Портокал с механизъм

1

— Сега накъде, а?

Подхващам наново и тук се начинае най-сълзливата и почти трагична част от историята, братя мои и единствени приятели, която се развива в Дупката (съкратено от Държавно управление на каторгите) номер 84 F. Едва ли ще ви се захоти да слушате целия грязен и ужасен разказ за шока, който накара тато да размахва изподрани и окървавени юмруци срещу несправедливия Бог в Рая, а мама да изкриви рот в оууууу ОУУУУУУ Оууууу от майчина скръб, след като единственият й син, рожба от утробата й, бе разочаровал всички так хорошо. После за онзи стар и много нахмурен съдия-следовател, който говореше тежки слова за вашия приятел и смирен разказвач след всичката кал и грязни хули, изплюти от опекуна Делтойд и ченгетата, Бог да ги порази. И за връщането ми в гадната каталажка сред вонящи извратени типове и преступници. А след това за процеса в съда със съдии и съдебни заседатели и едни такива очен, очен тежки слова, изречени по очен тържествен начин, после „Виноват“ и майка ми буууухуууухууу, щом изрекоха „Четиринайсет години“, братлета. И вот здес бях сега, две години от деня, в който ме тикнаха и заключиха в Дупка 84 F, одет по последна дума на пандизката мода, което означава гащиризон с бозов цвят и номер, пришит на грудите току над цъкалото, и втори на гърба, тъй че и на идване и на връщане бях все 6655321, а не вашето приятелче Алекс.

— Сега накъде, а?

Да не мислите, че ме облагородиха тия два года в грязната адска яма, човешка зверилница, където те ритат и толчокат грубияни пазачи и встречаеш най-подли смръдливи преступници, някои от тях сбъркани, готови да се гаврят с един сочен малчик, какъвто е вашият разказвач. Работаеш в цеха за спички, обикаляш вокруг из двора за физзарядка, а вечер иногда някой дърт книжник идваше да ни дърдори я за бръмбари, я за Млечния път, я за славните чудеса на снежинките и аз хорошенко се посмях на последния, защото ми напомни за онази зимна ноч, когато бяхме толчокили и вандалствали над дедика, въйходил от общинската библиотека, преди моите друзя да станат предатели. Тогда бях счаслив и свободен. За тия друзя чух само една вест и то бе, когато тато и мама приехаха на свиждане и ми казаха, че Георгий е мъртъв. Съвсем мъртъв, братлета. Мъртъв като собаче лайно на пътя. Георгий бил завел останалите двама в дома на някакъв очен богат человек и като ритали и толчокили собственика на пода, Георгий взел да пори падушки и занавеси, а Смотания Дим поломил някакви много скъпи украшения, статуи и тем подобни, та оня богат и пребит человек се развилнял като сумашедши и подгонил всичките с очен тяжоло желязо. От бяс му дошла гигантска сила,, та Дим и Пит едва смогли да се измъкнат през окното, но Георгий се спънал в килима и онова страхотно желязо се стоварило със замах и му разцепило тиквата, което било и финалът на Георгий предателя. Дъртият убиец се отървал по параграфа за самооборона, както си му е редът. А дето Георгий бил убит, макар и повече от год, след като ме схватиха ченгетата, тоже си е в реда на нещата и е вече пръстът на Судбата.

— Сега накъде, а?

Возкресение сутрин. Находихме се в страничния параклис, където отчето на каталажката ни просвещаваше в Словото Божие. Моята работа беше да стоя до скапаното стерео и да пускам тържествена музика преди, след и по средата, когато идва ред да се пеят химни. От мястото си в дъното на параклиса (имаше общо четири в нашата Дупка 84 F), близо до надзирателите и часовоите с пушки и с болшие грязни жестоки морави мутри, увиждах как всички заключони седят и слушат Словото Божие в ужасните си бозави затворнически платя, а от тях се носеше гадна воня, не точно на некъпано, не на мърляво, а особая смрад, каквато имат толко криминалните, братлета, на прах и кир, отчайваща смрад. Подумах, че може и аз да издавам такава воня, след като съм вече настоящий пандизчия, макар и очен молодой. Вот почему ми беше очен важно, братлета, да се измъкна от тази смърдяща грязна зверилница при първата възможност. И както ще увидите, ако продължите да четете, такава възможност скоро изникна.

— Сега накъде, а? — спроси отчето за трети път. — Така ли все ще влизате и излизате от институции като тази, макар че повечето от вас са по-често вътре, отколкото вън, или ще чуете най-сетне Светите Слова и ще осъзнаете възмездието, очакващо неразкаялия се грешник както в отвъдния свят, така и в този. Сбирщина от идиоти сте повечето, щом продавате рожденото си право на свобода за черпак студена каша. Гъделът на кражбата, на насилието, увлечението по лесния живот — каквото и да струват те, щом имаме неоспоримо доказателство, Да, да, непоклатимо доказателство, че адът съществува? Знам го, знам го, приятели, защото са ме осенявали видения, че има едно място, по-тъмно от затвор, по-горещо от пламък на човешки огън, където душите на неразкаяли се престъпници и грешници като вас — й не ми се хилете, дявол да ви вземе, не се смейте, — като вас, казах, пищят там в безкрайна и непоносима агония, с носове, задавени от вонята на мръсотия, с уста, тъпкани с парещи изпражнения, и кожа на парцали и язви, и с огнени кълба в гърчещите си черва. Да, да, да, знам го.

На това място, братлета, един заключон някъде от задните редове издаде шум от устна музика — „пърррр пър“ — и свирепите часовои немедлено се задействаха, втурвайки се към мястото, откъдето според тях идваше шумът, като раздаваха ритници и толчоци наляво и надясно. После гепиха един нещастен, треперещ, слаб и дребен старик и го издърпаха, докато той през цялото време кричеше: „Не бях аз, онзи беше, ето то“, но това не имееше значение. Блъснаха го злобно и го изкараха от параклиса, нищо че крякаше като сумашедши.

— А сега — каза отчето — чуйте Словото Божие.

Той взе дебелата книга и запрелиства страниците, като плюнчеше пръсти с мляс мляс. Беше болшой плещест негодяй с очен красное лицо, но аз му се нравех, тъй като бях млад и проявявах интерес към голямата книга. Уговорено беше като част от бъдещото ми обучение да чета от книгата дори със съпровод на църковния грамофон. Страхотия, братлета. Истина ви казвам. Имаха обичай да ме заключват и да ме карат да слушам светата музика на Бах и Хендел и тогда четях за ония древни мошета, дето се били помежду си, а после си поркали юдейското вино и чукали прислужничките на съпругите си. Болшая работа ви казвам. Това ме поддържаше, братлета. Много-много не се вживявах във втората част на книгата, в която имаше более конско чем мариз и шибане. Но един ден отчето ми рече, като ме стисна здравата с огромнейшата си толста рука:

— А, 6655321, мисли върху божиите страдания. Рассуждавай върху тях, синко. — Като ми лъхаше на скоч, а потом се запъти към маленката си бърлога да пийне още.

И так изкълвах всьо за бичуването и трънения венец, за креста и всичките ония измишльотини и увидих лучше, че всущност там имаше нещо. Докато стереото свиреше части от хорошия Бах, аз затварях глаза и се увиждах как помагам и дори командувам побоя и разпъването, облечен в тога по последно слово на римската мода. Вот как времето в Дупка 84 F изобщо не беше изтратено и самият Директор бил доволен да услъйши, че съм се пристрастил към религията, което бе и моята надежда.

Оная возкресна утрин попчето прочете от книгата за человеците, дето слъйшали Словото Божие, но се правели на глухи, потому що били като къща, построена на пясък, докато плиснал дожд и страшно бум бум раздрало небето и се свършило с тая къща. Но аз рассуждавах, че само много смотан человек ще си построи дом върху пясък и че сигурно всичките му друзя и тъпи съседи ще му се смеят, без да му казват колко е смотан, дето строи така. Тогда отчето изкрича:

— А сега, стадо, ще завършим с химн 435 от затворническия псалтир.

И тогда се чу тряс прас шльоп, докато заключоните извадиха и откроиха грязните си маленки поснопойки и запрелистваха с плюнка страниците, а озверените часовои кричаха: „Я да млъквате, копелета! Наблюдавам те, 920537.“ А аз, разумеетя, бях приготвил пластинката и пуснах семплата музика за орган да делае воууу. И тогда заключоните почнаха да пеят за ужас на человеческия слух:

Те извиваха като вопъл тия чепухански слова, а отчето сякаш ги шибаше с камшик: „По-силно, дявол да ви вземе, по-високо пейте“ и часовоите кричаха: „Сега ще ти дам аз на теб, 7749222“ и „Ще те пребия, гад такава“; потом всичко закончи и отчето рече: „Светата Троица да ви пази и да ви направи добри, амин.“ Изнизването се начина под звуците на уместно избраната от вашия смирен разказвач Симфония №2 от Адриан Швайгзелбер. Каква сган са, мислех си, докато стоях до скапаното църковно стерео и смотрех как се тътрят и блеят като овце и ми козируваха с грязните си пръсти, потому що аз като че бях на очен специална почит. А когато се изниза и последният с увиснали като на обезяна руки и часовоят отляво му фрасна един звучен толчок по тила, и след като изключих стереото, отчето дойде при мен, пафкайки канцер, все още по платя на божи слуга, цял в дантели и бял като девочка. Сказа ми:

— Ти пак заслужи моята благодарност, синко 6655321. И какви новини имаш днес за мен?

Номерът беше, че на тоя поп очен му се щеше да стане велик человек в света на зарешеточната религия и му трябваше хорошая препоръка от Директора, поетому той ходеше и потихонко дробеше на Директора час по час какви пъклени планове се кроят сред заключоните. Повечето от тая гадост му я донасях аз. Болшой дял от това бе изфабрикуван, но една част беше правда, като например, когато до килията ми стигна по водопроводните тръби онова чук чук чук чук точка тире точка тире, че Големия Хариман се гласи да бежае. Щял да толчокне надзирателя, като отива до уборната, и да се измъкне с неговите платя. Потом се готвеше и болшое разплискване на гнусната пишча, дето ни даваха в столовата, и аз го знаех, и го издадох. Отчето го предаде по-нагоре и бе похвален от самия Директор за буден граждански дух и остър слух. Но този път съобщих нещо, което не беше правда:

— Сър, тръбите ми предадоха, че доставка кокаин е пристигнала по нередовни пътища и че разпределителният център ще бъде някъде на петия етаж.

