Последна сделка

11.

Линет Мауър седеше до Гил, гледаше го през големите си очила с нещо близко до боготворене и попиваше всяка откъснала се от устните му дума. Бяхме на оперативката в понеделник, този път малко по-различна: присъстваше главният инвеститор на фирмата.

Това бе и първата оперативка след смъртта на Франк — предишната седмица не бе имало. Столът срещу Гил — този на Франк — беше празен. Представях си го съвсем ясно: отпуснат, преметнал крак връз крак, подмятащ майтапи. Бяхме забравили напрегнатостта му от седмицата, предхождаща убийството. Щяхме да помним само стария Франк — спокойния, приятелски настроен, но превъзходен инвеститор и наш колега.

Не се държахме по-различно от друг път и трябва да се отчете, че Гил не бе говорил с никой от нас в това отношение. И все пак проблемните инвестиции бяха само споменавани, а не внимателно анализирани, всички несъгласия с едно или друго бяха внимателно формулирани и решенията — бързо намирани. При това положение беше напълно естествено, че по-голямата част от времето бе отделена на „Био-уан“.

За мен това бе добре дошло, понеже нямах какво особено да кажа за „Нет коп“. Без никакво съмнение беше добре дошло и за Арт, тъй като му даваше възможност да се захласне на любимата си тема. Както обикновено, на масата пред него имаше отворена кутия диетична „Доктор Пепър“ — тъмновиолетова течност, мистериозно изпускаща мехурчета в чашата. Бях намерил кураж да я опитам само веднъж. Експериментът бе събудил спомена ми за отвратителния химически вкус на една напитка от ранното ми детство — така наречената по онова време „черешада“. Арт обаче смучеше тази гадост по цял ден.

— На Уолстрийт са отворили ей такава уста за акциите на „Био-уан“ — живописно разказваше той. — Цената вече е четиридесет и пет. Е, не е като онези шейсет долара отпреди два месеца, но да не забравяме, че целият биосектор се срина.

— Окей, и при четиридесет и пет долара за акция, каква е стойността на нашия пакет? — попита Гил, за да даде на Мауър възможност да научи.

Арт се позамисли, сякаш този въпрос никога не му бе хрумвал.

— Ами, бих казал малко под триста милиона.

— Отлично. И надявам се, не продаваме.

— Стискаме ги здраво — ухили се Арт. — „Харисън Брадърс“ са уверени, че до края на годината цената отново ще удари шейсетте. Изобщо до момента никой не може да ни укори, че сме задържали акциите.

— Отлично. Така-а… Мисля, всички сте съгласни, че миналата седмица имахме много интересна среща с Джери и доктор Иневър. „Бостън пептидс“ ще бъде една полезна придобивка към фармакологическия отдел на „Био-уан“. Мога ли да приема, че подкрепяме сделката?

Присъстващите около масата съгласно закимаха. Безсмислено бе да протестирам. Въпросът така или иначе бе чиста формалност, а освен това аз не бях партньор. И следователно не можех да гласувам.

— Отлично. — Гил тази сутрин явно се бе влюбил в тази дума. — Някакви въпроси към Арт, Линет?

Линет бързо погледна Гил, поколеба се за миг и после каза:

— И на мен срещата ми достави огромно удоволствие. Инвестицията изглежда много успешна, Арт. Прекрасна работа. Виждам, че се грижите добре за нашите пари. — Арт засия. — И все пак наистина имам един въпрос. Става дума за нещо, което видях в някакъв вестник през уикенда. Къде беше… — Тя разрови из листата пред себе си и след малко измъкна от средата парче вестник с характерния шрифт на „Ню Йорк Таймс“. — А, ето го… — Зачете се в него, докато Арт едва се сдържаше от нетърпение. — Да, става дума за галантамина — тя произнесе думата много внимателно, — което е някакво лекарство, извличано от цветовете на нарциса. За него се смята, че е по-ефективно срещу алцхаймера, отколкото останалите на пазара в момента. Смятате ли, че това може да бъде заплаха срещу нашия „Неуроксил-5“?

— Не, изключено е — бързо отговори Арт.

— И защо е изключено?

