ПРЕЗ НОЩТА ОТНОВО МЕ СЪБУЖДА Константин, петелът на Маря. За Маря той е нещо като мъжозаместител. Отгледала си го е от малко пиленце, но понеже непрекъснато му е угаждала, е доста разглезен; сега обаче вече е стар и не става за нищо. Ходи наперен по двора й и поглежда крадешком към мен. Вътрешният му часовник е объркан, всъщност винаги си е бил такъв, но не вярвам, че това е свързано с радиацията. Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията.
Отмятам завивката и пускам краката си на земята. Върху дървения под е постлано чердже, което сплетох от стари, накъсани на ивици чаршафи. През зимата имам много време, тъй като тогава не се налага да се грижа за градината. През зимата рядко излизам навън, може би само да донеса вода или дърва или да изрина снега пред вратата. Но сега е лято и отрано съм на крака, за да извия врата на петела на Маря.
Всяка сутрин се изумявам, като погледна към краката си, които в немските туристически сандали изглеждат възлести и широки. Сандалите са много здрави. Надживяват всичко, след няколко години най-вероятно и мен.
Краката ми невинаги са били така разплути. Едно време бяха нежни и слаби, прашни от уличната мръсотия, прекрасни и без обувките. Егор обичаше краката ми. Беше ми забранил да тичам боса, защото мъжете се възбуждали още като зърнели пръстите ми.
Днес, ако мине да ме види, само ще му посоча към подутините в туристическите си сандали и ще кажа: „Виждаш ли какво остана от целия този разкош?“.
А той се ще се засмее и ще отвърне, че те все още изглеждат привлекателно. Откакто умря, стана много учтив, проклетият лъжец.
Имам нужда от няколко минути, докато ми се раздвижи кръвта. Изправила съм се и се подпирам на края на леглото. Главата ми е леко замаяна. Константин, петелът на Маря, грачи, като че го душат в тоя момент. Може би пък някой и да ме е изпреварил.
Взимам пеньоара си от стола. Някога той беше пъстър, червени цветя на черен фон. Сега цветята вече не се виждат. Но пък е чист, за мен това е най-важното. Ирина обеща да ми изпрати нов халат. Вмъквам се в него и завързвам колана. Изтърсвам пухената завивка, покривам с нея леглото, заглаждам я, разстилам отгоре бродираната кувертюра. После се отправям към вратата. Първите стъпки след събуждането винаги са бавни.
Небето виси над селото светлосиньо като избелял от пране чаршаф. Вижда се частица от слънцето. Главата ми не може да проумее как за всички свети едно и също слънце: за английската кралица, за президента негър в Америка, за Ирина в Германия, за Константин, петела на Мая. И за мен, баба Дуня, която допреди трийсет години е слагала шини при костни счупвания и е израждала хорските бебета, а пък днес реши да стане убийца. Константин е едно тъпо създание, от шума му няма никаква файда. Освен това отдавна не съм яла пилешка супа.
Петелът седи върху оградата и ме наблюдава. С ъгълчетата на очите си виждам Егор, който се е подпрял на ствола на ябълката ми. Устата му със сигурност е разтеглена в иронична усмивка. Оградата е крива и се клатушка от вятъра. Глупавата птица се опитва да запази равновесие като пиян въжеиграч.
— Ела насам, съкровището ми — казвам. — Ела, ей сегинка ще ми млъкнеш.
Протягам ръка. Той пляска с крила и кукурига. Менгушите му са повече сиви, отколкото розови, и треперят нервно. Опитвам се да си спомня на каква възраст е. Маря няма да ми прости, мисля си аз. Но протегната ми ръка остава да виси във въздуха.
Защото още преди дори да съм докоснала петела, той тупва в краката ми.
Маря казва, че ще й се пръсне сърцето. Значи трябва аз да го направя.
Тя седи при мен на двора и си секне носа в карирана носна кърпичка. Извърнала е глава, за да не гледа как скубя отпуснатите пера и ги хвърлям в една найлонова торбичка. Из въздуха се носи перушина.
— Той ме обичаше — казва тя. — Винаги, когато влизах в двора, той така ме поглеждаше.
Торбичката е наполовина пълна. Константин лежи на скута ми, вече едва ли не е неприлично гол. Едното му око е наполовина отворено и гледа към небето.
— Виж — казва тя. — Той изглежда така, като че ли още ни чува.
— Едва ли е останало нещо, което вече да не е чул от теб.
Казах самата истина. Маря винаги си приказваше с него. Това ми дава повод за опасение, че от сега нататък ще ми се наруши спокойствието. Всички хора освен мен имат нужда от някого, с когото да си говорят, а пък Маря особено много. Аз съм й най-близката съседка, парцелите ни са отделени само чрез оградата. А тя някога може и да е била истинска, но сега не е. Вече е повече представа, че тук някога е имало ограда.
— Разкажи най-сетне какво точно се случи — гласът на Маря е като глас на вдовица.
— Вече хиляди пъти ти разказах. Излязох, защото той грачеше, след което изведнъж падна от оградата. Точно в краката ми.
— Да не би някой да го е проклел.
Кимвам. Маря вярва в такива неща. По лицето й се стичат сълзи и потъват в дълбоките бръчки. При това тя е поне десет години по-млада от мен. Откъм образование не е стигнала много нагоре, по професия е доячка, обикновена жена. Тук няма дори крава, но пък има коза, която живее с нея вътре в къщата и заедно гледат телевизия, когато телевизорът работи. Така Маря си има за другар едно дишащо създание. Само дето козата не може да отговаря на въпросите й. Затова отговарям аз.
— Че кой пък да го прокълне глупавия ти петел.
— Шшшт. Така не се говори за покойник. И освен това хората са зли.
— Хората са мързеливи — казвам аз. — Ще го сготвиш ли?
Тя махва с ръка.
— Добре. Тогава аз ще го сготвя.
Тя поклаща глава и поглежда плахо в торбичката с перата.
— Всъщност исках да го погреба.
— Трябваше да го кажеш по-рано. Сега до тялото ще се наложи да положиш и перата, та неговите хора на небесата да не му се подиграват.
Маря се замисля.
— Ах, какво пък. Ти го сготви и ми дай половината от супата.
Знаех си, че така ще приключи всичко. Рядко се случва да ядем месо, а Маря по принцип си е ненаситна.
Поклащам глава и дърпам сбръчкания клепач над стъкленото око на петела.
Това с небесата го казах просто ей така. Аз не вярвам в такива неща. Искам да кажа, че вярвам, че има небе, което е над главите ни, но знам, че мъртвите ни не са там. Дори и като малко момиче не вярвах, че човек може да се сгуши из облаците като в пухена завивка. Вярвах, че могат да се ядат като захарен памук.
Нашите мъртви са сред нас, често те дори не знаят, че са мъртви и че телата им гният в земята.
Черново не е голямо, но си имаме собствено гробище, защото в Малиши вече не искат покойниците ни. В момента в градската управа се обсъжда дали за починалите от Черново, ако бъдат погребани в Малиши, да се изисква оловен ковчег, тъй като облъчената материя продължава да облъчва дори и когато вече не е жива. Докато въпросът бъде решен, си направихме временно гробище там, където преди сто и петдесет години е имало църква, а допреди трийсет години селско училище. Скромно място с дървени кръстове, а малкото гробове дори не са отделени с оградки.
Ако мен ме питат, не искам да бъда погребана в Малиши. След злополуката с реактора аз, както почти всички, се изнесох. Това беше през хиляда деветстотин осемдесет и шеста и отначало дори не разбрахме какво се е случило. След това в Черново пристигнаха ликвидатори в защитни костюми и с писукащи уреди, които разнасяха нагоре и надолу по главната улица. Избухна паника, семействата с малки деца най-бързо си събраха багажа, навиха дюшеците на руло и натъпкаха бижута и чорапи в чайниците, завързаха мебели върху горните багажници на колите си и потеглиха нанякъде. Трябваше да се бърза, тъй като нещастието не се беше случило предния ден, но никой за нищо не ни беше известил.
Тогава бях още много млада, някъде към петдесет, но децата вече не живееха у дома. Затова не се разтревожих кой знае колко. Ирина следваше в Москва, а Алексей тъкмо беше отишъл на обиколка из Алтай. Бях една от последните, които напуснаха Черново. Помагах на другите да съберат нещата си в чували и да разковат дъските от пода, под които бяха скрили банкноти. Всъщност изобщо не виждах причина, поради която трябваше да тръгна закъдето и да е.
Егор ме натика в една от последните коли, които бяха изпратени от столицата, и самият той се смести вътре. Егор се беше заразил от паниката, като че ли от яйцата му щяха да се пръкнат още много деца и затова сега се налагаше да бъдат преместени на сигурно място. Сякаш в слабините му отдавна всичко не беше виснало празно и отпуснато от алкохола. Вестта за реактора временно вкара разум в главата му, но после той почна да хленчи, че идвал краят на света, с което взе да ми лази по нервите.
Нямам голяма тенджера вкъщи, защото от завръщането си живея сама. Гостите не се редят на опашка. Никога не готвя да има за после, а всеки път си правя прясно ядене, само борша си притоплям по няколко пъти. А той с всеки следващ ден става все по-вкусен.
Изваждам от шкафа най-голямата тенджера, която намирам. Търся подходящ похлупак. През годините съм събрала много капаци, които не пасват точно на нищо, но за мен са добри. Отсичам главата и краката на петела за супата, после и трътката, която давам на котката. Слагам петела в тенджерата, към тях главата и краката, един обелен морков от градината, глава лук с люспите, за да получи бульонът златист цвят. Изсипвам кладенчова вода от кофата — толкова, че да покрие всичко. Бульонът ще стане хранителен, тлъст и лъскав.
Когато стана това с реактора, аз бях от хората, които леко се отърваха. Децата ми бяха на сигурно място, мъжът ми бездруго нямаше да изкара още дълго, а моята плът по това време беше още издръжлива. По принцип нямаше какво да изгубя. И бях готова да умра. Работата ми ме беше научила никога да не изпускам из очи тази възможност, за да не се случи така, че някой ден да бъда неприятно изненадана.
И до днес всеки ден се изненадвам приятно, че още ме има. Всеки втори ден се питам да не би пък да съм някоя от мъртвите, които ходят като призраци наоколо и не искат да разберат, че имената им вече са изписани по гробовете. Някой трябва да им го каже, но кой ли ще има тази дързост. Доволна съм, че на мен никой повече няма какво да ми казва. Видяла съм всичко и вече не ме е страх от нищо. Смъртта може да идва, но бих помолила да го направи по-учтиво.
Водата в тенджерата почна да образува мехурчета. Намалявам огъня, взимам от кукичката един черпак, обирам пяната, която, сива и плътна, се е събрала по краищата. Ако водата продължи да ври, пяната ще се накъса на много малки парченца и ще се разпространи из целия бульон. Сега тя стои мътна и неапетитна върху решетестата лъжица, прилича на сплъстен сив облак. Пускам я да се плъзне към котешката купичка. Котките са по-нечувствителни от нас. Тази е дъщерята на котката, която вече беше в къщата ми, когато се върнах. На практика тя беше стопанката, а аз нейна гостенка.
Малкото съседни села са изоставени. Къщите са си там, но стените им са тънки и килнати на една страна, а копривата е порасла до покрива. Няма дори плъхове, защото плъховете се нуждаят от боклук — пресен, мазен боклук. Плъховете се нуждаят от хора.
Можех да си избера всяка една къща в Черново, след като се върнах. Избрах си моята предишна. Вратата зяпаше отворена, газовата бутилка беше само наполовина изразходвана, кладенецът бе на няколко минути път пеша, а градината все още се разпознаваше къде е била. Скубах копривата и подрязвах къпините, седмици наред не правех нищо друго. Беше ми ясно: имам нужда от тази градина. Ходенето пеш до автобусната спирка и дългото пътуване до Малиши не са ми по силите, за да го правя често. Но без ядене три пъти на ден не може.
Оттогава обработвам една трета от градината. Това ми стига. Ако имах по-голямо семейство, щях да изчистя цялата. Хубаво, че преди реактора така добре се бях грижила за всичко. Парникът е бижу, излязло изпод ръката на Егор, и аз бера домати и краставици седмица преди всички останали в селото. Има зелено и червено цариградско грозде и червен, бял и черен касис, стари храсти, които през есента внимателно подрязвам, за да тръгнат нови филизи. Имам две ябълки и ъгъл с малини. Плодороден район е тук.
Супата къкри на най-слабия огън. Оставям я два, най-добре три часа така да се вари, докато старото месо омекне и се отдели от костите. Като при хората е: старото месо не се побеждава лесно.
Миризмата на пилешка супа побърква котката. Вре се с мяукане в краката ми, търка се в дебелите вълнени чорапи на прасците ми. Че остарявам, забелязвам по това, че мръзна. Дори и през лятото вече не излизам от къщи без вълнени чорапи.
Котката е бременна, след това ще й дам кожата и хрущялите на петела. Понякога тя гони бръмбари и паяци. Много паяци имаме в Черново. След реактора животинките се размножиха. Преди година тук дойде един биолог, който фотографира паяжините в дома ми. Оставям ги да си висят, макар че Маря казва, че като домакиня съм била повлекана.
Хубавото на старостта е, че никого не моля за разрешение за каквото и да било — нито дали ми се разрешава да живея в старата си къща, нито дали да оставя паяжините да висят. Паяците също бяха тук преди мен. Биологът ги снима с един фотоапарат, който приличаше на оръжие. Постави прожектори и освети всяко ъгълче от къщата ми. Нямах нищо против, нека си върши работата на спокойствие. Само да си беше понамалил звука на уреда, че от писукането му ме засърбяваше гърбът.
Биологът ми обясни защо сме имали толкова много насекоми. Защото след реактора в района ни останали много малко птици. Затова бръмбарите и паяците се размножавали, необезпокоявани от никого. Защо обаче тук има и толкова много котки, той не можа да ми обясни. Вероятно котките притежават нещо, което ги предпазва от злините.
Втора котка се промъква през вратата. Тази, която живее при мен, веднага прави гърбица. Тя си е звяр и не пуска никой да прекрачи прага.
