Последната любов на баба Дуня

Над платнището бръмчат мухи. Времето работи срещу нас. Потта се стича по лицата ни, но къртичините не стават по-големи. Сядам до Петров и затварям очи.

Когато отново ги отварям, виждам Маря с лопатата.

Веднага трябва да кажа, че тя е съвсем друг калибър. Но досега не съм виждала Маря да работи. Явно наистина съм пропуснала нещо важно. Масивното й бяло тяло, изглежда, е много силно. Тя загребва като багер и при това почти не се задъхва. Сигурно причината е във всичките хапчета, които гълта на ден, или в желязното й здраве, което дори и хапчетата не могат да повредят.

Двамата с Петров я наблюдаваме безмълвно. Маря не поглежда към нас. Концентрирана е в копаенето. Пръстта лети към главите ни. Маря спира за миг, за да си избърше лицето. Закръглените й бузки са се зачервили, русите й плитки са се разплели. С този си вид би могла да е солистка на някоя група за народни танци.

Може пък някога и да е била, кой знае.

Когато най-сетне се отпуска до нас на тревата, Петров се опитва да се надигне. Не успява. Пуска няколко шеги от рода на че Маря би могла веднага след това да изкопае и неговия гроб, но тя се прави, че не го чува. Протяга се към сочните листа на репея, откъсва ги с точно премерено движение, слага едно върху челото си и две по-малки на бузите си.

Малко по-късно Сидоров хваща лопатата. Поглежда наперено към мен, но в следващия момент залита и едва не пада в гроба. Маря му взима лопатата. Той се подпира на бастуна си и я поглежда с поглед, издаващ, че все още не е изгубил надеждата да си намери добра жена.

Маря съблича вълнената си жилетка. Ръцете й горе са закръглени и треперят като желе. Месцето й е така розовичко, че ти се прищява да го захапеш. Пристига Гаврилов и гледа мълчаливо. Маря го оставя. Междувременно тя си събува тричетвъртите чорапи и обува обувките на босо. Сидоров си обърсва лицето. Гаврилов преглъща шумно. Само Петров стои със затворени очи.

Маря почва пак да копае с усмивка на победителка. Вече стои в дълбока до коленете дупка. После разтърсва грива като див кон и дава лопатата на Гаврилов.

Гаврилов, когото никога досега не съм виждала да се занимава с нещо, което не би било от полза непосредствено и единствено само за него, поема лопатата. Ръката му за миг докосва тази на Маря. Тя се засмива така, че зъбите й се белват, смехът й ми прозвучава фалшиво. Това, че е по-млада от мен, не е достатъчно, за да се каже, че е млада. Гаврилов явно нищо не забелязва. Той почва да копае под погледа на Маря бързо и гневно като мравояд.

Ритмичното му стенание подтиква Гаврилова да излезе. Боя се, че ще получи един зад врата. Но в момента Гаврилов е царят на гроба, а ние сме неговата публика. Дишаме в синхрон с него. Хълмчетата пръст растат.

Егор също се присъединява към нас. Искам да насоча вниманието му към Маря — той винаги е разбирал, когато при една жена има нещо за гледане, но сега ме фиксира като котка шишенце с валерианови капки. Появяват се и други мъртви. Бащата на Глаша не е сред тях; доволна съм, че е така. Тялото му лежи под платнището, а кръвта му е изтекла в земята ни.

Вече е тъмно, когато Гаврилова донася от тях скъсан чаршаф, по който се виждат избелели, неравномерни лекета. Издърпвам платнището. Отдолу излита ято мухи. Маря се извръща встрани и повръща в къпините.

С обединени усилия завиваме бащата на Глаша в чаршафа, завързваме краищата откъм главата и краката и го издърпваме до гроба. Всички бутаме и теглим. Ръцете ни се докосват в тишината, която се прекъсва само от пъшканията и тежкото дишане. Тялото пада с тъпо тупване в новото си легло.

Заравянето става бързо, макар че сме уморени. Когато всички си тръгват, аз отъпквам гроба и заравнявам почвата. От изтощение костите ми сякаш са останали без мозъка си.

Нищо на света не е по-ужасно от това да си млад. Да си дете, все още се понася. Тогава, ако си късметлия, наоколо има хора, които се грижат за теб. Но от шестнайсетата година нататък става много трудно. Все още си дете, но всички вече виждат в теб възрастния човек, когото по-лесно могат да работят в сравнение с друг, който е по-стар и по-опитен. Никой вече не иска да те защитава. Непрекъснато те затрупват с нови задачи. Никой не те пита дали все пак разбираш нещо от това, което в последно време вършиш.

Съвсем зле става след сватбата. Изведнъж си отговорен не само за себе си, но и за други хора и се появяват все нови и нови, които трябва да носиш на гърба си. Но в сърцето си все още си онова дете, което винаги си бил и което още дълго ще си останеш. Ако ти провърви, горе-долу ще пораснеш, когато остарееш. Чак тогава ще си в състояние да изпитваш съчувствие към по-младите. Преди това им завиждаш независимо за какво.

Това са нещата, които ми минават през главата, когато си мисля за Ирина и Лаура.

Искам да напиша писмо на Ирина. Тя все се оплаква, че съм пишела прекалено малко. Знам, че в действителност не чака писмата ми. Но иска да ми даде чувството, че се интересува от мен. Освен това се страхува, че скучая, а пък едно дълго писмо би било кротко и смислено занимание. Изобщо не ми вярва, като й казвам, че не знам какво е скука. Тя е добра дъщеря и има нужда от потвърждение от моя страна, че се грижи добре за мен. Откакто Алексей се изнесе на другия край на света, тя ми е най-близката роднина, също и географски погледнато. Така че тя постоянно живее с гузна съвест.

И тъй, сядам на кухненската маса, изваждам карираната си ученическа тетрадка и една химикалка и започвам да пиша. Новата хартия на розички не докосвам, тя е за Лаура. Ирина не разбира от рози.

Мила ми дъще Ирина, пиша аз, мили ми зетко Роберт, моя единствена, любима внучко Лаура. Сърдечни поздрави от село Черново до Малиши от вашата баба Дуня. Как сте? Аз съм добре дори и когато се сетя, че вече не съм на осемдесет и две. Но за напредналата ми възраст всъщност съм си отлично. Особено доволна съм от туристическите сандали, които ти, Ирина, ми изпрати от Германия. Винаги си знаела как да ми вземеш най-точния размер. Откакто ги нося, краката ме болят много по-малко.

Тази седмица ходих до Малиши и си прибрах новите писма и колети. Сърдечни благодарности на всички ви. Особено високо оценявам този път ванилената захар, която употребявам много пестеливо, и лупата за четене. Но всъщност очите ми са още наред. Като бях на годините, на които си ти сега, Ирина, си мислех, че съвсем скоро ще ослепея. Това обаче още не се е случило.

Времето е лятно, още рано сутринта температурата е седемнайсет-осемнайсет градуса, а към обяд се качва над трийсет. Това невинаги е леко за понасяне, още повече че вечер спада само до двайсет и три градуса и чак на сутринта стига до вече споменатите седемнайсет градуса, които за мен са най-приятните.

Настроението в Черново е отлично. Често пия от кафето, което ти, Ирина, ми изпрати, заедно с моята най-близка съседка Маря. За нея вече няколко пъти съм ти разказвала. Тя не е особено умна жена, но пък е добродушна. По-млада е от мен.

Облягам се назад и се замислям. Усещам се задължена да разкажа на Ирина и нещо за вчера, но внимателно, че да не вземе отведнъж да се стресне.

Тази седмица се случи нещо необичайно. Дойдоха двама нови жители, които обаче не можаха да останат. Животът в Черново е много хубав, но не е подходящ за всеки.

Исках да кажа и нещо на Роберт. Никога не съм виждала мъжа на Ирина, но искам да изразя уважението си към него.

Знам, че като семейство имате много задължения. Лаура скоро ще завърши училище и ще стане на осемнайсет, а вие, Ирина и Роберт, работите много в болницата. Сигурна съм, че при изпълнение на служебните си задачи правите много за другите хора и че те са ви благодарни за това.

Ирина не разказва много за Роберт. От последния път, когато ми беше показала негова снимка, със сигурност са минали вече десет години. На снимката той беше с вече оплешивяваща глава и голям нос. Но за мъжа не е задължително да е красив. Егор беше красив, обаче пък да не би нещо да съм спечелила от красотата му?

Ирина, аз често си мисля за баща ти. И той си имаше своите грешки, но беше добър човек.

Знам, че понякога се тревожите за мен. Няма нужда. Справям се отлично и се чувствам добре. Надявам се, че се пазите.

Обръщам листа. От химикалката ми са останали следи и на чистата страница. Достатъчно неща написах. Ирина ще се успокои.

Достатъчно неща ви написах. Моля, извинете ме, че отнемам толкова много от времето ви.

Сърдечни поздрави от Черново, ваша баба Дуня.

Писмото трябва да стигне до пощата. Но аз нямам сили следващите дни още веднъж да ходя до Малиши. Трябва да си почина най-малко две седмици. Ако ме питате, това лято повече изобщо не бива да ходя в Малиши. Искам да си седя на пейката, да зяпам облаците и от време на време да си разменям някоя дума с Маря.

В действителност рядко сядам там. А ако пък седна, то веднага пак скоквам, за да помета къщата, да изтупам чергите, да изтъркам тенджерите с пясък и да отстраня ръждата от чайника. Плевелите са избуяли зелени и сочни, изтръгвам ги, а като се изправя, ми причернява пред очите. Не се плаша, просто изчаквам погледът ми пак да се проясни.

Чернилката пред очите ми се разнася и аз виждам сериозното лице на момиче със светлоруси коси. Любимата ми внучка Лаура, с която никога не съм се срещала и която ми беше написала писмо, което аз не можах да прочета.

За момент ме обзема ужас. Струва ми се, че Лаура е пристигнала при мен в Черново като призрак. Но се оказва, че това е от горещината и от старите ми кръвоносни съдове. Лаура си е вкъщи в Германия. На сигурно място е. В писмото си до Ирина не споменах, че и Лаура ми е писала. Всъщност аз не знам нищо за Лаура. Нещата, които Ирина ми пише, не издават що за човек в действителност е тя. Лаура стана първокласничка, Лаура е вече в пети клас, тази година Лаура ще се явява на матура. Това не ми казва абсолютно нищо.

Та аз дори не знам на какъв език ми е написала писмото и защо. Може да се нуждае от помощ, а аз няма как да се отзова. Това ми къса сърцето.

Истината за нея, която аз не познавам, застава сега до истината за Ирина, за която аз също мога само да се догаждам.

Че Ирина е добра и старателна, съм дълбоко убедена. На работа ходи с бяла престилка. На джоба й отпред е написано името й, което е немско. Фамилията на мъжа й. Имам една такава нейна снимка, виси до фотографиите на Лаура.

Ирина се конкурира с мъже, които имат много повече мускули. За разлика от мен тя е лекарка. Знам какво означава това. Моите началници бяха лекари. Те ми нареждаха какво да правя или се правеха, че ми нареждат, но най-често ми позволяваха да ги заместя, защото това им спестяваше много работа. Някои се месеха във всичко и искаха да диктуват всяка стъпка. Други се държаха така, сякаш знаят всичко. Трети пиеха водка в кабинета за прегледи или се заключваха в стаята на чистачките с някоя санитарка. Знаех всичко, но никога нищо не казах; в това време аз си вършех моята работа, както и тази на доктора и на санитарката, и това си беше много сериозно. На всичкото отгоре трябваше да внимавам да не накърня мъжката гордост.

