Последната битка на Сандокан

VII.

Леди Мариана Гайлойк бе родена под красивото небе на Италия, на брега на чудния Неаполски залив от майка италианка и баща англичанин.

Останала сираче на единадесет години и наследница на значително имущество, тя бе прибрана от своя чичо Джеймс, единственият й роднина, който тогава се намираше в Европа.

По онова време Джеймс Гайлонк беше един от най-безстрашните морски вълци на двата континента, притежател на боен кораб, който помагаше на Джеймс Брук, станал по-късно раджа на Саравак, в изтребването на малайските пирати — най-страшните врагове за английската търговия в ония далечни морета.

Макар че лорд Джеймс, суров като всички моряци, неспособен да храни каквато и да било обич, не изпитваше особено съжаление към младата си племенница, вместо да я повери в ръцете на чужди хора, я бе качил на собствения си кораб, отвеждайки я в Борнео

Изложено на големи опасности при трудните морски походи, малкото момиче в продължение на три години бе свидетел на ония кървави битки, в които загинаха хиляди пирати, битките, които донесоха зловеща слава на бъдещия раджа Брук, като развълнуваха дълбоко и възмутиха дори неговите сънародници.

Но един ден лорд Джеймс, уморен от тия кръвопролития и опасности, като си спомни, че все пак има една племенница, реши да изостави морето и да се установи в Лабуан, заселвайки се сред гъстите лесове на острова.

Леди Мариана, която тогава наближаваше четиринадесетата си година и която в суровия морски живот бе придобила необикновена смелост и енергия, макар и да изглеждаше като крехко дете, се опита да се възпротиви на волята на чичо си, защото смяташе, че няма да може да свикне с това усамотение и с този почти див живот. Но морският вълк остана непреклонен.

Принудена да търпи това странно затворничество, тя се бе заела да допълни възпитанието си, за което дотогава не бе имала време да се погрижи. С упоритата си воля лека-полека бе успяла да промени характера си, загрубял от жестоките кървави битки и от продължителното общуване със суровите мъже на морето Благодарение на обучението на една някогашна довереница на майка й, починала по-късно от горещия тропически климат, Мариана се бе пристрастила към музиката и изящните изкуства И така, макар и запазила дълбоко в душата си нещо от предишната дързост, тя бе станала добра, щедра, милостива Въпреки това изпитваше влечение към оръжията и смелите упражнения и много често препускаше из горите като храбра амазонка, преследвайки дори тигри, или плуваше самоуверено сред сините вълни на Малайско море, но по-често отиваше там, където върлуваха мизерия и нещастия, носейки помощи на всички туземци наоколо, на тия туземци, които лорд Джеймс мразеше като потомци на някогашни пирати.

И така тази девойка със своето безстрашие, доброта и хубост заслужено си бе спечелила названието Перлата на Лабуан, което се бе разчуло толкова далече и бе развълнувало сърцето на страшния Малайски тигър.

Сред тия лесове, откъсната от света, Мариана не бе усетила как бе станала вече жена Но когато видя този горд пират, изпита странно, необяснимо смущение. Какво беше това чувство? Тя не знаеше, но непрекъснато виждаше пред очите си този мъж с гордо изражение, с искрящи очи и дълги черни коси, по чието лице ясно се четеше смелост и енергия.

Отначало се бе помъчила да сподави този трепе г на сърцето, непознат за нея, както и за Сандокан, но напразно. Чувствуваше, че някаква неудържима сила я тласка да види отново този мъж, и намираше успокоение само когато беше край него, чувствуваше се щастлива само край постелята му и с думи, с усмивки, с несравнимия си глас и с музиката на своята лютня се опитваше да облекчи острите болки от раната му.

В миговете, когато тя пееше сладките канцони на далечната си родна страна, Сандокан сякаш не беше вече страшният Малайски тигър, нито кръвожадният пират. Смълчан, тръпнещ, забравил своите страдания, стаил дъх, за да не смути нежното, пеене, той слушаше захласнат, сякаш искаше да запечата в ума си този непознат език, който го опияняваше. И след последните трели на този глас, които заглъхваха заедно с последните звуци на лютнята, той оставаше все така заслушан, с протегнати ръце, като че ли искаше да привлече към себе си девойката, впил огнен поглед в нейните влажни очи.

В такива мигове той забравяше своя Момпрацем, своите кораби и пиратите, забравяше и португалеца, който може би в този час, смятайки го загинал, отмъщаваше за смъртта му с наказателни набези.

Дните летяха бързо и Сандокан, подкрепян от силната любов, която гореше в сърцето му, бързо оздравяваше.

На петнадесетия ден следобед, когато лордът влезе неочаквано, завари пирата на крака, готов да излезе.

— О, уважаеми приятелю! — възкликна весело лордът. — Радвам се, че ви виждам на крака.

— Невъзможно ми беше да остана повече на легло, милорд! — отговори Сандокан. — Освен това, Чувствувам се вече толкова силен, че мога да се боря и с тигър.

— Чудесно, тогава скоро ще ви подложа на изпитание!

— По какъв начин?

