Последната битка на Сандокан

I.

През нощта на 20 декември 1849 година жесток ураган бушуваше над Момпрацем — див остров със зловеща слава, свърталище на страшни пирати, разположен в Малайско море, на няколко стотин мили от западните брегове на Борнео.

Тласкани от неспирен вятър, по небето като разюздани коне се гонеха огромни черни облаци, които от време на време изливаха яростни порои върху тъмните лесове на острова; в морето, надигнато от вятъра, се блъскаха безредно грамадни вълни, разбиваха се с бяс и смесваха своя рев с тътена на гръмотевиците — ту кратки и резки, ту безкрайно глъхнещи.

Не се виждаше никаква светлина нито откъм колибите, наредени в дъното на малкия островен залив, нито над укрепленията, които ги ограждаха, нито по многобройните плавателни съдове, закотвени отвъд скалите, нито сред горите и разлюляната морска шир. Но ако някой дойдеше от изток и погледнеше нагоре, щеше да забележи на върха на една висока отвесна скала, надвиснала над морето, да блещукат две точки — два ярко осветени прозореца.

Кой ли бодърствуваше по това време, в такава буря, на острова на кръвожадните пирати?

Сред лабиринт от разрушени окопи, рухнали насипи, разкривени палисади, изтърбушени фортификационни кошове, където още се валяха строшени оръжия и човешки кости, се издигаше просторна, масивна колиба, украсена на върха с голямо червено знаме, на което изпъкваше глава на тигър.

Една стая от това жилище е осветена, стените са покрити с тежки червени тъкани, кадифета и скъпи брокати, които обаче на места са измачкани, раздрани или на петна; дебелите персийски килими със златисти отблясъци, които скриват пода, са също така зацапани и скъсани.

Насред стаята има абаносова маса, инкрустирана със седеф и сребърни орнаменти, отрупана с шишета и чаши от най-чист кристал; в ъглите се издигат големи полуразнебитени шкафове, натъпкани с вази, препълнени със златни гривни, обеци, пръстени, медалиони, разкривени или смачкани църковни потреби, бисери, произлезли несъмнено от прочутите развъдници на Цейлон, изумруди, рубини и диаманти, които под светлината на една позлатена лампа, окачена на тавана, блестят като безброй звезди.

В един кът се вижда отоманка с опърпани тук-там ресни, в друг — абаносов хармониум с раздрънкана клавиатура, а наоколо в неописуем безпорядък са нахвърлени навити на руло килими, разкошни дрехи, картини, излезли може би изпод четката на знаменити майстори, прекатурени лампи, прави или повалени бутилки, цели или изпочупени чаши и какви ли не оръжия — гравирани индийски карабини, испански мускети, саби, ятагани, секири, ками, пистолети.

В тази така странно обзаведена стая, в едно куцо кресло седи мъж — той е висок на ръст, строен, с яка мускулатура, с енергични, мъжествени и горди черти, които му придават особена хубост.

Върху плещите му падат дълги коси, смолисточерна брада опасва леко загорялото му лице. Високото чело е засенчено от две удивителни вежди с дръзка извивка, малката му уста разкрива бисернобели зъби, заострени като на хищник, черните му очи излъчват блясък, който омайва, изгаря и кара всеки друг поглед да се сведе.

Бе седнал така от няколко минути, втренчил очи в лампата, сключил нервно ръце около скъпия си ятаган, който висеше на широк пояс от червена коприна, пристягащ синята му кадифена куртка, извезана със златна сърма.

Плисна страхотен дъжд, който разтърси колибата и го изтръгна рязко от това вцепенение. Той отметна назад дългите си къдрави коси, намести тюрбана си, украсен с бляскав диамант, голям колкото орех, и скочи на крака, като хвърли наоколо мрачен и заплашителен поглед.

— Вече е полунощ — измърмори. — Полунощ, а него още го няма!

Изпразни бавно една чаша, пълна с кехлибарена течност, после Отвори вратата и с решителна крачка тръгна между окопите, с които бе защитена колибата. Спря на ръба на отвесната скала, в подножието на която ревеше гневно морето.

Остана там няколко минути със скръстени ръце, непоклатим като скалата, върху която бе стъпил, вдишвайки с наслада страховитите пориви на бурята, устремил взор към развълнуваното море. После се отдръпна бавно, върна се в колибата и застана пред хармониума.

— Странно! — възкликна той. — Навън вилнее ураганът, а тука — аз! Кой е по-страшен?

Прокара пръсти по клавиатурата, изтръгвайки вихрени звуци, в които имаше нещо необичайно, диво и които постепенно замряха, докато заглъхнаха съвсем сред тътена на гръмотевиците и воя на вятъра.

Изведнъж обърна глава към вратата, оставена полуотворена. Заслуша се за момент, приведен напред, после се втурна навън и изтича до ръба на скалата.

При блясъка на една светкавица успя да види, че в залива влезе малък кораб със спуснати платна, който се загуби сред закотвените плавателни съдове.

Нашият човек доближи до устните си златна свирка и изсвири рязко три пъти; в отговор чу остро изсвирване с уста.

— Той е! — възкликна силно развълнуван. — Време беше! След пет минути пред колибата застана човек, загърнат в широко наметало, от което се стичаше вода.

— Яниш! — извика мъжът с тюрбана и го прегърна.

— Сандокан! — отговори новодошлият с подчертано чужд акцент. — Бррр! Каква ужасна нощ, братко!

— Ела!

Прекосиха бързо окопите и влязоха в осветената стая, затваряйки вратата.

Сандокан напълни две чаши и като подаде едната на чужденеца, освободил се вече от наметалото и от карабината, която носеше през рамо, го подкани сърдечно:

— Пий, мой добри Яниш.

— За твое здраве, Сандокан.

— И за твое.

Изпразниха чашите и седнаха край масата.

Новодошлият беше тридесет и три, тридесет и четири годишен мъж, малко по-възрастен от другаря си. Среден на ръст, много як, с бяла кожа и правилни черти, той имаше хитри сиви очи и тънки, подигравателни устни — признак на желязна воля. Още от пръв поглед се виждаше, че е европеец, и то южняк.

— И така, Яниш, видя ли златокосата девойка? — запита Сандокан с известно вълнение.

— Не, но разбрах всичко, каквото искаше да знаеш. Не отиде ли до Лабуан?

— Да, но трябва да знаеш, че по ония брегове, охранявани от английски кръстосвачи, трудно могат да слязат хора като нас.

— Говори ми за тази девойка. Коя е тя?

— Ще ти кажа, това е едно чудно красиво същество, толкова красиво, че може да заплени и най-страшния пират.

— Казаха ми, че има руси като злато коси, по-лазурни и от морето очи и бяла като алабастър кожа. Научих, че Аламба, един от нашите най-свирепи пирати, като я зърнал една вечер да се разхожда из горите на острова, останал така поразен от красотата й, че спрял кораба си, за да й се наслаждава, с риск да бъде потопен от английските кръстосвачи.

— А чия е?

— Едни казват, че била дъщеря на заселник, други — на лорд, а трети, че е направо роднина на губернатора на Лабуан.

— Странно същество — измърмори Сандокан, притискайки челото си с длан.

— И така?… — запита Яниш.

Пиратът не отговори. Обзет от силно вълнение, той стана рязко, отиде до хармониума и прокара пръсти по клавишите.

Яниш само се усмихна и като откачи от един гвоздей някаква стара лютня, започна да подръпва леко струните й и каза:

— Добре! Нека посвирим.

Но едва подхванал някаква португалска мелодийка, той видя, че Сандокан се доближи внезапно до масата и стовари върху нея юмруците си с такава сила, че насмалко не я огъна.

Не беше вече предишният човек: челото му бе свъсено като буреносен облак, очите изпускаха тъмни мълнии, под свитите му устни личеше как конвулсивно стиска зъби, ръцете и краката му трепереха. В този момент той беше страшният главатар на свирепите пирати от Момпрацем, човекът, който от десет години обливаше в кръв бреговете на Малайския архипелаг, човекът, който бе водил страхотни битки, човекът, чиято необикновена дързост и несломима храброст му бяха спечелили името Малайския тигър.

— Яниш! — извика той с глас, в който сякаш не бе останало вече нищо човешко. — Какво правят англичаните в Лабуан?

— Строят укрепления — отговори спокойно европеецът.

— Да не би да кроят нещо срещу мен?

— Така ми се струва.

— Аха! Така ли ти се струва? Само да смеят да вдигнат пръст срещу моя Момпрацем! Кажи им, че ако се опитат да нападнат пиратите в гнездата им, Тигъра ще ги избие до един и ще изпие кръвчицата им. Кажи ми какво разправят за мен?

— Че е дошло вече време да свършат с един толкова дързък пират.

— Много ли ме мразят?

— Толкова, че са готови да загубят всичките си кораби, само и само да те окачат на бесилото.

— Аха!

— Съмняваш ли се? Братко, от много години ти се бориш с тях. По всички брегове има следи от твоите набези, всички села и градове са нападани и оплячкосвани от теб, всички холандски, испански и английски крепости са опитали твоите гюллета, а морското дъно е осеяно с кораби, потопени от теб.

— Вярно е, но кой е виновен? Нима хората от бялата раса не бяха безпощадни към мен? Не ме ли свалиха от престола, защото съм бил станал могъщ? Не избиха ли майка ми, братята и сестрите ми, за да унищожат целия ми род? Какво зло им бях сторил? Бялата раса нямаше за какво да се оплаква от мен и въпреки това пожела да ме смачка. Сега я мразя, ненавиждам всички, били те испанци, холандци, англичани или португалци, твои сънародници, и ще им отмъстя жестоко, заклех се пред труповете на моето семейство и ще сдържа клетвата си! Но макар и да съм бил безмилостен към моите врагове, надявам се, че все ще се намери някой, който да каже, че понякога съм проявявал и великодушие. — Не един, а сто, хиляда души могат да потвърдят, че към беззащитните ти си бил дори много великодушен — отвърна Яниш. — Това могат да кажат всички ония жени, попаднали в ръцете ти, които Ти отведе в пристанищата на белите хора, с риск да бъдеш потопен от кръстосвачите; могат да го кажат и слабите племена, които ти защити от набезите на насилниците, бедните рибари, на които бурите бяха отнесли лодките и които ти спаси от вълните и отрупа с подаръци, и хилядите още, които никога няма да забравят твоите благодеяния, Сандокан. Но сега ми кажи, братле, какво смяташ да правиш?

Малайския тигър не отговори. Започна да се разхожда из стаята със скръстени ръце, клюмнал глава. За какво мислеше този неустрашим човек? Португалецът Яниш не можеше да отгатне, макар и да го познаваше от дълго време.

— Сандокан — рече той след няколко минути, — за какво мислиш?

Тигъра се спря и втренчи очи в него, но пак не отговори.