Ирина ми беше казала, че нямала подобни грижи. Но аз не й вярвам.

Когато Ирина идва да ме види, не съм само аз най-важната. Една стара жена никога не е достатъчен повод за толкова дълго пътуване. Ирина придружава групи болни деца от нашия район, които отиват до Германия, разпределени в различни семейства, където остават три седмици на чист въздух и без радиация. Тя ги преглежда в болницата си и изпраща с тях придружители доброволци да ги заведат до зоологическата градина или басейна. Това е дъщеря ми. След три седмици биват изпращани обратно със слънчев загар и малко повечко тлъстинка по ребърцата.

Изваждам писмото на Лаура и се вглеждам в думите, но изобщо не мога да отгатна какво се крие зад тях.

По-късно излизам да се поразходя из селото, за да видя как е Петров. Нося две краставички и три праскови. Краставичките са от моята градина, прасковите откъснах от един запустял двор. Прасковата стои там изкривена и чепата, наведена от тежестта на плодовете. Изобщо тази година е много плодовита: кайсии, череши, ябълки — всички дървета раждат, както никога досега.

Сещам се за лаборантите, които пристигнаха в селото ни, за да вземат проби от почвата. Сидоров гордо им даде от гигантските си тиквички, Леночка им подаде през оградата яйца, Маря извика подигравателно: „Е, добре, ей сега ще стана и ще издоя козата си за вас, искате ли и нещо друго?“, а пък аз пуснах скритите зад маските образи в градината ми да си изберат каквото си щат. Първия път отворих буркан с консервирани гъби, тъй като исках да се отнеса към тях като към гости. Те боднаха с вилицата една гъба и я пуснаха в съд с капачка на винт. Доматите ми пипаха с гумени ръкавици. При следващите им посещения не посегнах към запасите си от рафта.

По скърцането на хамака разбирам, че Петров е все още от нашата страна на живота. Лежи там като огромен скакалец, тъмните му, изпъкнали очи гледат към мен. Приближавам и поставям плодовете в скута му.

Той махва с книгата, която държи в ръка.

— Чела ли си някога през живота си Кастанеда, бабо Дуня?

— Не.

Сядам на един стол с отрязана облегалка, който той е поставил в двора си, и скръствам ръце.

— Ти изобщо не си падаш много по четенето, нали?

— Моля?

— Исках да попитам дали в живота си си чела повечко, и предполагам, че не — извиква той, което не е нужно, тъй като го чувам отлично.

— У нас вкъщи нямаше книги. Може би списания. И справочници, за работата. Учебници по време на обучението ми. Всичките ги изпратих на Ирина, когато тя почна да учи медицина.

— Всичките? Нито един ли нямаш вече тук?

— Не, всички пратих.

— А ако сега ти се наложи да направиш някоя справка?

— Никакви справки не ми се налага повече да правя. Това, което ми трябва, си го знам.

— Странно. При мен е точно обратното. — Той хвърля книгата небрежно на земята. — И никога ли не ти доскучава без книги?

— На мен никога не ми доскучава. Винаги имам нещо за правене.

— Ти си истинско чудо, бабо Дуня.

Нищо не казвам.

— Чувала ли си някога нещо за интернет?

— Чувала съм. — Не лъжа, наистина съм чувала. — Но не съм виждала.

— Че къде? Ние тук живеем в каменната ера. Но затова пък има призрачен телефон, който веднъж в годината проработва, и никой не може да обясни как така.

— Не можеш да обясниш всичко в този живот.

— Казано от всекиго другиго, това изречение би звучало ужасно банално.

Ето така говори Петров. Той е човек, който има нужда от книгите, както алкохоликът от водка. Ако няма нищо за четене, става нетърпим. А той все няма какво да чете. Черново няма Национална библиотека, а той вече е изгълтал с кориците всичко тук чак до упътванията за употреба на разни уреди, които са по-стари дори и от него.

— Дали телефонът ще проработи, когато и аз се докарам дотам? Или Маря ще изкопае дупка и за мен?

— Ще поживеем, ще видим как ще е.

— Теб нищо не може да те извади от равновесие, нали, бабо Дуня?

Нищо не отговарям. Писмото на Лаура изгаря кожата ми. Вече ми е направило рана. Петров ме поглежда внимателно.

— Понякога разказваш за дъщеря си, но защо никога не казваш нищо за сина си?

— Той е много по-далече. В Америка.

— Америка е голяма. Къде по-точно?

— На брега на океана. Там е топло и растат портокали.

— Флорида? Или Калифорния?

— Не знам.

— Защо той никога не ти пише?

— Винаги ми изпраща картичка за Коледа. За американската Коледа. Той не обича жени.

На Петров му трябва само половин секунда, за да го смели.

— И затова си го отблъснала?

— Никого не съм отблъснала. Но е добре така, дето вече не е тука.

— Липсва ли ти? — Той ме поглежда, сякаш ме изучава.

Свеждам поглед към земята. В двора на Петров почвата е по-песъчлива, отколкото на друго място. Гълта много вода. Гласът на Петров е като шумолене на вятъра. Разказва, че къде ли не е ходил. Че веднъж дори е живял в Америка, в Ню Йорк и в Калифорния. Че е обиколил света. Че имало хора, които не само че не ядели месо, но и никакво мляко и яйца и които не си купували кожени обувки заради животните. Това са неща, които той непрекъснато повтаря и които аз знам. Върти едно и също като развалена грамофонна плоча. Но все още си е жив и отхапва половината от краставицата, която му донесох.

— Тогава значи знаеш английски, Петров.

— Разбира се, че знам английски.

Писмото на Лаура се разтреперва под ръкава ми.

— А знаеш ли и други езици?

— Знам.

Бих могла просто да го попитам. Не че имам нещо срещу Петров. Но му нямам доверие, както въобще на никого нямам доверие.

— Какво си мислиш? — пита той и посяга към прасковата.

— Мисля си, че си съвсем различен от мен.

— Когато теб някой ден няма да те има вече, бабо Дуня, Черново ще изчезне.

— Това не го вярвам.

Той изплюва костилката на прасковата и проследява с очи полета й.

— Мислиш ли, че от тази костилка ще поникне нова праскова?

— Не. Прасковите се размножават повече чрез присаждане на калем.

— Искам да кажа дали този район някога ще забрави какво му сториха? След сто, след двеста години? Дали тук някога ще живеят хора, които да са щастливи и безгрижни? Както преди?

— Какво изобщо знаеш за това как е било тука по-рано?

Възможно е в момента да гледа малко обидено. Той е единственият тук, който така говори, и според мен това не е хубаво. Това е някаква рецитация от написаното по вестниците и няма нищо общо с Черново.

— Благодаря за краставиците и прасковите — вика той подире ми, когато вече съм си тръгнала.

Установявам, че за да се прибера по главната улица, ми трябват няколко минути повече от обикновено. Когато минавам покрай градината с гроба, виждам как някой е поръсил листенца от роза върху затрупаното с пръст място.

Скръбта ме напада без предупреждение и както винаги, по никое време. Грижите се сгъстяват зад челото ми и вече не мога да мисля ясно. Това са моменти, които ме връщат назад към живот, който вече нямам. Разговорите с Петров винаги са отличен повод. Той поставя въпроси, които целят право в сърцето и на които нямам отговор.

Първата година в Черново ми задаваха много въпроси. Най-трудните идваха от Ирина. Най-безсмислените — от журналистите. Те ме преследваха на всяка крачка, опаковани като астронавти в предпазните си костюми. „Бабо Дуня — викаха те един през друг, — какъв знак искате да дадете с постъпката си? Как възнамерявате да оцелеете там, където вече не е възможен живот? Ще позволите ли вашите роднините да ви идват на гости? Какви са кръвните ви показатели? Проверявали ли сте си щитовидната жлеза? На кого ще позволите да се засели във вашето село?“

Нямам представа дали изобщо някога разбраха, че това не е моето село. Опитах се да разговарям с тях, показвах им къщата и градината си, другите къщи, които тогава стояха празни. Това също беше грешка, трябваше да се дръпна от камерите и да им затворя вратата под носа. Но нали съм възпитана по друг начин и това тежи много повече от дългогодишния професионален опит като помощна медицинска сестра.

— Не биваше да им казваш, че обичаш тази страна — поучи ме по-късно Петров. — Това го тълкуват като провокация, като съзнателно омаловажаване на злополуката с реактора. Ще те намразят, задето се оставяш да бъдеш използвана.

— Да, тогава може би трябваше да им кажа, че наистина ми е безразлично дали ще умра един ден по-рано, или по-късно, така ли?

— Може би трябваше това да кажеш — отвръща Петров.

Писмото на Лаура гневно изгаря душата ми. Мъката е прекалено много, за да я понеса сама. Трябва да намеря начин да прочета писмото.

На другата сутрин седя на пейката пред къщата си с натежали крака и натежала глава. Котката се гали в мен. Тя упорито пълнее, честичко я виждам как улавя паяци и с кеф разваля паяжините им. Не бива да си мислим, че животните са по-добри от нас, хората. Котката скача на рамото ми и с грапавия си език ме ближе по ухото.

— Днес не ми харесваш — казва Маря.

Не съм я чула кога е дошла. Стои тук с едрото си тяло, широките нозе в износените си разкривени пантофи, с рошавата си златиста коса. Облечена е с мазния си халат, а отдолу е с изсивял от много пране комбинезон.

— Защо не се облечеш? — питам я строго.

— Че аз съм облечена.

— Ама тук живеят и други хора. Мъже. Не може да ходиш така.

— Искаш да кажеш, че Гаврилов би могъл да ме изнасили? Отдръпни се малко. — И тя ме изблъсква с огромните си задни части към края на пейката.

— Сидоров ми поиска ръката — казва тя, без да ме погледне.

— Да ти е честито.

— Казах, че трябва да си помисля.

— Защо караш почтения човек да чака?

— Такива неща не бива да се решават с лека ръка.

Кимвам в знак на съгласие и си оправям забрадката. От горещото й тяло, което се е допряло до мен, по лявата ми половина започва да се стича пот.

— От известно време вече съм без мъж — продължава Маря и ме поглежда отстрани, като че очаква да реагирам.

— Ако имаш мъж, това не означава, че ще си по-малко самотна. И освен това ще трябва да се грижиш за него.

Тя изсвирва през зъби като ученик.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако кажа „да“?

Ребрата все още ме болят, така че не мога да се извърна към нея.

— Че защо да ти се сърдя? Радвам се за теб.

— Ах, и аз не знам. — Тя хваща подгъва на избелелия си от пране комбинезон и си избърсва носа. — Има достатъчно причини, за да си ми сърдита.

— Напротив. Той е дъртак, но в сърцето си е благороден човек. Ти си хубава жена. Ще бъдете чудесна двойка.

С ъгълчето на окото си забелязвам как тя се изчервява.

През нощта сънувам, че котката ми се жени за мъртвия петел Константин.

Новините бързо се разпространяват, пък на село още повече. При нас е достатъчно само да си помислиш нещо, и съседът ти вече го знае. Първи на прага ми се появява Сидоров.

