Последният човек, или странната история на Робинзон К.

10

Донякъде съм развълнуван и по-добре — това отвлича вниманието и прекъсва мрачния ход на мислите ми. Гледам да ме обземе наркотикът на действието.

Развълнуван съм, защото никога не съм виждал голяма библиотека отвътре. Като студент много ходех по библиотеки, но винаги съм стигал до читалнята и заемната зала. Какъв път е изминавала малката бележка-искане от момента, в който я сложа в кутията, докато извикат името ми от пулта и я видя мушната между страниците на някоя прашна книга — можех само да предполагам.

Не може да съм бил прекалено далеч от действителността, защото от какво може да се състои една библиотека? От безкрайни редове полици, една до друга и една над друга — полици етажи и полици автостради. Знаех и това, че правилата за движение между тях се поддържат с помощта на ключови числа и това се нарича десетичен ред. На пулта в заемната зала намерих една литографирана книга, съдържаща разяснения към каталозите — времето не ме пришпорваше, все щях да се оправя някак…

Заобиколих пулта и минах през люлеещата се врата, през която минават възрастните чичовци в сиви престилки, когато внасят и изнасят купчините с книги. Зад вратата обаче открих само един ръчен асансьор — явно чичовците оттук са вземали книгите и са ги пренасяли между двете страни на вратата. Разстояние само от няколко крачки — определено бях разочарован от слугите на библиотеката от моята младост. Зад ръчния асансьор започваше тесен коридор, а в края му попаднах на желязна, вита стълба…

Не си струва да навлизам в повече подробности, достатъчно е да се каже, че попаднах в същинската библиотека, която беше точно такава, каквато си я бях представял, без породената от въображението атмосфера. Мисля, че размерите ме бяха заблудили. Чел съм в пътеписи, че човешкото око не е в състояние да схване размерите на базиликата „Свети Петър“, защото, привикнало към пропорциите на построените в същия стил, но много по-малки църкви, то просто свива огромните й дълбочини и височини. В една централна библиотека положението е подобно — макар и по-безинтересно. Полиците са ужасяващо много, много повече, отколкото въображението би било в състояние да си представи, но етажите и преградните стени ги разделят на секции и погледът може да обхване наведнъж само една секция. Истинските пропорции никога не се разкриват, макар и само защото всепроникващият туризъм на нашия век е прогонен оттук, даже и мишките не са негови достойни представители. А пък библиотекарите — чиновници и чичковци — обикалят само своя парцел.

Само ако някой като мен проникне вътре, само тогава библиотеката нараства до истинските си размери. Ако някой е принуден да обиколи етажите, да пробяга задъхан от край до край безкрайните редици и когато вярвайки, че е стигнал до целта, разбере, че е сбъркал буквата или номера, започне отначало, на друг етаж, между други редове, втори, трети, четвърти път — със собствените си дробове и сухожилия усеща какво е голяма библиотека. Освен това леките като пух мисли придобиват тегло, щом бъдат нахвърлени на хартия, защото хартията не съхранява даром: изисква и дава цената на вечността в килограми. А в това още не е включена тежестта на подвързията.

Ръчните асансьори работят с ток, значи сега не работят. А не мога да нося по пътя си, губещ се в безкрайността, пет-десет-петнадесет книги — дори и предвидливо да си бях взел куфар. Щом се насъбере един пакет, трябва да се замъкна с него до изхода, да ги събирам накуп.

След третия кръг вече съм уморен. През ум не ми минава да спра и да дойда друг път. Толкова книги не мога да прочета и за години… Но мога да ги прелистя, а ако за другия път съм оставил тъкмо тази, от която изведнъж имам най-голяма нужда? И в края на краищата много съмнително е дали ще се наканя още веднъж да дойда тук?

Отново кръгом и пак броя стъпалата. Леко ми се вие свят. Не обръщам внимание, в последно време често ми се случва. Напразно гълтам витамините, напразно си изспивам осемте часа, дори с приспивателно, напразно установявам с уредите, че не съм засегнат от никакво вредно излъчване. Вие ми се свят и изглежда така трябва да бъде.

