ЮЛИ

15 .


1 юли


Спах през по-голямата част от деня.

Джон все още отказва да се прибере у дома.

Мат отиде до къщата на татко, но малкият ни брат не желаел да разговаря с него. Баща ми казал на Мат, че Джон му е бесен, задето е довел Сил в дома ни. Сил беше в спалнята им и не чу какво говореше Мат, но така или иначе, той сподели всичко това шепнешком на мама. Може би не е искал и аз да го чуя, но въпреки това го сторих.

Сил се опита да говори с мен, да ми обясни защо го е направила, но мама ѝ казала, че съм прекалено изморена, за да говоря за каквото и да било, и че обяснението на Сил трябва да почака.

Знам, че се налага да говоря с нея. Живеем под един и същ покрив, а аз не мога да се преместя при татко, както направи Джон. Няма да е честно спрямо мама и спрямо всички в другата къща. Алекс се опитва да измисли какво ще правят двамата с Джули, но кашлицата на сестра му е сериозна и едва ли ще си тръгнат скоро. Така щяхме да станем седмина в дома им, без да броя Гейбриъл и трима тук, което не е никак добра идея.

Но аз не искам да разговарям със Сил. Даже не искам да я виждам.

Започвам да плача отново. Отивам в килера си, където да плача на спокойствие.


2 юли


Алекс се отби до нас. Не го бях виждала отпреди два дни, когато се прибрахме. Изражението му беше измъчено.

— Госпожо Еванс, трябва да говорите с Джон — каза той. — Трябва да го убедите да се прибере у дома. Не е добре за Джули Джон да е при нея през цялото време.

— Съжалявам — отвърна мама. — Когато той е готов да приеме онова, което Сил е сторила, сам ще се прибере.

— Ще говориш ли с него? — попита ме Алекс.

Не знаех какво да кажа на брат си. Не можех да го помоля да се примири с решението на Сил да пусне Хортън навън, за да умре на спокойствие в гората. Самата аз не мога да го направя, а и не е от особена помощ, че бях ядосана на Мат, преди да заминем за метоха, а сега съм още по-разгневена.

Но мама нямаше да отиде да говори с Джон и тази мисъл ме плашеше, Джон нямаше да разговаря с Мат, а татко си имаше Лиза и Гейбриъл, и свои собствени страхове, с които да се справя. Алекс от своя страна изглеждаше ужасно.

— Ще говоря с него — казах аз. — Но едва ли ще променя решението му.

— Просто го успокой — отвърна момчето.

— Ще се опитам — обещах аз. — Но не се надявай много.

Джон даже не бил разбрал какво е направила Сил до четвъртък. Мама го изпратила при Лиза във вторник вечерта, а съпругата на най-големия ми брат пуснала Хортън в сряда сутринта. Мат казва, че го е сторила, за да защити Джон, за да не бъде там, когато Хортън умре, но дори това да е истината, решението не е трябвало да бъде взето от Сил. Мама била толкова разтревожена за нас, че не разбрала, че Хортън липсва, чак до четвъртък.

Сил споделила на нея и на Мат какво е сторила, а Мат отишъл до къщата на татко и казал на Джон. Двамата търсили с часове, докато намерили тялото му. Мат казва, че вероятно е бил на триста метра от дома ни. Просто не знаели къде да гледат.

Няма да се разплача.

Мат се върнал в къщата, взел една хавлия и любимата играчка мишка на Хортън. Увил котката в кърпата и двамата с Джон го заровили в старата цветна градина на мама. Това се случило в четвъртък следобед, а никой не знаел къде се намираме и дали сме добре.

А аз не знаех за Хортън.

Мразя Сил. Мразя я за това, което е сторила на Хортън и на Джон, и на мама. Разкъсва ме отвътре, като си помисля как Хортън се е опитвал да се прибере у дома, но е бил прекалено слаб, за да извърви тези последни триста метра. Или може би това е най-далечното разстояние, на което е стигнал.

Знаех, че умира. Мисля, че и Джон го знаеше. Но Хортън трябваше да получи възможност да умре в собствения си дом. Къщата ни беше повече негов дом, отколкото на Сил.

Вероятно Чарли ни беше видял, докато вървяхме, защото притича и се присъедини към нас.

— Исках да ти кажа колко много съжалявам — каза ми той. — За Хортън. Той беше… — Мъжът млъкна. — Беше отлична котка.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — Наистина беше.

Чарли ме потупа по ръката, след което се върна отново при Мат.

Алекс се обърна към мен:

— Съжалявам — каза той. — За котката ви. Никога не съм имал домашен любимец, така че не знам как се чувстваш, но виждам колко е разстроен Джон.

— Хортън беше член на семейството — отбелязах аз. — Все едно да загубиш член на твоето семейство.

Алекс е същият като Сил, като Чарли. Те не разговарят за миналото си, за семействата си. Знам, че има по-голям брат и по-малка сестра, но така и не ми е споделил какво се е случило с родителите му. А и не ми се иска да мисля през какво е преминал, щом смята, че смъртта е за предпочитане пред живота.

Аз имам белези. Всеки, който е оцелял до днес, има. Белезите на Алекс обаче са много по-дълбоки от моите.

— Съжалявам — извиних се. — Различно е. Но въпреки това ме боли много.

Алекс кимна.

— Ще ми се да не беше идвала с нас до метоха — каза той. — Можеше да си останеш у дома и да направиш нещо за Хортън.

— Той, така или иначе, умираше — отбелязах аз. — Беше въпрос на време. Просто не ми харесва как е умрял. Не мисля, че някога ще мога да простя на Сил. Но разходката ми се отрази добре. Радвам се, че имах възможност да видя как са нещата. Трябваше да знам.

— Благодаря на Христос, че беше с нас — каза Алекс. — Благодаря му за всеки час, всяка минута с теб.

— Наистина ли го мислиш? — попитах аз.

— Съжалявам, Миранда. Не съм много добър в обичането. Знам, че желаеш само най-доброто за семейството си, но всичко, което искам аз, си ти.

— Аз съм тук — протегнах ръка към неговата. — Няма да ходя никъде.

— Но аз смятам да го сторя — отвърна той. — Трябва да намеря място за Джули.

— Нейният дом е тук. Твоят дом е тук.

— Живеем от подаяния тук — отбеляза Алекс. — Семейството ти е подаяние. Градът е подаяние. Подаянието не трае вечно.

— Има голяма разлика между подаяние и любов — възразих аз. — Онова, което предлагаме ние, е любов. А тя трае вечно.

— Трае само ако и се отговаря със същото. Помогнах да намерим храна, вана. Дадох на семейството ти неща, от които имаха нужда. Но сега всичко, което правя, е да вземам. Не съм научен така — да вземам, без да давам. Трябва да си ходим, Миранда. Веднага след като Джули се оправи, ще тръгваме.

— Обмисли нещата — казах аз.

— Постоянно мисля за това — отвърна Алекс. — А сега ела. Извикай Джон. Не е добре за Джули да е при нея.

Последвах го в къщата. Гейбриъл плачеше, а Лиза се опитваше да го успокои.

— Джули и Джон са в гостната — упъти ни тя. — Всичко е наред. Хал е с тях.

Почувствах се като пълна идиотка. Отне ми толкова много време, за да разбера защо Алекс толкова много искаше да ги раздели. Джон е почти на петнайсет, а Джули почти на четиринайсет. Не си говореха само за бейзбол.

Когато влязохме в гостната, те не си говореха за нищо. Джон и Джули четяха от учебниците си, а татко гледаше право към тях.

Не бях виждала Джон, откакто се прибрах у дома. Не знаех какво да му кажа. Знаех само, че не бива да плача пред него и да му казвам колко съм ядосана на Сил.

— Здрасти, Джули — поздравих момичето аз, след като целунах татко. — Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърна тя. — Мисля, че бях настинала, но откакто се прибрахме, съм по-добре.

— Кашля малко — съобщи татко. — Но се чувства по-добре.

— Чудесно — казах аз. — Здрасти, Джон.

Брат ми вдигна поглед към мен.

— Няма да се прибера у дома — заяви той. — Не ми пука какво ще кажеш.

— Не съм казала нищо — отбелязах аз.

— Няма значение. Няма да се прибера у нас. Не и докато тя е там.

— Тя се казва Сил — скастри го татко. — И по някое време ще се наложи да ѝ простиш.

— Никога няма да го сторя — заяви Джон. — Не можете да ме накарате.

— Сил е оставила Хортън да умре — каза ми Джули, все едно сама не го знаех. — Джон я намрази заради това.

— Млъквай, Джули — сопна се Алекс. — Не се меси.

— Не ѝ говори така! — изкрещя малкият ми брат.

— Джон — опита се да го успокои татко. Гейбриъл изпищя отнякъде.

— Не! — изкрещя в отговор брат ми. — Мразя всички ви. Двамата с Джули ще се махнем от тук. Ще отидем в град убежище. Никога няма да видим никого от вас.

— Няма да ходите никъде, Джон — заяви татко. — Прекалено малки сте, за да пътувате сами, а и Алекс няма да позволи на Джули да тръгне с теб. Няма никакъв град убежище в твоето бъдеще. Трябват ти връзки, за да получиш пропуски. Не можеш да си ги купиш като билети за кино.

— Няма нужда да ги купуваме — отвърна Джон. — Алекс има такива. Джули ми каза. Той не ги използва, така че ние ще го направим.

Нямах представа за какво говори брат ми, но явно Алекс имаше.

— Казала си му? — обърна се към Джули той. Звучеше така, все едно не можеше да повярва, че го е сторила. Явно бързо повярва, защото почна да ѝ крещи на испански, а тя му отвърна по същия начин.

— Стига! — извика татко. — Спрете се всички. Веднага!

Заприличахме на участници в игра на „Замръзни“. Никой не помръдваше.

Досега не бях виждала баща ми толкова ядосан.

— Имаш пропуски за град убежище? — обърна се той към Алекс. — За какво смяташе да ги изтъргуваш? Превоз с камион до Охайо, докато сестра ти кашля до смърт?

Момчето изглеждаше така, все едно татко го беше ударил в лицето. В следващия миг избяга от стаята, изтича навън от къщата. Джули стана и хукна след него.

— Прибирай се вкъщи, Джон — каза татко. — Прибирайте се с Миранда.

— Няма — отвърна брат ми.

— Престани да се държиш като дете. Не мога да издържам вече.

— Моля те — казах на Джон. — Нуждая се от теб. Не издържам там без теб.

В този момент нямах представа какво ще направи брат ми. Той беше толкова силен през изминалата година. Порасна толкова много. Но част от него продължава да бъде детска.

Джон кимна. Не каза нищо, но когато излязохме навън, хукна да тича към Джули. Тя го хвана за ръката и след кратко колебание тръгнаха заедно към нашата къща.

Алекс ги наблюдаваше, докато вървяха. Не помръдна от мястото си. Отидох до него.

— За какво е всичко това? — попитах го аз. — Имаш пропуски за град убежище? Това означава ли, че ти и Джули можете да отидете в такъв?

— Не те засяга — отвърна той.

— Щом засяга теб, засяга и мен — възпротивих се аз. — Виж, Алекс, какво трябва да направя, за да ти докажа това?

— Съжалявам. — Алекс ме прегърна силно. Когато устните ни се допряха, почувствах, че знам всичко за него. Разбира се, имаше толкова много неща, които не знаех.

— Градът убежище — изрекох, когато се откъснах от обятията му. — Пропуските.

— Имам три от тях — отвърна момчето. — Те са за членове на семейството — съпруги, съпрузи, малки деца. Аз съм над позволената възраст.

— Но Джули не е — констатирах аз. — Карлос знаеше ли за пропуските? Когато е взел решението, че сестра ви трябва да отиде в метох?

