Потайно острие

Глава 1 Странник у дома

Артемис Ентрери стоеше на скалистия хълм, надвиснал над големия, прашен град, и се опитваше да въведе ред в обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Вдигна ръка, за да изчисти прахта и пясъка, които вятърът навяваше в лицето му, и докато обърсваше устните и козята брадичка, която си бе пуснал наскоро, осъзна, че от няколко дни не се е бръснал — малката брадичка се губеше сред наболите косми, които я обрамчваха.

Ентрери обаче изобщо не го бе грижа.

Подети от бурния вятър, няколко кичура от дългата му коса се отскубнаха от опашката, в която ги бе вързал, и го удариха през очите.

Ала Ентрери изобщо не го бе грижа.

Зареял поглед към Калимпорт, той се опита да надзърне дълбоко в себе си. Беше прекарал близо две трети от досегашния си живот в крайбрежния град и именно тук се бе превърнал в забележителния воин, който беше сега. Това бе единственото място, което можеше да нарече свой дом. И ето че то отново беше пред него, кафяво и прашно, а лъчите на безмилостното пустинно слънце се отразяваха в белия мрамор на богаташките къщи. Същото слънце, което огряваше и множеството коптори, схлупени колиби и изпокъсани палатки, скупчени покрай пътищата… разкаляни, поради липсата на отточна канализация. Докато се взираше в простряния в краката му град, завръщащият се убиец не бе сигурен какво точно изпитва. Преди време той отлично знаеше къде е мястото му в света. Беше достигнал върха в зловещото си поприще и името му се споменаваше със страх и уважение. Ако го наемеха да убие някого, не минаваше много време преди злощастникът да срещне смъртта си. Винаги. И въпреки че си бе създал немалко врагове, палачът никога не се криеше из сенките, а вървеше по улиците на южния град открито и без да се бои, напълно уверен, че никой не би дръзнал да вдигне ръка срещу него.

Никой не смееше да изпрати потайна стрела срещу Артемис Ентрери, защото всички знаеха, че имат един-едничък изстрел и ако той не е съвършен и не довърши палача на място, с тях е свършено. Издигнал се сякаш над обикновените хора, убиецът неминуемо щеше да тръгне по дирите им, да ги открие и да ги довърши.

Внезапно вниманието на Ентрери бе привлечено от едва доловимо раздвижване в близките сенки. Без ни най-малко да се изненада, той поклати глава и въздъхна, когато измежду купчина скали на няколко метра от него изскочи загърнат с плащ мъж и му препречи пътя, скръстил ръце върху масивните си гърди.

— Накъм Калимпорт ли си тръгнал? — попита непознатият с тежък южняшки акцент.

Ентрери не отговори, ала очите му бързо пробягаха по камъните, скупчени от двете страни на пътеката.

— Трябва да си платиш, за да минеш — продължи мъжът с плаща. — Аз ще съм ти водач.

И като се поклони, доближи до палача, изкривил устни в беззъба усмивка.

Ентрери неведнъж бе чувал разкази за тази „игра“, в която чрез сплашване някои хора изкарваха добри пари. Досега обаче, никой не бе дръзвал да се опита да му я приложи. Да, каза си той, наистина бе отсъствал прекалено дълго. Когато не получи отговор, изнудвачът се размърда и отметна плаща си, разкривайки меча, който висеше на кръста му.

— Колко предлагаш? — настоя той.

Ентрери понечи да му каже да се отдръпне, после обаче промени намерението си и вместо това отново въздъхна.

— Да не си глух? — сопна се едрият мъж и като извади меча, направи още една крачка напред. — Плащай или с моите приятелчета ще ти вземем и последния петак, след като те пречукаме.

Ентрери и този път нито отговори, нито помръдна, нито посегна към украсената с изумруди кама, единственото оръжие, което носеше у себе си. Просто си стоеше там и това сякаш още повече раздразни разбойника.

Изнудвачът хвърли светкавичен поглед вляво от него, ала от вниманието на опитния палач не убягваше нищо и с крайчеца на окото си той съвсем ясно видя стрелеца, спотаил се в сянката между два огромни скални къса.

— Сега! — заяви широкоплещестият. — Давам ти последна възможност.

И този път Ентрери не помръдна, само подпъхна незабелязано палеца на крака си под един камък, и продължи да се взира невъзмутимо в човека пред себе си, без обаче да изпуска от поглед и скрития стрелец. Той толкова добре умееше да разчита жестовете на хората срещу себе си — и най-слабото потрепване на някой мускул, и най-мимолетното примигване — че и този път първото движение бе негово. Десният му крак запрати камъка към двата скални къса, а самият той се хвърли напред и наляво, премятайки се през глава. Разбира се, дори Артемис Ентрери не бе в състояние да улучи скрития стрелец, ала и бездруго не това беше намерението му — целта му бе просто да отвлече вниманието му. Докато се премяташе, остави плаща да се развее зад него, с надеждата платът да улови и забави стрелата.

Оказа се обаче, че изобщо не е имало за какво да се тревожи — противникът му не улучи и нямаше да го стори, даже и ако той не се бе помръднал.

Щом се изправи, палачът здраво стъпи на крака и се приготви да посрещне атаката на широкоплещестия си противник, като не пропусна да забележи, че иззад камъните от двете страни на пътеката тичешком се задават още двама разбойници.

Все така, без да вади оръжие, Ентрери неочаквано се хвърли напред и в последния момент се провря под размахания меч на неприятеля си, като по този начин се озова толкова близо до него, че с едната си ръка го улови за брадичката, а с другата го сграбчи за косата. Рязко завъртане запрати разбойника в прахта и Ентрери го пусна, като го държеше за десницата, в случай че противникът му се опита да го прониже. Широкоплещестият се сгромоляса по гръб и палачът стовари крака си върху гърлото му. Пръстите на поваления мъж мигновено се отпуснаха, сякаш той доброволно предаваше меча си на своя победител.

Палачът побърза да се отдръпне, преди другите двама нападатели (един отпред и един отзад) да са го достигнали — не искаше трупът да ограничава движенията му. Последва мощен удар наляво с новопридобития меч, след него — мълниеносен въртелив замах, който противникът му избегна с лекота. Ала той бездруго не бе предвиден да ранява. Убиецът прехвърли оръжието във вдигнатата си десница, после ненадейно отстъпи назад и придърпа острието пред себе си, само за да замахне миг по-късно назад. Макар да не видя, почувства как върхът на меча потъва в гърдите на мъжа зад него, чу и задавения хрип, когато оръжието прониза белия дроб на разбойника.

Доверявайки се на инстинкта си. Ентрери се завъртя надясно, без да изважда оръжието от тялото на нападателя си, което придърпа пред себе си, за да го използва вместо щит срещу скрития стрелец, който наистина тъкмо вдигаше лъка си. Ала и този път стрелата пропусна целта си и вместо това се заби в пръстта на няколко крачки от палача.

— Идиот! — промърмори Ентрери и с едно рязко движение захвърли тялото на последната си жертва на земята, издърпвайки в същото време забития в гърдите й меч.

Всичко стана толкова бързо и така прецизно, че другият му нападател изведнъж осъзна глупостта си и се втурна да бяга.

Ентрери отново се обърна, запрати меча по посока на стрелеца и хукна да се скрие.

Измина един дълъг миг.

— Къде отиде? — извика стрелецът, без да може да скрие страха и раздразнението в гласа си. — Мърл, виждаш ли го?

Още един миг се проточи.

— Къде отиде? — отново се обади стрелецът, а в тона му се прокрадна ужас. — Мърл, къде е?

— Точно зад теб — прошепна някой зад гърба му.

Мълниеносно проблясване и изумрудената кама сряза тетивата на лъка и, преди слисаният разбойник да успее да реагира, докосна врата му.

— Моля те… — заекна стрелецът и така се разтрепери, че сам се одраска на съвършено наточеното острие. — Имам деца! Да, много, много деца! Цели седемнайсет.

Остатъкът от изречението се изгуби в задавено клокочене, когато убиецът преряза гърлото на разбойника от едното до другото ухо и в същото време подложи крак под издъхващото тяло, за да го запрати по очи в прахта.

— Да си беше избрал по-безопасна професия тогава — рече, макар че противникът му вече не можеше да го чуе. После надникна иззад скалните късове и почти веднага забеляза четвъртия разбойник да се промъква от сянка на сянка.

Очевидно искаше да се добере до Калимпорт, но беше прекалено уплашен, за да излезе на открито и просто да хукне, колкото му държат краката. Ентрери знаеше, че е лесно да го настигне или пък да оправи тетивата на падналия лък и да го довърши на място. Не стори обаче нито едното, нито другото, защото просто не го беше грижа. Без да си даде труда да претърси убитите разбойници за плячка, той избърса магическата си кама от кръвта и я прибра в ножницата, след което се върна на пътя. Да, наистина бе отсъствал твърде дълго.

Преди да напусне пристанищния град, Артемис Ентрери знаеше къде е мястото му както в него, така и в света. Замисли се над това сега, когато след неколкогодишно отсъствие отново го виждаше пред себе си. Прекрасно познаваше сенчестия свят, който някога сам бе обитавал, и бе сигурен, че докато го е нямало, там несъмнено са настъпили немалко промени. Мнозина стари съюзници вече нямаше да са там и надали можеше да разчита единствено на старата си слава по време на първите си срещи с новите, нерядко самообявили се, главатари на многобройните гилдии и секти.

— Какво ми стори, Дризт До’Урден? — подсмихна се той.

И наистина, промяната в живота му бе започнала в деня, когато Пук паша го натовари със задачата да му възвърне рубинения медальон, задигнат от някакъв полуръст. Нищо работа, помислил си бе Ентрери. Полуръстът (казваше се Риджис) му бе познат и не би трябвало да представлява особен проблем.

Само че убиецът не предполагаше, че хитрият полуръст находчиво се е заобиколил с могъщи съюзници, сред които особено изпъкваше един необичаен мрачен елф. Колко години бяха минали, запита се Ентрери, откакто за първи път бе срещнал Дризт До’Урден? Откакто за първи път се бе изправил срещу равен в боя, срещу воин, който му разкри лъжата, която представляваше неговият живот? Почти десет години, осъзна, и докато той бе остарял и навярно бе станал малко по-бавен, за елфа, който можеше да доживее до шестстотин години, сякаш не бе минал и ден.

Да, именно заради Дризт Ентрери бе поел по-опасния път на вглеждането в себе си. Мракът, който палачът бе открил, се сгъсти още повече, когато се съюзи с малцината живи от семейството на елфа. Дризт го победи в битка върху една скална тераса край Митрил Хол и ако не бе един необикновен мрачен елф на име Джарлаксъл, Ентрери вече нямаше да е между живите. Джарлаксъл го бе взел със себе си в Мензоберанзан, един от градовете на мрачните елфи, бастион на Лолт, Кралица на хаоса. Там, в това царство на интриги и жестокост, Ентрери внезапно се бе оказал в ситуация, в каквато не бе изпадал никога. Мензоберанзан бе град на палачи и той, въпреки забележителните си умения в изкуството на смъртта, бе просто човек, факт, който автоматично го запращаше в дъното на социалната стълбица.

Но онова, което истински го разтърси, не бе положението му, а осъзнаването на истината за празнотата на собственото му съществувание. В този град, пълен с негови копия, Ентрери си бе дал сметка колко нелепа е самонадеяността му, смешната увереност, че ледено безстрастната му посветеност на воинското умение по някакъв начин го издига над обикновената паплач. Ала сега вече го знаеше, сега, когато се взираше в града, който някога бе негов дом, последното му убежище, както му се струваше, в целия свят.

В мрачния и загадъчен Мензоберанзан Артемис Ентрери бе научил какво е смирение.

Докато слизаше към града, палачът неведнъж се запита дали наистина иска да се върне. Първите дни несъмнено щяха да са изпълнени с опасности, ала не страхът да изгуби живота си забавяше обикновено наперената му крачка. Не, онова, което го спъваше, бе страхът да продължи да живее.

На пръв поглед почти нищо не се бе променило в Калимпорт, Града на хилядите просяци, както обичаше да го нарича Ентрери. И те наистина бяха тук — десетки окаяни нещастници, облечени в дрипи, или дори голи, налягали покрай пътя. Мнозина от тях навярно бяха останали в същото положение, в което градските стражи ги бяха изхвърлили сутринта, за да могат позлатените карети на важните търговци да минат необезпокоявани. Бедняците запротягаха треперещи, мършави ръце към Ентрери ръце, толкова изпосталели и немощни, че клетниците не съумяваха да ги задържат във въздуха дори за няколкото секунди, за които безсърдечният убиец ги отминаваше.

