Последните оцелели: Изгубени завинаги

2 .

петък, 20 май

Вече се беше събудил, когато цифрите 12:00, 12:00 запримигваха на електронния часовник до леглото. Алекс погледна ръчния си часовник. Беше 6,45 сутринта.

Чу как хладилникът забръмча, но не долови никакви други звуци в апартамента. Навлече си халат и пристъпи на пръсти в хола, боейки се да не събуди Бри или Джули. Найлоновите торби с продукти изглеждаха смехотворно - смахната чудатост в смахнат ден.

Алекс включи телевизора и намали звука възможно най-бързо, за да не обезпокои сестрите си. Седна близо до екрана. Откри само два работещи канала, но и без това не искаше разнообразие, а информация. И по двата канала излъчваха новини, свързани с бедствената ситуация.

По единия канал разказваха за положението в Европа, но Алекс прецени, че това може да почака. Превключи на другия. Там първо говореха за обстановката в останалите части на Съединените щати. Нямаше данни за оцелели на Каролинските острови. Ужасни условия в Кейп Код.

След около петнайсет минути ужасяващи новини от всички райони на страната, говорителя насочи вниманието си към Ню Йорк. Алекс седеше пред екрана, напълно застинал, и напрягаше слух, за да чуе тихия звук. Ала все пак думите и снимките се изсипаха върху него като ураган. Зловещи човешки жертви. Долен Манхатън - напълно унищожен. Опустошения в Стейтън Айлънд и Лонг Айлънд. Прекъсвания на тока, грабежи, бунтове. Вечерен час между осем вечерта и шест сутринта. Шестметрови приливни вълни, отнасящи хора, дървета, дори сгради. Задължителна евакуация. Самолетни катастрофи. Безброй жертви в метрото заради наводнения в тунелите.

Алекс не се беше замислял, че е възможно да е имало хора в метрото при започването на наводненията.

Усети надигаща се паника и се насили да се успокои. Нямаше да е трудно да разбере дали мами е добре. Трябваше просто да се обади в болницата и да се увери, че тя е там. Знаеше, че не е редно да я притесняват по време на работа, освен ако не става дума за нещо спешно, но все пак нямаха вести от нея в продължение на двайсет и четири часа и това си беше достатъчно спешно.

Мами беше записала номера на болницата в един бележник, който държеше до телефона. Още щом го зърна, Алекс почувства облекчение. Вдигна слушалката, но нямаше сигнал.

В миг откачи. Нямаше сигнал, защото мами беше мъртва. В следващия момент осъзна колко глупава беше тази мисъл и се разтресе от беззвучен смях. Нямаше нищо чудно в това, че не бяха получили вести от мами. Дори беше невероятно, че въобще бяха успели да се свържат с папи и Карлос.

Алекс се върна при телевизора и включи канала с международните новини. Говорителят интервюираше важен на вид учен относно това, кога би могло да се очаква нормализиране на ситуацията.

- Възможно е нещата изобщо да не се върнат към нормалното си състояние - заяви ученият. - Не искам да всявам смут, но не виждам как хората биха могли да върнат луната в орбитата й.

- И все пак трябва да има начин, нали? - настоя говорителят. - Учените от НАСА най-вероятно работят денонощно в търсене на решение.

- Дори и да съставят подходящ план за действие, пак ще им отнеме месеци или дори години, за да успят да го осъществят - отговори ученият. - Станалото вчера бледнее пред това, което ни предстои.

- Но не смятате, че е редно да изпадаме в паника- каза водещият с онзи успокояващ тон, с който говореха по телевизията, когато ситуацията станеше най-страшна. - Несъмнено не трябва да се поддаваме на паниката точно сега.

Преди Алекс да успее да разбере каква алтернатива предлагаше ученият, токът изгасна отново.

Алекс изруга тихо. Без телефон, без ток, с две малки сестри, за който трябваше да се погрижи до завръщането на родителите си. Явно Бог не искаше да го улеснява излишно.

Всъщност не искаше улеснява когото и да било. Наводнения в метрото. Поражения из целия свят. Колко ли хора бяха загинали през последните два дни? Хиляди? Милиони? След колко време щеше да се върне Карлос в базата? След колко време щеше да се прибере папи от Пуерто Рико, кога от болницата щяха да дадат почивка на мами?

Нареди си да спре. Звучеше като леля Лорейн. Една dramatica в семейството стигаше. Без значение колко ужасна изглеждаше ситуацията, Алекс нямаше да се поддаде на страха. Не и докато беше отговорен за Джули и Бриана.

Отиде в стаята си и извади една тетрадка. Знанието беше враг на страха. Преди всеки дебат Алекс съставяше списък със силните и слабите страни на позицията си. Сега щеше да направи същото.

Начерта три колони и написа отгоре:

Под „КАКВО ЗНАМ“ написа:

Нямаше смисъл да записва какво беше чул за Европа или Масачузетс. Хората там можеха да си съставят свои списъци.

Захапа химикалката и се замисли. После написа: Храна в апартамента.

Разбира се, в момента приемаше допускането, че Джули е сложила нещо друго освен гъби и шоколади.

Но мами почиваше в сряда и най-вероятно беше ходила до супермаркета, за да напазарува. Алекс си отбеляза наум да провери шкафчетата в кухнята, но все пак се съмняваше да им липсва храна.

Огледа списъците. Под „КАКВО НЕ ЗНАМ“ написа:

Явно никой не знаеше. Но това не значеше, че нещата няма да се оправят. Може би Алекс просто беше случил на единствения песимистичен учен по телевизията.

Пък и, напомни си той, Ню Йорк винаги оцеляваше. Трябваше да оцелее. Съединените щати, светът, всичко щеше да рухне без него. Можеше да отнеме известно време и определено количество политиканстване, но в крайна сметка Ню Йорк винаги се възстановяваше след всяка беда. Момчето живееше в най-великия град на света, а това, което го правеше такъв, бяха хората. Алекс беше нюйоркчанин с пуерториканска кръв - роден и възпитан с твърдост.

Пуерто Рико. Бри се беше чула с папи. Вдигна химикалката, за да напише „Папи е добре в Пуерто Рико“ в графата „КАКВО ЗНАМ“, но в този момент осъзна, чс реално не знаеше дали е така.

Какво точно беше казала Бриана? Че е получила обаждане, че е имало силно пращене, че дочула как някой казва „Пуерто Рико“ и че тя го е сметнала за папи.

