Пощальонът

1.

Понякога в екстремни ситуации, когато страхът е стегнал гърлото, човешкият мозък реагира странно. Въпреки че бе прекарал половината си живот в борба за оцеляване сред пустошта, този факт все още поразяваше Гордън как в разгара на битката в главата му нахлуваха странни спомени.

Задъхан под сухия гъсталак, в който отчаяно се мъчеше да се скрие, в главата му внезапно нахлу спомен, осезаем като прашните камъни под носа му. Беше коренно различен от сегашното му положение — за един дъждовен следобед в топлата и спокойна университетска библиотека преди много, много време, за изчезнал свят, пълен с книги, музика и безгрижни философски разговори.

Думи върху хартия.

Докато пълзеше през жилавите папрати, той почти виждаше отпечатаните черно на бяло букви. И въпреки че не можеше да си спомни името на автора, думите абсолютно ясно изникнаха пред очите му.

„Освен самата Смърт, подобно нещо като «окончателно» поражение не съществува… Няма бедствие, което да е толкова разрушително, че човек да не е в състояние да възстанови нещо от руините, рискувайки всичко, което му е останало…

На света няма нищо по-опасно от отчаян човек.“

На Гордън му се искаше този отдавна мъртъв автор да е тук и да споделя положението му. Чудеше се колко ли оптимизъм би намерил той в тази катастрофа.

Целият в драскотини и кръв от отчаяното си бягство през гъсталаците, той се опитваше да пълзи колкото е възможно по-тихо. Замираше на едно място и стискаше здраво очи, когато прахът го караше да кихне. Напредваше бавно и мъчително и не бе сигурен дори в каква посока се движи.

Само допреди минути се чувстваше толкова удобно и добре екипиран, колкото в днешно време би могъл да се надява който и да е самотен пътник. Сега цялото имущество на Гордън се свеждаше до една разкъсана риза, протрити дънки и мокасини. И тръните ги превръщаха в парцали.

При всяко движение го обливаха вълни от изгаряща болка в раменете и гърба. Но в тази ужасна изсъхнала джунгла не му оставаше нищо друго, освен да продължава да пълзи и да се моли да не попадне на враговете си, които вече фактически го бяха убили.

Най-после, когато вече си мислеше, че тези ужасни храсти никога няма да свършат, стигна до открито пространство. Тясна просека прорязваше храсталаците и водеше към каменист склон. Гордън най-после се измъкна от тръните, претърколи се по гръб и се втренчи в мъглявото небе, благодарен дори само затова, че въздухът не е замърсен с горещата смрад на сухо разложение.

„Добре дошъл в Орегон — горчиво се приветства той. — Пък аз си мислех, че в Айдахо е лошо.“

Вдигна ръка и се опита да избърше праха от очите си.

„Или просто ставам прекалено стар за подобни преживявания?“ В края на краищата, вече бе прехвърлил трийсетте — възраст, нетипична за пътешественик от епохата на постхолокоста.

„Господи, как искам да съм си у дома.“

Нямаше предвид Минеаполис. Прерията се бе превърнала в ад, от който се мъчеше да избяга над десет години. У дома за Гордън означаваше нещо много повече от определено място.

„Хамбургер, гореща вана, музика…

… студена бира…“

Когато тежкото му дишане се поуспокои, на преден план излязоха други звуци — на ликуване при разпределението на плячката. Носеха се от тристатина метра надолу по склона. Смях. Разбойниците с наслада разпердушинваха вещите на Гордън.

„… неколцина съседски приятелски настроени ченгета…“, прибави той, все още зает да изрежда удобствата на отдавна изчезналия свят.

Бандитите го изненадаха неподготвен, докато пиеше бъзов чай край лагерния огън. Още когато изскочиха пред него, му стана ясно, че възбудените мъже ще го убият на мига.

Гордън не изчака да решат какво ще правят. Той плисна врелия чай върху брадясалото лице на най-близкия от тях и се хвърли в къпините. Зад него изтрещяха два изстрела и това беше всичко. Явно безценните патрони бяха по-важни за крадците от тялото му. Така или иначе, те вече притежаваха цялото му имущество.

„Или поне така си мислят.“

Гордън се усмихна горчиво и внимателно седна, като се криеше между камъните, докато не се увери, че отдолу не могат да го видят. После очисти колана си от бодилите и отвори наполовина пълната манерка. Отпи голяма, жадна глътка.

„Бог да те благослови, параноя“, помисли си той. Нито веднъж от края на Безнадеждната война не се бе отделял на повече от метър от колана си. Това беше единственото нещо, което успя да грабне, преди да се хвърли в храстите.

Тъмният сив метал на 9-милиметровия му револвер блестеше дори под тънкия слой прах, когато го извади от кобура. Гордън духна срещу оръжието и внимателно го провери. Мекото прещракване красноречиво свидетелстваше за майсторството и прецизността на друга епоха. Старият свят бе съвършен дори в убиването.

„Особено в убиването“, напомни си Гордън. Грубият смях отдолу по склона продължаваше да се чува.

Обикновено държеше в барабана само четири патрона. Сега извади още два от патрондаша и ги постави в празните отвори преди и след ударника. „Безопасността на оръжието“ вече не беше толкова важна. И без това не очакваше да доживее до следващия ден.

„Шестнайсет години преследване на мечти помисли си Гордън. — Първо онази дълга и безсмислена борба с Колапса… после опитите за оцеляване по време на Тригодишната зима… и накрая, повече от десетилетие скитане от място на място, бягане от епидемии и глад, от проклетите холнисти и глутниците подивели кучета… Прекарах половината си живот като пътуващ актьор, който изнася представления, за да се нахрани и да изкара поне още един ден, докато търсех…

… някакво място…“

Гордън поклати глава. Много добре познаваше мечтите си. Те бяха празни фантазии, съвсем неуместни за този свят.

„… място, където някой поема отговорност…“

Изгони тази мисъл от главата си. Към каквото и да се бе стремил, дългото му търсене май щеше да свърши тук, в сухите студени планини на онова, което някога представляваше източен Орегон.

От долитащите отдолу звуци можеше да заключи, че бандитите се готвят да си тръгнат с плячката. Дебелите стебла и храстите му пречеха да вижда, но не след дълго откъм бившия му лагер се появи як мъжага в избелял ловджийски костюм и тръгна на североизток надолу по пътеката.

Облеклото на мъжа потвърди мъглявите спомени на Гордън от атаката. Нападателите не носеха военно камуфлажно облекло… запазена марка на холнистите.

„Трябва да са най-обикновени бандити, да се пържат в ада дано.“

При това положение имаше някакъв шанс неясният план в главата му да постигне нещо.

Може би.

Първият бандит беше завързал якето на Гордън на кръста си. В дясната му ръка се поклащаше пушката, която Гордън бе донесъл чак от Монтана.

— Айде, давайте! — извика на останалите брадясалият разбойник. Стига радости. Взимайте нещата и да се махаме!

„Шефът“, реши Гордън.

Пред погледа му се появи друг мъж, по-дребен и опърпан, който носеше платнен сак и очукана карабина.

— Леле, к’ва плячка! Трябва да го полеем. Като занесем всичко това, ще можем ли да си го поделим, Джас? — Дребният бандит подскачаше като възбудено пиле. — Ама момичетата направо ще паднат, като чуят за оня заек, дето го натикахме в шипките. Никога не съм виждал някой да тича така бързо!

Гордън се намръщи, когато към болката се прибави и обида. Навсякъде беше едно и също — простащината на постхолокоста, с която така и не можеше да свикне, дори след толкова много години. Като се взираше само с едно око през острата трева, дълбоко си пое дъх и извика:

— На твое място бих отложил почерпката, боклук нещастен! — Адреналинът караше гласа му да звучи по-пискливо, отколкото му се искаше, но нямаше какво да направи.

Едрият мъж тромаво се просна на земята и запълзя да се скрие зад близкото дърво. Другият обаче зяпна нагоре към склона.

— Кво…? Кой е там бе?

Гордън почувства известно облекчение. Поведението им показваше, че гадните копелета не са истински оцеленци. И определено не бяха холнисти. В противен случай отдавна да е мъртъв.

Другите бандити — преброи общо петима — забързаха надолу по пътеката с плячката.

— Залегнете! — извика от прикритието си водачът. Мършавият очевидно осъзна откритата си позиция и побърза да се присъедини към другарите си в храстите.

Всички с изключение на един — мъж с изпито лице и прошарени бакенбарди, който носеше алпийска шапка. Вместо да се скрие, той направи една-две крачки напред, като дъвчеше борова игличка и небрежно гледаше към гъсталака.

— Що да си правим труда? — спокойно попита той. — Оня нещастник носеше само парцалките на гърба си, когато му скочихме. Пушката му нали е у нас? Дайте да видим к’во иска.

Гордън се сниши. Нямаше начин да не забележи ленивия и престорено провлечен глас на бандита. Той беше единственият гладко избръснат и дори оттук можеше да се види, че дрехите му са чисти и спретнати.

Водачът тихо изръмжа нещо, при което бандитът сви рамене и нехайно пристъпи зад един разклонен бор. От символичното си прикритие той извика:

— Там ли си още, господин Заек? Ако е така, знай, че съжалявам, дето не остана и не ни покани на чай. Ама като знам как се отнасят с посетителите Джас и Малкия Уоли, не мога да те виня, дето се чупи.

Гордън не можеше да повярва, че изобщо приказва с този човек.

— И аз така си помислих — извика в отговор той. — Благодаря, че разбирате моето негостоприемство. Между другото, с кого разговарям?

Високият мъж широко се усмихна.

— С кого…? О, ние сме били грамотни! Какво удоволствие! От много време не съм чувал образован глас. — Той смъкна алпийската си шапка и се поклони. — Името ми е Роджър Евърит Септийн, бивш брокер от Тихоокеанската стокова борса, понастоящем ваш грабител. Що се касае до колегите ми…

Храстите зашумоляха. Септийн се заслуша и накрая сви рамене.

— Уви! — извика той. При нормални обстоятелства не бих устоял на изкушението да проведа истински разговор. Обзалагам се, че и вие жадувате за подобно нещо. За съжаление, шефът на малкото ни братство главорези настоява да разбера какво искате и да приключваме. Така че кажете цената си, господин Заек. Целите сме в слух.

Гордън поклати глава. Това приятелче явно се смяташе за много остроумно, въпреки че хуморът му бе долнокачествен, дори според следвоенните стандарти.

— Забелязах, че не сте взели целия ми багаж. Да не би случайно да сте решили да вземете само онова, което ви трябва, и да ми оставите достатъчно, за да оцелея?

От гъсталака долу се разнесе висок кикот. Скоро към него се присъедини дрезгавият смях на останалите. Роджър Септийн се огледа и вдигна ръце. Престорената му въздишка очевидно показваше, че поне той оценява иронията във въпроса на Гордън.

— Уви! — повтори мъжът. — Спомням си, че споменах на колегите си за тази възможност. Например, жените ни биха могли да открият някакво приложение за алуминиевите рейки на палатката и на рамката на раницата, но предложих да оставим найлоновата торба и палатката — те не ни вършат работа. Хм, в известен смисъл така и направихме. Между другото, струва ми се, че, хм… подобренията на Уоли няма да ви очароват.

От храстите отново избухна висок кикот. Надеждите на Гордън започнаха да угасват.

— Ами ботушите? Всички изглеждате добре обути. Сигурно не ви стават, нали? Бихте ли ги оставили? А също якето и ръкавиците?

Септийн се изкашля.

— А, да. Това са най-важните неща, нали? Освен пушката, разбира се, но за нея и дума не може да става.

Гордън се изплю. „Естествено, идиот такъв. Само празно дрънкало би споменало очевидни неща.“

Отново се дочу приглушеният от листака глас на шефа. И пак се разнесе кикот. Бившият брокер направи скръбна физиономия и въздъхна.

— Шефът ми пита какво предлагаш в замяна. Естествено, знам, че нямаш нищо. Но въпреки това съм длъжен да попитам.

Всъщност, Гордън имаше някои неща, които биха им харесали — например, компасът или швейцарското ножче.

Но каква бе гаранцията, че ще успее да извърши замяната и ще се измъкне жив? Не трябваше да си телепат, за да ти е ясно, че тези копелета просто си играеха със своята жертва.

Обзе го гняв, особено към подигравателното съчувствие на Септийн. През годините след Колапса често бе срещал тази комбинация от жестокост и цивилизовани маниери при някога образовани хора. Според него те заслужаваха далеч по-голямо презрение от други, които просто се бяха превърнали в диваци.

— Вижте какво — изкрещя той. — Нямате нужда от проклетите ботуши! Нито от якето, да не говорим за четката ми за зъби или за бележника. Този район е чист, за какво ви е тогава гайгеровият ми брояч? Не съм толкова тъп, че да се надявам да си взема обратно пушката, но без някои от другите неща ще умра, дявол да ви вземе!

Ехото от ругатнята сякаш се изля надолу по хълма и остави след себе си мъртва тишина. След това храстите зашумоляха и големият бандит се изправи. Презрително се изплю нагоре към склона и щракна с пръсти към другите.

— Вече е ясно, че няма оръжие — каза им той. Смръщи вежди и се обърна към мястото, където предполагаше, че е Гордън. — Бягай, зайче. Бягай или ще те одерем и ще те сготвим за вечеря! — Той размаха пушката към Гордън, обърна се и небрежно пое по пътеката. Останалите го последваха, като се заливаха в смях.

Роджър Септийн се обърна към хълма, иронично се усмихна, сви рамене, нарами своята част от плячката и последва останалите. Те изчезнаха зад завоя на тясната пътека в гората, но в продължение на няколко минути след това Гордън чуваше отдалечаващо се весело свирукане с уста.

„Кретен!“ Колкото и малки да бяха шансовете му, той окончателно ги бе провалил, като призова към здрав разум и човечност. В епоха, през която властваше принципът „око за око, зъб за зъб“, никой не постъпваше така, освен от безсилие. Неувереността на бандитите се бе изпарила в мига, в който така глупаво ги призова към честна игра.

Естествено, можеше да стреля, за да докаже, че не е напълно безпомощен, но така щеше да пропилее безценен куршум. Това щеше да ги накара отново да го вземат на сериозно…

„Тогава защо не го направих? Толкова ли се бях уплашил?“

„Сигурно — призна той. — Най-вероятно тази нощ ще умра на открито. Но дотогава има още няколко часа — достатъчно, че тази заплаха да остане абстрактна, не толкова страшна и непосредствена, колкото петима безмилостни въоръжени мъже.“

Той удари с юмрук по дланта си.

„Стига, Гордън. Ще имаш възможност да се подлагаш на психоанализа довечера, докато умираш от студ. Стигна дотук, защото си пълен глупак и вероятно това ще е краят ти.“

Тромаво се изправи и предпазливо заслиза надолу по склона. Макар и да не беше напълно готов да го признае, постепенно започна да се убеждава, че има само едно решение, само една несигурна възможност да се измъкне от това положение.

Щом се измъкна от гъсталака, Гордън закуцука към потока да измие лицето си и по-сериозните рани. Там отметна подгизналите от пот кестеняви кичури от челото си. Драскотините силно го боляха, но не изглеждаха достатъчно опасни, за да го накарат да използва скъпоценната тубичка с йод от джоба на колана си.

Напълни манерката и се замисли.

Освен пистолета, разкъсаните дрехи, джобното ножче и компаса, имаше и миниатюрен комплект риболовни принадлежности, който можеше да се окаже полезен, ако успееше да прекоси планината и да се добере до приличен водоем.

И, разбира се, още десет патрона за револвера — малки, благословени останки от индустриалната цивилизация.

В началото, по време на бунтовете и големия глад, като че ли единственото неизчерпаемо нещо бяха мунициите. Ако в края на века Америка се бе запасявала и разпределяла храната дори само наполовина толкова успешно, колкото гражданите й бяха трупали планини от патрони…

Острите камъни измъчваха наранения му ляв крак, докато бързаше към предишния си лагер. Очевидно тези полуразпаднали се мокасини нямаше да го отведат много надалеч. Дрехите му щяха да имат същия ефект върху ледените есенни нощи в планината, какъвто имаха молбите му към коравите сърца на бандитите.

Малката полянка, на която се бе установил само преди около час, сега беше безлюдна, но опустошенията, които откри тук, надминаха и най-лошите му очаквания.

Палатката му представляваше куп найлонови парцали, а от спалния чувал бе останала само перушина. Непокътнат бе единствено тънкият лък, който беше започнал да дяла от отрязана фиданка, както и тетивите от еленски черва.

„Сигурно са го взели за бастун“, помисли си Гордън. Шестнайсет години след опожаряването на последния завод бандитите напълно бяха пренебрегнали потенциалната стойност на лъка и тетивата в момент, в който мунициите най-после бяха на привършване.

Разрови с лъка останките, търсейки нещо оцеляло.

„Не мога да повярвам. Взели са ми дневника! Онова недоносче Септийн явно търси да се занимава с нещо през зимата и да се смее на перипетиите и глупостта ми, докато пумите и лешоядите огризват месото от костите ми.“

Естествено, беше изчезнала цялата храна: пастърмата; торбата със зърно, която получи от жителите на малко село в Айдахо срещу няколко песни и истории; няколкото десертни блокчета, които намери в механичните вътрешности на ограбен автомат.

