Последният еднорог

Глава седма

Град Хагсгейт имаше формата на следа от лапа: дълги пръсти, разперени от широка основа и завършващи с калните нокти на къртица. И наистина, докато останалите градове във владенията на крал Хагард изглеждаха като врабчета, ровещи из яловата земя, Хагсгейт се бе впил в нея здраво и надълбоко. Улиците му бяха гладко павирани, градините му сияеха, а гордите му къщи сякаш бяха изникнали от земята, като дървета. Светлини грееха от всеки прозорец и тримата пътешественици чуваха гласове, кучешки лай и чинии, които някой търкаше, докато започнеха да скърцат. Спряха се до един висок плет, озадачени.

— Мислите ли, че сме объркали пътя и това въобще не е Хагсгейт? — прошепна Моли. Тя приглади неловко отчайващите си дрипи. — Знаех си, че трябваше да си взема хубавата рокля — въздъхна.

Шмендрик разтриваше врата си уморено.

— Хагсгейт е — отговори ѝ. — Трябва да е Хагсгейт, макар че не подушвам вълшебство, нито усещам черна магия. Но защо ще са всичките легенди тогава, всичките приказки и небивалици? Доста объркващо, особено след като си вечерял с половин ряпа.

Еднорогата не каза нищо. Отвъд града, по-мрачен от мрака, замъкът на крал Хагард се клатушкаше като лунатик на кокили, а отвъд замъка се плъзгаше морето. Мирисът на Червения бик се носеше из нощта, студен полъх сред градските миризми на готвене и живот.

Шмендрик се обади:

— Добрите люде сигурно са се прибрали и благославят Божията благодат. Ще ги приветствам.

Той пристъпи напред и отметна плаща си, но още не бе отворил уста, когато груб глас долетя от въздуха:

— Пази си дъха, страннико, докато още го имаш.

Четирима мъже изскочиха иззад плета. Двама от тях опряха мечовете си о гърлото на Шмендрик, а трети спря Моли с чифт пищови. Четвъртият доближи еднорогата, за да я хване за гривата; но тя се изправи на задните си крака, ослепителна в сиянието си, и той отскочи надалеч.

— Името ти! — нареди на Шмендрик първият, който бе проговорил. Беше на средна възраст, като останалите, облечен в скъпи, безлични дрехи.

— Гик — рече магьосникът, заради мечовете.

— Гик — замисли се мъжът с пистолетите. — Име на чужденец.

— Естествено — каза първият. — Всички имена са чужди в Хагсгейт. Е, господин Гик — продължи той, като плъзна върха на меча си към мястото, където ключиците на Шмендрик се събираха, — ако вие и госпожа Гик бихте били така добри да споделите какво ви кара да се прокрадвате насам…

Тук Шмендрик намери гласа си.

— Почти не я познавам тази жена! — изрева. — Казвам се Шмендрик, Шмендрик Магьосника, и съм гладен, изтощен и раздразнен. Махнете тези мечове или ще се окаже, че държите скорпиони откъм грешния им край.

Четиримата мъже се спогледаха.

— Магьосник — каза първият. — Точно каквото ни трябва.

Двама от другите кимнаха, но мъжът, който се бе опитал да хване еднорогата, изръмжа:

— В днешно време всеки може да каже, че е магьосник. Няма ги вече старите мерила, изоставиха старите ценности. Освен това истинският магьосник има брада.

— Е, ако не е магьосник — рече безгрижно първият, — скоро ще му се прииска да бъде.

Прибра меча си и се поклони на Шмендрик и Моли.

— Аз съм Дрин — представи се — и за мен може би е удоволствие да ви приветствам в Хагсгейт. Споменахте, че сте гладни, ако не се лъжа. Това е лесно поправимо, а след това може би ще ни се отплатите чрез професионалните си способности. Елате с мен.

Внезапно приел благ и извинителен вид, той ги поведе към осветена странноприемница, а тримата други мъже ги следваха отблизо. Междувременно все повече жители заприиждаха от къщите си, изоставили вечерята си недоядена и чая си още горещ; докато Шмендрик и Моли се настанят, по пейките в странноприемницата вече се бяха сбутали към стотина души, някои от тях притиснати досами вратата, други аха да се изсипят през прозорците. Еднорогата, незабелязана, пристъпваше отзад: бяла кобила със странни очи.

