Последните оцелели: Изгубени завинаги

13 .

сряда, 9 ноември

Когато Алекс и Джули се върнаха от училище, Бри ги чакаше.

- Днес е рожденият ден на папи - каза тя. - Мисля, че е редно да го отпразнуваме по някакъв начин.

Алекс и Джули си размениха погледи.

- Как например? - попита Алекс.

Бри се усмихна.

- Не знам - призна тя. - Просто с нещо. Може би да отидем в „Сейнт Маргарет“ и да запалим свещ за него.

- Ние вече го направихме на път за къщи - отвърна Джули.

- Помолихте ли се за безпроблемното му завръщане? Боя се, че ще се опита да стигне до Ню Йорк с лодка. Това би било доста опасно с приливите и цунамитата.

-Убеден съм, че папи не прави нищо опасно - увери и Алекс. - Не се безпокой за него днес, става ли? Той не би искал да прекараме рождения му ден в тревоги.

- Проверих запасите ни - каза Бри. - Оказва се, че имаме цял буркан сос от миди. И половин кутия спагети. От това би се получила великолепна вечеря.

- Пазех ги за Деня на благодарността - заяви Джули. Алекс я стрелна с поглед. - Права си, Бри. Нека ги сготвим днес. За папи.

- В „Сейнт Маргарет“ ще има вечеря за Деня на благодарността - отбеляза Алекс. - Преди малко окачиха съобщение. Ще идем там.

- Това би било великолепно! - зарадва се Бри. -Помните ли пуйките с пълнеж?

- Тиквен пай. Захаросани сладки картофи - каза замечтано Джули. - Ала най-вероятно ще получим ориз и боб.

- Няма значение - отвърна Бри. - Имаме за какво да сме благодарни. Имаме този разкошен апартамент, имаме храна, имаме църквата и най-вече имаме се един друг.

- Мда - въздъхна Джули. - Но все пак бих се зарадвала на тиквен пай.

- Помните ли как преди няколко години мами купи на папи много лотарийни билети? - попита Алекс, защото не искаше да мисли за пуйки и пълнежи, и тиквени пайове, и всички неща, за които не беше благодарен.

- Един от тях спечели - каза Бри. - Петдесет долара.

- Папи заведе всички на кино - добави Джули. -Дори Карлос дойде.

- Мислите ли, че все още правят филми? - попита Бри.

- Едва ли - отвърна Алекс. - Не биха могли с всичките наводнения по Западното крайбрежие.

Джули изглеждаше притеснена.

- Имам няколко билета от лотарията - промълви тя.

- Откъде ги взе? - попита Алекс.

- От магазинчето на чичо Джими - призна тя. Помниш ли как ме оставихте вътре сама? Пълних торбите с храна, но също така откъснах няколко билета ги прибрах в джоба си.

- Джули! - възкликна Бри. - Това е кражба.

- Изповядах се и се покаях - отвърна Джули. - А дори да искам, не мога да върна билетите на чичо Джими.

- Поглеждала ли си ги? - попита Алекс. - Дали никой от тях не е печеливш?

Джули поклати глава.

- Пазех ги за Коледа. Но може би е по-добре да ги използваме днес, тъй като е рожденият ден на папи, а той обожаваше лотарията.

- Хайде да го направим сега! - оживи се Бри. - Коледа е толкова далеч.

- Защо не? - сви рамене Алекс. - Джули, донеси билетите.

Джули изтича в спалнята и се върна с билетите.

- Колко са? - попита Алекс.

- Двайсет и седем - каза Джули.

Алекс се засмя.

- По девет за всеки - обяви той. - Добре, ето ти монетка, Джули, ето една и за Бри и една за мен. Хайде да проверим колко сме богати.

Бри изписка почти веднага.

- Пет долара! - изврещя тя.

Алекс триеше и триеше, но не намираше нищо.

Джули въздъхна и се прекръсти.

- Богати сме - каза тя. - Алекс, виж това.

Алекс взе билета от ръката ѝ. Не можеше да повярва на очите си и го подаде на Бри за потвърждение.

- Десет хиляди долара? - попита тя.

