Последният койот

14

Сутринта Бош се обади в отдел „Личен състав“ на ПУЛА и ги помоли да проверят дали Ено и Маккирик са още на щат. Съмняваше се, но бе длъжен да провери. Би било доста неприятно, ако обърнеше света, за да ги търси, а се окаже, че още се влачат някъде из управлението. Служителят прехвърли ведомостите и му съобщи, че в момента няма действащи полицаи с такива имена.

Пак му се наложи да прибегне до името на оня надут пуяк Паундс. Избра номера на „Регистрация на МПС“ в Сакраменто, даде името на лейтенанта и поиска да го свържат пак с госпожица Шарп. От тона, с който последната изрече „Ало“, разбра, че го беше запомнила добре.

— Госпожица Шарп ли е?

— Нали за нея попитахте?

— Да, така е.

— Значи е госпожица Шарп. Какво мога да направя за вас?

— Исках да сключим примирие, така да се каже. Интересуват ме адресите, отбелязани на шофьорските книжки на още няколко души. И си помислих, че ако се обърна пак към вас, ще съкратя процедурата и ще имаме възможност да възстановим деловите си отношения.

— Драги, по принцип нямаме такива отношения, за да ги възстановяваме. Задръжте за момент, ако обичате.

Тя натисна бутона, преди да успее да й отговори. Линията замлъкна толкова продължително, че Бош се запита дали си струваше да хаби енергия, за да нахендри Паундс по този начин. Най-сетне слушалката бе вдигната от друга служителка и Бош издиктува номера на служебната карта на Паундс, след което й изреди имената на Гордън Мител, Арно Конклин, Клод Ено и Джейк Маккитрик. Повтори, че му трябват домашните адреси на разрешителните им за правоуправление.

Пак трябваше да чака. Притисна слушалката към ухото си с рамо и изпържи едно яйце, с което направи сандвич с две препечени филийки бял хляб и студена салца от буркана в хладилника. Изяде го, надвесен над кухненския умивалник. Тъкмо бе избърсал уста и бе налял втора чаша кафе, когато телефонът оживя.

— Извинявайте, че ви забавих толкова.

— Няма нищо.

Сети се, че се прави на Паундс и съжали за любезния си отговор.

Нямало информация и адреси за Ено и Маккитрик, даде му само тези на Конклин и Мител. Гоф се оказа прав: Конклин действително живееше в „Парк Ла Бреа“. Мител живееше над Холивуд на „Херкулес Драйв“ в нов Жилищен район, наречен „Планината Олимп“.

Стреснат от получената информация, Бош забрави играта с Паундс, благодари на служителката и затвори телефона. А сега? Ено и Маккитрик бяха мъртви или бяха напуснали щата. Можеше да получи адресите им от отдел „Личен състав“ на ПУЛА, но ще изгуби цял ден. Вдигна пак телефонната слушалка, свърза се с отдел „Грабежи и убийства“ и поиска да говори с детектив Лерой Рубен. Рубен беше вече почти четирийсет години в управлението и поне половината от тях бе прекарал в този отдел. Възможно бе да знае нещо за Ено и Маккитрик. Освен това обаче може да е чул, че Бош е в принудителен отпуск.

— Рубен на телефона. С какво бих могъл да ви услужа?

— Лерой, обажда се Хари Бош. Какво знаеш?

— Не всичко. Как е свободният живот?

Даваше му да разбере, че знае за временното му отстраняване. Нямаше място за усукване: трябваше да заложи на откровеността, макар и само до известна степен.

— Не е чак толкова зле. За твое сведение не се въргалям в леглото до обяд.

— Така ли? А за какво ставаш от него тогава?

— Работя по един стар случай, Лерой. Нещо като свободна практика. Опитвам се да издиря два дърти пръча. Възможно е да си чувал за тях. Напуснали са Холивуд.

— Кои са те?

— Клод Ено и Джейк Маккитрик. Спомняш ли си ги?