Железните стъпала неприятно кънтят под краката ми. В тая хартиена оргия всичко останало е от метал, полиците, стелажите, може би и стените… Сякаш при евентуален пожар съдбата на книгите зависи от това… Александрийската библиотека е била от камък и въпреки това в нея са изгорели първите три хиляди години на човешкия дух. Макар че е възможно да е била построена от дърво, а кедърът е ароматен дори във вид на пушек. Александрийската библиотека първия път пламнала случайно. Било е война, а на война се случват такива неща. Цезар надали се е зарадвал много. Постарал се — от други места, от исторически резерви — да компенсира. Това, което било събрано по този начин, втория път не изгоряло случайно. Били събрани на хубава, правилна клада, за първото в историята, но във всеки случай не последното аутодафе. Понеже има една книга — казали, в която се съдържа всичко важно, значи, което е извън нея, е от дявола. Та така в името на една книга изгорили всички останали.

А я виж за една-две хиляди години колко много са се насъбрали отново!

Няма ли една клечка кибрит?!

Какво ли не му хрумва на човек… Трябва да седна за минутка, защото съм страшно замаян. Хубаво би било за пет минути да не мисля за нищо, но това е невъзможно… Докато седя, поне обувките ми няма да кънтят по желязото.

В този момент се сещам за какво ми напомня мястото: за затворите. Както съм виждал по филмите — железни стълби, железни врати, решетки, кънтеж, по средата празно пространство, пръстен от коридори, полиците са килии, килиите — полици. Затворниците са седнали нагъсто по полиците, рамената им се докосват, един по-дебел, друг по-тънък, само подвързията им еднаква — библиотечно райе. На гърба им номер. Имената със заглавията си носят скрити вътре и ги издават само когато ги свалят от килията и отворят корицата им: тогава отново се превръщат в личности и мислите свободно се леят от страниците им…

Обхвана ме страх, когато осъзнах приликата. Сякаш ме дърпаха при себе си, горе на полиците, празна килия винаги ще се намери, печатарските машини не могат да спрат… Сам съм срещу преобладаващото множество, кой би ме защитил?

„Сам съм“… Като че ли навсякъде го виждам изписано, където и да отида… Всеки ден с все по-големи букви. Mene tekel, сам съм…

Колко е самонадеян човекът. В яда си наполовина прочетена запратих към стената „Процесът“… Треска, кошмар, импотентност… За мен беше непознато и непонятно, да не можеш да се оправиш сред предметите и отношенията… Фактът си е факт, дори и да е скрит в здрава обвивка, дори ловко да отблъсква този, който се опитва да проникне в него, дори… С две думи, животът не е детска площадка, но не е и лабиринт. А и в лабиринта се изгубва само онзи, който не размотава след себе си нишки… Ако някой твърди друго, той е или глупак, или шмекер. Или просто го е срам, че не е взел със себе си нишка, и сега обвинява лабиринта в жестокост… Ние построихме лабиринта, от нас зависи кого ще задържи и кого ще пусне…

Казвам ви, самонадеян съм бил, сега вече знам. Но каква полза? Седя на желязната стълба, сякаш съм седнал между потискащите полици на архивата от „Процесът“ и съм сам, наистина съм сам! Нямам дори процес, по който да тичам. Оня, другият, е бил пречка, а аз съм просто излишен.

Всеки момент полиците ще се срутят отгоре ми и каталогизираната мъдрост на човечеството ще ме смаже. Все пак би трябвало да бъде запалена още веднъж. Но и това защо?

Ако сега стана и вляза между полиците, никога повече няма да изляза, знам. Ще хлопне зад гърба ми вратата на килията и няма да получа дори и каталожна бележка. Рамото ми ще се свре между другите, подвързията ми постепенно ще се втвърди и по главата ми ще започне да се стеле прах, защото климатичната инсталация не работи.

Не трябва да поглеждам нагоре към полиците, защото ще вземат да паднат. Просто все още ми се вие свят… Затова по-добре да не поглеждам.