Алекс го грабна отново и го огледа по-внимателно.

- Десет хиляди долара.

- Това ще ни измъкне от тук, нали Алекс? - попита Джули. - С десет хиляди долара можем да си купим билети за някъде, нали?

Алекс отново се взря в билета. Не можеше да си спомни кога за последен път беше виждал някой да използва пари, но това не означаваше, че парите са излезли от употреба. Правителството още съществуваше и правителството дължеше на собственика на този лотариен билет десет хиляди долара. Въпросът беше за какво можеха да послужат десет хиляди долара.

- Може би трябва да кажем на Кевин - предложи Джули.

Алекс осъзна, че не иска да каже на Кевин, както не искаше да му каже, че разменя алкохол и цигари. Някои неща човек трябва да запази за себе си.

- Харви може да ни помогне - каза той. - Но нека не храним големи надежди.

- Не може ли да използваме билета, за да вземем храна? - попита Бри. - Истинска храна. Много. Така няма да се налага да напускаме Ню Йорк.

- Искам да го използвам, за да се измъкнем от тук -заяви Джули. - Билетът е мой. Аз го взех от магазинчето и после беше в моята купчинка, затова аз решавам какво ще правим с него.

- Но какво ще си помислят мами и папи, ако не сме тук? - попита Бри. - Или Карлос? Как ще ни намерят, ако заминем?

- Минаха шест месеца! - изкрещя Джули. - Те са мъртви. И Карлос може да е мъртъв. Няма да вися тук и да умра, докато ги чакам да се върнат. Ти остани, ако искаш, но аз заминавам!

Бри се закашля.

- Къде е инхалаторът? - попита Алекс, докато се оглеждаше из хола за него.

- В спалнята - произнесе задъхано Бри.

Алекс се втурна в спалнята и грабна инхалатора от нощното шкафче на Бри.

- Трябва да е при теб непрекъснато! - изкрещя той и едва се въздържа да не запрати инхалатора по нея.

Бри вдиша дълбоко. Кашлицата ѝ стихна.

- Извинявай - прошепна тя. - Забравих.

- Не може да забравиш - продължи Алекс. - Едно забравяне и си мъртва. Ами ако беше получила пристъп и ние не бяхме вкъщи?

Бри се разплака.

- Честит рожден ден, папи - промърмори Джули.

- Край вече! - извика Алекс. - Джули, отивай стаята си веднага.

- Защо? - попита тя. - Не съм виновна, че Бри е луда.

- Веднага - нареди Алекс, опитвайки се да овладее гнева си. - Преди да те вдигна на ръце и да те отнеса там.

- Прекалено си слаб, че да успееш - заяви тя, но си взе печелившия билет и се прибра, тръшвайки вратата на спалнята зад себе си.

Бри продължаваше да плаче. Кърпичките им бяха свършили преди месеци, а тоалетната хартия беше прекалено ценна, за да я хабят. Алекс отиде в кухнята и взе една от трите последни салфетки, за да може Бри да си издуха носа с нея.

- Бри, трябва винаги да носиш инхалатора със себе си - каза той. - Не може просто да го оставиш някъде.

- Знам - отвърна Бри. - Съжалявам. Бях в спалнята и после чух, че се прибирате, и толкова се развълнувах, че го забравих. Винаги го нося със себе си. Наистина, Алекс.

- Добре - кимна той. - Съжалявам, че ти се разкрещях.

Бри вдигна глава към него и той съзря сълзите в очите ѝ.

- Не можем да заминем - настоя тя. - Домът ни е тук.

- Не знам - въздъхна той. - В даден момент може да се наложи.

- Но не сега. Не и преди мами и папи да се върнат.

- Ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да поговоря с Джули. Би ли останала тук?

- Няма проблем - съгласи се Бри.

Алекс дори не почука. Джули седеше от своя край на леглото, загледана в юргана, който покриваше прозореца на спалнята.

-Ще използвам билета, за да се измъкна от тук -каза тя. - Не ми пука какво ще кажете ти и Бри. Билетът е мой и искам да се махна.

- Джули, не е толкова просто - отвърна Алекс.

