бастун, поетому сграбчих единия му конец тъкмо преди да се стовари отново върху мен, тя потеря равновесие и се помъчи да се подпре на масата, но завлече скатерта, та каната с молоко и бутилката се заклатиха като пияни и се разплискаха във всички посоки, а тя се посади на пода, като мърмореше сърдито:

— Дявол да те вземе, момче, ще си изпатиш.

Тогда всички кошки, испугани, се разбягаха и разпръйгаха в котешка паника, а някои се бросиха едни върху други, като си нанасяха котешки толчоци с лапи и се чуваше хъррр, мъррр и ссссс. Изправих се на ноги, а злата отмъстителна форела затресе меса и запръхтя, опитвайки се да се надигне от пода, та й теглих един маленкий ритник в лицото, което не й се понрави и тя закрича: „Уаааа!“ Да видите как кръвясалото й, сбръчкано лицо стана мораво там, където бях забил сапога си.

Отстъпвайки след ритника, трябва да съм настъпил хвоста на някоя от тия развилняни и кричащи мачки, защото услъйшах громко яяяяуууу и открих, че в глезена ми са се вкопчили козина, зуби и нокти, та заругах на поразия и се помъчих да ги отскубна, държейки маленката сребърна статуя в едната рука, докато се опитвах да яхна дъртата кикимора на пода, за да достигна красивия Лудвиг Ван от свъсен камък. Но тогава наджапах в друга паничка, препълнена с молоко, и едва не се гътнах, та цялата история би била за смях, ако си представите, че я разказва друг человек, а не вашият смирен разказвач. Тогава бабокът на пода се пресегна над всичките котаци-побойници и докопа ногата ми, като още кричеше „Уааа“, и потерял уже равновесие, етот раз наистина се сгромолясах върху разплисканото молоко и дерящите кошки, а дъртата кукуфелница взе да ме налага по лицото; както бях проснат до нея на пода, кричейки: „Бийте го, пребийте го, изтръгнете му ноктите на тоя «отровен бръмбар“!“, което можеше да е адресирано само към косматите й питомци, и те като че я послушаха, защото няколко от тях полазиха отгоре ми и взеха да ме дерат като сумашедши. Тогава и аз станах сумашедши, братлета, и ги отпочнах, но бабето писна:

— Гнусна твар, не закачай писенцата! — И тоже взе да дращи лицото ми. Тогда и аз закричах:

— Грязна стара пачавра! — и като замахнах с маленката сребърна статуйка, фраснах й един хороший толчок право по головата, което наконец я накара да млъкне.

Тъкмо се надигнах от пода между врещящите кошки и котаци и какво да услъйша: знакомата сирена на милицайски автомобил в далечината. Немедленно ми просветна, че старата риба с кошките се е обаждала на ченгетата, докато аз си мислех, че приказва със своите мацки-писки, защото подозренията й бъйстро са се проснули, когато й позвоних уж да търся помощ. И так, щом услъйшах воя на милицайската кола, хукнах към входната двер и видях голям зор, докато отворя всички ключалки, вериги и резета, и какви ли не предпазни джаджи. Най-сетне я отворих и гледам — на стъпалата останал само Смотания Дим, а другите двама едва ги мернах, защото си бяха плюли на петите.

— Бягай! — крикнах на Дим. — Ченгетата идут.

Дим отвърна:

— Ти пък ще стоиш тук да ги встретиш хо хо хо. — И тогда заметих, че той бе отвил цепта си, с която замахна, завъртя я като змей и ме шибна фино и артистично през клепачите, добре че успях да ги закроя овреме. Ревнах, като се опитвах да смотря през зверската болка, а Дим рече:

— Не ми хареса то, что сдела, приятел. Не беше ама никак справедливо към мен, братко.

И потом услъйшах тежките му грамадни сапоги да изтрополяват в мрака, където изчезна и седем секунди позже приеха милицейската кола и оглушителният вой на сирената й замря, сякаш обезумял звяр взе да души наоколо. Аз тоже виех и залитах и си блъсках головата в стената, с плътно сжати глази, от които течеше кървава слуз и страшно боляха. Опипвах пътя си из коридора, когато милицаите приехаха. Не можех.да ги увидя, естествено, но ги услъйшах и дяволски близо долавях вонята на тия копелета, а очен скоро ги и усетих, когда играта загрубя с онова извиване на руките, за да ме отведат. Услъйшах и голоса на един от тях, който се обаждаше от комнатата с котаците и кошките:

— Здравата е пребита, но е жива — и през цялото време се носеше силно мяучене.

— Какво удоволствие — чух да казва голосът на друг милицай и ме толчокнаха очен грубо и бъйстро в колата — Самият Алекс в ръчичките ни.

