Последният оракул

1.

В наши дни

5 септември, 13:38

Вашингтон

Не всеки ден хора ти умират в ръцете.

Командир Грей Пиърс вървеше през Националния мол, когато бездомникът го заговори. Грей и без това беше в лошо настроение, приключил една битка и поел към следващата. Обедният пек само подклаждаше раздразнението му. Денят се отличаваше с обичайната вашингтонска жега, която се излъчваше на вълни от тротоарите. С тъмносиньо сако над разпасана памучна тениска и дънки, Грей прецени, че вътрешната му температура се е повишила от алангле до добре препечено.

Забеляза клатушкащата се към него мършава фигура още от средата на пресечката. Бездомникът беше с омачкано сако от костюм и торбести дънки, навити на глезените, под които се виждаха очукани военни ботуши с провиснали връзки. След още няколко крачки Грей забеляза, че четината по лицето му е прошарена със сиво, а неспокойните очи са зачервени и сълзят.

Досадни бездомници като този, които просеха пари от минувачите, не бяха рядка гледка на територията на Националния мол — обширния комплекс от музеи и градини — особено сега, само ден след празника на труда. Туристите се бяха върнали към нормалното си ежедневие, полицаите от борба с безредиците се бяха сврели в местните барове, а служителите от чистотата бяха премахнали доказателствения материал. Последни на сцената бяха останали бездомниците, които търсеха някоя и друга изтървана монета, преравяха кошчетата за бутилки от бира и изобщо се държаха като раци, заети да опоскат последните парченца месо от костите на стар скелет.

Грей можеше да свърне в някоя пресечка, за да избегне бездомника, но не го направи. Дори срещна погледа му, както за да прецени степента на заплаха, така и за да покаже, че го е видял. Макар сред просяците да имаше немалко трудоспособни и здрави индивиди, повечето мъже и жени от улицата се бяха озовали там по силата на някаква лична трагедия, заради пристрастеност или психическо заболяване. Немалко от тях бяха ветерани от армията. Грей не отклони погледа си и сигурно това беше причината очите на другия мъж да светнат.

Грей разчете смесица от облекчение и надежда под мръсотията и бръчките. Забелязал Грей, бездомникът закрачи по-решително. Сигурно се притесняваше плячката му да не хлътне в Замъка Смитсониън. Ръцете му трепереха силно. Очевидно беше пиян или пък треморът беше следствие на хроничен алкохолизъм.

Ръка се протегна към Грей с дланта нагоре.

Универсален жест — от бразилските бордеи до уличките на Банкок.

„Помогнете. Моля“.

Грей бръкна в джоба на сакото за портфейла си. Често му бяха казвали, че постъпва глупаво, като играе по свирката на просяците. „Даваш им пари, които ще похарчат за пиячка или наркотик“. Да говорят каквото щат. Той не беше в правото си да съди никого. За него просяците бяха хора в нужда и друг аргумент не му трябваше. Извади портфейла си. Помолят ли го, ще даде. Беше му нещо като мото. А ако трябваше да бъде честен докрай със себе си, тази милостиня помагаше и на него — беше балсам, който да успокои поне временно чувството за вина, погребано някъде в дълбоките пластове на съзнанието му, където нямаше нито куража, нито желанието да се рови излишно.

И струваше само долар-два.

Нелоша сделка, откъдето и да го погледнеш.

Погледна в портфейла си. Само двайсетачки. Току-що беше изтеглил пари от банкомат в метрото. Сви рамене и извади една банкнота с образа на Андрю Джаксън.

Добре де, понякога струваше повече от долар-два.

Вдигна глава на крачка от бездомника. Протегна двайсетачката и в същия миг видя, че шепата на другия мъж не е празна. В средата й се мъдреше зацапана пара, голяма колкото монета от петдесет цента.

Грей се намръщи.

За пръв път бездомник се опитваше да даде, вместо да получи пари.

Преди да е проумял какво става, мъжът залитна към него, сякаш някой го е блъснал отзад. Устата му зейна изненадано. Стовари се върху Грей, който инстинктивно посегна да го хване.

Оказа се по-лек от очакваното. Тялото му под сакото беше кожа и кости, като скелет в костюм. Ръката на бездомника го бръсна по лицето — беше много гореща, като при треска. Прониза го страх — от заразна болест, дори СПИН — но Грей не се дръпна дори когато мъжът се отпусна в ръцете му.

Свали лявата си ръка към кръста му, за да разпредели неочакваната тежест. Пръстите му попаднаха на нещо мокро, горещо и сълзящо.

Кръв.

Грей се завъртя инстинктивно на пета, превъртя се през хълбок и се търколи встрани от тротоара, без да изпуска бездомника. Гъстата трева смекчи падането им.

Не чу следващите изстрели, но два рикошета избиха искри от паважа, където беше стоял допреди миг. Той продължи да се търкаля, докато не стигна до метална табелка в бетонна основа насред моравата пред Замъка Смитсониън. Уви, беше висока само половин човешки ръст. Грей се сви зад нея с възрастния бездомник. На табелката пишеше:

ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР СМИТСОНИЪН — В ЗАМЪКА

На Грей определено му трябваше информация.

Като кой стреляше по него, например.

Солидната табелка се намираше между него и мола. Предлагаше временно прикритие. Само на десетина метра го мамеха арковидните врати на един от страничните входове на замъка. Самата сграда издигаше гордо големите си и малки кули от червен пясъчник, добит от мерилендския Сенека Крийк — точна реплика на нормански замък, истинска крепост. Убежището, което му предлагаше страничният вход, беше само на няколко крачки разстояние, но дори и късо, откритото пространство до там щеше да го превърне в лесна мишена за снайпериста.

Затова вместо да притича към вратите, Грей извади пистолета си — компактен зиг зауер Р229, който носеше в кобур на гърба. Не че имаше по кого да стреля. Въпреки това зареди патрон в цевта, в случай на директно нападение.

Бездомникът до него простена. Вече целият му гръб беше в кръв. Грей се намръщи — лошият късмет на някои хора просто нямаше край. Нещастникът се беше надявал на малко милостиня, а какво беше получил — куршум в гърба. Случайна жертва на опита за атентат срещу Грей.

Кой се опитваше да го очисти обаче? И защо?

Бездомникът вдигна треперещата си ръка. Тялото му потръпваше при всяко мъчително вдишване. Ако се съдеше по мястото на входната рана и количеството изгубена кръв, куршумът щеше да се окаже фатален за човек в неговото състояние. Мъжът посегна към бедрото на Грей. Пръстите му се отвориха и зацапаната монета изпадна от ръката му. Явно я беше стискал през цялото време. Монетата отскочи от крака на Грей и се търколи в тревата.

Последен дар.

Дребна възвръщаемост от раздадената през годините милостиня.

После тялото на бездомникът се отпусна. Главата му клюмна върху рамото на Грей. Той изпсува под нос.

„Съжалявам, старче“.

Извади телефона си с другата ръка. Отвори с палец капачето и натисна бутона за спешно повикване. Отговориха му моментално.

Грей заговори бързо, вдигайки под тревога централното командване.

— Помощта идва — каза директорът. — Следим те от камера на замъка. Вижда се доста кръв. Ранен ли си?

— Не — кратко отговори Грей.

— Стой и чакай.

Грей нямаше да спори. Не бяха последвали нови изстрели след първите три. Нито звънтящи рикошети в металната табела. Стрелецът най-вероятно се беше отказал. Въпреки това Грей не смееше да помръдне, преди кавалерията да пристигне.

Прибра телефона в джоба си и изрови монетата на стареца от тревата. Беше тежка, дебела и грубо изсечена. Грей я потърка разсеяно. Пръстите му бяха омазани с кръвта на бездомника и този импровизиран разтворител отстрани част от мръсотията по повърхността й. Релефното изображение приличаше на гръцки или римски храм — шест колони под островръх покрив.

„Това пък какво е, мамка му?“

В центъра на монетата имаше буква.

Гръцката буква Σ, реши Грей.

„Сигма“.

В математиката с Σ се означаваше сумата на всички части, но буквата беше и емблема на организацията, за която работеше Грей — Сигма, елитен екип от бивши военнослужещи в специалните части, получили допълнителна научна подготовка, която да ги квалифицира за работата в тайното военно подразделение на АИОП — агенцията за изследователски проекти към министерството на отбраната.

Грей погледна към замъка. Щабквартирата на Сигма беше тук, дълбоко под основите на Смитсониън, в бункери, останали от времето на Втората световна война. Местоположението й беше идеално — близо до правителствените сгради, до Пентагона и до множеството частни и държавни лаборатории.

Грей се загледа отново в монетата и разбра грешката си. Буквата не беше гръцката Σ, а просто голямо Е. Пришпорвани от паниката, очите му бяха погодили номер, смесвайки действителността с непосредствените приоритети в съзнанието му.

Стисна в юмрук монетата.

Най-обикновено „Е“.

Не за пръв път през последните седмици виждаше връзки там, където ги нямаше — или така поне смятаха колегите му. В продължение на цял месец Грей беше търсил потвърждение, че Монк Кокалис — изчезнал по време на мисия негов приятел — може още да е жив. Засега обаче все стигаше до задънена улица, нищо че беше впрегнал всички ресурси на Сигма.

„Гониш призраци“ — беше го предупредил Пейнтър Кроу след първите няколко седмици.

Може би.

От другата страна на алеята се отвориха с трясък врати. Дузина облечени в черно фигури изскочиха от Замъка с готови за стрелба оръжия.

Кавалерията.

Движеха се предпазливо, но никой не откри стрелба по тях.

Придвижиха се бързо до Грей и оформиха кръг около него.

Един от мъжете се смъкна на коляно до бездомника. Остави куфарче за спешна помощ в тревата и посегна да го отвори.

— Мисля, че е мъртъв — каза му Грей.

Парамедикът провери за пулс и потвърди предположението му.

Човекът беше починал.

Грей се изправи на крака.

С изненада видя шефа си, Пейнтър Кроу, при страничния вход. Без сако, с навити до лактите ръкави, директор Кроу излетя през вратата. Изражението му не вещаеше нищо добро. Макар и десетина години по-голям от Грей, Пейнтър все още се движеше с атлетичната грация на млад вълк. Изглежда беше преценил риска като минимален. Или и той като Грей просто усещаше, че снайперистът вече се е изнесъл.

Този човек определено не проумяваше смисъла на понятието „административна работа“.

Пейнтър тръгна към него под съпровода на далечни сирени.

— Обадих се в местното полицейско управление да затворят мола — отсечено каза той.

— Твърде късно.

— Сигурно си прав. Все пак балистиците ще стеснят радиуса на траекторията, та поне да знаем откъде е стреляно. Следеше ли те някой?

Грей поклати глава.

— Поне аз не усетих такова нещо.

Не му убягна преценяващият поглед на директора, с който оглеждаше територията на мола. Кой би се опитал да убие Грей? На метри от щабквартирата им? Явно беше предупреждение, но за какво? Грей не се занимаваше с нищо особено след последната мисия в Камбоджа.

— Вече изтеглихме родителите ти на безопасно място — каза Пейнтър. — За всеки случай.

Грей кимна признателно. Макар че баща му едва — ли беше останал много доволен. Нито майка му всъщност. Родителите му още сънуваха кошмари след бруталното отвличане отпреди два месеца.

Непосредствената заплаха така или иначе беше отминала и Грей се замисли кой би се опитал да го убие — и най-вече защо. Най-очевидната възможност беше настоящото му разследване. Дали пък опитите му да разбере нещо повече за съдбата на приятеля си не бяха настъпили някого по мазола?

Въпреки случилото се преди малко Грей се обнадежди.

— Директоре, възможно ли е опитът за…?

Пейнтър вдигна ръка, смръщил вежди. Коленичи до бездомника и обърна нежно лицето му. След миг се отпусна на пети и очите му се присвиха. Изглеждаше още по-притеснен.

— Какво има, сър?

— Май не ти си бил мишената, Грей.

Грей погледна към тротоара и си помисли за искрите на рикошетите преди малко.

— Не първоначалната във всеки случай — продължи директорът. — Ако снайперистът е стрелял по теб, то е било, за да те отстрани като свидетел.

— Откъде знаете?

Пейнтър кимна към трупа.

— Познавам този човек.

Грей изтръпна.

— Това е Арчибалд Полк. Преподавател по неврология от Масачузетския технологичен институт.

Грей хвърли скептичен поглед към болнавото лице и мърлявата четина на убития, но директорът говореше сериозно. И ако беше прав, то този Арчибалд явно се беше търкулнал стремглаво по социалната стълбица.

— Как се е докарал до тук, по дяволите? — попита той.

Пейнтър стана и поклати глава.

— Не знам. Не съм го виждал от десетина години. Сега обаче по-важният въпрос е защо някой ще иска да го убива?

Грей сведе поглед към трупа в опит да пренастрои вътрешната си преценка. Би трябвало да се чувства облекчен, че не той е бил мишена на убиеца, но ако Пейнтър беше прав, значи неговото разследване нямаше нищо общо със стрелбата.

Отново го обзе гняв, примесен с известно чувство за отговорност.

Човекът беше умрял в ръцете му все пак.

— Изглежда е идвал тук — измърмори под нос Пейнтър и хвърли поглед към Замъка. — При мен. Защо обаче?

Грей протегна ръка, спомнил си странната настоятелност на непознатия. Старата монета лъсна в окървавената му шепа.

— Може би е искал да ти даде това.

14:02

В далечината звучаха сирени, а възрастният мъж вървеше бавно по авеню Пенсилвания. Облечен беше в прашен сив костюм. Носеше очукан куфар, а с другата ръка водеше момиче. Деветгодишното дете беше с рокля в тон с костюма на мъжа. Тъмната му коса беше прибрана с червена панделка и откриваше бледо личице. Лъснатите му черни обувки бяха нацапани с петънца засъхваща кал от детската площадка, където беше играло допреди малко.

— Папа, намери ли приятеля си? — попита детето на руски.

Той стисна ръката му и отговори уморено:

— Да, Саша, намерих го. А ти не забравяй, че трябва да говориш на английски, мила.

Детето се нацупи за миг, после попита:

— Той зарадва ли се да те види?

Мъжът си спомни гледката през телескопичния мерник на снайпера, спомни си как тялото падна.

— Да. Доста се изненада.

— Сега може ли да си ходим в къщи? На Марта й е мъчно за мен.

— Скоро.

— Кога? — настоя сърдито малката и се почеса по ухото.

Между кичурите тъмна коса проблесна нещо метално.

Мъжът я пусна и дръпна нежно ръката й от ухото, после приглади косата на мястото й.

— Имам да свърша още едно нещо. После тръгваме за дома.

Наближиха Десета улица. Сградата се издигаше вдясно от мъжа, грозна бетонна кутия, която някой се беше опитал да украси с редица знамена. Мъжът свърна към входа й.

Там беше следващата му спирка.

Централата на Федералното бюро за разследвания.

15:46

От шкафчето на Грей се чу енергична вибрация. Той забърза напред и едва не се хлъзна на мокрия под. Беше само с хавлиена кърпа на кръста, току-що излязъл изпод душа. След като докладва на директор Кроу детайлите около стрелбата, Грей беше слязъл в съблекалнята на едно от най-долните нива в бункерите на Сигма. Взе набързо един душ, изпоти се здравата във физкултурния салон, после се изкъпа отново. Натоварването с гирите и щангите беше успокоило ума му.

Но не напълно.

За тази цел му трябваха някои отговори относно убиеца.

Стигна до шкафчето, отвори вратичката и посегна към мобилния си телефон, който дрънчеше по металното дъно. Сигурно беше директор Кроу. Вибрацията спря, преди да е натиснал бутона за приемане. Грей провери в менюто и се намръщи. Последното пропуснато повикване не беше от Пейнтър Кроу.

На екранчето пишеше: Р. Трайпол.

Съвсем му беше изскочило от ума.

„Капитан Рон Трайпол от военноморското разузнаване“.

Капитанът отговаряше се спасителните операции, проведени на индонезийския остров Пусат. За днес беше насрочено изслушването на доклада му за изваждането на потъналия туристически кораб „Господарката на морето“. Два подводни съда бяха огледали подробно останките и морето наоколо.

Само че интересът на Грей към издирването имаше и по-личен характер.

Именно там, на остров Пусат, беше изчезнал неговият приятел и колега Монк Кокалис. За последно го бяха видели как потъва в морето, затиснат под тежестта на сриналата се маскировъчна мрежа, която прикриваше лагуната на вулканичния остров от любопитни очи. Капитан Трайпол се беше съгласил да потърси тялото на Монк. Капитанът беше близък приятел и бивш колега на Кат Брайънт, вдовицата на Монк. Тази сутрин Грей беше отишъл в Националния център по военноморско разузнаване с надеждата да научи нещо ново. Казали му бяха да изчака, докато свърши изслушването. Точно затова беше тръгнал с бърза крачка насам — надяваше се директорът да окаже натиск върху онези от флотата.

Ядосан на собствената си разсеяност, Грей зададе обратно избиране и вдигна телефона до ухото си. Докато чакаше връзка с НЦВР, той се отпусна на една пейка и се загледа в шкафчето отсреща. Върху ивица хартиено тиксо с черен маркер беше написано името на бившия му собственик.

Макар Монк със сигурност да беше мъртъв, никой не искаше да махне парчето тиксо. То символизираше неизречена надежда. Пък била тя и само на Грей.

Имаше дълг към приятеля си.

Двамата с Монк се бяха изкачвали заедно по йерархичната стълбица на Сигма. Монк го бяха привлекли от Зелените барети по същото време, когато бяха изискали Грей от затвора Левънуърт, където излежаваше присъда за нападение над старши офицер по време на службата си при армейските рейнджъри. Двамата бързо се сприятелиха, макар да представляваха странна двойка. Монк беше висок само метър и седемдесет и с бръснатата си глава приличаше на питбул, особено до по-високия и по-строен Грей. Ала истинските разлики бяха по-надълбоко. Откритият и сладкодумен Монк бавно и неусетно успя да смекчи безкомпромисната стоманена нишка в нрава на Грей. Ако не беше приятелството на Монк, Грей щеше отдавна да се е провалил в Сигма, както се бе провалил при армейските рейнджъри.

Чакаше и мислеше за бившия си партньор. Бяха преживели какво ли не през годините. Заедно. Монк имаше богата колекция от огнестрелни рани и белес които да го докаже. При една от мисиите дори беше загубил лявата си ръка, която по-късно замениха с протеза. Грей седеше и чуваше като наяве лаещия смях на приятеля си… или пък тихия му напрегнат шепот, когато размишляваше на глас. А неговите размисли заслужаваха внимание, защото Монк беше изключително умен човек, с коефициент на интелигентност, който удряше тавана, и сериозна подготовка по съдебна медицина и точни науки.

Как е възможно толкова голям и жизнен човек да изчезне? Без следа?

Телефонът най-после прещрака в ухото му.

— Капитан Рон Трайпол — каза строг глас от другата страна на линията.

— Здравейте, капитане, Грей Пиърс е.

— А, командире. Добре е, че се обаждате. Надявах се да говоря с вас днес. Сега съм в почивка, но скоро имам друга насрочена среща.

Студенината в гласа му не убягна на Грей.

— Капитане?

— Ще говоря направо. Наредиха ми да прекратя издирването.

— Какво?

— Успяхме да извадим двадесет и два трупа. Според зъбните съпоставки вашият приятел не е между тях…

— Само двайсет и два? — И по най-консервативните оценки това беше нищожна част от загиналите.

— Знам, командире. Но работата по издирването и изваждането се затруднява от голямата дълбочина и налягане. Дъното на лагуната е осеяно с пещери и вулканични проломи, някои са дълги мили и се пресичат в истински лабиринт.

— Да, но…

— Командире — прекъсна го решително Трайпол. — Онзи ден загубихме един водолаз. Свестен човек със семейство и две деца.

Грей затвори очи. Добре познаваше болката от подобна загуба.

— Претърсването на пещерите само ще изложи на риск хората ми. И за какво?

Грей не каза нищо.

— Командир Пиърс, доколкото разбирам, не сте получавали нови сведения. Не е имало други шифровани послания?

Грей въздъхна.

За да си осигури съдействието на капитана, той му бе казал за единственото съобщение, което беше получил… така де, евентуално получил. Това се бе случило седмици след изчезването на Монк. В резултат на сложната поредица от събития на острова и след това, от приятеля му беше намерено само едно нещо — протезата му, истинско произведение на биотехнологичното изкуство, дело на инженерите от АИОП, която разполагаше и с вграден безжичен радиоинтерфейс. И докато вадеше протезата за погребението на Монк, Грей беше усетил как изкуствените пръсти потропват в строен, повтарящ се ритъм — слаб сигнал S.O.S. Беше продължил само няколко секунди и само Грей го бе чул. След това пръстите замлъкнаха. Техниците в Сигма бяха тествали протезата и заключението им беше, че се касае за случайно задвижване на механизма. В дигиталното й меню нямаше данни за постъпил сигнал. Дребна повреда в жичките, нищо повече. Добрият стар призрак в машината.

Въпреки това Грей не се отказа — дори когато седмиците се проточиха, а новини все така нямаше.

— Командире?

— Да — мрачно призна Грей. — Повече нищо не получих.

Трайпол направи кратка пауза, после каза бавно:

— В такъв случай може би е време да се примирите, командире. За ваше добро, а и не само. — Гласът му се смекчи при следващите думи: — А Кат? Съпругата на шия приятел? Какво мисли тя за всичко това?

Болезнен въпрос. Изобщо не трябваше да й казва за „съобщението“. Как да премълчи такова нещо, от друга страна? Монк й беше съпруг, имаха малко момиченце, Пенелопе. Въпреки това май беше сбъркал. Кат изслуша спокойно разказа му. Стоеше в черната си траурна рокля, с изправен като дъска гръб и хлътнали от плач очи. Разбираше, че шансовете са минимални, че надеждата е крехка. Погледна към Пенелопе в бебешкото столче на задната седалка на черната лимузина, после вдигна отново очи към Грей. Не каза нищо, само поклати глава. Тази надежда не й беше по силите. Не би могла да загуби Монк втори път — беше го оплакала веднъж и това само по себе си я убиваше. А трябваше да мисли и за Пенелопе — своята малка частица от Монк. Истинска плът и кръв, а не някаква призрачна надежда.

Грей я разбираше. Затова продължи сам разследването си. Не беше говорил с Кат от погребението — сключили бяха негласен договор да не се виждат, докато въпросът не се разреши по един или друг начин. Виж, майка му редовно се виждаше с Кат и бебето. Тя не знаеше нищо за S.O.S. сигнала, но по женски усещаше, че нещо извън очевидното тормози Кат.

„Сякаш я преследват призраци“ — с тези думи беше описала състоянието й.

Грей знаеше какво я преследва.

Макар разумът да й беше подсказал вярното решение, в деня на погребението Кат се беше хванала за сламката, за минималния шанс. Сърцето й се бе разбунтувало и я измъчваше.

Заради нея Грей трябваше да се изправи лице в лице със суровите факти.

— Благодаря ви за усилията, капитане — каза накрая той.

— Дай Боже всекиму приятел като вас, командире Но рано или късно човек се примирява със загубите и продължава напред.

Грей се изкашля.

— Приемете съболезнованията ми за вашия загинал, сър.

— Благодаря, подобно.

Грей прекъсна връзката. Постоя, после си пое продължително дъх, отиде при шкафчето на Монк и сложи ръка върху студената метална повърхност. Студена като гроб.

„Съжалявам“.

Посегна към тиксото, отлепи ъгълчето и дръпна рязко лентата.

Дотук с преследването на призраци.

„Сбогом, Монк“.

16:02

Пейнтър завъртя старата монета върху плота на бюрото си. Гледаше я как се върти като сребрист пумпал и размишляваше върху загадката, скрита в нея. Бяха я донесли от лабораторията преди час, заедно с подробен доклад. Монетата беше картографирана с лазер за пръстови отпечатъци, металното й съдържание и повърхностните напластявания бяха анализирани със спектрометър за маса, направени бяха и множество снимки, включително и такива със стереомикроскоп. Въртенето на монетата се забави и тя тупна върху махагоновия плот. Сега, след като я бяха почистили грижливо, древният знак грееше ярко.

Гръцки храм с шест дорийски колони.

И голяма буква в центъра на храма.

Е

Гръцката буква „епсилон“.

От другата страна на монетата беше гравиран бюст жена с надпис DIVA FAUSTINA отдолу. Благодарение на доклада поне произходът на монетата вече не беше загадка.

Но какво…?

Интеркомът звънна.

— Директор Кроу, командир Пиърс е тук.

— Добре, Брант. Нека влезе.

Пейнтър придърпа лабораторния доклад към себе си, докато вратата се отваряше. Влезе Грей, с влажна вчесана коса. Беше свалил окървавените си дрехи и сега беше с черни дънки и зелена тениска с голям надпис ARMY отпред. Сянка смрачаваше чертите му, но в сиво-сините му очи се четеше уморена решителност. Пейнтър се досещаше за причината. Вече беше научил новините от централата на военноморското разузнаване — по свои си канали.

Махна на Грей да седне и докато посягаше към стола, по-младият мъж забеляза монетата на бюрото. Любопитство жарна очите му.

„Добре“.

Пейнтър плъзна монетата към него.

— Командире, знам, че поиска безсрочен отпуск, но ми се ще да се заемеш с този случай.

Грей не понечи да вземе монетата.

— Може ли преди това да попитам нещо, сър?

Пейнтър кимна.

— Човекът, който загина. Университетският преподавател.

— Арчибалд Полк.

— Ти спомена, че сигурно е идвал тук. При теб.

Пейнтър кимна. Досещаше се накъде отива разговорът.

— Значи Полк е знаел за съществуването на Сигма? Въпреки строгата секретност на нашата организация?

— Да. В известен смисъл.

Грей сбърчи чело.

— По-точно?

— Арчибалд Полк е създателят на Сигма — пусна бомбата Пейнтър и си позволи доза задоволство при реакцията на Грей. Командирът определено имаше нужда от малък адреналинов шут, а какво по-подходящо за тази цел от интригуваща изненада като тази. Грей изправи гръб на стола.

Пейнтър вдигна ръка.

— Отговорих на твоя въпрос, Грей. Сега ти отговори на моя. Ще се заемеш ли със случая?

— Застреляха Полк пред очите ми и държа да намеря отговорите на някои въпроси.

— А… личното ти разследване?

Грей примижа. Лицето му се втвърди от вътрешна болка.

— Явно знаеш какво е станало.

— Да. Флотът прекратява издирването.

Грей си пое дълбоко дъх.

— Направих всичко, за което се сетих, но ударих на камък. Не остана нишка, за която да се захвана. Признавам.

— Мислиш ли, че Монк още е жив?

— Ами… не знам.

— И си в състояние да се примириш с това?

Грей срещна спокойно погледа му.

— Налага се.

Пейнтър кимна, доволен от отговора.

— Да поговорим тогава за монетата.

Грей се пресегна и взе монетата от плота на бюрото. Завъртя я, оглеждайки почистените й повърхности.

— Разбрахте ли нещо повече за нея?

— Доста, в интерес на истината. Това е римска монета от втори век. Виж женския образ на обратната страна. Това е Фаустина Старша, съпруга на римския император Антоний Пий. Казано на съвременен език, Фаустина е била патрон на осиротели момичета и е финансирала редица женски благотворителни каузи. Освен това е имала специално отношение към едно сестринство от пророчици — гадателки от конкретен храм в Гърция.

Даде знак на Грей да обърне монетата.

— Въпросният храм е изобразен от другата страна. Храмът в Делфи.

— Делфи като Делфийския оракул? Жената пророчица?

— Именно.

Докладът върху бюрото на Пейнтър включваше и исторически данни за Оракула, за това как прорицателките вдишвали халюциногенни изпарения и отговаряли на въпроси за бъдещето. Ала техните прорицателства били нещо повече от обикновено гадателство, защото пророчиците от Делфи, всяка в своето време, имали сериозно влияние върху политиката на древния свят.