„За десертните блокчета е ясно — помисли си Гордън, докато изравяше от праха счупената си четка за зъби. Но защо, по дяволите, им е трябвало да правят това?“

В края на Тригодишната зима докато остатъците от неговия взвод все още се мъчеха да охраняват соевия силоз в Уейн, щата Минесота от името на правителство, за което от месеци насам никой не беше и чувал, петима от другарите му умряха от страшни инфекции. Това бе жалка, лишена от героизъм смърт. Никой не беше сигурен дали причината за нея бяха дървениците или студът, гладът и почти пълната липса на елементарна хигиена. Гордън знаеше само, че страхът да не му изгният зъбите се бе превърнал в негова лична фобия.

„Копелета!“ — изруга наум той и запрати четката настрани.

Изрита за последен път купчината безполезен боклук. Тук нямаше нищо, което да го накара да промени решението си.

„Бавиш се, Гордън. Давай. Направи го.“

Той тръгна с леко накуцване. Но не след дълго се движеше по пътеката толкова бързо и безшумно, колкото можеше, наваксвайки време през изсъхналата гора.

Якият водач на бандитите се бе заканил да го изяде, ако отново го срещне. Канибализмът отначало се срещаше често и тези планинци можеха да са се привързали към вкуса на „дългото свинско“. Въпреки всичко трябваше да ги убеди, че е по-добре да се съобразяват с човек, който няма какво да губи.

След около осемстотин метра вече ги различаваше — двойка следи леки обувки от еленова кожа и три чифта подметки от довоенни обувки. Движеха се бавно и нехайно и за Гордън нямаше да има никакъв проблем да ги настигне.

Това обаче не влизаше в плана му. Той се опита да си спомни сутрешното катерене по същата тази пътека.

„Пътеката тръгва на север и се спуска покрай източния склон, след това отново завива на юг и на изток към пустинната долина долу. Ами ако успея да мина над нея? Така ще мога да ги пресрещна още по светло… докато те още тържествуват и не очакват нищо. Стига да има пряк път…“

Пътеката плавно се спускаше на североизток към удължаващите се сенки, в посока на пустинните райони на източен Орегон и Айдахо. Явно вчера или днес сутринта Гордън бе минал под постовете на бандитите и те го бяха проследили до мястото му на лагеруване. Леговището им също трябваше да е някъде в района.

Въпреки накуцването, той се движеше тихо и бързо — единственото предимство на мокасините пред ботушите. Скоро дочу неясни звуци напред и надолу.

Нападателите му. Мъжете се смееха и шегуваха помежду си. Мъчително бе да слуша това.

Не беше кой знае колко странно, че му се присмиваха. Жестокостта бе неразривна част от ежедневието и макар да не можеше да се примири с нея, Гордън отлично съзнаваше, че е просто отживелица от двайсети век в днешния варварски свят.

Но тези звуци му напомняха за друг смях, за грубите закачки на хора, които заедно преживяват някаква опасност.

„Дрю Симс — луничавия студент по медицина с небрежна усмивка и страшен противник на шах и покер. Холнистите го хванаха, когато прегазиха Уейн и изгориха силоза…

Малкия Кайлър — на два пъти ми спаси живота и единственото нещо, което искаше, докато умираше, бе да му чета разкази…“

Освен тях си спомни за лейтенант Ван — техният взводен командир, наполовина виетнамец. Едва когато вече беше твърде късно, Гордън разбра, че лейтенантът отделя от собствения си порцион в полза на хората си. Преди да умре помоли да го погребат увит в американското знаме. Изпълниха желанието му.

Вече твърде много години Гордън беше сам. Компанията на такива хора му липсваше не по-малко от липсата на жени.

Като държеше под око храстите от лявата си страна, той попадна на нещо, което приличаше на пътека, водеща на север към планината — вероятно пряк път. Сухите клонки запращяха под краката му. Гордън си помисли, че мястото е идеално за засада — малко над сипея, откъдето един добър стрелец можеше да държи всичко под себе си на мушка.

„Само пръв да се добера дотам…“

Можеше да ги изненада и да ги принуди да преговарят. Ето в какво се състоеше предимството да си сам и да нямаш какво да губиш. Всеки бандит с капка разум в главата си би предпочел да отърве кожата и да си навакса загубеното някой друг ден. Искаше му се да повярва, че ще се простят с ботушите, якето и част от храната, вместо да загубят един или двама от хората си.

Надяваше се, че няма да му се наложи да убива когото и да е.

„Стига, за Бога! — През следващите няколко часа собствените му скрупули можеха да се окажат най-големия му враг. — Поне този път бъди безмилостен.“

Гласовете затихнаха в момента, в който Гордън започна да пресича склона. На няколко пъти трябваше да заобикаля дълбоки дерета и бодливи храсти. Мъчеше се да открие най-краткия път към мястото на засадата.

„Дали тук не е добре?“

Насили се да продължи напред. Според несигурните му спомени завоят, който имаше предвид, се намираше след дълга извивка на север по източния склон на планината.

Тясната животинска пътека го принуждаваше да се движи сред гъстите борове и често да спира, за да сверява курса си с компаса. Не беше лесно. За да успее да изненада противниците си, трябваше да се старае да е над тях. А ако се изкачеше прекалено високо, можеше да ги подмине, без да забележи.

Скоро щеше да мръкне.

Ято диви пуйки излетя пред него и той се озова на малка поляна. Разбира се, оредялото човешко население навярно имаше нещо общо със завръщането на дивите животни, но това бе и още един признак, че се намира в по-богат на вода район в сравнение със сухия Айдахо. Някой ден лъкът можеше да се окаже полезен, стига да имаше шанса да оживее достатъчно дълго, за да се научи да го използва.

Спусна се надолу по склона. Вече започваше да се тревожи. Главната пътека със сигурност беше далеч под него, освен ако не бе направила няколко завоя. А можеше и да е отишъл прекалено далеч на север.

Накрая разбра, че животинската пътека неумолимо се насочва на запад. Изглежда отново се издигаше нагоре и водеше към просека в планината, обвита в следобедна мъгла.

Спря за момент да си поеме дъх и да събере мислите си. Може би това бе поредният проход през студените, полупустинни Каскади, който накрая стигаше до долината на река Уиламит и оттам до Тихия океан. Картата му беше изчезнала, но знаеше, че най-много след двуседмичен преход в тази посока би могъл да намери вода, убежище, богати на риба и дивеч райони и може би…

И може би хора, които се опитват да възстановят в някаква степен стария свят. Слънчевите лъчи се процеждаха през високите облаци и приличаха на ореол, напомнящ сиянието на небето над градовете от мъглявите му спомени — надежда, насочвала го в търсенето му от Средния запад насам. Мечтата — колкото и безнадеждна да бе — просто не искаше да го остави.

Гордън поклати глава. По пътя му през тази планинска верига със сигурност щеше да има сняг, пуми и глад. Но това нямаше да го накара да се откаже от плана си. Не и ако искаше да живее.

Опита се да преодолее склона, но тесните животински пътеки продължаваха да го водят на северозапад. Завоят вече трябваше да е останал зад него. Но гъстите сухи храсталаци го отклоняваха още по-нататък към следващия проход.

В отчаянието си едва не пропусна звука. После рязко спря и се заслуша.

Гласове ли бяха това?

Пред него се откри стръмна клисура. Забърза към нея и вече можеше да види очертанията на планината и другите части от веригата, обвити в гъста мъгла, кехлибарени в западните си части и пурпурни на местата, които слънчевите лъчи вече не достигаха.

Изглежда звуците идваха някъде отдолу, от изток. Да, това наистина бяха гласове. Гордън потърси и откри извиващата се като змия пътека. По-нататък му се мярна цветно петно, бавно изкачващо се сред дърветата.

Бандитите! Но защо отново идваха нагоре? Не би трябвало, освен ако…

Освен ако Гордън вече не бе прекалено на север от пътеката, по която се движи предишния ден. Трябваше да е подминал избраното за засада място. Бандитите се изкачваха по някакво отклонение, което сигурно бе пропуснал вчера и което водеше към този проход, вместо към онзи, към който се придържаше той.

Това вероятно беше пътят към тяхната база!

Гордън погледна нагоре към склона. Да, оттук бе в състояние да прецени, че на запад, близо до по-рядко използвания проход, може да има малка пещера, естествено защитена и трудно откриваема.

Той мрачно се усмихна и също зави на запад. Планът за засада се провали, но ако побързаше, можеше да изпревари бандитите преди да са се прибрали и вероятно да има няколко минути да открадне онова, от което имаше нужда — храна, дрехи и нещо, в което да ги носи.

А ако убежището им не беше празно?

Тогава сигурно щеше да успее да вземе жените им за заложници и да направи опит да се спазари с тях.

„Да, така е много по-добре. Както тиктакащата бомба е далеч за предпочитане пред това да тичаш с нитроглицерин.“

Честно казано, не му харесваше нито една от възможностите.

Затича се, като се навеждаше под клоните и избягваше изсъхналите дънери. Скоро изпита странен прилив на сила. В момента дори типичните му колебания не бяха в състояние да го спрат. Адреналинът му се покачваше, треската от предстоящата битка го караше да се движи толкова бързо, че храстите се носеха покрай него като в мъгла. Засили се да прескочи един гниещ дънер, полетя…

Приземяването беше съпроводено с изгаряща болка в левия крак. Нещо го прободе през тънките мокасини. Просна се по очи върху покритото с дребни камъчета корито на някакъв пресъхнал поток.

Гордън се претърколи, като притискаше нараненото място. През насълзените си и замъглени от болка очи видя, че се е спънал в дебел и покрит с ръжда стоманен кабел, несъмнено останал от древни дървосекачи отпреди войната. Отново мислите му бяха абсурдно рационални, докато кракът му потрепваше от болка.

„Осемнайсет години от последната инжекция против тетанус. Страхотно.“

Кабелът не го беше пробол. Само се бе спънал в него. Но и това бе достатъчно неприятно. Хвана се за бедрото и стисна зъби в опит да сподави напиращия в гърдите му див рев.

Накрая треперенето отслабна и той се довлече до едно паднало дърво, седна и се облегна на дънера. Стенеше през зъби, докато вълните от болката постепенно отслабваха.

В същото време чуваше бандитите, които минаваха недалеч отдолу и по този начин го лишаваха от единственото му предимство.

„Дотук с големите планове да ги изненадам в бърлогата им.“ Гласовете им заглъхнаха нагоре по пътеката.

Използвайки лъка като патерица, Гордън опита да се изправи. Предпазливо пренесе тежестта върху левия си крак и откри, че той може да го издържи, въпреки че леко трепереше.

„Преди десет години щях да скоча веднага на крака и да продължа да тичам. Изправи се пред фактите, Гордън. Остарял си. Изхабен си. В днешно време да си трийсет и четири годишен самотник е все едно да се готвиш за смъртта.“

С идеята за засада бе свършено. Не можеше дори да преследва бандитите нагоре по склона. Щеше да е безсмислено да се мъчи да открие следите им в безлунната нощ.

Треперенето намаля и той направи няколко крачки. Не след дълго беше в състояние да се движи, без прекалено да разчита на импровизираната патерица.

Това добре, но накъде? Най-добре щеше да е да използва остатъците от деня и да потърси някаква пещера, куп борови иглички, нещо, което да му даде шанс да изкара нощта.

Застудяваше. Гордън наблюдаваше как сенките се катерят нагоре, сливат се и покриват склоновете на близките планини. Червеното слънце се виждаше между заснежените върхове отляво.

Гледаше на север, все още неспособен да събере сили да продължи, когато вниманието му привлече внезапен блясък в гората на отсрещния склон на прохода. Като щадеше наранения си крак, направи няколко крачки натам. Намръщи се.

Опустошили голяма част от сухите Каскади, горските пожари бяха пощадили гъстите гори в тази част на планината. Но нещо от другата страна на пътя улавяше слънчевата светлина подобно на огледало. По гънките на хълмовете той заключи, че отражението може да се види само оттук, и то през късния следобед.

Значи предположението му бе погрешно. Леговището на бандитите не се намираше в кухината нагоре по склона, а много по-близо. Чист късмет беше, че не се е натъкнал на него.

„Подсказваш ми, а? И то точно сега? — укори живота той. — Сякаш си нямам достатъчно проблеми, та ми подхвърляш сламка като на удавник?“

Надеждата бе пагубна привичка. Тя го беше накарала да прекара половината си живот в пътуване на запад. Само няколко мига след като почти се бе предал, Гордън откри, че крои нов план.

Може би трябваше да се опита да обере колибата, пълна с въоръжени мъже? Представи си как изритва вратата пред изненаданите им погледи с револвера в едната ръка, докато ги връзва с другата!

Всъщност, защо не? Можеше да са пияни, а той бе достатъчно отчаян, за да опита. Дали щеше да успее да вземе заложници? По дяволите, дори една млечна коза щеше да е по-ценна от ботушите му! Да не говорим какво би получил в замяна на някоя жена.

Идеята не му хареса. Всичко щеше да зависи от реакцията на шефа. Щеше ли кучият му син да проумее тайната сила на един отчаян човек и да го остави да си иде с всичко, което му бе необходимо?

Гордън беше виждал смели и разумни хора да вършат глупости. При това доста по-често, отколкото можеше да се предполага. „Ако се стигне до преследване, с мен е свършено. Точно сега не бих могъл да надбягам и язовец.“

Хвърли поглед към отражението отсреща и реши, че възможностите му за избор са нищожни.

Отначало напредваше бавно. Кракът продължаваше да го боли и се налагаше да спира на всеки неколкостотин крачки и да оглежда сливащите се и пресичащи се пътеки, за да открие следите на враговете си. Откри, че се взира в сенките за евентуални засади, и си наложи да не го прави. Тези мъже не бяха холнисти. Всъщност, изглежда бяха мързеливци. Гордън предполагаше, че ако изобщо имат такива, постовете им сигурно са в непосредствена близост до дома им.

С напредването на тъмнината следите се губеха в песъчливата почва. Но той знаеше накъде да върви. Отражението вече не се виждаше, но дерето от отсрещната страна се открояваше като тъмен, покрит с дървета V-образен силует. Избра подходящата посока и с ускорен ход тръгна натам.

Бързо се смрачаваше. От мъгливите върхове духаше пронизващ, влажен вятър. Накуцвайки, Гордън се изкачваше нагоре по сухото корито на потока, като на места си помагаше с пръчката. А когато смяташе, че се намира на не повече от четиристотин метра от целта си, пътеката внезапно изчезна.

Държеше ръцете си протегнати напред в опит да запази лицето си, докато се промъкваше през сухите храсти. Полагаше всички усилия да сподави застрашително напиращото желание да кихне в надигналия се прах.

От планините се спускаше смразяваща нощна мъгла. Скоро земята щеше да се покрие с искрящ скреж. Гордън трепереше, но не толкова от студа, колкото от нерви. Знаеше, че все повече се приближава до целта. Така или иначе щеше да се изправи пред смъртта.

На младини бе чел за герои — истински и измислени. Щом ставаше напечено, почти всеки от тях беше в състояние да забравя личните си проблеми и болки, поне докато опасността не преминеше. Но явно умът на Гордън не работеше по този начин. Вместо това мислите му ставаха все по-объркани.

Не се съмняваше в онова, което трябваше да направи. Независимо от принципите, според които живееше, постъпката му бе правилна. Изискваше я собственото му оцеляване. И дори ако се наложеше да умре, поне щеше да види сметката на неколцина негодници и така да направи планината малко по-безопасна за бъдещите пътници.

Въпреки това, колкото повече наближаваше моментът на конфликта, толкова повече разбираше, че не би искал съдбата да го доведе дотук. Не му се искаше да убива никого.

Същото беше дори, когато с останките от взвода на лейтенант Ван се бореше да спаси мира, а заедно с него и малка част от нацията — която вече не съществуваше.

И в края на краищата бе избрал живота на странстващ певец, актьор и работник, отчасти заради възможността да продължава да пътува, да търси някъде светлина.

Малко от оцелелите след войната групи бяха склонни да приемат аутсайдери за нови членове. Разбира се, жените винаги бяха добре дошли, но някои приемаха и мъже. Често се налагаше новият мъж да се изправи на смъртен двубой, за да си извоюва правото да седне на общата маса, или пък да донесе скалп на някой от съседния клан, за да докаже силата си. Наистина, в равнината и в Скалистите планини не бяха останали много истински холнисти. Но голяма част от оцелелите групи изискваха от него да участва в ритуали, с които Гордън не искаше да има нищо общо.

И ето че сега, докато броеше патроните, част от него хладно отбеляза, че може би ще стигнат за всички бандити.

На пътя му се изпречи поредният бодлив храсталак. Този път Гордън го заобиколи, като внимаваше къде стъпва в спускащия се мрак. Изострено през последните четиринайсет години пътешествия, чувството му за ориентация бе автоматично. Движеше се тихо и предпазливо, без да излиза от водовъртежа на собствените си мисли.

Беше истинско чудо, че човек като него бе оцелял толкова дълго. Хората, които познаваше и на които се възхищаваше като момче, бяха умрели заедно с всички свои надежди. Светът на мечтателите като него самия изчезна, когато той бе едва на осемнайсет. Много по-късно започна да разбира, че неговият неумиращ оптимизъм трябва да е плод на някаква истерична лудост.