— Хайде, бъди мила — казвам аз, но тя не иска да е мила. Издава нещо като „цшшш“ и „пшшш“, а козината й се вирва нагоре. Има само половин опашка, другата половина някой й я е отрязал. Винаги съм имала котки и кокошки, по-рано и кучета, това ми харесва в селския живот. Също така е и една от причините, поради които се върнах. Животните тук не са побъркани, както тия в града, дори и като са облъчени и останали инвалиди. От теснотията и шума в града котките и кучетата пощуряват.
Навремето Ирина пристигна специално от Германия, за да ме спре да тръгна към Черново. Опита с всички средства, дори се разплака. Моята Ирина, която никога не плачеше даже като беше малко момиченце. При това аз не съм й забранявала да плаче, напротив, понякога плачът дори е здравословен. Но тя беше като момче, катереше се по дървета и огради, понякога падаше, изяждаше си боя и никога не плачеше. След това следва медицина, сега е хирург в германския Бундесвер. Такова ми е момичето. И после тя каза, че плачела само защото аз съм искала да се прибера у дома.
— Никога досега не съм ти казвала какво да правиш — рекох й аз. — И не искам ти да ми казваш какво аз да правя.
— Но мамо, кой разумен човек би се върнал обратно в зоната на смъртта?
— Говориш някакви думи, момичето ми, които не разбираш. Разгледах всичко там, къщите си стоят, а в градините растат бурени.
— Мамо, нали знаеш какво значи радиоактивност. Всичко е облъчено.
— Аз съм вече стара, нищо повече не може да ме облъчи, а ако пък съм облъчена, заради мен няма да настъпи краят на света.
И тя подсуши очите си с такова движение, от което можеше да се разпознае, че е хирург.
— Няма да идвам да те виждам.
— Знам — отвърнах й аз, — но ти така или иначе не идваше често.
— Това обвинение ли е?
— Не. Намирам го за правилно. Никой не е задължен да виси при старците си.
Тя ме погледна малко накриво, както ме беше гледала понякога преди много години, когато още беше малка. Не ми повярва. Но аз си мислех точно това, което й казах. Няма какво да прави при мен и не бива да има гузна съвест.
— През няколко години можем да се срещаме в Малиши — казах й аз. — Или когато дойдеш. Докато съм жива.
Знаех, че няма много отпуска. А когато си я взима, то не трябва да я прекарва при мен. Освен това по онова време полетите бяха още много скъпи, много по-скъпи от сега.
Имаше едно нещо, за което не говорихме. Ако нещо е особено важно, за него не се говори. Ирина има дъщеря, а аз имам внучка, която е кръстена с много хубаво име: Лаура. При нас няма момиче, което да се казва Лаура, само внучката ми, която още не съм виждала. Когато се върнах в селото, Лаура тъкмо бе станала на една годинка. Щом се настаних отново в къщата си, ми стана ясно, че никога няма да я видя.
По-рано всички деца от града прекарваха лятната ваканция при баба и дядо на село. Ваканцията беше дълга, цели три горещи летни месеца, а пък родителите в града нямаха толкова дълга отпуска. В нашето село от юни до август също тичаха насам-натам градските чада, които набързо се сдобиваха с изпечени от слънцето лица, изсветлели къдрици и закоравели пети. Ходеха заедно в гората, за да събират горски плодове, и се къпеха в реката. Шумни като птиче ято, те се носеха по главната улица, крадяха ябълки и се боричкаха из мръсотията.
Ако станеха прекалено непослушни, ги изпращаха на полето, за да събират колорадските бръмбари, които повреждаха реколтата ни. Бръмбарите бяха изнасяни с кофи от картофите и след това изгаряни. Все още в ушите си чувам шума от безбройните черупки, които пукаха в огъня. Сега ни липсват малките дългопръстковци — такава напаст от бръмбари върху картофите ни, каквато има след реактора, светът още не е виждал.
Всички в Черново знаеха, че съм била помощна медицинска сестра. Викаха ме, ако децата си счупеха нещо или пък болките в корема нямаха намерение да минават. Веднъж едно момче беше яло прекалено много зелени сливи. Нишките им бяха предизвикали запушване на червата му. Беше пребледнял и се превиваше на пода, казах, че веднага трябва да бъде откаран в болницата, където му направиха операция и момчето беше спасено. Спасих и едно друго дете с възпален апендикс и трето, което беше алергично към ужилване от оса.
Обичах тези деца, тропащите им крачета, разранените ръце, високите им гласове. Ако има нещо, което днес да ми липсва, това са те. Хората, които днес живеят в Черново, нямат внуци. Ако пък все пак имат, ги виждат само на снимки. Целите ми стени са със снимки на Лаура. Ирина ми изпраща нови почти във всяко писмо.
Вероятно не след дълго Лаура също би станала едно от тези безгрижни деца от ваканциите. Ако всичко си беше както преди. Но ми е трудно да си го представя. На бебешките снимки тя е с мъничко, сериозно личице и аз се питах какви ли мисли са се настанили в тази глава, че хвърлят сянка от очите на Лаура. Никога не е с шнола или с панделка в косата. Още като бебе не се усмихва.
На по-новите снимки има дълги крака и много светла, почти бяла коса. Все още гледа сериозно. Никога не ми е писала. Баща й е германец. Ирина обеща да ми изпрати сватбена снимка — едно от малкото обещания, които не изпълни. Сега всеки път ми праща поздрави от него. Всички писма от Германия събирам в една кутия в шкафа.
Никога не питам Ирина дали Лаура е здрава. Не питам и за здравето на Ирина. Ако има нещо, от което да се страхувам, това е от отговора на този въпрос. Затова просто се моля за нея, макар че не вярвам някой да чува молбите ми.
Ирина винаги се осведомява за здравето ми. Когато се виждаме — веднъж на две години — първо ме пита какви са кръвните ми показатели. Дали си ги знам. Пита какво ми е кръвното и дали редовно си преглеждам гърдите на мамограф.
— Момиче — казвам й, — погледни ме. Виждаш ли на колко съм години? И всичко това без витамини, операции и профилактични прегледи. Не искам повече никой да ме докосва и да ме продупчва с игла, поне това съм си го заслужила.
След което Ирина поклаща глава. Макар и да знае, че имам право, не може да излезе от кожата си на хирург. На нейната възраст и аз така разсъждавах. Ако бях на нейно място и на нейните години, и аз бих си вдигнала най-страховития скандал.
Като гледам селото ни, нямам чувството, че тук се разхождат само живи трупове. Някои няма да изкарат още дълго, това е ясно, но за това не е виновен само реакторът. Малцина сме, броим се на пръстите на двете ръце. Преди пет или преди седем години бяхме повечко, когато изведнъж цяла дузина последва примера ми и се върна в Черново. Някои от тях вече погребахме. Други са като паяците, неизтребими, само дето паяжините им са станали малко по-объркани.
Маря например си е леко мръднала с нейната коза и с петела, който сега така хубаво къкри в тенджерата ми. За разлика от мен Маря отлично знае кръвното си, защото си го мери по три пъти на ден. Ако е прекалено високо, веднага гълта някакво хапче. Ако пък е прекалено ниско, гълта друго хапче. Така тя винаги е заета с нещо. Но въпреки това скучае.
Аптечката й заема един шкаф, с лекарствата си може да утрепе цялото село. Редовно попълва запасите си от Малиши. Взима антибиотици дори при хрема и разстройство. Казвам й да не го прави, защото така още повече се поврежда, но тя не ме слуша. Била съм прекалено здрава, вика тя, затова нищо не съм разбирала. И наистина — изобщо не помня кога за последен път бях хремава.
Уханието на пилешка супа се разнася из малката ми къща и през прозореца полита и навън. Изваждам петела от тенджерата и го оставям върху една чиния, за да поизстине. Котката врещи, заплашвам я с пръст. Изваждам зеленчуците, пуснали са вече вкуса си в бульона и са изгубили свежестта си. Увивам ги в един стар вестник и ги отнасям до компоста. Върху купчината ми компост растат тикви, през есента ще ги откъсна и ще ги раздам в селото, защото иначе цяла зима ще трябва да ям просена каша с тиква.
Прецеждам бульона през цедка и го прехвърлям в друга тенджера. Бульонът ме гледа с многото си златни, мазни очи. В едно списание бях чела, че трябва и мазнината да се отстрани от течността. Но не споделям това мнение. Който иска да живее, трябва да яде мазно. И захар трябва да се яде от време на време, но най-вече много пресни плодове и зеленчуци. През лятото почти всеки ден ям салата от домати и краставици. И цели снопове подправки, които растат буйни и зелени в градината ми — копър, пера от лук, магданоз, босилек, розмарин.
Месото вече не пари толкова много, мога да го пипам с ръце. Внимателно го отделям от костите и го слагам в една купа. По-рано го режех на ситно за децата ми и внимавах справедливо да разпределя парчетата. Алексей, макар и само осемнайсет месеца по-малък от Ирина, беше слабичко момченце и понякога гледах в неговата чиния да сложа по-хубавите парченца месо.
Често ядяхме пилешка супа, защото в Черново имаше много кокошки. От бульона правех борш и шчи, и солянка. Никога не съм скучала. Представям си как преди време Ирина също е накъсвала месото на малки парченца за Лаура. Ако Лаура беше при мен, щях да й разкажа каква беше майка й като малка. Но Лаура е далече и ме гледа от стената с тъжните си сиви очи.
Денят минава бързо, когато човек е натоварен с разни задачи. Често подреждам из къщи. Понякога пера някои долни гащи и ги простирам на въженцето в градината. Слънцето ги суши и избелва, след два часа мога да ги сгъна и да ги прибера в шкафа.
Търкам тенджерата, която съм използвала, с пясък, изплаквам с кладенчова вода и я оставям също да изсъхне на слънцето. От време на време трябва да правя почивка, сядам с вестник в ръка на пейката пред къщата. Вестниците взимам от Маря. Тя ги беше намерила в къщата, когато се беше настанила в нея. По-рано там беше живяла една сама жена, която четеше много вестници и също така и някои от хубавите женски списания: Работница и Крестьянка, не пропускаше брой. Бяха завързани с въженцето за простиране и сложени под леглото и в барачката за инструменти. Маря ми ги даде всичките. Чета ги, когато ми остане време през деня или преди да заспя.
В Крестьянка, която разгърнах, открих рецепти с киселец, една шивашка кройка, един къс любовен разказ, чието действие се развива в колхоз, и обяснение на тема защо в свободното си време жените не бивало да носят панталони. Броят е от февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста.
Пресипвам половината от супата в по-малка тенджера и търся подходящ капак. Хващам я за дръжките встрани и я понасям към Маря. По пътя на едно място за секунда премигвам. Духът на Константин си седи там и се люшка на вятъра. Кимвам му, а той ми отвръща с бурно размахване на криле.
Пред къщата на Маря се тълпят котки и това не е никак чудно: вътре мирише на валериан. Маря е голяма жена, особено на широчина. Седнала е на едно кресло, тялото й прелива над облегалките. Погледът й е втренчен в телевизора, който пък е снабден с две антени. Екранът е черен.
— Какво дават днес? — питам я и оставям тенджерата на кухненската маса.
— Само глупости — отвръща Маря. — Както винаги.
Затова и никога не пускам телевизора си. Само понякога му бърша праха, а котката обича да спи отгоре му, върху плетеното мильо. При последното ми ходене до Малиши видях на една витрина, че междувременно са пуснали телевизори, които се закачат като картина на стената. За разлика от тях този на Маря е един шкембест сандък, който заема половината от помещението.
— Какво си донесла? — пита тя, но не се извръща към мен, тъй като това е доста трудно, както е заклещена в креслото.
— Супата — казвам. — Твоята част.
Тя тутакси се разревава, а козата, която лежи в леглото, й приглася с едно жаловито „меееее!“.
Докато вадя чиниите, установявам, че в последно време Маря доста се е позанемарила.
Посудата й е покрита със слой мазнина, което издава, че спестява от миялния препарат. В сифона се е събрала мръсотия и е почти гъбясала. И ще ми разправя тя на мен, че трябвало да си почистя паяжините. На масата има купчина шарени хапчета.
— Маря — казвам аз със строг глас, — какво се е случило?
Тя махва с едната ръка, а с другата бърка между гърдите си. Оттам, изпод няколкото ката мръсно бельо измъква една снимка и ми я подава.
Избутвам очилата към челото и приближавам снимката до очите си. Черно-бяла фотография, на нея една двойка: момиче с бяла булчинска рокля с дълъг воал и момче с черен костюм, с широки рамене и ниско чело. Момичето е умопомрачително хубаво: големи очи под гъстите мигли и уста, обещаваща най-сладките целувки. Изглежда нежна и крехка в прекалено голямата булчинска рокля, която някак не й е по мярка. И макар че контрастът не би и могъл да бъде по-голям, веднага разпознавам, че момичето е Маря.
— Това твоят Александър ли е? — питам аз.
А Маря се разревава още повече и казва, че на този ден преди петдесет и една години се е оженила.
Отдавна трябваше да ми дойде на ума, че Маря не е просто така мързелива и повлекана. А че е мързелива и повлекана, защото страда от депресии. По времето, когато бях помощна медицинска сестра, никой не страдаше от депресии, а ако някой се самоубиеше, го наричаха душевноболен, освен ако самоубийство не беше от любов. По-късно прочетох във вестниците, че имало такова нещо като депресии, и при последното идване на Ирина я попитах какво е то.
Тя ме беше погледнала така, сякаш изобщо не би искала да ми отговори на този въпрос. Защо съм питала, поиска да знае, като че ли ставаше дума за държавна тайна.
Отвърнах, че просто искам да разбера дали има нещо вярно. А Ирина каза, че в Германия било много разпространено, на практика като стомашно-чревен вирус.
А като гледам Маря, си помислих да не би пък това нещо да се е промъкнало по някое време през границата. Ако беше дошла по-рано в Черново, може би щеше да му се изплъзне. Защото, ако има нещо, което да не може да ни хване тук, това са епидемиите от останалия свят.