— В течение на едно хилядолетие предсказанията на Оракула изиграли своята роля за освобождаването на хиляди роби, посели семената на западната демокрация и издигнали на пиедестал светостта на човешкия живот. Според някои историци прорицанията им били ключови за преминаването на Древна Гърция от варварството към модерната цивилизация.

— А голямото Е в средата на храма? — попита Грей. — Предполагам, че и буквата е гръцка. Епсилон.

— Да. Това също е свързано с Оракула. В храма имало два кодирани надписа — „Гноти саутон“, което се превежда като…

— Познай себе си — довърши вместо него Грей.

Пейнтър кимна. Напомни си, че Грей всъщност добре познава древните философски течения. Когато го измъкнаха от затвора Левънуърт, за да го привлекат в Сигма, Грей изучаваше едновременно химия за напреднали и таоизъм. Именно с уникалната нагласа на ума си беше заинтригувал Пейнтър. Уникалността, уви, си имаше цена — Грей трудно се сработваше с други хора, и през последните седмици го беше доказал за пореден път. Новата загадка изглежда го връщаше към настоящето и това беше добре.

— Другият надпис, за който споменах, е въпросното мистериозно „Е“ — продължи Пейнтър, кимайки към монетата. — Било е изобразено във вътрешното светилище на храма.

— И какво означава?

Пейнтър сви рамене.

— Никой не знае. Дори гърците. Историците, още от древногръцкия учен Плутарх, изказват различни хипотези за значението му. Съвременното становище сред гилдията гласи, че буквите са били две, „Г“ и „Е“, символизиращи богинята на земята Гея. Светилището в Делфи първоначално е било издигнато в нейна прослава.

— Да, но ако значението на буквата е загадка, защо са я изобразили върху монетата?

Пейнтър плъзна доклада към него.

— Тук можеш да прочетеш повече за това. С времето „Е“ — то на Оракула се превърнало в символ на един пророчески култ. Изобразявано е в различни картини през вековете. Сред тях е и „Ръкополагане“ на Никола Пусен. Там буквата виси над главата на Христос, който връчва на Петър ключовете за рая. Символът бележел време на фундаментална промяна в света, обикновено предизвикана от един-единствен човек, като Делфийския оракул или Исус от Назарет.

Грей остави доклада на бюрото и поклати глава.

— Да, но какво общо има това с мъртвия? — възрази той и вдигна сребърната монета. — Толкова ли е ценно това нещо? Толкова, че да убиеш заради него?

Пейнтър поклати глава.

— Не бих казал. Монетата има известна нумизматична стойност, но нищо особено.

— Тогава какво…?

Прекъсна го жуженето на интеркома.

— Директор Кроу, извинете, че ви прекъсвам — чу се гласът на асистента му откъм машинката.

— Какво има, Брант?

— Получи се спешно обаждане от патолабораторията долу. Д-р Дженингс настоява да говори веднага с вас.

— Добре. Пусни го на първи монитор.

Грей стана да си ходи, но Пейнтър му махна да седне и завъртя стола си. Кабинетът му, погребан в подземния бункер, нямаше прозорци, затова пък разполагаше с три големи плазмени екрана на стената. Личните му прозорци към света. И трите бяха тъмни, но след миг най-левият оживя и им показа една от патолабораториите.

На преден план стоеше д-р Малкълм Дженингс. Шейсетгодишният шеф на отдела за изследователска и развойна дейност на Сигма беше с хирургическа роба и с големи предпазни очила от прозрачна пластмаса, вдигнати сега на главата. Зад него се виждаше част от лабораторията — бетонен под, редица цифрови теглилки и маса за аутопсии. Трупът беше покрит с чаршаф.

Трупът на професор Арчибалд Полк, университетски преподавател.

Наложило се бе да проведат няколко телефонни разговора, за да вземат тялото в Сигма вместо в градската морга, но пък Малкълм Дженингс беше уважаван съдебен патолог.

Ако се съдеше по стиснатите му устни обаче, нещо май не беше наред.

— Какво има, Малкълм?

— Наложи се да сложа лабораторията под карантина.

На Пейнтър това никак не му хареса.

— Нещо заразно ли?

— Не, но определено е повод за тревога. Нека ти покажа. — Патологът излезе от обсега на камерата, но гласът му все така стигаше до тях. — Досетих се още при първоначалния оглед на тялото. Опадало на кръпки окосмение, ерозирал зъбен емайл и изгаряния по кожата. И да не го бяха застреляли, до няколко дни щеше да е мъртъв.

— За какво по-точно говориш, Малкълм? — подкани го Пейнтър.

Дженингс изглежда не го чу. Появи се отново в обсега на камерата, но този път с тежка предпазна престилка върху мантата. Държеше устройство със свързана към него черна палка.

Грей стана и се приближи до монитора.

Д-р Дженингс прокара палката над мъртвеца. Устройството в другата му ръка нададе канонада от пиукащи звуци. Патологът се обърна с лице към камерата.

— Това тяло е радиоактивно.

2.

5 Септември, 17:25

Вашингтон

Грей вървеше по тротоара пред Замъка Смитсониън и проклинаше жегата. Националният мол се ширеше вляво от него, полупразен заради горещото време.

Тъкмо беше подминал местопрестъплението, оградено с жълта полицейска лента. Криминолозите бяха приключили огледа си, но мястото още беше отцепено и охранявано от самотен полицай.

Грей вървеше на изток по Джеферсън Драйв. Следваше го едър бодигард, когото той се опитваше да не забелязва. Идеята не беше негова, а и да беше поискал защита, никога не би назовал точно този тип. Докосна микрофона на гърлото си и изрече без глас:

— Открих следа.

Неясен отговор със силен статичен шум нахлу през безжичната слушалка в ухото му. Грей я нагласи по-добре.

— Повтори — прошепна той.

— Можеш ли да последваш следата? — попита Пейнтър Кроу.

— Да… но не знам докога. Показанията са слаби. — Сам беше предложил плана. Сведе поглед към устройството в ръката си — преносим радиационен детектор Гама-Скаут. Пълният с халоген Гайгер-мюлеров контейнер беше достатъчно чувствителен да улови остатъчна радиация, особено след като го настроиха към специфичния изотоп стронций 90, открит в тялото на Полк. Грей се беше надявал да открие остатъчна сигнатура на местопрестъплението и устройството да го поведе по следата, така както полицейско куче улавя зададена миризма. На пръв поглед планът му сработваше.

— Виж какво можеш да направиш, Грей. Всяка информация за местонахождението на Полк през последните дни може да се окаже важна. Вече звънях на дъщеря му, но не успях да я открия.

— Всичко зависи от устройството — каза Грей. Вървеше по тротоара и следеше показанията на детектора. — Ако открия нещо, ще докладвам.

Прекъсна връзката и продължи покрай комплекса на Националния мол. След още половин пресечка сигналът внезапно пресекна. Грей изпсува под нос, спря, върна се няколко крачка назад и се блъсна в бодигарда.

— Мама му стара, Пиърс — изръмжа онзи. — Тъкмо си бях лъснал обувките.

Грей погледна през рамо към планината от мускули зад себе си. Джо Ковалски, бивш моряк от флота, облечен със спортно сако и панталони. И двете му стояха зле. С подкъсена до четина черна коса и нееднократно чупен нос, той приличаше на бръсната горила в смачкан костюм.

Наведе се и излъска обувката с маншета на сакото си.

— Струват триста долара, мамка им. Английски, ръчно шити. Поръчаха ми ги от Англия, щото нямаха моя номер.

Грей вдигна вежда и отдели поглед от детектора.

Ковалски май си даде сметка, че е попрекалил, поне ако се съдеше по глуповатото издължаване на физиономията му.

— Добре де. Обичам обувки. И к’во? Забърсах едно гадже, ама… такова… тя ми би шута.

„Умно момиче“.

— Съжалявам — каза на глас Грей.

— Е… поне не са одраскани — каза Ковалски.

— Не, съжалявам, че са те зарязали.

— О. Ми да. — Гигантът сви рамене. — Тя губи.

Грей не си направи труда да спори. Насочи вниманието си към детектора и пое в бавен кръг. Крачката вдясно се оказа вярната посока и детекторът улови сигнала отново. Радиоактивната следа се отклоняваше от тротоара и продължаваше през моравата.

— Насам.

Следата ги отведе до Градината със статуите пред музея за съвременно изкуство Хиршхорн. Грей тръгна по стъпките на Полк през сенчестия оазис на вкопаната под общото ниво градина, прекоси го и отново излезе на слънце. Оттам следата продължаваше през комплекса, близо до шатрите, опънати за празненствата по случай Деня на труда, които още не бяха прибрани.

Грей погледна назад към ниската градина и се замисли за избрания от Полк маршрут.

— Търсел е прикритие.

— Или пък е искал да се махне от проклетото слънце — възрази Ковалски и изтри потното си чело.

Грей се огледа. На запад монументът на Вашингтон сочеше към припичащото слънце; на изток се издигаше сградата на Капитолия.

Грей продължи по следата. Дигиталните показания бавно отслабваха. С всяка стъпка отчетените нива на радиация се смъкваха по скалата.

Грей прекоси по дължина комплекса и пресече Мадисън Драйв. Улови сигнала в началото на друг парк. Тук сигнатурата беше по-ясна и се засили още повече, когато Грей стигна до сенчест гъсталак от червен кучешки дрян и мирта. До леха с високи до коленете хортензии имаше пейка.

Грей тръгна към нея.

Показанията видимо нараснаха.

Да не би Полк да е спрял тук? Затова ли остатъчната радиация беше по-силна?

Грей отмести една обсипана с цвят миртова клонка и пред погледа му се разкри широка гледка към мола, включително и директен изглед към Замъка Смитсониън. Дали Полк беше изчакал тук, докато сметне, че е безопасно да продължи? Грей примижа на силното слънце. Спомни си диагнозата на Малкълм, изтощението, съпровождащо радиационното отравяне. Полк е бил на края на силите си, буквално. Но отчаянието го е тласкало напред.

„Защо?“

Грей понечи да се обърне, когато Ковалски се изкашля. Беше се смъкнал на едно коляно да си доизлъска обувката, но после спря и пъхна ръка под пейката.

— Я виж това — каза той и се изправи. Обърна се към Грей и му показа миниатюрен бинокъл.

Грей доближи детектора до бинокъла и показанията се повишиха рязко.

— Това нещо буквално бъка от радиация.

Ковалски изкриви лице, подхвана бинокъла за каишката и го протегна към Грей.

— Дръж го. Дръж го бе.

Грей взе бинокъла. Страховете на Ковалски бяха неоснователни. Отчетената от детектора радиация беше по-голяма от обичайния радиационен фон, но в границите на допустимото.

Грей се обърна, вдигна бинокъла пред очите си и погледна към Замъка. Лещите приближиха сградата значително. Някакъв човек мина покрай нея и Грей ясно различи чертите му през бинокъла. Спомни си блясъка в очите на Полк, когато професорът го видя да върви насреща му по тротоара. Тогава Грей взе ентусиазма му за отчаяната надежда на изпаднал просяк. Сега му хрумна, че Полк може да го е познал. Може би не само отчаянието го беше накарало да напусне прикритието си. Дали пък не беше видял Грей през бинокъла? И е решил да го пресрещне?

Прибра бинокъла в подплатената с оловен слой чантичка на кръста си.

— Да вървим.

Отдалечиха се от храсталака и поеха отново по радиоактивната диря покрай Мадисън Драйв. Следата ги отведе до стъпала.

Грей вдигна глава и видя, че се намира пред един от входовете на Националния мол — онзи, който водеше към Природонаучния музей. Един от най-известните музеи на института Смитсониън, Природонаучният имаше огромна колекция от артефакти от целия свят — археологически, геоложки, и хиляди експонати от животинския свят, от миниатюрни фосили до тиранозавър рекс в оригиналния му размер.

Грей проточи врат. Куполът на музея се издигаше над триъгълен портик с шест гигантски коринтски колони. Като го гледаше сега, на Грей изведнъж му хрумна колко много прилича тази фасада на гръцкия храм от монетата на Полк.

„Възможно ли е да има някаква връзка?“.

Трябваше да докладва в централното командване, преди да последва дирята в сградата на музея. Отстъпи встрани, облегна се на каменната балюстрада и включи кодираната си радиостанция. Директор Кроу се обади веднага.

— Откри ли нещо? — попита Пейнтър без предисловия.

Грей прошепна едва доловимо:

— Следата на Полк води до Природонаучния музей на Смитсониън.

— Музея…?

— Тъкмо влизам. Има ли някаква връзка между Полк и това място?

— Поне аз не знам. Но ще проверя.

Грей си спомни нещо, което директорът бе споменал за миналото на д-р Полк.

— Още нещо, директор Кроу. Така и не обясни онова за професора.

— Кое, командире?

— Каза, че професорът бил „създал“ Сигма Форс. Какво имаше предвид?

Мълчанието се проточи, после Пейнтър каза:

— Грей, какво знаеш за една организация, известна като Язоновците?

Изненадан от странния въпрос, Грей замълча.

— Сър?

— Язоновците са научен мозъчен тръст, създаден по време на Студената война. Техни членове били водещи имена в различни научни области, сред тях и много нобелови лауреати. Събрали се с идеята да съветват военния елит по редица технологични проекти.

— И професор Полк е бил един от тях?

— Да. С течение на годините Язоновците се оказали изключително ценни за военните. Събирали се всяко лято и обсъждали последните научни постижения. И за да се върнем към твоя въпрос, именно на такава една среща Арчибалд Полк предложил да се създаде военизиран екип от хора с научна подготовка, който да се занимава с работа на терен под шапката на АИОП.

— И така се родила Сигма.

— Именно. Но не знам дали това има нещо общо с убийството му. От събраната досега информация излиза, че Полк от години не е участвал активно в работата на Язоновците.

Грей вдигна поглед към надвисналата гръцка фасада.

— Може някой от колегите му Язоновци да е работил в музея. Може би затова е дошъл тук?

— Възможно е и си струва да се провери. Ще имам грижата, но може да отнеме известно време. През последните години организацията им почти мина в нелегалност. Членовете й работят по различни свръхсекретни проекти и се съмнявам, че самите те знаят с какво се занимават понастоящем колегите им. Но ще звънна тук-там.

— Аз пък ще продължа по следата. — Грей прекъсна връзката и махна на Ковалски. — Хайде. Влизаме вътре.

— Крайно време беше да се махнем от това проклето слънце.

Грей не тръгна да спори. Мина през прага и се наслади на приятния хлад на климатиците. Музеят беше отворен за посещения, но въпреки това Грей размаха лъскавата си черна карта пред пазача при металния детектор.

Махнаха му да минава.

Озовал се в централната ротонда, той се изуми от размерите на помещението. Ротондата беше с осмоъгълна форма и се издигаше на три ката галерии, всяка със свои колони, захлупени високо горе от масивен купол. Слънчевата светлина се лееше през правоъгълните прозорци в основата му и кръглия в центъра.

В средата на ротондата се намираше един от най-известните експонати на музея — осемтонен мъжки африкански слон. С вдигнат хобот и извити бивни сред полянка от суха трева. Дирята на Полк минаваше покрай слона и водеше към централното стълбище.

Високо на стената вляво имаше постер, който съобщаваше за нова изложба идния месец. Нарисувана беше главата на Медуза с коса от гърчещи се змии, отразена върху кръгъл щит. Загледан в постера, Грей забави крачка.

Заглавието на предстоящата изложба го накара да си спомни — отново — за странната монета на Полк и го обзе усещането, че е на верен път.

18:32

Двамата мъже в затъмнената стая наблюдаваха детската занималня през еднопосочното стъкло. Седяха на кожени фотьойли, а зад тях се издигаха четири реда седалки като в аудитория, всичките празни в момента.

Това беше частна среща.

Стаята отвъд огледалото беше ярко осветена. Стените бяха бели с минимален намек за небесносиньо, цветът, който според психолозите действал успокояяващо и предразполагал към размисъл. В стаята имаше легло с одеяло на цветя, кош с играчки и детско бюро.

По-възрастният мъж седеше с изправен гръб на фотьойла си. На пода до него имаше очукан куфар, а в куфара имаше разглобена снайперистка пушка „Драгунов“.

Другият мъж, на петдесет и седем, беше с двайсет години по-млад от руския си събеседник. Беше с грижливо изгладен костюм, но седеше отпуснато, сгърбил рамене. Очите му не се отделяха от момичето, което стоеше пред пластмасов статив и ровеше из подноса с пастели. През последния половин час малката беше рисувала грижливо зелен четириъгълник върху белия лист на статива. Движила беше пастела по четирите отсечки с еднообразния ритъм на хипнотичен транс.

— Д-р Раев — каза мъжът, — не искам да ви опявам, но абсолютно ли сте сигурен, че д-р Полк не го е носил у себе си?

Д-р Юри Раев въздъхна.

— Посветих целия си живот на този проект. — „И душата си също“ — добави наум той. — Не бих допуснал всичко да пропадне, когато сме толкова близо до целта.

— Къде е тогава? Обърнахме надолу с главата евтината мотелска стая, където е прекарал последната нощ. Нищо не открихме. Би било крайно неприятно, ако накрая попадне в неприятелски ръце.

Юри погледна към мъжа в съседния фотьойл. Джон Мейпълторп, ръководител на отдел в агенцията за отбранително разузнаване, имаше дълго лице с провиснала кожа около брадичката и торбички под очите, направено сякаш от восък за свещи и после забравено твърде дълго на слънце. Дори боята, с която боядисваше косата си, беше твърде тъмна и твърде очевидно издаваше суетата му на застаряващ мъж. Не че Юри имаше право да кори когото и да било за опитите да надхитри времето. Под собствената му провиснала кожа тялото му оставаше във форма, рефлексите му бяха на ниво, а умът му — остър и бърз както винаги. С инжекции андрогени и хормон на растежа в добавка към изтощителни упражнения Юри се бореше с времето като всеки друг. Само че в неговия случай усилията не бяха породени от суета.

Насочи поглед към стаята отвъд огледалото.

Не, не беше от суета.

Мейпълторп потропа с пръсти по страничната облегалка на фотьойла.

— Трябва да си върнем откраднатото от Полк.

— Не беше у него — за пореден път го увери Юри, този път с известна острота в гласа. — Много е голямо, за да го скрие, дори под сако. Късмет беше, че го спрях, преди да се е разприказвал пред някого.

— Дано си прав. За доброто на всички ни. — Мейпълторп насочи вниманието си към стаята зад огледалото. — И тя е успяла да го проследи? От Русия до тук?

Юри кимна. Бащинска гордост оцвети гласа му.

— Благодарение на нея и на близнака й може би най-после сме преминали бариерата.

— Жалко, че не го е направила по-бързо. — Мейпълторп изсумтя. — Дъщерята на зет ми има аутистично момче, казвал ли съм ти? Само че то не е идиот-савант. Горкото едва си връзва връзките на обувките.

Юри настръхна.

— Предпочитам термина аутист-савант.

Другият мъж сви рамене.

Антипатията на Юри към американеца продължаваше да расте. Малцина разбираха истински аутизма дори сред хората с медицинска подготовка, и Мейълторп определено не беше един от тях. Виж, Юри познаваше заболяването из основи и отблизо. Всъщност аутизмът представляваше набор от разстройства, характеризиращи се с намалена способност за общуване и социално взаимодействие в комбинация с анормални реакции към сетивните възприятия. За жалост това водеше до късно и непълно развитие на езиковите умения при децата, до повтарящи се моторни манеризми и тикове, до пристъпи на свръхвнимание към определени обекти и често до дисфункция на отклика към събитияи дори хора.

Понякога обаче аутизмът създаваше чудеса.

В много редки случаи аутистичните деца демонстрираха удивителни способности в някое тясно научно поле като математиката, музиката или изкуствата. И макар десет процента от аутистичните деца-саванти да притежаваха подобен талант в някаква степен, интересът на Юри беше насочен не към тях, а към онези най-редки случаи, познати като саванти-гении, малкото, чийто талант беше така изумителен, че надскачаше дефиницията за гениалност.

Всички те произхождаха от една-единствена генетична линия.

Стара циганска дума отекна в главата му.

„Човихани“.

Юри гледаше към тъмнокосото момиче зад огледалната стена.

Мейпълторп говореше ли, говореше до него.

— Не бива никой да заподозре какво правим. Иначе процесът срещу нацистите в Нюрнберг ще изглежда като отнемане на шофьорска книжка за превишена скорост.

Юри не каза нищо. Мейпълторп изобщо не си даваше сметка за мащаба на неговия научен проект. Но след падането на Берлинската стена Юри трябваше да търси нови източници на финансиране. Цяло десетилетие опипва предпазливо почвата в Америка. Отначало изглеждаше безнадеждно, но после политическият климат внезапно се промени. Глобалната война срещу тероризма изкова нови взаимоотношения между политическите сили и враговете се превърнаха в съюзници. И още по-важно, границите на морално допустимото се промениха. Настъпила беше нова ера с нов морал. Една стара поговорка получи нов, пълнокръвен живот — „целта оправдава средствата“.

Без значение какви са средствата.

Стига да са в полза на общото добруване.

Правителството на Юри знаеше това отдавна. Само американците признаха със закъснение тази сурова реалност.

— Какво прави момичето? — попита Мейпълторп.

Юри се откъсна от мислите си и стана. Саша още стоеше пред статива, този път с черен пастел в ръка. Ръката й се стрелкаше нагоре-надолу по листа. Движенията й бяха ъгловати и енергични. Не личеше да има някакъв замисъл в рисунката й. Пастелът летеше наглед произволно от един ъгъл към друг.

Мейпълторп изсумтя при вида на драсканицата.

— Нали каза, че имала талант на художник.

— Така е.

Саша продължи да работи. Очертаният в зелено четириъгълник се запълваше с черни линии и завъртулки. После тя протегна настрани другата си ръка, изпъната, сякаш да запази равновесието си срещу някаква невидима сила.

Накрая и двете й ръце се отпуснаха край тялото.

Саша обърна гръб на статива, седна с кръстосани крака на пода и се залюля ритмично напред-назад. Челото й беше потно. Посегна към захвърлено дървено блокче за игра и започна да го оглежда съсредоточено, сякаш се опитваше да реши някакъв пъзел, известен само на нея.

Юри погледна към рисунката.

Мейпълторп също гледаше натам.

— И за какво беше всичко това? Обикновени драсканици.

— Нет — несъзнателно мина на руски Юри. Но пък беше притеснен… много притеснен.

Тръгна с бърза крачка към вратата за съседната стая. Мейпълторп го последва. Влязоха в стаята на детето, но то не им обърна внимание — все така се люлееше леко напред-назад и въртеше дървеното кубче в ръката си. Юри от опит знаеше, че това състояние ще продължи още известно време.

Знаеше това-онова и за таланта на Саша.

Приближи се до статива и свали листа с рисунката.

— Какво правиш? — попита Мейпълторп.

Юри завъртя рисунката с долния край нагоре и я закачи на статива. Понякога Саша рисуваше наобратно. Това не беше необичайно при аутистите-саванти. Те често възприемаха света чрез съвсем различен набор от сетива. Числата имаха звук. Думите имаха миризма.

Юри хвърли поглед към Саша.

Ясносините й очи не се отделяха от детското кубче.

Юри се обърна и забеляза удивлението на Мейпълторп. Американецът наведе глава към рисунката и посочи, останал без думи от изумление. Накрая все пак продума:

— Мили Боже… това в средата прилича на слон.

Юри се вгледа на свой ред в изображението. Сърцето му се качи в гърлото. Саша не би трябвало да нарисува това без активиране. Именно подобни скици ги бяха завели при д-р Полк — рисунки на мола, на Замъка Смитсониън. Благодарение на тях бяха подсигурили снайперистко гнездо в едно ъгълче на мола, което оставаше извън рутинното наблюдение. Наложило се бе да действат бързо, в рамките на два часа. Обсегът на Саша си имаше граници.

Мейпълторп се наведе още по-близо.

— Помещението, в което се намира… Мисля, че знам кое е това място. Водих внучето си там преди няма и две седмици. Това е ротондата на Природонаучния музей.

Юри свъси вежди.

— Онзи в Националния мол?

Където плячката му се беше крила толкова време днес.

Мейпълторп кимна.

Юри погледна към огледалото, но видя там само собственото си отражение. Дали пък Саша не беше доловила присъствието им от другата му страна? И по-важно, дали не беше доловила тревогата на Мейпълторп за откраднатото от д-р Полк?

Имаше само един начин да разбере.

Юри посочи рисунката и каза:

— Предлагам да пратиш хората си там. Незабавно.

18:48

Грей навлизаше все по-навътре в музея. След централната ротонда с препарирания слон радиоактивната диря на Полк ги беше отвела право при широко стълбище към долните етажи. Подминаха първата площадка и продължиха надолу. Накрая следата ги отведе до подсилена врата с надпис „САМО ЗА МУЗЕЕН ПЕРСОНАЛ. ВХОД ЗАБРАНЕН“.

Грей огледа вратата. Беше с електронна ключалка и се отваряше само със служебна магнитна карта. Смръщи вежди. Как е влязъл Полк тогава? Вдигна ръка към микрофона на гърлото си и прати сигнал до централното командване.

Пейнтър отговори веднага.

— Командире?

— Сър, ще ми трябва малко помощ. — После обясни къде ги е отвела следата. — Нужен ми е достъп.

— Задръж така, Грей. Ще включа музеите на комплекса Смитсониън в нивото за достъп на твоята карта. — Последва кратко мълчание. Грей си представи как директорът задава нужните команди от компютъра в кабинета си.

Ковалски се облегна на стената до него и започна да си подсвирква през зъби.

— Пробвай сега — каза накрая Пейнтър.

Грей прокара картата си през четеца и чу как ключалката се освобождава.

— Готово. Ще ти докладвам какво сме открили.

Грей прекъсна връзката и прекрачи в забранената за посетители зона. Тя не се различаваше особено от останалата част на музея, макар да личеше, че помещенията тук се използват за служебни цели — излъскани от десетилетна употреба мраморни подове, слаба флуоресцентна светлина и дървени врати с надписи върху непрозрачните стъкла: ЕНТОМОЛОГИЯ, БЕЗГРЪБНАЧНИ, ПАЛЕОБИОЛОГИЯ, БОТАНИКА.

Следата водеше през служебния лабиринт… а после показанията изведнъж скочиха нагоре. Стигнали бяха до врата без надпис. Грей приближи детектора към дръжката на бравата. Дигиталните цифри се юрнаха нагоре. Грей отстъпи назад и установи, че по-слаба следа продължава нататък по коридора, където се отваряше огромно празно пространство с вдигащи се метални врати покрай далечната стена. Товарителницата на музея. Грей плъзна поглед нагоре и надолу по коридора и си представи Полк. Професорът явно беше влязъл през товарителницата и беше излязъл през централния вход на музея.

За да се отърве от опашка ли?

Ковалски натисна бравата.

— Отключено е — каза той и отвори вратата.

Тъмното помещение миришеше на прах, сено и малко на кедър. Грей бръкна и напипа ключа за осветлението. Включи го. Лавици и рафтове изпълваха далечната половина на голямото помещение. Дървени сандъци с прикачени към тях транспортни документи бяха натрупани един върху друг покрай едната стена. Няколко бяха отворени. Старомодна слама за опаковане и съвременен стиропор за същата цел се валяха по пода.

Склад.

Вляво от вратата имаше бюро с компютър и принтер. От другата страна бяха наредени маси, отрупани с глинени съдове и части от каменни блокове с релефни изображения. Някой беше правил инвентаризация. Няколко по-големи предмета лежаха върху дървени подпори на пода в дъното на стаята — мраморна статуя на жена с отчупени ръце, ръждясала бронзова глава на бик, основа на каменна колона.

Грей последва следата през прага, като се чудеше какво е накарало професора да влезе тук. Скрил се е от някой пазач? Но следата му говореше за целенасоченост. Водеше право към един от предметите на дървените подпори — каменен купол с релефни изображения. Артефактът стигаше до кръста му и имаше дупка на върха. Приличаше на гранитен модел на вулкан, само дето беше покрит с релефни надписи. Грей се наведе да го огледа.

Надписите бяха на древногръцки.

Смръщи вежди и приближи детектора към каменния купол.

Следата на Полк правеше кръг около купола.