Всьо ето го бях съчинил сам, както бях поступил и с много от тези истории, но отчето ми бе крайно признателен и рече:

— Браво браво браво. Ще предам това на Негова милост. — Така той наричаше Директора.

— Направих каквото е по силите ми, сър, да? — Всегда използувах възпитания си джентълменски голос, когда разговарях с по-високопоставените. — Положих всички усилия.

— И аз така мисля, 6655321 — ответи отчето, — много ми помагаш и виждам, че проявяваш искрено желание да се поправиш. И ако продължаваш по този път, лесно ще получиш намаление на присъдата.

— Но, сър — започнах аз, — какво ще кажете за оная нова работа, за която приказват? Какво е това ново лечение, което те измъква от затвора за нула време и гарантира, че няма да попаднеш пак вътре?

— О? — отвърна той очен осторожно. — Къде си го чувал? Кой ти е разправял за тия работи?

— Ами, разчува се, сър. Приказват си двама часовои и току-виж някой ги чул, без да ще. Или пък намерил някой парченце вестник в работилницата и там пишело всичко. Какво ще кажете да ме предложите за тая работа, сър, ако не е нахално да ви помоля?

Увиждах го как премисля, пушейки своя канцер, и се чуди колко ли да ми скаже от онова, дето знае по въпроса, повдигнат от мен. Потом рече:

— Предполагам, че имаш предвид Метода на Людовико.

Още беше нащрек.

— Не знам как се нарича, сър, знам само, че те измъква оттук, бързо-бързо и гарантира, че няма да се върнеш повече.

— Така е — потвърди той и веждите му се свъсиха, като ме погледна. — Имаш право, 6655321. Но, разбира се, това е все още в експериментална фаза. Много е просто, но е много драстично.

— Но се прилага тук, нали сър? — настоявах. — В ония нови бели сгради до южната стена. Гледахме как ги строят, сър, докато се разхождахме.

— Все още не се прилага — отвърна той, — поне в нашия затвор, 6655321. Негова милост се отнася към това с големи съмнения. И трябва да призная, че ги споделям. Въпросът е дали такъв метод е в състояние наистина да направи човека по-добър. Добротата идва отвътре, 6655321. Добротата е въпрос на избор. Когато един човек не може да избира, той престава да бъде човек. — Щеше да продължи още тия чепухи, но услъйшахме, че следващата тайфа заключони идва трак трак трак по железната лестница, на път за своята порция религия. И той каза: — Ще побъбрим за това някой друг път, а сега отивай на доброволния труд.

И аз се върнах при грамофона да сложа кантатата „Бдете“ от Й.С.Бах, а грязните смрадливи преступници и извратени типове се дотътриха като стадо пребити обезяни с часовоите, които ги навикваха и налагаха. Не след долго отчето вече ги спроси: „Сега накъде, а?“ Останалото го знаете.

Оная сутрин имахме четири такива порции зарешеточна религия и отчето не открои вече дума за тоя Метод на Людовико ли беше, какво беше, братлета. Като закончих работа със стереото, той ми благодари с несколко слов, а потом ме закараха до килията на шестия етаж, където бе моето очен вонящо и претъпкано жилище. Часовоят не беше лош человек и нито ме толчокна, нито ме ритна, като ми отвори, толко сказа: „Добре дошъл пак в старата мухлясала дупка.“

И ето ме опят при тукашните ми друзя, болшие преступници, но слава на Бога, поне не ги избиваше на телесни перверзии. Зофар седеше на нара си — очен тонкий и мургав человек, който приказваше ли, приказваше с канцеровия си голос, но никой не си делаеше труда да го слуша, защото използуваше очен старовремски преступнически жаргон. Уол Стената пък имаше само един глаз и по случай воскресния ден си кълцаше ноктите на ногите. Имаше и един, викахме му Големия Жид, очен ловък и очен похотлив, който лежеше проснат на нара си като мъртъв… Другите се казваха Джоджон и Доктора. Джоджон беше очен подъл, умен и гъвкав и спец по изнасилване, а Доктора се преструвал, че лекува сифилис и гонорея и глитус, но всъщност бе инжектирал само аква дестилата, а и беше убил две девочки, вместо — както обещал — да ги отърве от нежеланото бреме. Пълна отврат бяха всичките и хич не ми беше хорошо с тях, братлета, както се досещате, но нямаше да е за дълго, истина ви казвам.

Хочу да знаете, че моята килия е била предназначена толко за трима, когато са я строили, но тепер вътре бяхме шестима, наблъскани заедно, потни и грязни. Такова беше положението във всички килии на всички каталажки по онова время, братлета, и това бе позор за тъпия град да няма къде человек да си опъне ногите. И ако щете вярвайте, но ровно тази неделя бросиха внутри още един заключон. Тъкмо бяхме съели вонящата пишча кнедли и гнусен сос и кротко си пафкахме по канцер, каждъй на нара си, когда вкараха тоя человек. Беше кокалест и стар и пръв нача да кричи и да се оплаква, преди да сможем да увидим положението. Опита се да разклати решетките, кричейки: „Имам право на постеля, мамка ви! Тука е претъпкано, шибана работа. Няма място за мен, чухте ли?“ Но единият от часовоите се върна и му сказа да си наляга парцалите и да се смести при тоз, който го пусне на нара си, ако не, да спи на пода.

— И по-тясно ще ви става — каза надзирателят. — Целият свят се напълни с престъпници като вас.

2

Влизането на новия человек бе всъщност начало на моето излизане от Дупката, потому що той се оказа толкова омерзителен и свадлив заключон, с грязни помисли и извратени намерения, че започнахме да си патим още от първия ден. Беше и болшой фукльо и взе да ни продава номера с насмешка на лицето и с висок наперен голос. Обяви, че е единственият настоящи переступник, страшилище в цялата зверилница, като раздуваше как бил совершил едно и друго, как бил очистил десет кримпатрула само с опакото на руката си и какви ли не още гадости. Само че никто не му се хвана на удочката, братлета. Тогда той се заяде с мен, потому що бях най-младият там и според него най-младият заключон трябвало да спи на пода, а не той. Но все осталнъйе бяха с мен, кричейки: „Не го закачай, грязна сволоч“, а той-захленчи, че никто не го обичал. И так, през същата ноч се събудих и с ужас заметих, че мръсникът е легнал до мен на нара ми, който беше на най-долния от трите реда, но и най-тесен, и ми болтае мръсотии за любов, като ми пуска грязни руки. Тогда обезумях и му оперих един, макар да не смотрех очен хорошо на единствената маленка красна лампичка в коридора. Но знаех, че е същото вонящо копеле, а когато работата стана сериозна и запалиха некоторие лампи, увидих грязното му лицо с кров, която течеше от рота му, дето го бях фраснал с кулак.

Тогда стана тя каквато стана, щом съкилийниците ми се проснуха и взеха да се включват в мелето, като раздаваха толчоци напосоки в полусумрака и врявата разбуди целия етаж, та скоро се разнесе кричане и тропот на жестянени канчета по стената, сякаш заключоните из всички килии решиха, че начинает болшое междучасие, братлета. Потом светнаха лампите и часовите пристигнаха по рубашки, брюки и шляпи, размахали болшие тояги. Увидихме покраснелите си лица и размаханите руки в пестници, без да преставаме да кричим и да псуваме. Тогда аз се оплаках, братлета, но всички часови заявиха, че вероятно вашият смирен разказвач е начинал все таки пръв, щом по мен нямаше ни белег, ни драскотина, а от оня мръсник течеше красная кров, дето го бях фраснал по рота. Падна ми перде от тая работа. Заявих, че няма да спя нито една ноч в тая килия, ако властите на пандиза допускат разни грязни извратени преступници да посягат върху тялото ми, когда не съм в состояние да го защитя, защото спя.

— Потърпи до сутринта — казаха те. — За твоя милост ще има отделна стая с баня и телевизия. Утре ще се погрижим за всичко. Но засега, маленкий друг, положи голова на сламената си подушка и да не сме чули гък от някого. Ясно ли е?

Изметоха се с най-строги предупреждения към нас и после светлините изгаснаха, а аз заявих, че няма да мигна цяла нощ, като се обърнах първо към гадния преступник:

— Върви, лягай на нара ми, щом хочеш… Не го ща вече. Ти и без това го освини с грязната си плот.

Но другите възроптаха. Големия Жид, още разгорещен от маризенето в мрака, се обади:

— Не на нас тия, братле. Как ще му се дадем на тоя фукльо!

Новият не му остана длъжен:

— Я заткнис, Юда!

Което значеше да млъкне, само че много обидно. Тогда Жида скокна да го толчокне. Но Доктора го спря с изискания си голос:

— Престанете, джентълмени. Нали не щем неприятности.

Ама новият просто си го ишчеше. Личеше му как си въобразява, че е болшая клечка и е под достойнството му да дели килия с още шестима, пък и на пода да спи, ако не бях му направил етот жест. И се залови да се подиграва на Доктора:

— Я го скивай ти него, не щял да си има неприятности, а? Ташак!

Тогда Джрджон, зъл и лукав и наежен, се обади:

— Я като няма да има сон, да се повъзпитаваме малко. Нашият нов приятел има нужда от един добър урок.

Макар да бе специализирал изнасилване, той говореше изискано, тихо и делово. Новият заключон му се надсмя:

— Ау, че ме е шубе! Мухльовци!

Тогда се започна, но съвсем потихонко, без никой да повишава голос. Новият закрича маленко, но Стената му фрасна няколко по рота, докато Големия Жид го натискаше в решетките, та да го увиждаме хорошо на маленката красна светлина от коридора, и той делаеше само оо оо оо. Не беше силен человек и очен немощно се опитваше да ответи на ударите, та сигурно затова бе толкоз гръмогласен и нафукан. Аз пък, като увидих опят кров да аленее на червената светлина, усетих как в червата ми се надига знакомата радост и рекох:

— Оставете го на мен.Хайде, дайте ми го, братлета. Евреинът отвърна:

— Йес, йес, момче, пада ти се по право. Наложи го хорошенко, Алекс.

И всички стояха наоколо, докато маризех преступника в мрака. Блъсках му кулаци, удрях му шутове със сапогите си, а като го бутнах странично, той се срина на пода. Потом му забих един ритник в головата, той каза само оооох и отхърка като заснул.

— Достатъчно — сказа Доктора. — Мисля, че за днес урокът му стига. — И присви глаза да увиди по-хорошенко рухналия и претрепан человек на пода. — Нека сега да сънува как за в бъдеще става по-сговорчив молодец.

