Портокал с механизъм

1

— Сега накъде, а?

Това се питах аз, братя мои, застанал на следващия ден в сивата светлина на утрото пред оная бяла сграда, залепена за Дупката, одет с вечерни платя както преди два года, с малка сумка с некоторъйе лични вещи и немножко денги, любезно подарени от тъпата управа, за да съм имал с какво да започна в новия си жизн.

Очен уморителна беше останалата част от предишния ден със записи на интервюта за теленовините, с фотографите щрак щрак щрак и още представления с мен как се унижавам пред ултравиоленцията и всякие такие изпитания. А потом съм се строполил в леглото и както ми се струва, са ме събудили, за да ми кажат да се махам, да си вървя домой и че не хочели вече да увиждат вашия смирен разказвач никога и во веки веков, братя мои, амин. И ето че рано рано една сутрин само с малко денги в кармана, които подрънквах, се запитах:

— Сега накъде, а?

Първо закуска в някое местечко, помислих си, потому що не съм ял изобщо тая сутрин, щото всички гледаха само час по-скоро да ме запратят на свобода. Бях изпил само един стакан чай. Дупката беше в една много мрачна част на града, но наоколо имаше маленки работнически закусвални и аз скоро си намерих одна, братлета. Беше грязна и воняща с одинока електрическа крушка на потолока и гряз от мухи, затъмняваща оскъдната й светлина, а рано ранили рабочие сърбаха чай и нагъваха гнусни сосиски и филии хляб като вълци ауу ауу ауу, а потом кричаха за още. Сервираше им грязна девочка с очен болшие груди, които някои от хранещите се человеци се опитваха да сграбчат с оууу оууу оууу, докато тя правеше хи-хи-хи-хи, и при тая гледка ми се доповръща, братлета. Но си поисках маленко тоуст с джем и чай очен вежливо с джентьлменския си голос и седнах в един тъмен уголок да се накормя.

Докато се хранех, влезе един маленки человек джудже да продава сутрешните газети, същински преступник, разкривен и грязен, с дебели очки в железни рамки и платя с цвета на престоял, мухлясал пудниг. Купих си газета с идеята да се подготвя за гмуркането в нормалния жизн, като увидя какво произходи по света. Това трябва да беше правителствена газета, потому що единствената новина на първата страница беше за необходимостта каждъй человек да спомогне правителството да спечели отново следващите общи избори, които, изглежда, бяха след две-три седмици. Имаше много нафукани приказки какво било сделало правителството, братлета, през последните година-две, увеличен експорт ли не щеш, страшно хорошая външна политика, подобрени обществени услуги и какви ли не още чепухи.

Но най-голямата гордост за правителството беше, че според него през последните щест месеца улиците били станали по-безопасни за всички миролюбиви гуляещи вечер люди, едно, поради по-високите заплати на полицията и, друго, защото полицията била станала по-безмилостна към младите хулигани, извратени типове, ворове и други кални отрепки. А ета интересуваше немножко вашия смирен разказвач. На втората страница на газетата имаше размазана фотография на лице, което ми се видя очен знакомо, и се оказа, че не е другой, а аз аз аз. Изглеждах очен мрачен и испуган, но всъщност толко от светкавиците щрак щрак щрак през цялото време. Под снимката ми пишеше, че това е първият продукт на Държавния институт за превъзпитание на престъпници, излекуван от престъпните си инстинкти само за две седмици и сега добър и хрисим поданик и прочие чепухи. Потом увидих, че има една много фуклива статя за оня метод на Людовико и колко умно било правителството и тем подобни. Имаше още една снимка на някакъв человек, който ми се стори познат и наистина беше Министърът на вътрешните или утрешните работи, който май се беше изфукал, защото предвиждаше светла ера без престъпност, в която нямало да има вече страх от подли млади хулигани, извратени хора. и ворове и другие отрепки. Тогда аз казах гррр и хвърлих газетата на пода, а тя покри локвите от разлят чай и гнусни изплюти кусочки от разните сволочи, използуващи това заведение.

— Сега накъде, а?

Тепер към дома, братлета, за един хорошенкий сюрприз на тато и мама, че единственият им син и наследник се е завърнал в семейното гнездо. Тогда щях да си полегна на кровата в моята маленка бърлога и да си слушам хорошая музика, като по същото време си мисля какво да правя по-нататък с моя жизн. Инспекторът ми бе дал предишния ден дълъг списък на места за назначение и бе телефонирал на различни человеци за мен, но аз нямах никаква интенция, братлета, да тръгвам веднага на работа. Първо маленка почивчица и кротко размишление на кровата под звуците на хорошая музика.

И так, аутобусът до центъра, потом аутобусът до Кингсли Авеню, откъдето блок 18 А е съвсем наблизо. Ще ми повярвате, братлета, че сърцето ми правеше туп туп туп от вълнение. Беше много тихо, понеже бе все още ранна зимна утрин, и като входих във фоайето на блока, наоколо нямаше никакой человек, толко голите мужчини и женщини от Доблестния труд. Удиви ме, братлета, колко почистено беше вокруг и ги нямаше уже балоните с грязни думи от устата на достойните трудещи се, нито грязни части на тялото, добавени към голата им плът от малчики с флумастери и грязни мисли. Удиви ме ешчо, че асансьорът работеше. Той пристигна с леко ръмжене, щом натиснах електрическата кнопка, и опят се удивих колко чисто беше вътре в кабината.

Изкачих се до десетия етаж и увидих 10–8 както си беше преди, а руката ми се раздрожа и затресе, като измъкнах от кармана си ключа да отворя. Но твърдо пъхнах ключа в дупката, завъртях го, откроих и влязох и тогда срещнах три чифта учудени, почти испугани глази да ме гледат. Тато и мама завтракаеха, но имаше и один друг человек, когото не бях виждал в целия си жизн дотогава, болшой дебелак по риза и тиранти, като у дома си, братлета, който сърбаше чай с молоко и преживяше яйчице с тоуст. Точно този незнаком заговори пръв и каза:

— Кой си ти, приятел? Откъде имаш ключ? Вън, преди да съм ти размазал мутрата. Излез навън и чукай. Кажи какво търсиш, бързо.

Тато и мама седяха като вцепенени и увидих, че още не бяха чели газетата, но се сетих, че тя не пристига преди старият да е тръгнал за работа. Тогда мама каза:

— О, ти си избягал! Измъкнал си се от затвора! Ами сега? Ще вземе да дойде полицията тук оо оо оо. Ах, ти, лошо момче, така да ни позориш.

И ако щете, вярвайте (ако не, поцелуйте ме отзад), тя взе да реве буууу буууу буууу. Аз се захванах да обяснявам, че ако хочат, могат да телефонират в Дупката. През цялото време оня незнаком человек седеше там и се мръщеше така, като че ще ме фрасне по лицото с косматия си тлъст кулак. Затова сказах:

— По-скоро ти трябва да ми ответиш на няколко въпросчета, братко. Какво правиш тук и откога? Не ми хареса тона, с който току-що ми приказваше. Внимавай! Хайде, говори.

Имаше вид на работник, много грозен, около трийсет или четирийсет и седеше срещу мен със зинал рот, без да обели нито дума. Тогава се обади баща ми:

— Доста ни изненада с това, синко. Трябваше да ни съобщиш, че си идваш. Мислехме, че ще минат още пет-шест години, преди да те пуснат. Не че не се радваме много да те видим отново и при това свободен — добави той, но го каза някак мрачно.

— Кой е тоя? — попитах. — Защо не ми отговаря? Какво става тук?

— Това е Джо — ответи мама. — Той живее тук сега. Квартирант ни е. О божичко о божичко о божичко.

— Ей, ти — каза тоя Джо. — Знам всичко за теб, момче. Знам какво си вършил, та си разбил сърцата на клетите си нещастни родители. Значи се върна, а? Върна се пак да им зачерниш живота, нали? Само че тоя път през трупа ми, защото те ме накараха да се чувствувам като техен син, а не квартирант.

За малко да се изкикотя шумно на това, ако у мен не бе се надигнало старото раздразнение и желание да повърна, потому що етот человек изглеждаше на същата возраст като моите тато и мама, а ето че искаше да прегърне с грижовна синовна рука моята плачеща майка, братя.

— Така значи — казах аз и насмалко сам да избухна в сълзи. — Значи такава била работата! Е, давам ти цели пет минути да си обереш грязните круши от моята стая. — И сам се запътих към комнатата, щото человекът беше очен бавен, за да ме спре. Като отворих вратата, сърцето ми се пръсна на кусочки, потому що увидих, че това не беше моята стая, о братлета. Флагчетата ми ги нямаше по стените и тоя человек бе закачил снимки на боксьори и на някакъв отбор юнаци, седнали чинно със скръстени руки и сребристи купи отпред. И тогда увидих какво ешчо липсваше. Стереото и шкафът с плочите ми ги нямаше вече там, както и заключеното ми ковчеже, съдържащо бутилки и наркотици и две чисто нови спринцовки. — Тук са ставали грязни поразии — изкричах аз. — Какво си сделал с личните ми вещи, гадно копеле?

Рекох го на оня Джо, но отговори баща ми:

— Взе ги полицията, синко. Имало нови разпоредби за обезщетяване на жертвите.

Едва не ми призля, но головата ме болеше страхотно, а ротът ми беше толкова сух, че трябваше начаса да цокна от бутилката с мляко на масата; а тоя Джо рече:

— Мръсни свински навици. А аз казах:

— Ама тя умря, оная умря.