Семейството на папи беше от Милагро дел Map, малък град между Сан Хуан и Фахардо, на северното крайбрежие на Пуерто Рико. Алекс се беше натъжил, когато му казаха, че нана е починала, ала всъщност не я беше познавал особено добре. Но пък майката на мами беше починала, преди самият Алекс да се роди, и мами не поддържаше връзка с баща си, така че нана беше последната от бабите и дядовците на момчето. Но това не беше достатъчно основателна причина да отиде на погребението ѝ. Мами не можеше да вземе отпуск от новата си работа, а Карлос беше прекалено далеч. Затова папи беше отишъл в Пуерто Рико сам и се беше срещнал с двамата си братя и семействата им в малкото градче на крайбрежието.

Може би не папи се беше обадил. Може би е бил някой от братята му. Или пък някой е набрал грешен номер и е търсил Питър или Рики и на Бри ѝ се е счуло като Пуерто Рико.

Алек си заповяда да се успокои. Може да е бил папи, може и да не е бил. Нямаше значение. Нямаше причина да се опасява от най-лошото, но все пак можеше да се каже, че папи най-вероятно няма да се върне в неделя. Дори и да се случеше някакво чудо и всичко да се оправеше, пак щеше да има забавяния, точно като след обилни снеговалежи. Щом в Ню Йорк нямаше ток и телефонен сигнал, едва ли в Сан Хуан щеше да има.

В съзнанието му нахлу образът на шестметрова вълна. Дали Милагро дел Map беше защитен срещу нещо подобно? Би ли могъл някой да оцелее?

Алекс поклати глава. Беше опасно да мисли за това или за наводнените тунели, пълни с удавници. Докато не получеше друга информация, щеше да вярва, че папи е на сигурно място в Пуерто Рико, а мами е на сигурно място в Куинс. Просто нямаше да ги споменава в списъците си.

Алекс огледа трите колони. Не беше написал нищо под „КАКВО МИСЛЯ“. В действителност изобщо не искаше да мисли. Искаше да се събуди и да чуе как папи му се кара, мами го защитава, а Бри и Джули спорят коя от двете се мотае по-дълго в банята. Искаше луната да се върне на мястото си, а песимистичният учен да се скрие в някоя пещера. Искаше да го приемат с пълна стипендия в „Джорджтаун“ и да отиде на летен стаж при сенаторите на Съединените щати. Искаше да е първият президент на страната от пуерторикански произход.

А повече от всичко искаше родителите му да са здрави. Дори наум не можеше да си каже „живи и здрави“. Трябваше да са живи. Просто ги нямаше в момента, това беше всичко. Папи го нямаше, защото беше отишъл на погребението на нана, а мами я нямаше, защото я бяха повикали в болницата. Временно отсъстваха, подобно на Карлос. И двамата му родители се притесняваха за Алекс и момичетата. И двамата се опитваха да се приберат у дома.

Щом метрото не се движеше, мами трябваше да се прибере в Манхатън с автобус. С настоящите задръствания, това можеше да отнеме часове. Ала тя не би искала да завари вкъщи купчини найлонови торби с продукти. Алекс реши да помоли Бри и Джули да разпределят и приберат храната. Те знаеха по-добре от него кое къде стои в кухнята.

На папи щеше да му е по-трудно да се върне, но не и невъзможно. Самолетните полети, рано или късно, щяха да бъдат подновени. Папи можеше да вземе автобус от летището до „Порт Ауторити“ и да извърви пеш последните няколко мили до квартала.

Алекс погледна часовника си и видя, че ако се облече бързо, би могъл да хване литургията от 8,15 в църквата „Сейнт Маргарет“. Зачуди се дали да събуди Бри и Джули и да ги покани да дойдат с него, но прецени, че това само би създало голяма суматоха. И без това всички щяха да отидат в неделя, може би дори с мами, и щяха да се помолят за завръщането на папи. А тази сутрин Алекс щеше да отиде сам.

Остави бележка на сестрите си, въпреки че те едва ли щяха да се събудят, преди да се е върнал, премина пo авеню „Колумб“, пресече предпазливо „Бродуей“ и след две преки достигна черквата. Слънцето блестеше ярко, но дори и така луната се виждаше ясно, както се случваше понякога през деня. Само дето сега беше доста голяма. Прекалено голяма.

Алекс с облекчение забеляза, че черквата е отворена, и се изненада от броя на хората. Бяха повече, отколкото би предложил, и не всички бяха стари. В очите на мнозина се четеше страх, редица лица бяха облени със сълзи. Алекс се зарадва, че беше оставил сестрите си вкъщи.

Очакваше литургията да започне по традиционния начин, но вместо това отец Франко имаше специално съобщение. Алекс забеляза, че отчето четеше от лист хартия. Това успокои момчето. Докато хората изготвяха планове и списъци, по света имаше ред.

- Служители от архиепископията поддържат постоянна връзка с кметството - започна отец Франко. -Когато работещите в архиепископията научат нещо, ще информират енорийските свещеници, за да можем да го съобщим на хората от нашето паство. - Той вдигна поглед от листа и се усмихна. - Имате нова причина да посещавате литургиите в делнични дни.

Из залата се понесе нервен смях.

- Добре - продължи отец Франко, - уведомиха ни, че метрото още не е отворено, а автобусите се движат по ограничен маршрут, така че гражданите се умоляват да останат в близост до домовете си, освен ако работата им не е от централно значение за оцеляването на общността. Шофирането не е препоръчително, освен в спешни случаи. В града е въведен вечерен час от осем вечерта до шест сутринта. - Той отново вдигна глава. - Това са си направо драконови мерки, но както и сами разбирате, положението е трудно. Знам, че се чудите кога ще бъде възстановено електрозахранването. Надяват се да пуснат мрежата в целия Манхатън до понеделник.

- Без ток през целия уикенд? - провикна се мъжки глас от задните редове.

- Всички общински служители полагат неимоверни усилия в изключително трудни условия - отговори отец Франко. - Из цялата страна има прекъсвания.

- Ами телефоните? - попита една жена.

Отец Франко погледна към листа си.