Маря вече ми беше разказвала много за нейния Александър. Най-вече как я смазвал от бой, а веднъж, ужасно пиян, я бил прегазил с трактор. Известно време след това тя все още се грижила за него, а той продължавал да я ругае и от леглото си я замервал с бастуна си или с други тежки предмети, които му се намирали подръка. Няколко дни преди реактора той метнал по нея едно радио и я уцелил. Радиото се строшило и Маря намерила това за толкова възмутително, че заедно с ликвидаторите и един чувал с дрехи напуснала къщата, без дори да се обърне назад към Александър. Открили го вече мъртъв и сега тя се упреква и рисува миналото си само в розово.
Моето мнение е следното: когато двама възрастни живеят заедно, но нямат деца, по същия начин биха могли да живеят и отделно. Това не е брак, а някаква игричка.
Но запазвам мнението си за себе си.
Измивам основно две от чиниите на Маря и ги избърсвам с кухненската кърпа, която се оказва парче от завеса. Маря мърмори, че й разхищавам водата, а тя вече нямала сили да иде до кладенеца. Цъкам с език, успокоявам я.
Тя се измъква с мъка от креслото и се довлича до масата. Тялото й е огромно, паянтовият стол скърца под задника й. За мен е загадка как човек може така да затлъстее в село, където или сам трябва да си произведе хранителните продукти, или да се снабди с тях от града.
Подавам й чинията с пилешка супа.
Когато взима лъжицата в ръка, когато я потапя в жълтия бульон, когато я поднася към устата си, аз внезапно я виждам по съвсем друг начин: Маря като съвсем млада булка, в чиито очи проблясва страхът от бъдещето. Предишната й красота не се е стопила напълно, като призрак е все още в тази стая. Колко по-лесно ми е било на мен през целия живот: да не си хубава, означава да не те е страх, че можеш да изгубиш хубостта си. Мъжете пощуряваха единствено по краката ми, а днес не мога сама дори ноктите си там долу да изрежа. Напоследък Маря ми помага.
Козата скача от леглото на Маря и идва при нас на масата. Поставя главата си в скута на стопанката си и поглежда насреща към мен. Поемам глътка от супата, която е чиста и солена като сълза.
И си мисля, че Маря не е трябвало да се връща тук. Не заради радиацията. Спокойствието е това, което не е за нея. Маря принадлежи на града, където всеки ден би могла да се кара с някого в хлебарницата. Тъй като тук никой няма желание да се кара с нея, тя не се чувства добре, набъбва и скоро ще се спомине от дебелина.
По главната ни улица има трийсетина къщи, половината от тях са необитаеми. Всеки познава всеки, всеки знае откъде идва другият, предполагам, че всеки би могъл да каже кога съседът му ходи до клозета и колко често се обръща нощем, докато спи. Което не означава, че хората тук се дебнат един друг. Който се е върнал в Черново, не изпитва потребност от съвместен живот.
Парите са една от причините. В Малиши жилища не липсват, но сивите пететажни блокове от Хрушчово време са с пробити тръби и с мухлясали, тънки като мукава стени. Вместо градина има вътрешни дворове с една ръждясала люлка, останали железа от някогашна пързалка и няколко никога неизпразвани боклукчийски контейнера. Ако искаш да отглеждаш домати, трябва да имаш дача извън града, до която веднъж дневно отива претъпкан автобус. Щеше да ми се наложи да живея под наем, а пенсията ми щеше да стигне само за стая при хазяи. Стаята щеше да бъде малка.
В Черново обаче имаме хора, за които парите не са проблем, доколкото мога да преценя. Семейство Гаврилови например са културни хора, това отдалеч го подушвам. И също така, че са свикнали да живеят в комфорт. Какви пари само могат да печелят от градината си! Имат леха с краставички, парник и веранда, където в топлите месеци могат да си пекат месо на барбекю като по телевизията. Освен това имат рози, рози без край, и то всякакви цветове, растат на храсти и се катерят нагоре по оградата. Гаврилов често застава в костюм до тези рози и в момента, в който забележи някоя увяхваща, я отрязва. Гаврилова потупва листенцата с един парцал, натопен в сапунена луга, срещу листни въшки. Като минеш покрай имота им, ухае на мед и розово масло. Само дето не говорят с никого и ако спешно ми трябва сол, бих отишла някъде другаде, но не и при тях.
Бих могла да отскоча до Леночка, която отзад изглежда като момиче, а отпред като кукла. Като куклата, която Ирина имаше, когато беше дете, само че с няколко десетилетия по-стара. Леночка си стои обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш. Но не отговаря. Има много кокошки, които се размножават като мухи. Ако се нуждая от нещо, винаги бих отишла при Леночка, тя всеки път услужва, ако има от това, което й искам.
Бих отишла и при Петров, само че той няма сол у тях. Има рак от главата до петите. След операцията искали да го задържат в болницата, докато умре. Той избягал, сякаш е в затвор, скочил от прозореца, както си е с престилката от операцията, дърпайки след себе си инфузионната система. Настанил се в къщата на родителите на бившата си жена в Черново и вече няма никакви планове, освен бързо и кротко да умре. Оттогава е минало доста време. От една година е тук, засега е последният дошъл. Петров нищо не сади в градината си, защото твърди, че не искал повече да храни рака си. Солта и захарта смята за нездравословни, затова не държи от тях в къщата си.
Пъхам вътре една лъжица, понасям чинията с пилешка супа през улицата, германските туристически сандали вдигат прахоляк по пътя. Викам високо от портата на Петров и тъй като той не отговаря, влизам направо. Още е жив, идва откъм живия плет, затваряйки си дюкяна на панталона. На колана му е закачена малка брадва с ръждясало острие. Под лявата му мишница e залепнало пожълтяло книжле, което кой знае в коя изоставена къща е открил. Първите месеци изнервяше цяло Черново, като хлопаше по вратите на хората и питаше дали имат нещо за четене — беше пристигнал само с една чанта с бельо и бележник в нея.
— Добре дошла, бабо Дуня — казва той. — Не си падам по градинарството, а тези къпини просто ме довършват. — И той ми показва изподраните си ръце, а аз клатя съжалително глава.
— Какво ново пишат в Крестьянка? — осведомява се той.
Кожата му е така прозрачна, че се чудя дали пък междувременно не се е превърнал в призрак.
— Трябва да хапнеш нещо — казвам аз. — Иначе ще останеш съвсем без сили.
Той подушва в посока към чинията.
— Старият петел на приятелката ти?
Струва ми се, че макар и да изглежда толкова прозрачен, устата му се изпълва със слюнки.
— Значи затова най-сетне настана тишина — казва той и подушва още веднъж.
— Яж.
— Това ще ме убие. Сол, мазнина и животински протеин.
Аз съм кротък човек, но и в мен се надига желанието да му изсипя супата във врата.
Той сяда на пейката пред къщата и излъсква лъжицата ми в ризата си.
— Ти си ми симпатична, бабо Дуня — казва той. Лъжицата трепери в ръката му. Със сигурност от няколко дни не е ял.
— Идвай при мен, когато си гладен — казвам. — Винаги готвя нещо прясно.
— Може и да съм задник, но не съм използвач.
— За благодарност можеш да поправиш первазите на прозорците ми.
— Виж какво намерих — казва съзаклятнически той и бърка зад гърба си.
Трябва да дигна очилата си на челото, за да видя какво е. Светлосиня кутия „Беломор“, смачкана и със избелели букви.
— Къде я намери?
— Зад кушетката.
— Изглежда празна.
— Но има тринки вътре.
Той ми подава кутията. Измъквам една крива цигара. Той взима друга и я закрепва между зъбите си. После ми дава огън. Пушекът дере гърлото ми.
— Не си използвач — казвам аз. — Ти си великодушен човек, делиш последните си цигари с мен.
— Вече съжалявам. — Той дърпа така жадно от своята точно както току-що беше изсърбал супата. — Никакъв джентълмен не съм.
Цигарата ми угасва със съскане. Или аз бях направила нещо не както трябва, или просто тя беше стара и влажна. Петров я издърпва от устата ми и внимателно я поставя до себе си на пейката.
— Сега ме заболя коремът — казва той. — Коремът ми е пълен с мъртвия дърт петел. Тази супа ще ме убие.
Откъсвам голямо листо от дебелия репей, който се опитва да изрови из основи къщата на Петров, и изчиствам с него чинията. Не мога да се сетя кога съм пушила за последен път.
Очите ми са поотслабнали, но все още чувам отлично. Което сигурно се дължи на факта, че в селото няма никакъв шум. Бръмченето на електроагрегата достига по същия начин да ушите ми, както и жуженето на земните пчели и свирукането на цикадите. Дори и при нас лятото е сравнително шумен сезон. През зимата е от тихо по-тихо. Когато над всичко полегне снежната покривка, стихват дори и мечтите и само червенушките подскачат из храстите и дават цвят на белия пейзаж.
Не се боя какво би станало, ако един ден спре токът. Имам си газови бутилки, а и във всяка къща има свещи и кибрит. Търпят ни, но никой от нас не вярва, че правителството ще ни се притече на помощ, ако привършим запасите си. Затова всеки се грижи самостоятелно за себе си. През зимата Петров беше почнал да се топли, като изгаряше част от съседната къща. Дърва за горене има достатъчно.
Биологът ми беше разказал, че при нас не само паяците плетат различни паяжини, но и цикадите издават различни звуци. Това и аз можех да му кажа — който има уши, сам чува. Но биологът не знае на какво се дължи. С уредите си той записа песните на цикадите, а пък после ги слуша в ръка с бележник и хронометър. Обеща да ме информира, ако открие нещо. Никога повече не се обади.
Ние в Черново сме трудно откриваеми. Всъщност изобщо не сме особено ако човек не иска да бъде намерен. Имаме пощенски кутии в Малиши. Ако някой иде дотам, носи обратно един пакет с пощата за другите. Или пък не го прави.
Никога не моля някого другиго да ми донесе пощата, защото в кутията ми винаги има нещо, а то много тежи. Ирина ми изпраща колети. Алексей не. Не знам на кого от двамата съм по-благодарна.
Ако наредя един върху друг всички пакети, които Ирина ми е изпратила от Германия, ще се получи кула на няколко етажа. Но аз прилежно сгъвам жълтите картонени кутии и ги отнасям в барачката. Всичко, което Ирина слага в колетите, изглежда да е внимателно премислено. Пушени колбаси и консерви, витамини на таблетки и аспирин, кибрит, най-различни къси чорапи, долни гащи, препарати за миене на ръце. Нови очила, слънчеви очила с диоптри, четки за зъби, моливи, лепило. Термометър, уред за измерване на кръвното (дадох го на Маря) и всякакви размери батерии. Имам колекция от чисто нови ножички, джобни ножчета и малки дигитални будилници.
Много съм доволна от германската захар за желиране, при нас такава няма, и сега не се налага с часове да варя сладката си. Също така от бакпулвера, от пликчетата с бобени и доматени семена (но всъщност си предпочитам моите собствени семена). Големите опаковки с пластири и марля раздавам.
Многократно съм писала на Ирина, че нищо не ми липсва. Почти нищо. Би могла някой път да ми прати семена за цветя от нейния край, за да отгледам нещо по-различно. Но не бива да ме угоява с колети от Германия. После схванах, че тя има по-голяма нужда от тези пакети от мен. Оттогава просто казвам „благодаря“, а от време на време заявявам и някакви желания. Например че бих искала от мечетата „Харибо“ и някаква нова белачка за картофи.
Това, което очаквам с нетърпение, са писмата. Всяко писмо е истински празник. Тогава дори нямам нужда от нов вестник, но въпреки това си купувам, когато ходя до Малиши, че и аз малко да разбера какво се случва по света. Всяка вечер, преди да заспя, чета последното писмо и така, докато пристигне следващото.
Петров твърди, че днес никой вече не пишел писма и че новините се пренасяли от компютър до компютър и от телефон до телефон. А в някои случаи дори от компютър до телефон. В Черново няма телефони, което означава, че апаратите са тук, но вече няма никаква работеща линия. Някои притежават малки мобилни телефони, които обаче са в обхват само близо до града. Петров има такъв, веднъж ми го показа. Играе си на него на разни игрички като малко дете.
Когато беше нов в селото, влачеше се по улиците и държеше високо телефона си. „Няма обхват, няма обхват“ — жалваше се той и предложи да сме съберели подписи, за да ни поставят стълб с приемателна антена. Нищо не се получи.
Гаврилови рекоха, че който иска да говори по телефона, няма какво да прави в Черново. Според Маря устройствата излъчвали радиация. Старият Сидоров, който е поне на сто години, тъй като си беше стар още докато аз бях млада, обаче каза, че неговият стационарен телефон си работел отлично и Петров можел да го използва, както е обичайно между съседи.
Той показа стария си телефон, пластмасова кутия със слушалка и шайба, които някога са били оранжеви. Телефонът стоеше на масата на Сидоров сред големи жълти тиквички, които тъкмо бил събрал от градината.
Петров вдигна слушалката и я постави до ухото си. После я подаде на останалите.
— Повреден — рече Маря, подавайки ми слушалката, а пък я поставих обратно върху телефона.
— Няма линия, деденце — каза Петров. — Тук изобщо няма линия, разбираш ли. Няма.
Но Сидоров настояваше на своето си, че редовно — не всяка седмица, но почти всяка — говорел по телефона с приятелката си в града.
— Наташа — обясни Сидеров, отговаряйки на скептичния ми поглед, и посочи към Маря. — Малко по-млада от нея.
По-късно Петров се опита да ме убеди, че старият Сидоров вече не бил напълно на себе си. Но аз само свих рамене. Ако тук имаше някого, който не биваше да се подиграва на другите, то това беше Петров.
Седя на пейката пред къщата си, когато, подпирайки се на бастуна си, покрай мен едва-едва преминава Сидоров. Вече не изглежда никак добре. След няколко крачки се обръща и мъчително тръгва назад. Изправя се пред мен, целият трепери. Ако имаше повече зъби, сигурно и те щяха да тракат.
След това ме пита защо не го каня да влезе.