- Напротив, просто е. Хората заминават постоянно. Всичките ми приятели заминаха. Повечето сестри заминаха. Само ние сме толкова глупави, че да стоим тук.

- Не сме глупави.

- Бри е - каза Джули.

- Я не говори така - озъби се Алекс. - Вярата ѝ е по-силна от твоята. Може би ти си глупавата.

Джули го погледна право в очите.

- Кажи ми, че мами и папи са живи - настоя тя. -Кажи ми, че наистина мислиш, че са живи.

- Няма значение какво мисля аз. Дори няма значение какво мисли Бри. Това, което има значение, е, че Бри не може да извърви пет крачки, без да получи астматичен пристъп, а ти си на тринайсет и не можеш да се грижиш сама за себе си.

- Ще мога, ако ми се наложи - заяви Джули.

Алекс поклати глава.

- Не, няма да можеш. Не мога да замина с теб и да изоставя Бри. Нито мога да остана с Бри и да те пусна да отпрашиш сама нанякъде.

Алекс съзнателно не спомена варианта, в който изоставя и двете си сестри и заминава сам.

- Но може би с билета ще намерим начин да се измъкнем - каза Джули. - Десет хиляди долара, Алекс. Това са много пари. С тях може да отидем на сигурно място, където Бри да оздравее.

Алекс знаеше, че Бри никога няма да оздравее. Но се трогна от това, че Джули още вярваше в чудеса.

- Ще говоря с Харви. Обещавам.

- Искам да дойда с теб. Билетът е мой.

- Добре - съгласи се Алекс. - Ще отидем при Харви утре, на път за училище. А сега се захващай с приготвянето на вечерята. Спагети със сос от миди. Истински пир в чест на папи.

- Добре - отвърна Джули и протегна ръка към Алекс. - Няма да ме изоставиш, нали? Обещаваш?

- Обещавам - увери я Алекс. - Те amo, hermanitа макар да ме побъркваш.

Джули стана от леглото.

- Мислиш ли, че някъде по света все още има тиквен пай? - попита тя.

- Надявам се - отговори Алекс. Поне в този случай Джули не искаше твърде много.

четвъртък, 10 ноември

Джули подскачаше през целия път до Харви.

- Надявам се да отидем някъде, където е топло и слънчево - говореше тя. - Може би трябва да отидем до Тексас и да намерим Карлос.

Алекс искаше да я предупреди да не храни големи очаквания, но през последните шест месеца Джули не беше имала причини да се надява на каквото и да било, затова момчето не желаеше да я обезкуражава. Пък и си беше истинско чудо да намерят печеливш лотариен билет на рождения ден на папи. Семейство Моралес отдавна заслужаваше поне едно чудо.

Харви не беше получил седмичната си доставка, затова складът му беше почти празен.

- Тук ли е? - попита със съмнение Джули, докато влизаха вътре.

- В петък е по-пълно - отговори той.

- Алекс - поздрави го Харви. - Радвам се да те видя. А кой е това?

-Харви, това е сестра ми Джули. Джули, това е Харви.

Харви се усмихна. Алекс забеляза, че прекупвачът е изгубил един зъб от последната им среща насам. Харви изгниваше, подобно на самия град.

- Имаме нещо - каза Джули. - Нещо ценно. Нали, Алекс?

- Много ценно - потвърди той.

- В замяна на него искаме да се измъкнем от Ню Йорк - продължи Джули. - Аз, Алекс и Бри.

- Коя е Бри? - попита Харви.

- Сестра ми - отвърна Джули. - Има астма, затова е важно да отиде на място с по-чист въздух, където да оздравее. Някъде, където е топло и слънчево. А тя не може да върви много дълго, затова до там трябва да се стига лесно.

- Това е сериозна поръчка - заяви Харви. - Знам какво носиш обикновено, Алекс. Хубави неща са, не ме разбирай погрешно, ама не можеш да ги размениш за билет за рая.

- Да му покажа ли? - попита Джули и преди Алекс да има шанса да отговори, тя извади лотарийния билет от джоба си и го размаха. - Това е печеливш билет на стойност десет хиляди долара! - изписка тя. - Достатъчно ценно ли е?