— Поканил съм неколцина добри приятели на лов за един тигър, който често се навърта край оградата на моя парк. Тъй като ви виждам оздравяващ, ще отида да им известя, че утре заран ще излезем на лов за звяра.

— Ще участвувам в хайката, милорд!

— Вярвам ви, но сега искам да ми кажете друго: надявам се, че известно време ще останете мой гост?

— Сериозни дела ме зоват другаде, милорд, и трябва да побързам да ви напусна.

— Да ме напуснете! Не мислете за това, за делата винаги има време и ви предупреждавам, че няма да ви пусна да заминете по-рано от няколко месеца. Хайде, обещайте ми, че ще останете!

Сандокан го погледна със святкащи очи. Да остане в тази вила, близо до момичето, което го бе очаровало, за него означаваше живот, означаваше всичко. За момента той не искаше нищо повече.

Какво го интересуваше сега дали пиратите от Момпрацем ще го оплакват като мъртъв, когато щеше да вижда още много дни това божествено момиче? Какво го интересуваше неговия верен Яниш, който може би го търсеше тревожно по бреговете на острова, рискувайки живота си, когато Мариана започваше да го обича? И какво от това, че не чуваше вече грохота на оръдията, когато щеше да слуша още пленителния глас на любимата жена, извикваща у него тъй възвишени чувства? И най-сетне какво от това, че бе изложен на опасността Да бъде открит, заловен или убит, след като можеше още да диша същия въздух, който дишаше Мариана, и да живее сред горите, където живееше тя?

Заради нея би забравил всичко — своя Момпрацем, своите пирати и своите кораби, и кървавите си отмъщения дори.

— Да, милорд, ще остана докогато искате — каза той поривисто. — Приемам гостоприемството, което ми предлагате така сърдечно, и ако някой ден — не забравяйте тези думи, милорд — се наложи да се срещнем с вас не вече като приятели, а като жестоки врагове, с оръжие в ръка, тогава ще си спомня за признателността, която ви дължа.

Англичанинът го погледна изумен:

— Защо ми говорите така!

— Някой ден може би ще разберете — отвърна Сандокан със строг глас.

— Засега не искам да гадая вашите тайни — заяви лордът с усмивка. — Ще чакам този ден — Извади часовника си и го погледна. — Трябва да тръгвам веднага, за да мога да предупредя приятелите си за предстоящия лов. Сбогом, драги ми принце — На излизане се спря и каза: — Ако искате, слезте в парка, ще намерите там моята племенница, чиято компания, надявам се, ще ви бъде приятна.

— Благодаря, милорд.

Тъкмо това желаеше Сандокан — да се озове, макар и за няколко минути, насаме с девойката, за да й разкрие страстната любов, която изгаряше сърцето му. Щом остана сам, той се приближи до един прозорец, който гледаше към огромен парк.

Там, в сянката на една китайска магнолия, отрупана с ароматни цветове, видя младата леди, седнала върху поваления ствол на една арекова палма. Сама, държейки лютнята на коленете си, тя изглеждаше замислена.

Пред това небесно видение Сандокан усети как всичката му кръв нахлу в главата и сърцето му започна да бие с неописуем плам. Остана неподвижен, впил жадно очи в момичето, стаил дъха си, сякаш се страхуваше да не я смути.

Но в следващия миг се отдръпна рязко назад, надавайки сподавен вик, който отекна като далечен рев. Лицето му страхотно се измени и придоби свирепо изражение. У него ненадейно се пробуди Малайския тигър, който дотогава бе очарован, омагьосан. Той отново бе станал жестокия и кръвожаден пират, със сърце, недостъпно за каквато и да е нежна страст.

— Ах, какво щях да извърша! — възкликна с дрезгав глас,! прокарвайки длани по пламналото си чело. — Вярно ли е, че обичам това момиче? Сън ли е това, или необяснима лудост? Нима! не съм вече Тигъра от Момпрацем, повлечен от неудържима сила! към дъщерята на една раса, която съм се заклел да мразя вечно?… Нима мога да обичам?… Аз, който не съм изпитвал нищо друго освен омраза и нося името на кръвожаден звяр?!… Нима ще мога да забравя моя див Момпрацем, моите верни тигри и моя Яниш, очакващи ме бог знае с каква тревога? Забравих ли, че съотечествениците на това момиче чакат само подходящ момент, за да разрушат моето могъщество?… Трябва да прогоня това видение, което ме преследва толкова нощи, да задуша тези трепети, не достойни за Малайския тигър!… Да угася вулкана, който гори в сърцето ми, и да издълбая пропаст между мен и оная чаровница!… Хайде, Тигре, надай своя рев, стъпчи признателността към тези хора, които те излекуваха, и тръгвай, бягай далеч от тук, върни се в морето, което неволно те изхвърли на тези брегове, стани отново страшния пират от Момпрацем!

Застанал до прозореца, Сандокан говореше така сам на себе си, като стискаше зъби и юмруци и целият трепереше от гняв.

Стори му се, че чува отдалеч виковете на своите гигри, които го зоват на бой, и грохот на оръдия. Но не помръдна, остана като закован до прозореца, впил огнените си очи в младата леди. Задържаше го нещо по-силно от неговия гняв.