— Ено и Маккитрик… хм. Не… всъщност, да, спомням си Маккитрик. Той напусна преди… чакай да се сетя… десетина-петнайсет години може би. Върна се във Флорида, мисля. Да, точно така — Флорида. Беше в нашия отдел само година или две, и то накрая. А за другия не си спомням нищо.

— Струваше си да опитам. Ще видя какво мога да открия във Флорида. Благодаря, Лерой.

— Хей, Хари, за какво става дума?

— Нищо особено. Стар случай, който се мотаеше из чекмеджетата на бюрото ми. Малка занимавка, докато разбера как ще се развият нещата около мен.

— Нещо ново?

— Още нищо. Пратиха ме при психоаналитичка. Ако успея да се представя добре пред нея, ще ме върнат. Ще видим.

— Успех. Тук се скъсахме от смях, като чухме какво си сторил с оня задник Паундс. Нещастен скапаняк. Добра работа си свършил, момче.

— Дай Боже, да не е чак толкова добра, че да си изгубя работата.

— Ще се оправиш, няма страшно. Мяташ известно време крачоли из Китайския, поотупват ти праха и те връщат обратно на поста. Ще се оправиш, бас държа.

— Благодаря, Лерой.

Бош облече чиста риза и вчерашния костюм, отправи се към центъра на града с взетия под наем „Мустанг“ и прекара следващите два часа в бюрократичния лабиринт. Първо се отби в „Личен състав“ в Паркър Сентър, каза на една служителка какво иска и изчака половин час, за да се появи следващата в йерархията, на която да повтори същото, и да го осведомят накрая, че си е загубил времето, тъй като информацията била в Градския архив.

Прекоси улицата до отбивката за общината отсреща, изкачи стълбите, пресече надлеза и стигна най-сетне до бялата й сграда. Качи се с асансьора до отдел „Финанси“ на деветия етаж, показа служебната си карта на друга чиновничка и помоли за разрешение да говори направо с шефа й, за да ускори процеса.

Чака в преддверието най-малко двайсетина минути, преди да бъде въведен в малък кабинет, наблъскан с две бюра, четири шкафа и няколко кашона на пода. Зад едното от бюрата седеше тлъста жена с бледа кожа и черна коса, бакенбарди и лек намек за мустачки. На попивателната пред нея Бош забеляза петно от храна-явно някой е излял нещо тук преди време. На бюрото имаше още пластмасово шише за газирани напитки с капачка с винт и сламка за многократна употреба. На пластмасова табелка отпред на бюрото беше изписано „Мона Тоци“.

— Аз съм шеф на Карла. Полицейски служител ли сте?

— Детектив.

Придърпа стола иззад празното бюро и седна срещу дебеланата.

— Извинете, но Касиди ще има нужда от стола си, когато се върне. Това е нейното бюро.

— Кога ще се върне?

— Всеки момент. Отиде да пие кафе.

— Ако побързаме, може би ще свършим, преди да се е върнала, и Касиди дори няма да разбере, че съм бил тук. — Тя изгрухтя презрително, но замълча. — Искам да взема само няколко адреса от градския архив, но час и половина вече водя празни разговори с куп хора, които или ме препращат при някой друг, или ме карат да чакам в разни преддверия. Най-странното в случая е, че и аз самият работя за същия този град и се опитвам да свърша тази работа точно за него. Той не ми е дал на разположение цял ден, за да го пропилея между етажите на тая сграда. А психоаналитичката ми твърди, че страдам от онзи, как му викаха… а, да, посттравматичен стресов синдром и трябва да гледам на живота по-леко. Но, Мона, трябва да призная, че в момента едва се сдържам — така съм вбесен.

Тя зяпна срещу него, сякаш мислено се опитваше да прецени дали би могла да стигне до вратата, ако той изведнъж превърти. После изду устни, от което мустачки-те й се превърнаха от намек в крещящ факт, и отпи сериозна глътка от сламката, тикната в шишето за газирани напитки. Бош проследи с отврата кървавочервената течност, която се издигна към устата й. Тя се изкашля и заговори успокоително:

— Детектив, защо не ми кажете какво точно търсите?