— Какво те мъчи? — запита Яниш. — Човек би казал, че страдаш, задето англичаните те мразят много.

И този път пиратът замълча.

Португалецът стана, запали пура и се отправи към една скрита под тапицерията врата.,

— Лека нощ, братле — каза той.

При тези думи Сандокан се сепна и спря португалеца с жест:

— Само една дума, Яниш.

— Говори,

— Знаеш ли какво… искам да отида в Лабуан!

— Ти!… В Лабуан?

— Защо се чудиш толкова?

— Защото си прекалено смел и може да извършиш някоя лудост в бърлогата на твоите най-върли врагове.

Сандокан го погледна с пламтящите си очи и изръмжа глухо.

— Братко — поде отново португалецът, — не предизвиквай съдбата. Пази се! Хищната Англия е хвърлила око на нашия Момпрацем и може би чака само смъртта ти, за да нападне тигрите и да ги унищожи. Пази се, защото видях един кръстосвач със щръкнали оръдия, натъпкан с въоръжени хора, да обикаля в наши води. А това е лъв, който само чака плячка.

— Но ще срещне Тигъра! — извика Сандокан целият разтреперан, като стисна пестници.

— Да, ще го срещне и може би ще загине в битката, но неговият предсмъртен вик ще стигне до бреговете на Лабуан и срещу теб ще тръгнат други. Ще загинат много лъвове, защото ти си силен и страшен, но ще падне и Тигъра!

— Аз!…

Сандокан скочи напред разярен, с пламтящи очи и свити лакти, сякаш бе стиснал оръжие. Но това бе само за миг; седна до масата, изпи на един дъх останалата пълна чаша и със съвсем спокоен глас каза:

— Имаш право, Яниш. Въпреки това утре отивам в Лабуан. Една неудържима сила ме тласка към онези брегове и някакъв глас ми нашепва, че трябва да видя златокосата девойка, че трябва…

— Сандокан!…

— Мълчи, братко, да вървим да спим!

На другия ден, няколко часа след изгрев слънце, Сандокан излезе от колибата си, готов за смелия поход.

Бе надянал бойното си облекло: високи кожени ботуши в любимия му червен цвят, изящна кадифена куртка, също така червена, украсена с бродерии и ресни, и широки шалвари от небесносиня коприна. През рамо носеше далекобойна индийска карабина с разкошни арабески, на пояса му висеше тежък ятаган с дръжка от масивно злато, а отзад бе запасал един крие — оная кама със змиевидно острие, намазано с отрова, която е любимо оръжие на племената от Малайския архипелаг.

Спря за момент на ръба на отвесната скала, обгърна с орловия си поглед повърхността на море го, което сега бе гладко и блестящо като огледало, и се загледа на изток.

— Там е — промълви той след няколко мига съзерцание. — Странна съдба, ти, която ме тласкаш натам, кажи ми дали ще бъдеш гибелна за мен? Кажи ми дали тази жена с лазурни очи и златни коси, която всяка нощ смущава съня ми, ще ми донесе нещастие?…

Тръсна глава, сякаш искаше да отпъди лошите си мисли, после заслиза бавно по една гясна стълба, изсечена в скалата, която водеше до пясъчната ивица.

В подножието на стълбата го чакаше Яниш.

— Всичко е готово — каза той. — Наредих да подготвят двата най-здрави кораба от нашата флота, като ги подсилят с две големи бомбарди…

— А.хората?

— Всички отряди с началниците си са строени на брега. Остава само да избереш най-добрите.

— Благодаря ти, Яниш.

— Няма защо да ми благодариш, Сандокан, може би съм подготвил твоята гибел.

— Не се страхувай, брате мой, куршумите бягат от мен.

— Бъди разумен, много разумен!

— Ще бъда и ти обещавам, че след като видя онова момиче, ще се върна тук.

— Проклета да бъде тази жена! Бих удушил оня пират, който я видя пръв и ти разказа за нея.

— Ела, Яниш.

Прекосиха една еспланада, защитена от големи бастиони, на която имаше разположени тежки оръдия, насипи и дълбоки ровове, и стигнаха до брега на залива, в който се намираха дванадесет или петнадесет платноходни кораба, наречени прао.

Пред дълга редица колиби и солидни постройки, прилични на складове, бяха строени триста мъже, които чакаха само команда. за да се втурнат като цял легион демони към корабите и да всяват ужас по всички морета на Малайския архипелаг. Какви мъже и какви бойци само!

Тук имаше малайци, по-скоро ниски на ръст, силни и пъргави като маймуни, с квадратно и кокалесто лице, с тъмна кожа, хора. прочути със своята смелост и жестокост; батиаси, с още по-тъмна кожа, известни с влечението си към човешко месо, макар вече цивилизовани; даяки от близкия остров Борнео, високи на ръст, с хубави черти, прочути със своите кланета, заради които бяха наречени главорези; сиамци, с ромбоидно лице и очи с жълтеникави отблясъци; кохинхинци с жълта кожа и глава, украсена с дълга опашка от коси; имаше още индуси, бугиси, явайци. тагали от Филипините и накрая негритоси с огромни глави и отблъскващи черти.

Когато се появи Малайския тигър, дългата пиратска редица трепна, всички очи запламтяха, всички ръце се вкопчиха в оръжието.

Сандокан огледа със задоволство своите тигри( — той наистина обичаше да ги нарича така — и каза:

— Патан, излез напред.

Един малаец, по-скоро висок на ръст, с мощни крайници и мургава кожа, облечен само с една червена фустанелка, украсена с няколко пера, излезе напред с онова поклащане в походката, характерно за мъжете на морето.

— Колко души наброява гвоят отряд? — запита го Сандокан.

— Петдесет, главатарю!

— Всички ли са годни?

— Всичките жадни за мъст!

— Качвайте се на ония два кораба и отстъпи половината на яваеца Джиро-Батол.

— И накъде?…

Сандокан му хвърли такъв поглед, че неразумецът потръпна, макар и да беше от ония хора, които срещат с усмивка картечния огън.

— Изпълнявай и нито дума повече, ако ти е мил животът — отсече Сандокан.

Малаецът се отдалечи бързо, повличайки след себе си своя отряд, съставен от безумно смели мъже, които само при един знак на Сандокан не биха се поколебали да плячкосат гробницата на Мохамед, въпреки че всички бяха мохамедани.

— Ела, Яниш — рече Сандокан, като ги видя качени вече на корабите.

Двамата тъкмо се канеха да се спуснат на пясъка, когато ги настигна един грозен негър с огромна глава и несъразмерно големи крайници, истински образец на ония страшни негритоси, които се срещат във вътрешността на почти всички острови от Малайския архипелаг.

— Какво искаш и откъде идваш, КилиДалу? — запита го

Яниш.

— Идвам от южния бряг — отговори негритосът запъхтян.

— И какво ни носиш?

— Добра вест, бели вожде. Видях една голяма джонка да обикаля край бреговете на Ормадските острови.

— Натоварена ли е? — попита Сандокан.

— Да, Тигре.

— Добре, след три часа ще бъде в моя власт.

— А после ли ще отидеш в Лабуан?

— Направо, Яниш.

Бяха се спрели пред една красива капитанска лодка с четирима малайци в нея.

— Сбогом, брате — рече Сандокан, като прегърна Яниш.

— Сбогом, Сандокан. Внимавай да не вършиш безумства!

— Не се страхувай за мен, ще бъда разумен

— Сбогом и нека те закриля добрата ти звезда. Сандокан скочи в капитанската лодка и с няколко удара на веслото достигна двата кораба, които вдигаха вече своите огромни платна.

Откъм брега се надигна многогласен вик:

— Да живее Малайския тигър!

— Потегляйте — даде команда пиратът, обръщайки се към двата екипажа.

Котвите бяха вдигнати от двата екипажа демони с маслиненозелен или мръсножълт цвят на кожата и след два завоя на борд корабите се впуснаха в открито море, клатушкайки се по сините вълни на Малайско море.

— Курс? — запита Патан, който бе поел командуването на по-големия кораб.

— Право към Ромадските острови — отговори Сандокан. После се обърна към екипажите и извика:

— Тигри, отваряйте си добре очите, трябва да плячкосаме една джонка.

Вятърът беше благоприятен, защото духаше от югозапад и морето, едва раздвижено, не оказваше съпротива на двата кораба, които за кратко време достигнаха скорост дванадесет възела, наистина необичайна за платноходни кораби, но не и за малайските, които имат огромни платна и тесни, леки корпуси.

Двата кораба, с които Тигъра бе тръгнал в тази смела експедиция, в същност не бяха истински прао, които обикновено са малки и без палуба.

Сандокан и Яниш, които в морското дело нямаха равни на себе си в целия Малайски архипелаг, бяха преустроили всичките си прао, за да могат лесно да нападат преследваните кораби.

Те бяха запазили огромните платна, чиято дължина стигаше до четиридесет метра, а също така и мачтите — дебели, но доста гъвкави, както и такелажите от влакна на гамут и ротанг, които бяха по-издръжливи от конопените и се намираха по-лесно, затова пък бяха увеличили размерите на корпусите, бяха придали по-стройни форми на кила, а на носа — добре изпитана здравина.

Освен това бяха наредили да се построи палуба на всички кораби, на бордовете да се отворят дупки за веслата, да се махне балансьора и едно от двете кормила на прао, защото тези съоръжения можеха да затруднят абордажите.

Макар че двата пиратски кораба се намираха още далеч от Ромадските острови, към които се предполагаше, че е насочила платна джонката, забелязана от КилиДалу, щом се разнесе вестта за присъствието на този кораб, пиратите се заловиха веднага за работа, за да бъдат готови за сражението.

Двата топа и двете бомбарди бяха най-грижливо заредени, на палубата наредиха голям брой гюллета и ръчни гранати, а освен това — пушки, секири, абордажни саби; на фалшбордовете бяха закачени абордажните куки, които трябваше да бъдат хвърлени върху такелажа на неприятелския кораб.

Като свършиха всичко това, тези демони, в чиито очи вече гореше жаждата за бой, застанаха да наблюдават — едни по парапета на фалшбордовете, други — покатерени на въжените стълбици, трети — яхнали рейте; всички бяха нетърпеливи да открият джонката, която обещаваше богата плячка, защото такива кораби обикновено идваха от пристанищата на Китай.

Сандокан сякаш споделяше тревогата и безпокойството на своите хора. Крачеше нервно от носа до кърмата, наблюдавайки безкрайната водна шир и стискаше някак гневно златната дръжка на скъпия си ятаган.

В десет часа сутринта Момпрацем вече се губеше от хоризонта, но морето беше още пусто.

Не се виждаше нито един риф, ни стълб дим от параход, ни бяла точка, която да показва близостта на платноход.