Не чувам трясъка на желязната стълба, докато тичам по нея, не чувам нищо, само дишането си, а и него отвътре, защото тичам със затворена уста, със стиснати устни, да не закрещя.

Вече не обръщам внимание и на събраните книги, само да съм по-скоро навън. Зад мен безшумно се превъртат ключалките, катинарите, ключовете, люлеят се вратите, прегръщат се решетките, защото ето, няма вече охрана, няма вече чичовци, а затворниците въпреки това не бягат. Свикнали са с реда, знаят мястото си по полиците, познават рамото на съседната подвързия. Чувствуват се добре или просто се страхуват от външния свят? Те си знаят. Или може би дори и те не знаят: просто не вярват, че е дошъл краят.

Вън, пред вратата, ме посреща тъмнината.

Забравил съм за това: денят е отминал, свечерило се е. Беда.

Страх ме е в тъмното. Дълго не смеех да си го призная, намирах си най-различни смешни предлози, за да се прибера при свечеряване в бърлогата си. На сутринта предлозите ставаха прозрачни и аз се примирих с това, че тъмнината ми е враг, дори и под нейното покривало да не ме дебне никой. Постепенно бях преустроил работата и програмата си така, че залезът да не ме сварва нито далеч, нито на открито.

Сега обаче бях сбъркал. Но благословената относителност ми помага. Повече ме е страх от това, което е зад мен, отколкото от онова, което е пред мен. Поне въздухът е свеж. Хладината му ме блъсва в лицето. Все още съм замаян, но вече имам смелост да погледна нагоре. Над мен звездите ми смигат заговорнически: нали ти се иска да бъдеш сред нас?

Винаги имам у себе си фенерче. С него си прорязвам тесен тунел в тъмнината, само колкото да се промъкна. Не виждам края на тунела, само няколко метра от него, но като вървя напред, тези няколко метра напредват! заедно с мен — така че краят на тунела е там, където се изтощи батерията или аз.

Спомням си… Да, това поне още е налице: паметта ми сякаш е по-будна… Може би защото се сблъсква по-рядко със събитията, може би защото знае, че имам все по-голяма нужда от нея. Спомням си, че тук наблизо има един площад, а на площада малък нощен бар. Това е най-близкото място, където ще намеря пиене… Още не съм ходил там, но очите ми бяха фотографирали фирмата му и паметта ми сега я проявява…

Тясна врата води от улицата, истински тунел, облепен с червени тапети. По витрините на входа пожълтели снимки на танцьорки, краката им са застинали нависоко, като непристойни пътепоказатели към облепения с червени тапети рай на забравата. В другия край на тунела — плюшена завеса. Внимателно я отмествам, защото от опит знам, че най-опасните капани в този бавно затъващ в прах град са завесите, застанали на пътя на теченията. Като несъзнателен ариергард те събират праха, който дори при отпуснато пляскане на крилете им се вдига на такива облаци, че устата и гърлото, очите и лигавицата с часове не могат да дойдат на себе си… Естествено, сега не мисля за всичко това, просто ръката ми помни новородения рефлекс и хванала с два пръста скрилия се под сивия плюш червен плюш, ми прокарва път.

Преди обяд локалите са затворени. А пък чистачките ходят в локал само да метат и затова са ранобудни. Когато настъпил онзи момент, в малкия локал царели ред и чистота. Всичко било приготвено за поредното програмирано вечерно опиянение. Само че отварянето закъсня, а първият закъснял посетител съм аз. Лампата ми обикаля заведението, което продължава да бъде в червено, и забелязвам, че по масите има свещи. Благословена мода. Запалвам всички свещи и щраквам прожектора. Светлина — макар и малко приглушена и люлееща се — вече има; после ще имам време да разглеждам. Да видим това, за което съм дошъл, асортиментът е изобилен. Да започнем може би с джина. Някои твърдят, че хвойновата ракия била моряшко питие, в по-висшите кръгове я използуват само за коктейли. Изглежда, висшите кръгове са преминали към моряшки начин на живот, защото джинът в наши дни получи гражданственост и на сушата. Лед няма, лимонът е изсъхнал, джинът е топъл още преди да е започнал да ми пари гърлото, но не е важно. Един алкохолик веднъж ми обясняваше: само аматьорите подбират. Професионалистът пие не за вкуса, а за въздействието. Сигурно и той е ходил между полиците на библиотеката, а може би вече е и подреден сред призованите с малко каталожно картонче: име, възраст, професия…

Интимно място е този локал. Вярно, свещите горят на празни маси, пред празни столове… След втората чаша джин бях изкушен от съмнението, дали не съм попаднал на гробищата, вечерта на задушница? Мъждукат кандилата по малките, покрити с бяла дамаска паметници, в подножието на празни жертвени купи.