— Да ти е честито — казвам аз предпазливо, тъй като нещо в мен все още се противи да вярва в това развитие на събитията.

— Благодаря ти. — Той се опитва да ми целуне ръката, но аз си я измъквам от неговата и му казвам да запази галантността си за своята годеница.

Той започва да ми изнася някаква дълга реч, обърква се, смутено спира и тръгва пак отначало. Слушам напрегнато. По някое време схващам, че се тревожи за изпълнението на брачните си задължения.

— Да се беше сетил по-рано — казвам безмилостно аз. Той мига. Чак жал да ти стане, но възрастните мъже, които искат да си вземат млади жени, трябва преди това добре да си помислят на какво могат да разчитат.

— Но аз нали исках теб — изтръгва се от него, обаче аз нямам желание да говорим по този въпрос, струва ми се, че не е почтено спрямо Маря.

Той си тръгва, превил гръб повече, отколкото друг път. Мога да се обзаложа, че заешкото му сърце галопира като пощуряло.

Следващият, който идва, каква изненада, е Гаврилова. Настанява се на трикракото ми столче и казва, че била подучила нещичко. Начинът й да говори със заобикалки ме напряга.

— Правилно сте чули — казвам. — В Черново скоро ще празнуваме сватба.

— Но това не е ли някак неморално?

— Младоженците са пълнолетни.

— Точно възрастта е тази, която изглежда смущаваща.

— В конституцията няма забрана след определена възраст човек да не се жени.

— Но къде ще живеят?

— Защо питате мен, Лидия Илийнична? Не съм свекървата. Годениците имат на разположение достатъчно квадратни метри жилищна площ.

Изведнъж Гаврилова гръмко се разсмива и строгостта напуска лицето й.

— Ах, аз нямам нищо против. Така ще бъде отстранена от пътя ми.

Поглеждам я. Сещам се за похотливите думи на Маря, че Гаврилов можел да я изнасили. Маря не е от жените, които държат да бъдат нежно докосвани. А Гаврилова може да е всичко друго, само че не е глупава. Може би дори знае и немски.

— Бог да му е на помощ — казва тя и се усмихва със злорадство.

Малко по-късно пристига Петров и още преди да е влязъл в къщата, рецитира едно любовно стихотворение. И после още едно. При третото го прекъсвам:

— Какво искаш?

— Ще вдигаме сватба, а ако нещата продължават така, ще си имаме и наследници.

— Е, тогава наистина небето ще се сгромоляса върху земята.

— Не е ли прекрасно всичко това, бабо Дуня?

Отвръщам му с убийствен поглед. Не знам кое точно негово настроение повече ме напряга.

— Окей — казва той. — Ти не намираш, че това е чудесно. Ти ревнуваш.

— Аз не — казвам. — Но някои други в Черново сега ще спят по-спокойно.

Петров трябва да седне, защото силите са го напуснали. Кожата на лицето му е като восъчна и сякаш залепена върху черепа. Изглежда така, все едно ще се скъса, ако Петров се усмихне по-широко.

— Трябва да хапнеш нещо — казвам аз. — Иначе преждевременно ще останеш без сили.

— В Индия имало някакъв, който се хранел само със слънчевите лъчи.

Петров се изправя. След което прави няколко крачки и пада в леглото ми. Истината е, че не съм никак доволна, че леглото ми се е превърнало в комунална собственост, върху която всички, които случайно са наминали насам, без изобщо да попитат, се настаняват. Но ако изгоня Петров, той ще падне направо на земята. Прекалено много органи са му извадени, чудо на чудесата е, че той изобщо може да предизвиква толкова много неразбории.

— На сватбата със сигурност ще се разплача — провиква се той към мен от леглото ми, когато понечвам да изляза. — Всеки ден ставам все по-сантиментален, не забелязваш ли?

Това, което в Черново никога не бих заменила срещу течаща вода и телефонна линия, е времето. При нас време няма. Няма срокове и крайни дати. Всичките ни всекидневни дейности по същността си са вид игра. Ние уподобяваме това, което хората обикновено вършат. От нас никой нищо не очаква. Ние не сме длъжни нито сутрин да ставаме, нито вечер да си лягаме. Със същия успех бихме могли да го правим и по обратен ред. Пресъздаваме в игра деня, както децата с куклите си правят магазин и имитират живота.

В увлечението си ние забравяме, че все пак съществува и останалият свят, в който часовниците вървят по-бързо и където всички изпитват ужасен страх от земята, която ни изхранва. Този страх стои дълбоко в другите хора, а срещата с нас го изкарва на повърхността.

Преди седемнайсет години и половина набирах германския телефонен номер на Ирина, който с кода за държавата и за града ставаше много дълъг. Предишните месеци нямах връзка с нея. Не ми и пишеше. Предусещах, че това ще значи нещо, но не знаех какво точно. По онова време все още живеех в Малиши, редовно си купувах предплатена телефонна карта за пет минути говорене, нареждах се на опашката пред кабинката за международни разговори, изчаквах да се свържа и чувах съобщението на немски от телефонния секретар. Веднага затварях, твърдо убедена, че все някога Ирина ще вдигне слушалката и ще се обади. Ако се беше случило нещо действително лошо, все щях да разбера. Тя щеше да се погрижи.

И един ден тя действително вдигна телефона и рече:

— Мамо, добре, че се обаждаш. Имам да ти казвам нещо. Имаш внучка. Тя е на единайсет дни и е здрава. Казва се Лаура.

А аз попитах:

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна, аз я кръстих така.

— Нямам предвид името.

— Човек никога не може да е сигурен. Но преброих пръстчетата на ръцете и на краката — рече тя и се засмя.

Отзад се чу врещене. Все едно котка си беше заклещила опашката.

— Това е огромно щастие — казах аз. — Иди при дъщеря си. Друг път пак ще ти се обадя.

След което за известно време се отказах от обаждането по телефона. Знаех, че когато човек за първи път има бебе, не му остава много време за приказки. Изпратих на Ирина писмо, в което й разказвах спомените си от времето, когато самата тя беше бебе, и започнах да спестявам пари. Ирина ми отговори с писмо: Мамо, прощавай, че не ти казах предварително за бременността си. Но исках да изчакам раждането.

Беше приложила снимка на кърмаче с огромен биберон в устата.

Разбрах съвсем точно какво е имала предвид.

Когато Лаура стана на три годинки, Ирина пристигна за първи път, за да вземе болните деца и да ги отведе в Германия. Лаура не беше с нея.

Нито веднъж не я попитах кога мога да видя внучката си. Не я попитах защо не взима Лаура със себе си в родината си. Знаех отговорите. Не искам заради това Ирина да се чувства зле. Тя вече няколко пъти ме покани в Германия, беше предложила да ме отведе и върне. От нейните уста звучеше така леко. За разлика от нея аз нямам опит с пътуванията. През целия си живот не съм отишла по-далеч от Малиши.

Съжалявам, че не приех поканата. Когато Лаура беше още малка, не се осмелих. Не исках да съм в тежест на семейството на Ирина. А сега вече съм прекалено стара. Пътят до автобусната спирка, пътуването с автобуса, после с друг автобус до летището, полетът, пътят до Иринини — с всичко това със сигурност няма да се справя вече.

Освен това знам, че аз съм също толкова радиоактивна, колкото нашата земя и всичко, което тя ражда. Малко след реактора, както много други, взех участие в едни изследвания — отидох в Малиши в болницата, седнах на един стол, казах си името и годината на раждане, а в това време броячът до мен цъкаше и една медицинска асистентка записваше в тетрадката си стойностите. По-късно биологът ми обясни, че радиацията била в костите ми и съм я излъчвала наоколо, така че самата аз съм била като един малък реактор.

Ягодите и боровинките от нашите гори също излъчват радиация, манатарките или брезовките, които събираме през есента, месото на зайците и сърните, които Гаврилов понякога отстрелва. Хората, които идват отвън, не докосват нищо от това, най-много да го вземат за изследванията си и ние много съжаляваме, че е така.

Понякога си мисля, че дължа дългия си живот на чистия въздух и на брезовия сок, който всяка година през пролетта пия прясно събран. Отивам в гората с няколко чисти буркана и дълго търся брези, които изглеждат силни и готови да ми дадат малко от сока си. Намирам, че е варварство всеки път да се наранява едно и също дърво и само от него наведнъж да се взима прекалено много сок, както правят в области, които се радват на по-добро име от нашата. Брезовият сок е много скъп на пазара, а за изрязаните, изсъхнали дървета никого не го е грижа. Аз, напротив, пробивам много внимателно кората и пъхвам вътре една тръбичка, слагам под нея буркана и го завързвам стегнато. Еликсирът се стича вътре на капки, а когато няколко дни по-късно си взема бурканчето, със същата старателност привързвам нараненото място, както винаги съм го правила с пациентите си.

На същото научих Ирина и Алексей: не разваляй нищо, ако това не е необходимо. Много е трудно, когато ти се наложи нещо да поправяш, а за някои неща това се оказва невъзможно. Селските деца имат по-развита интуиция за това от градските, които идват на село само през ваканциите. И неведнъж съм виждала как Ирина ги плясва през ръцете, когато те нетърпеливо посягат към още неузрелите малини или пък безцеремонно откъсват гъба, която виждат на пътеката, за да я захвърлят веднага.

Скъпоценния брезов сок предлагам само на много важни гости. Биологът ми превзе сърцето и му подадох чаша с прозрачната течност.

— Искате да ме убиете ли? — Той поклати глава, смеейки се.

Аз обичам тази страна, но все пак понякога съм радостна, че децата ми не са вече тук.

Чукам на вратата на Маря — жест, който тя постоянно си спестява, като идва при мен, защото е на грешното мнение, че аз съм нямала какво да крия.

Тя извиква отвътре да влизам. Намирам я да седи на леглото си, разпуснала е дългата си коса, реше я с гребен с големи зъбци като някоя презряла Рапунцел.

— Ей, булката — казвам аз, — вълнуваш ли се?

— Никога досега не съм била булка — промрънква тя.

— Мислех, че си била женена?

— Ах — махва тя с ръка, — това не се брои. Било е преди сто години. Не знам какво да облека.

— Какво всъщност ще направите с къщите си?

— Че какво да правим? Всеки ще си задържи своята.

— Няма ли да спите заедно?

— Пепел ти на езика.

— Че защо се жените тогава?

Сядам до нея. Дюшекът е много мек и висва заплашително под тежестта ни. Маря изохква и се вкопчва за мен. Не се е случвало досега да седим на леглото й, само на моето, което е далеч по-издръжливо.

— Пусни ме — изпръхтявам аз, — какво ти става, глупаво жено, пусни ме и ми помогни да стана.

— Нали това правя — мрънка тя, но при всяко движение върху увисналия дюшек ние все повече се приближаваме една към друга.

Пукотът от трошенето възприемам едва ли не като спасение. Леглото става на две, а ние с Маря се озоваваме на пода между завивките. Изпълзявам изпод планината от одеяла, подпирам се на стената и се изправям.

Маря остава седнала сред възглавниците и реве.

— Вече си нямам легло.

— Но си имаш мъж, той ще ти направи ново.

— Този ли? Че ти не си ли го виждала?

— Поискай си легло, преди да кажеш „да“.