Харви взе билета от ръката на Джули. Огледа го внимателно, после го остави на тезгяха.

- Все трябва да струва нещо - каза Алекс. - Какво можеш да ни дадеш за него?

Харви се засмя.

- Преди шест месеца щеше да струва десет хиляди долара. Може би дори и преди пет. Но сега дори не струва хартията, на която е отпечатан.

- Защо? - попита Джули. - Това е печеливш лотариен билет. Ню Йорк трябва да плати на притежателя.

- Миличка, на Ню Йорк не му пука - отвърна Харви. - Нали разбираш, Алекс. Вече никой не използва пари. Всичко става с храна и гориво, и връзки.

- Някой би трябвало да го иска - настоя Джули. -Не искаме истински пари за него. Просто да се измъкнем от Ню Йорк.

- Все още можете да се махнете от града - напомни Харви. - Евакуацията продължава.

- Проблемът не е в самото измъкване - каза Алекс, макар да знаеше, че това е само отчасти вярно. - А в това, да намерим сигурно място, където Бри може да получи медицинска помощ.

Харви поклати глава.

- За това ще трябва да дадете доста повече от лотариен билет. Има такива места, но трябва да познаваш човек с връзки. Иначе няма да се уредиш.

- Може ли да получим нещо за билета? - попита Алекс.

Нямаше да понесе недоволството на Джули, ако си тръгнеха с празни ръце.

Харви погледа билета.

- Знаеш, че те харесвам, Алекс. Предлагаш кофти сделка, но аз те уважавам. Не те мамя. За теб, два буркана пилешка супа.

- Не - заяви Джули и грабна билета от него. - Ще занесем билета на някой друг. Някой, който ще ни помогне.

- Миличка, няма никой друг - отвърна Харви. - Аз съм последният представител на изчезващ вид. Мога да добавя и консерва ананас. Това би ви дошло добре.

Алекс си представи консервата ананас. Бри обожаваше ананас.

- Джули - промълви той. - Ананас. Това е почти като тиквен пай.

- Мразя те! - извика Джули и изхвърча от магазина.

- Джули - викна след нея Алекс. - Харви, съжалявам. Знаеш какви са момичетата на тази възраст. Избухват от най-малкото.

- На колко е години? - попита Харви.

- На тринайсет - отговори Алекс.

Харви кимна.

- Тийнейджъри - промълви той. - Знаеш ли какво, я вземи ананаса. Лудост е да си раздавам стоката, но ако това ще я зарадва, значи, си струва.

- Благодаря - отвърна Алекс и взе консервата. -Наистина го оценявам, Харви.

- Няма проблем - кимна Харви. - Ще дойдеш ли утре? Ще получа добро зареждане.

Алекс си помисли за оредяващите запаси от алкохол и пуловери и кимна.

- В късните сутрешни часове - каза момчето. -След опашката за храна.

- Най-доброто време - усмихна се Харви. - Ще ти запазя нещо.

- Оценявам го - отвърна Алекс. - Благодаря за ананаса. Отново се извинявам за Джули. Таеше големи надежди.

- Нещата навсякъде са трудни. Сигурно не е леко да имаш малка сестра.

- Да - въздъхна Алекс. - Хич не е леко. Мерси отново. До утре.

Излезе от магазина, но не видя отпред Джули.

Idiota', помисли си Алекс. Да избяга така. Нещата не протекоха както беше очаквала и тя трябваше да отпраши по особено драматичен начин. Алекс се изкуши да отиде на училище и да остави Джули да се оправя сама. Нека се прибере вкъщи и затръшне проклетата врата на спалнята. Бри можеше да се оправи с нея. А още по-добре би било той и Бри да си поделят ананаса и Джули да остане на сухо. Това би ѝ било за урок.

Алекс поклати глава. Животът с тринайсетгодишно дете го караше да мисли така, сякаш и той беше на толкова. Трябваше да намери Джули. Независимо дали се бе запътила към къщи, или към училище, трябваше да тръгне от Харви в посока центъра. Алекс щеше да я настигне и да ѝ се скара, че е избягала така. А вечерта щяха да изядат ананаса. Това щеше да им подейства добре.