Този път Арт заговори бавно, сякаш обясняваше на дете:

— „Неуроксил-5“ предотвратява натрупването на бета-амилоид в мозъка на засегнатия от болестта на Алцхаймер. Всъщност точно бета-амилоидът в крайна сметка убива мозъчните клетки. Никаква терапия с друго средство не е успяла да атакува бета-амилоида по начина, по който прави това неуроксилът.

— Разбирам това — съгласи се Мауър, — но тук се казва, че този галантамин потискал холинестеразата, която убивала мозъчните клетки. Та не разбирам кое?

— Кое какво? — предпазливо се осведоми Арт.

— Кое всъщност убива мозъчните клетки? Бета-амилоидът или холинестеразата? — Мауър гледаше Арт толкова невинно, сякаш не изпитваше и най-малки съмнения, че той най-компетентно ще разсее мистерията.

Арт обаче бе смаян. Нямаше и най-малка представа. И точно се готвеше чистосърдечно си го признае, когато в диалога се намеси Рави:

— Както ви е известно, госпожице Мауър — уверено започна той, — Арт е нашият експерт по биотехнологиите. Но по една случайност аз също попаднах на тази статия. — Той беше приковал вниманието на всички. Поведението на Рави на оперативките бе да си трае, докато не бъде попитан нещо. Но сега, обърнал към Мауър половинките на очилата си, той говореше спокойно и с авторитет. — Истината според мен е в това, че болестта на Алцхаймер представлява конгломерат от тясно преплетени биохимически реакции, протичащи в мозъка. При тях е изключително трудно да се отдели причината от следствието. Изглежда вероятно лекарство като галантамина да забавя началото на болестта. Но както миналата седмица ни обясни това доктор Иневър, „Био-уан“ вярва, че „Неуроксил-5“ неутрализира гена, стоящ зад всички тези процеси, между които впрочем и производството на бета-амилоид и холинестераза, както, разбира се, и на още много други. Дали наистина е така, или не, няма да знаем, докато не приключи фаза три на клиничните изпитания, едва след която ще можем да анализираме ефекта на лекарството върху над хиляда пациенти вместо стотината, изпробвали го досега.

— Окей — Мауър се усмихна пленително на Рави, — сега разбрах и много ви благодаря. Ще очаквам развитието на нещата с интерес.

Почувствах, че седящият до мен Даниел едва се сдържа да не прихне. Арт се насилваше да се усмихне. Но нямаше съмнение, че вътре в себе си е бесен. Вратът му бе почервенял и човек можеше да помисли, че главата му всеки момент може да кипне и да забълбука. Бяха привлекли Рави като партньор специалист по биотехнологиите след инвестирането на „Ревиър“ в „Био-уан“. Арт още в началото бе дал ясно да се разбере, че Рави трябва да стои настрана от „Био-уан“, и до момента Рави се бе съобразявал с това му желание. До момента! Проблемът беше, че Рави знаеше много за биотехнологиите, а Арт си оставаше невежа. Това положение на нещата бе известно на всички ни, без Линет Мауър. Сега го бе разбрала и тя.

Преминахме на следващата точка — новите сделки, от които най-интересна бе тази с „Тетраком“. Даян беше умел докладчик. Тя беше способна така да манипулира публиката си, можеше така да й поднася информацията късче по късче, че слушателите й бяха готови да стигнат до желаните от нея изводи още преди да ги е формулирала словесно. Знаех, че има маса нерешени въпроси, но докато я слушах, се убеждавах все по-силно, че трябва да сграбчим договора и да го подпишем преди някой коварно да ни го е изтръгнал от ръцете. Тя приключи изложението си с внимателно формулираното предупреждение, че двамата с нея трябва да отидем в Синсинати следващата седмица, за да уточним последните подробности. Мауър бе видимо впечатлена. И не само тя.

Така стигнахме до финала на оперативката. Гил явно бе преценил, че е минала успешно, и затова се обърна към Мауър с предложение:

— Линет, дали бихме могли да те помолим да споделиш с нас нещо за плановете на „Байъбър Фаундейшън“? Както ти е известно, ние възнамеряваме да разкрием нов фонд следващата година. И бихме желали да ви поканим да участвате в него.