Какво да правя, каня го. Стаята ми, с изключение на паяжините, е чиста и подредена, гостите по всяко време са добре дошли. Подготвена съм. Но точно Сидоров не съм очаквала. Той сяда на един стол, поставя бастуна между краката си, а ръцете върху масата. Слагам чайника на печката.
Облечен е в стар сив панталон от костюм, който е закърпен, но чист. Краката му са кокалести, а брадата рошава и като тел.
— Дуня — казва той. — Съвсем сериозно го мисля.
— Какво мислиш съвсем сериозно? — питам аз.
— Сега ще ти кажа.
Давам му време. Чайникът засвирва, поставям накъсани стръкчета мента в две чаени чаши и заливам с гореща вода. Изчаквам чашата ми да поизстине. Сидоров веднага отпива от чая си и пита дали има захар.
Взимам една кутия от шкафа. Стара е и бучките захар са изкривени. Не си слагам, защото чистата захар предизвиква неспокойство и ненаситност.
Сидоров пуска две бучки в чашата си и разбърква. Ментата му се пречка из чая.
— Ще ти кажа нещо — предупреждава ме той.
— Цялата съм слух.
— Ти си жена.
— Така е.
— Аз съм мъж.
— Щом казваш.
— Хайде да се оженим, Дуня.
Задавям се с ментовия чай и се закашлям, че чак сълзи ми излизат от очите. Сидоров благосклонно наблюдава пристъпа ми на кашлица. Когато вадя носна кърпичка, за да избърша лицето си, той отдава това на вълнението ми.
Покашля се.
— Сега не ме разбирай грешно. Харесвам те.
— Аз също те харесвам — отвръщам механично аз. — Но…
— Тогава значи всичко е решено — казва той, става и понечва да си ходи.
За миг оставам без думи. После идвам на себе си и го връщам от вратата.
— Къде тръгна така бързо?
— Да си донеса нещата.
— Ама аз съвсем не съм казала „да“. — Той се извръща към мен и ме поглежда, очите му са с цвят на измито синьо като лятното небе над селото. — Че какво каза тогава?
Със смях го връщам обратно на стола и тиквам в ръцете му чашата с чай.
— Не искам да се женя, Сидоров. За никого. Никога повече.
На ръката ми, там, където палецът преминава в опакото на дланта, има малка избеляла татуировка, която си избодох, когато бях на петнайсет, с игла и мастило. Тъкмо в този момент тя ме засърбява. Междувременно е започнала да прилича на изсрано от муха, отколкото на буква.
— Защо не? — В старите му очи има детинско учудване.
— Не съм дошла тук, за да се женя.
Той изпуфтява обидено. После мъчително отново се изправя.
— Добре си помисли. Бих могъл да ти поправя оградата.
— Защо тъкмо сега?
— Защото няма да станем по-млади.
— Нали имаше приятелка в града?
Той изпуфтява още веднъж и махва с ръка. Няма как вече да го спра да не си ходи. Изпращам го до вратата и гледам подире му как върви надолу по улицата и с бастуна си вдига бели облачета прах. Излиза вятър и издува ризата на гърба му.
Познавам го, откакто съм родена. Сидоров е единственият освен мен, който живееше в Черново и преди реактора. Когато бях младо момиче, той вече беше семеен възрастен мъж, още тогава с една глава по-висок от мен. След реактора го изгубих от очи. Когато се върнах в Черново, той бил прочел за мен във вестника. Във всеки случай се върна втори, но аз никога не го попитах какво се е случило с шумната му жена и двамата му синове.
Добре мога да си представя какво го е накарало да се замисли за сватба. Той е мъж и пере нещата си, когато те вече могат да стоят прави от мръсотия, в един леген с домашен сапун, след което, без да ги изплакне, ги простира да съхнат в градината. За ядене два пъти на ден си накисва овесени ядки с разредено дълготрайно мляко, ако има от него, и с кладенчова вода, ако млякото е свършило. На празници поръсва отгоре подсладено царевично мюсли или шарени спирали с плодов аромат от големи опаковки с чуждоземни надписи. Зеленчуците му изгниват и макар да разбира от градинарство, никак не умее да готви.
За разлика от него аз винаги готвя със свежи зеленчуци и градината ми процъфтява.
От един месец не съм стъпвала в Малиши. Ако зависеше от мен, не бих тръгнала така скоро натам. Но запасите ми привършват, маслото и олиото, грисът и макароните с форма на буквички. Още предната вечер измъквам от бараката пазарската си чанта на колелца и я изчиствам от паяжините. Паяците работят много бързо, трябва да се поучим от тях. Сещам се за биолога, който съвсем внимателно с пинсета хващаше паяжините и ги поставяше в някакви купички.
Аз пък не откривам нищо особено в мрежите на паяците. Те са сребристи и лепкави.
Питам Маря дали й трябва нещо от града, питам Петров и за кратко се замислям дали да не питам и Сидоров, но се отказвам. Гаврилови не питам. Леночка не отвръща на почукването ми. Маря иска нови списания, вълнена прежда и най-различни хапчета, сред които и едни срещу запек. Прежда няма да взема. В шкафа й има купчини скъсани вълнени пуловери, които може да разплете. И без това чантата ми ще се препълни.
Петров си пожелава да му донеса добра вест.
— Не се шегувай — казвам му. — Мога да ти донеса мед.
— Не искам мед — отвръща той. — Не ям мед, защото се прави от повръщаното на пчелите. Донеси ми някоя добра вест.
Винаги си е такъв.
На сутринта ставам преди пет часа. Духът на петела на Маря седи на оградата и ме гледа укоризнено, но поне е тих. Махвам му и се подготвям за пътуването до града. Откакто имам туристическите сандали, преди дълго вървене не се налага да си мажа с крем краката, толкова удобни са тия обувки. Обличам чиста блуза и старата пола, която се оказва малко по-широчка, очевидно съм отслабнала. Измъквам парите изпод нареденото бельо в шкафа и ги слагам в портмонето, а портмонето пъхвам в сутиена си.
Няма нужда да си записвам на бележка покупките, помня всичко. Нарязвам на парчета една току-що откъсната от градината краставичка и я слагам в пластмасовата кутия, в която преди година Ирина ми беше изпратила кламери. Нямам представа какво да правя с тях, но кутийката е практична. Не посолявам краставицата, за да не си пусне водата по пътя. От домашния ми хляб са останали няколко филийки, които изсуших на слънцето и си направих сухар, взимам ги и тях. Яденето, което мога да си купя в града, не ми понася.
Пътят е дълъг и знам, че вечерта чистите ми чорапи ще са целите в прах в туристическите сандали. Преди една година ми трябваха час и половина до спирката, сега са над два. Преди две години пътувах с велосипеда, но сега ми е прекалено неустойчив. Гаврилови пътуват винаги с велосипеди, но никога не питат дали някой иска да му донесат нещо. Това вероятно се дължи на факта, че единствени те са двама и не могат да си представят какво е това да си сам.
Сещам се за Егор и за това как навремето се оженихме. Беше голяма сватба, цялото село се весели. Аз имах една тъничка брачна халка, а той нямаше, защото искахме да спестяваме за детето, което растеше в корема ми. На моите трийсет и една години аз си бях вече презряла булка. Отначало нямах никакво намерение да кажа на Егор „да“. Три години се срещахме, преди детето да се настани в мен и да ни изненада и двамата. Вече дори смятах, че не мога да забременявам. И тъй като знаех, че възрастните първескини често си имат проблеми и раждат болни деца, бременността за мен беше истинско чудо.
След гражданското, когато всички вече бяха яли и пили, аз събух обувките си у нас в двора и танцувах. Мъжете запяха, подсвирваха и викаха един през друг. Егор ме издърпа от центъра, притисна ме в един ъгъл и рече от сега нататък никога да не съм си събувала обувките. Държеше се така, сякаш иска да стъпи с тежките си ботуши върху голите ми пръсти. Тогава разбрах, че съм направила грешка.
Не се сърдя на Егор; по онова време повечето мъже бяха такива. Грешката не беше, че съм избрала неподходящ. Грешката беше, че изобщо съм се съгласила да се женя. Можех сама да си отгледам Ирина и Алексей и никой никога нямаше да ми нарежда какво да правя с краката си.
Спирката се нарича „Бившата фабрика „Златен заек“ и е крайна за линия сто четирийсет и седем, която отива до Малиши. Фабриката е на няколкостотин метра от козирката на спирката. Представлява изоставена тухлена сграда със стърчащи кули. Стъклата на прозорците са изпочупени. Когато погледнеш вътре, виждаш ръждясали машини, застинали във вечен сън.
Много добре си спомням колко много хора по-рано пристигаха в тази фабрика с автобуса или на колело от Черново и съседните села, за да застанат покрай поточната линия. Бонбоните им бяха много хубави: тъмна, разтапяща се шоколадова обвивка, вътре пълнеж с малки парченца ядки, всичко това завито в съвсем тънка хартия, отгоре със станиол, а след това още една хартия, на която имаше нарисувана зайка с много зайчета наоколо. За Нова година най-добрите работници получаваха специална подборка бонбони, сложени в огромна кутия. Още при мисълта за пълнежа устата ми се изпълваше със слюнка: желе, коняк, сметанови трюфели.
На големите празници купувах на Ирина и Алексей по шепа бонбони, а пък веднъж пациент, който ръководеше нощните смени във фабриката, ми подари една от онези новогодишни кутии. Вероятно беше получил две. Голямо щастие си беше.
Отворихме я, както се полагаше, след като часовникът беше отброил дванайсетте си удара. Разделихме съдържанието й на три — Егор не ядеше бонбони. Количеството стигна за три месеца. Събирахме и опаковките: от станиола майсторяхме украса за новогодишната елха следващата година, а хартията със зайците поставяхме да се изправи между кориците на книгите и я пазехме като съкровище. Децата я разменяха срещу други хартии от бонбони с мечета и лисици и червенобузи момиченца с плитки.
Когато децата ми бяха малки, още нямаше дълги по метър миришещи лепенки от турските дъвки, които за първи път подуших през деветдесетте, преди да се върна в Черново. В селото нямаше турски дъвки, нямаше менте парфюми „Шанел“, нямаше менте коняк, нямаше силно гримирани физиономии на млади момичета, нямаше прани дънки и силна музика. В Черново бяхме само аз и тишината. Няколко месеца по-късно пристигна Сидоров, а после една след друга почнаха да светват лампите и в останалите къщи.
От спомена устата ми пак се изпълни с лепкава слюнка. Страшно много обичах сладко, но с времето само от мисълта за шоколад взе да ми се повдига. Предпочитам да ям цариградското грозде от градината си вместо бонбоните със сметанов пълнеж. Това е от възрастта и панкреаса. Измъквам от чантата си малко шише със завиваща се запушалка и отпивам глътка кладенчова вода.
Седя на пейката, фабриката е зад гърба ми, и гледам към сухия, пожълтял от летните горещини пейзаж. Нивите от десетилетия вече не се обработват, но структурата им се е запазила. Тук-там към небето стърчат отделни житни растения, които година след година сами се разсяват. Ако човек отиде по-навътре в полята, ще открие и царевица, цвекло и картофи. Над тях растат дебели зелени бурени, широколистни растения с лек виолетов оттенък, чието име не зная, тъй като в младостта ми ги нямаше.
Къщичката на спирката е боядисана в зелено и е чиста. Никой не пътува толкова надалеч, за да мърси. Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.
Всички ние в Черново знаем, че автобусът няма да пътува още дълго. Нямаме представа какво ще правим, като спре. Може би тогава ще се намери някой, който да ни носи от Малиши неща, които тук не можем сами да си отглеждаме. Петров вече се беше опитал уж нещо да организира, но никой не се беше отзовал. За останалите хора ние сме страшни. Те най-вероятно вярват, че зоната на смъртта спазва границите, които хората са начертали на картите.
Всеки път си е истинска радост, когато автобусът се появи.
Налагаше се да почакам почти час, имах време на спокойствие да подишам чистия въздух и да подредя мислите си. Няколкото километра от селото до спирката на моята възраст вече не са просто разходка. На връщане чантата ми ще е пълна и пътят ще стане още по-дълъг.
Шофьорът пътува по този маршрут от пет години. Казва се Борис и преди половин година му се роди внук. Внимателно питам как е бебето. Това са деликатни въпроси и не бих искала никого да нараня. Борис отговаря с дрезгав глас, че момчето било много лакомо и доста растяло.
Отдъхвам си.
Той поема точно преброените монети от ръката ми. Транспортното предприятие от трийсет години не е увеличавало цената на билетите. В Малиши за тия пари вече не можеш да си купиш и чаша вода. За мен това е добре, защото и моята пенсия не е станала по-голяма.
Сядам на първата седалка, че да си говоря с Борис. Има голям тумбак и отпуснати напред рамене, пък и нещо в израза на лицето му никак не ми харесва. Още като бях помощна медицинска сестра, често ме викаха при мъже като него, които лежаха с инфаркт до поточната линия или в гаража.
Към час ще пътуваме заедно. Пътят е неравен, камъчета хвърчат изпод гумите, които с мъка се въртят по неасфалтираната улица. Малкият автобус трещи, а под огледалото за обратно виждане се клатушка флагче на футболен отбор.
Гледам през прозореца, над полята кръжат соколи, между дърветата забелязвам сърна и после заек. Струва ми се, като че ли животните са превзели областта само за себе си. На път за града минаваме през две изоставени села, на главната улица седи котка и си ближе лапите.
Борис разказва какво е гледал по телевизията. Много политика в Украйна, в Русия и в Америка. Не го слушам особено внимателно. Политиката, разбира се, е важна, но все пак човек сам трябва да си натори картофите, ако му се иска понякога да хапва картофено пюре.
Най-важното е да няма война. Но затова ще се погрижи президентът ни. Понякога се чувствам неудобно при мисълта, че междувременно Ирина се е снабдила с германски паспорт.
От друскането в автобуса старите ми кокали почват да вибрират, имам чувството, че чувам и тяхното дрънчене. От време на време за кратичко задрямвам. Когато си отварям очите, вече сме насред града. Борис се промъква измежду мръсните тенекиени сандъци на автогарата и се отправя към едно по-задно място за паркиране.