— Казах му всичко — отвърна Алекс. — Надявах се, че може да знае къде има град убежище. Пазят ги в тайна. Карлос се опита да намери някой от тях, но не успя, затова ми каза, вместо това да отведа Джули в метоха. Джули не искаше да ходи и аз заех нейната страна. Но Карлос настоя. Трябваше да ѝ намерим безопасно място някъде, където и аз, и той щяхме да можем да я открием.

— Пропуските още ли са в теб? — попитах аз. — Пазил си ги през всичкото това време?

— Държах ги като резервен вариант — отвърна момчето. — Щях да ги заменя за Джули, ако се наложеше. След това сметнах, че мога да ги дам на сестрите в замяна на това, че ще приемат сестра ми. Така нямаше да е подаяние.

— Джули е щастливка, че те има.

— Никой не е щастливец да ме има— отвърна Алекс. — Не си ли го разбрала още?

— Аз съм — възпротивих се аз. — Аз съм щастливка.

— Миранда… — започна той, но аз го прекъснах с целувка.


3 юли


Днес татко и Мат отидоха до града, за да вземат нашата храна. Доколкото знам, това е първият път, в който разговарят, откакто заминахме за метоха.

След като тръгнаха, Алекс дойде до нас.

— Чудех се дали не искаш да претърсваме къщи — попита ме той.

Качихме се на колелата си и потеглихме. Тръгнахме в друга посока, където претърсихме две къщи, но не намерихме кой знае колко. Не че очаквахме нещо различно. Работехме мълчаливо, претърсвахме помещенията заедно, но нямаше никакъв контакт между нас.

— Миранда, мислих доста — започна Алекс.

— Мислиш прекалено много — отвърнах аз.

Той ме сграбчи. Може и аз да съм го сграбчила. Малко ми се губи този момент. Помня само, че се намирахме в прегръдките един на друг и споделяхме една дълга, груба и жадна целувка.

— Не — изрече той и се отдръпна назад. — Това не е правилно.

— Пак започна да мислиш — скастрих го аз и го придърпах към себе си за още една целувка. Той ме искаше също толкова силно, колкото го исках и аз.

— Ела с нас — каза ми Алекс. — С мен и с Джули. Ще бъдем семейство.

— Какво стана с манастира? — попитах го аз.

— Той беше една мечта. Също като града убежище. Като метоха. Но ти си истинска, Миранда. Ти и Джули, и светът, с който трябва да се справяме. Можем да го променим. Знам, че можем.

— Това искам и аз.

Алекс ме прегърна.

— Няма да съжаляваш — обеща той. — Ще намерим някой свещеник в Питсбърг и ще се оженим там. Ще намеря дом за теб и Джули, докато работя във въглищните мини. Няма да си гладна. Заклевам се, че няма да си.

— Женени? — учудих се аз. — От свещеник? Не можем ли просто да се вречем един на друг още сега?

— Не — отвърна Алекс. — Не можем да продължаваме така. Грях е. Или ще се оженим пред Бог и пред Църквата, или ще спрем точно сега.

Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Съжалявам — изрекох аз. — Не мога да кажа „да“. Не мога да се оженя за теб и да изоставя всички, които обичам. Обичам те и те желая, но не съм готова още за това. Не мисля, че и ти го искаш, поне не наистина.

— Нямаш представа какво искам аз — отвърна Алекс.

— Кажи ми тогава — приканих го аз. — Какво искаш, Алекс? Да бъдеш с мен? Да бъдеш францисканец? Накарай ме да разбера какво желаеш.

Той не продума нищо, беше настанала такава тишина, че можех да чуя как тупти сърцето му.

— Искам да съм добър — отговори нежно Алекс. — Но не знам как.

— О, Алекс. — Прииска ми се да го прегърна, но не го сторих, защото знаех, че ще се отдръпне, ако го направя. — Никой вече не знае как.

Момчето кимна, след което се разплака, като малко дете, което беше пожелало Луната и му беше отговорено, че никога няма да я има.


4 юли


Едно време обожавах Четвърти юли. Горещо време. Фойерверки.

Днес беше мрачно и около десетина градуса по Целзий.

Момчетата отпразнуваха празника с цепене на дърва. Мама направи редовната си проверка на хранителните ни запаси. Предполагам, че Гейбриъл отново плаче, а Лиза се опитва да го успокои.

Сил не яде на закуска. Казва, че никога не е закусвала и не вижда причина да започне сега. Това, естествено, подлудява мама, но като добра свекърва пази мнението си, че закуската е най-важното хранене за деня, само за себе си.

Всички бяха заети със своите занимания, а Сил се криеше в стаята на Мат, което беше най-подходящият момент да поговоря с нея. Едва си разменяхме по някоя дума, откакто се върнах, и честно казано, нямах желание да говоря с нея, но се налагаше да я питам нещо.

Почуках на вратата, казах ѝ, че съм аз, а тя ми отвърна да вляза. Лежеше на матрака, завита с одеяла, макар електрическата печка да работеше на максимум.

— Не мога да се стопля — призна си Сил. — Топло ми е само в слънчевата стая до печката на дърва.

— Можеш да слезеш долу — отбелязах аз.

— По-късно — отвърна тя.

Погледнах я и веднага си спомних как беше пуснала Хортън навън, за да умре, но се заставих да не мисля за това, защото имаше шанс Сил да знае нещо, което можеше да помогне на Алекс и Джули.

— Преди време ми каза нещо — започнах аз. — За шофьорите на камиони.

— Какво за тях? — Тя се поизправи на лакти.

— Каза, че понякога спирали на път за градовете убежища. Спирали и вземали хора.

— Момичета — поправи ме Сил. — Никога не спират за момчета. И никога не го правят на път за някой град убежище. Тогава камионите са пълни с продоволствия. Когато се връщат, може да спрат за някое момиче.

— Някога спирали ли са за теб? — попитах аз.

— Какво ти влиза в работата?

— Не ми влиза — отвърнах аз. — Ти не разбираш. Чудех се дали някой от тях не ти е казал откъде идва, къде е бил градът убежище. Това е всичко.

— Не е — отговори Сил. — Знаеха, че трябва да си държат езика зад зъбите. Можеха да изгубят работата си, ако кажеха на някого къде са разположени градовете убежища.

— Добре. Съжалявам, ако съм те обезпокоила.

— Сядай — нареди ми съпругата на брат ми. — Не ми харесва как стоиш и ме гледаш лошо.

— Не те гледам лошо — отвърнах аз, но сторих, както ми нареди тя, и седнах на матрака до нея.

— Няма значение къде се намират градовете убежища — започна Сил. — Никой от нас няма да бъде допуснат до тях. Не сме достатъчно важни. Те са за политиците, за хора като тях.

Сил и Лиза бяха станали доста близки. Ако татко беше казал на съпругата си за пропуските, тя щеше да каже на Сил. Явно баща ми беше запазил тази информация за себе си, защото беше преценил, че тя щеше да разстрои Лиза. Трябваше да бъда внимателна Сил да не разбере защо ѝ задавам този въпрос.

— Глупаво е от моя страна — започнах аз. — Мислех си, че понеже мама е писателка, може да ни пуснат. Това е всичко. Помня, че беше споменала тези градове убежища, затова реших да те питам дали знаеш къде се намира някой от тях. Но ти не знаеш, така че извинявай, че те обезпокоих.

За първи път откакто я познавах, усетих, че Сил се чувства неудобно.

— Виж какво — започна тя. — Има неща, които съм споделила на Мат, и такива, които не съм, но единствената причина за вторите е, че той не иска да чува за тях. Ясна ли съм? Не се срамувам от нищо, което съм сторила. Жива съм и съм тук точно заради това, което съм извършила. Мат знае това. Приема го. Но не иска да знае подробностите.

— Нищо няма да му кажа — обещах аз. — Кълна се.

— Честна скаутска? — попита ме Сил, след което се разсмя. — Добре. Вярвам ти. Така или иначе, няма никакво значение. Бях в един от евакуационните лагери. Беше преди около… не знам точно, може би година. В самото начало. В лагерите имаше охранители, военна полиция, предимно млади момчета. Един от тях беше намерил няколко бутилки с водка, така че той и приятелчетата му решиха да си спретнат парти. С някои от нас, момичетата. Напуснахме лагера, нахлухме в една празна къща и си прекарахме добре. — Сил млъкна за миг. — Най-важното беше охранителите да са щастливи. Ако някой от тях те харесаше, имаше възможност да получиш допълнително храна или одеяло.

Сега разбрах защо Мат не искаше да чува нищо от това. Започнах също да разбирам защо Алекс и Карлос искаха толкова много да защитят Джули.

— Имаше много момичета в лагера — продължи Сил. — Охранителите си избираха от нас, така че се налагаше да правим всичко, което искат, и да ги накараме да се чувстват специални, все едно бяха звездата на отбора, а ние водещите мажоретки.

— Мат не е такъв — казах аз.

— Не е — съгласи се Сил. — Мат въобще не е такъв. Нито Хал, Чарли или Алекс. Вероятно охранителите също нямаше да са такива, ако нещата не се бяха променили. Но нещата се промениха и те се превърнаха в това, което са, и ако искахме допълнително храна, трябваше да се държим с тях така, все едно са най-великите хора на земята. Обичаха да им се напомня колко са могъщи.

— Всички бяхме малко пияни тази нощ — продължи Сил — и те започнаха да се хвалят кой колко хора е убил. След това взеха да си спомнят първия път, в който бяха убили някого. Единият от охранителите каза, че първият път, в който е убил човек, бил при разчистването на някакъв колеж, който трябвало да се превърне в град убежище. Било забавно, каза той, защото този колеж бил „Секстън“. Бил кандидатствал в него, но бил отхвърлен, а сега се намирал там и стрелял по професорите, които се борели за животите си. Казах му, че се надявам да е гръмнал декана по приемането, и той се разсмя.

— Как си успяла да запомниш името — попитах я аз, — щом си била пияна?

— Не бях чак толкова пияна — отвърна Сил. — А и тогава още си търсех подходящо име. Едно от тях беше Ан Секстън[13], само дето Ан е много тъпо, а и не можеш да се наречеш Секс. Затова си избрах Силвия Плат. Така или иначе, я харесвах повече.

Нямах представа за кого ми говори, но нямаше значение.

— Охранителят каза ли къде се намира? — попитах аз. — Този университет „Секстън“?

Сил поклати глава.

— Бездруго вече беше изпял прекалено много — отвърна тя. — На следващия ден чух, че момичетата, които са присъствали на партито, били задържани и отведени. Напуснах, преди да ме открият.

— Щом си знаела името, не си ли можела да го намериш? — попитах аз.

— Не ми пукаше къде е — призна си Сил. — Опитвах се да стигна на изток, за да разбера дали някой от семейството ми не е още жив. За съжаление, не бяха.

— Сега имаш ново семейство.

— Така ми казва и Мат.

Нямаше какво повече да кажа, освен да помоля Сил да не казва на никого за разговора ни. Не исках мама да разбере, това и обясних. Тя се съгласи да мълчи.

Сега съм в моя килер, пиша всичко това и се опитвам да измисля начин да намеря университета „Секстън“. И ако го издиря какво да правя след това.


5 юли


Нямам представа колко колежа има в Съединените щати, нито колко са били. Според мен вече няма нито един. Едно време татко работеше в колежа „Денинг“, така че си помислих, че може да е чувал за „Секстън“ и да знае къде се намира.

Единственият проблем беше, че трябваше да си измисля оправдание защо питам. Не можех просто да кажа: „Мисля да кандидатствам там следващата година, защото винаги съм искала да отида в колеж, който е кръстен на Ан Секстън, която и да е била тя“.

Имам чувството, че ще повярва повече на обяснението, че винаги съм искала да отида в колеж, който съдържа думата „секс“ в себе си, но това няма никакво значение. Може би все още съществуват колежи, но освен ако не са на близко разстояние до Хауъл, Пенсилвания, няма как да стигна до тях и да ги питам.