- Не е уточнено кога ще бъде възстановен телефонният сигнал. Повтарям, тези проблеми засягат цялата страна. Повечето комуникационни сателити са разбити. Да продължим нататък. Летищата ще останат затворени до следващо нареждане. Не е взето решение кога ще бъдат отворени обществените и енорийските училища. - Отново погледна към събраното множество. - Ще окачваме всяка информация, която получим от архиепископията, на таблото за съобщения, така че не забравяйте да го проверявате ежедневно. Всички черкви работят с намален персонал. Убеден съм, че разбирате защо. Но архиепископията постанови, че всички черкви ще бъдат отворени от шест сутринта до осем вечерта. Възможно е в някой момент да няма свободен свещеник, но Иисус Христос, нашият спасител, винаги ще чуе молитвите ви.

Алекс се беше надявал, че познатата обичайност на църковната служба ще го успокои, ала сега главата му се завъртя заради всичко казано от отец Франко. Не че беше особено изненадан. Знаеше за телефоните, за електрозахранването, за метрото. Но не беше знаел, че това е известно и на всички други. По някакъв начин беше имал усещането, че проблемите засягат само Западна Осемдесет и осма улица. Ала не само папи беше закотвен в Милагро дел Map - животът на безброй хора из целия свят беше засегнат от отменянето на полетите. Мами също не беше единственият човек, принуден да остане на работа, без начин да се свърже с близките си.

Алекс се помоли на Бог да му даде мъдрост, за да прозре какво се изисква от него, и сила, за да успее да го осъществи. Помоли се за душите на загиналите и за завръщането на изчезналите. Благодари на Бог за Църквата, без която би бил изгубен.

Когато се прибра, сестрите му бяха будни и се шляеха напред-назад из апартамента.

- Върна се! - извика Бри, сякаш Алекс беше отсъствал седмици, а не часове. - Къде беше?

- В „Сейнт Маргарет“, оставих ти бележка. Не я ли видя?

- Видях я - призна Бри. - Тревожехме се, че може да не се върнеш веднага.

- Ами върнах се. И съм гладен. Вие закусихте ли?

- Не - каза Бри. - Нямахме апетит, понеже не знаехме дали си добре.

- Добре съм. - Алекс се опита да скрие раздразнението в тона си. - Защо не ни направиш закуска, Бри? Ще бъдем в по-радостно настроение, след като закусим.

- Нима имаме поводи за радост? - попита Джули. -Не знаем къде са мами и папи, нито какво се случва, нито кога нещата ще се оправят.

- Е, можеш да се радваш, че не си на училище и не те скъсват на теста по английски - предложи Алекс. -Радвай се, че имаме храна вкъщи и че сме заедно. Радвай се, че слънцето грее и че си имала възможността да се наспиш. Има много неща, на които можеш да се радваш, стига да искаш.

- Искаш ли да помиришеш млякото? - обади се Бри от кухнята. - Струва ми се, че е наред.

Алекс отиде при нея и го подуши.

- Наред е. Нека си хапнем мюсли с мляко, докато все още можем.

- Какво искаш да кажеш? - попита Джули. - Кога няма да можем да закусваме мюсли с мляко?

- Отец Франко каза, че не знаят кога ще възстановят електрозахранването. Това е всичко. Може би в понеделник. Няма смисъл да купуваме мляко преди това.

Бри напълни три купички с мюсли от пшеница и наля малко мляко в своята. Опита вкуса, усмихна се и кимна доволно. После наряза един банан и разпредели парченцата.

- Какво друго каза отец Франко? - поинтересува се Джули.

- Каза, че летищата са затворени, а телефонната връзка е прекъсната за известно време - предаде Алекс. - Ето защо не можем да се свържем с мами. Опитах да звънна в болницата тази сутрин, но телефонът не даваше сигнал. Цяло щастие е, че папи и Карлос успяха да се свържат с нас вчера. Освен това не знаят кога ще отворят отново училищата.

- Това би трябвало да те радва - подхвърли Бри към Джули.

- Училището ми липсва - въздъхна Джули. - Скучно ми е. В училище поне правя нещо и се виждам с приятелите си.

-И тук има какво да правиш - каза Алекс. - Това важи и за двете. Защо след закуска не разпределите храната, която взехме от чичо Джими?

- Може да не се побере в шкафовете - отвърна Бри.

- Опитайте се да я сместите - настоя Алекс. - Знаете отношението на мами и папи към безпорядъка. Което ми напомня, Джули, ти сети ли се да вземеш батерии?

Тя поклати глава и попита на свой ред:

- Ами ти?

- Ако бях взел, нямаше да те питам - призна Алекс.

- Не ни трябват батерии - вметна Бри. - Фенерчетата работят.

- Трябваха ми за радиото - поясни Алекс. - Но явно ще се наложи да почакам.

- А ти какво ще правиш? - поинтересува се Джули.

- Трябва да проверя някои неща - отговори Алекс. -Вие си вършете работата, аз ще си върша моята.

- Да, господарю - измрънка Джули.

Алекс излезе от стаята и отиде в спалнята на родителите си. Ако мами се прибереше и го завереше да тършува из вещите й, щеше да го убие. Но Алекс прецени, че е уместно да провери дали в жилището има пари в брой. Той все още разполагаше с бакшишите си от сряда, които бяха повече от обикновено, благодарение на мъжа от 12 Б, но пак не представляваха особено голяма сума.

Първо провери чекмеджетата на скрина, за да види дали измежду дрехите не е скрит плик с пари. После отвори нощните шкафчета на родителите си. И там нямаше нищо. Докосна с пръсти молитвената броеница на мами и му се прииска тя да беше взела наниза със себе си.

След това отиде при гардероба и прерови джобовете на всички панталони на баща си. Усилията му бяха възнаградени с няколко монети и банкноти по два долара.

Върху нощното шкафче на баща си Алекс откри ключ за кабинета му. Едва ли щеше да има пари там, но все пак момчето искаше да се увери лично. Папи беше забранил на децата да влизат в кабинета в негово отсъствие, а дори когато беше там, единствено Карлос имаше привилегията да му прави компания.

Когато мина през хола, завари Бри и Джули погълнати в работа.

- Къде отиваш? - попита го Бри.

- В кабинета на папи.

- Папи няма да е доволен - заяви Джули.

- Ще разбере - въздъхна Бри. - Особено като види колко консерви с гъби си му донесла, Джули.

Алекс си представи как папи се храни цял месец единствено с гъби и се усмихна. Излезе от апартамента и измина няколкото крачки до кабинета на папи. Помещението беше най-обикновен килер за провизии, но папи го беше оборудвал с бюро и може би беше оставил някакви пари там.

В ъгъла имаше малък хладилник и момчето го отвори от любопитство. Имаше три кутии бира и неотворен стек. Алекс вече знаеше къде да потърси пиене, ако Джули му опънеше нервите.