„По дяволите, та днес всеки е луд.“

„Да — отговори си той. — Но днес параноята и депресията ти помагат да оцелееш. Идеализмът е чиста глупост.“

Гордън спря. Вгледа се в храстите и на около метър навътре видя няколко боровинки, случайно пропуснати от черната мечка. Мъглата изостряше обонянието му и можеше да долови слабия им аромат, носещ се във въздуха.

Без да обръща внимание на тръните, той навлезе в храстите и набра пълна шепа боровинки. Вкусът им беше едновременно тръпчив и сладък. Като самия живот.

Здрачът отстъпваше пред тъмнината и през облаците започнаха да блещукат звезди. Студеният вятър пронизваше съдраната му риза и му напомняше, че е време да пристъпи към действие, ако не иска пръстите му да замръзнат дотолкова, че да не може да натисне спусъка.

Почисти бодилите от панталоните си и заобиколи храсталака. Внезапно на около трийсетина метра от него потъмняващото небе се отрази в стъклото на широк прозорец.

Гордън се притаи сред тръните. Извади револвера и хвана китката си с лявата ръка, докато успокои дишането си. След това провери оръжието. То изщрака с тихо, почти нежно механично задоволство. Оскъдните муниции тежаха във вътрешния му джоб.

Пренебрегвайки новите драскотини, Гордън затвори очи и започна да медитира, като се молеше за спокойствие и разбира се за прошка. Единствено ритмичното свирене на щурците придружаваше дишането му в ледения мрак.

Около него се носеше студена мъгла. „Не въздъхна той. — Просто няма друг начин.“ Вдигна оръжието и започна да се промъква напред.

Постройката пред него определено изглеждаше особена. И главно защото далечното парче стъкло бе тъмно.

Това беше странно, но още по-странна бе тишината. Мислеше си, че бандитите са запалили огън и бурно празнуват.

Бе толкова тъмно, че почти не можеше да вижда собствената си ръка. Дърветата се извисяваха наоколо му като гигантски тромави троли. Стъклото като че ли изпъкваше на фона на някаква черна сграда и отразяваше сребристите отблясъци на минаващите по небето облаци. Между Гордън и неговата цел се извиваха редки вълма мъгла, които правеха гледката още по-призрачна.

Той бавно и предпазливо се придвижи напред. Не беше моментът да настъпи сух клон или да се натъкне на някой остър камък, докато се прокрадваше в мрака.

Хвърли поглед нагоре и отново го изпълни зловещо усещане. В сградата пред него, която можеше да различи само като силует зад бледо сияещото стъкло, имаше нещо нередно. Нещо в нея не изглеждаше както трябва. Приличаше на голяма кутия, чиято горна част сякаш се състоеше от един-единствен прозорец. Материалът под него повече приличаше на боядисан метал, отколкото на дърво. А по ъглите…

Мъглата ставаше все по-гъста. Гордън разбираше, че перспективата му е изкривена. Очакваше да види къща или голяма колиба. Скоро осъзна, че всъщност се намира много по-близо, отколкото е предполагал. Формата му бе позната, като че ли…

Стъпи върху някакъв клон. Пукотът отекна в ушите му, той се приведе и се взря в мрака с отчаяна напрегнатост, едва ли не по-силна от зрението му.

Сухата мъгла сякаш се подчини и внезапно отстъпи. Зениците на Гордън се разшириха, когато откри, че се намира на по-малко от два метра от прозореца… стъклото отразяваше лицето му, облещено и разрошено… а зад него видя маската на смъртта — череп, приветствено ухилен насреща му.

Гордън замръзна хипнотизиран, обладан от суеверен ужас. Не можеше да помръдне оръжието си, нито дори да накара гърлото си да издаде звук. Мъглата заприижда отново, докато се вслушваше, за да открие доказателство, че наистина е полудял и отчаяно се молеше мъртвешката глава да е само илюзия.

„Уви, горкият Гордън!“ Образът на смъртта зад отражението му сякаш се ухили още повече. Никога през всички тези страшни години Смъртта — господарят на света — не му се бе явявала като призрак. Парализираният му ум не можеше да мисли за нищо. Той чакаше, неспособен да отклони поглед или дори да помръдне. Черепът и неговото собствено лице… лицето и черепът… Нещото го беше сграбчило без съпротива и изглежда се задоволяваше да се хили насреща му.

Внезапно на помощ му се притече чисто земен, животински инстинкт.

Колкото и хипнотизиращо и ужасно да изглежда, неподвижният образ не е в състояние завинаги да прикове човек. Там, където смелостта и знанията бяха изневерили на Гордън, където нервната му система бе отказала, в крайна сметка скуката взе положението в свои ръце.

Той въздъхна и дъхът му със свистене премина между зъбите. Без да си го налага, погледът му се отклони от образа на Смъртта.

Част от съзнанието му забеляза, че прозорецът е вграден във врата. Пред него имаше брава. Отляво се виждаше друг прозорец. Отдясно… отдясно имаше капак.

Капак…

Капак на джип.

Капак на изоставен джип насред дере в гората…

Гордън примигна към капака на изоставения ръждясал джип с древни обозначения на щатското правителство и към скелета на нещастен държавен служител с череп, облегнат на предния десен прозорец с лице към него.

Обля го вълна на облекчение. Изправи се и се почувства като новороден.

— О, Божичко — промълви Гордън, само за да може да чуе собствения си глас. Направи широка обиколка около колата, без да откъсва очи от мъртвеца вътре. Постепенно осъзна действителността. Дишаше дълбоко, пулсът му се успокои и шумът в ушите му накрая утихна.

После седна на земята и се облегна на студената лява врата на джипа. Прибра с треперещи ръце револвера в кобура. После извади манерката и пи с дълги, бавни глътки. Искаше му се да има подръка нещо по-силно, но в момента водата му се струваше сладка като живота.

Нощта бе настъпила. Студът проникваше до костите. Въпреки това Гордън прекара няколко мига, като се мъчеше да не мисли за очевидното. Нямаше да успее да открие убежището на бандитите, след като бе последвал лъжливата следа толкова надалеч в тъмнината. Джипът поне представляваше някакво убежище. Все пак беше по-добре от нищо.

Наложи си да се изправи и постави ръка върху дръжката на вратата, припомняйки си движения, които някога бяха втора природа за двеста милиона негови сънародници. Вратата шумно изскърца, когато натисна по-силно и я отвори. Той се намести върху напуканата тапицерия на седалката и огледа вътрешността.

Джипът бе от типа, който използваха пощенските служби в далечното време преди Безнадеждната война, с място за водача отдясно. Мъртвият пощальон — или онова, което беше останало от него — се бе свлякъл върху стъклото. За момента Гордън се стараеше да не гледа към скелета.

Багажното отделение беше пълно почти догоре с брезентови торби. Миризмата на стара хартия изпълваше малката кабина и се смесваше със слабата воня на мумифицираните останки.

Той с надежда посегна към металната бутилка на стената. Беше пълна! Явно е била добре запечатана, щом е запазила течност в продължение на шестнайсет години. Гордън изруга, докато безуспешно се мъчеше да развинти капачката. Чукна я във вратата и отново опита.

От яд очите му се насълзиха, но накрая капачката започна да се предава. Не след дълго усилията му бяха възнаградени. Тя бавно се завъртя и той усети силния, отдавна забравен дъх на уиски.

„Сигурно все пак съм бил добро момче.

Може би наистина има Бог.“

Отпи голяма глътка и се закашля, когато огнената течност се изля в хранопровода му. Още две глътки и той с блажена въздишка се отпусна на седалката.

Още не бе събрал сили да смъкне якето, обвиващо тесните рамене на скелета. Гордън се зае с торбите е надпис „Пощенска служба на САЩ“ и ги натрупа около себе си. Прегърнал бутилката, той се зарови в импровизираната си постеля, като отвори мъничко прозореца на вратата, за да пропуска вътре свежия планински въздух.

Накрая погледна към своя хазяин и се втренчи в нашивката с американското знаме върху рамото на мъртвия държавен служител. Отвори бутилката и този път вдигна наздравица към провисналите дрехи.

— Ако искате вярвайте, господин пощальон, но винаги съм мислил, че професията ви е достойна за възхищение. О, често са ви използвали като момчета за всичко, но аз зная колко трудна е била работата ви. И даже преди войната се гордеех с вас.

Но това, господин пощальон — повдигна бутилката Гордън, — това надминава всичките ми очаквания! Явно данъците ми са били усвоени по много добър начин. — Той отпи и се закашля, но преглътна приятната загряваща течност.

Напъха се по-надълбоко между пощенските торби и погледна към коженото яке. Ребрата отдолу изпъкваха, ръцете висяха под странни ъгли. Легнал неподвижно, Гордън изпита остър пристъп на болка, нещо подобно на носталгия. Джипът, знаците, преданият разносвач на писма, нашивката със знамето… всичко това му напомни за спокойния и лесен живот, който позволяваше на милиони мъже и жени да се отпускат, да се радват и спорят според предпочитанията си, да бъдат толерантни един към друг и да се надяват, че с времето ще стават все по-добри.

Днес Гордън бе готов да убива и да бъде убит. Сега беше доволен, че му се е разминало. Бяха го нарекли „господин Заек“ и го оставиха да умре. Но неговата привилегия, без те дори да предполагат, бе да ги нарече „селяндури“ и да ги остави да си гледат живота.

Гордън си позволи да започне да се унася и с радост откри, че оптимизмът му се завръща — колкото и глупав анахронизъм да беше това. Той потъна в топлината на собственото си достойнство и прекара останалата част от нощта в сънища за успоредни светове.

2.

Сняг и сажди покриваха изпочупените клони и изсъхналата кора на старото дърво. То не беше мъртво. Не още. На отделни места се мъчеха да израснат тънки млади филизи, но не успяваха. Краят наближаваше.

Надигна се сянка и върху клоните кацна създание от небето — старо, ранено, полумъртво като дървото.

Започна да си строи гнездо — място, където да умре. Събираше от земята клечка по клечка и ги трупаше една върху друга. Купчината се издигаше все по-нависоко, докато не стана ясно, че не е никакво гнездо.

Това бе клада.

Окървавеното умиращо създание кацна на върха и издаде звук, който никой не беше чувал дотогава. Разгоря се огън и скоро съществото бе погълнато от пурпурни пламъци. Последваха ги сини.

И дървото сякаш реагира. Мъртвите клони се извиха към огъня като старица, която грее ръцете си. Снегът се разтопи и изчезна, зелените клонки пораснаха и изпълниха въздуха с аромата на обновлението.

Дори в съня си Гордън се изненада. Не създанието на кладата беше онова, което се възроди. Голямата птица изгоря и от нея останаха само костите.

Но дървото разцъфна и от клоните му се издигнаха някакви неща, и се понесоха във въздуха.

Той замръзна като омагьосан, когато видя, че това са балони, самолети и космически кораби. Мечти.

Те се понесоха във всички посоки и въздухът се изпълни с надежда.

3.

Излязъл на лов за сойки сокол с глухо тупване кацна върху предния капак на джина. Той изкряска — веднъж, за да обозначи територията си и още веднъж за удоволствие — и започна да кълве замръзналия прах.

Гордън се събуди от тропането. Вдигна нагоре замъглен поглед и през мръсното стъкло видя сивите пера на птицата. Трябваше му известно време, за да се сети къде се намира. Прозорецът, воланът, миризмата на метал и хартия — всичко това сякаш бе продължение на един от най-ярките му сънища тази нощ, спомен за дните преди войната. Поседя слисан няколко мига, докато образите от съня отстъпиха и се разсеяха.

Той разтърка очи и започна да обмисля положението си.

Ако предишната вечер не бе оставил такава слонска диря по пътя си за насам, сега щеше да е в пълна безопасност. Фактът, че уискито и автомобилът бяха останали недокоснати цели шестнайсет години, означаваше, че бандитите са лениви ловци. Явно следваха своите пътеки и места и изобщо не си бяха дали труда да изследват собствената си планина.

Гордън почувства, че главата му тежи. Войната започна, когато беше осемнайсетгодишен второкурсник в колежа и след това не бе имал възможност да свикне с алкохолните напитки. След вчерашните вълнения и приливите на адреналин уискито беше оставило устата му суха и очите му пареха.

Сега повече отвсякога съжаляваше за изгубените удобства. Тази сутрин нямаше да има чай. Нито влажна кърпа за лице или еленска пастърма за закуска. Нито пък четка за зъби.

И все пак се опита да погледне философски на нещата. В края на краищата, бе жив. Подозираше, че ще има моменти, в които всяко от откраднатите неща ще му се струва „най-необходимо“.

С известна доза късмет гайгеровият брояч нямаше да попадне в тази категория. Откакто напусна Дакота, радиацията беше една от основните причини да се движи на запад. Уморил се бе да е роб на скъпоценния си брояч, винаги в страх да не го загуби или счупи. Носеха се слухове, че Западното крайбрежие било най-слабо засегнато от радиоактивното замърсяване и че повече страдало от епидемии, донесени по вятъра от Азия.

Такива бяха пораженията от онази странна война. Нелогична и хаотична, тя бе много по-кратка, отколкото предполагаха всички. По-скоро представляваше поредица от средни по мащаб катастрофи. Взета поотделно, всяка една от тях можеше да се преодолее.

Ако беше останала ограничена и не се бе разпространила върху континентите, водената в океаните и космоса първоначална „техновойна“ можеше и да не е толкова ужасна.

Болестите не бяха чак така страшни в сравнение с положението в източното полукълбо, където оръжията на врага излязоха от контрол и поразиха собствените си народи. Вероятно и в Америка нямаше да има толкова жертви, ако бягащите от заразените зони тълпи не бяха унищожили деликатната система на здравеопазването.

Гладът също можеше да не е така жесток, ако ужасените местни жители не бяха блокирали железопътните линии и магистралите, за да се предпазят от заразите.

Що се касае до всяващия от години страх атом, беше използвана нищожна част от ядрените арсенали, когато Съюзът за славянско възраждане рухна от само себе си и най-неочаквано бе обявена победа. Онези няколко десетки бомби бяха достатъчни, за да предизвикат Тригодишната зима, но не и Столетната нощ, която би пратила Човека по пътя на динозаврите. Седмици наред всички бяха смятали, че великото чудо на самообладанието е спасило планетата.

Поне така изглеждаше. И наистина, дори комбинацията от няколко бомби, бактерии и три последователни лоши реколти не бе достатъчна, за да унищожи великата държава, а заедно с нея и целия свят.

Имаше обаче друга болест. Истински рак.

„Проклет да си, Нейтън Холн!“ помисли си Гордън. Това беше често срещана клетва по целия мрачен континент.

Той избута настрани пощенските торби. Без да обръща внимание на утринния студ, Гордън отвори левия джоб на колана си и извади пакетчето, увито в алуминиево фолио и запечатано с разтопен восък.

Положението наистина беше извънредно. Гордън имаше нужда от енергия, за да изкара деня. Оставаха му само дванайсет кубчета телешки бульон. Трябваше да му стигнат.

Докато разтваряше бульона във водата от манерката, Гордън отвори с ритник лявата врата на джипа и няколко торби се изсипаха върху замръзналата земя. Обърна се и погледна покрития с дрехи скелет, който тихо бе прекарал нощта заедно с него.

Господин пощальон, обещавам ви най-достойното погребение, което е по силите ми. Зная, че не е достатъчна отплата за онова, което ми дадохте, но не мога да ви предложа нищо повече. — Пресегна се над тясното костеливо рамо и отключи вратата на шофьора.

При слизането мокасините му се хлъзнаха по ледената земя. Гордън внимателно заобиколи джипа.

Поне през нощта не бе валял сняг. Беше сухо и земята щеше да се размрази достатъчно, за да изкопае плитка яма.

Ръждясалата врата изскърца при натиска му. Не бе лесно да задържи скелета с изпразнената пощенска торба. Накрая някак си успя да положи на земята купчината дрехи и кости.

Остана удивен колко добре са се запазили. Сухият климат почти ги беше мумифицирал, позволявайки на насекомите да ги очистят, без да оставят много след себе си. Останалата част от джипа, след всичките тези години, се бе запазила чиста.

Първата му работа беше да провери дрехите.

„Странно. Защо е носел шарена риза под якето?“

Дрехата, някога пъстра, но сега избеляла и мръсна, не ставаше за нищо, но якето бе чудесна находка. Ако се окажеше достатъчно голямо, щеше неимоверно да увеличи шансовете му за оцеляване.

Обувките изглеждаха стари и очукани, но сигурно можеха да му послужат. Гордън внимателно ги измъкна от ужасните изсъхнали останки и ги опря в стъпалата си.

„Май са малко големи.“ Както и да е, щяха да са много по-полезни от мокасините.

Колкото можеше по-предпазливо напъха костите в торбата, учуден колко лесно се справя. През изминалата нощ всички суеверия се бяха изпарили. Остана само ироничната благодарност към някогашния собственик на тези вещи. Като се опитваше да не вдишва праха, Гордън изтръска дрехите и ги окачи на близкия клон. После се върна при джипа.

