Последният койот

1

— Как бихте искали да започнете?

— Да започна какво?

— Кажете нещо за случая например.

— За случая ли? А, да…

Тя зачака, но той мълчеше: нека вади думите от устата му с ченгел.

— Ще споделите ли с мен разсъжденията си по случая, детектив Бош? — попита тя най-сетне. — Всъщност тази е целта на…

— … заповедта да идвам тук, знам. А тя е пълна тъпотия.

— Как така тъпотия?

— Е, добре, блъснах го… вярно, бутнах онзи задръстеняк. Може и да съм го ударил. Не знам какво точно стана, но не отричам нищо. Хубаво, отстранете ме, преместете ме, отнесете се до организацията за защита на гражданските права — направете каквото щете. Но да се действа така е чист идиотизъм. Принудителният отпуск поради стрес е нелепост. Защо трябва да се влача тук три пъти седмично и да разговарям с вас, сякаш съм някакъв… Та вие дори не ме познавате, не знаете нищо за мен!… За какъв дявол да говоря с вас? Защо именно вие трябва да решавате дали да се върна на работа или не?

— Отговорът се крие в думите ви, детектив. Вместо да ви накаже дисциплинарно, отделът предпочете да ви лекува. Вие сте в принудителен отпуск поради стрес, което означава…

— Знам какво означава и го смятам за рядко лайно. На някого хрумва, че съм в стрес — и хоп! — отделът ме изхвърля за неопределено време от работата ми! Или поне докато не премина през достатъчно от вашите изпитания! Радост някаква!

— Грешите. Тук няма място за случайни хрумвания. Говорим за обмислено решение, предизвикано от поведението ви. А според мен то ясно показ…

— Защо смятате, че случилото се е резултат на стрес? То бе само обикновено следствие на… Всъщност няма значение. Както вече казах, тези наши принудителни срещи тук са пълна идиотщина. Защо да не съкратим процедурата? Какво трябва да направя, за да се върна на работа?

За миг в очите й припламнаха гневни искрици — отнесъл се бе с пренебрежение към професията и уменията й. Но гневът й бързо угасна: имаше незавидната участ да работи с ченгета и бе свикнала с този вид демонстрации.

— Учудвате ме, детектив Бош. Интелигентен човек сте и би трябвало да знаете, че тази — как го казахте? — „тъпотия“ е за ваше собствено добро. Тук сте, защото началството ви смята за ценен кадър. В противен случай щяха просто да ви накажат дисциплинарно и да ви лишат завинаги от любимата ви работа. Вместо това те се опитват да спасят стойностното ви присъствие в отдела.

— Ценен кадър?! Аз съм ченге, не кадър! Когато едно ченге е на улицата, никой не мисли за щуротии като „стойностно присъствие“. Я чакайте… Какво всъщност означава шибаният израз? Такива определения ли ще слушам тук?

Тя се поизкашля, преди да продължи строго:

— Вие имате проблем, детектив Бош. И коренът му е извън конкретния случай, заради който сте временно отстранен от работа. Тази е целта на разговорите тук. Разбирате ли ме? Този случай не е единствен — имали сте и други такива в миналото. Преди да реша дали трябва да се върнете на работа или не, съм длъжна да ви накарам да се вгледате в себе си. Какво изпълва живота ви? Към какво се стремите? Защо имате тези проблеми? Искам да разговаряме тук без задръжки: аз ще задавам въпроси, вие ще отговаряте откровено и смислено. Не се събираме, за да сипете нападки срещу професията ми, а още по-малко — срещу ръководството на отдела. Идвате в този кабинет, разговаряме за вас — вие сте темата тук.

Хари Бош я гледаше мълчаливо. Пушеше му се, но за нищо на света не би я помолил за разрешение. Никога не би признал пред нея, че е пушач. Ако го стори, вероятно ще стартира нескончаеми приказки за „орална фиксация“ или за „никотинова зависимост“. Пое дълбоко дъх и погледна дребната жена с приветливо лице и маниери. Знаеше, че не е лош човек — чувал бе доста добри отзиви за нея от колеги, преминали преди него през кабинета й в Китайския квартал. Тя просто си вършеше работата и гневът му всъщност не бе насочен срещу нея. Съзнаваше още, че тя е достатъчно умна, за да е наясно по въпроса.

Доктор Хинойъс прекъсна кратката пауза с извинение.