Силно нетърпение бе овладяло вече екипажите на двата кораба: пиратите се качваха и слизаха по палубните съоръжения, като ругаеха, щракаха затворите на пушките, показваха блестящите остриета на отровните си крисове и на ятаганите.

Малко след дванадесет часа от върха на гротмачтата изведнъж долетя глас:

— Хей! Гледай към подветрената страна!

Сандокан прекъсна разходката си. Огледа бързо палубата на своя кораб, хвърли бърз поглед и към кораба, командуван от Джиро-Батол, и накрая изкомандува:

— Смели тигри, всеки на своя боен пост!

Пиратите, които се бяха покатерили по мачтите, за миг се спуснаха на палубата и заеха определените им места.

— Морски паяк — обърна се Сандокан към оня, който бе останал на мачтата да наблюдава, — какво виждаш?

— Платно, Тигре.

— Джонка ли е?

— Платно на джонка, не се лъжа.

— Бих предпочел европейски кораб — измърмори Сандокан, като сбърчи чело. — Никаква омраза не ме тласка към хората на Небесната империя. Но кой знае… — Започна отново да се разхожда и не каза повече нищо.

За половин час двата пиратски кораба изминаха пет възела, след което се чу пак гласът на Морския паяк.

— Капитане, джонка е — извика той. — Внимавайте, защото ни забеляза и завива на борд.

— Аха! — възкликна Сандокан. — Джиро-Батол, маневрирай така, че да й попречиш да избяга.

Малко след това двата пиратски кораба се разделиха и като описаха широк полукръг, поеха с вдигнати платна срещу търговския кораб.

Това беше един от ония тежки тримачтови кораби с издути корпуси и съмнителна здравина, наречени джонки, които се използуват по моретата на Китай.

Щом забеляза присъствието на двата загадъчни кораба, с които не можеше да се надпреварва, джонката се спря и издигна голямо знаме.

Като видя флага й, Сандокан подскочи.

— Това е флагът на раджа Брук, унищожителя на пиратите! — извика той с неописуема омраза. — Смели тигри, на абордаж! На абордаж!

Див, свиреп рев се надигна сред двата екипажа, които знаеха славата на англичанина Джеймс Брук, станал раджа на Саравак, безпощаден враг на пиратите, под ударите на когото бяха паднали голям брой от тях.

Патан с един скок се озова при оръдието на носа, докато другите насочваха бомбардата и зареждаха карабините си.

— Да започна ли? — запита, той Сандокан.

— Да, но гледай гюллето ти да не отиде нахалост.

— Добре!

На борда на джонката внезапно проехтя гръм и един малокалибрен снаряд премина с остро свистене през платната на пиратския кораб.

Патан се наведе към своето оръдие и стреля; резултатът не закъсня — гротмачтата на джонката, прекършена в основата, се залюля бурно напред-назад и падна на палубата с платната и всичките си въжета. На борда на злощастния кораб хората се разтичаха по фалшбордовете, после изчезнаха.

— Гледай, Патан! — извика Морския паяк.

Една малка лодка с шест души в нея се бе отделила от джонката и бягаше към Ромадските острови.

— Аха! — възкликна с гняв Сандокан. — Значи там има такива, които бягат, вместо да се сражават. Стреляй по тези страхливци, Патан!

Малаецът изсипа по повърхността на водата дъжд от картеч, който разби лодката и уби на място всички, които се бяха качили в нея.

— Браво, Патан! — викна Сандокан. — А сега ми изравни като понтон този кораб, на който виждам още многоброен екипаж. После ще го пратим на ремонт в корабостроителниците на раджата, ако има такива.

Двата корсарски кораба подеха отново пъклената си музика, сипейки гюллета, гранати и дъжд от картеч върху нещастния кораб; разцепиха фокмачтата му, пробиха фалшбордовете и ребрата, прерязаха такелажите и избиха хората, които се отбраняваха отчаяно с пушечни изстрели.

— Браво на вас! — възкликна Сандокан, възхитен от смелостта на малцината, останали на джонката. — Стреляйте, стреляйте,още срещу нас! Вие сте достойни да се биете с Малайския тигър!

Двата корсарски кораба, обвити в гъсти облаци дим, сред които проблясваха огънчета, напредваха все повече и само за няколко мига се озоваха под бордовете на джонката.

— Легни на дрейф! — извика тогава Сандокан с ятагана в ръка.

Неговият кораб абордира търговския кораб откъм бакборда и остана закачен там, тъй като бяха хвърлени вече абордажните куки.

— В атака, тигри! — избоботи страшният пират.

Присви се като тигър, който се кани да се хвърли върху плячката си, и понечи да скочи, но една здрава ръка го задържа.

Обърна се, надавайки яростен рев, но човекът, който бе дръзнал да го спре, скочи отпреде му, закривайки го с тялото си.

— Ах, ти, Морски паяк! — извика Сандокан и вдигна срещу него ятагана си.

В същия миг откъм джонката долетя пушечен изстрел и клетият Паяк падна пронизан на палубата.

— Благодаря ти, тигърче мое! — каза Сандокан. — Ти си искал да ме спасиш.

Хвърли се напред като ранен бик, вкопчи се за дулото на едно оръдие, покатери се на палубата на джонката и се втурна срещу бойците с оная безумна смелост, от която се възхищаваха всички.

Целият екипаж на търговския кораб се впусна срещу него, за да го спре.

— След мен, тигри! — извика той, поваляйки двама души с тъпата страна на ятагана си.

Десетина-дванадесет пирати се покатериха като маймуни по корабните съоръжения, прескочиха фалшбордовете и се впуснаха по палубата, а през това време другият пиратски кораб хвърли абордажните куки.

— Предайте се! — извика Тигъра към моряците на джонката. Останалите живи седем-осем души, като видяха, че други пирати завземат горната палуба, хвърлиха оръжие.

— Кой е капитанът? — запита Сандокан.

— Аз — отговори един китаец, като излезе напред.

— Ти си юнак и хората ти са достойни за теб — каза Сандокан. — Къде отиваше?

— В Саравак.

Дълбока бръчка проряза високото чело на пирата.

— Аха! — възкликна той с глух глас. — Отиваш в Саравак. А какво прави раджа Брук, Унищожителя на пиратите?

— Не го знам, защото отсъствувам от Саравак вече много месеци.

— Все едно, но ще му кажеш, че някой ден ще хвърля котва в неговия залив и там ще причакам корабите му. Охо, ще видим дали Унищожителя на пиратите ще успее да победи моите хора!

После дръпна от врата си един наниз скъпи диаманти и го подаде на капитана на джонката:

— Вземи, храбрецо. Жал ми е, че съсипах джонката ти, която ти защищаваше така смело, но с тези диаманти ще можеш да си купиш десет нови.

— А кой сте вие? — запита капитанът смаян.

Сандокан се доближи до него и като го потупа по рамото, рече:

— Погледни ме в лицето — аз съм Малайския тигър. Преди капитанът и неговите моряци да успеят да се съвземат от смайването и уплахата, Сандокан и пиратите слязоха в своите кораби.

— Курс? — запита Патан.

Тигъра протегна ръка на изток и викна с трептящ, металически глас:

— Смели тигри, към Лабуан! Към Лабуан!

Двата пиратски кораба изоставиха джонката пробита и без мачти, но поне за момента нямаше опасност да потъне, и поеха отново своя курс към Лабуан. На този остров живееше златокосото момиче, което Сандокан искаше да види на всяка цена.

Свеж вятър духаше на североизток, морето беше още спокойно! и улесняваше пътуването на двата платнохода, които се движеха; с десет-дванадесет възела в час.

След като накара да почистят палубата, да завържат такелажите, прерязани от вражеските снаряди, да заредят пушките и бомбардите, Сандокан даде заповед да хвърлят в морето трупа на Паяка и на един друг пират, убит от пушечен изстрел. После запали едно скъпо наргиле, дошло несъмнено от някой индийски или персийски пазар, и повика Патан.

Малаецът изтича, готов да му се подчинява.

— Кажи ми, малаецо — рече Тигъра, като го загледа със страшни очи, — знаеш ли как загина Морския паяк?

— Да — отвърна Патан и потръпна, като видя пирата толко сърдит.

— Знаеш ли къде е твоето място, когато аз се качвам на абордаж?

— Зад вас.

— А сега те нямаше и Паяка загина вместо теб.

— Вярно е, капитане.

— Затова би трябвало да заповядам да те разстрелят, ти си юначен мъж, а аз не обичам да жертвувам напразно смелите. Но при първия абордаж ти трябва да паднеш начело на хората си.

— Благодаря ти, тигре.

— Сабау — извика после Сандокан.

Друг малаец, с дълбока рана на лицето, излезе напред.

— Ти ли скочи пръв след мен на джонката? — запита го Сандокан.

— Тъй вярно, Тигре.

— Добре. Когато падне убит Патан, ти ще поемеш командуването вместо него.

Като каза това, прекоси с бавни стъпки палубата и слезе в каютата си, която се намираше на кърмата.

През целия ден двата пиратски кораба продължиха да плават в тази част на морето, затворена между Момпрацем и Ромадските острови на запад, брега на Борнео на изток и североизток, и Лабуан и Трите острова на север, без да срещнат някакъв търговски кораб.

Зловещата слава на Тигъра се бе разнесла по тия морета и много малко плавателни съдове се осмеляваха да рискуват. Повечето избягваха тия места, посещавани от корсарски кораби, и плаваха близо до бреговете, готови при първия знак за опасност да се отправят към сушата, за да спасят поне живота си.

Щом настъпи нощта, двата кораба намалиха площта на своите големи платна, с цел да се предпазят от внезапните пориви на вятъра, и се доближиха един към друг, за да не се изгубват от очи и да бъдат готови да си помогнат взаимно.

Към полунощ, точно когато минаваха край Трите острова — предни постове на Лабуанското пристанище, на палубата се появи Сандокан.

Беше все още силно възбуден. Започна да се разхожда от носа до кърмата, скръстил ръце и потънал в мрачно мълчание. Но от време на време се спираше, загледан в черната повърхност на морето, качваше се на фалшбордовете, за да обгърне с поглед по-голям хоризонт, после се навеждаше и се заслушваше. Какво се мъчеше да чуе? Дали шума на машина, който да покаже присъствието на кръстосвач, или грохота на вълните, разбиващи се в бреговете на Лабуан?

В три часа призори, когато звездите почнаха да избледняват, Сандокан извика:

— Лабуан!

Наистина на изток, там, където морето се сливаше с хоризонта, се мяркаше смътно една тънка черна ивица.

— Лабуан — повтори пиратът и си отдъхна, сякаш безпокойството, което го измъчваше, бе изчезнало.

— Да продължаваме ли напред? — запита Патан.

— Да — отвърна Тигъра. — Ще влезем в малката река, която ти вече знаеш.