„Аха — помисли си той. Ето защо е носел ризата. — Точно до мястото, където беше спал, намери синя униформена риза с дълги ръкави и нашивки на пощенската служба върху раменете. Независимо от годините, тя изглеждаше почти нова. — Едната за удобство, другата за пред шефа.“

В детството му пощальоните бяха правили така. Когато през горещите летни следобеди разнасяше пощата, един от тях носеше пъстри хавайски ризи и винаги с благодарност приемаше чаша студена лимонада. Гордън се помъчи да си спомни името му.

Като зъзнеше от утринния студ, той навлече униформата. Беше му почти по мярка, само малко по-широка.

— Може би ще напълнея — промърмори Гордън, шегувайки се със самия себе си. На трийсет и четири той сигурно тежеше по-малко, отколкото на седемнайсет.

В жабката намери стара карта на Орегон, която щеше да замести изгубената. След това ахна, когато попадна на малък куб от пластмаса. Сцинтилатор! Далеч по-добър от гайгеровия брояч, той щеше да изпуска малки искри, когато в кристалната му решетка проникнат гама-лъчи. Дори нямаше нужда от захранване! Гордън го взе в шепа и го поднесе към очите си. Видя няколко редки проблясъка, вероятно причинени от космическите лъчи. Иначе кубът оставаше спокоен.

„За какво му е била тази джаджа на довоенен пощальон?“ — разсеяно се зачуди той, докато пъхаше устройството в джоба си.

Разбира се, фенерчето не работеше. Сигналните ракети се бяха превърнали в прах.

„Чантата, разбира се.“ На пода под мястото на шофьора имаше голяма кожена чанта за писма. Беше суха и напукана, но ремъците бяха здрави, а капакът щеше да предпазва от влага.

Не можеше да се сравнява със самара му, но все пак бе по-добре от нищо. Отвори главното отделение и оттам се изсипа купчина стари писма, захванати с ластик, който се разпадна. Гордън вдигна най-близките от тях.

— До директора на Медицинския институт към Орегонския университет, град Юджийн, от кмета на Бенд, щата Орегон — напевно прочете адреса той, сякаш играеше Полоний в „Хамлет“. Разрови останалите писма. Адресите му се струваха помпозни и архаични.

— Доктор Франклин Дейвис от градчето Джилкрайст изпраща — с думата „спешно“, изписана с големи букви върху плика — доста обемисто писмо до директора на регионалната дирекция по снабдяване с медицински материали… и несъмнено настоява поръчките му да се изпълнят с предимство.

Сардоничната усмивка на Гордън премина в намръщена гримаса, когато започна да проверява пликовете един по един. Нещо не беше наред.

Очакваше да попадне на купища рекламни материали и лична кореспонденция. Но в чантата нямаше нито една рекламна брошура. И въпреки че имаше много лични писма, изглежда по-голямата част от пощата бе служебна.

Е, така и така не беше подходящо време за воайорство. Можеше да вземе няколко писма за развлечение, а после да използва обратната страна на листата вместо изгубения дневник.

Избягваше да мисли за тази загуба бележки за всичките шестнайсет години, осквернени от бившия борсов посредник. Бе сигурен, че ще бъде прочетен и запазен, наред с тънките тетрадки със стихове, които носеше в раницата си, освен ако не беше сгрешил в преценката си за Роджър Септийн.

Някой ден щеше да се върне и да си ги прибере.

Но какво търсеше тук пощенски джип? И от какво бе умрял пощальонът? Откри част от отговорите върху задната част на колата дупки от куршуми по прозореца на задната врата, които продължаваха в стройна редица до средата на дясната страна.

Погледна към дървото. Да, ризата и якето имаха по две дупки в гърба, в сърдечната област.

Значи нападението не е било извършено преди войната. Пощенските коли почти никога не бяха обект на нападения. Дори при вълненията по време на депресията в края на осемдесетте, преди да настъпи „златният век“ на следващото десетилетие.

Освен това изчезналата кола щеше да бъде търсена и открита.

Значи нападението е било извършено след Едноседмичната война. Но какво е търсел тук един пощальон по време, когато Съединените щати всъщност бяха престанали да съществуват? Колко години по-късно се е случило всичко това?

Сигурно нещастникът е бил подгонен от засада и е търсел някакъв път, за да се измъкне от нападателите си. Може би не е съзнавал колко сериозни са раните му или просто е изпаднал в паника.

Но Гордън подозираше, че причината автомобилът да се натика в храстите дълбоко в сърцето на гората е друга.

— Пазел е товара си! — промълви той. — Преценил е шансовете си да се върне обратно на пътя пред възможността да се добере до някаква помощ… и е решил да спаси пощата, вместо да оцелее!

Значи това бе един добросъвестен следвоенен пощальон. Герой от изчезващия блясък на цивилизацията. Гордън си спомни стария химн на пощите „… и в дъжд, и в сняг…“ и се учуди как някой може да се опитва толкова самоотвержено да изпълнява дълга си.

Това обясняваше официалните писма и липсата на рекламна поща. Законът на тълпата и масовите грабежи на снабдителните центрове бяха принудили местните власти да се въоръжат и да действат, докато военните накрая изчезнаха сред бъркотията, която бяха пратени да потушават. Дори някъде хората да се бяха държали повече като човешки същества през онези изпълнени с ужас месеци, Гордън не беше от онези, които можеха да свидетелстват за това.

Историята на пощальона само го потисна. Тази легенда за борбата срещу хаоса от страна на кметове, университетски професори и пощальони навяваше мисли от типа на „а какво щеше да стане, ако…“, които бяха прекалено мъчителни, за да задържи по-дълго вниманието си върху тях.

Задната врата с неохота се отвори след няколко опита. Докато измъкваше торбите, той откри фуражката на пощальона с потъмнялата й значка, празна кутия за храна и слънчеви очила, лежащи под дебел слой прах върху резервната гума.

Малката лопата сега щеше да му помогне да погребе шофьора.

Накрая, точно зад седалката на водача, под няколко тежки торби Гордън откри счупена китара. Едрокалибрен куршум бе пробил грифа. До китарата се намираше пожълтяла найлонова торба, пълна с изсушена трева, която издаваше силен мускусен аромат. Спомените на Гордън не бяха избледнели дотам, че да забрави мириса на марихуана.

Беше си представял пощальона като мъж на средна възраст, оплешивяващ и консервативен. Сега той му изглеждаше като него самия — жилав, брадясал, с отнесен израз на лицето. Сигурно бе неохипи — от поколението, което тъкмо започваше да се утвърждава, когато войната го помете, заедно с всичко друго, поколение, в което се таеше някакъв оптимизъм. Неохипи, умряло при опит за спасяване на щатската поща. Това изобщо не изненада Гордън. Имал бе приятели сред тях. Честни тора, може би малко странни.

Той настрои струните на китарата и за първи път през тази сутрин изпита вина.

Пощальонът дори не беше въоръжен! Спомни как някога бе чел, че по време на Гражданската война американските пощи в продължение на три години са действали през бойните линии. Сигурно този нещастник бе вярвал, че местните ще проявят уважение към традицията.

Америка след Хаоса не зачиташе традицията, а оцеляването. По време на скитанията си Гордън беше открил, че на някои места хората го посрещат с онова гостоприемство, което се е оказвало на странстващите актьори през средновековието. Другаде царуваха най-различни прояви на лудост. Дори в редките случаи, когато попадаше в приятелска обстановка, когато хората бяха свестни и приемаха добре чужденците, Гордън продължаваше пътя си. Винаги откриваше, че отново започва да мечтае за въртящи се колела и летящи в небето машини.

Наближаваше обед. Находките бяха достатъчни, за да увеличат шансовете му за оцеляване, без да се налага да се изправя срещу бандитите. Колкото по-бързо преминеше през прохода, толкова по-добре.

Точно сега нямаше нищо по-подходящо от някой поток далеч от района на разбойниците, където да налови пъстърва и да натъпче стомаха си.

Оставаше да изпълни последната си задача. Той вдигна лопатата.

„Гладен или не, дължиш му поне това.“

Огледа се за подходящо място.

4.

Гордън стисна направения от дъска и парче тенекия бутафорен меч и посочи с него към невидимия ординарец.

Гордън изправи рамене, вдигна меча и закрачи като Макбет към ориста си.

Извън светлините на лоените свещи той се извърна и хвърли поглед към публиката. Тя беше харесала предишните му представления. Но тази опростена версия на Макбет в солово изпълнение май не ги бе заинтригувала.

Веднага щом излезе обаче избухнаха бурни аплодисменти, подети от госпожа Адел Томпсън, водачът на групата. Възрастните засвиркаха и затропаха с крака. По-младите пляскаха с ръце, а юношите под двайсетгодишна възраст наблюдаваха внимателно по-големите от тях и повтаряха движенията на ръцете им, сякаш за първи път в живота си участваха в подобен ритуал.

Очевидно бяха харесали неговата съкратена версия на древната трагедия. Гордън въздъхна с облекчение. Честно казано, някои части бяха съкратени не толкова заради времето, колкото поради факта, че не си спомняше много добре оригинала. За последен път беше виждал екземпляр от пиесата преди десетина години, а и той бе полуизгорял.

Въпреки това финалната част на монолога му беше вярна. Никога не би могъл да забрави онова „Вий, ветре! Смей се, гибел!“

Широко усмихнат, Гордън се върна да се поклони на публиката. Сцената представляваше покрит с дъски гаражен лифт — останка от онова, което някога е било единствената бензиностанция в селцето Пайн Вю.

Гладът и самотата го бяха принудили да потърси гостоприемство в това планинско селце с оградени поля, заобиколено със здрави стени от дървени трупи. Рискът си заслужаваше. Местният съвет се бе съгласил в замяна на няколко представления да му даде храна и други припаси. Сега сделката изглеждаше уредена.

— Браво! Отлично! — госпожа Томпсън се беше изправила на първия ред и енергично ръкопляскаше. Слаба и белокоса, но все още жизнена и здрава, тя се обърна назад, за да подкани и останалите да изразят мнението си. Гордън махна с ръка и се поклони още по-дълбоко.

Естествено, представлението му си бе пълно недоносче. Но той сигурно беше единственият на стотици километри наоколо, поне повърхностно запознат с това изкуство. В Америка отново имаше „селяни“ и подобно на предшествениците си през средновековието, Гордън се бе научил да се стреми в представленията си към простота и разбираемост.

Той задържа последния си поклон, докато аплодисментите започнаха да стихват. После скочи от сцената и започна да смъква импровизирания си костюм. Беше поставил твърди правила — никакви бисове. Театърът бе неговата стока и той възнамеряваше да ги държи гладни за нея, докато не дойдеше време да си тръгне.

— Великолепно. Просто чудесно! — обърна се към него госпожа Томпсън, когато се присъедини към останалите, отдаващи дължимото на шведската маса до стената в дъното. По-големите от децата го наобиколиха и зазяпаха с възхищение.

В сравнение с повечето гладуващи села в района Пайн Вю направо просперираше. На някои места почти липсваше младо поколение поради разрушителните ефекти на Тригодишната зима върху децата. Но тук той забеляза юноши, млади хора и дори неколцина старци, които трябва да са били на средна възраст, когато се стовари Апокалипсисът.

„Сигурно са се борили за всеки един от своите.“ Подобно поведение беше рядко, но той го бе срещал на отделни места.

Навсякъде имаше следи от изминалите години. Лица, проядени от болести или с белези от изтощение и битки. Две жени и един мъж бяха с ампутирани крайници, а друг беше едноок и с перде върху оцелялото око.

Гордън бе свикнал с подобни неща. Поне повърхностно. Той приветливо кимна на домакинята си.

— Благодаря ви, госпожо Томпсън. Радвам се, че представлението ви хареса. Похвалните думи от такъв взискателен критик са истинско удоволствие за мен.

— Не, наистина говоря сериозно — настоя лидерката, сякаш Гордън проявяваше прекалена скромност. — От години не съм изживявала подобно нещо. От заключителния монолог на Макбет направо ме побиха тръпки! Как бих искала да го видя отново и по телевизията! Не знаех, че е толкова добър! Ами вдъхновяващата реч, която произнесохте преди това… Онази на Ейбрахам Линкълн… Знаете ли, отначало се опитахме да открием училище. Но не се получи. Трябваше ни всяка работна ръка, дори децата. Ала тази реч ме накара да се замисля, Имаме някои останали стари книги. Може би сега е моментът да опитаме отново.

Гордън учтиво кимна. И преди беше попадал на този синдром — най-добрият от всички начини, по които го бяха приемали. Но и най-тъжният. Подобни думи винаги го караха да се чувства като измамник. Понякога представленията му пораждаха големи и чисти идеи у някои от по-възрастните, помнещи доброто старо време… надежди, които — знаеше го от личен опит — винаги рухваха седмици или месеци след заминаването му.

Но семената на цивилизацията се нуждаеха от нещо повече от желание, училища и мечти, които да ги подхранват. Гордън често се чудеше дали верният символ, вярната идея би могла да свърши работа. Знаеше много добре, че неговите малки представления, макар и добре приети, не са ключът. Те можеха да дадат тласъка, но за кратко време. Не след дълго местният ентусиазъм изчезваше. Той не бе странстващ месия. Легендите, които предлагаше, не бяха храната, необходима за да се преодолее инерцията на тази мрачна епоха.

„Времето тече и не е далеч моментът, когато ще си иде и последният от старото поколение. Континентът ще се управлява от развилнели се племена. Вероятно след хиляда години всичко ще започне отначало. А дотогава…“

За щастие му беше спестено изслушването на тъжните и неосъществими планове на госпожа Томпсън. От тълпата се отдели дребна, жилава чернокожа жена с побеляващи коси, която приятелски, но здраво, хвана Гордън за ръката.

— Адел обърна се тя към лидерката, — господин Кранц не е слагал нищо в уста от обед. Мисля, че е по-добре да го нахраним, ако искаме да играе и утре вечер. Нали? Тя стисна дясната му ръка. Явно го смяташе за недохранен. Гордън не възрази — храната ухаеше превъзходно.

Госпожа Томпсън благосклонно погледна към жената.

— Разбира се, Патриша — отвърна тя. — По-късно ще поговорим за това, господин Кранц. След като госпожа Хаулет се погрижи за стомаха ви. — В нейната усмивка и в блясъка на очите й се забелязваше интелигентна ирония и Гордън откри, че мнението му за Адел Томпсън се променя. Определено не беше глупава.

Госпожа Хаулет го помъкна през тълпата. Той се усмихваше и кимаше на хората, които протягаха ръце да го докоснат. Следяха е широко отворени очи всяко негово движение.

„Явно гладът ме е направил по-добър актьор. Никога не са ме посрещали по този начин. Чудно ми е какво ли съм направил, че се чувстват така.“

Сред наблюдаващите го зад дългата маса имаше млада жена. Беше висока почти колкото госпожа Хаулет, с дълбоки бадемови очи. Гордън никога не бе виждал по-черна коса от нейната. На два пъти тя се обръщаше да потупа нежно по ръката дете, което с гримасите си се мъчеше да привлече вниманието на високия гост. Всеки път жената отново поглеждаше към Гордън и се усмихваше.

До нея стоеше висок млад мъж, който поглаждаше червеникавата си брада и поглеждаше особено Гордън. Очите му сякаш бяха пълни с отчаяно примирение. Гордън едва успя да забележи всичко това, когато госпожа Хаулет го избута пред красивата брюнетка.

— Аби — каза тя, — сложи от всичко по малко в чинията на господин Кранц. После той ще си реши какво да вземе за допълнително. Боровинковият пай е мое дело, господин Кранц.

Замаян, Гордън помоли за две парчета от пая. Беше му трудно да се съсредоточи и да бъде дипломатичен. От години не бе виждал подобно нещо. Ароматът го разсейваше и не можеше да обръща внимание на погледите и докосванията на хората.

Имаше голяма, печена на шиш, пълнена пуйка. Огромна димяща купа с варени картофи, печена с бира пастърма с моркови и лук. По-нататък на масата видя ябълков пай и отворен буркан със сушени ябълки. „Трябва да си изпрося малко от тях на тръгване.“

Без да обръща внимание на останалите вкуснотии, Гордън нетърпеливо посегна към чинията си. Аби продължаваше да го наблюдава.

Високият червенокос мъж внезапно се намръщи, започна да мърмори нещо неразбираемо, посегна и сграбчи с двете си ръце десницата на Гордън. Той се дръпна, но мълчаливият човек не го пусна, докато не отговори на ръкостискането му.

Мъжът промърмори нещо, но прекалено тихо, за да успее да го чуе, кимна и пусна ръката му. Наведе се, целуна бързо брюнетката и се отдалечи с наведена глава.

Гордън премигна. „Пропуснах ли нещо?“ Беше се случило нещо важно, а той изобщо не го бе забелязал.

— Това е Майкъл, мъжът на Аби — каза госпожа Хаулет. — Трябваше да отиде и да смени Едуард на кошарата. Но първо искаше да види представлението ви. Като малък така обичаше да гледа телевизионните пиеси…

Димът от чинията достигаше до Гордън и го караше да се чувства още по-гладен. Когато й благодари, Аби се изчерви и се усмихна. Госпожа Хаулет му предложи да седне върху куп стари автомобилни гуми.

По-късно ще разговаряте с Аби — продължи чернокожата жена. — А сега яжте. Добър апетит.