С всеки следващ път шумът в Малиши ми се струва все по-заглушителен. При това хората по улиците стават все по-малко, дори и тук на автогарата да има най-много половин дузина шофьори и двайсетина пътници, наредени на опашки. Но всички вдигат шум. Отвикнала съм.
Целите ми са строго определени. Първо отивам до Спестовната каса, където Ирина е открила сметка, на която превеждат пенсията ми. Макар че у дома няма какво да си купя, тегля всичките пари, тъй като животът ни е научил да нямаме вяра на банките.
Във фоайето на Спестовната каса има банкомати. Момиче с фишу на врата ме пита дали имам нужда от помощ. Нямам нужда от помощ, а от парите си, и то не да ми ги даде автомат, а човек на гишето. И така влизам в залата. Докато чакам, в прасците ми вее леден вятър, добре, че съм с вълнените си чорапи. Момичето на гишето, което ухае на парфюм и дъвка, казва гордо, че вече имали климатик. Момичето изглежда така, сякаш никога досега не е държало в ръка колорадски бръмбар. Виждам в деколтето й, че кожата й е настръхнала, и я предупреждавам, че ще се простуди. Тя казва, че отдавна била простудена, и побутва към мен пенсията ми, която преброявам, разделям парите на две половини и ги разпределям в двете чашки на сутиена си.
Всеки път, като си взема пенсията, изпитвам огромно желание да купя нещо на Ирина, Алексей и Лаура. Когато Лаура се роди, й изпратих разни неща, гумени играчки за захапване при поникване на зъби, дрънкалки и ританки, докато ми стана ясно, че всъщност никой не се нуждае от тях. В Германия и без това има по-хубави неща. При нас може доматите и да са по-големи, но по-хубавите ританки се продават там.
Затова спрях да купувам ненужни неща и сега пъхам всичките си пари в старата кутия за чай. Когато Лаура стане на осемнайсет години, а това ще е съвсем скоро, ще дам цялата сума на Ирина с изключение на един неприкосновен запас, който ще оставя за моето погребение. Ще помоля Ирина да смени парите в германски марки или в долари и да ги сложи в касичката на Лаура. Внучката ми е най-младият член на нашето семейство, а младите хора имат нужда от пари.
Ирина всеки път ме поправя, че вече нямало германски марки, но аз не мога да запомня какво имало вместо тях.
Следващата ми цел е пощата, само че по пътя натам ще мина през пазара. Позволявам си тази пауза, влизам в залата, където мирише на риба и гнил зарзават, и се подпирам на един щанд, на който продават тестени изделия със свинска мас. Но облаците миризма затормозват носа ми. Ям парче краставица от моята градина.
Продавачът ме поглежда от горе надолу и аз разбирам, че не му е приятно, когато на щанда му ям нещо, което сама съм донесла. Не е учтиво от моя страна. Бъркам в чантата си и му се извинявам. Но той махва с ръка и продължава да ме гледа. След което ме пита дали аз съм баба Дуня от зоната на смъртта.
Бих могла да го попитам той пък какво си мисли, къде самият се намира в момента. Но не го правя. Щом се чувства сигурен зад поничките си със свинска мас, тогава така му се пада. Освен това съм изумена, че ме познава. С това не мога да свикна.
Подава ми една поничка в мазна хартия.
— За вкъщи — казва той. Не искам да го обидя и я поемам, макар да знам, че само с една хапка от това нещо ще си унищожа панкреаса.
— Познаваме ли се? — питам и се правя, че отхапвам. Още като бях помощна медицинска сестра, ме познаваха много хора, знаеха ме и в околните села. Нали все при мен идваха, като се случеше нещо. Но в Малиши още тогава си имаха свои лекари и сестри. Може пък да е от някое от селата. Имам добра памет, но в нея са се запечатали само детските личица.
Питам го кой е.
Отвръща ми, че няма как да го знам, но мен тук всички ме знаели, защото всички говорели за мен. И за останалите, които са се върнали.
Той се обръща и почва да рови в една кутия с вестници, за да ми покажел нещо, но аз му казвам, че не е необходимо. Не ми трябва да знам какво бил казал някой си или, още по-лошо, какво бил написал. В последните години постоянно пристигаха журналисти, които снимаха градините ни и ни задаваха някакви въпроси.
— Имам работа — казвам и напускам залата на пазара. Мазната поничка завивам по-здраво в хартията и допълнително в салфетка, която изваждам от чантата си. После я прибирам. Маря ще й се зарадва.
На пощата виси огромна табела, че тъкмо в момента е обедната почивка. Поглеждам си часовника. Лош знак, когато почивката е почнала малко преди единайсет, това значи, че ще продължи по-дълго. Отивам в парка, сядам на една пейка и дълбоко въздишам. Да вървя по асфалта, си е направо отрова за ставите, пък и въздухът е мръсен.
Паркът е тих като гробище, само на полянката двама млади се прегръщат. Премествам се да не би да ги смутя, и почвам да си вея с едно списание, което току-що бях купила от една будка за Маря. То е от ония чуждестранни списания, които вече почнаха да излизат и на руски. Страниците блестят, има много фотографии на слаби жени в разкошни дрехи. На последните страници са рецептите, но на мен са ми много странни. Не знам какво е тахан, а и не съм чувала за ризото. Познавам само оризова каша с ябълки, може би това е чуждата дума за същото.
Щом като се почувствах отпочинала, ставам и пак тръгвам. Останалото време, в което трябва да чакам, запълвам с пазаруване. Купувам сметана, която не се разваля дори и в горещината, сирене, една химикалка и хартия за писма с розички. Искам да пиша на Лаура. Купувам сол и пет лимона. Виждам пластмасови кутийки с безцветни гъби, на които пише „вносни култивирани гъби“, думата „вносни“ е написана с големи печатни букви и така е подчертана.
Купувам три банана, единия веднага го изяждам. Бананите са игра за сетивата, те са прекалено сладки, но пък са меки и добри за дъвчене. Кората прибирам, докато намеря кошче за боклук.
В аптеката поглеждам към списъка с лекарства, който ми е дала Маря, и чакам, докато ми донесат едното или другото от етажерките. Което намирам за пълна глупост, не купувам. После погледът ми пада върху различните болкоуспокояващи и взимам една голяма опаковка, само така, за всеки случай.
Чантата ми постепенно се напълва. За себе си съм взела малко неща. Това е добре, защото ще останат повече пари за Лаура. Връщам се обратно в пощата и виждам, че табелката я няма.
Пощенската кутия на Маря е празна. Няма да й го кажа, а ще твърдя, че и този път са били много строги и не са искали да ми дадат нейната поща, тъй като не съм упълномощена. В моята кутия има три пакетчета и пет писма. Подреждам всичко много грижовно да не би нещо да се подгъне. Късно е, въздухът мирише на пушек, трябва да тръгвам обратно към автогарата.
Светло е още, когато пристигам в село. Летните нощи са дълги и безпощадни, из въздуха, дори и у нас, се носи трепкащо безпокойство. На главната улица е пусто. Вратата на Сидоров зяпа отворена. Зад прозореца на Маря нещо се движи. Напоследък тя спи зле. Затова гълта шарени хапчета, от които на сутринта се събужда късно и после гледа наоколо със стъклени очи.
Петров лежи с книга в ръка в хамака си, а Гаврилови седят пред къщата си и играят шах.
Аз също трябва да седна. Градът изпива и последните сили на човек. След като оставих у дома покупките си, се настанявам отвън на пейката.
Събувам туристическите си сандали, които изведнъж са ми станали тесни, и едва потискам стенанието.
Навивам надолу вълнените чорапи, краката ми се показват голи. Ако събера всичкото време, в което тези крака са танцували, ще се получи най-много една година. Ако пък преброя всичките танцувални стъпки, ще се получат километри. Сега имам мазоли и кокоши тръни, а ноктите са жълти и изкривени.
Слагам си краката в кофа с леденостудена вода от кладенеца. Под водата изглеждат подпухнали. Студът се изкатерва от долу нагоре по прасците ми, освежава старите вени и отпуснатите мускули.
Измъквам си краката и стъпвам върху една хавлиена кърпа. Много бих искала да избърша пръстите си един по един, но не мога да стигна до тях.
Тръгвам боса из къщи, дъските на пода са топли и изметени. Запалвам лампата в кухнята и слагам вода за чай. Изяждам с една бисквитка и с чепка червено френско грозде малкото парче сирене, което купих в Малиши. Не мога да си обясня как съм изкарала годините, през които след реактора живях в града, без да се сгромолясам от изтощение. Може би работата ми даваше сили. Знаех, че в държавната болница имаха нужда от всеки чифт ръце, и затова не се пенсионирах. Вече отивах към седемдесет, когато обърнах гръб не само на болницата, но и на града завинаги.
Преди да си легна, отварям едно от писмата. Разпечатването на писмата от Ирина не е нещо, което мога да свърша бързо и между другото. Трябва да седна, трябва да разполагам с време, главата ми трябва да е свободна. Не искам да бъда смущавана от похлопване на вратата. Всъщност сега е идеален момент и аз взимам писмото, което е било изпратено последно. Но нещо е по-различно от обикновено. Пликът е бял, под чуждоземния печат са моето име и адресът на пощенската кутия, но не са изписани от прецизната хирургическа ръка на Ирина, която не прави никакви заврънкулки и е съвсем точна като мъжки почерк. Тези букви тук са закръглени и сладки.
Разрязвам плика с ножа. Вече знаех, че вътре няма да има снимки на Лаура, тъй като пликът е тънък и на пипане е мек. Отвътре излиза един лист.
Приближавам се до лампата, вдигам очилата на челото. Сърцето ми бие. Всъщност аз имам спокойно, уравновесено сърце. Но като почна да чета писмата от Германия, то бърза да стигне до онова място, на което се разбира, че всички са живи и здрави и че поне в това писмо няма да има лоши новини.
Този път трябваше няколко пъти да тичам напред-назад и въпреки това нищо не разбрах, а в края сърцето ми хлопа още по-силно. Подписано е с името Лаура. Но не е на руски. Ако нямах опита от предишната си работа, не бих могла да разчета този почерк. Някои лекари пишат диагнозите с латински букви, а не на кирилица.
До сутринта лежа будна и се опитвам да успокоя сърцето си. Безпокойството не ме напуска. Чувам собственото си дишане, дишам тежко и със свирукане.
Не се страхувам от смъртта. Но в такива моменти, когато спокойствието ме напусне, отново се сещам какво е това да се страхувам. Не за децата, а за самата мен. Глупаво е да се вкопчиш в тяло, което вече е преживяло всичко. Но тези секунди ми показват, че още не съм готова, както съм си мислила. Все още има неща, които трябва да се уредят. Думи, които трябва да бъдат написани. Когато вече ме няма, Ирина и Алексей не бива да се почувстват по-натоварени, отколкото е необходимо.
Подреждам в главата си нещата, които непременно трябва да направя, докато усетя, че съм по-добре подготвена. Това малко ме успокоява. Дори се отказвам да ходя до Маря и да я помоля за валериан. Ако Константин беше жив, сега щеше да кукурига. Но на оградата продължава да седи само духът му и да гледа укоризнено към мен.
Обличам си плетената жилетка, пъхвам писмото на Лаура в ръкава и взимам едно пакетче кафе от Ирининия колет и торбичката с лекарства за Маря от пазарската ми чанта. Писмата на Ирина, които бях взела предния ден, лежат отворени на масата. Противно на навиците си на разсъмване бързо ги прочетох едно след друго. Обичайното — времето, работата, Европейският съюз. Никакво обяснение, никакъв намек какво би могла да ми е написала Лаура.
Минавам с целия си багаж покрай Константин. Междувременно е станало осем часът сутринта. Маря седи в леглото си будна, но в лошо настроение, зад гърба й планина от възглавници, на коленете — пухена завивка. Оглеждам се за козата. Вероятно пасе зад къщата.
— Болна ли си? — Вадя нещата, които съм донесла.
— Ти да не би да си здрава? — Маря обаче няма как повече да хленчи, след като вижда новите опаковки с чуждите думи върху тях. Добре, че тук нямаме обхват. Ако можеше да гледа и цялата програма на телевизията, със сигурност щеше спешно да поиска всички медикаменти, които се показват в рекламите на лекарства.
Изчиствам едно медно джезве за кафе, което откривам сред тенджерите на Маря. После изброявам лъжиците кафе, сипвам вода от тубата и разбърквам основно. Запалвам печката и хванала дългата дръжка, изчаквам съдържанието бавно да се сгрее. Пяната се надига, изгребвам я и я разпределям в две малки чашки. Първо пяната, след това черното кафе. Ръката ми малко трепери, докато сипвам. Кафето изглежда красиво в чашката, повърхността му е украсена с връхче отгоре.
Маря отпива и се опарва. Ругае, било така горчиво, че мъртвите можело да възкреси. На мен ми стига, ако най-сетне стане от леглото. Още предната вечер е сплела на две плитки русата си коса. След нощните часове те са се охлабили и косата й пада на отделни светли кичури. Забелязвам, че Маря почти няма бели коси.
— Как беше в града? — пита тя.
— Както винаги — отвръщам аз. Макар че не беше точно така. При нас времето е спряло, но градът се променя непрекъснато. Малиши умира. Други градове се променят, за да оцелеят, но за Малиши това не важи.
Писмото на Лаура шумоли в ръкава ми. Всъщност исках да разкажа на Маря за него, но не можех да се реша. Лаура е толкова дълбоко в мен, че не успявам да говоря за нея. Струва ми се, че все едно трябва да обърна с хастара навън вътрешностите си.
— Много си странна днес — казва Маря и слага в кафето си няколко бучки захар.
Ставам от стола, време ми е да си ходя.
— Хе, хе — казва тя и ме хваща за полата с меката си бяла ръка. — Остани още малко.
— Знаеш ли немски, Маря?
— Това пък отде ти дойде наум?
Разбира се, че не знае. Най-вероятно дори няма да разпознае езика, ако види нещо написано на него.
— Би ли могла да различиш немски от английски, Маря?
— Какви ги дрънкаш през цялото време?