Тогда изкричах:

— Ослепях, бог да ви порази, копелета грязни.

— Мери си езика — изсмя се един голос и право в рота получих толчок с опакото на нечия рука, цялата в пръстени.

— Бог да ви убие, мерзки долни копелета. Къде са другите? Къде са ония мръсни изменници? Един от проклетите ми грязни друзя ме фрасна с цеп по глазите. Пипнете ги, преди да офейкат. Те го измислиха, братлета, и ме накараха да се включа. Аз съм невинен, Бог да ви заколи.

Но те уже всички ми се смееха с висше коравосърдечие и ме бутнаха в задната част на колата, макар ешчо да им надувах головата за моите така наречени друзя, докато, увидих, че няма смисъл, защото те сигурно се бяха покрили уже в „Нюйоркския херцог“ и наливаха кафета със сметана и двойни скочове в невъзразяващите горла на онез жалки бабки, които само знаят: „Благодарим, момчета. Бог да ви благослови, младежи. Тук сте си били през цялото време, как не. Все пред очите ни, тъй де.“

Пътувахме с надута сирена към участъка, моя милост притиснат от две ченгета, сръгван и толчокван час по час от тия хохотащи грубияни. По едно време заметих, че мога да откроя маленко клепачите си и да увидя през сълзи как градът овалян в пари се ниже покрай мен. Със смъдящи глази успях да зърна и двете захилени ченгета отзад до мен, както и тънката шия на шофьора и дебелия врат на гадняра до него, дето ми каканижеше със саркастичен тон:

— Е, Алекс, момчето ми, ще си отживеем тая вечер заедно, а?

— Откъде знаеш името ми, воняща твар? — спросих го аз. — Дано Бог да те ритне в ада, гад тлъста и грязна.

На което те се разхохотаха, а един от гадните милицаи до мен едва не ми откъсна ухото. Оня с дебелия врат до шофера каза:

— Кой не познава маленкия Алекс и друзята му? Много се прочу това момче.

— Другите са виновни — кричах аз. — Георгий и Дим, и Пит. Никакви друзя не са ми, гадняри мръсни.

— Е — рече толстият врат, — имаме на разположение цяла вечер да ни разкажеш за храбрите похождения на тези млади джентълмени и как са отклонили от правия път малкия невинен Алекс.

Тогава се чу сирената на друга милицейска кола, минаваща покрай нашата, но в обратната посока.

— Това за ония мръсници ли е? — попитах. — Пипнахме ли ги, копелета?

— Това е линейка — ответи дебелият врат. — Сигурно за оная старица, твоята жертва, жалък кирлив негодник.

— Те бяха виновни за всичко — кричах аз, стиснал смъдящи глази. — А сега негодниците си поркат в „Нюйоркския херцог“. Пипнете ги оттам, грязни мухльовци.

Последва нов хохот и още един маленкий толчок, о, братлета, по нещастния ми парещ рот. После приехахме в смръдливия милицайски участък и те ми помогнаха да изляза от автомобила с ритници и дърпане, а като ме заблъскаха нагоре по лестницата, разбрах че няма надежда за феърплей с тези вонящи грязни копелдаци, бог да ги порази.

7

Завлякоха ме в оная силно осветена комната с чисто бели стени и воня на смес от повръщано и клозет, и бирени ротове, и дезинфектант, която нахлуваше през решетките наоколо. Чуваше се как някои от заключоните в килиите псуваха и пееха и дори ми се стори, че един пелтечеше: „И ще се върна при мойта любима, любима, ако ти, моя любима, ме напуснеш.“3

Но голосите на милицаите им казаха да млъкнат и дори се чу как здравата толчокнаха някого и той изрева оуууууу, което звучеше като голос на пияна старуха, а не на мужчина. С мен в комнатата имаше четирима милицаи, които хорошенко шумно си сърбаха чая; на масата имаше болшой чайник и те сърбаха и се уригваха над болшие стакани. Не ми предложиха изобщо. Единственото, което ми дадоха, братлета, бе едно старо сломано зеркало, в което да се огледам и установих, че не съм вече вашият красив млад разказвач, а настоящий ужас за гледане, с подут рот, съвсем покраснели глази и немножко разплескан нос. Те се разхохотиха громко, като увидиха смайването ми, а един от тях рече: „Кошмарната мечта на любовта“.

После влезе някакъв висш милицай със звезди на плечите да му личи, че е над над над всех; и като ме увиди, рече само: „Хм“. Тогда започнаха… Аз заявих:

— Няма да продумам нито едно слово, докато не ми назначите адвокат. Знам закона, копелета.

Те, разумеется, пак громко се разхохотиха, а звездният шеф милицай каза:

— Така, така, момчета, за начало и ние ще му покажем, че знаем закона, но че да знаеш закона не е достатъчно.