А сега накъде, запита се той. Последният му работодател, Пук паша, отдавна бе мъртъв, убит от могъщата съюзничка на Дризт, пантерата Гуенивар, след като Ентрери, изпълнявайки нарежданията му, се бе върнал с Риджис и откраднатия рубинен медальон. Самият Ентрери не се бе задържал в Калимпорт дълго след този злощастен инцидент — в крайна сметка, именно той бе върнал полуръста в града, което пък бе довело до гибелта на един влиятелен калимпортец, а това неминуемо щеше да опетни репутацията на палача сред безмилостните му колеги. В действителност, нищо не му пречеше да поправи станалото като предложи обикновено безценните си услуги на някой друг могъщ паша или командир. Вместо това, той бе избрал да си тръгне, изгарян от желание за мъст… не заради убийството на Пук (какво ли го интересуваше то!), а защото ожесточеният двубой между него и Дризт в клоаките на града бе завършил без победител. Двубой, който, убеден бе убиецът, би трябвало да бъде спечелен от него.

Докато вървеше отново след всички тези години из мръсните улици на Калимпорт, Ентрери нямаше как да не се запита каква ли слава бе оставил след себе си. Несъмнено, мнозина от останалите наемни убийци бяха говорили лошо за него, опитали се бяха да преувеличат провала му с Пук паша, за да затвърдят собствената си позиция в йерархията на мръсната си професия.

Убеден, че предположенията му са самата истина, Ентрери се усмихна, сигурен, че злите думи по негов адрес са били изричани единствено шепнешком. Дори в отсъствието му, другите палачи се бояха от неговото възмездие. Да, Артемис Ентрери може и да не знаеше къде бе мястото му в света Мензоберанзан може и да бе вдигнал мрачно… не, не мрачно, а празно огледало пред очите му, ала нямаше как да отрече, че все още му доставя удоволствие да всява респект.

Респект, който, напомни си той, може би щеше да му се наложи да извоюва наново.

Докато вървеше по познатите улици, усети как го залива вълна от спомени. Не бе забравил къде се помещаваха по-голямата част от градските гилдии и подозираше, че освен ако някой от законните управници на града не се бе опитал да прочисти мястото, невзрачните постройки са си непокътнати и най-вероятно гъмжат от някогашните му съюзници. Домът на Пук бе разтърсен до основи от убийството на пашата, както и от избора на ленивия полуръст за негов наследник. Ентрери се бе погрижил за Риджис, справяйки се с лекота с този незначителен проблем и въпреки това, когато се беше отправил на север, следван от полуръста, домът на Пук бе оцелял. Навярно и досега си стоеше на мястото, макар че Ентрери нямаше никаква представа кой го управлява.

Като че ли най-разумно бе да започне възстановяването на влиянието си в Калимпорт именно от дома на Пук, ала той само сви рамене и подмина улицата, която щеше да го отведе дотам. Мислеше си, че просто се шляе безцелно из града, ала много скоро разпозна мястото, на което се бе озовал, и си даде сметка, че несъзнателно се бе насочил именно насам, навярно в опит да потърси изгубеното си сърце.

Това бяха улиците, откъдето преди години бе тръгнала славата на младия Ентрери улиците, където той, още хлапак, бе смазал всички домогвания до мястото му на върха. Именно тук се бе изправил срещу човека на Тийбълз Ройсет, лейтенант в могъщата гилдия на Басадони паша. Ентрери бе убил изпратения срещу него главорез, а след това се бе справил и с отвратителния Тийбълз. Изкусното убийство моментално му бе спечелило благоразположението на Басадони и така Артемис Ентрери бе станал лейтенант в една от най-влиятелните гилдии не само в Калимпорт, но и в цял Калимшан. А бе едва на четиринайсет години.

Днес обаче Ентрери не го беше грижа за това и споменът не извика и най-бледо подобие на усмивка върху устните му.

Мислите му се насочиха още по-назад във времето, към изпитанията, довели го дотам. Изпитания прекалено ужасни, за да бъдат надмогнати от момче на неговата възраст, лъжи и предателства от всички, които познаваше и на които вярваше, в това число и от собствения му баща. Ала и тези спомени не можеха да го развълнуват днес, вече не усещаше дори болка. Всичко беше безсмислено, пусто, лишено от стойност и съдържание.

Край един от многото коптори забеляза някаква жена да простира дрехи, но щом го видя, тя побърза да се скрие в гъстите сенки. Напълно разбираемо — в крайна сметка, с дебелия си, изкусно ушит плащ, Ентрери бе облечен прекалено добре, за да принадлежи към бедняшката част на града. А по тези места пришълците обикновено водеха след себе си само неприятности.

— От там до там! — долетя неочаквано глас, чийто наперен тон не можеше да скрие нотките на страх.

Палачът бавно се обърна и изгледа непознатия — дългурест младеж, който размахваше дебела сопа с шипове в единия край. За миг Ентрери видя себе си в лицето на момчето, после обаче долови очевидното му притеснение и бързо се поправи — то надали щеше да оцелее още дълго.

— От там до там! — повтори младежът по-силно, посочвайки първо единия край на улицата, откъдето бе дошъл Ентрери, а след това и другия — там, накъдето палачът отиваше.

— Прощавай, млади господарю — рече убиецът и леко се поклони, като в същото време незабелязано попипа втъкнатата в пояса му кама. Едно-единствено светкавично движение с китката и оръжието щеше да прелети няколкото метра до младежа, за да прониже гърлото му.

— Господарю — повтори момчето с нещо средно между невярващ въпрос и опит да демонстрира самоувереност. — Да, господарю! — заяви най-сетне, очевидно решило, че титлата му се нрави. — Господар на тази улица, на всички тези улици и никой не може да ходи из тях без разрешението на Тадио — заяви то, като при последните думи на няколко пъти заби палец в гърдите си.

Ентрери се изпъна и за миг в черните му очи припламна смъртоносен огън, а в съзнанието му отекнаха думите „мъртъв господар“. Хлапакът току-що го беше предизвикал, а някогашният Артемис Ентрери — човек, който приемаше и преодоляваше всички предизвикателства — би го убил на място.

Сега обаче този мимолетен проблясък на гордост отмина така бързо, както се бе появил, оставяйки Ентрери напълно равнодушен. С примирена въздишка той се запита колко ли безсмислени битки щеше да проведе в един ден. И за какво, зачуди се, гледайки жалкия, объркан хлапак и пустата улица, за господство, над която никой разумен човек не би си и помислил да претендира.

— Както вече казах, съжалявам, млади господарю. Не знаех — нов съм по тези земи и не познавам обичаите ви.

— Значи трябва да ги научиш! — ядовито отвърна младежът и, добил кураж от покорното държание на непознатия, направи една-две крачки към него.

Ентрери поклати глава и посегна към камата, но после промени решението си и вместо това извади една златна монета от кесията си и я хвърли в краката на наперения хлапак.

Момчето, свикнало да пие от канавките и да се храни с огризки, не можа да прикрие изненадата и благоговението си при вида на подобно съкровище. Миг по-късно си възвърна самообладанието и изгледа Ентрери с превъзходство:

— Не е достатъчно.

Убиецът извади още една златна, както и една сребърна монета.

— Това е всичко, което имам, господарю — рече и разпери ръце.

— Ако те претърся и открия, че ме лъжеш… — заплашително започна момчето.

Ентрери отново въздъхна и реши, че ако младежът се приближи, ще прояви милосърдие и ще го убие бързо.

Момчето се наведе и вдигна трите монети.

— Ако отново решиш да навлезеш във владенията на Тадио, погрижи се да носиш повече пари у себе си — заяви то. — А сега се махай! Оттам, откъдето се появи!

Ентрери хвърли поглед към пътя, по който бе дошъл. В действителност, за него нямаше особено значение в коя посока ще поеме, затова след още един лек поклон се обърна и напусна „територията“ на Тадио, който дори не осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил току-що.

Сградата се издигаше на цели три етажа, украсена с изкусни скулптури и блестящ мрамор — безспорно, никоя друга разбойническа гилдия в Калимпорт не можеше да се похвали с по-величествено обиталище. Обикновено тези сенчести братства гледаха да не се набиват на очи и постройките, в които се помещаваха, макар и разкошни отвътре, отвън изглеждаха съвсем обикновено. Но не и домът на Басадони паша. Старецът (а той наистина бе стар, по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте) обичаше не само лукса, но и неговата демонстрация. Доставяше му истинско удоволствие да излага на показ могъществото и великолепието на своята гилдия.

В една голяма зала по средата на втория етаж, мястото, където се събираха най-висшестоящите помощници на Басадони (двама мъже и една жена, които в действителност ръководеха ежедневната дейност на гилдията), тримата тъкмо посрещаха един млад уличен разбойник, по-скоро момче, отколкото мъж. Всъщност съвсем незабележителна особа, която дължеше цялата си власт не на някакви свои умения, а на благоволението на Басадони паша.

— Поне ни е верен — отбеляза Ханд (тих и изкусен крадец, истински господар на сенките), когато Тадио си тръгна. — Две златни и една сребърна монети — никак не е зле за оная дупка, в която работи.

— Ако това наистина е всичко, което е получил от посетителя си — подметна Шарлота Веспърс с пренебрежителен смях.

Шарлота бе най-високата от тримата, цели шест фута и един инч (близо метър и осемдесет), със стройно тяло и грациозни движения… толкова грациозни, че Басадони паша я бе оприличил на върба. За никого не беше тайна, че той я беше взел като своя любовница и дори сега се случваше да я използва за това в редките случаи, когато престарялото тяло му го позволеше. За никого не бе тайна също така, че Шарлота се бе възползвала от връзката си с Басадони и че пътят й до върха на гилдията бе минал през леглото му. Тя самата си го признаваше най-открито, обикновено мигове преди да убие човека, дръзнал да се оплаче от този факт. Сега Шарлота отметна дългата си до кръста коса, така че Ханд да може да види киселата й усмивка.

— Ако Тадио бе получил повече, щеше и да донесе повече — увери я дребният мъж, а в тона му, въпреки обзелия го гняв, се промъкна и зрънце от обичайното раздразнение, което и той, и третият човек в стаята, Кадран Гордиън, изпитваха винаги, когато си имаха вземане-даване с надменната жена.

Ханд управляваше безшумните дейности на гилдията, джебчиите и проститутките, които обслужваха тържището, докато Кадран Гордиън отговаряше за бойците от уличната армия. Шарлота обаче бе приближена на Басадони повече, отколкото който и да било от тях. Тя бе най-довереният му човек и обикновено всички нареждания и изявления на все по-рядко появяващия се старец идваха от нейната уста.

Когато Басадони най-сетне умреше, между тримата неминуемо щеше да избухне битка за надмощие и докато тези, които познаваха само малка част от начина, по който се управляваше гилдията, биха заложили на шумния и нахален Кадран, други (в това число и Ханд), които бяха наясно със същинското положение на нещата, отлично разбираха, че Шарлота Веспърс вече бе взела не една и две мерки, с които да укрепи позицията си, независимо дали пашата е жив.

— Още колко приказки ще изприказваме за някакъв си хлапак! — възнегодува Кадран Гордиън. — Трима нови търговци са се установили в тържището, на един хвърлей камък оттук, без никакво разрешение от наша страна. Ето това е наистина важен въпрос, който заслужава цялото ни внимание.

— Вече го обсъдихме — заяви Шарлота. — Искаш разрешение да изпратиш група войници, а може би дори и някой боен маг, които да дадат на търговците един добър урок. Само че няма да го получиш, не и в момент като този.

— Ако продължим да чакаме Басадони паша най-сетне да каже какво мисли по въпроса, останалите търговци като нищо ще решат, че и те вече няма да ни плащат за привилегията да работят на нашата територия — възрази Гордиън и се обърна към Ханд, негов чест съюзник в споровете им с Шарлота.

Само че дребният мъж очевидно не ги слушаше и вместо това заинтригувано се взираше в една от монетите, които Тадио им бе донесъл. Усетил най-сетне погледите на другите двама, той вдигна очи.

— Какво има? — попита Кадран.

— Досега не съм виждал такава — обясни Ханд и му подхвърли монетата.

Кадран й хвърли бърз поглед, после я подаде на Шарлота, без да прикрива изненадата си.

— Нито пък аз — призна той. — Според мен не е от Калимпорт, нито от който и да е град в Калимшан.