— Не биваше да започвам така директно. Знам с какво емоционално напрежение е заредена тази тема за вас. Хайде, да опитаме отново. Можете да пушите, ако желаете.

— И това ли е в досието ми?

— Не познахте. Ръката ви говори достатъчно красноречиво — постоянно я вдигате към устните си. Да не би да се опитвате да ги откажете?

— Не. Но знаете разпоредбите за служебните кабинети.

Същите, които бе нарушавал всеки божи ден в офисите на холивудското полицейско управление!

— Тук тези разпоредби не важат. Не бих искала да приемате този офис като част от Паркър Сентър или общината — ненапразно този тип офиси са толкова отдалечени. Тук няма такива разпоредби.

— Има ли значение къде е офисът ви, след като сте служител на ПУЛА1?

— Отхвърлете от съзнанието си мисълта за ПУЛА, когато сте тук. Приемете нещата като срещи с приятели: събирате се, за да обмените мисли, да се разтоварите. Тук можете да говорите за всичко.

Никога не би могъл да я приеме като приятел: залогът бе твърде голям. Но кимна леко, за да й достави удоволствие.

— Не беше много убедително.

Той вдигна рамене: истината бе, че в момента не се сещаше как да реагира.

— Между другото бих могла да ви хипнотизирам и да ви освободя от никотиновата зависимост.

— Ще си спомня за предложението ви, когато реша да се откажа. Хората се делят на пушачи и непушачи. Е, аз съм от първите.

— Даа. Ето един явен признак на стремеж към саморазрушение.

— Трябва ли да разбирам, че съм отстранен от работа, защото съм пушач?

— Знаете много добре защо сте отстранен.

Бош си спомни за решението да не говори много и замълча.

— Хайде да продължим. В отпуска сте от… — момент да проверя — да, във вторник става седмица, нали?

— Бинго!

— Какво вършихте междувременно?

— Попълвах и внасях разни формуляри в Отдела за борба с природни бедствия към общината.

— Формуляри ли?

— Къщата ми беше запечатана.

— Земетресението бе преди три месеца. Защо сте чакали досега?

— Работех.

— Разбирам. Нямахте ли застраховка?

— Грешите, не разбирате. Едва ли е възможно да виждате нещата през моите очи… Отговорът е не, нямах застраховка. Като другите около мен живеех „в отрицание“ — така го наричате, нали? Обзалагам се, че вие сте имали застраховка.

— Да, познахте. Сериозни ли са щетите?

— Зависи кого питате. Инспекторите от общината твърдят, че къщата е неспасяема: дори са ми забранили да влизам в нея!… Според мен нищо й няма — трябва й само малък ремонт. В склада на „Направи си сам“ вече ме познават по име. Наех и предприемачи да свършат по-тежката част от работата. Скоро ще приключа с ремонта и ще обжалвам решението на общината. Дори си наех адвокат.

— Продължавате да живеете там, така ли? — Той кимна. — Е, това е вече пример на отрицание, детектив Бош, Не би трябвало да го вършите.

— Не ви влиза в работата какво правя в извънработно време.

Тя вдигна примирително ръце.

— Не го одобрявам, но е добре, че в този момент имате някакво занимание. Вярно, бих предпочела да се отдадете на някое хоби, спорт или планове за пътешествия. Важното е да вършите нещо, да не се задълбавате в случая. — Бош се захили подигравателно. — Какво има?

— Всички все това повтарят — случая, та случая. Също както в миналото повтаряха „Виетнамски конфликт“. „Конфликт“, а не война!

— А вие как бихте нарекли случилото се?

— Не знам. Но „случай“ звучи някак… стерилно. Слушайте, докторе, хайде да се върнем за минутка назад. Не желая да пътувам, не искам да напускам града, ясно ли е? Мястото ми е в отдел „Убийства“. В този отдел ми се отдава възможност да върша онова, което поискам. Обичам професията си и истински желая да се върна към нея. Там мога да бъда полезен на много хора и вие го знаете!

— Ако управлението не позволи?

— Ако вие го позволите — нещата зависят от вас.

— Може би. Забелязвате ли, че говорите за работата си като за някакъв вид мисия?

— Ами то си е така. Също като търсенето на Свещения Граал.

Изрече думите саркастично. Ставаше непоносимо, а бе само първият сеанс.

— Вярвате, че житейската ви мисия е да разкривате убийства и да вкарвате лошите хора в затвора, така ли?