Линет ведро се усмихна:

— Да, има нещо, което бих желала да спомена пред всички. — Гил се вцепени. Това го нямаше в сценария на оперативката. Останалите я погледнахме със засилен интерес. — Бих искала да ви поблагодаря за работата ви през последните няколко години. Както знаете, „Байъбър Фаундейшън“ е инвестирала във вашите фондове от самото им създаване. И печалбата, която ни донесохте, беше значителна, основно благодарение на „Био-уан“. — Мила усмивка към Арт. — И благодарение, разбира се, на Франк Кук, който стоеше зад толкова много от вашите успешни инвестиции. — Тя замълча, за да отдаде дължимото на неговата памет. Следваше „но“. Усещахме го и го очаквахме: — Но наскоро направихме преоценка на политиката си. За в бъдеще фондацията ще консолидира рисковите си инвестиции в две, най-много три инвестиционни фирми. Така че ние ще ревизираме досегашните си инвестиции, включително тези в „Ревиър“.

Милата й усмивка стоеше като залепена на лицето й. Гил обаче не можеше да скрие объркването си.

— Сигурен съм, че ние можем да разчитаме на продължаване на съвместната ни работа, Линет — гладко каза той.

— Може би… Но аз на твое място не бих заложила на това, Гил.

— Но, Линет, печалбата, която ние…

— Направих си труда да анализирам вашата печалба и стигнах до извода, че ако извадим „Био-уан“ и инвестициите на Франк Кук, онова, което остава, е далеч от резултатите на най-сериозните ви конкуренти. Например вие изобщо сте изпуснали влака за Интернет.

— Арт проучи тази пазарна ниша и заключи, че всичко е заблуда и временна сензация. Нашето твърдо мнение е, че тези компании са сериозно надценени.

— Само че успяха да направят доста хора много богати — ловко вметна Линет.

В интерес на истината, фирмата бе инвестирала в този сектор още при неговото възникване. Франк бе сключил няколко доста успешни малки сделки, а след него Арт бе успял да направи няколко зрелищни издънки, влошили застрашително показателите на фирмата. Заключението на Арт беше, че проблемът е в естеството на пазара, а не в личните му умения на инвеститор, и той бе настоял да възприемем политиката на избягване на този пазар. Двамата с Франк едва бяхме успели да пробутаме „Нет коп“ през инвестиционния комитет и то само благодарение на аргумента, че тази компания се занимава с производството на „винтове и гайки“ за Интернет, а не със създаването или обслужването на някакво ефимерно общество в киберпространството. Но акциите на някои Интернет компании действително бяха скочили в стратосферата. Все пак конкурентите ни успяваха да правят пари дори в този крехък пазар и Мауър явно бе осведомена за този факт.

— Може би е по-добре да дискутираме това в моя кабинет — побърза да предложи Гил.

— Но, разбира се, щом желаеш — съгласи се Мауър.

Това вече наистина сложи край на оперативката. Даниел се приближи до дребната жена и вежливо каза:

— Госпожице Мауър?

— Да.

— Казвам се Даниел Хол. Забелязах, че сте основен инвеститор в „Бофор текнолоджис“. Бих желал само да ви обърна внимание, че може би трябва да кеширате печалбата си там. На техните акции им предстои съществена корекция.

Мауър погледна Даниел в очите.

— И защо? Какво не им е наред на „Бофор“?

— Няма нищо нередно в компанията — бързо отговори Даниел. — Проблемът е единствено в това, че любовната връзка на пазара с компаниите за триизмерна анимация е пред разпадане. Това вече изобщо не е модерно.

Гил гневно гледаше Даниел, но той бе спечелил вниманието на Мауър.

— Благодаря ви — каза тя след кратко замисляне и последва Гил извън залата.

— Винаги съм се питал какво означава изразът „да си търсиш белята“ — казах аз на Даниел, когато на свой ред се отправихме към нашия офис. — Мисля, че ти току-що се сбогува с шансовете си за кариера тук.

Даниел се усмихна.

— „Бофор“ си отиват. Линет Мауър ще си спомни, че аз я предупредих. И когато фалитът им стане факт, ще е доволна, че съм й казал, а значи ще е доволен и Гил.