Шарлота внимателно се вгледа в монетата и в поразителните й светлозелени очи нещо проблесна.

— Полумесец от едната страна и профил на еднорог от другата — рече тя. — Тази монета идва от Града на сребърната луна.

Двамата мъже се спогледаха, не по-малко изненадани от нея.

— Града на сребърната луна? — невярващо повтори Гордиън.

— Намира се далеч на север, източно от Града на бездънните води — обясни Шарлота.

— Знам къде се намира — сухо отвърна Гордиън. — Доколкото си спомням, управлява го лейди Алустриел. Но не това не разбирам.

— Какво дири някакъв си търговец, ако изобщо е бил търговец, от Града на сребърната луна из бедняшките сокаци на Тадио? — Думите на Ханд съвършено предадоха подозренията на неговия другар.

— Именно! Това, че човек с повече от две златни монети в джоба се е навъртал по онези места, ми се видя необичайно още в началото — съгласи се Гордиън и присви устни в обичайната си гримаса, която така извиваше устата му, че единият край на дългите му, засукани мустаци щръкваше нагоре и придаваше на смуглото му лице странно разкривен вид. — А сега „необичайно“ е дори меко казано.

— За да се заблуди из Калимпорт, сигурно е пристигнал на пристанището — предположи Ханд — и не е могъл да се оправи из лабиринта от улици и миризми. В крайна сметка, голяма част от града изглежда доста еднакво. За един чужденец не е никак трудно да се изгуби.

— Не вярвам в съвпаденията — заяви Шарлота и върна монетата на Ханд. — Дай я на някой от магьосниците… Гуинта би трябвало да свърши работа. Да се надяваме, че по парите все още има достатъчно следи от предишния им собственик, за да може той да го открие.

— Не е ли прекалено много работа заради човек, който се е уплашил от някой като Тадио? — отвърна Ханд.

— Не вярвам в съвпаденията — повтори Шарлота. — Освен това не вярвам, че който и да било може да се стресне от Тадио, освен ако не знае, че хлапакът работи за Басадони паша. И никак не ми се нрави, че някой, така добре осведомен за начина ни на действие, се навърта из територията ни без наше знание. Дали не е търсил нещо? Някоя слабост, може би?

— Въобразяваш си твърде много — рече Гордиън.

— Само когато съществува опасност — отсече Шарлота. — Аз смятам всекиго за враг, докато не ми докаже, че греша и съм установила, че познавам ли противниците си, мога да се справя с всяка изненада, която решат да ми поднесат.

Иронията в думите й, насочени към Кадран Гордиън, бе повече от очевидна, ала дори опасният воин бе принуден да се съгласи с прозорливостта и предпазливостта й. Не всеки ден търговци с пари от Града на сребърната луна в джобовете се губеха из окаяните бедняшки квартали на Калимпорт.

Познаваше тази постройка по-добре от всяка друга в града. Зад невзрачните кафяви стени, зад фасадата на обикновен склад, се криеха зали, украсени с пищни гоблени и великолепни оръжия. Зад винаги залостената странична врата, край която сега се бе свил стар просяк в опит да намери поне някакъв подслон, имаше прекрасни танцьорки, изтъкани сякаш само от ефирни воали и пленителни ухания, топли вани с ароматна вода и изтънчени лакомства, дошли от най-далечните кътчета на Царствата.

Това бе домът на Пук паша. След неговата смърт най-заклетият враг на Ентрери бе оставил управлението в ръцете на полуръста Риджис, който обаче не се бе задържал на върха кой знае колко… Всъщност, докато Ентрери не реши, че дребният глупак се е разпореждал достатъчно дълго. Когато палачът напусна Калимпорт заедно с него, в дома на Пук паша цареше хаос, а няколко групички се бореха за власт. Ентрери подозираше, че накрая е надделял Куентин Боду, изключително изкусен в кражбите с взлом, с повече от двайсет години опит. Онова, което не знаеше, като имаше предвид объркването и гнева, които царяха сред редиците на гилдията, бе дали тази битка изобщо си е заслужавала да бъде спечелена. Може би някоя друга гилдия бе заграбила територията на Пук паша и сега кафявата сграда бе еднакво безлична както отвън, така и отвътре.

Ентрери се засмя при тази мисъл, ала веселието му продължи само миг, изместено почти веднага от прежното безразличие. Може би след време щеше да се промъкне вътре, за да задоволи слабото си любопитство. А може би нямаше.

Позастоя се край вратата, при което мина достатъчно близо до уж еднокракия просяк, за да различи хитроумното приспособление, с което другият му крак бе извит назад и привързан към задната страна на бедрото му. Мъжът очевидно бе страж, а по-голямата част от медните монети в разтворената му торба, бяха поставени там от него самия, за да направят дегизировката му по-достоверна.

Не че това имаше някакво значение, помисли си палачът. Преструвайки се на невеж чужденец, той се приближи до мнимия просяк и пусна една сребърна монета пред него. Не пропусна да забележи как очите на далеч не толкова стария мъж за миг се отвориха широко, когато зърнаха дръжката на изумрудената кама — оръжие, прочуто в цял Калимпорт — да се подава изпод плаща му, докато Ентрери бъркаше в кесията си.

Дали не бе сглупил, като бе показал оръжието си по този начин, запита се убиецът, докато се отдалечаваше. На идване не бе имал намерение да се разкрива пред никого, ала в същото време не бе имал намерение и да се спотайва. Както и любопитството му за съдбата на някогашния дом на Пук паша, така и този въпрос и породеното от него притеснение не се задържаха задълго в блуждаещите му мисли. Може би беше сгрешил. Може би беше показал оръжието си в отчаян опит да предизвика нещо вълнуващо. А и кой знае, стражът може да беше разпознал камата на Артемис Ентрери, а може и да й бе обърнал внимание, само защото тя наистина бе великолепно оръжие.

Като че ли всичко това изобщо имаше някакво значение!

Ла Вал отчаяно се мъчеше да успокои дишането си и да не обръща внимание на притеснените си съдружници, докато по-късно същата вечер се взираше в глъбините на кристалната си топка. Развълнуваният „просяк“ бе побързал да им съобщи за случилото се отвън — получил бе странна монета от непознат мъж с тихата, уверена стъпка на опитен воин и кама, достойна за капитан от кралската стража.

Описанието на тази кама бе докарало по-възрастните членове на гилдията, в това число и магьосника Ла Вал, до ужас. Затова Ла Вал, който по време на дългогодишното си познанство и съюзничество със смъртоносния Артемис Ентрери неведнъж бе виждал това оръжие (и то нерядко в твърде смущаваща близост), сега използваше всичко, което знаеше за него, за да открие непознатия. С помощта на кристалната топка, погледът му бързо обхождаше улиците на Калимпорт, прониквайки дори в най-дълбоките сенки, докато най-сетне един образ не прикова вниманието му и той разбра със сигурност, че изумрудената кама на Артемис Ентрери отново е сред тях. Образът бавно се проясняваше и Ла Вал и останалите мъже в стаята (крайно притесненият Куентин Боду, както и двама млади и доста наперени наемни убийци) с трепет чакаха да видят дали именно страховитият палач я бе донесъл в града.

Пред очите им се появи малка спалня.

— Странноприемницата на Томнъди — разпозна я Дог Пери, който наричаше себе си сърцето, заради навика си да изтръгва сърцата на жертвите си, докато злощастниците бяха още живи, та с очите си да видят последните им удари (макар че никой, освен самият Пери не бе ставал свидетел на тази ужасяваща сръчност).

Ла Вал вдигна ръка, за да го накара да замълчи, тъй като образът, който междувременно бе ставал все по-ясен и по-ясен, се бе спрял върху колана, провесен от таблата в долния край на леглото… колан, в който проблясваше добре позната кама.

— Наистина е неговата! — простена Боду.

В този миг един мъж се приближи до леглото. Беше гол до кръста, с тяло, така изваяно от дългите години практика, че при всяко движение железните му мускули се разиграваха. При вида на дългата коса и козята брадичка, която почти се губеше върху небръснатото лице, Куентин Боду придоби учудено изражение. Ентрери открай време се славеше с крайната си педантичност и перфекционизъм. Разбойникът вдигна въпросителен поглед към Ла Вал.

— Той е — мрачно го увери магьосникът, който познаваше палача може би по-добре от всеки друг в Калимпорт.

— Какво означава това? — попита Боду. — Дали се връща като приятел или като враг?

— Най-вероятно нито едното, нито другото — отвърна Ла Вал. — Артемис Ентрери винаги е бил свободен дух и никога не е обявявал преданост към която и да било гилдия. Вместо това се възползва от съкровищниците на всички, като се наема при онзи, който предложи най-много за безценните му услуги.

При тези думи магьосникът хвърли поглед към двамата убийци, прекалено млади, за да познават Ентрери другояче, освен по все още живата му слава. Чалси Ангуейн се засмя притеснено (и с основание, помисли си Ла Вал), ала Дог Пери, по-възрастният от двамата присви очи и още по-изпитателно се вгледа в дълбините на кристалната топка. Очевидно бе, че завижда: нямаше нищо друго на света, което Пери да жадува по-силно от онова, което Ентрери притежаваше — репутацията на най-смъртоносния наемен убиец.

— Може би трябва още сега да измислим някаква причина, за да потърсим услугите му — рече Куентин Боду, като се опитваше да не изглежда притеснен — в опасния свят на калимпортските разбойнически гилдии притеснението бе равносилно на слабост. — Така по-лесно ще разберем какви са намеренията му и защо се е върнал.

— А защо просто не го убием? — намеси се Дог Пери и Ла Вал прехапа устни, за да не се изсмее с глас на предсказуемата му реакция, особено когато той самият отлично разбираше, че самонадеяният младок и представа си няма докъде в действителност се простират забележителните умения на Ентрери.

Всъщност магьосникът, комуто дръзкият главорез изобщо не се нравеше, почти се надяваше Куентин да се вслуша в предложението му и да го изпрати срещу палача. Ала главатарят на гилдията, въпреки че никога не се бе срещал очи в очи с Артемис Ентрери, прекрасно помнеше десетките истории за неговите подвизи и в погледа, който отправи към Пери, се четеше единствено изумление от глупостта му.

— Наеми го, ако имаш нужда от него — рече Ла Вал. — Ако нямаш, просто го наблюдавай отдалеч, без да се опитваш да го заплашваш.

— Та той е само един човек срещу гилдия от стотина! — възпротиви се Дог Пери, но вече никой не го слушаше.

Куентин се накани да каже нещо, но после размисли, макар изражението му красноречиво да говореше — поне за Ла Вал — какво точно се върти в главата му. Разбойникът се боеше — и то не без основание — че Ентрери се е върнал, за да завземе гилдията. Страховитият палач все още разполагаше с немалко могъщи съюзници в града, напълно достатъчни, за да успее човек с неговите изумителни способности да се справи с някой като Куентин Боду. Ла Вал обаче не смяташе, че опасенията му са основателни — в крайна сметка, ако знаеше нещо за Ентрери, то бе, че палачът никога не е ламтял за подобна отговорност. Артемис Ентрери бе вълк единак, не главатар на гилдия. Когато полуръстът Риджис изгуби властта си заради него, нищо не можеше да му попречи сам да застане начело на гилдията. Ала вместо това убиецът си бе тръгнал — не само от битката, но и от Калимпорт — оставяйки други да се борят със зъби и нокти, за да се докопат до върха.

Не, Ла Вал не вярваше, че Ентрери се е върнал, за да завземе тази или която и да било гилдия, и затова стори всичко по силите си, за да успокои безмълвно разтревожения Куентин.

— Каквото и да решим в крайна сметка — думите, които изрече на глас, бяха насочени към двамината наемни убийци, — за мен изглежда съвсем ясно, че поне в началото е разумно просто да го държим под око, докато не разберем дали е приятел, враг или изобщо не го интересуваме. Не виждам какъв е смисълът да предизвикваме човек като Ентрери, преди да сме се уверили, че наистина се налага. А това не е така.

Куентин кимна, доволен от чутото и с един нисък поклон Ла Вал напусна стаята, следван от двамата млади мъже.

— Ако Артемис Ентрери представлява заплаха, значи трябва да бъде премахнат — заяви Дог Пери, настигайки магьосника в коридора. — Господарят Боду щеше и сам да стигне до това заключение, ако го беше посъветвал различно.

Ла Вал дълго се взира в безочливия главорез. Никак не му харесваше да му говорят по този начин и то някакъв си младок, наполовина на неговите години и без никакъв опит в подобни ситуации. Та Ла Вал си бе имал вземане-даване с опасни убийци като Артемис Ентрери много преди Дог Пери да се роди!