Отново сядам. Чувството, че пред мен седи младото момиче от снимката на Маря, е толкова силно, че избърсвам очите си с носната кърпичка, за да мога да я виждам по-добре.
— Добре. Ще поостана още малко.
Маря поглъща подсладеното си кафе и пуска краката си на пода. Те са боси, ноктите й са лакирани с червеникаворозов лак. Блестят като малинови бонбонки.
— Знаеш ли — казва тя. — Толкова съм доволна, че се върна. Всеки път, като тръгваш за Малиши, така ужасно се страхувам, че няма да се върнеш.
Има дни, в които мъртвите изпълват главната ни улица. Говорят един през друг и изобщо не забелязват какви глупости дрънкат. Глъчката от гласовете висва над главите им. После пък идват дни, в които всички те изчезват. Накъде ги отвява вятърът, нямам представа. Може би ще разбера, когато стана една от тях.
Виждам Марина и Аня, и Сергей, и Влади, и Оля. Виждам стария ликвидатор в риза на райета, ръкавите навити нагоре, с мускулести ръце и лъснати обувки. Беше денди в началото. Бързо умря.
Бебето, което седем месеца след реактора се роди мъртво в ръцете ми. Завих го неизкъпано в една кърпа и го подадох на майка му. Тя го беше родила в старата си селска къща, а не в родилния дом. Затова имахме време и никой не ни смущаваше. Бащата се обърна и излезе от стаята, майката отхвърли назад върха на кърпата и се усмихна. Знаех какво означава тази усмивка. Тя скоро щеше да последва детето си и не изпитваше болка от раздялата.
Малкото момиче с рижавите плитки, което не умря така красиво, искаше ми се да му дам нещо, но не биваше. Цялото семейство се беше вкопчило в мен и в доктора, искаха неща, които не бяха във възможностите ни, а се караха помежду си за дреболии.
Това са моите мъртви, които ме последваха в Черново, а има много други, които са били тук още преди мен заедно със своите котки, кучета и кози. Селото има своя история, която се свърза с моята като два кичура коса в една плитка. Част от пътя сме минали заедно. Винаги поздравявам мъртвите с леко движение на главата, устните ми едва помръдват.
По главната улица вървят мъж и малко момиче, и двамата не съм ги виждала досега. Той носи раница, а тя дърпа подире си малък куфар. Обута е с червени официални обувки. Поздравявам ги по същия начин, както и другите мъртъвци, но после схващам, че те изобщо не са мъртви.
Спирам и те също. Гледаме се. При нас никой не идва на гости, ако се изключат хората от киното, фотографите и биолозите. И медицинската сестра от града, която цъфва през няколко години, за да ни измери кръвното и да ни вземе кръв за изследвания.
Последно беше тук преди седем месеца, вече не носеше предпазен костюм срещу радиацията, а само престилка, и имаше прекалено много руж на неестествено бялото си от пудрата лице. Спря своята стара лада на главната улица и задърпа снаряжението си в един куфар подире си. Петров тръшна вратата под носа й, Сидоров се направи, че нито я вижда, нито я чува, Леночка й се усмихна мило и я помоли да не я докосва. Само Гаврилови и Маря обърнаха внимание на бедната женица и не я пуснаха да си отиде, докато тя не ги опипа целите чак до черния дроб и не им направи зрителен тест. Когато, напълно изтощена, тя похлопа на вратата ми, аз я поканих да влезе и й предложих чай. Трескавият й поглед и лошо направеното студено къдрене на косата й ми напомниха за самата мен преди четирийсет години.
Който пристигне тук, по принцип остава, докато не го отнесат до малкия парцел на мястото на някогашното училище. Момичето явно е смъртно болно.
Ако ще и да стана на сто години, пак няма да се науча с лекота да приемам тези неща. Наблюдавам момичето с такова внимание, че то едва ли не се разплаква. После се представям с името си и питам какво бих могла да направя за нея.
Мъжът отказва да ми каже името си. Той е по-различен от всички, които съм видяла по тези ширини. Градски човек е, но не от Малиши. Столичанин е. Всичко по него — обувките, гладкото лице и начинът, по който говори, крещят, че неговото място не е тук. Не съм от тези, дето бързо почват да изпитват съчувствие, пък и той ме затруднява да почна да го съжалявам. Момичето се казва Аглая. Изглежда, било вярно това, което ми беше казала Маря, че днес малките момичета в града се кръщават като древни жени.
— Аглая, значи Глаша — казвам аз. Малката се усмихва и ръката й преминава от тази на баща й в моята. Иначе не личи да е много доверчива. Може пък да й приличам на някого. Тя има здрав вид, червени бузи, тъмни къдрици, само очите й са тъжни и усмивката й е крива.
— Видях ви по телевизията — казва към мен бащата, сякаш това е съобщение, което би ме заинтересувало особено много.
Тръгвам напред с малката Глаша към една къща, която искам да им покажа. Самата аз щях да се настаня там, но е прекалено голяма за мен. Но те са двама и имат нужда от две стаи, не е добре, когато се налага баща и дъщеря да делят една стая. Останалите ни следят с очи, докато стигнем до края на главната улица.
Къщата, която имам предвид, е боядисана в синьо. Очите на Глаша светват, а моето сърце тутакси омеква. Ще ми се да пусна ръката й. Но тя се е вкопчила в мен.
— Има ли тук течаща вода?
Не поглеждам към баща й, като отговарям:
— Тук никой няма течаща вода. Кладенецът е на края на улицата. В някои дворове има собствени кладенци, но в този няма. Имаме ток. Има печка за топлене, на която може да се готви. Не знам колко дълго…
Поглеждам към момичето и не смея да го изговоря. Зимата в Черново не се живее така лесно, както през лятото. Но дали тогава все още ще са си двамата?
— Самият аз не знам — казва мъжът.
Той влиза през портата. Момичето пуска ръката ми и го следва. Тича през градината и веднага си спомням, че някога Ирина и Алексей също са играли тук. В тази къща по-рано живееше една възрастна жена, баба Мотя, която позволяваше на децата от селото да си берат от нейните малини. Те не бяха само червени, а и от един жълт сорт, от които Ирина понякога ми носеше, стиснала ги предпазливо в юмручето си, така че да не смачка нежните плодчета. Жълти и по-големи от обикновените малини, те грееха върху дланта й. Но пък на вкус не бяха много сладки.
Бащата на Глаша влиза в къщата и се опитва отвътре да отвори прозореца. Налага се да дърпа и да блъска, докато най-накрая през черчевето се подава доволното му лице. Веднага обаче отново изчезва. Чува се дрънчене, нещо пада, след което тялото му пак се показва на прозореца като в рамка на картина.
— Окей — казва мъжът. — Няма по-добра къща, така ли?
Ако на моята възраст продължавам да се учудвам на хората, няма да ми остане време дори да си измия зъбите.
— Не — отвръщам аз. — Това е най-добрата къща откъм големина, обзавеждане и състояние.
Той явно е изненадан, че мога да казвам такива дълги изречения.
— Окей — повтаря той. — Ваша ли е?
— Не — отговарям аз. — Просто можете да се настаните в нея.
— А ако пристигне някой и ми поиска наем със задна дата?
Не му се сърдя за изразеното недоверие. Като става дума за реактора, човек не може да има вяра никому. Наскоро в района ни се разрази скандал: на обитателите от облъчените села, които се преместваха на други места, обещаха да им дадат обезщетения за къщите им и те посочиха такива стойности, каквито колибите им не биха имали дори ако бяха построени на Червения площад. Институциите удряха печатите си, срещу което получаваха част от сумата за обезщетение. Нещо подобно беше разказала Маря. Така че аз си бях доволна, че моята къща все още поне по документи ми принадлежи. Освен това съвестта ми е чиста — нещо, което с възрастта става все по-важно.
— Тук никой не минава просто така. Как изобщо пристигнахте?
— Докараха ни. Но не съвсем до селото. Шофьорът се страхуваше.
Кимвам. Междувременно момичето намери в градината няколко малини и ги напъха в устата си.
Мъжът я наблюдава от прозореца.
— Малините също ли са радиоактивни?
— Вие не знаете ли къде се намирате в момента?
— Знам, знам — казва той. — Но въпреки че знам, пак. Вие не понасяте тъпи въпроси, така ли, бабо Дуня?
Трябва да тръгвам към къщи, но нещо ме задържа. Просто се налага да се насиля, за да тръгна.
— Един последен въпрос, ако позволите — вика той подире ми. — Къде може тук наблизо да се купи нещо за ядене?
Обръщам се. Намирам, че в сравнение с всичко останало да се умре от глад, е нещо относително меко, но не е в моята власт да решавам как смъртта да пристигне при хората.
Мъжът чака да му отговоря. Не е свикнал да чака. Гладкото му лице потрепва нетърпеливо.
— Малиши. Зеленчукова градина. Запаси. Съседи.
След което най-сетне се отправям към къщи.
Работата ме е научила, че хората винаги и без изключение правят само това, което си искат. Питат за съвети, но всъщност нямат никаква нужда от чуждото мнение. И така филтрират всяко изречение, че взимат от него само това, което им харесва. Останалото просто игнорират. Бях се научила да не давам съвети, освен ако специално не ме помолят. Освен това се бях научила и да не задавам въпроси.
Изчаквам да падне вечерта, за да полея краставиците и доматите си. Пчели жужат около жълтите цветове на тиквичките. Гледам ги като омагьосана. Дълго време след реактора не бях забелязвала да има тук пчели. Животните реагираха различно. Пчелите изчезнаха. Опраших доматите си на ръка с една малка четчица. Че сега една пчела ровичка в чашката на цветчето, е може би точно онази добра новина, която Петров си беше пожелал. Ако бях по-млада, щях да я съобщя, изкрещявайки я. Решавам да я напиша в писмо до Ирина. И до Лаура.
След това си сварявам чай от малиновите цветчета. Когато се отдръпвам от чайника, виждам Егор да седи до мен. Мъчно ми е, че не мога да му предложа чай. Да пиеш чай с някого, е по-хубаво. На тази възраст може би е единственото по-хубаво нещо, което предпочитам да правя с друг човек, а не сама. Веднъж му оставих чаша чай от учтивост, докато разбрах, че всъщност така не му правя никаква услуга.
Егор ме гледа с тъмните си очи. Смущавам се. След смъртта му аз остарях и вече по външен вид той би могъл да ми е син. Затова не бива сега да ме разсъблича с поглед.
По някое време не издържам.
— Какво ме зяпаш така?
Той се обляга назад:
— Обичам да те гледам.
— Случайно да знаеш някакъв друг език освен руски?
— Суржик.
— Това не е самостоятелен език. Диалект е. Не си ли го учил в училище?
— В училище не сме учили чужди езици — казва той спокойно и поглежда през мен, сякаш съм прозрачна. Сигурно вижда писмото на Лаура в ръкава ми. Благодарна съм му, че не казва нищо.
— Видя ли новите?
Той вдига едната си вежда.
— Тоя е задник — казва той.
Не му възразявам. Макар да не вярвам, че съществуват добри и лоши хора. Например за себе си изобщо не знам към кои бих се причислила. Като бях млада, толкова много се стараех да бъда добър човек, че дори станах опасна за останалите. Например бях прекалено строга с децата си, за да израснат те примерни и старателни граждани. Сега съжалявам, че не съм ги поглезвала повечко. Но глезенето по наше време се порицаваше. Казваше се, че така се отглеждат лигави нехранимайковци, а пък аз исках да предпазя децата си от това. Към Алексей бях по-строга, от което понякога сърцето ми щеше да се пръсне.
— Момичето ще умре — казва Егор.
Вдигам очи от чая си. Разбира се, че ще умре. Ние всички ще умрем. Някои по-рано, други по-късно, а дете, което идва да живее тук, със сигурност няма да оцелее още дълго. Децата са нежни и чувствителни. Само такива дърти и жилави пачи като Маря и мен държат вечно. Няма микровълнова фурна, в която да омекнем.
— Той ще я убие със собствените си ръце. — Егор поглежда многозначително през прозореца.
— Той какво е виновен, че тя е болна? — Егор ме ядосва, не стига, че е умрял, пак се прави на по-умния от нас двамата.
— Хич не му е чист косъмът, щом я води тука.
Най-сетне почвам да схващам какво иска да ми намекне, тъй като и бездруго през цялото време подозирах същото.
— Искаш да кажеш, че тя не е болна?
По-рано щеше да плюе на пода. Сега свива рамене.
— Още не. Но това бързо би могло да се промени.
— Но защо един баща ще направи такова нещо?
— Бащи. — Той все пак плюе на пода. — Ти пък всичко знаеш за бащите. Аз какъв баща бях?
Сега е мой ред учтиво да замълча. Повечето жени, които познавам, щяха да се чувстват по-добре, ако сами си бяха отгледали децата, вместо непрекъснато да се спъват в ботушите на пияните си мъже.
Но това аз не го одобрявам. Дълбоко в сърцето си съм убедена, че човек трябва да живее в двойка. Най-малкото, когато има задача да изпълнява. Семейството е за двама. Егор ми липсваше още докато беше жив, независимо какво съм твърдяла винаги. Сега той е тук, но вече е прекалено късно.
— Ти знаеш нещо — казвам.
— Жена му го заряза. Сега той иска да й го върне — обяснява Егор.
Винаги забравям на колко съм години. Учудвам се на скърцащите си кокали, на тежестта, която ме дърпа надолу, когато сутрин ставам, на непознатото, закръглено лице в надрасканото огледало. Но сега, когато тръгвам по главната улица, когато дори се затичвам, отново се усещам лека. По-лека мога да бъда вероятно само в смъртта. Отварям портата, бързам през градината и удрям с юмрук по дъските на синьо боядисаната стена на къщата.
Малко по-късно мъжът застава в рамката на вратата по джинси и маратонки. По раменете му е опъната фланелка с чуждестранен надпис.
— Какво искаш? — Той се стряска от мен. Аз слагам крака си напред, преди той да понечи да затвори вратата.
— Довел си тук здраво дете?
Той се опитва да избута с маратонката си моя крак в туристическите сандали. Пръхтим като две диви прасета при секс.
— Напълно ли си изгубил акъла си? — това аз го казвам.