Тя прекарва ръка през лицето си.

— Винаги си имала много добри идеи. Без теб отдавна всички нямаше да ни има.

— Сега не започвай пак.

Маря ме поглежда тъжно.

— Искам ти да ни ожениш.

Когато преди малко споменах тази история с времето, исках да кажа едно: че аз, преди да се осъзная, се озовах на една поляна, до мен дълга, подредена маса и пред мен една пищна жена и един старец, който прилича повече на изсъхнало дърво, отколкото на човек.

Зад мен са се наредили съселяните ми. Само Петров е седнал, тъй като не му стигат силите. Другите са прави. Измежду живите се клатушкат мъртвите, които са твърде любопитни. Егор е точно зад мен и гледа през рамото ми.

Сидоров скова легло за Маря, невероятно легло. Никой не може да каже как успя. Разряза с триона един дънер на четири части и върху тях сложи дъски, които измъкна от стената на барачката си. Всичко това закрепи с много пирони. Отгоре разположи дюшека, завивките и възглавниците на Маря. Получи се огромно, широко легло, най-голямото, което някога съм виждала. Сега Маря ще може удобно да си спи. Увери ме, че е така, когато горда ми го показа.

— Виждаш ли защо е добре да си женен? — каза тя с хвалебствен тон.

— Никога ни съм го оспорвала.

— Тогава защо се смееш?

— Не се смея, Маря. Радвам ти се.

За сватбата Маря е облякла дантелената си нощница, която е почти бяла и прави тялото й да изглежда още по-могъщо. На раменете — черна кърпа с рози. Косата си е сплела, а плитката е увъртяла около главата си, така че направо може да се кандидатира за депутатка в парламента. Като було е преметната една дантелена завеска. И цветя, навсякъде цветя. Метличина в косата и малки карамфили по нощницата, а в петлика на Сидоров трендафил.

Коленете на Сидоров треперят, а той изглежда още по-дребен от обикновено, с последни сили се крепи на бастуна. По ръцете му изпъкват белите му кокалчета. Но лицето му е изкривено от усмивката на победител. Може да бъде сравнена и със смъртен гърч. Добре се е облякъл, разяден от молци панталон на райета и риза с шарки на зиг-заг.

Брачната двойка стои пред мен и ме гледа очаквателно. Сега трябва да кажа нещо тържествено. Аз също съм се издокарала, за да им окажа необходимата чест, сложила съм си дълга пола и копринена блуза, забрадката на главата ми е изпрана, а шията ми е украсена с гердан от големи шарени дървени топчета.

Татуировката ми отново ме засърбява. Опитвам се да си спомня какви бяха думите, които беше изрекла служителката в гражданското, когато се женехме с Егор. Но не се сещам. Тогава се напъвам в главата ми да се появят сватбите, на които съм присъствала като гостенка или свидетел на брака. Но се сещам, че на сватбата на Ирина не бях.

Спомням си за сватбата на братовчедка ми, трябва да съм била около четирийсет и пет и тогава едно изречение ме уцели право в сърцето. „Бъдете добри един към друг“, беше рекла преуморената чиновничка и с тези думи, нито по-малко, нито повече, беше посочила пътя пред моята братовчедка и бъдещия й съпруг; в тази събота в гражданското чакаха няколко двойки и в коридорите много от свекървите вече бяха станали агресивни. Думите й дълго време не ми даваха мира. При това вече бях женена и станала майка.

Много по-късно гледах по телевизията как се женят в църква, да, дори гледах и една кралска сватба. Междувременно и при нас по селата вече много млади хора се женят в църква. Ако по наше време някой се оженеше в църква, след това просто нямаше повече да го пуснат да се върне на работното си място.

— Подайте ми ръцете си — казвам аз и те простират към мен лапите си — меките, закръглени на Маря и сухите като птичи крачка на Сидоров. Аз ги хващам и ги слагам едни върху други. Маря ми беше дала два пръстена, които беше изровила из съкровищата си.

Давам пръстените на младоженците. Сидоров слага на Маря големия пръстен с искрящ камък, пръстът й обаче е твърде дебел, Маря стиска зъби. Успех. След това Сидоров получава другия, пръстът му е прекалено кокалест и дори и по-малкият пръстен се върти на него. Сидоров свива ръката си в юмрук, за да не падне пръстенът.

— Бъдете добри един към друг — казвам аз. Маря ме гледа с широко отворените си очи, като че ли произнасям „Проповедта на планината“. — Вече сте мъж и жена.

Усещам усиления пулс на Маря. При Сидоров нищо не усещам, кожата му е студена и суха. Отново из въздуха се понася същото очакване.

— Можеш ли да се сетиш? — шепна аз към Егор. — Можеш ли да се сетиш какво се правеше сега?

— Благослови ги — избоботва той в ухото ми. — И не забравяй целувката.

Това не може да го казва сериозно, мисля си аз, те са стари хора, пък и аз съм почтена жена. Но те продължават да ме гледат така, сякаш чакат да се случи нещо точно определено, и аз въздишам шумно.

— Желая ви щастие и… и… ви благославям — казвам аз, а очите на Маря засияват. — А ако непременно много желаете… искам да кажа… Сидоров, сега вече можеш да целунеш булката.

Досега никога не сме имали нещо такова като селска общност. Дори и поединично се нанесохме: първо аз, после дойдоха и останалите. Поздравявах ги с „добре дошли“, показвах им къщите и им отделях от моя разсад за домати. Но общност така и не станахме; всеки искаше да бъде оставен на спокойствие. Не се бяхме упражнявали как ли ще е, ако седнем заедно на една маса. Сега го правим.

В градината на Маря е скована дървена маса, покрита с няколко чаршафа. Отгоре й Леночка е посипала цветчета рози. Донесли сме съдини от цялото село. В средата на масата има димящ самовар, във водата плуват листа от мента. Чиния с пресни краставици и една чиния с кисели. Домати, нарязани на кръгчета. Пресни зелени подправки. Твърдо сварени яйца. Сладкиш с грис и череши, който аз съм изпекла. Две печени пилета, които Леночка беше жертвала и които всички ние гледахме така, сякаш всеки миг ще умрем от глад. И няколко бутилки малиново вино от барачката на Сидоров.

Не може да се твърди, че атмосферата не е напрегната. Но все пак има някакво настроение. Маря беше смъкнала завеската от косата си, цветята обаче още стоят, затъкнати в кичурите й. Бузите й са зачервени от горещината, виното и смущението. Противно на навиците си говори малко. Поглежда ту към един, ту към друг, от време на време погледът й се задържа по-дълго върху мен, сякаш иска да ми изпрати някакво послание.

Сидоров и Гаврилов са забили главите си един в друг и си шушнат нещо. Хващам се на бас, че си разказват мръсни вицове. Гаврилова се мръщи, но епизодично също избухва в гръмък смях. Петров е необичайно тих и без прекъсване гледа Леночка, като че ли я вижда за първи път. После двамата се приближават.

Покойният петел Константин скача в скута на Маря, но тя не го забелязва. Константин я клъвва по пухкавата ръка. От другата страна козата дъвче нощницата й.

Следя дали чашите са пълни, дали всички имат по нещо в чиниите си. И все ми се струва, че някой ни наблюдава. Ако бях вярваща, щях да кажа, че това е бог. Но бог беше забранен в нашата страна още като бях малка, и аз така и не успях да си го създам отново. В къщата на родителите ми нямаше икони и никой не се молеше. За разлика от много други, които през деветдесетте години се кръстиха, аз не го направих, защото намирах, че е много глупаво като възрастен човек на кръщене да се потапям в някакъв леген и да дишам острата миризма на тамяна. При това смятам, че Исус Христос е бил порядъчен човек въпреки всичко, което се разправя за него.

Отпивам глътка вино. Плодовата му сладост прикрива колко всъщност е силно то. Главата ми се замайва. Пред себе си виждам лицето на Егор. Сядай, казвам му. Прощавам ти.

— Какво бръщолевиш?

Маря се навежда над мен и ме поема в обятията си. Мирише на трева и пот. Моята Маря, за която се бях грижила, когато в продължение на цяла седмица беше лежала с висока температура на мекия си дюшек. Изразходвах последните си запаси от водка, за да я разтривам. Вонеше като дежурен лекар по Нова година. Когато й изби потта, я измих. Беше по-различно, отколкото при работата ми като помощна медицинска сестра. Човек може да е образован и да има опит, но пред едно такова тяло понякога застава изумен като дете.

В ухото ми прониква далечен тътен. Петелът Константин пляска с криле. Леночка се изпързулва от скута на Петров и очите й се изпълват със страх. Маря ме пуска. Ставам, слагам ръка на челото като козирка над очите си.

Облаци прах, които се носят към нас. Премигвам пак и този път успявам да видя, че това са синьо-белите автомобили на милицията. Друскат се по главната улица. Вратите на местата до шофьора се отварят едновременно, слизат въоръжени мъже в бели защитни костюми.

Отеква изстрел и една бутилка малиново вино се разбива на хиляди парченца. Гаврилова изпищява високо и пронизително. Мъжете закрещяват към нас някакви заповеди, но аз съм като опиянена и не мога да разбера думите. Останалите на масата очевидно също не могат. Само Сидоров бавно се изправя и вдига нагоре ръцете си.

По това забелязвам, че съм остаряла. Не по болките, не по напълнелите крака и не по натежалите прасци. А по това, че така бавно схващам. Във всеки случай и другите не са кой знае колко бързи. Единият от милиционерите нещо говори. Чуват се думите „заповед за арест“ и освен това „подозрение“ и „за убийство“.

Погледът ми се мести от един към друг. Милиционерите са се разположили зад говорещия. Ние седим около масата. Вдигнатите ръце на Сидоров треперят от напрежението. С възрастните човек не бива да се отнася по този начин; просъсквам му да си свали ръцете, но той не ме чува. Егор клати глава. Маря е гневна; тя бавно се изправя, подпряла юмрук на хълбока си, метличините се веят в косата й. А Петров става все по-блед и се държи за Леночка.

Това е моментът, в който си пожелавам да имам бастун. Вече не съм така стабилна върху краката си и макар че съм по-млада от Сидоров, трябва да се замисля за някакво помощно средство. Протягам ръка към неговия бастун. Повдигам се, подпряна на бастуна му, и тръгвам към милиционерите. След което вдигам бастуна. Искам само да привлека вниманието им, но те отстъпват назад и насочват оръжието си към мен.

— Гостите са добре дошли, но трябва да се държите като гости. — Очаквам гласът ми да изгърми, но всъщност само изшумолява като есенни листа на вятъра. Налага им се да се напрегнат, за да ме разберат. — Ние празнуваме сватба. А вие какво правите?

Милиционерът, който е най-отпред, развява една хартийка.

— Заподозрени сте в убийство.

— Кой?

Милиционерът поглежда в документите си. После се опитва да ме погледне право в очите, но веднага след това става като кривоглед.

— Всички.

— Цялото Черново?

— Много съжалявам, бабо Дуня, но вие също сте в списъка.

И той ми показва един ред с моето име, но веднага след това си дръпва листа. Очевидно се страхува, че ще му изсъхнат ръцете, ако едновременно държим един и същ лист хартия.

— Многоуважаеми другарю милиционер — казвам аз. — Многоуважаеми господин милиционер. Това не може да е нищо друго освен недоразумение.