Тогава всички се подняхме по наровете, много устали вече. И аз сънувах, братлета, че съм в един очен болшой оркестър, от стотици и стотици музиканти, а диригентът му е нещо между Лудвиг Ван и Г.Ф.Хендел, очен глух, сляп и изнемощял. Аз бях между духовите инструменти, но свирех на един розово-бял фагот, направен от плът, която излизаше от моята, Точно от средата на корема, и като духнах в него, се разхохотах, защото гъделичкаше, а Лудвиг Ван Хендел обезумя от гняв. Той се приближи до лицото ми и изкрича силно в ухото ми, при което аз се събудих изпотен. Силният шум, разумеется, беше звънецът на тюрмата дзърррр дзърррр дзърррр. Беше зимна утрин, глазите ми бяха очен гурелясали и когато ги отлепих, засмъдяха ме от електрическата светлина, блеснала по цялата зверилница. Погледнах надолу и увидих новия преступник да дежи на пода, цял в кров и синини и все още не на себе си. Тогава си спомних за прошлата вечер и ме напуши смях.

Но като се надигнах от нара и го потропах с босия си ног, усетих го леден и вдървен, та отидох до нара на Доктора и го разтресох, потому що той очен трудно се будеше сутрин. Етот раз обаче скочи бъйстро, също и останалите, освен… Стената, който спеше като заклан.

— Много жалко — сказа Доктора. — Сърдечен удар трябва да е. — И добави, като ни огледа: — Не биваше така да се нахвърляте върху него. Крайно неразумно.

— Какви ги дрънкаш, Док — каза Джоджон, — и ти не чакаше да те подканят. Малко ли юмруци му заби?

Тогава Жид се обърна към мен:

— Ти като че най-много се беше разпенил, Алекс. Оня последен ритник май беше доста гаден.

Взех да се нервирам от това и сказах:

— Кой пръв започна, а? Аз се намесих чак накрая, не помните ли? — И като посочих Джоджон, заявих: — Ти даде знак. — Стената хъркаше яко, та добавих: — Я събудете оная грязна сволоч! Той го маризеше в зубите, докато Жид го държеше до решетките.

Тогава Доктора отсъди:

— Никой не може да отрече, че се е поизпробвал над човека, колкото да му даде добър урок, тъй да се каже, но явно е, че ти, мило момче, с цялата необузданост и, бих казал, безогледност на младостта, си му нанесъл смъртния удар. Колко жалко.

— Предатели! — викнах им. — Предатели и лъжци! — защото виждах, че всичко се повтаря, като две години тому назад, когато тъй наречените ми друзя ме оставиха в лапите на кримпатрулите. Ясно ми беше, че на тая земля не можеш да вярваш на никого. Тогда Джоджон отиде да събуди Стената и Стената беше готов да се закълне, че най-подлите толчоци и грубости са били нанесени от вашия смирен разказвач. А когато цъфнаха часовоите и шефът им, че и Директорът, всичките ми съкилийници се надкричаха да разправят врели-некипели и измишльотини какво съм бил сделал, за да убия етот ненужен обратен тип, чието окървавено туловище лежеше като мешок на пода.

Очен особъй ден беше, братлета. Изнесоха мъртвото тяло и всички ние из цялата каталажка трябваше да стоим заключени до втори приказ, без да ни раздадат нито пишча, нито стакан горещ чай. Седяхме си ей така, а надзирателите и часовоите толко шагаеха нагоре-надолу по коридора, като изкричаваха от време на време: „Млъквай“ или „Затвори си плювалника“, щом чуеха дори и шепот от някоя килия. Към единайсет часа всичко живо замръзна и се разтрепера и като че засмърдя на шубе от килиите, а потом увидихме Директора и Главния шеф заедно с няколко болшие очен важни человеци, които кричаха бъйстро, увлечени в разговор като сумашедши. Като стигнаха до конеца на коридора, чу се, че се връщат, тоя път по-медлено, а Директорът, очен потен, мазен, русоляв человек, толко повтаряше: „Но, сър…“, „Добре, как да постъпим, сър?“, и тъй нататък. Тогда цялата им толпа спря пред нашата килия и Главният часовой отвори. Веднага си личеше кой е най-важната клечка — очен висок, със сини глази и с очен хорошие платя, по-готин костюм не съм скивал, братлета, последна дума на модата. Той толко посмотри през нас, горките заключони, и каза с очен файнски, много образован голос:

— Правителството не може повече да търпи тези отживели наказателни теории. Натъпквате престъпниците по много заедно и ето какво става. Получавате концентрирана престъпност, престъпления насред наказанието. Скоро може би целите затвори ще са ни нужни за политически затворници.

Това изобщо не разумявах, братлета, но в конце концов той не говореще на мен. После добави:

— Към обикновените престъпници, като тая противна тълпа тук (тоест мен, братлета, както и останалите, които си бяха настоящие преступники и изменници при това), — трябва да се прилага само лечение. Изкорени рефлекса им за престъпление, и толкова. Пълен ефект след една година. Не виждате ли, че тъй нареченото наказание не значи нищо за тях? Те го понасят с готовноет. Започват да се избиват помежду си. — И извърна към мен строгите си сини глази.

Аз събрах кураж и сказах:

— Моите уважения, сър, но възразявам остро срещу онова, което току-що казахте. Не съм нито обикновен престъпник, нито съм противен. Другите може да са противни, но аз не съм.

Главният часовой стана целият морав и изкрича:

— Затваряй си плювалника, че ще те науча аз тебе! Ти знаеш ли кой е това?

— Стига, стига — каза тоя болшой человек. После се обърна към Директора и рече: — Използувайте го за опитен образец. Той е млад дръзък злодей. Бродски ще се заеме с него утре, а вие стойте там и наблюдавайте Бродски. Действува безпогрешно, не се бойте. Този покварен хлапак ще стане неузнаваем.

Ети тежки слова, братлета, бяха началото на моята свобода.

3

Същата вечер часовите ме смъкнаха тихо и кротко с толчоци на среща при Директора в неговата светая светих. Той ме погледна очен отегчено и рече:

— Едва ли знаеш кой беше този човек сутринта, 6655321, а? — и без да изчака да ответя „не знам“, продължи: — Не друг, а Министърът на вътрешните работи, новият Министър на вътрешните работи с „голямата метла“, както се казва. Наумил си е едни нови идеи и заповедите са си заповеди, макар че, под секрет казано, аз не ги одобрявам. Категорично не ги одобрявам. Око за око, казвам аз. Удари ли те някой, удряш го и ти, нали така? Защо тогава Държавата, така жестоко удряна от вас, хулигани и престъпници, да не ви отвърне също с удар? Но новото виждане казва обратното. Според новото виждане трябва да превърнем злото в добро. Което аз смятам за крайно несправедливо. А ти?

Опитах се да отговоря колкото може по-вежливо и угоднически:

— Сър…

Но Главният часовой, застанал цял морав и наежен зад стола на Директора, изкрича:

— Затваряй си плювалника, гад!

— Добре, добре — каза умореният и изтерзан Директор. — Ще бъдеш превъзпитан, 6655321. Утре заминаваш при онзи Бродски. Предполага се, че до три седмици ще можеш да напуснеш затвора. След по-малко от три седмици отново ще бъдеш сред широкия свободен свят и няма вече да ди номер. Предполагам — и тук той леко изсумтя, — че тази перспектива те радва?

Не ответих нищо и Главният часовой крикна:

— Отговаряй, мръсно говедо, щом Директорът те пита!

Затова казах:

— Разбира се, сър. Много ви благодаря, сър. Аз много се старах тук, повярвайте. И съм признателен на всички за грижите.

— Няма защо — въздъхна Директорът. — Това не е никаква награда. Сега трябва да подпишеш един документ. В него се казва, че си съгласен остатъкът от наказанието ти да бъде заменен с доброволно подлагане на, както нелепо е казано тук, възпитателно лечение. Ще подпишеш ли?

— Разбира се, сър — отвърнах. — И много съм ви благодарен.

Дадоха ми писалка и написах името си красиво и гладко.

— Добре — каза Директорът. — Това е всичко. Обади се Главният часовой:

— Свещеникът на затвора би искал да прговори с него, сър.

Изведоха ме и ме поведоха с бодра стъпка по коридора към страничния параклис, като през цялото време часовоят ми удряше толчоци по гърба и головата, но някак очен лениво и отегчено. Прекосихме параклиса, за да стигнем до маленката кантора на отчето, където ме накараха да вляза. Отчето седеше на бюрото си и ясно издаваше приятната мужска миризма на скъпи канцери и скоч. Каза:

— А, седни, седни, малък 6655321. — И се обърна към часовоите: — Чакайте навън. — Те се подчиниха. Тогава той ми заговори по един много сериозен начин, като ми каза: — Едно нещо искам да разбереш, момче, и то е, че тая работа няма нищо общо с мен. И ако беше разумно, щях да протестирам, но не е. Пред мен стои въпросът за собствената ми кариера, за слабия ми глас на фона на много по-силни елементи в политиката. Ясен ли съм ти? — Не беше, братлета, но аз му кимнах в знак на съгласие. — Засегнати са много сериозни етични проблеми — продължи той. — От теб ще направят добро момче, 6655321. Никога вече не ще изпитваш желание да върпшш насилие или да нарушаваш по какъвто и да е начин Спокойствието на Държавата. Надявам се, че разбираш всичко това. Надявам се, че си съвсем наясно.

— 0, хубаво ще е да стана добър, сър. — Но внутрено се хилех, братлета. Той пак продолжи:

— Може и да не е чак толкова хубаво да си добър, малки ми 6655321. Може дори да е ужасно. И като ти казвам това, давам си сметка колко противоречиво звучи. Знам, че ще прекарам много безсънни нощи над този проблем. Какво иска Бог от нас? Дали иска да сме добри по направа или по избор? И дали човекът, който избира злото, не е в известен смисъл по-добър от човека, на когото му е наложено да бъде добър? Сложни и трудни въпроси са това, малък. Но сега искам да ти кажа само едно: ако някога в бъдеще си спомниш за това време и за мен, най-низшия и смирен божи служител, недей, умолявам те, да таиш в сърцето си омраза към мен, смятайки, че съм съпричастен по някакъв начин в онова, което ще ти се случи. А като стана дума за молитви, с тъга осъзнавам, че едва ли ще има смисъл да се моля за теб. Ти преминаваш в област, над която молитвите нямат власт. Ужасно, ужасно нещо, като си помисли човек. И все пак в известен смисъл, избирайки да бъдеш лишен от възможността да правиш нравствен избор, ти в края на краищата действително избираш доброто. Поне така ми се ще да мисля. Тъй че, Бог да ни помага, 6655321. — И взе да плаче. Но аз много-много не се трогнах от това, братлета, и само потихонко се разсмях внутренно, защото му личеше, че си е сръбнал хубавичко от уискито, пък и тепер измъкна от бюрото си бутилка и си наля страхотно мощна доза в една очен мазна и грязна чаша. Гаврътна я и сказа: — А може всичко да върви добре, кой знае? Неведоми са делата господни.