Трябваше да измисля друга причина защо се интересувам, но не се сетих за такава. Не мога да кажа, че ми е хрумнало по време на някой разговор или на игра, наречена „Назови най-затънтения университет“. А и татко винаги ме разбира, когато лъжа.

Можеше да ме разкрие за две секунди, да не кажа и по-малко.

Най-вероятно мама беше чувала за Ан Секстън, но това не означаваше, че е чувала и за университет „Секстън“. Тя пък можеше да ме разкрие за една секунда, без да си дава много зор.

Назад във времето, когато животът беше лесен, интернет щеше да има всичката необходима ми информация. Най-хубавото при него беше, че не му пукаше защо го питаш.

Макар в последно време да имахме доста често ток, нямахме телефон, кабелна или интернет. Вероятно в градовете убежища разполагаха с тези неща, но ние не живеехме в такъв.

Опитах се да си спомня как хората са откривали разни неща, когато интернетът не е съществувал. В крайна сметка са имали въпроси и невинаги са можели да питат родителите си. Или учителите си. Или библиотекарите.

Библиотекарите! Те винаги знаят как да откриеш нещо. Такава е била работата им, дори и преди интернет.

Имаше само един проблем: библиотеката на Хауъл затвори преди месеци.

Това обаче не означаваше, че всичките ѝ книги ги няма. Може би съществуваше справочник, в който се споменаваха всички университети в страната. Ако библиотеката притежаваше такъв справочник, той още щеше да е там, защото кой би си направил труда да го открадне?

Следващият въпрос беше дали трябваше да отида в библиотеката да потърся тази книга и да намеря адреса на университет „Секстън“. Ако нямаше да ходя, не се налагаше да казвам на Алекс. Но ако реша да отида, особено важно беше да му споделя, защото за какво иначе ми трябваше да знам къде се намира университет „Секстън“, освен за да си фантазирам, че ще ходя в учебно заведение, което съдържаше думата „секс“ в името си?

Ако кажех на Алекс, той щеше да тръгне за натам. Без значение колко далеч се намираше. Щеше да изчака, докато се увери, че Джули е готова за пътуване, след което двамата щяха да тръгнат и никога вече нямаше да ги видя, освен ако не заминех с тях, за което се налагаше да искам позволение не само от мама и татко, но и от Бог и Църквата.

Как можех да не му кажа? И откъде можех да съм сигурна, че Сил няма да се изпусне пред Лиза или Чарли по време на техните четения на Библията? Алекс щеше да научи за университета „Секстън“ и двамата щяха да заминат за него, но щеше да ме намрази, че не съм му казала.

Ако нямаше да сме заедно, исках поне да се чувства зле от това.

Качих се на колелото си и го подкарах към града. Излъгах мама, като ѝ казах, че отивам у татко, за да си играя с бебето, и мама не се опита да ме пречупи. Предполагам, че на някои лъжи е по-лесно да се повярва, отколкото на други. Колелото ми беше в гаража, но тя не ме забеляза, докато го изкарвах от там, или ако ме беше видяла, не дойде на бегом, за да ми поиска обяснение. Нито някой друг. Изминах всичките шест километра и половина до града съвсем сама.

Не обичах да ходя там. Градът ми напомняше за всичко, което се случи. Никога не е бил голям, но имаше места, на които можеш да хапнеш, да пазаруваш и да се мотаеш. Сега всичко е мъртво, освен кметството, което отваря само в понеделник, за да раздава храната. Това не се знаеше докога ще продължи.

Докато си карах колелото, си мислех, че ще се наложи да счупя стъклото на някой от прозорците, за да вляза вътре. Това ми се струваше много неморално, подобно на това, да счупиш прозорец на църквата. За мое щастие, някой не беше разсъждавал по този начин и вече беше извършил това скверно дело. Влязох.

Вътре беше мръсно. Не знам защо това ме изненада, след като ние чистим постоянно, за да държим саждите надалеч от дома ни, а тук нямаше кой да се заеме с хигиената. Библиотеката беше толкова студена, мрачна и занемарена, че сърцето ми се късаше. Почувствах се също толкова зле, колкото когато изгубих Хортън.

Разликата беше, че сега не се разплаках. Имах достатъчно други причини да тъгувам от една обикновена сграда. Освен това, ако се случеше чудо и мама отидеше в дома на баща ми, щеше да установи, че не съм там, и тогава щях да бъда наказана до живот. Не че сега не бях, но този път щеше да е официално.

Отидох до раздела със справочниците. Повечето от книгите бяха все още на мястото си. Разбира се, голяма част от тях нямаха нищо общо с колежите. Наложи се да изчистя прахта от кориците на много от тях, за да открия онова, за което бях дошла: „Пътеводител на американските колежи“.

Замалко да го оставя. Казах си, че мога да се преструвам, че не съм го намерила, да се кача на колелото и да карам до къщата ни, преди някой да е установил, че ме няма, и да забравя за всичко това. По този начин Алекс и Джули щяха да останат с нас. Поне Джон и Джули щяха да са щастливи. Не дължах ли това на брат ми — да спомогна най-добрата му приятелка да остане при него? И на татко и Лиза? И на Чарли? Защото, ако Джон беше нещастен, и мама щеше да е нещастна, ако мама беше нещастна, щеше да направи живота на Сил истински ад, което щеше да направи и Мат нещастен. А всички те щяха да направят мен нещастна.

Неведението е истинско блаженство.

Взех книгата.

Колежите бяха изброени в азбучен ред.

Университетът „Секстън“ се намираше в Маккинли, Тенеси. В него се обучаваха 5500 студенти и беше най-известен със селскостопанските и ветеринарните си паралелки.

Има нещо в успеха, което те кара да продължаваш да вършиш една работа, колкото и да не ти харесва тя. Откъснах страницата за „Секстън“, след което намерих един атлас. Имаше пет страници, посветени на Тенеси, и аз ги скъсах всичките. Щях да дам възможност на Алекс да открие сам този щат, но веднъж стигнал там, можеше да следва картата на Маккинли.

Накрая, тъй като бях съвсем сама в библиотеката и вече бях опропастила две книги, отидох до раздела с поезията, открих една антология със съвременни американски поети и я взех за Сил. Някой ден щях да ѝ я подаря.

На връщане се отбих до къщата на татко. Гейбриъл се късаше от реване.

— Растат му зъби — обясни Лиза, все едно бебето се нуждаеше от извинение, за да пищи.

Алекс, Джон и Джули бяха в гостната. Алекс им преподаваше урок по история. Явно според него тя още беше важна. Джули вярваше, че Алекс все още е важен, а Джон, че Джули все още е важна. Или може би те просто харесваха историята.

Можех да ги прекъсна, да кажа на Алекс за града убежище в Маккинли, Тенеси, да им помахам за сбогом, когато двамата с Джули си тръгнеха завинаги, да утеша онези, чиито сърца щяха да са разбити, и след това да утеша собственото си разбито сърце.

Вместо това кимнах на Алекс, прибрах колелото си в нашия гараж и отидох в килера на спалнята ми, за да запиша всичко това. Прекарвам толкова много време тук, че мисля да му сложа завеси.

Алекс ми беше казал да вярвам в утрешния ден. Е, може би утре щях да знам как трябва да постъпя.


7 юли


Все още не съм решила.

Вместо да мисля по въпроса, излъсках толкова добре къщата ни, че ако още съществуваха списания за дома, нашият щеше да е на корицата.

16 .


8 юли


Не спах добре миналата нощ, сънувах един и същи сън отново и отново, че съм сама в къща, която беше нашата, но не приличаше на нея. Цялата блестеше от чистота, беше нова и чак не можех да повярвам колко е красива, но всяка стая, в която влезех, беше празна. Колкото повече продължаваше сънят, толкова повече осъзнавах, че къщата е празна, защото всички са умрели и аз бях единствената останала жива.

След известно време се отказах да се опитвам да заспя.

Замислих се за изборите, които имах пред себе си. В началото ми се струваха прекалено прости. Да кажа на Алекс или да не кажа на Алекс.

След това станаха по-сложни. Можех да кажа на Алекс сега, а можех да му кажа и следващата седмица.

Или можех да реша дали да му кажа, или не, следващата седмица. Или следващия месец. Или следващата година. Просто защото нямаше да му кажа сега, не означаваше, че няма да му кажа никога.

Разбира се, когато не си напълно сигурен, че ще бъдеш жив след година, отлагането на вземането на решения е същото като самото вземане на решения.

Това ме върна отново на въпроса дали да кажа на Алекс, или да не му кажа. Защото щеше да им отнеме месеци да стигнат с Джули до Тенеси, а зимата настъпваше рано сега. Някъде в края на август. Ако отложех дотогава, той пак щеше да замине, но щеше да им е много по-трудно да стигнат до там.

Въпреки всичкото ми говорене за избори, всъщност наистина нямам такива. Трябваше да кажа на Алекс за града убежище и трябваше да му го кажа веднага. Той и Джули щяха да останат до понеделник. Два дни от днес.

Така или иначе, бяха останали повече дни, отколкото възнамеряваше Алекс. Ако метохът беше отворен, вече щеше да е минала цяла седмица без тях. Фантазията ми любимият ми да остане с мен беше точно това — фантазия. Той беше направил сделка с Бог. Джули да отиде в метоха, а той в манастир. Какво оставаше за Миранда? Миранда беше просто една мечта.

Смятах да му кажа. Да му разпиша пътния лист.

Нищо не трае достатъчно дълго, освен страха, глада и мрака. Преди пет седмици не можех да си представя какво е чувството да обичаш, наистина да обичаш, момче. Бях имала чувства. Бях имала фантазии. Но нищо подобно на онова, което изпитвах през последните пет седмици. Все едно съм си представяла цветове, които никога не съм виждала.

Пет седмици. Може би щях да живея още пет години или пет седмици, или пет дни. Щастлива съм, че получих като дар тези пет седмици, и не мога да бъда алчна за още.

Веднъж приела това, беше въпрос на време да изчакам до сутринта. Сигурна съм, че отново заспах, но сънищата не се завърнаха повече.

След закуска отидох до къщата на татко. Алекс и Джули се молеха в гостната. Смятах, че имам отговора на техните молитви, но в крайна сметка не знаех за какво се молеха.

Когато приключиха, отидох при тях.

— Трябва да говоря с теб — казах на Алекс, но една част от мен все още смяташе, че не трябва да го правя.

Той изчака да продължа.

— Навън — отбелязах аз. — Хайде да се поразходим.

Не дадох шанс на Алекс да ми зададе някакви въпроси. Ако дори за миг се подвоумях, можеше и да не му кажа онова, за което бях дошла. Не бяхме се отдалечили и на няколко метра от къщата и му подадох листовете.

— Сил каза, че има град убежище там — съобщих аз. — В университет „Секстън“.

Алекс се вторачи в страниците.

— Виждала ли го е? — попита той.

— Не — отвърнах аз. — Чула го е от някого, който е бил там, когато са го превръщали в такъв. Тя не знае къде се намира, а аз я излъгах защо искам да узная за него. Ходих до града, до библиотеката. Намерих това.

Алекс прочете статията за „Секстън“. След това ме целуна.

— Тръгваме утре — обяви той.

— Но утре е събота — възпротивих се аз. — Изчакай до вторник.

— Мразя да чакам. Ако чакаме прекалено дълго, Джули няма да се справи.

— Това е просто кашлица.

— Няма такова нещо като просто кашлица.

Прегърнах го и отново се целунахме.

— Идваш с нас — каза Алекс. Това не беше въпрос, а уверение, че ще го сторя.

— Виж, не знам — отвърнах аз.

— Не — възпротиви се той. — Налага се. Сега, когато всичко е наистина, когато Джули има къде да отиде, мога да започна да правя планове за нас.

— Аз не съм католичка. Не мога да сменя вярата си заради теб.

— Не те моля да го правиш — отвърна Алекс. — Не те обичам заради онова, в което вярваш. Обичам те въпреки онова, в което вярваш.