Мъжът на име Дрин седеше на една маса с Шмендрик и Моли, дърдореше, докато те ядяха, и пълнеше чашите им с резливо черно вино. Моли Гру пи съвсем малко. Тя седеше и мълчаливо гледаше лицата наоколо; нито едно не изглеждаше по-младо от лицето на Дрин, а някои бяха много по-стари. Всички хагсгейтски лица си приличаха по нещо, но тя не можеше да открие какво.

— А сега — каза Дрин, след като вечерята бе приключила, — сега трябва да ми позволите да ви обясня защо ви посрещнахме така невъзпитано.

— Ами, няма нужда — изкиска се Шмендрик. Виното го бе развеселило и отпуснало и бе позлатило зелените му очи. — На мене ми се иска да разбера причината за слуховете, населили Хагсгейт с таласъми и върколаци. Най-нелепото нещо, което съм чувал.

Дрин се усмихна. Беше жилест мъж с челюст, твърда и куха като на костенурка.

— Точно това имам предвид — каза. — Слушайте. Над Хагсгейт тегне проклятие.

Стаята внезапно притихна, а в бирената светлина лицата на хората изглеждаха бледи и стегнати като сирене. Шмендрик се изсмя отново.

— Благословия, искаш да кажеш. В костеливото кралство на стария Хагард вие сякаш сте различна земя — извор, оазис. Съгласен съм с вас, че тук пръст има заклинателство, и пия в негова чест!

Когато вдигна чашата си, Дрин го спря.

— Не и такъв тост, приятелю. Нима ще пиеш за петдесетгодишна злочестина? Толкова време мина, откакто мъката ни сполетя, когато крал Хагард издигна замъка си до морето.

— Когато вещицата го е построила, мен ако питаш — размаха пръст насреща му Шмендрик. — Да отдадем дължимото на когото трябва, все пак.

— А, значи знаеш историята — рече Дрин. — Тогава не може да не си чул, че Хагард отказал да плати на вещицата, щом тя си свършила работата.

Магьосникът кимна.

— Да, и тя го проклела за алчността му — проклела замъка, по-точно. Но какво общо има това с Хагсгейт? Градът не е сторил вреда на вещицата.

— Така е — отвърна Дрин. — Но и добро не ѝ е сторил. Тя не могла да разруши замъка — или не пожелала да го направи, защото се имала за творец и се хвалела, че произведенията ѝ са изпреварили времето си. Както и да е, посетила тя старейшините на Хагсгейт и поискала да накарат Хагард да ѝ плати дължимото. „Погледнете ме и вижте себе си — изскърцал гласът ѝ. — Това е истинското изпитание за един град или крал. Господар, който мами дърта грозна вещица, не закъснява да измами и собствения си народ. Спрете го, докато можете, преди да сте свикнали с него.“

Дрин отпи от виното си и гостоприемно напълни още веднъж чашата на Шмендрик.

— Не получила пари от Хагард — продължи той, — а пък от Хагсгейт, уви, не получила внимание. Отнесли се към нея вежливо и я насочили към съответните институции, при което тя побесняла и се разкрещяла, че в желанието си да не си създаваме врагове, сега сме се сдобили с тъкмо двама.

Той млъкна и притвори клепачи, толкова тънки, че Моли бе сигурна, че той вижда през тях, като птица. Със затворени очи каза:

— Тогава тя проклела замъка на Хагард, както и нашия град. Така алчността му ни докара разруха.

Във въздишащата тишина гласът на Моли Гру се стовари като чук върху подкова, все едно отново гълчеше клетия капитан Къли.

— Хагард има по-малко вина от самите вас — присмя се тя на жителите на Хагсгейт, — тъй като той е бил само един крадец, а вие — много. Докарали сте си тия беди заради собствената си алчност, не тая на краля ви.

Дрин отвори очи и я изгледа гневно:

— Нищо не сме си докарали — възрази той. — Нашите родители и деди са тези, от които вещицата е потърсила помощ, и признавам, че те също са били виновни като Хагард. Ние щяхме да се отнесем към проблема по съвсем друг начин.