— Заради котките, сине — рече баща ми с тъга, — нямало кой да се грижи за тях, докато се прочете завещанието, та трябвало да вземат някой да ги храни. Затова полицията продаде нещата ти, дрехите и всичко възможно, та да се погрижи за тях. Такъв е законът, сине. Но ти кога ли си зачитал закона.

Тогда трябваше да седна, а Джо сказа:

— Искай разрешение, преди да сядаш, недодялана свиньо.

На което аз веднага му отвърнах:

— Я си затваряй гадната човка! Но ми се повдигна. Затова се опитах да бъда разумен и да раздавам улъйбки заради здравето си. Казах:

— Е, това си е моята стая и никой не може да го отрече. Това е и моят дом. Какво предлагате да направим, вие, тато и мамо?

Но те само посмотриха тъжно; мама още се тресеше, а лицето й беше цялото сбръчкано и мокро от сълзи, след което татко рече:

— За всичко това трябва да се помисли, синко. Не бихме могли да изритаме този човек, нали? Всъщност Джо е тук по договор за две години и ние се споразумяхме, нали, Джо? Мислих си, синко, че дълго време ще останеш в затвора, а стаята, не можеше да седи така.

По лицото му се увиждаше, че е маленко засрамен. Поетому аз само се засмях, кимнах и сказах:

— Понях всичко. Свикнали сте на спокойствийце и на някоя пара отгоре. Така стават работите. А синът ви само ви тормозеше.

И тогда, братлета, ако щете вярвайте (ако не, поцелуйте ме по двете полушария), аз се разревах, защото ми стана жал за самия мен. Тато рече:

— Разбери, синко, Джо вече си е платил за другия месец. Тъй че каквото и да правим в бъдеще, не можем да му кажем да си върви, нали, Джо?

А Джо ответи:

— За вас ме е грижа, че ми бяхте като родни баща и майка. Бива ли да се махна и да ви зарежа с тоя малък злодей, който изобщо не ви е като истински син? Той хълца сега, но това е само хитрост и лукавство. Да върви да си търси стая другаде. Нека разбере колко е сгрешил и че такова лошо момче не заслужава да има такива добри родители като вас.

— Добре — казах аз, като се изправих все още облян в сълзи. — Вече всичко ми е ясно. Никой не ме иска и не ме обича. А аз страдах страдах страдах и всички хочат да продължа да страдам. Знам го много добре.

— Причинил си страдание на другите — ответи Джо. — Пада ти се и ти сега да пострадаш малко. Разказваха ми всичко, което си вършил, докато седяхме тук на семейната трапеза, и аз останах като треснат. Направо ми се гадеше понякога, сериозно ти говоря.

— Ще ми се да бях си останал в затвора. В Дупката, както му викахме. Сега си отивам — казах. — Няма да ме видите никога повече и во веки веков. Сам ще се оправя, много ви благодаря. Нека да ви тежи на совестта.

— Не го разбирай така, синко — каза тато, а мама само взе да прави буууу хууу бууу и лицото й грозно се изкриви, а оня Джо пак я прегърна с рука, като я потупваше и повтаряше недей недей недей като сумашедши, а аз стигнах, олюлявайки се, до вратата, излязох си и ги оставих на страхотната им вина о братя мои.

2

Поех по улицата, братлета, без цел и посока във вечерните си платя, которие людите гледаха облещено, като минавах, и ми стана студено в този чортовски леден зимен ден, чувствувах само, че искам да съм далеч от всичко това и да не трябва вече никога да мисля за каквото и да е. Затова взех автобуса до центъра, после повървях обратно до площад Тейлър, където беше диск-бутикът „Мелодия“, който някога удостоявах с неоценимото си внимание на редовен клиент, о братлета. Той изглеждаше същият, какъвто винаги си е бил, и като влязох, ожидах да видя там моя приятел Анди, оня плешив и очен очен слаб услужлив маленки человек, от когото бях купувал пластинки навремето. Но там нямаше никакъв Анди, братя мои, само писъци и крикове на тийнейджъри, малчики и девочки, които слъйшаха някакви нови ужасни поппесньовки и дансеха, а человекът зад щанда, не беше много по-голям от тийнейджър, щракаше с пръсти и се кикотеше като сумашедши. Приближих се и зачаках, докато той благоволи да ме замети, после казах:

— Бих искал да чуя Моцартовата Номер четирийсет — не знам защо точно това ми щукна в головата, но така стана. Человекът зад щанда каза:

— Какъв номер четирийсет, приятел?

— Симфония. Симфония номер четирийсет в сол минор.

— Оооо — изкрича един от дансещите тийнейджъри, малчик с бретон над глазите. — Какъв миньор? Който копае сол ли? Ама че смях!

Усетих как се раздрожавам отвътре, но трябваше да внимавам, затова се усмихнах на человека, заел мястото на Анди, и на всички дансещи и квичащи тийнейджъри, и человекът зад щанда ми каза:

— Влез в оная фонокабинка там, приятел, и ще ти пусна нещо.

И аз отидох до маленката кабинка, където человек можеше да чуе плочата, която хочи да купи, но оня тийнеджър ми пусна нещо, дето изобщо не беше Моцартовата Четирийсета, а Пражката — той явно е грабнал каквото му е попаднало от Моцарт и за малко да се разгневя, ама нали трябваше да внимавам, за да не повърна и да не ме заболи главата, само че бях зафоргетил нещо важно и сега ми се повръщаше. Изглежда, ония грязни копелета, докторите, така бяха нагласили нещата, че да ми прилошава от всякоя музика за душата, все едно че съм увидил или захотил да сделам виоленция. Точно защото филмите за виоленции бяха с музика. И си спомних особено оня страшен наци-филм с Бетовеновата Пета, последната част. А сега пък и прекрасният Моцарт, превърнат в чудовище. Избягах от магазина, а всичките тийнейджъри се кикотеха подире ми и человекът от тезгяха кричеше „ей ей ей!“, но аз не му обърнах внимание и като пиян се заклатушках през шосето, после завих към млечния бар „Корова“. Знаех какво ми трябва.

Вътре беше почти празно, защото беше сутрин. И изглеждаше странно, с изрисувани красни мучащи корови, а зад тезгяха някакъв незнаком. Но щом рекох:

„Мляко със смес, голямо“, человекът с похудело лицо, току-що избръснато, поня какво ми трябва. Взех болшоето молоко с прахче и отидох до едно от малките сепарета, отделени със занавес от общата зала, и там седнах в плюшения стол и въйпих. Като закончих, взе да ми се струва, че происходят разни неща. — Глазите ми бяха приковани в маленкий кусочек сребриста хартийка от пакет канцери на пода, потому що метенето на това място хич го нямаше, братлета. Та тази хартийка взе да расте, да расте, да расте и стана толко ярка и огнена, че трябваше да прижмя глази. Потом се уболши, колкото цялото сепаре, в което се бях тръшнал, а потом стана и колкото целия бар „Корова“, цялата улица и целия град.

И вот достигна целият свят и всичко в него, братя мои, и беше като море, заливащо каждое нещо, което някога е било сделано или толко въйдумано. Чувах се как издавам особени шумове и говоря слова като:

"Мили мъртви марули, как ще загниете и ще завиете и бог знае какви още чепухи." Потом усетих как видението пулсира във всичкото това сребро и се появиха цветове, неувиждани от никого преди, и аз заметих група статуи очен очен очен далеко, които идваха все по-ближе и по-ближе, осветени от очен ярка светлина както отдолу, така и отгоре, о братя мои. Тези статуи бяха на бог и всички негови ангели и светии, лъскави като от бронз, с бради и болшие крила, които се размахваха във вятьра, тъй че нямаше как да са от камък или бронз, а и глазите им се мърдаха като живи. Ети болшие фигури идваха ближе и ближе и ближе, докато почти ме притиснаха към земята и аз услъйших своя голос „еееее“ — и усетих, че съм се отървал от всичко — платя, тяло, мозг, име и всьо останало — и ми беше очен хорошо като в рая, истина ви казвам. Тогда се чу шум от трошене и хрущене и бог с ангелите и светиите сякаш заклатиха голови към мен да ми кажат, че сега нет болше време, но трябва да опитам пак, и тогда всичко рухна в кикот и хохот и голямата топла светлина изстина, а аз седях там както и преди с празната чаша на масата и ми се плачеше, защото смъртта е единственият оттовор на всичко.

Ето какво, братлета, увиждах съвсем ясно, че трябва да сделам, но как, не знаех точно, тъй като никога преди не бе ми хрумвало. В маленката си сумка с лични вещи носех бритвата си главорезка, но изведнъж ми прилоша, щом си представих как сам си правя шат и цялата ми красная красная кров изтича. Хочех да не е нещо виолентно, а нещо, което просто да ме накара леко да заспя и така да дойде краят на вашия смирен разказвач, за да не пречи вече на никого. А може би, помислих си, ако отида до Общинската библиотека зад ъгъла, ще намеря някое ръководство как да пукнеш без болка. Представих си, че съм мъртъв и че на всички им е жал, на тато и мама, и на грязния Джо, узурпатора, а тоже и на доктор Бродски, и на доктор Бранъм, и на оня Министър на утрешните работи, както и на всеки человек. На тъпото фукливо правителство също. Тогава излязох навън в зимата и уже бе станало следобед, почти два часа, както увидих по голямия часовник в центъра, тъй че подсиленото мляко ме бе люляло по-дълго, отколкото предполагах. Поех по булевард „Марганита“, после свих по авеню „Бутби“, потом пак завих и ето ме пред Общинската библиотека.