— Вярвам в семейството ми — обявих аз. — Както и ти.

Алекс кимна.

— Смятах, че пропуските са единственото ценно нещо, което притежавам. Но ти си по-ценна. Ще дам на Лиза два от пропуските, за нея и за Гейбриъл. Джули може да живее с тях в града убежище. Хал, аз и ти ще живеем навън. Чарли също, ако иска да дойде с нас. Имат нужда от работници, хора, които да отглеждат посеви, да чистят и да се грижат за града. Можем да се справим, Миранда.

Обмислих всичко, което ми говореше Алекс, доколкото можех да мисля, притисната в тялото му. Знаех си, че пътуването щеше да е тежко, но щеше да е още по-тежко, ако тръгнехме след месец, след година, когато храната свършеше и се наложеше да напуснем Хауъл. Тогава нямаше да имам и Алекс.

Ако си тръгнех сега, мама щеше да има Джон, Мат и Сил. Тя нямаше да се възпротиви да замина с татко. Дори да го направеше, нямаше да може да ме спре.

— Да — заявих аз. — О, Алекс, да.


9 юли


Беше лесно да кажа на Алекс, че ще тръгна с него. Съвсем друго нещо беше да кажа на мама обаче.

Знаех, че се налага да го сторя. Не можех просто да изчезна. Помолих Алекс да не казва на татко и Лиза до днес, но когато разберяха, щяха да дойдат да поговорим за плановете си.

Щеше да е още по-лошо, ако Джули кажеше на Джон, а той кажеше на мама, преди аз да съм го направила.

Само дето беше неделя и мама учтиво отказа на Сил да се присъедини за тяхната молитвена служба. Аз отказах също толкова учтиво. Двете с мама стояхме на прага на вратата и гледахме как Сил, Мат и Джон вървят към къщата на татко. Бях останала сама с майка ми. Нямах друг избор.

— Има нещо, което искам да ти кажа — започнах аз.

Видях как мама преценява колко лошо щеше да е то. Но не каза нищо, само ми направи знак да седна до нея.

— Алекс притежава някои документи — казах аз. — Три пропуска за град убежище.

— Какво означава град убежище? — попита мама.

— Безопасни градове, които продължават да функционират. Правителството ги е създало. Предполагам, че имат и ток. Болници, училища. В тях живеят важните хора. Хората с връзки.

— Как Алекс се е снабдил с пропуските? Да не би семейството му да има връзки?

— Какво значение има? — учудих се аз. — В крайна сметка ги притежава.

— Има огромно значение — сопна се мама. — Защото следващото нещо, което ще ми кажеш, е, че заминаваш с него и Джули и тримата ще бъдете добре и щастливи, и аз не бива да се тревожа, защото ще бъдете в град убежище, каквото и да означава това. Но ако Алекс е откраднал пропуските или нещо по-лошо, тогава искам да знам.

— Нямам представа как се е снабдил с тях — отвърнах аз. — Но го познавам добре. Никога не би ги откраднал.

— Добре — каза мама. — Някак си тези пропуски са му паднали от небето. Говорим за чудо. Защо не е отвел Джули там досега? Защо беше цялата тази работа с метоха, ако този прекрасен град убежище ги е очаквал?

— Не е знаел къде има такъв. Крият ги в тайна. Но аз намерих един от тях.

— И как го направи? — попита мама.

— Няма значение. Намерих го. Казах му къде е. Тримата ще заминем вдругиден. Ще прекараме животите си заедно. Мамо, той се отказва от всичко заради мен.

— Ти си тази, която се отказва от всичко. Отказваш се от дома си, от семейството си.

— Не — сопнах се аз, — Точно това не разбираш, мамо. Алекс ще даде двата пропуска на Лиза, за нея и за Гейбриъл. Ще остави Джули да живее при тях, а аз, татко и той ще се установим наблизо. От това се отказва, мамо. Тези пропуски са изключително ценни. Алекс може да ги замени за каквото се сети. Но онова, което желае, съм самата аз.

— Къде е този рай на земята? — попита мама. — Където ще живеете сред всичките тези болници и училища.

— Тенеси— отговорих аз, — Университетът „Секстън“ в Маккинли, Тенеси. Алекс казва, че със сигурност ще си намерим работа там. Не можеш да ме спреш, мамо, както не можа да спреш Мат да се влюби. Заминавам. Ще бъда с татко. Всичко ще е наред с мен.

— Не правиш всичко това, за да си с баща си — констатира майка ми. — Поне бъди честна.

— По-честна съм, отколкото ти някога си била — отвърнах аз. — Особено когато не ми позволи да замина с татко миналото лято.

— Трябваше да взема това решение вместо теб. Не беше достатъчно голяма, за да избираш сама.

— Сега обаче съм — отвърнах аз. — И вече взех своето решение.

— Баща ти знае ли?

— Алекс ще му каже днес.

— Ще се зарадва. Все пак ще има безопасно място за Лиза и за бебето. Чарли ще дойде ли с вас?

— Не знам — отвърнах аз. — Но се надявам да дойде.

— Аз също — каза мама. — Защото ще имате нужда от всичката помощ, която можете да получите, Миранда, когато всичко това се скапе. Мислиш си, че си достатъчно голяма, но не си. Нямаш никаква представа какво е любовта. Онова, което изпитваш към Алекс, е съжаление и желание, а не любов. Не и любов, каквато двама души изграждат цял един живот.

— Може би сега любовта е точно такава — отвърнах аз. — Съжаление. Желание. Може би аз съм една от щастливките, защото все още имам чувства. Не знам. Но знам, че не мога да понеса дори мисълта, че може да изгубя Алекс. Това е моят шанс, може би единственият ми шанс да обичам някого. Не мога да се тревожа какво можем да изградим за цял един живот. Имаме само днешния ден. Ако сме късметлии, ще имаме и утре.

— Какво ще стане, ако не останете в Тенеси? — попита мама. — Откъде ще разбера къде сте?

— Ще уведомим брата на Алекс. Името му е Карлос Моралес. Той е с Морската пехота, разположен е в Тексас. Алекс може да ти даде всичката необходима информация.

— Има ли нещо, което може да промени решението ти? — попита мама. — Никакви съмнения ли нямаш?

Имах хиляди съмнения, милиони съмнения.

— Обичам Алекс — отвърнах аз. — Той също ме обича. Заминавам с него.

— Но не и преди вторник. Ще се радвам, ако промениш решението си. Алекс ще те разбере, както и баща ти. Обещай ми, че докато настъпи времето да потегляш, ще обмислиш добре нещата. Обичам те, Миранда, и искам само най-доброто за теб. Помисли от какво ще се откажеш, ако заминеш. Помисли си сериозно.

— Вече съм помислила. Обещавам да помисля още. Но, мамо, ще замина. Знам от какво ще се откажа, ако го сторя. Но също така знам какво ще изгубя, ако остана.

Майка ми взе ръката ми в своята.

— Нещата не трябваше да се развият така — каза тя. — Сега трябваше да си в гимназията и бъдещето ти да е пред теб. А не да става всичко това.

— Не е трябвало да бъде така и за Алекс — отвърнах аз. — Или за Мат. Или за Джон. Трябва да се бориш за щастието си, мамо. Може и да не е било така, но сега е. Нямам намерение да се отдавам на тъгата. Не искаш това от мен, сигурна съм в това.

— Искам да те защитя — рече майка ми. — Искам да знам, че си в безопасност и си добре.

— Просто ме обичай — казах ѝ аз. — Обичай ме и ме пусни да си тръгна.


17 .


10 юли


Мислех си, че знам какво е страхът. Мислех си: „През изминалата година всеки ден се страхувах, трябва да мога да разбера страха“.

Нищо не разбирах.

Миналата нощ беше ужасна. Мат ми се разкрещя, каза ми, че Алекс не е достатъчно добър за мен, че съм нелоялна и глупава. След това той и Сил се преместиха в стаята му за пищящ двубой, който беше толкова шумен, че можехме да чуем всичко долу.

Джон не се разкрещя, поне не на мен. Той и мама се скараха жестоко. Брат ми искаше да тръгне с нас, но мама не го пускаше. Достатъчно зле беше, че ме изпрати до къщата на татко да повикам Джон, за да му каже да си остане у дома.

Дори Чарли се намеси в постановката. Дойде до нас, за да поговорим за някои неща.

— Радвам се, че идваш с нас — започна той. — Това направи Хал толкова щастлив, а той е най-добрият ми приятел. Но не разчитай прекалено много на Алекс. Той е страхотно момче, Миранда, чудесно момче, но в крайна сметка е точно това — момче. Момче, на което са се стоварили толкова много отговорности, че си е помислило, че може да бъде мъж.

Това беше миналата нощ. И колкото и ужасна да беше, бих дала всичко, за да се върна на нея.

Мат и татко излязоха рано тази сутрин, за да цепят дърва и да прекарат последния си ден заедно. Сил се скри в стаята си, а Джон в своята. Мама и аз почистихме първия етаж, като внимавахме да не се озовем в една и съща стая, докато лъскахме и търкахме.

Алекс и Джули се появиха около десет часа.

— Джули иска да отиде за храната с Джон — каза момчето. — Имате ли нещо против, госпожо Еванс?

Мама поклати глава. Отиде до стълбището и се провикна на Джон да слезе. Той го стори, но всяка следваща крачка му отнемаше повече време от първата.

— Джули иска двамата да отидете до града — каза майка ми. — За храната. Съгласен ли си?

Джон сви рамене.

Джули прие този отговор за „да“.

— Да вървим — каза тя и брат ми я последва. Двамата напуснаха къщата.

— Искам да изляза малко с Миранда, ако не възразявате, госпожо Еванс. Ще потърсим някакви колела, може би дори и кола.

— Струва ми се, че може да вали — каза мама.

— Ще се оправим — обеща Алекс. — Ще се грижа за нея.

— Ще си взема якето — казах аз. Прибягах до килера и го извадих от там, като на връщане целунах майка ми по бузата. — Не се тревожи, мамо, няма да се разтопя.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да се тревожа.

Щом излязохме навън, осъзнах, че няма да се нуждая от якето си. Времето беше задушно, а температурата се доближаваше до двайсет градуса. Във въздуха се носеше мирисът на гръмотевична буря. Надявах се утре времето да е по-добро. Щеше да е по-лесно за мама, ако не заминавах под буреносни небеса.

— Трябват ни повече колела — каза Алекс. — Двамата можем да започнем с едно, Джули, Лиза и Гейбриъл с друго, както и по едно за Чарли и Хал. Можем да вземем едното колело от семейството ти, така че ще ни трябват още три.

— Имаме само четири велосипеда — отвърнах аз. — Те са за мама, Мат, Сил и Джон.

— На майка ти не ѝ трябва. Тя никога не напуска къщата.

— Някой ден ще ѝ се наложи да го стори.

— Ще си намери колело тогава. Междувременно ние ще се нуждаем много повече от него.

Исках да попитам Алекс дали това, което правим, е правилното нещо, но знаех, че самият въпрос означаваше, че си мисля, че не е. Вероятно беше усетил какво чувствам, защото ме прегърна и ме целуна.

— Желая те толкова силно — каза той и след това се засмя. — Едно време си мислех, че желая разни неща — училище, успех, храна. Те не представляват нищо в сравнение с това, колко много те искам.

— Имаш ме.

— Не мога да повярвам. — Целунах го, за да му го докажа. Когато го направих, милионите ми съмнения се изпариха.

— Хайде — каза Алекс и ме хвана за ръката. — Да видим какво можем да намерим.

Тръгнахме към фабриката „Севън Пайнс“, която се намираше на около километър и половина от дома ни. Спирахме безброй пъти, за да се целуваме и прегръщаме и да се възхищаваме на факта, че сме истински. Бях излъгала мама. Наистина се разтопих, и пак, и пак.

Отне ни цял час на търсене, целуване и прегръщане, докато намерим две колела.