Имаше съвсем джентълменски глас и говореше някак много устало, като кимна с приятелска улъйбка на един очен едър тлъст негодяй. Тоя дебелак си свали куртката и се видя, че вместо корем има цяла бъчва, потом се приближи до мен, без да спеши, и ме лъхна на чай с молоко, дето беше пил, щом си отвори рота в устала и злобна улъйбка към мен. Не беше хорошо избръснат за ченге и увидих лекета от засъхнала пот по ризата под мишниците му, а като се приближи, се развоня и на ушна кал. Тогава той сви гадния си морав пестник и ми го заби право в корема, което не беше честно, а останалите милицаи се превиваха от кикот, освен главатаря им, който не сваляше оная устала улъйбка от лицото си. Трябваше да се облегна на белосаната стена, та цялото й белило се полепи по платята ми, докато се опитвах да си поема отново воздух, и бях в голяма агония, та аха да повърна клисавия пай, изяден преди началото на вечерта. Но не,можех да понеса да олея с повръщано целия под, тъй че го преглътнах. Тогава увидих, че тлъстият бияч се е обърнал към своите друзя милицаи да се посмее хорошо на сделаното, затова вдигнах десния си ног и преди да му изкричат да се пази, ритнах го фино и точно право в пищяла. Той закрича на умряло, като подскачаше наоколо.

Но след това всичките се изредиха да ме подмятат един на друг като скапана кървава пачавра, братлета, и ме ръгаха с кулаци по топките и по рота, и по корема и ме налагаха с ритиици, тъй че накрая нямаше как да не повърна на пода и дотолкова обезумях, че дори занареждах: „Съжалявам, братлета, не биваше да го правя, Съжалявам съжалявам съжалявам.“ Но те ми дадоха стари газети и ме накараха да го изтрия, а после да го мина и с трици… Тогава ми казаха, почти като стари друзя, да седна, за да си поговорим спокойно. И ето, влезе опекунът Делтойд да направи една визита, понеже кабинетът му беше в същата сграда, и устал и грязен на вид, рече:

— Случи се, значи, да, Алекс? Така си и мислех. Боже боже боже, ето на. — И като се обърна към милицаите, каза им: „Добър вечер, инспекторе, добър вечер, сержант. Здрасти на всички. Е, аз бях дотук. Боже боже, това момче здравата е закъсало. Я го вижте на какво прилича.“

— Насилието ражда насилие — отвърна главният милицай с ангелския голос. — Съпротивлявал се е срещу органите на закона.

— Аз бях дотук повтори опекунът Делтойд. Той ме погледна с такива холодни глази, като да бях се превърнал във вещ, а не в окървавен и очен устал человек. — Предполагам, че утре ще трябва да се явя в съда.

— Не бях аз виновен, братко, сър — казах маленко сълзливо. — Застъпете се за мен, сър, защото не съм чак толкова лош. Подведоха ме другите с предателство.

— Я виж, запя като канарче — каза главното ченге с насмешка. — Взе да хленчи на друг глас, да му се не надяваш.

— Знам си работата — каза опекунът Делтойд. — Утре ще отида да говоря, не бой се.

— Ако ви се ще да му фраснете един в ребрата, сър, не се притеснявайте от нас — предложи главният милицай. — Ние дори ще го държим да не мърда. Сигурно е поредното ви голямо разочарование.

Тогда опекунът Делтойд сдела нещо, което не ожидах от человек като него, дето трябва да превръща нас, хулиганите, в истински хороши малчики, особено при толкова много ченгета вокруг. Приближи се и плю. Плю. Плю право в лицето ми, а потом отри мократа си наплюнчена рот с опакото на руката. И аз триех ли, триех наплютото си лице с окървавената си таштуха и повтарях:

— Благодаря ви, сър, благодаря ви много, сър, много мило от ваша страна, сър, благодаря ви.

Потом опекунът Делтойд си излезе, без да каже дума. А милицаите седнаха да пишат ония предълги показания, дето после трябва да подпиша. И аз си помислих: „В пъкъла да горите всичките и ако копелета като вас са на страната на Доброто, тогава доволен съм, че се числя към другия лагер.“

— Добре тогда — рекох им, — грязни копелета, вонящи пачаври. Пишете, пишете всьо. Няма да ви пълзя по корем, мерзки типове. Откъде искате да начинаете, грязни смрадливи звери? От последното изправително ли? Хорошо, хорошо, слушайте тепер.