И запя някакъв химн с такой дълбок и плътен голос, да му се не надяваш. Тогда вратата се открои и часовоите влязоха, за да ме отведат с толчоци в смрадливата килия, докато отчето пееше ли, пееше своя химн.

И така, на следващата сутрин трябваше да скажа сбогом на старата Дупка и даже малко се нажалих, както става обикновено, като напуска человек място, с което е свикнал. Но не отидох кой знае колко далеч братлета. С ритници и кулаци стигнах до новата бяла сграда точно зад двора, в който правехме разходчиците си. Беше току що построена и излъчваше студена лепкава миризма, от която те побиваха тръпки. Стоях в страшния болшой гол коридор и възприемах незнакомата миризма, душейки с очен чувствителната си муцуна. Миришеше на болница, а человекът, на когото ме предаде часовоят, беше в бяла манта, като доктор. Той подписа документите, а единият от грубияните, дето ме бяха докарали, му каза:

— Внимавайте с тогова, сър. Бил е и пак ще бъде опасно престъпно копеле, колкото и да се подмазва на свещеника и да чете Библията.

Но новият человек имаше очен хорошие сини глази, които се усмихваха, докато говореше.

— 0, няма от какво да се боим. Ще бъдем добри приятели, нали така?

И се засмя с глази и с хорошата си болшая рот, пълна с лъскави бели зуби, та немедлено ми се понрави. Потом той ме предаде на един по-низш, пак в бяла манта, който също беше очен любезен и ме отведе в много хорошая бяла и чиста комната със занавеси и нощна лампа и само с един кроват — цялата на разположение на вашия смирен разказвач. Хорошенко се порадвах вътрешно на това, като си помислих колко щастлив малчик съм всъщност ура ура ура. Казаха ми да съблека гнусните затворнически платя и ми дадоха страхотно красива пижама, братлета, светлозелена, последна дума на модата за спане. Дадоха ми и хубав вълнен халат и много приятни туфли да си пъхна в тях ногите. Тогда си помислих: „Е, Алекс, маленки ми 6655321, голям късмет извади, няма грешка. Ще си отживееш тук.“

И като ми дадоха и готин стакан с върховно кофе и няколко стари газети и списания да разглеждам, докато го пия, влезе онзи, първият человек, дето се беше подписал за мен, и рече:

— А, ето те. — Което беше доста глупава приказка, но не прозвуча глупо, потому що человекът беше очен приятен. — Аз съм д-р Бранъм — каза той. — Асистент съм на д-р Бродски. А сега, ако ми позволиш, ще ти направя набързо един цялостен преглед. — И извади от кармана си слушалка. — Трябва да сме сигурни, че си съвсем здрав, нали? Ами да, така трябва.

И докато лежах разсъблечен до кръста, а той ме преслушваше и постучаваше тук-там, попитах го:

— Какво точно ще ми правите, сър?

— 0 — рече д-р Бранъм, а холодната му слушалка пълзеше надолу по гърба ми, — съвсем проста работа. Само ще ти покажем някои филми.

— Филми ли? — спросих. Не можех да повярвам на ушите си, братлета, както се сещате. — Искате да кажете, че все едно съм на кино?

— Те са по-особени филми. Дори много особени. Първата прожекция ще бъде днес следобед. Да, да — продължи той, като се изправи, понеже беше наведен над мен, — ти изглеждаш съвсем здраво момче. Малко недохранено може би. Сигурно е от затворническата храна. Облечи си сега пижамата. След всяко ядене — продължи той, сядайки на ръба на кровата, ще ти слагаме една инжекция в ръката. За твое добро.

Почувствувах се очен признателен на този добър д-р Бранъм.

— Витамини ли, сър?

— Нещо такова — каза той, усмихвайки се хорошенко и любезно. — Само по едно боцване в ръката след всяко хранене.

И си излезе. Аз се опънах на кровата, като си мислех, че съм в самия рай, и се зачетох в някои от списанията, които ми бяха дали: „Световен спорт“, „Кино“, „Голова“. После се отпуснах, затворих глази и си представих колко хорошенко ще бъде, като изляза отново навън, Алекс на някоя хубава лека службица за през деня, потому що вече съм очен стар за училището-мъчилище, а потом с нова бандичка за през нощта, и първата ми работа ще бъде да пипна Дим и Пит, ако още на са ги пипнали ченгетата. Само че етот раз очен ще внимавам да не им падна в ръчичките. Щом ми дават хората ешчо один шанс, макар да съм убиец и какво ли не още, няма да е честно, ако пак им се натреса, след като са си дали такъв труд да ми прожектират филми, които ще ме направят хороший малчик. И здравата се посмях на наивността на всички, та се превивах от смях, когато ми донесоха обяда на поднос. Человекът с таблата, тоже самой, дето ме вкара в маленката спалня, щом приехах, каза:

— Колко е хубаво да видиш, че някой е щастлив. Много вкусна пишча бяха поднесли, братлета: две-три ломчики горещ ростбиф с картофено пюре и овощи, потом морожено и стакан хорош топъл чай. Оставили бяха и един канцер с една единствена кибритена клечка. Това се казва лайф, братлета. Потом, около половин час позже, когато вече почти заспивах, влезе една милосердна сестра, хорошенка девочка със страхотни груди (каквито не бях виждал от два года), носейки спринцовка на табличка.

— А, витаминчета, а? — казах аз и взех да й викам тц тц тц брей, но тя не ми обърна внимание. Само заби иглата в лявата ми рука и псссс вкара витамина. Потом си излезе, като чаткаше с високите токове на ногите си. Тогда влезе человекът с бялата манта, който трябва да беше милосерден брат, бутайки инвалидна количка. Останах маленко изненадан да увидя такая вещ.

— Почему е това, братле? Мога да използувам собствените си ноги за вървене, кудато и да е. Но той возрази:

— По-добре е аз да те возя.

И наистина, братлета, когда се смъкнах от кровата, усетих се маленко немощен. Сигурно от недохранването, както каза д-р Бранъм, с оная отвратна пишча в Дупката. Но витамините в инжекцията ще ме оправят. Сто процента е сигурно, помислих си.

4

Там, където ме закараха с инвалидната количка, братлета, не приличаше на никакво кино, дето съм ги скивал до сих пор. Истина е, че едната стена бе цялата покрита със сребрист екран, а отсрещната стена имаше четвъртити дупки за прожекторите и навсякъде из комнатата се увиждаха стереоколони. Но пред дясната от другите две страни имаше цял шкаф с какви ли не уреди, а в центъра на пода пред екрана стоеше нещо като зъболекарски стол с дълги жици, проточени от него, та трябваше да изпълзя от количката, за да седна там с маленко помощ от друг мужчина в бяла манта. Тогава заметих, че под дупките за прожекторите всичко беше като заледено стъкло, и ми се стори, че увидих да мърдат сенки на люди и услъйшах някой да кашля бух бух бух. Но потом усещах сам колко съм станал слаб и го отдадох на смяната на затворническата пишча към новата богата пишча и на витамините, дето ми ги инжектираха.

— Така — каза тоя, дето буташе колияката, — сега ще те оставим. Прожекцията ще, започне, щом пристигне доктор Бродски. Приятно гледане.

В интерес на истината, братлета, хич не ми беше до кино тоя следобед. Просто нямах настроение. Много повече ми се щеше да му ударя един сон на кровата, сладко-сладко и сам-саменичък. Очен отпаднал се чувствувах.

Но ето че един в бяла манта взе че,ми завърза головата за облегалката, като през цялото време си тананикаше някаква отвратна поппесньовка.

— Това пък защо е? — спросих аз.

А человекът спря за миг да пее и ми каза, че била, за да ми дьржи головата неподвижна, та да съм смотрел в екрана.

— Ама аз ИСКАМ да гледам в екрана. Довели са ме тук да гледам филми и ще ги гледам, дявол да го вземе.

На тия думи другият белодрешко (бяха общо трима, едната девочка, която седеше до машинарийките и се бъзикаше с копчетата) се поразхохоти немножко.

— Не Се знае — каза ми. — Никой не може да каже. Остави на нас. Така е по-добре.

И тогда увидих, че ми завязват руките към перилата на стода, а ногите ми всьо равно залепват на стъпенките. Стори ми се сумашедша тая работа, но ги оставих да правят каквото хочат. Щом ще ставам свободен малчик след две седмици, готов съм на какво ли не междувременно, братлета. Едно нещо обаче не ми се понрави и то бе, когато ми сложиха някакви щипки на лоба и защипаха горните ми клепачи толкова нагоре, че не можех да закроя глаза колкото и да се мъчех. Опитах да се пошегувам:

— Филмът ще трябва да е страхотен, щом толкова държите да го гледам.

И един от белодрешковците ми рече тоже с кикот:

— Точно така, страхотен е, приятелю. Истински филм на ужасите.

Тогда ми нахлупиха някакво кепе, от което стърчаха безброй жици, а на корема ми залепиха нещо като пиявица, ама мека, и още една на грудите над неуморното ми цъкало и от тях тоже излизаха жици. После се чу шум от отваряне на двер и се позна, че е входил някой много важен человек, по това как всички подчеловеци с бели манти замръзнаха по местата си. И тогда увидих тоя доктор Бродски. Беще маленки человек, шишкав, с кудрява коса по цялата голова, а на тумбестия си нос носеше очен дебели очки. Заметих, че има страхотен костюм, последна мода, а около него се носеше съвсем лека воня на операционна. С него беше доктор Бранъм, цял ухилен, като да ме окуражи.

— Готово ли е всичко? — попита доктор Бродски с очен глубок голос.