Изведнъж той почва бясно да размахва документа.

— Само си изпълнявам служебните задължения, мамичко.

— Но погледнете ни, ако обичате, приличаме ли ви на убийци?

Погледът му полазва по лицата ни, оглежда ни един след друг. Малко по-дълго се задържа върху младоженците. Решавам да не го повишавам в чин, че да не помисли, че го будалкам.

— Не отежнявайте ситуацията, бабо Дуня — просъсква той през зъби. — Наистина нямаме друг избор.

Скъпа моя внучко Лаура,

пише ти любещата те баба Дуня от село Черново до Малиши. В момента не се намирам в Черново, а в затвора. Затова прости ми грубата хартия, специално за теб бях купила хубава хартия за писма с розички, но сега тя не ми е подръка.

Вече си голямо момиче, затова искам да се обърна направо към теб. Прекрасно е, че вече си пишем. В това отношение на теб ти е по-лесно, отколкото на мен, и бързо ще си намериш някого, който да ти преведе писмото, в случай че не можеш да го разбереш. Може пък да умееш да четеш на руски, но не и да пишеш? На вас, младите, ви е по-лесно с езиците.

Първоначално нямах намерение да товаря теб или майка ти. Но до ушите ми стигна, че новините са се разпространили отвъд границите на Русия. Не искам да се тревожите напразно. Разказаха ми, че за нас били съобщили по телевизията. По-малко по руската, украинската и белоруската, повече по чуждестранните. Вероятно пред затвора стоят много журналисти и оператори и съдът не може да си свърши работата.

Затова се реших да ти напиша това писмо, за да научиш как стоят нещата от мен, а не (само) от майка си или от телевизията. Защото телевизията е добра като средство за информация, но още по-добре е да чуеш за събитията от онези, които действително са участвали в тях.

Никога досега не съм била в затвор. Моето се нарича задържане под стража, защото още няма доказано престъпление. Но не бих могла да ти кажа каква е разликата с истинския затвор.

Но всичко по реда си.

Тук в килията сме десет жени. Килията не е много голяма, но е уютна. Освен мен тук са Леночка и Маря, това са две жени от Черново. Леночка винаги е тъжна, защото няма деца. Страхувала се, че децата може да се разболеят, затова решила да няма никакви. И мога да кажа, че най-вероятно решението й е било умно.

Маря е съседката ми. За нея вече ви писах. С другите жени в килията се запознахме тук. Много от тях са мили. Тамара се скарала с мъжа си, Наталия взела в ръце без разрешение чуждо бебе, Лида объркала някакви лекарства, а Катя обидила един добър мъж, сигурно по невнимание.

В началото те се бояха, че няма да си паснем като килия, но после това се оправи.

Нашите мъже от Черново не виждам, но се надявам, че са добре.

Трябва да ти призная, твоята стара баба тук малко поувеси нос. Понякога изпадам в лошо настроение. Но Маря ме ободрява. Тя се грижи да хапвам от супата и за мен да има място за спане на долното легло, а с разговорите си ме предпазва да не изпадам в прекалена печал, в края на краищата тук тя е единствената, която току-що се е оженила, и би трябвало да е в много по-голяма депресия от мен.

В затвора, естествено, не признаха сватбата и пред закона Маря и нейният току-що взел я Сидоров се оказаха чужди и освен това трябваше да дават показания един срещу друг.

Обична моя внучко Лаура, нямам представа какво са показали при вас по немската телевизия. Понякога хвърлям по един поглед през прозореца, когато дойдат да ме вземат за разпит. Но виждам само бодлива тел и стени.

На това място слагам точка и те прегръщам, твоя любяща те баба Дуня.

Познавам чувството, когато човек се усеща безпомощен и не знае какво да предприеме. Но не познавам чувството, когато човек не знае кое е правилното и кое грешното. Трябваше да напиша на Лаура, че не можах да прочета писмото й. Но аз малко се срамувам от този факт. Пък и трябва да се съобразя с това, че най-вероятно Ирина също чете писмата ми. Не съм свикнала да обмислям нещата от всички страни, винаги съм си била съвсем праволинейна.

Само се надявам с това тъпо арестуване да не съм изложила Ирина и Лаура.

Сега в килията ни е нощ, чувам другите как хъркат. Странно е колко бързо хората свикват едни с други, когато това се налага. В нашата килия аз понасям добре Тамара, Наталия, Лида и Катя. Тамара е убила мъжа си с ютията. Наталия е откраднала едно бебе от количката му пред месарницата. Лида е продавала захарчета, като ги е представяла за американски аспирин, а Катя е наругала някакъв поп с неприлични думи.

В началото те не искаха да говорят с нас, не искаха дори да сме в тяхната килия, защото се страхуваха от радиацията. Блъскаха по вратата и крещяха, докато не дойде един надзирател и не угаси лампата.

Някъде в далечината се чува дрънченето на метални съдини. Затворена съм като морско свинче. Вкъщи никога не сме имали хамстер или птички, изобщо никакви животни, които да са в клетка. Аз бях против да държим животни зад катинар.

Когато Маря се обръща в съня си, цялата килия се разтриса. Нея най-много я съжалявам. Леночка по-малко; тук тя не гледа по по-различен начин, отколкото в Черново.

Изваждам писмото на Лаура, което винаги нося със себе си, и бавно тръгвам с него към вратата. Лампата в килията ни е угасена, но през малкото прозорче с решетки откъм коридора влиза бледа светлина. Опитвам се да прочета думите, които за мен продължават да нямат никакъв смисъл, както и преди. Затова чета по няколко пъти написаното с латиница име най-долу — Лаура.

Една от жените надзирателки е доловила движението в килията ни. Идва до вратата с равномерни, тежки стъпки. Много жени имат мъжко телосложение, като в средата са особено широки. Прозорецът се отваря.

— Аз съм, баба Дуня — прошепвам бързо аз, за да не би тя да се развика и да събуди целия етаж.

— Заспивай най-сетне, дърто.

— Не мога. Дъртите страдат от безсъние.

— Тогава лягай и си трай.

— Как ти е името, дъще?

Тя се стряска.

— Екатерина.

— Хубаво име. Разбираш ли немски, Катя?

Тя е едра жена. Лицето й стои в прозорчето с решетки подпухнало, кръгло и бледо, също като пълна луна. Личи й, че трябва да работи нощем и че доста попийва. И че никой не я чака у дома.

— В училище съм учила френски. И ако още веднъж те чуя, дърто, влизам вътре.

Сгъвам писмото на Лаура, докато стане съвсем мъничко в ръката ми. Много ме е страх да не се разпадне, преди да разбера какво пише в него.

Скъпа моя внучко Лаура,

пуснах първото писмо, но си мисля, че ти сигурно още не си го получила. Малко ми е сложно да ти пиша, защото нямам представа какви са твоите интереси. Писмото ще пътува дълго от тук до теб в Германия. Човекът, който води разпитите ми, господин следователят от милицията, става нервен, защото няма напредък при разплитането на престъплението и защото роднините на покойника все повече се нервирали. Мисля си, че този мъртъв човек би трябвало да е имал много пари и хората са го познавали. Но каква полза има той от всичко това?

Междувременно се сдобих с адвокат. Платен е от държавата и е относително млад. Казва се Аркадий Сергеевич.

Бабо Дуня, казва ми той, ако непрекъснато ми разказвате за вашите колорадски бръмбари в Черново, не бих могъл да разработя никаква стратегия.

А аз питам — каква стратегия? За какво му е на един невинен човек стратегия?

Вчера ми рече, че от някакъв немски вестник са го помолили да установи контакт с мен и са му дали въпроси за мен. Питам се, разбира се, дали майка ти има нещо общо с това? От къде на къде някакъв немски вестник ще се интересува от мен?

Исках да ти разкажа още някои общи неща за затвора, че да не става дума непрекъснато за мен. Тук би могло и да се издържи. Момичетата вече се държат по-добре една с друга. Маря била видяла някога по телевизията, че в затворите човек лесно стигал до наркотици, но аз казах на нея и на останалите, че в моята килия такова нещо няма да се случи, ние ще държим килията си чиста. Маря се разсърди, каза, че съм й проваляла и последното удоволствие.

И още казва, че другите ме слушали не защото съм баба Дуня от Черново. Те не четели вестници. А защото са видели татуираното око на ръката ми. В затвора само най-важните люде имали татуировка око, от тях всички се бояли (така била разбрала Маря).

При това татуировката ми не е око, а О като Олег. Бях се опитала да запълня буквата с цвят, защото не я исках повече, и поради тази причина сега татуировката изглежда доста странно. Доброто мастило избледнява бавно и след седемдесет години. Но това е друга история.

Яденето е хубаво. В коридора пред столовата има витрина, където всеки обед се поставя една показна порция супа или каша, та никой да не се оплаква, че е получил твърде малко. На една възрастна жена не й трябва много, аз дори често давам и на Маря от моята купа.

Даже и не искам да си представя как, докато съм тук, в градината ми избуяват плевелите. Надявам се, че при теб всичко е наред и че в училище получаваш добри бележки.

Твоя любяща те баба Дуня.

Скъпа моя внучко Лаура,

Отново ти пише твоята баба Дуня. Вероятно се чудиш защо напоследък толкова често ти пиша. Не е защото в затвора човек разполага с повече време от обикновено. Просто има повече неща за разказване.

След два дни ще има заседание на съда. То продължавало дълго, ми обясни Аркадий Сергеевич, дребното момче с дипломатическото куфарче. Ще бъде прочетено обвинението и ще бъдат разпитани свидетели, а пък и ние на подсъдимата скамейка не сме малко, цялото село. Ще има и публика, защото процесът е така необичаен и защото някои хора отвън ме познавали, макар че аз не ги знам. Питах се дали трябва да се срамувам и след това реших: не, няма защо да се срамувам, тъй като не съм сторила нищо незаконно.

Трябва да си помисля за някои неща, които ще кажа пред съда. Не съм свикнала да говоря пред много хора. Но ако Аркадий Сергеевич прочете думите ми, тогава хората може и да не повярват, че аз съм ги казала. Затова трябва сама да го направя.

Каквото и да чуеш за мен, никога не забравяй: твоята баба Дуня не обича никого толкова много, колкото теб, макар и още да не сме се виждали.

През нощта се събуждам, защото Маря е седнала на моя нар и реве. Виждат се тресящите се контури на едрото й тяло. Опитва се да е тиха, тъй като Тамара, която е убила мъжа си с ютия, не обича да се вдига шум в часовете за сън.

— Какво има? — шепна аз. Маря диша на пресекулки.

— Нищо не разбирам, Машенка.

Притискам се до стената, а тя в същото време се опитва да се излегне до мен. Това е едно несигурно начинание: или Маря ще се строполи на земята, или ще се просне отгоре ми и ще ме задуши с гърдите си. Глътвам си корема и се опитвам да стана възможно най-слабичка.

Тя обвива ръка около врата ми и притиска устни към ухото ми.

— Само да знаеш колко ме е страх, Дуня — горещи сълзи се стичат в слуховия ми орган — страх ме е, че те всичките ще ни осъдят и след това ще ни разстрелят.

— Едва ли ще ни разстрелят, Маря. Така са постъпвали преди петдесет години.

— Ти си добре, теб изобщо нищо не може да те разстрои.

Нищо не отговарям.