— Не мога да се преструвам, че не съм съгласен с теб — отвърна той.

— Тогава защо не го каза на Боду?

— Ако Ентрери е в Калимпорт по искане на някоя друга гилдия, всеки по-невнимателен ход на нашия господар може да има пагубни последствия за всички ни — смело импровизира магьосникът, без да вярва и на думичка от онова, което говореше. — Предполагам, че знаеш, че Ентрери се е учил под крилото на самия Басадони паша.

— Иска ли питане! — излъга убиецът.

Ла Вал прокара пръст по свитите си устни, придавайки си замислен вид.

— Разбира се, разчуе ли се, че Ентрери се е завърнал (един по-стар и по-бавен Ентрери, останал навярно с далеч по-малко връзки отпреди), нищо чудно и той самият да бъде взет на прицел.

— Няма как да не си е създал доста врагове — развълнувано предположи Дог Пери, видимо заинтригуван от думите и тона на магьосника.

Ла Вал обаче поклати глава:

— Повечето врагове на палача са мъртви — твърде отдавна напусна Калимпорт. Не, не врагове има той сега, а съперници. Колко ли млади и находчиви убийци жадуват могъществото, което един-едничък удар на оръжието може да им даде!

Главорезът присви очи, усетил най-сетне накъде бие Ла Вал.

— Онзи, който убие Артемис Ентрери, си спечелва заслугата за всеки живот, който палачът някога е отнел — продължи магьосникът. — Един-единствен добре премерен удар може да донесе някому огромна слава. Онзи, който премахне Ентрери, начаса ще се превърне в най-скъпоплатеният наемен убиец в цял Калимпорт.

Ла Вал сви рамене и вдигна ръце, после влезе в стаята си, оставяйки Дог Пери дълбоко замислен над чутото току-що.

В действителност, възрастният мъж слабо се вълнуваше дали неприятният главорез ще се повлияе от думите му или не, ала завръщането на Ентрери наистина го тревожеше. Убиецът го плашеше повече от всички опасни типове, с които бе работил през годините. Ла Вал беше оцелял като бе внимавал да не се превръща в заплаха за никого, служейки безкритично на всеки, стигнал до върха на гилдията. Докато Пук паша бе жив, магьосникът беше изпълнявал задълженията си безукорно. След смъртта му съвсем лесно бе насочил верността си към Риджис, при това толкова достоверно, че бе успял да убеди дори елфа и останалите недоверчиви приятели на полуръста, че наистина не представлява заплаха за новия си господар. По същия начин, когато Ентрери се надигна срещу Риджис, Ла Вал се беше оттеглил, оставяйки ги да се оправят сами (макар нито за миг да не се бе усъмнил кой от двамата ще надделее), готов да отдаде пълната си лоялност на победителя. Постъпил бе по същия начин и в хаоса, който се възцари, след като Ентрери си тръгна, и така до ден-днешен, когато предано служеше на Куентин Боду.

Положението с Ентрери обаче, беше малко по-различно. С течение на годините магьосникът се бе обградил с доста сигурна защита. Освен че всячески се стараеше да не си създава врагове и то в свят, където всеки сякаш бе вкопчен в надпревара на живот и смърт с някой друг, Ла Вал отлично разбираше, че и най-доброжелателният страничен наблюдател може да стане неволна жертва в нечия чужда битка. Ето защо се бе погрижил да се предпази с могъща магия, която му даваше увереност в случаите, когато някой, като Дог Пери например, решеше, че предпочита да се отърве от него. Ако се стигнеше дотам, злосторникът много бързо щеше да установи, че Ла Вал е напълно готов и повече от способен да се защити. Не така обаче стояха нещата с Ентрери и именно по тази причина завръщането на палача толкова го тревожеше. Дългите години, през които магьосникът бе наблюдавал отстрани на какво е способен убиецът, го бяха научили, че става ли дума за Артемис Ентрери, достатъчно могъща защита просто не съществува.

Тази вечер Ла Вал остана буден до късно, опитвайки да си припомни и последната подробност от всичко, разигравало се някога между него и палача, мъчейки се да се досети каква ли причина (ако изобщо имаше такава) го бе довела в Калимпорт след толкова години.

Глава 2 Укротяване

Напредваха бавно, но сигурно. С топенето на ледовете пролетната тундра бе заприличала на огромен сюнгер, на места набъбнал толкова, че образувалите се могили бяха по-високи и от Уолфгар. При всяка тяхна стъпка земята потъваше под краката им със засмукващ звук, сякаш отчаяно се опитваше да ги задържи. На Дризт, слаб и с по котешки мека стъпка, му беше най-лесно… поне измежду тези, които вървяха пеша. Разположил се удобно върху раменете на Уолфгар (който понасяше допълнителния товар, без да се оплаква), Риджис например не бе намокрил и връхчетата на топлите си ботуши. Все пак, тримата му другари бяха прекарали в Долината на мразовития вятър достатъчно години, за да са свикнали с неудобствата на пътуването през пролетта, и сега крачеха, без да недоволстват. Още от самото начало знаеха, че първата част от пътешествието им — докато не заобиколяха западния край на Гръбнака на света и не оставеха долината зад себе си — ще бъде най-бавната и най-трудната.

От време на време се натъкваха на купчини големи камъни, останки от пътя, построен преди много време от Десетте града до западния проход, ала сега те им служеха единствено, за да ги уверят, че държат правилен курс… нещо, което насред простора на тундрата някак губеше важността си. Достатъчно бе да внимават планината винаги да е на юг от тях и нямаше как да се объркат.

Дризт, който вървеше начело, гледаше да избира маршрута им така, че да следват местата, покрити с най-гъста трева. Макар и да не бе кой знае какво, тя все пак им предлагаше малко повече стабилност от голата размекната пръст. Разбира се, и елфът, и приятелите му отлично знаеха, че високата, жълта трева представлява чудесно прикритие за снежните човеци — вечно гладни чудовища, които обитаваха тундрата и нерядко се гощаваха с минаващите оттам непредпазливи пътници.

С Дризт До’Урден начело, обаче, приятелите съвсем не се смятаха за непредпазливи. Слънцето вече преваляше, а реката бе останала далеч зад тях, когато отново се натъкнаха на поредната оцеляла отсечка от стария път и там, зад един дълъг скален къс откриха наскоро оставени следи.

— Каруца — отбеляза Кати-Бри при вида на дълбоките коловози.

— И то две — обади се Риджис, който забеляза, че във всеки коловоз са оставени не една, а две дири.

Кати-Бри обаче поклати глава.

— Една — настоя тя и се приближи до дирите, които често се сливаха, само за да се разделят отново малко по-късно, оставяйки по този начин още по-широка следа. — Хлъзгали са се в калта и задната част често е поднасяла.

— Много добре — поздрави я Дризт, който бе стигнал до същото заключение. — Една-единствена каруца, движеща се на изток. Минали са оттук преди по-малко от ден.

— Една товарна кола напусна Бремен три дни преди да пристигнем. — Както винаги, Риджис бе добре запознат с онова, което се случваше в Десетте града.

— По всичко личи, че им е трудно да напредват бързо в тези мочурливи земи — отбеляза Дризт.

— Чини ми се, че май са срещнали и по-сериозен проблем — долетя гласът на Бруенор.

Той се бе отдалечил малко от другите и изпитателно се взираше в една туфа жълта трева. Приятелите му се присъединиха към него и веднага видяха какво го бе обезпокоило — няколко дълбоки отпечатъка в меката пръст.

— Снежни човеци — погнусено рече джуджето. — Стигат до следите от каруцата и след това се връщат. Знаят, че оттук все още минават хора или аз съм брадат гном!

— Освен това дирите им са по-пресни — отбеляза Кати-Бри, тъй като в оставените от зверовете вдлъбнатини все още имаше вода.

Покачен върху раменете на Уолфгар, полуръстът нервно се огледа, сякаш всеки момент очакваше поне стотина снежни човека да се нахвърлят отгоре им.

Дризт, който също се бе привел над отпечатъците, поклати глава.

— Съвсем скорошни са — настоя Кати-Бри.

— Да — съгласи се елфът. — За времето сте прави, но не и за съществото, което ги е оставило.

— Хич и не се опитвай да ме убеждаваш, че е бил кон! — изсумтя Бруенор. — Освен ако не си е изгубил два крака. Снежен човек, че и доста големичък ще да е бил!

— Прекалено голям — обясни елфът. — Не е бил йети, а великан.

— Великан? — съмнението в гласа на джуджето беше очевидно. — Та ние сме на повече от десет мили от планината! Какво ще дири някакъв си великан чак тук?

— Какво наистина? — Мрачният тон на Дризт бе по-красноречив от всяко обяснение.

Великаните, обитаващи Гръбнака на света, рядко слизаха от планината, а стореха ли го, намеренията им винаги бяха злосторнически. Не беше изключено следите да принадлежат на някой самец, отделил се от събратята си — това бе най-добрата възможност. Ала също така можеше да се окаже и съгледвач, част от далеч по-многоброен и опасен отряд.

Бруенор изруга и заби покритата си с многобройни резки секира в размекнатата пръст:

— Ако мислиш да се връщаме обратно в проклетите му градове, по-добре се откажи още сега! Колкото по-скоро оставим таз’ кал зад нас, толкоз по-добре. А и градовете са се справяли някак и без нас през всичките тез’ години, та не виждам защо трябва да се връщаме!

— Но ако наистина са били великани… — започна Кати-Бри, ала Дризт я прекъсна:

— Нямам никакво намерение да се връщаме — рече той. — Още не. Не и докато не се уверим, че следите вещаят опасност, по-голяма от безчинствата, които един, а дори и няколко великана могат да причинят. Не, пътят ни все така води на изток и то още по-бързо отпреди, защото се надявам да настигнем каруцата преди падането на нощта или малко след това. Боя се, че ако великанът е част от излязъл на лов отряд и знае, че оттук наскоро е минала товарна кола, търговците може би ще се нуждаят от помощта ни.

И така, приятелите продължиха пътя си, ускорявайки крачка. Следваха ясните дири и само след два часа видяха търговците да се борят с едно от колелата на талигата, което се бе разхлабило и заплашваше съвсем да се измъкне. Двама от петимата мъже (очевидно стражите) се мъчеха да повдигнат каруцата, докато трети (в когото Риджис разпозна търговеца на резбовани предмети Камлейн) се опитваше упорито, макар и безрезултатно, да намести изкривеното колело. И двамата пазачи бяха затънали до глезените в кал и въпреки че полагаха неимоверни усилия, така и не успяваха да вдигнат колата достатъчно високо, за да може търговецът да върне колелото на мястото му.

Как само грейнаха хората край каруцата, когато забелязаха кой се приближава. Дризт и неговите другари, както и техните подвизи, бяха познати надлъж и нашир в Долината на мразовития вятър.

— Добра среща, почитаеми елфе! — провикна се Камлейн. — Дали ще ни заемеш силата на младия си приятел? Добре ще ти се отплатя, обещавам. Трябва да съм в Лускан след две седмици, но ако късметът ни се задържи както досега, боя се, че зимата ще ни застигне в Долината.

Бруенор подаде брадвата си на Кати-Бри и кимна на Уолфгар:

— Хайде, момче! Май дойде време да си поиграем — ще трябва да се престориш на лост, а пък аз — на наковалня.

Свивайки равнодушно рамене, варваринът помогна на Риджис да слезе от сухото си местенце, при което полуръстът замрънка недоволно и в опит да предпази новичките си ботуши от калта, се втурна към най-гъстата туфа, която успя да открие.

— Как мислиш, ще можеш ли да я вдигнеш? — попита Бруенор, когато младият мъж се приближи до каруцата.

Без да каже нищо, без дори да пусне тежкия си боен чук, Уолфгар улови края на талигата и се напъна. Размекнатата земя просъска в знак на протест и сякаш още по-силно затегна лепкавата си прегръдка. Най-сетне обаче не устоя и колелото се измъкна от здравата й хватка.

След един дълъг миг на слисване, двамината пазачи побързаха да се присъединят към варварина и когато с тяхна помощ колата бе вдигната още по-нависоко, Бруенор застана на четири крака и се мушна отдолу, подпъхвайки превития си гръб под оста, току до разхлабеното колело.

— Давайте! — рече той и простена, когато тежестта на каруцата легна отгоре му. — Оправяйте проклетото му нещо!