В чекмеджето на бюрото Алекс откри указател за всички апартаменти, тесте карти и два плика. И двата бяха запечатани, но Алекс напипа ключове. На единия пишеше 11 Е, на другия - 14 Ж. В плика на 11 Е, изглежда, имаше и пари. Любопитството и отчаянието надделяха над страха и Алекс отвори плика. Откри две двайсетачки и мостра на цвят за боя. Явно папи се беше съгласил да пребоядиса 11 Е и парите бяха за закупуване на боята. Ала щом папи нямаше да успее да се върне в близките дни, най-вероятно същото важеше и за хората от 11 Е и 14 Ж.

Алекс прибра пликовете в джобовете на панталона си. Подвоуми се какво да прави с бирата, но прецени, че е по-добре да я отнесе в апартамента. Пък и папи щеше да поиска бира в мига, в който се прибереше, без значение кога точно щеше да стане това.

С бакшиша от сряда, няколкото банкноти от панталоните на папи и четиресетте долара на 11 Е, общата сума възлизаше на малко повече от петдесет долара. Трябваше да са му достатъчни, докато се върнеше мами.

Алекс влезе в апартамента, повлякъл бирите със себе си.

- Папи наистина ще те убие - каза Джули.

- Само ще му ги пазя - отвърна Алекс. - Преброй ги. Девет кутии.

- Според теб кога ще се върне папи? - попита Бриана.

- Сигурно в края на следващата седмица - предположи Алекс. - Трябва първо да отворят летището, което може да отнеме известно време.

- Мислиш ли, че мами ще се прибере тази вечер? -продължи с въпросите Бри.

- Мами може да не успее да се измъкне от Куинс -отговори Алекс. - Отец Франко каза, че метрото е затворено.

- Забавно е как тя не може да се измъкне от Куинс, а папи не може да се измъкне от Пуерто Рико - отбеляза Бри. - Сякаш и двамата са много далеч.

- Какво му е забавното? - озъби се Джули. - Знаем ли въобще, че са добре?

- Пресветата Дева бди над тях - каза Бри. - Нали, Алекс?

- Разбира се - отговори той и се помоли обятията на Богородица да са достатъчно широки, за да обгърнат милионите хора, мъртви и изчезнали, стенещи за милост.

събота, 21 май

Алекс знаеше, че сестрите му ще пожелаят да отидат на литургия в неделя, но не беше напълно убеден, че е редно да чуят думите на отец Франко. Паниката в самия Алекс ставаше все по-страшна и неконтролируема с всяка изминала минута. Непрекъснато си повтаряше, че обаждането действително е било от папи, че Бри не е сбъркала, че е въпрос на време той да се върне. Но не можеше да прогони от съзнанието си образа на малкото градче, отнесено от шестметрови приливни вълни, и предсмъртните писъци на папи.

Ами мами? Колкото повече време минаваше без вести от нея, толкова по-силно ставаше опасението, че никога вече няма да я видят. Дали и тя се беше удавила в метрото като хилядите други хора?

Алекс си напомни, че бяха изминали едва три дни. А три дни не бяха нищо, когато светът беше в хаос и комуникацията беше невъзможна.

Имаха много храна. Имаха дом. Имаха черква. Имаха се един друг. Имаха чичо Джими и леля Лорейн. А в случай на нужда имаха и Карлос. Бяха по-добре от милиони хора. Пък и не е, като да бяха загубили завинаги папи и мами. Просто не знаеха как са.

Всичко щеше да се оправи. Трябваше.

Но все пак, преди да заведе сестрите си на литургия, Алекс искаше да разбере възможно най-много за ситуацията, поне в квартала. Затова реши да се поразходи.

- Къде отиваш? - попита Бри с онази особена нотка страх, която вече ставаше постоянна в гласа й.

- На разходка - каза той.

- Може ли да дойдем с теб? - запита Джули.

- Не - отговори той.

- Защо не? - настоя Джули. - Скучно ми е. Тук няма какво да правя. Защо да не излезем на разходка с теб?

„Защото се опитвам да ви предпазя“, искаше да изкрещи Алекс, ала знаеше, че така само ще уплаши Бри.

- Утре ще ходим на черква - заяви той. - Някоя от вас писала ли си е домашните от сряда насам?

Те поклатиха глава.

- Искам всичките ви домашни да са написани, когато се прибера - заяви Алекс с интонацията на мами. - И чуйте какво ще ви кажа. Ако намеря нещо отворено - магазин или кафене, веднага ще дойда да ви взема и ще отидем заедно. Разбрахме ли се?

-Нали няма да се бавиш много? - попита Бри.

-Няма. Обещавам. А сега се захващайте с домашните.

- Хайде, Джули - примири се Бри. - Ще ти помогна с математиката.

-Нямам нужда от помощ- изръмжа Джули, но последва кака си в тяхната стая.

Алекс въздъхна облекчено. Не се сърдеше на сестрите си, задето имат желание да поизлязат. Но той трябваше да ги предпази.

Знаеше, че трябва да провери таблото за съобщения в „Сейнт Маргарет“, ако не за друго, поне за да разбере кога ще отворят училищата. Но вместо да тръгне на изток към черквата, той се отправи на запад.

Докато вървеше по Ривърсайд Драйв, Алекс си повтаряше, че крайбрежието на река Хъдсън ще бъде наред, ала все пак почувства облекчение, когато достигна до брега. Реката беше бурна, но това може би се дължеше на валежите в четвъртък. Ню Джърси беше от другата страна - точно на мястото си. Ако реките имаха приливи - Алекс трябваше да признае, че не е наясно дали това е така - явно вълните им не бяха особено страшни.

Алекс се обърна и се насочи към „Сейнт Маргарет“. Почти нямаше движение по улиците, пешеходците бяха малко, но от близките блокове долиташе голяма гюрултия. Алекс се усмихна. Обикновено в горещите дни жителите на града се разхлаждаха с климатици, но тъй като нямаше ток, хората бяха разтворили широко прозорците си. Алекс дочуваше кавги, смях, глъч, дори любовни стонове. Всички тези звуци му бяха познати от квартала на чичо Джими, но сега звучаха на английски, вместо на испански.

Но въпреки оживлението на Осемдесет и осма, „Бродуей“ сякаш беше застинал. Нищо не беше отворено - нито супермаркетът, нито кафенето, нито магазинът за деликатеси, нито химическото чистене, нито киното, нито будката за китайска храна, нито корейският магазин. Алекс видя двама полицаи, но почти никой друг. Изглежда, дори линейките и пожарните коли вече не фучаха из града.