— Мариана! Мариана! — промълви неочаквано.

При това обожаемо име гневът и омразата се разпръснаха като мъгла на слънце. Инстинктивно напипа райбера и с рязко движение отвори прозореца. В стаята нахлу свеж въздух, изпълнен с уханието на безброй цветя. Пиратът се почувствува опиянен от тези силни аромати и в сърцето му отново се пробуди страстната любов, която преди малко се бе опитал да задуши. Надвеси се от прозореца и треперещ, замаян, остана мълчаливо да се възхищава на прелестната леди. Изгаряше го силна треска, във вените му сякаш течеше огън, червени облаци замъгляваха погледа му, но все пак виждаше оная, която го бе омагьосала.

Колко време бе стоял там? Навярно много, защото когато се опомни, младата леди не беше вече в парка, слънцето бе залязло, навън бе паднал мрак и на небето трепкаха хиляди звезди.

Започна да се разхожда из стаята, скръстил ръце на гърдите си и навел глава, сякаш,бе потънал в мрачни мисли.

— Гледай! — възкликна, като се върна до прозореца и изложи пламналото си чело на хладния нощен въздух. — Ето тук е щастието, новият живот, новото опиянение — приятно, спокойно, — а там долу е Момпрацем, бурният живот с урагани от желязо, грохот на оръдия, кръвопролития, там са моите бързоходни кораби, моите тигри и моят добър Яниш! Кой от тези два живота ще избереш?… Но само като си помисля за тази девойка, която развълнува сърцето ми, преди още да съм я видял, целият горя… Това би могло да означава, че предпочитам нея пред моите тигри и отмъщения… Въпреки това срамувам се от себе си, като се сетя, че тя е дъщеря на расата, която мразя така силно! А ако се помъча да я забравя? Ах, ти кървиш, мое клето сърце, значи, ти не желаеш това!… По-рано бях страшилище из тези морета, не знаех какво значи обич, не бях изпитвал нищо друго освен опиянение от битките и от кръвта… а сега чувствувам, че далеч от нея не бих могъл да се радвам на нищо!…

Замълча, вслушвайки се в шумоленето на листата, и усети, че кръвта му бушува.

— А ако между мен и тази божествена жена поставя прегради; гората, после морето, накрая омразата? — поде отново той. — Омраза! Нима бих могъл да я мразя? И все пак трябва да бягам, да се върна в моя Момпрацем при моите тигри! Ако остана тук, любовната треска ще погълне цялата ми енергия, чувствувам, че ще загубя мощта си завинаги, че няма да бъда вече Малайския тигър!… Хайде да тръгваме!

Погледна надолу — от земята го деляха само три метра. Наостри уши, но не долови никакъв шум. Метна се на перваза, скочи леко между лехите и отиде до дървото, на което преди малко седеше Мариана.

— Тя бе седнала тук да си почива — промълви тъжно. — Ах, колко хубава беше, Мариана!… Но аз няма да те видя никога вече!.,. И няма да чуя твоя глас, никога… никога!…

Наведе се към дървото и вдигна едно цвете, една горска роза, която младата леди бе изпуснала. Любува й се дълго, помириса я няколко пъти и я скри в пазвата си. После бързо се отправи към оградата, като си каза:

— Да вървим, Сандокан, всичко е свършено!…

Бе стигнал вече до оградата и се канеше да скочи, но изведнъж се дръпна рязко назад, хвана се за косите и изхлипа.

— Не! Не! Не мога, не мога!… Оставам, та ако ще да погъне Момпрацем, да загинат моите тигри и да загубя мощта си!… — извика той отчаяно.

Втурна се през парка, сякаш се страхуваше да не се озове пак до оградата, и спря едва под прозореца на своята стая. Поколеба се още веднъж, после с един скок се хвана за клона на едно дърво и стигна до перваза.

Когато се намери отново в тази къща, която бе напуснал с твърдото решение да не се връща повече, в гърлото му за втори път отекна глухо ридание.

— Ах! — възкликна гой. — Малайския тигър вече е пред залез!:

На разсъмване, когато лордът дойде да почука на вратата, Сандокан още не беше затварял очи. Като се сети, че ще ходят на лов, скочи мигом от леглото, затъкна в пояса си верния крис и отвори вратата с думите:

— Ето ме, милорд.

— Отлично! — възкликна англичанинът. — Не вярвах, че ще ви намеря вече готов, драги принце. Как сте?

— Чувствувам се силен да поваля дърво.

— Тогава да побързаме. В парка ни чакат петима добри ловци, които са нетърпеливи да открият тигъра, вкаран от моите викачи в една гора.

— Готов съм да ви следвам А леди Мариана ще дойде ли с нас?

— Разбира се, мисля дори, че вече ни чака. Сандокан едва се сдържа да не извика от радост.

— Да вървим, милорд — рече той — Горя от нетърпение да срещна тигъра.