И всяко лице на средна възраст се намръщи на всяко по-старо лице в залата.

Един от възрастните мъже заговори с хрипкав и мяучещ глас.

— Щяхте да постъпите точно като нас. Имаше урожай за прибиране и стока за дамазлък, както ги има сега. Имаше го и Хагард, с когото да живеем, както го има сега. Знаем много добре как щяхте да постъпите. Вие сте наши деца.

Дрин го изгледа кръвнишки, а други мъже започнаха да крещят злостно, но магьосникът накара всички да млъкнат, като попита:

— Какво е било проклятието? Имало ли е нещо общо с Червения бик?

Името прозвуча студено, дори в ярката стая, и Моли внезапно се почувства самотна. Тя импулсивно прибави и своя въпрос, въпреки че той нямаше нищо общо с разговора.

— Някой от вас виждал ли е някога еднорог?

В този момент тя разбра две неща: разликата между тишина и пълна тишина; както и че въпросът ѝ бе попаднал точно в целта. Хагсгейтските лица се опитаха да останат неподвижни, но не успяха. Дрин каза внимателно:

— Никога не виждаме Бика и никога не говорим за него. Нищо, което го засяга, не ни влиза в работата. Що се отнася до еднорозите, такива няма. И никога не е имало.

Той отново наля черно вино.

— Ще ви кажа думите на проклятието — рече.

Скръсти ръце и започна да нарежда:

Няколко души се присъединиха, докато той рецитираше старото проклятие. Гласовете им бяха тъжни и далечни, сякаш въобще не бяха в залата, а се премятаха във вятъра високо над комина на странноприемницата, безпомощни като сухи листа.

„Какво им има на лицата? — чудеше се Моли. — Почти се досещам.“ Магьосникът седеше мълчалив до нея и въртеше чашата за вино в дългите си ръце.

— Когато тези думи били произнесени за първи път — рече Дрин, — Хагард бил отскоро в тия земи и те още били меки и цъфтящи — всички освен град Хагсгейт. Тогава Хагсгейт бил досущ такъв, каквато е земята днес — безплодно, голо място, където хората слагали огромни камъни на покривите на колибите си, за да не ги отнесе вятърът.

Той се ухили горчиво на по-старите мъже.

— Урожай за прибиране и стока за дамазлък! Та вие сте садили зеле и ряпа, и шепа кьорави картофи, а в цял Хагсгейт е имало само една хилава крава. Странниците са мислили града за прокълнат, задето е обидил някаква си отмъстителна вещица.

Моли усети как еднорогата минава по улицата и след това се обръща и връща, неспокойна като факлите на стените, които се кланяха и гърчеха. Искаше ѝ се да изтича при нея, но вместо това попита тихо:

— Ами по-късно, когато се сбъднало?

Дрин отговори:

— Оттогава насетне не знаем друго освен изобилие. Суровата ни земя толкова омекна, че градините и овошките никнат сами — не ни се налага нито да ги садим, нито да се грижим за тях. Стадата ни се множат; занаятчиите ни стават по-сръчни, докато спят; въздухът, който дишаме, и водата, която пием, ни пазят от болестите. Всяка неволя се разделя, за да мине покрай нас — и това се случва, докато останала част от кралството, която някога е била така зелена, изгаря до въглен под ръката на Хагард. За петдесет години никой, освен него и самите нас, не е прокопсал. Сякаш всички останали са прокълнати.

— „С него разруха и радост делете“ — промърмори Шмендрик. — Разбирам, разбирам.

Той изгълта още една чаша от черното вино и се засмя.