Нямаше нужда да му повтарят. Нахвърли се върху храната, а хората с любопитство го наблюдаваха. Госпожа Хаулет продължи да дърдори:

— Вкусно е, нали? Просто си яжте и не ни обръщайте внимание. После бих искала да ни разкажете как станахте пощаджия.

Гордън погледна към любопитните лица, надвесени над него. Опари се от един картоф и бързо отпи от бирата си.

— Аз просто пътувам — отговори той. — Няма много за разказване. Дрехите и чантата ги намерих. — Не му пукаше, че го зяпат и докосват. Нали го оставяха да се храни!

Госпожа Хаулет се втренчи в него за няколко мига. После отново започна, без да е в състояние да се удържи:

— Знаете ли, като бях малка, давахме на пощаджията мляко и сладки. А татко винаги му оставяше на парапета голяма чаша с уиски за Нова година. Той често ни казваше онова стихотворение, нали го знаете: „И в дъжд, и в сняг, и през опасности безброй…“

Гордън се задави. Закашля се и погледна към нея. Не искаше да знае какво цели възрастната жена.

— Пък нашият пощаджия ни пееше! — внезапно се обади тъмнокос гигант с побеляваща брада. Очите му сякаш се замъглиха при спомена. — В съботите, когато не бяхме на училище, понякога можехме да го чуем как идва още от цяла пресечка разстояние. Беше чернокож, много по-черен от госпожа Хаулет или Джим Хортън, дето стои ей там. Ама какъв глас имаше! Предполагам, че тъкмо така си беше намерил тая работа. Носеше ми от онези монети, дето се поръчват по пощата, тогава ги събирах. Звънеше на вратата да ми ги даде лично.

— Нашият само свиреше с уста — обади се жена на средна възраст с покрито с дълбоки бръчки лице. Гласът й звучеше леко разочаровано. — Но беше много добър. Веднъж се прибрах от работа и разбрах, че е спасил живота на един от съседите. Чул го да кашля и да се дави и му правил дишане уста в уста, докато дошла линейката.

Слушателите въздъхнаха като един, сякаш бяха чули за подвига на някакъв древен герой. Децата слушаха с широко отворени очи, а историите ставаха все по-вълнуващи и с все повече украшения. Една част от Гордън си казваше, че сигурно са се случвали. Но някои бяха твърде преувеличени, за да са истина.

— Разкажете ни как станахте пощаджия — докосна коляното му госпожа Хаулет.

Гордън отчаяно сви рамене.

— Просто намерих нещата му! — повтори с пълна уста той. Както го бяха наобиколили, почти изпитваше паника. Нямаше нищо лошо в това, че възрастните селяни си спомняха с умиление за хората, които навремето в най-добрия случай са смятали за държавни служители втора ръка. Явно свързваха тазвечершното му представление с почти актьорските изпълнения на кварталните пощальони в детството си. И в това нямаше нищо лошо. По дяволите, можеха да си мислят каквото си искат, стига да не прекъсват храненето му!

— О — спогледаха се някои от селяните и закимаха с разбиране, сякаш в отговора му имаше някакъв дълбок смисъл. Чу как повтарят думите му на стоящите по-далеч. — Намерил е нещата на пощаджията… следователно е станал…

Отговорът му сякаш ги успокои. Един по един те се пръснаха и се насочиха към масата. Малко по-късно Гордън осъзна колко важно събитие се е случило тук, зад капаците на прозорците и на светлината на лоените свещи, докато почти до пръсване се тъпчеше с великолепната храна.

5.

Кметът на Джилкрайст трябва да е бил много енергичен човек, щом бе убедил местния извънреден комитет да предложи подобна размяна. Макар нелогично и некоординирано, запасяваното представляваше един от основните фактори за Колапса. Гордън с удивление научи, ще по онова време, през първите две години на Хаоса, все още е имало здравомислещи хора.

Разтърка очи. Четенето на светлината на двете домашни свещи беше трудно. Открил бе, че не може да заспи върху мекия дюшек. Но проклет да е, ако заспи на пода след толкова много години мечти за точно такова легло в точно такава стая!

Малко преди това му бе прилошало. Цялата онази храна и домашна бира му бяха завъртели главата. Смътно си спомняше няколкото часа от празненството, докато накрая се довлече до приготвената за него стая.

На нощното му шкафче имаше четка за зъби и метална вана, пълна с гореща вода.

И сапун! В банята стомахът му се успокои и по тялото му премина топлина:

Гордън се усмихна като видя, че пощенската му униформа е изпрана и изгладена. Беше оставена на един от столовете. Скъсаните места, които той грубо бе закърпил, сега бяха грижливо зашити.

Не можеше да вини жителите на селцето, че не са изпълнили единственото му останало желание… нещо, без което бе изкарал толкова време, че почти не мислеше за него. Стига. Това място беше почти рай.

Докато лежеше завит със старите, но чисти чаршафи и чакаше да му се приспи, Гордън четеше част от кореспонденцията между двама отдавна мъртви мъже.

Кметът на Джилкрайст продължаваше:

Остави писмото настрана.

Значи и тук е станало същото. Клишето „последна сламка“ се отнасяше за онази напаст „оцеленците“ — особено за последователите на Нейтън Холн, първосвещеникът на войнствената анархия.

Едно от задълженията на Гордън в опълчението бе да прочиства някои от онези малки шайки израснали в града главорези. Броят на укрепените пещери и колиби, които неговият взвод беше открил в прериите и по островчетата в езерата, бе невероятен… всички те бяха направени под въздействието на параноята през трудните десетилетия преди войната.

„Цялата ирония е в това, че нещата вървяха на оправяне. Депресията беше отминала. Хората отново имаха работа. Като изключим неколцината луди, изглеждаше, че за Америка и света настъпват нови дни.

Само дето забравихме на какво са способни неколцина луди, и в Америка, и по света.“

Разбира се, когато настъпи Колапсът, скъпоценните малки крепости на оцеленците не останаха задълго в ръцете им. През първите месеци повечето от малките бастиони многократно сменяха собствениците си — бяха прекалено примамлива цел. Навсякъде бушуваха битки, докато накрая бяха унищожени всички слънчеви батерии, вятърни мелници и складове за лекарства, последните заради постоянното търсене на силни опиати.

Накрая оцеляха само онези ферми и села, които притежаваха необходимото съчетание от безпощадност, сплотеност и здрав разум. А след като взводовете на националната гвардия измряха по постовете си или се превърнаха в скитащи шайки оцеленци, успяха да оживеят само малка част добре въоръжени и екипирани отшелници.

Гордън отново хвърли поглед към пощенското клеймо. „Близо две години след края на войната — поклати глава той. — Никога не съм чувал някой да издържи толкова дълго.“

Мисълта му причиняваше тъпа болка. Просто не можеше да си представи какво е трябвало да направят, за да избягнат тези шестнайсет години.

Разнесе се слаб шум. Гордън вдигна поглед и се запита дали не му се е сторило. След малко чу някой да чука по вратата на стаята, този път малко по-силно.

— Влез — извика той. Вратата се отвори наполовина. През процепа плахо се усмихваше Аби, дребното момиче със смътно ориенталски черти. Гордън сгъна писмото и го пъхна обратно в плика. Усмихна се.

— Здравей, Аби. Какво има?

— Аз… дойдох да попитам дали имате нужда от още нещо — малко припряно отговори тя. — Доволен ли сте от банята?

— Че как иначе! — въздъхна Гордън. Усети се, че отново започва да говори с шотландския акцент на Макдъф. — Разбира се. И особено от четката за зъби. Същински дар Божи.

— Споменахте, че сте изгубили вашата — сведе очи към пода тя. — Казах им, че в склада имаме поне пет-шест неупотребявани. Радвам се, че сте останали доволен.

— Значи идеята е била твоя? — поклони се той. — В такъв случай наистина съм ти задължен.

Аби вдигна поглед и се усмихна.

— Писмо ли четяхте? Може ли да го видя? Никога досега не съм виждала писмо.

— О, та ти не си чак толкова млада! — засмя се Гордън. — Ами преди войната?

Аби се изчерви от смеха му.

— Когато започна всичко, бях едва четиригодишна. Беше толкова страшно, че… наистина не си спомням много отпреди това.

Гордън примигна. Наистина ли бе минало толкова време? Да. Шестнайсет години наистина бяха дълъг срок. Достатъчен, за да може една красива млада жена да не познава нищо друго, освен тази мрачна епоха.

„Невероятно“, помисли си той.

— Добре тогава. — Гордън придърпа стола до леглото си. Тя се усмихна, пристъпи напред и седна до него. Той бръкна в чантата и измъкна друг пожълтял плик. Внимателно разгъна писмото и й го подаде.

Аби го загледа с такова внимание, сякаш го четеше. Съсредоточи се и веждите й почти се събраха на челото й. Но накрая му го върна.

— Не мога да го разчета много добре. Искам да кажа, мога да чета надписите върху сандъци и стоки. Но нямам много опит с ръкописи и… изречения.

Гласът й се понижи. Звучеше засрамено, но без страх, доверчиво, сякаш говореше пред изповедник.

— Няма значение — усмихна се той. Ще ти кажа за какво става дума.

Вдигна писмото към светлината. Аби седна на ръба на леглото до него и впи поглед в страниците.

— Писал го е някой си Джон Бригс от Форт Рок, щата Орегон, до бившия си работодател в Кламат Фолс… Ако се съди по емблемата, този Бригс е бил пенсиониран дърводелец или стругар, или нещо подобно. Хм-м. — Гордън се съсредоточи върху нечетливия почерк. — Явно господин Бригс е бил доста приятен човек. Тук той предлага на бившия си шеф да прибере децата му, докато опасността премине. Освен това казва, че имал собствена малка работилница и много стока. Иска да знае дали шефът му желае да поръча някакви части, особено дефицитни стоки…

Гордън заекна. Беше се увлякъл в изпълнението си и едва сега забеляза, че на леглото му е седнала прекрасна млада жена. Тежестта й върху дюшека бе наклонила тялото му към нейното. Прочисти гърло и продължи да преглежда писмото.

— Бригс споменава нещо за електроснабдяването във Форт Рок… Нямало телефони, но колкото и да е странно, той все още бил в състояние да поддържа връзка с Юджийн по компютърната мрежа…

Аби погледна към него. Очевидно голяма част от прочетеното й звучеше като на чужд език. Думи като „работилница“ и „компютърна мрежа“ сигурно й приличаха на магически заклинания.

— А защо не сте ни донесли някакви писма в Пайн Вю? — внезапно попита тя.

Гордън примигна. Момичето не бе глупаво. Но защо тогава беше разбрало напълно погрешно всичко, което им каза при пристигането си и по-късно по време на празненството? Тя все още го смяташе за пощаджия, както очевидно си мислеха и почти всички останали в това малко селище.

От кого да получат поща?

Аби сигурно не разбираше, че писмата, които носеше в чантата си, са пратени преди много години от мъртви мъже и жени до други мъртви мъже и жени, а той ги носеше поради… поради свои лични причини.

Спонтанно родилият се в Пайн Вю мит потисна Гордън. Още един признак за израждането на цивилизовани хора, много от които някога бяха завършили гимназии или дори колежи. Реши да й каже истината колкото може по-брутално и прямо, за да пресече веднъж завинаги тази фантазия. Той си пое дъх.

— Няма писма, защото…

Млъкна. Отново забеляза нейната близост, уханието и нежната заобленост на тялото й. Както и доверчивостта й.

Въздъхна и отклони поглед.

— Няма писма, защото… защото идвам от Айдахо, а там никой не е чувал за Пайн Вю. Оттук продължавам за крайбрежието. Там сигурно са останали някои градове. Може би…

— Може би някой там ще ни пише, ако му пратим писмо! — Очите на Аби заблестяха. — И като се връщате обратно към Айдахо, ще ни донесете техните писма! И може би ще ни изнесете още някое представление като тази вечер, а ние ще ви нагостим с бира и пай! — Тя леко подскочи на ръба на леглото. — Но тогава ще мога да чета по-добре, обещавам!

Гордън поклати глава и се усмихна. Нямаше право да разбива такива мечти.

— Може би, Аби. Може би. Но знаеш ли, това може да стане и по-скоро. Госпожа Томпсън каза, че ще предложи на съвета да ми позволи да остана. Предполагам, че официално ще бъда учител, въпреки че ще ми се наложи да се докажа като добър ловец и фермер като всички останали. Мога да давам уроци по стрелба…

Той млъкна. Аби изненадано го беше зяпнала. Тя енергично поклати глава.

— Но вие не сте ли чули? Те гласуваха, докато бяхте в банята. Госпожа Томпсън би трябвало да се засрами, дето се е опитала да ви подкупи по този начин, след като имате толкова важна работа!

Гордън се наведе напред. Не вярваше на ушите си.

— Какво каза? — Надяваше се да остане в Пай Вю, поне докато мине зимата, а може би и за година-две. Кой знае? Може би скиталчеството му щеше да приключи и най-после да си намери дом.

Отърси се от мечтите и се опита да потисне гнева си. Всичките му надежди да се превърнат в нищо само заради глупавите им детински измишльотини!

Аби забеляза вълнението му и побърза да продължи:

— Разбира се, това не беше главната причина. За вас няма жена. И после… — гласът й стана по-тих. — После госпожа Хаулет спомена, че може би ще помогнете на мен и Майкъл най-после да си родим дете…

Гордън замига.

— Хм — рече той и това напълно изразяваше съдържанието на ума му.

— Опитваме се вече пет години — обясни тя. — Наистина искаме деца. Но господин Хортън мисли, че Майкъл не може, защото изкарал „много тежка заушка“, когато бил на дванайсет. Спомняте си много тежките заушки, нали?

Гордън кимна. Спомни си за умрелите си приятели. Последвалият стерилитет пораждаше необичайни обществени отношения навсякъде, откъдето беше минавал.

И все пак…

Аби бързо продължи:

— Освен това може да се появят проблеми, ако помолим някой от тукашните мъже да… да стане родител.

Искам да кажа, че когато живееш заедно с другите, трябва да гледаш на мъжете, които не са твои съпрузи, сякаш не са истински „мъже“… поне не по оня начин. А… а и не мисля, че би ми харесало. Тя се изчерви. Освен това ще ви кажа нещо, ако обещаете да го пазите в тайна. Не мисля, че някой от нашите мъже може да даде на Майкъл сина, който заслужава. Знаете ли, той е много умен. Той е единственият от младите, който наистина може да чете…

Гордън трудно следваше тази странна логика. Част от него безстрастно отбеляза, че всичко това е заплетен и хитър начин за адаптиране на племето към сложен социален проблем. Тази част реши, че той последният интелектуалец от Двайсети век — е малко пиян. В същото време останалата част от него започна да разбира какво иска да каже Аби.

— Вие сте различен — усмихна му се тя. — Искам да кажа, дори Майкъл веднага забеляза това. Не умира от щастие, но си мисли, че това ще се случва веднъж годишно и някак си ще го преживее. Предпочита го пред това изобщо да няма деца.

Гордън прочисти гърлото си.

— Сигурна ли си, че смята така?

— Разбира се. Защо според вас госпожа Хаулет ни представи по този начин? Искаше да стане ясно, без да се налага да го изрича. На госпожа Томпсън не й харесва много, но мисля, че това е, защото й се иска да останете.

Устата на Гордън пресъхна.

— А ти на какво мнение си?

Отговорът бе изписан на лицето й. Погледна го така, сякаш беше някакъв пророк или поне герой от рицарски роман.

— За мен ще е голяма чест да се съгласите — отвърна тя тихо и сведе поглед.

— И ще можеш да мислиш за мен като за мъж? По „оня начин“?

Аби се усмихна. Наведе се напред и устните им се сляха.

Спряха за момент, докато тя се освободи от дрехите си, а Гордън се обърна да духне свещите върху шкафчето. До тях лежеше униформената фуражка. Значката й хвърляше отблясъци. Конникът с издутите дисаги от двете страни на седлото сякаш препускаше в галоп.

„Задължен съм ви за това, господин пощальон.“

Усети до себе си гладката кожа на Аби. Ръката й се плъзна върху неговата, докато той дълбоко си пое дъх и духна свещите.

6.

През следващите десет дни животът на Гордън потече в друго русло. Сякаш за да навакса умората от последните шест месеца път, сутрин спеше до късно и когато се събуждаше, откриваше, че Аби си е отишла като сън.

И все пак, когато се протягаше и отваряше очи, усещаше топлината и уханието на тялото и. Слънчевите лъчи, които струяха през прозореца му, го изпълваха с пролетни чувства, сякаш изобщо не беше есен.

До обяд я виждаше рядко. Помагаше на останалите цепеше дърва или копаеше основите на новата плевня. Когато повечето от жителите на селото се събираха на общата трапеза за обед, Аби се връщаше от своите задачи. Но тя прекарваше обяда с по-малките деца и заместваше възпитателя им — Старият, еднокрак господин Лоутс.

Младата жена хвърляше бегъл поглед към Гордън, но кратката й усмивка му бе достатъчна. Знаеше, че това ще продължи само няколко дни и все пак тези усмивки го караха да чувства, че всичко е истина, а не поредният сън.

През следобедите заседаваше заедно с госпожа Томпсън и останалите старейшини помагаше при правенето на опис на книгите и в други отдавна загърбени неща. А през свободното си време даваше уроци по четене и стрелба с лък.

