Последният човек, или странната история на Робинзон К.

7

Завърших работата си, напечатах я в няколко екземпляра, после я прочетох два пъти пред магнетофона. След което взех по един екземпляр от ръкописа и лентата и отидох в Института.

От деня на катастрофата не бях ходил там. Пък и какво да правя? Нямах да получавам повече нито работа, нито заплата. Съвсем друго е да отида и да скрия труда си в КП-то. Това е определена цел, която е по-важна от евентуалните емоционални моменти.

Няколко дни преди това ми се бе свършил бензинът.

Изглеждаше просто да спра пред която и да е бензиностанция да заредя, но когато спрях пред една, разбрах, че и това е напразно… Бензиностанцията работи — по-точно е работила — с електрическа помпа, докато е имало ток за нея. Намиращите се под краката ми огромни резервоари, пълни с гориво, бяха почти недостижими. „Почтито“ го добавям само защото, ако намеря някоя ръчна помпа и един маркуч, през отвора за зареждане ще мога да изтегля бензин. Още преди обаче да бях започнал това сложно действие, разбрах, че съм тръгнал по погрешен път. В този навлякъл целесъобразността загиващ свят очевидното ставаше невъзможно, докато невъобразимото ставаше явно. Бензин да се намери е трудно, значи трябва да се смени колата с такава, която има гориво. Повече или по-малко — във всички има. Наистина ключът на паркиралите коли липсва, но онези, които са били в движение — при положение че в момента, в който са били оставени сами на себе си, не са се наранили прекалено, се оказаха използваеми. Леко хлътване, счупени фарове или разкривена броня не бяха пречка. Само колелата, воланът и спирачките да бяха в изправност. Ако бензинът в някоя свършеше, само трябваше да се огледам и скоро намирах друга. Въргалящите се по седалките дрехи ми създаваха все по-малко грижи — бавното, но доловимо с просто око разлагане на вещите, при цялата му тъжна същност, беше съпътствувано и от определено облекчение: като избледняваха и гниеха, дрехите все повече се отдалечаваха от хората, на които са принадлежали. Превръщаха се в парцали, преди още наистина да бяха станали на парцали. Само трябваше да внимавам и дори и случайно да не бръкна в джобовете и да попадна в клопката на портфейли, снимки, удостоверения, на дребните вещи за лична употреба.

Животът ме прави практичен. Запазих ключовете на „използуваните“ коли и скоро със себе си носех огромна колекция. С тяхна помощ успявах да запаля все повече здрави, паркирани коли и с това постепенно се решаваше проблемът по придвижването. В края на краищата всяко запалване може да бъде дадено на късо — от това няма да стана по-голям крадец.

Първата смяна на кола направих още при бензиностанцията. С известна меланхолия изоставих вярното си превозно средство, с което ме бяха свързали в обща съдба километрите, изминати заедно. Би било смешно обаче в моето положение — което се колебаеше на границите на поносимостта — да бъда съкрушен точно от тази раздяла. Седнах в колата, която стоеше тъкмо пред колонката готова за тръгване, и потеглих. Беше мощна, спортна кола и натискът на привикналия ми към по-слаба кола крак просто ме изстреля на пътя.

Вече бях придобил опит в новото движение: никога не трябваше да се опасявам от идващо насреща превозно средство, но из непознатите квартали ме дебнеха неочаквани препятствия, самотни или сблъскали се коли, здрави или разбити до неузнаваемост. Понякога се налагаше да правя направо каскадьорски номера, за да мога да се промъкна през някое тясно място, ако исках да избягна продължителните заобикаляния. Никога не се бях стремил към лаври в майсторското управление, сега обаче, харесва ми или не, можех да си се упражнявам в решаването на необичайни задачи. И ако теренът пред мен беше очевидно чист, можех да си препускам на воля — стига изгасналите светофари да не ми напомняха отсъствието на електричество. (И защо наистина не осъзнавах, че и тук греша? Та нали светофарите са просто символични изразни средства на обществото: с трите си сменящи се цвята внасят целесъобразен ред в разнопосочното движение на масите. А където няма повече нужда от светофари, там или редът, или обществото е престанало да съществува…)