Уолфгар измъкна колелото от ръцете на търговеца, изправи го и след като го намести, отстъпи назад, вдигна Щитозъб с две ръце и с един добре премерен удар го застопори здраво. Бруенор изпъшка, когато тежестта, лежаща на плещите му, се размести и Уолфгар побърза да повдигне каруцата с няколко сантиметра, достатъчно, за да може джуджето да се измъкне изпод нея. Камлейн внимателно огледа свършеното от двамата и кимна, доволно усмихнат.

— Защо не помислите за смяна на професията, добри ми Бруенор и ти, могъщи варварино? — засмя се той. — Какво ще кажете за поправка на каруци?

— Подобаващо поприще за джуджешки крал! — „съгласи се“ Дризт, който междувременно се бе приближил заедно с Риджис и Кати-Бри. — Защо не оставиш трона, приятелю, и не се заловиш да оправяш каруците на придирчивите търговци от Долината!

При тези думи всички избухнаха във весел смях, с изключение на Уолфгар, който изглеждаше така, сякаш изобщо не е там, и на Риджис, който все още се вайкаше за окаляните си ботуши.

— Далеч сте от Десетте града — отбеляза Камлейн, — а на запад няма нищо. Да не би отново да напускате Долината на мразовития вятър?

— За кратко — отвърна Дризт. — Имаме работа на юг.

— Лускан?

— Отвъд Лускан — обясни елфът. — Но по всичко личи, че все пак ще минем оттам.

Камлейн засия и посегна към кесията, която висеше на пояса му. Дризт обаче го спря — идеята на търговеца да им плати беше абсурдна.

— Ама разбира се! — притесни се Камлейн, припомняйки си, че Бруенор Бойния чук бе крал, който притежаваше състояние, многократно по-голямо от всичко, което един обикновен търговец някога можеше да се надява да спечели. — Ще ми се да имаше начин да ви се отплатим за помощта. Или още по-добре — да ви убедим да ни придружите до Лускан. Вярно е, че съм наел превъзходни стражи — при тези думи търговецът кимна към двамата мъже, — ала Долината на мразовития вятър си остава опасно място и няколко меча — или бойни чукове, или брадви — в повече никога не са излишни.

Дризт погледна приятелите си и като не видя възражения, кимна:

— Значи решено — ще пътуваме с вас.

— Много ли бързате? — поинтересува се търговецът. — След цялото това влачене из калта хората ми са уморени. Надявахме се да поправим колелото и след това да си потърсим място за лагеруване, нищо че до мръкване остават още два-три часа.

И този път елфът погледна приятелите си и отново не видя някой да недоволства. Въпреки че искаха възможно най-скоро да отнесат Креншинибон на Кадърли, не бързаха чак толкова. Недалеч от мястото Дризт откри една сравнително висока скала, където се разположиха да нощуват. Камлейн предложи на новите си спътници питателна яхния от еленско месо и докато похапваха, си бъбреха за това-онова. Говореха най-вече търговците и двамата стражи — предимно за трудностите на живота в Бремен през зимата, както и за първия улов от ценната едрокоста пъстърва, рибата, от чиито кости се правеха изделията, които Камлейн продаваше. Дризт и останалите слушаха учтиво, но без особен интерес, ала Риджис, който някога бе живял край Маер Дуалдон и бе прекарал години, изработвайки резбовани предмети, помоли Камлейн да му покаже стоката си и се зае да я разглежда най-задълбочено, изучавайки и най-малката подробност.

— Мислиш ли, че великаните ще ни безпокоят тази нощ? — тихичко се обърна Кати-Бри към Дризт, когато двамата се отдалечиха малко от огъня.

— Онзи, който се е натъкнал на следите от каруцата, се беше отправил обратно към планината — поклати глава елфът. — Най-вероятно само е проверявал пътя. Опасявах се, че после може да е тръгнал след търговците, но пък се оказа, че те не са стигнали много далеч и понеже досега не сме видели и помен от друго чудовище, не вярвам, че ще си имаме неприятности.

— Това не означава, че същото се отнася и за следващата кола, която мине оттук — отвърна Кати-Бри.

Дризт кимна в знак на съгласие и се усмихна многозначително, без да откъсва поглед от лицето й… поглед, който изведнъж стана неизмеримо мек. Откакто Уолфгар се бе завърнал, между двамата се бе появило съвсем осезаемо напрежение. През шестте години на отсъствието на варварина, приятелството между елфа и младата жена се бе задълбочило дотам, че малко го делеше от това да се превърне в истинска любов. Ала ето че Уолфгар, който преди мнимата си смърт, беше сгоден за Кати-Бри, отново бе сред тях и всичко ставаше много по-сложно.

Не и в този миг обаче. По някаква причина, която и двамата не разбираха, в този момент на света сякаш не съществуваше никой друг, освен тях или пък времето бе спряло, хвърляйки ледения покров на забравата върху всичко наоколо.

Миг по-късно магията се стопи, прогонена от внезапна суматоха в лагера. Когато откъсна очи от лицето на Дризт, Кати-Бри откри, че Уолфгар настойчиво се взира в тях. Погледите им се срещнаха, ала и този път всичко трая само миг — застанал зад варварина, един от пазачите на Камлейн развълнувано махаше с ръце и ги викаше.

— Дали пък нашият приятел не е решил да си покаже грозната великанска физиономия? — рече Кати-Бри на Дризт.

Когато се присъединиха към останалите, двамата видяха, че стражът им сочи едно близко възвишение — тинеста могила, която бурната пролетна тундра бе изтласкала нагоре, досущ миниатюрен вулкан от кал.

— Там отзад — обясни пазачът.

Дризт отправи острия си взор натам, а Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и постави стрела в тетивата му.

— Таз’ купчинка е прекалено малка, за да скрие гнусното туловище на някой великан — заяви Бруенор, но въпреки това още по-здраво стисна бойната си секира.

Дризт кимна и като даде знак на Кати-Бри и Уолфгар да го прикриват, се затича към могилата, безшумно и предпазливо. Щом стигна, хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че другарите му са готови, след което извади ятаганите си и надникна зад възвишението.

Миг по-късно обаче свали оръжие, разпознал човека, който се зададе насреща му — едър мъж, заметнат с вълча кожа.

— Киерстаад, синът на Ревик — позна го и Кати-Бри.

— Нас търси — обади се и Бруенор — и те, и всички варвари от Долината прекрасно знаеха, че младежът боготвори Уолфгар толкова, че преди време бе откраднал Щитозъб и бе тръгнал след Бруенор и останалите, когато те се отправиха към морето на плаващите ледове, за да спасят Уолфгар от лапите на Ерту.

За Киерстаад синът на Беорнегар олицетворяваше величието, което племената от Долината можеха да постигнат и към което и сам се стремеше.

При вида му Уолфгар се свъси.

Младежът и Дризт размениха няколко думи, след което заедно се отправиха към лагера.

— Дошъл е, за да говори с Уолфгар — обясни елфът.

— Да моля за спасението на племената — проговори Киерстаад, приковал поглед в лицето на своя събрат.

— Племената са си съвсем добре под грижите на Берктгар Храбри — сопна се Уолфгар.

— Не са! — рязко отвърна младежът и останалите побързаха да се отдръпнат, уместно преценявайки, че е по-добре да не се намесват. — Берктгар добре познава старите традиции, така е — продължи Киерстаад. — Ала те не могат да ни дадат нищо по-добро от живота, който водим вече векове наред. Единствено Уолфгар, син на Беорнегар, е в състояние да ни обедини и да укрепи връзките ни с Десетте града.

— Нима това ще ви донесе някаква полза? — повдигна вежди Уолфгар.

— И още как! — без колебание заяви младият варварин. — Никога вече няма да се налага някой да гладува само защото зимата се е случила тежка. Никога вече няма да зависим изцяло от северните елени. Уолфгар, с помощта на своите приятели, може завинаги да промени живота ни… да ни поведе към едно по-добро бъдеще!

— Говориш глупости — махна с ръка исполинът и се обърна, за да си върви.

Киерстаад обаче нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно и като изтича след него, сграбчи го за ръката и го дръпна.

Имаше толкова много да му казва, да му обясни как Берктгар все още гледа на жителите на Десетте града и дори на джуджетата, събратята на осиновителя на Уолфгар, повече като на врагове, отколкото като на съюзници. Колко много неща искаше да каже Киерстаад на Уолфгар, колко много доводи да му изтъкне, за да го убеди, че мястото му е в Долината, при племената. Ала всички тези думи се разпиляха, запратени сякаш във въздуха, заедно със самия Киерстаад — когато усети, че го дръпват, Уолфгар рязко се обърна и със свободната си ръка блъсна младежа в гърдите, при което той политна назад, не можа да се задържи и се затъркаля надолу по склона.

След това, изръмжавайки гневно, исполинът се върна обратно при вечерята си, сподирен от възмутените възгласи на всички наоколо. Особено ядосана беше Кати-Бри:

— Нямаше нужда да го удряш! — изкрещя тя, ала Уолфгар само махна с ръка и като изръмжа повторно, продължи да се храни.

Дризт пръв стигна при младежа, който лежеше по лице в подножието на могилата. Риджис пристигна миг по-късно с една от многобройните си кърпички в ръце, за да може момчето не само да изчисти калта от себе си, но и да запази поне частица от гордостта си, като тихомълком избърше пълните си със сълзи очи.

— Той трябва да разбере! — не искаше да отстъпи Киерстаад и се накани да се върне на върха, ала Дризт го хвана за ръката.

— Този въпрос вече беше уреден между Уолфгар и Берктгар — рече елфът. — Уолфгар взе своето решение и избра пътя си.

— Кръвта преди приятелите — това е законът на племената — възрази Киерстаад. — А в този момент събратята на Уолфгар имат нужда от него.

Дризт наклони глава на една страна и изражението, изписало се по-красивото му, абаносово лице, укроти младежа по-бързо, отколкото каквито и да било думи.

— Нима? — спокойно попита елфът. — Дали Уолфгар е необходим на племената или Киерстаад се нуждае от него?

— Какво имаш предвид? — смутено заекна младежът.

— Берктгар отдавна е недоволен от теб — обясни Дризт. — Навярно докато той е начело на племената, никога няма да заемеш положение, което да те удовлетворява.

Момчето рязко се отдръпна, а лицето му се разкриви от гняв:

— Изобщо не става въпрос за Киерстаад и неговото място в племето — настоя то. — Моите събратя имат нужда от Уолфгар, затова съм тук.

— Той няма да се върне с теб — намеси се Риджис. — А не вярвам да го накараш да тръгне насила.

Младият варварин започна да свива и разпуска юмруци, без да успее да прикрие раздразнението си. Вдигна очи към върха на могилата и дори направи крачка натам, ала пъргавият елф застана пред него.

— Няма да те последва — рече той. — Дори Берктгар го помоли да остане, но както самият Уолфгар каза, мястото му не е там… не и в този момент.

— Точно там е!

— Не! — Резкият тон на елфа пресече всяко по-нататъшно възражение от страна на Киерстаад. — Не, не е, и то не само защото Уолфгар реши така. Признавам, че изпитах облекчение, когато научих, че е отказал да се върне, защото аз също милея за добруването на племената от Долината на мразовития вятър.

Дори Риджис не успя да скрие изумлението си при тези странни думи.

— Нима се съмняваш в правото му да ни оглави? — Киерстаад не можеше да повярва на ушите си.

— Не и сега — заяви Дризт. — Нима някой от нас е в състояние да проумее докрай ужаса на мъченията, които Уолфгар е трябвало да понесе? И как можем да сме сигурни какви белези е оставило върху него изстраданото в лапите на демона? Не, Уолфгар не е в състояние да поведе племената… та той не може да открие дори собствения си път!

— Но ние сме негови събратя — възпротиви се Киерстаад, ала думите прозвучаха неубедително дори в собствените му уши. — Ако го разяжда болка, той трябва да е сред нас, за да можем да се погрижим за него.

— И как смяташ, че ще излекувате раните, от които кърви сърцето му? Не, Киерстаад. Възхищавам се на намеренията ти, ала надеждата ти е напразна. Уолфгар се нуждае от време, за да открие отново кой е в действителност, да си припомни всичко онова, което някога е било важно за него. Нуждае се от време и от приятели и макар да не оспорвам значението на кръвната връзка, без колебание мога да заявя, че онези, които го обичат най-силно, не са хората, които си оставил зад гърба си.

Младият мъж се накани да отвърне нещо, но вместо това въздъхна и отправи празен поглед към върха на могилата — и сам разбираше, че няма какво да отговори.