— Хайде да ги караме по обратния път — предложих аз. — След това ще се върнем да потърсим още.

— Добра идея — съгласи се Алекс и ме целуна отново. — Ще потърсим още две, за да може майка ти да задържи своето.

Подкарахме новите ни находки към дома ми. Бяхме един до друг, но някак си Алекс беше доста далеч от мен. В крайна сметка бях решила да прекарам остатъка от живота си с това момче, а всъщност едва го познавах. Но вече не се страхувах, бях развълнувана и нетърпелива следващата част от живота ми да започне.

Стигнахме до Хауъл Бридж Роуд, бяхме на около четиристотин метра от дома, когато вятърът се усили. Зарева толкова силно, че ме събори от колелото. Алекс слезе от своето, за да ми помогне да се изправя, но вместо това го дръпнах към себе си и отново се целунахме.

Каква глупава дума, „целувка“. Целувала съм бабите и дядовците си, братята си, приятелите си, плюшените си мечета. Целувала съм и други момчета.

Тази целувка не приличаше на никоя от предишните. Тази целувка говореше за две тела, които отчаяно желаеха да станат едно.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен? — попитах аз. — Пред Бога и пред Църквата?

— Това означава ли, че и ти го искаш? — попита ме той.

Кимнах. Бяхме заедно, обичахме се, до края на животите ни.

Тогава се разрази градушка, първо започнаха да падат малки топчета лед, все повече и повече, и ставаха все по-големи и по-опасни.

— Трябва да се прибираме — каза Алекс, издърпа ме от пътя и ми помогна да се кача на колелото си.

Беше минала цяла година, откакто за последно видях синьо небе. Смятах, че съм виждала всеки нюанс на сивото, но небесата бяха приели нов, ужасяващ тон, със зеленикав оттенък. Френетично подкарахме колелата си надолу по хълма и двамата се строполихме на земята, когато гумите ни се плъзнаха по леда. Гръмотевиците ставаха все по-силни и приближаваха.

Тогава видях торнадото. Не можех да преценя на какво разстояние беше, но се движеше право към нас, право към нашата къща.

Провикнах се към Алекс и той погледна в посоката, която му сочех. Започнахме да въртим педалите още по-бързо в опит да надбягаме смъртта. Когато стигнахме до нашата къща, той не спря. Вместо това ми изкрещя нещо и продължи напред, по-бързо отколкото смятах, че е възможно, по-бързо отколкото бях виждала някой да кара колело.

За стотна от секундата разбрах всичко. Той се беше насочил към Джули и Джон, за да ги предупреди, за да ги спаси. На мен извика да намеря требника му.

Имах на разположение само няколко секунди, за да взема решение. Дали да се прибера и да предупредя мама и Сил, след което заедно да се скрием от торнадото в мазето ни, или да отида до дома на татко, да предупредя Лиза и Чарли, и да изпълня нареждането на Алекс?

Обърнах колелото от къщата ни, насочих се към тази на баща ми, стигнах до нея и заблъсках енергично по задната врата.

Отвори ми Чарли.

— Торнадо! — изпищях аз. — Отивайте в мазето!

Не останах в кухнята достатъчно дълго, за да се уверя, че ме е разбрал правилно и че ще отведе Лиза и бебето в укритието. Имах му достатъчно доверие, за да знам, че ще го стори, както Алекс ми имаше достатъчно доверие, че ще изпълня поръката му.

На бегом отидох в гостната и започнах да търся требника. Проверих в една голяма купчина с учебници, но го нямаше там. Раздигах мебелите, за да се уверя, че не е паднал под някоя възглавница, но и там го нямаше. Легнах на пода, за да проверя под столовете и диваните. Нямам представа колко време търсих, може би минута, може би повече. Тогава забелязах нещо в прилежно сгънатите дрехи на Алекс. Започнах да ги разхвърлям, докато намеря требника.

Хукнах обратно към кухнята, но разбрах от ужасния тътен и от начина, по който беше започнала да се тресе къщата, че няма достатъчно време, за да се скрия в мазето. Вместо това се насочих към малкото килерче под стълбището, стисках здраво требника в ръцете си, все едно можеше да ме предпази от всичко лошо.

Когато бяхме деца, ни беше забранено да ходим в този килер. Размерите му бяха подходящи да се крием в него и ние винаги се изкушавахме да го сторим. Бях пораснала от тогава и нямаше как да стоя изправена в тази ниша. Свих се на топка, доколкото това ми беше възможно, така че торнадото да не може да ме открие.

Усещах как къщата започна да се разпада около мен. Чувствах се като врабче, засмукано от двигателя на самолет. Звукът беше безбожен. Стълбището обаче издържа. Торнадото отмина, а аз все още бях жива.

Натиснах вратата на килера, но тя не искаше да се отваря. Натиснах по-силно, като си помогнах и с рамо, но резултатът беше същият. Изкривих цялото си тяло, за да извърна гърдите си към преградата и да мога да натисна, и започнах да бутам, бутам, бутам, но вратата си остана затворена. Очевидно имаше прекалено много отломки пред нея.

Бях заклещена в килера, в малката ниша под стълбището. Бях оцеляла след торнадото, но сега бях заровена жива. Ако никой не ме откриеше, щях да се задуша.

— Помощ! — изкрещях аз. — Помощ!

— Миранда? Къде си? Добре ли си?

Гласът беше приглушен, все едно се намираше някъде надалеч. Тогава го разпознах, беше на Чарли, който ми викаше от мазето.

— В килера под стълбището съм — отвърнах аз. — Не мога да отворя вратата му. Вие добре ли сте? Лиза? Бебето?

— Супер сме — изкрещя в отговор Чарли. — Стой мирна, Миранда. Не говори повече. Ще дойда след минута.

Разтресох се от облекчение. Чарли щеше да ме спаси. Щяхме да измамим смъртта, за пореден път.

Чарли обаче не дойде. Чух някакво тупване в мазето и звук, който не успях да разпозная, след което Лиза изпищя.

Знаех, че пищенето ще изразходи наличния ми въздух, но не можех да се сдържа:

— Какво се случи? — извиках аз. — Лиза?

Тя не ми отговори. Просто изпищя:

— Не! Чарли, не!

— Чарли! — провикнах се и аз. — Чарли, отговори ми!

Отговор обаче не последва, само виенето на Лиза и Гейбриъл, които звучаха, все едно са изгубили най-добрия си приятел.

Бях прекалено зашеметена, за да се разплача. Нещо се беше случило. Не знаех какво точно, но Чарли не беше успял да отвори вратата на мазето. Той, Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан също като мен. Разполагаха с повече пространство, така че нямаше да се задушат, но ако някой не дойдеше, за да ни извади, те щяха да умрат, както и аз, само дето те щяха да се мъчат малко по-дълго от мен.

В случай че Чарли вече не беше умрял.

В този момент осъзнах, че е възможно всички да са мъртви. Не бях предупредила майка ми и Сил. Мама можеше да е в слънчевата стая, а Сил в спалнята си, когато торнадото беше ударило. Мат и татко бяха навън и цепеха дърва. Не знаех къде бяха Джон и Джули, дали Алекс ги беше намерил навреме, и дори да го беше сторил, дали това беше помогнало по някакъв начин.

Преди малко се бях разтреперила от облекчение.

Сега тялото ми беше налегнато от спазми, породени от страх и печал.

— Лиза! Лиза, добре ли си?

— Татко! — изпищях аз. — Татко, помогни ми!

— Миранда? — отвърна баща ми. — Чувам те, но не знам къде си.

— В килера под стълбището. Татко, извади ме от тук. Лиза и Чарли са в мазето. Нещо се случи с Чарли.

— Миранда, всичко ще е наред — увери ме баща ми. — Аз съм в салона. Вратата е затрупана от отломки. Ще извикам Мат. Ще те изровим. Лиза, чуваш ли ме?

— Хал! — провикна се в отговор тя. — Хал! Чарли… Мисля, че е мъртъв!

— Лиза, не мога да стигна до теб — отвърна татко. — Има прекалено много отломки. Ще повикам Мат и първо ще извадим Миранда, а след това и теб. Разбра ли, скъпа? Гейбриъл добре ли е?

— Моля те — през сълзи изрече Лиза. — Извади ни от тук, Хал, моля те.

— Ще ви извадим, скъпа — обеща баща ми. — Ще ви извадим, преди да се усетите. Но първо ще изровим Миранда, за да може да ни помогне. Миранда, успокой се, ако можеш. Ще си навън за нула време.

— Мама добре ли е? — провикнах се аз. — Татко?

— Добре е — отвърна ми той. — Както и Сил. Ще се върнем след малко. Дръж се, Миранда. Само още няколко минути.

Не го бях чула на идване, защото Лиза и Гейбриъл плачеха, но го чух, като си тръгна и този звук ме накара да се разтреперя още повече.

Казах си, че трябва да се успокоя. Татко и Мат щяха да ме извадят от тук и всичко щеше да е наред. Мама и Сил бяха оцелели. Лиза можеше да греши за Чарли. Алекс, Джон и Джули сигурно бяха добре. Трябваше да са. Всички трябваше да сме. Бяхме преживели и по-лоши неща. Щяхме да преживеем и това заедно.

Осъзнах колко силно стискам требника на Алекс и си казах, че не трябва да позволявам на Мат да го види. Ако брат ми разбере, че съм отишла за него, вместо да предупредя мама и Сил, никога нямаше да ми прости.

Знаех, че има само една причина Алекс да ме накара да го намеря. Пропуските за града убежище бяха в него.

Намирах се в пълен мрак, а не носех една от светещите си химикалки с мен. Държах требника надолу и някакъв плик изпадна от него.

Почувствах го. Определено имаше някакви книжа в него и нещо друго, нещо подобно на малки копченца.

Осъзнах, че това са хапчетата. Приспивателните, за които ми беше казал Алекс. Хапчетата, които да помогнат на Джули да заспи завинаги.

Пъхнах плика под тениската си и затъкнах требника в ъгъла на килера. Мат никога нямаше да разбере за него. Щях да дам плика на Алекс и да заминем заедно, както беше по план. Татко, Лиза и бебето бяха добре. Джули щеше да се установи в града убежище и когато това станеше, Алекс щеше да изхвърли хапчетата. Двамата щяхме да заживеем заедно. Щяхме да имаме своето утре.

Тогава ги чух — татко, Мат и Сил. Когато чух гласа на съпругата на брат ми, разбрах, че мама наистина е добре, и аз също щях да съм добре.

— Има много отломки тук — каза баща ми. — Миранда, ще те извадим, но ще са ни необходими няколко минути. Обади се, ако всичко е наред, и не се тревожи за нищо.

— Добре съм, татко — отвърнах аз, като едновременно плачех и се смеех. — Не се притеснявай.

Баща ми издаде звук, който ми заприлича на смях. Слушах как той, Мат и Сил работят заедно, за да проправят пътека до вратата. Чувах също и как Лиза плачеше, а татко я успокояваше, че всичко ще бъде наред.

Усетих плика до гърдите си. Казах си, че Алекс е жив, че ще му го дам и че ако някога е имал нужда от доказателство за любовта ми, никога вече нямаше да има.

Нямах представа колко време беше минало, преди татко да отвори вратата. Може би няколко минути или цяла вечност. Почувствах го, преди да го видя. В салона също беше тъмно и очите ми трябваше да привикнат към приглушената светлина. Това нямаше значение. Баща ми ме сграбчи и ме издърпа.

— Внимавай, скъпа — предупреди ме той. — Има отломки и счупени стъкла навсякъде. Дръж се за мен и ще те изкараме навън.

Последвах го на сляпо, като се влачех по останките от къщата на госпожа Несбит, моя втори дом. Бавно започнах да осъзнавам, че къщата вече я нямаше. Всичко около мен беше рухнало, само стълбището, под което се бях скрила, беше останало непокътнато.