Беше старо грязно место, в което не си спомням да съм ходил от съвсем маленкий, не повече от шестгодишен, и там имаше два отдела — единият за заемане на книги, другият за четене, където беше пълно с газети и списания и стари дедици, чиито тела смърдяха на старост и бедност. Те стояха пред поставките за вестници покрай стената, като подсмърчаха, уригваха се и си говореха сами, и обръщаха страниците да прочетат умно новините или пък разглеждаха списания по масите, или се преструваха, че това правят, като някои от тях заспиваха, а един-двама очен шумоляха. Отначало не можех да си спомня за какво бях дошъл, после си спомних с изненада, че съм пришол здес, да науча как да хвърля топа, без да усетя, поетому се запътих към рафта със справочници. Имаше много книги, но нито едно заглавие, братлета, не ми вършеше работа. Снех една медицинска книга, но като я откроих, беше пълна с рисунки и снимки на ужасни рани и болезни, от което малко ми се повдигна. Върнах я на мястото й и снех голямата стара книга или Библия, както й викаха, мислейки, че ще мога да намеря в нея утеха, както през времето в Дупката (не толкова давно всъщност, но на мен ми се струваше очен очен очен давно), и рекох да седна на един стол, за да си я чета, но вътре пишеше как едного ударили седемдесет и седем пъти и как тълпа евреи се ругаели и маризели и от това опят ми се повдигна. Тогда почти се разциврих, та един опърпан старчок срещу мен попита:

— Какво има, синко? Какво ти е?

— Искам да пукна — казах. — Стига ми толкоз, не мога повече. Тоя жизн ми дойде очен нанагорно.

Един стар и читающ человек до мен ни изшътка, без да вдига глази от някакво скапано списание, пълно с рисунки на разни болшие геометрически неща. Нещо ми просветна някъде. Другият мужчина рече:

— Твърде млад си за това, синко. Животът е пред теб.

— Да — горчиво отвърнах аз. — Като изкуствени груди.

Но читающият человек пак каза „шшшт“, като вдигна този път голова и что то щракна и в двама ни. Увидих кой беше. А той каза очен громко:

— Никога не забравям фигура, бога ми. Никога не забравям фигурата на нищо. Познах те, малко говедо. Кристалографията беше, сетих се. Нея носеше той от библиотеката тогда — фалшиви зуби, стъпкани с хорошенкий звук. Съдрани платя. Разкъсани книги, всичките за кристалография. Реших, че е най-лучше бързо да се измъквам оттам, братя мои. Но дъртият се изправи, кричейки като сумашедши на всички дедици, дето кашляха над газетите покрай стените и дремеха над списанията по масите:

— Пипнахме го! — кричеше той. — Тази отровна змия, дето съсипа книгите по кристалография, редки книги, които не се намират вече никъде. — Вдигна ужасен шум наоколо си, като да беше действително сумашедши. — Идеален екземпляр от жестоката подла младеж. Ето го, в ръчичките ни е, тук сред нас. Той и приятелите му ме биха, ритаха и газиха. Съблякоха ме и ми изкъртиха зъбите. Смяха се на кръвта ми и стоновете ми. Пуснаха ме да се прибирам зашеметен и гол.

Но това не беше съвсем истина, както знаете, братлета. Имаше някакви платя на себе си, не беше съвсем гол. Изкричах му:

— Това беше преди две годири. Аз си изтърпях наказанието. Взех си поука. Погледни там: снимката ми я има във вестниците.

— Наказание ли? — каза един старик с вид на бивш военен. — За такива като теб само унищожение. Заедно с вредните насекоми. Наказание, виж ти!

— Добре, добре — казах аз. — Всеки има право на мнение. Простете, но трябва да си вървя. — И тръгнах да се махам от това място на сумашедши старци. Аспирин! Ето това е номерът. Човек може да опъне петалата от сто аспирина. Аспирин от аптеката. Но дъртакът с кристалографията изкрича:

— Не го пускайте! Ще му дадем да разбере какво е наказание на това прасе. Дръжте го.

И повярвайте ми, братлета, или вървете да делате оная работа, двама-трима дърти мухъли на по около деветдесет години всеки, ме сграбчиха с дрожащите си руки и ми се повдигна от вонята на старост и болест, която се носеше от тия полумъртви мужчини. Старикьт с кристалите се нахвърли отгоре ми и започна да ми нанася маленки слаби толчоци по лицото, а аз се мъчех да се измъкна и да хукна навън, но старите му руки ме държаха по-здраво, отколкото предполагах. Тогда другите старци зарязаха газетите и закуцукаха към вашия смирен разказвач, като кричаха слова от рода на: „Убий го, стъпчи го, унищожи го, разбий му зъбите“, и всякие такие глупотевини и всичко ми стана ясно. Старостта си отмъщаваше на младостта, това е то. Някои от тях говореха: „Бедният Джак. Тая мръсна свиня за малко щяла да убие горкия Джак“, и тъй нататък, като да беше се случило вчера. За тях може и вчера да е било. Цяло море от вонящи мръсни старци се опитваха да ме докопат с немощни руки и орлови нокти, като кричаха и се задъхваха отгоре ми, а най-отпред беше нашият знаком с кристалите и ми нанасяше толчок след толчок. А аз не смеех да направя нищичко, братлета, потому що ми беше по-добре да ме налагат така, отколкото да ми се повръща и да чувствувам оная ужасна бол, но, разумеется дори само от това, че се вършеше виоленция, усещах как едва потискам гаденето, което копнее да излезе и да се развилнее.

Тогда дойде един человек служител и закрича:

— Какво става тук? Спрете веднага! Това е читалня. — Но никой не му обърна внимание и человекът сказа: — Добре тогава. Ще извикам полиция.

И аз изкричах, нещо, за което никога не бих помислил през своя жизн:

— Да да да! Извикайте полиция! Защитете ме от тия дърти сумашедши.

Но заметих, че служителят нямаше желание да се включва в мелето и да ме спасява от беса и лудостта на тия старчески нокти, а офейка към стаята си или другаде за телефон. Дедиците уже здравата, се бяха запъхтели и знаех, че само да ги перна, ще изпокапят, но се оставих ей так на старите им руки, и закроил глази, очен търпеливо приемах немощните толчоци по лицото си, слушайки задъханите старчески голоси:

— Говедо, убиец, хулиган, дай го насам, убий го! Получих один столко болезнен толчок по носа, че си казах, по дяволите по дяволите, откроих глази и взех да се мъча да се отскубна, което не беше трудно, братя мои, и хукнах, кричейки към коридора. Но ония дърти отмъстители ме погнаха, задъхвайки се като на умирачка, докато животинските им нокти дрожаха да се вкопчат във вашия приятел и смирен разказвач. Тогда ме препънаха, събориха ме на пода и взеха да ме ритат, а потом чух голоси на по-млади люди:

— Стига толкова, спрете.

И понях, че е приехала полиция.

3

Бях като зашеметен, братя мои, и не увиждах хорошо, но със сигурност бях срещнал някъде тия милицаи. Онзи, който ме държеше току пред входа на общинската библиотека и говореще: „Стига стига стига“, не го познавах изобщо, но ми се увиди очен млад да е кримполицай. Но гърбовете на другите двама бях сигурен, че съм увиждал и преди. Те с болшое удоволствие и кикот шибаха с маленките си камшици дъртаците и кричаха: „Ах, вие, лоши момчета! Сега ще ви научим как се правят размирици и се нарушава Мирът на Държавата, негодници такива!“ И избутаха задъханите, хриптещи и почти умирающи дърти отмъстители обратно в читалнята, а потом се върнаха, кикотейки се от радост, че ме увиждат. По-старият рече:

— Хо хо хо хо хо хо хо! Ако това не е малкият Алекс! Дълго не сме се встречали, друг. Как е?

Бях зашеметен, а от униформата и шлема не можех да го позная, макар че лицото и голосът ми бяха онен знакоми. Тогава погледнах другия и за него, с ухилено сумашедше лицо, нямах съмнение. Вцепенен и все повече вцепеняващ се, посмотрих отново към хохотещия. Та това беше дебелият Били Бой, старият ми враг. Другият, разумеется, беше Дим, някогашният ми друг, и поетому враг на вонящия пръч Били Бой, но сега бе станал милицай с униформа и шлем, и камшик да пази реда. Казах толко:

— О, не!

— Сюрпризче, а? — и Дим издаде старото цвилене, което так хорошо познавах.

— Невъзможно — казах. — Не може да бъде. Не го вярвам.

— Виждаш със собствените си глази — ухили се Били Бой. — Няма нищо скрито-покрито. Няма магия, друже. Назначение за двамца, дето им е време да работят. В полицията, разбира се.

— Много сте млади — казах. — Съвсем невръстни. Не правят ченгета от малчики на вашите години.

— Бяхме млади — поправи ме милицаят Дим. Не можех да го смеля, братлета, не можех.

— Бяхме мдади, друг мой. А ти беше най-младият. Но ето ни сега тук.

— Още не мога да повярвам — повтарях. Тогда Били Бой, ченгето Били Бой, ешчо не го смилах, братлета, каза на, младия милицай, който ме беше гепил и когото не познавах:

— Рекс, мен ако питаш, повече полза ще има, ако раздадем възмездие на място. Момчешки лудории и толкова. Няма нужда да я караме по устава. Тоя тук прави старите си номера, които ние добре помним, макар ти, разбира се, да не ги знаеш. Той напада старите и беззащитните и те не са му останали длъжни. Но и ние трябва да си кажем думата в името на Държавата.