Онези няколко дни, през които изготвях отчета си, предназначен за съмнителното бъдеще, не бяха отминали безследно над града. Докато работех, дори и да надниквах през прозореца или да излизах за половин час за нещо, бях толкова зает със собствените си мисли, че не бях забелязал промяната. Ето защо силно ме изненада гледката, когато, на път за Института, прекарах повече време на улицата и се отдалечих на по-голямо разстояние. След голямата буря през първата нощ небето се бе изчистило и времето се бе задържало слънчево и ясно. (Поне насам. Защото нямах и понятие какво беше по другите краища на Земята.) От време на време резки, сухи пориви на вятъра облизваха улицата от единия до другия край, облизваха я в буквалния смисъл на думата. Неизвестно бе откъде се вземаше толкова прах, понесъл се из въздуха с вятъра. Беше ту сив, ту ръждивочервен — ръждивочервеният сигурно беше от ръждясалите релси и металните траверси. Понякога изпод изгорелите части на града към него се примесваха и пепел, и сажди с тръпчив мирис, които се спускаха бавно като завеса. В облаците от прах като нямо и капризно ято пърхаха полетели вестници, прошумяваха, когато се блъснеха в стена или прозорец.

Като че ли самият град бе рухнал. Сградите, естествено, продължаваха твърдо да стоят, но прозорците вече бяха ослепели: дъждът ги бе оплискал, прахът ги бе покрил, а там, където бяха оставени отворени, вятърът ги беше блъскал, докато стъклата им не се бяха изпочупили и поръсили тротоара. Витрините също се бяха замърсили, а от магазините се носеше странна, неприятна миризма, миризмата на започналото разложение. В магазините за хранителни стоки разложението на пресните продукти бе започнало още по-рано и понякога само с кърпичка на носа можех да проникна в магазина, за да взема най-необходимото. Надявах се, че след няколко седмици това състояние на нещата ще престане, разложението ще свърши работата си и отново спокойно ще мога да се храня от малкия, но жизнено важен асортимент от трайни продукти. Не мислех обаче, че повечето от вещите до такава степен се нуждаят от човешки грижи или просто от присъствието на човека. Текстилът мухляса, дървените изделия се разкривиха, останалото просто остаря. Изглежда, виновен за това беше и прахът, дето като развихрил се в пустинята пясък проникваше и в най-малките пролуки, покриваше, смилаше, триеше, износваше.

Само растителността се бе противопоставила на разрушителния съюз на огън и вода, на сажди, прах, смет и дъжд. Вече и по улиците на града, по бордюрите, в пукнатините на асфалта се виждаха зелени, мъхообразни петна, но едва когато стигнах в предградието, където имаше повече растителност, промяната се забелязваше истински. Може би вече бях споменал, че още на втория ден в градината на Метеорологическия институт ми направи впечатление промяната в растителността. Приличаше на друго зелено, различно от познатото, въпреки че природата предлага безброй нюанси: от тъмнозеленото на боровете и кипарисите до меката зеленина на акациите. Още тогава ми направи впечатление размножаването на растителността: тревата, дърветата, храстите не бяха станали по-големи, по-гъсти, а повече. Растителност имаше навсякъде, би могло да се каже, че се проявяваше агресивно. Оттогава насам и предишната растителност се бе изменила: листата, клоните бяха станали по-дебели, по-месести и може би от това се бе изменил цветът им.

