Последните оцелели: Светът, в който живеем

2 .

1 май

Днес нямаше доставка на храна.

Прекарахме целия ден в очакване. Всеки звук ни караше да подскачаме. Джон и аз се преструвахме, че учим, а мама се правеше, че ни вярва. Най-накрая се отказа.

Никога не е светло, но с настъпването на пролетта започваше да се стъмва по-късно. Най-накрая приехме факта: беше станало вечер, а господин Дануърт не идваше.

— Ще се оправим за няколко дни — каза мама. — Все още разполагаме с храна в килера. Ще ни стигне за цяла седмица, ако сме внимателни.

Знаех какво означава „внимателни“. Ние да се храним по веднъж на ден, а мама да спре напълно.

— Само защото не сме получили доставка, не означава, че няма никаква храна — намеси се Мат. — Може би господин Дануърт не може да използва снегохода вече. Може би им е свършил бензинът. Утре ще отида в града и ще проверя.

— Няма да ходиш сам — нареди мама. — Миранда ще дойде с теб.

— Защо не отида аз? — изхленчи Джон.

— Защото се провали на теста си по алгебра — отвърна мама.

Чувствам се странно. Затворена съм тук от толкова дълго време, че си мислех, че ще се радвам да изляза някъде, където и да е, дори и само до града. Но това ме плаши.

Ами ако там няма никой?

2 май

Тази сутрин мама накара мен и Мат да ядем на закуска. Каза, че с Джон ще ядат по-късно, но всички знаехме какво означава това — Джон щеше да се нахрани, а тя щеше да забрави да го стори.

Решихме да вземем колелата, да ги караме, където можем, и да ги бутаме там, където не можем. Използвах велосипеда си доста често миналото лято, но в един момент престанах да го правя, защото се страхувах какво мога да видя. Така или иначе, след снежната буря нямах възможност да го карам.

През по-голямата част от пътя имаше пътна настилка. На някои места обаче дъждът и снегът бяха образували ледена покривка и се наложи да вървим или да се хлъзгаме по нея. Двамата паднахме повече от веднъж, но никой от нас не си счупи някоя кост.

Подобно пътешествие можеше да се определи като добро. Без счупени крайници.

— Кметството сигурно ще е затворено — казах на Мат. — Мисля, че е отворено само в петъците.

— В такъв случай ще се върнем в петък — отвърна брат ми. — Ако и тогава е затворено, ще видим какво ще правим.

— Ще се наложи да се преместим — казах аз. — Може би, така или иначе, трябва да го сторим и да намерим училище, където Джон може да учи алгебра.

— Мама иска да останем възможно най-дълго тук — отбеляза Мат.

— Ако нямаме храна, не можем да останем — заявих аз.

— Не ми казваш нищо ново — отвърна брат ми.

— Съжалявам — изрекох, макар всъщност да не съжалявах. Понякога си мисля, че мама и Мат вземат всички решения, без да се интересуват какво мисля аз.

Нямам представа кога двамата успяват да си шепнат заговорнически относно бъдещето ми, тъй като четиримата сме затворени в една и съща стая ден и нощ, но предполагам, че продължават да го правят. Навярно обсъждат също бъдещето на Джон и алгебрата.

— Не знам дали съм съгласен с мама — заяви Мат, което беше неговият начин да се извини. — Но ако решим да се преместим, трябва да изчакаме до лятото.

Някога този сезон се свързваше със сини, жълти и зелени цветове. Сега се надявам да не е чак с толкова наситена сивота като настоящата. Също като със счупените кости. Ако очакванията ти не са големи, „ужасното“ се приема за „просто лошо“.

— Къде ще отидем? — попитах аз. — Двамата с мама говорили ли сте за това?

— Питсбърг — отвърна брат ми. — Като за начало. Той е най-близкият град, който знаем, че все още функционира.

— Мислиш ли, че има места, където всичко е наред? Наясно съм, че навсякъде е студено и сиво, но навярно някъде има храна за всички. Течаща вода и ток. Фурни. Училища и болници.

— И двайсет и четири часов разнос на пици — рече Мат. — Мисли на едро.

— Обзалагам се, че съществуват такива места — отвърнах аз. — Градовете, в които живеят политици, богаташи и знаменитости.

— Дори да има, ние не се вписваме — заяви брат ми. — Наясно сме, че в Питсбърг живеят хора. Наложи ли се, ще се преместим там.

Мама слуша питсбъргската радиостанция всяка вечер, така че за този град имаме повече информация от за който и да било друг. Предимно слушаме как четат списъка с мъртвите, но също така говорят за хранителни помощи, вечерен час и военно положение.

Знам, че е глупаво, но изглеждаме ужасно. Измършавели сме и без значение колко често се мием, лицата, ръцете и дрехите ни са сиви.

— Имаме ли достатъчно храна? — попитах аз. — Щом няма да получим повече и се налага да се преместим, да речем, още утре, имаме ли достатъчно хранителни запаси, за да го сторим? Питсбърг сигурно се намира на повече от триста километра от тук.

— Четиристотин и осемдесет — отвърна Мат. — Но няма да имаме голям избор.

Изведнъж всичките ми мечти да си намерим цивилизовано място за живеене се изпариха.

— Не искам да си тръгваме — споделих. — Тук сме си добре. Поне засега. Колкото повече време даваме на света да се възстанови, толкова по-добри ще са нещата, когато наистина се наложи да отпътуваме.

Мат се засмя. Не разбрах дали защото му се стори забавно, че си променям постоянно мнението, или защото казах, че светът някога ще се възстанови.

Пътят стана доста чист, така че се качихме отново на колелата си и изминахме останалото разстояние до града на тях. Не видяхме никого, но бях готова за подобно нещо. Повечето жители на Хауъл напуснаха града в самото начало или умряха по време на зимата.

Вратата на кметството не беше заключена. Влязохме и се натъкнахме на господин Дануърт. Почувствах такова облекчение, като го видях, че едва не избухнах в сълзи.

— Дойдохме заради храната — обясни Мат. Забелязах, че и неговият глас трепереше, все едно брат ми беше на път да се разплаче. — Има ли такава?

Господин Дануърт кимна.

— Вече не правим доставки — отвърна той. — Можете да вземете полагаемото си днес.

— Другите хора знаят ли това? — попитах аз. — Или не сте казали на никого?

Господин Дануърт се почувства неудобно.

— Наредиха ни да не го правим — отвърна той. — Казаха ни да спрем с доставките, но да даваме храна на хората, които се появят.

— Какво ще правят онези, които не могат да дойдат? — поисках да знам. — Които са прекалено слаби или живеят надалеч от тук?

— Решението не беше мое — отвърна господин Дануърт. — Съвсем малко хора се появиха. Кметството е отворено цяла седмица за всеки, който успее да дойде. От следващата седмица ще сме отворени само в понеделниците.

— Колко време още ще получавате храна? — попита Мат. — Казаха ли ви?

— Ще ти кажа всичко, което знам — отвърна господин Дануърт. — Много от големите градове — Ню Йорк, Филаделфия, дори Вашингтон — са били затворени. За Ню Йорк знам, че е бил ударен тежко от вълните. Предполагам, че и другите градове не са били безопасни. Но поне са получавали редовно хранителни доставки, докато всички не са се изнесли. Останала малко храна и я разпределили на една шепа по-малки градове. С помощта на връзки, разбира се, и ние се оказахме истински щастливци, че кметът Форд има такива. Братовчедката на съпругата му е омъжена за губернатора. Получихме своя дял, че дори и повече.

— Само дето сега не ни позволяват да доставяме онова, което получаваме — продължи господин Дануърт. — Може би правят това, за да запазим малкото останал ни бензин, или просто искат да се уверят, че само най-силните ще получат храна. Писмото им гласеше, че ще продължим да получаваме храна, поне през следващите няколко седмици, и че ще ни съобщят кога смятат да прекратят това. Ако някой не се появи за дажбата си, можем да я дадем на друг, който дойде. Вероятно следващата седмица ще получите малко повече от обикновено.

— Това е отвратително — заявих аз. — Ще оставите хората да умрат.

— Ако ще се почувстваш по-добре, дайте им вашата храна — каза господин Дануърт. — Не знам да има оцелели на Хауъл Бридж Роуд, но има други места в града, на които можете да проверите.

— Ще вземем нашата храна — намеси се Мат. — Ние сме четирима. Няма нужда да идваме всички, нали?

— Не — отвърна господин Дануърт. — Един представител от семейство е достатъчен. Торбите ви са точно тук.

Взехме ги.

— На мен също не ми харесва какво се случва — заяви господин Дануърт. — Доставяше ми удоволствие да виждам как лицата на хората засияват, когато им носех храната. Но така казва правителството. То определя правилата, а ние трябва да ги спазваме.

— Радваме се и на малкото, което получаваме — каза Мат. — Оценяваме факта, че кметството ще е отворено цяла седмица.

— Може би положението ще се оправи — предположи господин Дануърт. — Толкова много дъжд. Това трябва да значи нещо.

— Да се надяваме, че сте прав — съгласи се брат ми. — Хайде, Миранда.

Аз взех две от торбите, а Мат останалите.

— Хората ще умрат — констатирах, докато товарех храната на колелото си. — Не можем ли да направим нещо?

Брат ми поклати глава.

— Мисля, че се тревожиш напразно — каза той. — Единствените оцелели са достатъчно силни, за да стигнат до града. Болните и старите вече или са се преместили, или са мъртви. Като госпожа Несбит. Тя се намираше в чудесно здраве преди всичко това, но не успя да доживее.

— Значи, всички са като нас — заядох се аз. — Млади и здрави.

— Навярно — отвърна Мат. — Оцеляват най-силните. И късметлиите.

Изключително трудно ми е да си представя, че с всичките тези ужасии, които се случваха около нас, ние сме късметлии.

Все пак най-важното е, че имаме храна, покрив над главите си и семейство. Като добавим към тези неща факта, че нямахме счупени кости и небесата не бяха толкова сиви, май наистина щяхме да се окажем такива.

4 май

Днес имахме четири часа ток, точно в средата на следобеда. Това е най-дългият интервал, който си спомням, и определено е в най-доброто възможно време.

Мама и аз сложихме дъждовна вода в пералнята и изпрахме всички чаршафи, след тях ризите и панталоните и най-накрая бельото. Сушилнята успя да изсуши всичко с изключение на бельото, което простряхме на простора в слънчевата стая. Имаше времена, когато се чувствах изключително неудобно от подобно нещо, но вече бях свикнала.

За съжаление, перилният ни препарат е на привършване. Всъщност доста от препаратите ни са на привършване: пастата за зъби, тоалетната хартия, кърпичките и шампоанът. Тъй като знам, че ще имаме храна за известно време, започвам да се тревожа за сапуна.

Матраците бяха без чаршафите и Мат и Джон ги струпаха един върху друг, за да може по-големият ни брат да измие пода в слънчевата стая. След това насилих късмета си и попитах дали можем да махнем шперплата от прозорците. Мат го сложи, когато температурите паднаха рязко, и навън може и да не беше кой знае колко топло, но не беше и под нулата през цялото време.

Мама помисли за миг и кимна.

— Махнете шперплата — каза тя.

Джон и аз взехме два чука и извадихме пироните. Отново имахме прозорци. Огънят гореше, дъждът се чуваше за фон и миризмата на чисти дрехи и чаршафи се носеше наоколо — истинска идилия.

Обикновено, когато имаме ток, мама включва радиото, за да слушаме новините, без да хабим батериите ни (те също са на привършване). Вместо това днес тя се качи горе, върна се с един CD плейър и ни пусна Саймън и Гарфънкъл^[2].

— Така ми липсваше музиката — сподели мама.

Не мога да кажа, че на мен са ми липсвали Саймън и Гарфънкъл, но беше приятно да чуя „Мост над бурни води“ отново. Пеехме я в хора на средното училище преди милион години.

Когато вали, човек може напълно да забрави, че небето е сиво през цялото време. Ако ти е студено… е, това е напълно нормално за един влажен и мрачен ден. Лошо време = добро настроение.

Лошо време и ток = идилия.

5 май

— Напоследък си мисля — започна Мат по време на обяда — за някои неща.

Аз също си мислех за някои неща, като лак за нокти, но знаех, че не трябва да го споменавам.

— Какви? — попитах вместо това.

— Първо, ако имаме намерение да останем тук, аз и Джон трябва да започнем отново да сечем дърва.

— Не ми харесва идеята двамата да сте навън по цял ден гладни и да вършите цялата тази физическа работа — каза мама.

— Налага се да се свърши — възрази Мат. — Мисля си обаче, че преди да започнем, аз и Джон трябва да опитаме нещо друго.

— Какво? — попита по-малкият ни брат.

— Знаем, че имаме храна за известно време — започна Мат, — но определено имаме нужда от повече. Не помня последния път, в който приехме протеини. Дъждът ме накара да се замисля, че карагьозът^[3] навлиза в река Делауеър през пролетта.

— Започва през април — добави Джон.

— Тази година може да позакъснее малко — обясни по-големият ми брат. — Със сигурност ледът над реката се е разтопил. Не знам дали ще има много риба, но си струва да отидем и да се опитаме да уловим колкото можем.

— Може ли утре? — попита малкият ми брат. — Колко време няма да ни има?

— Чакай малко — намесих се аз. — Мен няма ли да ме вземете?

— Чакай много — възкликна мама. — Не съм се съгласила още с нищо.

Мат я изгледа изпод вежди. През последните месеци прекарахме толкова много време заедно, че нямаше нужда да говорим. Погледите ни казваха всичко.

— Колко време ще отсъствате? — попита мама.

— Седмица — отвърна по-големият ми брат. — Може и по-малко. Намираме се на около двайсет и пет километра от Делауеър, така че аз и Джон вероятно ще пътуваме един ден на отиване и един ден на връщане. След това ще видим колко време ще останем, ще преценим в зависимост от количеството риба в реката. Ще си направим лагер, а ако има свободни къщи наблизо, ще пренощуваме в тях. Или в изоставени мотели. Ще вземем малко храна с нас, но ако извадим късмет, бързо ще хванем карагьоз и ще се храним с него, докато се върнем тук.

— Ще ви трябват въдици — казах аз. — И мухи. И пак не разбирам защо не мога да дойда с вас.