Май ще трябва да спра с хвойната и да погледна за някое питие, изпълнено с повече достойнство. Шегите на моряците понякога са грубички… На едната полица се мъдрят „Наполеон“ и „Курвоазие“. Да предположим, че в тях наистина има това, което обещава етикетът — въпреки че отворената бутилка е капан от дявола, поставен за душата на кръчмаря, идеален случай за сравнение. Вече бях пил „Курвоазие“. Несравнима сила и аромат. Това е, никакво съмнение, чувствувам го едновременно в жилите си и в погледа си, открил по стените нарисуваните в стил Гоген кафяви фигури с големи гърди, които отново превръщат помещението, заприличало ми на черковно преддверие, в онова, което… Но какво всъщност е? Жените по стените са декорации, недвусмислено напомнящи, че човекът е онова животно, което е в състояние винаги, независимо от периода на чифтосване, да се люби. Човек се гордее с тази своя способност, но тук се проявява само предпазливостта на природата: да може това нейно слабо и несъвършено дете да се размножава непрекъснато, през цялата година, иначе има опасност да не бъде в крак с развитието на дивите зверове и военната техника и ще загине, преди да се е размножило. Едрогърдите кафяви жени по стените би трябвало да бъдат стимулатори на страстта, но на мен ми напомняха по-скоро плодородието — обърнах им гръб, защото започнаха да ме притесняват, както актовите снимки юношата. За съжаление зад бара бяха поставили огледало, в което можех пак да ги виждам, на преден план — собственото ми, най-малко желано за гледане отражение.

Да опитаме „Наполеон“-а.

Йена, Ваграм, Лайпциг. След това Бородино и Ватерлоо… Всички са вътре в бутилката, всеки може да ги преживее. Всяка битка — една чаша. Първите са триумф, победа, последните — разколебани поражения. И дума да не става, това с джин не можеш да го преживееш. Джинът упоява, не опива, изведнъж просто се търкулваме под масата, сякаш ударени с оловна палка по главата. За опиянението е нужен Наполеон. За опиянението от победата и опиянението от поражението. За опиянението от забравата са нужни един пирон, два метра въже и табуретка.

Гладен съм, не е ли странно?

Не. Алкохолът се впива в лигавицата на стомаха, който се свива защитно. В него се събира киселина и нервните пътища сигнализират глад. Решението е просто: трябва да се яде.

Какво може да има за ядене в един нощен локал? Направо ми е любопитно. В предишния си живот почти не съм ходил по локали. Не за парите, за времето ми беше жал. А дори и да ми се приискаше, отхвърляше го съзнанието, че сервитьорките и курвите дори и не се стремяха (а и да искаха, не можеха) да прикрият алчността си. Не обичам, когато с открито безочие ме правят на глупак.

Все трябва да има и тук някаква кухня. Към хладилника въобще не посягам. Търся консерви. Дори намирам. Черен хайвер, раци, розова на цвят сьомга — само деликатеси, с които се пие. Задължително. Нямам представа какво щях да правя с тях, ако — интересно защо ли го държаха? — ако не бях попаднал и на няколко пакета сухар. Така вече и сьомгата, и раците могат да бъдат консумирани като храна…