Щом завих по алеята, която водеше към Института, и короните на дърветата се склониха над главата ми като шатра, бях обхванат от натрапчива идея: станала е някаква смяна на местата! Смяна на властта, смяна в битието. Сякаш една част от природата, досега подчинена, осъдена на безмълвно робство, е въстанала и — като не се е задоволила само с победата — се стреми към пълно единовластие. Някога, в древните времена, Земята е била покрита само от растителност и сега не е станало друго, освен възстановяване на древното равновесие…

Настръхнах, намалих скоростта. Ужаси ме не толкова ходът на мислите и метафизическият абсурд на чувството, колкото фактът, че това видение е могло да възникне у мен! Нищо не ми беше по-чуждо от иреалността и мистиката и въпреки това сега…

Запалих цигара и си наложих да потърся смислено, научно обяснение на събитието. Няма съмнение, че има такова обяснение, а щом го има, трябва да го намеря. Сигурно, както споменавах за това и в работата си, онова нападение — било то нападение на съзнателна или несъзнателна човешка ръка или на безразличната природа, — което разруши жизнените процеси, базиращи се на окислението, е подействувало стимулиращо на редукционните. А щом хемоглобинът е бил посредникът на смъртта, хлорофилът е станал залог за оцеляването. Въпросът обаче вече е дали само на оцеляването? И обратно: сигурно ли е, че така може да се оцелее? Двата процеса — окислението и редукцията — са неразделими един от друг. Живите същества вдишват — са вдишвали — кислорода и са освобождавали въглероден двуокис, който пък растителността е разлагала отново… Доколкото знам, според някои схващания атмосферата на Земята в началото се е състояла предимно от въглероден двуокис (амонячната атмосфера и образуването на утайката по морското дъно е друга фаза, сега говоря не за нея). Огромната растителност, покриваща земята в продължение на стотици хилядолетия, е преработила въгледвуокиса и наситила атмосферата с кислород за по-висшите форми на живот.

По-висшите форми — колко относителна категория е това! — сега обаче изведнъж изчезнаха, значи престанаха да произвеждат и въглероден двуокис. И запасите някой ден ще привършат — а дали този ден ще настъпи след сто хиляди години или сто милиона години, е наистина без значение, тъй като няма нито часовник, нито календар, който да определи срока. Отмирането на едната половина на живия свят неизбежно ще доведе до изчезването и на другата. Смяната на местата, превземането на властта и едновластието при това положение е само привидно, случайно и преходно явление, едно трепване в нарушаването на равновесието. Победителят вече носи отровата в тялото си, както в класическите драми.

Логиката на последователността определено ме ободри и ми върна моментното душевно равновесие. Почти развеселен, превключих на по-висока скорост и докато профучавах под шатрата на буйно разлистените дървета, дори се радвах, че съм се освободил от потискащия град. (Интересно, а донякъде е и характерно, че два фактора въобще не ми минаха през ума: възможността за това, че неизброимите, но все пак настъпващи милиони години могат да създадат противосредството на опустошението и че природните процеси са изброими, но заместими. Другият, невзет предвид фактор, беше причината за настъпилата катастрофа: онова, което наруши равновесието в природата, можеше или може в бъдеще да създаде и нови обрати! Нека ми служи за оправдание това, че всички тези последствия на практика вече лежат извън обхвата на оставащите ми години. Чудно ли е тогава, че за някои от тях съм забравил?)

Заобиколих онази черна кола, която, естествено, още стоеше напреки на пътя — обрасла, овехтяла, но неподвижна, там, където се срещнах с нея първия ден. Междувременно невидимият симулатор в съзнанието ми се е приспособил към избледнелия свят и видът на входа на Института не събуди у мен никакви чувства. Изглеждаше ми такъв, какъвто е бил винаги. Жълтите парцали на охраната стояха на входа като познати при бариерата. Вдигнах единия пистолет — затворът му не помръдна. Прясната ръжда бе свършила хубава работа. Хвърлих го и опипах джоба на сакото си: издуваше го револверът на генералния директор. Изглежда, инстинктът за самоотбрана е неизкореним, макар и да знам, че няма срещу какво да се отбранявам. (А ако имаше, ако трябваше в това положение да се защищавам, не би ли било още по-ужасно?)