Бош демонстрира обнадеждена физиономия.

— Страхотно. Знаех си, че няма начин да не попадна на някой свестен човек. Трябва да разбера на кои адреси се изпращат месечните пенсионни чекове на двама бивши полицейски служители.

Тя се намръщи.

— Съжалявам много, но тези данни са строго поверителни дори в рамките на Градската управа. Нямам право да давам…

— Мона, нека ви обясня нещо. Аз съм следовател от отдел „Убийства“ и също като вас работя за града. Разполагам с някои следи, които водят до стар случай на неразкрито убийство, с което се занимавам в момента. Трябва да сверя данните си с първоначалните детективи по случая. Става дума за разследване на убийство, извършено преди повече от трийсет години. Убита е жена, Мона. Не мога да открия двамата детективи, които тогава са работили по случая, и хората от „Личен състав“ в полицията ме пратиха при вас. Трябват ми адресите от пенсионния фонд. Ще ми помогнете ли?

— Детектив… Борш ли беше?

— Бош.

— Детектив Бош, нека и аз да ви обясня нещо. Фактът, че работите за Градската управа, не ви дава право да получавате поверителна информация. И аз работя за града, но не се появявам в Паркър Сентър и не искам да видя това или онова. Хората имат право на лична територия. Мога да направя само едно и то е следното: давате ми двете имена и аз изпращам писмо до двете лица с молба да ви се обадят. Така вие получавате информацията, а аз запазвам поверителността на досиетата. Писмата ще заминат още с днешната поща — обещавам. Доволен ли сте?

Тя се усмихна изкуствено.

— Съвсем не, Мона. Вие ме разочаровахте.

— Не мога да направя нищо друго.

— Не е вярно!

— Имам работа, детектив. Ако желаете да изпратя писмата, дайте ми двете имена. Ако ли не, вървете си.

Той кимна и сложи куфарчето в скута си. Забеляза как подскочи, когато рязко отключи закопчалките. Отвори го, извади мобифона, набра домашния си телефон и изчака да се включи телефонният му секретар.

Мона като че ли се разтревожи.

— Какви ги вършите?

Вдигна ръка да замълчи.

— Моля, бихте ли ме свързали с Уити Спрингър, ако обичате? — запита той касетата на секретаря.

Наблюдаваше прикрито реакцията й. Сигурен беше, че е чувала за Спрингър, който отговаряше за общинската рубрика в „Таймс“. Негов специалитет бяха статийките за бюрократични кошмари — малкият човек срещу системата. Всъщност бюрократите безнаказано създаваха тези кошмари благодарение на системата за гражданска защита, но политиците четяха рубриката на Спрингър и упражняваха огромна власт, когато станеше дума за представителни длъжности, прехвърляния и повишения в общината. Заклейменият от Спрингър бюрократ не губеше службицата си, но губеше надежда за повишение и рискуваше ревизия на отдела или пращане на независими наблюдатели на дейността му, които кротко да седят в някой ъгъл и да го следят неотклонно. Умните внимаваха да се държат надалеч от рубриката на Спрингър. Всички го знаеха — дори и Мона.

— Да, ще изчакам — обеща Бош на касетата. После се обърна към Мона: — Ще удари тавана от радост, когато чуе историйката ми. Има насреща си някой, опитващ се да разнищи случай на убийство преди трийсет и три години и най-сетне близките на убитата да получат възмездие, а някаква си бюрократка седи зад бюрото си, смучи със сламка плодовото си сиропче и не му дава адресите, от които има нужда само за да поговори с първите детективи по случая. Не съм журналист, ама историйката май е точно като за първа страница. Ще си падне по нея, нали? Вие как мислите?

Лицето й почервеня почти като плодовия сироп в шишето. Знаеше си, че този номер ще свърши работа.

— Добре, затворете телефона — процеди тя.

— Моля? Защо?