Един ден с госпожа Томпсън обмениха опит по оказване на първа помощ на ранен от „тигър“, както местните наричаха новия звяр, произлязъл от пумата и избягалите от зоопарковете по време на следвоенния хаос леопарди. Ловецът се натъкнал на животното с плячката му, но за щастие се отървал само с едно ухапване и успял да избяга. Гордън и госпожа Томпсън бяха сигурни, че раната ще заздравее.

Вечер всички се събираха в големия гараж и Гордън преразказваше Марк Твен, Сейлс и Кийлър. Приканваше ги да пеят стари кънтри песни, с умиление да си спомнят рекламните куплети и да играят на „Спомняте ли си, когато“. После идваше време за представление.

Облечен в парцали и станиол, той играеше Джон Пол Джоунс2, провъзгласяващ бунта от палубата на кораба си. Беше Антън Пърсеверъл, изследващ заедно с побъркания си робот опасностите на далечни светове и предела на собствените си възможности. Бе и доктор Хъдсън, преживял ужасите на Кенийския конфликт, за да лекува жертвите на биологическата война.

Отначало се чувстваше нелепо в импровизирания костюм. Не му беше лесно да марширува по сцената, да размахва ръце и да крещи полузабравени или измислени на момента фрази. Никога не бе обичал актьорската игра като професия, дори преди войната.

Но именно тя му беше помогнала да прекоси половината континент, а и той бе добър. Усещаше възхитените погледи на своята публика, жаждата й за чудо, за нещо различно от монотонното ежедневие. Нейното въодушевление му даваше сили. Болни и съсипани, притиснати от тежките грижи и борба за оцеляване, зрителите му вдигаха поглед, а в замъглените им очи се събуждаше нещо ново — споменът и надеждата.

С ролите си Гордън им връщаше част от изгубената романтика. А в края на представленията той също поне за малко забравяше настоящето.

Всяка нощ Аби идваше при него. Сядаше на ръба на леглото и говореше за живота си, за съселяните, за децата, за Майкъл. Носеше му книги и го молеше да й ги преразказва, разпитваше го за младостта му, за студентския живот в чудните времена преди Безнадеждната война.

След това се усмихваше, махаше прашните книги и се пъхаше до него под завивките, а той се обръщаше и гасеше свещта.

На десетата сутрин тя не се измъкна тихо призори. Вместо това го събуди с целувка.

— М-м, добро утро — каза той и протегна ръце към нея, но Аби се отдръпна. Вдигна дрехите си и докосна корема му с гърди.

— Трябваше да те оставя да спиш — каза му тя. Роклята й беше смачкана на топка в ръцете й. — Но искам да те питам нещо.

— Какво? — Гордън се надигна и се облегна на възглавницата.

— Днес заминаваш, нали? — попита тя.

— Да — сериозно кимна той. — Може би така е най-добре. Бих искал да остана. Но тъй като не мога, май е по-добре отново да поема на запад.

— Зная. — Аби също бе сериозна. — Никой не иска да тръгваш. Но… добре, днес вечерта отивам при Майкъл на кошарата. Страшно ми липсва. — Тя го докосна по бузата. — Това не те притеснява, нали? Искам да кажа, тук с теб беше чудесно, но той ми е съпруг и…

Гордън се усмихна и взе ръката й в своята. За негова изненада, чувствата му бяха доста смесени. Изпитваше към Майкъл повече завист, отколкото ревност. Желанието да имат деца и очевидната им любов един към друг правеха ситуацията напълно ясна. Трябваше да се разделят. Надяваше се да им е помогнал. Независимо от техните фантазии, едва ли щеше да му се случи да дойде отново тук.

— Имам нещо за теб. — Аби се наведе и измъкна изпод леглото малък сребрист предмет с верижка й хартиен пакет. — Това е свирка. Госпожа Хаулет каза, че трябвало да имаш свирка. Окачи я на шията му и я нагласи, докато остана доволна от резултата. После взе малкия пакет. Освен това тя ми помогна да напиша това писмо. Намерих няколко марки в едно чекмедже в бензиностанцията, но не се залепваха. Затова нося пари. Тук са четиринайсет долара. Ще стигнат ли?

Подаде му малка пачка избелели банкноти.

Той не можа да сдържи усмивката си. Предишния ден при него бяха идвали още петима-шестима. Бе приел техните писма и пари с колкото може по-сериозна физиономия. Можеше да използва момента и да иска от тях нещо по-полезно, но селото вече го бе снабдило с провизии за цял месец и с двайсет стрели за лъка му. Нямаше нито нужда, нито желание да иска още нещо.

Някои от по-старите имаха роднини в Юджийн, Портланд или в другите градчета в долината на Уиламит. Бе му по път и затова взе писмата. Неколцина ги бяха адресирали до Оукридж и Блу Ривър. Тях пъхна най-дълбоко в чантата си. Останалите спокойно можеше да изхвърли, но все пак отстъпи в името на всичко, което бяха направили за него.

Гордън делово отдели няколко от неизползваемите банкноти и й върна останалите.

— И на кого пишеш? — попита той и взе писмото. Чувстваше се като Дядо Коледа и това го забавляваше.

— До университета в Юджийн. Пращам им цял куп въпроси дали пак приемат нови студенти? Приемат ли женени студенти? — Аби се изчерви. — Зная, че трябва здравата да наблегна на четенето, за да се подготвя достатъчно добре. И че те сигурно не са се оправили дотолкова, че да приемат нови студенти. Но Майкъл е много умен… и може би след време ще ни пишат, че нещата започват да се оправят.

— Дотогава… — Гордън поклати глава.

— Дотогава със сигурност ще се науча да чета — кимна Аби. — Госпожа Томпсън обеща да ми помага. Съпругът й се съгласи да отвори училище през зимата. Ще помагам на децата. Надявам се да стана учителка. Мислиш ли, че е глупаво?

Гордън отново поклати глава. Смяташе, че вече нищо не може да го изненада, но се оказа, че не е така. Въпреки напълно обърканата представа на Аби за света, нейната надежда го трогна. Хвана се, че и той мечтае заедно с нея. А в мечтите няма нищо лошо, нали?

— Всъщност — доверително продължи Аби, като мачкаше роклята си, една от причините да напиша писмото е, че искам да имам… някой, с когото да кореспондирам. Това е думата, нали? Надявам се някой от Юджийн да ми отговори. Така и ние ще получаваме писма. Страшно искам да получавам писма. Освен това — сведе поглед тя, — така ще имаш още един повод да дойдеш пак тук след година… освен че сигурно ще искаш да видиш бебето.

Вдигна поглед и се намръщи.

— Взех идеята от твоето представление на Шерлок Холмс! Това са „скрити подбуди“, нали така?

Беше толкова искрена, така убедена в правотата си, че Гордън изпита силен, почти болезнен прилив на нежност. Очите му се напълниха със сълзи, докато я прегръщаше. Притискаше я силно в обятията си и леко я люлееше, затворил очи пред реалността, вдишвайки наред със сладкия аромат на тялото й оптимизма и надеждата, за които смяташе, че са напуснали този свят.

7.

— Е, аз съм дотук. — Госпожа Томпсън стисна ръката на Гордън. — Оттук нататък пътят трябва да е безопасен чак до езерото Дейвис. Последните от старите самотници оцеленци се затриха един друг преди няколко години, въпреки че на твое място бих внимавала.

Въздухът беше леден. Есента бе настъпила. Гордън вдигна ципа на якето си и се зае да оправя чантата си, когато изправената възрастна жена му подаде стара пътна карта.

— Помолих Джими Хортън да отбележи местата, където има заселници. Не бих искала да си имам вземане-даване с тях, но на теб ще ти се наложи. Повечето са подозрителни и предпочитат първо да стрелят, а после да говорят. Известно време търгувахме с най-близките до нас.

Той кимна. Внимателно сгъна картата и я пъхна в чантата. Чувстваше се отпочинал и готов. Напускаше Пайн Вю със съжаление, сякаш си тръгваше от рая. Но вече се бе примирил и всъщност изпитваше все по-силно желание да замине, да види какво става в останалите части на Орегон.

През годините, откакто напусна опустошената Минесота, беше попадал на много по-ясни признаци на упадък. Но тук нещата бяха различни. Някога това беше преуспяващ щат с децентрализирана лека промишленост, богати ферми и висока култура. А може би просто се влияеше от невинността на Аби. Но ако погледнеше логично, долината на Уиламит би трябвало да е мястото, където да търси цивилизация. Ако такава изобщо съществуваше някъде.

Отново подаде ръка на възрастната жена.

— Госпожо Томпсън, не зная дали някога ще мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен.

Тя поклати глава. Лицето й беше тъмно и покрито с бръчки. Гордън бе убеден, че е много над петдесетте, както сама твърдеше.

— Не, Гордън, ти плати своето. Иска ми се да можеше да останеш и да помогнеш в училището. Но сега разбирам, че май няма да е чак толкова трудно да се справим и сами.

Госпожа Томпсън се загледа някъде напред.

— Знаеш ли, откакто през последните години започна да се появява дивеч и реколтата потръгна, живеем като зашеметени. Сам можеш да си представиш какви ужасни неща са станали, след като група възрастни хора, които навремето са работели, чели са списания и дори са си плащали данъците, посрещат един беден и дрипав пътуващ актьор, сякаш е някакво чудо. — Жената отново го погледна. — Даже Джим Хортън ти даде няколко писма, нали?

Гордън усети, че лицето му пламва. За момент дори не можеше да я погледне в очите. После изведнъж избухна в смях. Избърса очи с чувство на облекчение, сякаш от плещите му се беше смъкнало бреме.

Госпожа Томпсън също се смееше.

— О, това беше безобидно. И нещо повече, според мен ти послужи като… как беше онова автомобилно приспособление… като катализатор. Знаеш ли, през свободното си време децата вече изследват развалините на километри наоколо и ми носят всички книги, които намират. Посещаването на училището направо ще бъде въпрос на чест. Представяш ли си, да ги накажеш, като ги изгониш от час! Мисля, че двамата с Боби ще се справим.

— Желая ви успех, госпожо Томпсън искрено отговори Гордън. — Господи, би било прекрасно да видиш светлина някъде из цялата тази пустош.

— Вярно, синко. Би било истинско блаженство.

Госпожа Томпсън въздъхна.

— Изчакай една година, но се върни. Ти си внимателен… отнасяш се добре с хората. И си дискретен за някои неща, като историята с Аби и Майкъл. — Тя се намръщи за миг. — Струва ми се, че знам какво е станало, но май е за добро. Както и да е, винаги си добре дошъл при нас.

Госпожа Томпсън се обърна, направи няколко крачки и спря. Отново се завъртя към Гордън и го погледна. За момент на лицето й се четеше смесено чувство на неудобство и любопитство.

— Ти всъщност не си истински пощальон, нали? — внезапно попита тя.

Гордън се усмихна и надяна фуражката с блестящата значка.

— Ако се върна с писма, ще знаете със сигурност.

Тя отривисто кимна и продължи по разнебитения асфалтов път. Гордън я гледаше, докато изчезна зад завоя, след това се обърна на запад, към дългия си път към Тихия океан.

8.

Барикадите отдавна бяха безлюдни. Оставена на произвола на времето, преградната стена на шосе 58 в източния край на Оукридж се бе превърнала в куп бетонни парчета и разкъсана ръждясваща стомана. Самият град пустееше. Личеше си, че поне тази част от него е напусната преди много време.

Гордън погледна надолу по главната улица, сякаш четеше историята й. Тук се бяха водили две-три битки. В центъра на най-големите разрушения се издигаше фасада с килнат на една страна надпис „Център за спешна медицинска помощ“.

От горния етаж на близкия хотел три оцелели прозореца отразяваха сутрешните лъчи.

Не че очакваше нещо по-различно, но спомените от Пайн Вю го караха дълбоко в себе си да се надява, че ще открие повече оцелели кътчета, особено сега, когато се намираше в плодородната долина на Уиламит. Ако не жив град, Оукридж можеше поне да покаже други признаци, които да подхранят оптимизма му. Например, опит за мелиорация. Ако в Орегон имаше индустриална цивилизация, градчета като това би трябвало да продължат да съществуват.

Но само двайсетина метра по-нататък видя останките на бензиностанция. Голям шкаф за инструменти лежеше преобърнат настрани, а ключовете, клещите и резервните части бяха разпилени по покрития с масло под. На една от стените все още висяха неупотребявани гуми.

От това Гордън реши, че се е случило възможно най-лошото. Нещата, необходими за оцеляването на една машинна цивилизация, се търкаляха по земята и никой не ги беше докоснал… Което означаваше, че никъде наоколо не съществува технологично общество. От друга страна можеше да се поразрови и да открие из развалините нещо, което да му свърши работа.

„Е — въздъхна той, — вече ми се е случвало да го правя.“

Макар и преобърнали развалините на Бойзи3, търсачите преди него бяха пропуснали малко съкровище от консерви в склада зад един магазин за обувки… непокътнат склад на някой оцеленец. През годините си беше изработил собствен метод за търсене.

Гордън се спусна към гората и навлезе в храсталаците. Нарочно сменяше посоката, за да обърка евентуалните си преследвачи. На едно място, откъдето се виждаха три различни ориентира, той смъкна раницата си и я скри под близкия кедър. Свали и тъмнокафявото си кожено яке, постави го върху раницата и покри багажа си с клони.

Би направил всичко възможно да избегне евентуален конфликт с подозрителните местни жители, но само глупак би тръгнал без оръжие. В ситуация като тази можеше да се стигне до два вида сражения. За първия по-добра работа би свършил безшумният лък. В другия случай можеше да се наложи да изразходва част от безценните си патрони. Гордън провери револвера и го върна обратно в кобура. В ръката си носеше лъка и една платнена торба.

В първите няколко къщи в покрайнините грабителите по-скоро бяха вилнели, отколкото да се отдадат на внимателно търсене. Често развалините по тези места обезкуражаваха дошлите по-късно и в тях оставаха някои полезни неща. Неведнъж се бе убеждавал в това.

Но и след четвъртата къща теорията на Гордън не се беше потвърдила по особено блестящ начин. В торбата му имаше чифт почти изгнили ботуши, лупа и две макари конец. Бе претърсил всички обичайни и необичайни места за съхраняване на запаси, но не откри никаква храна.

Припасите му от Пайн Вю не бяха свършили, но бе изял повече, отколкото му се искаше. Станал бе по-точен с лъка и преди няколко дена успя да улучи малка пуйка. Така че, ако не му провървеше в търсенето, можеше да се наложи за известно време да напусне долината и да си устрои зимен ловен лагер.

Онова, което искаше истински, беше място като Пайн Вю. Но напоследък съдбата и без това проявяваше към него достатъчно благосклонност. А прекаленият късмет го правеше подозрителен.

Продължи към петата къща.

В останките от онова, което навремето е било двуетажен дом на преуспяващ лекар, се издигаше грамадно, покрито с балдахин легло. Подобно на останалата част от къщата, спалнята бе почти напълно обрана, с изключение на мебелите. Въпреки това Гордън приклекна над тежкия килим и предположи, че е намерил нещо, което посетителите преди него са пропуснали.

Големият овален килим не беше на мястото си. Леглото го настъпваше, но само с десните си два крака. Лявата половина се опираше направо в дървения под. Или собственикът е бил небрежен, Когато е поставял килима, или…

Гордън остави торбата си и хвана края на килима.

„Ух. Доста е тежък.“

Започна да го навива към леглото.

Да! В пода имаше тънък квадратен процеп. Кракът на леглото попадаше точно в една от Двете месингови халки на капака. Вход към мазе.

Силно натисна подпората на балдахина. Кракът на леглото се повдигна и падна обратно с трясък. Гордън натисна още два пъти и при всеки опит ехото гръмко отекваше из цялата къща.

На четвъртия опит подпората се счупи надве. Гордън едва успя да се отдръпне, за да не бъде набучен на острия кол и падна върху дюшека. Балдахинът го последва. Той изруга, докато се бореше със задушаващото го покривало и силно кихаше във вдигналия се облак прах.

Най-после дойде на себе си и успя да се измъкне от останките на древната мухлясала тъкан. Излезе със залитане от стаята, като продължаваше да кашля и киха. Пристъпът бавно отминаваше. Вкопчи се в перилата на стълбата, сгърчен в онова мъчително, близко до оргазъм състояние, в което изпадаше преди да кихне с всички сили. Ушите му бучаха, имаше чувството, че чува гласове.

„Следващия път сигурно ще чуеш църковни камбани“, каза си той.

Най-после дойде ред на последното гръмко „А-а-а-а-пчхи!“ Влезе отново в стаята, като търкаше очи. Капакът беше достъпен, покрит с дебел слой прах. Гордън го задърпа нагоре. Накрая със силно скърцане той се отвори.

Отново му се стори, че чува някакъв звук, но този път извън къщата. Ала когато спря и се заслуша, не чу нищо. Нетърпеливо приклекна, разкъса паяжините и слезе долу.

Вътре имаше голяма метална кутия. Огледа се наоколо с надежда да открие още нещо. В края на краищата, нещата, които един лекар отпреди войната би скрил в метално сандъче — пари и документи, — нямаше да му свършат толкова добра работа, колкото запас консерви. Но нямаше нищо друго. Пуфтейки, Гордън нарами кутията.