— Какво значи всичко това? — попитах, като не можех да повярвам на глазите си. — Те ме нападнаха, братлета. Вие не сте на тяхна страна, нали? Не е възможно, Дим. Това беше един старчок, дето го ступахме навремето и тепер поиска маленко да си отмъсти.

— Ама навремето! Аз това време не си го стомням очен хорошо. И не ми викай вече Дим, ами „господин полицай“.

— Но и доста неща помним — кимаше Били Бой. Не беше чак толкова шишкав като по-рано. — Малките немирници с бритви в ръцете трябва да бъдат обезвредени.

И като ме сграбчиха здраво, те ме извлякоха от библиотеката. Вън чакаше милицейска патрулна кола и оня, дето наричаха Рекс, беше шофьорът. Блъснаха ме на задната седалка, а на мен все ми се струваше, че е шега и че Дим ще смъкне наконец шлема си и ще рече хо хо хо. Но не би. Опитвайки се да надвия шубето, спросих:

— Ами Пит? Какво стана с Пит? Колко жалко за Георгий. Услъйших всичко.

— Пит ли? — ответи Дим. — А, май си спомням такова име.

Заметих, че карат извън града. И казах:

— Къде всъщност отиваме? Били Бой се обърна назад:

— Още е светло. Ще се поразходим извън града, сега е зимно време и всичко е голо, но е безлюдно и красиво. Не бива людите от града да увиждат как раздаваме възмездие. Улиците трябва да бъдат чистени по всякакъв начин. — И пак се обърна напред.

— Виж какво — рекох му. — Нищо не разбирам. Старото време е минало заминало. Бях наказан за всичко, което съм делал тогава. Излекуваха ме.

— Четоха ни го — каза Дим. — Главният ни го чете на глас. Каза, че било много добър начин.

— Чете ли ви го? — попитах, маленко гадно. — Още ли си толкова смотан, та не можеш сам да четеш, братле?

— Аааа, не така — отвърна Дим очен мазно и с маленко съжаление. — Така вече не се приказва. О, не, съвсем не, друг мой. — И ми отпери один болшой толчок право по човката, та започна кап кап кап да ми капе красная красная кров.

— Не можеш да имаш доверие в никого — казах огорчен, триейки кровта с рука. — Винаги съм бил сам-самотен.

— Стига толкова — каза Били Бой. Бяхме уже сред полето, толко с голи деревя и с няколко странни воробеи, а в далечината бръмчеше трактор. Вече се смрачаваше, защото беше навръх зима. Вокруг нямаше люди, нито животни. Бяхме толко четиримата.

— Излизай, Алекс — каза Дим. — За маленко назидание.

През всичкото време онзи человек, шофьорът, толко си седеше на кормилото, пушеше канцер и четеше от маленка книжка. Лампата в автомобила му светеше, за да вижда. Той не обръщаше внимание какво делат Боли Бой и Дим на вашия смирен разказвач. Няма да задълбавам какво точно произходи, но беше болшое пъшкане и ритане на фона на бръмченето от мотора и чикчирикането в голите клони. В светлината на автомобилната лампичка се виждаше маленка струйка дим, а шофьорът преспокойно си отгръщаше страниците. И през цялото това време те ме маризеха, о, братя мои. Тогда Били Бой или Дим, не мога да кажа кой точно, рече:

— Май му стига толкова, а? Ти как мислиш? Фраснаха ме още по веднъж в лицото, аз паднах по глази и останах да лежа там на тревата. Беше студено, но студ не усещах. Тогда си изтупаха руките и си нахлупиха шляпите, надянаха рубашките, които бяха свалили, и се качиха в машината.

— Ще се увидим за по-дълго някой друг раз, Алекс — каза Били Бой, а Дим само разкриви лицо като палячо.

Шофьорът свърши страницата си и прибра книжлето, потом запали мотора и отпериха към града, а моите екс-друг и екс-враг ми махаха. Но аз лежах съвсем скапан и смазан.

След малко вече очен ме болеше и тогда заваля дожд, съвсем леден. Не увиждах никакви люди, нито светлини на къщи. Куда можех да ида, като нямах дом, нито много денги в карманите си? Разплаках се сам-саменичък бууууу хууууу хууууу хууууу. После се надигнах и тръгнах да вървя.

4

У дома, у дома, у дома, у дома исках да си ида и се озовах пред ДОМА. Вървях през мрака, но не по пътя за града, а натам, откъдето идваше бръмченето на трактора. Стигнах до нещо като село, което ми се стори, че съм увиждал и прежде, но сигурно защото всички села си похожат, особено в тъмното. Здес бяха къщите, а там кабака и точно в края на селото имаше маленкий домик, сам-саменичък, а на портата светеше името му. ДОМ, пишеше там. Бях цял подгизнал от ледения дожд, та платята ми не бяха вече последна мода, ами направо жалки и окаяни, а буйната ми гордост беше мокра и сплъстена по цялата ми голова и бях сигурен, че по лицото ми имаше рани и синини, а няколко зуби чут-чут се клатеха, като ги бутнех с език. Болеше ме цялото тяло и бях много жаден, поетому отварях рот към холодния дожд, а стомахът ми, братлета, през цялото време ръмжеше тррррррррр, потому що не беше получавал пишча от сутринта, пък и тогава не очен много.

„ДОМ“ пишеше там и може би внутри имаше человек да ми помогне. Отворих портичката и едва не се хлъзнах по пътеката, потому що дъждът ставаше на сняг, и постучах леко и жално на вратата. Никой не дойде: постучах маленко по-громко и по-громко и тогда услъйших шум от ноги да се приближават към вратата. Тя се отвори и мужский голос попита:

— Да, какво има?

— О, моля, помогнете — казах аз. — Полицаите ме пребиха и ме оставиха да умра на пътя. Моля ви се, дайте ми да пийна нещо и да поседя край огъня, много ви моля, сър.

Вратата се отвори докрай и увидих топла светлина и огъня да прави пук пук пук вътре.

— Влез — каза человекът, — който и да си. Бог да ти е на помощ, клета жертво. Влез и дай да те огледам.

Аз залитнах навътре и това не беше симулация, братлета, потому що наистина бях смазан и гроги. Добрият человек ме прегърна през плечите и ме вкара в комнатата, където беше огънят, и разбира се, веднага познах къде съм и защо това ДОМ на портата ми бе толкова знакомо. Посмотрих този человек и той ме посмотри мило и си го спомних очен хорошо. Той, разбира се, не ме позна, защото в ония безгрижни дни аз и моите так назовани друзя вършехме всичките си болшие нападения и гаври, и обири с маски, които бяха страхотно прикритие. Беше нисичък человек на средна възраст, трийсет-четирийсет-петдесет, и носеше очки.

— Седни до огъня, да ти донеса малко уиски и топла вода. Боже боже боже, здравата са те пребили. — И той грижовно огледа головата и лицото ми.

— Полицията — казах. — Ужасната, отвратителна полиция.

— Още една жертва — въздъхна той. — Жертва на съвремието. Отивам за уискито, а после ще промия раните ти.

И излезе. Огледах малката удобна стая. Тепер в нея имаше толко книги, камината и няколко стола и си личеше, че здес не живее жена. На масата имаше пишеща машина и разхвърляни листи и аз си спомних, че етот человек беше писател. „Портокал с механизъм“ — май така беше. Интересно как бе останало в ума ми. Но не биваше да се издавам, потому що тепер се нуждаех от помощ и грижа. Грязните копелета в бели манти ме докараха дотам, да моля сега за помощ и грижа и ме принудиха да искам да давам помощ и грижа, ако има нуждаещи се.

— Заповядай — каза человекът, като се върна и ми подаде пълна чаша с топло ободряващо питие, от което ми стана лучше, а потом почисти раните по лицото ми. — Сега ще ти приготвя гореща вана, а после ще ми разкажеш всичко, докато ядем хубавата топла вечеря, която ще направя, докато ти се къпеш.

Щях да се разцивря, братлета, от тая любезност и той сигурно е видял сълзи в глазите ми, защото ме потупа по рамото и каза:

— Недей недей недей.

Както и да е, качих се горе и взех гореща вана, а той ми донесе пижама и халат, затоплени до огъня, и едни очен протрити туфли. Тогда, макар да ме болеше навсякъде, почувствувах, че ще ми стане по-добре. Слязох долу и видях, че той е сложил масата в кухнята с вилици и ножове и хубав голям хляб, а тоже и бутилка сос ПРИМА. Скоро сервира хорошие пържени яйца с кусочки салам и разпукнати наденици и болшие стакани със сладък чай с молоко. Приятно беше да седиш на топло и да се храниш и открих колко съм бил гладен, та след омлета почнах да ям ломчик след ломчик хляб с масло и джем от ягоди от един голям буркан.

— Сега ми е много по-добре. Как да ви се отплатя?

— Струва ми се, че знам кой си — каза той. — Ако си този, за когото те мисля, то значи си попаднал, приятелю, точно където трябва. Не си ли ти на снимката във вестниците тази сутрин? Ти ли си клетата жертва на оня ужасен метод? Ако е така, изпратило те е самото Провидение. Изтезаван в затвора, а после изхвърлен, за да го изтезава полицията. Сърцето ми се свива за теб, клето, клето момче.

Не можах да изрека, и дума, братлета, макар че бях откроил рот да отговарям на въпросите му.

— Не си първият, който идва тук в беда — продължи той. — Полицията обича да докарва жертвите си около това село. Но провидението е в това, че именно ти, който си жертва и в друг смисъл, си дошъл при мен. Може би си чувал за мен?

Трябваше да бъда очен предпазлив, братлета, затова казах само:

— Чувал съм за „Портокал с механизъм“, но не съм я чел.