— Но старият крал Хагард все още властва и ще продължава, докато морето не прелее. Не знаете какво е истинско проклятие. Нека ви разкажа за моите неволи. — В очите му изведнъж блеснаха бързи сълзи. — Като за начало, майка ми никога не ме е харесвала. Преструваше се, но аз знаех…

Дрин го прекъсна и точно тогава Моли осъзна кое е странното у жителите на Хагсгейт. Всички бяха облечени добре и топло, но лицата, които надничаха от хубавите дрехи, бяха на бедни хора, студени като духове и твърде гладни, за да се хранят. Дрин рече:

— „Но знайте, че само някой от вас може да срути и замък, и власт.“ Как можем да изпитваме сладост от щастието си, когато знаем, че си има край и че един от нас ще го причини? Всеки ден ни прави по-богати и ни доближава до гибелта. Магьоснико, вече петдесет години живеем оскъдно, пазим се от привързване, отърсваме се от всякакви обичаи, подготвяйки се за морето. И секунда радост не сме отделили за богатството си — или за каквото и да било друго — тъй като радостта е просто поредното нещо, което ще изгубим. Съжалявайте Хагсгейт, странници, защото няма по-нещастен град в целия окаян свят.

— Обречени, обречени, обречени — хлипаха гражданите. — Нещастие, нещастие нам.

Моли Гру ги гледаше безмълвно, но Шмендрик продума с уважение:

— Ето ти добро проклятие, професионална работа. Винаги съм казвал: с каквото и да се захванете — идете при експерт. В крайна сметка си струва.

Дрин се намръщи и Моли сръга Шмендрик. Магьосникът примигна.

— Ъм. Е, какво е вашето желание към мен? Трябва да ви предупредя, че не съм много умел магьосник, но с радост ще премахна проклятието, ако мога.

— Не съм си и помислял, че си нещо повече от това, което си — отговори Дрин, — но и то ще ни свърши работа. Мисля да оставим проклятието както си е. Ако бъде премахнато, може да не станем отново бедни, но и няма да продължим да забогатяваме, което е също толкова лошо. Не, истинската ни задача е да предотвратим падането на замъка на Хагард и тъй като героят, който ще го срине, може да дойде единствено от Хагсгейт, тя не е неизпълнима. Например, не позволяваме на странници да се установят тук. Държим ги надалеч чрез сила, ако се наложи, но най-често с хитрост. Онези мрачни истории за Хагсгейт, които спомена — сами ги измислихме, сетне ги разпространихме нашир и длъж, за да сме сигурни, че малцина ще решат да ни посетят.

Той се усмихна гордо с хлътналите си челюсти.

Шмендрик подпря брадичка на кокалчетата на пръстите си и се обърна към Дрин с укривена усмивка.

— Ами собствените ви деца? — попита. — Как ще попречите на някое от тях да порасне и да изпълни проклятието?

Той огледа странноприемницата, следейки сънливо всяко набръчкано лице, което отвръщаше на погледа му.

— Като се замисля — продума бавно, — няма ли млади хора в този град? Колко рано пращате децата по леглата в Хагсгейт?

Никой не му отговори. Моли можеше да чуе скърцането на кръвта в уши и очи, потрепването на кожата като вода, подръпвана от вятъра. Сетне Дрин се обади:

— Ние нямаме деца. Не сме имали и едно, откак проклятието ни сполетя. — Изкашля се в дланта си и добави: — Изглеждаше най-очевидният начин да попречим на вещицата.

Шмендрик отметна глава и се засмя, без да издава звук, засмя се така, че факлите затанцуваха. Моли осъзна, че магьосникът е прекалил с пиенето. Устата на Дрин се стопи, а очите му се втвърдиха като напукан порцелан.

— Не виждам нищо смешно в мъката ни — каза тихо. — Абсолютно нищо.

— Нищо — заклокочи Шмендрик, накланяйки се над масата и разливайки виното си. — Нищо, извинете ме, нищо, ама абсолютно нищо.

Под гневния взор на двеста очи той успя да се съвземе и да отговори сериозно на Дрин:

— Тогава ми се струва, че си нямате притеснения. Не и такива, дето да ви притеснят.

Тънка струйка смях се изплъзна от устните му като пара от чайник.

— Така изглежда. — Дрин се наведе напред и докосна китката на Шмендрик с два пръста. — Но не съм ти казал цялата истина. Преди двадесет и една години в Хагсгейт се роди дете. Чия рожба беше, така и не разбрахме. Открих го аз, докато пресичах площада една зимна нощ. Лежеше на касапски дръвник, но не плачеше, въпреки че валеше сняг, ами се смееше на топло под юрган от улични котки. Те всички мъркаха заедно и звукът бе натежал от знание. Останах до странната люлка известно време, замислен, докато снегът се сипеше, а котките мъркаха пророчества.