— Може би. Ако в този момент от бъдещето все още имаме фирма. Защото, ако „Байъбър“ се оттеглят, не се съмнявай, че ще ги последват и други от инвеститорите ни.

— О, „Ревиър“ ще оцелее — безгрижно каза Даниел. — Но колко бързо се ориентира тя що за птица е Арт, а? Беше страхотно.

Може би. А може би „Ревиър“ рухваше само в представите ни.

— Ейот, ела с мен! В офиса на Гил. Веднага!

Беше понеделник следобед. Вдигнах поглед от работата си. На прага на офиса ни стоеше Арт. Лицето му бе почервеняло, а сивата му коса — щръкнала.

Джон и Даниел се спогледаха зяпнали от изумление. Неохотно последвах Арт.

Гил седеше вдървено зад писалището си. Обветреното му лице беше мрачно.

— Седни, Саймън — каза ми той със студен глас.

Избрах си едно от креслата му. Двамата по-възрастни мъже се настаниха срещу мен. Арт едва се сдържаше и бе скръстил на гърдите здравите си ръце в опит да сдържи гнева си.

Гил се наведе към мен.

— Арт ми каза, че си виновен за сериозно нарушение на фирмената тайна. Много сериозно. — О, Лиза, Лиза! — Както изглежда, някой е информирал управата на „Бостън пептидс“ за намеренията на „Био-уан“ по отношение на компанията им. Това на свой ред създаде сериозен проблем в преговорите, които са в крайно деликатна фаза.

— Малко е да се каже това! — избухна Арт, неспособен да се сдържа повече. — Вече се наложи да отстъпим пред някои искания на техните мениджъри. Сега трябва да обявим официално за сделката утре. А това ще ни струва маса пари!

— Арт е убеден, че зад изтичането на информация стоиш ти. Така ли е?

Очите му ме пронизваха през дебелите лещи. Не можех да излъжа точно Гил.

— Съжалявам — наведох глава аз.

— Съжалявал бил! — изрева Арт. — Наредих ти да не правиш нещо, а ти излизаш оттук и правиш точно това! Да съжаляваш, е крайно недостатъчно. Не можа ли поне да накараш жена ти да си държи устата затворена?

— Наистина я помолих да… — започнах аз.

— Само че това й е минало покрай ушите. Като не може да й се има доверие, защо изобщо споделяш с нея? Тъпа кучка!

— Ей! — надигнах се аз, неспособен да овладея гнява си.

— Достатъчно! — намеси се Гил и ме спря, като сложи ръка върху моята. — Предостатъчно, Арт! Знаем, че си ядосан, но нека си спестим личните нападки. Спокойно, Саймън! — Изгледах яростно Арт и седнах. Гил се обърна към мен. — Онова, което си направил, е сериозна злоупотреба с доверието. Нашата фирма правеше всичко възможно да застане зад теб през последните дни. Очаквахме да ни отговориш с малко лоялност. Лично аз очаквах лоялност от теб.

— Знам, Гил, и страшно съжалявам. Но ставаше дума за тайна, която просто не можех да не споделя с жена си.

— Това не е хубаво, Саймън, и ти много добре го съзнаваш, надявам се — въздъхна Гил. — Арт беше предложил да запазим в тайна цялата сделка от теб до момента на официалното съобщение. Отказах му. Ние сме малка фирма и трябва да си имаме доверие. Честно казано, вярвах, че можем да ти се доверим. И не представяй нещата, сякаш сме се опитали да те принудим да излъжеш жена си. Ние просто очаквахме да се държиш етично и най-вече професионално. Нима това е толкова много?

— Не, не е много — въздъхнах аз.

— Окей. В много други фирми това би било достатъчен повод да бъдеш уволнен. Но тук работим малко по-различно. Нека това ти бъде предупреждение. Не желая повече да чувам, че си злоупотребил с доверието на който и да било от колегите. Ясно ли е?

— Да, Гил. Наистина съжалявам.

Излязох от кабинета му кипнал. Минах по коридора, без да забелязвам никого, нахлух в нашия офис, като стреснах Джон и Даниел, и седнах, без да им обръщам внимание. Вдигнах слушалката и набрах номера.

— Лиза Кук.