— Ти мразиш риболова — отвърна Джон.

— Ти също не си му голям почитател — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се малкият ми брат. — Но е нещо, с което да запълним времето.

— Разполагаме с една въдица на тавана — каза Мат. — Господин Несбит също беше рибар. Съществува голяма вероятност да открия и неговата въдица. Дори да не я намеря, ще претърсим останалите къщи в околността. Едва ли ще ни отнеме много време, докато открием всичко необходимо. Когато хората преравяха района тази есен, търсеха храна, а не ботуши за газене във вода. Имаме спални чували, така че те не са проблем. Едва ли някой ще ни сбърка за професионалисти, но според мен конкуренцията няма да е голяма. Ако успеем да уловим един-два чувала с риба, можем да я осолим и да се храним с нея седмици, дори месеци наред.

— Тази работа никак не ми харесва — възрази мама. — Нe ми харесва да нахлувате в къщите на хората и да търсите разни неща.

— Няма да крадем от някой, който все още е тук — обясни Мат. Мамо, нека приемем, че в даден момент ще се наложи да си тръгнем. Ще възразиш ли, ако някой дойде и вземе дървата ни?

Мама въздъхна. Мат се ухили. Джон изглеждаше щастлив.

— Все още не мога да разбера защо не мога да дойда — прекъснах момента им. — Мога да карам колело двайсет и пет километра, също като вас.

— Не трябва да оставяме мама сама — обясни по-големият ми брат. — За мен ще е по-лесно да съм с Джон.

Знаех, че няма как да победя и че цупенето и мрънкането само щяха да разгневят останалите. Което си беше чиста загуба, защото всъщност бях много добра по цупене и мрънкане.

— Аз също искам да участвам в претърсването на къщите — вметнах. — Обзалагам се, че мога да намеря много неща, които ще можем да използваме.

— Като какво например? — попита Джон с най-добрия си „аз цепя дърва, аз нося риба у дома“ глас.

— Неща, които не си достатъчно цивилизован, за да разбереш — отвърнах аз. — Паста за зъби. Дезодорант. Шампоан.

— Права си — намеси се Мат. — Всички трябва да претърсим околните къщи и да видим какво можем да намерим.

— Не можете да тръгнете преди вторник — каза мама. — В понеделник ти и Джон ще отидете в града, за да вземете нашата храна. Това ще ви накара да разберете какво е чувството да пътувате заедно. Между другото, какъв ден е днес?

Всички преброихме наобратно до вторник, последният ден в живота ни, който значеше нещо.

— Петък — отговорих първа, тъй като броях най-бързо.

— Добре — кимна мама. — Уикендът е на ваше разположение да потърсите нещата, от които ще имате нужда. Въдици и мухи, и рибарски ботуши. Как сме с чувалите за боклук?

— Все още разполагаме с няколко — отвърна Мат. — Нe хвърляме много отпадъци напоследък.

— Хортън ще се зарадва — казах аз. — Къщата ще се умирише на риба.

— Ще се занимаваме с този проблем, когато му дойде времето — отвърна мама. — Заедно с всички други, които изникнат.

6 май

Обичам да претърсвам чужди къщи. Няма майтап, обожавам да го правя.

Всеки от нас си избра квартал. Мат започна от къщата на госпожа Несбит и надолу по Хауъл Бридж Роуд. Джон пое с колелото си към Пайн Трий, а аз към Шърли Корт.

Лесно е да се определи дали една къща е празна. От комина не излиза ли пушек, значи, няма никой у дома. Въпреки това първо чуках на вратите, убедена, че зад тях няма никой. За разлика от Хауъл Бридж Роуд, Шърли Корт създаваше усещането, че кварталът е обитаван, макар да беше очевидно, че всъщност беше напълно изоставен.

Когато излязохме от нас след закуска, Мат, Джон и аз обсъдихме най-добрите начини за проникване в някогашните чужди домове. Много от тях, предполагахме, щяха да бъдат отключени, тъй като след първото изпразване, мародерите бяха нахлули в тях, бяха взели всичко, което им харесва, и едва ли си бяха направили труда да ги заключат отново. Разбрахме се, ако не открием в отключените къщи нещата, които ни трябват, да счупим някой прозорец и да влезем в заключените.

Подобни разговори трябваше да се провеждат навън и, където мама нямаше как да ни чуе.

Всеки от нас носеше чувал за отпадъци, което ми изглеждаше доста оптимистично. Но като се замислих, можеше да има наполовина пълни опаковки от перилен препарат, които си бяха доста обемни.

Обещахме на мама, че ще се върнем преди 16 часа, но не ѝ споделихме, че имаме намерение да се разделим. Не знаем от какво може да се разстрои. Вероятно според нея бихме били в безопасност, ако сме заедно, но ако погледнем реално на нещата, може да се натъкнем на човек с полуавтоматично оръжие, който ще ни затрие всичките — макар че според мен хората с полуавтоматични оръжия отдавна се изнесоха.

Трудно ми е да определя коя е любимата ми част от нахлуването в една къща. Харесва ми да усещам как адреналинът ми се вдига. Дали ще има някой в сградата? Ще ме хванат ли? Никога не съм крала от магазин, но сега разбирам защо някои деца са го правили. Когато се отегчат до смърт от всичко останало, това им се струва доста рисково.

Но колкото и вълнуващо да е, не може да се сравни с намирането на съкровища. Бутилки шампоан, като едната от тях е почти пълна. Частично използвани сапуни. Много опаковки перилен препарат — толкова много, че накрая го пресипах в една голяма туба, която побираше четири литра и половина. Ароматни кърпички за пране — лукс, който бях забравила, че някога е съществувал.

И паста за зъби! Половин тубичка тук, четвъртинка там. Две пълни шишенца вода за уста. В един килер за чаршафи, който пребърках, намерих шест чисто нови четки за зъби. Може да умираме от глад, но поне ще имаме здрави зъби.

Разбира се, първо проверих кухненските шкафове, но там открих само едно-единствено нещо: кутия оризов пилаф, който се беше скрил в ъгъла и никой преди мен не го беше видял.

През повечето време се намирах на горните етажи и претърсвах спалните и баните. Чак на четвъртата къща се сетих да търся козметични чанти, но когато си ги поставих за цел, открих доста други неща покрай тях. Малки опаковки шампоан и паста за зъби, които бяха позволени да се носят при пътуване. Хотелски сапунчета, които бяха почти непокътнати. Пакети с хартиени кърпички.

Щях да си умра от удоволствие, ако откриех пакет тоалетна хартия, но не извадих подобен късмет. Въпреки това, всяка къща, в която влязох, имаше в банята си частично използвано руло, което прибирах. Извадих всички кърпички от кутиите им и ги напъхах в една от козметичните чанти.

В една от къщите имаше цял рафт с романи в жанра мистерия. В друга имаше книжка с нерешени кръстословици.

В един килер за чаршафи най-отзад бяха скрити дванайсет батерии. В аптечката стоеше и ме чакаше шишенце аспирин. Имаше и две опаковки пяна за бръснене, която взех за Мат.

Толкова много неща. Изумително е колко много неща имаха някога хората.

След като си плячкосал аптечката на непознати, не изпитваш голяма вина, когато пребъркваш скриновете им. От там взех само чорапи. Можех да взема и бельо, но самата идея да нося чуждо ме отвращаваше. Чорапите бяха нещо съвсем различно. Мат и Джон щяха да се нуждаят от тях доста.

Обитателите на Шърли Корт не ми приличаха на хора, които често отиват на поход. Не намерих никакви въдици, макари или ботуши. Само няколко ски маски, които взех за братята ми, ако им се наложеше да спят на открито.

Във всяка къща, в която влязох, имаше кофа, така че взеx две — по една на всяка дръжка на колелото ми.

Напълних ги с по-малките неща и осъзнах, че когато ги изпразним, можем да ги ползваме, за да събираме дъждовна вода.

Знам, че намерих повече неща, но ми е трудно да си спомня какви бяха. Всяко едно от тях беше съкровище, което очакваше да бъде открито.

Няма нищо по-красиво от половин руло тоалетна хартия.

Най-хубавото на чисто новата ми кариера на взломаджия беше усамотението. За осем великолепни часа не разговарях с никого. Не се натъкнах на никого. Не погледнах към никого. И съответно никой не говори с мен, не се натъкна на мен и не погледна към мен.

Нямах търпение да покажа на всички моята плячка. Чувствах се като на Хелоуин, само дето се вълнувах хиляда пъти повече. Въпреки това част от мен се почувства тъжна, че изоставях тихото си уединение.

След осем часа бях премръзнала, гладна и изморена. Уверих се, че всичко е натоварено, и подкарах колелото към нашата къща.

С Мат и Джон се разбрахме да се чакаме до пощенската кутия, така че мама да си помисли, че сме били заедно през цялото време. По-големият ми брат вече се намираше там, когато пристигнах, а по-малкият се появи няколко минути по-късно. Колелата на всички ни бяха натоварени.

Мама се опита да си наложи неодобрително изражение на лицето, но можех да видя искрицата в очите ѝ, когато ѝ показахме плячката си. Съвсем скоро я обзе коледното настроение.

— Любимият ми шампоан — каза тя. — О, я вижте това. Не съм решавала кръстословици от месеци!

Разбира се, всички охкахме и ахкахме над въдиците с макари, мухите, мрежите, гумените ботуши и кутиите със сол. Мат беше открил неотворена консерва котешка храна за Хортън и безжичен циркуляр, в който все още беше останал заряд.

Нито един от братята ми не се беше сетил да вземе тоалетна хартия или сапун, или някое от другите полезни неща, които открих. За щастие, винаги можех да обиколя къщите, които бяха претърсвали.

Не мога да отрека, че Джон беше намерил най-голямата находка от всички. Брат ми беше искрено развълнуван, когато ми подаде една кутия.

— Изпробвах два от тях — каза ми той. — Бяха наред, така че вероятно и другите работят.

Кутията не беше голяма, но така се развълнувах при мисълта какво мога да открия в нея, че ръцете ми започнаха да треперят, докато я отварях. Вътре открих двайсет и четири светещи химикалки, на всяка от тях пишеше: „Недвижими имоти Уолтър. Вашият дом е наша отговорност“.

Включих една от химикалките и тя наистина заработи.

— Вече можеш да пишеш в дневника си, без да използваш фенерчето — каза Джон.

Трябваше да го разцелувам. В интерес на истината, пиша тези редове, когато всички вече си легнаха и заспаха, благодарение на Недвижими имоти „Уолтър“. Ако някога си купя къща, определено ще е от тях.

7 май

Мама не искаше да ни пуска да претърсваме други къщи.

— Взехте достатъчно — каза ни тя. — Краденето не е игра.

— Ние не крадем — възпротиви се Мат.

— Вземате неща, без някой да ви е разрешил да го правите — отвърна мама. — Същото е като краденето.

Въпреки това не я забелязах да се подвоуми да реши една от кръстословиците.

8 май

Мат и Джон отидоха до града, за да вземат нашата храна, а аз бях прекалено нервна, за да остана в къщата.

— Отивам до госпожа Несбит — съобщих аз и се зарадвах, че мама не изнесе отново лекцията си за краденето.

Първото нещо, което намерих, беше ръчна отварачка за консерви, взех я за Мат и Джон. Никой не се беше сетил да вземе една в събота. Никога не съм смятала госпожа Несбит за пътешественичка, но въпреки това тя разполагаше с козметична чанта, която беше скрила, с пакет хартиени кърпички, малко сапун и три пакета дезинфектант за ръце. Също така беше оставила четвърт руло тоалетна хартия.

Най-интересното беше една малка електрическа печка. По времето, когато госпожа Несбит умря, токът се беше превърнал в част от миналото, така че никой не си беше направил труда да я вземе.

— Можем да я използваме в кухнята — казах на мама. — Или навсякъде, където имаме ток.

— Добра идея — съгласи се тя. — Можем да я сложим в слънчевата стая и да спестим малко дърва.

Разбира се, когато най-много чакаш да дойде токът, той не идва. Не ни беше навестявал от онези приказни четири часа преди няколко дни.

Мама и аз проведохме дълга дискусия за причините, породили Първата световна война, така че да се почувства, все едно сме свършили нещо полезно. Тази война ми се струва много глупава, но в крайна сметка на мен всички войни ми се струват такива, като се има предвид как приключват накрая нещата.

Мама тъкмо довършваше разказа си как руското кралско семейство било избито, но някои смятали, че Анастасия е жива, когато Мат и Джон се прибраха. Донесоха същите четири торби, но във всяка от тях имаше повече храна. Знаех, че трябва да се чувствам зле за това, но честно казано, не можех.

Ако мама беше забелязала допълнителните две консерви във всяка торба, не го сподели. Вместо това попита как са пътищата.

— Много по-добре от предната седмица — отвърна Мат. — Почти няма лед.

— Карахме колелата през целия път — добави Джон. — Обзалагам се, че няма да имаме никакви проблеми да стигнем до реката.

— Добре — съгласи се мама. — Можете да тръгнете утре сутринта след закуска. Но ми обещайте, че няма да пътувате по тъмно и ще се върнете до петък.

— Събота — настоя по-големият ми брат. — В такъв случай ще разполагаме с три дни, ако риболовът потръгне. Ще си тръгнем рано сутринта в събота.

— Събота да е тогава — съгласи се мама. — Но ако няма никаква риба или някой от вас не се чувства добре, не искам никакви геройства. Също така не желая да пътувате отделно. Тръгне ли единият, тръгва и другият. Всичко ясно ли е?

— Ясно е — кимна Мат, но в същото време се хилеше. Джон едва се сдържаше, изглеждаше толкова развълнуван.

Не ги виня. Ако аз бях на тяхно място и трябваше да отсъствам цели пет дни, вече щях да правя тройни аксели в трапезарията.

3 .

9 май

Мама накара Мат и Джон да изядат по една допълнителна консерва със спанак за закуска, след което им помогнахме да натоварят колелата си.

Мат си спомни за сгъваемата количка за покупки в мазето на госпожа Несбит и прибяга до там, за да я донесе. Прикрепи я за задницата на велосипеда си, за да придържа рибарското оборудване и спалните чували. Двамата ми братя бяха взели раници, които мама беше напълнила с храна и дъждовна вода.