Поне в „Сейнт Маргарет“ имаше хора. Таблото за съобщения беше обградено и на Алекс му трябваха няколко минути, за да го достигне.

Имаше толкова много листове, че дори стените около таблото бяха приведени в употреба. Първото, което Алекс забеляза, беше списък на загиналите. Имената не бяха много - два листа с по три колони, отпечатани със сбит шрифт в азбучен ред.

Алекс се насили да погледне към буква М. Нямаше никого с фамилия Моралес. Коленете му омекнаха от облекчение. Щом мами не беше в списъка, нямаше основания да я смята за мъртва. Това беше нещо, което можеше да каже на сестрите си.

- Няма много имена - подхвърли един мъж зад рамото му.

- Не могат да разпознаят повечето тела - отговори друг. - Морето също отнесе доста. Пък и вадят още трупове от тунелите на метрото. Търсиш ли някой конкретен човек?

- Не - каза първият мъж. - Е, няколко души, но никой от семейството. Ами ти?

Вторият мъж поклати глава.

- Притесняваме се за един приятел, но само толкова. Късметлии сме.

Алекс извърна поглед от списъка със загиналите и съзря няколко листа с имена и телефонни номера, изписани на ръка.

Опитвайки се да не трепери, Алекс изписа имената на родителите си, като добави „Пуерто Рико“ до това на баща си и „Седми влак“ до това на майка си. После написа номера на домашния телефон, като се надяваше лично той, а не Бри или Джули да вдигне слушалката, в случай че някой се обадеше с лоши новини.

Първият мъж надникна над рамото на Алекс и прочете написаното.

-Това да не са родителите ти? - попита той.

Алекс само кимна, защото не беше убеден, че ще намери силата да проговори.

- Добре ли си? - продължа мъжът. - Има ли кой да се грижи за теб?

Алекс кимна отново.

- Пуерто Рико - прочете вторият мъж. - По крайбрежието или във вътрешността?

- Крайбрежието - изплю Алекс.

Вторият мъж поклати глава.

- Сан Хуан е бил ударен силно - каза той. - Цялото крайбрежие. Ще споменавам теб и семейството ти в молитвите си.

- Аз също - допълни първият мъж и нежно постави ръка на рамото на Алекс. - Ако някога се нуждаеш от помощ, в „Сейнт Маргарет“ винаги ще има към кого да се обърнеш. Тук всички сме семейство, не го забравяй.

- Няма - отвърна Алекс. - Благодаря ви.

Двамата мъже се отдръпнаха назад и на местата им незабавно изникнаха други лица. Алекс огледа останалите съобщения на таблото. Понеделник беше обявен за национален ден на траур. Училищата щяха да отворят във вторник. Вечерният час още не беше отменен. Всеки ден от шест следобед щеше да бъде отслужвана литургия за починалите.

Алекс се отдалечи от черквата, без да знае накъде отива, и след малко се озова на авеню „Амстердам“. Случайните коли, които се забелязваха на улицата, свистяха към центъра. Алекс извървя двете пресечки до малката пицария на Джоуи. Вратата беше заключена, но момчето надникна през прозореца и забеляза собственика зад тезгяха. Алекс почука по прозореца и помаха с ръка, когато Джоуи вдигна глава.

Джоу пристъпи до вратата и я отключи.

- Радвам се да те видя - каза той. - Исках да ти звънна, но телефоните не бачкат.

- Знам - кимна Алекс. - Ще отваряш ли?

Джоуи поклати глава.

- Фурните работят, но хладилниците са извън строя. Целият кашкавал се развали. Няма пица без кашкавал.

- Трябва да пуснат тока в понеделник - отбеляза Алекс.

- Така разправят. - Джоуи изглеждаше скептичен. - Но ако прекъсва? А ако телефоните не работят добре? Хората поръчват пица по телефона. Не, тотално съм прецакан. Големите вериги ще се справят някак. Ще платят на правилните хора и ще получат всичко необходимо. Но ние, малките собственици, сме загубени.

- Значи, оставам без работа - предположи Алекс.

- И ти, и аз - отговори Джоуи. - Жена ми вече ми опява да заминем. Казва, че това е само началото.

- Така ли мислиш? - попита Алекс. - Вярвам, че учените търсят решение. И правителството също. Ако пуснат тока, нещата тук ще се пооправят.

Джоу поклати недоверчиво глава.

- Не съм готов да се откажа, но жена ми има право. Приливите не са нещо еднократно, като онези цунамита - веднъж и край. Има приливи всеки ден, по два пъти на ден. При пълнолуние ще е лудница.

- Но хората просто ще се отдръпнат от бреговата ивица - настоя Алекс, като се опитваше да звучи спокойно и разумно и да не мисли за баща си. - Голяма част от града е разположена във вътрешността. Тук няма да ни ударят вълни.

- Точно това казах на жена ми. Но тя разправя, че водата ще подкопае основите и целият град ще се срути. Пpocто не се знае колко време ни остава. Седмици, месеци,векове.

Алекс се усмихна.

-Залагам на векове. Емпайър Стейт Билдинг няма да се срути скоро.

-Кажи го на жена ми - изпръхтя Джоуи. - Междувременно не знам как да спася бизнеса, нито какво друго бих могъл да направя. Освен примерно да стана гробар. Но щом си дошъл, нека поне си уредя сметките с теб. От кога не съм ти плащал?

- От миналия петък. Работих цял ден в неделя, три часа в понеделник и вторник и четири часа в сряда.

- Точно тъй - припомни си Джоуи. - Беше тук, когато спря кабелната. Така и не разбрах дали янките са спечелили. Добре, значи, ти дължа надница за осемнайсет часа. Нали си си взел всички бакшиши?

Алекс кимна.

- Ето, вземи това - каза Джоуи и му подаде пачка банкноти. - Само толкова имам в портфейла.

Алекс погледна парите.

- Прекалено много са - отвърна той и протегна банкнота от десет долара обратно към Джоуи.

Мъжът поклати глава.

- Задръж ги. У дома имам пари.

- Благодаря ти - отговори Алекс. - Когато отново работиш, ще поработя няколко часа безплатно.

- Дадено - одобри Джоуи. - Алекс, пази се, моля те. Ти си добро момче, най-съвестният ми служител. Ти и хлапетата като теб сте бъдещето. Особено сега. И се моли за нас. За всички ни.