— Казала си на Хенри Чан за изкупуването, нали?

Момент тишина. После в ухото ми се разнесе гласът на Лиза — отсечен и кристално ясен:

— Може би.

— „Може би“? Какво искаш да кажеш с това? Или си казала, или не си!

— Беше важно за „Бостън пептидс“. Хенри ме увери, че ще използва информацията крайно внимателно.

— Ами тогава да те уверя, че не го е направил. — Един тихичък гласец в мен ме умоляваше да се успокоя и да се помъча да се овладея. Но вече беше късно. В края на краищата изминалата седмица се бе оказала тежка и за мен. — Лиза, поразен съм, че си могла да постъпиш така с мен! Съобщих ти за изкупуването, защото чувствах, че трябва да знаеш. Защото си моя жена и защото мислех, че мога да ти имам доверие. Но изглежда, съм сбъркал, не ти ли се струва? Сделката сега отива кой знае накъде, Арт е луднал, а Гил само дето не ми издърпа ушите. Голям късмет извадих, че не ме уволниха!

— Саймън, аз… — Лиза явно беше стресната от тона ми. Никога не си бях позволявал да говоря така с нея.

— Да?

— Съжалявам, Саймън. — Този път гласът на Лиза прозвуча отчуждено. — Постъпих както смятах, че се налага да постъпя.

— Нищо подобно! Трябваше да си държиш устата затворена и да чакаш Хенри да научи от „Био-уан“. Защото сега изглежда, сякаш поставяш лоялността си към „Бостън пептидс“ по-високо от лоялността си към мен.

— И защо да не е така веднъж, по изключение? Ти нали не забравяш, че говорим за моята кариера. Защото аз съм се захванала с тази работа много, много преди да сме се запознали с теб. Саймън, започвам да мисля, че не можеш да разбереш нещо крайно съществено: за мен моята работа е също толкова важна, колкото предполагам, е твоята за теб!

— Лиза…

— Довиждане, Саймън. — В слушалката изщрака и разбрах, че линията е прекъсната.

В стаята се възцари мъртва тишина. Гледах изумено онемялата слушалка в ръката си. На свой ред Даниел и Джон ме гледаха поразени.

— Не ми казвай, че пак е забравила да ти сгъне чорапите — пошегува се накрая Даниел.

Усмихнах се. Гневът ми напълно се бе изпарил. Опитах се да продължа прекъснатата си работа.

Същия следобед при мен се отби Даян. Единствена от партньорите тя можеше да превръща идванията си в офиса на съдружниците в повод за неофициален разговор, а не в мисии, свързани с издаването на заповед или с искането на спешна информация. Не бях говорил с нея отпреди командировката й до Синсинати.

— Как е „Тетраком“? — поинтересувах се аз.

— Страхотно — отговори ми тя. — Продуктът, изглежда, е в състояние да прави всичко, на което те твърдят, че бил способен. А и управата на фирмата действа като първокласен екип. Имам добро предчувствие…

— Прекрасно.

— Възнамерявам да ги посетя отново идния понеделник. Наистина бих искала да дойдеш с мен. Имам нужда от помощта ти, а и… бих желала да чуя друго мнение.

Винаги е ласкателно за един обикновен съдружник да му поискат мнението, а не таблица или доклад. На всичко отгоре „Тетраком“ действително се оформяше като добра потенциална сделка. Много малка част от компаниите, на които изобщо обръщахме внимание, стигаха толкова далеч в нашите проучвания и нямаше никакво съмнение колко полезно за кариерата на един съдружник би било да има повече общо с добри сделки.

Но беше ли разумно да заминавам в командировка с Даян при сегашното настроение на Лиза?

Даян забеляза, че се колебая.

— Ще бъде чудесно, ако намериш начин да дойдеш, но ще те разбера, ако прецениш, че трябва да останеш до Лиза.

Да остана до Лиза? Честно казано, не ми се искаше да оставам до Лиза. Тя отлично можеше да се справи сама една нощ. Онова ухапване, че моята работа все била по-важна от нейната, наистина ме бе засегнало. Подобно твърдение просто нямаше нищо общо с истината. Тя беше предала доверието ми в полза на своята кариера, така че аз спокойно можех да отида в командировка заради моята.