Излязоха от стаята и минаха в салона, чиито стени бяха украсени с какви ли не оръжия. Тук Сандокан завари младата леди, свежа като роза, още по-хубава и изящна в небесносиния си костюм, който много отиваше на русите й коси. Щом я зърна, Сандокан спря като заслепен, после бързо тръгна към нея и като й стисна ръката, запита:

— И вие ли ще участвувате?

— Да, принце, казаха ми, че вашите сънародници са много изкусни ловци на тигри, затова искам да ви видя.

— С моя крис ще убия на място тигъра и ще ви подаря кожата му.

— Не!… Не!… — викна тя изплашена. — Може да ви сполети ново нещастие.

— Заради вас, миледи, бих дал да ме разкъсат на парчета, но не се бойте, лабуанският тигър няма да ме повали.

Междувременно се приближи лордът, подавайки на Сандокан богато украсена карабина.

— Вземете, принце — рече той, — понякога един куршум върши повече работа и от най-острия крис А сега да вървим, че приятелите ни чакат.

Слязоха в парка, където ги чакаха петима ловци: четиримата бяха заселници от околността, а петият — елегантен флотски офицер. Още щом го видя, Сандокан изпита към този младеж силна неприязън, без да знае точно защо, но подтисна това чувство и се ръкува с всички.

При срещата офицерът го изгледа дълго и някак особено, после, като се възползува от един момент, когато никой не му обръщаше внимание, се приближи до лорда, който проверяваше сбруята на един кон, и неочаквано му каза:

— Капитане, струва ми се, че съм виждал и друг път този малайски принц.

— Къде? — попита лордът.

— Не си спомням точно, но съм сигурен.

— Ами! Лъжете се, приятелю мой.

— Ще видим впоследствие, милорд.

— Така да бъде. На конете, приятели, всичко е готово!… Внимавайте, защото тигърът е много едър и с яки нокти.

— Ще го убия само с един куршум и ще поднеса кожата му на леди Мариана! — заяви офицерът.

— Надявам се да го убия преди вас, господине — обади се Сандокан.

— Ще видим, приятели — каза лордът. — Хайде, на конете! Ловците възседнаха конете, доведени там от няколко слуги, а леди Мариана се качи на едно прекрасно пони със снежнобяло покривало.

При сигнала на лорда всички излязоха от парка, предшествувани от множество викачи и две дузини едри кучета. Навън дружината се раздели, защото трябваше да претърси една голяма гора, която се простираше чак до морето. Сандокан, яхнал буен кон, пое по една тясна пътека, провирайки се смело напред, за да открие пръв звяра; другите тръгнаха в различни посоки, по други пътеки.

— Лети, конче, лети! — викна пиратът, пришпорвайки бясно благородното животно, което следваше няколко лаещи кучета. — Трябва да покажа на този нахален офицер на какво съм способен. Не, няма да допусна той да поднесе тигровата кожа на младата леди, та ако ще да загубя ръцете си или да бъда разкъсан на парчета.

В същия миг сред гората отекна звук на тръба.

— Тигърът е открит — измърмори Сандокан. — Лети, конче, лети!

Прекоси светкавично част от гората, пълна с дуриони, кокосови и арекови палми и огромни камфорови дървета, и настигна шестима или седмина викачи, които бягаха.

— Къде тичате? — запита гой.

— Тигърът! — извикаха бегълците.

— Къде е?

— При блатото.

Пиратът слезе от седлото, завърза коня за дънера на едно дърво, захапа своя крис, грабна карабината и се втурна към посоченото блато. Във въздуха се усещаше характерната за тези хищници миризма на дивеч, която остава, дето мине. Огледа клоните на дърветата, от които тигърът можеше да скочи отгоре му, и тръгна предпазливо по брега на блатото, чиято повърхност беше раздвижена.

— Звярът е минал оттук — рече си той. — Този хитрец е прегазил блатото, за да загубят кучетата дирите му, но Сандокан е по-хитър тигър.

Върна се при коня и се метна на седлото. Тъкмо се канеше да тръгне, когато чу изстрел, последван от някакво възклицание, което го накара да трепне. Отправи се бързо към мястото, откъдето бе проехтял гърмежът, и сред една малка поляна зърна младата леди на своето бяло пони с димяща карабина в ръка. Мигом се намери до нея, надавайки радостен вик.

— Вие… тук… сама! — възкликна той.

— А вие, принце, как се озовахте тук? — запита го тя и цялата се изчерви.

— По дирите на тигъра.

— И аз също.

— А по кого стреляхте?

— По звяра, но избяга, без да бъде засегнат.

— Боже мой!… Защо трябва да излагате живота си на опасност?

— За да ви попреча да извършите неблагоразумието да го намушкате с вашия крие:

— Сгрешили сте, миледи. Но звярът е още жив и моят крие е готов да разкъса сърцето му.

— Няма да направите това! Знам, че сте смел човек, чета го в очите ви, силен, пъргав като тигър, но една схватка със звяра може да бъде съдбоносна за вас.

— Какво от това! Бих искал да ми нанесе такива дълбоки рани, че да ги нося цяла година.

— А защо9 — попита девойката учудена.