— Ще се върнем с чували, пълни с карагьоз — обеща ни Мат. — Всичко ще се оправи, когато си дойдем с храна.

— Носете маските си — нареди мама. — Преварявайте водата си за пиене. Мат, трябва да си изключително внимателен.

— Ще внимаваме и двамата, обещавам — отвърна по-големият ми брат. Той и Джон целунаха мама, след което Мат се наведе и целуна и мен за „довиждане“.

Не ми хареса как изглеждаше всичко това. Все едно се сбогувахме завинаги.

Повървяхме малко с тях, а после ги гледахме, докато се спускаха надолу по Хауъл Бридж Роуд. Въздухът е толкова лош, че не се вижда много надалеч, но съм сигурна, че братята ми са махнали маските си след около километър.

Четях „Ромео и Жулиета“ (майка ми се сети, че я има в учебната програма), а мама се трудеше над една от незаконните си кръстословици, когато токът дойде. Двете скочихме като попарени. Поставихме всички тенджери и тигани в съдомиялната, както и препарат и дъждовна вода и се надявахме електричеството да е с нас достатъчно дълго, за да ги измие.

— Мислех си — започна мама, което винаги означаваше „Още работа за Миранда“, — че ако намерим още няколко електрически печки, можем да сложим една в кухнята и една в трапезарията.

— Там са дървата за горене — напомних ѝ аз. — Защо ни е да се храним там?

— Няма да го правим — отвърна мама. — Но ако преместим дървата в килера и намерим печки за кухнята и трапезарията, тогава Мат и Джон могат да си делят едната стая, а ние двете — другата. И двете помещения имат прозорци, които гледат към слънчевата стая още от времето, когато е била задна веранда, така че ще могат да се отопляват донякъде от печката на дърва. След като се намираме между нея, между електрическите печки и в спалните ни чували, ще ни с достатъчно топло.

— Някой ще трябва да проверява през нощта дали печката гори — напомних ѝ аз, — Може би трябва да сложим един матрак в слънчевата стая и да се редуваме да спим там. — Представих си как спя сама в кухнята. Дори идеята да прекарвам нощите сама в слънчевата стая и да се събуждам на всеки час, за да слагам дърва в печката, ми звучеше като разходка в Рая.

Двете с мама изпразнихме килера (което не ни отне много време, даже с допълнителната храна, която получихме вчера) и пренесохме всичките дърва там. Съдомиялната продължаваше да работи и разбира се, по същото време бяхме пуснали и пералнята.

Мама миеше пода на кухнята, докато аз почиствах всякакви остатъци и петна от трапезарията. Токът ни даде възможност дори да минем с прахосмукачка.

— Да преместим ли матраците вътре? — попитах аз, когато трапезарията беше посрещната от одобрителния поглед на мама.

— Все още не — отвърна тя. — Всичко зависи колко често имаме ток, особено през нощта. Може никога да не се преместим.

Чудесно. Пренасях дърва до изнемогване, за да се доближа до една фантазия.

Мама избухна в смях, когато ме видя да се мръщя.

— Нещата ще се оправят — каза тя. — Обещавам ти.

Исках да я попитам как. Дали имаше предвид, че отново ще има ток през цялото време, или че слънцето ще започне да грее и ще можем да си направим зеленчукова градина, или че Мат и Джон ще се завърнат с достатъчно риба, за да доживеем до края на дните си, или че ще се преместим някъде, където има храна, течаща вода и балове. По-скоро бал за завършването, тъй като тогава ще съм на възраст за завършване. Чудя се дали ще мога да завърша поне „Ромео и Жулиета“.

Не я попитах. Вместо това сложих и второто пране в сушилнята, както и една ароматна кърпичка. Хортън, който при звука от прахосмукачката беше избягал горе, се върна долу и седна в скута ми, докато се преструвах, че чета Шекспир на светлината на лампата, а всъщност мислите ми бяха насочени към храна и вода, сини небеса и балове.

10 май

He знам дали Хортън не харесва храната, която Мат му намери, или се пази за карагьоза, който братята ми казаха, че ще донесат, или просто му липсва Джон, но едва хапва.

Мама казва, че ще яде, когато огладнее.

Котешката храна беше на привършване, преди Мат да донесе онази торба, а аз искрено се притеснявах какво ще се случи, когато наистина свършеше. Едно време хората хранели котките си с остатъците от масата или котките си хващали мишки.

Хортън едва ли щеше да е заинтересуван от консервиран грах, ако въобще останеше, защото всъщност никога не оставаше. При целия този студ, суша, сняг, лед и пълна липса на слънчева светлина мишките бяха измрели до крак.

Бях на шест години, когато татко донесе Хортън у дома. Явно той смяташе и Джони за котенце, тъй като двамата си играеха постоянно. Хортън се превърна в котката на Джони, а не нечия друга, но всички го обичахме и не ми се искаше да си представям живот, в който него го нямаше. Вече е на единайсет и не прави нищо друго, освен да спи, да яде и да стои в скутовете ни, но продължава да бъде синьото, зеленото и жълтото в нашия живот.

Надявам се да почне да харесва новата си храна. Надявам се също така да намерим още храна или братята ми да донесат достатъчно карагьоз.

11 май

Казах на мама, че ще покарам колело по Хауъл Бридж Роуд и ще спирам в къщите, за да потърся отоплителни уреди. Попаднех ли на такива, щях да намеря някакъв начин да ги превозя до къщата ни.

— Не може да ходиш сама — каза мама. — Прекалено е опасно.

Понякога съм толкова глупава, че изненадвам самата себе си.

— Обиколих сама целия Шърли Корт — похвалих се аз.

— Кога си направила подобно нещо? — учуди се мама.

Тогава спечелих златния медал по тъпотия.

— В събота — отвърнах гордо. — Там намерих всичко, което донесох със себе си.

— Мислех, че сте били заедно.

— Тръгнахме тримата, но веднага се разделихме.

— Искаш да кажеш, че сте ме излъгали?

Усетих, че това „вие“ всъщност е „ти“. Мат не лъже. Джон не лъже. Само Миранда го прави.

— Не сме те излъгали — отвърнах аз. — Беше идея на Мат.

— Не ми пука чия идея е било! — развика се мама. — Било е опасно и си го знаела, затова си ме излъгала.

— Не мога да повярвам — изумих се аз. — Мат и Джон може да ходят където си искат. Даже не сме сигурни дали ще ги видим отново някога, а ти си ми бясна, че съм отишла на Шърли Корт сама?

Бяха минали месеци, откакто аз и мама се бяхме карали сериозно, и двете бяхме насъбрали доста. Тя пищеше, че съм безчувствена и безотговорна, а аз ѝ отвръщах, че е тиранин и че обича братята ми повече от мен!

Веднага след като ѝ изкрещях: „Не искам да те виждам повече!“, избягах, взех си колелото и започнах да въртя педалите с всичка сила. Не ми пукаше къде отивам. Бях толкова ядосана, че забравих да си сложа палтото, а навън беше прекалено студено, за да се разхожда човек без връхна дреха. Но исках да избягам, точно както го бяха сторили Мат и Джон.

Тръгнах надолу по Хауъл Бридж Роуд, но не ми се искаше да ходя в града. Затова след два-три километра завих по Бейнбридж Авеню и после завих отново, и отново, и отново. Избягвах улиците, които познавах, защото имах спомени на тях, а не смеех да ги съживявам.

Вероятно съм карала колелото около час, преди да осъзная, че нямам представа къде се намирам, и съвсем не знаех как да се прибера у дома.

От всички глупости, които някога съм правила, тази беше най-голяма, защото можеше да умра тук и никой да не разбере какво се е случило с мен.

Точно в този момент изгубих контрол над себе си. Нe беше лесно да се разплача в слънчевата стая, защото през цялото време бяхме заедно, а по-добре да си сам, когато лееш сълзи. Досега не бях оставала сама както в този миг, потна и трепереща, гладна и изгубена. Първо се търкулна една сълза, а после и втора, след което заревах и изпуснах парата от насъбраните тъга, гняв и страх за последните шест месеца.

Можех да плача вечно, но не разполагах с носни кърпички и единственото, в което можех да си издухам носа, беше моят суитшърт. Продължавах да се потя, да треперя, да съм гладна, изгубена и отвратена. В този момент започнах да се смея, за известно време се смях и плаках, после просто се смях, след което само се тресях. След няколко минути си помислих, че всичко е отминало и ще съм наред, но сама не усетих кога съм заплакала отново.

Казвах си, че мама не лее сълзи заради мен, но знаех, че не е така. Всичко това приличаше на сцената от „Вълшебникът от Оз“, когато Дороти вижда в кристалната топка как леля Ем плаче за нея. Знаех, че и мама плаче. Тя плачеше, защото се притесняваше изключително много за Мат и Джон, а сега и за мен самата. При тази мисъл заревах още по-силно, защото и аз бях силно обезпокоена за братята ми, и определено се тревожех много повече за себе си, отколкото мама. Тя смяташе, че нахлувам в къщите на Хауъл Бридж Роуд като една непокорна дъщеря. А аз всъщност бях изтощена и изгубена, и измръзнала, и изплашена.

Бях наясно, че не мога да остана тук вечно, така че когато спрях да се треса от истерията и продължих да се треса от студа, се качих на колелото и се оставих краката да ме водят. Правех само десни завои, но дълго време бях в покрайнините, където нямаше нищо друго освен изоставени ферми.

Най-накрая направих ляв завой, защото десните не ми свършиха никаква работа. Карах колелото може би около километър надолу по пътя, когато в далечината видях нещо, което приличаше на могила.

Тя определено привлече погледа ми. Подкарах колелото към нея. Когато се доближих достатъчно близо, за да не може прахта във въздуха да закрива гледката ми, осъзнах, че могилата беше съставена от тела.

Слязох навреме от колелото, за да повърна. Част от мен ми казваше да се кача отново на него и да тръгна в противоположната посока, но не можех да откъсна поглед от купчината.

Могилата беше висока около два метра и беше във формата на пирамида — повече трупове долу, отколкото горе. Не беше оформена добре и на някои места имаше сняг, а на други — не, което я правеше да изглежда недодялана. Студът беше запазил доста. Виждах ръце и крака да стърчат от долната част, а на върха се подаваха глави.

Тук хората умираха още през лятото, но преди нещата да станат зле, телата бяха погребвани. Също така имаше и кремации, макар че вероятно приличаха на погребални клади. Всички спазвахме неписаните правила да не задаваме въпроси за такива неща. Не и ако не е много наложително.

Когато слънцето се скри и времето застудя повече, умряха още хора. Глад, болести, самоубийства. Телата се появяваха бързо, а останалите не знаеха какво да правят с тях.

Помислих си дали госпожа Несбит не беше в купчината. Познавах толкова много хора, които бяха починали, но в този момент се сетих само за нея. Възможно беше госпожа Несбит да се намира в покрита със сняг могила върху някое поле в покрайнините на града и ако мама научеше, това щеше да я убие. Тя беше нещо повече от съседка. Тя беше част от семейството ни.

Казах си, че не трябва да поглеждам, но разбира се, го сторих. Беше ми трудно да разпознавам лицата заради снега и разстоянието — все пак могилата беше по-висока от мен. Не видях госпожа Несбит, която вероятно беше кремирана, тъй като почина сравнително рано. За сметка на това видях госпожа Санчес, директорката на моята гимназия, а също и Мишел Уебстър, която познавах от пети клас, и братята Бийзли — две старчета, без много зъби в устата си, които обикновено стояха пред железарията, независимо дали времето беше хубаво, или лошо, и си бъбреха чрез някакъв техен таен код. Бяха наследници на Джедедая Хауъл, също като мама. Също като мен.

Сметнах, че трябва да изрека молитва за тези хора, да покажа уважението си към живота, който бяха водили, и онова, което всъщност бяха. Не знам много молитви и единственото, което ми дойде веднага на ума беше „избави ни от злото“, което не ми се стори подходящо. Вместо това казах „Съжалявам!“ силно и ясно, след което го повторих отново.

Можехме ние да сме на тяхно място. Трябваше да сме ние. Нямахме повече право от тези хора, да останем живи на 11 май. Защо Мишел Уебстър да е мъртва, а аз не? Тя се справяше по-добре в училище. Имаше повече приятели. Въпреки всичко, ето ме мен, стоя пред мъртвото ѝ тяло.

Избави ни от злото. Изпрати ни при злото май е по-подходящо.

Качих се на колелото си, започнах да въртя педалите с всички сили и се озовах на черния път зад гимназията.

От там поех към града, обратно към Хауъл Бридж Роуд, обратнo към нашата къща и слънчевата стая.

Мама ми отвори вратата. Смятах, че ще бъде любяща и внимателна, но не се оказа така.

— Значи, се върна — каза тя. — Не бях сигурна, че ще го сториш.

— Нямаше къде другаде да отида — отвърнах аз и се насочих към огъня, от чиято топлина отчаяно се нуждаех. — Момчетата… — започнах.

— Няма да се върнат? — рече мама.

— Как биха могли? — попитах я аз. — Мъртви са. Всички са мъртви.

Мама пребледня и за един миг си помислих, че ще се свлече на пода.

— Мат и Джон са мъртви? — изпищя тя.

— Не! — изкрещях в отговор аз. — Не Мат и Джон! — Представих си братята ми на могилата, представих си всички нас там и издадох звук, който дори не мога да опиша. Дойде някъде отвътре, от мястото, където крия гнева и мъката си, един звук, който никой не трябва да чува.

— Миранда! — Мама ме сграбчи и започна да ме разтърсва. — Миранда, как разбра? Някой ти каза ли?

— Видях ги! — изхленчих аз. — О, мамо, беше ужасно. Най-лошото нещо, което някога съм виждала.

— Къде? — попита тя. — Можеш ли да ме заведеш до там? Сега. Трябва да отидем веднага.

— Добре — съгласих се аз. — Но не се налага да ходиш, мамо. Не видях госпожа Несбит там. Сигурна съм, че не беше там.

— Госпожа Несбит? — учуди се мама. — Защо госпожа Несбит да е край реката?

— Не съм ходила край реката — обясних аз. — Мат и Джон натам ли… — дори не можех да завърша изречението.

Мама си пое дълбоко въздух.

— Мат и Джон — започна тя, — връщат ли се у дома?