И услъйших гласове да казват Да, да да като че отдалеч някъде, после по-близо и наконец някакво бръмчене, значи включиха разните джаджи. Тогава изгаснаха лампите и вашият смирен разказвач и приятел остана сам-саменичък съвсем испуган в тъмното, без да може да мръдне, нито да закрои глази, нито нищо. И тогда, братлета, киното започна с някаква очен громка въвеждаща музика от уредбата, яростна и дисхармонична. А на екрана се появи образ, но никакие заглавия или имена на изпълнители. Увидих толко една улица, каквато има във всеки город, и беше настояща темна ноч и светеха лампи. Беше хороша професионална пльонка, без отблясъци и петна, каквито сме свикнали да виждаме по ония мръснишки филми по чуждите къщи из крайните квартали. През цялото време музиката трещеше очен зловещо. И тогда се появи един старичок по улицата, ама очен стар, и върху него се бросиха двама малчики, облечени по последна мода тогава (пак тесни брюки, но уже не с галстуки, а с настоящи вратовръзки), и захватиха да се гаврят с него. Услъйшаха се писъците и стоновете му, като настоящи и дори се усещаше тежкото дишане на двамата бъхтащи малчики. Направиха го на пихтия стария человек, маризиха го с юмруци, рваха му платята, а наконец забиха по несколко раз сапогите си в голото му тяло (которое лежеше покраснело от кров в грязната кал на канавката) и дим да ги няма. Потом се показа в едър план головата на тоя пребит старичок и кръвта му течеше очен красиво червена. Интересно как цветовете на реалния свят изглеждат истински толко когда ги увидиш на екрана.

Докато скивах всьо ето, братлета, взех да усещам, че хич не се чувствувам хорошо, но го отдадох на недохранването и на това, че стомахът ми ешчо не е готов за богатата пишча и витамините, дето ми даваха тук. Но се помъчих да зафоргетя ето и да се концентрирам върху следващия филм, който започна веднага, братлета, без почивка. Тоя път камерата показа една девочка, която първо я чукаше един малчик, потом друг, потом трети и четвърти, а тя кричеше много громко по уредбата, съпровождана от очен трагическа и патетическа музика. Беше като истинско, совсем истинско, макар че, като подумаш, не можеш да си представиш как някой ще се съгласи да му правят всичките тия неща за кино,и ако тия филми ги произвеждат Добрите или Държавата, хич не вярвам, че не са участвали в действията: Така че всьо ето трябва да е очен хитър монтаж, както му викат. Съвсем като наистина. А като се стигна до шестия или седмия малчик да хохоти и да си смъква брюките, а девочката да пищи по уредбата като сумашедша, взе да ми се повдига. Болеше ме навсякъде и хем ми идеше да повърна, хем не ми идеше, та взех да изпадам в отчаяние, братлета, вързан так неподвижно към проклетия стол. Като свърши тоя филм, услъйшах голоса на оня доктор Бродски от масата с уреди да разправя:

— Реакция двайсет и пет? Обещаващо, обещаващо.

Тогда преминахме направо към следващия кусочек от филм и етот раз имаше само едно человешко лицо, много бледо лицо, совсем неподвижно, докато му правеха разни грязни вешчи. Потях се уже от болка в целия корем и от страхотна жажда и от онова туп туп туп, в головата ми, та май ако можех да не гледам изобщо тоя филм, нямаше да ми е толкова гадно. Но не можех да затворя глаза, а дори да се опитах да извъртя очните си кълба, пак не можех да се измъкна от обсега на екрана. Так что трябваше да продължавам да скивам какво се делаеше и да услъйшам нечеловеческите писъци на това лицо. Знаех, че не може да е наистина, но това не помагаше. Гърчех се, но не можех да повърна, докато смотрех първо как една бритва реже окото, потом се плъзга надолу по бузата и я прави клъц клъц клъц цялата, а червената кров плисва по обектива на камерата. Потом всички зуби бяха изтръгнати с клещи, а кричането и кървищата бяха страхотни. Тогда услъйших очен доволния голос на доктор Бродски да казва: „Отлично, отлично, отлично.“

Следващото филмче беше с една стара женщина, която имаше магазинче, а една тайфа малчики я пребиха и потом изполомиха магазинчето и го запалиха. Увиждаше се как клетата старуха се мъчи да изпълзи от пламъците, като пищи и кричи, но тъй като с ритниците си малчиките й бяха сломали нога, тя не можеше да се помести. Пламъците свистяха и бучаха около нея, а през тях се увиждаше как агонизиращото й лицо умолява, а потом изчезна в огъня и се разнесе най-громкият и мъчителен от всички мучителни писъци, издадени от человечески голос. Тоя път бях сигурен, че ще повърна, и изкричах:

— Искам да повърна! Моля ви, нека да повърна! Донесете ми леген, за да повърна!

Но доктор Бродски се провикна в ответ:

— Само си въобразяваш. Не се тревожи, Започва следващият филм.

Трябва да беше някаква шутка, защото чух смях в тъмното. Тогава ме накараха да смотря най-ужасния филм за японски изтезания. Беше през войната 1939 — 1945 и приковаваха солдати към дърветата с пирони и зажигаваха под тях огън, а потом им режеха топките и дори показаха как на един войник му отсичат головата с меч и тя се търкаля с рот и глази ешчо като живи, а тялото на войника почти се втурва вперьод и кровта му блика като фонтан от шията, докато наконец падна, а японците шумно се кикотеха. Болките в корема, в головата и жаждата ми бяха станали страхотни и идваха като че ли от екрана. Поетому изкричах:

— Спрете тоя филм! Моля ви, спрете го! Не мога повече.

Тогда голосът на доктор Бродски каза:

— Да го спрем ли? Да спрем искаш, а? Та ние още не сме започнали. — И се разхили високо вместе с другите.

5

Не хочу да ви описвам, братлета, какви други ужасни вешчи бях принуден да гледам през тоя следобед. Мозъците на тия доктори Бродски и Бранъм и на останалите в бели манти, а спомнете си, че между тях имаше и една девочка, дето бъзикаше копчетата и смотреше уредите, трябва да са били по-мръснишки от тези на преступниците в Дупката. Потому що не ми се увиждаше възможно человек да помисли дори да прави филми като тия, дето ме караха да гледам, вързан на тоя стол с насила облещени глази. Можех единствено да им крича очен громко да го спрат, спрат, спрат, та това поне маленко надвишаваше шума от толчоците и гавренето и от музиката, която ги съпровождаше. Можете да си представите как ми олекна след последния филм. Доктор Бродски каза със сънлив и отегчен голос:

— Мисля, че е достатъчно за първия ден, нали, Браньм?

И ето ме пак на светнали лампи, главата ми тупти като болшая машина за болезни, ротът ми сух и грязен отвътре и ми се щеше да повърна всяка пишча, дето някога съм изял, братлета, откакто съм бил отбит от майчината груд.

— Така — каза пак оня Бродски. — Можете да го закарате в леглото. — После ме потупа по плечото и рече: — Добре, добре. Много обещаващо начало — като се хилеше до уши, докато се изнизваше, а доктор Бранъм по петиге му, но доктор Бранъм ми се усмихна очен другарски и със съчувствие, като да нямаше нищо общо с цялата тая работа, ами просто са го принудили, като мен.

Както и да е, освободиха тялото ми от стола и пуснаха клепачите ми, та можех пак да ги отварям и затварям, братлета, с цялата болка и туптене в головата, след което ме отнесоха до количката, а потом до маленката ми спалня, а под-человекът, дето ме возеше, си тананикаше някаква грязна поппесньовка и аз му се озъбих:

— Я да млъкваш!

Но той само ми се ухили и рече:

— Хич да не ти пука, приятел — и запя още по-силно.

Сложиха ме в кровата и още се чувствах болной, та не можех да спя, но скоро начнах да усещам, че може би скоро ще започна да чувствам, как може би скоро ще се почувствам малко по-добре. Тогда ми донесоха хороший топъл чай с много молоко и сахар и като взех да го пия, си казах, че етот ужасен кошмар е минало свършено. Тогда влезе доктор Бранъм, любезен и засмян, и ми каза:

— Е, по моите изчисления би трябвало вече да започваш да се чувстваш по-добре, нали?

— Сър — отвърнах предпазливо. Не смилах съвсем накъде биеше с тия приказки за изчисления, потому що человек сам се грижи да се оправи след болест и няма нищо общо с някакви си там изчисления. Но той седна кротко и дружелюбно на ръба на кровата и ми рече:

— Доктор Бродски е много доволен от теб. Реагираш много положително. Утре, естествено, ще има два сеанса, сутринта и следобед, и предполагам, че до вечерта ще се чувствуваш малко отпаднал. Но трябва да упорствуваме, за да се излекуваме.

— Искате да кажете, че трябва да изгледам…? Че трябва пак да…? 0, не. Ужасно е.

— Разбира се, че е ужасно — усмихна се доктор Бранъм. — Насилието винаги е ужасно нещо. Точно на това те учим сега. Тялото ти го научава.

— Ама… Не разбирам. Не разбирам как така ми се повръща. Никога преди не ми се е повръщало. Напротив, чувствах точно обратното. Искам да кажа, като го правех или го гледах, ставаше ми очен хорошо. Просто не разбирам защо и как и какво…

— Животът е чудно нещо — каза доктор Бранъм с един такой свят голос. — Какво е животът, как е устроен човешкият организъм, кой може да разбере напълно тези чудеса? Доктор Бродски е забележителен човек, разбира се. Онова, което изпитваш ти сега, би трябвало да изпитва всеки нормален здрав човешки организъм пред проявите на силите на злото, пред действието на принципите на разрухата. Сега ти ставаш нормален, ставаш здрав човек.

— Няма да стане тая — отвърнах, — нито пък разбирам всичките тия неща. Вие просто правите така, че да се чувствам много, много болен.

— Сега зле ли ти е? — попита той, все още с другарската улъйбка на лицето. — Пиеш си чая, почиваш си, разговаряш кротко с приятел… Сигурен съм, че се чувстваш добре.

Както го слушах, проверих дали ме боли головата или тялото и дали не ми се повръща, очен предпазливо и внимателно проверих, но действително, братлета, чувствувах се съвсем хорошо и дори исках вече да вечерям.

— Нищо, не разбирам — казах. — Сигурно ми правите нещо, за да ми става зле. И се намръщих от мислене.

— Ти се почувствува зле следобед, защото се оправяш. Когато сме здрави, реагираме на злото със страх и отвращение. Ти просто оздравяваш, и толкова. Утре по това време ще си още по-добре.

Тогда ме потупа по нога и си излезе, а аз се опитах да разгадая цялата работа доколкото мога. Струваше ми се, че от жиците и другите джаджи, залепени на плотта ми, започваше да ми призлява и че цялата тая работа е всъщност мръсен трик. Още си блъсках головата над това и се чудех дали да не откажа да ме връзват към оня стол утре, ами да се поразправя с тях хубавичко, потому що и аз имам права, когато един друг человек дойде при мен. Беше ухилен стар человек и каза, че отговарял за изписаните заключони, и носеше разни бумажки.