— Миледи — каза пиратът, като се приближи до нея, — не знаете ли, че сърцето ми се къса, като си помисля, че ще дойде ден, когато ще трябва да си отида завинаги и да не ви видя никога вече… Ако тигърът ме рани, поне ще остана още под вашия покрив, ще изпитам пак ония сладки вълнения, които ме изпълваха, когато лежах ранен. Ще бъда щастлив, много щастлив, ако други жестоки рани ме принудят да остана при вас, да дишам същия въздух, който дишате вие, да слушам приятния ви глас. да се опивам от погледа ви, от усмивката ви. Миледи, вие ме омагьосахте, чувствувам, че няма да мога да живея далеч от вас, няма да имам вече покой, ще бъда нещастен Но какво направихте вие с мен? Какво направихте със сърцето ми, което някога беше чуждо на всякаква страст? Погледнете, само като ви видя, целият треперя и усещам, че кръвта във вените ми гори.

При тази страстна и неочаквана изповед Мариана онемя, остана смаяна, но не отдръпна ръцете си, които пиратът бе хванал и стискаше жарко.

— Не се сърдете, миледи — поде Тигъра с глас, който отекваше като очарователна музика в сърцето на сиротното момиче. — Не се сърдете, че ви признавам любовта си и ви казвам, че, макар и син на цветна раса, ви обожавам и че един ден и вие ще ме обикнете. Не знам, но от първия миг, когато се явихте пред мен, вече нямам мира на гази земя, изгубих си ума по вас, ден и нощ мисля само за вас. Чуйте ме, миледи, толкова силна е любовта, пламнала в гърдите ми, че заради вас съм готов да се боря с всички хора, със съдбата, с бога! Искате ли да бъдете моя? Ще ви направя кралица на тези морета, кралица на Малайзия! Само при една ваша дума триста мъже, по-свирепи и от тигри, които не се боят нито от куршуми, нито от оръдия, ще се надигнат и ще завземат държавите на Борнео, за да ви дадат трон. Кажете всичко, каквото честолюбието ви може да ви подскаже, и ще го имате. Имам злато да купя десет града, имам кораби, бойци, топове и съм могъщ, по-могъщ отколкото можете да си представите.

— Боже мой, но кой сте вие? — запита девойката, смаяна от тази стихия от обещания и очарована от тези очи, които сякаш изпускаха пламъци.

— Кой съм аз! — възкликна пиратът и свъси чело. — Кой съм аз! — Приближи се още повече до младата леди и като я загледа втренчено, каза с глух глас: — Около мен цари тайнственост, която засега е по-добре да не разкъсвам. Трябва да знаете, че зад това се крие една ужасна тайна и че аз нося име, което всява страх не само у всички племена край тези морета, но кара да треперят и султана на Борнео, и дори англичаните от този остров.

— И вие казвате, че ме обичате, вие, който сте така могъщ — промълви девойката със задавен глас.

— Толкова, че заради вас мога да направя какво ли не; обичам ви с оная любов, която кара човека да върши чудеса и престъпления едновременно. Подложете ме на изпитание, говорете и аз ще ви се подчиня като роб, без да се оплаквам, без да въздишам. Искате ли да стана крал, за да ви даря трон? Ще стана! Искате ли аз, който ви обичам безумно, да се върна в онази земя, от която съм тръгнал? Ще се върна, та ако ще да страдам вечно; ако искате да се убия пред вас, ще се убия Говорете, защото губя съзнание, говорете, миледи!

— Е добре… обичайте ме — промълви тя, покорена от тази силна любов.

Пиратът нададе вик, какъвто рядко излиза от човешко гърло. Почти в същото време отекнаха дватри пушечни изстрела.

— Тигърът! — възкликна Мариана.

— Мой е! — викна Сандокан.

Заби шпори в корема на коня и полетя като светкавица, с пламнали очи и криса в ръка, следван от девойката, която беше очарована от този безумно смел мъж, заложил живота си, за да изпълни едно обещание.

На триста крачки от тях видяха другите ловци. Най-отпред вървеше младият морски офицер, насочил карабината си към група дървета.

Сандокан се хвърли от седлото и извика:

— Тигърът е мой!

Втурна се напред, самият той заприличал на звяр.

— Принце! — извика Мариана, която бе слязла от коня.

Но в този момент Сандокан не чуваше никого и продължаваше да тича напред. Морският офицер, който се намираше на десет крачки пред него, щом го чу да приближава, бързо се прицели и стреля в тигъра, който бе застанал до дънера на едно голямо дърво, със свити зеници и вдигнати лапи, готов да се нахвърли.

Димът още не беше се разпръснал, когато видяха как тигърът се впусна срещу неразумния и неопитен офицер, скочи отгоре му и го повали на земята.

Звярът вече се канеше да се хвърли и върху другите ловци, но Сандокан, стиснал здраво своя крие, се впусна срещу него — изненадан от дързостта му, тигърът не успя да се защити и Сандокан го повали на земята, като го стисна така яко за гърлото, че задуши рева му.

— Ето, виж ме! — викна му той. — И аз съм Тигър!