Грей тръгна по стъпките на мъртвеца. С какво артефактът беше привлякъл вниманието на Полк?

В този момент отляво долетя силен трясък. Грей се обърна и видя Ковалски да отстъпва заднишком от една маса. Стискаше в ръка дръжката на урна. Останалата част от вазата лежеше на парчета в краката му.

— Ама тя… счупи се.

Този тип имаше талант за очевидното.

Грей поклати глава. Трябваше да остави Ковалски в коридора. Беше като слон в стъкларски магазин — само дето слоновете имаха по-добър контрол над движенията си.

— И без това се клатушкаше, мамка й — каза гигантът, но май го беше яд повече на себе си, отколкото на урната. — Я ела да видиш нещо. — И посочи с дръжката към масата.

Грей застана до него. На масата имаше поставка за монети като онези на касите в супермаркетите — само че тук монетите бяха древногръцки. По празнината във втората редица личеше, че липсва една. Монетата на Полк? Оттук ли я е взел?

— Бутнах я в основата, без да искам, но успях да я хвана. — Ковалски постави внимателно дръжката върху плота на масата. — Разпадна се в ръцете ми.

— Не се притеснявай. Просто ще ти я удържат от заплатата.

— Ебаси. Колко ли струва?

— Няколкостотин. Ковалски подсвирна облекчено.

— Е, не е толкова зле.

— Няколкостотин хиляди — поясни Грей.

— Мама му стара прок…

Бурната реакция на Ковалски пресекна без време — някой отваряше врата. Грей понечи да се обърне, но Ковалски го стисна с лапата си над лакътя и го дръпна назад. Прикри Грей със собственото си тяло, като едновременно с това измъкна четиридесет и пет калибров пищов от презраменния си кобур.

В стаята влезе млада жена джобен размер. Ровеше нещо в чантичката си, в неведение за двамата мъже. Дори посегна слепешката към ключа на лампата, преди да осъзнае две неща едновременно — че осветлението вече е включено и че огромен като планина мъжага е насочил пистолет към гърдите й.

Жената изписка, отскочи назад и се фрасна в бравата.

— Извинявайте — каза Ковалски и вдигна цевта на пистолета си към тавана.

Грей побърза да се покаже иззад сащисания бодигард.

— Не се тревожете, госпожо. Ние сме от охраната на музея. Разследваме проникване с взлом.

Ковалски посочи с пистолета си парчетата от счупената ваза.

— Да, да, някой е счупил туй нещо — заяви той и погледна към Грей за потвърждение и съдействие, докато прибираше пистолета си в кобура.

Жената стискаше чантичката пред гърдите си. С другата ръка нагласи миниатюрните очила на носа си. Каквато беше слабичка и с късо подстриганата си кестенява коса приличаше на студентка, но по смръщените вежди и подозрителните очи си личеше, че е с десетина години по-голяма.

— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност? — каза решително тя и направи малка крачка към отворената врата.

Грей вдигна лъскавия си черен пропуск с негова снимка и златен президентски печат.

— Мога да ви дам телефонен номер, на който ще потвърдят кои сме.

Жената примижа срещу пропуска и сякаш се отпусна малко, но напрежението още изпъваше раменете й. Обхвана с поглед стаята.

— Откраднато ли е нещо?

— Предполагам, че вие по-добре бихте отговорили на този въпрос — каза Грей, с надеждата че жената ще може да им помогне. — Забелязах, че оттук сякаш липсва една монета.

— Какво? — Тя забърза към масата, зарязала всяко колебание. Един поглед и лицето й се изкриви в нова тревога. — О, не… тази колекция ни е дадена под наем от Делфийския музей.

Пак Делфи.

Жената погледна към каменния купол с надписите, същия, който беше привлякъл вниманието на Полк. Или пък причината за нейната реакция беше фактът, че Ковалски се е облегнал на него.

— Не пипайте това, моля.

Ковалски се изправи. Погледна ръката си, сякаш тя е виновна. Бе така добър да се изчерви около яката.

— Извинявайте.

— Мога ли да попитам какво е това? — попита небрежно Грей и кимна към камъка.

Жената стисна притеснено ръце.

— Най-ценният експонат в колекцията и предстоящата изложба. Слава Богу, че крадците не са го докоснали. — За всеки случай го обиколи, като го оглеждаше внимателно. — На повече от хиляда и шестстотин години е.

— Но какво представлява? — настоя Грей.

— Нарича се „омфалос“. Което не съвсем точно се превежда като „пъп“. В древна Гърция омфалосът се е смятал за точката, около която се върти цялата вселена. Има много митове и легенди, свързани с омфалоса, приписват му се чудодейни сили.

— И как сте се сдобили с него?

Тя кимна към масата.

— От същата колекция е. На музея в Делфи.

— Делфи? Където е бил храмът на Делфийския оракул?

Жената вдигна изненадано поглед към него.

— Точно така. Омфалосът се е намирал във вътрешното светилище на храма. В най-святото помещение.

— И това е същият този камък?

— Не. За жалост е само копие. Доскоро всички смятаха, че това е оригиналният омфалос, същият, за който споменават в писанията си Плутарх и Сократ. Но сестринството на делфийските оракули води началото си отпреди три хиляди години, а този камък е едва наполовина толкова стар.

— Какво е станало с оригинала?

— Изгубил се е. Никой не знае.

Тя се изправи и тръгна към вратата. Взе закачената на пирон до нея престилка, облече я и премести служебната си карта от ризата върху ревера на престилката.

Чак сега Грей забеляза картата. Там имаше снимка на жената и името й отдолу.

— Полк… — прочете на глас той.

— Д-р Елизабет Полк — каза жената.

Лошо предчувствие смрази кръвта във вените на Грей. Изведнъж разбра защо е идвал тук професорът.

— Случайно да познавате човек на име Арчибалд Полк?

Тя го погледна съсредоточено в очите.

— Баща ми? Защо?

3.

5 септември, 19:22

Вашингтон

— Мъртъв?

Грей седеше на ръба на бюрото в складовото помещение. Знаеше каква болка й причинява с думите си. Елизабет Полк се срина на стола и сякаш се смали в бялата си лабораторна престилка. Не заплака. Шокът блокираше сълзите, но тя свали очилата си, сякаш за да е готова, когато избият.

— Чух за стрелбата в мола — промълви тя. — Но не съм си и помисляла, че… — Поклати глава. — Целия ден бях тук, в сутерена.

Където нямаше сигнал, мълчаливо си помисли Грей. Пейнтър беше споменал, че безуспешно е търсил дъщерята на Полк по телефона. А тя през цялото време е била на територията на комплекса.

— Съжалявам, знам, че моментът е крайно неподходящ, Елизабет, но трябва да ви попитам — подхвана той, — кога за последно видяхте баща си?

Тя преглътна шумно — явно самоконтролът започваше да й се изплъзва. Гласът й трепереше.

— Аз… не съм сигурна. Преди година. Скарахме се. О, Боже, като си помисля какви неща му наговорих… — проплака тя и вдигна ръка към челото си.

Грей видя болката и чувството за вина в очите й.

— Сигурен съм, че е знаел колко много означава за вас.

Тя го стрелна с мрачен поглед.

— Благодаря ви за окуражителните думи, но… вие не сте го познавали, нали?

Грей усети твърдото ядро зад външността й на малка книжна мишка. Нямаше нищо против да посрещне гнева й, макар да знаеше, че емоцията е насочена навътре, а не към него. Ковалски беше избягал в другия край на стаята и ги наблюдаваше начумерено.

Грей се завъртя и посочи към редичките древни монети върху масата.

— Знам, защото намерихме една такава монета у баща ви. — Спомни си какво му беше казал Пейнтър за монетата. — С бюста на Фаустина Старшата от едната страна и с Делфийския храм от другата.

Очите й се разшириха и тя сведе поглед към празното място в редицата монети.

Грей вдигна ръка.

— Дошъл е тук преди да го застрелят. Тук, в кабинета ви.

— Не ми е кабинет — промълви тя и се огледа, сякаш търсеше призрака на баща си. — Аз просто събирам материал за докторската си дисертация. В интерес на истината, ако баща ми не беше използвал влиянието си, едва ли щях да се класирам за докторантурата към Делфийския музей в Гърция. Допреди месец бях там. Върнах се в Щатите заради предстоящата изложба, да наглеждам нещата по организацията. Не знам как баща ми е разбрал, че съм тук. Особено след като двамата… — Махна с ръка и не довърши изречението.

— Явно е следял как вървят нещата при вас.

В този момент сълзите избиха. Не много, само колкото да се стекат по едната й буза. Тя изтри ядно лице с ръкава, на престилката си.

Грей й даде миг да се овладее. Погледна към Ковалски, който обикаляше отегчено каменния омфалос като луна в бавна орбита. Бащата на Елизабет беше направил същото. Защо?

Елизабет сякаш прочете мислите му.

— Защо баща ми е идвал тук? Защо е взел монетата?

— Не знам. Но по всичко личи, че е бил преследван и че е знаел това. — Представи си как Полк обикаля по границите на комплекса и търси начин да се свърже лично със Сигма, без да разкрие местонахождението си. — Може би е взел монетата като един вид застраховка, ако го убият. Тя беше замърсена и убиецът едва ли би й обърнал внимание при повърхностен обиск на тялото. Виж, криминолозите със сигурност биха я отбелязали в доклада си. Според мен баща ви се е надявал монетата да доведе следователите тук. В този кабинет и при вас. Защото е знаел, че ще докладвате за изчезването й.

Сълзите й бяха пресъхнали междувременно.

— Но защо би направил всичко това?

Грей затвори очи и се концентрира, опита се да погледне на нещата от гледната точка на убития.

— Ако съм прав за монетата, значи баща ви се е опасявал, че ще го обискират. Явно е знаел, че убийците търсят нещо. Нещо, което е било у него…

„Разбира се“.

Грей отвори очи и стана. Елизабет стана след него. Очите й оглеждаха стаята, но този път не търсеха призраци. Веждите й се бяха сбрали съсредоточено над носа. Дамата явно схващаше бързо, помисли си Грей.

— Може да е скрил тук онова, което са търсили убийците — каза тя и си сложи очилата.

Грей тръгна към Ковалски, който чакаше до оформения като конус камък.

— Баща ви изглежда е проявил особен интерес към храмовия омфалос.

Елизабет го последва смръщена.

— А вие откъде всъщност знаете?

Грей обясни накратко за радиоактивното облъчване и й показа портативния детектор.

— Радиоактивната следа ни доведе тук, а щом показанията са толкова силни, значи баща ви е прекарал известно време близо до артефакта.

Елизабет пребледня леко при новината за предсмъртното състояние на баща си. Въпреки това намери сили да махне на Ковалски.

— В онзи контакт е включено да се зарежда фенерче за спешни случаи.

Той кимна и отиде да го вземе. Елизабет се приближи до камъка.

— Макар да изглежда солиден, омфалосът всъщност е кух. Нещо като обърната с дъното нагоре купа от гранит — каза тя и посочи дупката в центъра на каменния купол.

Грей разбра какво имаше предвид жената. Баща й лесно би могъл да пусне нещо през отвора. Взе фенерчето от Ковалски, наведе се над камъка и насочи лъча през дупката. Камъкът наистина беше кух. Най-долу се виждаха дъските на дървената подпора. Грей премести лъча и забеляза нещо в единия край. Приличаше на огладен камък с размерите на малък пъпеш.

— Не знам какво е — промърмори той и се изправи. — Трябва да повдигнем камъка.

— Тежък е — обясни Елизабет. — Когато го докараха, шестима мъже едва успяха да го извадят от сандъка. Но при инструментите отзад има лост. Сигурно ще успеем да го повдигнем от едната страна. Трябва да внимаваме обаче.

— Ще ида да го взема — каза Ковалски.

В същия миг телефонът върху бюрото на Елизабет иззвъня. Тя отиде там, взе слушалката и погледна екранчето.

— Охраната е. — Погледна часовника си, после се обърна към Грей. — Работното време е свършило. Сигурно ще питат докога смятам да работя.

— Кажете им поне още един час.

Тя кимна и натисна бутона за приемане. Потвърди коя е, после се заслуша. Очите й се разшириха.

— Разбирам. Качвам се веднага. — Затвори и се обърна към Грей. — Някой се е обадил за бомбена заплаха. Тук, в музея. Евакуират цялата сграда.

Грей запази мълчание. Ясно му беше, че подобна заплаха точно сега не може да е съвпадение. По очите на жената разбра, че е стигнала до същото заключение.

— Някой знае — бавно каза той. — А след днешната стрелба в мола една бомбена заплаха е най-сигурният начин да опразнят сградата.

Обърна се и огледа за пореден път омфалоса. Нямаха време да си играят на предпазливи археолози.

Ковалски явно беше стигнал до същия извод.

— Чух — каза той, приближавайки се откъм дъното на помещението. Вместо подплатен лост носеше голям чук на рамо. — Дръпнете се.

— Не! — извика Елизабет.

Само че Ковалски не беше в настроение за преговори. Скъси с една крачка разстоянието, вдигна чука над главата си и замахна.

Елизабет ахна ужасено.

Но вместо да разбие на парчета древния артефакт, чукът се стовари върху дъските на подпората отдолу. Дървото се нацепи. Ковалски вдигна отново чука и го стовари върху друга дъска от същата страна.

Лишен от подпора в единия си край, тежкият камък се наклони… после бавно полегна на хълбок. Оцелелите дъски се натрошиха под тежестта му, но самият артефакт изглежда не пострада от бавното си катурване.

Ковалски метна чука на рамото си.

Елизабет го зяпна с любопитна смесица от ужас и страхопочитание.

Грей се приближи до дървената подпора и се смъкна на едно коляно. Скритият под омфалоса обект беше излязъл наяве. Не беше огладен камък. Грей приближи до него детектора. Машинката отчете повишена радиация, но не повече от тази на бинокъла, който намериха под скамейката в парка.

Доволен от резултата, Грей взе предмета и се изправи.

Елизабет отстъпи сащисано назад.

Ковалски присви очи.

— Череп? Заради това ли е цялата дандания, за един череп?

Грей огледа внимателно находката. Черепът беше малък и без долната челюст. Обърна го с отвора нагоре. Наличните зъби бяха големи и разположени върху издадена напред горна челюст.

— Не е човешки — каза той. — Ако се съди по размера и формата, бих казал, че е на човекоподобно. Може би на шимпанзе.

Изражението на Ковалски се вкисели още повече.

— Супер — изръмжа той. — Аман от маймуни.

Гигантът беше развил трайна антипатия към всичко маймунско по време на предишна мисия — толкова поне знаеше Грей. Нещо, свързано с павиани… или човекоподобни маймуни. Повече подробности така и не беше успял да измъкне от него.

— А това… какво е това отстрани на черепа? — попита Елизабет и посочи.

Грей знаеше какво има предвид. Набиваше се на очи. Към темпоралната кост, точно над ушния отвор беше прикрепено извито парче неръждаема стомана.

— Нямам представа — отвърна той. — Може да е слухово апаратче. Като го гледам, ще да е от новите кохлеарни импланти.

— В тиквата на някаква си маймуна? — възкликна Ковалски.

Грей сви рамене.

— Ще трябва да го проучим по-късно.

— И защо баща ми го е донесъл тук?

Грей поклати глава.

— Не знам. Но някой е искал да го спре. И все още държи да се докопа до това нещо.

— Какво ще правим?

— Ще се махнем оттук. Преди някой да е разбрал, че сме го намерили.

Грей огледа за последно дървената подпора, за да е сигурен, че професорът не е оставил още нещо там. Като бележка, в която обяснява всичко, например. Няма лошо да се надяваш. Огледа с фенерчето вътрешността на катурнатия омфалос.

Нищо.

Понечи да извади фенерчето и лъчът облиза вътрешната повърхност. Погледът му улови нещо. Приличаше на спираловиден жлеб, който започваше от ръба и се виеше като тирбушон по повърхността към отвора в центъра. Грей плъзна пръст по него и си даде сметка, че вдлъбнатата резка всъщност е дълга непрекъсната линия релефен текст. Наведе се по-близо и обърна фенерчето така, че лъчът да се стесни върху надписа.

Елизабет видя какво е привлякло вниманието му.

— Древносанскритски — каза тя.

Грей се надигна.

— И какво прави надпис на санскрит от вътрешната страна на…

Ковалски го прекъсна.

— К’во значение има? — И посочи с палец към вратата. — Помниш за бомбената заплаха, нали? Не е ли време да си плюем на петите?

Грей се изправи. Ковалски имаше право. Достатъчно време бяха изгубили. Претърсването на сградата сигурно вече беше…

Откъм коридора долетя приглушен звук.

Ковалски завъртя очи, а изражението му беше повече от красноречиво. „Казах ли ти аз!“

— Какво ще правим? — попита Елизабет.

19:37

Пейнтър спря пред кабинета на патолога и почука на открехнатата врата.

— Влез — извика отвътре Малкълм. — Джоунс, при теб ли са данните от…?

Пейнтър бутна широко вратата тъкмо когато Малкълм се обръщаше със стола зад бюрото си. Още беше със синята хирургическа манта. Очилата бяха вдигнати на главата му и той разтриваше уморено основата на носа си, когато най-сетне видя кой стои на прага.

Очите му се разшириха.

— Директоре… — Понечи да стане, но Пейнтър му махна да не си прави труда и влезе.

— Брант ми каза, че си се обаждал. Бях в залата за видеонаблюдение.

— Нещо за стрелеца?

— Засега не. Още пресяваме записите. Но материалът е огромен, а част от записите са трудни за обработка.

След единадесети септември видеонаблюдението на столицата беше засилено многократно. В радиус от десет мили около Белия дом широкообективни камери следяха всеки квадратен метър от улици, паркове и обществени места. Както и шестдесет процента от вътрешните пространства. Няколко камери бяха уловили отрязъци от придвижването на д-р Полк през комплекса на Националния мол и данните потвърждаваха маршрута, който Грей беше определил с детектора за радиация. Но все още имаше празнини. Макар да разполагаха със запис как Полк пада прострелян в ръцете на Грей, нито една камера не беше уловила проблясък от изстрела, какво остава за образ на самия стрелец.

А това беше крайно притеснително.

По всичко личеше, че снайперистът е знаел как са разположени камерите и е открил пролука в мрежата за наблюдение. Или още по-лошо, някой е бил в състояние да изтрие издайническите кадри от записите в мола.

Така или иначе, тези факти говореха, че убиецът на професор Полк има дебели връзки тук, във Вашингтон. Но къде и с кого? Ако участието на Полк в мозъчния тръст на Язоновците имаше нещо общо с убийството му, значи пред Пейнтър се отваряше истинска кутия на Пандора. Язоновците имаха пръст в множество свръхсекретни проекти, вариращи от всички отсенки на сивото до наситеночерното.

Едно нещо беше ясно със сигурност — тази нощ Пейнтър нямаше да спи. Нито той, нито другите.

— Някакви новини от Грей? — попита Малкълм, премести купчина папки от един стол и покани Пейнтър да седне.

— В Природонаучния музей е. Дирята на Полк го е отвела там.

— Да се надяваме, че ще открие нещо. Всъщност и аз затова се обадих в кабинета ви. Мисля, че изрових още трохи, по които да тръгнем.

Обзет от любопитство, Пейнтър седна на стола. Малкълм завъртя плоския монитор на компютъра си така, че и двамата да го виждат.

— Какво си открил? — попита Пейнтър.

— Нещо любопитно. Не знам какво да мисля, но може да даде някаква посока на разследването. След като разбрах, че жертвата е страдала от радиационно отравяне, се опитах да разбера нещо за източника на лъчението. Първоначалното изследване на стомашно-чревния тракт и черния дроб показа, че не е погълнал нищо с радиационно естество.

— С други думи, не е вечерял полоний — 210 или нещо от сорта?

Малкълм кимна.

— Предвид степента на радиодермитни изгаряния до кожата бях убеден, че облъчването е дошло отвън. Все едно е бил в зона с висока радиация. Микроанализът на косата му показа, че облъчването е било интензивно. И се е случило преди по-малко от седмица.

— Но къде…?

Малкълм вдигна ръка да го призове към търпение, а с другата набра поредица от команди на клавиатурата. На монитора се появи карта на света.

— Остатъчни количества радиоактивен прах са се запазили в дълбоките алвеоларни джобове на белите му дробове. Като въглищния прах в дробовете на миньор. Пуснах проба през спектрографа за маса и получих приблизителна разбивка на изотопното съдържание.

Посочи към екрана. Лявата половина на компютърния монитор се изпълни с данни.

— Информация от този вид често е уникална — като пръстовите отпечатъци. Оттук насетне трябваше само да вкарам параметрите в базата данни на МААЕ във Виена.

Новоотвореният прозорец носеше емблемата на сайта — МЕЖДУНАРОДНА АГЕНЦИЯ ЗА АТОМНА ЕНЕРГИЯ.

— Агенцията следи местата с повишена радиация по целия свят — мини, реактори, индустриални източници. Повечето хора не го знаят, но радиацията не е една и съща навсякъде. Говорим за материал, който е в състояние на постоянен разпад, чието изотопно съдържание се мени в зависимост от това къде е добита рудата и как е обработена. Крайният резултат е радиационна сигнатура, която е уникална за всяко отделно място.

— И находката в дробовете на професора е…?

— Пуснах я през базата данни на МААЕ и получих съответствие.

— Знаеш къде е бил облъчен Полк?

Патологът кимна към екрана. Зададеното търсене стигна до края си, картата на света зае целия екран, после образът се фокусира върху област в централна Русия. В прозорчето с резултатите от търсенето се появи име, станало синоним на радиационна катастрофа.

Какво е правил Арчибалд Полк в Чернобил? Защо и как е бил изложен на смъртоносна доза радиация, носеща сигнатурата на мъртвия район около злопопучния ядрен реактор? Тази седмица предстоеше реакторът да бъде запечатан с нов саркофаг — масивен стоманен купол от сглобяеми платна. Строителните работи се провеждаха при строги мерки за безопасност, но Полк явно е имал лошия късмет да се излови на смъртоносна доза радиация. Как?

Преди да е задал този и други въпроси на патолога, телефонът на колана му започна да вибрира. Пейнтър го откачи и погледна кой го търси. Асистентът му. Пейнтър смръщи вежди и отвори капачето.

— Какво има, Брант?

— Директоре, пристигна сигнал за тревога от националната сигурност. Току-що се е получило предупреждение за бомба в Природонаучния музей.

Пръстите на Пейнтър се стегнаха около телефона.

„Природонаучният музей… където отиде Грей“.

Това не вещаеше нищо добро.

— Свържи ме с Грей, моля те.

Зачака с телефон на ухото. Малкълм го гледаше въпросително.

Грей ли беше съобщил за бомбата? Или някой друг?

Така или иначе, нещо не беше в ред.

След миг получи потвърждение.

— Командир Пиърс не отговаря, сър — каза Брант.

19:56

Елизабет Полк стрелкаше преценяващо Грей Пиърс, докато вървяха към товарителницата на музея. Едва сега забеляза голямата избледняваща синина отстрани на лицето му. Слънчевият загар я прикриваше добре. Побоят вероятно беше с едномесечна давност и придаваше на лицето му вид на кована мед. Но пък така сините му очи изпъкваха още повече. Именно от тези очи я побиха тръпки, когато Пиърс видя шестимата мъже в товарителницата и се обърна да я погледне.

— Нещо не е наред — каза той.

Елизабет се надигна на пръсти да погледне над рамото му към складовото помещение. Осветена от примигващи неонови лампи, огромната като пещера товарителница беше обточена с високи рафтове, натежали от почистващи препарати и дълготрайни стоки за множеството магазини, които музеят отдаваше под наем. Самотен мотокар мързелуваше до група скрипци и противовеси за транспортиране на по-големите експонати. Стоманена вдигаща се врата зееше отворена вдясно. Очертани на гаснещата дневна светлина, мъжете в черната униформа на отдела за борба с безредиците бяха оформили кордон близо до изхода. Под акомпанимента на сирената за евакуация те претърсваха всеки работник и служител, избрал да напусне сградата през този изход.

Мъж с тесни рамене и син костюм наглеждаше операцията от няколко крачки разстояние. Явно беше високо в хранителната верига.

Грей бутна Елизабет обратно по коридора и нагласи по-високо на гърба си малкия сак с логото на музея. В него бяха прибрали странния череп, който баща и беше скрил в складовото помещение. При мисълта за баща й, тъпата болка в гърдите й се обостри и сълзи напълниха очите й. Тя ги преглътна. Скръбта щеше да почака.

Откъм стълбището в другия край на коридора се чу вик — заповед да се претърсят всички помещения. Ботуши затропаха по стъпалата.

Грей спря и се обърна към нея.

— Има ли друг изход?

Тя кимна.

— През служебния тунел. Ей там.

Тръгна назад към товарителницата и Грей впери въпросително поглед в нея.

— Някои от служителите ходят да пушат там — каза тя и го погледна виновно. Наистина трябваше да откаже цигарите. Макар че този иначе лош навик й беше помогнал да се сприятели с някои от другите учени тук. Тайният клуб на пушачите. Срещу скромната цена на риска от емфизем или белодробен рак. — Пушенето в музея е забранено, разбира се. Опасност от пожар и така нататък, но долу има само камък и тръби.

Поведе ги към необозначена врата и прокара картата си през електронната ключалка. Стълбището от другата страна беше от лекьосан цимент със стоманено перило по края. Спускаше се надолу с поредица от остри завои.

Преди да са прекрачили прага, басово ръмжене привлече погледите им назад към товарителницата. Нисък силует се мерна в дъното на коридора. На трийсетина метра от тях. Немска овчарка. Имаше си черна бронебойна жилетка и повод, но човекът, който го държеше, беше извън полезрението им.

Елизабет замръзна.

Кучето ги видя и се хвърли напред, изпъвайки рязко каишката.

— Хайде — изръмжа Грей, бутна я през прага и я последва на свой ред. Едрият му партньор се набута след тях. Беше горещо и тясно. Климатичната система на музея не стигаше до тук. Единствената светлина идваше от защитена с решетка мъждукаща крушка.

Грей затвори врата и автоматичната брава изщрака на място. Алармената сирена утихна. Той махна надолу и се изравни с Елизабет, макар че стълбището беше твърде тясно да слизат по двама.

— Знаете ли накъде водят тунелите?

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Никога не съм се отдалечавал много. Долу е истински лабиринт с множество разклонения. Говори се, че тунелите минават дори под Белия дом. Но все някъде трябва да излизат на повърхността.

Нещо тежко се удари във вратата горе, последвано от басов лай. По стълбището отекнаха викове.

— Дали пък не е сапьорско куче? — попита Елизабет. — Може заплахата за бомба да е реална.

Партньорът на Грей, Ковалски, изсумтя.

— То само около Пиърс бомбената заплаха се смята за нещо добро.

В края на стълбището стигнаха до решетъчна врата. Грей издърпа резето и я отвори. Тунелите се простираха и в двете посоки, черни като в рог, задушни, вонящи на влажен цимент и огласяни от шепота на стичаща се вода.

— Силно се надявам някой да носи фенерче — изкоментира Ковалски.

Грей изруга под нос. Беше забравил своето в склада.

Елизабет бръкна в джоба си и извади запалка. Стара, сребърна и вероятно скъпа. Отвори капачето и от дюзата изригна малък пламък. Тя нагласи с опитно движение силата му.

— Браво — каза Ковалски. — Де да си бях взел пурите.

— И на мен ми се пуши — тихо каза Елизабет.

Ковалски я изгледа ококорено.

Преди да е казал нещо обаче, откъм стълбището зад тях се ливна светлина. Алармената сирена гръмна внезапно. Преследвачите им бяха отключили вратата.

— По-бързо — каза Грей и тръгна надясно. — И не изоставайте.

Елизабет заподтичва до Грей, Ковалски вървеше след тях. Тя вдигна по-високо запалката. Треперливият пламък осветяваше пътя им само на метър-два напред. Грей вървеше бързо по тунела, вдигнал еднаси ръка така, че пръстите му се плъзгаха по прикредените към тавана тръби. При първото разклонение сви, за да излязат от прякото полезрение на всеки който стигне до края на стълбището.