Бутнах нагоре бариерата и минах под нея с колата. Наистина нямаше смисъл да се мотая пеша из голямата територия на Института. Кому ще навредя, ако мина с колата по покритите с чакъл пътеки? Ако мина с колата по вече занемарената, избуяла трева? Кому ще навредя и главното: кой може да ми попречи?

Колата послушно се затъркаля, накъдето я насочвах.

Минах пред сградата на дирекцията, където нямах никаква работа, и се насочих към малката горичка, където се криеше КП-то. Не стигнах съвсем до входа, а само до края на горичката, защото сгъстените корони се провисваха до капака на мотора, търкайки се о предното стъкло, и ми пречеха да виждам. От земята бяха изпълзели корени, щръкваха пред колелата като сгърчени пръсти и с подли удари затрудняваха и правеха несигурно движението ми. Всъщност ставаше въпрос само за няколко крачки… Спрях двигателя, слязох и хванал в едната си ръка чантата с ръкописа и магнетофонната лента, а в другата силен прожектор, се доближих пеша до КП-то. Въпреки че и тези няколко крачки не се оказаха леки, тъй като в гъсталака от клони — със заети ръце — можех да си проправям път само с лакти. От време на време можех да премина само наведен до кръста, а понякога и пълзейки на колене. За щастие миниатюрната джунгла се простираше само на няколко десетки метра и входът на КП-то беше под носа ми.

Вратата се отвори лесно и аз — сякаш едва вчера съм бил тук за последен път — влязох като у дома си в шлюза, после в познатия коридор между стените, между слоевете бетон и КП. Изглежда тогава съм бил затворил след себе си вратата на КП стената, когато съм излязъл. Тъй като сега и двете ми ръце бяха заети, трябваше за момент да положа на земята или чантата, или прожектора, за да отворя вратата. Този незначителен момент от действието за части от секундата стана толкова значителен, че кръвта напусна главата ми и трябваше да се подпра с рамо на стената, за да не падна.

Тъй като в момента на навеждането осъзнах, че прожекторът в ръката ми не свети, въобще не го бях включил, когато минах през първата врата.

Въпреки това в малкото помещение, което нямаше прозорци, беше светло: осветителните тела по стената, покрити с матови стъкла и защитени с решетки, излъчваха равномерна светлина.

Не разбирах и не можах да разсъждавам върху това. Разумът ми се парализира. Изминало бе доста време, откакто всякакво подаване на електроенергия бе престанало, и бях привикнал с падането на здрача да виждам светлина, колкото може да даде лъчът на едно фенерче: накъдето се насочи, всичко блести студено — бяло, а на крачка от него околността тъне в нощ. Може би и затова не ми направи впечатление, че лампите в коридора светят. Сетивата ми го бяха схванали като продължение на външния слънчев свят и не сигнализираха…

Но защо светят лампите?!

Вцепенението бавно отмина, отново усетих краката си и като реакция получих силно сърцебиене. Лампите не светят от само себе си! За лампите трябва ток… Токът трябва да се произвежда. Някой трябва да произвежда ток…!

Оттласнах се от стената — зарязвайки и чанта и прожектор, — избягах от сградата. Вън се спрях — накъде съм се затичал. След това се втурнах в командната зала на КП-то. Нужен ми беше само един момент да установя: никой не бе ходил там оттогава…

Посегнах към обикновения ключ на стената, едно щракане и осветителните тела по тавана започнаха едно по едно да светят с трепкаща светлина. Значи и тук имаше ток… Но откъде идваше?

Затътрих се към командния пулт и в полусъзнание, като пометох с ръка гащеризона на Бирике на земята, се строполих на стола. Ръката ми се озова над бутоните. Натиснах напосоки един: зелената светлина на контролната лампа светна веднага, показвайки, че включената единица функционира. Изключих я, защото дори не знаех какво и къде съм задействувал. Контролната лампа изгасна.