Миг след това заби змиевидното острие на своя крие в сърцето на звяра, който се просна мъртъв.

Това геройство бе посрещнато с гръмко „ура“. Излязъл невредим от борбата, пиратът хвърли презрителен поглед към офицерчето, което едва се изправи, после се обърна към младата леди, онемяла от страх и тревога, и с царствен жест заяви гордо:

— Миледи, кожата на тигъра е ваша.

Обедът, който лорд Джеймс даде на гостите си, бе един от най-богатите и най-веселите, устройвани дотогава във вилата. Всички опитаха и похвалиха както английската кухня, представена с огромни бифтеци и колосални пудинги, така и малайската, представена с печени на шиш тукани, с грамадни стриди, наречени сингапурски, с крехки бамбукови връхчета, чийто вкус напомняше европейските аспержи, и цяла планина сочни плодове.

Естествено всичко това бе обилно полято с много бутилки вино, джин, бренди и уиски, поднесени при многократните наздравици в чест на Сандокан и на милата и безстрашна Перла на Лабуан.

Когато поднесоха чая, разговорът стана много оживен, сътрапезниците говореха за тигри, за лов, за пирати и кораби, за Англия и за Малайзия. Само морският офицер седеше мълчалив и сякаш единствено бе зает да наблюдава Сандокан — не го изпускаше нито за миг от очи, не пропускаше нито една негова дума, нито един негов жест. И ето че в един момент той се обърна рязко към Сандокан, който говореше за пиратството, и го запита:

— Извинете, принце, отдавна ли сте дошли в Лабуан?

— Тук съм от двадесет дни, господине — отговори Тигъра.

— А защо вашият кораб не бе видян в пристанището на Виктория?

— Пиратите ми откраднаха двата кораба, с които идвах насам.

— Пиратите!… Значи сте били нападнат от пиратите? Но къде?

— Близо до Ромадските острови.

— Кога?

— Няколко часа преди идването ми на този бряг.

— Навярно се лъжете, принце, защото нашият кръстосвач тъкмо тогава плаваше по ония места и до нас не е достигнал никакъв топовен залп.

— Тогава вятърът като че ли духаше от изток — отговори; Сандокан, който стана предпазлив, като не знаеше какво цели офицерът.

— А как стигнахте дотук?

— С плуване.

— И не сте присъствували на битката между един кръстосвач и двата пиратски кораба, които, както разправят, били водени от Малайския тигър?

— Не.

— Много чудно.

— Съмнявате ли се в думите ми, господине? — запита Сандокан, като скочи на крака.

— Опазил ме бог от такова нещо, принце — отвърна офицерът с лека ирония.

— О! О! — намеси се лордът. — Баронет Уйлям, моля ви да не започвате спорове в моя дом.

— Извинете, милорд, нямах такова намерение — отговори офицерчето.

— Тогава да не говорим повече за това, по-добре да пийнем по чашка от това разкошно уиски, след което ще раздигнем трапезата, защото падна вече нощ, а горите на острова са опасни, когато притъмнее.

За последен път гостите оказаха чест на бутилките на щедрия лорд, после всички станаха и слязоха в парка, придружени от Сандокан и младата леди.

— Господа — каза лорд Джеймс, — надявам се скоро да ме навестите пак.

— Бъдете сигурен, че ще дойдем — отвърнаха в хор ловците.

— И да се надяваме, че следващия път ще имате по-голям късмет, баронет Уйлям — добави лордът, като се обърна към офицера.

— Ще стрелям по-точно — отговори офицерът и хвърли сърдит поглед към Сандокан. — А сега разрешете да ви кажа само една дума, милорд.

— Може и две, драги мой.

Офицерчето му пошепна на ухото нещо, което никой не можа да чуе.

— Добре — отговори лордът и добави: — А сега лека нощ, приятели, и да ви пази бог от лоши срещи.

Ловците се метнаха на конете и излязоха от парка в галоп.

След като пожела лека нощ на лорда, който сякаш изведнъж бе изпаднал в лошо настроение, и стисна горещо ръка на младата леди, Сандокан се оттегли в стаята си.

Вместо да си легне, започна да се разхожда напред-назад, силно възбуден. На лицето му бе отразено някакво смътно безпокойство, ръцете му стискаха дръжката на криса. Несъмнено сега той мислеше за разпита, на който го бе подложил морският офицер и в който можеше да се крие хитра уловка. В същност кой беше този офицер? Какви причини го бяха накарали да го разпитва по този начин? Дали не го бе срещал на палубата на парахода в оная кървава нощ? Дали офицерът го бе познал, или само го подозираше? А може би в този момент крояха нещо срещу него?

— Ами! — възкликна накрая Сандокан, като Сви рамене. — Ако кроят някакво предателство, ще съумея да го осуетя, защото съм все още човекът, който не се е страхувал от англичаните. Сега да починем, а утре ще видим какво може да се направи.

Хвърли се на леглото, без да се съблича, сложи до себе си криса и заспа спокойно с мисълта за Мариана.