До слуха им достигна единичен нисък лай.

Грей хукна напред.

Лабораторната престилка на Елизабет се развяваше след нея. След поредния завой пламъкът на запалката й освети плътна мрежа от паяжини.

— Къде отиваме? — попита Ковалски.

— Някъде — отговори Грей.

— Т’ва ли ти е великият план? Някъде?

Трескав лай взриви тишината, последван от викове. Кучето беше хванало дирята им.

— Забрави какво казах — побърза да се поправи Ковалски. — „Някъде“ ми звучи съвсем добре.

И те продължиха да тичат в плътна група през лабиринта от тунели.

В друга част на града Юри седеше на пейка под клоните на една череша. Хубаво беше да поседне. Коленете го боляха, а кръстът го стягаше. Беше преглътнал на сухо четири таблетки парацетамол. У дома имаше по-силни лекарства, но не смееше да ги вкара в Щатите. Нямаше търпение да се върне в Зайчарника.

Протегна единия си крак и заразтрива коляното си.

Слънцето скоро щеше да залезе и хвърляше дълги сенки по парковата алея. На няколко крачки от неговата пейка ниска циментова стена се нижеше покрай алеята. Деца и родители се редяха покрай нея и сочеха надолу към изложбата на открито. Изложбата пресъздаваше китайска гора — стръмен каменист Участък с пещери, езерца и потоци. Храсти се катереха по склоновете заедно с плачещи върби, коркови Дървета и няколко вида бамбук. Обитателите на горичката, две гигантски панди назаем от Китай — Мей Зианг и Тиан-Тиан, бяха причината за стълпотворението в тази част на зоопарка.

Сред последните посетители беше и Саша.

Момичето стоеше, облегнало скръстените си ръце на каменния парапет. Единият му крак се люлееше ритмично и риташе цимента. Но ритъмът се забавяше.

Точно както Юри се беше надявал.

Беше я довел в Националната зоологическа градина след изпълнението й пред Мейпълторп. От опит знаеше, че животните действат успокояващо на неговите повереници. Особено на Саша. Нямаше нужда да тества нивата на МОНФ в спиналната течност на момичето. След епизод с такава висока интензивност хормоналните нива на мозъчно-обусловените невротрофични фактори със сигурност се бяха повишили до опасни стойности. Нещо, за което не беше подготвен. Изненадан от изпълнението й, той трябваше да импровизира, и то бързо. Далеч от познатата обстановка у дома, Саша ставаше по-уязвима и склонна към превъзбуда от обичайното. Съществуваше риск от необратимо увреждане на нервната система. Виждал беше какво става в такива случаи. Минали бяха десетилетия, докато открият тясната връзка между психичното здраве на аутистичните деца и успокоителния ефект на контакта им с животни.

Така че докато Мейпълторп се занимаваше с претърсването на Природонаучния музей, Юри беше довел Саша в прочутия вашингтонски зоопарк. По-близък еквивалент на Менажерията едва ли би могъл да открие тук, в чуждия град.

Кракът на Саша все по-рядко риташе цимента. Терапията определено вършеше своето, но пък върхът на лачената й обувка съвсем се беше издраскал. Ала какво са едни обувки пред ум като нейния.

Възелът между собствените му лопатки се отпускаше. Щеше да качи Саша на първия полет за Русия. А приберяха ли се веднъж в Зайчарника, щеше да я подложи на пълен физически преглед — биохимия, изследване на урината, скенер на мозъка. Трябваше да е сигурен, че всичко е наред.

И по-важно, трябваше да разбере как се е задействала по своя воля. Това не би трябвало да става. Черепният имплант поддържаше постоянно ниво на стимулация, регулирано според способностите на всяко от децата. Реакцията на Саша в кабинета на Мейпълторп би трябвало да е невъзможна, освен ако имплантът й не е бил активиран от разстояние.

Така че… какво беше станало? Някаква повреда в импланта? Някой друг ли го беше активирал? Или беше онази още по-тревожна възможност — че Саша надрастваше ограниченията на техния контрол?

Въпреки горещия ден и облекчението от преодоляната криза, на Юри още му беше студено.

Нещо не беше в ред.

Някакъв шум привлече вниманието му. Врявата идваше от хората, наредили се покрай парапета отпред. Вълнението в гласовете им нарастваше. Тук-там блеснаха светкавици на фотоапарати. Още хора се стичаха, привлечени от шума. Викаха някакво име.

— Тай Шан… Тай Шан…

Юри поизправи гръб въпреки прорязалата го, отново болка. Името му беше познато от брошурата на зоопарка. Тай Шан беше малката панда, родена преди няколко години от титулярката на зоокъта — Мей Зианг. Явно животинчето се беше показало, предизвиквайки ентусиазма на посетителите.

Хората се бутаха, за да виждат по-добре. Новопристигналите се надигаха на пръсти. Родители вдигаха на рамене децата си. Светкавиците на фотоапаратите се надпреварваха като в светлинно шоу. Юри смръщи вежди и се надигна, объркан от маникалната реакция на туристите. Беше изгубил от поглед Саша в тълпата, а знаеше, че тя не обича да я докосват.

Прекоси алеята и разбута хората пред себе си. Зоопаркът щеше да затвори след минути. Време беше да си тръгват.

Стигна до ниската стена, където беше стояла Саша.

Нямаше я там.

Огледа стената в двете посоки със свито сърце. Нямаше и помен от черната коса и червените панделки. Юри залитна назад, като си пробиваше с лакти път през множеството. Разни хора му мятаха сърдити погледи и протестираха срещу грубото отношение. Нечия камера падна на паважа.

Някой го сграбчи за рамото и го обърна грубо.

— Господине, дано имате адски основателна причина да…

Юри се отърси и вдигна разширените си от искрена паника очи към по-едрия мъж.

— Моята… внучка. Загубих внучката си.

Гневът на мъжа се смени със загриженост.

Повечето от събралите се бяха родители и новината се разпространи като пожар. В крайна сметка, това беше най-ужасният страх на всяка майка и всеки баща. Обсипаха го с въпроси. „Как изглежда? С какво е облечена?“. Други го успокояваха, че детето непременно ще се намери.

Юри почти не ги чуваше, оглушен от ударите на собственото си сърце. Изобщо не трябваше да се отделя от нея, защо му беше трябвало да сяда на проклетата пейка.

Тълпата около него се разреди.

Юри се оглеждаше трескаво. Търсеше червените панделки, но знаеше истината.

Саша беше изчезнала.

4.

5 септември, 20:12

Вашингтон

— Врата! — извика Ковалски зад тях.

Грей наби спирачки и погледна през рамо. Елизабет Полк беше вдигнала запалката си и слабото сияние разкриваше малка врата, скрита в плитка ниша на тъмния тунел. Грей беше профучал покрай нея, следвайки тръбите по тавана с надеждата да го изведат до някакъв изход към повърхността.

Виковете на преследвачите се чуваха зад тях. Единичен хриплив лай отекна в сервизните тунели, когато кучето хвана отново Дирята им. Грей беше лавирал наляво-надясно и напред-назад из лабиринта с надеждата да обърка преследвачите, но явно безуспешно. Само бяха изгубили преднината си.

Ковалски натисна бравата.

— Заключена е — изръмжа той и удари с юмрук металната врата.

Грей застана до него и видя, че под дръжката има електронна ключалка. Светлината на запалката се люшна по малка стоманена табелка с калиграфски надпис:

НАЦИОНАЛЕН МУЗЕЙ НА АМЕРИКАНСКАТА ИСТОРИЯ

Вратата беше подземен вход към друг от музеите на Института Смитсониън. Застанала най-близо до вратата, Елизабет прокара служебната си карта през четеца, но ключалката не реагира. Въпреки това Ковалски натисна ядно дръжката. Нищо. Той се дръпна и поклати глава.

— Картата ми важи само за Природонаучния музей — каза Елизабет. — Но все пак се надявах, че…

Трескав лай ги накара да обърнат едновременно глави. Подскачаща светлина на силни фенери блесна в далечния край на тунела.

— Давайте да си плюем на петите — каза Ковалски и понечи да продължи.

Изстрел прокънтя в подземното пространство. Нещо изби искра от металната повърхност на вратата там, където Ковалски беше стоял допреди миг. Куршумът рикошира и се удари в циментения под, пръскайки сини електрически искри.

Ковалски заподскача от крак на крак като слон, който се пази от мишка.

Искрите подсказаха на Грей какви са мунициите — Тазер XREP. Изстрелваха се със стандартен пистолет, но не бяха куршуми, а самостоятелни безжични стрелички с електрически заряд. Можеха да свалят и планинска горила.

— ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ! СПРЕТЕ ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ ОТНОВО!

— Да бяха предупредили по-рано — измърмори Ковалски и вдигна ръце над главата си.

Скрит наполовина зад едрата снага на партньора си, Грей се завъртя и прокара черната си служебна карта през четеца. Малка зелена светлинка грейна до ключалката.

„Слава Богу“.

— ГОРЕ РЪЦЕТЕ! НА КОЛЕНЕ!

Грей натисна бравата и вратата се открехна. От другата страна беше тъмно. Той посегна зад себе си и сграбчи Елизабет за лакътя. Тя се дръпна, но после видя полуотворената врата. Посегна на свой ред и хвана Ковалски за колана. Той беше преплел пръсти над главата си и тъкмо се навеждаше да коленичи.

Хвърли поглед назад.

Грей бутна с рамо вратата и дръпна Елизабет след себе си. Загубил равновесие, Ковалски се свлече на едно коляно… а после се отблъсна от пода и се метна след тях през прага.

Нов изстрел.

Ковалски се блъсна в тях и ги събори напреко на тъмното стълбище от другата страна на входа. Ритна с крак да затвори вратата… и продължи да рита.

— Мамамустарадаимго… — виеше той през стиснати зъби.

Чак сега Грей видя хвърлящата искри стреличка, забита в обувката на пощурелия му крак. Елизабет също я видя. Полази по Ковалски, притисна глезена му и смаза с ток стреличката на тазера.

Кракът на Ковалски се разтресе още няколко пъти, после се спря.

Същото не можеше да се каже за ругатните му.

Грей се изправи и му протегна ръка.

— Имаш късмет, че се е забила в обувката ти. Кожата е спряла проникването й по-навътре.

— Късмет ли! — Ковалски се наведе и потърка дупката в лъснатата кожа. — Тъпанарите ми съсипаха новите английски обувки!

Приглушени викове наближаваха вратата.

— Хайде — каза Грей и пое нататък.

Ковалски продължи да мрънка, докато тичаха нагоре по стълбите.

— Кроу ще има да ми купува един чифт, тъй да знае!

Грей тичаше по стълбите и не му обръщаше внимание.

Тирадата на Ковалски не секваше:

— Що просто не оставиш маймунския череп, а? Нека го земат проклетото нещо, като им е толкоз важно.

— Не! — извикаха едновременно Грей и Елизабет.

Грей чу гнева в гласа на жената. Беше в унисон с неговия. Баща й беше загинал, за да опази черепа от преследвачите си. Умрял беше в ръцете на Грей. Проклет да е, ако се откаже толкова лесно.

Стигнаха до врата в горния край на стълбището. Тя също беше заключена. Долната врата кънтеше от удари. Нямаше да ги задържи дълго — все отнякъде щяха да си осигурят карта с достъп.

— Насам — каза Елизабет и посочи тъмния четец.

Грей прокара през него картата си от Сигма и ключалката изщрака. Бутна вратата и погледна зад себе си. Новината вече е плъзнала, помисли си той. Който и да ги преследваше, вече е научил, че бягат през Музея на американската история.

Поведе спътниците си по осветен коридор. Не се различаваше много от сутерена на Природонаучния, само дето тук покрай стените бяха натрупани кутии, които стесняваха прохода. Грей пробва радиостанцията си, но все още нямаше сигнал — бяха твърде дълбоко под земята.

— Насам — каза той и тръгна към стълбище, което водеше нагоре.

Едва не събориха някакъв електротехник в служебна униформа, натоварен с намотка проводник през рамо и тежък колан с инструменти.

— Що не гледате къде върв…?

Не довърши, зърнал нещо в изражението на Грей. Дръпна се до стената да им направи път. Подминаха го на бегом и хукнаха нагоре по стълбището. Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-голям ставаше хаосът — работници на групи, оголени стени, цели участъци от открити кабели и тръбопроводи. На следващата площадка се запрепъваха между купчини мраморни плочи и облицовъчен материал. Рев на бормашини и вой на електрически триони ехтяха от отворената врата насреща. Миришеше на прясна боя, въздухът имаше вкус на талашит.

Грей чак сега се сети, че Музеят на американската история от доста време беше затворен за основен ремонт — четиридесет и две годишните му водопровод и електроинсталация трябваше да се подменят изцяло, за да не застрашават трите милиона безценни експоната от колекцията на музея, от цилиндъра на Абрахам Линкълн до рубинените пантофки на Дороти от „Магьосникът от Оз“. От две години музеят беше затворен за посетители и по план трябваше да възобнови работата си идния месец.

Само че това едва ли щеше да стане навреме, ако се съдеше по етапа на довършителните работи в централния атриум. Найлони покриваха повечето повърхности, скелета се катереха по високите колкото триетажна сграда стени. Широки стълбища водеха от първия към втория етаж. Големият прозорец на купола горе още беше облепен с хартия.

Грей сграбчи първия изпречил му се работник — дърводелец със скрито наполовина под маска лице.

— Изходът! Къде е най-близкият изход?

Мъжът го изгледа с присвити очи.

— Този към Конститюшън авеню е затворен. Ще трябва да се качите на втория етаж. Входът откъм мола е отворен. — И посочи стълбището.

Грей погледна към Елизабет и тя кимна. Тръгнаха вкупом към стълбището. Грей провери отново радиостанцията. Нищо. Явно някой блокираше сигнала.

Хукнаха по стълбите към втория етаж. Тук хаосът не беше толкова голям. Зеленият мраморен под изглеждаше прясно почистен, вградените в мрамора сребърни звезди блестяха. Стъклените врати към мола се виждаха ясно. Трябваше да се измъкнат преди…

Твърде късно.

Група мъже с автомати се изсипаха пред вратите. Бяха с тъмни униформи и пагони на раменете.

Грей подкара Елизабет и Ковалски назад.

Откъм първия етаж прозвуча ниско ръмжене. Работниците се развикаха изненадано.

— И сега какво? — попита Ковалски.

Рупор изрева откъм входа към мола:

— ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ! ВСИЧКИ ДА НАПУСНАТ НЕЗАБАВНО СГРАДАТА! ПРЕЗ ЦЕНТРАЛНИЯ ИЗХОД!

— Насам — каза Грей.

Поведе ги настрани към най-голямото произведение на изкуството на това ниво. Инсталацията представяше абстрактно знаме, състоящо се от петнайсет ивици огледален поликарбонат.

— Не можем да бягаме вечно — каза Елизабет.

— Няма да бягаме.

— Значи ще се крием? — попита Ковалски. — Ами кучетата?

— Нито ще бягаме, нито ще се крием — успокои ги Грей.

Мина покрай искрящото знаме. Огледалните му повърхности отразяваха различни отрязъци от музея. Макар и призматичен, образът даваше достатъчна информация за действията на въоръжения отряд — оформили бяха плътен кордон пред единствения изход.

На минаване покрай едно от скелетата, което изпълняваше допълнителната функция на рафт за материали и резервни работни гащеризони, Грей грабна каквото му трябваше. Някои от нещата даде на Ковалски. За себе си запази кутия боя и половинлитрово пластмасово шише с разредител. Тръгна по коридора под абстрактното знаме. Ковалски прочете табелката над входа и свирна през зъби.

— Пиърс, какво си намислил?

Грей ги водеше в сърцето на най-ценното изложение тук. То беше и основната причина за ремонта. Озоваха се в дълга затъмнена зала. Покрай едната й стена бяха наредени столове, отсрещната беше стъклена. Допи хаосът зад тях сякаш притихна под тежестта на историческото съкровище от другата страна на стъклото, една от най-важните национални икони на Америка. Лежеше разстлано на наклонен под ъгъл постамент — окъсано парче тъкан от памук и вълна с размери колкото четвърт футболно игрище. Цветовете му бяха избледнели, но не и стойността му като една от най-драматичните вещи в американската история — знамето, вдъхновило националния химн.

— Пиърс…? — простена Ковалски, явно започнал да схваща идеята. — Това е Обсипаното със звезди знаме.

Грей остави кутията с боя на пода и започна да развива капачката на шишето с леснозапалимия разредител.

— Пиърс… не може да… разбирам, че трябва да им отвлечем вниманието, но…

Без да му обръща внимание, Грей се обърна към Елизабет:

— Запалката още ли е у теб?

20:32

Седнал в стаята на охраната в Националната зоологическа градина, Юри усещаше тежестта на седемдесет и седемте си години до последния ден. Всичките андрогени, стимуланти и операции не можеха да маскират умората в сърцето му. Парализиращ страх бе превърнал крайниците му в оловни тежести, краката го боляха, тревогата дълбаеше бразди по лицето му.

— Ще намерим внучката ви — обещал му беше шефът на охраната. — Блокирали сме изходите на зоопарка. Всички я търсят.

Бяха го оставили в компанията на руса жена в началото на двайсетте си години. Беше с униформата тип „сафари“, каквато носеха всички служители на зоопарка. На табелката с името й пишеше „Табита“. Жената се притесняваше от присъствието му, явно не знаеше как да реагира на отчаянието му. Стана и излезе иззад бюрото.

— Искате ли да се обадя на някого? На друг роднина на детето?

Юри вдигна глава. Задържа погледа си върху жената. Свежата й младост… годините пред нея. Даде си сметка, че не е бил много по-голям, когато скочи от раздрънкания камион в сърцето на Карпатите. Искаше му се изобщо да не беше намирал онзи цигански лагер.

— Искате ли да се обадите по телефона? — попита тя.

Той кимна бавно.

— Да. — Повече не можеше да отлага. Вече се беше обадил на Мейпълторп, най-вече за да си осигури чрез него съдействието на местната полиция. Само че Мейпълторп му се стори някак разсеян, зает да търси откраднатото. Беше споменал нещо за дъщерята на д-р Полк. Но на Юри вече не му пукаше. Все пак Мейпълторп беше обещал да вдигне тревога за липсващото дете. Всички ресурси на Вашингтон и околните райони щели да бъдат уведомени, както се постъпвало в подобни случаи. Американските власти имали голям опит в подобни издирвания, беше го успокоил Мейпълторп. Детето щяло да бъде намерено.

„Саша…“

Кръглото личице и ясните сини очи изникнаха пред погледа му. Изобщо не трябваше да се отделя от нея. Молеше се просто да се е отдалечила неволно. Но в зоопарк, пълен с диви животни, дори този най-добър вариант не беше лишен от опасности. Или пък някой я беше отвел или отвлякъл, да не дава Господ. В настоящото си състояние тя не би оказала съпрова. Юри добре знаеше колко педофили си имаха в Америка. Дори в Зайчарника бяха имали подобни проблеми, в началото. Там бе имало твърде много деца. А грешки се случват.

Но не всички блудства бяха плод на грешка.

Побърза да прогони тази мисъл.

Табита му донесе телефон.

Юри поклати глава и извади мобилния си.

— Благодаря, но разговорът е международен — обясни той. — До Русия. С баба й. Ще използвам собствения си телефон.

Табита кимна и се отдръпна.

— Ще ви оставя да говорите на спокойствие — каза тя и влезе в съседната стая.

Останал сам, Юри набра номера. Малък чип в телефона му, разработен от руското разузнаване, щеше да прехвърли сигнала през няколко оператора, докато следите му се изгубят, и да кодира допълнително разговора.

Предстоящият разговор го изпълваше с ужас, но повече не можеше да отлага. Зайчарникът трябваше да бъде предупреден, но там сега беше много рано сутринта. Нямаше четири часа. Въпреки това отговориха веднага, гласът отсреща прозвуча отсечено, дори грубо.

— Какво има?

Юри си представи жената в другия край на линията — прекия му началник д-р Савина Мартова. Двамата заедно бяха намерили децата, заедно бяха създали Зайчарника, но връзките на Мартова с бившето КГБ и бяха осигурили по-високо място в йерархията. В Русия имаше една поговорка — никой никога не напуска КГБ. Това се отнасяше и до настоящия руски президент, каквото и да си мислеха западните лидери. Путин се беше заобиколил с бивши членове на съветското разузнаване. Най-апетитните договори все още се подаряваха на бивши оперативни работници.

И д-р Савина Мартова не правеше изключение.

— Савина, възникна сериозен проблем — каза той на руски.

Представи си как лицето й застива. И тя като Юри беше претърпяла хормонални, хирургически и козметични процедури, при това с по-добър резултат. Косата й още беше тъмна, лицето й почти не се бе променило. Спокойно можеше да мине за четиридесетгодишна. Юри се досещаше защо. Савина не се бореше с упоритото чувство за вина, което вгорчаваше неговия живот. Твърдата убеденост в делото и онази нейна непоколебима целенасоченост й придаваха аура на непогрешимост и подмладяваха лицето й. Едва когато се загледаш в очите, илюзията изчезваше. Никакви процедури не можеха да скрият студената им пресметливост.

— Още не си намерил откраднатото? — остро попита тя. — Разбрах, че Полк е бил елиминиран. Така че какво…?

— Саша. Изчезна.

Тишината отсреща се проточи.

— Савина, чу ли какво казах?

— Да. Току-що получих доклад от спалното. Затова съм тук толкова рано. Открили са три празни легла.

— Какво? Кои са децата?

— Константин, сестра му Кишка и Пьотър.

След това добави, че в момента претърсвали целия Зайчарник, но Юри я слушаше с половин ухо, съсредоточил мислите си върху последното име.

„Пьотър“.

Близнакът на Саша.

— Кога? — прекъсна я той. — Кога са изчезнали трите деца?

Савина въздъхна с раздразнение.

— Според дежурната сестра са били в леглата си при последната проверка. Значи са изчезнали по някое време през последния час.

Юри сведе поглед към часовника си.

„По времето, когато изчезна Саша“.

Съвпадение ли беше, или по някакъв начин Пьотър е усетил, че сестра му е в опасност? И е изпаднал в паника? Само че досега Пьотър не беше показвал подобен талант. Емпатичните му показатели бяха високи, особено с животни, но не можеше да се мери със способностите на сестра си. И все пак, като близнаци, те бяха много по-близки от всеки други брат и сестра. Дори бяха запазили специалния си, неразбираем за околните език.

Юри притискаше телефона до ухото си с все по-силното убеждение, че се случва нещо зловещо, че незнайна сила — нечия незнайна ръка най-вероятно — манипулира умело събитията.

Чия обаче?

Гласът на Савина излая в ухото му и го върна към настоящето.

— Намери момичето — нареди тя. — Преди да е станало късно. Знаеш какво предстои след два дни.

Юри знаеше много добре. В името на тази цел бяха работили десетилетия, пак заради нея бяха извършили толкова жестокости. Всичко, за да…

Затръшна се врата. Юри се обърна. Шефът на охраната влизаше в стаята. Загорялото му от слънцето лице беше изопнато от тревога.

— Ще я намеря — каза Юри в телефона, но обещанието беше повече към самия него, отколкото към бездушната му началничка. Обърна се към високия мъж и премина на английски:

— Открихте ли нещо?

— Боя се, че не. Обходихме целия зоопарк. Няма и следа от детето.

Юри усети как сърцето му се смъква в петите.

В гласа на американеца се промъкна колебание.

— Длъжен съм да ви кажа обаче, че съобщиха за момиче, което е била вкарано в пикап при южния вход. Описанието на детето съвпада.

Юри се изправи, очите му се разшириха. Мъжът вдигна ръка, призовавайки го към търпение.

— Полицията вече работи по случая. Може да се окаже фалшива следа. Не виждам какво повече можем да направим.

— Как така не можете?

— Съжалявам, сър. Докато идвах насам ми съобщиха, че някой във ФБР ви е уредил ескорт. Трябва да пристигнат всеки момент. Те ще ви придружат до хотела ви.

Юри се досети, че Мейпълторп има пръст в последното.

— Благодаря ви за помощта — каза той, тръгна към вратата и посегна към дръжката. — Аз… имам нужда от глътка чист въздух.

— Разбира се. Отвън има пейка.

Юри излезе от офиса на охраната. Огледа се за пейката и тръгна към нея, но щом прецени, че от прозореца на офиса вече не го виждат, подмина пейката и тръгна към изхода на зоопарка.

Да се остави под контрола на Мейпълторп беше недопустимо. Дори сега. Глупакът не знаеше и половината за случващото се, казваха му само толкова, колкото да подклаждат интереса на американските разузнавателни агенции. Мейпълторп и другарчетата му си нямаха и идея как щеше да се промени светът през следващите няколко дни.

Трябваше да намери Саша преди Мейпълторп.

И за това имаше само един начин.

Докато напускаше зоопарка през кордона от полицаи, Юри набра нов номер на телефона си по кодирания канал. И този път му отговориха веднага, но не човек, а телефонен секретар:

— Свързахте се с телефонната централа на корпорация „Арго“. Моля оставете съобщение…

Корпорация „Арго“ беше прикритие за Язоновците. Името й не беше избрано случайно — според древногръцката митология така се е казвал корабът на Язон.

Юри поклати глава, докато чакаше сигнала. Каква глупост само и колко прозрачно. Преди броени часове беше убил един от техните. Сега се нуждаеше от това тайно общество на американски учени. И знаеше как да си осигури помощта им. По време на Студената война двете страни бяха водили негласна борба за технологично надмощие, всяка с помощта на своите военни организации и разузнавателни общности. Съревнованието далеч не беше само на интелектуалния фронт; включваше и методи с откровено престъпен характер — саботажи, насилие, изнудване. Но и от двете страни на Желязната завеса — понеже бяха хора на науката — тези общества работеха независимо от военните. С течение на десетилетията бяха стигнали до две генерални заключения — че от време на време сътрудничеството беше възможно, и по-важно — че има граница, която никоя от страните не би престъпила.

Като логичен резултат беше създаден начин за свръзка при възникването на подобен сценарий, нещо като паник-бутон. Чул сигнала, Юри продиктува номера на кодирания си телефон, а после изрече кодова дума, която водеше началото си от времето на Студената война:

— Пандора.

20:38

Дим излизаше на валма от залата, където се пазеше Обсипаното със звезди знаме.

Грей беше извел малобройната си групичка и тримата чакаха във вестибюла встрани от централния атриум на музея. Навлекли бяха бояджийски гащеризони върху дрехите си, а лицата си бяха прикрили с респираторни маски. За повече достоверност Грей беше намацал гащеризоните им с боя.

Проточи врат да погледне към галерията със знамето. От дима очите му се насълзиха, но успя да види пламъците, които танцуваха по локвичките разредител, който беше излял върху дървения под на галерията. След миг противопожарните пръскачки се включиха и изобилно количество вода се заизлива на струйки от тавана. Сирената му проглуши ушите.

Грей отдели още миг, колкото да се увери, че голямата стъклена витрина със знамето е останала суха. Знаеше, че витрината е затворена херметически и е снабдена със система, която следи влажността и температурата на въздуха, за да се запази националното съкровище за идните поколения. Поне на първо вре ме трябваше да предпази знамето от дима и водата.

Успокоен поне в това отношение, той насочи вниманието си към централния атриум. Уплашени от дима, работниците се развикаха на нова сметка. Вече бяха чули слуховете за бомбена заплаха, а ето че сега атриумът се пълнеше с дим и противопожарната аларма се беше включила.

Грей подаде глава през входа на вестибюла и огледа просторното помещение.

Беше пълно с хора — мъже и жени се блъскаха и се оглеждаха сащисано, отправили се към този единствен изход според указанията на мегафона. Паниката тласна тълпата към изхода, където допреди миг въоръжените мъже от кордона бяха обискирали подробно всеки напускащ сградата работник, включително и чрез обонянието на две немски овчарки.

— Хайде — каза Грей.