— Къде ще отидеш, като излезеш оттук? — попита ме той.

Не бях мислил по тия работи и едва сега взех да загрявам, че скоро щях да съм един добър малчик на свобода, но това ще стане само ако играя по свирката на всички, а не взема да се бия и крича и да оказвам съпротива. И казах:

— О, ще си отида у дома при моите муруци.

— При кого?

— Той не разбираше и дума тийнейджърски, затова обясних:

— При родителите ми у дома в жилищния блок.

— Аха — каза той. — И кога за последен път имаше посещение от родителите си?

— Преди месец — отвърнах — или нещо такова. Сега са шкартирали временно деня за свиждане, потому що один заключон се сдобил с барут, пробутало му го през решетките неговото гадже. Грязен номер сториха на невинните да ги накажат вместе с него. Затова има месец, откакто не са ме посещавали.

— Ясно — каза инспекторът. — А родителите ти уведомени ли са за преместването ти тук и предстоящото ти освобождаване?

Добре звучеше това слово „освобождаване“ а? Ответих:

— Не. — После добавих: — Мисля, че ще е по-добре да ги изненадам. Влиза моя милост през вратата и вика: „Ето ме, върнах се. Пак съм свободен человек.“ Ей, какъв номер, а?

— Добре — каза чиновникът. — Този въпрос е ясен. Поне има къде да живееш. А сега да видим каква работа ще ти намерим.

И ми показа един дълъг списък от работи, които съм можел да захвана, но аз си помислих: "Е, има време за това. Най-напред ще си дам един маленкий холидей. Щом изляза, ще се хвана малко на работа като вор, та да напълня карманите с мангизи, но трябва да съм очен осторожен и да си върша работата сам-саменичък. Не се доверявам уже на такива, дето ти се пишат друзя." Затова му казах на инспектора да остави засега този въпрос, друг път ще си поговорим. Той отвърна так так так и се нагласи да си тръгва.

— Искаш ли да ми удариш един по лицето, преди да си ида?

Реших, че не съм го услъйшал правилно и попитах:

— Ъ?

— Би ли желал — кикотеше се той — да ме удариш по лицето, преди да изляза оттук? Намръщих се, очен учуден, и казах:

— Защо?

— О, само за да видя дали напредваш.

— И той си доближи лицото с мазна усмивка по целия рот, а аз замахнах да му фрасна един, но той се дръпна бързо-бързо, все още ухилен, тъй че руката ми плесна само въздуха. Чудна работа, братлета, намръщих се аз, когато той си отиде, като цял се тресеше от смях. И тогава, братлета, пак усетих, че ми се гади, както следобеда, но сега за несколко минуточки толко. Мина ми бързо, та когда ми донесоха ужина, имах добър апетит и можах цялото печено пиле да схрускам. Но се чудех, почему оня стар человек искаше шамар в лицото и почему после ми се доповръща.

Още по-чудното беше, като си легнах да спя същата нощ, братлета. Сънувах кошмар, както предполагате, и то от ония филмчета, дето бях смотрил следобеда. Сънят или кошмарът са като кино в головата ти само дето ти се струва, че стига да сделаш один шаг и сам ще участвуваш. Точно това се случи и с мен. Беше кошмар от един филм, дето ми бяха показали към края на следобедното шоу: множество хилещи се малчики правят ултравиоленция на едно младо гълъбче, което кричи насред красната си кров, а платята й, хорошенко раздрани. И аз участвувах в караманьола, кикотех се и давах тон на другите, одет по последна гъзарска мода. И изведнъж, на върха на цялото това, блъскане и чукане, се почувствувах като парализиран и ми се дощя да повърна, а останалите малчики громко ми се смееха. И тогава начнах да драпам през собствената си кров, цели галони кров, докато се събудих и се озовах в леглото си в същата тая комната. Хочеше ми се да повърна, станах от леглото, цял раздрожан, да ида до уборната в другия край на коридора. Но, забележете, братлета, вратата беше заключена. А като се обърнах, за първи път увидих, че на прозореца имаше решетки. И като посегнах към гърнето малкото шкафче до леглото ми, понях, че оттук няма измъкване. Нещо по-лошо: не смеех да се върна към кошмара в сънливата си голова. Скоро установих, че всъщност не ми се повръща, но се пугаех пак да си легна. Обаче сънят ме налегна и повече не сънувах.

6

— Спрете, спрете, спрете! — не преставах да крича. — Изключете го, копелета грязни, че не издържам вече!

Беше на следващия ден, братлета мои, истина ви казвам, бях положил всички усилия да им играя по свирката и сутринта, и следобед и да седя като хороший усмихнат и сговорчив малчик в стола за изтезания, докато ония пускаха на екрана пак своите гадни ултравиоленции, а глазите ми отворени с щипки, тялото, руките и ногите ми приковани на стола, та да не мога да избягам. Караха ме да гледам един работи, дето по-рано нямаше да смятам за много плохи, потому що бяха толко за трима-четирима малчики, които пребараха един магазин и си тъпчеха карманите с мангизи, като същевременно си го изкарваха на кричащата дъртуха от магазина, като я биеха и й пускаха алената кров. Но туптенето и онова тряс тряс тряс в головата ми, и напъните ми да драйфам, и ужасната стържеща жажда бяха по-зле и от вчера.

— Стига ми — кричах. — Не е честно, вонящи сволочи! — И се опитах да се изтръгна от стола, но не беше възможно, потому що бях като залепнал.

— Великолепно — изкрича доктор Бродски. — Напредваш прекрасно. Само още един и край.

И пак дойде оная война от 1939–1945 и се увидеше, че етот филм с мехури, линии и пращене е правен от немците. Започваше с немските орли и нацисткото знаме с пречупения кръст, дето всички малчики в школото толкова обичат да чертаят, а после високомерни и надменни немски офицери шагаеха по улиците, целите в пепел и дупки от бомби и разрушени сгради. Потом можех да гледам как застрелват люди срещу стените, как офицери дават заповеди и ужасни голи тела са бросени в ями като кафези от стърчащи ребра и тънки бели ноги. Имаше и люди, влачени и пребити и кричащи, но не от магнетофона, братя мои, защото от него идваше само музика. Тогда заметих в цялата си болка и гадене каква музика пращи и трещи на лентата, потому що тя беше Лудвиг Ван, последната част на Пета симфония, и тогда писнах като сумашедши:

— Спрете, грязни твари! Това е грях, не поиимаете ли? Черен непростим грях, копелета такие!

Те не го стопираха веднага, потому що оставаха още минута или най-много две: с ешчо пребивани люди и всичко наоколо в кров, потом още стрелци и старият нацистки флаг и КРАЙ. А когда светнаха лампите, увидих доктор Бродски заедно с доктор Бранъм, застанали пред мен, и доктор Бродски каза:

— Какви са тия приказки за греха, а?

— Такива — казах аз. — Дето използвате Лудвиг Ван за това. Той не е сторил никому зло. Бетховен само е пишел музика.

И тогда ми се додрайфа наистина, та трябваше да донесат легенче с формата на бъбрек.

— Музика ли? — каза Бродски, навестен сякаш от муза. — Значи обичаш музика? Аз пък нищо не разбирам от музика. Знам само, че е въздействен емоционален стимулатор, и толкова. Хм, хм. Вие какво мислите, Бранъм?

— Няма друг начин — каза доктор Бранъм. — Всеки човек убива онова, което обича, както е казал поетът затворник. Това може би е елемент от наказанието. Директорът ще трябва да е доволен.

— Дайте ми нещо да пия, за бога.

— Развържете го — нареди доктор Бродски — и му донесете кана ледено студена вода.

Под-человеците се заловиха за работа, скоро пиех уже вода с цели галони и беше божествено, братя мои.

— Ти ми се виждаш достатъчно интелигентен младеж — каза доктор Бродски. — Не си лишен и от вкус. Само да не беше това влечение към насилието, нали? Насилие и кражби, но кражбата е вид насилие.

Аз не проговарях и едно слово, братлета, потому що още се чувствувах плохо, макар че маленко по маленко се улучшавах. Но беше ужасен ден.

— Кажи ми сега — каза доктор Бродски — как според теб става тая работа? Какво мислиш, че правим с теб?

— Правите ме болен, болен съм, като гледам тия ваши грязни извратени филми. Но не е и точно от филмите. Ама ми се струва, че ако спрете филмите, и аз ще престана да се чувствувам така.

— Точно така — каза доктор Бродски. — Това е асоциация, най-старият образователен метод в света. И от какво точно ти призлява?

— От тия грязни скапани джаджи, дето стърчат от грудите и головата ми — казах. — От тях е цялата работа.

— Интересно — каза доктор Бродски и се засмя. — Диалектът на племето. Знаете ли нещо за произхода му, Бранъм?

— Откъслеци от жаргонни рими — отвърна доктор Бранъм, който май вече не ми се пишеше приятел, — малко цигански говор. Но повечето корени са от славянски. Пропаганда. Диверсия чрез подсъзнанието.

— Ясно, ясно, ясно — рече доктор Бродски с нетърпение и вече без особен интерес. — Виж какво, не е от жиците — обърна се той към мен. — Няма нищо общо с това, което е прикрепено към теб. Това са само измервателни уреди. Какво друго смяташ, че е?

Тогава увидих какой глупак на глупците съм бил, да не забележа, че е от инжекциите в руката ми.

— О! — изкричах. — Чак сега разумях! Грязен, подъл трик! Служите си с измама, вашата мамка, ама няма да го бъде!

— Добре че повдигаш възраженията си сега — рече доктор Бродски. — За да сме съвсем наясно. Ние можем да вкарваме в теб този препарат на Людовико по най-различни начини. През устата например. Но подкожно е най-добре. Моля те, не се съпротивлявай. Няма смисъл да се бориш е нас. По-силни сме.

— Грязни копелета — разциврих се аз. Потом казах: — Нямам нищо против ултравиоленциите и всякие там гнусотии. С тях ще се примиря. Но не е честно към музиката. Не е работа да ми се гади, когда чуя хорошия Лудвиг Ван или Г. Ф. Хендел. Това показва, че вие сте злите негодници и няма да ви го простя, мръсници.