Събуди се към обед, когато слънцето вече влизаше през отворените прозорци. Повика един слуга и го попита къде е лордът, на което той му отговори, че още призори се качил на коня и тръгнал за Виктория.

Остана смаян от тази неочаквана новина.

— Заминал! Заминал, без да ми каже нищо специално? А защо? Наистина ли кроят нещо срещу мен? Ако тази вечер той се върне не вече като мой приятел, а като жесток враг, как да постъпя с този човек, който се е погрижил за мен като баща и освен това е чичо на жената, която обожавам? Трябва да се видя с Мариана, за да разбера нещо.

Слезе в парка с надеждата да я срещне, но не видя никого. Неволно тръгна към поваленото дърво, където тя имаше обичай да сяда, и спря, въздъхвайки дълбоко.

— Ах, колко хубава беше, Мариана, в оная вечер, когато бях намислил да бягам! — промълви той, като изтри с длан пламналото си чело. — Глупак, аз се мъчех да се отдалеча завинаги от теб, а ти си ме обичала!… Странна съдба! Кой би казал, че един ден ще заобичам някоя жена! И как я обичам! Във вените ми, в сърцето ми, в мозъка ми гори огън, който се разпалва все по-силно, колкото повече любовта ми расте. Чувствувам, че заради тази жена бих станал роб на англичаните, бих оставил скитанията бурния живот на авантюрист и бих проклел моите тигри и това море, което владея и което считам част от самия мен.

Наведе глава и се замисли, но в следващия миг я вдигна отново, стискайки зъби.

— А ако тя се отрече от пирата? — изсъска сам на себе си. — О, не е възможно, не е възможно! Ако трябва дори да сваля султана на Борнео, за да й даря трон, или да подпаля целия Лабуан, тя пак ще бъде моя, моя!…

Пиратът тръгна из парка, целият треперещ, възбуден, с разстроено лице. Един познат глас, който умееше да усмирява бурите в сърцето му, го накара да се опомни.

На завоя на една алея се бе появила леди Мариана, придружавана от двама въоръжени до зъби туземци, и го викаше.

— Миледи! — възкликна Сандокан, затичан към нея.

— Тъкмо ви търсех, храбри приятелю — каза тя, като се изчерви. После сложи пръст на устните си, за да му даде знак да мълчи, хвана го за ръка и го отведе в малка китайска беседка, потънала сред портокалова горичка.

Двамата туземци спряха на известно разстояние с насочени карабини.

— Слушайте — рече девойката, която изглеждаше ужасена.

— Снощи ви чух… изпуснахте се да кажете някои думи, които изплашиха чичо ми… Приятелю мой, в душата ми проблесна съмнение, което вие трябва да премахнете. Кажете ми, храбри приятелю, ако жената, на която се заклехте в любов, поиска да й признаете нещо, ще го направите ли?

Пиратът, който се бе приближил до младата леди, докато тя говореше, при тези думи се отдръпна рязко. Лицето му помръкна и той сякаш се олюля под жесток удар.

— Миледи — каза след кратко мълчание, като хвана девойката за ръце, — миледи, за вас бих направил всичко, всичко, говорете! Ако трябва да ви разкрия нещо, колкото и мъчително да бъде за двама ни, заклевам ви се, че ще го направя.

Мариана вдигна очи към него. Погледите им се срещнаха и те дълго се взираха един в друг. И двамата бяха обзети от силно вълнение.

— Не ме лъжете, принце — каза Мариана със задавен глас.

— Който и да сте вие, любовта, която разпалихте в сърцето, ми, няма да угасне никога вече. Цар или разбойник — все едно, пак ще ви обичам.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на пирата.

— Значи ти искаш да знаеш моето име, моето истинско име, небесно създание? — промълви той.

— Да, твоето име, твоето име!

Сандокан няколко пъти прокара длан по оросеното си с пот чело, вените на врата му се издуха от напрежение.

— Чуй ме, Мариана — извика той и в гласа му отекна нещо диво. — Има един човек, владетел на това море, което Мие бреговете на малайските острови, един човек, който е напаст за мореплавателите, който кара населението да трепери, а името му звучи като погребална камбана. Чувала ли си да се говори за Сандокан, наречен Малайския тигър? Погледни ме в лицето! Аз съм Тигъра!…

Девойката неволно извика от ужас и закри лицето си с ръце.

— Мариана! — възкликна пиратът, като падна в краката й и протегна към нея ръце. — Не ме отблъсвай, не се плаши така! Съдбата ме принуди да стана пират, съдбата ми наложи това кърваво прозвище. Макар че не им бях сторил никакво зло, хората от твоята раса бяха безпощадни към мен. Свалиха ме от трона и ме захвърлиха в калта, отнеха ми родината, убиха майка ми, братята и сестрите ми и ме тласнаха да скитам по тези морета. Не съм пират от жажда за богатства, аз съм само един отмъстител, отмъщавам за моето семейство и за моя народ. Сега, ако не ми вярваш, отблъсни ме, и аз ще се махна завинаги оттук, за да не те плаша повече.

— Не, Сандокан, няма да те отблъсна, защото те обичам много, обичам те, защото си храбър, силен, страшен като ураганите, които разтърсват океана.