Под прикритието на дима и паниката тримата се вляха в бутащата се тълпа. Разделиха се, за да намалят шанса за разпознаване въпреки маскировката. Да се включиш в паникьосаното множество беше като да скочиш в бурно море край скалист бряг. Макар да го бутаха, ръгаха и настъпваха, Грей се стремеше да не изпуска от очи спътниците си.

Тълпата се юрна към вратите. Въпреки натиска въоръжените мъже удържаха някакво подобие на ред. Обиските продължиха, но по-повърхностно и бързо. Кучетата лаеха и се теглеха на поводите, възбудени от шума и блъсканицата.

Грей стисна по-силно сака, като премести тежестта му пред гърдите си. При нужда можеше да разкъса кордона като нападател по американски футбол, решен да отнесе топката до голлинията.

Видя Елизабет, избутана от тълпата право в ръцете на един от пазачите. Претърсиха я набързо и я подканиха да се отстрани. Тя мина край едно от кучетата, което лаеше и се теглеше на каишката си. Не защото беше познало миризмата й — просто беше объркано и ядосано от блъсканицата. Прясната боя и димът също маскираха донякъде миризмата й. Елизабет залитна и едва не се препъна, но след няколко бързи крачки възстанови равновесието си — отвъд кордона, под здрачаващото се небе на Националния мол.

От другата страна на Грей Ковалски стигна на свой ред до кордона. За да подсили допълнително маскировката си, гигантът носеше малки баки с боя в двете си ръце, които използваше най-вече да разбутва хората от пътя си. Претърсиха и него. Дори го накараха да отвори кутиите с боя.

Грей затаи дъх. Лошо. Паниката явно не даваше желания резултат или поне не в достатъчна степен.

Преминал успешно обиска, Ковалски се озова на открито.

Тълпата избута Грей към вратата и той усети протегнатата ръка на един от пазачите върху гърдите си.

— Ръцете горе! — нареди му мъжът. Друг пазач насочи оръжие към него за по-сигурно.

Претърсиха го набързо. От главата до петите. За щастие беше съобразил да скрие наглезенния си кобур и пистолета в едно от кошчетата в галерията.

Само че…

— Отвори чантата!

Нямаше как да не се подчини. Остави сака на пода и дръпна ципа. После извади единствения предмет вътре — портативен електрически песъкоструйник. Пазачът тръсна сака, за да се увери, че е празен, после махна на Грей да минава нататък.

Докато минаваше покрай лаещото куче, Грей забеляза мъж с костюм, който стоеше встрани от вратите. Без предпазна жилетка като военните от кордона, затова пък със слушалка в ухото. Даваше отсечени заповеди и очевидно ръководеше операцията. Грей си спомни, че го беше видял и в товарителницата на Природонаучния музей.

На минаване покрай него Грей се загледа в картата на ревера му.

АОР.

Агенция за отбранително разузнаване.

Името на мъжа беше изписано с плътни букви: МЕЙПЪЛТОРП.

Продължи нататък, преди някой да е забелязал втренчения му поглед. Изчака да се отдалечи достатъчно от музея, преди да се присъедини към другите двама — така де, бяха само колеги бояджии, които са се открили един друг след блъсканицата при изхода. Чукна с пръст по радиомикрофона под брадичката си в пореден опит да се свърже с командването на Сигма.

Този път чу познат глас в ухото си.

— Грей! Къде си?

Беше Пейнтър Кроу.

— Няма време да обяснявам — отвърна Грей. — Трябва ми цивилна кола на ъгъла на Четиринайсета и Конститюшън.

— Имаш я.

Отправяйки се към точката за изход, Грей протегна ръка към Ковалски.

Гигантът му връчи една от кутиите с боя.

— Само при мисълта, че го нося туй чудо, ме побиват тръпки.

За разлика от него Грей пое кутията с облекчение. На дъното й лежеше странният череп. Грей беше сметнал, че никой не би си направил труда да бърка в гъстия латекс, особено ако го носи работник, чийто гащеризон е оплескан със същата боя. След като изчистеха черепа, може би най-после щяха да получат отговори на част от въпросите.

— Успяхме — изчурулика Елизабет с нескрито облекчение.

Грей не каза нищо.

Знаеше, че това е едва началото.

На половин свят разстояние един мъж се събуди в тъмна стая без прозорци. Слаби светлинки грееха откъм някакво оборудване до него. Мъжът позна звуковия и светлинен ритъм на отмерващ жизнените функции ЕКГ монитор. Усети слаба миризма на дезинфектант и йод. Замаян, той се надигна твърде бързо в леглото. Слабите светлинки се разбягаха като уплашени рибки в тъмен океан.

Гледката раздвижи нещо заспало и погребано. Някакъв спомен.

„… светлини в тъмна вода…“

Опита се да седне, но откри, че лактите му са вързани за страничните перила на леглото. Болнично легло. Дори не можеше да издърпа ръцете си изпод завивката. Твърде слаб, той се отпусна назад в леглото.

„Злополука ли съм претърпял? Автомобилна катастрофа?“

Пое си продължително дъх и усети, че някой го наблюдава — чувство, от което кожата му настръхна. Обърна глава и различи смътните очертания на отворена врата. Тъмен силует се раздвижи на прага й. Обувка изстърга по плочките. После се чу шепот. На чужд език. Руски сякаш, ако се съдеше по мелодиката.

— Кой е там? — попита дрезгаво той. Гърлото му гореше, сякаш е глътнал киселина.

Мълчание. Мракът застина опасно.

Мъжът зачака, притаил дъх.

А после близо до отворената врата лумна ярко сияние. Ослепи го, на очите му избиха сълзи. Той понечи да вдигне ръка, за да ги предпази, забравил, че е вързан за леглото.

Примигна, за да нагоди зрението си. Светлината идваше от миниатюрно фенерче с размерите на химикалка… и му разкри три дребни фигурки, които се вмъкваха в стаята. Деца. Фенерчето го държеше момче — на дванайсет или тринайсет, което се движеше така, че да прикрива с тялото си друго от децата — момиче, година или две по-малко. Следваше ги друго момче, най-много на осем. Приближаваха се към леглото му, сякаш пристъпваха към леговището на лъв.

Високото момче, което очевидно беше в ролята на водач, се обърна към по-малкото. Прошепна нещо на руски, което мъжът не разбра, но по тона личеше, че е въпрос. Освен това се обърна към малкото момче на име. Нещо като „Питър“. Детето кимна, посочи леглото и каза нещо на руски. В думите му прозвуча увереност.

Мъжът се размърда в леглото и успя да изрече:

— Кои сте вие? Какво искате?

По-високото момче го изгледа с широко отворени очи и вдигна пръст пред устните си, после хвърли поглед към отворената врата. След това децата се разделиха и минаха от двете страни на леглото. По-голямото момче и момичето се заеха да разкопчаят каишите, които стягаха ръцете му. Малкото момче остана на място и само очите му се разширяваха все повече. Като другарчетата си и то беше облечено с широки панталони и тъмносиво поло с жилетка отгоре и плетена шапка в същите цветове. Гледаше го немигащо в очите, сякаш на челото му е написано нещо, което то се опитва да разчете.

Вече със свободни ръце, мъжът седна в леглото. Стаята отново се залюля, но не колкото преди. Той прокара ръка по главата си в опит да се успокои. Усети скалпа си гладък, само зад лявото ухо се напипваха шевове, които потвърдиха предположението му. Обръснали са му главата заради някаква операция? Само че усещането за гладкия скалп под пръстите му беше някак познато, естествено.

Преди да е обмислил това противоречие, мъжът сведе поглед към другата си ръка. Или поне се опита. Работата беше там, че ръката му свършваше при китката. Чукан. Сърцето му се качи в гърлото, толкова силен беше шокът от това откритие. Явно катастрофата е била жестока. Плъзна пръстите на здравата си ръка по шева зад ухото, сякаш се опитваше да чете на Брайл. Шевът беше пресен. А чуканът изглеждаше отдавна заздравял, дори мазоли беше хванал. Въпреки това мъжът усещаше липсващите пръсти. Усещаше ги как се свиват в невидим юмрук като израз на тоталното му объркване.

Високото момче се отдалечи на крачка от леглото.

— Ела — каза то на английски.

По тайнствеността на освобождаването и притеснението на освободителите си мъжът прецени, че се намира в опасност. Облечен в тънка болнична роба, той смъкна краката си върху студените плочки на пода. Стаята отново се килна на една страна.

„Лелее…“

Пригади му се.

— Побързай — подкани го настоятелно голямото момче.

— Чакайте — каза той, като преглъщаше да успокои стомаха си. — Кажете ми какво става?

— Няма време. — Високото момче отстъпи встрани. Беше кльощаво, с количествен превес откъм ръце и крака. Опитваше се да звучи уверено и властно, но потрепващият на моменти глас издаваше както крехката му възраст, така и силния страх. Представи се, като опря ръка на гърдите си:

— Меня зовут Константин. Ти трябва да дойдеш. Преди да стане късно.

— Но аз… аз не…

— Да. Объркан си. Първо запомни, че твое имя е Монк Кокалис.

Мъжът изсумтя и поклати глава. „Монк Кокалис“. Името не му говореше нищо. Понечи да облече в думи несъгласието си, да поправи грешката, но осъзна, че няма какво да посочи в замяна, че чекмеджето за собственото му име в главата му е празно. Сърцето му се сви на топка. Остър пристъп на паника стесни полезрението му. Как беше възможно това? Опипа отново шевовете. Силен удар по главата ли беше получил? Сътресение на мозъка? Затърси някакви спомени отпреди събуждането си в тази стая, но не откри нищо. Пустош.

Какво беше станало?

Погледна отново към ЕКГ монитора и жиците, които свързваха машината към гърдите му. Имаше също монитор за кръвното налягане и стойка за венозни вливания. Очевидно разпознаваше предметите около себе си, знаеше имената дори на медицинската апаратура. Защо тогава не помнеше собственото си име? Опита се да си спомни нещо за миналото си, нещо, което да му послужи за отправна точка, за котва. Но първият му спомен беше как се събужда в тази стая.

По-малкото момче изглежда долови растящата му тревога. Пристъпи напред, сините му очи уловиха лъча на фенерчето. Монк — ако наистина се казваше така — усети, че то знае за него повече от самия него. Сякаш за да докаже това, детето прозря в сърцето му и изрече единствените думи, които бяха в състояние да го вдигнат от леглото.

Протегна към него ръчичка с дланта нагоре и каза:

— Спаси ни.

5.

5 септември 21:30

Вашингтон

— Чернобил? — възкликна Елизабет. — Какво е правил баща ми в Русия?

Местеше поглед между двамата мъже отсреща. Седеше във фотьойл с гръб към панорамен прозорец, от който се разкриваше великолепна гледка към парка Рок Грийн. Мъжете седяха от другата страна на масичката. Докарали ги бяха тук след бягството от музея. Грей беше нарекъл мястото „обезопасена квартира“, но това така и не й внуши чувство за безопасност. Все едно беше попаднала в евтин шпионски, роман. Е, къщата отне донякъде безпокойството й, най-вече с чара на червените си тухли и дъбовата ламперия.

Донякъде.

Поизми се, когато пристигнаха — дълго търка ръцете си, лицето си наплиска със студена вода. Но косата й още миришеше на дим, а под ноктите й имаше боя. След това поседя пет-шест минути върху спуснатия капак на тоалетната, скрила лице в шепи в опит да подреди събитията от последните няколко часа. Не разбра, че е плакала, докато не видя, че дланите и са мокри. Всичко това определено й идваше в повече. Дори не й беше останало време да осъзнае смъртта на баща си. Макар да не се съмняваше във факта, още не беше в състояние да го приеме.

Първо трябваше да намери отговор на някои въпроси.

Именно те я бяха накарали да стане и да излезе от банята.

Изгледа новодошлия от другата страна на масичката. Бяха й го представили като прекия началник на Грей, директор Пейнтър Кроу. Лицето му беше ъгловато, кожата — смугла. Като антрополог по образование, не й беше трудно да се досети за индианския му произход — най-вече по формата и разположението на очите, нищо че бяха сини на цвят. Имаше тънък бял кичур в тъмната си коса, точно над едното ухо, все едно бе затъкнал там перо от чапла.

Грей седеше до него на дивана, приведен над масичката, и прехвърляше съсредоточено купчина листове.

Преди някой да е отговорил на въпроса й, Ковалски се върна от кухнята по чорапи. Прясно лъснатите му обувки почиваха в студената камина.

— Намерих малко солени бисквити и нещо, дето прилича на сирене. Добре че поне салам имаше.

Наведе се и остави чинията пред Елизабет.

— Благодаря ти, Джо — каза тя, признателна за този простичък, но съвсем реален жест сред миш-маша от неизвестности.

Мъжагата се позачерви леко в областта на ушите.

— За нищо — измърмори той и изправи гръб.

Посочи чинията, но после изглежда забрави какво се е канел да каже… Поклати глава и отиде да нагледа отново обувките си.

Пейнтър се размърда на дивана и привлече вниманието на Елизабет.

— Колкото до Чернобил, засега не знаем защо баща ви е ходил там. В паспорта му няма данни изобщо да е посещавал Русия, нито да се е връщал след това в Щатите. Което означава, че най-вероятно е пътувал с фалшиви документи. Последната информация за пътуванията му е отпреди пет месеца, когато е летял до Индия. Оттогава — нищо.

Елизабет кимна.

— Той често ходеше там. Поне два пъти годишно.

Грей вдигна глава да я погледне.

— В Индия? Защо?

— Заради един научен проект. Като невролог, той изучаваше биологичната основа на инстинктите. Работеше в сътрудничество с един преподавател по психология от Бомбайския университет.

Грей погледна към шефа си.

— Ще видя какво мога да изровя по този въпрос — каза Пейнтър. — Но така или иначе вече разбрах за интереса на баща ви към инстинктите и интуицията. Всъщност именно това е станало повод за сътрудничеството му с Язоновците.

Последното беше насочено към Грей, но Елизабет застина при споменаването на организацията. Не успя да скрие отвращението си.

— Значи знаете за тях — за Язоновците?

Пейнтър погледна към Грей, после към нея.

— Да, знаем, че баща ви е работил за тях.

— „Работил“? Това неговото беше по-скоро мания, отколкото работа.

— Какво имате предвид?

Елизабет обясни как за баща й работата за военните постепенно се превърнала във всепоглъщаща страст. Всяко лято изчезвал за по няколко месеца, понякога и за повече. Останалата част от годината посвещавал на работата си като преподавател в Масачузетския техноинститут и почти не се прибирал вкъщи. Това се отразявало зле на отношенията между родителите й. Взаимните обвинения все по-често прераствали в кавги. Майка й дори си внушила, че мъжът й си има любовница.

Напрежението у дома карало професора да се прибира все по-рядко. Разклатеният брак бързо рухнал съвсем. Майка й, която и преди злоупотребявала с алкохола, окончателно прекрачила границата. Когато Елизабет била на шестнайсет, тя излетяла със семейния автомобил в река Чарлз. Пияна. Така и не било установено, дали се касае за катастрофа или за самоубийство.

Но Елизабет знаела кой е главният виновник.

От онзи ден почти не разговаряла с баща си. Всеки се оттеглил в свой собствен свят.

А сега и него го нямаше. Отишъл си беше завинаги. Въпреки скръбта си Елизабет не можеше да отрече, че изпитва и гняв към мъртвия. Дори в смъртта си професорът й беше завещал куп въпроси без отговор.

— Смятате ли, че работата му за Язоновците може да има нещо общо с убийството му? — попита накрая тя.

Пейнтър поклати глава.

— Трудно е да се каже. Все още сме в началото на разследването. Но все пак успях да разбера по кой секретен проект е работил баща ви. Нарекли са го проект…

— „Старгейт“ — довърши вместо него Елизабет.

Стреснатото му изражение й донесе кратко задоволство.

Ковалски се изправи край камината.

— Хей, гледах един филм за това… Имаше извънземни и такива работи, нали?

— Не този „Старгейт“, Джо — отговори тя. — А вие не се притеснявайте, господин Кроу. Баща ми не би нарушил секретността на проекта. Просто бях чувала да споменава името няколко пъти. А после, десетина години по-късно, прочетох докладите на ЦРУ, когато ги разсекретиха заради закона за свобода на информацията.

— За какво е този проект? — попита Грей.

Пейнтър кимна към купчината листове на масата.

— Пълните детайли са там. Проектът датира още от времето на Студената война. Официално е бил под шапката на втория по големина мозъчен тръст в страната, Станфордския изследователски институт, с крайна цел развитие на стелт технологии. Но през 1973 институтът получил поръчка от ЦРУ да проучи доколко е възможно използването на парапсихология като допълнително средство в събирането на разузнавателна информация.

— Парапсихология? — вдигна, вежда Грей.

Пейнтър кимна.

— Телепатия, телекинеза… Но най-вече дистанционно наблюдение. — Идеята била хора с парапсихични способности да шпионират отдалеч обекти и действия, представляващи интерес за службите, само със силата на мозъка си. Нещо като телепатия от разстояние.

Ковалски изсумтя пренебрежително от другия край на стаята.

— Шпиони психари.

— Знам, че звучи откачено, но не забравяйте, че в разгара на Студената война нашето разузнаване трябвало да бъде в крак с всеки евентуален пробив от страна на Съветите. Недопустимо било да им отстъпим технологично предимство. А Съветският съюз не се спирал пред нищо. За тях парапсихологията била мултидисциплинарна област, включваща биониката, биофизиката, психофизиологията, физиологията и неврофизиологията.

Пейнтър кимна към Елизабет.

— Като изследванията на вашия баща върху интуицията и инстинктите. И неврофизиологията, която се крие зад тях.

Елизабет хвърли поглед на Грей. Не изглеждаше особено убеден, но вместо да спори, слушаше внимателно. И тя реши да направи същото.

— Според данни на ЦРУ Съветите работели упорито в тази посока и започвали да постигат резултати. А после, през седемдесет и първа, съветската програма минала в режим на най-строга секретност. Всяка информация секнала. Знаело се само, че изследванията продължават и се финансират от КГБ. Трябвало да реагираме подобаващо или да изостанем непоправимо. Така се стигнало до поръчката на ЦРУ към Станфордския изследователски институт.

— И какви резултати са постигнали? — попита Грей.

— Средна работа, най-оптимистично казано — призна Пейнтър.

Елизабет също беше чела разсекретените доклади.

— Всъщност постиженията по проекта са били незначителни.

— Това не е съвсем вярно — възрази Пейнтър. — Според официалните доклади дистанционното наблюдение е давало полезни резултати в петнайсет процента от случаите, което е доста над статистическата грешка. А е имало някои наистина изключителни случаи. Като при един художник от Ню Йорк — Инго Суон. Той бил в състояние да опише сграда в пълни подробности само по зададени географски координати. „Ударите“ му, според някои официални лица, имали невероятните осемдесет и пет процента успеваемост.

Пейнтър изглежда видя упоритото недоверие в очите и на двамата. Почука с пръст по купчината листове.

— Резултатите на Станфордския изследователски институт са били потвърдени с тестове във Форт Мийд и в Принстънската изследователска лаборатория за инженерни аномалии. Имало е и няколко забележителни успеха в добавка. Един от най-често цитираните случаи е отвличането и спасяването на бригаден генерал Джеймс Дозиър. Според ръководителя на проекта един от „ясновидците“ назовал името на града, където бил държан в плен генералът, а друг описал подробно сградата, чак до леглото, към което бил прикован отвлеченият. Подобни резултати не могат да се отхвърлят с лека ръка.

— Явно са ги отхвърлили обаче — каза Елизабет. — Доколкото аз знам, изследванията са били прекратени в средата на деветдесетте. Програмата е била преустановена.

— Не напълно — отвърна загадъчно Пейнтър.

Грей го прекъсна, преди да е обяснил по-подробно:

— Да се върнем на Язоновците все пак. Какво общо има всичко това с тях?

— Тъкмо щях да стигна и до това. Изглежда че също като Съветите и Станфордският изследователски институт започнал да разширява параметрите на изследването към други научни дисциплини.

— Като неврофизиологията — досети се Грей. — Специалността на д-р Полк.

Пейнтър кимна.

— Макар проектът да бил дълбоко засекретен, от института се обърнали за външна експертиза към двама язоновци, които провеждали паралелно проучване. Единият бил вашият баща, Елизабет. Другият бил д-р Трент Макбрайд, биомедицински инженер по мозъчна физиология.

Името беше познато на Елизабет. Помнеше среднощните посетители, с които баща й се затваряше за дълго в кабинета си. Сред тях беше и д-р Макбрайд. Трудно беше да го забравиш със силния му енергичен глас, шумен и добросърдечен едновременно. Освен това й носеше подаръци, когато беше по-малка. Първи издания на поредицата романчета за младата любител-детективка Нанси Дрю.

— Направих опит да се свържа с д-р Макбрайд — продължи Пейнтър. — Оказа се, че от пет месеца е в неизвестност.

Студени тръпки полазиха Елизабет.

„Пет месеца“.

— По същото време, когато баща ми е летял до Индия.

Двамата с Грей се спогледаха разтревожено.

Какво ставаше, за Бога?

21:40

Юри Раев излезе от асансьора на подземния етаж на института. След като му се обадиха по телефона, пътува четиридесет и пет минути до Изследователския армейски институт „Уолтър Рийд“ в Мериленд.

Огромната сграда приютяваше половин милион квадратни метра лабораторно пространство, в голямата си част отделено за изследвания с висока степен на биологична опасност — с други думи, тук си имаха работа с всякакъв вид заразни болести.

Юри беше използвал извънредния код „Пандора“, за да се свърже с Язоновците. Още десет минути минаха, докато предадат зова му за помощ към конкретното звено, което му трябваше — вътрешно за организацията общество, работило съвместно с руснаците по проекта за „облагодетелстване и на двете нации“. Идеята на Юри беше да си осигури съдействието на Язоновците и с тяхна помощ да опази Саша от ръцете на Мейпълторп. Язоновците, като учени с богат опит в секретните изследвания, щяха да разберат какви рискове крие работата с дете като Саша, както от психическо, така и от физиологично естество.

Мейпълторп, от друга страна, разбираше само от лавиране на ръба на закона, от политически амбиции и безогледно опазване на личния си интерес. Юри му нямаше доверие.

И сега, когато Саша беше изчезнала, му трябваха съюзници на американска територия.

Казано му бе да се срещне с д-р Джеймс Чен, невролог и член на вътрешния кръг. Заедно щели да изработят стратегия за действие.

Щяло да има и трети човек.

„Някой, който е в състояние да помогне“ — гласеше загадъчният отговор на въпроса му за кого става дума.

Получил беше изрични указания за мястото на срещата. Спря колкото да се ориентира в посоките и тръгна по един коридор. В този час на деня всички врати бяха затворени, а и на това подземно ниво сякаш нямаше много лаборатории. Силна воня на белина пареше ноздрите му и маскираше друга, по-мускусна миризма. Зад една от вратите се чу познатият мек звук, издаван от човекоподобните маймуни. Явно тук държаха опитните животни, останали сами след края на работното време.

Юри погледна номера на стаята.

Б — 2 340

Стигна до вратата с прозорче от глазирано стъкло и почука. Нечия сянка затъмни за миг прозорчето и вратата се отвори веднага.

— Д-р Раев. Благодаря, че дойдохте.

Юри зърна само за миг младия азиатец, преди той да се обърне. Беше с бяла лабораторна престилка над сини джинси. Очилата бяха вдигнати на главата му, сякаш забравени там. Покрай едната стена на стаята имаше дълга работна маса, а покрай другата редица клетки от неръждаема стомана. Тук-там между решетките се подаваха черни мустакати муцунки. Дращене на десетки миниатюрни нокти се чуваше откъм клетките. Лабораторни мишки. Само дето тези тук нямаха никакво окосмение по телата си освен мустаците.

Д-р Чен го преведе през отворена врата в дъното. Озоваха се в претъпкан кабинет — метално бюро, отрупано с научни списания, бяла дъска, покрита с изписани лепящи листчета, и шкаф с лавици, натежали от стъклени буркани с образци във формалин.

Юри с изненада позна човека, седнал приведен зад бюрото с телефон в ръка. Мъжът, в средата на петдесетте, беше с шотландски произход и това му личеше отвсякъде — едър, с румени бузи и прошарена рижа брада, грижливо подрязана по формата на издадената му челюст. Същият този човек оглавяваше екипа, натоварен да съдейства на руснаците… Освен това беше колега и дългогодишен приятел на Арчибалд Полк.

Д-р Трент Макбрайд.

— Току-що пристигна — каза той в слушалката и кимна към Юри. — След час ще инструктирам всички.

Макбрайд затвори капачето на мобилния си телефон, стана и протегна ръка.

— Уведомиха ме за затруднението ти, Юри. Предвид уязвимото състояние на детето, задачата ни е с първостепенен приоритет. Ще направим всичко по силите си да го намерим.

Юри стисна ръката му и седна. Макар че в първия момент се стресна, сега беше доволен, че именно Макбрайд е въпросният трети. Зад шумното си добросърдечие той беше човек с остър и практичен ум.

— Значи разбираш колко важно е да си я върнем — каза той. — При това колкото се може по-скоро.

Макбрайд кимна.

— Колко часа може да издържи детето без лекарствата си?

— Тридесет и два.

— А последната й инжекция кога беше?

— Преди седем — мрачно отговори той.

Което означаваше, че имат малко повече от едно денонощие да я намерят.

— Значи трябва да действаме бързо — каза Макбрайд. — Както сигурно се досещаш, Мейпълторп вече ми се обади. Това всъщност е причината да дойда лично.

— Мислех, че си в Женева. Нали беше решил да се покриеш за известно време?

— Само докато нещата с Арчибалд се уредят. — Студена сянка прекоси очите му. — Което вече стана, така или иначе. Макар и не по най-добрия начин. Той ми беше приятел.

— Знаеш не по-зле от мен, че на д-р Полк му оставаха няколко дни живот. Аз просто направих необходимото.

Думите му май не трогнаха Макбрайд.

— И ако си спомняш — продължи Юри, аз от самото начало бях против включването му.

Макбрайд се отпусна назад и столът под него изскърца жално.

— Аз пък искрено вярвах, че Арчибалд ще се въодушеви, особено след като лично се запознае с проекта. В крайна сметка, това беше един вид продължение на собствените му изследвания. И заради заплахата, която представляваше, единственият друг вариант беше да…

И отново онова тъжно вдигане на рамене.

Д-р Полк беше стигнал твърде близо до сърцевината на изследователския проект. „По-близо, отколкото си мисли Макбрайд всъщност“. Това стесняваше вариантите им на действие до два — или да привлекат Полк на своя страна, или да го елиминират.

Опитът да го привлекат се беше провалил… катастрофално.

Заведоха го в Зайчарника, а той взе, че избяга оттам, като открадна ценна информация. Нямаха друг избор, освен да го открият и да прибягнат до втория вариант.

— Съжалявам за Арчибалд — каза Юри.

И наистина съжаляваше. Смъртта на д-р Полк, макар и трагична необходимост, си оставаше непрежалима загуба. Професорът беше постигнал изключителни резултати със собствени сили, беше на крачка да разкрие онова, което руснаците пазеха в тайна от американците. В крайна сметка и двете страни бяха подценили изобретателността му.

Както преди да го отвлекат, така и след това.

Юри продължи:

— Колкото до изчезналото момиче…

Макбрайд го прекъсна:

— Предполагам, че е от вашите омеги, прав ли съм?

Юри кимна.

— При това от най-добрите. И е жизненоважна за, проекта. А и за вашата работа също. Мейпълторп изглежда не си дава, сметка, че животът и функционирането на омегите зависи от поддържането на изключително деликатен баланс.

Макбрайд потърка основата на носа си.

— По телефона Мейпълторп всъщност намекна, че може би ние бихме проявили интерес да се „сдобием“ с детето.

— Подозирах, че може да пробва нещо такова.

Вратата към външния офис се отвори. Юри чу д-р Чен да поздравява някого — официално и вдървено.

Обърна се и с потрес видя как обектът на разговора им се появява на прага. Провисналото лице на Мейдълторп изглеждаше по-намусено от обичайното. Студени тръпки на лошо предчувствие плъзнаха по гръбнака на Юри.

Макбрайд стана.