— Вярно, че всички заедно го заровихме, но само един го е убил!

Сълзите на Маря парят в ухото ми. Освобождавам едната си ръка и я галя по рамото. Тя е в по-лоша ситуация от моята, нейният адвокат изобщо не се появи. Питах Аркадий дали не би могъл и нея да защитава, но той каза, че било забранено. Изобщо почва да ми се струва, че тук в затвора цари ведомствен хаос. И на всичкото отгоре отвън дебнат телевизионните екипи, които пречат на хората да си вършат работата.

— Ти със сигурност знаеш кой е бил, Дуня! — Маря все повече не може да се контролира и изпада едва ли не в истеричен пристъп. — Моля те, направи нещо, че да си ида вкъщи. Искам в Черново. Там никой нищо не може да ми стори. Нали затова специално се преместих там, мислех си, че най-после съм намерила спокойствието, но въпреки всичко те и там ме откриха и ме затвориха.

Сърцето ми започва все по-силно да бие. Стискам устни. Тя не знае, че някой път нощем вика името на своя Александър.

— Направи нещо! Нали ти си началничката ни — хълца тя.

— Никога не съм била началничка.

Но тя не ме чува. Трепери и аз треперя заедно с нея.

— Не издържам повече, ще полудея тук.

— Спокойно — казвам аз. — Още малко трябва да си овладееш нервите, момичето ми. Ще се погрижа да се прибереш у дома. Обещавам ти.

Сега вече тя се разревава на глас, с цяло гърло, докато точно прицеления и метнатия от Тамара ботуш я накарва да млъкне.

— Аркадий Сергеевич — казвам аз, — как може да се разбере за кой език става дума?

— Моля? — пита той.

Срещаме се винаги в едно и също помещение. То е квадратно и така малко, че вътре се побират само една маса и два стола. Вратата остава отворена и от време на време някой от надзирателите пъхва вътре носа си, за да ни изкрещи нещо или тайно да ни снима. Понякога Аркадий се изправя, излиза навън и крещи. Изненадана съм, че може така силно да крещи.

Той е мършав, ходи с бяла риза и костюм, на масата между нас лежи дипломатическото му куфарче, до него е мобилен телефон с голям екран, който постоянно свети. Сенките под очите на Аркадий стигат чак до увисналите му бузи. На безименния му пръст има брачна халка. Вместо да стои при жена си, виси тук при мен и ми задава въпроси, които всеки път са едни и същи, така че вече не се налага да се напрягам, за да му отговарям.

Отваря дипломатическото си куфарче и измъква отвътре шоколад.

Върху черната хартия има напечатано нещо със златни чуждестранни букви. Със същата азбука е написано и писмото от Лаура.

— За вас е — казва той.

— Благодаря, не беше необходимо.

— Блъскам си главата да измисля с какво бих могъл да ви доставя радост.

— Имам си всичко и съм доволна. Благодаря за кивито от последния път, отдавна не бях яла.

— Бабо Дуня! Хвърляте ме в пълно отчаяние.

— И какво би се случило, ако някой си признае? — питам аз. — Тогава другите ще бъдат ли пуснати да си идат вкъщи?

— Зависи.

— От какво?

— От това кой ще си признае.

Така протичат винаги разговорите ни. И това ме уморява.

— Ще се прибера обратно в стаята си, Аркадий.

— Изчакайте, моля!

Това постоянно изправяне и сядане се отразява зле на коленете ми.

— Въпросът ви няма отговор. На света има твърде много езици — казва той.

— А ако е написано на хартия?

Той се обляга назад и затваря очи. Няколко секунди се клатушка на задните крака на стола като малко момче, което скучае по време на учебен час.

— Ако вътре често се среща написано the, тогава е английски. Ако има der, die или das, е немски. А има ли un или une, тогава вероятно е френски. Пише ли il, може би става дума за италиански. Или пак за френски.

Гледам го с уважение.

— Толкова млад, а така образован — казвам аз. — Прибери се най-сетне при жена си и се наспи.

Петров и другите мъже виждам отново на първия ден на процеса. Въвеждат ни един след друг в клетката в съдебната зала и ни карат да седнем на пейката. Коленете на Сидоров са прекалено схванати, той остава прав и се подпира на рамото на Петров. Не трябва да си бил помощна медицинска сестра, за да разбереш: този няма да издържи дълго в това положение. Но всъщност аз за всеки очаквах най-лошото.

Виждам моя Аркадий Сергеевич с червени петна по бялото като варовик лице. Седнал е от другата страна на клетката. Съдебната зала е пълна догоре, но аз си я представях доста по-голяма. Пред нас непрекъснато минават фотографи и телевизионни оператори. Подвикват ни нещо, но ние гледаме неподвижно към обективите им.

Ние, хората от Черново, не се поздравихме, дори не се погледнахме. Това би могло да се тълкува като неучтивост. В действителност ние сме тясно свързани един с друг и нямаме нужда от формалности.

Съдийката е една корпулентна жена с перхидролена фризура. Облечена е в черна роба, на врата й виси бял нагръдник. Докато тя говори, аз оглеждам физиономиите в залата. Мъже и жени — в костюми, ризи, в дънкови якета.

Извръщам се към Петров. Трябва да го погледна. На него трябва да задам най-важния си въпрос. Той отвръща също с въпросителен поглед. Аз кратко поклащам глава. Не е подходящият момент да се държа като инатливо дете.

Скоро ще умра, чета в очите му. Наистина ли искаш да прекарам последните си дни в затвора?

Ставам, пристъпвам към решетката и удрям по нея.

Съдийката прекъсва речта си.

— Няма нужда да проточваме цялата тази работа — казвам аз. Старият ми глас се понася гъгнещ из съдебната зала.

Аркадий скача нервно. Правя му знак с ръка да си седне на мястото.

Съдийката поглежда надолу към мен. Има физиономията на касиерка от осемдесетте години. По пръстите си има големи пръстени. Това ме успокоява. Тази жена произхожда от свят, който още познавам. Може би е била някое от първите бебета, които бях изродила. Може би съм слагала шина на крака й. Може би съм установила смъртта на баба й. Толкова много хора минаха през ръцете ми във всичките ония години.

— Бабо Дуня? — пита тя и всички почват да се смеят. Тя се покашля и призовава към ред. — Извинете… Евдокия Анатолиевна. Не се ли чувствате добре?

Евдокия Анатолиевна е името, което е записано в паспорта ми. През залата минава шумолене.

— Добре съм — казвам аз. — Но искам нещо да кажа. Всички ние в този кафез сме или стари, или болни, или и двете. Никой не бива да бъде изтезаван по този начин, това е недостойно. Моля, ваше превъзходителство… за съжаление, не знам малкото и бащиното ви име. Не познавам тукашните порядки, затова моля за извинение, ако правя нещо не както трябва.

Съдийката поглежда към Аркадий. Аркадий поглежда към мен. Хората в униформи почват да си шепнат нещо. Следва поредица от движения и размяна на погледи. Внезапно усещам слабост и се хващам за решетката, за да не падна.

Всички ме гледат и никой не знае какво точно се е случило в онзи ден в Черново. Изобщо, с изключение на покойника, това знаят само двама души на този свят. И аз съм една от тях.

— Никой от вас не знае какво действително се е случило — казвам аз. — Извинете, че ви разбърквам реда. Но тук в клетката се намира един стогодишен мъж, а той не може дълго да стои прав. Затова ще ви разкажа как стоят нещата. Ще бъда много кратка. Ние сме последните обитатели на Черново. Покойникът, за когото тук става дума, искаше да се присъедини към нас. Беше довел малката си дъщеричка.

Ако преди това ми се струваше, че в залата цари тишина, значи се бях заблудила. Чак сега настана истинска тишина.

— Черново е прекрасно място — казвам аз. — Много добро място за нас. Ние никого не гоним. Но ако човек е още млад и здрав, по-скоро не бих го посъветвала да идва. Просто там не е за всеки. Който от желание за отмъщение води при нас малкото си дете, значи е лош човек. Всяко дете има нужда от майка си и от чист въздух.

Фиксирам белия нагръдник на съдийката. Трябва да се концентрирам. За кратко се замислям, че вероятно не знам английски.

— А сега ви моля да запишете следното показание. Аркадий, остави ме, аз съм възрастна жена и съвсем с ума си. Чуйте, ваше превъзходителство. Аз, баба Дуня от Черново, убих лошия мъж с една брадва и принудих останалите, заплашвайки ги с насилие, да му изкопаят дупка в градината. Те нямаха никаква възможност да ми се противопоставят. На това място настоявам, ваша милост, останалите да бъдат освободени, а аз да бъда наказана като единствен извършител на престъплението.

Скъпа моя внучко Лаура,

Надявам се, че ти, майка ти и разбира се, високо цененият от мен твой баща сте добре.

Използвам петнайсетминутната си почивка от работата, за да ти пиша, докато още е светло. Вероятно си видяла по телевизията, твоята баба сега е извършителка на тежко престъпление. Осъдена съм на три години лишаване от свобода заради убийство в състояние на афект.

Малко се срамувам да ти пиша, защото може би ти се срамуваш от мен. Но няма защо. Първо, съвестта ми е чиста. Аз само направих това, което трябваше да бъде направено. Второ, ти си добро момиче дори и да имаш такава щура баба.

Нося с мен снимката ти, на която си с червена фланелка. Тук нямам много неща, само най-необходимото. Често си мисля за хубавата ми къща в Черново. Сега ситуацията е такава, че все пак най-вероятно няма да умра в нея, както ми се искаше. Още не съм свикнала с тази мисъл. Повярвай ми, Лаура, в живота си съм видяла много неща. Но най-спокойните си години съм изкарала там.

Сега съм настанена в един лагер. Но и тук животът не е лош. Разбирам се с момичетата. Събуждат ни в шест и след умиването и закуската (грис) отиваме в шивашката работилница при машините. Шием калъфки за възглавници. На година имам право да получа шест колета, но аз не го написах отделно на майка ти, за да не дава пари на вятъра за мен.

Освен това са разрешени четири няколкодневни свиждания и шест кратки до три часа. Жалко, че живееш толкова далече и не можеш да ми дойдеш на свиждане. За Маря също е много далече. Аркадий се е записал за кратките посещения, като че ли си няма друга работа. Като дойде, стоим от двете страни на стъклена преграда и си говорим чрез телефонни слушалки. Но той не бива да казва нищо лошо за никого, защото иначе надзирателката, която подслушва всички разговори, веднага ни прекъсва. Затова той ми чете от списанието „Крестьянка сегодня“. Веднъж си имахме неприятности, защото надзирателка помисли схемата за наторяване на градината за кодирано послание.

Не броя дните също както не ги броях в Черново или изобщо където и да е.

Няма да успея да довърша писмото. Ръката ми вече не ме слуша. Опитвам се да си изправя пръстите, но те все се свиват. Гледам недоверчиво към предателските ми крайници, които досега не са ме изоставяли в беда, и пускам молива с помощта на другата си ръка. Понечвам да се надигна. Навреме забелязвам, че няма да ми се удаде, и си оставам на стола. Сега най-малко ми трябва падане с възможно счупване на тазобедрената кост.