— Как може да се връщат? — попитах аз. — Току-що каза… — все още не можех да го изрека.

— Не съм — възрази мама. — Помислих си, че ти го каза.

— Какво? — учудих се аз. — Какво съм казала? Прибрах се, а ти ми каза, че Мат и Джон няма да се върнат.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за братята си — нареди мама. — Не пропускай нищо.

— Заминаха във вторник — започнах да обяснявам аз. — Отидоха при река Делауеър, за да ловят карагьоз. Трябва да се върнат в събота. Това е всичко, което знам. Ти какво знаеш?

— Абсолютно същото — отвърна мама. — О, Миранда. Изкара ми акъла.

Изгледах я за миг, след което двете избухнахме в смях. Странно е: Хортън проспа всичките истерии, но когато ни чу да се смеем (трябва да призная, че и смехът ни беше доста истеричен), се събуди и напусна стаята. Това ни накара да се разсмеем още повече.

— Какво искаше да кажеш за госпожа Несбит? — попита мама. — Какво говореше за нея, Миранда?

Замислих се колко ли ужасена е била мама при мисълта, че може повече да не види никого от нас. Сетих се за всички хора, които изгуби през изминалата година.

— Нищо — отвърнах аз. — Видях поле с много пресни трупове. Братята Бийзли бяха там. Това имах предвид, когато заговорих за момчетата. Госпожа Несбит вероятно не е. Поне се надявам да не е.

Мама кимна.

— Навярно навсякъде има такива гробове — каза тя. По целия свят. Хайде, Миранда. Облечи си нещо по-топло, а аз ще ти направя супа.

Изпълних нареждането. Дори си изядох супата. Но онова, което видях, ме наведе на мисълта — на вледеняващата и болезнена мисъл — че един ден, някъде, и ние ще станем част от планина от трупове, която се издига към мрачното небе.

4 .

12 май

— Мат и Джон ще се върнат утре — каза мама, сякаш, като го повтаряше постоянно, щеше да си гарантира, че братята ми ще се приберат. — Ще ни трябва място, на което да складираме рибата.

— Наистина ли смяташ, че ще донесат толкова много? — попитах аз.

Във фантазиите си, когато си позволявах да имам такива, си представях карагьоз с бяло вино, пълнени печени картофи и сотиран зелен фасул. Със салата за предястие и шоколадов мус за десерт. И мелба.

— Да се надяваме — отвърна мама. — Не ми се ще да си мисля, че ще мръзнат толкова дълго време и няма да хванат нищо.

— Освен настинка — изрекох и осъзнах, че мама би оценила шегата преди година, но не и сега.

Преди година. На 18 май щеше да стане една година, откакто астероидът удари Луната. На 12 май миналата година нямах никаква представа, че животът ми — че животът на всички — е на път да се промени. Преди една година най-големият ми проблем… Всъщност преди една година нямах никакви проблеми. Може би съм си мислела, че имам, но не е било така.

— Според мен мазето е най-доброто място — заяви мама. — Ще е достатъчно студено, поне докато осолим рибата.

Не обичам мазета. Не харесвам нашето, нито това на госпожа Несбит. Мои приятели имаха мазета, които бяха преустроени в семейни стаи или използвани за складове, но ние си имаме старомодно мръсно мазе. През лятото в него растат гъби, но мама се страхува, че са отровни, затова не ядем от тях.

Гъби. Добавих и тях към въображаемата ми вечеря, в която основното ястие е карагьозът. Все още замаяна от мисълта, добавих и шоколадова торта с фъстъчено масло.

Мама взе най-голямото ни фенерче и отвори вратата на мазето. Последвах я, за да докажа колко добра дъщеря съм. След случилото се вчера все още имаше нужда от убеждаване, че наистина е така.

— О, не — каза тя, когато освети пода с фенерчето.

Нe че можеше да се види нещо. Отражението на светлината се върна към нас. Мазето беше наводнено.

— Май трябва да измислим друго място за карагьоза — заявих аз, като продължавах да смятам, че няма да има достатъчно риба, че да се притесняваме къде ще я складираме. — Какво ще кажеш за гаража?

— Не карагьозът е проблемът — каза мама, като безуспешно се опита да ме заблуди, при положение че само преди трийсет секунди точно той беше проблемът. Трябва да почистим мазето. Не можем да го оставим наводнено.

— Предполагам, че помпата за мръсната вода е спряла да работи — рекох аз. — Заради всичкия този топящ се сняг, дъждове и липсата на ток. Защо да не оставим мазето наводнено? Поне докато Мат и Джон се върнат у дома?

— Не мислиш ли, че вече сториха достатъчно за нас? — попита мама.

В интерес на истината, не мислех така. Лично според мен двамата се бяха отправили на едно чудесно приключение, далеч от дома, далеч от мама, от слънчевата стая и от могилите с трупове.

— Виж — започнах аз, като се опитвах да звуча улегнала и разумна, а не като мрънкащо бебе, — водата е прекалено много за нас двете да я махнем.

— Ще използваме кофите, които намери — каза мама, според която нямаше проблем да се претърсват чуждите къщи, що се отнасяше до кофи и кръстословици. Тя направи няколко крачки надолу, след което се обърна към мен и каза: — Донеси сгъваемия метър. Намира се в шкафа с инструментите в кухнята.

Намерих го и ѝ го занесох. Мама слезе по останалите стъпала и заби метъра във водата.

— Петнайсет сантиметра — каза тя. — Водата е дълбока петнайсет сантиметра.

— Не можем да я махнем всичката само двете — повторих аз.

— Защо не? — учуди се мама. — Да не би да имаш по-важна работа?

Внезапно „Ромео и Жулиета“ ми се стори много интересна книга.

— Ще донеса кофите — отвърнах, — но все още не ми е ясно как ще се справим.

— На мен също — призна си майка ми. — Донеси всички кофи и онази тенджера, в която правехме супа. А, вземи и мопа. Вероятно ще ни потрябва.

— Какво ще кажеш да донеса и ботуши?

— Задължително — съгласи се мама. — И още едно фенерче, което да оставим на стъпалата.

Претърсих къщата за съдове, в които можехме да пълним вода, и за дрехи, които да ни пазят от нея.

— Правила съм това и преди — заяви мама, когато се върнах при нея с всичко, което открих. — Веднъж, когато помпата за мръсната вода беше отказала, и веднъж, когато протече бойлерът. Малко повече вода никого не е наранила, но не е добра идея да оставяме мазето в това състояние.

— Как ще изпразваме кофите? — попитах аз.

Мама се спря за момент.

— Ще ни отнеме цяла вечност, нали? — потърси съгласието ми тя. — Аз ще пълня кофите, а ти ще ги изливаш навън. Виж какво ще ти кажа. Отвори прозореца в кухнята, махни капака и изхвърляй водата през него. Не е най-добрият начин, но ще ни спести време.

— Ще се справяме по-добре, ако разполагаме с шест съда — заявих аз. — Ти ще можеш да пълниш четири, докато аз изпразвам два.

— Добра идея — съгласи се мама. — Отиди и донеси най-големите тенджери, които намериш.

Изпълних нареждането ѝ. През това време майка ми си обу ботушите и започна да пълни кофите. Докато обуя моите и сляза по стълбите, вече беше напълнила три от тях и тенджерата за супа. Взех двете кофи, пренесох ги от мазето до кухнята и изхвърлих водата навън. Тръгнах обратно и си помислих, че това е най-тъпото нещо, което съм правила през последната една година, дори през целия ми живот.

От друга страна, това начинание заемаше вниманието на мама — не стоеше постоянно на вратата в очакване Мат и Джон да се завърнат. За мен пък беше разсейване от мислите ми за купчини с мъртви тела.

Нe ми отне повече от шест курса, за да ме заболят краката и гърбът. Бях сигурна, че дори и след тях, ако отново измерехме с метъра нивото на водата, тя отново щеше да е петнайсет сантиметра.

Мама продължаваше да работи, без да се оплаква, макар че със сигурност и нейното тяло я болеше толкова, колкото и моето, от навеждането с тенджерата, за да я напълни с вода, която след това да излее в кофата.

От половин час се трудехме мълчаливо, единствените звуци край нас бяха плискането на водата и стъпките ми по стълбището на мазето. Мислех си да изразя мнението си колко тъпо е всичко това, но сметнах, че не е редно. Вместо това реших да се пошегувам със ситуацията.

— Истинска загуба е, че не можем да оставим водата да замръзне — казах аз. — Така щях да си направя закрита ледена пързалка.

Мама се изправи и се протегна.

— Липсва ли ти пързалянето? — попита ме тя.

В сравнение с какво? — помислих си. — Храна? Приятели? Татко? Вместо това изрекох само:

— Малко. Харесваше ми да се пързалям на езерото тази зима.

— А на мен ми харесваше да те гледам как го правиш — каза мама. — Не казвай на братята си, защото се забавлявах да гледам как Мат бяга, а Джон играе бейзбол, но определено пързалянето ми беше най-любимо от трите. Скъса ми се сърцето, когато се наложи да се откажеш.

— Моето също — отвърнах аз.

— Понякога си мисля за всички неща, които имахме и изгубихме — започна мама. — Твоето пързаляне. Лъки, котката ни преди Хортън. Дори родителите ми, които починаха толкова рано в моята младост. Може би изгубихме нещата, които обичахме тогава, за да можем да изгубим всичко останало сега.

— Не сме изгубили всичко — отвърнах аз и взех кофите от ръцете ѝ. — Все още имаме самите нас, къщата и Хортън. Както и наводнено мазе, и болки в гърба.

— Нямаше ли такъв гръцки мит? — попитах при един от курсовете ми. — За някакъв, който трябвало да изпразни океана с лъжица, и тъкмо щял да приключи, когато заваляло за четирийсет дни и четирийсет нощи?

— Ако няма, трябва да измислят — отвърна мама. — От колко време работим?

— От прекалено много — казах и погледнах часовника си. — Вече повече от час.

Мама отново се протегна.

— Прекарах четиринайсет часа родилни мъки с Мат — сподели тя. — Онова беше по-лошо.

Помислих си колко невероятно ми звучи да срещна някой мъж, да се влюбя в него, да се оженя и да имаме бебета. Особено след като щях да прекарам целия си живот в мазето, където в не особено далечното бъдеще щях да се превърна в гъба. Надявах се да съм от отровните.

Не знам още колко дълго работихме, докато не осъзнах следното: мама знаеше, че изпълнението на тази задача е невъзможно, но не ѝ пукаше. Това беше удачно извинение да ме възпре да изляза навън и да претърсвам чужди къщи. Единственото забавление от месеци насам, и тя беше решена да ми го отнеме, дори това да значеше да ме заключи в мазето и да ме кара да изсипвам кофа след кофа.

Добре де, не бях заключена. А и мама се трудеше също толкова усърдно, колкото мен. Дори по-усърдно. Въпреки това извинението беше достатъчно удобно, за да ме държи под око.

Като се имаше предвид, че предния ден избягах от вкъщи като седемгодишно дете, може би имаше право. Нo сега можех да обикалям на колелото си из града и да търся отоплителни уреди, кутии с оризов пилаф и наполовина използвани рула тоалетна хартия.

Мат и Джон ги нямаше от пет дена, а аз изчезнах само за пет часа от полезрението ѝ и получих това.

Забавно е. Пиша тези неща, защото така ги чувствам, и макар да знам, че се държа детински, съм убедена, че съм права. Може би не сто процента права, но някъде там. Ако не се бяхме заели с мазето, мама щеше да ми намери някаква друга работа в къщата. Искаше да съм ѝ подръка и наводнението ѝ осигури много добро оправдание, за да го стори.

Всичко това, разбира се, развали още повече настроението ми, но продължих да вземам кофите от нея и да ги нося горе, където да ги изхвърлям през прозореца, защото вече изиграх своята роля на седемгодишна бегълка вчера и онова, което получих за награда, беше могила от мъртви тела, която щях да помня, докато не станех част от нея.

След известно време се наложи да спра.

— Ще си почина няколко минути — съобщих аз. — Ще отида да проверя Хортън и да изхвърля пепелта от печката.

— Аз ще остана тук — отвърна мама. — Кача ли се горе, повече няма да се върна.

Това ми звучеше като чудесна причина да се разкараме от тук, но когато мама е в подобно настроение, не трябва да се карам с нея. Взех кофите, изпразних ги, върнах ѝ ги и отидох да проверя Хортън. По-точно купичката му с храна. От снощи почти не беше хапвал, което започна да ме тревожи.

Почистих котешката му тоалетна, а след това и печката. По принцип това бяха задължения на Джон. Купчината с пепел навън се беше примесила със снега през последните месеци и сега, когато почти се беше стопил, тя се беше превърнала в голяма кашкава смес. Вероятно убиваше всички растения около себе си, макар че поради липсата на слънчева светлина те, така или иначе, бяха мъртви.

Постоях навън известно време и си мислех за пепелта, слънцето и смъртта, след което се затътрих към къщата, стигнах до вратата на мазето, въздъхнах звучно, за да разбере мама каква мъченица съм, и заслизах по стъпалата, като очаквах да я видя долу, заобиколена от пълни кофи, които ме чакат да ги изпразня.

Само дето мама не беше заобиколена от нищо. Тя лежеше с лицето надолу във водата.

Първата ми мисъл беше: „Мъртва е! Тя е мъртва и аз я убих“. За секунда застинах от ужас и вина. Вероятно беше припаднала и се беше проснала по лице във водата. Човек може да се удави в петнайсет сантиметра също толкова успешно, колкото и в два метра.

Казват, че миг преди смъртта целият ти живот преминава пред очите ти. Не знам за нея, но пред моите премина целият ѝ живот. Всичките ѝ надежди. Всичките ѝ страхове. Всичкият ѝ гняв.

Моментът изчезна също толкова рязко, колкото се и появи, и аз хукнах надолу по стълбите, за да я извадя от водата. Аз съм плувкиня. Ходила съм на курсове за спасители. Не се бях размотавала много дълго време навън, така че доколкото можех да преценя, мама беше припаднала около пет секунди преди да се появя.

Издърпах я от водата и ѝ направих изкуствено дишане, докато започна да диша сама.