— Джон, тъкмо говорехме за теб. Хората ти намериха ли черепа?

— Не. Претърсихме из основи и двата музея.

— Странно — каза Макбрайд, смръщил разтревожено вежди. — А нещо за момичето?

— Вдигнахме хеликоптери над целия град. Прослушват зоните една по една в концентрични окръжности с център зоологическата градина. Засега не са засекли и следа от проследяващото устройство.

Юри настръхна при последното.

— Проследяващо… какво проследяващо устройство?

Макбрайд заобиколи бюрото. Протегна стисната в юмрук ръка към Юри, после разтвори пръсти и му показа миниатюрния предмет в дланта си.

Незначително по-голям от главичката на топлийка.

Юри се наведе, за да различи детайлите.

— Чудесата на нанотехнологиите — каза Макбрайд. — Пасивен микропредавател с пулсово разреждане, всичко това — в стерилна полимерна обвивка. При последното ми идване в Зайчарника се погрижих да бъдат инжектирани на всички деца.

Юри не знаеше нищо за това имплантиране, но пък на него така или иначе не му казваха всичко.

— Савина одобри ли тези устройства?

Погледна към Макбрайд и го видя да вдига многозначително вежда. Сякаш казваше — не се прави на глупак, човече.

Юри разбра какво му намекваше американецът. Савина също не знаеше нищо за тази история. Макбрайд лично беше инжектирал децата, тайно от всички. Осигурили му бяха свободен достъп до тях, макар и под постоянно наблюдение. Юри погледна отново миниатюрния предавател. Нищожните му размери гарантираха значителна свобода на действие, както при внасянето му в комплекса, така и при имплантирането.

Но защо би направил Макбрайд такова нещо?

Запрехвърля трескаво наум възможностите, усложненията и последиците. Явно Макбрайд бе имплантирал проследяващи устройства на всички деца. А след това е оставало само да спретне подходящ сценарий, нещо, което да гарантира, че едно или повече от децата ще бъдат изведени от гнездото.

Юри си представи лицето на Арчибалд Полк. Истината го удари като юмрук в слънчевия сплит.

— Всичко е било нагласено от началото до края — възкликна той. — Бягството на д-р Полк…

Макбрайд се усмихна одобрително.

— Браво.

Сянката на Мейпълторп падна върху Юри като материална тежест.

Бяха го изиграли. На глупак го бяха направили. Той вдигна гневен поглед към Макбрайд.

— Ти беше в Зайчарника, когато Арчибалд избяга. Помогнал си му.

Кимване.

— Трябваше ни начин да изведем на открито една от вашите омеги.

— Използвал си д-р Полк като стръв. Собственият си колега и приятел.

— Обикновена необходимост, нищо повече.

— Той… Арчибалд разбра ли, че го използваш?

Макбрайд въздъхна със смесица от тъга и отегчение.

— Може и да е заподозрял нещо… макар че реално нямаше избор. Умри или мини по трънливата пътека. Понякога се налага да бъдеш патриот, независимо дали го искаш или не. И трябва да кажа, че той се справи добре. Почти стигна до голлинията.

— И всичко това — за да отвлечете едно дете?

Макбрайд потри отново основата на носа си.

— Подозирахме, че вие, руснаците, криете нещо. Юри запази хладнокръвие. Макбрайд беше прав, но едва ли подозираше мащаба на онова, което руснаците пазеха в тайна.

— Ще използваме детето — продължи той, — за да започнем своя собствена програма в Щатите. И ще проучим в детайли всичко, което сте направили с него. Въпреки постоянните ни запитвания вашата група така и не предостави пълен доклад за резултатите от изпитанията. От самото начало криете информация.

„Така беше — не само информация, а и планове за бъдещето“.

На глас Юри попита:

— А лекарствата, които взема Саша?

— Ще се справим. С твоя помощ.

Юри поклати глава.

— Никога.

— Боях се, че ще го кажеш.

Очите на Макбрайд потрепнаха и това накара Юри да погледне през рамо.

Мейпълторп стоеше до него с пистолет в ръка. Стреля от упор.

21:45

Грей не беше от хората, които лесно преглъщат съвпаденията. Двама учени, работили по един и същ проект, изчезват по едно и също време — след това единият се появява във Вашингтон облъчен и на прага на смъртта.

Разтри слепоочията си, за да разкара загнездилата се там болка.

— Елизабет, всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с първоначалните изследвания на баща ти — каза той. Двамата неусетно бяха минали на „ти“.

Пейнтър кимна.

— Въпросът е как? Ако знаехме повече подробности… Например нещо, което не фигурира в докладите на баща ви.

Въпросът увисна във въздуха.

Елизабет сведе поглед към скута си. Пръстите й се бяха сплели до побеляване. Изглежда чак сега забеляза събралото се там напрежение и отпусна ръце.

После измърмори вяло:

— Не знам. През последните години… почти не си говорехме. Той не беше доволен, че съм се насочила към антропологията. Искаше да тръгна по неговите стъпки във… — Млъкна и поклати глава. — Няма значение.

Грей се пресегна, сипа горещо кафе в една чаша и й я подаде. Елизабет я прие с кимване. Не понечи да отпие, само я държеше между дланите си, сякаш й е студено.

— Едва ли е бил чак толкова недоволен от избора ти на кариера — подхвана Грей. — Иначе не би ти уредил докторантурата в онзи гръцки музей.

Тя поклати глава.

— Съдействието му не беше толкова алтруистично, колкото звучи. Баща ми винаги се е интересувал от Делфийския оракул. Тамошните гадателки се вписваха в изследванията му върху интуицията и инстинктите. Вярваше, че онези жени са имали някаква обща унаследена способност. Нещо, което ги е свързвало на генетично ниво. Или пък обща неврологична аномалия. Така че ми уреди докторантурата в Делфи само за да черпи чрез мен информация за собственото си изследване.

— Да, но какво точно е представлявало това изследване? — подкани я отново Грей. — Всяка информация може да се окаже полезна.

Тя въздъхна.

— Мога да ви кажа какво породи манията на баща ми по интуицията и инстинктите. — Тя вдигна поглед към Грей, после и към Пейнтър. — Чували ли сте за най-ранните експерименти на руснаците във връзка с интуицията?

И двамата поклатиха глави.

— Експериментът е бил отвратителен, но имал отношение към онази област на неврофизиологията, с което се занимаваше баща ми. Преди двайсетина години руснаците взели новородени котенца от майка им, качили цялото котило на подводница и я потопили. Екипът следял жизнените показатели на майката, а подводничарите в уговорен час убили едно от котенцата. В същия миг сърдечният ритъм на котката се ускорил рязко, а мозъчната активност говорела за силна болка. Котката показала признаци на превъзбуда и объркване. В рамките на няколко дни убили и другите котенца. Всеки път майката реагирала по същия начин. Макар да ги деляло огромно разстояние, котката изглежда усещала смъртта на новородените си.

— Форма на майчински инстинкт — каза Грей.

Елизабет кимна.

— Или интуиция. Така или иначе, за баща ми това било безспорно доказателство за наличието на биологична връзка. И решил да потърси неврологичната база на този странен феномен. По-късно започна да работи с индийския си колега, който проучвал подобни способности, проявявани от йогите и мистиците в своята страна.

— Какви способности? — попита Пейнтър.

Елизабет отпи от горещото кафе и поклати леко глава.

— Баща ми започна да издирва свидетелства — или разкази, ако щете — за хора със специални ментални таланти. Пресяваше откачалките и шарлатаните и търсеше случаи с висока степен на достоверност, наблюдавани и описани от истински учени. Като Алберт Айнщайн например.

Грей не прикри изненадата си.

— Айнщайн?

Кимване.

— В началото на двайсети век една индийка на име Шакунтала била развеждана из университети по целия свят, за да демонстрира странните си способности. Не била особено образована — имала индийския еквивалент на нашето средно образование, — но притежавала необясними математически умения. Правела сложни сметки наум.

— Някаква форма на гениалност? — попита Пейнтър.

— Всъщност повече от това. Жената започвала да пише отговора на черната дъска, преди въпросът да й бъде зададен на глас. Айнщайн станал свидетел на уменията й. Поставил й задача, която самият той решавал в продължение на три месеца — решението било резултат от множество заплетени стъпки. Но още не бил довършил условието, когато тя започнала да пише отговора — от единия до другия край на черната дъска. Попитал я как го прави и тя казала, че не знае, цифрите се появявали в главата й и тя просто ги записвала.

Елизабет ги изгледа, като явно очакваше демонстрация на скептицизъм от тяхна страна. Но Грей само й кимна да продължи. Това сякаш я подразни — може би ако беше отхвърлил с насмешка историята, това би оправдало някаква нейна реакция или решение в миналото.

— Имало и други случаи — продължи тя. — Пак в Индия. Някакво момче, което теглело рикша в Мадрас. Решавало математически задачи, преди да е чуло условието. Твърдяло, че го връхлита силно чувство на тревожност всеки път, когато до него се приближи човек, който мисли за математическа задача. И отговорът се появявал в главата му — символите били подредени „като войници“. Накрая го отвели в Оксфорд, за да го подложат на тест. За да докаже способностите си, младежът решил задачи, които по онова време се смятали за нерешими. Неговите отговори били запазени в оксфордския архив и десетилетия по-късно се доказало, че са били верни. По онова време обаче „младежът“ бил починал от старост.

Елизабет остави чашата с кафето на масата.

— Колкото и впечатляващи да бяха тези и други подобни случаи, те само подклаждаха манията на баща ми, без реално да му помагат в изследването. Трябваха му живи обекти, с които да работи. Затова той продължи да събира непотвърдени разкази и слухове и откри, че много от най-интересните случаи са в Индия. Сред техните йоги и мистици. По онова време други учени вече търсеха физиологично обяснение на удивителните им умения. Като това, че издържат с дни на много ниски температури, нагаждайки кръвотока към крайниците и кожата си. Или че гладуват с месеци, като забавят значително метаболизма си.

Грей кимна. Самият той се беше интересувал от учението на йогите. Всичко се свеждаше до особен вид умствен контрол, който регулираше телесни функции, смятани от традиционната наука за неволеви.

— Баща ми се зае да изучи индийската история и език, занимаваше се дори с древните ведически текстове, свързани с пророчества. Издири йоги с развити умения и ги подложи на тестове — изследвания на кръвта, електроенцефалограми, мозъчно картографиране, направи дори ДНК тестове, за да проследи произхода на най-талантливите. Целта му беше да докаже научно, че в мозъка съществува органична основа, отговорна за онова, което руснаците бяха демонстрирали в опита си с котката и нейните новородени котенца.

Пейнтър се отпусна назад на дивана.

— Нищо чудно, че са го потърсили за Станфордския проект. Изследванията му са имали много общо с тяхната цел.

— Но защо да го убиват заради това? Оттогава са минали години — възрази Елизабет и улови погледа на Грей. — И какво общо има онзи странен череп с цялата история?

— Засега не знаем — отговори вместо него Пейнтър, — но до утре сутринта ще разполагаме с повече данни за черепа.

Грей се надяваше шефът му е да е прав. Екип от експерти вече работеше върху странния обект. Черепът беше изпратен по куриер в централата на Сигма въпреки негласната неохота на Грей — по всичко личеше, че именно черепът е ключът към загадката и той предпочиташе да го задържи при себе си.

На вратата се почука.

Пейнтър се извъртя, Ковалски се изправи с обувка в ръце.

Грей също стана.

Пред къщата бяха оставили двама цивилни агенти да пазят. Ако беше възникнал проблем, някой от тях щеше да съобщи по радиовръзката. Въпреки това Грей извади полуавтоматичния си пистолет — защо й е на охраната да чука, щом разполага с радио?

Махна на другите да се отстранят и тръгна към входната врата. Движеше се покрай стената към малък видеомонитор, разделен на четири полета, който показваше образ в реално време от външните камери. Полето горе вляво отговаряше на камерата при верандата.

Там, на няколко крачки от вратата, стояха двама души.

Жилест мъж в червено яке държеше малко дете за ръка. Момиче. С панделки. Грей не долови открита заплаха в поведението на мъжа. В другата си ръка непознатият държеше плътен лист хартия. Приличаше на голям пощенски плик. Мъжът се наведе.

Грей се напрегна, но под прага се появи най-обикновен лист, жълт. Мъжът го пъхна навътре. Листът се плъзна по излъскания дървен под на антрето и се спря в краката на Грей.

Той зяпаше невярващо детската рисунка с черен пастел. Без особени подробности, но съвсем точно и някак със замах рисунката изобразяваше дневната на обезопасената квартира. Камината, фотьойлите, диванът. Точно както бяха разположени. Имаше и човешки фигури — четири. Две седяха на дивана, една — на фотьойла отсреща. Четвъртата, доста едра, беше скицирана до камината с обувка в ръка. Не можеше да е друг освен Ковалски.

Детска рисунка на тяхната стая.

Грей вдигна отново поглед към монитора.

Раздвижване в другите полета привлече вниманието му. Още мъже се появиха в обсега на външните камери, и те с якета. Грей видя първо единия от техните пазачи, после и другия — и двамата взети на мушка от упор.

Ковалски застана до него — приближил се бе тихо, нали беше по чорапи. Огледа екрана, после въздъхна.

— Супер — каза той. — Как го правите това, не знам. Качвате адресите на обезопасените квартири в интернет ли, що ли?

Мъжете с якетата отвън накараха двамата пазачи да коленичат.

Къщата беше обградена.

А те четиримата бяха в капан.

От другата страна на света мъжът, когото нарекоха Монк, търсеше път към свободата.

Докато трите деца стояха на пост при вратата на болничната стая, той навлече с мъка комбинезон от дебел дънков плат, тъмносин, в тон с ризата с дълги ръкави. Трудно беше, когато имаш само, една ръка. Оставаше да добави към тоалета си черната плетена шапка и дебелите чорапи, които децата бяха оставили на стола. Сложи шапката на бръснатата си глава, обу чорапите и напъха крака в чифт ботуши, които му бяха малко тесни, но пък кожата им беше износена и напукана, така че сигурно щяха да се отпуснат.

Монк използва краткото уединение, за да си събере мислите, но празнините в паметта му все така зееха като бездна. Все още не помнеше нищо преди събуждането си в тази стая. Но ако не друго, усилието да се облече мобилизира мускулите му и главата му спря да се върти при всяко движение.

Тръгна към по-голямото момче, Константин, което чакаше при вратата — метална и с резе от външната страна. Видът й беше достатъчно потвърждение, че са го държали тук като затворник и че това сега наистина е бягство.

Най-малкият от тримата му спасители — Пьотър го хвана за ръката и го задърпа по коридора, далеч от светлината на сестринската стая. Монк се сети за молбата на детето.

„Спаси ни“.

От какво, не разбираше. Момичето — казали му бяха, че името й е Кишка — ги поведе към някакво задно стълбище с неонов надпис над входа към стълбищната площадка. Монк погледна нагоре към светещите букви.

Кирилица.

Сигурно беше на руски. Макар спомените му да бяха излезли в неплатен отпуск, Монк знаеше, че не му е мястото тук. Мислите му течаха на английски. Без британски акцент. Значи оставаше да е американец, нали така? Щом разбираше всичко това, защо…

Водопад от образи го заслепи внезапно, застинали картини от друг живот, като бърз преглед на снимки от цифров фотоапарат…

… Усмивка… кухня и някакъв човек, обърнат с гръб към него… стоманеното острие на брадва се спуска на фона на синьо небе… светлини, които се издигат от дълбините на тъмна вода…

А после изчезнаха.

Главата му пулсираше. Понечи да се хване за стоманеното перило на стълбите и инстинктивно посегна с ръката, която свършваше при китката. Чуканът се плъзна по перилото и Монк с мъка запази равновесие. Сведе поглед към чукана и си спомни един от образите, които паметта му беше изровила преди малко.

… Стоманеното острие на брадва се спуска на фона на синьо небе…

Така ли се беше случило?

Децата вече тичаха по стълбите пред него. С изключение на малкото момче. Пьотър все още го държеше за здравата ръка, вдигнал към него толкова светлосини очи, че биеха на бяло. Малките пръсти стиснаха утешително неговите. После момчето го дръпна леко напред.

Мъжът закуцука след останалите.

Не срещнаха никого по стълбите, а задният вход в края ги изведе под облачното небе на беззвездна нощ. Беше студено, въздухът тежеше влажно в безветрието. Монк си пое дълбоко въздух с надежда да успокои препускащото си сърце.

Чуваше се силно жужене на генератор. Монк плъзна преценяващ поглед по болничния комплекс — ниски крила около две пететажни сгради в центъра.

— Ела. Насам — каза Константин, поел водачеството.

Забързаха по тъмна калдъръмена алея между болницата и висока стена отляво — седем или осем метра колкото двуетажна сграда. Монк погледна нагоре в опит да се ориентира. От другата страна на стената светеха лампи, разкривайки покривите на някакви сгради. Стигнаха до един ъгъл и свърнаха зад стената. Стъпките им отекнаха по гола скала, хлъзгава от росата. Тук отзад нямаше осветление. Монк различаваше единствено стената от циментови блокчета, покрай която подтичваха. Плъзна ръка по зидарията. Стената май беше издигната набързо, поне ако се съдеше по грубата замазка и неравномерната подредба на блокчетата.

Зловещ вой отекна откъм другата й страна. Последваха го приглушен лай и глухи заради разстоянието врясъци.

Монк забави крачка. Животни. Това зоопарк ли беше?

Сякаш прочел мислите му, Константин погледна през рамо към него, прошепна „менажерия“ и му махна да побърза.

Менажерия?

Стигнаха до далечния ъгъл и пътеката пое стръмно надолу. От тази висока точка Монк обхвана с поглед гледката — вдълбана като купа долина в ниското и колоритно селце с калдъръмени улички, къщи със заострени покриви и сандъчета с цветя по прозорците. Улични лампи на газ проблясваха неравномерно. В единия ъгъл на селото, заобиколено от игрища и открит амфитеатър, се издигаше триетажно училище. Малкото селище се беше скупчило около централния площад, където високите струи на фонтан танцуваха и улавяха игриво отблясъците на газените лампи.

В далечния край на селото се издигаха редици от жилищни блокове с вид на служебни общежития, всеки по на пет етажа, с прави улици помежду им — практична, макар и лишена от въображение подредба, скоковете тънеха в мрак и излъчваха усещане за изоставеност.

За разлика от селцето.

То кипеше от трескава дейност, озвучавана от остри викове. Монк различи деца по пижами и нощници. Те се събираха на групички около възрастните, част от които бяха облечени по подобен начин, явно вдигнати от леглата. Други бяха със сиви униформи и шапки с твърди козирки. Лъчи на фенери танцуваха по тесните улици.

Нещо беше вдигнало селото под тревога.

После различи конкретни имена сред врявата от викове, някои звучаха умолително, други — гневно:

— Константин! Пьотър! Кишка!

Децата.

Пламтящо червено сияние се стрелна нагоре от централния площад, освети съненото селце и сградите по края му, пощурели сенки плъзнаха по панелните стени и празните прозорци.

Монк проследи с поглед сигналната ракета до зенита й, където се отвори малък парашут и тя пое бавно надолу.

Монк обаче не отдели поглед от небето.

Това небе… не беше просто безлунно.

Изобщо го нямаше.

Червеникавата светлина на ракетата разкри масивен скален купол, който се простираше във всички посоки, обгръщаше цялото място. Монк зяпаше невярващо и въртеше глава ту насам, ту натам като някакъв глупак.

Изобщо не се бяха измъкнали.

Намираха се във вътрешността на огромна пещера.

Навярно беше дело на човешки ръце, ако се съдеше по белезите от експлозии по тавана и стените.

Сведе поглед към съвършеното селце, консервирано в пещерата като корабче в бутилка. Само че времето му за разглеждане на забележителности беше свършило.

Константин го дръпна зад някаква издадена варовикова стена. Тройка джипове се приближи с тих рев по стръмния път, подмина ги и продължи към болничния комплекс. Тихият звук говореше за електрически двигатели, а мъжете в колите бяха униформени и въоръжени.

Лошо.

Щом джиповете се скриха от погледа, Константин посочи към мрака в недрата на каверната, далеч от селото. Прекосиха каменистия терен и излязоха на тясна и както изглеждаше, рядко употребявана пътечка.

Заобиколиха подземното село, придържайки се към склоновете на пещерата. В далечния край Монк забеляза отвор на тунел, ярко осветен с електрически крушки и запечатан с гигантски метални врати, достатъчно широки да пропуснат два циментовоза един до друг. Имаше и шосе, което извеждаше от каверната.

Но децата го поведоха в обратната посока.

Къде го водеха?

Зад тях вой на аларма разцепи въздуха, оглушителен като сирена за въздушна опасност в затвореното подземно пространство. Четиримата се обърнаха едновременно. Червена сигнална светлина примигваше и се въртеше върху покрива на болничния комплекс.

Обитателите на селото току-що бяха научили втората част от истината.

Не само децата бяха изчезнали.

Монк понечи да ги подкара напред по пътечката, но силният звук направо ги беше побъркал. Затискаха в ръце ушите си и стискаха силно очи. Кишка се преви на две, сякаш се канеше да повърне. Константин се беше свлякъл на колене и се люлееше напред-назад — Пьотър се притискаше в Монк.

Някаква свръхчувствителност изглежда.

Въпреки това Монк ги подкара напред, носеше Пьотър, а Кишка влачеше след себе си.

Хвърли поглед през рамо към примигващата сирена. Може да беше изгубил паметта си — или да му я бяха отнели съзнателно, ако трябваше да бъде точен, — но едно нещо знаеше със сигурност.

Ако го хванеха, щеше да се прости не само с паметта си.

А децата сигурно щяха да пострадат повече и от него.

Трябваше да продължат… Накъде обаче?

6.

6 септември, 05:22

Киев, Украйна

Николай Соколов чакаше да разположат камерите. Самият той вече беше готов — с голяма мека салфетка, втъкната около яката, която да предпази бялата колосана риза и тъмносиния костюм от дебелия слой професионален грим. Беше се оттеглил за кратък размисъл в едно от болничните отделения в дъното. Международните новинарски екипи все още се подготвяха за сутрешното предаване от стълбите пред сиропиталището.

Слънчевата светлина се лееше на потоци през високите прозорци на отделението в дъното на Киевския дом за деца. Само една сестра от персонала се движеше тихо между леглата. Тук бяха скрити най-тежките случаи — двегодишно момиче с тироиден тумор в гърлото, който не подлежеше на операция, десетгодишно момче с подута от хидроцефалия глава, друго, чиито очи гледаха празно заради тежка форма на умствено изоставане. Това, последното, беше вързано за леглото — и краката, и ръцете.

Сестрата, едра украинска матрона в синя престилка, забеляза кое е привлякло погледа му.

— За да не се нарани, г-н депутат — обясни тя с очи уморени от ежедневната среща с твърде много страдание.

Имало бе и по-тежки случаи. През 1993 година в Молдова се беше родило бебе с две глави, две сърца, два гръбначни стълба, но само с един комплект крайници. Друго дойде на бял свят е мозък извън черепната кутия.

Всичко това бе наследство от Чернобил.

През пролетта на 1986 г. четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил беше експлодирал посред нощ. През следващите десет дни той беше излъчил радиация, равняваща се на четиристотин бомби като онази, която бе разрушила Хирошима. Лъчението бе засечено в различна степен по цялата планета. Според руската академия на медицинските науки до днешна дата от радиационно отравяне бяха починали над сто хиляди души, други седем милиона бяха получили по-голяма или по-малка доза радиация. Повечето от тях бяха деца, а краят на наследството от ракови заболявания и генетични аномалии не се виждаше.

А сега идваше ред на втората трагична вълна, сега, когато облъчените, в крехка възраст деца ставаха родители на свой ред. Данните показваха трийсет процента ръст на вродените заболявания.

Именно по този повод беше дошъл тук енергичният и харизматичен лидер на долната камара на руския парламент. Избирателният район на Николай — Челябинск — беше на повече от хиляда и петстотин километра оттук, но проблемите му бяха от сходно естество. Именно там, сред височините на планината Урал, беше добивана огромната част от горивото за Чернобил, както и плутоният за съветските програми за въоръжаване. Челябинск и до днес беше едно от най-радиоактивните места на планетата. — Чакат ви, г-н депутат — каза откъм вратата секретарката му.

Той се обърна към нея.

Елена Озерова, жена в началото на двайсетте с къса черна коса и смугла кожа, беше облечена с черен бизнес костюм, който скриваше малките й гърди и я превръщаше в безполово същество. Беше хладна, мълчалива и винаги на разположение. Пресата я наричаше „Николаевият Распутин“ и той нямаше нищо против.

Всичко това се вписваше идеално в плана му да бъде възприеман като смел политически реформатор, едновременно отворен за отминалата слава на руската империя. Дори беше роден в Екатеринбург, където съименникът му, Николай, последният цар от династията Романови, е бил държан като затворник и впоследствие убит. Макар и провалил се приживе, след смъртта си Николай беше канонизиран от Руската православна църква. Патриарсите дори издигнаха Кървавата църква с позлатен купол над мястото, където семейството му е било убито. Тя бележеше символичното прераждане на Романови.

Някои твърдяха, че четиридесет и една годишният депутат Николай Солоков с рядката си тъмна коса и къса къдрава брада е въплъщение на преродения цар.

Самият той нямаше нищо против подобни сравнения.

Сега, когато полагаше усилия да се изправи на крака под тежестта на огромен дълг, бедност и повсеместна корупция, Русия имаше нужда от нов лидер в новото хилядолетие.

И Николай смяташе себе си достоен за тази роля.

За тази и за много повече.

Позволи на Елена да махне салфетката от яката му. Младата жена го изгледа от главата до петите и кимна одобрително.

Той тръгна към чакащите го навън прожектори.

Мина през вратите, следван почтително от Елена. Катедрата беше издигната на площадката над стъпалата, голямата табела с името на сиропиталището отзад беше завършващият акцент.

Застана пред бойния ред от микрофони и вдигна ръка да спре преградния огън от въпроси. Някакъв репортер питаше на висок глас за някогашните му връзки с КГБ, друг — за финансовите отношения на семейството му с мащабните минни проекти в Урал. Колкото повече растеше властта му, толкова по-кресливи ставаха онези, които искаха да подрежат крилата му.

Николай не обърна внимание на въпросите, защото имаше свой сценарий за тази пресконференция.

Наведе се към микрофоните и отпусна глас, за да надвика досадните въпросчета:

— Време е да затворим тези врати! — извика той и посочи назад към входа на сиропиталището. — Децата на Украйна, на Беларус и на цяла Майка Русия страдаха достатъчно от греховете на нашето минало. Стига толкова!

Постара се гневът да прозвънти в думите му. Знаеше как ще изглежда това на телевизионния екран. Суровото лице на реформата и справедливия гняв. Продължи нататък със страстния си призив за една нова Русия, с апел за действие, със зов да погледнат напред без да забравят миналото.

— След два дни четвърти реактор на Чернобил ще бъде запечатан под нов стоманен купол. Този нов саркофаг ще отбележи края на една трагедия и ще пребъде за вечни времена като мемориал на всички мъже и жени, които жертваха живота си, за да предпазят не само родината, но и целия свят. Пожарникари, които останаха на поста си сред пламъците, докато радиацията отнемаше бъдещето им. Пилоти, които навлязоха в токсичния облак, за да осигурят необходимия цимент. Миньори от цялата страна, които се стекоха, за да издигнат първия погребален саркофаг около реактора. Тези изключителни мъже и жени, загубили здравия си разум в прилив на национална гордост, те са истинското сърце на Русия! Нека никога не ги забравяме, тях и тяхната саможертва!

Множеството зад репортерите беше нараснало, докато Николай говореше, и сега избухна в ръкопляскания и одобрителни викове.

Това беше едва първата от серията предстоящи речи преди основното събитие — церемонията в Чернобил, където новият саркофаг щеше да бъде положен върху токсичното ядро на мъртвия реактор. Първоначалният бетонен щит вече се ронеше — издигнат беше като временно решение, а оттогава бяха минали цели двайсет години. Новият саркофаг тежеше осемнадесет хиляди тона и беше висок колкото половин Айфелова кула. С тези си размери той беше най-голямата подвижна конструкция на цялата планета.