И им издрънках всичко, а милицаят стенограф, тих и испуган человек, съвсем не настоящо ченге, изписваше страница след страница след страница. Издадох и за ултраволенциите, и за крастинга, и за дратсинга, за пустото шибане и за всичко останало, чак до историята от тая ноч с богатата стара обезяна и мяукащите котаци и кошки. Като се постарах да натопя до шиите и така наречените си друзя. Като свърших, милицаят-стенограф чак беше прибледнял, завалията. Главният му каза:

— Върви да изпиеш един чай, а после вземи да напечаташ цялата тая тиня и кал в три екземпляра, ама си запуши носа с една щипка за пране. После ще го дадем на нашия хубавец тук да го подпише. А теб — обърна се той към мен — ще те отведат сега в апартамента за младоженци с течаща вода и какви ли не удобства. — И със същия устал голос подкани двамата най-големи грубияни: — Хайде, махайте го.

С ритници, толчоци и заплахи ме закараха до килиите, където ме натикаха с още десетина-дванайсет заключони, повечето пияни. Между тях имаше ужасяващи человешки аномалии, един с изяден нос и отворен рот като голяма черна дупка, друг лежеше на пода и хъркаше, а от рота му постоянно се стичаха лиги, а трети като да беше си свършил работата в брюките. Имаше и двама с обратна резба, които тутже ми хвърлиха око и единият се метна на спината ми, та здравата се сбихме, а от вонята му на метил и евтин парфюм отново ми се доповръща, само че коремът ми беше вече празен, братлета. Тогава другият взе да ми пуска ръце, а после двамата се сбиха, като се зъбеха помежду си, тъй като каждий хочеше да докопа моята плот. Шумът стана очен силен, та приехаха двама милицаи и ги разтърваха с палки, и тия двамата седнаха кротко и впериха поглед в пространството, а по лицото на единия се стичаше кап кап кап алена кров. В килията имаше и нарове, ама бяха заняти. Качих се на горния ред, защото бяха по четирима на ред, а там хъркаше един дърт пияница, изсипан навярно от милицаите. Все едно, аз го изсипах опят долу, потому що не беше чак толкова тежък, и той се стовари върху един толстий пиян человек на пода, та и двамата се събудиха и взеха да крйчат и да се маризят много трогателно. Аз пък си легнах на вонящия кроват, братлета, и преминах в сон, устал, изтощен и ранен. Не беше дори и сон, а пренасяне в един друг, по-добър мир. И в този лучший мир, братлета, се озовах след болшое поле, пълно с цветя и деревя, а една коза с человещко лице свиреше на флейта. Тогава изгря като слънце самият Лудвиг Ван с буреносен лик и галстук и с буйни развети волоси и услъйших Деветата, последна част, но със слова так объркани, като че знаеха как трябва да са насън.

Но мелодията беше вярна, както загрях, щом ме събудиха след две минути или десет, или след два часа, или след цели дни и години, понеже часовникът ми беше украден. Един милицай, като че на цели мили далеч, там, внизу, ме мушкаше с долга пръчка с острие на върха, говорейки:

— Събуди се, красавецо. Събуди се да скиваш какво те чака.

— Защо? Кой? Къде? Какво има? — А „Одата на радостта“ от Деветата звучеше в головата ми сказочно хорошо.

— Сега ще разбереш — каза милицаят… — Хубави новини те очакват, синко.

И така, спустих се с мька долу, цял скован и везде с болки, но още неразбуден совсем, а ченгето, което вонеше на бръйнза и лук, ме избута от грязната хъркаща килия и после по коридора, докато в мен през цялото време кънтеше старата песен „Радост, ти сплотяваш в порив чуден…“. Наконец стигнахме до една очен спретната кантора с пишещи машини и цветя по бюрата, а на главното бюро седеше главният милицай и смотреше очен сериозно, приковал холодни глаза върху сънливото ми лицо.

— Тъй тъй тъй. Какво има, брате? Какво става в тая файнска светла като ден ноч?

А той ответи:

— Давам, ти точно десет секунди да изтриеш от лицето си тая глупашка усмивка. После искам да ме слушаш.

— Е, какво? — спросих захилен — Не сте ли доволни, дето ме пребихте почти до смерт и ме наплюхте, и ме накарахте да признавам преступления часове наред, а после ме захвърлихте сред сумашедши и вонящи, и сбъркани в оная грязна килия? Нови изтезания ли сте ми измислили, копелета?

— Това изтезание си е лично твое — ответи той сериозен. — И дано Бог направи така, че да се изтезаваш до полуда.

И тогава, преди още да ми скаже, аз вече знаех какво е. В някоя от градските болници старата обезяна с котовете и кошките бе отлетяла към един по-хубав свят. Трябва да съм я халосал малко по-силничко. Добре де, това беше всичко. Мислех си за всички ония котове и кошки, които мяучат за молоко, а няма кой да им го даде, защото я няма оная стара риба, баришнята им. Това е то. Стигнах и дотам. А бях едва петнайсетгодишен.