„Добре. Тежка е. Дано само не е пълна със злато или някакъв подобен боклук.“ Пантите и катинарът бяха ръждясали. Той вдигна ножа си, за да разбие катинара с дръжката. И внезапно замръзна на място.

Сега вече не грешеше. Гласовете бяха близо, прекалени близо.

— Май се чу от оная къща! — обади се някой откъм обраслата градина. Изсъхналите листа зашумоляха под нечии крака. После стъпките се чуха на верандата.

Гордън прибра ножа в канията и грабна багажа си. Остави кутията до леглото и забърза към стълбата.

Не бе въодушевен от възможността да се сблъска с другите. В Бойзи и в другите развалини в планинския район си имаше установени правила — всеки можеше да опита късмета си и въпреки че групите или самотните търсачи бяха предпазливи, рядко се обираха помежду си. Само едно нещо беше в състояние да ги накара да се обединят — слухът, че някой някъде се е натъкнал на холнист. В останалите случаи гледаха да не се пречкат помежду си.

На други места обаче подобни правила не съществуваха и територията се пазеше с оръжие. Може би бе попаднал точно на такъв клан. Във всеки случай щеше да е най-добре да се измъкне колкото може по-бързо.

„И все пак… Той хвърли жаден поглед към кутията. — Мамка му, та това си е мое!“

Тропотът на ботушите се чуваше съвсем наблизо. Вече беше прекалено късно да се опитва да затвори капака или да скрие тежката си находка. Гордън тихо изруга и забърза колкото може по-безшумно нагоре.

Горният етаж бе с двойно скосен таван. Вече беше претърсил ненужните вехтории. Сега искаше само да намери къде да се скрие. Гордън се придържаше до стените — опасяваше се дървеният под да не заскърца под краката му. Избра една подпора в съседство до малък триъгълен прозорец и остави зад нея торбата и колчана си. След това бързо опъна лъка.

Дали ще претърсят къщата? Тогава сандъчето със сигурност щеше да привлече вниманието им.

В такъв случай дали щяха да го приемат като откуп и да му оставят част от съдържанието? Знаеше, че подобни неща се случват на места, където все още действаше някаква примитивна форма на чест.

Държеше на прицел всеки, който се качеше горе, макар че предимството му изглеждаше съмнително — все пак бе притиснат в дървена къща. А местните със сигурност бяха запазили изкуството да добиват огън.

Сега можеха да се различат стъпките на поне трима души. Те бързо се изкачваха по стълбите. Когато всички биха на втория етаж, някой извика:

— Ей, Карл! Глей тука!

— К’во? Пак ли сгащи некви хлапета да си играят на чичо док… дявол да го вземе!

Нещо силно тупна на пода. Последва го звук от удар на метал в метал.

— Дявол да го вземе!

Гордън поклати глава. Явно Карл имаше ограничен, но изразителен речник.

Чуха се звуци от влачене, придружени от радостни възклицания. Накрая и третият се обади на висок глас:

— Много гот от страна на онуй приятелче, дето е изровило това. Май требе да му благодарим. Немаше да е зле да го видим, та да не го застреляме, ако го срещнем пак.

Гордън не се хвана на въдицата. Чакаше.

— Е, поне заслужава предупреждение — първият глас звучеше още по-силно. — Тука в Оукридж първо стреляме. По-добре да се чупи, преди да сме му направили дупка, по-голема от празната чутура на некой оцеленец.

Гордън кимна, приемайки предупреждението за чиста монета.

Стъпките започнаха да се отдалечават. Прозвучаха надолу по стълбите, после на първия етаж и накрая заглъхнаха.

От прозореца видя от къщата да излизат трима мъже и да се отправят към горичката. Носеха пушки и пълни торби. Когато изчезнаха между дърветата, той се хвърли към другия прозорец, но не забеляза движение. Никой не ги прикриваше от другата страна.

Бе чул стъпките на трима души. Сигурен беше. Три гласа. Нямаше голяма вероятност някой да е останал самичък в храстите. Въпреки това Гордън бе крайно предпазлив на излизане. Остави до отворения капак на тавана лъка, торбата и колчана и запълзя, докато главата и раменете му не се подадоха навън. Извади револвера и рязко изскочи напред. Кръвта нахлу в главата му. Беше готов да прати и шестте куршума по всичко, което се движи.

Нищо. В коридора на втория етаж нямаше никой.

Вдигна торбата си, без да откъсва поглед от дъното на коридора и я пусна, да падне с трясък на пода.

Пак нищо.

Прибра нещата си и се запромъква приведен напред. Бързо се прокрадна в спалнята.

Сандъчето лежеше отворено и празно до леглото, а до него се търкаляше смачкана хартия. Както бе предположил, откри разни любопитни неща като борсови акции, колекция от марки и документи за къщата.

Но имаше и нещо друго.

Върху скъсана картонена кутия бяха нарисувани двама ухилени ловци с пушки. Гордън погледна оръжието на картинката и задавено изстена. Без съмнение е имало и кутии с патрони.

„Мръсни крадци!“

Но останалият боклук почти го подлуди. „Аспирин с кодеин“, „Еритромицин“, „Мегавитамин комплекс“, „Морфин“… Опаковките и кутийките бяха захвърлени, но съдържанието липсваше.

Грижливо пазени… разменяни… тези неща можеха да му осигурят достъп до почти всяко селце. Дори можеше да си издейства да остане на пробен срок в някое богато ранчо в Уайоминг!

Спомни си един добър доктор, чиято клиника сред развалините на Бют4 беше пазена като светиня от околните села и кланове. Гордън си помисли какво ли би могъл да направи с тези лекарства възрастният джентълмен.

Но погледът му направо се замъгли и пред очите му заплуваха черни кръгове, когато видя празна опаковка с надпис „Паста за зъби“,

„Моята паста за зъби!“

Гордън преброи до десет, но не бе достатъчно. Опита се да овладее дишането си. Това само съсредоточи вниманието му върху гнева. Стоеше прегърбен, безсилен да каже каквото и да е срещу поредната несправедливост на този свят.

„Всичко е наред — каза си той. — Жив съм. А ако успея да се добера обратно до багажа си, сигурно ще продължа да живея. Ще се тревожа за зъбите си догодина, ако се стигне дотам.“

Гордън вдигна нещата си и се запромъква навън от къщата на напразните надежди.

Човекът, който прекарва повече време сам в пустошта, може да има голямо предимство пред всеки добър ловец ако ловецът прекарва повечето нощи у дома сред близките си. Разликата е в почти кръвната връзка с дивите животни. Това беше неуловимо чувство, което го правеше нервен. Гордън го усети много преди да е в състояние да определи произхода му.

Връщаше се обратно към западния край на града, където бе оставил багажа си. По едно време спря и се заслуша. Дали не преувеличаваше? Не беше прочут следотърсач, способен да разчита звуците и миризмите на гората като пътни знаци. Въпреки това се огледа за нещо, което да подкрепи предчувствието му.

Гората се състоеше предимно от западна канадска ела и клен, а по доскоро откритите места растяха подобно на плевели млади елхи. Тя се различаваше коренно от сухите гори в източната част на Каскадите, където го бяха ограбили. Тук усещането за по-разнообразен живот бе по-силно от всичко, на което се беше натъквал след Тригодишната зима.

Почти не се чуваха животни, докато не спря да се движи. Скоро обаче из цялата гора се разнесе истинска лавина от звуци. Сиви свраки прелитаха на групи от място на място, гонейки сойките от малките, пълни с насекоми полянки. По-малките птички подскачаха от клон на клон, вдигаха врява и търсеха храна.

Птици като тези не проявяваха особена привързаност към човека, но не полагаха кой знае какви старания да го избягват, ако беше тих.

„Тогава защо съм нервен като котка?“

Гордън чу остър крясък отляво, на двайсетина метра от него, близо до вездесъщите боровинкови храсти. Рязко се извърна, но там също имаше птици.

Поправка. Само една птица. Присмехулник.

Създанието се спусна от близките клони и кацна сред купчина сламки. Гордън предположи, че това е гнездото му. Птицата застана там, подобна на малък господар, надменна и високомерна, после изкряска и отново излетя към храстите, спусна се рязко надолу, пак изкряска и се върна на старото си място.

Той небрежно разрови пръстта с лъка си и се постара да си придаде колкото може по-безгрижен вид, като същевременно отхлабваше ремъка на револвера. Засвири с изсъхнали от страх устни и бавно продължи да се движи към голяма ела, като се стараеше нито да се доближава, нито много да се отдалечава от храстите.

Нещо зад тях бе предизвикало защитната реакция на присмехулника и правеше всичко възможно да остане мълчаливо и скрито, без да обръща внимание на досадните атаки.

Гордън усети, че го дебнат. Продължи да се шляе с пресилена небрежност. Но щом стигна дървото, измъкна револвера си и с всички сили се затича през гората приведен, като се мъчеше да избягва дърветата и трънливите храсти.

Остана за момент под прикритието на едно дърво. Изненадата му бе дала малка преднина. После изтрещяха три изстрела, и трите от пушки с различен калибър. Гордън спринтира към падналия дънер на върха на малко възвишение. Още три изстрела го последваха, докато прелиташе над гниещото дърво. При падането си на земята от другата страна чу хрущящ звук и влудяваща болка прониза дясната му ръка.

За момент изпита сляпа паника, когато ръката с револвера се отпусна безпомощно. Ако я бе счупил…

Ръкавът на униформата му се пропи с кръв. Страхът преувеличаваше болката, докато най-накрая успя да дръпне ръкава си и видя една дълга, плитка драскотина, покрита с трески от дърво. При падането си беше счупил лъка и бе одраскал ръката си в някое от парчетата.

Гордън хвърли непотребния лък настрани и запълзя по тесен ров надясно, като се мъчеше да остане скрит под храстите. От другата страна на малкото възвишение се чуха радостни възгласи.

Следващите няколко минути бяха вихър от профучаващи клони и резки зигзази. Гордън падна в малък поток, обърна се и забърза срещу течението.

Ловците често вървят надолу по течението, спомни си той, докато тичаше нагоре с надеждата враговете му да се придържат към тази практика. Скачаше от камък на камък, като се стараеше да не размътва водата. След това отново се хвърли в гората.

Зад него се чуваха викове. Собствените му стъпки му се струваха толкова шумни, че сигурно бяха в състояние да разбудят и мечка от зимен сън. На два пъти спираше да си поеме дъх зад някакво прикритие, като същевременно се опитваше да е колкото може по-безшумен.

Накрая виковете заглъхнаха в далечината. Гордън спря и се облегна на близкия дъб, като дишаше тежко. Извади от колана си превързочния пакет. Раната не бе сериозна. Нямаше причина да се страхува от инфекция от полираното дърво. Ужасно го болеше, но не бяха засегнати кръвоносни съдове или сухожилия. Превърза я и просто пренебрегна болката, докато се изправяше и се оглеждаше наоколо.

За своя изненада разпозна поне два от ориентирите си… високия разнебитен знак на мотел „Оукридж“ се издигаше над върховете на дърветата, а на изток се различаваше предпазната ограда на магистралата.

Гордън бързо отиде до мястото, където бе оставил екипировката си. Намери всичко на мястото му. За щастие Съдбата не му бе нанесла поредния си удар. Все още не. Знаеше, че тя не действа така. Винаги ти оставяше малко надежда и след това я изтръгваше от теб, точно преди да си я достигнал.

Сега преследваният се беше превърнал в преследвач. Гордън внимателно огледа храста с разгневения присмехулник. Мястото бе пусто, както и очакваше. Следобедът бавно си отиваше. Той се промъкна от другата страна до мястото на засадата и седна за няколко минути, като гледаше и мислеше.

Бяха го държали на мушка, това беше сигурно. Просто не можеше да проумее как и тримата не успяха да го улучат още от първия път.

Толкова ли ги бе изненадал с внезапната си маневра? Оръжията им бяха полуавтоматични, въпреки че чу само шест изстрела. Или много скъпяха патроните си, или…

Доближи елата от другата страна на полянката. Два пресни белега на стъблото, на три метра височина.

„Три метра. Не е възможно да са толкова лоши стрелци.“

Значи така. Всичко си идваше на мястото. Изобщо не бяха искали да го убиват. Бяха се целили във въздуха нарочно, само за да го изплашат и да го разкарат оттук. Нищо чудно, че така и не го догониха по време на бягството му през гората.

Устните му се свиха. Колкото и да беше нелепо, това го накара да намрази нападателите си още повече. Можеше да приеме безмозъчната злоба, както му се налагаше да се примирява с времето и хищниците. Повечето от бившите американци се бяха превърнали в чиста проба варвари.

Но Гордън приемаше като лична обида тяхното пресметнато презрение. Тези хора бяха проявили чувство за милост. И в същото време го бяха обрали, наранили и тероризирали.

Спомни си подигравките на Роджър Септийн. Тези копелета не бяха по-добра стока.

Тръгна по следите им на запад. Отпечатъците от обувките им бяха ясни и открити… почти арогантни.

Вървеше бавно, но нито за миг не му мина през ум да се върне назад.

Наближаваше залез-слънце, когато пред очите му изникна палисадата на Ню Оукридж. Откритото пространство, което някога е било градски парк, сега беше заобиколено от висока дървена ограда. Зад нея се чуваше мучене на крава. Цвилене на кон. Гордън усети силните миризми на сено и живот.

Недалеч втора, още по-висока палисада ограждаше някогашния югозападен ъгъл на Оукридж. Центърът на селото се заемаше от редица двуетажни сгради. Гордън можеше да види техните издигащи се над стената покриви, както и водонапорната кула с гарваново гнездо на върха. На стража стоеше самотна фигура, загледана към тъмната гора.

Селището изглеждаше богато, може би най-доброто от всичко, което бе видял, откакто напусна Айдахо.

Дърветата около оградата някога са били отсечени, за да се избегне опасността от пожар. Но сега на прочистената ивица никнеха нови фиданки, някои от които достигаха половин човешки ръст.

„Явно в района не са останали много оцеленци — помисли си Гордън. — Или просто жителите са станали по-непредпазливи. Къде ли е главният вход?“

Заобиколи откритото пространство и тръгна към южната страна на селото. Чу гласове и се сниши сред храсталака.

— Кажи на кмета, че съм му благодарен за заема, Джеф. Доста я бяхме закъсали. Но ще се отплатим след жътвата догодина. Той вече притежава част от фермата, така че инвестицията е добре дошла за него.

Единият от пазачите кимна.

— Сигурна работа, Сони. Да се пазиш на връщане, чу ли? Момчетата се натъкнали днес на единак в източната част на града. Имало и стрелба.

Фермерът видимо се развълнува.

— Някой да не е пострадал? Сигурен ли си, че е бил просто единак?

— Да, напълно. Боб разправя, че побягнал като заек.

Пулсът на Гордън заблъска в главата му. Обидите вече препълваха чашата. Пъхна лявата си ръка под ризата и усети свирката, която Аби му бе закачила на врата. Това го накара да се почувства малко по-добре.

— Приятелчето обаче направило на кмета истински подарък — продължи първият пазач. — Бил намерил скривалище, пълно с дрога, точно преди момчетата на Боб да го разкарат. Кметът ще пусне една част на някои от Собствениците по време на партито да види какви ще ги вършат. Ще ми се и аз да се движех в тия кръгове.

— И на мен — съгласи се по-младият от пазачите. — Ей, Сони, мислиш ли, че кметът ще ти плати част от дължимото в дрога, ако си изпълниш квотата за годината? Това ще си е направо за празнуване!

„Сони“ глуповато се засмя и сви рамене. След това незнайно защо главата му клюмна надолу. По-старият от пазачите озадачено го погледна.

— Какво има? — попита той.

Сони поклати глава. Гордън едва чу думите му.

— Не ни трябва кой знае колко, нали, Гари?

— Какво имаш предвид? — намръщи се Гари.

— Вместо да искаме да сме сред приятелчетата на кмета, защо не поискаме кмет без приятелчета!

— Аз…

— Преди войната ние със Сали имахме три момичета и две момчета, Гари.

— Спомням си, Сони, но…

— Хал и Питър умряха във войната, но аз си мислех, че двамата със Сали сме благословени, че и трите ни дъщери пораснаха. Благословени!

— Сони, не си виновен. Просто лош късмет.

— Лош късмет ли? — Фермерът изсумтя. — Едната отвлечена и изнасилвана до смърт, когато дойдоха онези мародери, Пеги умря при раждане, а малката ми Сюзън… косите й са сиви, Гари. Прилича на сестра на Сали!

Всички замълчаха. Старият пазач сложи ръка върху рамото на фермера.

— Утре ще донеса една кана, Сони. Обещавам. Ще си поговорим за доброто старо време.

Фермерът кимна, без да вдига поглед. Изкрещя „Дий!“ и подкара коня си.

Пазачът дълго гледа след скърцащата каруца, като дъвчеше стръкче трева. После се обърна към по-младия си спътник.

— Джими, разказвал ли съм ти за Портланд? Двамата със Сони често ходехме там преди войната. Като бях дете, там имаше един кмет, който…

Те минаха през портата и Гордън вече не можеше да ги чува.