И други политици вече трупаха дивиденти покрай събитието с речи и открити събрания; но Николай се бе постарал да е най-шумният и красноречивият, истински поборник за атомна реформа и за прочистване на горещите радиационни точки из цялата страна. Мнозина възразяваха, че проектите му щели да струват истинско състояние. Членове на собствената му парламентарна група го критикуваха пренебрежително в пресата.

Но Николай знаеше, че е прав.

И всички те щяха да видят един ден.

— Запомнете думите ми! — продължи той. — Макар да затваряме една глава от нашата история, боя се, че само сме запушили с пръст пробойна в язовирната стена. Ядреното ни минало още не е приключило нито с нас… нито със света. И когато настъпи кризисният момент, мога само да се надявам, че и ние ще се окажем достойни като храбрите мъже и жени, които в онзи трагичен ден се простиха с бъдещето си. Затова нека не обръщаме гръб на завета им. Нека построим един нов ренесанс! Защото от пламъците може да се роди нов свят.

Знаеше, че очите му са светнали при последните думи. Това беше мотото на неговата реформа.

Нов ренесанс.

Руски ренесанс.

Нужно беше едно леко побутване в правилната посока, нищо повече.

Елена се наведе към него и го докосна по лакътя да му каже нещо. Той сведе глава към нея миг преди откъм парка през улицата да изтрещи пушечен изстрел. С периферното си зрение Николай зърна припламването на дулото, а част от секундата по-късно нещо разпра въздуха край ухото му.

Снайперист.

Покушение.

Елена го дръпна зад катедрата сред писъците на тълпата. Възцари се хаос и Николай се възползва от мига, за да целуне леко Елена по устата. Погали дългата й коса и пръстите му се плъзнаха за миг по очертанието на студената хирургическа стомана зад ухото й.

Прошепна в полуотворените й устни:

— Мина добре.

22:25

Вашингтон

Пейнтър застана до Грей при входната врата и впери поглед в свързания с външните камери монитор и към двамата служители на Сигма, които уж трябваше да ги пазят, а сега стояха прегърбени под прицел.

Кльощавият мъж извика тихо през вратата, сякаш усетил присъствието им:

— Не искаме никой да пострада — каза той със силен източноевропейски акцент.

Пейнтър се вгледа в образа на непознатия върху монитора. После насочи вниманието си към момичето, което мъжът държеше за ръка. Детето гледаше право към уж скритата камера.

Мъжът извика отново:

— Ние сме съюзници на Арчибалд Полк! — Прозвуча някак неуверено, сякаш не беше сигурен, че думите му ще значат нещо за хората в къщата. — Нямаме много време!

Пейнтър усети присъствието на Елизабет зад себе си. Обърна се да я погледне. Ако искаха да научат повече за съдбата на баща й, трябваше да рискуват. Друг въпрос беше колко голям риск можеха да поемат. Пейнтър натисна копчето на домофона и се наведе към микрофончето:

— Ако сте съюзници, не бихте имали нищо против да освободите нашите хора и да оставите оръжията си.

Мъжът на верандата поклати глава.

— Първо трябва да докажете, че заслужавате доверие. Рискувахме твърде много, за да доведем момичето тук. Разкрихме се.

— Ще ви пуснем да влезете — каза Пейнтър. — Но само двамата с момичето.

— Аз пък ще задържа двамата ви колеги като гаранция за сигурността ни.

Ковалски изпръхтя:

— Какво голямо и задружно семейство, направо да си изповръщаш червата.

Пейнтър даде знак на Грей да изведе Елизабет зад ъгъла на коридора.

Самият той застана встрани от вратата. Ковалски зае позиция от другата й страна, както си беше по чорапи, и вдигна в готовност единственото си оръжие — обувката.

Изглежда нямаха друг избор.

Пейнтър дръпна резето и открехна вратата. Непознатият вдигна ръка да покаже, че е празна. С другата държеше детето. Момичето не беше на повече от десет години, тъмнокосо и с рокля на каре в сиво и черно. Мъжът беше мургав и гладко избръснат, но тъмна четина вече засенчваше долната половина на лицето му. Египтянин или арабин може би. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни на слабото осветление, горяха нащрек. Беше с дънки и тъмночервено яке.

Непознатият обърна глава, но погледът му не се отдели и за миг от вратата. Каза нещо на хората си, Езикът беше непознат за Пейнтър, но казаното прозвуча като заповед да останат в готовност.

— Тоя тип е циганин — измърмори Ковалски.

Пейнтър стрелна с поглед едрия мъж.

— На нашата улица живееше едно такова семейство — обясни Ковалски и посочи с палец непознатия. — Това, дето го каза, беше на цигански.

— Прав е — каза непознатият. — Казвам се Лука Херн.

Пейнтър отвори още малко вратата и даде знак на мъжа да влезе.

Непознатият пристъпи предпазливо през прага, но не пропусна да кимне учтиво на Пейнтър и Ковалски.

— Састимос.

— Найс туке — отвърна Ковалски. — Само за сведение обаче, т’ва е кажи-речи всичко, което помня от езика ви.

Пейнтър заведе Лука и детето в дневната. Забеляза, че момичето се движи несигурно, а лицето му лъщи като при треска.

Лука видя Грей, който стоеше зад вратата с пистолет в ръка.

Пейнтър му даде знак да прибере оръжието. Не долавяше признаци за пряка заплаха в поведението на мъжа. Само предпазливост.

Елизабет пристъпи напред.

— Споменахте баща ми.

Лука сбърчи неразбиращо чело. Пейнтър обясни:

— Това е дъщерята на Арчибалд Полк.

Очите на непознатия се разшириха и след миг той кимна почтително на Елизабет.

— Съжалявам за загубата ви. Той беше велик човек.

— Какво знаете за баща ми? — попита тя. — И кое е това момиче?

Детето издърпа ръката си от непознатия и отиде при масата. Коленичи до нея и започна да се люлее напред-назад.

— Момичето ли? — каза Лука. — Истината е, че не знам. Истинска загадка. Получих съобщение от баща ви. На гласовата поща. Думите се застъпваха, сякаш е бързал да каже много, а не е имал време. Да сме купели дузина радиоприемника „Кобра Марийн“ и да сме ги настроели на определена вълна. После изреждаше някакви цифри. Да сме обикаляли Националния мол и да сме се оглеждали за „пакет“, който щял да активира приемниците. Звучеше като умопобъркан.

Пейнтър погледна към Грей. Той сви рамене.

— Пакет? — попита Пейнтър.

Лука сведе поглед към детето.

— Нея.

— Момичето? — попита шокирана Елизабет. — Защо?

Лука поклати глава.

— Бяхме задължени на баща ви, затова направихме каквото поиска. Дори бяхме в мола, когато са го застреляли, макар да разбрахме едва по-късно, че убитият е бил той. Но хванахме дирята на детето.

Пейнтър огледа момичето. Изглежда в дрехите или по тялото й имаше микропредавател.

— Проследихме я до зоопарка и там успяхме да я отведем, без никой да разбере.

— Отвлекли сте я? — попита Пейнтър.

Мъжът сви рамене.

— Съобщението завършваше с думите „откраднете пакета“. После трябвало да го доставим на някой или нещо на име „Сигма“.

Последното свари Пейнтър неподготвен.

— Съобщението прекъсваше рязко — продължи циганинът, — без други указания или обяснение някакво. След като отведохме момичето, трябваше да действаме бързо. Бояхме се, че и други може да я търсят. Особено след като беше обявена тревога в целия окръг. Но нямахме представа какво или кои са тези „Сигма“ от съобщението на професора. И докато обикаляхме и се мъчехме да измислим нещо, момичето взе да рисува като пощуряло.

Посочи детето, което се беше изправило и сега стоеше до една от стените. Взело беше парче въглен от камината и рисуваше с отсечени движения по стената, започваше на едно място, после се прехвърляше на друго, на пръв поглед без никаква целенасоченост.

— Направо като машина беше — продължи Лука. — Първо нарисува нещо като парк с дървета, после и моста Рок Крийк. — Кимна към прозореца. — А сетне и къща сред дърветата от първата рисунка. Наложи се да обиколим целия парк, докато я намерим. Така де, решихме, че явно е нещо важно. А междувременно тя нарисува скицата, която пъхнах под прага ви.

Лука ги изгледа по ред.

— Нарисува вас. Близки на д-р Полк, както изглежда. Може би вие знаете нещо за тази прословута Сигма?

Пейнтър извади лъскава черна карта — с негова снимка и президентския печат отгоре. И релефно изображение на холограмна гръцка буква.

Лука огледа внимателно картата, дори я наклони, за да види по-добре холограмата. И когато позна изображението, очите му се разшириха.

Докато течеше горният разговор, Грей се беше приближил тихо до момичето и сега разглеждаше рисунката му, приклекнал отстрани. Потърка брадичката си. Нещо беше привлякло вниманието му. Вдигна пръст, скрит наполовина между коленете му, като кечър, който дава знак на питчъра. Пръстът му сочеше към момичето.

Лицето й се беше прояснило. Главата й беше отпусната леко на една страна. Очите й бяха отворени, но не следяха движенията на въглена по стената. Колкото и странно да изглеждаше поведението й, не това беше привлякло вниманието на Грей.

Той сочеше друго — нещо, което и Пейнтър беше забелязал. Влажната й от пот коса се беше разделила леко зад ухото и малка метална пластина улавяше отблясъци от лампата. Формата й беше същата като на устройството, прикрепено към странния череп.

Само дето в този случай ставаше дума за жив човек.

Какво им беше пратил Арчибалд Полк?

Докато Пейнтър прехвърляше наум различни възможности, Елизабет се дръпна няколко крачки назад, загледана в стената. После посочи драсканицата и каза с ясно доловим страх в гласа:

— Елате да видите.

Пейнтър застана до нея и се загледа в рисунката, която Елизабет сочеше. От това по-голямо разстояние безсмислените драсканици придобиваха форма. Все по-ясна форма.

Накрая, след четири дълги мълчаливи минути, Елизабет заекна изумено:

— Но това е… това е…

— Тадж Махал — довърши вместо нея Пейнтър.

В тишината на последвалото изумление до слуха им стигна далечен звук. Ритмичен, усилващ се. Хеликоптер, който лети ниско и се приближава. Грей стана и посегна към детето.

— Някой ни е открил!

06:02

Киев, Украйна

Николай слезе от Елена и се отпусна по гръб.

Вентилаторът в хотелската стая охлаждаше потното му тяло. Кръстът го болеше, а по раменете му имаше дълбоки драскотини, които още го щипеха. Елена стъпи грациозно на пода и разрошената й коса се люшна по гърба. Ритмичното полюшване на задника й на път към банята за малко да го възбуди отново. Пенисът му се размърда, но Николай знаеше, че след половин час му предстои интервю.

Новината за неуспешното покушение вече се беше разпространила. Репортажи от събитието щяха да се излъчат в новинарските емисии на всички международни канали. Вече го бяха уведомили, че снайперистът, когото полицаите бяха успели да прострелят, е издъхнал на път за болницата.

С неговата смърт вероятността някой да се досети, че всичко е било постановка, се свеждаше до минимум. Дори самият стрелец — миньор от Полевской, чийто брат бе загинал при трудова злополука миналата година — не се беше усъмнил, че участието му в покушението е плод на умела манипулация.

Всичко се беше развило по най-прецизния начин. Организацията беше перфектна. Но пък Елена ги умееше тези неща. В състояние на активност можеше да изчислява вероятности с точността на суперкомпютър. Статистическите й анализи на борсовата търговия не биха посрамили и най-добрите финансови брокери в света. А с познанията си в областта на пистолетите и лекото въоръжение можеше да изчисли точната траектория на куршума само по стойката на стрелеца и посоката на дулото.

Затова тази сутрин Николай бе оставил живота си в нейните ръце.

И беше оцелял.

А онзи момент зад катедрата беше ужасен — и най-вече усещането за пълна липса на контрол, за пълна зависимост от някой друг. След като цял живот беше Държал събитията около себе си на къс повод, онази макар и мигновена загуба на контрол бе ускорила пулса му до неузнаваемост. Щом врявата стихна, едва беше изчакал да се приберат в хотела.

Елена излезе мокра изпод душа и се облегна гола на рамката на вратата. Сластта в очите й затихваше бавно — угасваха и последните искри на еротична стимулация от невралния комплекс на импланта й. Пламенната лъвица се превръщаше в сънливо коте. Въпреки това Николай се вгледа в този последен нагорещен въглен — възбуждаща смесица от нужда и омраза, но дори и това скоро щеше да изстине до обикновено и лишено от емоции подчинение.

Стимулацията на импланта беше нещо необходимо — както за да влее жар в съвкуплението, така и за да активира нужната физиологична реакция, увеличаваща шанса за зачеване. Николай беше чел научните доклади. А и майка му искаше внуци — дори беше одобрила Елена за тяхна майка. В края на краищата, комбинацията беше страхотна — неговата воля и нейният студен ум.

Сутринта Николай се бе постарал да угоди максимално на майка си.

Синините и драскотините го доказваха.

Майка му обаче едва ли би изпаднала във възторг, ако знаеше, че позволява на Елена да го връзва за леглото и да го налага по задника с четка за под. Но пък самата тя винаги казваше, че целта оправдава средствата.

Такава си беше, практична до дупка.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Елена отиде да го вдигне, после му подаде слушалката.

— Генерал-майор Савина Мартова — каза студено тя, превключила на работен режим. — Търси депутата.

Той взе с въздишка слушалката. Тази жена винаги уцелваше безпогрешно момента. Сигурно беше научила вече за неуспешния атентат и се е чудила защо не се е обадил да докладва подробно. Програмата за следващите дни беше повече от напрегната — и по двата им проекта — чак до официалното запечатване на Чернобил. Нищо не можеше да се обърка.

Николай премести тежестта си и примижа от смъденето по насинения си задник.

— Имаме проблем, Николай — изпревариха го отсреща.

Той въздъхна отново.

— Какво има, майко?

22:50

Вашингтон

Грей носеше на ръце детето и подтичваше през предния двор. Студената септемврийска нощ само подчертаваше трескавата топлина, която се излъчваше от момичето. Кожата й пареше през ризата му. Температурата й се беше повишила още повече, докато рисуваше по стената, а когато Грей взе парчето въглен от ръката й, тя се срина като кукла с отрязани конци. Беше в съзнание, но очите й гледаха празно, а крайниците й бяха неестествено вдървени, пак като на кукла. А и восъчният цвят на лицето подсилваше допълнително това впечатление.

Грей докосна лицето й, спря поглед върху финия рисунък на късите й мигли.

„Кой би могъл да стори такова нещо на дете?“

Трябваше да я изведат на сигурно място.

Грей вдигна поглед към небето. Самотен черен хеликоптер военен модел летеше ниско над улицата. Друг кръжеше лениво в далечния край на пресечката. Трети обикаляше над парка зад тях.

Триангулираха позицията им.

Седанът им си стоеше на входната алея, където го бяха оставили. Лука и хората му бяха с три еднакви високопроходими форда, паркирани по-надолу на улицата. Водачът на циганския клан вече беше събрал хората си. Раздаваше заповеди на цигански и сочеше ту насам, ту натам — инструктираше ги как да се разделят. Трима тръгнаха пеша към парка, където отново щяха да се разделят. Други двама пресякоха на бегом улицата и хлътнаха между две къщи. Някакво куче се разлая ядосано.

Ковалски и Елизабет бързаха към линкълна на алеята. Елизабет говореше по телефона.

Пейнтър вървеше към малка кола, паркирана до тротоара — тойотата на един от пазачите. Грей тръгна след него. Пазачът, когото хората на Лука бяха освободили преди малко, вече седеше зад волана.

Пейнтър отвори задната врата и се обърна да поеме детето от Грей.

— Направо изгаря — каза Грей.

Пейнтър кимна.

— Да се измъкнем веднъж и ще я види лекар. Вече се обадих на Кат и Лиза да тръгват към централата.

Лиза Камингс беше опитен лекар с докторат по физиология. Освен това беше гаджето на шефа. Капитан Кат Брайънт беше служител на Сигма и експерт по разузнаване и координация. Тя щеше да ръководи операцията на терен.

— Преди това обаче — каза Пейнтър, вдигнал поглед към небето, докато се настаняваше на задната седалка с болното дете в ръце — трябва да пробием кордона.

Надолу по улицата един от фордовете потегли с изгасени светлини. Другият направи обратен завой и пое с висока скорост в противоположната посока, профучавайки покрай тойотата на Пейнтър.

— Да се надяваме, че планът ще сработи — каза Грей. Преди да тръгнат, Пейнтър беше накарал Лука да донесе един от приемниците „Кобра“, с чиято помощ бяха открили момичето в Националния мол. Както се беше надявал, устройствата се оказаха една идея посложни — можеха и да предават, не само да приемат. Пейнтър показа на Лука как да ги превключи така, че да излъчват определен сигнал, вместо да го „търсят“. На свой ред Лука инструктира хората си. И сега те се движеха в различни посоки, като всеки излъчваше чрез радиото си сигналната сигнатура на момичето, чертаейки дузина различни следи, между които преследвачите да избират — а и техните сигнали навярно бяха по-силни от сигнала, който излъчваше малкият микропредавател на детето. Под прикритието на тази радиокакофония Пейнтър се надяваше да изведе необезпокояван момичето до подземните бункери на централното командване. Там лесно щяха да изолират сигнала й и да я държат в безопасност.

Грей тръгна към линкълна. Ковалски беше запалил двигателя и подаваше нетърпеливо газ. Двамата щяха да поемат към международното летище „Рейгън“. Грей се замисли за нарисуваната с въглен скица на Тадж Махал. Прословутият мавзолей се намираше в Индия, страната, където д-р Полк е бил видян за последно. Още преди появата на момичето, Грей беше решил да разшири разследването в тази посока и да проследи стъпките на професора там. Тайнствената рисунка само затвърди решимостта му.

Имаше един човек в Индия, който можеше да хвърли светлина върху изследванията на д-р Полк и движението му в страната преди да изчезне.

Елизабет стоеше до отворената врата и оглеждаше тревожно небето. Затвори телефона си и се обърна към Грей:

— Успях да се свържа с д-р Мастерсън. Колегата на баща ми от университета в Бомбай. Само че той не беше там. А в Агра.

— Агра? — вдигна вежди Грей.

— Град в Индия, където се намира Тадж Махал. В момента е там. При самия мавзолей.

Грей погледна назад към тойотата, която тъкмо се отлепваше от бордюра и поемаше бавно по улицата.

„Какво става, по дяволите?“

Хеликоптерите над тях застинаха колебливо за миг, после се изтеглиха в различни посоки, подмамени от фалшивите сигнали.

Грей реши да пробва за последно:

— Елизабет, за теб ще е по-безопасно, ако останеш тук.

— Не, идвам с вас. Сам ще се убедиш, че д-р Мастерсън не е от най-общителните. Но мен ме познава. И знае, че отивам при него. Без мен едва ли ще се съгласи да ви съдейства.

Погледите им се срещнаха. Грей разчете смесица от емоции на лицето й — решителност, страх и утаила се чак до костите скръб.

— Той ми беше баща — каза тя. — Трябва да дойда.

— Освен т’ва — обади се Ковалски иззад волана, — аз ще я наглеждам, нямай грижа.

Подобие на усмивка заглади острите ръбове на скръбта и объркването й.

— Това май не вещае нищо добро, нали? — прошепна на Грей тя.

— Никак даже.

Махна й да влиза в колата. Беше възразил на идеята й да дойде с тях, но без да се престарава. Подозираше, че знанията й тепърва ще им бъдат от полза. Не вярваше баща й случайно да е отишъл точно в нейния кабинет в Природонаучния музей. А и съдействието му Елизабет да получи докторантурата в Гърция също не изглеждаше продиктувано единствено от бащинска загриженост. Изглежда всичко това имаше връзка с Делфи — по някакъв начин.

Лука се бе приближил междувременно и беше чул последната част от разговора.

— И аз ще дойда — заяви той.

Грей кимна. Пейнтър вече го беше предложил, като бартер срещу помощта на циганина за бягството на момичето. Колкото до Грей, той нямаше нищо против. Искаше му се да поразпита по-подробно Лука за някои неща, най-вече за отношенията му с д-р Полк. А и циганският предводител изглеждаше твърдо решен да постигне нещо. Грей не знаеше какво е то, но виждаше решимостта в тъмните му очи.

След като уточниха окончателно бройката на пътниците, Грей седна до шофьора. Лука и Елизабет се настаниха отзад.

— Дръжте се! — извика им Ковалски, включи на задна, натисна газта и колата изхвърча на улицата с жален писък на гуми.

Ритмичният звук на хеликоптерите затихваше в далечината.

Мислите на Грей се въртяха около момичето.

„Коя е тя? Откъде идва?“

Монк вървеше след трите деца. При долния шлюз се бяха сдобили с още един малък спътник, който се влачеше най-отзад.

Само дето не беше дете.

Монк усещаше тъмните очи с гърба си.

Групичката им се изкачваше по спиралното стълбище, издълбано във варовиковата скала. По каменните стени се стичаше вода и стъпалата под краката им бяха хлъзгави. Стълбището беше тясно и очевидно се ползваше само за сервизни нужди. Освен това се оказа твърде дълго за слабичкия Пьотър, който висеше задъхан на ръката на Монк.

По-рано, сред воя на сирената, хлапетата бяха повели Монк по една пътека, която обикаляше по края на пещерата и извеждаше до малък шлюз. Вратичката му беше отворена и водеше към стълбището, което изкачваха сега. Пак там му бяха представили последния и най-странен член на групата им.

Казваше се Марта.

— Тук! — извика Константин от челото на колоната. У него беше единственото им фенерче. Беше стигнал края на стълбите. Монк подбра другите две деца и го настигна. Длъгнестото по-голямо момче клекна до купчина багаж. Стълбището преминаваше в къс тунел с шлюз в края.

Константин бутна една раница в ръцете на Монк. Той пое приведен към шлюза и сложи длан на металната врата. Беше топла на допир.

Обърна се и видя последния член на групата им да се появява откъм стълбището. С тегло около четиридесет килограма и със силно приведена фигура, смаляваща я до ръст от един метър, тя опря кокалчетата на едната си ръка в пода. Тялото й беше покрито с мека тъмна козина, без лицето, дланите и стъпалата. Козината около лицето й беше посребряла.

Константин твърдеше, че женското шимпанзе било на повече от шейсет години.

Срещата между децата и човекоподобното при долния шлюз беше повече от топла. Въпреки воя на сирената и свръхчувствителността на децата към примигващата светлина, шимпанзето беше прегърнало всяко от тях, утешително и насърчително, съвсем като майка.

Монк трябваше да признае, че присъствието й определено беше успокоило децата.

Дори и сега тя вървеше между тях, докосваше ги и издаваше тихи звуци.

Най-малкият, Пьотър, получаваше най-много внимание. Двамата изглежда общуваха по специфичен начин. Не чрез знаци, по скоро чрез езика на тялото — леки докосвания, пози на тялото, които означаваха конкретни неща, дълго взиране в очите на другия.

Изтощеното от дългото изкачване момченце сякаш почерпи сила от старото шимпанзе.

Константин се приближи до шлюза. Протегна към Монк малка пластмасова значка и му показа как да я закрепи на гащеризона си.

— Какво е това? — попита Монк.

Константин кимна към запечатания шлюз.

— Замерваща значка… за радиация.

Монк погледна към вратата на шлюза. Радиация? Какво толкова имаше зад вратата? Беше топла на пипане, спомни си той. Въображението му веднага сътвори образ на мъртъв пейзаж, изгорен от ядрена експлозия или нещо такова.

Когато всички бяха готови, Константин застана до шлюза и натисна силно заключващия лост. Вратата издрънча и се открехна.

Нахлу ослепителна светлина, все едно са погледнали в доменна пещ. Монк заслони с ръка очите си. След миг-два с облекчение си даде сметка, че яркото сияние е просто светликът на изгряващото слънце. Измъкна се навън с децата.

Пейзажът наоколо не беше изгорен, нито мъртъв.

Точно обратното всъщност.

Шлюзът извеждаше на гъсто залесен хълм, основно брези и елши. Много от дърветата пламтяха в отсенки на жълтото и червеното заради смяната на сезоните. От едната страна по покрити със зелен мъх камъни танцуваше поток. Ниски и заоблени планински възвишения се редяха до хоризонта, напръскани тук-там с малки езерца, които грееха като капки разтопено сребро.

Бяха се изкачили от ада в рая.

Само че адът още не беше приключил с тях.

Откъм тунела отзад отекна странен пронизителен вой. Същия вой бяха чули на излизане от заградения комплекс в съседство с болницата, спомни си Монк.

„Менажерията“.

Един, после още един вой отвърна на първия.

Не беше нужно Константин да го подканва — и сам разбираше, че трябва да си плюят на петите.

Знаеше какво вещаят тези звуци — знаеше го не от собствените си спомени, а благодарение на онова дълбоко заровено в мозъка му местенце, където все още дремеха инстинктите на хищник и плячка.

Отекна нов вой.

По-силен и по-близо.

Ловът тепърва започваше.

7.

6 септември, 04:55

Вашингтон

Оставаше си голяма мистерия, макар и в джобен размер.

Пейнтър гледаше момичето през прозореца. Най-после беше заспало. Кат Брайънт седеше на пост до леглото със „Зелени яйца и шунка“ на коленете. Беше му чела от популярната детска книжка на д-р Зюс, докато успокоителните подействат.

Детето не беше казало и дума, докато пътуваха насам. Следеше с поглед ставащото наоколо, но без да проявява видим интерес. И с това реакциите му се изчерпваха. През повечето време само се клатеше напред-назад и застиваше, ако някой го докосне. Убедили го бяха да изпие чаша сок и да изяде две бисквити с шоколадова глазура. Бяха направили и няколко предварителни теста — биохимия, пълен физически преглед, дори магнитен резонанс на цяло тяло. Все още имаше температура, но не толкова висока, колкото преди.

При прегледа бяха открили микропредавателя — имплантиран дълбоко над лакътя на детето. Чипът можеше да се извади само с хирургическа намеса, затова решиха засега да не го пипат. А и тук сигналът беше блокиран. Никой не би могъл да го проследи.

Кат се размърда и стана. Беше облечена всекидневно — широката бяла риза над кафяви панталони подчертаваше наситено кестенявия цвят на косата й. Спешното повикване от щабквартирата я беше сварило у дома, но когато пристигна тук, Грей и екипът му още летяха за Индия, така че задълженията й като координатор на наземната операция трябваше да почакат. Междувременно се беше оказала по-полезна в опитите им да успокоят детето. Самата тя млада майка, Кат беше донесла книжката на д-р Зюс и макар че гостенката им не реагира на забавния и простичък от езикова гледна точка текст, поне клатенето намаля. Кат изглежда й беше харесала.

Пейнтър се радваше, че Кат най-после се връща на работа. След като изгуби съпруга си — Монк — тя изпадна в дълбока и продължителна депресия. Сега изглежда идваше на себе си и беше готова да продължи напред.

Кат излезе от стаята, затвори тихо вратата и се присъедини към Пейнтър в стаята за наблюдение. В малкото помещение имаше съвещателна маса и столове с високи облегалки.

— Заспа — каза тя и се отпусна с въздишка на един стол.

— Може би и ти трябва да поспиш. Самолетът на Грей ще кацне след няколко часа.

Тя кимна.

— Ще се обадя на жената, която остана с Пенелопе, после ще дремна за час-два.

Вратата към коридора се отвори и в стаята влязоха Лиза Камингс и патологът Малкълм Дженингс. И двамата бяха с бели лабораторни престилки, изглеждаха развълнувани и си говореха нещо шепнешком. Лиза бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете на престилката, което при нея беше знак за дълбока концентрация. Беше сплела дългата си руса коса на рибена кост. Двамата е Малкълм бяха прекарали последния час в помещението с магнитния резонанс, анализирайки резултатите.

Ако се съдеше по разгорещения им разговор — пълен с неразбираеми за Пейнтър медицински термини — явно бяха стигнали до някакво заключение, но не непременно и до консенсус.

