Последна сделка

26.

Върнах се в офиса и намерих Даниел готов да поклюкарства.

— Ей, Саймън, какво се е случило? — възкликна той, щом ме видя.

— Здрасти, Даниел.

— Господи, каква ужасна смърт за Джон.

— Вярно, наистина ужасна.

— Ти знаеше ли, че е бил педал?

Потиснах неволния си пристъп на раздразнение.

— Не, Даниел, нямах представа. Но сега е мъртъв, нали? Мисля, че вече няма значение.

Погледнах към бюрото на Джон. Беше празно, разбира се. И необичайно подредено.

Даниел проследи погледа ми.

— Полицаите го претърсиха. И отмъкнаха цял тон документация. Гарантирам ти, че ще умрат от скука.

Отидох до бюрото и набързо го прегледах. Не беше останал нито един личен предмет. Бяха взели канцеларските му принадлежности без изключение, заедно с всички папки с текущи сделки.

Даниел ме наблюдаваше.

— Полицаите ми зададоха маса странни въпроси сутринта. Например знаел ли съм, че двамата с Франк били… нали се сещаш? Франк! Би ли повярвал?

Въздъхнах.

— Даниел, убит е човек, с когото сме работили две години. За мен няма никакво значение какво е правил в личния си живот.

— Разбира се, че няма значение — съгласи се Даниел. — Но Франк Кук! Не, кажи ми, нищо ли не ти е направило впечатление? Все пак ти беше тъст!

— Не, за секунда не ми е минавало нищо такова през ума — отговорих аз и този път показах, че тези въпроси ме дразнят.

— Чух, че си прекарал нощта в полицейския участък. Мислели са, че след като ти си намерил Джон, значи ти си го убил, така ли?

— Нещо такова — уклончиво отговорих аз. — Но нямаха доказателства, така че ме пуснаха. Засега…

— Сигурно е било много неприятно.

— Не бих ти го препоръчал.

— Тук беше страхотна суматоха — сподели Даниел. — Гил е бесен. Мисля, че се ядоса както на онова между Джон и Франк, така и на убийството на Джон. Арт излезе на обяд и още не се е прибрал, а Рави прилича на подплашен заек. Само Даян се държи на ниво. И аз естествено.

— Разбира се.

— Хората наистина са изплашени. Първо Франк, сега Джон. Следващият може да е всеки от нас. Всъщност най-вероятно ще си ти.

— Много ти благодаря, Даниел. За твое сведение вече съм се замислял над подобна възможност.

— Пази се, Саймън. — Този път думите на Даниел прозвучаха напълно сериозно.

— Е, не бих могъл да сторя кой знае какво — въздъхнах аз. — Но ти би могъл да ми направиш една услуга.

— Казвай — не се поколеба той.

— Можеш ли да изровиш някои неща за „Био-уан“? Трябва ми повече информация.

— „Био-уан“? Не виждам връзката.

— И аз не съм сигурен. Нали знаеш, че Лиза беше уволнена от „Бостън пептидс“?

— Да, Арт ми подхвърли. Честно казано, изглеждаше някак… доволен.

— Мръсник — промърморих на себе си аз.

— Като се видите, кажи й, че страшно съжалявам за случилото се.

— Малко вероятно е да мога да й го предам — казах аз. — Тя се върна в Калифорния.

— О… — възкликна Даниел. — Това не е добре.

— „Не е добре“ звучи меко казано — съгласих се аз. — Както и да е… уволнили са я, защото задавала на Томас Иневър неудобни въпроси за чудотворното лекарство на „Био-уан“.

— Е?

Наведох се напред.

— Джон ми телефонира, преди да бъде убит. Беше оставил съобщение на телефонния ми секретар. Каза, че намерил нещо за „Био-уан“, което можело да ме заинтригува. Затова отидох да го посетя в събота вечер.

— Но така и не можа да разговаряш с него, нали?

— Да.

— Ясно-о… И какво за „Био-уан“ може да те заинтересува?

— Големият ми проблем е, че не знам нищо. Става ли там нещо интересно? Нещо, което може да има отношение към смъртта на Франк и Джон?

Даниел сви рамене.

— Като например?

— Ами може би нещо нередно покрай неуроксила. Все пак точно такива въпроси е задавала Лиза на Иневър.

— Не мисля — неочаквано ми възрази Даниел. — Нали знаеш, че финансовите разчети ги правих аз. Е, мога да ти кажа, че още на предварителната фаза не намерих нищо съмнително около това лекарство. Точно обратното — по общо мнение, то се ползва с голям успех по време на клиничните изпитания. Хората са уверени, че всичко ще бъде наред.

— Кого по-точно имаш предвид като говориш в множествено число?

Даниел се замисли, после каза:

— Всички в компанията, които познавам. На първо място, очевидно Арт. Иневър, финансовият им директор, та дори „Харисън Брадърс“ — техните инвестиционни банкери.