Щом се уверих, че е жива и в съзнание, я изтеглих нагоре по стълбите, през кухнята и накрая в слънчевата стая. Мама продължаваше да кашля, но поне не беше умряла по един глупав и безсмислен начин.

Искаше ми се да ѝ се разкрещя, да ѝ кажа никога повече да не прави така, но вместо това изтичах за кърпи. Мама трепереше прекалено много, за да успее да се съблече сама, така че го сторих аз. Толкова е слаба. Яде по-малко от всички ни, така че да има повече за нас.

Подсуших я, но тя продължи да трепери. Стоплих малко вода на печката, измих я с една гъба и отново я подсуших. Намерих чисти дрехи, които да ѝ облека, още едни чорапи и палто, независимо че слънчевата стая е сравнително топла. Увих я в одеяло, след което използвах едно от последните ни пакетчета, за да ѝ направя чай. Хортън се качи в скута ѝ и тя започна да го гали, докато двамата се успокоиха.

— Не знам какво се случи — каза тя. — Бях си наред, докато те чаках, и тогава сигурно съм припаднала.

— Няма значение — уверих я аз. — Намерих те. Сега си добре.

— Дали щях да умра? — попита ме мама. — Наистина ли щях да умра по този начин? След всичко, което преживяхме, дали щях да умра така?

Бях сигурна, че задава тези въпроси на самата себе си, затова не отговорих нищо. Поне спря да трепери, което ми беше достатъчно.

Никоя от нас не спомена отново мазето. Нека къщата потъне в земята. Мама успя да избегне могилата от трупове още един ден, което беше единственото важно нещо.

5 .

13 май

Мама се беше превърнала в кълбо от нерви, докато чакаше завръщането на Мат и Джон. Постоянно гледаше часовника си, все едно бяха закъснели да се приберат след вечерния час.

Аз също се притеснявах. Тези няколко дни без тях не бяха особено приятни.

Поне мама не ме накара да се върнем в мазето. Страхувах се, че може да го стори, за да сме заети с нещо, докато чакаме. Вместо това разгръщаше един от романите, които бях взела без разрешение. Днес е събота и не се налага да пиша домашни, но въпреки това се преструвах, че чета учебника си по история.

По едно и също време двете чухме звука от техните колела, от смеха им. Стигнах до вратата първа, отворих я и ги изчаках да се приближат до прага, за да мога да ги прегърна и никога повече да не им позволявам да ни напускат.

Всичко в този момент се промени. Завинаги.

Първи вървеше Джон с чувал, пълен с риба. Втори беше Мат, който изглеждаше по-щастлив дори и от деня, в който го приеха в „Корнел“. И до него, хванато за ръката му, имаше момиче.

— Запознайте се със Сил — каза Мат. — Съпругата ми. — По-големият ми брат се ухили. — Харесва ми как звучи — продължи той. — Сил. Моята съпруга.

— Твоята съпруга — повтори мама и очевидно не ѝ харесваше как звучи това. — Мат, Джон, влизайте вътре. Миранда, вземи чувала и го остави в гаража. Ще се заемем с него по-късно.

— Има още един — обяви Джон. — Ще дойда с теб, Миранда.

— Чудесно — казах аз, взех чувала от малкия ми брат и тръгнах към колелото му. Джон взе втория, той беше също толкова пълен, колкото и първият, и заедно се запътихме към гаража.

— Съпруга? — прошепнах аз. — Какво става? Коя е тази?

— Бяхме в един мотел — заобяснява с такъв ентусиазъм Джон, все едно щеше да се пръсне, ако не го стореше. — Случи се през втората нощ от престоя ни там. Навсякъде има празни мотели. Просто си намираш стая и се настаняваш в нея. Знаеш ли, че в тях има врата, която води до стаята, точно до твоята? Чухме там някакъв мъж да крещи на момиче. Стори ни се, че я бие. Мат разби вратата, влетя вътре, сграбчи момичето и каза на мъжа да си свали ръцете от нея, ако не иска да пострада.

— Мат е направил това? — учудих се аз. — И това момиче е било Сил?

Джон кимна.

— Доведе я в нашата стая. Събрахме си багажа и се преместихме на горния етаж. Мъжът можеше да ни намери, но той се държеше, все едно не му пука, че отвеждаме Сил. Каза, че цялата е наша. И наистина го мислеше, защото на следващия ден ловеше риба край реката и ни поздрави, сякаш бяхме стари приятели. Сил не изглеждаше изплашена от него, но не мисля, че се плаши лесно. За всеки случай на следващата вечер си намерихме друг мотел, където да нощуваме.

Брат ми млъкна за момент.

— Сил каза да си намеря стая само за мен, за да могат да останат сами. Това се случи в четвъртък вечерта. Вчера се върнахме при реката и Мат каза, че двамата със Сил са се врекли един на друг пред очите на Бога и са се оженили. Имаше един човек край реката, чиято жена починала преди месеци. Той свали годежния си пръстен и го даде на Мат да го сложи на пръста на Сил. Малко ѝ е голям и постоянно ѝ пада.

— Мама ще го убие — казах аз.

Джон кимна.

— На Мат не му пука — заяви той. — Полудял е. Всички са полудели, Миранда. Край реката е страхотно, защото е пълно с хора, с които си говорихме за разни неща от рода на това, как НАСА трябва да измисли начини да се отглеждат растения без слънчева светлина, така че да има храна за всички, но ти става ясно, че всички са полудели. Всеки път, в който някой хванеше риба, хората започваха да пеят и да играят, като че ли е спечелил от лотарията.

— Харесваш ли я? — попитах аз.

— Така мисля — отвърна Джон. — Говори с мен, все едно ѝ е интересно. С всички говори така. Докато се прибирахме, двамата разговаряхме. С Мат се возеха на неговото колело, а аз на моето. Мат постоянно пееше и си свиркаше, но аз и Сил си говорехме. Разказах ѝ за теб, за мама, за татко, за Лиза и зa Хортън. Говорихме си за бейзбол, но тя не знаеше нищо за него.

Трябваше да се връщаме към къщата, но имах още куп въпроси.

— Откъде е тя? — попитах аз. — Сподели ли ти?

Джон поклати глава.

— Почти през цялото време говорех аз — отвърна той. — Вероятно е казала на Мат. Няма как да се ожени за нея, ако не я познава добре.

Имах чувството, че има голяма разлика между това, да се вречеш на някого в мотелска стая, и наистина да се ожениш, но за Мат очевидно не беше важно.

— По-добре да влизаме вътре — прошепнах аз. — Преди мама да ги разведе.

Джон се разсмя нервно. Предполагам, че си е мислел абсолютно същото нещо от вчера сутринта.

— Върнахте се — констатира майка ни, когато двамата с по-малкия ми брат влязохме. — Тъкмо си говорехме. Сил е доста интересно име. Съкратено ли е от нещо?

— Не е истинското ми име — отвърна момичето. — Идва от Силвия Плат^[4], поетесата.

— Знам коя е Силвия Плат — каза мама.

В този момент погледнах към Сил и разбрах защо Мат се беше влюбил в нея. Тя е прекрасна. Вече всички сме слаби, но тя изглежда преднамерено слаба, като фотомодел. Все едно целият свят се приближаваше към своя край, само и само за да може човек да забележи скулите ѝ. И косата ѝ. Никой от нас не е с дълга коса, тъй като ги отрязахме преди месеци, защото нямаше как да ги поддържаме чисти. Косата на Сил е сплетена на плитка и се спуска до кръста ѝ. Макар пепелта във водата да прави всичко да изглежда мръсно, някак си косата и дрехите ѝ са чисти. Или поне по-чисти от това, на което сме свикнали.

— Сил е чудесна — каза Джон. — Тя изчисти рибата. — Брат ми се наведе и погали Хортън, който беше единственото щастливо същество в стаята. Вероятно миризмата на риба, която се носеше от Джон, беше една от причините за това.

— Много мило от твоя страна, Сил — похвали я мама. — Съмнява ме Миранда да е изгаряла от желание да чисти риба.

Даже не се бях сетила, че се налага да го правя.

— Мазето е наводнено — подхванах аз. — Двете с мама се опитахме да го подсушим вчера, но работата беше прекалено много за нас.

Никой не изглеждаше заинтересуван от това.

— Смятам да взема матрака от дивана — заяви Мат. — Ще го преместя в моята стая за Сил и мен. С малко разместване на мебелите, ще се побере на пода.

— Намерих една електрическа печка — съобщих аз. — Можете да я оставите включена и когато дойде токът, стаята ще се стопли.

— Това ще е страхотно — съгласи се Мат. — Благодаря ти, Миранда.

— Преместихме дървата в килера — споделих аз. — Мислехме да използваме трапезарията и кухнята като спални. Може би така ще ви е по-добре.

— Не, ще имаме повече лично пространство в моята стая — настоя Мат.

Мама приличаше на вулкан, който всеки момент предстоеше да избухне.

— Изричането на няколко думи не ви прави женени — каза тя.

— Разбира се, че ни прави — отвърна по-големият ми брат. — Точно това са били клетвите винаги — просто няколко думи. Вярно, аз и Сил не разполагахме със свещеник, шаферки и ориз, но това не ни прави по-малко женени. Не и в този свят, мамо. В него никой няма шаферки.

— В понеделник може да отидат в кметството, мамо — каза Джон. — Кметът може да ги ожени, ако е там.

— Джон, не се меси в това — сопна се майка ни. — Както и ти, Миранда.

Малко е трудно човек да стои настрана от тези неща, когато всички се намираме в една и съща стая.

— Хайде, Джон, да приготвим стаята на Мат — казах аз.

— Да не си мръднала от тук! — скара ми се мама. — Мат, ти и Джон ще спите в трапезарията. Миранда, Сил и аз ще си делим слънчевата стая.

— Не — възрази по-големият ми брат. — Сил не е някоя улична котка, която съм намерил на пътя. Ние се оженихме и смятаме да сме женени до края на дните ни. Приеми го или ще си тръгнем.

Спомних си как избягах преди два дни, колко лесно е да се изгуби човек завинаги, колко лесно е да свърши като поредното мъртво тяло върху могилата от трупове.

— Не си тръгвай — казах аз. — Мама не желае да си тръгваш. Знаеш това, Мат.

Майка ни вдиша дълбоко, все едно натикваше лавата обратно в тялото си.

— Сил — започна тя, — моля те да разбереш, че проблемът не е в теб. Сигурна съм, че си много мило момиче. Ако Мат те беше довел в дома ми при други обстоятелства, при нормални обстоятелства, щях да съм изключително щастлива.

— Обстоятелствата са напълно нормални — заяви по-големият ми брат. — Вече цяла година са такива. Мамо, Сил е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Чувствам се жив. Даже не знам дали няма да съм умрял след шест месеца. Колкото и време да ми остава, смятам да го прекарам с нея.

— Какво ще кажеш ти, Сил? — попита мама. — Изпитваш ли същото?

Момичето я погледна право в очите.

— Нямам нищо — каза то. — Семейството ми го няма. Всичко, което смятах за важно, го няма. Мат казва, че ме обича. Как мога да не обичам някого, който ми казва, че ме обича?

Спомних си за мъжа, с който е била Сил. Зачудих се дали и той ѝ е казал, че я обича, и дали тя го е обичала, защото той ѝ е казал така.

— Няма да си мъртъв след шест месеца — каза мама на Мат. — Никой от нас няма да е. Очевидно е, че не мога да се преструвам, че съм щастлива от всичко това. Отдавна спрях да очаквам от вас да ми вярвате. Не искам Мат да си отива и не искам да ме заплашва, че ще го стори всеки път когато се скараме. Ние сме семейство. — Мама млъкна за миг. — Сега семейството ни се увеличи с още един член. Лично аз предпочитах шаферки и ориз и предупреждение, но нещата невинаги са такива, каквито ги искаме. Тази вечер ще ядем риба и ще отворим кутията с оризов пилаф, която Миранда намери. И зелен фасул. Истинско сватбено угощение.

Мат стана и прегърна мама.

— Сигурен съм, че ще заобичаш Сил — каза той. — Сигурен съм. Като собствена дъщеря.

Като се имаше предвид, че с мама постоянно се карахме, едва ли подобна съдба беше най-доброто нещо за съпругата на брат ми.

6 .

14 май

Прекарахме по-голямата част от деня в изгребване на водата от мазето. Редувахме се кой да пълни кофите и да ги изпразва. Беше един дълъг, отвратителен, мръсен ден. Токът така и не дойде, което не ни помагаше по никакъв начин.

За сметка на това се случиха две неща. Сил работи също толкова усърдно, колкото и самите ние. И не пяхме, което предполага, че не сме луди.

15 май

Мат и Сил отидоха с колелата до града, за да вземат нашата храна и да попитат дали може да вземат повече, тъй като имаме нов член в семейството, и да помолят кмета да я направи още по-официален член на същото това семейство.

Джон и аз изявихме желание да отидем с тях.

— Мога да ти бъда шаферка — казах на Сил — и да направя мама щастлива.

За съжаление, онова, което направи мама щастлива, беше да ни накара да си пишем домашните вкъщи. Дори по-официалният сватбен ден на брат ни не беше основателна причина да зарежем алгебрата и Шекспир.

За сметка на това мама не ни надзираваше. Прекара целия ден в чистене на спалнята на Мат. По-големият ми брат беше прекалено нетърпелив, за да го стори преди нея.

— Трябва пак да тръгнем по къщите — казах на Джон. — Сега, когато Сил е с нас, ще имаме нужда от повече тоалетна хартия.

— Както и от още едно колело — допълни брат ми. — Хората оставят толкова много хубави неща.

— Предполагам, че не са оставили пържоли — бях сигурна в това. — Омръзна ми карагьозът.

— Как си мислиш, че се чувствам аз? — попита Джон. — Последната седмица ядем само от него.

Присъствието на Сил така ме разсея, че въобще нe се бях замисляла какво щеше да яде тя. Наистина, карагьозът беше нещо много различно. Вместо да си поделяме консерва от това или консерва от онова, сега си поделяхме консерва от това или консерва от онова и риба. Само дето карагьозът щеше да свърши в един момент и тогава пак щяхме да сме на консерва от това или консерва от онова. И с още едно гърло за хранене.

Тези мисли занимаваха ума ми много повече от „Ромео и Жулиета“.

Мат и Сил се върнаха.