Той спря и Моли Гру се обади нетърпеливо:

— И ти прибра детето вкъщи, разбира се, и го отгледа като свое.

Дрин положи ръцете си на масата, обърнати с дланите нагоре.

— Прогоних котките — рече, — и се прибрах вкъщи.

Лицето на Моли доби цвета на мъгла. Дрин леко повдигна рамене.

— Мога да позная раждането на герой, когато го видя — каза. — Поличби и прокоби, змии в детската стая. Може би щях да се реша да взема детето, ако не бяха котките; с тях всичко ставаше толкова очевидно, толкова митологично. Как трябваше да постъпя — съзнателно да подслоня злата участ на Хагсгейт? — Устната му трепна, сякаш в нея се бе забила кука. — Както се оказа, сгреших, но го направих от милост. Когато се върнах при изгрев слънце, бебето го нямаше.

Шмендрик рисуваше с пръст картинки в локва вино и може би не бе чул нищо. Дрин продължи:

— Естествено, никой не си призна да е оставял детето на площада и макар че претърсихме всеки дом от мазето до гълъбарника, никога повече не го открихме. Може би щях да предположа, че са го отнесли вълци или дори че съм сънувал цялата среща — котките и прочие, ако на следващия ден в града не бе дошъл пратеник на крал Хагард със заповед за всенародни веселия. След тридесетгодишно чакане кралят най-накрая се бе сдобил със син. — Той извърна поглед, за да избяга от очите на Моли. — Намереното дете, между другото, беше момче.

Шмендрик облиза върха на пръста си и погледна нагоре.

— Лир — каза замислено. — Принц Лир. Но няма ли друг начин да си обясните появата му?

— Не мисля — изсумтя Дрин. — Всякоя, която би се омъжила за Хагард, сам Хагард би отхвърлил. Пусна слуха, че момчето е негов племенник, който той благородно осиновил след смъртта на родителите му. Но Хагард няма роднини, нито семейство. Някои казват, че се родил от буреносни облаци, както Венера — от морската пяна. Никой не би поверил на Хагард дете за отглеждане.

Магьосникът спокойно протегна чашата си и я напълни сам, когато Дрин му отказа.

— Е, намерил е едно отнякъде, и браво на него. Но как е попаднал на мъничката ви котешка рожба?

Дрин му отвърна:

— Той кръстосва Хагсгейт нощем, не често, а от време на време. Мнозина сме го виждали — високият Хагард, сив като плавей, се носи сам под челичената луна и събира изпуснати жълтици, строшени чинии, лъжици, камъни, кърпички, пръстени, настъпени ябълки; всичко, каквото и да е, без някакъв смисъл. Хагард е взел детето. Сигурен съм в това, както съм сигурен и че принц Лир е онзи, който ще катурне кулата и ще потопи и Хагард, и Хагсгейт.

— Надявам се да е той — намеси се Моли. — Надявам се принц Лир да е бебето, което си оставил да умре, и се надявам да удави града ви, и се надявам рибите да ви оглозгат до голо като кочани…

Шмендрик я срита по глезена с всички сили, защото слушателите бяха започнали да съскат като въглени, а някои даже се изправяха на крака. Той попита отново:

— Какво е вашето желание към мен?

— Тръгнали сте към замъка на Хагард, мисля.

Шмендрик кимна.

— Аха — каза Дрин. — Значи, за един умен магьосник не би било трудно да се сприятели с принц Лир, който има репутацията на пламенен и любознателен млад мъж. Един умен магьосник навярно познава всякакви странни помади и прахове, еликсири и екстракти, билки, отрови и мехлеми. Един умен — умен, обърни внимание, казах „умен“ и нищо повече — та, един умен магьосник би трябвало да е способен, при определени обстоятелства…

Остави другото неизречено, но не и неразбрано.

— За едното ядене? — Шмендрик се изправи, събаряйки стола си. Подпря се на масата с две ръце, дишайки тежко. — Толкова ли върви тези дни? Вечеря и вино за отровен принц? Трябва да предложиш нещо по-добро, приятелю Дрин. И коминочистач не бих очистил при такова заплащане.