Въпреки че в шкафа има цял куп чинии, ям от консервените кутии. Също като старите ергени. Някога се отвращавах от това. Като самотно живеещ имах много подобни познати. Наблюдавах как отвикваха — вкъщи — от по-трудоемките задължения на цивилизацията. В началото само чинията от обеда оставаше и за вечеря; и без това същото ястие ще влезе в нея, за какво да се мие? След това вече и чинията не вадеха. И тенджерата ще свърши работа… Гледката в такива моменти ме ужасяваше и още по-строго се придържах към реда: дори и сам да вечерях, постилах покривка и за всяко ястие слагах на масата отделна чиния. И аз не обичах да мия, по-скоро купувах две дузини чинии и прибори, та да имам чисти, докато Елза, чистачката ми, ги измие. Откакто живея в институтската гостна, при по-спокойни дни също застилам масата си — но признавам си, поне толкова пъти и не го правя. Прекалено уморен съм за това, въпреки съзнанието, че го върша не за външната страна, а за самия себе си. Засрамвам се и остъргвам дъното на тенджерата.

Странната вечеря притъпи стомашните киселини, но възвърна жаждата. Отидох отново при свещите — миризмата на разтопения восък сега още повече ми напомняше за черква. Обърнах се към олтара и потърсих някоя бутилка шампанско. Счупих гърлото на бутилката о металния ръб на пулта и оставих пяната да потече по пода. Топлото шампанско е отвратително питие, дори да си жаден. Ако имах кладенец, щях да го пусна вътре да се изстуди, но кладенец е останал само един, а и той е оттатък, в библиотеката — този кладенец на времето вече няма да охлади никого, не си струва да надникваш в него; отсега нататък и той започва да тинясва.

Втората бутилка отворих само затова, защото пропилях много от първата. Едната дама от южните морета слезе от стената, поканих я на една чашка. Прие. Огромните й, бадемовидни гърди се разляха по бара, в погледа й проблесна пламъкът на запалените клади под претърпелите корабокрушение капитанчета на корвети. „Искаш ли да се любим?“ — попита и ме гушна между гърдите си, както принцесата на великаните Гъливер. „Кой ти е каталожният номер?“ — запитах я, а тя се разкиска: „Не съм включена в десетичната система!“

„Да пием за това — казах и посегнах към шампанското. — Имам нужда от теб.“

„Ела за мен на сал от балсово дърво“ — дишаше тежко тя и устните й бяха червени, като коралови рифове, изкарани на техниколор. Умирах за нея, но никак не успявах да я прегърна през талията, защото барът отново се бе оказал между нас. Вече само три свещи горяха в поставките си, останалите бяха свършили.

„Как си останала жива?“ — учудих се.

„Нямах нищо отгоре си“ — отвърна и разлюля гърдите си. Уцели бутилката с „Наполеон“, тя падна на земята и се счупи на парчета. Ароматът на силния алкохол започна да се надига от пода и когато стигна до коленете ми, краката ми се разтрепериха. Добре би било да си легна, мина ми през ума. Ако конякът достигне свещите, пак ще стане тъмно…

„Хвърлих котва — посочих към счупената бутилка. — Салът се люшка в пристанището. Имаш ли легло?“

„Ние с момичетата спим на рогозки“ — посочи към стената, където останалите едрогърди момичета вече бяха съблекли капитанчето на корветата. От казаните се носеха ароматите на източни подправки. Ако тръгна към нея — помислих си, — и мен ще изядат. Но ароматът на коняка вече беше стигнал до кръста ми, не ми оставаше много време за колебание. „Сега вече е все едно“ — и заобиколих бара.

Когато стигнах там, намерих само изстиналото й място. Огледах се разтревожено. „Ах, пак сам.“ След това се появи. Махаше ми от стената приканващо. В скута й бяха седнали моряци и крещяха.

Вече гореше само една свещ на масата пред оркестъра. Затътрих се дотам, взех я, вдигнах я високо над главата си. Тръгнах към момичетата. Около мен с трясък падаха столовете.

В подножието на стената се простираше широко, плюшено канапе. Коленичих на него, за да прегърна момичетата около огъня, но пружините поддадоха и аз загубих равновесие. Проснах се на канапето, свещта излетя от ръката ми надалеч и изгасна като падаща звезда.

Канапето беше ниско и парите на коняка достигаха челото ми. Повече не си спомням.