— Така ли? — каза той и лицото му грейна като слънце в славна утрин. — Разкажи ми сега за себе си.

— Няма много за разказване, сър. Всичко започна от една момчешка лудория, в която моите така наречени приятели ме навиха или по-скоро накараха да се вмъкна в къщата на една стара пуйка, дама, искам да кажа. Никой не искаше да й стори зло. За беда дамата преумори доброто си старо сърце, докато се опитваше да ме изхвърли, макар че бях вече почти готов и сам да си ида, та после умря. Обвиниха ме, че съм бил причина за смъртта й. Затова ме изпратиха в затвора, сър.

— Така, така, продължавай.

— Тогава Министърът на вътрешните или на утрешните работи ме избра да опитват върху мен тая измишльотина на Людовико.

— Разкажи ми всичко за нея — каза той, като се наведе нетърпеливо и лактите на пуловера му се натопиха в ягодовия джем по чинията, която бях отместил настрани. И аз му разказах всичко. С най-големи подробности, братя мои. Той ме слушаше захласнат, със светнали глази и откроени губи, докато мазнината по чиниите се залояваше. Като свърших, той стана от масата, като кимаше често често и викаше хъм хъм хъм, и взе да събира чиниите и другите неща от масата да ги измие.

— Оставете на мен, сър. С удоволствие ще ги измия — предложих аз.

— Почивай си сега, клето момче — каза той и така завъртя крана, че парата изфуча навън. — Имал си вина наистина, но наказанието ти е било несравнимо по-тежко, отколкото е трябвало. Превърнали са те в нещо, което не е човешко същество. Вече нямаш власт да избираш. Принуден си да вършиш само онова, което е приемливо за обществото, като механизъм, способен да прави само добро. Ясна ми е цялата тая работа с условния рефлекс. Отсега нататък музиката и сексът, литературата и изкуството ще ти носят не удоволствие, а болка.

— Точно така, сър — отвърнах, пушейки един от канцерите с корков филтър на добрия человек. — Все гледат да ухапят човека повече, отколкото заслужава — каза той, бършейки разсеяно една чиния. — Но в случая самата им цел е престъпна. Човек, който не може свободно да избира, престава да бъде човек.

— Така казва и отчето, сър, свещеникът на затвора, искам да кажа.

— Виж ти, виж ти. Ама разбира се. Ще го казва, щом е християнин. И така — каза той, бършейки от десет минути една и съща чиния, — утре ще дойдат да те видят някои хора. Струва ми се, че можеш да ни бъдеш полезен, клето момче. Би могъл да ни помогнеш да свалим това тиранично правителство. Само власт, която се перчи с тиранията си, може да се гордее, че е превърнала един нормален младеж в механизъм.

Той продължаваше да бърше същата чиния. Казах му:

— Сър, вие бършете все една и съща чиния. Съгласен съм с вас за перченето. Това правителство май е много нафукано.

— О — каза той, като че ли виждаше чинията за първи път и я остави. — Още съм много несръчен в домакинството. По-рано жена ми вършеше всичко и ме оставяше само да си пиша.

— Жена ви ли, сър? Да не ви е напуснала? — Исках да разбера какво е станало с жена му, която си спомнях много добре.

— Да, напусна ме — каза той громко и огорчено. — Умря. Изнасилиха я и я пребиха. Не можа да понесе шока. Всичко се случи тук, в тая къща. — Ръцете му с кърпата трепереха. — В съседната стая. Трябваше ми желязна сила, за да продължа да живея тук, но тя би желала аз да остана тук, където все още витае уханният спомен от нея. Да да да. Клетото момиче.

Увидих съвсем ясно, братлета, какво се бе случило в онази далечна ноч и като си представих и себе си в цялата работа, ми се повдигна и взе да ме боли головата. Человекът забеляза това, защото цялата кров се дръпна от лицото ми и прибледнях.

— Лягай си сега — каза той благо. — Приготвил съм ти стаята. Горкото горкото момче, здравата си се напатил. Жертва на модерното време, също като нея. Горката горката горката жена.

5

Поспах наистина хорошо, братлета, без никакви сънища. Утрото беше ясно и мразовито, а някъде отдолу се носеше приятен мирис на приготвен завтрак. Трябваше ми маленко время да си спомня къде съм, както става обикновено, но скоро се сетих и се почувствувах на топло и сигурно място. Но както си лежах и ожидах да ме повикат за закуска, хрумна ми, че трябва да науча как се казва този мил и майчински грижовен человек, та се поразтъпках наоколо с боси ноги да търся „Портокал с механизъм“, на която не можеше да няма името му, щом е автор. В комнатата имаше само легло, стол и лампа, поетому отидох в съседната и там увидих жена му на стената, болшая увеличена снимка, и ми стана маленко зле, като си припомних. Но здес имаше и няколко полици с книги и, както предполагах, сред тях беше и „Портокал с механизъм“ с името на автора на корицата и на гърба — Ф. Александър. Боже мили, помислих си, и той бил Алекс. И взех да я разлиствам по пижама, с боси ноги, но без да усещам холод, тъй като домикът беше целият отоплен, ама не можех да проумея за какво беше книгата. Беше написана на един такъв сумашедши стил, пълна с Ах! и Ох! и всякая чепуха, но ако нещо понях от нея, беше, че днес всички люди са превърнати в машини, макар всъщност те — вие и аз, и той и майната му — да сме били по-скоро естествена растителност, нещо като плодове. Според Ф. Александър ние сме растели, по дървета, а светът бил овощна градина, засадена от Бога, и сме съществували толко защото Бог имал нужда да утоли жаждата на любовта си и разни глупотевини. Не ми хареса изобщо тая бъркотия, братлета, и се чудех колко ли сумашедши трябва да е тоя Ф. Александър, може би се е чалнал, понеже се е споминала жена му. Но потом той ме повика долу с голос на нормалний человек, пълен с радост и любов и ешчо разни работи, так что вашият смирен разказвач слезе.

— Много спиш — каза той, като сервираше варени яйца и изваждаше от скарата готовия тоуст. — Вече е близо десет. Аз от няколко часа съм се хванал за работа.

— Друга книга ли пишете, сър? — попитах.

— Не, не, сега не се занимавам с това — каза той и седнахме като друзя пред доброто старо яйчице пук пук и филийка хруп хруп с очен много чай с молоко в болшие стакани. — Не, разговарях по телефона с разни хора.

— Мислех, че нямате телефон — казах, като си хапвах яйцето и не внимавах какво приказвам.

— Защо? — попита той нащрек като пъргаво животно, с лъжичка за яйце в рука. — Защо мислиш, че нямам телефон?

— А, нищо — казах, — нищо, нищо. — И се чудех, братлета, какво ли си спомняше той от първата част на оная далечна ноч, когато се приближих до вратата с дежурната история и помолих да позвъня за лекар, а тя ми каза, че нямали телефон. Тои ме изгледа очен внимателно, но потом снова стана любезен и весел и продължи да гребе от яйцето. Както дъвчеше, каза:

— Да, телефонирах на разни хора, които биха се заинтересували от твоя случай. Ти можеш да ни послужиш като силно оръжие, с което да не допуснем това зло и безумно правителство да остане на власт след изборите. Правителството най-много се фука с това, как се е справило с престъпността през последните месеци. — Той пак ме изгледа очен пристално над димящото си яйце и аз се запитах дали не си спомня каква роля съм имал в неговия жизн. Но той добави:

— Вербуват за полицията млади побойници. Използуват унизителни и смазващи волята методи за програмиране на човешкото поведение. — Все такие долги слова, братлета, и сумашедши поглед в глазите му. — Виждали сме всичко това и преди, в други държави. Как забиват клина от острия край. Докато се усетим, ще въведат и целия апарат на тоталитаризма.

„Виж ти виж ти виж ти“ — помислих си аз, докато дъвчех яйцето и хрупах тоуста. И казах:

— Какво общо имам аз с това, сър?

— Ти — каза той с тоже същия сумашедши поглед — си живо свидетелство за пъклените им намерения. Хората, обикновените хора, трябва да видят, да разберат. — Той стана от закуската и се заразхожда нагоре-надолу из кухнята, от мивката до масата, като говореше громко: — Дали биха искали и техните синове да бъдат превърнати в това, което си ти, в клета жертва? И няма ли да стане така, че отсега нататък правителството да решава кое е престъпление и кое не, за да изпомпва живота, смелостта и волята от всеки, когото заподозре, че не върви по волята му? — Той се поуспокои, но не се върна към яйцето си. — Тази сутрин, докато ти спеше, написах една статия. Ще излезе след ден-два заедно със злощастната ти снимка. А ти ще сложиш подписа си, клето момче, като доказателство за онова, което са направили с теб.

— И каква е ползата от всичко това, сър? — попитах. — Освен денгите, дето ще вземете за тая статия, искам да кажа. Мисълта ми е защо сте се наежили така срещу правителството, ако мога да си позволя дързостта да попитам.

Той сграбчи ръба на масата и каза, скърцайки със зуби, които бяха очен пожълтели от канцерите:

— Някои от нас трябва да се борят. Предстои ни да защитаваме великите традиции на свободата. Аз не участвувам в никоя партия. Където видя зло, опитвам се да го премахна. Имената на партиите не означават нищо. Има значение само традицията на свободата. Средните хора ще се примирят, разбира се. Те биха продали свободата си за по-спокоен живот. Ето защо трябва да бъдат ръчкани, ръчкани като с остен… — И на това място, братлета, той схвати една вилица и я заби два или три пъти в стената, та чак се огъна. После я броси на земята. И много любезно ме подкани: — Хайде, яж, клето момче, клета жертва на модерния свят. — Увиждах, че започва да му се замайва головата. — Яж, яж, изяж и моето яйце.

