Последният койот

19

Пак сънува койота. Животното бе на планинска пътека сред дива пустош. Движеше се много бързо в мрака, сякаш се опитваше да избяга от нещо или някого. Но тук бе на свой терен, познаваше го и бе сигурен, че ще успее да се спаси. Бягаше от нещо неясно и невидимо, но знаеше, че то е някъде зад него и го дебне в мрака. И инстинктът му шепнеше настоятелно да не спира, да бяга, да се спасява…

Телефонен звън събуди Бош, разкъсвайки пелената на съня като нож, разрязващ хартия. Бош дръпна възглавницата от главата си, извъртя се настрани и в лицето му плисна ярката светлина на зората — беше забравил да пусне щорите. Посегна към телефона на пода и вдигна слушалката.

— Един момент…

Остави я на леглото, седна и прокара длан по лицето си. Погледна, присвил очи към циферблата на часовника — седем и десет. Закашля се, прочисти гърлото си и пак взе слушалката.

— Да.

— Детектив Бош?

— Същият.

— Обажда се Брад Хирш. Извинявай, че звъня толкова рано.

Брад Хирш ли? Кой беше този?

— Няма нищо — отговори Бош, напрягайки отчаяно паметта си.

Настъпи кратка пауза.

— Аз съм от… Помниш ли отпечатъците, които…

— Хирш? А, да, Хирш. Сещам се. Какво стана?

— Прекарах данните през националната система, както искаше. Дойдох по-рано и го направих заедно с едно друго проучване за отдела в Девъншир. Така никой няма да разбере.

Бош прехвърли крака през ръба на леглото, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади бележник и молив. Забеляза, че бележникът бе от хотел „Сърф енд Санд“ в Лагуна Бийч. Спомни си, че двамата със Силвия бяха прекарали там няколко дни миналата година.

— Какво се получи?

— Нищо. Съжалявам.

Бош запрати бележника обратно в отвореното чекмедже и се хвърли по гръб на леглото.

— Никакви попадения?

— Компютърът излезе с двама кандидати. Но като направих визуално сравнение, се оказа, че не пасват. Нищо. Съжалявам. Знам, че този случай означава…

Той не довърши изречението, което бе започнал.

— През всички бази данни ли ги прекара?

— През всички, обхванати в мрежата.

— Чакай да те питам нещо. Те включват ли служителите от прокуратурата и тези от ПУЛА? — Възцари се мълчание. Хирш явно се опитваше да разбере подтекста на въпроса. — Там ли си още, Хирш?

— Да. Отговорът е да.

— Колко назад във времето? Нали се сещаш какво имам предвид? С каква давност са данните в тези бази?

— За всяка база е различно. За полицейското управление обсегът е доста обширен. Бих казал, че имаме отпечатъците на всички работили тук от времето на Втората световна война насам.

„Е, това тогава изчиства Ървинг и останалите полицаи“ — помисли Бош. Но и не бе очаквал много тук: подозренията му определено бяха насочени другаде.

— А какво ще кажеш за хората в прокуратурата?

— Там е по-различно — отвърна Хирш. — Доколкото знам, в прокуратурата започват да вземат отпечатъци от служителите чак в средата на шейсетте.

Конклин е бил там по това време, но навярно вече е бил избран за областен прокурор. И едва ли би дал отпечатъците си — особено ако е знаел, че някъде в една папка със следствени документи за убийство фигурира карта с тях…

Сети се за Мител. Той навярно вече е бил извън щатните служители на областната прокуратура, когато е била въведена практиката за вземане на отпечатъци.

— А федералната база? — попита Бош. — Ако имаме човек, който работи за президента и му трябва служебна карта за достъп до Белия дом, в такъв случай отпечатъците в тази база ли ще са?

— Да, ще ги има дори два пъти: в базата на федералните служители и във ФБР. Те пазят в архива си информация за всеки, когото са проучвали, ако това имаш предвид. Напомням ти, че не е задължително да се снемат отпечатъци от всеки посетител на президента.

„Мител все пак не е отхвърлен напълно“ — помисли Бош.

— Искаш да кажеш — подхвана той, — че независимо от пълнотата на сведенията от 1961 година насам в компютъра няма отпечатъци, съответстващи на онези, които ти дадох?

— Почти е така, макар и не стопроцентово. Човек, оставил тези отпечатъци, по всяка вероятност никога не е бил картотекиран… поне от вносителите на данни в тези бази. Чрез тях се простираме само дотук. По един или друг начин системата покрива приблизително всеки петдесети човек в страната. Обаче този път не получих нищо. Съжалявам.