Спокойствие, спокойствие. Спокойствие, ако е възможно! Електроенергия има, откъде? Някой я произвежда… Небеса! Възможно ли е и в града вече да има ток? Отдавна не ми беше идвало наум да пипам ключа. Нещо е станало оттогава насам и аз не знам нищо! Как бих могъл да знам! Затворил съм се в себе си и гоня само своята фикс идея… Не. Щях да забележа, ако е станало каквото и да е. Дори и само един човек да беше останал жив в града, трябваше вече да се срещнем — ако не ние, поне следите ни…

Да не се въодушевявам много. Възможно е да е просто локално явление… Възможно е да е само случайно… Трябва да разбера. Това е. Трябва да разбера!

Токът тече по проводник. Следвай обратно проводниците и ще разбереш откъде идва.

С най-голямо удоволствие щях да го направя, ако повечето кабели не бяха скрити под земята. Обаче най-близката станция в обратна посока бе централната подстанция с всички табла и предпазители на електрическите съоръжения за целия комплекс… Отидох до колата, обърнах я и подкарах направо към подстанцията. Напълно бях забравил за оставената в подножието на КП-то чанта.

Не бях имал много работа в подстанцията, най-много два-три пъти да бях идвал тук, а и тогава не за да я изучавам. Надали има обаче много тайни. Стандартните кутии на прекъсвачите стояха подредени нагъсто една до друга, лаконичните надписи по тях информираха достатъчно оня, който познаваше съоръженията из комплекса.

След кратко изучаване, за което с огромни усилия си наложих спокойствие и търпение, установих, че таблата без изключение са под напрежение. Значи лампите в който и да е край на комплекса могат да се палят и механичните съоръжения могат да бъдат задвижвани. Да видим тогава откъде идва токът?

Открих къде свършват входящите кабели: ръчките на шалтерите сочеха надолу. Значи от града, от външната мрежа не постъпваше ток. Обаче вътрешната мрежа беше под напрежение: малките индикаторни лампички светеха, без да мигат. Сега трябва да се открие къде са свързани… Откъде се захранват?

Открих и това.

Не знам зарадвах ли се, или ме обхвана разочарование? Времето беше твърде кратко, за да се вживея в каквото и да е. Надеждите ми не нараснаха и не се зародиха мечти. Рефлексите ми се напрегнаха, нещо трепна в съзнанието ми, но това трепване беше достатъчно, за да попадна по следите на решението.

Отново Давид. Без него тук нищо не може да бъде разбрано. И други изследователи строят модели, но се задоволяват да отчетат резултата по уредите и да отбележат, че могат да ги публикуват. Давид не обичаше уредите. Добре де, добре — казваше, — а какво би било, ако пуснем духа от бутилката? Макар и през някоя малка дупчица, но да излезе! Не само да ни маха отвътре.

Може би и затова Давид имаше толкова сблъсъци с колегите си: теоретиците не обичат много, когато между тях се завре някой практик. Защо не върви в промишлеността? — питат. — Там може да си човърка на воля? Трудно беше обаче да се отървеш от Давид. Давид получаваше от правителството всичко, каквото поискаше и което искаше, доста ловко, защото правителството чрез него демонстрираше как подпомага активната наука. А пък Давид се бе захванал с най-трудната тема, която можеше да бъде намерена по него време в областта на енергетичните изследвания: превръщането на топлинната енергия в електрическа без използуването на въртеливо движение… Тема с подобна трудност беше може би само овладяването на термоядрената енергия. Давид бе направил вече първите опити. Повтори изведените на други места опити с магнитно-хидродинамичен генератор: прекарваше през една тръба продукти на горене с висока температура и с помощта на магнитно поле разделяше намиращите се в продуктите на горенето положителни и отрицателни електрически товари. Събираше ги върху две плочи и по този начин създаваше напрежение между тях. Когато експериментът приключи нормално и с резултат, и индикаторите показваха напрежението, Давид заряза всичко и повече не погледна съоръжението. Впоследствие трябваше да разглобим цялата конструкция, защото пречеше и заемаше място, което ни трябваше за други експерименти.