Заповедта бе предадена на Джиро-Батол и двата кораба се отправиха безшумно към острова.

Лабуан, чиято повърхност не надвишава 116 квадратни километра, по онова време не беше важен морски възел, какъвто е днес.

Завзет в 1847 година от сър Родни Менди, комендант на кораба „Ирис“, по заповед на английските власти, които целяха премахването на пиратството, тогава броеше не повече от хиляда жители, почти всички малайци и може би двеста души бели.

Англичаните бяха издигнали само една крепост, наречена Виктория, подсилвайки я с няколко странични укрепления, за да не бъде разрушена от пиратите на Момпрацем, които много пъти бяха опустошавали тези брегове. Останалата част на острова бе покрита с гъсги гори, в които все още върлуваха тигри, и само тук-там по хълмовете или сред саваните се виждаха стопанства.

Двата платнохода, след като плаваха няколко мили край брега на острова, се вмъкнаха безшумно в една малка река, чиито брегове бяха покрити с пищна растителност. Навлязоха шестотин-седемстотин метра нагоре по течението и пуснаха котва под тъмната сянка на големи дървета.

Ако край брега обикаляше кръстосвач, не би могъл да ги открие, нито дори да подозре присъствието на тези „смели тигри“ притаили се като хищници.

След като бе изпратил на разузнаване двама души към устието на реката и други двама в горите, за да не бъде нападнат ненадейно, по обед Сандокан слезе на брега, въоръжен със своята карабина и следван от Патан.

Бе изминал около километър, навлизайки навътре в гъстата гора, когато спря рязко в подножието на един огромен дурион; ято тукани кълвяха сладките плодове, осеяни с твърди бодли.

— Човек ли видяхте? — запита го Патан.

— Не, слушай — отвърна Сандокан. Малаецът наостри уши и долови далечен лай.

— Някой е излязъл на лов — каза той, като се изправи.

— Да отидем да видим.

Тръгнаха отново, провирайки се между пиперените храсти, чиито клони бяха отрупани с червени гроздове, под хлебните дървета и арековите палми, по листата на които кръжаха рояци хвърчащи гущери.

Кучешкият лай се чуваше все по-близо и твърде скоро двамата пирати се озоваха пред един грозен негър, обут в червени панталони, който държеше на каишка голямо куче.

— Къде отиваш? — запита го Сандокан, препречвайки пътя му.

— Търся следите на един тигър — отговори негърът.

— А кой ти разреши да ловуваш из моите гори?

— Аз съм слуга на лорд Гълдик.

— Добре. Кажи ми сега, ти, жалък роб, чувал ли си да се говори за някаква девойка, наречена Перлата на Лабуан?

— Че кой на този остров не познава това красиво същество? Тя е добрият дух на Лабуан, обичана и уважавана от всички.

— Толкова ли е хубава? — запита Сандокан развълнуван. — Никоя жена не може да се сравнява с нея. Силна тръпка разтърси Малайския тигър.

— Кажи ми — поде той след миг мълчание — къде живее?

— На два километра оттук, сред една савана.

— Достатъчно! Върви и ако ти е мил животът, не се обръщай назад.

Даде му шепа злато и когато негърът изчезна, той се отпусна под едно хлебно дърво.

— Ще чакаме нощта — рече — и после ще отидем да разузнаем околностите.

Патан също се изтегна под сянката на една арекова палма, но с карабината под ръка.

Някъде около три часа след пладне неочаквано събитие прекъсна почивката им.

Оръдеен залп проехтя откъм морето, като накара птиците в горите изведнъж да замлъкнат.

Сандокан скочи на крака, стиснал карабината, с изкривено лице.

— Оръдеен залп! — възкликна той. — Ела, Патан, виждам кръв!…

Двамата пирати стигнаха до брега на реката за по-малко от десет минути. Всички техни хора се бяха качили на борда на корабите и спускаха платната, защото вятърът бе стихнал.

— Какво става? — запита Сандокан, като скочи на палубата.

— Нападнати сме, капитане — отвърна Джиро-Батол. — Един кръстосвач ни затваря пътя при устието на реката.

— Аха! — възкликна Тигъра. — И тук ли дойдоха да ме нападат тези англичани? Е добре, смели тигри, на оръжие, излизаме в морето! Ще им покажем как знаят да се бият Тигрите на Момпрацем!

— Да живее Тигъра! — ревнаха двата екипажа със страшно въодушевление. — На абордаж! На абордаж!

Миг след това двата кораба се спуснаха надолу по реката и скоро излязоха в открито море.

На шестстотин метра от брега се движеше бавно голям тримачтов кораб с вместимост над хиляда и петстотин тона и мощно въоръжение, който затваряше пътя на запад.

На неговата палуба биеха барабани, с които призоваваха хората да застанат по бойните си места, чуваха се отчетливо заповедите на офицерите.

Сандокан погледна хладнокръвно този страшен неприятел и вместо да се изплаши от неговата грамада, от многото оръдия и екипажа, може би три или четири пъти по-многоброен от екипажа на двата платнохода, извика гръмогласно:

— Тигри, на весло!

Пиратите се спуснаха под палубата, хващайки веслата, докато през това време артилеристите насочваха топовете и бомбардите.

— Ха да те видя сега, проклет параход! — викна Сандокан, когато двата кораба полетяха като стрели под тласъка на веслата.

На палубата на кръстосвача изведнъж блесна огън и край мачтите на пиратския кораб профуча голям снаряд.

— Патан, на оръдието! — извика Сандокан.

Малаецът, един от най-добрите артилеристи, с които се гордееше пиратството, стреля със своето оръдие. Снарядът разби командния мостик, като същевременно счупи флагщока. Военният кораб, вместо да отговори, зави на борд, като показа амбразурите на бакборда си, от които стърчаха дулата на половин дузина оръдия.

— Патан, не стреляй нахалост — заповяда Сандокан. В същото време бе даден оръдеен залп и от кораба на Джиро-Батол. — Строши мачтите на този проклетник, разбий витлата и оръдията му и когато окото ти не е вече сигурно, падни геройски.

В същия миг кръстосвачът като че ли се подпали. Ураган от желязо прекоси въздуха и улучи двата пиратски кораба, помитайки ги като понтони.

Сред пиратите се чуха страхотни викове на гняв и болка, заглушени от втори бордови залп, който направи на пух и прах гребци, оръдия и артилеристи.

След това военният кораб, обвит в гъсти кълба черен и бял дим, изви на борд на по-малко от четиристотин стъпки от пиратските платноходи и се отдалечи на километър, готов да поднови стрелбата.

Сандокан, останал здрав и читав, но повален от една рея, се изправи веднага.

— Нещастник! — изрева той, заканвайки се с юмруци на врага. — Бягаш, подлецо, но аз ще те настигна!

Свирна с уста, за да повика хората си на палубата.

— Бързо, вдигнете барикада пред оръдията и после напред!

За миг на носа на двата кораба бяха струпани запасни мачти, бурета, пълни с гюллета, стари, разнебитени оръдия и какви ли не остатъци, които образуваха здрава барикада.

Двадесет души, най-яките, слязоха отново да въртят веслата, а другите се скупчиха зад барикадата, стиснали пушките в ръце, захапали камите, които проблясваха в треперещите им устни.

— Напред! — изкомандува Тигъра.

Кръстосвачът бе спрял своя ход назад и сега се движеше бавно напред, бълвайки кълба черен дим.

— Стреляйте където сварите! — извика Тигъра.

От двете страни се поде пъклена музика, отвръщайки на залпа със залп, на картеча с картеч, на куршума с куршум.

Трите кораба, решени да загинат, но да не отстъпват, обвити в гъсти облаци дим, които едно упорито безветрие задържаше над палубите, почти не се виждаха вече, ала ревяха с еднаква ярост и светкавиците се сменяха със светкавици, взривовете с взривове.

Със своя обем и с оръдията си параходът имаше превъзходство, но двата пиратски платнохода, които храбрият Тигър водеше на абордаж, не отстъпваха. Пробити на сто места, разцепени, неузнаваеми, с вода в трюма, вече пълни с мъртви и ранени, те продължаваха напред, въпреки непрекъснатата градушка от снаряди.

Пиратите бяха обезумели и не искаха нищо друго освен да се качат на палубата на този страшен параход и ако не да победят, то поне да умрат на вражеското поле.

Патан. верен на дадената дума, бе загинал при оръдието си, но на негово място бе застанал друг опитен артилерист; бяха паднали и много други пирати, а трети — тежко ранени, продължаваха да се бият отчаяно сред потоци кръв.

Едното оръдие на кораба на Джиро-Батол бе разбито и едната бомбарда почти вече не стреляше, но какво значение имаше това?

На палубите на двата пиратски кораба бяха останали други тигри, жадни за мъст, които изпълняваха храбро своя дълг.

Желязото свистеше над тези храбреци, откъсваше ръце, пронизваше гърди, браздеше палубите, рушеше фалшбордовете, разбиваше на парчета всичко, но никой не говореше за остъпление, напротив, те ругаеха неприятеля, предизвикваха го на бой, а когато някой порив на вятъра разпръсваше облаците над злощастните кораби, зад разбитите барикади се виждаха мрачни и сгърчени от ярост лица, кръвясали очи, които изпускаха огън при всяко проблясване на оръдията, зъби, които скърцаха върху остриетата на камите… Сред тази орда тигри техният главатар, непобедимият Сандокан, с ятаган в ръка, с пламтящи очи и дълги коси, разпуснати на раменете, насърчаваше бойците с глас, който отекваше като тръба сред грохота на оръдията.

Страшната битка трая около двадесет минути, после кръстосвачът се отдръпна още шестстотин стъпки назад, за да не бъде абордиран.

При това ново оттегляне на борда на двата пиратски кораба избухна яростен рев. Вече беше невъзможно да се борят с този неприятел, който, възползувайки се от своята машина, избягваше всякакъв абордаж.

Но Сандокан още не искаше да отстъпи.

Като повали с мощен тласък хората, които го бяха наобиколили, той се наведе над оръдието, коригира мерника и откри огън.

Няколко секунди след това гротмачтата на кръстосвача, пречупена в основата, се сгромоляса в морето заедно с всички стрелци по марсовете и кръстовките.

Докато параходът спря, за да спаси своите хора, които щяха да се издавят, и прекрати огъня, Сандокан успя да прехвърли на своя кораб екипажа на Джиро-Батол.

— А сега към брега, беж да ни няма! — избоботи той.

Корабът на Джиро-Батол, който по чудо се държеше на повърхността, бе опразнен бързо и оставен на вълните заедно със своя товар от трупове и негодното си вече оръдие.

Пиратите веднага се заловиха за веслата и като се възползуваха от бездействието на военния кораб, бързо се отдалечиха и се скриха в реката.