Беше дотолкова свикнал с тишината по улиците, че първо дори не разпозна звука. Думите бяха неясни, но гласът принадлежеше на момиче и бе изпълнен със страх.

Първата му мисъл беше да се затича, да открие източника на звука, защото беше сигурен, че гласът принадлежеше на Джули и че някой я беше хванал. Но какво щеше да постигне, ако просто изтичаше там? Похитителят на Джули сигурно имаше оръжие, а дори и да нямаше, Алекс не беше в добра форма за уличен бой. Наблизо нямаше полицаи. По дяволите, наблизо нямаше никого, само плъхове и трупове. И някой, който беше хванал сестра му.

Алекс свали обувките си, за да не издава шум и се затича по посока на звука. Забеляза едър мъж на Деветдесет и първа улица, който влачеше Джули към парка, докато тя се опитваше да се отскубне.

- Пусни ме! - крещеше момичето.

Мъжът се изсмя.

- Няма кой да те чуе. По-добре недей да се съпротивляваш.

- Алекс! - извика тя. - Алекс!

Мъжът се изсмя още по-силно.

Алекс се прокрадна толкова близо до мъжа, колкото посмя.

Джули се опита да изрита похитителя.

- Помощ! - викаше тя. - Някой да ми помогне!

- Ядосваш ме вече - каза мрачно мъжът. - Ще си платиш за това.

Алекс прецени, че не можеше да се приближи повече, без да бъде забелязан. Имаше един шанс и знаеше, че трябва да се прицели перфектно, тъй като мъжът носеше дебело зимно палто и гърбът му беше защитен от врата до петите. „Давид и Голиат“, каза си Алекс и запрати консервата с ананас към тила на мъжа. Право в десетката. Мъжът пусна Джули и се сви от болка.

- Джули, бягай! - изкрещя Алекс.

Джули се обърна и го видя. Затича се възможно най-бързо. Мъжът се обърна и грабна консервата ананас.

- Следващия път - изсъска той.

Алекс пое Джули в обятията си и я измъкна обратно на „Бродуей“. Мъжът не ги последва, но те продължиха да тичат. Когато стигнаха до блока си, двамата кашляха толкова силно, че трябваше да поседнат за няколко минути.

След като си поеха дъх, Алекс стисна Джули за раменете и я разтърси.

- Никога повече не прави така! - извика той. - Никога не тръгвай нанякъде сама!

- Знам. Съжалявам - изхлипа тя. - Алекс, толкова се уплаших. Никога повече няма да го правя, кълна се. Никога.

Алекс я пусна. Пулсиращите пръсти на краката му бяха полузамръзнали. За да се отърси от мъчителната мисъл за предстоящото изкачване по дванайсетте етажа, той се съсредоточи върху ужаса, който едва не беше сполетял сестра му. Спасяването ѝ си струваше ананаса. Струваше си болката.

- Направи ми услуга - каза той. - Качи се горе и донеси другите ми обувки. Те са в килера в коридора. Ако Бри е будна, кажи ѝ... - Опита се да измисли защо би се нуждаел от друг чифт обувки. - Кажи ѝ, че съм си оцапал обувките в един мъртъв плъх.

- Не! - отвърна Джули. - Няма да се качвам по стълбите сама! Няма.

- По стълбите няма никого - каза Алекс. - Хайде, върви.

Тя поклати глава.

- Няма да тръгна сама.

Краката на Алекс трепереха. Той си каза, че трябва да се успокои. И без това би било грешка да прати Джули горе. Тя би казала всичко на Бри и това би довело до пристъп, и Джули щеше да се затича, за да го доведе, и пак щеше да му се наложи да изкачва дванайсетте етажа. Не искаше да си помисля какво би станало, ако пристъпът се окажеше тежък.

- Добре, аз ще отида - въздъхна той. - Ти чакай тук.

- Не. Ще се кача с теб. В случай че той се върне.

- Както искаш. Не ми пука. Само пази тишина. И не казвай на Бри за станалото.

Джули кимна.

- Няма да кажа на Бри - обеща тя. - Просто не ме оставяй сама, Алекс.