— Няма нищо, Хирш. Ти се постара.

— Ами… е, аз пак се заемам със служебните си задължения. Какво да правя с картата с отпечатъците?

Бош се замисли. Питаше се дали има и някаква друга възможност за търсене.

— Би ли я задържал известно време? Ще намина през лабораторията и ще я взема, когато имам възможност. Може би по-късно още днес.

— Добре. Ще я сложа в плик с твоето име, в случай че Не съм тук, когато дойдеш. Дочуване.

— Хей, Хирш?

— Да?

— Усещането е хубаво, нали?

— Кое усещане?

— Ти постъпи правилно. Не откри съответствие, но постъпи правилно.

— А… да, може би.

Правеше се, че не знае за какво става дума, защото беше смутен, но много добре разбираше.

— До скоро, Хирш.

Затвори телефона, седна на ръба на леглото, запали цигара и се замисли какво да предприеме този ден. Новините от Хирш не бяха добри, но не бяха и обезкуражаващи. И определено не сваляха всички подозрения от Арно Конклин. Дори не изчистваха категорично и Гордън Мител. Бош не беше сигурен, че ангажираността на Мител с президенти и сенатори е изисквала снемане на отпечатъци. Реши, че разследването му още не бе претърпяло крах. Нямаше да променя плановете си.

Замисли се за безумния риск, който беше поел вчера вечерта, конфронтирайки се с Мител по този начин. Захили се на собствената си безотговорност и се запита какво ли би казала Хинойъс по въпроса. Знаеше си, че щеше да окачествени проявеното безразсъдство като логична изява на състоянието му. В никакъв случай нямаше да го приеме като елегантен начин да се подплаши птичката от гнездото й.

Стана, включи кафемашината, после взе душ, избръсна се и се приготви за предстоящия ден. Изнесе чашата с кафе и кутията „Корнфлейкс“ на верандата, но остави плъзгащата се врата отворена, за да чува новинарската емисия по радиото.

Навън бе доста хладно, но по-късно сигурно ще се стопли. Сини сойки се стрелкаха навън и навътре в храсталака под верандата, а в жълтите цветове на жасмина бръмчаха трудолюбиво едри черни пчели.

По радиото течеше история за строителен предприемач, спечелил четиринайсет милиона, понеже завършил възстановяването на магистрала № 10 три месеца предсрочно. Официалните лица, събрали се за откриването на инженерния подвиг, сравнили пропадналата магистрала и възстановяването й със самия град. И той се възраждал, животът в него пак се бил нормализирал. „Имат още много да учат“ — помисли Бош.

После се прибра вътре, извади указателя и окупира телефона в кухнята. Свърза се с главните авиолинии, направи справки за цените и запази билети за Флорида. Но при резервация само един ден предварително най-доброто предложение бе седемстотин долара — истински шок за него. Разплати се с кредитната си карта, за да може да внася сумата на части. Освен това запази кола под наем на международното летище в Тампа.

Когато приключи, върна се на верандата и се замисли над следващия проблем: имаше нужда от значка.

Остана дълго време в шезлонга на верандата, опитвайки се да прецени обективно дали тя наистина му бе необходима, защото така щеше да се чувства по-сигурен или защото бе задължително условие за успеха на мисията му. Знаеше колко оголен и уязвим се бе чувствал през цялата седмица, лишен от пистолета и значката си — не се бе разделял с тях повече от двайсет години. Но бе успял все пак да устои на изкушението да прибегне до резервния пистолет, който кротуваше в гардероба до предната врата. С пистолета нямаше проблем. Но със значката нещата стояха по-иначе. Значката бе той самият: тя бе по-силна дори от пистолета: отваряше врати по-добре от всеки ключ, даваше му повече власт от всички думи на света или от каквото и да било оръжие. Реши, че значката бе необходимост. Щом ще ходи във Флорида, за да притиска Маккитрик, трябва да изглежда легитимен. Значката определено бе необходимост.

Собствената му значка вероятно се намира в някое чекмедже в кабинета на заместник-началник Ървин С. Ървинг. Нямаше как да се докопа до нея, без да бъде разкрит. Но прекрасно знаеше къде да намери друга, която ще свърши същата работа.

Погледна часовника си: девет и петнайсет. Имаше четирийсет и пет минути до началото на ежедневната оперативка в полицейския участък на Холивуд. Разполагаше с предостатъчно време.