Време беше! Злополучният кораб, който пропускаше вода отвред, макар че пробойните, направени от снарядите на кръстосвача. бяха запушени набързо, бавно потъваше. Стенеше като умиращ под тежестта на нахлулата вода и се олюляваше, накланяйки се на левия борд.

Сандокан, който бе застанал на кормилния лост, насочи кораба към близкия бряг и го заби в един пясъчен нанос.

Щом разбраха, че вече няма никаква опасност корабът да потъне, пиратите се втурнаха на горната палуба като глутница гладни гигри, с оръжие в ръка, със аъчни от ярост лица, решени да подновят боя със същата жестокост и решителност.

Сандокан ги спря с ръка, после погледна часовника, който носеше на пояса си, и каза:

— Сега часът е шест, след два часа слънцето ще се скрие и над морето ще падне мрак. Всеки да се хване бързо за работа, за да може в полунощ корабът да бъде готов да излезе отново в морето.

— Ще атакуваме ли кръстосвача? — запитаха пиратите, ръкомахайки възбудено.

— Не ви обещавам, но ви се кълна, че много скоро ще дойде денят, когато ще отмъстим за поражението. Ще развеем нашето знаме под огъня на оръдията и ще го забием на бастионите на Виктория.

— Да живее Тигъра! — викнаха пиратите.

— Тишина! — заповяда Сандокан. — Да се изпратят двама души при устието на реката да следят кръстосвача, а други двама в гората, за да не бъдем нападнати ненадейно. Да се превържат ранените и после всички да се заловят за работа!

Докато пиратите бързаха да превържат раните на другарите си, Сандокан отиде на кърмата и остана там няколко минути да наблюдава, отправяйки поглед към залива, чиято огледална повърхност се виждаше през една просека на гората.

Несъмнено търсеше да открие кръстосвача, но той навярно не бе посмял да наближи брега от страх да не заседне в някоя от Многото плитчини, които се намираха там.

— Знае как да ни държи в капана — измърмори страшният пират. — Чака да излезем отново в морето, за да ни избие, но ако смята, че ще хвърля хората си на абордаж, лъже се. Тигъра може да бъде и предпазлив.

Седна върху оръдието, после повика Сабау.

Пиратът, един от най-храбрите, който заслужено бе получил чин помощникглаватар след като неведнъж бе рискувал кожата си, притича веднага

— Патан и ДжироБатол са мъртви — каза му Сандокан с въздишка. — Загинаха на своя кораб, начело на храбреците, готови да се хвърлят на абордаж срещу проклетия параход… Сега е твой ред да поемеш командуването и аз ти го поверявам.

— Благодаря ти, Тигре.

— Бъди смел като тях.

— Когато моят главатар ми заповяда да загина, ще бъда готов да му се подчиня.

— А сега ми помогни.

С общи усилия изтласкаха оръдието и бомбардите на кърмата и ги насочиха към малкия залив, за да могат да го прочистят с картеч, в случай че лодките на кръстосвача се опитат да форсират устието на реката.

— Сега можем да бъдем сигурни — рече Сандокан. — Изпрати ли двама души при устието?

— Да, Тигре. Трябва да са се скрили в тръстиките.

— Отлично.

— Нощта ли ще чакаме, за да излезем в морето?

— Да, Сабау.

— Ще успеем ли да заблудим кръстосвача?

— Луната ще изгрее много късно, а може и да не се покаже. Виждам, че от юг се надигат облаци.

— Към Момпрацем ли ще държим курс, главатарю?

— Право натам.

— Без да сме отмъстили?

Много сме малко, Сабау, за да се бием с екипажа на кръстосвача, пък и с какво ще отговорим на неговата артилерия? Корабът ни вече не е в състояние да издържи още едно сражение.

— Вярно е, главатарю.

— Засега търпение, ще дойде денят за разплата, и то много скоро.

Докато разговаряха, хората им работеха трескаво. Всички до един бяха смели моряци и измежду тях не липсваха корабни дърводелци и майстори на теслата.

Само за четири часа изправиха две нови стенги, оправиха фалшбордовете, запушиха всички пробойни и подновиха такелажите, тъй като на борда имаха в изобилие кабели, влакна, вериги и котвени въжета.

В десет часа корабът можеше вече не само да излезе в морето, а и да се впусне в ново сражение, защото бяха издигнати дори барикади от дървени трупи, за да предпазват оръдието и бомбардите.

През тези четири часа във водите на залива не бе дръзнала да се появи никаква лодка от кръстосвача.

Английският комендант, като знаеше с кого има работа, не бе смегнал за уместно да хвърля хората си в сухоземен бой. Освен това като че ли беше сигурен, че ще принуди пиратите да се предадат или ще ги избута към брега, ако се опитат да го нападнат или да отплуват.

Към единадесет часа Сандокан, решен да изведе кораба в морето, заповяда да повикат хората, пратени да наблюдават устието на реката.

— Свободен ли е заливът? — попита ги той.

— Да — отговори единият от двамата.

— А кръстосвачът?

— Намира се пред залива.

— Далеч ли е?

— На половин миля.

— Ще има достатъчно място да минем — съобрази Сандокан. — Тъмнината ще улесни оттеглянето ни — После се обърна към Сабау и заповяда: — Да тръгваме.

Петнадесет души слязоха бързо на пясъчния нанос и с мощен тласък избутаха кораба в реката.

— Никой да не издава звук за каквото и да било — каза Сандокан с повелителен тон. — Но си отваряйте добре очите и дръжте готово оръжието. Впускаме се в опасна игра.

Седна на кормилния лост със Сабау до себе си и решително поведе кораба към устието на реката.

Тъмнината улесняваше бягството им. На небето нямаше луна и нито една звезда, нямаше дори оная мътна светлина, която отразяват облаците, когато нощното светило ги огрява отгоре.

Големи тъмни облаци бяха завзели небосвода, затуляйки всякакъв светлик. Освен това исполинските дуриони, палмите и огромните листа на банановите дървета хвърляха такава сянка, че Сандокан се взираше напрегнато, за да различи двата бряга на реката.

Дълбока тишина, нарушавана едва от тихия ромон на водата, цареше над този малък воден път. Не се чуваше шумолене на листа, защото под тъмните сводове на тази пищна растителност не проникваше никакъв полъх, и на палубата на кораба не се долавяше никакъв шепот,

Сякаш всички тези мъже, залегнали от носа до кърмата, бяха спрели да дишат от страх да не смутят този покой.

Корабът бе наближил вече устието на реката, когато след едно леко триене спря.

— Заседнахме ли? — запита кратко Сандокан.

Сабау се надвеси от фалшборда и огледа внимателно водите.

— Да — отговори той. — Под нас има пясъчен нанос.

— Ще можем ли да минем?

— Приливът се качва бързо и смятам, че след няколко минути ще можем да продължим надолу по реката.

— Тогава да почакаме.

Екипажът не помръдна, макар и да не знаеше защо бе спрял корабът, Но Сандокан бе дочул познатото щракане при зареждане на карабините и забеляза как артилеристите се навеждат безшумно към оръдието и бомбардите.

Изминаха няколко минути на тревожно очакване за всички, после се чу скърцане огкъм носа и под кила. Повдигнат от прилива, който се качваше бързо, корабът се плъзна по пясъчния нанос. Освободи се изведнъж от това проклето дъно, олюлявайки се леко.

— Вдигнете едно платно — кратко изкомандува Сандокан на маневристите.

— Ще бъде ли достатъчно, главатарю? — запита Сабау.

— Засега да.

Миг след това на фокмачтата се издигна едно триъгълно платно, боядисано в черно, за да се слива с нощните сенки.

Корабът се спусна бързо по завоите на реката. Измъкна се успешно от устието, минавайки между пясъчните наноси и крайбрежните скали, прекоси малкия залив и излезе безшумно в морето.

— А къде е военният кораб? — запита Сандокан, като се изправи.

— Ето го там долу, на половин миля от нас — отговори Сабау. В тази посока се очертаваше смътно тъмна грамада, над която от време на време се виеха малки светли точки, навярно искри от комина. Чуваше се и глухото боботене на парните котли.

— Огънят в котлите още гори — измърмори Сандокан. — Значи той ни очаква.

— Ще успеем ли да минем незабелязано, главатарю? — запита Сабау.

— Надявам се. Виждаш ли някаква лодка?

— Никаква, главатарю.

— Ще плаваме съвсем близо до брега, за да се слеем с гъстата растителност, после ще излезем в открито море.

Духаше слаб вятър, но морето беше спокойно, гладко, като от зехтин.

Сандокан заповяда да вдигнат платно и на гротмачтата, после насочи кораба на юг, следвайки извивките на брега. Имаше малка вероятност да бъде забелязан, тъй като се движеше в сянката на високи дървета.

Застанал на кормилния лост, той не изпускаше от очи огромния неприятел, който можеше да се събуди всеки миг и да обсипе морето и брега с град от желязо и олово.

А той се стараеше да го заблуди; вътре в себе си гордият човек се измъчваше, задето напуска тези места, без да е отмъстил. От една страна му се искаше да е вече в Момпрацем, от друга — да води нова жестока битка. Той, страшният Малайски тигър, непобедимият главатар на пиратите от Момпрацем, почти се срамуваше, че се измъква оттук тайно, като нощен крадец.

Само като си помислеше това, кръвта му кипваше, в очите му проблясваше страшен гняв. Ах, с каква радост би посрещнал един оръдеен залп, дори и като предупредителен знак за ново, по-катастрофално поражение.

Платноходът се бе отдалечил вече на петстотин-шестстотин стъпки от залива и се готвеше да поеме в открито море, когато на кърмата, в килватера се появи някакво странно блещукане. Сякаш безброй пламъчета извираха от мрачните дълбини на морето.

— Ще се издадем — рече Сабау.

— Толкова по-добре — отвърна Сандокан със злорада усмивка. — Не. това оттегляне бе недостойно за нас.

— Вярно е, капитане — отговори малаецът. — По-добре да умрем с оръжие в ръка, отколкото да бягаме като чакали.

Морето ставаше все по-фосфоресциращо. Пред носа и зад кърмата на кораба светлите точки се умножаваха и килватерът блестеше. Сякаш платноходът оставяше след себе си бразда от горящ катран или разтопена сяра.

Тази диря, която се открояваше ярко сред околната тъмнина, не можеше да мине незабелязана от моряците, които бяха на вахта на кръстосвача. Всеки миг топът можеше внезапно да гръмне.

И пиратите, залегнали на горната палуба, бяха забелязали това фосфоресциране, но никой от тях с нищо не показа някакво безпокойство. Те също не можеха да се примирят да се измъкнат така, без да са стреляли нито веднъж. С какъв радостен вик биха посрещнали една градушка от картеч!

Бяха изминали едва две-три минути, когато Сандокан, който не откъсваше очи от кръстосвача, видя, че запалиха сигналните светлини.