— Значи не мислиш, че крият нещо?

— Не ми изглежда така. Но аз не съм експерт по биотехнологии. Ако настояваш, ще се опитам да се поразровя.

Усмихнах му се благодарно:

— Това много би ми помогнало, Даниел.

— Има ли нещо друго, което според теб би могло да бъде проблем?

— Не знам. По принцип много неща: измама, злоупотреба с вътрешна информация, може би някои подробности по изкупуването на „Бостън пептидс“, кой знае?

— Ще видя какво мога да направя — обеща пак Даниел. — Но предупреждавам те, няма да е никак лесно. Арт държи цялата информация от „Био-уан“ само за себе си.

— Известно ми е — казах аз. — И точно поради тази причина смятам да му задам директно няколко въпроса.

Даниел изкриви лице.

— Е, това вече обещава да бъде много забавно. Но ако случайно изкиха нещо, моля те, сподели го с мен. Колкото повече работя с него, толкова повече се убеждавам, че ако се довериш на онова, което знае, може да останеш с впечатление, че „Био-уан“ произвежда революционно нов прах за пране.

Вратата на Арт беше отворена. Почуках. Беше се върнал от обед и говореше по телефона. В стаята се носеше слаба миризма на алкохол. Той ми махна с ръка да седна и продължи да говори. Обичайният за Арт разговор по телефона. Заслушах се — ставаше дума за нова сделка. Някаква компания, занимаваща се със специални ефекти за Холивуд. Звучеше ми като сделка с нов рекордно висок коефициент на тъпотията. Напълно достойна за Арт.

Накрая разговорът свърши.

— Тази сделка трябва да я сключим — каза ми Арт.

— Добре — съгласих се аз, отказвайки да бъда въвлечен в дискусия.

— Така-а, какво има, Саймън? — попита ме той и погледна часовника си. — Чакат ме няколко телефонни разговора.

Двамата с него бяхме свършили добра работа в стремежа да се избягваме взаимно след посещението ми в дома му. Но сега нямаше да му позволя да ми се изплъзне.

— Няма да отнеме дълго. Искам да те попитам някои неща за „Био-уан“.

Арт се намръщи и ме погледна изненадано.

— Какви неща? Ако става дума за уволнението на жена ти, искам да знаеш, че нямам нищо общо с това решение. Това си беше работа на Иневър. Какво да прави с неговите служители си е негов личен проблем.

— Не става дума за Лиза. Питам се дали не би могъл да ми кажеш какво не е наред около „Неуроксил-5“?

Арт се намръщи още повече.

— Няма нищо, което да не е наред около неуроксила. Всички резултати от изпитанията до момента са прекрасни и ние се настройваме за голяма кампания, когато през март публикуват резултатите и от фаза три.

— Значи твърдиш, че всичко около лекарството е наред?

— А ти защо мислиш, че може да не е? — сърдито попита Арт.

— Лиза, изглежда, е мислела, че има нещо. И изглежда, точно това е станало повод за нейното уволнение.

— Специално се поинтересувах за лекарството миналия месец, когато Франк говори с мен. Консултирах се лично с доктор Иневър. Той ме увери, че около „Неуроксил-5“ всичко е наред.

— Чакай малко. Значи Франк те е питал същото, така ли?

— Да, така беше — призна неохотно Арт и едва не си прехапа езика.

— И какво точно те попита?

— Същото като теб. Има ли нещо около лекарството?

— Не ти ли зададе по-конкретен въпрос? Не описа ли потенциалния проблем?

Арт вдигна ръце.

— Не знам, може и така да е било. Не помня вече. Всичко, което знам, е, че проверих и нямаше нищо.

— Разказа ли това на полицията?

— Не. Защо?

— Не ти ли се струва подозрително?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами много е ясно какво искам да кажа: Франк ти е задал въпрос, хвърлящ съмнение върху най-престижната инвестиция на „Ревиър“, и малко след това го убиват.

Арт поклати глава:

— Не, Саймън, не ми се стори подозрително. И не виждам как би могло. Франк си играеше игрички. „Ревиър“ днес е това, което е, само благодарение на „Био-уан“. Моята инвестиция. Франк искаше да ме дискредитира, така че опита да се нахвърли върху моята инвестиция. Единственият му проблем беше, че не разполагаше с никакви доказателства.

Едва се сдържах да не кипна.

— И си сигурен, че не можеш да си спомниш какво точно те е питал Франк?

— Не, не мога — ядосано ми отговори Арт. — И нека ти кажа още нещо. „Био-уан“ в момента е в много деликатна фаза. Последното, от което има нужда, е някой да рови с неудобни въпроси. — Той облиза устни и продължи, като заби пръст във въздуха към мен: — И ако ти намекнеш пред някого, повтарям — някого, че с „Неуроксил-5“ нещо не е наред, ще се озовеш по задник на улицата преди да си разбрал какво ти се е случило.