Но аз попитах:

— А аз каква полза ще имам? Ще се излекувам ли от това, което съм сега? Ще мога ли да слушам пак оная Симфония, без да ми се повръща? Ще мога ли да водя нормален жизн като преди? Какво ще стане с мен, сър?

Той ме погледна така братлета, сякаш не беше мислил за това, пък и то нямаше значение в сравнение със Свободата и всякие там глупотевини, а в погледа му имаше такое изумление от това, дето бях сказал, като че беше егоистично да искам нещо за себе си. После заговори:

— Не, защото ти казах, ти ще бъдеш живото доказателство, момче. Изяж си закуската и ела да видиш какво съм написал, защото ще излезе в „Седмичен тромпет“ под твое име, нещастна жертво.

Е, братя мои, онова, което беше написал, бе много дълго и сълзливо и докато го четях, стана ми жал за горкото момче, което разказваше за страданията си и за това, как правителството го лишило от волята му и как сега от людите зависело да не позволят такова гнило и зло правителство да ги управлява отново и тогда понях, естествено, че клетият страдащ малчик е вашият смирен разказвач.

— Много хубаво — казах. — Наистина очен хорошо. Добре сте го сътворили, о, сър.

Тогда той ме погледна много пристално и каза:

— Какво? — Като че ли ме чуваше за първи път.

— О, за това „о сър“ ли? — казах. — Така говорим ние, тийнейджърите, сър.

Тогда той отиде в кухнята да измие чиниите, а аз останах в чуждите пижама, халат и туфли и зажидах да правят с мен каквото ще правят, потому що нямах никакви собствени планове, о, братя мои.

Докато великият Ф. Александър беше в кухнята, на вратата се чу динг-донг.

— Аха — изкрича той и излезе, бършейки си руките. — Това са те. Аз ще отворя.

Отиде да им отвори и се чу врява от ха ха ха и приказки и хелоу и какво лошо време и как е тук, тогда влязоха в стаята с камината и книгата и статията за моите страдания, а когда ме удивиха, зяпнаха аааааааааа. Бяха трима души и Ф. Александър ми каза имената им. 3. Доулин беше хриптящ пушач, който непреривно кашлюкаше с фас в рота си, сипейки пепел по платята си и потом избърсвайки я с очен нетърпеливи руки. Беше маленки закръглен человек, шишкав, с болшие очки в дебели рамки. Потом имаше и един Някой си Някой си Рубинстейн, очен висок и вежлив человек с настоящий джентълменски голос, стар, с брада като яйце. И накрая един Д. Б. да Силва, пъргав в движенията и със силна миризма на духи наоколо му. Те всички ме огледаха хорошенко и останаха свръхрадостни от огледа. 3. Доулин каза:

— Браво, браво. Какво превъзходно оръдие може да бъде това момче. Но преди всичко, разбира се, за предпочитане е да изглежда по-болен и по-очукан, отколкото е сега. Всичко за идеята. Ще измислим нещо, не бери грижа.

Не ми харесва тоя лаф за очукването, братлета, затова казах:

— Какво происходи здес, братлета? Какво имате наум относно маленкия си друг? Тогда Ф. Александър изсъска:

— Странно, странно, но тези приказки нещо ми напомнят. Имам чувството, че сме се срещали и преди, сигурен съм.

И се замисли, като се намръщи. Трябваше много да внимавам, братя мои. Д. Б. да Силва каза:

— Преди всичко публични събрания. От голяма полза ще бъде да те показваме на публични събрания. И, разбира се, важна е гледната точка на вестника. Ударението е върху съсипания живот. Трябва да разпалим сърцата.

И оголи всичките си трийсетина зуби, очен бели на фона на тъмното лицо — изглеждаше маленко като чужденец. Аз заговорих:

— Никой не ми казва какво ще получа аз от всичко това. Изтезаван в затвора, изхвърлен от къщи от собствените си родители и мръсния им, нахален квартирант, набит от старичоци и пребит почти до смърт от милицаите. Какво ще стане с мен?

Человекът на име Рубинстейн се намеси:

— Ще видиш, момче, че Партията ще ти се отблагодари. О, да. Като свърши всичко, ще има и много приятно сюрпризче за теб. Само чакай да видиш.

— Само едно нещо хочу — крикнах аз — и то е да бъда отново нормален и здрав, както в хорошото старо время, да мога да се забавлявам иногда с друзя, а не с такива, дето само се наричат така, а всъщност са предатели. Можете ли да ми го дадете, а? Някой человек може ли опят да ме направи какъвто бях? Това хочу и искам да знам може ли.

Буху буху буху, кащляше тоя 3. Доулин.

— Мъченик на свободата — каза той. — Ти имаш да играеш определена роля и не я забравяй. А междувременно ние ще се грижим за теб.

И взе да ме гали по лявата рука, всьо равно че бях идиот, и се хилеше като сумашедши. Аз изкричах:

— Стига сте ме взимали за предмет, който само трябва да се използува! Не съм идиот, с когото да се разпореждате, глупави копелета. Обикновените преступники може да са тъпи, но аз не съм нито обикновен, нито смотан. Понимаете ли?

— Смотан ли? — каза си Ф. Александър, умислен.

— Смотания Дим. Чувал съм някъде това име. Дим.

— Ъ? — казах. — Какво общо има Дим с, тая работа? И какво пък знаете вие за Дим? — И добавих:

— О, Бог да ни е на помощ.

Не ми хареса погледа в глазите на Ф. Александър. Тръгнах към вратата, за да се кача горе, да си взема платята и да се изпарявам.

— Почти бях повярвал — каза Ф. Александър, оголвайки почернелите си зуби, с лудост в погледа. — Но такива работи са невъзможни. Защото, кълна се в Бога, ако е той, ще го разкъсам. На парчета ще го нарежа, кълна се.

— Недей, недей — каза Д. Б. да Силва, като го галеше по грудите, сякаш успокояваше куче. — Всичко е вече минало. Съвсем други хора са били. Трябва да помогнем на тази нещастна жертва. Точно това трябва да направим сега, молейки за Бъдещето и нашето Дело.

— Отивам да си взема платята — казах пред стълбата, — пардон, дрехите, и после се омитам сам-саменичък. Впрочем благодарности за всьо, но аз си имам собствен жизн.

Защото, братлета, исках да изчезна оттам колкото се може по-скоро. Но 3. Доулин каза:

— О, не. Няма да те пуснем, приятелче. Идваш с нас. Всичко ще се уреди, ще видиш.

И се приближи до мен да ми сграбчи отново руката. Тогда, братя мои, помислих да се сбия, но само от мисълта за бой за малко да припадна и да повърна, затова останах на мястото си. Потом увидих лудостта в глазите на Ф. Александър и рекох:

— Както кажете. Аз съм ви в руките. Но нека поскорее да почваме, че да се свършва, братлета.

Защото сега хочех само да се махна от това местечко „ДОМ“. Нещо, взе да не ми се нрави погледът в очите на Ф. Александър.

— Добре — отвърна Рубинстейн. — Обличай се и да тръгваме.

— Дим дим дим — не спираше да си мърмори Ф. Александър. — Какво или кой беше този Дим?

Качих се горе доста бързичко и се одех точно за две секунди. После тръгнах с ония тримата и влязохме в една машина. Рубинстейн от едната ми страна. 3. Доулин буху буху буху от другата, а Д. Б. да Силва на волана. Потом право в града и в един блок, не очен различен от онзи, където беше моят дом.

— Хайде, момче, слизай — каза 3. Доулин и с кашлянето си накара крайчеца на канцера в рота му да припламне. — Тук ще бъдеш настанен.

Влязохме; на стената във фоайето имаше една от ония глупости за Достойния труд; качихме се на асансьора, а после влязохме в жилище като всички жилища из блоковете на града. Очен, очен маленко, с две спални и една комната за ядене, седене и работа, като масата й бе отрупана с книги, хартия, мастило, бутилки и всякие вещи.

— Тук е новият ти дом — каза Д. Б. да Силва. — Настанявай се, момче. Храна има в долапа. Пижамите са в едно чекмедже. Почини си, почини си, разстроен дух.

— Ъ? — рекох аз, щото не понимаех ето.

— Така — каза Рубинстейн със стария си голос. — Сега те оставяме. Работа ни чака. По-късно ще дойдем пак. Занимавай се с каквото намериш.

— Само едно нещо — каза 3. Доулин, кашлюкайки. — Нали видя какво се събуди в изтерзаната памет на нашия приятел Ф. Александър? Да не би случайно…? Искам да кажа, ти ли…? Разбираш ме, струва ми се. Няма да те издадем на никого.

— Аз си платих — отвърнах. — Бог ми е свидетел, че си платих за всичко, което съм вършил. Платих не само за себе си, но и за ония копелета, дето се пишеха мои друзя. — Разгневих се и взе да ми прилошава. — Ще си полегна — казах. — Много ми се събра.

— Така е — каза Д. Б. да Силва, оголвайки всичките си трийсетина зуби. — Почини си.

Оставиха ме, братлета, и отидоха да си гледат работата, която според мен беше за политика и всякая такая гряз, а аз си лежах на кровата сам-саменичък и всичко наоколо бе очен спокойно. Лежах си с изути сапоги и отхлабена връзка, съвсем объркан и без да знам какъв жизн ще водя отсега нататък, и всякие картини минаваха през головата ми, на различни человеци, които бях срещнал в школото и в Дупката, и на разни неща, дето ми се бяха случвали, и как в целия болшой свят няма нито един человек, на когото да можеш да се довериш. А после съм задрямал, братя мои.