— Да не би да са ни забелязали? — запита се той.

— Така ми се струва, главатарю — отговори Сабау.

— Гледай!

— Да, виждам, че от комина излизат повече искри. Засилват огъня.

Сандокан скочи изведнъж с ятаган в ръка.

„На оръжие!“ — бе извикал някой на борда на военния кораб.

Пиратите се надигнаха веднага, докато артилеристите се хвърлиха към оръдието и двете бомбарди.

Всички бяха готови да започнат последния бой.

След онзи първи вик на борда на кръстосвача бе настъпила кРатка тишина, но после същият глас, който вятърът донасяше Отчетливо чак до пиратския кораб, повтори:

— На оръжие! На оръжие! Пиратите бягат!

Малко след това на палубата на кръстосвача заби барабан. Призоваваха хората по бойните им места.

Пиратите, долепени до фалшбордовете, скупчени зад барикадите, не издаваха никакъв звук, но освирепелите им лица издаваха тяхното душевно състояние. Бяха стиснали оръжието, готови да дръпнат спусъка на страшните си карабини.

На палубата на неприятелския кораб барабанът продължаваше да бие. Чуваше се острото скърцане на когвениге вериги и макарата.

Кръстосвачът се готвеше да вдигне котва, за да нападне малкия корсарски кораб.

— Сабау, на оръдието! — изкомандува Малайския тигър. — Осем души на бомбардите!

Едва бе дал тази команда, когато на носа на кръстосвача, над полубака, блесна огън, осветявайки ярко фокмачтата и бугшприта. Отекна рязък взрив, последван веднага от металния пукот на снаряда, който изсвистя, прорязвайки въздушните пластове.

Шрапнелът отчупи предния край на главната рея и се загуби в морето, вдигайки висок пенлив сион

Яростен рев проехтя на борда на корсарския кораб. Вече трябваше да приемат сражението и тгъкмо това желаеха тези дръзки смутители на Малайско море.

Коминът на военния параход бълваше червеникав дим. Чуваше се как витлага загребват бързо водага, чуваха се и дрезгавите хрипове на парните когли, командите на офицерите, бързите стъпки на хората.

Всички тичаха на бойните си места.

Двете сигнални светлини смениха посоката си. Параходът връхлиташе срещу корсарския кораб, за да му препречи пътя за отстъпление.

— Бъдете готови да умрем като храбреци! — извика Сандокан, който вече не се заблуждаваше в изхода на тази жестока битка.

Отвърна му задружен възглас:

— Да живее Малайския тигър!

Сандокан с мощен удар на кормилния лост зави на борд и докато неговите хора насочваха платната, тласна кораба срещу парахода, за да се опита да го абордира и да хвърли пиратите на неприятелската палуба. Съвсем скоро започна канонада и от двете страни. Стреляха с гюллета и с картеч.

— Смели тигри, на абордаж! — викна с гръмовния си глас Сандокан. — Силите са неравностойни, но ние сме Тигрите на Момпрацем.

Кръстосвачът Напредваше бързо, като показваше острия си таран и раздираше тишината с бясна канонада. Светкавици прорязваха мрака.

Пиратският платноход, същинска играчка в сравнение с този гигант, който само с един удар можеше да го прати на дъното разцепен на две, атакуваше с невероятна смелост, стреляйки непрекъснато с оръдията си.

Но, както бе казал Сандокан, силите бяха неравностойни, изключително неравностойни. Какво можеше да направи малката дървена черупка срещу този параход, построен от желязо и с мощно въоръжение? Не беше трудно да се отгатне какъв ще бъде крайният изход, въпреки отчаяната смелост на Тигрите от Момпрацем.

И все пак пиратите не падаха духом, изстрелваха своите снаряди с удивителна бързина, за да изтребят артилеристите на палубата и да повалят моряците на такелажа, сипейки яростен огън върху полуюта, върху командния мостик и марсовете.

Но само две минути след това техният кораб, взет на прицел от неприятелската артилерия, се превърна в развалина.

Мачтите му бяха повалени, фалшбордовете пробити и дори барикадите от дървени трупи не можеха вече да защитят пиратите от този ураган от снаряди.

Водата нахлуваше вече от много пробойни и пълнеше трюма. И въпреки това никой не говореше за предаване. Всички искаха да умрат, но там, горе, на неприятелската палуба.

Междувременно залповете ставаха все по-страшни. Оръдието на Сабау вече бе разнебитено, половината екипаж лежеше на горната палуба, покосен от картечния огън.

Сандокан разбра, че за Тигрите на Момпрацем е ударил вече последният час.

Поражението бе пълно. Вече не бе възможно да се даде отпор на този гигант, който всеки миг бълваше дъжд от снаряди. Не им оставаше нищо друго освен да се хвърлят на абордаж. Но това бе истинска лудост, защото дори и на палубата на кръстосвача победата не можеше да се усмихне на тези храбреци.

Оцелели бяха не повече от дванадесет души, но това бяха дванадесет тигри, водени от своя невероятно смел главатар. — След мен, храбреци мои! — извика той.

Дванадесетте пирати, запенени от ярост, с изблещени очи, стиснали оръжието с яките си като клещи ръце, се скупчиха около него, закривайки се с труповете на другарите си.

Тогава кръстосвачът с пълна пара се впусна срещу пиратския кораб, за да го потопи с тарана си, но Сандокан, щом го видя на няколко метра, с едно завъртане на кормилния лост избегна сблъсъка и хвърли своята дървена черупка срещу неприятелския бак

Последва жесток сблъсък. Корсарският кораб се наклони на десен борд, като загреба вода и изсипа в морето мъртви и ранени.;

— Мятайте куките! — изрева Сандокан.

Две абордажни куки се забиха във въжените стълбици на кръстосвача.

Тогава тринадесетте пирати, обезумели от ярост, жадни за мъст, се хвърлиха на абордаж като един човек.

Като си помагаха с ръце и крака, залавяйки се за вратичките: на батареите и за котвените въжета, те се покатериха нагоре по барабана на щурвала, стигнаха до фалшбордовете и се спуснаха стремглаво по палубата на кръстосвача, преди още англичаните, смаяни от тяхната смелост, да са помислили да ги отблъснат.

С Малайския тигър начело, пиратите се нахвърлиха върху артилеристите и ги изклаха при оръдията им, обърнаха в бягство стрелците, които се бяха впуснали да ги спрат, после, размахвайки яростно ятаганите си, се отправиха към кърмата.

Там, привикани от офицерите, се бяха събрали хората от батареята. Бяха шестдесет или седемдесет души, но пиратите, без да се страхуват от техния брой, се хвърлиха бясно срещу щиковете, започвайки титанична борба.

Като нанасяха отчаяни удари, те сечаха ръце и глави, ревяха зверски, за да всеят по-голям страх, падаха и отново се изправяха, ту отстъпваха, ту напредваха и за няколко минути взеха надмощие над всичките тези противници. Но обстрелвани от хората по марсовете, посичани със саби в гръб, притиснати от щиковете отпред, тези храбреци паднаха.

Сандокан и още четирима, покрити с рани, с окървавени до дръжките оръжия, успяха с неимоверни усилия да си проправят път и се опитаха да завземат носа, за да спрат с оръдейна стрелба тази лавина от хора.

По средата на палубата Сандокан, улучен право в гърдите от един куршум, падна, но веднага се изправи и ревна:

— Избийте ги! Избийте ги!…

Англичаните щурмуваха с насочени щикове. Схватката бе смъртоносна.

Четиримата пирати, които се бяха хвърлили пред своя капитан, за да го закрият, изчезнаха сред пушечен залп, простреляни на място. Но Малайския тигър оцеЛя.

Въпреки раната, от която струеше кръв, безстрашният мъж с един свръхчовешки скок стигна до парапета на бакборда, повали със счупения си ятаган един стрелец от марсовете, който се помъчи да го задържи, хвърли се в морето с главата надолу и изчезна под черните вълни.

Такъв човек, надарен с изключителна сила, с такава необикновена енергия и толкова голяма смелост, не биваше да умре, въпреки тежкото изпитание.

Наистина, докато параходът следваше своя курс, носен от последните удари на витлата, пиратът със силен тласък на петите излезе на повърхността и заплува навътре в морето, за да не бъде разсечен от неприятелския таран или улучен от куршум.

Сдържайки стенанията си, предизвикани от раната, и за да обуздае гнева, който го разяждаше, той се сви и се потопи почти изцяло във водата. Чакаше благоприятен момент, за да доплува до бреговете на острова.

В същото време военният кораб изви на борд на около триста метра от него и се отправи към мястото, където се бе хвърлил пиратът, с надеждата да го разкъса с витлата си. Но после изви отново на борд, спря за момент, сякаш искаше да огледа тази част от водите, раздвижени от вихреното движение на витлата, и пое напред. Кръстоса тази зона на морето по всички посоки, докато моряците със светлините на няколко илюминатора претърсваха навред. Най-сетне, като се убеди, че е безполезно да търси, се отдалечи по посока на Лабуан.

Тогава Тигъра нададе гневен вик:

— Пътувай, проклет параход! Пътувай, но ще дойде ден, когато ще ти отмъстя жестоко!

Стегна пояса си върху кървящата рана, за да спре кръвоизлива, който можеше да го погуби, после събра сили и заплува към пясъчните брегове на острова.

Но още много пъти безстрашният мъж се спира, за да гледа военния кораб, който едва се различаваше в далечината, и отправяше към него ужасни проклятия. Дори на моменти смъртно раненият пират, все още далеч от бреговете на острова, се опитва да следва кръстосвача, нанесъл му такова жестоко поражение, като го сподиряше с нечовешки викове.

Най-сетне разумът надделя и Сандокан заплува с усилие, взирайки се в тъмнината, която скриваше от погледа му бреговете на Лабуан.

Плува дълго, като от време на време спираше, за да си поеме дъх и да се освободи от дрехите, които му пречеха.

После усети, че силите бързо го напускат. Крайниците му се вцепениха, дишането му стана все по-трудно, а и раната продължаваше да кърви, като му причиняваше остри болки при допира със солената вода. Отпусна се и се остави на прилива да го носи движейки слабо ръце. Помъчи се да почине както може, за събере сили.

Изведнъж усети, че се блъсна в нещо. Докосна го нещо. Може би акула? При тази мисъл, въпреки лъвската си смелост, Сандокан потръпна. Протегна инстинктивно ръка и улови някакъв грапав предмет, който, изглежда, плуваше на повърхността на водата Придърпа го към себе си и видя, че това е някаква отломка. Беше парче от палубата на пиратския кораб, по което още имаше качени въжета и една рея.

— Тъкмо навреме — едва промълви Сандокан. — Силите ми вече ме напускаха.

Покачи се с усилие на отломката и откри раната си: от зачервените й и просмукани от морската вода краища все още сълзеше кръв.