— Невромодулация от такъв мащаб без поддръжка от глиални клетки? — каза Лиза и поклати глава. — Разбира се, стимулацията на базалното ядро изглежда логична.

— Така ли? — попита Пейнтър, колкото да привлече вниманието им.

Лиза май чак сега забеляза него и Кат. Раменете й се отпуснаха и тя извади ръце от джобовете. Закачлива усмивка прелетя по лицето й, когато очите й се спряха на Пейнтър. Тръгна към един от столовете и пътьом плъзна ръка по раменете му.

Малкълм седна на последния свободен стол.

— Как е детето?

— Заспа — каза Кат.

— Е, какво научихте? — попита Пейнтър.

— Че се придвижваме през терен и стар, и нов — загадъчно подхвана Малкълм. Извади от джоба си очи ла за работа с компютър със синкав оттенък на стъклата. Нагласи ги на носа си и отвори лаптопа, който беше донесъл със себе си. — Сравнихме резонанса на детето с моите анализи на черепа. Имплантираните устройства са еднакви, макар че това на детето е подобрен вариант.

— И какво представляват? — попита Кат.

— Най-общо казано, представляват ТМС генератори — отговори Малкълм.

— Транскраниални магнитни стимулатори — обясни Лиза, с което не им помогна особено.

Пейнтър и Кат се спогледаха.

— Защо не започнете отначало? — предложи той. — И по възможност с кратки думи.

Малкълм почука с химикалка по слепоочието си.

— Да започнем оттук тогава. Човешкият мозък. Съставен от тридесет милиарда неврона. Всеки неврон общува със съседите си чрез множество синапси. Което води до приблизително един милион милиарда синаптични връзки. Тези връзки от своя страна създават огромен брой неврални вериги. И като казвам „огромен“, имам предвид нещо от порядъка на десет с милион нули отзад.

— Милион нули? — вдигна вежди Пейнтър. Малкълм го погледна над очилата си.

— За да стане по-ясно… Представи си го така — бройката на всички атоми в цялата вселена е само десет с осемдесет нули отзад.

После кимна, видял потреса на Пейнтър.

— Така че в черепите ни дреме удивителен суперкомпютър, за който ние знаем съвсем малко. На практика — почти нищо. — После посочи към прозореца. — Някой друг обаче е отбелязал значителен напредък.

— Какво имаш предвид? — попита Кат, явно притеснена за детето.

— С помощта на най-новите технологии ние правим предпазливи стъпки в тази непозната територия. Така както пращаме сонди в космоса, пъхаме електроди в мозъка. Достигащата до мозъка информация е без изключение във вид на електрически импулси. Ние не виждаме с очите си, а с мозъка си. Пак заради това кохлеарните импланти връщат слуха на глухите. Имплантът превръща звука в електрически импулси, които се препращат към мозъка чрез микроелектрод, въведен в слуховия нерв. С течение на времето мозъчната кора се научава да интерпретира този нов сигнал и глухият започва да чува — на същия принцип, по който се учи чужд език. Малкълм посочи лаптопа си.

— Човешкият мозък — понеже е електрическо устройство и следователно е податлив на нови сигнали — притежава вродената способност да се свързва с машини. В известно отношение, това ни прави съвършените естествено родени киборги.

Пейнтър се намръщи.

— Накъде биеш с всичко това?

Лиза сложи ръка върху неговата.

— Не става въпрос за научна фантастика, Пейнтър. Границата между човека и машината вече е доста размита. Има микроелектроди толкова малки, че могат да се вложат в индивидуални неврони. През две хиляди и шеста година в университета „Браун“ имплантираха микрочип, свързан със стотици микроелектроди в мозъка на парализиран мъж. Само след четири дни упражнения пациентът — единствено чрез мислите си — можел да движи маркер по екрана, да отваря електронната си поща, да контролира дистанционно телевизора и да движи роботизирана ръка. За каква граница можем да говорим изобщо?

Пейнтър погледна към прозореца.

— И някой е стигнал още по-далеч?

Лиза и Малкълм кимнаха едновременно.

— Устройството? — попита Пейнтър.

— Една стъпка по-далеч от всичко, което ние сме виждали. Има електродни нановлакънца, които са толкова миниатюрни, че не е ясно къде свършва устройството и къде започва мозъкът на детето. Но базовата функция е добре позната. Опити с мишки, направени от Харвардския университет, показаха, че ТМС устройствата подпомагат растежа на невроните, макар и само в онези участъци, които имат отношение към обучението и паметта. Още не знаем защо. Знаем обаче, че магнитната стимулация може да включва и изключва тези неврони като електрически ключ. Децата се оказват особено податливи.

— Значи, ако съм ви разбрал правилно, някой е вързал мозъка на детето към такова устройство, стимулирал е растежа на неврони в определен участък и сега контролира функционирането му по своя воля — включва и изключва.

— Най-общо казано, да — отговори Малкълм. — Проникнали са дълбоко в невралната мрежа, която ти описах. Само че чрез магнитната стимулация на нови неврони са разширили още повече мрежата. И ако съм прав, разширението е съсредоточено в една конкретна и тясно специализирана област.

— Какво те навежда на това заключение?

— В неврологията има един закон. Законът на Хеб. На популярен език той гласи, че нерви, които често си споделят, не се разделят, или от гледна точка на обучението — че повторението е майка на знанието. С други думи, стимулацията на определена част от мозъка води до подсилването й.

— Но с каква цел? — попита Пейнтър.

Малкълм и Лиза се спогледаха притеснено. Той предпочете тя да обясни. Лиза въздъхна.

— Говорих със Зак Ларсън, физиолога, който е прегледал момичето, когато сте го довели тук. Съдейки по липсата на реакция, по повтарящия се модел на поведение и чувствителността към външна стимулация, Зак е убеден, че детето е аутистично. А онова, което ти ни разказа за поведението му в обезопасената квартира, говори за аутист-савант.

Пейнтър също беше чел доклада на Ларсън. Макар и съставен набързо, докладът беше достатъчно подробен. Физиологът беше провел серия от физиологични тестове, включително генетично изследване за типичните маркери на аутизма. Резултатите от последното изследване още не бяха готови.

Ларсън беше включил в доклада си и информация за аутистите-саванти, онези редки индивиди, които въпреки заболяването си проявят удивителен талант в някоя тясна област на човешкото познание. Пейнтър помнеше героя на Дъстин Хофман от филма „Рейнман“. Неговият талант бяха светкавичните математически изчисления. Но това беше само една от добрите в списъка на Ларсън. Имаше документирани случаи на аутисти, които за части от секундата изчисляват произволна дата спрямо ден от седмицата. Други имали невероятна способност да запаметяват произволно информация, трети притежавали музикален талант, изключително пространствено мислене, нюх към техника, забележителна способност в разграничаването на миризми, вкусове, звуци, също и художническа дарба.

Пейнтър си представи рисунката на Тадж Махал. Беше нарисувана за минути, със съвършен усет за перспектива и мащаб. Момичето несъмнено имаше талант.

Но дали не притежаваше и нещо друго?

Последен в списъка на Ларсън беше непотвърденият доклад за изключително редки случаи на аутистични саванти, които демонстрирали екстрасензорни умения.

Пейнтър не можеше да отмине с лека ръка факта, че рисунките на момичето бяха довели циганите до обезопасената квартира. Помнеше и разговора с Елизабет за изследванията на баща й върху инстинктите и интуицията, за участието му в строго засекретени правителствени проекти, свързани с дистанционното наблюдение. Лиза продължи:

— Смятаме, че устройството стимулира онази част от мозъка, която отговаря за проявлението на този особен вид талант. Известно е, че това обикновено се случва в дясното полукълбо — пак там са имплантирани устройствата и при черепа, и при детето. Дори с днешните технологии не би било невъзможно да се локализира конкретният участък, който регулира таланта. А след това магнитната стимулация би могла не само да подсили участъка, а и да контролира дейността му.

Пейнтър стана, изтръпнал от лоши предчувствия. Ако Лиза и Малкълм бяха прави, значи някой беше впрегнал способностите на детето и ги насочваше по своя воля. Приближи се до прозореца между двете помещения.

„Кой е направил това с нея?“

Кат застана до него и посочи към съседната стая.

— Будна е.

Не само беше будна, а отново рисуваше.

Взела беше бележника голям формат и черния маркер от нощното шкафче. Макар и по-спокойно отпреди, маркерът хвърчеше по листа, а детето се беше привело силно напред, съсредоточено прехапало език.

Кат тръгна към вратата и Пейнтър я последва.

Момичето не им обърна внимание, но когато се приближиха, захвърли бележника и маркера на леглото и отново започна да се клати напред-назад.

Кат погледна рисунката, очите й се разшириха, тя вдигна ръка към устата си и отстъпи крачка назад. Реакцията й беше разбираема, помисли си Пейнтър. На празния допреди минути лист сега имаше портрет. Портрет на човек, когото и двамата познаваха отлично.

Портрет на нейния съпруг Монк.

11:04

Южен Урал, Руската федерация

Монк помогна на Пьотър да мине по дънера над дълбокия поток, чиито води се пенеха над каменистото дъно. Поваленият дънер беше обрасъл с дебел слой мъх и с няколко тлъсти бели гъби. Цялото място вонеше на влага.

Кишка вече беше преминала и стоеше на другия бряг, хванала за ръка старото шимпанзе. Монк искаше да прехвърлят следващото възвишение и да се спуснат в долината оттатък. Скочи от дънера на отсрещния бряг и погледна зад себе си. Движеха се през гъста брезова гора и тънките белезникави стволове приличаха на изсушени кости. Зеленият листак вече пламтеше тук-там в есенни багри.

Монк откъсна едно червено листо и го потри между пръстите си. Още беше меко, значи и есента бе в началото си. Но дори и така нощта тук, сред ниските планински възвишения, щеше да е студена. Е, поне нямаше опасност да завали сняг. Монк хвърли смачканото листо.

„Откъде знаеше всичко това?“

Поклати глава омърлушено. Излишно беше да се тормози с такива въпроси. Странно обаче колко бързо се бе нагодил към противоречието между липсата на лични спомени и непокътнатите си познания от практическо естество. От друга страна, бързината беше важна, защото ги преследваха. Трябваше да се движат тихо, тъй като в планината звуците се чуват надалеч. Предупредил беше децата да шепнат или да използват сигнали.

Плъзна поглед по отсрещния бряг. Бягаха вече три часа. Наложил беше бързо темпо с надеждата да се отдалечат максимално от подземния комплекс. Нямаше представа колко време ще мине, докато преследвачите им открият, че бегълците вече не са в огромната пещера, и тръгнат по следите им в горния свят.

Монк чакаше на брега на потока.

„Къде се бавеше Константин?“

В същия миг по-високото момче се спусна на бегом по склона отсреща с отскокливата и енергична стъпка на младо еленче. Когато стъпи на хлъзгавия дънер обаче, лицето му пребледня от страх. Несмело и с разперени ръце, момчето се придвижи стъпка по стъпка към тях.

— Успях! — възкликна то. Силно задъхано, скочи от дънера и застана до Монк. — Занесох болничната ти роба в другата долина, като гледах да я влача по земята.

— И я хвърли във водата?

— Оттатък бобровия вир. Точно както ми каза. Монк кимна. Болничната му роба беше омацана с кръв и пот. Едно от децата я беше взело от стаята му, след като той се бе преоблякъл. Умно. Ако я бяха оставили, преследвачите им щяха да знаят, че сега е с други дрехи.

Освен това беше идеалният начин да оставят фалшива следа. За по-сигурно беше изтрил с нея потта от челото и подмишниците си. После беше направил същото с децата и шимпанзето. Прясната миризма би трябвало да обърка кучетата и с малко късмет да отведе преследвачите в грешна посока.

— Я ми помогни малко — каза той на Константин и се наведе да прихване дънера, по който бяха прекосили потока.

С общи усилия успяха да разклатят тежкото дърво, но нищо повече. После Монк усети нечий дъх отстрани на лицето си. Обърна се и видя Марта да подхваща на свой ред дънера. С един-единствен напън шимпанзето го търкулна в потока. Силно беше. Дънерът цопна тежко, после водата бавно го повлече надолу. Монк се загледа след него. Колкото по-често накъсваха следата, толкова по-добре.

Доволен от резултата, той продължи нататък.

Константин се справяше добре, но за Кишка и Пьотър беше трудно по стръмното възвишение. Монк и Марта им помагаха, а през най-трудните места ги пренасяха на ръце. Накрая стигнаха билото. Във всички посоки се разстилаха хълмове, повечето залесени, само тук-там се виждаха открити поляни. Не много далеч вляво сребрееше кръпката на голямо езеро.

Монк понечи да тръгне натам. При такова голямо езеро би трябвало да живеят хора, някой, който да им помогне.

Константин го сграбчи за лакътя.

— Не можем да тръгнем натам. Натам има само смърт. — И стисна с другата си ръка значката на колана, онази, която следеше нивото на радиация.

Сред гъмжащия от живот пейзаж наоколо Монк съвсем беше забравил за тази опасност. Погледна своята значка. Повърхността й беше бяла, но с повишаването на радиационния фон щеше да порозовее, после да стане алена, след това тъмночервена, накрая черна. Нещо като тестовете за бременност, които се продаваха в аптеките…

Образи от предишен живот прелетяха пред вътрешния му взор.

…_Засмени сини очи, миниатюрни нокътчета_…

А после пак нищо.

Главата му пулсираше. Той опипа фините хирургични шевове през вълнената си шапка. Константин го гледаше разтревожено и нащрек.

Кишка — тя, оказа се, беше сестра на Константин — сви ръце пред стомаха си.

— Гладна съм — прошепна, сякаш се боеше някой да не я чуе или пък се притесняваше да покаже слабост.

Константин изгледа намръщено сестра си, но Монк знаеше, че всички трябва да се хранят, за да съхранят силите си. След паническото бягство им трябваше време да се прегрупират, да обмислят резервна стратегия. Погледна отново към езерото.

„Натам има само смърт“.

Истината беше, че не разполагаше с достатъчно достоверна информация за каквото и да било.

— Ще намерим място, където да се подслоним и да хапнем нещо — каза той.

Пое надолу към поредната низина. Няколко езерца се изливаха в ефирни водопади през ръбовете на терасиран релеф. Цялата околност сребрееше и искреше от водни пръски. Въздухът миришеше на влажна глина. На половината път надолу обраслата с папрати скална стена беше ерозирала, оформяйки нещо като ниша с навес отгоре. Монк поведе децата натам.

Скупчиха се под скалния корниз, отвориха раниците и наизваждаха протеинови блокчета и бутилирана вода.

Монк разгледа съдържанието на своята. Оръжия нямаше, но откри вътре топографска карта. Разгъна я на земята. Надписите бяха на кирилица. Константин приклекна до него, отхапвайки от блокче с вкус на фъстъчено масло. Монк забеляза, че планинският район на картата е изпъстрен с множество малки кръстчета.

— Мини — обясни Константин. — Уранови мини. — Плъзна пръст по надписа над картата, после махна към възвишенията наоколо им. — Южен Урал. Област Челябинск. Център на стари оръжейни заводи. Много опасно.

После посочи символите за радиационна опасност, пръснати по цялата карта.

— Много открити мини, стари радиохимически и плутониеви фабрики. Също хранилища за ядрени отпадъци. Всичките са затворени освен едно-две. — И посочи към далечината.

Монк поклати глава, местейки поглед по символите за опасност.

— А аз просто исках да разбера къде се намираме — промърмори той.

— Много опасно, разбираш? — предупреди Константин. Вдигна ръка да посочи към голямото езеро, което не се виждаше от скалната ниша. — Езеро Карачей. Там изхвърляли течните отпадъци от стария ядрен комплекс „Маяк“. Ако стоиш един час близо до езерото, след седмица ще си умрял. Трябва да го заобиколим.

Константин се приведе над картата и забоде пръст в средата на струпване от мини и радиационни заводи.

— Дойдохме оттук. Зайчарника. Стар подземен град — Челябинск 88 — където били настанени хиляди затворници, които работели в мините. Има много други такива места.

Монк си помисли за порутените блокове с вид на работнически общежития, които беше видял в пещерата. Явно някой беше намерил ново предназначение за изоставения подземен град.

Константин продължи:

— Трябва да минем покрай езеро Карачей, но без да се приближаваме. — Вдигна поглед към Монк, сякаш не беше сигурен, че го е разбрал. — Което значи, че трябва да прекосим тресавището Асанов, за да стигнем ето тук.

Момчето задържа пръст над една мина от другата страна на езерото.

Монк вдигна вежди. Нали уж искаха да избягат, да намерят някой, който да им помогне?

— Какво има там? — попита той и кимна към символа на мината.

— Трябва да им попречим. — Константин погледна към Пьотър, който се беше сгушил до Марта върху дебелия мъх.

— На кого да попречим? — попита Монк и си спомни думите на малкото момче.

„Спаси ни“.

Константин го погледна в очите.

— Ние затова те доведохме тук.

11:30

Генерал-майор Савина Мартова плъзна гневен поглед по събраните деца. Намираха се в главната аудитория на училището. Снимка на американеца се мъдреше върху голям плосък екран зад нея.

— Някой виждал ли е този човек да се промъква из Комплекса рано сутринта? Може да е бил с болнична роба.

Децата я гледаха с празни погледи от дървените банки. Бяха ги изкарали рано от спалните помещения и сега повече над шейсет от тях седяха на групи според цветовете на ризите си. Тези в бяло седяха най-отзад — те притежаваха генетичния маркер, но още не бяха проявили забележим талант. Сивите седяха по средата — техният талант беше налице, но не се отличаваше с нищо впечатляващо.

За разлика от десетте деца на първия ред.

Ризите на техните униформи бяха черни. Клас „Омега“. Те бяха малцината с наистина изумителни таланти. Дузината най-добри, избрани да служат на нейния син Николай в трудните времена занапред, да бъдат вътрешният съвет, оглавяван от Савина.

Николай беше болното й място, голямото й разочарование. Роден беше с маркера, но нищо повече. Генетичният зар се беше обърнал зле. Савина го беше заченала изкуствено със семенен материал от един от първото поколение. Действала беше прибързано и си плати скъпо за това. Направила го беше преди да разберат докрай генетичния аспект на феномена. На всичкото отгоре при раждането бяха настъпили усложнения, които й отнеха способността да забременее отново. Но тя беше предвидила друга съдба за Николай, друго предназначение, което щеше да доведе до реална и дълготрайна промяна. Тази цел осмисли живота й след неговото раждане.

И сега бяха толкова близо.

Плъзна отново поглед по черните ризи отпред.

И спря очи на двете празни места в групата „Омега“.

Едно дете беше изчезнало снощи.

„Пьотър“.

По същото време сестра му беше изчезнала от една зоологическа градина в Щатите. Юри още не се беше обадил с новини за момичето. Мълчеше като риба, не отговаряше дори на кодирания сигнал за извънредно положение.

Нещо определено не беше наред.

Трябваха й отговори. В гласа й се появи нова острота:

— И никой не е виждал Константин, Кишка или Пьотър да се измъкват от спалните си помещения? Никой?

Отвърнаха й все същите празни погледи.

Движение в дъното на стаята привлече вниманието й. Мъж с изпъкнали като на жаба очи влезе в аудиторията и й кимна. Облечен беше с обичайната сива униформа плюс шапка с твърда черна козирка. Открил беше нещо.

Най-после.

Савина се обърна към тримата учители отстрани.

— Върнете ги в спалните помещения и ги наблюдавайте зорко. Никой да не излиза, докато проблемът не бъде разрешен.

Изкачи стълбите към входа на аудиторията и излезе, последвана от Борсаков. Лицето му беше надупчено от шарка, на ръст стигаше едва до рамото й, което беше добре. Савина предпочиташе мъжете да са по-ниски от нея. Затова пък той имаше едри мускули, а понякога Савина го хващаше как я гледа жадно. Това също й харесваше.

Сега я следваше на крачка разстояние, докато вървяха през училището към изхода. Отвън ги чакаха двама от хората му. Единият държеше руски вълк на здрав повод. Животното ръмжеше и се зъбеше. Пазачът дръпна повода да го укроти.

Савина заобиколи отдалеч създанието. Смесица между руска овчарка и сибирски вълк, огромното животно стигаше до гърдите на Борсаков. Беше продукт на тяхната лаборатория за експерименти с животни, която за кратко наричаха Менажерията. Там експериментираха с генетични подобрения и тестваха приложенията им върху различни видове висши бозайници — кучета, котки, прасета, овце, шимпанзета. Менажерията служеше и като зоологическа градина на селцето. С течение на годините бяха установили, че децата се привързват към животните и че такива връзки се отразяват добре на психическата им стабилност. А и може би не ставаше въпрос за обикновена връзка човек-животно, а за връзка между подобрени видове, нещо като споделяне по родство.

Дори и вълкът имаше метален имплант.

Устройството обгръщаше основата на черепа му, прикрепено чрез титаниеви винтове и свързано към централната му нервна система. С едно докосване на радиопредавателя можеха да предизвикат усещане за болка или удоволствие, да подсилят агресията или послушанието, да притъпят сетивните възприятия или да предизвикат възбуда.

— Какво открихте, лейтенант? — попита тя.

— Децата не са в каверната — каза той.

Савина спря на място и се обърна.

— Претърсихме цялото село, дори изоставените блокове, и когато разширихме кръга, хванахме следа покрай задната стена, зад Менажерията. Миризмата ни отведе до един от сервизните люкове към повърхността.

— Излезли са навън?

— При това заедно с американеца от болницата, както изглежда. Дирята на децата започва именно там, в болницата.

Е, значи поне един въпрос беше намерил отговор. Американецът не беше избягал, отвличайки пътьом децата. Явно е станало обратното. Децата са му помогнали да избяга.

Защо обаче?

Какво му е толкова важното на този тип?

Този въпрос глождеше Савина още от появата на американеца. Преди два месеца руското разузнаване беше получило информация за кораб под карантина, отвлечен от пирати в индонезийски води. Разузнавателни агенции от целия свят го издирваха. Обърнали се бяха към нея за съдействие — може би нейните повереници щяха да го намерят. Един вид тест. Тест, който тя беше преминала успешно. Активираните дванайсет омеги бяха посочили острова, където пиратите държаха кораба. Руска подводница беше пратена да проучи ситуацията и се озовала в лагуната по времето, когато корабът потъвал.

Значима победа сама по себе си… докато Саша не започна да рисува с плам, който едва не стопи импланта й. Дузина рисунки от дузина гледни точки, всичките показващи давещ се човек, затиснат от огромна мрежа. Сметнала това за важно, а и водена от любопитството си, Савина предупреди руската подводница. Те вече бяха пратили водолази в лагуната.

Бързо открили мъж, отговарящ на описанието — оплетен в мрежата и полумъртъв. Пратили подводни шейни, натикали респиратор в устата му и го прибрали в подводницата.

Савина беше поискала да го транспортират тук — смяташе, че по някаква причина той ще е важен за проекта й. Но когато пристигна в Челябинск 88, американецът каза, че бил просто електротехник на туристическия кораб. По време на разпита той й се стори по-скоро глуповат, обикновен грубиянин с бръсната глава, множество белези, беден речник и без една ръка. Саша също не прояви интерес към него. Нито тя, нито друг от омегите.

Усилията й явно бяха отишли напразно, а и човекът се оказа нахалник — един ден го хванаха, че е свързал основата на липсващата си протеза към един от предавателите към повърхността. Нямаха представа какво точно е целял да направи, нито какъв сигнал е изпратил и дали изобщо е успял да изпрати нещо, но така или иначе ответна реакция не последва. От съображения за сигурност отстраниха хирургично съмнителната основа.

Минаха седмици и Савина стигна до извода, че необичайната активност на момичето е била продиктувана от детински страх за живота на давещия се човек и нищо повече. С това интересът й към американеца се изчерпа и тя го предаде на лабораторния екип от Менажерията. Те изследваха паметта, а един жив човек беше суровина, която не биваше да се похабява.

Савина беше наблюдавала операцията.

„Нещата, които направиха с него…“

Дори сега я побиваха тръпки при спомена.

Но ето че беше изчезнал. Заедно с брата на Саша, която също липсваше. Каква игричка разиграваха тези деца?

Не знаеше, а и на този късен етап от собствените си планове нямаше време да се занимава с това.

— Какво ще заповядате, генерал-майоре?

— Търсете на повърхността.

— Ще взема всички кучета — отвърна с готовност той.

Савина го спря, преди да е тръгнал.

— Не само кучетата.

Борсаков я изгледа продължително, вдигнал въпросително вежди.

— Генерал-майоре? Ами децата?

Тя се отдалечи. Не му беше времето да подбира средствата. Оставаха й десет деца. Предостатъчно.

Потвърди през рамо заповедта си:

— Пуснете и котките.

11:45

Пьотър седеше между краката на шимпанзето. Марта беше увила около него силните си топли ръце. Той не обичаше да го докосват, но на нея позволяваше. Сладката землиста миризма на влажната й козина го обгръщаше като одеяло. Чуваше ритмичното й дишане, усещаше пулса на сърцето и с гърба си. Познаваше Марта, откакто се помнеше. Познаваше ръцете и. След първата му операция на петгодишна възраст я бяха довели в стаята му.

Помнеше голямата й ръка. В началото се беше уплашил, но тя само клечеше по цял ден, отпуснала глава на ръба на леглото му, и го гледаше. Накрая той посегна несмело към ръката и. Плъзна любопитно пръсти по дълбоките бразди на отворената и длан. Тя го гледаше с големите са кафяви очи, влажни и разбиращи. После дългите пръсти се бяха затворили нежно около неговите.

И той разбра какво иска да му каже.

Жестът означаваше обещание.

Другите деца си играеха с Марта, плачеха в прегръдките й, стояха по цяла нощ с нея… но онази сутрин Пьотър беше разбрал истината. Тя имаше тайни, които бе поверила единствено нему. И той имаше тайни, които знаеше единствено тя.

Обгърнат от ръцете й, той се взираше в непознатата гора. Понякога ги извеждаха на открито, позволяваха им да се помотаят из гората с някой от учителите, да поседят тихичко. Но Пьотър още се плашеше тук, горе. Вятър шептеше в гората, клатеше клони и брулеше листа. Гледаше ги и знаеше, че нещо идва.

Не беше като сестра си.

Но знаеше това-онова. Сгуши се в Марта, за да не вижда дърветата. Сърцето му заби по-бързо и светът избледня, останаха само листата. Падаха, въртяха се, танцуваха… ужасяваха го…

Марта издаде тих звук до ухото му. „Какво има?“

Той трепереше неудържимо. Сърцето му се беше качило в гърлото и се блъскаше предупредително там, защото листата продължаваха да падат, все повече и повече. Веднъж Константин му бе обяснил как може да смята толкова бързо наум.

„Всяко число си има форма… дори и най-голямото, с най-много цифри, и то си има форма. Така че когато смятам, следя празното пространство между двете числа. Празнината също си има форма, определена от границите на двете числа. И това празно място също е число. Числото, което е верният отговор на задачата“.

Пьотър не го беше разбрал докрай. Той не можеше да смята като Константин, да реди мислено пъзели като Кишка, нито да вижда надалеч като сестра си. Но не познаваше друг, който да може онова, което можеше той.

Той можеше да чете сърца… всякакви сърца.

Големи и малки.

А сега нещо идваше, нещо с тъмно, гладно сърце.

Пьотър се взираше в падащите листа, докато собственото му мъничко сърце се блъскаше като полудяло в гърдите. И празнините се запълваха една по една.

Пот изби по челото му. Светът се беше свил до падащите листа и тъмните празнини помежду им, кипеше и вреше, протягаше се към него. Чу Константин да го вика някъде отдалеч.

Ръцете на Марта се свиха по-плътно около телцето му — не за да го защити от другите, а за да го задържи при себе си. Тя също познаваше сърцето му.

Той трябваше да види.

Трябваше да разбере.

Нещо идваше.

Пьотър запълни празнините с мастило и сянка, със зъби и ръмжене, със звука от меки лапи върху твърда земя. И видя какво идва.