— Затворете, майната ви! Ще ви намеря информацията. — Бош сгъна слушалката. — Дайте ми имената.

Издиктува ги и тя тръгна да излиза от стаята, побесняла от яд. Едва се промуши между бюрата, но извърши маневрата с вид на балерина, навик, овладян до съвършенство.

— Колко време ще чакам? — попита той.

— Колкото е необходимо — отвърна тя, възвръщайки част от бюрократичното си високомерие на прага.

— Грешка, Мона. Имате само десет минути. Изтекат ли, не ви съветвам да се връщате, защото Уити ще е вече тук и ще ви очаква с нетърпение.

Тя се закова на място и го изгледа яростно. Той й смигна с усмивка.

Когато затвори вратата, Бош стана, бутна бюрото с около пет сантиметра към отсрещната стена и стесни пътечката й към стола.

Тя се върна след седем минути с лист хартия в ръка, но Бош веднага разбра, че нещо не бе наред: на лицето й бе изписано тържествуващо злорадство. Напомни му за жената, съдена преди време, защото отрязала пениса на съпруга си. Вероятно е изхвърчала със същото изражение през входната врата с члена на оня нещастник в ръка.

— Е, детектив Бош, май ще си имате малък проблем.

— Какъв по-точно?

Тя се устреми към мястото си и моментално халоса и заклещи якото си бедро в заобления кант на бюрото. Положението бе повече сконфузващо, отколкото болезнено — наложи й се да размаха ръце, за да запази равновесие. Тласъкът от сблъсъка разклати бюрото, събори шишето със сока, червената течност се просмука през сламката и закапа по попивателната.

— Хиляди дяволи!

Тя припряно се промуши през оставащото разстояние и изправи шишето. Преди да се отпусне на стола, огледа подозрително бюрото.

— Добре ли сте? — запита любезно Бош. — Какъв е проблемът с адресите?

Тя пренебрегна първия въпрос, погледна го и се усмихна доволно. Седна и заговори, отваряйки едно от чекмеджетата, за да извади салфетки, свити от някое кафене.

— Май няма да ви се удаде възможност да разговаряте с бившия детектив Клод Ено на този свят.

— Мъртъв ли е?

Тя се залови да попива разлетия сок.

— Да. Чековете се изпращат на вдовицата му.

— А Маккитрик?

— И с Маккитрик ще имате проблем. Във Венеция е.

— Венеция? Къде е проблемът?

— Говоря за Венеция, Флорида.

Тя пак се усмихна доволно.

— Флорида — повтори механично Бош.

За пръв път чуваше за Венеция във Флорида.

— Щат от другата страна на континента.

— Знам.

— А, и още нещо. Адресът е само номер на пощенска кутия. Съжалявам.

— Сигурно съжалявате. Някакъв телефон?

Мона хвърли използваните салфетки в кошчето.

— Не разполагаме с телефонни номера. Опитайте чрез информацията и бюро „Справки“.

— Така и ще направя. Кога е напуснал службата?

— Не сте искали тази информация.

— Дайте каквото имате.

Знаеше, че сигурно имат някъде записан телефон, но беше с вързани ръце: разследването бе неофициално. Ако прекалеше с натиска, рискуваше да го разкрият и спрат.

Тя бутна листа през бюрото към него: два адреса-номер на пощенската кутия на Маккитрик и улица в Лас Вегас, където живееше вдовицата на Ено, Олив.

— Кога се изпращат чековете?

— Колко странно…

— Защо?

— Защото днес е последният ден от месеца, а те винаги поемат към съответните адреси в последния ден от месеца.

Е, това вече бе нещо! Заслужил го беше, потрудил се бе здравата — защо да не му провърви поне веднъж? Взе листа, прибра го в куфарчето и стана.

— За мен винаги е било удоволствие да работя с общинските служители.

— И за мен. А сега бъдете така добър да върнете стола на мястото му. Касиди има нужда от него.

— С удоволствие, Мона. Извинете ме за недосетливостта.