Моли Гру сграбчи ръката му и извика:

— Какво говориш?

Магьосникът се отърси от дланта ѝ, но в същото време спусна единия си клепач в бавно намигване. Дрин се облегна на стола си с усмивка.

— Никога не се пазаря с професионалист — каза. — Двадесет и пет жълтици.

Следващия половин час прекараха в пазарене, като Шмендрик държеше да получи сто жълтици, а Дрин отказваше да даде повече от четиридесет. Накрая се уговориха за седемдесет — половината да бъде платена начаса, а останалите — при успешното завръщане на Шмендрик. Дрин веднага брои парите от кожена кесия, висяща на колана му.

— Ще пренощувате в Хагсгейт, разбира се — рече им. — За мен ще е удоволствие лично да ви настаня.

Но магьосникът поклати глава.

— Не мисля. Ще продължим към замъка, тъй като вече сме съвсем близо до него. Колкото по-скоро отидем, толкова по-скоро ще се върнем, а? — И пусна хитра и заговорническа усмивка.

— Замъкът на Хагард е винаги опасен — предупреди Дрин. — Но нощем е по-опасен от всякога.

— Говорят същото и за Хагсгейт — отвърна Шмендрик. — Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш, Дрин.

Той тръгна към вратата на странноприемницата и Моли го последва. Когато стигна, се обърна и се усмихна на жителите на Хагсгейт, прегърбени под премените си.

— Иска ми се да ви оставя с една последна мисъл — каза им. — И най-професионалното заклинание, изръмжано, изграчено или изтрещяно някога, е безсилно пред чистото сърце. Лека нощ.

Навън нощта лежеше увита на кълбо, студена като смок и облюспена от звезди. Нямаше луна. Шмендрик излезе смело, като хихикаше и подрънкваше със златните монети. Без да поглежда Моли, каза:

— Загубеняци. Тъй безгрижно да решат, че всички магьосници сватовстват на смъртта. Виж, ако бяха поискали да премахна проклятието — е, можех да го сторя и за едната гощавка. За едничка чаша вино даже.

— Радвам се, че не го направи — рече Моли яростно. — Заслужават си участта, че дори и по-лошо. Да оставят детето в снега…

— Е, ако не го бяха оставили, той нямаше да порасне принц. Досега не си ли била в приказка? — Гласът на магьосника бе нежен и пиянски, а очите му блестяха като новопридобитите му жълтици. — Героят трябва да изпълни пророчеството, а злодеят е онзи, който трябва да го спре — макар че в други истории често е обратното. Освен това героят трябва да е в беда от момента на раждането си, иначе не е никакъв герой. Вестта за принц Лир е истинско облекчение. Отдавна чакам в тази история да влезе главен герой.

Еднорогата се появи изведнъж като звезда, малко пред тях — самотно платно в мрака. Моли се обади:

— Ако Лир е героят, какво е тя тогава?

— Това е друго. Хагард, Лир и Дрин, и ти, и аз — ние сме в приказка и трябва да я следваме. Но тя е истинска. Тя е истинска.

Шмендрик се прозя, изхълца и потръпна едновременно.

— Най-добре да побързаме — каза. — Май трябваше да нощуваме тук, но старият Дрин ме изнервя. Убеден съм, че напълно го заблудих, но все пак.

Както вървеше и ту се унасяше, ту се сепваше, на Моли ѝ се струваше, че Хагсгейт се протяга като лапа, за да задържи трима им, затваря се около тях и ги побутва нежно напред-назад, така че отново и отново да стъпват в предишните си стъпки. След столетие достигнаха последната къща и края на града; още половин век се лутаха през влажните полета, лозята и свитите овошки. Моли сънуваше как овце им се присмиват от върховете на дърветата и как коварни крави ги настъпват и ги избутват от чезнещата пътечка. Но сиянието на еднорогата плаваше напред и Моли го следваше, наяве и насън.

Замъкът на крал Хагард дебнеше из небесата, сляпа сива сова на нощен лов в долината. Моли долавяше диханието на крилете ѝ. После дъхът на еднорогата разроши косите ѝ и тя чу Шмендрик да пита:

— Колко души?