Станах.

— Не, Арт. Ако има нещо съмнително около „Неуроксил-5“, аз те уверявам, че ще го науча. И ти няма да можеш да ми попречиш.

Арт стана и побеснял ме изгледа.

— Не си позволявай да ме заплашваш, момченце! „Био-уан“ е най-ценната инвестиция за цялата ни шибана фирма. Преебеш ли „Био-уан“, значи се ебаваш с мен. Жена ти вече дръзна да задава тъпите си въпроси и загуби работата си. Ако ти продължиш да ги задаваш, повярвай ми, когато се разправя с теб, ще съжаляваш, че не си продължил да се киприш на пони по време на приемите на кралицата.

Обърнах се и излязох. Все пак в думите му имаше известен смисъл: да ровиш около „Био-уан“ се оказваше занимание, опасно за здравето. Франк и Джон бяха опитали и ето че и двамата бяха мъртви. Съвпадение? Едва ли.

Разминахме се с Гил в коридора. Обветреното му лице изглеждаше по-измъчено от обикновено. Запитах се дали не го измъчват проблемите с бъбреците. Той ми кимна отсечено, явно замислен за нещо свое, а може би за смъртта на Джон и контактите с пресата.

Поддавайки се на вътрешен импулс, аз го спрях.

— Гил?

— Да? — Той фокусира погледа си върху мен през дебелите стъкла на лещите.

— Разполагаш ли с един момент?

— Какво има?

Огледах се. Около нас нямаше никого.

— Сигурен ли си в „Био-уан“?

— Защо питаш? — Въпросът ми явно го изненада.

— Нещо е обезпокоило Джон преди да го убият.

— Да, полицията ми спомена, че си им казал такова нещо.

— И ти си сигурен, че всичко е така желязно, както изглежда?

— Да, мисля, че съм сигурен — отговори без замисляне Гил. — Не казвам, че от време на време не се появяват проблеми, защото това е нормално. Но „Био-уан“ е програмирана да побеждава и в това няма никакво съмнение.

— Не ти ли е минавала понякога мисълта, че може да се окаже един голям… балон?

— Това пък какво означава?

— Ами тази компания реално не е направила печалба. Единственият й капитал е „Неуроксил-5“. Какво би се случило, ако се окаже, че лекарството нищо не струва?

— Само че не е така — възрази Гил. — Това лекарство е голямата надежда на медицината да се справи с една хронична болест, която поразява милиони хора по света.

— И все пак… ако изведнъж се разбере, че около него не всичко е наред?

— Например?

— О, не знам. Да кажем например, че лекарството не лекува или нещо подобно. Тогава „Био-уан“ няма да струва нищо, нали?

Гил уморено се усмихна.

— Прав си да се отнасяш с такава предпазливост към биотехнологиите. Един от основните грехове в рисковото инвестиране е да броиш печалбата преди да си я направил. И е вярно, че е имало десетки биотехнологични компании, чиито лекарства са се оказали точно толкова ефективни, колкото и бучка захар. Но случаят с „Био-уан“ не е такъв. Аз имам добро предчувствие.

— Надявам се да се окажеш прав.

— И аз — каза ми Гил, — защото иначе ни чакат големи неприятности.

Разделихме се и той продължи по коридора, потънал в проблемите си, а аз се върнах в нашия офис. Не беше успял да ме убеди. Защо не знаех какво е открила Лиза за „Био-уан“?

Извадих бележника си с телефонните номера и позвъних на майка й.

— Ало?

— Ан? Саймън се обажда.

— Саймън! Вече ти казах. Лиза не желае да разговаря с теб. И дори не иска да знаеш къде се намира. — Гласът й не звучеше враждебно, просто издаваше някаква безпомощност както по отношение на Лиза, така и на мен.

— Разбирам. Можеш ли поне да й предадеш нещо от мен?

Чух я дълбоко да въздиша.

— Добре, може би. За какво става дума?

— Би ли й казала, че искам да й задам някои въпроси по отношение на „Био-уан“. Много е важно.

Пауза.

— Добре — неохотно се съгласи тя накрая. — Ще й кажа. Но тя е много разстроена. Не ми се вярва да ти се обади.

— Много ще ти благодаря, ако опиташ.

— Добре. Ще й предам. Дочуване, Саймън.

Затворих. Бях спокоен, че Ан ще предаде съобщението ми. Но не бях никак уверен как щеше да реагира на желанието ми Лиза. От друга страна, не можех да стоя и да чакам от нея отговор, който така и можеше да не дойде никога. Но какво друго можех да направя? Как бих могъл да разкрия сам игрите около лекарството?

Седях и гледах с празен поглед в пространството, когато отговорът внезапно изплува в съзнанието ми.