— Кметът не беше там — заяви по-големият ми брат. — Господин Дануърт ще му предаде да дойде следващия понеделник, така че ще отидем пак тогава.

— Какво стана с храната? — попитах аз. — Ще ни дадат ли още една торба?

— Не и тази седмица — отвърна Мат. — Може би следващата, ако има достатъчно. Това няма значение. Двамата със Сил ще си поделим моята храна.

— Не — възрази мама. — Тя е член на семейството, така че всички ще делим.

— Добре, мамо — съгласи се Мат. — Но не искам вие да ядете по-малко, за да има повече за нас.

— Ще поделяме всичко — казах аз и се замислих какво ще е това „всичко“, когато карагьозът свърши. О, да. Вече свикнах постоянно да съм гладна.

— Можем да се върнем при реката утре — предложи Джон. — Аз, Мат и Сил, така ще хванем повече риба.

— Налага се — съгласи се по-големият ми брат. — Не знам още колко време ще има карагьоз, така че трябва да хванем колкото се може повече. Сил и аз ще отидем. Джон може да остане тук с теб и Миранда.

— Мен никъде не ме вземате — оплаках се аз.

— Джон, ти ще отидеш с Мат — каза мама. — Сил ще си остане у дома с мен и Миранда, за да се опознаем по-добре.

— Мамо — възрази по-големият ми брат, звучеше също като мен. Предполагам, че хленченето ни е семейна черта.

— Всъщност идеята е добра — каза Сил. — Освен това ще хванеш повече риба, ако не се разсейваш.

Джон се разкикоти. Мат изглеждаше така, все едно не можеше да реши кого да убие първи.

— Ще тръгнем утре рано сутринта — каза той. — Ще се върнем в сряда вечерта.

— Не — възрази мама. — Останете до петък. Джон е пълна скръб по алгебра, а колкото повече стоите там, толкова повече риба ще донесете у дома.

— Мамо — започна Мат, — може ли да обсъдим това насаме?

— Няма какво да обсъждаме. Ти и Джон сте по риболова. Сил и Миранда може да обикалят квартала и да търсят кутии с оризов пилаф. Аз ще стоя тук и ще се тревожа за всички ви. Това е правилното разпределение на задачите.

Сил избухна в смях, но когато никой не се присъедини към нея, замлъкна.

— Хайде де, Мат — започна Джон, — по-добре да хванем повече риба, преди отново да се върнем към цепенето на дърва.

За момент изпитах съжаление към по-големия ми брат. В един нормален свят нямаше да му се налага да остави съпругата си, за да ходи да лови риба с братчето си. Само че в един нормален свят нямаше да се врече във вярност на непознато момиче, ден след като я е срещнал. Поне така мисля аз.

— Тръгваме утре сутринта — заяви Мат. — Ще се върнем в петък. След това аз и Сил никога вече няма да се разделяме. Ясно ли е?

— Не чувам някой да предлага нещо друго — отвърна мама. Този път Сил не посмя да се засмее.

Значи, утре братята ми щяха да отпътуват отново. Кой знае? Този път може да се върнат със съпруга за Джон.

16 май

Аз и Сил тръгнахме на лов по къщите веднага след закуска. Предполагам, че се радваше да бъде далеч от мама. Поне аз бях.

— Мат ми каза, че си водиш дневник — каза Сил, докато карахме колелата си надолу по пътя.

— Аха — отвърнах аз. — Само за мен. Никой друг не го е чел.

— Знам — каза тя. — Малко ми е странно, че някой пише за мен.

— Никога ли не си си водила дневник? — попитах аз.

— Само веднъж, докато още бях на училище. Но просто си измислях разни неща.

— Защо? Не искаше хората да разбират какво ти се случва в действителност ли?

— Нищо не се случваше — отвърна Сил. — Никога нищо не се случва. Освен това имах чувството, че ако запиша на хартия мислите си, те вече няма да бъдат само мои.

Никога не се бях замисляла над това, а и не ми се искаше да го правя. Мама, Джон и Мат уважаваха личното ми пространство, или поне що се отнасяше до дневниците ми. Друго лично пространство просто не ни остана. Чувствах се странно да си деля слънчевата стая с Джон, но не и с Мат. Без него ми се струваше някак си празна.

— Не мога да се нарадвам на косата ти — признах си аз. — Колко е дълга. Колко е красива.

— Косата е преимущество — отвърна Сил. — Трябва да си пуснеш и ти.

— Може би някой ден. — Някой ден, когато водата нямаше да е сива.

За известно време карахме колелата в мълчание. Очаквах Сил да ме обсипе с въпроси, както Джон ми сподели, че прави. Явно не бях толкова интересна, колкото бейзбола.

Нямаше значение. Когато започнахме да претърсваме къщите, видях колко е добра спътницата ми в някои неща. По настояване на мама минавахме всяка от сградите заедно, но благодарение на Сил не си губехме времето. Претърсихме дванайсет къщи, от мазето до тавана, сантиметър по сантиметър, включително гаражите и пристройките към тях. Не открихме кой знае какво, както и не празнувахме при всяко откритие. Не запявахме на всяко полуизползвано руло с тоалетна хартия.

Намерихме две електрически печки и всяка от нас взе по една към вкъщи. Ако токът някога се появеше отново, щяхме да успеем да стоплим кухнята и трапезарията.

Когато се прибрахме, се качих в стаята ми и скрих всичките си дневници в задната част на моя килер. В тях се намираха моите мисли и исках това да си остане така.

17 май

Щеше ми се Сил да не беше споменавала дневниците ми. Не мога да виня Мат, че и е споделил, но наистина ми се искаше да не го беше правил.

Пиша това в кухнята, като използвам една от светещите химикалки, които Джон ми намери. Мама спи в слънчевата стая, но така или иначе, тя никога не ме е притеснявала. Писала съм в дневника си месеци наред, а семейството ми се е намирало в същото помещение. Знам, че Сил е в стаята на Мат и вероятно спи, но се чувствам така, все едно някой наднича над рамото ми.

Миналото лято, по време на пътуването си на запад, ни посетиха татко и Лиза. С шестима ни у дома се чувствах доста по-уединено, отколкото само с нас трите.

Нямам какво друго да напиша, освен че тези дневници са мои и предназначени само за моите очи.

18 май

Днес е първата годишнина от сблъсъка на астероида с Луната.

Преди една година бях на шестнайсет, второкурсничка в гимназията. Мат беше първи курс в „Корнел“, а Джон в средното училище. Татко и Лиза ме помолиха да стана кръстница на още нероденото им тогава бебе. Мама работеше върху книгата си.

Знам, че постигнах много през изминалата година, но тази сутрин се събудих с мисълта за всичко, което бях изгубила. Не, така не е правилно. Не всичко, а всички. Вече нищо няма значение. След известно време свикваш със студа, с глада и с живота на тъмно.

Не можеш да свикнеш обаче да губиш близките си. Или ако това е възможно, не искам да го изпитвам. Толкова много хора, хора, които обичах, изчезнаха от живота ми миналата година. Някои от тях умряха, а други се преместиха. Почти няма значение кое от двете е. Тези, които ги няма, ги няма.

Лежах си на матрака в слънчевата стая, мислех си, че днес е първата годишнина и че трябва да споделя този факт с мама. Знам коя дата сме заради дневника ми, макар календарите да изчезнаха с всичко останало през изминалата година. Някак си свързах годишнината с могилата от мъртви тела — тя е от онези неща, които пазиш само за себе си.

Единственото, което ми донесе изминалата година, беше снаха. Тази сутрин на закуска (поделихме си една консерва със сладки картофи, а не закуската, която имах преди една година) Сил повдигна темата.

— Днес е първата годишнина — каза тя.

— На кое? — попита мама. — Оу, мина една седмица, откакто ти и Мат се врекохте един на друг. Той ще се върне утре и тогава можете да празнувате.

— Не, мамо — намесих се аз. — Днес е първата годишнина от онова събитие. Случи се точно преди една година.

— Само година ли е изтекла? — учуди се мама. — Как минава времето, когато се забавлява човек.

— Осемнайсети май — каза Сил. — Откакто съм тук, следя дните. Чувствам, че трябва да направя нещо важно на този ден.

— В какъв смисъл важно? — попита аз. — Преди една седмица се омъжи. Трудно е да направиш нещо по-важно от това.

— Нещо по-мащабно — отвърна Сил. — Може би жертвоприношение на богинята на Луната.

— Не и първородния ми син — каза мама. — Не е на разположение.

Сил се разсмя.

— Нямам намерение да пожертвам Мат — отвърна тя. — Но трябва да има нещо, от което можем да се откажем. Нещо, което е значително и което Диана ще приеме.

— Диана е богинята на лова — каза мама. Винаги ме е изумявала, че знае подобни неща.

— Също така е богиня и на Луната — допълни Сил и доказа, че притежава също толкова безполезна информация, колкото и майка ми. — Аполон, богът на Слънцето, е неин брат.

— Може би на него трябва да предложим жертвоприношение — казах аз. — Нуждаем се от слънчева светлина много повече, отколкото от лунна.

Сил поклати глава.

— Всичко започна с Луната — обясни тя. — Трябва да започнем от нея.

Огледах се наоколо в слънчевата стая. Хортън спеше до печката на дърва. През последните две седмици беше изтънял още повече, но нямах абсолютно никакво намерение да го предлагам на никоя богиня.

— Може би колекцията от бейзболни картички на Джон? — вметнах аз. — Диана може да хареса младия Мики Мантъл^[5].

— Не — възрази Сил. — Жертвоприношението трябва да бъде направено от нас. Ние сме слугините на Диана.

— Добре де — съгласих се. — Ще дадем на богинята малко риба.

— Не — възпротиви се мама. — Нуждаем се от тази риба. Диана може сама да си намери храна.

Сил ни изгледа.

— Какво цените най-много? — попита тя.

— Децата ми — отговори мама. — След тях дома ни. А те са недостъпни за Диана, Аполон или кой да е друг бог.

— Дневниците ми — предложих аз.

— Не — каза мама. — Те също са неприкосновени.

Имах смесени чувства за всичко това. Госпожа Несбит изгори всичките си писма, преди да умре. Не че самата аз планирам да умра в близкото бъдеще, но ако изгоря дневниците си, няма да се тревожа, че Сил ще ги прочете.

— Нямам нищо против — казах аз.

— Аз обаче имам — отсече мама. — Твоите дневници са единственият запис за съществуването на това семейство. Те са единствената ни връзка между миналото и бъдещето. Няма да ти позволя да ги унищожиш. Не и при такива обстоятелства.

— Не притежавам нищо друго — отвърнах аз и осъзнах колко жалък е животът ми, щом не притежавах нищичко, което да си струва да принеса в жертва на богиня, която само преди десет минути не знаех, че съществува. — О, имам някои купи от времето, когато се пързалях. Може би на Диана ще ѝ харесат.

— Само една купа — нареди мама. — Онази за третото място. Грозната.

Прибягах нагоре по стълбите към моята стая и намерих споменатия трофей. Взех го в ръце и се сетих за състезанието, на което го спечелих. Тогава паднах два пъти. Ако бях паднала само веднъж, можеше да взема второ място, но момичето, което спечели, беше наистина добро и просто нямаше как да стана първа.

Бях на десет тогава. Мама и татко бяха там и даже татко, който обичаше да окуражава трима ни в спортовете, с които се занимавахме, можеше да види разликата между мен и момичето, което спечели. На път за вкъщи, вместо да ми говори как трябва да тренирам повече и по-сериозно, ми каза, че се гордее с мен, как на два пъти съм се изправила след паданията и съм продължила да се пързалям за медала.

Държах купата и си спомнях какъв беше животът, докато мама и татко все още бяха женени, как тогава си мислех, че най-лошото нещо, което може да се случи, е да падна по време на състезание. Бях толкова млада, толкова глупава и разстроена, че двете падания ми бяха коствали среброто.

Върнах се в слънчевата стая, където мама и Сил продължаваха да говорят за церемонията.

— Не мога да повярвам, че си съгласна с всичко това — казах на мама.

— Не виждам защо да не съм — отвърна тя. — Правила съм и по-глупави неща в колежа. Взех решение да пожертвам първия си договор за книга. Стойте тук, аз ще отида да го потърся.

Оставих купата на пода и седнах на моя матрак.

— Майка ти е невероятна — каза Сил. — Мислех си, че ще се направи на много праведна и ще ни каже да не се занимаваме с езически ритуали, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

Свих рамене.

— Не мисля, че мама вярва в нещо вече — споделих аз. — А и едва ли някоя от вас си мисли, че Луната ще се върне на мястото си само защото ще ѝ принесем в жертва една грозна купа.

— Купата ти е красива — каза Сил, приближи се до трофея ми и го взе. — Навярно си била много горда, когато си я спечелила.

— Не особено — отвърнах аз. — Договорът за първата книга на мама е много по-голяма жертва. Първа книга, първороден, подобни неща.

— Аз също трябва да се откажа от нещо — каза Сил.

— Не дойде с много багаж — отбелязах аз.

Съпругата на брат ми се разсмя.

— Не нося много, когато пътувам — отвърна тя.

— Сигурна съм, че Диана ще те разбере. Освен това ще е толкова омагьосана от купата ми, че няма да забележи нищо друго.

— По-добре да забележи договора ми — каза мама и се присъедини към нас. — Поне тя трябва да оцени колко бързо го открих. Може и да не ти се вярва, Сил, но преди бях много организиран човек.

— Знам какво мога да предложа. — Очите на съпругата на брат ми светнаха. — Косата ми.

— Не! — изревах аз. — Не можеш да отрежеш косата си. Тя е преимущество.

— Вече не ми трябва — отвърна, Сил. — Мат обича мен, а не косата ми. Добре де, не просто косата ми. Къде е ножицата ви?

— Мислиш ли, че трябва да го правиш? — попита мама. — Косата ти е толкова красива.

— Такава е и купата на Миранда — отвърна Сил. — Както и твоят договор. Те са все неща, които са от значение. Къде държите ножицата?

Мама заклати глава, но аз отидох и ѝ я донесох.

— Няма да мога да отрежа плитката ти — констатирах аз. — Прекалено е дебела.

— Не се тревожи — каза Сил и разплете косата си. Взе ножицата от ръцете ми и започна да реже. Когато приключи, косата и не приличаше на нищо, също като моята и тази на мама, но скулите ѝ се очертаваха още по-добре.