Смятахме го за моментно настроение, както всички внезапни промени в интересите на Давид, но грешахме, както винаги, когато вземахме настроението му за причина, то дори не беше и следствие, а само психическа среда, в която работеше мозъкът му. По-късно точно се установи — и изчисленията го доказаха, — че дори ако се създаде затворен цикъл за движението на газа и изтичащият газ се върне в системата, и тогава коефициентът на полезно действие ще достигне само осем-десет процента. Най-много дванадесет. За лабораторен резултат е отлично и повечето от учените биха се задоволили и с толкова, защото възможността за създаване на процеса е доказана, нужно ли е повече? На Давид е нужно. Работата трябва да има и някакъв реален смисъл — каза. — Да постигнем най-малко четиридесет процента КПД, с което ще можем да запалим поне една мижава крушка!

И започна да произвежда топлина в един реактор при доста опасни условия, движейки се на границата на критичната температура. Вместо циркулиращия газ започна да използува комбинации от различни сплави и на принципа на възникването на термоелектричеството, но по еднакво отличаващ се в количествено и качествено отношение начин създаде напрежение. И то не какво да е. Системата скоро заработи с КПД 40 процента и първата крушка действително светна. Давид обаче не се задоволи с това. След мъчително прецизни изчисления той продължи да повишава производителността на системата и тъй като, ако се абстрахираме от примитивните акумулатори и батерии, не можем да складираме електричеството — когато реакторът заработи, просто го включи в мрежата на комплекса. Гордееше се като дете с играчката си от това, че сме минали на самозадоволяване. За да може обаче системата да продължава да бъде усъвършенствувана и да може да бъде определен ефектът от нея, трябваше да направим експлоатацията й непрекъсната…

Давид се снабди с разрешение и за това: един хубав ден окончателно изключихме идващия отвън ток и оттогава мрежата на комплекса се захранваше само от термоелектрическия реактор на Давид. Успоредно с това в прекъсвача бе монтиран автоматичен регулатор на напрежението, който при какъвто и да е дефект в реактора щеше да ни предпази от свръхнапрежението; ако пък обратно — токът спреше, автоматично щеше да ни включи към външната мрежа. А това, че един евентуален дефект се равнява горе-долу на експлозия в пренатоварения реактор, го знаеха приблизително всички в комплекса, но за наша чест никой не го изрече на глас нито тук, нито другаде. Експлозията щеше да унищожи най-много самия реактор и непосредствената му околност, за повече нямаше да има сили; но понякога самата мисъл за възможността е по-тревожна от последствията. Така че си държахме езика зад зъбите. Няма съмнение обаче, че Давид пришпорваше строежа на КП-то и затова, защото ако резултатът е положителен, под неговата за щита щеше да може да продължи да увеличава мощността на малкия си „източник на ток“…

Аз работех в КП-то, оттам излязох и тогава, и въпреки това не ми дойде на ума откъде идва токът: твърде дълго бях живял в тъмнина, изгубил надежда, за да мога да схвана внезапно блесналата в очите ми светлина: заслепи ме, вместо да ми просветне.

Спукването на още неоформилите се мехурчета надежда почти не ме потресе, когато осъзнах факта, че реакторът на Давид продължава да работи все така усърдно, тъй като намиращото се в него радиоактивно вещество нямаше да се изчерпи скоро (въпреки че и то не е вечно). Откровено казано, повече се зарадвах. Човек в края на краищата е несъвършено животно и колкото и да се стреми да го прикрива, силно страда от загубата на удобствата. Когато схванах напълно защо светят лампите, защо работят съоръженията, само дето не се разплаках: довечера мога да си запаля светлина, мога да се изкъпя в топла вода! (Комплексът задоволяваше нуждите си от вода от собствен микроязовир, а щом има ток, ще работят и помпите!) Светлина, топлина и кой би могъл да изброи още какво се върна за мен от изгубения рай…

Корабокрушенецът след дълго скитане попадна на малкото островче на цивилизацията. От него зависи как ще се подреди и колко ще издържи.

А може би някога на хоризонта ще се появи и кораб.