Като се събудих, услъйшах от стената да идва музика, очен громка, и тя трябва да ме е измъкнала от краткия ми сън. Беше симфония, която познавах очен хорошо, но не бях чувал от много години, а именно Симфония номер три от един датски человек на име Ото Скаделиг, очен громко и бурно парче, особено в първата част, которая свиреше сега. Послушах две секунди с интерес и радост, но потом всичко пак се надигна, начина се болката и гаденето и застенах глубоко в червата си. И ето ме, аз, който толкова обичах музика, как изпълзявам от кровата и си викам сам оо-оо-оо-оо, а потом дум дум дум удрям по стената и крича: „Спрете, спрете, изключете го!“ Но то продължи и като че ли стана още по-силно. А аз блъсках стената, докато кокалчетата ми станаха красни красни от кров и кожата се издра, и кричах ли, кричах, но музиката не спря. Тогда си помислих, че трябва да избягам от нея, и изхвърчах, залитайки, от малката спалня, втурнах се към вратата на апартамента, но тя беше заключена отвън и не можех да изляза. А през цялото време музиката ставаше все по-громка и по-громка, като че нарочно, да ме изтезава, о, братя мои, тогава пъхнах пръст глубоко в ушите си, но тромбоните и барабаните гърмяха.силно. Опят им изкричах да спрат и започнах тряс тряс тряс да думкам по стената, но нямаше и най-маленка полза. „О, какво да правя?“, разревах се бууу хууу хууу самичък. „О, боже в небесата, помогни ми.“ Лутах се из целия апартамент в болка и гадене, като се мъчех да спра музиката и тътена дълбоко в червата си. И тогда на върха на купчината книги и вестници и всякая такая кал увидих какво исках да направя преди ония старичоци в библиотеката, а после Дим и Били Бои, маскирани като ченгета, да ме възпрат — и то, братя мои, беше да сконча със себе си, да сложа край на живота си, да се чупя завинаги от тоя проклет и жесток свят. Бях видял думата СМЪРТ върху корицата на едно от книжлетата, макар че там всъщност пишеше СМЪРТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО. И като че Съдбата бе сложила там и друго книжле с отворен прозорец на корицата и надпис: „Отворете прозореца за свеж въздух, свежи идеи и нов начин на живот.“ И разбрах, че това само ми казва да свърша със себе си, като скоча през прозореца. Само един миг болка може би, но после сън завинаги и во веки веков, амин.

Музиката още гърмеше с пълна сила от духови инструменти и барабани и цигулки иззад стената. Прозорецът на стаята, в която бях легнал, беше отворен. Отидох до него и хвърлих поглед надолу към колите, автобусите и гуляещите человеци. Изкричах към света:

„Сбогом, сбогом и нека Бог ви прости за един съсипан живот!“ Тогда се покачих на перваза, музиката трещеше от лявата ми страна, закроих глази и усетих холодния вятър по лицото си, а потом пръйгнах.

6

Пръйгнах, о, братя мои, и здравата се ударих на тротоара, но не хвърлих топа, съвсем не. Иначе нямаше да съм тук, за да напиша това, което вие читаете. Изглежда, не съм скочил от достатъчно високо, та да се затрия. Но си ударих спината и руките и ногите и почувствувах болшая бол, преди да припадна, братлета, под учудените и изненадани лица на человеците от улицата, наведени над мен. И точно преди да потеря съзнание, ясно увидих, че нито един человек в целия ужасяващ свят не е готов да ме защитава и че оная музика през стената е била нагласена от тези, дето се пишеха, че са ми новите друзя, и точно такава работа им трябваше на отвратителната им егоистична и фуклива политика. Разумях го в една милионна част от минутата, преди да повърна върху света небето и лицата на облещените человеци над мен.

Там, където се върнах към жизн след дългия дълъг черен тунел от може би милиони години, беше в болница, цялата бяла, воняща на дезинфекция, на тръпчиво, недостъпно и чисто. Тия работи за дезинфекция, дето ги използуват в болниците, трябва да миришат на хорошенки неща, като пържен лук или цветя например. Много медлено си спомних кой съм аз, но това „аз“ беше цялото увито в бяло и не усещах нищо по тялото си, нито болка, нито тръпнеж, нито каквото и да е. Цялата ми голова беше бинтована, по лицото ми бяха налепени някакви неща, ръцете ми бяха целите в превръзки, а пръстите ми бяха завязани за едни клечки, като че са растения, които трябва да растат прави, и клетите ми ноги също бяха опънати, и всичко по мен беше в превръзки и жици, а в дясната ми рука близо до плечото капеше красна, красна кров от един буркан, обърнат наопаки. Но не усещах нищо, о, братя мои. До леглото ми седеше една сестрьонка и четеше книжка с очен неясен печат; по многото пряка реч си личеше, че е някаква история, а и тя дишаше тежко ъх ъх ъх, значи трябва да е била история за оная работа. Беше очен хорошенка девочка тая сестра, със силно начервена рот и дълги мигли над глазите, а под колосаната униформа личеше, че има очен хороши груди. Аз й казах:

— Как е хавата, о, моя сестриче? Я вземи да се гушнеш при маленкия си друг в тоз кроват.

Но словата изобщо не излизаха хорошо, все едно че ротът ми се бе вцепенил, а с езика си усетих, че някои от зубите ми вече ги ряма. Сестрьонката взе че скокна и изпусна книжлето си на земята и каза:

— О, вие сте си възвърнали съзнанието. Болшая лъжица беше това за маленката й човчица и се опитах да й го кажа, но словата ми се чуваха като ъъ ъъ ъъ. Тя излезе и ме остави сам-саменичък и тогава увидих, че съм в маленка стая толко за мен, а не в някое от ония дълги отделения, в каквото съм бил като очен маленки малчик, пълно с бухащи умиращи старчоци, дето те карат да хочеш по-скоро да оздравяваш и да се махаш. От дифтерит боледувах тогава, братя мои.

Види се, не можех да издържам в съзнание очен долго, понеже почти сразу отново уснух, много бързо, но след минутка-две разбрах, че сестрьонката се е върнала и е довела человеци с бели манти, които ме гледаха нахмурени и правеха хъм хъм хъм към вашия смирен разказвач. Бях сигурен, че с тях е и отчето от Дупката, което ми каза:

— О, синко мой, синко — с дъх на застояло уиски и добави: — Напуснах. Не бих могъл да ставам съучастник на онова, което тия копелета се канят да правят с другите клети преступники. Затова напуснах и сега говоря за всичко това в проповедите си, мой обичан малък сине во Христа.

Проснух се малко по-късно и кого, мислите, да увидя до леглото си, ако не тримата, от чийто апартамент бях скочил, а именно Д. Б. да Силва и Някой си Някой си Рубинстейн и 3. Доулин.

— Приятелю — говореше единят от тия человеци, но не можех да увидя, нито да чуя очен хорошо кой точно, — приятелю, малки приятелю, хората са пламнали от възмущение. Ти отне шансовете на тия отвратителни и фукливи злодеи да бъдат преизбрани. Те ще се махнат, и то завинаги ти изпълни дълга си към Свободата!

Опитах се да кажа:

— Ако бях пукнал, щеше да е още по-добре за вас, нали, политически копелета, каквито сте лицемерни и измамни друзя. — Но всьо ето излизаше като ър ър ър. Тогда един от тия тримата ми показа цял куп изрезки от газетите и видях ужасни снимки, как ме отнасят целия в кръв на носилка, и ми се стори, че си спомням как бляскат ярки светкавици, което трябва да са били фотографите. С едно око успях да прочета заглавията, които дрожаха в руката на человека, докато ги държеше, като например: МОМЧЕ, ЖЕРТВА НА ПРЕСТЪПНА ВЪЗПИТАТЕЛНА ПРОГРАМА и ПРАВИТЕЛСТВОТО КАТО УБИЕЦ, и потом имаше и снимка на един человек, който ми изглеждаше знаком, и пишеше ВЪН ВЪН ВЪН, и това трябва да беше Министърът на вътрешните или утрешните. Тогда сестрьонката каза:

— Не е позволено да го вълнувате така. Не е позволено да правите нищо, което би могло да го разстрои. Напуснете, моля.

И аз се опитах да кажа „Вън вън вън“, но опят излезе толко ър ър ър. Както и да е, тримата человеци от политиката си отидоха. И аз си отидох, само че обратно в оня свят, дето всичко е черно и осветено само от странни сънища, които дори не знаех сънища ли са или не, о, братя мои. Като например това, дето ми се струваше, че цялото ми тяло се изпразва като от грязна вода и потом се напълва отново с чиста.

Имаше и очен хороши сънища, като този, че съм в машината на някакъв человек, която съм откраднал и карам нагоре-надолу по света сам-саменичък, прегазвам хора и ги чувам как кричат на умиране, а аз не чувствувам нито болка, нито гадене. Имаше и сънища, в които чук чук чукам девочки, като ги притискам на земята и ги насилвам, а наоколо всички стоят, пляскат с ръце и се радват като сумашедши. Когда отново се събудих, тато и мама бяха дошли да увидят болния си син и мама ревеше здравата. Можех вече да говоря доста по-лучше, та казах:

— Я виж ти, кой приехал. Откъде знаете, че сте добре дошли?

Тато каза маленко засрамен:

— Четохме за теб във вестниците, сине. Там пише, че са се отнесли зле с теб. Пише, че правителството те докарало дотам, да направиш опит за самоубийство. Но вината е донякъде и наша, синко. Твоят дом си е пак твой, щом всичко свърши, синко.