Алекс кимна.

- Ще го направя. Ще се видим скоро, Джоуи.

- Да се надяваме. И дано скоро настъпят по-светли дни.

- Дано - промълви Алекс. Ала според него светлите дни вече закъсняваха.

неделя, 22 май

По време на литургията отец Франко не направи специално изявление, за голямо облекчение на Алекс. След службата Бри и Джули намериха приятелите си и се заприказваха с тях. Няколко минути по-късно Бри дотича при Алекс.

- Майката на Карла ни покани на обяд - обяви тя. -Каза, че и ти можеш да дойдеш.

Алекс отправи поглед към Джули. Тя и приятелките й се хихикаха, сякаш нищо не беше станало.

- Нямам желание - отвърна той. - Но ѝ благодари от мое име.

- Сигурен ли си? - попита Бри.

Алекс се усмихна.

-Напълно! Но мерси. Приятно прекарване.

Радваше се, че сестрите му имат приятели, с които да разговарят. Така неучебният понеделник нямаше да им се стори толкова тежък. Пък и беше доволен да прекара малко време насаме със себе си.

Използва свободното си време, за да се поразходи из града, без да търси нещо конкретно. Този път по улиците имаше повече хора, но всички изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

Точно когато беше решил, че всичко ще остане затворено за вечни времена, пред него изникна отворен магазин за ръчни инструменти. Стресна се от баналната гледка - спретнато подредени кутии за бои, отвертки и ролки тиксо.

Погледът му беше привлечен от две фенерчета. Не беше зле да се запаси с резервни, в случай че не пуснеха тока скоро.

- Трийсет долара - обади се мъжът зад тезгяха.

- Трийсет долара? - възкликна изненадан Алекс. -За фенерче?

- Останали са ми само две - обясни мъжът. - Търсене и предлагане. Последното ще струва четиресет.

Алекс се отдръпна от фенерчетата. Щеше да оцелее и без тях. Но докато вървеше към вратата, изведнъж се обърна назад.

- Батерии - промълви той. - Имате ли останали батерии?

- Соленко ще ти излязат - отговори мъжът.

Алекс извади портфейла си. Носеше петдесет и два долара.

- Ще ми трябват размер С и D.

Човекът погледна зад тезгяха.

- Имам опаковка с четири броя размер С за двайсет долара - каза той. - Ще ти дам две от D за десет.

Имаха храна, припомни си Алекс, доста консервирани продукти, а от вторник училището щеше да отвори и нямаше да се притесняват за обяда. Но нямаше как да знаят кога ще бъде възстановено електроснабдяването.

- Ще ги вземе - реши той и подаде на продавача трийсет долара.

Мъжът прибра батериите в книжен плик.

- Няма да съжаляваш - увери го той. - На следващия ще му искам двойно.

„Убеден съм - помисли си Алекс. - Но проблемът няма да бъде мой.“

Когато отключи вратата на жилището, откри колко беше тихо вътре. С шест души в петстаен апартамент винаги имаше някой вкъщи. Дори когато всички спяха, уличният шум непрекъснато нахлуваше в дома им - фучащи коли, свирещи клаксони, смеещи се минувачи. Машините в подземното перално помещение тътнеха дълго след полунощ, а през зимата котелът, от който се отопляваше цялата сграда, заглушаваше всички останали звуци.

Но сега дори Осемдесет и осма улица беше тиха. „Тиха като гроб“, изрече наум Алекс.

Седна на дивана и си помисли, че сега може да си позволи да поплаче, тъй като сестрите му нямаше как да го видят. Знаеше, че сълзите не са нещо срамно. Папи се беше разхълцал, когато Карлос замина за лагера. И беше заплакал онзи ден, точно след като научи за смъртта на нана. Но Алекс не отрони и сълза. Може би не искаше да нарушава тишината с хлиповете си.

Забеляза транзистора, постави батериите, завъртя шайбата и попадна на нюйоркска станция. Алекс й се зарадва, макар всички новини да бяха ужасни.

- Открита е гореща телефонна линия за помощ в издирването на изчезнали роднини на жителите на Ню Йорк - обяви женски глас по радиото. - Ако член на вашето семейство е в неизвестност от сряда вечерта, обадете се на 212-555-2489.

Телефонен номер. Това означаваше ли, че телефоните вече работят? Алекс изключи радиото и вдигна слушалката. Прозвуча познатият сигнал.

Ръката му се разтресе почти неконтролируемо, докато набираше номера на болницата. Беше ли възможно да открие майка си жива и здрава само след няколко мига? Представи си как грейват лицата на Бри и Джули, докато им съобщава добрата новина.

- Свързахте се с болница „Сейнт Джон“. За информация за пациенти, натиснете 1...

Алекс изчака и натисна бутона за свързване със служител, защото прецени, че все някой в болницата ще му помогне да открие мами. Музиката, която зазвуча, беше като насън. Алекс изслуша една песен, после втора, трета, четвърта - сладникави балади, от онези, които допадаха на Бри. На седмата песен Алекс се зачуди още колко ще трябва за изслуша. На дванайсетата вече си представяше как мами се прибира вкъщи, докато той още чака на телефона.

Петнайсетата песен беше прекъсната от женски глас:

- Болница „Сейнт Джон“.

Сърцето на Алекс запрепуска.

- Здравейте - започна той, опитвайки се да запази гласа си спокоен. - Майка ми, казва се Изабела Моралес, работи като операционна сестра във вашата болница. Дали бих могъл да говоря с нея?

-Изключено - заяви жената. - Всичките ни линии са отворени единствено за спешни случаи. Не позволяваме лични разговори.

- Добре - отвърна Алекс, ужасен, че жената може просто да му затвори. - Не е нужно наистина да говоря с нея. Просто искам да знам, че е добре. Повикаха я в сряда вечерта. Можете ли да разберете дали е там, дали е на работа?

- Съжалявам - каза жената. - Няма как да знам кой от персонала е на смяна в момента.

- Но все някой в болницата трябва да знае - упорстваше Алекс. - Би трябвало да е взела метрото в девет и трийсет в сряда вечерта. Оттогава е в неизвестност.

- Разбирам - отговори жената. - Но тук е същински хаос още от сряда. Всички работят денонощно. И аз не съм се прибирала вкъщи от сряда. Не мога да оставя задълженията си, за да тръгна да търся майка ти.