Тогда и двамата нещо се позамислиха. Доктор Бродски рече:

— Разграничаването винаги е трудно. Светът е едно цяло, животът е едно цяло. И в най-нежната и приятна дейност има известно насилие — в любовта например или в музиката. Това е рискът, момче. Сам си го избрал.

Не понях ети слова и казах:

— Няма смисъл да продължавате, сър. — Смених тона в лукава гама. — Вие ми показахте, че тия толчоци и ултравиоленции, и убийствата са лоши и лоши, ужасно лоши неща. Взех си поука, сър. Сега разбирам онова, което никогда не съм разумявал. Излекуван съм, слава на бога. — И вдигнах глаз като херувим към небето, но обе доктори тъжно поклатиха голови, а доктор Бродски каза:

— Още не си излекуван. Още много трябва да се направи. Едва когато тялото ти реагира точно и бурно на насилието, както на змия, без наша помощ, без лекарства, само тогава можем да кажем…

Прекъснах го:

— Но, сър, господа, аз вече разбирам, че е лошо. Лошо е, защото е против обществото, защото всеки человек на земята има право на живот и на щастие, без да го бият и толчокат и найфят. Много неща научих, истина ви казвам.

Но доктор Бродски се разхохоти на тия думи и като оголи зубите си, каза:

— Ересът на века на разума — или нечто такое. — Разбирам кое е редно и го одобрявам, но правя нередното. Не, не, не, момчето ми, остави всичко на нас. И бъди доволен. Скоро всичко ще свърши. След по-малко от две седмици ще бъдеш свободен човек. — И ме потупа по плечото.

По-малко от две седмици! О, братлета и приятели, струваше ми се като цяла вечност. Като от началото на света до края му. Да си изкарам четиринайсетте години без помилване в Дупката, щеше да бъде нищо в сравнение с това. Всеки ден все едно и също. Но когда четири дни след този разговор с доктор Бродски и доктор Бранъм дойде девочката със спринцовката, казах й:

— О, тоя път няма да я бъде! — и я толчокнах по руката, та спринцовката направи дрън-дзън на пода.

Беше колкото да увидя какво ще сделат. А то беше да дойдат четирима или петима болшие сволочи в бели манти на под-человеци, за да ме притиснат на кровата и да ме бият с ухилени лица близо до моето, докато милосърдната гълъбица дрънкаше:

— Ах, ти, коварен малък дявол — докато фрасна в руката ми друга спринцовка и избута течността с всичка сила. Потом, съвсем изтощен, ме забутаха пак на колела до оня кинокошмар.

Каждъй ден, братя мои, филмите бяха все едни и същи, толко толчоци, ритници и красная красная кров, дето шуртеше от лица, плът и се плискаше по обектива на камерата. Обикновено бяха ухилени и хохотещи малчики, баровски облечени, или пък японски мъчители или нацисти с ритници и пушки. И с всеки ден все по-силно ми се искаше да умра от гаденето, болезните в головата и в зубите и от страшната ужасна жажда. Докато една сутрин се опитах да направя напук на копелетата, като изтресках тряс тряс головата си в стената, та да се удрям до безсъзнание, но ничево не стана, ами само ми се доповръща, щом увидих насилие като на киното, и тогда се почувствувах изтощен, и ми сложиха инжекцията, и пак ме закараха там на колела.

Една заран, като се събудих и получих закуската с яйца и тоуст, и горещ чай с молоко, си помислих: „Не ще да остава много вече. Краят трябва да е наблизо. Стигнах върха на мъките и не мога да понеса повече.“ И зачаках, братя мои, оназ гълъбица да донесе спринцовката, но тя не дойде. Тогда влезе под-человекът с бялата манта и рече:

— А днес, приятелю, ще те оставим да вървиш.

— Да вървя ли? Къде?

— Където всеки ден — отвърна ми той. — Не гледай така изненадан. Ще вървиш до киното с мен, разбира се. Но няма да те возим с количка.

— Ами — попитах — къде е ужасната сутрешна инжекция? — Защото съвсем се озадачих от това, братлета, след като толкоз държаха да ме блъскат с тоя Людовико, както му викаха. — Няма ли вече да забивате в клетата ми рука онуй гадно…

— Няма вече — ухили се оня человек. — Во веки веков, амин. Сега сам ще правиш всичко, момче. Отиваш сам до стаята на ужасите. Но там все още ще те връзват, за да гледаш. Хайде, тигърчето ми.

И трябваше да надяна туфлите и халата и да тръгна по коридора към прокълнатото кино-мъчилище.

Но етот раз, братлета, бях не само очен зле, но и очен озадачен. Тоже имаше ултравиоленции и человеци с разбити голови и раздрани окървавени женски, кричащи за милост сред тия лични и индивидуални гаври и престъпления. После имаше пак лагери и евреи, и широки сиви чуждестрански улици, пълни с танкове и униформи, и человеци, повалени от картечен огън, което пък е обществената страна на нещата. И този път не можех да обвиня нищо друго, загдето ми се повдига и съм жаден, и всичко ме боли, освен това, което бях принуден да скивам с насила откроени глази, с ноги и тяло, приковани на стола, но без ония жици и други джаджи да стърчат от тялото и головата ми. Значи не друго, а филмите, дето ги гледам, правят това с мен. Освен ако, братлета, тая гадост Людовико не е нещо като ваксинация, та ешчо да плува из моята кров и да повръщам во веки веков, амин, когда увидя такие ултравиоленции. Поетому раззинах рот и начинах бууухууу-ууу-ууу, а сльозите размазаха, каквото трябваше насила да гледам, като благословени стичащи се сребристи капки роса. Но пустите му белодрешковци се спуснаха тутакси с таштухите си да изтрият сълзите ми, казвайки:

— Няма, няма… Варум вайнен, а?

И пак ми стана ясно с немците пред глазите, които толчокеха молещи и хълцащи евреи — старци, женски и малчишки — към едни местечки да ги душат с отровен газ. Бууухууу-уууу-уууу трябваше опят да сделам, а те пристигнаха бъйстро-бъйстро да изтрият сълзите, да не би да пропусна нещо от онова, дето показваха. Ужасен ден беше, страхотен, братя мои и единствени приятели.

Лежах си същата ноч сам-саменичък на кровата след гъстата яхния с овнешко, плодов сладкиш и сладолед и си думаех: „Дявол да го вземе, може и да ми провърви, ако успея да се измъкна оттук.“ Само че нямах оръжие, бритва не ми позволяваха, а през ден преди завтрака идваше един тлъст плешив человек до леглото ми да ме бръсне, докато две копелета в бели манти стояха да скиват дали съм добър безобиден малчик. Ноктите на руките ми бяха изрязани и изпилени съвсем късо, та да не мога да дращя. Но ешчо бях бърз за атака, макар да ме бяха омаломощили, братлета, до сянка от онова, което бях в добрите стари времена. Так что станах от кровата, отидох до заключената врата и взех да удрям хорошо силно с юмруци и да крича:

— Помощ помощ! Лошо ми е! Умирам! Доктор доктор доктор, бързо доктор, моля. О, ще умра, оле-ле! Помощ!

Горлото ми съвсем пресъхна и се продра, преди да дойде някой. Тогда услъйших ноги да се приближават по коридора и некоторой да гълчи и разпознах голоса на человека с бяла манта, който ми беше донесъл пишчата и ме ескортираше до кинозалата. Той изръмжа:

— Какво има? Какво става? Каква подла игричка си замислил?

— О, умирам — стенех аз. — Олеле, жестока болка в корема. Апендицит ще да е. Ооооооооох!

— Ще ти дам аз един апендишит — ръмжеше человекът и за голяма моя радост, братлета, услъйших тракане на ключове. — Само да посмееш, приятелче, моите хора и аз ще те блъскаме и ритаме цяла нощ.

Той отвори маленко вратата и донесе сладкия въздух на обещание за моята свобода. Бях зад вратата, когато я бутна, и го увидих в светлината на коридора как ме търси озадачен. Вдигнах юмруци да го фрасна яко по врата и, кълна ви се, като го увидих в представата си да лежи стенещ или умирающ и усетих как радост запърха в червата ми, гадното чувство се надигна в мен като вълна и изпитах ужасен страх, като че ли ще умра. Довлякох се някак до кровата и гърррр, гъррр, гърррр, а человекът, който не бе в манта, а по халат, ясно увиди какво съм намислил, защото каза:

— Е, да ти е за урок. Човек се учи, докато е жив, както би казал ти. Хайде, приятелче, стани от леглото и ме удари. Искам го, сериозно ти казвам. Фрасни ми един в зубите. О, умирам за един юмрук, моля те. — Но аз, братлета, не можех да сделам ничево друго, освен да лежа по лицо и да вия буууууу буууу хууууу.

— Гад — злобно се изсмя сега человекът. — Боклук.

И ме изправи за яката на пижамата ми, както бях слаб и отпуснат, и като замахна с дясната рука, перна ми един право в лицото.

— Това — каза той — ти е, загдето ме вдигна от леглото, свиня такава. — И отри руки една о друга свишшш свишшшш и си отиде. Щрак щрак направи ключът в ключалката.

И онова, братя мои, от което трябваше да избягам сега в съня, беше ужасното и погрешно чувство, че е по-добре да те ударят, отколкото да удариш. Ако онзи человек беше останал, може би щях да му предложа и другата си буза.

7

Не можах да поверя, братлета, каквото ми казаха. Струваше ми се, че съм бил в това вонящо място почти винаги и че ще остана почти завинаги. Но то си беше две седмици всичко на всичко и сега казаха, че двете седмици почти окончили.

— Утре, приятелче, си вън вън вън вън. — И с показалец направиха знак към свободата.

Но тогда человекът в бялата манта, дето ме толчокеше, но все таки ми носеше табли с пишча и ме водеше на катадневните муки, каза:

— Но все пак ти остава още един голям ден. Това ще бъде денят изпитание — и се разхили злобно.

Очаквах тая сутрин да ида, както обичайно, на кино по пижама, туфли и халат. Но нет. Тая сутрин ми дадоха моята риза, белЬо и вечерните ми платя с хорошенките ми сапоги за ритане, всьо ето хорошо изпрано, изгладено и лъснато. Дадоха ми дори и бритвата-главорезка, дето използувах в хорошото старо время за гаври и бой. Учудено се нахмурих, докато се одевах, но белодрешкото толко се ухили, без да приказва ничево, братя мои.