— Трима — каза еднорогата. — Следват ни, откакто напуснахме Хагсгейт, но сега се приближават бързо. Чуйте.

Стъпки, твърде меки за бързината си; гласове, прекалено приглушени, за да вещаят добро. Магьосникът разтри очи.

— Може би Дрин изпитва угризения, че не е платил достатъчно на отровителя — измърмори. — Може би съвестта му го държи буден. Всичко е възможно. Може би имам пера.

Хвана Моли за ръка и я издърпа в една долчинка край пътя. Еднорогата легна наблизо, неподвижна като лунна светлина.

Кинжали, проблясващи като дири от риби в тъмно море. Глас, внезапно силен и гневен:

— Изгубихме ги, казвам ти. Подминахме ги преди миля, когато чух онова шумолене. Да пукна, ако продължа.

— Не мърдайте — прошепна втори глас яростно. — Да не искате да се измъкнат и да ни издадат? Плашите се от магьосника, но по-добре се страхувайте от Червения бик. Ако Хагард научи за нашата половина от проклятието, ще прати Бика да ни смели на трици.

Първият мъж отговори по-спокойно.

— Не че се страхувам. Магьосник без брада не е никакъв магьосник. Но си губим времето. Махнаха се от пътя и тръгнаха през полята още щом разбраха, че ги следваме. Можем да ги гоним тук цяла нощ и никога да не ги настигнем.

Друг глас, по-изтощен от първите два:

— Вече цяла нощ ги гоним. Я вижте там. Зазорява се.

Моли установи, че е пропълзяла наполовина под черния плащ на Шмендрик и е заровила лице в туфа бодлива суха трева. Не смееше да вдигне глава, но отвори очи и видя, че въздухът просветлява странно. Вторият мъж каза:

— Глупак. Има цели два часа до утрото, а и ние се движим на запад.

— В такъв случай — отговори третият глас, — аз се прибирам.

Стъпки заситниха чевръсто обратно по пътя. Първият мъж се провикна:

— Чакай, не тръгвай! Чакай, идвам с теб! — Към втория мъж измърмори припряно:

— Не се прибирам, просто искам да проверя отново следите по пътя. Все ми се струва, че ги чух, а и съм си изпуснал кутийката с прахан някъде…

Моли го чуваше как отстъпва, докато говори.

— Проклети страхливци! — започна да кълне вторият. — Изчакайте секунда само. Ще потърпите ли да пробвам онова, което Дрин ми довери?

Отдалечаващите се стъпки се разколебаха и той занарежда на висок глас:

— По-жежки от лятото, по-засищащи от храната, по-скъпи от кръвта, по-сладки от жената…

— Бързо — каза третият глас. — Побързайте. Вижте небето. Какви са тези глупости?

Дори гласът на втория мъж започваше да звучи изнервено.

— Не са глупости. Дрин се грижи за парите си толкова добре, че те не могат да понесат раздялата с него. Най-трогателната връзка, която сте виждали. По този начин ги зове.

Той продължи по-бързо с леко треперещ глас:

— По-мощни от водата, по-нежни от птиците, изречете името на онзи, когото обичате.

— Дрин — задрънчаха златните монети в кесията на Шмендрик, — дриндриндриндрин.

И тогава се случи всичко.

Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящо сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.

С древен, радостен, ужасяващ вик на разруха еднорогата се втурна от скривалището си. Копитата ѝ се врязаха в земята като буря от бръсначи, гривата ѝ летеше яростно, а върху челото си носеше кичур от светкавици. Тримата убийци захвърлиха кинжалите си и покриха лицата си, и дори Моли Гру и Шмендрик се свиха пред нея. Но еднорогата не видя никого от тях. Подивяла, танцуваща, морскобяла, тя протръби предизвикателството си отново.

И сиянието ѝ отвърна с рев, звучащ като разпукването на леда през пролетта. Хората на Дрин избягаха с препъване и писъци.

Замъкът на Хагард гореше и се мяташе диво сред внезапния студен вятър. Моли извика:

— Но нали трябва да е морето, така е речено.

Тя си помисли, че вижда прозорец, колкото и далеч да беше, и едно сиво лице. После се появи Червеният бик.