- Не можете ли да ме свържете с някой друг? - попита Алекс, като се стараеше да прикрие отчаянието в гласа си. - Някой от хирургичното отделение?

- Не приемат телефонни обаждания. И не мога повече да държа линията заета заради теб.

- Само още един въпрос, моля ви! От колко време работят телефоните ви? Служителите имат ли право на изходящи разговори?

- Телефонната връзка беше възстановена вчера следобед - обясни жената. После помълча за момент. - Ще се моля за теб и за майка ти - допълни тя. -Името й е Изабела Моралес, така ли?

- Да, точно така.

- Остави ми телефонния си номер. Ако открия някой, който знае нещо за нея, ще ти се обадя.

- Благодаря ви! - каза Алекс. - Много ви благодаря!

Той продиктува телефонния си номер и чак когато чу, че жената затваря телефона, си позволи да остави слушалката.

Бяха имали телефонен сигнал от вчера. Все някога през последните двайсет и четири часа мами би трябвало е да е имала шанса да се обади вкъщи. Алекс отново вдигна слушалката и набра гласовата поща. Нямаше нови съобщения. Само за да е сигурен, натисна 1, но нямаше и записани стари съобщения.

Мами би се обадила. Някак би намерила време да го направи.

Може би се беше обадила на чичо Джими. Алекс набра номера и чу гласа на леля Лорейн.

- Здрасти - каза момчето. - Алекс е. Как сте?

- Как мислиш, че сме? - попита в отговор леля Лорейн. - Светът свършва. Моите дечица никога няма да имат свои дечица. Бог ни е обърнал гръб, а ти питаш как сме!

Алекс почака, за да е сигурен, че е приключила.

- Тази сутрин бях на църква с Бри и Джули, така че ако някой е звънял по телефона, не е успял да ни намери. Не сме се чували с мами от сряда. Звъняла ли е у вас?

- Аз отидох на църква, но Джими отказа - обясни леля Лорейн. - Изчакай, ще го попитам. Джими! Изабела да е звъняла тази сутрин? Алекс се обажда. Изабела е изчезнала.

- Не съм казал, че е изчезнала - поправи я Алекс, но нямаше значение.

Джими взе телефона.

- Алекс - каза чичо му. - Изабела е изчезнала?

- Не знам дали е изчезнала - уточни Алекс. - Тръгна към болницата в сряда и оттогава не сме се чували. Току-що се обадих в болницата, но и те не знаят кой е при тях, така че е възможно да е на работа от сряда и просто да не е имала време да ни звънне.

- Не ни е звъняла. А баща ти върна ли се?

- Не. Но се е обадил, докато бяхме в магазинчето. Бри е говорила с него.

- Какво ѝ е казал? - попита Джими.

„Не е казал нищо“, помисли са Алекс. А може би въобще не е бил папи. Но Джими си имаше достатъчно ядове, а Алекс беше мъжът в семейството.

- Връзката не е била особено добра. Бри не е разбрала много.

- Но щом е звъннал, значи, е добре - обобщи Джими. - Ами Карлос?

Поне на този въпрос Алекс можеше да отговори честно.

- Говорих с него в четвъртък. Поделението му тъкмо потегляше нанякъде, но той е добре.

- Чудесно, това е чудесно - отвърна Джими. - Луис и Карлос са добре - изкрещя той към Лорейн. - Но не знаят нищо за Изабела.

- Сигурно ще научим нещо преди вас - каза Алекс. -Просто исках да проверя дали не сте говорили с нея.

- Не сме. Алекс, наред ли са нещата при вас? Грижиш ли се за сестрите си? Искаш ли да ги изпратиш при нас, докато се върнат Луис и Изабела?

Алекс прецени, че идеята не е добра. Джули и Лорейн не се разбираха особено, а Бри щеше да е по-доволна вкъщи.

- Не, всичко е наред. Но мерси.

- Добре - въздъхна Джими. - Пазете се. Ще се молим за всички вас. А когато разберете нещо за Изабела, звъннете ни.

- Задължително - отвърна Алекс и затвори.

Отиде обратно при дивана и се зачуди дали да не направи нов списък - ясно и стегнато подреждане на доказателствата, които подкрепят или отхвърлят възможността майка му да е жива.

Погледна часовника си. Наближаваше два следобед, а Алекс нямаше как да знае кога щяха да си дойдат сестрите му. Ако искаше да осъществи други разговори, не можеше да си позволи излишно разтакаване.

- Свързахте се с горещата линия за роднини на изчезнали граждани на Ню Йорк. Ако изчезналият член на семейството ви е мъж, натиснете 1. Ако е жена, натиснете 2. За деца под дванайсет години, натиснете 3.

Алекс почти натисна 1 за баща си, но осъзна, че служителите в Ню Йорк Сити не биха могли да знаят какво е положението в Милагро дел Map. Натисна 2.

- Следващата информация е само за роднини на жители на Ню Йорк от женски пол, които са изчезнали в сряда вечерта, осемнайсети май - произнесе женски глас. - Ако сте роднина на изчезнала жена от Ню Йорк, натиснете 1.

Алекс натисна 1.

- Ако вашата роднина е от Бруклин или Стейтън Айлънд, натиснете 1. Ако е от Манхатън, Бронкс или Куинс, натиснете 2.

Алекс натисна 2.

- Телата на неидентифицираните жени се пазят в „Янки Стейдиъм“ - продължи гласът. - Ако искате да отидете в „Янки Стейдиъм“ и да потърсите изчезналата си роднина, натиснете 1.

Алекс натисна 1.

- Следващият оглед на телата ще се осъществи на двадесет и шести май, четвъртък, в единайсет и трийсет часа - обяви гласът, като променяше тона си при съобщаването на всяка цифра. - Ако искате да отиде на следващия оглед, натиснете 1.

Почти без да мисли, Алекс натисна 1.

- Автобусът за вашия оглед ще тръгне от „Порт Ауторити“ в единайсет и трийсет часа в четвъртък, двайсет и шести май. Моля бъдете на „Порт Ауторити“ един час по-рано. Само по един представител на семейство ще бъде допускан в автобуса. Само лицата, явили се на посоченото място, ще бъдат допуснати на огледа в „Янки Стейдиъм“. Ако искате да запазите място за автобуса от единайсет и трийсет часа на двайсет и шести май, моля, съобщете името си буква по буква.

Алекс изпълни инструкцията.

Системата пусна повторно записа на името му и го помоли да натисне 1, за да потвърди информацията. Алекс натисна 1.