Трябваше да поговоря с някой, който го взема.

Взех влака за Бруклайн. Намерих дома на леля Зои и позвъних на вратата. След малко ми отвори тя и топло ми се усмихна.

— Колко се радвам, че си дошъл! — възкликна тя. — Влез де, влез. — Тя се обърна и извика: — Карл! Имаме гост!

Карл се появи в коридора:

— Саймън! — изненада се той. — Как е Лиза?

— Добре — излъгах аз, без да ми мигне окото, възхищавайки се на ловкия начин, по който бяха успели да скрият, че леля Зои не е успяла да ме познае.

Влязохме в дневната. Последния път, когато я бях виждал, тук беше претъпкано с приятели на Франк, дошли да почетат паметта му. Стори ми се, че още виждам следи от този ден. Огледалото в единия ъгъл беше покрито с черен воал, а снимките върху пианото бяха пренаредени така, че сега отпред бе сложена фотография на Франк като младеж. Всъщност едва сега, като се загледах в леля Зои, видях приликата между нея и покойния й брат: и тя също бе висока, с дълги крайници и със същите мили бадемови очи. Излъчваше някаква топлина, която те караше да искаш да си близо до нея. Сега разбрах защо е любимата леля на Лиза.

Зои направи кафе и тримата подхванахме разговор за това-онова. Казах им, че Лиза е в Калифорния във връзка с научен проект, и не навлязох в по-големи подробности. Имах късмет, че бях заварил Карл, който, както се оказа, се готвел да тръгва за колежа. Бях доволен от присъствието му, макар че Зои май нямаше проблеми с воденето на общ разговор и не губеше нишката му. Ако се изключеше добре прикритото й объркване в самото начало кой съм, не забелязах никакви признаци, че мозъкът й бавно умира.

След няколко минути насочих разговора към целта на идването си.

— Предполагам помните, че моята фирма стои зад „Био-уан“ — компанията производителка на „Неуроксил-5“? — започнах отдалеч аз.

— О, да, наистина — сети се Карл.

— Бих искал да ви попитам забелязвали ли сте някакви проблеми, откакто Зои е започнала да го взема?

— Не знам такова нещо. А ти, мила? — обърна се към нея Карл.

— Не — потвърди тя. — Разбира се, трябва да ходя на изследване в болницата доста често, за да могат да следят как ми се отразява. Но засега не са забелязали никакви странични ефекти или поне не са ми казали, че има такива. Откакто се обади Лиза, внимавам за опасни симптоми, но се чувствам добре. Всъщност добрата новина е, че положението ми престана да се влошава. — И тя се почука по слепоочието.

— Това е прекрасно — казах аз и отпих от кафето си. — Спомена, че Лиза ти се е обаждала.

— Да — каза Карл. — Миналата седмица. Реших, че си дошъл по този повод.

— Не съвсем — запънах се за малко. — Както ви казах, тя в момента е в Калифорния. Не ми е казвала, че е ви се е обаждала. — Усмихнах се неспокойно.

Карл за миг ме погледна малко странно.

— Спомена, че не била сигурна, но се безпокояла да не би „Неуроксил-5“ все пак да има опасни странични ефекти. Когато настоях да се изясни, тя се извини, че не можела да навлиза в подробности. На мен ми прозвуча като предчувствие. Зои и аз обсъдихме въпроса с нашия лекар и взехме съвместно решение да продължим с лекарството. Все пак то явно действа на Зои, а лекарят ни увери, че Комисията за контрол над лекарствата контролира отблизо тези изследвания, така че ако имало вредни странични ефекти, веднага щели да го уведомят.

— Може би ти знаеш нещо, Саймън? — попита ме Зои и за миг на лицето й се изписа загриженост.

Зачудих се как да й отговоря.

— Не бих казал. По-скоро имам подозрение във връзка с някои събития от моята работа. Но не разполагам с никакви твърди доказателства.

— А имаш ли поне някаква представа за какъв страничен ефект става дума? — настоя тя.

Завъртях отрицателно глава:

— Не, Зои. Съжалявам. Нали точно затова те питах дали нещо не ти е направило впечатление.

Зои се обърна към съпруга си:

— Просто не знам, Карл… Дали да не спра да го вземам?

Карл взе ръцете на жена си в своите.

— Когато Франк ни спомена за това лекарство, той ни даде и надеждата, че ще можем да се преборим с тази болест. Не искам да се отказвам от тази надежда. Да, вярно, може и да не успеем. Може дори да се окаже опасно. Но ние просто нямаме друг избор.

Зои погледна с обич съпруга си и се обърна към мен.

— Карл е прав. Не искам да изкуфявам допълнително. — Тя се усмихна на собствения си израз. — Но ако научиш нещо, обади ни се, моля те.

Обещах да се обадя и си тръгнах.