— Погрижи се по-добре за собствения си акъл.
— Жена ти те е зарязала, какво общо има с това малкото момиче?
— Глупости. — Той ме настъпва с маратонката си и аз политам назад, едва не падам. Егор стои зад мен, но не би могъл да ме подпре.
— Тя ВЕДНАГА трябва да се маха! — Отдавна не съм крещяла така. — Тя е здрава!
— Кой от нас е здрав?
Той излиза пред къщата, идва съвсем близо до мен. Говоря му колко сладичка е малката му дъщеря, че трябва да иде с нея някъде другаде; той, ако иска, може и под влака да се хвърли, но детето, него трябва да върне у дома, да го махне оттук. Лицето му се изкривява. Бута ме, залитам и се улавям за фланелката му. Той ме удря през ръката. Със сух шум платът се разцепва, но може би шумът идва някъде отвътре в мен, юмрукът му е уцелил ребрата ми. Боли, но мен не ме е страх от болката. Страх ме е само от безпомощността. Но дори и тя не може да ме спре да кажа нещата, които са ми важни.
— Какво знаеш ти изобщо? — пръхти той и ме блъска грубо по раменете. Този път наистина падам. Лежа на земята, над нас свети Голямата мечка, нощта е безоблачна. Той ме рита отстрани с всички сили, лицето му е изкривено. Пръстите му се сключват около врата ми. Чувам се как хриптя. Колко тихи могат да бъдат двама души, когато единият убива другия.
Егор стои зад него и плаче.
Отначало не разбирам какво се случва после. Сухо изпукване в нищото. Мъжът, който отказа да ми се представи с името си, се изправя и залита. За миг стои в изкривено, неестествено положение. После се свлича на земята, и то съвсем до мен.
Без да искам, аз изведнъж се разхленчвам. Когато такъв силен мъж внезапно се строполи, това си е шок. Сега обаче е редно сама да се изправя. Изтъркулвам се наляво и после по корем. Следващото, което правя, е да се вдигна на колене и да се подпра на ръцете си. Изпълзявам до мъжа, който падна.
— Боже, какво стана, боже?
Главата лежи обърната по лице в локва кръв. В черепа му е забита малка брадвичка. Поглеждам нататък към Егор, който вдига ръце, като че иска да каже: „Виждаш сама, не съм въоръжен“. Стенейки, заставам на колене и погледът ми бавно се придвижва в тъмното, от което се отделя някаква фигура.
— Петров — казвам аз. — Петров, свиньо такава.
По лицето на Петров трепка усмивка като на побъркан. Погледът му е отсъстващ. Питам се дали в момента не е просто сомнамбул. След това той се отърсва и прави опит да ме издърпа нагоре, с което ми причинява още по-големи болки.
— Защо се биеше с него, бабо Дуня?
— Не го исках тук.
— Лошо ли се държа? Не показа ли уважение към теб?
— Нали виждаш. — Изправям се и му позволявам да клекне пред мен и да изтупа мръсотията от полата ми.
— Ужасно съжалявам, че ти развалих тази така прекрасна нощ, но ми се струва, че го убих.
В живота си съм виждала прекалено много рани, за да тръгна сега да му противореча.
— Възниква един съвсем простичък въпрос — казва Петров. — Какво да го правим?
— Не става дума за него — отвръщам аз и придържам ребрата си, които при всяко вдишване се обаждат с режеща болка.
Момичето седи в леглото и примигва в тъмното. Изцапаните ни лица вероятно страшно са я уплашили. Но тя показва храброст. Не плаче, гледа ме почти без да мига. Със сигурност й напомням за някого.
— Идваш с мен, Глаша — казвам и се опитвам да прикрия мъката си. — Баща ти току-що се спомина.
Тя не пита за него. Това е добър знак. Всъщност лош, но в момента за нас е добър. Измъква се от леглото, невинно момиченце с нощница на червени точки. Малкият й куфар лежи отворен на пода, а на възглавницата й седи плюшено животно с дълга опашка.
— Утре сутринта се връщаш у дома — казвам аз. Всъщност тази вечер би било по-добре, но не съм магьосница и не мога всичко.
Хващам момичето за ръка. Тя не забелязва, че минаваме покрай трупа на баща й, който лежи в тъмнината като отдавнашна купчина пръст. За днес я взимам при себе си.
Петров носи малкия й куфар и през цялото време нещо ми говори. Полудяваме, защото ми се струва, че почвам да усещам как радиацията влиза през порите под кожата на детето. От това забравям за собственото си нараняване.
— Алуминиево фолио — казвам аз на висок глас. — Ако сега нещо може да помогне, това е алуминиево фолио.
— Че кой тук има алуминиево фолио?
— Аз. Аз имам алуминиево фолио.
Действително имам — благодарение на Ирина. Тя ми беше изпратила най-различни неща за кухнята, германски, практични неща, каквито по-рано нямаше. Хартия за печене, с която могат да се пекат сладкиши, без тавата да се намазва с мазнина. Силиконови формички за малки кексчета, за които по-рано използвах измити консервени кутии. И хубаво, здраво алуминиево фолио на ромбове.
— Глаша — казвам аз. — Сега ще видиш какво чудо ще направим.
Момичето явно има душа на възрастен. Не се учудва много. Питам я дали знае какво му е особеното на нашето село. Тя клати глава. Може би така е по-добре. Виждала съм хора, които получават дори изгаряния, тъй като са си въобразили, че са пипнали нещо горещо. Ако разкажа на момичето историята с радиоактивността, възможно е тя и да не оцелее до следващия месец.
— Всичко е като игра — казвам аз. — Може да ти струва много глупава игра, но затова пък ще останеш здрава и ще пораснеш, и ще си родиш пет деца заедно с някой мил мъж.
Тя се смее, явно представата за всичко това й се струва забавна. Развивам алуминиевото фолио, Петров ми помага. В куфара на Глаша има чорапогащи и риза с дълги ръкави, карам я да ги облече, за да не би защитната дреха да одере нежната й кожа. После тя протяга ръце и крака и ние я обвиваме със сребърното фолио. Глаша се киска. Благодарна съм, че е толкова приятно същество, че не плаче и не се противи. Без никакво мрънкане поглъща и таблетките с йод от домашната ми аптечка. Ако винаги е така послушна, човек трябва да се бои за нея.
Тя заспива в леглото ми без никакви оплаквания, като преди това малко се е повъртяла насам-натам в алуминиевото фолио. А аз лежа будна и изтощена до нея и дишам повърхностно, за да не ме болят ребрата. Така спях навремето до Алексей и Ирина, когато бяха още малки и се извиваха покрай тялото ми, което тогава си беше далеч по-леко и ги разтоварваше. Харесваше им, дето бях така мека и топла. На Егор също му харесваше.
Нежно като птиченце, непознатото момиче диша в леглото ми, Петров отново се клатушка в хамака в градината си, а духът на Егор се разхожда из изоставените градини и плаче за неща, които вече не може да си върне и поправи.
Срам ме е, но не искам да се отклонявам от истината. Точно тази сутрин се успивам. Отварям очи и виждам, че леглото до мен е празно. Ако бързо и припряно се изправя, ще се наложи да прекарам остатъка от седмицата на четири крака, а за такова нещо съм твърде стара. Шумоленето ми сочи правилната посока. Глаша търкаля по дървения под стари копчета, които трябва да е намерила в някое от чекмеджетата. Копчетата се удрят в краката на леглото. Наоколо лежат разпръснати парчета от алуминиевото фолио.
Сега обаче наистина скачам от леглото. На секундата болката ме връща обратно върху дюшека, а аз потискам охкането си.
— Трябва да внимаваш за алуминиевото фолио, съкровището ми.
— Скъса се.
— Виждам. Ще ти направим нов скафандър.
Този път ми се налага с мъка да се изкашлям, защото усещам, че нещо ми пречи в гърлото.
Тъкмо сме приключили с фолиото, когато някой чука на вратата. Набързо завързвам на врата си една кърпа, за да скрия следите от душенето. После отварям. Там са застанали Гаврилови с едно такова никакво изражение на физиономиите. Той изглежда така, сякаш съм се изходила пред входната им врата.
— Бабо Дуня — казва Гаврилова, докато в същото време мъжът й наднича в стаята ми. — Мислим, че вие сте тази, която първа би трябвало да узнае.
Избутвам Глаша зад гърба си, като че ли по този начин бих могла да я предпазя от всичките злини на света.
— Новият обитател лежи с разцепена глава в градината — докладва Гаврилова прецизно и сякаш изпитваща доволство от новината.
— Баща ми ли? — учудващо проницателно се обажда зад гърба ми Глаша.
— Не, един друг — отговарям механично аз.
— Но къде е баща ми?
— Внезапно замина, съкровището ми.
Доверява ми се. Във всеки случай не задава повече въпроси и застава на колене, за да събере разпилените копчета.
— И какво сега очаквате от мен, Лидия Илийнична? — При особени случаи ние си говорим на малко и на бащино име. Иначе не сме си никак близки.
— Мухите вече са го накацали — казва Гаврилов и ме гледа укоризнено.
Не минават и десет минути, и те вече са седнали на леглото ми и пият от африканското кафе, което Ирина ми беше изпратила от Германия. Гаврилови са поне десет години по-млади от мен. Въпреки това са на мнение, че трупът в градината ме засяга повече, отколкото тях. Известно време не съобщават основанията си, докато най-сетне Гаврилов колебливо изплюва:
— Вие сте нещо като кметица тук.
— Никой досега не ме е ругал по този начин.
— Разбирам, че имате много работа, бабо Дуня, но просто не е хигиенично.
Десет минути по-късно къщата ми се препълва с хора, та се налага да пратя Глаша да си играе навън. С удоволствие бих я последвала, но всички един през друг говорят само на мен. Дори и Леночка е тук. Между неканените гости са се настанили и мъртъвците и кривят погнусени лица, когато живите им стъпват по краката. Всички искат да ме информират, че новодошлият лежи в градината с брадва в главата. Всички ме гледат и очакват, че по някакъв чудодеен начин ще го махна оттам. И мухите. И превъзбудата.
Междувременно собствената ми глава така силно почва да ме боли, като че ли в нея също има забита брадва. Тук в Черново обикновено не си нарушаваме един на друг спокойствието. Понякога си ходим на гости, но не всички наведнъж. Имаме тихо споразумение, че всеки сам ще си решава проблемите и няма да товари с тях останалите. Аз например не размахвам писмото на Лаура и не викам: „Кой ще ми каже какво пише вътре? Може ли някой от вас да различи немски от английски?“.
Но сега има общ проблем и върху него кацат мухите.
По някое време пристига и Петров. Всички му правят място: неговата очевидна близост до смъртта предизвиква уважението на останалите. Той обаче не е очаквал тази навалица и се оглежда боязливо. На лицето му е изписано, че и той иска да разбере от мен какво ще правим от тук нататък. Въздишам. Ребрата ме болят все по-лошо, но това никой не бива да го разбере. Възможно най-незабележимо притискам ръката си към тях.
— Петров — казвам аз високо. — Моля те, не ми разказвай и ти, че в градината лежал някой.
Петров стисва устни и се опитва да разбере от физиономията ми какво се случва.
Седни при другите и се насили да се покажеш поне малко развълнуван като останалите, опитвам се да му кажа с очи. Няма да те издам. Те не са разбрали, че си бил ти.
Глъчката продължава с нова сила.
— Трябва да извикаме линейка!
— Катафалка — поправя Петров предпазливо.
— Да идем до Малиши.
— Какво да търсим там, че те всички са корумпирани и фиркани.
— Аз няма да издържа пътя.
— Кой тук е най-добре с краката?
— Аз на практика съм вече мъртъв.
— Аз пък от пет години имам вода в белите дробове.
— Сърцето ми подскача до небесата, ако направя повече от пет крачки.
Най-болни се чувстват точно двамата розовобузести Гаврилови. От всичко това излиза, че мен ме имат за човека, който е в най-добра форма.
— И вие имате нахалството да кажете на една стара жена, която вече е с единия крак в гроба, че трябва да предприеме това пътуване? Съвест нямате ли? Та аз току-що се върнах от Малиши и втори път няма да мога да ида.
— Спокойно, бабо Дуня — това е Петров. — Аз ще ида. Ти наистина изглеждаш бледа. Хайде, тръгвайте си, тя трябва да си легне.
Гаврилови действително се надигат от леглото ми. Но после отново се отпускат назад. Гледам към прозрачното лице на Петров. Днес той със сигурност нищо не е ял, а и вчера едва ли е хапнал. Очите му светят, а малкото коса по главата му е щръкнала нагоре. Не е нужно да си помощна медицинска сестра, за да разбереш, че Петров едва ли ще стигне далече.
Давам си сметка, че действително аз трябва да ида. Ще взема със себе си и Глаша. Ако вървя бавно и дишам леко, може би ще се справя. Само трябва да събера малко сили, поне четвърт час. Но преди да успея да го изговоря всичко това, из къщата ми се разнася треперещият, гъгнещ глас на Сидоров.
— Можем просто да се обадим по телефона в милицията.
Той действително каза това: „Можем просто да се обадим по телефона в милицията“.
Смущение обхвана всички.
— Ти може и да можеш да се обаждаш у дома като Извънземното, но на нас, земните хора, за да телефонираме, ни трябва работеща линия.
Това е Петров. По лицата на останалите разбирам, че и за тях той говори със загадки. Кой знае какво ли е прочел в някоя от полуизгнилите си книги.
— Искам само да ви помогна, глупаци. — Гласът на Сидоров се извива обидено. — Няма да мине много време и той ще се възнесе към небесата.
Всички кимват. Никой не иска да ядосва Сидоров.
— Качеството на разговора е МНОГО ДОБРО!
— Благодаря ти, Сидоров — обаждам се аз. — Може би по-късно.
Той блъсва вратата, така че цялата ми къщурка се разтриса. По някое време някой открива остатъка от водката ми от цариградско грозде, която пазя с медицинска цел. Когато бутилката стига до мен, в нея няма почти нищо. Оглеждам се, търсейки чаша, след което изтръсквам последните капки направо в устата си.