Заведоха ме любезно на старото место, но там имаше промени. Пред киноекрана бяха спуснати занавеси, а под прожекционните отвори го нямаше заледеното стъкло, вдигнато навярно нагоре или сгънато настрани като щори. Там, откъдето се чуваше само буху буху буху кашлица и се увидеха сенки на люди, тепер имаше истинска публика, а сред нея лица, които познавах. Зърнах Директора на Дупката и божия человек, отчето, както му викахме, и главния часовой, и оня очен важен и хорошо одет человек, министър на вътрешните или на утрешните работи. Останалите ми бяха незнакоми. Там бяха и доктор Бродски и доктор Бранъм, макар и без бели манти, а одети като доктори, които са достатъчно големи, та да искат да са одети по последна мода. Доктор Бранъм си стоеше тихо и кротко, но доктор Бродски разговаряше по един очен учен маниер с насъбраните люди. Като ме увиди да влизам, сказа:

— Аха. А сега, джентълмени, да ви представим самия обект. Както забелязвате, той е здрав и добре хранен. Току-що се е наспал и закусил обилно, без лекарства, без хипноза. Утре, напълно спокойни, ще го върнем отново в света, примерен като колежанин, самата вежливост и отзивчивост. Каква промяна, джентълмени, от непоправимия хулиган, осъден преди близо две години от Държавата на недоходно наказание, което не е оставило у него никакви следи. Дали всъщност не е оставило? Може би не е точно така. Затворът го е научил да се усмихва фалшиво, да потрива лицемерно ръце, да прави раболепна физиономия. Възприел е нови пороци, усъвършенствувайки онези, които е владеел отпреди. Но стига думи, джентълмени. Делата говорят сами за себе си. Действие. Гледайте сега.

Зашеметиха ме толкова приказки, братлета, и се опитах да проумея с головата си как всьо ето е за мен. Тогда всички светлини изгаснаха и само два прожектора светнаха от прожекционните отвори. Единят беше насочен право върху вашия смирен и страдающ разказвач. В лъча на другия прожектор влезе един болшой едър человек, когото не бях увидил по-рано. Имаше сланинесто лицо с уси и ивици коса, залепени върху почти плешивата му голова. беше около трийсет, четирсет или петдесет, старий человек. Той тръгна към мен и прожекторът вървеше вместе с него, та скоро двата лъча направиха едно болшое търкало. Тогда той ми каза очен насмешливо:

— Хелоу, бунище. Пфу, ти къпеш ли се изобщо, че така ужасно вониш?

Потом, като че дансеше, той ме настъпи по ногите, левия, десния и така цъкна носа ми с нокът, та увидих звезди от болка и в очите ми рукнаха сльози, а потом изви ухото ми, сякаш беше копче на радио. Услъйшах кикот и едно хорошое хо-хо-хо да идва от публиката. Носът ми и ногите и ухото горяха от болка като сумашедши, та рекох:

— Защо ми правиш всичко това? Не съм ти сторил нищичко, братко.

— О — ответи тоз человек, — правя това (шат, пак по носа ми) и онова (извиване на болното ухо) и другото (грубо настъпване по дясната нога), защото не ми пука от глупаци като теб. А ако искаш да ми го Върнеш, почвай, хайде, моля те.

Понях, че трябва да действам светкавично и да измъкна бритвата си главррезка, преди тая страшна нова болезн да ме налегне и да превърне радостта от схватката в желание да пукна. Но, братя мои, щом руката ми посегна към бритвата във внутренния ми карман, увидих с внутренния си глаз как етот нахален человек вие за милост, а от рота му тече красная красная кров и тотчас след тази картина се надигнаха гаденето, жаждата и болките в мен и понях, че трябва бъйстро да променя отношението си към етот человек, поетому бръкнах в карманите си за цигари или мангизи, но там, братлета, нямаше ни едното, ни другото.

— Ще ми се да ти дам цигарета, братко, но се оказа, че нямам.

— Баааа-уаааа! Буууу-хууууу! Ще заплача.

И пак ме щракна по носа с дебелия си груб нокът, а от публиката се услъйшиха шумни радостни смехове. И вече съвсем отчаян, се помъчих да бъда любезен с етот нахал и побойник, за да спра болките и гаденето:

— Моля ви, нека да направя нещо за вас. — Порових в карманите, но намерих там толко главорезката, поетому я извадих и му я подадох с думите: — Моля, приемете това, моля ви. Малък подарък. Моля, вземете го.

Но той отвърна:

— Я си дръж смръдливите подкупи. С таквиз няма да ми се измъкнеш.

И блъсна руката ми, та бритвата-главорезка падна на земята и аз сказах:

— Моля ви, трябва да направя нещо за вас. Да ви лъсна ли ботушите? Ето, ще се наведа и ще ги оближа.

И ако щете, вярвайте, братлета, ако не, поцелуйте ме по двете полушария, коленичих, изплезих красния си език миля и половина да оближа грязните му вонящи сапоги. Но етот человек само ме ритна не очен силно по рота. И тогда ми се стори, че няма да предизвикам гаденето и болката, ако толко съборя етот мръсен копелдак на пода, като го хвана с руки за глезените. Сделах това и той очен се стресна, като тупна сред шумния смях на тъпата публика. Но щом го увидих на пода, усетих как ме наваля гадното чувство и му подадох рука да го вдигна сразу. И тъкмо когда той се готвеше да ми фрасне един подъл и силен толчок по лицото, доктор Бродски каза:

— Добре. Това е достатъчно.

Тогда ужасният человек се поклони и изданси навън като актьор, а лампите светнаха над мен, докато примигвах със зинал за рев рот. Доктор Бродски каза на публиката:

— Нашият обект, както виждате, е принуден да върши добро, когато, парадоксално, го карат да прави зло. Намерението му да си послужи с насилие е съпроводено от силно чувство за физическо страдание. За да му противодействува, обектът няма друг изход, освен да възприеме диаметрално противоположно поведение. Някакви въпроси?

— А изборът? — избоботи един дълбок голос. Увидих, че е на отчето от пандиза. — Той няма истински избор, нали? Инстинктът за самосъхранение и страхът от физическа болка го тласнаха към този нелеп акт на самоунижение. Ясно си личеше фалшът. Той престава да върши зло. Но престава и да е същество, способно на нравствен избор.

— Това са подробности — засмя се доктор Бродски. — Не ни интересуват мотивите, нито висшата етика. Целта ни е единствено да намалим престъпността…

— Както и — намеси се оня болшой изтупан Министър — да облекчим безумно претъпканите затвори.

— Виж ти, виж ти — каза някой.

И тогда се начинаха много приказки и спорове, а аз стоях там, братлета, в пълно неведение пред тия неведоми доводи, поетому изкричах:

— Ами аз? Мисли ли някой за мен? Къде съм аз във всичко това? Да не съм някакво животно или куче? — И това ги накара да заприказват още по-шумно, като ми подхвърлят но някое слово. Поетому изкричах още по-силно: — Аз нещо като портокал с механизъм ли трябва да бъда?

Не знам какво ме накара да използувам ети слова, братлета, които дойдоха неприглашени в головата ми. Но кой знае почему, тия человеци млъкнаха за минута-две. Тогда стана один очен стар человек с професорски вид и врат като че цял от жици за захранване на тялото от головата и каза:

— Нямаш основание да негодуваш, момче. Ти си направил вече своя избор и това е само последица от него. Всичко оттук нататък е избрано от теб самия.

Тогда отчето изкрича:

— О, не ми пробутвайте тия!

И увидих как Директорът го посмотри така, като че да му скаже, че няма да стигне толкоз високо в Затворническата религия, колкото се надява. Потом шумните спорове пак започцаха и ги услъйшах да споменават думата „любов“, като отчето най-много кричеше за съвършената любов, дето разпръсвала страховете ни, и други подобни чепухи. Сега заговори доктор Бродски с улъйбка по цялото лицо:

— Доволен съм, джентълмени, че се повдигна въпросьт за любовта. Сега ще видим в действие любов, каквато се смяташе, че е изчезнала още със Средните векове.

И тогда лампите пак угаснаха и светнаха прожекторите, един върху вашия клет страдающ разказвач, а в другия изникна или цъфна най-красивата млада девчонка, каквато цял жизн можете да мечтаете само да увидите, о братлета. Хочу сказат, че имаше страхотни груди, които се виждаха целите, потому що платята й бавно бавно бавно се смъкваше от плечите. И ногите й бяха направо божествени, та като крачеше, чак ти идваше да завиеш от кеф, а лицото й бе мило засмяно, младо и невинно. Дойде до мен със светлината, сякаш обляна от небесна благодат и всякие такива ми ти щуротии, и първото нещо, което просветна в головата ми, бе, че искам да я просна на пода и да я врътна свирепата, но светкавично ме споходи гаденето, като ченге, дебнало зад ъгъла и идващо сега за грязния си арестант. Мирисът на хубав парфюм от нея ми внушаваше, че ми се повдига отвътре, та се наложи сразу да почна да мисля за нея по някакъв друг начин, преди да ме гепи хорошенко цялата бол, жажда и гадене. Поетому изкричах:

— О, най-красива и прелестна девочка, хвърлям сърцето си в твоите ноги да тъпчеш отгоре му. Ако имах роза, щях да ти я дам. Да беше сега земята дъждовна и кална, щеше да имаш моите платя, за да стъпиш на тях и да не грязниш стройните си ноги. — Докато говорех так, братлета, усещах как болезните ми намаляват. — Позволи ми — продължих да крича — да ти се прекланям и да бъда твой помощник и защитник от лошия свят. — После намерих точната дума и ми стана ешчо хорошее, като й казах: — Нека бъда твоят верен рицар — и пак паднах на колене като подлизурко.

А потом се почувствах пак като обманутия шут, потому що всьо ето беше пак представление, и девчонката се засмя и се поклони на публиката, като изданси навън, а лампите светнаха за овациите. И на некоторъйе от дедиците в залата щяха да им изскочат глазите по младата девочка от грязни и скверни желания, о, братя мои.

— Ето го ващия истински християнин — крикна доктор Бродски, — готов да подаде и другата си буза, за да бъде разпнат, вместо сам да разпъва, умиращ от болка само при мисълта да убие и муха. — И това беше истина, братлета, защото само като спомена, че мисля да убия муха, усетих лекичко да ми се повдига, но затиснах гадното чувство и болката, като си представих как храня мухата с парченца захар и се грижа за нея като за проклето домашно животно и прочее глупотевини. — Ресоциализация! — кричеше той. — Радост пред ангелите господни.

— Важното е — говореше очен громко Министърът на утрешните работи, — че има ефект.

— О — рече отчето с въздишка, — ефект има, бог да ни е на помощ.