Животът наистина е нечестен.

— Сега какво? — попита мама. — Не можем да изгорим купата на Миранда.

— Хайде да заровим всичко — предложи Сил. — Сигурна съм, че Диана ще ни разбере.

Не бях много убедена в това. Последното нещо, което желаех, беше Луната да се приближи още повече поради някакво малко недоразумение.

— Имам торбичка за подаръци някъде — каза мама. — Остана от Коледа. Не от последната Коледа. Държа си панделки в нея. Стойте тук, ей сега ще я донеса.

— Отивам в банята да се погледна на огледалото — заяви Сил. — От години не съм имала къса коса.

Хортън и аз останахме в слънчевата стая, докато се върнат. Котаракът ни не изглеждаше особено заинтересуван от жертвоприношения, така че не го попитах дали ще пожертва любимата си мишка играчка.

Мама и Сил се завърнаха. Първо сложихме купата в торбичката, договора около нея и най-накрая натъпкахме косата на съпругата на Мат.

— В гаража имаме лопата — каза мама. — Миранда, отиди да я вземеш и двете можете да заровите всичко до прозореца. Аз ще остана вътре на топло.

— Ела с нас… — започна Сил и спря по толкова смешен начин, че двете с мама разбрахме веднага какъв е проблемът.

— Наричай ме Лора — каза майка ми. — Благодаря ти за поканата, но предпочитам да наблюдавам от тук.

Отидох до гаража и взех лопатата. Сил излезе навън с торбичката. Избрахме място, на което мама щеше да ни вижда от вътре, и започнахме да копаем на смени. Всичкия сняг вече го няма и земята е рохка, така че тази задача не ни затрудни особено. Освен това сгънах торбичката, за да не е много голяма.

Спомних си колко трудно ми беше да изрека молитва до могилата с мъртви тела и осъзнах, че щом не мога да се моля там, не искам да се моля и на някаква богиня.

— Ти кажи нещо — казах на Сил. — Аз ще се моля в мълчание.

— Добре — съгласи се съпругата на брат ми. — О, Диана, богиньо на Луната. Приеми даровете ни и върни мира и спокойствието на планетата ни.

В този момент се замислих за Земята — наистина се замислих, — за цунамитата, земетресенията и вулканите, за всички ужасии, които не бях видяла с очите си, по които бяха променили живота ми, за животите на всички, които познавах, и на всички онези, които никога няма да опозная. Замислих се за живота без слънце, луна и звезди, без цветя и топли дни през май. Замислих се за времето преди година и всички хубави неща, които смятах за даденост, и за всички ужасии, които замениха тези неща. Макар да не ми се искаше да се разплача пред Сил, сълзите потекоха по лицето ми.

— Много хубаво — каза тя и нежно изтри страните ми. — Сълзите ти са най-големият дар от всички.

19 май

Беше ужасен ден.

Започна да вали миналата нощ и така и не спря. Навън стана студено и ветровито, комбинация, която ме накара да осъзная, че от седмица или повече нямахме ток. Тези прекрасни електрически печки са напълно безполезни.

Нямахме представа кога ще се приберат Мат и Джон, но знаехме, че пътят им ще е тежък заради дъжда. Мама провери мазето дали е наводнено и изруга толкова звучно, че аз и Сил я чухме чак в слънчевата стая.

Хортън почти не яде, откакто Джон замина, но за сметка на това успя да повърне топка с косми. Печем карагьоза на барбекюто навън, но въпреки това слънчевата стая мирише на риба. Два аспирина не успяха да се справят с главоболието ми.

Мат и Джон се прибраха в 16 часа. Миналата седмица се върнаха с два найлонови чувала с риба и снаха. Този път чувалът им беше наполовина пълен.

— Останахме възможно най-много — сподели Джон. — Почти няма риба. Всички си тръгнаха.

— Облечете си някакви сухи дрехи — нареди мама. — Ще се оправим и с това, което сте хванали.

Всички бяхме наясно, че няма да се оправим. Рибата щеше да свърши за нула време и тогава щяхме да се окажем петима с храна за четирима. Може и да си повтарям постоянно, че съм свикнала да съм гладна и че не е толкова лошо, но всъщност е лошо и ненавиждам това си състояние. Мразя да ми е студено, да съм самотна и мръсна.

Първото нещо, което направи Мат, беше да отиде при Сил и да я прегърне толкова силно, че по едно време си помислих, че ще я задуши.

— Постоянно си мислех, че като се върна, няма да те намеря тук — сподели той. — Какво щях да правя, ако те нямаше?

— Защо ми е да си тръгвам? — попита Сил, което всъщност не беше точно „Обичам те и се нуждая от теб, и никога няма да те изоставя“.

Мат я пусна и тогава забеляза промяната.

— Какво си направила с косата си? — попита той. — Мамо, ти ли накара Сил да си отреже плитката? За да може да прилича на плашило като вас?

— Не, Мат — отвърнах аз. — Мама се опита да я разубеди. — Определено сега не беше подходящото време да му обяснявам за жертвоприношенията за богинята на Луната Диана.

— Изморих се от нея — каза Сил. — И без това беше изключително трудно да я поддържам чиста. Пък и така приличам на останалите от семейството.

— Не приличаш на тях — сопна се Мат. — Не разбираш ли? Обичам те, защото си нещо различно от тях и от всичко, което преживях през изминалата година.

— Аз също те ненавиждам! — изкрещя Джон. — Аз също не искам да съм в това глупаво семейство!

— Мат, отивай си в стаята — нареди мама. — Двамата със Сил. Карайте се там. И си облечи сухи дрехи.

— Мамо, не може да продължаваш да ни казваш какво да правим — възпротиви се по-големият ми брат.

— Разбира се, че мога — отвърна тя. — Докато живеете под моя покрив, мога. Сега вървете!

Сил хвана Мат за ръката и двамата се оттеглиха.

— Миранда, вземи чувала с риба и го остави в гаража — нареди мама. — Веднага.

— Може ли да си облека палтото първо? — попитах аз.

— Не говори! Изчезвай!

Сграбчих жалкия, наполовина пълен чувал с миризлива, отвратителна, неизчистена риба и излязох вън в студения, мрачен и дъждовен ден. Когато стигнах до гаража (което действие, честно казано, ми отне десет секунди), осъзнах, че нямам ключ за катинара. Бях заклещена навън, под студения дъжд, докато мама не се вземеше в ръце.

Не знаех колко време щеше да му е нужно на Мат да се влюби в късокосата Сил, но смятах, че веднъж да забележи скулите ѝ, и всичко щеше да се оправи. Това означаваше, че двамата щяха да продължат медения си месец и щеше да мине известно време, преди да ги видим отново. Аз нямах проблем с това.

Онова, което не знаех, беше колко време мама щеше да разговаря с Джон. Колкото и главата да ме болеше и да мразех карагьоз, и да бях премръзнала и мокра, и гладна, и уплашена, малкият ми брат също беше премръзнал и мокър, и гладен, и уплашен, и наистина разгневен на Мат, който явно беше стъжнил живота му през последните няколко дни.

Прилепих се до стената на гаража, чувалът с карагьоз стоеше до мен. Изведнъж започна да вали наистина силно. Нямаше как да остана суха и започнах да треперя.

— Добре ще им дойде, ако умра от пневмония — казах си, защото, когато си навън под дъжда с половин чувал мъртва риба, изговаряш на глас глупави неща.

Дойде ми на ума, че мога да извадя карагьоза от чувала и да го преброя, след което да го умножа по две, заради двата останали чувала, и да го разделя на пет — така щях да разбера колко време ни оставаше, докато единственото, което щяхме да имаме, щяха да са няколко консерви със зеленчуци.

Спомних си могилата с мъртви тела.

Замислих се колко калпава богиня на Луната беше тази Диана.

Не стоях навън повече от десет минути, но когато Джон се появи, вече се тресях доста сериозно. Брат ми носеше палтото ми и чадър.

— Мама казва, че съжалява — каза той.

Знаех, че съжалява. Както и Мат. Както и всички ние. В това сме най-добри. Да съжаляваме.

20 май

Миналата нощ Джон махна шперплата от прозореца в трапезарията и вкара матрака си там. Вече имаше самостоятелна стая, макар да можехме да го виждаме от слънчевата стая.

Тази сутрин мама ме попита дали искам да махна шперплата и от прозореца в кухнята. Каза, че тя ще продължи да спи в слънчевата стая и така ще наглежда печката на дърва през нощите.

Обмислих предложението ѝ, но засега всичко, което искам, е да се върна в моята спалня. Докато бях в нея онзи ден и гледах към купите ми, зажаднях за моето легло, моите шкафове и моите прозорци.

Трапезарията има две врати: една от дневната и една от кухнята. Никога не ходим в първата тъй като там преместихме всички мебели от трапезарията. Също така за нас нямаше никакъв смисъл да ходим от кухнята в трапезарията, освен за Джон, който се премести в нея.

Налага се обаче човек да прекоси кухнята, за да стигне до долната баня и слънчевата стая и дори до стълбището за мазето. В кухнята държим храната, чиниите и сребърните ни прибори.

Трапезарията може и да предлага фалшиво чувство за усамотение, но за сметка на това кухнята не предлага дори и такова.

Смятах да продължавам да деля слънчевата стая с мама, поне още известно време. Преместихме матраците си надалеч от задната врата, махнахме простора и го сложихме в кухнята, така че слънчевата стая да заприлича повече на семейна стая, а не на спално помещение.

Постоянно завалява и спира, откакто Мат и Джон се прибраха. Не очаквам да видя слънчева светлина, но ще се радвам всичко да изсъхне.

21 май

Точно каквото ни трябваше. Застудяване. Миналата нощ дъждът се обърна на сняг и натрупа няколко сантиметра.

— Понякога вали и през пролетта — каза мама. — Съвсем скоро ще се стопи.

Мат и Сил се възползваха от снеговития ден и се оттеглиха в стаята на брат ми. От време на време от там се носеха писъци.

Джон пренареждаше бейзболните си картички. Радвам се, че не пожертвахме Мики Мантъл.

Погледнах навън към задния ни двор и си представих как могилата с мъртви тела отново е покрита със сняг.

7 .

22 май

Мат и Сил се върнаха от града и Мат беше в доста по-добро настроение. Не беше лесно да се кара колело в снега, но на него не му пукаше.

— Кметът беше там и извърши церемонията — обяви брат ми и размаха брачното свидетелство. — Сил и аз вече сме женени според великия щат Пенсилвания.

— Трябваше да дойдете с нас — каза булката. — Всички вие.

— Може би следващия път — отвърна мама.

— Погледнете — рече Мат. — Пет торби с храна!

Погледнах. Погледнах още по-сериозно, когато с мама отнесохме храната. Имаше няколко консерви повече от миналата седмица, но си мисля, че господин Дануърт просто беше сложил нормалната ни дажба в пет торби вместо в четири.

Мама взе решение, тъй като рибата беше изчистена и осолена и вече беше вмирисала гаража, че трябва да я ядем само два пъти седмично, и то по два карагьоза за петима ни. Радвам се, макар да знам, че го прави, защото се страхува какво може да се случи, когато привърши и когато вече не получаваме консерви от града.

Какво щеше да стане с нас тогава? Къде щяхме да отидем? Дали Мат и Сил щяха да си тръгнат? Щях ли да видя брат ми отново?

Знам, че трябва да съм щастлива, но всъщност най-много се страхувам да не изгубя Мат завинаги.

23 май

— Хортън храни ли се миналата седмица? — попита Джон. — Докато ме нямаше?

— Съвсем малко — отвърнах аз.

— Не яде много — констатира по-малкият ми брат.

— Котките ядат малко през пролетта. Хортън винаги отслабва след зимата.

— Да, но наистина е измършавял — забеляза Джон.

Знам, че е прав, но нищо не можем да направим. Щом Хортън огладнее, ще яде.

24 май

Прекарахме целия ден в подсушаване на мазето, кофа по кофа. Токът дойде за първи път от седмици насам и Мат включи помпата за мръсната вода.

Мама се държеше, все едно беше Коледа и Нова година наведнъж. Изненадах се, че не започна да пее.

25 май

Мат и Джон отново се заеха с цепенето на дърва. Това означава, че официално е дошъл краят на учебната година.

Нищо хубаво не се случи с Ромео и Жулиета.

26 май

Вече трети ден поред имаме ток. Само за няколко часа през деня и няколко часа предната вечер.

Не можем да хванем никой канал на телевизора и новините по радиото си остават лоши, но мама обяви, че трябва да започнем с пролетното почистване. Така прекарахме деня си аз, тя и Сил. Мъжете цепиха дърва. Ние, жените, чистихме с прахосмукачката и търкахме.

Мат се върна у дома изтощен, но когато видя колко е чисто навсякъде, настроението му се повдигна.

— Сил, фантастична си — каза той.

Съпругата му се труди също толкова усърдно, колкото аз и мама, но не и повече.

Понякога ми се иска да убия по-големия ми брат.

27 май

Не помня кога беше последният път, в който бях в добро настроение. Като че ли единственото, което правя, е да мрънкам, да се оплаквам и да се самосъжалявам.

Тъй като къщата беше изчистена безупречно, а Ромео и Жулиета бяха тотално мъртви, казах на мама, че отивам да претърсвам къщи. Изглежда, и тя искаше да се освободи от присъствието ми за известно време, така че не възрази.

— Аз също ще дойда — заяви Сил. Съвсем не ми беше такава идеята. — Искаш ли да дойдеш с нас, Лора?

Благодаря на бога, че мама каза „не“.

— Вижте дали няма да ми намерите нови книги за четене — каза тя вместо това.

Не исках да претърсвам къщи със Сил. Исках да прекарам известно време сама. Опитвах се да измисля тактичен начин, по който да го обясня на съпругата на брат ми, но преди да успея да го сторя, тя каза:

— Хайде да се разделим. Можем да се срещнем тук по обед.

— Как ще намериш пътя за обратно? — попитах аз. Мат щеше да ме убие, ако изпуснех Сил от поглед и тя се изгубеше завинаги.

— Никога не се губя — отвърна тя. — Ще се върна точно тук. Не се безпокой.