При други обстоятелства щеше да прекара часове в размисъл за това как толкова кратък разговор може да разкрие социалната структура на Оукридж и околностите му. Например натуралният дълг на фермера — класически случай на крепостничество. Бе чел за подобни неща в колежа, в един друг свят. Това бяха черти на феодализъм.

Но в момента нямаше време да философства. Беше бесен. Днешните обиди не бяха нищо в сравнение с изпълнилия го гняв, когато разбра за какво ще се използват лекарствата, открити от него. Само като си помислеше каква работа биха свършили те на доктора от Уайоминг…

Гордън се изправи. Превързаната му ръка пулсираше.

„Лесно мога да прескоча оградата, да открия склада им и да си поискам своето… а и нещо отгоре за обидите, болката и счупения лък.“

Картината не беше достатъчно задоволителна. Гордън я поукраси. Представи си как нахълтва на партито на кмета и мачка всички жадни за власт копелета, които си изграждаха миниатюрна империя в това затънтено кътче. Представи си как взема властта, власт в името на доброто… власт, която да накара тези селяндури да използват наученото на младини, преди образованието да изчезне завинаги от света.

„Защо, защо никой не се заема да оправи нещата? Бих помагал. Живота си бих дал за такъв лидер.

Явно великите мечти са вече минало. Всички добри хора като лейтенант Ван и Дрю Симс умряха, докато ги защитаваха. Трябва да съм единственият, който все още вярва в тях.“

Разбира се, и дума не можеше да става да си тръгне. Водеше го смесицата от гордост, инат и животински гняв. Със сигурност щеше да се стигне до бой. Независимо от резултата.

„Сигурно в рая или в ада има опълчение от идеалисти. Май скоро ще разбера.“

За щастие адреналинът не му бе замъглил съзнанието до такава степен, че да не може да изгради тактиката си. Щеше да обмисли действията си, докато чакаше да се стъмни.

Гордън отстъпи назад в сенките и един клон го закачи и смъкна шапката му. Улови я, преди да падне на земята и тъкмо се канеше отново да я сложи на главата си, когато спря и се вгледа в нея.

Насреща му блестеше излъсканият образ на конника — медна фигура, обрамчена с мото на латински. Гордън гледаше отблясъците на емблемата и лека-полека на лицето му се появи усмивка.

Щеше да е рисковано — вероятно много повече, отколкото да разчита на удар под прикритието на нощта. Но в идеята се съдържаше някаква симетрия, която му се хареса. Сигурно беше последният останал човек, който е способен да избере по-опасния път по чисто естетически причини. Това го радваше. Дори да се провалеше, планът пак щеше да си остане забележителен.

Налагаше се да се върне обратно при развалините на стария Оукридж от другата страна на селото, до някоя от най-малко пострадалите сгради. Нахлузи шапката на главата си и тръгна нататък, използвайки последната светлина.

Един час по-късно напусна претърсените сгради на стария град и бодро закрачи в посоката, от която бе дошъл по изровения асфалтов път. Направи голяма обиколка през гората и накрая попадна на пътя, по който беше поел „Сони“, южно от селото. Сега приближаваше твърдо, насочван от самотния фенер над широката порта.

Пазачът престъпно бездействаше. Гордън измина десет метра без никой да се опита да го спре. Беше видял пазача, застанал до парапета в края на палисадата, но идиотът гледаше в обратната посока.

Дълбоко си пое дъх, извади свирката на Аби и рязко изсвири три пъти. Острите звуци преминаха през сградите и гората като рев на нападащ хищник. По парапета се чуха забързани стъпки. Трима мъже с карабини и газени фенери в ръце се появиха над портата и се взряха в здрача към него.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Трябва да говоря с някой от управляващите — извика Гордън. — Това е официална работа и настоявам да бъда допуснат в град Оукридж!

Това със сигурност ги извади извън обичайните релси. Настъпи продължително мълчание. Пазачите мигаха насреща му, после един срещу друг. Накрая един от мъжете забърза нанякъде, а онзи, който се бе обадил най-напред, прочисти гърлото си.

— Хм, пак ли? Да не си трескав? Да не носиш Болестта?

Гордън поклати глава.

— Не съм болен. Уморен съм и искам да ям. Разгневен съм, защото по мен стреляха. Но уреждането на всичко това ще изчака, докато изпълня своите задължения тук.

Този път шефът на охраната объркано заекна:

— Докато св-свършиш своите… Човече, какви ги дрънкаш, по дяволите?

По парапета се чуха забързани стъпки. Появиха се още няколко мъже, следвани от жени и деца, които се строиха в редица от двете страни. Очевидно дисциплината беше нещо добре усвоено в Оукридж. Местният тиранин и хранениците му явно държаха това положение от доста време.

Гордън повтори думите си. Бавно и отчетливо, с гласа на Полоний той каза:

— Настоявам да говоря с вашите управници. Играете си с търпението ми, като ме държите навън и това определено ще влезе в доклада ми. А сега доведете някой, който има право да отвори тази врата!

Тълпата растеше, докато върху палисадата израсна истинска гора от силуети. Всички зяпаха надолу към него, когато вдясно се появи група с фенери. Зяпачите от тази страна им направиха място.

— Виж какво, единако — каза шефът на охраната, — просто си просиш куршума. Нямаме никаква „официална работа“ с никой извън долината, откакто преди години не преустановихме връзките си с онова комунистическо гнездо надолу към Блейквил. Можеш да се обзаложиш, че няма да безпокоя кмета заради някакъв ненормален…

Мъжът изненадано се обърна към групата, която приближаваше портата.

— Господин кмете… извинявайте за данданията, но…

— И без това бях наблизо. Чух врявата. Какво става тук?

Пазачът посочи навън.

— Там някакъв ги плещи такива, дето не съм ги чувал от сума ти време. Сигурно е от ония побъркани, дето все се мъчат да се намъкнат вътре.

— Остави на мен.

В настъпващата тъмнина новодошлият се изправи зад парапета.

— Аз съм кметът на Оукридж — обяви той. — Тук не вярваме на милосърдието. Но ако ти си онзи, който откри съкровището и така любезно го преотстъпи на моите момчета, признавам, че сме ти задължени. Ще наредя да ти спуснат топла храна и одеяло. Можеш да преспиш до пътя. Утре обаче трябва да си идеш. Не искаме никакви зарази тук. А според думите на пазачите, трябва да си болен от треска.

Гордън се усмихна.

— Вашата щедрост силно ме впечатли, господин кмете. Но идвам по важна работа и съм изминал твърде много път, за да се връщам обратно. Първо ми кажете има ли в Оукридж работещо радио или някакво друго средство за комуникация?

След необичайния въпрос последва дълго и пълно мълчание. Гордън можеше да си представи изненадата на кмета. Най-накрая шефът си върна дар слово.

— Не сме имали радио от години. Оттогава нищо не работи. Защо? Какво общо има това…

— Срамота. Разбира се, след войната радиовръзките прекъснаха… — започна да импровизира той, — …цялата тази радиация, нали разбирате. Но се надявах да използвам предавателя ви да докладвам на шефовете си.

Изрече последните думи с апломб. Този път нямаше мълчание. По парапета премина вълна от възклицания. Според Гордън, там се беше събрала по-голямата част от населението на Оукридж. Надяваше се стената да е достатъчно здрава. В плана му не се предвиждаше да влиза в града като Иисус Навин.

В главата му имаше съвсем друга легенда.

— Дайте светлина! — изкомандва кметът. — Не този фенер, идиот такъв! Другият, с огледалото! Да. Сега го насочи към онзи човек, искам да го погледна!

Появи се голяма лампа и светлината се насочи към Гордън. Той обаче беше подготвен и нито прикри очи, нито отклони поглед. Оправи кожената чанта и се обърна така, че да могат да разгледат добре костюма му. Фуражката стоеше килната на главата му.

Ропотът на тълпата се усили.

— Господин кмете — извика той. — Търпението ми се изчерпва. Вече имам какво да докладвам относно поведението на момчетата ви днес следобед. Не ме карайте да използвам правомощията си по начин, който ще бъде неприятен и за двама ни. На път сте да изгубите привилегията да комуникирате с останалата част от нацията.

Кметът внезапно се олюля.

— Комуникация? Нация? Що за дрънканици? Останала е само комуната в Блейквил, онези побъркани нещастници надолу към Кълп Крийк и дявол знае какви диваци по-нататък. Кой си ти, по дяволите?

Гордън докосна шапката си.

— Гордън Кранц от Пощенската служба на Съединените щати. Натоварен съм със задачата да възстановя пощенските връзки в Айдахо и долен Орегон и освен това съм главен федерален инспектор на района.

Само като си спомни колко му беше трудно да се прави на Дядо Коледа в Пайн Вю! На Гордън и през ум не му беше минавало да се представи за „федерален инспектор“ до момента, в който думите сами излетяха от устата му. Това вдъхновение ли бе или чиста лудост?

„Е, със същия успех могат да ме обесят и за нищо“, помисли си той.

Тълпата още повече се развълнува. Гордън на няколко пъти чу думите „навън“ и „инспектор“ — и особено „пощаджия“. Когато кметът извика да млъкнат, ропотът бавно премина във възбуден шепот.

— Значи си пощаджия — саркастично каза той. — За идиоти ли ни взимаш, Кранц? Лъскавата униформа те прави длъжностно лице, така ли? И на кое правителство? Как ще докажеш думите си? Докажи, че не си някой ненормалник, съвсем пощурял от радиационна треска!

Гордън извади документите, които беше изготвил само преди час с помощта на печата, намерен в пощата в Оукридж.

— Това са акредитивни писма…

— Запази си хартийките, хахо — грубо го прекъсна кметът. — Няма да позволим да дойдеш достатъчно близко и да ни докараш някоя зараза! — Той се обърна към тълпата и вдигна ръка във въздуха. — Всички вие помните как по време на Хаоса тук идваха всякакви луди и измамници и се обявяваха за какво ли не, от Антихриста до Мечо Пух. Е, това поне е факт, от който зависим всички ние. Смахнатите идват и си отиват, но съществува едно-единствено „правителство“… онова, което си имаме тук!

— Имаш късмет, че сега не са чумните години, хахо — отново се обърна към Гордън той. — По онова време такива като тебе ги подлагахме на незабавно лечение… чрез кремация!

Гордън тихо изруга. Местният тиран бе хитър и определено не се хващаше лесно на въдицата. Ако не пожелаеха да прегледат „акредитивните писма“, които беше изработил, цялото му пътешествие до града щеше да се окаже напразно. Гордън пусна в игра последния си коз. Усмихна се към тълпата, а същевременно му се искаше да сплете пръсти в молитва.

Извади от джоба на кожената си чанта малък пакет писма. Престори се, че рови из тях, въпреки че ги познаваше до едно.

— Има ли тук някой си… Доналд Смит? — извика той към хората.

Внезапно възбуденият шепот се усили. Изумлението на хората беше очевидно дори в тъмнината. Най-после един глас се обади:

— Той загина една година след войната! В последната битка за складовете.

В гласа на говорещия се долавяше трепет. Добре. Явно изненадата не бе единствената емоция, която влизаше в работа. Но въпреки това му трябваше нещо много по-сигурно. Кметът продължаваше да се взира в него, също толкова объркан, колкото и останалите, но когато проумееше опитите му, Гордън щеше да загази.

— О, добре — каза Гордън. — Разбира се, ще трябва да го проверя. — Побърза да вземе друг плик. — А има ли господин или госпожа Франклин Томпсън? Или техен син или дъщеря?

Шепотът достигна връхната си точка.

— Мъртъв! — отговори някаква жена. — Момчето изкара до миналата година. Работеше при Джасковиц. Когато задуха, роднините му бяха в Портланд.

„По дяволите!“ На Гордън му оставаше само още едно име. Много сполучливо ги бе впечатлил със знанието си, но му трябваше някой жив!

— Добре! Ще проверя и това. И накрая, има ли някоя си Грейс Хортън? Госпожица Грейс Хортън…

— Няма никаква Грейс Хортън! — изкрещя кметът. Гласът му отново беше уверен и изпълнен със сарказъм. — Познавам всеки човек на своята територия. През десетте години откакто пристигнах тук, никога не е имало никаква Грейс Хортън, измамнико! Не разбирате ли какво е направил? — обърна се той към тълпата. — Намерил е някакъв стар телефонен указател и си е преписал някои имена, за да ни шашне. — Той се обърна и размаха юмрук към Гордън. — Приятелче, обвинявам те, че нарушаваш спокойствието и застрашаваш обществената безопасност. Имаш пет секунди да се разкараш, преди да наредя на хората си да открият огън!

Гордън тежко издиша. Вече нямаше избор. Поне щеше да може да се измъкне без други жертви, освен накърнената гордост.

„Добър опит, но знаеше, че шансовете ти са нищожни. Поне разтревожи копелетата за малко.“

Време беше да тръгва, но за негово учудване тялото му не се подчини. Краката му отказваха да се помръднат. Желанието му за бягство се изпари. Част от него настръхна от ужас, когато изправи рамене и извика:

— Нападението срещу пощенски служител е едно от малкото престъпления, които не бяха суспендирани от Конгреса за периода на възстановяването, господин кмете. Съединените щати винаги са закриляли пощенските служители. Винаги — натърти той и хвърли студен поглед към източника на светлина. За миг почувства, че тялото му потръпва. Той беше куриер, поне в духа си. Бе анахронизъм, избягнал чистката, която тъмната епоха беше предприела срещу идеализма. Гордън се втренчи в тъмния силует на кмета и спокойно зачака смъртта.

Мълчанието продължи още няколко секунди. После кметът вдигна ръка.

— Едно!

Броеше бавно, може би за да даде на Гордън време да избяга, а може би изпитваше садистична наслада.

— Две!

Играта бе изгубена. Гордън знаеше, че трябва да изчезва още сега. Но тялото му отказваше да се подчини.

— Три!

„Така умря последният идеалист“, помисли си той. Тези шестнайсет години оцеляване бяха чиста случайност, пропуск на Природата, който сега щеше да бъде наваксан. Накрая целият му придобит с усилия прагматизъм щеше да бъде заличен с един-единствен… жест.

Забеляза движение по парапета. Някой от края се мъчеше да си пробие път.

Пазачите повдигнаха пушките си. На Гордън му се стори, че движенията им са някак си мудни и колебливи. Не че това облекчаваше положението му.

Кметът забави последното отброяване, вероятно донякъде изнервен от упоритостта на Гордън. Вдигнатият му юмрук започна да се спуска надолу.

— Господин кмете! — извика с треперещ глас една жена и се хвърли към ръката на властелина. — М-м-моля ви… аз…

Кметът грубо отблъсна ръцете й.

— Махай се, жено. Изчезвай оттук.

Крехката фигура беше изтикана от пазачите, когато тя силно извика:

— Аз… аз съм Грейс Хортън!

— Какво? — кметът и останалите се обърнаха към нея.

— Това е м-м-моминското ми име. Омъжих се в годината след втория глад. Това беше преди да пристигнете вие и хората ви…

Тълпата бурно реагира. Кметът изкрещя:

— Глупаци! Преписал е името от някой телефонен указател, нали ви казвам!

Гордън се усмихна. Стисна пачката с писма в едната си ръка и докосна шапката си с другата.

— Добър вечер, госпожо Хортън. Чудесна вечер, нали? Между другото, имам писмо за вас от господин Джим Хортън от Пайн Вю, щата Орегон… Даде ми го преди двайсет дни…

Всички едновременно заговориха. Движенията бяха резки, възгласите възбудени. Гордън постави ръка на ухото си, за да чуе развълнувания възглас на жената, след това надигна глас, за да надвика останалите:

— Да, госпожо. Изглеждаше много добре. Страхувам се обаче, че това е единственото, което мога да ви кажа засега. Но ще се радвам да занеса вашия отговор на писмото на брат ви на връщане, след като свърша обиколката си из долината.

Пристъпи напред, по-близо до светлината.

— Има още нещо, госпожо. Господин Хортън не беше в състояние да плати отговора ви, затова ще ми се наложи да ви помоля за десет долара… пощенски разходи.

Тълпата зарева.

Кметът се въртеше на всички страни, размахваше ръце и крещеше. Никой не чу думите му. Портата се отвори и хората излязоха в нощта. Гордън бе плътно обкръжен от възбудените зачервени лица на мъже, жени и деца. Някои от тях куцаха. Други носеха пресните белези от наскоро изкарани болести. Но въпреки това болката от живота за момента изглеждаше незначителна пред блясъка на внезапно възвърналата се вяра.

В центъра на всичко това Гордън запази самообладание и бавно пристъпи към портала. Усмихваше се и кимаше към онези, които се протягаха и докосваха лакътя или кожената му чанта. Младите го гледаха със страхопочитание. По много от лицата на по-възрастните се стичаха сълзи.

Гордън се намираше в разгара на всеобщото тържество, когато усети бодването на срама… срам от лъжата си.

„Майната му. Не съм виновен, че те искат да вярват в Снежанка и седемте джуджета. Аз съм вече голям. Искам само онова, което ми принадлежи!

Глупаци.“

Въпреки това продължи да се усмихва, докато ръцете се протягаха към него и любовта продължаваше да се надига. Тя го заля като бурен планински поток от дълбока необичайна надежда и го понесе към Оукридж.