След като излязохме навън, надалеч от останките, се притиснах силно до татко, което ми даде сили. След това прегърнах Мат и Сил. Нищо, което си казахме миналата вечер, нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен това, че са живи.

— Джон? — попитах аз. — Джули? Алекс?

Татко поклати глава.

— Не знаем къде са — отвърна той. — Мислехме, че Алекс е с теб.

— Той отиде да предупреди Джон и Джули. Но мама е добре, нали? Ти каза, че е добре.

— Ще те заведа при нея — каза Сил. — Ела, Миранда, ще видиш, че всичко с майка ти е наред.

— Върни се възможно най-бързо — нареди Мат. — Трябва да измъкнем Лиза.

— Знам — отвърна Сил. — Ще се върнем след няколко минути. — Съпругата на брат ми ме прегърна през раменете и ме поведе към нашата къща.

След малко вече се намирах в слънчевата стая, в прегръдките на мама. Беше ме стиснала толкова силно, че не знаех дали ще мога да се отскубна някога. Не бях сигурна, че искам да го правя. Знаех, че плаче, но и това беше наред.

— Миранда, нуждаем се от теб, за да почистим отломките — напомни ми Сил. — И от теб, Лора. Ела с нас.

— Не — отвърна мама. — Ще изчакам Джон да се прибере. Той ще очаква да ме намери тук.

— Джон ще ни намери — отвърна съпругата на Мат. — Не можеш да го използваш като извинение, Лора. Животът на Лиза зависи от теб.

— Щом мама иска да остане тук, остави я на мира — възразих аз.

— Спри да я защитаваш, Миранда. Лора, през цялото време повтаряш, че бебето е най-важното нещо. Докажи го и ела с нас.

— Не знам дали ще мога — отвърна мама. — Знам, че е пълна лудост, но се страхувам, че ако напусна тази къща, тя ще се сгромоляса. Мисля, че съм единствената, която държи всичко на мястото му.

— Всичко се сгромоляса — отбеляза Сил. — Всичко отиде по дяволите, Лора. — Момичето сграбчи ръката на мама и буквално я извлачи от слънчевата стая. — Виждаш ли? Целият свят отиде по дяволите, докато се криеше. Сега се размърдай!

Стоях напълно неподвижно. Но в следващия момент майка ми хукна към къщата на госпожа Несбит, към онова, което беше къщата на госпожа Несбит, а сега представляваше планина от тухли и камъни. Сил и аз я последвахме. Не бях сигурна, но мисля, че съпругата на брат ми се усмихваше.

Отломките пред вратата на мазето бяха много по-високи от купчината, която изкатерихме с татко. Бяха по-високи от самите нас. Нямаше как да започнем отдолу и да си проправим път нагоре.

— Миранда, донеси стълбата от гаража — нареди ми Мат.

Тръгнах на бегом, за да изпълня задачата, доволна, че ми бяха дали нещо, с което мога да се справя. Гаражът изглеждаше напълно непокътнат, но когато излязох от него със стълбата в ръце, погледнах към нашата къща. Един огромен клон беше паднал върху покрива, част от него липсваше и прозорците бяха премазани.

Въпреки това бяхме извадили късмет.

Пренесох стълбата. Мат я постави върху планината от камъни.

— Аз ще се покатеря — каза Сил. — Миранда, искаш ли да ми помогнеш?

Кимнах. Изкачихме се на върха на купчината и започнахме да хвърляме останките колкото се може по-надалеч от къщата.

— Не трябва ли някой от нас да потърси другите? — попитах аз. — Може да се нуждаят от помощта ни?

— Вероятно си права — отвърна Сил, — но не знаем къде се намират, за разлика от Лиза и бебето. Трябва да се погрижим за тях и да се надяваме, че останалите ще намерят пътя до дома.

Знаех, че е права, но не ми харесваше как звучи всичко това. Тук навън, заобиколена от купчини с отломки, осъзнах колко опустошително е било торнадото. Къщата на госпожа Несбит беше поела най-сериозния удар, но нямаше как да знаем какво е положението надолу по хълма, в близост до града. Втресе ме отново.

Сил сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— Не мисли — заповяда ми тя. — Само работи.

Имаше място за трима и мама се качи при нас. Не каза нищо, просто започна да ни помага, като внимаваше да хвърля отломките колкото се може по-надалеч от мястото, където смятахме, че се намира вратата на мазето. Купчината изглеждаше стабилна под краката ни, което беше едновременно успокояващо и плашещо. Знаех, че няма да пропаднем, но щеше да мине много време, докато разчистим наоколо.

Не знам колко дълго работихме и хвърляхме останки долу, а Мат внимателно пренасяше каквото може от долната част на купчината. Татко разчистваше отстрани, близо до един от малките прозорци на мазето, за да може да говори с Лиза и да я снабдява с всичко необходимо, докато успеехме да я извадим от там.

Градушката беше спряла и бурята се беше отдалечила. Все още виждахме светкавици в далечината, но минаваха няколко секунди, докато се чуеше гръм. Продължаваше да вали и беше много трудно да не се хлъзнем, докато разчистваме. Мат постоянно се провикваше да внимаваме, най-вече към Сил, която поемаше най-много рискове, но това не беше от особено значение. Каквото и да се случеше, щеше да се случи. Налагаше се да измъкнем Лиза и бебето от мазето възможно най-бързо, преди всичко да се срути върху главите им. Всички бяхме наясно, че това можеше да стане по всяко време.

Сил първа забеляза Джон. От мястото си върху купчината имаше изглед към пътя и видя, че брат ми тича по него.

— Това е Джон! — провикна се тя. — Добре е.

Мама слезе по стълбата толкова бързо, че почти падна в ръцете на татко. Никой не можеше да я спре да си проправи път през падналите клони към Джон.

— Виждаш ли Алекс? — попитах Сил аз. — Джули с него ли е?

— Само Джон — отвърна ми тя.

Слязох по стълбата, но съпругата на брат ми остана на мястото си и продължи да работи. Мат и татко спряха и всички последвахме мама. Тя прегърна Джон по начина, по който беше прегърнала мен по-рано. Децата ѝ бяха оцелели.

— Джули — започна брат ми. — Ранена е. Мамо, ранена е лошо.

— Всичко е наред, синко — опита се да го успокои татко. — Покажи ни къде е. Ще я отведем у дома.

— Колко лошо е ранена? — попита Мат. — Кърви ли?

— Не знам — отвърна Джон. — Не мисля. Но не може да движи ръцете или краката си. Казва, че не чувства нищо.

Татко и мама си размениха погледи. Само Мат продължи да слуша Джон внимателно.

— Какво точно се случи? — попита той. — Как беше ранена? Поеми си дълбоко въздух, Джон, и ни разкажи всичко, което знаеш.

— Видяхме, че към нас се е насочило торнадо — обясни брат ми. — Опитахме се да се скрием, но нямахме време, така че се хванахме за едно дърво. Смятах, че така Джули ще е в безопасност, но вятърът я вдигна и вероятно се е приземила лошо, защото остана на място и не можеше да се движи. Не исках да я оставям, но не можех да я нося по пътя съвсем сам, а и колелата ни ги няма. — Джон се огледа наоколо. — Вече всичко го няма — каза той и се разплака.

Мама го прегърна отново.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Баща ти и Мат ще отидат за Джули. Нашата къща още е здрава. Ще се погрижим за нея.

— Къде е Алекс? — попитах Джон. — Виждал ли си го?

Брат ми поклати глава.

— Бяхме само Джули и аз — отвърна той.

— Хайде, синко — каза татко. — Мат, отиди до вас и вземи няколко одеяла. Ще ги ползваме като носилка.

Брат ми изпълни нареждането и бързо се върна с тях.

— Лора, ти, Миранда и Сил продължавайте да работите — нареди татко. — Джон, покажи ни къде е Джули. Ще се върнем след няколко минути.

— Внимавайте — каза майка ми.

Гледахме ги, докато се изгубиха надолу по пътя.

— Мамо — започнах аз, — трябва ли да местят Джули? Ами ако има нараняване на гръбначния стълб?

— Най-вероятно има — отвърна майка ми. — Но вече нямаме доктори, нито болници. Не и тук. Единственото, което можем да направим, е да накараме Джули да се чувства удобно.

— Не, мамо — казах аз. — Не.

— Трябва да си силна, Миранда. Ще отида да работя до прозореца, където беше баща ти. Ти остани на земята. Можеш ли да се справиш? Можеш ли да разчистваш развалините долу?

Кимнах, но едва чувах какво ми говори. Джули беше ранена лошо, а Алекс още липсваше. Чарли беше в мазето — доколкото знаехме — мъртъв. Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан, а ние нямахме необходимото оборудване, освен ръцете и волята ни, за да ги извадим от там.

Сил ми беше казала да не мисля. Изпълних нареждането ѝ.

Минаха няколко минути, преди Сил да забележи Джон. Зарязах всичко и се спуснах към него. Татко и Мат бяха направили импровизирана носилка и внимателно пренасяха Джули.

Не посмях да попитам, но погледнах право към Мат, който поклати глава почти незабележимо.

За един ужасен миг си помислих, че жестът му означава, че Джули е мъртва. Но тогава чух татко да казва:

— Дръж се, миличка. Почти стигнахме.

— Алекс? — попита раненото момиче.

Бях се приближила достатъчно, за да може да ме вижда и чува.

— Още не се е върнал — отговорих ѝ аз. — Скоро ще си е у дома.

— Не мога да се движа — каза Джули. — Опитах се. Наистина се опитах, но не мога. И се чувствам странно. Все едно тялото ми не е закачено за мен вече. Никога не съм се чувствала така. Никога.

— Всичко е наред — успокои я татко и се наведе да я погали по челото. — Просто гърбът ти е наранен, това е всичко. Ще се оправиш и ще си на крака за нула време.

Джули изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна. Целунах я по бузата.

— Алекс ще е много горд с теб — казах ѝ аз. — Била си много смела.

— Ще ми се ядоса — отвърна момичето. — Винаги ми се ядосва, когато правя неща, които не одобрява.

— Брат ти те обича повече от всичко — уверих я аз.

— По-добре да я вкараме вътре — каза татко. — Къде е Лора?

— Работи до прозореца — отговорих му аз.

— Отиди и ѝ кажи да дойде в къщата. Може да се грижи за Джули, докато ние работим.

Тръгнах бързо към мама и за първи път в живота си оцених усещането от това, че мога да се движа. Преди часове бях хваната в капана на килера, а сега бях навън — можех да ходя и да тичам. Джули беше изгубила тази способност, най-вероятно завинаги.

Мама като че ли не искаше да се връща в къщата. Предполагам, че след всичките тези месеци се наслаждаваше на небето и въздуха, и свободата. Татко зае мястото ѝ до прозореца на мазето и настоя Джон да работи до него. Мат разчистваше на обичайното си място, а аз се върнах обратно на върха на купчината и продължих да хвърлям отломки долу.

В един момент стана тъмно и татко изпрати Джон да донесе лампи и фенерчета. След часове стигнаха до прозореца. Беше се счупил по време на бурята, но беше прекалено малък, за да може Лиза да се промуши през него.

Все пак татко можеше да говори с нея и когато пое Гейбриъл, татко го притисна до гърдите си. Изпратиха Джон до къщата ни, за да донесе храна за Лиза.

Татко се върна след малко, за да ни сподели наученото.

— Чарли се опитвал да напъне вратата на мазето. Искал да я отвори, но не успял. Лиза не е сигурна какво точно се е случило, защото било тъмно, но тя смята, че е получил сърдечен удар. Чула го да издава странни звуци и след това паднал по стълбите. Отишла при него, но не успяла да напипа пулс. Вероятно е починал на място.

Помислих си, че Чарли е мъртъв заради мен. Бях го помолила да дойде до килера. Опитал се е да отвори вратата, за да ме спаси.