Внезапно вратата отново се отваря и на прага застава Глаша в алуминиевото фолио.
— Обадих се по телефона на мама — казва тя високо, след като ме е открила с очи.
Засрамена скривам празната бутилка зад гърба си.
— Нали ви казвах. — Сидоров се клатушка зад Глаша като тръстика на вятъра. Лицето на Глаша сияе.
— Обадих се по телефона на мама. Знам номера й.
— Ти си моето сладко, умно съкровище — казвам аз. — Сидоров, ще ти го река право в очите: и без теб не се чувствам добре. Обирай си крушите оттук и не побърквай детето.
— Мама ще дойде да ме вземе — казва Глаша. — Заедно с милицията.
В момента имам чувството, че това може да са последните часове на селото ни. Гаврилови по изключение направиха нещо смислено за общността и покриха покойника с платнище. Изобщо не знаех, че имат такова нещо, макар да подозирах, че дворът им е склад за скъпоценни и полезни неща. Останалите се разпръснаха по къщите и дворовете си, а аз останах сама с Глаша и Маря, които се настаниха удобно на леглото ми. Сядам на един стол и се опитвам да намеря положението, в което ребрата най-малко ме болят.
— Мисля, че алуминиевото фолио за нищо не помага — казва Маря.
— Пссст — правя й знак аз. — Много добре си помага.
— Знаеш ли всъщност кой е бил? — пита Маря.
Докато малката седи до нас с наострени уши, не мога да рискувам и да искам от Маря подробно да ми изясни потока на мисълта си. Още веднъж изсъсквам предупредително.
— Мисля, че е бил Гаврилов — казва Маря, която не разбира знаците ми.
— Глупава жено, пепел ти на езика, че какъв мотив би могъл да има той?
— Страхувал се е да не му откраднат нещо.
— Повечко си постояла на слънцето, Маря.
— Или пък ти си била. Ти тръгна да му показваш пътя.
От изненада тутакси скачам на крака. Но ми се завива свят и едва не падам. Маря нищо не забелязва, тя си оправя ноктите с една пиличка, която Ирина ми беше изпратила.
— Че защо ми е да го правя, Маря?
— Защото той беше лош човек.
— Не мога да убивам всички лоши хора.
— Всички, разбира се, не. — Маря се прозява. — Не се напрягай толкова, няма да те изпея.
— И аз няма — обажда се Глаша.
Ако бях с десет години по-млада, на това място щях да си умра от страх. Но аз съм просто много уморена. Изчаквам всички да се приберат по къщите си, за да мога спокойно да си седна на пейката. Ще ми се да е дошла зимата: всички си стоят вътре, а вятърът блъска снега в прозорците. Дори с радост очаквам времето, когато и Глаша няма да е вече тук. Тя непрекъснато е гладна, а аз не й позволявам да яде зеленчуци от градината ми. Варя й каша с просо и дълготрайно мляко, което взех от Сидоров, и й разбърквам вътре последната си захар, защото иначе не кусва от кашата.
— Майка ти сигурно ще дойде скоро.
— Майка ми тича насам. — Глаша се притиска към хълбоците ми и пъхва чипия си нос в гънките на полата ми. — Майка ми плака по телефона.
— А ти наистина ли чу нейния глас? През счупения телефон?
— Не беше счупен. Само много пращеше.
Сядам на пейката и чакам. Другите са влезли по къщите си, но са забили носове в прозорците, очите им наблюдават всичко през дупките в оградата. Само Петров се люшка на хамака си, като че ли и светът да загине, пак нищо не може да му се случи. Много ми се ще да му кажа, че няма от какво да се страхува. Никой няма да го обезпокои.
Чуваме ги отдалече и веднага става ясно, че идва повече от една кола. Скоро ги виждаме, три са. Най-отпред висок черен автомобил с дебели гуми. Отзад две коли на милицията. Паркират в облак прах на главната улица.
Глаша, успокоена, изблизва купичката с каша. Първо се отваря шофьорската врата на черния автомобил. Това е кола, от която би трябвало да излезе мъж, а не тази блондинка в панталон като мъж и с обувки на високи токчета. Прическата й е прилепнала към главата, а тушът от миглите й се е размазал.
— Къде е тя? — вика сърцераздирателно блондинката. — Къде си я скрил, лешояд проклет?
— Глаша — прошепвам аз. — Тази жена е побъркана, не гледай нататък.
— Това е майка ми. — Глаша примерно оставя купичката на пейката и хуква. Жената пада на колене, разперва ръце и мига като пред разстрел. Алуминиевото фолио се вее из въздуха. Момичето висва на врата на жената, а моите очи се пълнят със сълзи.
— Какво са ти сторили? — Майката на Глаша започва да къса фолиото.
— Неееее — изкрещява Глаша и писъкът й ме пронизва до мозъка на костите. — Не го махай. Ще умра на място.
Всичко се омесва. Въздухът забръмчава. Милиционерите обкръжават майката и детето, сякаш искат да ги предпазят от нападение. Жената вика нещо неразбираемо. В същото време дърпа един защитен костюм от багажника, в който се опитва да напъха Глаша. Питам се защо ли тя самата не е облечена в такъв, като вярва на тия неща. От време на време се провиква:
— Герман, Герман, няма да ми се измъкнеш!
Герман не е кучето й, разбирам аз, това е мъжът, който лежи под платнището на Гаврилови. Който е накацан от мухите.
Ставам. Ребрата ми отново се обаждат, от мен се откъсва стенание. Съвсем бавно се приближавам към групата. Милиционерите ме наблюдават. Жената притиска Глаша към гърдите си. Глаша извръща глава и ми се усмихва.
— Заминавай оттука, дъще — казвам аз на жената в панталона. — Отведи детето си на сигурно място.
Лудостта в очите й се стопява и ясно се вижда, че е жена като всички останали и че с нея може да се разговаря нормално.
— Искате да кажете — тя оглежда лицето ми с надежда, че там ще намери отговорите на всичките си въпроси, — искате да кажете, че още не е прекалено късно?
— Още не е прекалено късно — лъжа аз. Защо пък точно мен трябва да ме пита?
— Вие сте баба Дуня, нали?
Кимвам. Тя подсмърча като момиченце, избърсва си лицето и измъква от чантата си нещо малко и правоъгълно.
— Позволявате ли? — пита тя и преди да отговоря каквото и да е, притиска бузата си към моята и прави снимка на двете ни с мобилния си телефон. След което хваща Глаша за ръка и тръгва към автомобила.
Милиционерът вика подире й сега какво щяло да стане с подадения сигнал. Тя махва с ръка. Не пита за мъжа си. Ако беше поискала да го види, щеше да ми създаде проблем. Но тя си върна детето и сега иска да се махне оттук. Мога само да приветствам решението й. Глаша сяда на задната седалка и си закопчава колана, гледа ме как се облягам на едно дърво, защото краката ми не ме държат. Опитвам се да отвърна на усмивката й.
— Оставете дамата да си ходи, другарю милиционер — казвам аз тихо. — Но вие, ако обичате, вие останете.
Чак по-късно осъзнавам каква голяма грешка съм направила. Трябваше сами да уредим въпроса с мъжа под платнището. Сред дузина куци и сакати изчезването на един труп няма да е никак трудно.
Но аз изпълнявам гражданския си дълг и водя милиционерите в градината. Стоя встрани, когато вдигат платнището. Виждам нещастието в лицата им. И те също така предпочитат да не ги следя при всяко действие. Прекалено много са, за да се договорят с мен, че все едно нищо не са видели.
— Коя всъщност е майката на момиченцето? — питам тихо най-младия от тях, строен младеж, който подръпва косъмчетата над горната си устна.
— По-добре изобщо да не знаете — отговаря също така тихо той. — Но повярвайте ми, тя няма да скърби.
Това вече ми е ясно. Тези, които сега стоят с траурни физиономии, са милиционерите. Единият от тях прави снимки. Другият се е обгърнал с ръцете си, сякаш трепери от студ. Третият тръска мобилния си телефон.
— Тук няма мрежа. Трябва да се обадим по телефона. Откъде се обадихте на майката?
Водя ги до дома на Сидоров. Влизат, без да чукат. Това не бих направила дори и аз като почти годеница. Сидоров не им обръща внимание; хърка на опърпаната си отоманка като истински шейх. На земята стои някога оранжевият телефон, от който излиза кабел до контакта. Най-младият милиционер взима телефона и вдига слушалката. Поставя я до ухото си, след което я подава на другите. Вероятно на началника си, който ме гледа намръщено.
— Искате нещо да ме избудалкате, а, мамичко?
Ядосан е и изглежда така, сякаш ще посегне да ме удари. Но все пак не го прави. Може би днешните милиционери са по-различни от предишните или пък този има възрастна майка вкъщи. Младият милиционер, силно впечатлен, върти шайбата.
— Ще ви бъда много благодарна, капитане, ако вземете покойника. Температурата навън е висока и разните гадини се размножават много бързо. Не бихме искали да тръгнат болести.
— Пък сякаш сте в санаториум. Не карам катафалка, мамичко, ако все още не сте го забелязали. Тръгваме обратно към Малиши. — Той се усмихва. — Очаквайте посещение от колегите ни.
Усмивката е това, което ме връща назад във време, в което сърцето ми рядко е било по-бавно от сто удара в минута. Не съм студенокръвен човек, никога не съм била. По принцип винаги съм се опитвала да не изпускам живота и да тичам подире му. В моменти като този забравям, че съм стара и вече няма къде да отида.
Отново се чувствам така, сякаш съм на трийсет и се налага с всичко сама да се справям. Сутрин ставам в пет, доя кравата, пилешка супа на печката, после каша, и двете покрити с кожух, че да не изстинат. Събирам яйцата от курника и сварявам част от тях за обедната почивка. Събуждам Ирина, която се прозява и мрънка. Събуждам Алексей, което става по-бързо и по-лесно, той подскача като зайче из къщата и е трудно да го хванеш. Поднасям им купичките с каша и внимавам всичко да си изядат. Училищните им раници не проверявам, за това не стига времето. Давам им точно пари за закуска в училище и нареждам на Ирина по-късно да стопли пилешката супа за себе си и за брат си. Нямам и четвърт секунда време да гледам подире им, когато хукват надолу по улицата.
Завивам две от твърдо сварените яйца в салфетка и ги слагам в чантата си. Тичам към автобусната спирка, при което единият ми ток се отлепва. На бърза ръка събувам другата обувка и отлепвам и здравия ток. В минибуса до Малиши стоя права; една неумита мишница ми препречва погледа, но пък аз упражнявам медицинска професия и в течение на деня ще се сблъсквам с още по-неприятни миризми. Пристигам в градската Спешна помощ и си обличам бялата престилка. От тук насетне съм машина, която превързва рани, изважда тресчици, слага шини на счупени крака, утешава някое повръщащо дете и опъва сантиметъра около корема на една бременна. Докторът твърди, че щели да бъдат близнаци, а пък аз споря с него, тъй като подозирам, че няма да е в този случай. При раждането детето ще тежи почти пет килограма, момче ще е.
В обедната почивка изяждам сварените яйца с парче хляб и пия квас, който докторът е донесъл в пластмасова кутия от уличните продавачи. Мисля си за Ирина и Алексей и се питам дали днес съм направила всичко както трябва. Не мога да им се обадя, защото у дома нямаме телефон. Сложени сме в списъка на чакащите, но няма изглед това да стане в следващите пет години. Но пък децата знаят как да ме намерят на работа и аз всеки път потръпвам, когато тук звънне телефонът. Апаратът беше подобен като този на Сидоров и бих дала да ми отрежат пръст, за да си имаме един такъв вкъщи.
Измивам ръцете си в тоалетната и си слагам червило. От огледалото ме гледа една изморена жена с подпухнали клепачи. Чувствам се прастара, пък и така изглеждам. От три дни не съм виждала Егор и нямам понятие къде се е затрил. Събувам си обувките, сядам на тоалетната чиния и правя упражнения за вените на краката, както бях прочела в Крестьянка.
Когато отново ми остава време да се погледна, вече е десет часът вечерта. Децата спят гръб до гръб в голямото легло, а аз измъквам от раниците тетрадките им и проверявам домашните. Чиниите са измити, чорапите закърпени. Нямам никакъв талант за вършене на домакинска работа, но се старая. Отивам в кухнята и пия чаша вода от чешмата. Водата е със солен вкус, защото сълзите ми капят в нея. Аз съм просто жена като милиони други и въпреки това така нещастна — аз, глупачката.
— Кажи ми що да сторя — говори ми Петров и ме откъсва от спомените. — Изпълнен съм с огромно желание за най-различни деяния. — За доказателство той вдига слабичките си ръчички нагоре и свива дланите си в кокалести юмруци. — Дали да не го изгорим, както постъпват индийците?
— Откъде главата ти се е задръстила с такива глупости? — Успял е веднага да ме оживи, обаче аз съумявам да прикрия вълнението си. — Никой няма да дойде, за да го прибере. Трябва да му изкопаем гроб.
— Нямаме квалификацията. Но аз съм с теб. — Той се отдалечава, но после се връща с една лопата, която подозрително прилича на лопатата на Гаврилови.
Изчакваме, докато слънце спира така ужасно да пари, и почваме. Това означава, че Петров почна да копае. Надценил се е. След всяко замахване спира за няколко секунди, за да си поеме въздух, а след пет замахвания трябва да седне за няколко минути. Но не се отказва и продължава. Мъж е, следователно аз не мога нищо да му кажа. Нося му гореща вода с мента.
— Бих предпочел кока-кола с лед — стене той, подпрян на лопатата.
— На тая горещина студената химия ще те убие — казвам аз.
От време на време той ляга и разпуска в тревата, тогава аз хващам лопатата, без да обръщам внимание на болките в ребрата. Изненадана съм колко е тежка. Стряскам се от факта, че съм по-слаба от залитащия Петров, но не задълбавам с мислите си в тази посока. Лъскавата червеникавокафява почва се струпва на малки купчинки, подобни на къртичините.
— Няма да казваш, че няма да се справим. Трябва да вярваш в силите ни — казва Петров, но аз не обръщам внимание на дрънканиците му.