Този човек, който не искаше да умре, не искаше да се признае за победен, се бори още цял час с вълните, които от време на време заливаха отломката. Но после силите му го напуснаха и той рухна, все още заловен за реята.

Зазоряваше се, когато силен тласък го изтръгна от това вцепенение. Тъкмо навреме — Сандокан беше вече почти изгубил свяст.

Надигна се едва на ръце и погледна пред себе си. Вълните се разбиваха с грохот в отломката и се отдръпваха разпенени, сякаш се търкаляха по плитчини.

Като през кървава мъгла раненият зърна наблизо някакъв бряг

— Лабуан! — промълви той. — Нима ще сляза тук, на земята на моите врагове?

Поколеба се, но после, като събра сили, пусна дъската, която го бе спасила от почти сигурна смърт. Усети под краката си пясъчен нанос и тръгна предпазливо към брега.

Вълните го блъскаха отвред, ревейки около него като разярени зверове, мъчеха се да го повалят, като ту го тласкаха напред, ту го отхвърляха назад. Сякаш искаха да му попречат да стигне тази прокълната земя.

Олюлявайки се, премина плитчините и след като се пребори с последните вълни на прибоя, стигна до брега, увенчан с високи дървета, и се отпусна тежко на сушата.

Макар и да се чувствуваше изтощен от дългата борба с вълните и от голямата загуба на кръв. откри раната си и дълго я разглежда. Беше улучен от пистолетен куршум под петото дясно ребро и това оловно парче, след като се бе промъкнало между костите, бе потънало навътре в тялото му, но, както изглеждаше, без да засегне някой важен орган. Може би раната му не беше тежка, но можеше да стане, ако не я лекуваше веднага, и Сандокан ясно разбираше това.

Чу, че наблизо ромони поток, довлече се дотам, разтвори устните на раната, подути от дългото съприкосновение с морската вода, и внимателно ги проми, а после ги натисна, докато пуснаха няколко капки кръв. Съедини ги грижливо и превърза раната с единия край на ризата си — единствена дреха, останала още на гърба му освен пояса, в който бе затъкнат криса.

— Ще оздравея — каза гласно той и произнесе тези думи така уверено, сякаш искаше да убеди самия себе си, че е пълновластен господар на собствения си живот.

Този железен човек, макар и да беше сам на един остров, където можеше да срещне само врагове, с кървяща рана, без подслон, без хранителни запаси, без приятел, който да му помогне, беше уверен, че ще излезе победител от ужасното си положение.

Пийна няколко глътки вода, за да утоли огъня, който го бе обзел, после се довлече под една арекова палма, чиито гигантски листа хвърляха наоколо хладна сянка.

Но едва стигнал там, отново почувствува, че силите му отпадат. Опита да се задържи прав, но му се зави свят, затвори очи и рухна сред тревите. Съвзе се едва след много часове, когато слънцето, стигнало до своя зенит, се спускаше на запад.

Измъчваше го силна жажда, а раната му причиняваше остри, непоносими болки.

Помъчи се да се надигне, за да се довлече до поточето, но пак рухна. Тогава този човек, който искаше да бъде силен като звяра, чието име носеше, с върховни усилия се изправи на колене и закрещя предизвикателно:

— Аз съм Малайския тигър!… Сили мои, върнете се!… Залови се за ствола на дървото и успя да се изправи. Запази Равновесие като по чудо и събра сили, за да отиде до малкия поток, но тук, на брега, падна отново.

Утоли жаждата си и пак проми раната. После се хвана с две Ръце за главата и впери поглед в морето, което се разбиваше на няколко крачки от него с глух грохот.

— Ах! — възкликна той, скърцайки със зъби. — Кой би казал, че някой ден Леопардите на Лабуан ще победят Тигрите на Момпрацем? Кой би могъл да помисли, че аз, непобедимият Малайски тигър, ще сляза на този бряг разбит и ранен? А кога ще дой отмъщението? Отмъщението!… Ще жертвувам всичките си кораби моя остров, хората и съкровищата си, само и само да унищожа тези омразни бели хора, които искат да завладеят моето море?р Какво значение има, че днес ме разбиха, когато след един или два месеца ще се върна тук с моите кораби и ще хвърля срещу тези брегове страшните си кръвожадни банди? Какво значение има, днес английският Леопард се гордее с победата си? Тогава той ще падне мъртъв в нозете ми! Нека треперят тогава всички англичани в Лабуан, защото в светлината на пожарищата ще развея моето кърваво знаме!

Докато говореше така, пиратът отново се бе изправил, треперещ, с пламнали очи, размахвайки заплашително десницата си сякаш все още стискаше страшния ятаган. Дори и ранен, той пак беше неукротимият Малайски тигър.

— Засега имай търпение, Сандокан — поде отново, като пак се свлече сред тревите и храстите. — Ще оздравея, дори ако трябва да живея месец, два, три сред тази гора и да се храня със стрих и плодове. Но когато събера сили, ще се върна в Момпрацем, сам ще си направя сал или ще нападна някоя лодка и ще я завзема с моя крис.

Дълго лежа така, проснат под широките палмови листа, гледайки мрачно вълните, които ромолеха глухо почти в краката му Сякаш търсеше под тези води разбитите корпуси на своите кораби потопени по тези места, или труповете на своите нещастни гари.

Междувременно треската му се засили, в главата му нахлуха вълни кръв, раната му причиняваше непрекъснати гърчове, но от устата на този необикновен човек не излезе никакъв стон.

В осем часа слънцето на хоризонта се спусна стремглаво и след крагък здрач над морето падна мрак, който обгърна и гората.

Тъмнината необичайно го смути. Изплаши се от нощта, той свирепият пират, който никога не бе се страхувал от смъртта с отчаяна смелост бе посрещал опасните битки и яростта на вълните.

— Мрака! — възкликна той, загребвайки пръстта с нокти. Не искам да настъпва нощ!… Не искам да умра!…

Натисна с две ръце раната си, после изведнъж скочи на крака. Погледна морето, което вече бе станало мастиленочерно, взря се в тъмната сянка под дърветата и внезапно обзет от делириум, впусна се да тича като луд, навлизайки навътре в джунглата.

Къде отиваше? Защо бягаше? Сигурно бе овладян от безумен страх. Струваше му се, че в далечината чува кучешки лай, човешки викове, рев на зверове Навярно мислеше, че са го открили и преследват.

Тичаше шеметно. Съвсем обезумял, Сандокан се впускаше лудешката, хвърляше се сред храсталаци, прескачаше повалени дървета , газеше през потоци и блата, като ревеше неспирно, проклинаше и размахваше криса си.

Продължи да тича така десет-петнадесет минути, навлизаш все по-навътре под дърветата, и с виковете си разбуди ехото на мрачната гора. Накрая спря запъхтян, очите му бяха изцъклени, устните — покрити с кървава пяна. Размаха ръце и рухна като ударено от гръм дърво.

Бълнуваше, главата му щеше да се пръсне, слепоочията му биеха бурно, сърцето в гърдите му туптеше, сякаш искаше да изхвръкне, а раната го пареше непоносимо. Струваше му се, че навсякъде вижда врагове. Под дърветата, сред гъсталаците, между коренищата, които се виеха като змии по земята, очите му зърваха скрити хора, а из въздуха сякаш се виеше хоро от призраци, сред огромните листа на дърветата се показваха ухилени скелети, от земята изскачаха човешки същества с кървящи глави, с отсечени крайници и надупчени хълбоци, които стенеха и ревяха.

Те се хилеха, кикотеха се, сякаш се надсмиваха над безсилието на страшния Малайски тигър.

Изпаднал в страхотен делириум, Сандокан се търкаляше по земята, ставаше, падаше и размахваше заплашително юмруци.

— Марш от тук, кучета! — крещеше той. — Какво искате от мен?… Аз съм Малайския тигър и не се боя от вас!… Елате да ме нападнете, ако смеете!… Аха! Защо се хилите? Да не мислите, че съм безсилен, защото Леопардите раниха и победиха Тигъра?…! Не, не, не се страхувам!… Защо ме гледате с тези огнени очи?… Защо сте дошли да играете около мен?… Патан, и ти ли си дошлл да ми се надсмееш?… И ти ли, Морски паяк?… Проклетници, пак ще ви натикам в ада, откъдето сте излезли!… А ти, Кимперлай какво искаш?… Нима моят ятаган не те уби?… Марш от тук, всички, върнете се на дъното на морето… в царството на мрака… бездните на земята, или пак ще ви убия!… А ти, Джиро-Батол какво искаш? Отмъщение? Да, ще бъдеш отмъстен, защото Тигъра ще оздравее… ще се върне в Момпрацем… ще въоръжи своите кораби и ще дойде тук да избие всички английски Леопарди, всички… всички до един!

Пиратът спря, хванал се за главата, с изблещени очи, с ужасно изкривено лице, после изведнъж скочи и се впусна отново в лудешкия си бяг.

Дълго време тича, като крещеше все така и проклинаше. Излезе от гората, прекоси една савана, в края на която му се мярна смътно някаква ограда, после пак се спря и падна на колене изтощен и задъхан.

Остана няколко мига отпуснат на земята, опита да се надигне отново, но силите му изведнъж го напуснаха, кървав воал покри очите му и той рухна, надавайки последен вик, който заглъхна в мрака.

Когато дойде на себе си, за негова голяма изненада се намери не сред малката савана, която бе прекосил през нощта, а в една просторна стая, облепена с красиви тапети, настанен в удобно и меко легло.

В първия миг помисли, че сънува, и няколко пъти разтърка очите си, за да се събуди, но скоро се убеди, че всичко, което виждаше, е действително. Надигна се да седне и се запита:

— Къде съм? Жив ли съм още, или съм мъртъв? — Огледа се наоколо, но не видя никакъв човек, към когото да се обърне.

Тогава започна да разглежда стаята: беше обширна, хубаво подредена, осветена от два големи прозореца, през чиито стъкла се виждаха високи дървета.

В един ъгъл видя пиано, върху което бяха разпилени нотни листа, в отсрещния ъгъл имаше статив с някаква картина, изобразяваща морски пейзаж, махагоновата маса насред стаята бе застлана с бродирана покривка, несъмнено изработена от женски ръце, а до леглото имаше разкошно абаносово столче, украсено със слонова кост, на което, за голяма радост на Сандокан, бе поставен неговия верен крис и една полуотворена книга, с увяхнало цвете между страниците.

Наостри уши, но не чу никакъв глас, отдалеч обаче долитаха нежни звуци като акорди на лютня или китара.

— Но къде се намирам? — запита се отново Сандокан. — В Дома на приятели или на врагове? И кой е превързал и лекувал раната ми?

Изведнъж погледът му падна пак върху книгата, поставена на столчето, и тласкан от неудържимо любопитство, той протегна Ръка и я взе. На корицата й със златни букви бе отпечатано някакво име.