Знаех, че е пълна лудост. Ако аз бях причинила смъртта на Чарли, то тогава бях спасила животите на Лиза и Гейбриъл. Ако Чарли се беше опитал да излезе заради мен, беше го направил и заради себе си и тях. Въпреки това продължавах да чувствам вина, все едно аз бях причината за торнадото, за нараняването на Джули и изчезването на Алекс.

— Засега не казваме на Лиза нищо за Джули и Алекс — обясни ми татко, тонът му беше много по-нежен. — Предупредих и Джон да мълчи. Обясних ѝ, че Джули е в къщата, а Алекс е отишъл да потърси помощ.

— Колко време можем да крием това, татко? — попита Мат.

Баща ми го сграбчи за ръката.

— Колкото е нужно, по дяволите! Сега се връщайте на работа.

Така и сторихме. Все още щях да съм там, ако татко не беше решил да работим на смени. Бях изпратена в къщата, за да хапна, да си почина и да стоя при Джули. Мама напусна в мига, в който влязох.

Джули спи, но аз не мога. Прекалено съм уплашена.

Повече от всичко ми се иска тази нощ да свърши.

18 .


11 юли


До края на живота ми ще живея в лъжа, така че сега пиша тук, за да кажа какво се случи наистина.

Не, дори и това е лъжа. Не е каквото наистина се случи, а е онова, което аз направих. Ако не си призная това тук и сега, то в такъв случай ще лъжа и себе си точно както ще лъжа всички останали до края на дните ми.

Прекарахме целия ден в работа, като се опитвахме да разчистим планината от отломки, които блокираха вратата на мазето и държаха Лиза и Гейбриъл в капан. Можехме да извадим бебето през прозореца, но само майка му можеше да го храни, така че нямаше никакъв смисъл да го правим. Тя разполагаше с храна и вода, а мама беше нарязала няколко от ризите на Мат за пелени. Понякога, когато Гейбриъл плачеше, можехме да го чуем и това ни караше да се усмихнем, поне за момент, поне вътрешно.

Почти не разговаряме. Единствените почивки, които си правим, са между тежките пристъпи на кашлица, които не ни позволяват да работим за известно време. Отпиваме по няколко глътки преварена дъждовна вода и продължаваме да работим. Каквото и да кажем, то само ще ни направи по-печални и по-разтревожени.

Всичката храна, която бяха взели Джон и Джули, я няма. Всичката храна, складирана в къщата на госпожа Несбит, я няма. Не сме сигурни, но вероятно не можем да разчитаме на повече хранителни помощи и от града. Не знаем дали все още има град.

Токът е спрял, но този път няма да се върне. Жиците са скъсани, а няма кой да ги поправи. Два големи ствола са паднали пред нашата къща и част от покрива е пропаднал. Няколко от прозорците са премазани. Малко е смешно. Мат се тревожеше, че покривът на слънчевата стая ще се стовари отгоре ни, но той удържа. Останалата част от къщата обаче — не.

Татко беше положил Джули върху матрака в слънчевата стая. Редувахме се да ходим при нея, да проверяваме дали огънят гори, хапвахме по малко, колкото да не припаднем от глад, и заспивахме до нея, за да възвърнем силите си.

Не говорехме за Джули освен един-единствен път. Мама каза, че взела една игла и започнала да боде ръцете и краката ѝ. Казала на момичето да затвори очите си и да ѝ каже, когато почувства нещо. Шест пъти Джули не изпитала нищо. Три пъти казала, че мисли, че усеща иглата, като два от тези пъти мама каза, че въобще не я е боцкала.

— Не разбирам — каза Джон. — Какво означава това?

— Означава, че Джули иска да вярва, че все още има чувствителност — отвърна Сил. — Но да вярва и да има са две напълно различни неща.

— Но тя ще се оправи, нали? — попита малкият ми брат.

— Няма — отвърна мама. — Няма да се оправи, Джон.

— Ще умре ли? — попита с жален глас той.

— Бъди по-тих — скастри го татко. — Не искаме Лиза да те чуе.

— Не ми пука за Лиза! — сопна се Джон. — Какво ще стане с Джули? Не можем ли да направим нещо?

— Единственото, което можем да сторим, е да я накараме да се чувства колкото е възможно по-удобно — обясни мама. — Вече не си дете, Джон. Знаеш какво е положението напоследък.

Никой от нас не спря да работи, докато говорехме за Джули. Беше ранна вечер, а купчината беше смалена до метър и двайсет, така че бяхме стигнали до нивото на земята и се прегърбвахме, за да разчистваме отломките. Гърбовете и ръцете ни пищяха от болка, но продължихме да изхвърляме дървени парчета, мазилка и потрошени мебели колкото се можеше по-надалеч от вратата на мазето.

— Не искам тя да умира — каза Джон.

— Никой от нас не желае това — отвърна татко. — Но също така не желаем и да страда. Поне Чарли умря бързо. Понякога си мисля, че това е единственото нещо, за което ни остана да се надяваме.

— Недей, Хал — каза мама. — Все още можем да се надяваме за нашите деца, за бъдещето им. То е всичко, което има значение, тяхното бъдеще.

Помислих си за бъдещето, което си представях само преди два дни — Лиза, Гейбриъл и Джули в град убежище, а татко, Алекс и аз достатъчно близо, за да можем да ги виждаме често и да знаем, че са добре. Това бъдеще желаеше мама за нас.

Бяха изминали повече от двайсет и пет часа, откакто за последно видях Алекс. Част от мен беше започнала да мисли, че той никога не беше съществувал, че си бях измислила момче, на което да дам сърцето си, защото знаех, че никога нямаше да получа такова.

Но не, знаех, че е истински, защото ми липсваше страшно много и защото сестра му лежеше безпомощна в слънчевата стая, а ние обсъждахме края ѝ.

Алекс беше помислил за нейната смърт. Беше се подготвил за нея. Момчето беше приело нещо, което аз никога нямаше да мога, а именно че може да настъпи момент, когато смъртта ще е за предпочитане пред живота, и че той носи отговорността да разпознае този момент и да действа, както се изисква.

Алекс се опасяваше да остави Джули на грижите на татко и Лиза, защото без значение колко много я обичаха те, в крайна сметка не бяха истинското ѝ семейство. Когато се съгласих да се омъжа за него, се превърнах в семейство за Джули. Затова Алекс ми беше наредил да взема требника. Знаеше, че рискува живота си, като пресича пътя на торнадото, затова ми повери най-ценното, с което разполагаше — пропуските и приспивателните.

Всичко това, всяка една от тези мисли, тези проблясъци, ме осениха, докато работех. Веднъж закотвили се в ума ми, ги обмислях отново и отново, също като кошмарите, които имах, безкрайно лутащи се в главата ми, докато най-накрая не приех реалността. Алекс го нямаше. Джули беше моя отговорност, а не нечия друга.

Не знам кое време беше, когато мама ми каза да се прибирам, да изпратя Мат и да поспя малко. Единственото, което помня, беше, че работехме на светлината на газена лампа и че нощта беше толкова ясна, че можехме да видим цялата луна на фона на пепеливото небе.

Затътрих се към нашата къща. Мракът и умората не ми позволяваха да вървя в права линия. Мат спеше и въобще не исках да го будя, но имахме нужда от всичката налична работна ръка. Брат ми не каза нищо, когато го разбутах. Само ми кимна и отиде да помага.

Надигнах одеялата от Джули, за да проверя дали има нужда от смяна, но беше суха. Надявах се да спи, но когато отвори очи, я попитах дали се нуждае от нещо.

— Не — отвърна тя. — Мат ми даде храна и вода. Ще ми се Алекс да е тук.

Погалих я по лицето.

— Алекс те обича — казах и аз. — Ние те обичаме, Джули. Всички ние те обичаме.

— Иска ми се да видя Лиза и Гейбриъл. И Чарли. Чарли винаги ме кара да се смея.

— Скоро ще го видиш — отвърнах аз. — Обещавам ти.

Джули започна да кашля и цялото ѝ тяло се разтресе.

Повдигнах я, за да бъде в по-изправено положение, и притиснах главата ѝ към гърдите си, докато кашлицата премине. На матрака имаше три възглавници, но я попитах дали желае още една. Тя каза „не“.

— Ти си като принцесата и граховото зърно — изрекох аз, като знаех какво следва, но исках да го забавя с още час, още минута. Надявах се Алекс да влети в помещението и Джули чудодейно да се излекува.

Вече цяла година се надявах на чудеса. Още един час, още една минута никога не бяха достатъчни.

— Каква е тази принцеса и това грахово зърно? — попита Джули.

— Те са от една приказка. В нея се разказва как може да се разбере дали една принцеса е истинска. Слагаш едно грахово зърно под двайсет дюшека и двайсет завивки и ако тя успее да го усети, значи, е такава.

— Какво разхищаване на граха — каза Джули.

— Когато са писали приказката, не са знаели, че ще настъпят такива дни. Имали са достатъчно грах за пилеене.

Джули се закикоти.

— Майка ти разказвала ли ти е приказки? — попитах я аз. — Когато си била малка?

— Не — отвърна момичето. — Но обичаше ние да ѝ разказваме за светците. Учехме за тях в училище и след това ѝ го разказвахме у дома. Жана д’Арк ми беше любимка. Писах доклад за нея веднъж.

— Не знаех, че е светица. Предполагам, че не съм се замисляла, че е такава.

— Светица е — отвърна Джули. — Тя е покровителка на войниците.

— Значи, е покровителка и на брат ти Карлос — констатирах аз.

— Може би. Може би Морската пехота има друг покровител. Карлос казва, че е по-добре да си морски пехотинец, отколкото войник. Вероятно предпочита да има и различен покровител.

— Продължаваш да вярваш в тези неща — учудих се аз. — Двамата с Алекс продължавате да вярвате. Въпреки всичко, което се случи?

В слънчевата стая беше тъмно, само пламъкът от печката на дърва хвърляше някаква светлина, но дори така успях да видя изненаданото изражение на лицето на Джули.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще видя Дева Мария, Madre de Dios, когато отида в Рая.

— Какво е Раят? — попитах аз. — Знаеш ли?

— Никой не гладува там — обясни Джули. — Не е студено, не си самотен. Можеш да видиш милиони звезди в небето през нощта, като в онази картина. Има и градини. Големи зеленчукови градини, в които има всичко. Домати, репички. Зелен фасул. Той ми е любим — зеленият фасул.

— Няма ли цветя? — попитах аз.

— Можеш да имаш цветя, ако ги желаеш — отвърна момичето. — Все пак е Раят.

Започна да кашля отново, лицето ѝ се изкриви, а тялото и се разтресе от спазми. Прегърнах я, успокоих я и я уверих, че съвсем скоро всичко ще е наред.

Двете разбрахме, че се беше подмокрила.

— Съжалявам — каза Джули. — Не исках.

— Не се тревожи за това — успокоих я аз. — Ще взема една кърпа, ще те почистя и ще те преоблека.

Момичето започна да плаче.

— Не ме оставяй. Моля те. Накарах Алекс да ми обещае, че няма да ме остави да умра сама.

Мисля, че каза това. Но може да е казала, че Алекс ѝ е обещал никога да не я оставя сама. Не можех да съм сигурна.

— Няма да ме има само за минутка — обясних ѝ аз. — Защо не изречеш някоя молитва, докато ме чакаш? Алекс би искал да сториш именно това.

Оставих я да се моли на испански. Отидох горе до моята стая, взех чисти дрехи, след което взех една кърпа и една хавлия от банята.

Не трябва да стоим горе по-дълго от необходимото. Покривът може да се срути всеки момент. Въпреки това останах още минута, още секунда и се замолих за онова чудо, което знаех, че никога няма да се случи.

Когато слизах обратно, се спрях в кухнята и намокрих кърпата, след което налях на Джули чаша вода. Може да съм мислила и за Алекс. Не съм сигурна. Помня само че отворих плика, извадих две от хапчетата и така се разтреперих, че разлях част от водата в чашата.