Спомних си как се изгубих в онзи ден, а живея тук през целия си живот. Само че Сил е възрастна омъжена жена, а аз съм малката сестричка на съпруга ѝ. И наистина ми се искаше да прекарам известно време сама.

— Добре — казах аз. — Ще се видим тогава.

Карахме колелата си заедно до Шилър Роуд и Сил зави наляво. Аз продължих надолу по Хауъл Бридж Роуд, докато не завих надясно по Пен Авеню. Имаше много хубави къщи там. Кварталът беше много приличен.

Наистина обожавам да прониквам в чужди къщи и определено се ободрявах, когато виждах как са живели по-богатите хора в Хауъл. Не че намирах кой знае какво в техните домове. Всички бяха наясно, че на Пен Авеню има много хубави неща за грабене.

За щастие, намерих книги за мама, една електрическа печка и което е най-хубавото, два чифта дънки, на които още висяха етикетите с цените, с размер, в който преди никога не бих се побрала. Пробвах единия чифт и той се оказа леко хлабав (май карагьозът няма чак толкова много калории), но определено можеше да се носят. Сил тежи по-малко от мен, но предполагах, че може да носи втория чифт с колан. Със сигурност щеше да оцени новата придобивка в гардероба си.

Намерих и един ароматизатор за стая с аромат на океански бриз. Температурите бяха скочили до десет градуса по Целзий и мама беше започнала да отваря прозорците, за да проветрява къщата, но така или иначе, всичко мирише на риба. Също така открих и малко шишенце с аспирин — заедно с ароматизатора бяха най-успешните ми открития.

Балансирах кормилото на колелото ми, като сложих един чувал с плячката си от едната страна и един от другата, и се запътих към мястото на срещата. Настроението ми беше много по-добро от доста време насам. Представих си колко ще е щастлива Сил, когато види подаръка си, и как Мат щеше да оцени щедростта ми, и как мама щеше да хареса книгите, които намерих, и как Джон… Е, как Джон щеше да се окаже, че всъщност е голям фен на ароматизаторите за стая с мирис на океански бриз. Добре де, не можех да измисля кое от нещата, които носех към дома ни, можеше да накара Джон да се зарадва, освен може би аспиринът — щеше да му е от полза, когато има мускулна треска от цепенето на дърва.

Джон никога не е бил лесен за избиране на подарък.

Макар да нямаше никой наоколо в радиус от няколко километра, не започнах да пея, но за сметка на това си свирках, докато карах колелото. Харесваше ми плискащият звук, когато минех през някоя локва по пътя. Тогава осъзнах нещо важно: не беше необходимо да съм щастлива през цялото време. С всичко, което се случи, никой не трябваше да очаква да бъде щастлив. Такива моменти на щастие можеха да се появят като чифт нови дънки и човек трябваше да ги цени, защото бяха толкова редки и неочаквани.

Даже осъзнах защо Мат се е оженил за Сил десет минути след като се е запознал с нея. Защото е била рядка и неочаквана.

Разбира се, и дългата коса е спомогнала.

Свирках си „Сънувах Джини със светлокафявата коса“, песен, която научих в трети клас и която не съм чувала оттогава, когато минах през една дупка и излетях от колелото.

Приземих се в една локва с лицето напред и за момент се паникьосах напълно. Спомних си мама в мазето и кълна се, помислих си, че ще се удавя.

Онова, което ме накара да се осъзная, беше болката. Когато изпитваш подобна като тази, ти се иска да си се удавил в този един сантиметър вода.

Претъркулих се настрани от локвата и раздвижих пръстите си, китките си, ръцете си, краката си, докато не установих, че не съм си счупила нищо. Дланите на ръцете ми бяха одрани, както май и коленете ми. Брадичката и челюстта ме боляха изключително много, но поне не изплюх нито един зъб. Цялата щях да съм в синьо-черни петна, но досега никой не е умирал от малко натъртвания.

Запълзях обратно към колелото ми. Беше паднало на една страна, но двата чувала бяха непокътнати. Гумите му изглеждаха наред.

В този момент осъзнах колко голям късмет бях извадила в онзи ден, когато се загубих. Какво щеше да стане, ако бях пукнала гума тогава? Намирах се на километри от нашата къща, без никаква представа къде съм. Щеше да се наложи да вървя.

Понякога си мисля, че всичко, което съм правила през изминалия месец, е да плача, но това съвсем не ме спря. Седнах до колелото, започнах да си повтарям отново и отново каква късметлийка съм и заплаках.

Този път не се наложи да използвам суитшърта си, за да си изтрия носа. Бях намерила пакет с кърпички в една от къщите, така че, когато ми дотрябва, бръкнах в един от чувалите за боклук и го намерих.

На това му се вика напредък.

Тъкмо бях на последната кърпичка от пакета, когато се появи Сил. Намирахме се на юг от уговореното място за среща, но вероятно ме беше търсила наоколо и тъй като паднах на Хауъл Бридж Роуд, не бях особено трудна за намиране.

— Изглеждаш ужасно — заяви Сил и ми помогна да се изправя.

— Минах през дупка — отвърнах аз.

Съпругата на брат ми кимна и изправи колелото ми.

— Кое ще ти е по-лесно? — попита тя. — Да караш колелото, или да вървиш?

Нямаше значение, така или иначе, трябваше да се преборим с километър и половина нанагорнище.

— Какво ще кажеш просто да ме оставиш да умра?

— Лора никога няма да ми прости подобно нещо — отвърна Сил. — Искаш ли да си починеш още няколко минути?

Онова, което исках, беше напълно различен живот.

— Ще се опитам да вървя — казах аз. — Прекалено съм замаяна, за да карам колелото.

— Добре — съгласи се Сил. С дясната си ръка хвана кормилото на своето колело, а с лявата на моето и започна да ги тегли, докато аз куцуках до нея.

— Ще се оправиш — увери ме съпругата на Мат след едни от най-болезнените метри, които бях извървявала в живота си. — Нямаше да стигнеш толкова далеч, ако имаше нещо счупено.

Само защото знаех, че наистина е така, не ме правеше по-щастлива да го чуя изречено на глас.

— Помня един случай, преди месеци — започна Сил. — Точно след като въздухът стана гаден. Бандата, с която бях…

— Била си с банда? — ококорих се насреща и аз.

— Не такава банда — отвърна Сил. — Когато си на пътя, откриваш банди от хора, с които да пътуваш.

Пеша, с колело, дори с камион.

— Все още има камиони? — учудих се аз. Не помня кога за последно видях подобно превозно средство.

— Разбира се, че има — отвърна Сил. — Как си мислиш, че пристига храната в Хауъл? Винаги носят провизии на градовете убежища. Не би трябвало да качват хора, но понякога го правят.

— С банда ли беше, когато срещна Мат? — попитах аз.

— Не, бях с един друг човек — отвърна Сил. — Отделихме се от останалите, защото искаше да пробва да лови риба в река Делауеър. Както и да е, това, за което искам да ти разкажа, се случи миналото лято. Бяхме в Южна Каролина, или поне така мисля. Бяхме шестима и видяхме някакъв мъж да лежи отстрани на пътя. Веднага си личеше, че кракът му е счупен. Човекът пищеше от болка.

— Направихте ли нещо? — попитах аз.

— Нямаше какво да сторим — обясни Сил. — Дори някой да успееше да намести крака му, как щяхме да го носим? Щом не можеш да се движиш с бандата, биваш зарязван. Хора умират през цялото време и когато го правят, го правят в мълчание или стенейки. Този мъж вероятно беше счупил крака си точно преди да го намерим. Щеше да лежи отстрани на пътя дни наред, докато накрая не умреше. Самият той го знаеше. Всички го знаехме. В един момент щеше да припадне от изтощение, но дотогава щеше да пищи, защото изпитваше ужасна болка и защото беше наясно, че ще умре.

— И вие го оставихте там? — учудих се аз.

— Единият от мъжете, с които бях, каза, че трябва да го избавим от мъките му — обясни Сил. — Навярно някой наистина го е сторил. Не стояхме прекалено дълго, за да разберем.

— Разказвала ли си тази история на Мат? — попитах аз.

— Не — отвърна съпругата на брат ми. — Не се бях сещала за нея от месеци. Начинът, по който беше паднало колелото ти, ме накара да се сетя за нея. Единият от мъжете, с които бях, взе колелото на мъжа и изчезна напред. Ако имаш велосипед, не се движиш с хората, които вървят.

— Мен щяха ли да ме изоставят? — попитах аз. — Имам предвид, след подобно падане като моето. След като не мога да поддържам същото темпо като останалите?

— О, естествено — отвърна Сил. — Със сигурност. Но за ден-два щеше да си намериш друга група. Постоянно има банди, с които да се движиш.

Намразих историята за мъжа със счупения крак, но някак си ми хареса идеята за всички тези групи, които скитат заедно. Когато живееш в една и съща стая с трима души от месеци насам, новите лица ти се струват много привлекателни.

Повървяхме в мълчание за известно време и аз започнах да фантазирам, че съм заедно с група от красиви мъже. В този момент се радвах, че на лицето ми винаги имаше сив слой, иначе Сил можеше да забележи, че бях почнала сериозно да се изчервявам.

Мама не беше много щастлива да ме види в това състояние, но намери малко кислородна вода и почисти раните на дланите и коленете ми. Изведнъж отново бях на шест години, паднала от колелото си.

Мама се зарадва много на книгите, а Сил на дънките. Джон не каза нищо за ароматизатора. Може би океанският бриз не беше любимият му.

28 май

Това беше най-лошата нощ от доста време насам.

От две седмици сънувам кошмари. Започнаха, когато се изгубих през онзи ден. Ужасни кошмари за могилата от трупове. В някои от тях ние бяхме част от нея, а в други бяхме двете с мама и в един момент тя изчезваше. Поглеждах към огромната купчина и знаех, че трябва да се изкатеря по нея, за да я намеря.

На два пъти сънувах, че съм в къщата на госпожа Несбит, след като почина, и търся разни неща в нея. Обръщам се и тя е там. И двата пъти се събуждах с мисълта, че съседката ни е жива, и трябваше да си напомням, че е мъртва, че точно аз претърсих къщата ѝ, докато мъртвото ѝ тяло беше в леглото, и смятах това за напълно нормално.

Един от кошмарите ми толкова много приличаше на филм на ужасите, че чак ми стана смешно. Госпожа Несбит и аз играехме тенис (което си е доста забавна мисъл, предвид обстоятелствата), погледнах към пейките и установих, че всички зрители са мъртви. Не познавах никого от тях. Приличаха на фантоми.

Не знаех дали бях в лошо настроение заради кошмарите, или имах кошмари, защото бях в лошо настроение. Вероятно и двете. Не спях добре в последно време и това също си оказваше влияние.

Миналата нощ беше най-лоша от всички — имах кошмар след кошмар. В един момент си помислих, че никога няма да се събудя. Чувствах се така, все едно един сън минаваше направо в следващия. Претърсвах нечия къща и когато отворих вратата на килера, от там изпадаха купища трупове. В следващия кошмар отново се намирах в същата къща, но отворих друга врата и всички мъртъвци зад нея бяха хора, които познавах. Видях мама да стои в един люлеещ се стол. Тя ми каза: „Не ме гледай така, все едно съм умряла“, само дето тя наистина беше умряла.

И тогава дойде най-лошият сън — може би най-ужасният в целия ми живот. Вървях към училище и всичко беше нормално, като едно време. Слънцето грееше и аз бях толкова щастлива, че го виждам отново. Не можех да разбера дали всичко се беше оправило, или просто никое от лошите неща не се беше случило. Нямаше значение. Слънцето грееше, а аз отивах на училище. Колкото повече се доближавах до града, толкова повече хора виждах по пътя си. Всички бяха щастливи, защото слънцето се беше завърнало отново. Всички празнувахме, защото то си беше на мястото.

В този момент някой изпищя. Погледнах към земята и там стоеше някакъв мъж с изкълчен по ужасен начин крак. Веднага разбрах, че това е човекът със счупения крак от историята на съпругата на брат ми. Тогава ми се стори, че вече не сънувам, защото си казах: „О, това е мъжът, за който ми разказа Сил“. Тогава този човек се превърна в татко и сънят стана кошмар. Въпреки това осъзнах, че мъжът не може да е някой, когото познавам, и си казах: „Все пак това няма да е поредният кошмар“.

Чувствах се така, все едно съм будна и всичко се случва наистина.

Всички, които вървяха наоколо, се спряха и някои се върнаха обратно. Бяхме десет, може би дори петнайсет. Заобиколихме човека, който още пищеше. Някой каза:

— Хайде вече да млъкваш — и го срита в крака.

Другите хора също започнаха да го ритат, както и — това е най-отвратителната част — самата аз. Помислих си: „Ако не се присъединя към тях, ще започнат да ритат мен“. Част от мен се забавляваше, чувствах се добре, защото този мъж, който символизираше всичко лошо, случило се през изминалата година, лежеше на земята безпомощен.

Колкото повече го ритахме, толкова повече пищеше човекът и толкова повече се разгорещявах.

В съня си помислих: „Нещата ще се обърнат и аз ще се окажа на мястото на мъжа“, но това не се случи. Сигурно се бях събудила преди това. Цялата треперех, когато станах. Цялото тяло ме болеше от падането, но честно казано, кракът ми беше най-зле, все едно някой ме беше ритал.

Преди време сънувах бебето Рейчъл. Смятах онези сънища за плашещи.

За първи път в живота си се надявах да няма бебе Рейчъл. Не знам какво се е случило с татко и Лиза и дали бебето въобще се е появило. Толкова е трудно да се роди подобно малко същество при настоящите обстоятелства. Може би Лиза беше пометнала или беше родила мъртво бебе. Колкото и ужасно да звучеше всичко това, навярно беше за добро.

Излязох на пръсти от слънчевата стая, минах през кухнята и отидох в банята. Миришеше на риба и на подлоги, и на ароматизатор с аромат на океански бриз. Свих се на студения под и започнах да се поклащам напред-назад. Тялото започна да ме боли още повече, но заслужавах подобно наказание заради мислите, които ме споходиха.

Мразя сънищата си. Мразя Мат за това, че доведе Сил в семейството, и мразя Сил, че ми прехвърли кошмарите си.

Мразя света, в който живеем.