Със сигурност стоя така към половин час. А може би и по-дълго или по-кратко. После се опитвам да извикам за помощ, но и това не успявам да сторя. Очите ми бавно се затварят. Знам съвсем точно какво става с мен, но не мога да се сетя за думата. Гръбнакът ме заболява от дългото седене. Кога най-сетне ще дойдат да ме потърсят, отдавна трябваше да съм се върнала на работа. Някой ме обръща по гръб — изобщо не бях забелязала, че съм паднала.

Някои твърдят, че душата можела да напуска тялото и да се носи над него, като в това време размишлява дали да се върне още веднъж в същата обвивка. Не знам дали в това има нещо вярно, тъй като аз съм възпитана като материалистка. Ние не се занимавахме с души и кръщенета, с рай и ад. Аз също не се нося над леглото си, а лежа в него. С едното си око поглеждам към Ирина. С другото към Аркадий. Опитвам се да събера двете си очи. До стената разпознавам поставка за инфузионна система.

Освен това съм облечена с чужда нощница и съм завита до корема.

Отново затварям очи.

Винаги съм била здрава. През целия си живот съм била в болница само когато раждах децата си. Забременях с Алексей, когато Ирина нямаше още и годинка. Мислех, че кърменето предпазва от забременяване, и тъй като така дълго бях чакала да се появи Ирина, изобщо не предполагах, че ще има второ дете.

Егор ми беше бесен. По време на втората ми бременност дори не си даваше зор да обяснява отсъствията си с някакви командировки. Когато отново се появеше, миришеше на евтин парфюм. Оттогава мразя парфюм. Всъщност бях решила изобщо да не го пусна да влезе вкъщи. Но тогава точно плацентата ми се отлепи няколко седмици по-рано и някой трябваше да остане при малката Ирина, докато аз раждах брат й. Като разбра, че е момче, Егор се изду от гордост, а пък заради преждевременното раждане изпитваше чувство на вина. Егор целуваше ръцете ми и плачеше в скута ми.

Отново отварям очи.

За втори път през живота си виждам Ирина да плаче. Седи на един пластмасов стол до леглото ми, в ръцете си държи най-различни документи.

Не разбирам причината за сълзите й, тъй като аз се чувствам добре и искам да се махам оттук. Вероятно съм отсъствала доста време от шивачницата и там съм липсвала. Не съм попаднала в заведение за излежаване на наказателна присъда, за да си лежа в леглото.

Това споделям с Ирина.

— Искаш ли да се погледнеш в огледалото, мамо? — пита Ирина.

Самата аз усещам, че крайчето на устата ми виси. Но досега това не е спряло никого да шие прави тегели. Иначе тя е последната, която има право да критикува външния ми вид. Откакто се видяхме за последен път, се е състарила с десетилетия.

— Не биваше да идваш — казвам аз. — Със сигурност ще си имаш неприятности в работата заради мен.

Ирина просто ме задушава със съобщението, че вече от две седмици била в страната. Вероятно е трябвало да си вземе неплатена отпуска, германските лекари едва ли могат така дълго да отсъстват. Сега остава и да си изгуби работата. Вместо да разпорва и след това пак да зашива германските войници, тя е долетяла тука. Научавам, че заедно с моя адвокат вече дни наред се борят да бъда преместена в прилична болница. И в момента й звъни телефонът и тя ми казва, че се обажда Емнести. Но аз не знам коя е тази жена.

— И никой не полива доматите ми в Черново — разсъждавам на глас аз.

— Забрави доматите, мамо. В Германия ще ти вземем под аренда една малка градинка.

— Какво да правя в Германия? Там не познавам никого освен вас.

— Но теб всички те познават — казва Ирина и вади едно списание.

Страх ме е да погледна към снимката. Още като младо момиче отказвах да ме снимат и това си има своите причини. Че са ме сложили на корицата на това немско списание с моята забрадка, бръчките ми и все пак още нелошите ми зъби, е доказателство, че светът оттатък се е побъркал.

Виждам още снимки. Фотографии от Черново, черно-бели. Спомням си за фотографа, който говореше на неразбираем за нас език. Придружаваше го някакъв истеричен преводач, снимаше всичко наред, Маря и козата, Леночка и нейните ябълкови дървета, Сидоров и телефона му.

Значи това са снимките, които той тогава правеше.

Дори и Константин го има. А аз съм застанала пред къщата си, котките се галят в краката ми.

Много са написали в това списание. Снимките са стари, но броят на списанието е нов. Публикували са снимките поради информационния повод. Ирина ми чете, малко неравно, защото й се налага да ми превежда.

„Баба Дуня е от онези жени, на които можеш да завиждаш, защото те умеят да се смеят като децата. Тя има малко, сбръчкано лице и присвити тъмнокафяви очи. Дребна и закръглена е — едва ли има метър и половина. Образ символ. Изобретение на международната преса. Модерен мит.“

Разглеждам ръцете си. На опакото на дланта е избелялото „О“ между старческите петна, което наистина малко прилича на око. Не исках повече да живея, когато Олег се ожени за друга, а сега вече не мога да се сетя как изглеждаше лицето му.

— Ама аз не съм нечие изобретение. Ето ме, тук съм или не, а, Ирина?

И Ирина отново се разревава като малко дете.

Искам пак да се възцари спокойствието. Искам да се върна на работа. Още съм слаба и трудно се държа на краката си, но ще се възстановя. Искам да се облека като нормален човек. Искам Ирина да се прибере у дома. Искам да разбера какво толкова я тревожи. Тя не ми казва. Говори с мен за написаното във вестника, какво мислел светът за мен, но какво ме интересува светът?

— Лаура прочете ли писмата ми?

— Лаура ли? — Нещо в изражението й ме плаши.

— Да. Лаура. Писмата пристигнаха ли?

— Отдавна не сме получавали никакви писма от теб, мамо.

— Но аз ги написах.

— Може да не си им сложила необходимите марки.

— Но в тях аз всичко обясних.

Тя свива рамене. Те нямат нужда от моите обяснения. Никой няма нужда от обяснения. Хората имат нужда от спокойствие и вероятно от пари.

— Как е Лаура? — питам аз.

— Лаура ли? — повтаря тя. И така, като я чувам да повтаря, тръпка на ужас минава през гърба ми. Защото разбирам, че сега ще науча нещо ужасно.

— Лаура е болна? — Устните ми се схващат от страх.

Ирина поклаща глава. И тогава си казвам, че отдавна трябваше да се сетя. Отдавна да се догадя, тъй като всичко води натам.

— Лаура изобщо не съществува, нали? Ти си си я измислила. Ти не можеш да имаш деца. Или не си искала да имаш. Като Леночка.

Ирина ме поглежда. С широко отворени и много сини очи. Ако лицето й не беше така строго, щеше да бъде красавица. Но аз не я възпитах да бъде красавица. Аз просто се бях опитала някак си да направя така, че да порасне. Поне в това не се бях провалила.

А в главата ми се е загнездила една-единствена мисъл: какъв смисъл има всичко, ако няма никаква Лаура?

— Естествено, че има Лаура — казва Ирина. — Но тя е съвсем различна от това, което си мислиш.

Лаура, каквато аз я знам, е руса и има тъжни очи. Лицето й е така фино, че чак боли. В косата си не носи шноли и никога не се усмихва. Тя е истинско чудо, защото е перфектна. Такава е моята Лаура от снимките.

Лаура, за която говори Ирина, е обръснала главата си нула номер. Откраднала от родителите си пари, на тринайсет се натровила с алкохол, била изключена от две училища и почти не разбирала руски, което аз винаги съм подозирала.

— Тя ме мрази — казва Ирина и ме поглежда с червените си от търкане очи.

Никога досега Ирина не е говорила така с мен. Никога досега не ми е разказвала за грижите си. А сега наведнъж всичко това. Би трябвало да я прегърна, но ние не сме свикнали на такива отношения.

— Всичко, което направих, излезе грешно, мамо.

— Не — казвам аз, — всичко, което аз направих, излезе грешно. Ще ми се пръсне сърцето, задето имаш толкова проблеми, не ти стигат те, ами и аз с моето убийство. Надявам се, че мъжът ти не си мисли нищо лошо за нашето семейство.

— Нямам представа какво си мисли той. Разведени сме от седем години.

Това тя казва някак между другото и аз също кимвам някак между другото. Какво пък. Децата са по-важни. Нашето дете е в беда. И пред лицето на тази новина всичко, което ме заобикаля, избледнява — присъдата, инсултът ми и калъфките за възглавници в затвора.

— Дори не мога да ти дам парите, които съм спестила за Лаура. Те са в една кутия за чай в Черново. Дали някой не може да ги донесе?

— Аз също нищо не мога да й дам. Понятие нямам къде е.

— Не те разбирам.

— Какво толкова има да се разбира? Лаура изчезна. Няма я от месеци. Не ми се обажда. Не знам къде е.

И тогава казвам нещо, за което съм сигурна, че най-после ще помогне на Ирина.

— Лаура ми написа писмо.

Отново не мога да кажа дали това, което сега правя, е добро или лошо. Помолвам Ирина да ми подаде найлоновия плик, който някой бе оставил до леглото ми. Отварям го: сапун в сапунерка, гъбичка, една полуизстискана тубичка крем за ръце и една друга с паста за зъби. Червеното червило, което Маря ми зае за времето в затвора. И малкият, сгънат много пъти лист хартия, който оглаждам.

— Разбрах само това често срещащо се the — казвам аз. — Не намерих никого, който да ми го преведе.

Ирина издърпва писмото прекалено нервно из ръцете ми. Душата ме заболява от това, че прекършвам доверието на Лаура в мен. Но сега Ирина има нужда от писмото. Тя се навежда над листа, устните й се движат безшумно.

— Какво пише там? Разбираш ли го?

Тя не отговаря, очите й се плъзгат нагоре и надолу, а брадичката й се разтреперва.

— Кажи ми, Ирина.

Тя вдига глава и ме поглежда.

— Написано е точно това, което ти разказах. Какъв ужасен живот е водила. Колко отвратително е семейството й.

— Тя със сигурност не го мисли така.

— А ако го мисли? А ако мрази всички ни? Само теб не.

— И къде е тя сега?

— За съжаление, точно това не пише.

Знам, че Ирина ме излъга. В писмото е пишело много повече, отколкото ми разказа. Тя на бърза ръка се сбогува и казва, че когато й е възможно, отново ще дойде. Аз пък й казвам да не се тревожи за мен. Ще се оправя. Нека се погрижи за детето си. Не ми се ще да вярвам на всичките тия истории за Лаура, които тя ми разказа. Лаура е добро момиче.

— А ти си още млада и дори можеш пак да се ожениш, ако се научиш да се усмихваш и да си купуваш хубави дрехи — казвам на Ирина, преди тя да си тръгне.

— Че от кого да го науча?

— В края на краищата аз също се научих. А вече бях прехвърлила седемдесетте. Всъщност се научих да се усмихвам, когато се върнах в Черново.

Тя потръпва.

Взех си писмото обратно и този път го скрих в едната си обувка. Ирина не искаше да ми го даде, но аз останах твърда. Позволих й да прочете писмото, но то си е мое. Лаура беше писала на мен. Във всеки случай сега вече знам, че е написано на английски. Добро момиче, вероятно си е мислила, че баба й знае чужд език. Или че за мен би било по-лесно да намеря някого, който да ми преведе от английски, отколкото от немски.