Джули беше мълчалива, когато се върнах. Свалих панталона и бельото ѝ, почистих я, след което я подсуших и ѝ облякох чистите дрехи. Повдигнах я нежно и изправих главата и гърба ѝ.

— Искам да изпиеш тези — казах ѝ аз и ѝ показах хапчетата. — Ще ти помогнат за кашлицата.

— Не мога да ги взема в ръка.

— Не, разбира се, че не можеш. Чакай малко. Ще ги сложа в една лъжица. — Поставих я нежно върху леглото, върнах се в кухнята и сложих приспивателните в една лъжица. След това отново я повдигнах с лявата си ръка, поставих главата ѝ в свивката си, а с дясната си ръка ѝ подадох хапчетата. Когато се уверих, че са в устата ѝ, доближих чашата с вода до устните ѝ и я наблюдавах, докато преглъщаше.

— Кажи една молитва и заспивай — наредих ѝ аз. — Мисли си за Рая, Джули, и сънищата ти ще бъдат хубави.

Мисля, че започна да се моли. Мисля, че каза „благодаря ти“. Мисля, че я чух да си мърмори „мами“ и „папи“. Знам, че я целунах по челото и ѝ казах, че никога вече няма да е гладна, уплашена или сама.

Помня една молитва, на която ме беше научила баба. Клекнах до Джули и поставих пръсти върху устните ѝ, за да разбере Бог, че молитвата ми е за нея, а не за мен.


Когато лягам си сега,

моля Господ да пази моята душа.

Ако преди да се събудя, аз умра,

моля Господ да вземе моята душа.


Не можех повече да отричам, че Джули е заспала, и измъкнах една от възглавниците изпод главата ѝ. Задържах я толкова дълго, колкото беше необходимо, за да се уверя, за нейно добро и за доброто на Алекс, че вече е поела към обятията на своята Света Майка.

Върнах възглавницата на мястото ѝ и нежно я целунах за сбогом.

Джули не се събуди.

Никога вече не се събуди.


12 юли


Сил ме събуди.

— Извинявай — каза тя. — В мазето отново има вода. Нямаме време за губене.

— Джули? — попитах аз.

— Почина, докато спеше. Ставай, Миранда, а аз ще отида да кажа на останалите.

Дневникът беше в ръцете ми. Бях заспала в слънчевата стая и така и не го бях върнала в килера.

Сил беше издърпала едно от одеялата върху главата на Джули. Преди два дни момичето караше колело с брат ми до града. Сега беше просто още една от мъртвите.

Отидох в стаята ми, оставих дневника в скривалището ми, след което отидох до някогашната къща на госпожа Несбит. Работехме, без да спираме, дори и за да донесем храна на Лиза.

Водата беше стигнала до нивото на кръста ѝ, когато Лиза и Гейбриъл прекосиха мазето, за да се качат на стълбите, където да очакват своето спасение. Луната беше изгряла по времето, когато татко отвори вратата. Лиза хукна навън, надалеч от къщата, от двете ѝ страни имаше купчини с отломки. Една от тях пропадна навътре, но тя и бебето вече бяха в безопасност.

Тогава татко ѝ каза за Джули и за Алекс. Предполагам, че Лиза се беше досетила, защото тя утешаваше баща ми, докато той плачеше.

19 .


13 юли


Тази нощ покривът пропадна в спалнята на мама. Всички спяхме в слънчевата стая, така че никой не беше наранен.

Мат беше изнесъл тялото на Джули и го беше поставил върху матрака на Джон в трапезарията, но това нямаше значение. Усещахме присъствието ѝ. Както и това на Чарли. Чувствах, че и госпожа Несбит е с нас, и много други хора, които обичах и изгубих.

Алекс се прибра.

Знаех, че ще го стори. Никога нямаше да остави Джули сама.

— Изгубих се — обясни той. — Не знам как се случи това. Не бях толкова далеч от тук, но вятърът ме захвърли и изгубих всякакво чувство за ориентация. Колко време ме нямаше?

Три дни, казахме му ние.

— Не знаех къде се намирам — продължи с обясненията Алекс. — Тази сутрин стигнах до могилата с мъртвите тела. Повечето от тях ги нямаше. Вятърът ги беше разпръснал в полето, на пътя. Въпреки това бяха останали достатъчно, за да се ориентирам и да намеря пътя за обратно.

Изправих се и отидох при него, за да му послужа като опора, след като чуеше онова, което татко имаше да му казва.

— Имаме лоши новини за теб, синко — започна баща ми. — Джули почина. Преди две нощи. Чарли умря един ден преди нея.

Усетих как тялото на Алекс се разтресе.

— Тя не беше сама — казах аз. — Дори за миг не я оставихме сама. Бях с нея, когато почина. Молеше се. Говорихме за майка ви, за светците и за Рая. Джули каза, че бил пълен със зеленчукови градини, с домати и зелен фасул.

В този миг Алекс рухна. Силата, с която разполагаше, с която беше преживял бурята, с която се беше борил през изминалата година, се стопи за един кратък миг. Той падна на пода и заплака така, както не бях виждала никого да плаче преди.

Клекнах до него, прегърнах го, целунах го, но болката му беше толкова голяма, че нямаше нищо, което можех да кажа или направя, за да я намаля. Когато изплака всичките си сълзи, го заведох в трапезарията, за да бъде със сестра си.

Минаха часове. Алекс още е там. Останалите от нас отидоха — на смени — да си вземат сбогом с Хортън, с госпожа Несбит и с Чарли. Винаги имаше човек при Алекс, който го държеше за ръката и се молеше с него. Джон остана най-дълго, но той имаше свои собствени молитви за изричане.

Аз стоях на прага на вратата, наблюдавах, слушах. Чух как татко разказа на Алекс какво се беше случило.

Не знам дали момчето го разбра. Все пак не беше там, когато Джули не можеше да се движи и нямаше никаква чувствителност. Опитвахме се да му опишем цвят, който никога не беше виждал.

Мама не се молеше, но клекна до Алекс и постави ръка върху треперещите му рамене.

— Ще се наложи да заминем на сутринта — каза тя. — Ще тръгнем на запад, всички заедно. Ще спрем, когато открием храна, хора, работа. Ако се наложи, ще се насочим на юг. Няма да е лесно да напуснем това място. За мен ще е по-трудно от всичко, което съм правила в живота си. За теб ще е още по-трудно, защото ще се наложи да оставиш Джули зад себе си. Но не можем да останем тук. Къщата се срутва върху главите ни. Всичко рухва, Алекс, но трябва да повярваш, че светът е все още на мястото си. Къщата я няма, вероятно и Хауъл го няма, но има свят, в който да живеем, свят, който се нуждае от нас. Ние сме семейство, Алекс. Ти си част от нас. Винаги ще бъдеш, точно както Джули беше, както Чарли и госпожа Несбит бяха.

Преди четири дни мама се страхуваше, че ако премине прага на нашата къща, целият ѝ свят ще се срути и всичко, което обича, ще бъде изгубено.

Сега мама е тази, която казва на всички ни, че трябва да заминем.

Алекс ще дойде с нас. Може и да не иска да го стори, но ще дойде, защото така му казах, а той ме обича. А и ще трябва да разкаже на Карлос какво се е случило. Карлос също загуби сестра.

Ще дойде момент, ден след този, може би седмица, когато Алекс ще ме попита за требника. Дали съм го намерила? Дали е в мен? Тези мисли постоянно се въртят в ума ми: как Алекс ме пита за требника, за плика, за пропуските, за хапчетата.

Мога да го излъжа. Мога да му кажа, че така и не съм ги намерила. Ще съградим живота си — живот без Джули — но някакъв живот, изграден върху семейството, любовта и лъжите.

Мога да кажа на Алекс част от истината. Мога да му подам плика и да го помоля да даде пропуските на Лиза, Гейбриъл и Джон. Те бяха хората, които Джули обичаше най-много след него и Карлос. Тя щеше да е щастлива да знае, че са в безопасност. Щеше да им предложи този дар, ако имаше възможност.

Алекс щеше да забележи на мига, че хапчетата са само четири.

„Взех две в нощта, когато Джули умря — можех да кажа. — Изгубих Чарли, Джули, дома си. Смятах, че съм изгубила и теб. Исках да заспя, но не можех, така че взех две от хапчетата.“

В началото щеше да ми повярва. Щеше да иска да ми повярва — може би нямаше да разбере в какво състояние е била Джули, и че моментът, от който най-много се страхуваше, когато смъртта беше за предпочитане пред живота, е бил настъпил.

Но аз познавам Алекс по начин, по който човек може да познава друг само ако го обича. Щеше да ме пита отново и отново за последните мигове на Джули. Как е изглеждала? Какво е казала? Помирила ли се е с Бога?

Евентуално щях да се изпусна някъде. Или щях да се изморя толкова много от въпросите му, че щях да му изкрещя истината в лицето. В гнева си щях да му разкажа всичко.

Или може би щях да му разкрия цялата истина и да се моля за прошката му, но дори той да ми простеше, аз нямаше да мога никога да си простя.

Разбира се, можеше и той никога да не ми прости. Не за това, че бях убила Джули. Той щеше да го стори сам. А за онова, че не бях вярвала, че ще се върне, че ще се изправи пред отговорностите си и пред собственото си проклятие.

Нямах намерение да му казвам нищо, докато Джон, Лиза и Гейбриъл не са в безопасност. Можех да се удържа дотогава. Щяхме да тръгнем като семейство, да прекосим Пенсилвания и да се насочим на юг към Тенеси. Щеше да ни отнеме месеци, но ние бяхме силни и имахме причина да живеем. Ако Алекс ме помолеше да се омъжа за него, преди да стигнем Маккинли, щях да му кажа „не“. Щях да му кажа, че е прекалено скоро след смъртта на Джули, че и двамата не сме готови, че ще се омъжа за него едва когато стигнем до Тексас и разкаже на Карлос какво се е случило.

Може би дотогава Алекс щеше да се досети какво всъщност се беше случило и да се почувства облекчен, когато му разкажа всичко. Може би любовта му към мен е достатъчно силна, за да ми прости, за да ме приеме. Ако ли не е и не може да ми прости, ще го оставя да търси утеха в своята Църква. Поне това мога да му дам.

Това е последният път, в който пиша в дневниците си. Няма да ги изгоря. Те са доказателство за историята ни, за историите на всички ни. Ако ги унищожа, все едно ще отрека съществуването на мама или Джон, или Мат, или Сил. Татко и Лиза. Гейбриъл. Госпожа Несбит. Чарли.

Джули.

Алекс.

Не мога да им отнема историите само за да запазя своята. Когато тръгнем на сутринта, ще оставя дневниците в къщата. Никога вече няма да пиша в тях. Историята ми е завършена. Нека някой друг напише следващата.

Имаше време в живота ми, когато смятах, че знам всичко, което си струва да се знае, като сладостта от песента на червеношийката, великолепието на полето от глухарчета, веселието да се пързаляш върху лед в ясен зимен ден.

През последната година опознах глада, тъгата, мрака и страха. Започнах да разбирам колко самотен може да се чувства човек, когато единственото нещо, което желае, е да бъде сам.

Тогава заваля. И аз научих толкова много нови неща.

От Сил дойдоха уроците по оцеляване. От Гейбриъл получих прозрението, че отчаянието може да роди надежда.

Чарли ми показа, че приятелството и семейството могат да бъдат едно и също нещо.

Без Джули нямаше да разбера, че и най-мрачното небе е пълно със звезди, че слънцето хвърля топлина и през най-студения ден.

— Миранда?

Разпознавам гласа на Алекс, който ме вика. Вече ще оставям моя последен дневник, ще го скрия при останалите. Ще отида при Алекс, ще се изправя пред него, ще държа ръката му, докато прави първите крачки към живота.

Той ме научи да имам доверие в утрешния ден.

— Да, Алекс — отвърнах аз. — Идвам.



Загрузка...