— Мисля, че тя ще се оправи — спокойно казах аз. — Ще се радвам да дойда.

Лиза се прибра след девет и половина, когато гневът ми за постъпката й беше поутихнал, колкото да отстъпи място на безпокойството ми какво става с нея. Изглеждаше ужасно, а лицето й беше изкривено от умора и нещастие.

— Лиза, бих искал да поговорим с теб за изкупуването, ако обичаш.

Тя хвърли чантата си на един от столовете.

— Няма никакъв смисъл, Саймън.

— Но, Лиза…

— Няма смисъл. Вечерял ли си?

— Не още.

Лиза поръча в китайския по телефона и отвори книгата си. Аз пуснах телевизора. Когато донесоха храната, вечеряхме, без да говорим. Всъщност направих няколко плахи опита да завържа разговор, но те се провалиха. Понеже още не ми бе минало, скоро се отказах.

Усетих, че и мен ме заболява глава. Отворих аптечката в банята да намеря тиленола, който тя вземаше в такива случаи. Наложи се да извадя някакъв хартиен плик, за да се добера до него. Вътре имаше две стъклени тубички, без етикети. Отворих ги и изсипах на дланта си няколко таблетки. И те не бяха маркирани. Забравих за тиленола и отидох с тубичките в дневната.

— Лиза… какво е това?

Тя вдигна поглед.

— А… ВР56. — И ме погледна право в очите, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо.

— ВР56! Но нали още не е минал през изпитания върху хора?

— Това се прави в момента.

— Лиза! Защо не изчакаш да видиш какъв ще бъде ефектът върху доброволците? Може да се окаже опасно!

— Няма да се окаже опасно, Саймън. Лекарството е изпробвано върху животни. И освен това какво морално право имам да оставя на доброволци да вземат лекарство, което ме е страх да изпробвам върху себе си?

— О, Лиза…

— Саймън, ако има проблеми с лекарството, трябва да науча сега, за да мога да направя нещо за тях. Абсурдно е да чакаме, докато подготвим цялата документация за Комисията за контрол върху лекарствените препарати.

— Но позволено ли е това?

— Стриктно погледнато, не — призна Лиза. — И ако кажеш на някой на работа, ще имам големи неприятности. Но това е правено много пъти досега. Джоунас Солк е инжектирал цялото си семейство с ваксината против полиомиелит. Аз съм безкрайно далеч от подобна опасност.

— Не мисля, че идеята е добра, Лиза. Защо не ми каза?

Тя въздъхна:

— Защото знаех, че няма да ти хареса. Но аз трябва да го направя, Саймън.

Изсипах таблетките обратно в тубичката. Изглеждаше ми истинско безумие Лиза да взема неизпробвано лекарство, особено при състоянието, в което се намираше, но знаех, че няма никакъв шанс да я разубедя.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.

— Ало?

— Мога ли да говоря с Лиза?

Познах гласа на Еди. Никакво „ало“, да не говорим за „как си“.

— Ей сега — измърморих аз и вдигнах поглед към нея: — Еди е…

— Ще се обадя от банята — каза Лиза.

Излезе оттам след няколко минути.

— Как е той? — поинтересувах се аз.

— Бих казала, че е доста разтревожен — отговори ми тя.

— Дискутирахте ли някоя от теориите му?

— Когато Еди пожелае да говорим за татко, аз съм винаги готова да го слушам — сряза ме Лиза и отново взе книгата си.

Не ми харесваше, че Еди и Лиза ме обсъждат в качеството на заподозрян в убийството на баща им, като при това го правят зад гърба ми. Въздържах се да й го кажа. Имаше нещо друго обаче, което не можех да не й кажа. Чаках удобен момент, но такъв не се отвори. Така че й го казах едва когато си лягахме:

— Заминавам с Даян за Синсинати в понеделник. Ще отсъствам една нощ.

Лиза остро ме погледна:

— В понеделник?

— Да. Налага се да отида.

— Окей — каза тя и си легна.

— Виж, Лиза, разбери, че не мога да откажа.

— Прави каквото трябва да правиш — отсече тя и се обърна с гръб към мен.

— Така и смятам да постъпя — прошепнах аз.