-Благодаря ви - изрече гласът. - Запазихте място за автобуса на двайсет и шести май, който тръгва от „Порт Ауторити“ в единайсет и трийсет часа. Ако искате да резервите място за друг автобус, за да откриете изчезнал мъж, жена или дете от Бруклин или Стейтън Айлънд, моля, натиснете 1. В противен случай затворете.

Алекс затвори. Запита се какво беше направил. Защо се беше съгласил да отиде точно на „Янки Стейдиъм“ и да търси там майка си, която най-вероятно се намираше в Куинс, затрупана от работа? Тя несъмнено щеше да се върне до четвъртък. Защо въобще си беше помислил, че тя може да е неразпознато мъртво тяло, лежащо във временна морга?

Нямаше значение. Ако мами се върнеше, Алекс просто нямаше да се качи на автобуса. Но ако не получеха вести от нея до четвъртък, момчето трябваше да я потърси.

В този миг осъзна, че е същинска лудост да не опита да позвъни на папи, без значение цената на разговора. Откри тефтерчето на мами и набра номера на нана.

- Съжаляваме. Обажданията до Пуерто Рико временно не може да бъдат осъществени.

Това не означаваше нищо. Връзката с Пуерто Рико все някога щеше да бъде възстановена и тогава Алекс щеше да говори с папи.

Просто беше нужно известно време. Време и чудо.

понеделник, 23 май

Токът дойде около единайсет часа предобед. Бри и Джули незабавно се скараха за дистанционното, ала след минута разбраха, че заради обявения национален траур всички телевизии излъчват панихиди с проповеди, хорове и политици.

- Пуснете си някое DVD - посъветва ги Алекс. -Аз отивам да се поразходя.

Излезе, докато сестрите му спореха кое DVD да гледат. Надяваше се да изберат нещо забавно.

Закрачи към „Сейнт Маргарет“, защото не знаеше къде другаде би могъл да отиде. Почти всичко беше затворено, но Алекс предполагаше, че градът ще се оживи отново утре, когато денят на траур ще е приключил.

Църквата гъмжеше от хора, но Алекс научи, че отец Франко е в кабинета си. Пред вратата вече чакаха петима души. Алекс смяташе, че е редно да има официален списък и да се знае кой след кого е, но реши да се довери на почтеността на хората, които помнеха в какъв ред са дошли. Две жени подсмърчаха, а един мъж се взираше в обувките си, сякаш очакваше да се развържат сами.

Час по-късно бяха дошли още шестима души и вече беше ред на Алекс да влезе при отец Франко. Момчето го завари зад затрупано с документи бюро, небръснат и без сако.

- Благодаря, че ми отделяте време, отче - каза Алекс. - Знам колко сте зает.

- Моля, седни - покани го отец Франко. - Ти си един от синовете на Изабела Моралес, нали?

- Да, отче. Казвам се Алекс Моралес.

- Добре ли е майка ти? - попита отец Франко. - Не съм я виждал последните няколко дни.

- Не знам - отговори Алекс. - Отиде на работа в сряда и не сме я чували оттогава.

Отец Франко потръпна.

-Хората ми споделят подобни истории цяла седмица. Мога ли с нещо да помогна на семейството ти?

-Надявам се - каза Алекс. - Не знаех към кого да се обърна. Става дума за баща ми. Беше в Пуерто Рико за погребението на баба и от известно време не можем да се свържем с него. Чудех се дали не знаете нещо за Пуерто Рико и ситуацията там.

- Къде точно в Пуерто Рико е той? - попита отец Франко.

- В Милагро дел Map. По средата между Сан Хуан и Фахардо, на северното крайбрежие.

Отец Франко кимна.

- Ще опитам да се свържа с нашата епархия. Може да знаят нещо за тази в Сан Хуан. - Набра номера и се усмихна, когато някой отговори на второто позвъняване. - Да, здравейте. Обажда се отец Микаел Франко от „Сейнт Маргарет“. Събирам информация за града Милагро дел Map в Пуерто Рико. На северното крайбрежие е, източно от Сан Хуан. - Погледна към Алекс. - Нали е на изток?

- Да, отче - отговори Алекс. Юмруците му бяха стиснати толкова силно, че ноктите се врязваха в дланта му.

- Да, да, разбирам. Да, ще изчакам. - Постави длан върху телефона и се усмихна извинително на Алекс. -Човекът, с когото разговарям, не знае нищо за Пуерто Рико, но е убеден, че някой около него има информация, и в момента проверява.

Алекс кимна.

- Та къде учиш? - попита отец Франко.

- В „Сейнт Винсент де Пол“ - изрече Алекс.

Вече почти не помнеше как изглеждаше сградата на училището.

- Впечатлен съм - призна отец Франко. - Мен не ме приеха. Единайсети клас ли си?

- Да, отче.

- Родителите ти сигурно се гордеят с теб. - Насочи вниманието си обратно към телефона. - Да, да, Милагро дел Map, на северното крайбрежие. Да, разбирам. Да. Благодаря ви.

- Колко е зле положението? - попита Алекс, опитвайки се да звучи шеговито.

- Трудно е да се каже - призна отец Франко. - Информацията е доста оскъдна. Доколкото знаят, крайбрежието на Пуерто Рико е понесло сериозни щети. -Замълча за момент. - Много сериозни. Човекът, с когото говорех, не знаеше нищо за Милагро дел Map, - но ситуацията е изключително тежка по цялото крайбрежие. Инфраструктурата е съсипана и осъществяването на връзка с бедстващите райони е трудно. Съжалявам. Иска ми се да мога да те уверя, че градът на баща ти не е засегнат, но просто няма как да разберем.

- Знаят ли кога нещата ще се оправят? - попита Алекс. - Тоест кога ще има телефонна връзка и кога ще възобновят полетите от Пуерто Рико?

Отец Франко поклати глава.

- Трябва да се молим за Божията милост. Не знам какво друго да ти кажа.

Алекс се изправи и се опита да се усмихне.

- Благодаря ви, отче.

- Ще се моля за теб и семейството ти. Моля те, уведоми ме, когато имаш вест от родителите си.

- Непременно - кимна Алекс и излезе от кабинета.

Отпред вече имаше десетима души, погълнати от собствените си беди. Алекс отиде при таблото за съобщения, но там нямаше нищо ново, само още списъци с имена на мъртви и изчезнали. Опита да се помоли за душите им, но думите бяха изгубили смисъла си.