— Ще се върнем бързо — увери го Дризт. — Още преди зимата да е свършила. В краен случай — през пролетта. Кой знае, може би пътят ще помогне на Уолфгар да открие себе си и той ще се завърне в Долината на мразовития вятър готов да поеме властта, която му се полага, и да бъде вождът, когото племената заслужават.

— А ако не стане така? — попита Киерстаад, ала елфът само сви рамене — постепенно започваше да проумява истинските измерения на болката, която измъчваше приятеля му.

— Грижете се за него — помоли младежът и когато Дризт кимна, настоя: — Дай ми думата си!

— Ние винаги се грижим един за друг — увери го елфът. — Така е от деня, в който преди почти десет години се отправихме към Митрил Хол, за да помогнем на Бруенор да си възвърне престола на своите предци.

Киерстаад все така се взираше във върха на могилата.

— Племето ми се е разположило на лагер на север оттук — обясни той и се приготви да си върви. — Не е далеч.

— Защо не останеш при нас тази нощ? — предложи Дризт.

— Ами да! — присъедини се и Риджис. — Храната на почитаемия Камлейн си я бива!

Самият факт, че полуръстът бе готов да се задоволи с по-малка порция, за да има и за Киерстаад, говореше, че случилото се с момчето наистина го бе трогнало.

Ала младежът, очевидно прекалено засрамен, за да се изправи очи в очи с Уолфгар, само поклати глава и се отправи на север през пустата тундра.

— Заслужава да го набиеш! — заяви Риджис и кимна по посока на Уолфгар.

— Каква полза от това? — въздъхна елфът.

— Според мен някой трябва да му понатрие носа.

Дризт поклати глава:

— Реакцията му, когато Киерстаад го дръпна, беше само това — инстинктивен отговор.

Всъщност елфът като че ли започваше да разбира настроението на варварина малко по-добре и бе сигурен, че приятелят му е ударил Киерстаад без никакъв умисъл. Той самият прекрасно помнеше времето, което бе прекарал в Мелей-Магтиър, воинската школа на Мензоберанзан. В онзи опасен свят, където зад всеки ъгъл се спотайваха врагове, бе виждал подобно поведение безброй пъти, нещо повече, сам той неведнъж бе постъпвал по абсолютно същия начин. Да, Уолфгар може и да се намираше сред приятели, на достатъчно сигурно място, ала емоционално все още бе пленник на Ерту, вечно нащрек, готов да се брани от атаките на демона и скверните му слуги.

— Беше просто инстинктивна реакция и нищо повече.

— Можеше поне да се извини — настоя Риджис.

Не, не можеше, помисли си Дризт, но на глас не каза нищо. Изведнъж му хрумна нещо, от което в лавандуловите му очи заигра особено весело пламъче.

— За какво мислиш? — попита полуръстът, който и друг път бе виждал този издайнически блясък в погледа на приятеля си.

— За великани — отвърна елфът с лукава усмивка — и за опасностите, които дебнат минаващите каруци.

— Смяташ ли, че ще ни нападнат тази нощ?

— Смятам, че са в планината и навярно се готвят да изпратят цял плячкосващ отряд насам — искрено отговори Дризт. — Мисля си за това, че би трябвало да сме си тръгнали много преди те да се появят.

— Би трябвало? — повтори Риджис, без да откъсва изпитателен поглед от пламъчето в очите на приятеля си (пламъче, което със сигурност не беше просто игра на последните слънчеви лъчи), които сега бяха насочени към заснежените върхове, белеещи се далеч на юг. — Какво си намислил?

— Не можем да ги изчакаме да се върнат — обясни Дризт. — Но и не бива да ги оставим да правят каквото си искат с керваните, които ще минат оттук след нас. Май двамата с Уолфгар трябва да се поразходим тази нощ.

Челюстта на полуръста увисна от изненада и елфът избухна в смях.

— Докато живеех с Монтолио, пазителя, който ме обучи, научих доста за конете — опита се да обясни той.

— Възнамеряваш да отведеш някой от конете на търговците в планината? — попита Риджис, без да вярва на ушите си.

— Не, не — успокои го Дризт. — На млади години (преди да изгуби зрението си, разбира се) Монтолио бил отличен ездач. И винаги си избирал най-силните и най-непривикнали на седло и юзди жребци. Имал си обаче една хитрина, за да ги укроти достатъчно, че да го слушат. Както той ми казваше, извеждал ги на някоя поляна „да ги поизпоти“ — държал ги на дълъг повод и плющял с камшика си, принуждавайки ги да обикалят в кръг и дори да скачат.

— Не ставали ли по този начин още по-необуздани? — учуди се полуръстът.

Елфът поклати глава.

— Монтолио ми обясни, че най-силните коне притежават твърде много енергия. Затова той ги извеждал и им давал възможност да се освободят от част от нея. Когато след това ги яхнел, те били все така силни, ала далеч по-кротки.

Риджис сви рамене и кимна — в тактиката на стария пазител наистина имаше логика.

— Какво общо има това с Уолфгар… — попита, ала още докато изричаше думите, по лицето му се изписа разбиране. — Имаш намерение да постъпиш с него по същия начин, по който Монтолио постъпвал с конете!

— Мисля си, че може би приятелят ни се нуждае от някоя хубава битка. Освен това наистина искам да се погрижа никой великан да не създава неприятности по тези места.

— Ще ви трябват часове, докато стигнете до планината — каза Риджис и хвърли поглед на юг. — Дори повече, ако следите им не са достатъчно ясни.

— Въпреки това, ще се движим много по-бързо от вас тримата, ако останете с Камлейн, както му обещахме — отвърна Дризт. — С Уолфгар ще се присъединим към вас след два-три дни, много преди да сте свърнали зад Гръбнака на света.

— На Бруенор никак няма да му хареса да отидете без него — отбеляза Риджис.

— Не му казвай тогава — посъветва го елфът и без да изчаква лесно предсказуемия въпрос на приятеля си, допълни: — Не казвай и на Кати-Бри. Обясни им, че сме тръгнали през нощта, като сме обещали да се върнем вдругиден.

Полуръстът въздъхна недоволно — добре помнеше предишния път, когато Дризт бе решил да потегли на път, заклевайки го да си мълчи, при което почти обезумялата Кати-Бри бе изкопчила информацията едва ли не с ритници.

— Защо все аз трябва да ти пазя тайните! — възнегодува той сега.

— Защо винаги си вреш носа там, където не ти е работа? — отвърна му елфът през смях.

Малко по-късно Дризт се присъедини към варварина, който седеше встрани от останалите и разсеяно си играеше с шепа камъчета. Уолфгар нито вдигна поглед при приближаването на приятеля си, нито опита да се извини, заключвайки истинските си чувства зад стена от ярост.

Дризт искрено му съчувстваше, долавяйки болката, спотаила се под повърхността на ледената обвивка. Гневът бе единствената защита срещу ужасните спомени, с която разполагаше Уолфгар. Елфът приклекна до младия мъж и се вгледа в сведените му светлосини очи.

— Помниш ли първата ни битка заедно?

При този въпрос варваринът най-сетне вдигна поглед:

— Да не би да искаш да ми дадеш още един урок? — попита, а по тона му личеше, че е готов да приеме предизвикателството.

Думите му жегнаха елфа право в сърцето. Добре помнеше последното спречкване помежду им — преди седем години, в Митрил Хол, заради отношението на Уолфгар към Кати-Бри. След ожесточен двубой, Дризт все пак бе надделял. Също така ясно помнеше и първата им схватка. След един варварски набег, насочен срещу Десетте града, Бруенор бе пленил тогава съвсем младия Уолфгар, довел го бе в пещерите на своя клан и бе възложил воинското му обучение на елфическия си приятел. Тези първи уроци се бяха оказали особено болезнени за прекомерно гордия младеж. Ала не за това говореше Дризт сега.

— Имам предвид първия път, когато рамо до рамо се изправихме срещу истински враг — поясни той.

Уолфгар присви очи, припомняйки си отдавнашната битка и онова, което дружбата му с елфа представляваше някога.

— Едноустия и вербезите — продължи Дризт. — Ти, аз и Гуенивар, сами в бърлогата на чудовищата.

Гневното изражение на варварина омекна и той кимна, а по устните му заигра една от редките му усмивки.

— Корав орех се оказа Едноустия. Колко удара само отнесе! И добре, че бяхте ти и Щитозъб, за да забиете камата…

— Много време мина оттогава — прекъсна го Уолфгар.

Усмивката си бе отишла от лицето му, но поне и ядът му го нямаше. Младият мъж като че ли си бе възвърнал вътрешното равновесие или по-скоро бе потънал в нещо твърде подобно на равнодушието, с което бе потеглил на път.

— Но не си го забравил, нали? — настоя Дризт и се усмихна широко, а в лавандуловите му очи заигра издайническо пламъче.

— Защо… — започна Уолфгар, ала не довърши и вместо това изпитателно се вгледа в приятеля си.

Не го бе виждал в подобно настроение от много, много отдавна, далеч преди съдбоносната им битка с йоклолата. Това бе един друг Дризт, Дризт отпреди Бруенор да си върне. Сребърните зали, същият онзи Дризт, чиято безразсъдност, боеше се тогава Уолфгар, рано или късно щеше да ги постави в положение, от което нямаше да успеят да се измъкнат.

И варваринът се радваше да го види отново.

— Знаем, че група великани се канят да нападат минаващите оттук кервани — рече елфът. — А пък сега, когато се съгласихме да придружим Камлейн, неминуемо ще се движим по-бавно. Смятам, че едно кривване встрани, колкото да сложим край на тази заплаха, е наложително.

В очите на Уолфгар проблесна искрен интерес и жажда за действие… за първи път от битката им с Ерту.

— Говори ли с останалите? — попита той.

— Ти и аз сме достатъчни — отвърна елфът. — И Гуенивар, разбира се. Не мисля, че ще й се понрави да не я включим във веселбата.

Двамата тръгнаха доста след заник слънце, за да са сигурни, че Кати-Бри, Риджис и Бруенор са заспали. С острия си елфически взор Дризт, за когото звездното небе предлагаше повече от достатъчно светлина, с лекота намери мястото, където следите на каруцата се пресичаха с тези на великана, извади ониксовата статуетка от малката й кесийка, постави я внимателно на земята и тихичко повика:

— Ела при мен, Гуенивар!

Струйка мъгла се изви около черната фигурка, завихри се и бързо се сгъсти, приемайки формата на огромна котка. Все по-плътна и по-плътна ставаше тя и не след дълго не мъгла, а самата пантера обикаляше около статуетката. Гуенивар вдигна поглед към Дризт, а в очите й се четеше интелигентност, много по-голяма от тази, на което и да е обикновено животно.

Елфът посочи дирите, оставени от великана, и пантерата ги поведе напред.

Още в мига, в който отвори очи, усети, че нещо не е наред. В лагера цареше тишина, нарушавана само от едва доловимия шепот на двамата пазачи, които бяха приседнали на каруцата.

Младата жена се надигна на лакти и се огледа наоколо. Огънят вече догаряше, ала все още хвърляше достатъчно светлина, за да може тя да вижда налягалите наоколо фигури. Риджис се бе свил на кълбо току до огъня, толкова близо, че Кати-Бри се учуди как не се е подпалил. Зад него се издигаше внушителна купчинка — Бруенор лежеше на съвсем същото място, където тя му бе пожелала лека нощ по-рано същата вечер. Колкото и да се опитваше обаче, така и не успя да види другите си двама приятели.

Първата й мисъл бе да събуди Бруенор, после обаче промени решението си и се насочи към Риджис. Полуръстът като че ли винаги знаеше всичко…

Побутна го лекичко, но той само изсумтя и се сви на още по-малко клъбце. Кати-Бри го раздруса доста по-здраво и дори го повика по име, ала в отговор дребният поспаланко само изруга недоволно и се зави презглава.

Без да се церемони много-много, младата жена го срита в задника.

— Хей! — възмути се той на висок глас и рязко се изправи.

— Къде отидоха? — попита направо Кати-Бри.

— Какво ши става, момиче? — сънливо се обади Бруенор, разбуден от вика на полуръста.

— Дризт и Уолфгар не са в лагера — обясни дъщеря му и отново насочи вниманието си към Риджис, който се размърда неловко под проницателния и поглед.

— Защо мислиш, че знам къде са? — опита да се измъкне, ала младата жена дори не мигна и той се обърна за подкрепа към Бруенор, само за да види как полуоблеченото джудже се задава към него, не по-малко притеснено от дъщеря си и също като нея, готово да излее яда си върху Риджис.