Той пак вдигна рамене: не знаеше как да отговори. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън към улица „Хил“. Тротоарите гъмжаха от пешеходци — нещо обикновено тук по всяко време на годината и деня. Отдели две бели жени, които изпъкваха в морето от азиатски лица като стафиди в ориз. Те минаха край витрината на месарски магазин, пред който висяха пушени патици, закачени за шиите.

В далечината се виждаше надлезът на холивудската магистрала, тъмните прозорци на стария затвор и сградата на съда за криминални дела отзад. Отляво се издигаше кулата на общината: от горните й етажи се спускаха черни строителни платнища — като траурен жест в чест на някого или нещо. Бош знаеше обаче, че платнищата просто предпазват от падащи предмети, докато тече ремонтът след земетресението. Зад тъмния силует на общината надничаше и остъклената сграда на главното управление на полицията в Лос Анджелис, Паркър Сентър.

— Разкажете ми за мисията си — прозвуча спокойният глас на Хинойъс зад гърба му. — Искам да чуя как ще се изразите.

Той се върна на мястото си, седна и се опита да открие точните думи, но не успя и поклати глава.

— Не мога.

— Искам да помислите върху това. Каква е мисията ви всъщност? Помислете.

— А каква е вашата мисия, докторе?

— Не сме тук, за да обсъждаме моята мисия.

— Защо пък не?

— Детектив Бош, ще ви отговоря за пръв и последен път. Срещаме се, за да разговаряме за вас, не за мен!… Вярвам, че моята мисия е да помагам на мъжете и жените от това управление. В по-голям мащаб смятам, че помагам на обществото — на хората в този измъчен град. Ако полицаите по улиците му са по-добри, всички ние сме по-добре. Достатъчно ли е?

— Напълно. Когато мисля за моята мисия, да я сведа ли и аз по същия начин до няколко изречения, които да отрепетирам така, че да звучат като наизустена извадка от речник?

— Господин… детектив Бош, ако желаете да остроумничите язвително и непрекъснато да се противопоставяте, няма да се върнете скоро на работа. Искате ли го наистина?

Негов ред бе да вдигне примирено ръце. Тя се втренчи в жълтите формуляри върху бюрото пред себе си и Бош едва сега я огледа спокойно. Крехките й тъмни пръсти без пръстени лежаха върху плот: в дясната си ръка държеше скъпа на вид писалка. Според Бош този вид писалки използваха обикновено хора, болезнено загрижени за собствения си имидж. Доктор Хинойъс можеше и да е изключение. Тъмнокестенява коса, вързана отзад, очила с фини рогови рамки. Като дете е трябвало да носи скоби за зъбите си, но не го беше сторила. Тя вдигна внезапно глава и погледите им се срещнаха.

— Казаха ми, че този слу… хм, тази… ситуация съвпаднала с… разпадане на романтична връзка.

— Кой го е казал?

— Споменато е в общия доклад за вас. Източниците на информацията не са от значение.

— Напротив, от значение са, защото са гадни лайнари! Едното няма нищо общо с другото. Разпадането, както го нарекохте, стана преди почти три месеца.

— Болката от раздялата може да трае много по-дълго. Знам колко е трудно да се говори за интимни неща, но смятам, че трябва да го направим. Искам го, защото ще ми даде база за оценка на емоционалното ви състояние по време на атаката срещу шефа ви. Ще говорите ли? — Бош сви примирено рамене. Тя продължи: — Колко време трая тази връзка?

— Около година.

— Брак?

— Не.

— Обсъждана ли е такава възможност?

— Не… не съвсем. Никога директно.

— Заедно ли живеехте?

— От време на време. И двамата запазихме собствените си жилища.

— Раздялата окончателна ли е?

— Да.

За пръв път Бош признаваше на глас, че Силвия Мур бе напуснала живота му завинаги.

— По взаимно съгласие ли се разделихте?

Изкашля се, опитвайки се да спечели време. Не му се говореше на тази тема, но желаеше да приключат с нея веднъж завинаги.

— Би могло да се каже и така, но разбрах, че си отива чак когато си стегна багажа. А само преди три месеца се бяхме вкопчили един в друг в леглото, докато къщата се тресеше и гънеше на всички посоки… Тръгна си, преди да отшуми шокът от труса.

— Някои хора са все още в шок.

— Само начин на изразяване.

— Трябва ли да разбирам, че земетресението ви раздели?