— Мариана! — разчете той. — Какво ли означава? Име ли е, или някаква дума, която аз не разбирам?

Прочете повторно името и — странно! — развълнува го някакво непознато чувство. Неизпитвана досега нежност изпълни сърцето на този мъж — това стоманено сърце, което не се трогваше от нищо!

Разтвори книгата — бе изписана с красиви ясни букви, чието значение не успя да разбере, макар този език да му напомняше португалски — езика, на който говореше Яниш. Тласкан от някаква тайнствена сила, взе нежното цвете, което бе зърнал между страниците, и дълго го съзерцава. Помириса го няколко пъти, като внимаваше да не го орони с тези свои пръсти, навикнали да стискат само дръжката на ятагана, и пак усети онова странно чувство и някакъв загадъчен трепет. В този миг кръвожадният пират изпита силно желание да го поднесе до устните си!…

С неохота върна цветето между страниците, затвори книгата и я остави пак на столчето. Тъкмо навреме, защото дръжката на вратата се завъртя и влезе един мъж, който пристъпваше бавно, с характерната за англосаксонците скованост.

По-скоро висок на ръст и як, той изглеждаше на около петдесет години, лицето му бе опасано от червеникава брада, която бе започнала да побелява, имаше сини, дълбоки очи. Веднага личеше, че е човек, свикнал да командува.

— Радвам се, че ви виждам успокоен. В продължение на три дни делириумът не ви даваше нито миг покой.

— Три дни! — възкликна Сандокан смаян. — Нима от три дни съм тук?… Значи не сънувам…

— Не, не сънувате. Намирате се при добри хора, които ще ви лекуват грижливо и ще направят всичко възможно, за да оздравеете.

— Но кой сте вие?

— Лорд Джеймс Гайлонк, капитан първи ранг от флотата на нейно величество милостивата императрица Виктория.

Сандокан трепна и свъси чело, но бързо се опомни и като направи върховни усилия да не издаде омразата, която изпитваше към всичко английско, каза:

— Благодаря ви, милорд, за всичко, което сте направили за мен, един непознат, който би могъл да бъде ваш смъртен враг.

— Мой дълг беше да прибера в дома си един смъртноранен човек — поде лордът. — А сега как сте?

— Чувствувам се доста укрепнал и вече не усещам болки.

— Много се радвам. Но ако нямате нищо против, кажете ми кой ви беше подредил така? Освен куршума, който извадих от гърдите ви, тялото ви бе покрито с рани от хладно оръжие.

Макар и да очакваше този въпрос, Сандокан се стресна. Но не се издаде, нито загуби самообладание.

— Наистина не бих могъл да кажа — отвърна той. — Видях как някакви хора връхлетяха върху моите кораби през нощта, покатериха се на абордаж и изклаха моряците ми. Но кои бяха, не зная, защото още при първата схватка паднах в морето, покрит с рани.

— Несъмнено вие сте били нападнати от хората на Малайския тигър — каза лорд Джеймс.

— От пиратите?… — възкликна Сандокан.

— Да, от Тигрите на Момпрацем, който преди три дни бродеха около острова, но после бяха разбити от един наш кръстосвач. Кажете ми къде бяхте нападнати?

— Близо до Ромадските острови.

— И стигнахте до нашите брегове с плуване?

— Да, заловен за една отломка. А вие къде ме намерихте?

— Проснат сред тревата, изпаднал в страшен делириум. А за къде бяхте тръгнали, когато ви нападнаха?

— Отивах да поднеса подаръци на султана на Варауни от името на моя брат.

— Но кой е вашият брат?

— Султанът на Шайа.

— Значи вие сте малайски принц! — възкликна лордът и му протегна ръката си, която Сандокан след кратко колебание стисна почти с отвращение.

— Много се радвам, че съм ви приютил в моя дом и ще направя всичко възможно да не скучаете, когато оздравеете. Дори, ако нямате нищо против, заедно ще отидем да видим султана на Варауни.

— Да, и… — Сандокан прекъсна думите си, като протегна напред глава, сякаш се мъчеше да долови далечен шум.

Отвън долитаха акордите на лютня, може би същите звуци, които бе чул преди малко.

— Милорд! — възкликна той, обзет от силно вълнение, чиято причина напразно се мъчеше да си обясни. — Кой свири?

— Защо, драги принце? — запита англичанинът и се усмихна.

— Не зная, но изпитвам силно желание да видя човека, който свири така божествено. Бих казал, че тази музика затрогва сърцето ми… Изпитвам някакво непознато и необяснимо чувство.

— Почакайте само миг — Лордът му направи знак да легне и излезе.

Сандокан се отпусна на възглавницата, но почти веднага се надигна отново като изхвърлен от пружина.

Необяснимото вълнение, което го бе обзело преди малко, сега го завладя с още по-голяма сила. Сърцето му туптеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, кръвта във вените му бушуваше, по ръцете и краката му пробягваха странни тръпки.

— Какво става с мен? — запита се той. — Дали не изпадам пак в делириум?

Едва бе изрекъл тези думи, когато лордът отново влезе, но вече не беше сам. Зад него пристъпваше леко едно изящно същество, при вида на което Сандокан не можа да се сдържи и възкликна с изненада и възхищение.

Момичето беше шестнадесет-седемнадесетгодишно, дребно на ръст, но с прекрасно изваяни форми, с толкова тънка талия, че човек би могъл да я обгърне само с една ръка, със свежа розова кожа като напъпило цвете.

Имаше удивително красива главица с две лазурни като морска вода очи и несравнимо чисто чело над което се очертаваха изящно извитите, почти допиращи се вежди.

Русите й коси в живописен безпорядък се спущаха като златен дъжд върху бялото корсажче, което покриваше гърдите й.

Щом видя тази жена, която въпреки възрастта си изглеждаше съвсем като дете, пиратът се почувствува разтърсен до дъното на душата. Жестокият и кръвожаден мъж, който носеше страшното име Малайския тигър, за първи път в живота си бе очарован от това мило същество — прекрасно цвете, разцъфнало сред горите на Лабуан.

Сърцето му, което преди малко туптеше буйно, сега гореше и му се струваше, че във вените му тече огън.

— Е, драги принце, какво ще кажете за това мило момиче? — запита го лордът.

Сандокан не отговори. Неподвижен като статуя, той бе вперил поглед в момичето, очите му пламтяха от страстно желание и дъхът му сякаш бе секнал.

— Зле ли се чувствувате? — запита го лордът, който го наблюдаваше.

— Не!… Не!… — отвърна бодро пиратът, като тръсна глава.

— Тогава позволете да ви представя моята племенница леди Мариана Гайлонк.

— Мариана Гайлонк!… Мариана Гайлонк!… — повтори Сандокан глухо.

— Какво странно намирате в името ми? — попита момичето и се усмихна. — Като че ли много ви учуди.

Щом чу този глас, Сандокан потръпна силно. Такъв сладък тон никога не бе галил слуха му, свикнал с адската музика на оръдията и предсмъртните викове на сражаващите се.

— Не намирам нищо странно в името ви — отвърна той с променен глас. — Но то ми е вече познато.

— О! — възкликна лордът. — И от кого сте го чували?

— Прочетох го преди малко на книгата, която виждате, и си представих, че тази, която го носи, е прекрасно същество.

— Вие се шегувате — каза младата леди и цялата се изчерви. После запита с друг тон: — Вярно ли е, че пиратите са ви ранили тежко?

— Да, вярно е — отговори Сандокан с глух глас. — Победиха ме и бях ранен, но когато оздравея, тежко на ония, които ме повалиха!

— Много ли страдате?

— Не, миледи, сега по-малко от преди.

— Надявам се, че скоро ще оздравеете.

— Принцът е силен човек — каза лордът — и не бих се учудил, ако го видя на крака след десетина дни.

— Надявам се и аз — отвърна Сандокан. Без да откъсва очи от лицето на момичето, по чиито бузи от време на време избиваше червенина, той се надигна поривисто и възкликна: — Миледи!

— Боже мой, какво ви е? — запита младата леди, като се приближи към него.

— Кажете ми, нали вие носите и друго име, безкрайно по-нежно от името Мариана Гайлонк?

— Какво? — запитаха едновременно лордът и младата леди.

— Да, да — възкликна Сандокан още по-развълнуван. — Разбира се, че вие сте девойката, която всички туземци наричат Перлата на Лабуан!…

Лордът трепна изненадан и дълбока бръчка проряза челото му.

— Приятелю мой, откъде знаете това — запита той със строг тон — след като ми казахте, че идвате от далечния Малайски полуостров?

— Невъзможно е това мое име да е стигнало чак до вашата страна — добави леди Мариана.

— Не съм го чувал в Шайа — отговори Сандокан, който за малко не се издаде, — а на Ромадските острови, където бях слязъл преди няколко дни. Там ми разказаха за някаква девойка с несравнима красота, с лазурни очи и ухаещи като ясмините на Бориео коси, за момичето, което яздело като амазонка и ходело смело на лов за диви зверове, за оная прелестна девойка, която понякога излизала привечер по бреговете на Лабуан и с песента си, по-нежна и от ромона на поток, омайвала рибарите на острова. Ах, миледи, и аз исках да чуя някой ден този глас!

— Нима ми приписват толкова прелести! — отвърна младата леди със смях.

— Да, и виждам, че хората, които ми говориха за вас, са казали истината! — възкликна пиратът със страстен порив.

— Ласкател — каза тя.

— Скъпа племенницо — обади се лордът, — ти ще омагьосаш и нашия гост.

— Убеден съм в това! — рече Сандокан — И когато напусна този дом, за да се върна в моята далечна родина, ще кажа на съотечествениците си, че една млада бяла жена е покорила сърцето на мъжа, който се смяташе неуязвим.

Разговаряха така още известно време ту за родината на Сандокан, ту за пиратите от Момпрацем, ту за Лабуан, после лордът и момичето си отидоха, защото нощта бе вече настъпила.

Като се озова сам, пиратът остана дълго време неподвижен, вперил очи във вратата, през която бе излязла прелестната девойка Изглеждаше обзет от силно вълнение и потънал в дълбоки размисли. Може би в сърцето му, не трепвало за никоя жена, сега бушуваше страшна буря.

Сандокан се сепна, в гърлото му напираше стон, но той стисна още по-силно устни и изскърца със зъби.

Остана няколко минути неподвижен, с пламтящи очи, с променено лице и оросено от пот чело, заровил ръце в дългите си гъсти коси; и ето че тези устни, които не искаха да се отворят, промълвиха едно име

— Мариана!

Пиратът не можеше да се сдържа повече.

— Ах! — възкликна той гневно, кършейки пръсти. — Чувствувам, че полудявам, чувствувам, че… я обичам!…