— Дризт каза, че ще се върнат утре или най-късно вдругиден — принуден бе да признае той.

— А къде отидоха? — настоя Кати-Бри.

Риджис понечи да свие рамене, ала младата жена го сграбчи за яката и го повдигна във въздуха:

— Пак ли ще ми играеш същите номера?

— Предполагам, че са тръгнали след Киерстаад — рече полуръстът. — Заслужава извинение, ако не друго.

— Толкова по-добре, ако момчето е решило да се извини — отбеляза Бруенор и, доволен от обяснението на Риджис, се накани да си легне.

Кати-Бри обаче поклати глава и още по-здраво стисна полуръста:

— Не, не вярвам, че е готов за това — обърна се тя към баща си. — Все още не. И затова не вярвам да са тръгнали след младежа.

Докато говореше, тя доближи лице до лицето на Риджис, но поне го пусна на земята и каза доста по-меко:

— Трябва да ми кажеш. Не можеш повече да ни играеш старите си номера. Ако смятаме да прекосим половин фаерун заедно, трябва да си вярваме, а с държанието си в момента никак не си помагаш.

— Отидоха да намерят великаните — изплю камъчето полуръстът. И сам не можеше да повярва, че го е сторил, но нито можеше да отрече, че в думите на младата жена има логика, нито бе в състояние да устои на умолителния й поглед.

— Ха! — изсумтя Бруенор и тропна с крак толкова силно, че макар да бе бос, разнеслият се тътен надали можеше да бъде по-силен, дори ако джуджето носеше подковани ботуши. — Хиляди остроглави, плиткоумни гоблини! Защо не ни каза по-рано?

— Защото щяхте да накарате и мен да отида! — възнегодува полуръстът, ала гласът му бързо изгуби сърдитата си нотка, когато Кати-Бри направи крачка към него.

— Винаги знаеш твърде много и казваш твърде малко — изръмжа тя. — Точно както стана и когато Дризт си тръгна от Митрил Хол.

— Ами просто слушам! — безпомощно сви рамене Риджис.

— Обличай се! — нареди младата жена и полуръстът я изгледа смаяно.

— Нали чу какво ти казаха! — изрева Бруенор.

— Искате да идем там? — невярващо попита Риджис и посочи потъналата в непрогледен мрак тундра. — Сега?

— Няма да ми е за първи път да измъквам проклетия му елф от лапите на някой снежен човек! — изсумтя джуджето и тръгна към завивките си.

— Великани — поправи го Риджис.

— Още по-зле! — гръмогласният вик на Бруенор събуди останалите в лагера.

— Ама не можем да си тръгнем! — възпротиви се полуръстът и махна към тримата търговци и двамината пазачи. — Нали обещахме да се погрижим за тях! Ами ако великаните се появят, когато нас ни няма?

При тези думи по лицата на Камлейн и другарите му се изписа тревога, ала Кати-Бри изобщо не се впечатли от подобна нелепица. Вместо това многозначително премести поглед от полуръста към вещите му, сред които бе и новичкият му боздуган, изработен в една от ковачниците на Бруенор — красиво оръжие от митрил и черна стомана, с глава във формата на еднорог и сини сапфири вместо очи.

С примирена въздишка Риджис започна да се облича.

Само след час вече бяха на път, обратно към мястото, където следите от каруцата се пресичаха с тези на великана, а сега и със стъпките на двамата им приятели. Беше им много по-трудно, отколкото на Уолфгар и привикналия с мрака Дризт. Макар да притежаваше вълшебна лента, която й позволяваше да вижда в тъмното, Кати-Бри не беше пазител и не можеше да се мери с елфа с неговите остри сетива и воинска подготовка. Бруенор се наведе, за да подуши дирята, и ги поведе в нощта.

— Сигурно ще налетим право в устата на някой йети! — мърмореше Риджис.

— Значи ще стрелям по-нависочко — отвърна Кати-Бри и вдигна смъртоносния си лък. — Над корема, та да не се окажеш целия надупчен, когато те извадим от търбуха му.

След това Риджис продължи да роптае, но гледаше да го прави по-тихо, така че Кати-Бри да не може да чуе какво точно казва и отново да го вземе на подбив.

Прекараха непрогледните часове преди пукването на зората, катерейки се опипом в подножието на Гръбнака на света. Уолфгар на няколко пъти се оплака, че сигурно са изгубили следата, ала Дризт имаше пълно доверие на Гуенивар, която час по час изникваше пред тях — тъмна сянка на фона на нощното небе, възправена на някоя висока скала.

Скоро след като съмна, докато с Уолфгар вървяха по една ветровита планинска пътека, Дризт получи доказателство, че вярата му в Гуенивар не е била напразна — край една разкаляна вдлъбнатина съвсем ясно личеше следа от огромен ботуш.

— Преди не повече от час — заяви елфът, след като я огледа внимателно, и когато вдигна поглед към приятеля си по устните му играеше усмивка, а лавандуловите му очи искряха.

Готов за бой, варваринът кимна.

Като следваха Гуенивар, двамата се закатериха нагоре, докато изведнъж пътеката свърши, отстъпвайки място на отвесна скала. Дризт се запрокрадва от сянка на сянка и когато се увери, че пътят е чист, даде знак на Уолфгар да го последва. Бяха достигнали до края на дълбок, скалист каньон, обграден от всички страни от стръмни склонове. Само в южната стена, вдясно от тях, имаше проход, извеждащ от дъното на клисурата. Отначало двамата приятели предположиха, че бивакът на великаните трябва да е някъде там, сред масивните камъни на дъното, но после Уолфгар забеляза струйка дим да се издига иззад купчина скални късове на отсрещния склон, на около петдесетина метра от тях.

Дризт се покатери на едно близко дърво, откъдето се виждаше по-добре, и потвърди догадката на приятеля си — две чудовища се бяха разположили зад прикритието на високите камъни и похапваха. Елфът се огледа наоколо — и той, и Гуенивар можеха да се доберат дотам, без да се налага да се спускат до дъното на падината.

— Можеш ли да ги достигнеш с Щитозъб оттук? — попита и когато Уолфгар кимна утвърдително, рече: — Прикривай ме.

После му смигна и като прекрачи ръба на склона, пое наляво, придвижвайки се по отвесната скала. Гуенивар го последва, избирайки си малко по-висок маршрут. С лекотата на паяк, елфът се прехвърляше от една издатина на друга, а над него пантерата вземаше по десетина метра само с един скок и така след по-малко от половин час Дризт вече бе прекосил цялата северна стена и бе достигнал източната, на около пет-шест метра от великаните, които все още не забелязваха нищо. Той даде знак на Уолфгар, намери възможно най-сигурна опора за краката си и си пое дъх. Тъй като не искаше да бъде усетен, се бе промъквал така, че да се озове малко под нивото на терасата, където се намираше противникът, и сега трябваше добре да прецени разстоянието, което му оставаше да пробяга, както и скока, с който щеше да се озове върху скалната издатина. Не му се щеше да използва ръцете си при приземяването, за да си спести няколкото секунди, които щяха да му трябват, за да извади двата си ятагана след това.

Щеше да се справи, реши Дризт след кратък размисъл, и като вдигна поглед към Гуенивар, която се намираше на около десетина метра над великаните, отвори уста, сякаш се канеше да изръмжи.

Огромната котка отвърна с истински рев, който отекна из клисурата, привличайки вниманието не само на великаните, но и на всяко живо същество на мили оттам.

Надавайки грозен вой, чудовищата рязко се изправиха. Напълно безшумен, Дризт изтича до края на площадката и скочи.

С боен вик в прослава на Темпос, Уолфгар вдигна Щитозъб… и изведнъж замръзна, ужилен от звука на името му. Името на един бог, когото някога почиташе, ала на когото не се бе молил от години. Бог, който го бе изоставил в глъбините на Бездната. Нещо се надигна в гърдите на младия варварин, неконтролируем смут го заля като вълна и той усети как пропада в пъкления мрак на демона.

Като остави Дризт без никаква защита.

Би могло да се каже, че повече налучкваха, отколкото следваха някаква диря — макар и да виждаше добре в тъмното, нощното зрение на Кати-Бри далеч отстъпваше на това на мрачния елф, а Бруенор, въпреки че бе опитен следотърсач, не можеше да се мери с ловец като Гуенивар. При все това, когато чуха рева на пантерата да отеква между скалите, разбраха, че инстинктът не ги е подвел.

Без да губят нито миг, те хукнаха колкото сили имаха — Кати-Бри с дълги, изящни крачки, а Бруенор с обичайния си, също толкова бърз, леко клатушкащ се бяг. Риджис не си и помисли да се мъчи да ги настига, дори не тръгна по същата пътека. Докато джуджето и младата жена се хвърлиха натам, откъдето бе долетял ревът на Гуенивар, полуръстът свърна на север, където една гладка и широка пътека се изкачваше нагоре. Идеята да се забърква в каквато и да било битка — още по-малко пък в битка с великани — никак не му се нравеше, но наистина искаше да помогне на приятелите си. Може би щеше да си намери сигурно местенце някъде над бойното поле, откъдето да им дава напътствия. Или пък щеше да открие удобна позиция, откъдето да замерва с камъни, тъй като също имаше отличен мерник, намиращите се на безопасно разстояние великани. Можеше също така да се натъкне и на…

… дърво, помисли си Риджис в първия момент, когато, потънал в мисли, сви зад поредния завой и се блъсна в изпречилия се пред него дебел ствол.

Не, не дърво, осъзна миг по-късно, защото дърветата не носеха ботуши.

Двамата великани скочиха на крака, за да открият пантерата, но вместо това видяха неочакваното приближаване на мрачния елф. Изчислил движенията си до съвършенство, Дризт се приземи, без нито за миг да изгуби равновесие. Само че не бе очаквал да бъде посрещнат от двама противници. Беше разчитал Уолфгар да се погрижи за единия от тях — ако не да го повали отведнъж, то поне да му отвлече вниманието достатъчно дълго, за да може той самият да заеме добра позиция.

Променяйки плана си в движение, елфът се обърна към вродените си магически умения, макар и значително намалели след дългите години, прекарани на Повърхността, и призова облак непрогледен мрак. Съсредоточи го на няколко метра над земята, така че да заслепи неприятелите си, но тъй като облакът бе горе-долу с неговите собствени размери, не можа да покрие долната част от телата им… превръщайки ги по този начин в идеална мишена за сиянието и наскоро кръстения. Ледена смърт.

Като се навеждаха възможно най-ниско, чудовищата яростно заритаха и заразмахваха тежките си сопи, макар вероятността да се цапардосат взаимно да бе също толкова голяма, колкото и да улучат противника си. Само че един великан бе в състояние без особени проблеми да понесе удар с тояга дори от ръцете на някой свой събрат.

Ала Дризт не беше.

Проклет да е Ерту! Колко страдание бе понесъл! Колко безмилостни атаки бе издържал, както физически, така и душевни! Щипците на Бизматек сякаш отново се затегнаха около врата му за кой ли път почувства тежките пестници на Ерту да се стоварват върху проснатото му в калта тяло, преди демонът бавно, но сигурно да го придърпа към изгарящия огън, който винаги обгръщаше скверното му туловище. И, разбира се, нежният, мамещ допир на сукубата, навярно най-ужасната му мъчителка.

А сега приятелят му имаше нужда от него. Уолфгар знаеше това, чуваше със собствените си уши шума от битката. Той трябваше да е част от нея, да нанесе първия удар с бойния си чук и така да обърка чудовищата, а може би дори да убие на място едно от тях.

Знаеше го и отчаяно искаше да помогне на другаря си, ала. Вече не забелязваше нито Дризт, нито великаните. Единственото, което виждаше, бяха оловносивите пушеци на Бездната.

— Проклет да си, Ерту! — изрева варваринът и се опита да прогони пъкленото видение, като издигне стена от изпепеляваща ярост около себе си.

Това несъмнено бе най-огромният великан, когото Риджис бе виждал през живота си — поне шест метра висок и толкова широкоплещест, че спокойно можеше да се мери с някои от къщите, в които полуръстът бе живял. Риджис сведе поглед към новия си боздуган, към своя смешно малък боздуган, с който надали щеше да успее дори да одраска противника си. Когато отново вдигна очи, с ужас видя как чудовището се привежда и посяга към него с длан, достатъчно голяма, за да го смаже до смърт.

— Тъкмо навреме за закуска — проговори страховитото създание с учудващо възпитан глас за някой като него. — Не е кой знае какво, но все пак е по-добре от нищо.