Върнах се на работното си място до шевната машина. Щом имам работа, дишам по-спокойно. Страната ни има нужда от калъфки за възглавници.

Престанах да пиша писма. Вместо това се опитвам да уча английски. Имам късмет: жената, която седи на шевната машина вляво от мен, си спомня уроците по английски от училище. Тя е на двайсет и една години и излежава наказание за нещо, което била направила с новороденото си дете. Тя не говори за това, а и аз не я питам. Всеки ден ме учи на една английска дума, срещу което аз й помагам при шиенето.

Пръстите ми се държат така, сякаш изобщо вече не ми принадлежат. Не им обръщам внимание. Откакто се върнах след инсулта, съм ушила шестстотин и четиринайсет калъфки за възглавници. Това не е много, по-младите жени са два пъти, дори три пъти по-бързи от мен. Но пък благодарение на моите калъфки шестстотин и четиринайсет души сега вече няма да спят на гола възглавница.

В дванайсет часа винаги спираме за почивка, сипваме си слаб плодов чай от една туба, повечето жени излизат на двора да пушат, аз правя, както съм права, гимнастика за вените и наблюдавам врабчетата, които сред многото крака в гумени ботуши търсят невидими трохи. Сещам се за червенушките в Черново и се питам дали някога отново ще видя жерав. В същото време си повтарям английските думи, които съм научила последните дни. Bag. Eat. Teacher. Girl[1].

Още не съм приключила с шестстотин и петнайсетата калъфка, когато отвън се чува гюрултия. Не вдигам очи; така или иначе ще разбера навреме за какво става дума. Когато влизат, се стряскам, защото прекалено целеустремено се насочват към мен. Казвам си, че това едва ли ще означава нещо добро, щом толкова много народ идва да ме отведе. Жени в униформи и мъже в цивилни дрехи и обратното, лицата им се сливат, а аз се чувствам прастара.

Един от тях излиза напред, навежда се към мен и казва на висок глас, че президентът ни ме бил помилвал.

Нашият президент е добър човек. Малко прилича на Егор от добрите му години. Само дето Егор беше пачавра, а президентът е човек с желязна воля. Ако бях женена за такъв, бих изпитвала уважение към него. Той със сигурност не би се уплашил от Черново, не би се видял принуден да напусне селото, също като мен би зарязал обезщетението, безсмислените тестове на зрението и витамините, които жертвите на радиацията получават безплатно.

Тъй като сме чествали юбилей от приемането на конституцията, нашият президент помилвал много престъпници. Аз съм един от тях. Макар че моето престъпление е по-тежко от тези на много други, но вероятно се е размекнал заради възрастта ми. Може би е прочел за мен във вестника и си е помислил, че баба Дуня от Черново не бива да умре в затвора. Има меко сърце като всички велики мъже.

Само ми е жал за калъфката за възглавница, която бях започнала. Всяка от калъфките шия така, сякаш ще ми е последната, а тази остава недовършена и това ме измъчва. Карат ме да бързам, защото сега съм свободна. Но аз не съм подготвена за свободата. Не знам какво да направя. Да си прибера багажа, казват те. Значи прибирам си багажа.

Нямам много неща, облеклото е от затвора, сгъвам го внимателно. Непрекъснато някой наднича в стаята. Изсъсквам толкова не са ли виждали стара жена да си сгъва трите чифта долни гащи.

Оправям леглото и изтупвам тясната възглавница. Нещата си слагам в калъфката й и я завързвам.

Не съм изобщо изненадана, когато виждам Аркадий. Вероятно иска да дойде с мен и да контролира дали всичко става така както трябва, и никой да не ми навреди с нещо, както неотдавна, когато бяха сменили сместа ми за разреждане на кръвта с препарат за почистване на тоалетни.

Аркадий ме кара да бързам. На пресата било съобщено, че ще бъда освободена чак след три дни, за да мога да си тръгна на спокойствие оттук. Но първите скоро ще пристигнат, защото слуховете бързо се разпространяват. Той ме подкрепя, трудно ми е да вървя в крак с него. Пресичаме двора, аз искам да отида още веднъж в шивашката работилница, за да се сбогувам. Аркадий ме спира, сякаш в момента за него няма нищо по-важно от това да ме измъкне оттук възможно най-бързо. Младата ми съседка се затичва към мен и тиква в ръката ми навита на ролка бележка.

— Английските думи — прошепва тя. Аз я погалвам по нежната буза и й пожелавам още много здрави деца. После се обръщам към шивачницата. Жени в сиви затворнически дрехи стоят по прозорците. И изведнъж почват да ръкопляскат.

Ако бях ревливо същество, нямаше да мога изобщо да се съвзема. Слагам ръка на сърцето си. Те бяха почтени с мен.

Аркадий Сергеевич кара някаква малка мръсна кола. Донесъл ми е ново, малко по-дълго зимно палто и ръкавици, защото аз трябва да върна на затвора топлите си дрехи. Имам гузна съвест, задето криминално проявени хора като мен му пречат да печели добри пари. От мен той не получи нито рубла за работата си. Трябва да му дам нещо от събраното за Лаура в кутията за чай.

— В момента, в който пристигна, ще ти пратя пари.

— Сега по-добре побързайте, бабо Дуня — казва той и ми отваря вратата. И така, на стари години мен ме возят в частен автомобил.

Аркадий казва, че на летището можело да ми се купи всичко необходимо.

— Какво да ми се купи? Какво летище?

— Ще летите при дъщеря си в Германия. Всичко е уредено.

— Значи — казвам аз, — никъде няма да летя. Връщам се у дома.

Аркадий веднага ме разбира.

Малкият телевизор, който е закачен на предното стъкло на колата, за да му показва пътя, не знае къде е Черново.

— Градината ми със сигурност е цялата обрасла в бурени — казвам аз. — А не може ли да ме оставиш на автогарата?

— Дъщеря ви ще ме убие — отвръща Аркадий.

Той спира за кратко в Малиши, за да купи шоколад и бутилка вода. Никога досега чужд мъж не беше давал пари, за да ми вземе нещо за ядене.

— Ти си добро момче — казвам аз и прибирам покупките.

Той ме гледа. По-късно, докато кара, пак ме гледа. Би било жалко, ако точно сега претърпя катастрофа само защото той не се концентрира върху пътя.

Разпитвам го за живота и за работата му. Досега нямахме възможност да говорим за нищо друго, освен за брадвата в главата. Той отговаря предпазливо, сякаш всяка дума е стъпка в минно поле. После ми разказва, че след два месеца ще става баща.

— Поздравявам те от цялото си сърце! — казвам аз. — Детето сигурно е здраво, нали? Днес вече всичко може да се види.

— Жена ми не е тук — казва той. — Изпратих я в Англия.

Кимвам. След това, докато той кара по междуградския път, аз му разказвам какви цветя имам в градината си. Пейзажът наоколо е чисто бял. Зимите стават все по-меки. Когато бях още дете, имахме повече сняг. Природата има нужда от снега, за да си почине.

В колата на Аркадий се седи много по-ниско, отколкото в автобуса, и се чува шумът от камъчетата, които излитат изпод гумите. Пътуването минава бързо. Той спира пред затворената фабрика за бонбони, до зелената къщурка на спирката, която е покрита със сняг. Тук винаги си почивах от ходенето пеша. По пътеката през полето се виждат следи от заешки лапички.

— Съжалявам, бабо Дуня — казва Аркадий и поглежда встрани.

— Нямай грижа — казвам аз. — Много съм ти благодарна.

— Просто не знам какво да кажа.

— Тогава си мълчи.

Трудно ми е да изляза от колата. Той ми държи вратата отворена и търпеливо ме изчаква. Подава ми калъфката за възглавница с нещата ми вътре в нея.

— Помните ли още пътя?

— Имай ми доверие. — Изтупвам няколкото паднали снежинки от ръкава му. — Благодаря ти много за грижата.

После той си тръгва. Мятам на рамо полупълната калъфка и потеглям.

Не вървя час или два. Вървя повече от три часа. Сякаш във времето, в което не съм била тука, пътят се е удължил, сякаш Черново се е преместило. Нещо в мен пее, макар че изпитвам трудност дори да си поема въздух. След инсулта куцам, затова сега, като вървя, всичко ме боли. Все по-често спирам, защото се задъхвам. От време на време се замислям дали да не зарежа калъфката за възглавница.

От друга страна, кой си оставя така без никаква причина долните гащи насред полето?

Веднъж запявам силно „Расцветали яблони и груши“, за да събера отново силите си.

За късмет, не е лято. Горещината би ме убила.

Скоро в Черново ще дойде пролетта. Новата трева ще изникне, а дърветата ще станат нежнозелени. Ще ида в гората и ще събера брезов сок. Не защото искам да живея сто години, а защото е престъпление да се отказват даровете на природата. Птиците ще чуруликат из цъфналите ябълкови дървета. Биологът ми беше обяснил защо нашите птички пеят по-високо, отколкото другите птици по света. След реактора са оцелели повече мъжки, отколкото женски. И до днес съществува това неравновесие. Мъжките птици отчаяно извиват гласове и пеят с всички сили, защото си търсят някоя хубава женска.

Питам се дали ще заваря Петров. Вероятно не. Не бих заложила главата си и че Сидоров е още там. Може пък да ме поздравят като духове. Но котката ми със сигурност ще е там. И кокошките на Гаврилови. Къщата ще трябва пак да се подрежда, че да стане удобна за живеене. Егор ще е там. Той ще си е винаги там.

Пак спирам, за да си поема въздух. Кракът ме боли, но трябва да продължа. Къщите в Черново се появяват на хоризонта като отделни, криви зъби в нечия уста.

Да се надяваме, че изобщо ще има някого там, мисля си. Пък ако няма никого, тогава ще живея сама с всичките духове и животни. И ще чакам кой ще дойде при мен.

Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.

Ще науча английски и ще прочета писмото на Лаура. Все ще съм жива дотогава, докато успея да прочета писмото й.

Отчупвам си малко от шоколада в калъфката и се подсилвам.

Главната улица е покрита с пресен сняг. От комина на Гаврилови излиза пушек. И козата на Маря е тук, пасе кората на ябълковото ми дръвче.

— Шшшш — викам аз. — Махай се оттам, глупаво животно!

Козата скача встрани. Маря застава на прозореца.

— Кой гони козата ми? — вика тя.

Имам чувството, че я виждам двойна. Току-що беше на прозореца, а вече търчи от вратата. Бяга към мен и едва ли не ме задушава в прегръдката си.

— Пусни ме — роптая аз. — Ще счупиш всичките ми кокали. Ох, вече не съм на осемдесет и две.

— Знаех си, че ще те пуснат — шепне тя. — През цялото време си го знаех.

— Откъде? Аз пък не го знаех.

— Трябва да останеш при мен, в твоята къща паяците са навсякъде.

— Искам сама да видя.

Обръщам се с гръб към Маря и с лице към моята къща. Тя все още е моята къща, това паяците също трябва да го разберат.

— Ела първо да хапнеш нещо!

— После — казвам аз. Отивам отсреща и слагам ръка на бравата. Откъм барачката се чува мяукане и едно малко котенце, сиво като пушек, изпътиква навън.

— Котката ти пак се окоти — вика Мая. — Едното няма очи.

— Не крещи така — казвам аз. — Вече не си самичка.

След което бутам вратата и отново съм си вкъщи.