— Съвсем не. Казах само, че се разделихме веднага след него. Тя работеше като учителка във Вали и училището й бе разрушено. Децата бяха разхвърляни по други училища в околността и някои учители станаха излишни. Предложиха им платен отпуск, тя прие и напусна града.

— Страхуваше се от друго земетресение или от вас? — Тя го гледаше многозначително.

— Защо да се страхува от мен? — Усети ясно отбранителната нотка в гласа си.

— Само питам. Имаше ли причини да се страхува от вас?

Бош се поколеба. Мислил бе много за разрива със Силвия, но не и за това.

— Определено не. Не съм й давал никакъв повод да се страхува от мен физически, ако това имате предвид. — Хинойъс кимна и отбеляза нещо в бележника си. Бош веднага се подразни, че тя си води бележки за отношенията му със Силвия. — Чуйте, раздялата ми с тази жена няма нищо общо със случилото се в управлението.

— Защо ви напусна? Каква бе истинската причина?

Отклони разгневено поглед. Ето как ще вървят нещата тук: тя ще пита за каквото поиска, ще открива слаби места в защитата му, ще нахлува в душата му — ще го превзема упорито и безмилостно!

— Не знам.

— Тук този отговор е неприемлив. Сигурна съм, че ако не знаете, поне имате някаква собствена версия за причините.

— Тя откри кой съм.

— Моля? Какво означава това?

— Трябва да питате нея: тя го каза. Но сега е във Венеция — онази в Италия.

— Според вас какво е имала предвид?

— Има ли значение какво мисля аз? Тя го каза и тя си тръгна.

— Моля ви, детектив Бош, не воювайте с мен, не съм ви враг. Искрено желая да ви върна на работа, повярвайте ми. И ще го сторя веднага щом установя, че мога да разпиша документите ви с чиста съвест. А вие ме спъвате, като се правите на труден!

— А може би съм точно такъв. И Силвия го открива, плюе си на петите и се озовава в Италия.

— Едва ли причината е чак толкова проста.

— А защо не?

Тя погледна часовника си и се приведе леко напред: на лицето й ясно бе изписано неудовлетворение от първата им среща.

— Детектив Бош, разбирам колко неудобна за вас е тази тема. Засега ще я изоставим, но вероятно скоро ще се наложи да се върнем пак на този въпрос. Помислете и се постарайте да облечете чувствата си в думи. — Изчака реакция, но Бош мълчеше. — Хайде да се върнем на случилото се миналата седмица. Разбрах за връзката със случай, отнасящ се за убийството на проститутка.

— Да.

— Жестоко убийство, така ли?

— Думите имат различни значения за различните хора.

— Прав сте, но искам да знам какво беше то от ваша гледна точка.

— Жестоко. Всички убийства са такива: слънцето угасва без време и завинаги за някого — нима има нещо по-жестоко за жертвата?

— Задържахте заподозрения, нали?

— Да, тоест не. Той дойде доброволно, за да отговори на няколко въпроса.

— Този случай повече ли ви засегна от подобните на него?

— Може би. Не знам.

— Защо, ако е така?

— Питате ме защо вземам присърце убийството на една проститутка? Аз вземам присърце насилствената смърт на всички жертви, доктор Хинойъс. При разследването на всяко убийство се ръководя от едно основно правило.

— Какво е то?

— Или всеки е от значение, или никой няма значение.

— Обяснете.

— То е повече от ясно. Или всеки е от значение, или никой не е. И означава, че ще си скъсам задника, за да изправя убиеца пред съда, независимо дали става дума за проститутка или за жената на кмета. Това е правилото ми.

— Разбирам. Нека се върнем на конкретния случай. Искам да чуя вашето описание на случилото се след ареста и причините за агресивността ви.

— Записвате ли ме?

— Не, детектив. Всяка ваша дума тук е защитена. Вашият заместник-началник Ървинг ще получи от мен само писмена препоръка в рамките на половин страница и нищо друго. Никой никога няма да научи подробности за разговорите ни тук.

— Колко власт само в половин страничка!

Тя замълча. Бош се замисли за момент, без да сваля очи от нея. Някакъв глас му шепнеше да й се довери, но вроденият му инстинкт и горчивият житейски опит се противопоставяха упорито. Тя като че ли разбираше вътрешната му борба и го изчакваше търпеливо.

— Искате да чуете моята версия, така ли?

— Да.

— Хубаво. Ще я имате.