А мама продължаваше да вика бууу хууу бууу и да изглежда грозна като задник.

— А как я кара новият ти син Джо? Доволен, здрав и мангизлия, надявам се, дай боже. Мама каза:

— О, Алекс, Алекс! Оуууууууу оууууууу. Тато каза:

— Лоша работа,сине. Забъркал се нещо с полицията и го прибрали.

— Наистина ли? — попитах. — Сериозно? Уж беше такъв добър человек. Страшно съм изненадан, наистина ви казвам.

— Гледал си работата човекът — каза тато. — А полицията му казала да се маха. Чакал на един ъгъл. Имал среща с момиче. Те му казали да се маха, а той им отвърнал, че има права като всички, и те се нахвърлили отгоре му и жестоко го набили.

— Колко ужасно — казах. — Колко жалко. И къде е сега горкото момче?

— Оуууу — ревеше мама. — Върна се оууууууу у дома си.

— Да — каза тато. — Върна се в родния си град да се оправи. Тукашната му работа дали на друг.

— Сега значи сте съгласни да се прибера пак и всичко да си е както преди? — спросих аз.

— Да, синко — каза тато. — Молим те.

— Ще си помисля — ответих. — Добре ще го обмисля.

— ОУУУУУУ — не преставаше мама.

— Я млъквай — казах, че да не ти покажа за какво да ревеш и кричиш. Ще ти разбия зубите и окото ми няма да мигне.

И, о, като казах това, братя мои, се почувствувах маленко по-добре, като че всичката свежа красна кров минава през цялото ми тяло. Трябваше да поразмисля върху това. Като че ли, за да ми стане по-добре, бе нужно първо да се влоша.

— Така не се говори на майка, синко — каза тато.

— В края на краищата тя те е родила на тоя свят.

— Да — отвърнах, — на тоя грязен и смрадлив свят. — Закроих силно глази като от болка и казах:

— Отивайте си сега. Ще си помисля дали да се върна. Само че нещата трябва да станат съвсем различни.

— Добре, синко. Както кажеш — рече тато.

Ще трябва да решите — казах — кой ще командува.

— ОУУУУУУУУ — продължаваше мама.

— Добре, синко — каза тато. — Всичко ще бъде, както ти искаш. Само оздравей.

Щом си отидоха, аз се замислих в леглото за разние вещи, минаващи като различни картини през головата ми, и щом сестрьонката се върна и се зае да оправя завивките ми, попитах я:

— От колко време съм тук?

— Около седмица — каза тя.

— И какво ми правиха?

— Ами, бяхте целият изпотрошен и контузен и имахте тежко мозъчно сътресение и голяма загуба на кръв. Трябваше да оправят всичко.

— Ама — настоявах — някой правил ли е нещо с головата ми? Искам да кажа, бърникали ли са нещо в мозъка ми?

— Каквото и да са правили — отвърна тя, — за ваше добро е.

Но няколко дни по-късно пристигнаха разни доктори, все младички, със сладки усмивки и с книжки с картинки. Единият каза:

— Искаме да ги погледнеш и да ни кажеш какво мислиш за тях.

— Какво има, о, дорогие друзя? — казах аз. — Какая нова сумашедша идея сте родили?

Тогава те и двамата се захилиха смутено, седнаха от двете страни на леглото ми и отвориха книжките. На първата страница имаше снимка на птиче гнездо, пълно с яйца.

— Е и? — каза единият доктор:

— Птиче гнездо — казах аз. — Пълно с яйца. Очен хорошо.

— А какво ти се иска да направиш с него?

— Ами — казах аз — да ги счупя. Да ги грабна всичките и да ги метна срещу някоя стена или скала и да гледам как хорошо се стичат по нея.

— Добре, добре — казаха и двамата и обърнаха страницата. Беше картинка на една от ония болшие птици, наречени пауни, разперила горделиво цялата си опашка от всички цветове.

— А това? — спроси един от человеците.

— Иска ми се да оскубя едно по едно тия пера от опашката му и да го слушам как кричи до посиняване. Загдето толкова се перчи.

— Добре — казаха и двамата, — добре добре добре.

И продължиха да обръщат страниците. Имаше картинки на очен хороши девочки и казах, че искам да ги чукам с много ултравиоленция. Имаше картинки и на человеци, получаващи сапог право в лицото и вокруг красна красна кров, и казах, че искам и аз да съм там. Имаше и картинка на оня гол друг на отчето, дето мъкне кръста си нагоре по хълма, и аз казах, че ми се иска да имам чук и пирони. Добре добре добре. Тогава попитах:

— Какво значи всичко това?

— Дълбока хипнопедия — или нещо подобно, каза единият от двамата доктори. — Изглежда, си излекуван.

— Излекуван ли? — казах. — Вързан тук за тоя креват, а ще ми разправяте, че съм бил излекуван! Я си го наврете отзад.

— Чакай — каза другият. — Потърпи малко. Така че взех да чакам, братя мои, и все повече се подобрявах, нагъвайки яйчица и кусочки тоуст с болшие стакани чай с молоко, докато един ден ми казаха, че ще имам очен очен очен специален гост.

— Кой? — попитах, докато оправяха леглото и сресваха буйната ми гордост, порасла наново, след като свалиха превръзките.

— Ще видиш, ще видиш — казаха те. — И видях очен хорошо. В два и половина следобед пристигнаха всички фотографи и писачи от газетите с тетрадки и моливи и так далше. И, братлета, само дето нямаше и фанфари за оня болшой и важен человек, дето идваше да увиди вашия смирен разказвач. Влезе той и, разбира се, това беше самият Министър на вътрешните или утрешните работи, облечен по последна мода и с етот хо хо хо голос на висшите класи. Свят щрак свят щрак правеха камерите, когато той ми подаде рука за здрасти. Аз рекох:

— Хе хе хе хе. Как е хавата, стари друг? Никой, изглежда, не поня това, но някой сказа с груб голос:

— Повече уважение, момче, като разговаряш с Министъра.

— Топки — озъбих се като собака. — Пука ми на оная работа.

— Нищо, нищо — каза бързо Вътрешният или Утрешният. — Той ми говори като на приятел, нали, синко?

— Аз съм приятел на всички — казах, — освен на враговете си.

— И кои са враговете ти? — спроси Министърът, докато всички вестникари драскаха драс драс драс като сумашедши. — Кажи ми, момчето ми.

— Всички, които ми правят зло, са ми врагове.

— Е — каза Утрешният, — аз и правителството, на което съм член, искаме да ни смяташ за свои приятели. Да, приятели. Ние те излекувахме, нали? Получаваш най-добрите грижи. Никога не сме ти желаели зло, но има такива, които ти го желаеха и все още го желаят. И мисля, че знаеш кои са те. Да да да — продължи той, — има някои хора, които искаха да те използуват, да, да те използуват за политически цели. Те биха се радвали, да, биха се радвали да си мъртъв, защото смятаха да обвинят правителството за това. Мисля, че знаеш кои са тези хора. Има един човек — продължаваше министърът, — на име Ф. Александър, автор на подривна литература, който вие като вълк за кръвта ти. Луд е от желание да забие нож в теб. Но ти си в безопасност от него. Отстранихме го.

— Той се пишеше другарче — казах. — Като майка се грижеше за мен.

— Установихме, че си му сторил зло. Или поне — поправи се очен очен бъйстро Министърът — той си мисли така. Втълпил си е, че си виновен за смъртта на негова близка.

— Значи някой му е казал — казах аз.

— Внушил си е — настоя Министърът. — Той беше опасен. Прибрахме го за негово добро. А също и за твое.

— Благодаря — казах. — Много любезно от ваша страна.

— Като излезеш оттук — продължи Министърът, — няма да се безпокоиш за нищо. Ние ще се погрижим за всичко. Ще имаш добра работа с хубава заплата. Защото ни помагаш.

— Така ли? Не знаех — казах аз.

— Ние винаги помагаме на приятелите си. — Тогава той хвана руката ми, някакъв человек изкрича:

„Усмивка!“ и аз се ухилих като сумашедши, без да му мисля, и свят свят щрак пук тряс заснимаха апаратите мен и Министъра като приятели заедно.

— Добро момче си ти — каза тая важна личност, — много добро момче. Ето виж, тук има и подарък за теб.

И тогава, братлета, внесоха болшая лъскава кутия и веднага понях какво е. Беше стерео. Поставиха го до леглото, отвориха го и някой пъхна щепсела в контакта на стената.

— Какво да бъде? — попита един человек с очки на носа, който държеше в руки хубави лъскави пликове с музика. — Моцарт? Бетховен? Шьонберг? Карл Орф?

— Деветата — казах аз. — Славната Девета.

И Деветата започна, о братя мои. Всички си тръгнаха тихо и кротко, докато аз си лежах със закроени глази и си слушах хубавата музика. Министърът каза: „Какво добро момче“ и ме потупа по плечото, а после се чупи. Само един человек остана и ми каза:

„Подпиши тук, ако обичаш.“ Откроих глази да подпиша, без да знам какво подписвам, о братя мои, и без да ми пука. Тогда ме оставиха сам с великата Девета на Лудвиг Ван.

О, каква наслада, мммммммммммм! Като стигна до скерцото, увидих се ясно как тичам ли, тичам на очен леки вълшебни ноги и режа цялото лицо на кричащия свят с бритвата си главорезка. И очаквах да чуя бавната част, а потом хорощата последна хорова част. Бях излекуван, истина ви казвам, братя мои.