— Значи, въпреки всичко ти ме обичаш? Кажи ми го с твоите уста, кажи ми го пак.

— Обичам те. Сандокан, сега те обичам още повече. Пиратът я привлече към себе си и я притисна до гърдите си.

Мъжественото му лице бе озарено от безкрайна радост.

— Моя! Ти си моя! — възкликна той, ликуващ от щастие. — Сега говори, любов моя, кажи ми какво мога да направя за теб. Ако искаш да бъдеш царица, ще сваля някой султан, за да ти даря царство, ако искаш да имаш несметни богатства, ще отида да ограбя храмовете на Индия и Бирма, за да те обсипя с диаманти и злато, ако искаш да стана англичанин, ще стана, ако искаш да се откажа завинаги от моите отмъщения и от пиратството, ще отида да подпаля корабите си, ще разпусна моите тигри и ще разруша гнездото си. Говори, кажи ми какво желаеш, искай невъзможното и аз ще го направя. Заради теб съм готов да вдигна земното кълбо и да го запратя в небесните простори.

Девойката се наведе към него, усмихна се и нежно го прегърна. —

— Не, Сандокан, не искам нищо друго освен да се чувствувам щастлива до теб. Отведи ме далеч, на някой остров, където ще можеш да се ожениш за мен, без да ти пречат, без да ти създават тревоги.

— Да, ако това желаеш, ще те отведа на някой далечен остров, покрит с цветя и гори, където никога вече няма да чуеш за твоя Лабуан, нито аз за Момпрацем, на един вълшебен остров в големия океан, където двамата ще живеем щастливи — страшният пират, пролял потоци кръв, и нежната Перла на Лабуан. Ще дойдеш ли, Мариана?

— Да, Сандокан, ще дойда. А сега слушай. Над теб е надвиснала опасност, може би в същия този момент кроят предателство срещу теб.

— Знам! — рече Сандокан. — Усещам това, но не се боя от предателството.

— Трябва да ме послушаш, Сандокан.

— Какво да направя?

— Да заминеш още сега.

— Да замина… да замина? Но аз не се страхувам!

— Бягай, Сандокан, докато имаш още време. Предчувствувам нещо лошо, страхувам се, че ще те сполети нещастие. Чичо ми е заминал не за развлечение. Сигурно е бил повикан от баронета Уйлям Розентал, който може би те е познал. Тръгвай, Сандокан, върни се на твоя остров, за да се спасиш, преди да се е разразила бурята над главата ти!

Вместо да я послуша, Сандокан грабна девойката и я вдигна на ръце. Лицето му, което до преди малко бе развълнувано, сега имаше съвсем друго изражение — очите му святкаха, слепоочията му туптяха силно, устните му се разтягаха и се показваха зъбите.

Миг след това той се спусна като изплашен звяр през парка, прескачайки потоци и ями, и се прехвърли през оградата, сякаш искаше да избяга от нещо.

Спря едва на плажа, където броди дълго, без да знае какво да направи, нито къде да отиде. Когато реши да се върне обратно, бе паднала вече нощ и изгряла луната.

Като се прибра във вилата, запита дали си е дошъл лордът, но слугите му отговориха, че не са го виждали.

Качи се в салона и завари леди Мариана коленичила пред една икона, с обляно в сълзи лице.

— Скъпа Мариана — промълви той, като я изправи на крака,

— заради мен ли плачеш? Може би затова, че аз съм Малайския тигър, ненавиждан от твоите сънародници?

— Не, Сандокан, но се боя, че ще се случи нещо лошо, бягай, бягай от тук.

— Не се страхувам, Малайския тигър никога не е треперил…

— Прекъсна думите си изведнъж, потръпвайки неволно. В парка бе влязъл кон, който спря пред вилата,

— Чичо ми!… Бягай, Сандокан! — извика девойката.

— Аз!… Аз!…

В същия момент лорд Джеймс влезе в салона Това не беше вече човекът от предишния ден — мрачен, намръщен, облечен в униформата на морски капитан, той пристъпваше тежко. С презрителен жест отблъсна ръката, която пиратът му бе подал смело, като заяви хладно:

— Ако бях на ваше място, вместо да търся гостоприемство у един смъртен враг, щях да се оставя да ме разкъсат тигрите в гората. Отдръпнете тази ръка, която принадлежи на един пират, на един убиец!

— Господине! — викна Сандокан, който вече бе разбрал, че са го открили, и се канеше да се отбранява жестоко. — Не съм убиец, а отмъстител!

— Нито дума повече в моя дом! Вън!

— Добре — отвърна Сандокан. Спря поглед върху годеницата си, паднала почти в несвяст на килима, и понечи да се втурне към нея, но се задържа. Стиснал в десницата си своя верен крие, с гордо вдигната глава излезе бавно от салона и се спусна по стълбите, като се мъчеше да сподави дълбокото си вълнение.

Но като стигна в парка, спря и извади от ножницата криса, чието острие проблесна на лунните лъчи.

На триста крачки от него видя строени цял взвод войници с насочени карабини, готови да стрелят.