Риджис рязко си пое дъх и се хвана за сърцето, усещайки, че всеки момент ще припадне… и внезапно напипа позната издутинка. Бръкна в туниката си и извади голям рубин, закачен на сребърна верижка.

— Красив е, нали? — попита смутено.

— Мисля, че дребните гризачи ги предпочитам на пюре — рече в отговор чудовището и вдигна огромния си крак.

Полуръстът побягна с ужасен писък, ала с една-единствена стъпка великанът постави другия си крак пред него, правейки всеки опит за измъкване невъзможен.

Дризт избегна ритника на противника си, извъртя се, за да не се удари в каменната стена и след като се приземи, светкавично се обърна и заби. Сиянието в огромния му прасец. Разнесе се рев на болка, последван от гръмък вик, дошъл от устата на Уолфгар. Проклятието на варварина бе съпътствано от звучен трясък, когато нещо — Щитозъб, с надежда си помисли Дризт — се удари в каменната стена.

Тежкият „снаряд“ се издигна във въздуха и елфът видя, че това изобщо не е Щитозъб, а масивен скален къс, най-вероятно хвърлен от някой великан.

И, което бе още по-лошо за него, миг по-късно един от двамата му противници направи няколко крачки встрани и надникна иззад кълбото магически мрак.

— Ето те, черна гадино! — изръмжа чудовището и вдигна тоягата си.

На около десетина метра над тях, Гуенивар скочи и се стовари върху плещите на навелия се великан — двеста килограма дерящи нокти и хапещи зъби. Хванат неподготвен, звярът не можа да запази равновесие, прекатури се през каменната стена и полетя надолу, повличайки пантерата със себе си.

Отбивайки поредния ритник на другия си противник, Дризт изкрещя, когато видя пантерата да пада, ала миг по-късно бе принуден отново да насочи вниманието си към упорития си неприятел.

Великанът неудържимо се носеше надолу, ала Гуенивар успя да скочи обратно към урвата, където Уолфгар все така се бореше със своите демони. Блъсна се в една скална тераса далеч под варварина и отчаяно се вкопчи в нея, омаломощена и разтреперана, а великанът продължи да се премята във въздуха, докато най-сетне се сгромоляса върху някакви чукари трийсет метра надолу, окървавен и стенещ от болка.

Нов грохот разтърси терасата, върху която Дризт се биеше с великана, последван почти мигновено от още един. Резкият звук най-сетне изтръгна Уолфгар от примката на мрачните спомени и той видя как Гуенивар се мъчи да се задържи за скалата, увиснала над дълбоката клисура. Видя и кълбото от магически мрак, прорязвано час по час от ярко синкаво сияние, когато елфът замахваше под него. Видя главата на чудовището, когато то се изправи, и се прицели.

Ала в същия миг поредният огромен камък се блъсна в стената, отскочи и се стовари върху великана, който се преви одве и отново потъна в мрака на Дризт. Следващият скален къс се удари в урвата под краката на варварина и едва не го събори на земята. Уолфгар бързо откри виновниците — на една тераса вдясно и под него, скрити зад купчина камъни (където най-вероятно имаше пещера), стояха трима великани. Един от тях запрати тежък скален къс по него и той бе принуден да отскочи, за да не бъде премазан.

Едва бе успял да се изправи, когато отново му се наложи да се хвърли настрани, за да избегне два нови „снаряда“.

С гръмък вик на уста — не в прослава на някой бог, а първичен, яростен рев — Уолфгар вдигна Щитозъб над главата си и отвърна на нападението. Могъщият боен чук полетя във въздуха и се стовари върху каменната стена, на сантиметри пред чудовищата, които побързаха да се наведат, когато от нея се откъсна огромен къс.

Очевидно впечатлени от възможностите на страховитото оръжие, великаните надигнаха глави и един през друг се закатериха към него.

Ала миг по-късно то вече бе изчезнало и когато се върна в ръката на своя господар, трите чудовища, покачени върху каменната стена, представляваха чудесна мишена.

Кати-Бри и Бруенор достигнаха ръба на каньона от същата страна, където се намираше и Уолфгар, но малко по на юг, на около половината разстояние между варварина и тримата великани. Появиха се тъкмо навреме, за да видят как Щитозъб полита за втори път. Едно от чудовищата успя да се върне зад прикритието на стената навреме, но друго, което тъкмо се катереше нагоре, нямаше този късмет — тежкият чук го застигна и то се сгромоляса върху гърба на третия си събрат. Но дори този страховит удар не можа да довърши звяра, не го стори и вълшебната сребропера стрела на Кати-Бри, която се заби между раменете му.

— Ха! — възнегодува Бруенор и се понесе на юг, в опит да открие начин да се добере до великаните. — Пак искате да заграбите цялата веселба за себе си! Трябва да си направя джуджешки лък!

— Лък? — учуди се Кати-Бри, докато поставяше нова стрела в тетивата на Таулмарил. — Че откога обработваш и дърво?

Още не бе довършила, когато Щитозъб полетя за трети път. Бруенор го посочи многозначително и натърти:

— Джуджешки лък!

След това й смигна и хукна нанякъде.

Макар и ранени, тримата великани бързо се съвзеха и не след дълго онзи, който бе успял да се скрие зад стената, се изправи, вдигнал огромен скален къс над себе си.

Следващата стрела на Кати-Бри потъна в камъка и го разцепи, при което двете половини се стовариха върху главата на чудовището.

В това време другарят му се изправи и замери младата жена с канарата в ръцете си, ала не улучи и се наложи да реагира светкавично, за да избегне поредната магическа стрела, която се заби дълбоко в стената на клисурата.

Третият великан пък насочи вниманието си към Уолфгар, който тъкмо улавяше завърналия се в ръката му боен чук, и варваринът отново бе принуден да се хвърли настрани, за да не бъде премазан. Камъкът обаче отскочи под странен ъгъл от стената и го удари по крака.

Само че това не беше най-големият му проблем — когато вдигна поглед към него, Кати-Бри видя силуетът на още един великан да се възправя на северната стена над него. В ръцете си новият нападател — по-огромен и от останалите! — държеше канара, която изглеждаше достатъчно голяма не само за да повали варварина, но и да изкърти скалната тераса под краката му.

— Уолфгар! — опита се да го предупреди младата жена, макар да бе сигурна, че приятелят й е обречен.

Дризт така и не видя схватката между Уолфгар, Кати-Бри и тримата великани, но все пак успя да се откъсне от собствения си двубой достатъчно дълго, за да се увери, че Гуенивар е добре. Пантерата бе успяла да се покатери върху една скална тераса далеч под него и макар да бе ранена, изглеждаше по-сърдита не заради болката, а задето от сегашната си позиция нямаше да й е никак лесно отново да се включи в битката.

Ритниците на великана ставаха все по-редки — умората си казваше думата, а и от многобройните удари, които бе понесъл, краката му започваха да изтръпват. Единственото, за което пъргавият елф трябваше да внимава сега, бе да не се подхлъзне в бързо увеличаващата се локва кръв.

В този миг до ушите му достигна викът на Кати-Бри и той се вцепени от изненада. Ботушът на чудовището се стовари в гърдите му и го запрати към ръба на терасата, извън обсега на магическия мрак. Без да обръща внимание на болката, Дризт се изправи и се покатери по неравната скална стена и когато противникът му се появи, приведен ниско, убеден, че жертвата му все още е на земята, той вече се намираше на около четири метра височина.

Елфът скочи на раменете на великана и обви крака около гърлото му, като в същото време заби двата си ятагана в очите му. Звярът изрева и рязко се изправи, замахвайки към източника на болката, само че Дризт беше по-бърз и като се спусна по гърба му, се приземи леко, втурна се към другия край на терасата и се качи върху каменната барикада.

Великанът посегна към лицето си, заслепен от раните и от рукналата кръв, после размаха ръце и посегна по посоката на шума.

Дризт обаче го изпревари и го връхлетя откъм гърба, като го изтласкваше все по-близо до ръба. Виейки от болка, великанът понечи да се обърне, ала елфът удвои яростта на атаката си и заби ятаганите и под брадичката му.

Чудовището опита да се задържи, но не успя и политна от терасата.

При вика на Кати-Бри Уолфгар рязко се обърна, ала нямаше време нито пръв да нанесе удар, нито дори да се наведе. Младата жена вдигна лъка си, ала огромният великан я изпревари.

Скалният къс прелетя покрай варварина, подмина Кати-Бри и Бруенор и като отскочи от стената зад трите чудовища на южната тераса, удари едно от тях в гърдите и го повали на земята.

Вдигнала поглед към опънатата тетива на лъка си, Кати-Бри с изумление различи дребната фигурка на Риджис, удобно разположена върху рамото на великана.

— Малкият му хитрец! — впечатлено прошепна младата жена.

След това и тя, и Уолфгар, и новодошлият насочиха вниманието си към терасата под тях. Сребърните стрели валяха като дъжд, подсилвани час по час от Щитозъб или от някой грамаден скален къс, запратен със страховита мощ от великана. Не след дълго трите чудовища бяха напълно зашеметени от неспирната канонада.

Едно от тях тъкмо се опитваше да избяга, когато Щитозъб се стовари върху рамото му с такава сила, че звярът се завъртя… тъкмо навреме, за да види поредната сребропера стрела миг преди тя да потъне в грозното му лице. Злото същество рухна на земята. Един от другарите му пристъпи напред, вдигнал тежък скален къс над главата си, само за да полети назад, улучен право в гърдите от огромна канара.

Тежко ранен, третият великан се бе свил зад купчината камъни, прекалено уплашен дори да се опита да пропълзи до пещерата, която зееше на няколко метра зад него. Свел глава колкото се може по-ниско, той не забеляза джуджето, което се изкатери на терасата над него, но все пак вдигна поглед при звука на гръмогласния рев, с който то скочи.

Брадвата на Бруенор, потънала дълбоко в мозъка на чудовището, си заслужи още една резка.

Глава 3 Неприятно огледало

Добре ще сториш таз’ особа да проучиш — реката на прощаване Гуинта Гадателя на Ханд — опасност надушвам — за кого става дума и. Дамата знаем, макар да изречем името да се боим.

Разбойникът измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, доволен да се махне от припрения магьосник и изключително дразнещия начин, по който той подреждаше думите си. Гуинта твърдеше, че така се говорело в някаква друга Равнина, но Ханд смяташе, че е просто опит да впечатли околните. Все пак от гадателя имаше и полза — от близо дузината магьосници, с които разполагаше домът на Басадони паша, никой не можеше да разплита загадки по-добре от него. Само по излъчванията от непознатите монети бе успял да възстанови почти напълно разговора между Ханд, Кадран и Шарлота, както и да установи самоличността на приносителя им. Когато се взря по-надълбоко, по лицето му се изписа силна тревога, а след като описа на Ханд държането и външния вид на „търговеца“, дал монетите на Тадио, и за двамата не бе особено трудно да поставят парченцата от мозайката по местата им.

Разбойникът познаваше Ентрери. Гуинта също, а за никого на улицата не бе тайна, че палачът бе напуснал Калимпорт в преследване на мрачния елф, станал причина за падението на Пук паша… елфът, който според мълвата живеел във владенията на някакво джудже, недалеч от Града на сребърната луна.

А сега, след като подозренията му бяха придобили съвсем ясни очертания, Ханд знаеше, че е дошло време да изостави магическите методи за събиране на информация и да се насочи към доста по-традиционни похвати. И така, той обиколи улиците и се погрижи да отвори очите на многобройните шпиони на гилдията, след което се накани да се прибере, за да поговори с Кадран и Шарлота. После обаче размисли. Шарлота не бе излъгала, като каза, че държи да познава враговете си.

А за Ханд бе много по-добре тя да не знае.

Стаята никак не подхождаше на човек, изкачил се толкова високо в уличната йерархия. Та някога, макар и за кратко, той бе оглавявал една от калимпортските разбойнически гилдии, а само обещанието да предостави услугите си бе достатъчно, за да му отвори вратите на всички хазни в града.

Ала Артемис Ентрери дори не забелязваше оскъдното обзавеждане на евтината странноприемница, дебелия слой прах по первазите, нито пък шума, долитащ от съседните стаи, където местните уличници забавляваха клиентите си.

Приседнал на леглото, той се замисли за възможностите пред себе си и за действията си, откакто се бе завърнал в Калимпорт. И сам осъзнаваше, че е проявил небрежност, най-вече при срещата с момчето, обявило се за господар на някогашния му квартал, както и пред къщата на Пук паша, когато бе показал камата си на мнимия просяк. Нищо чудно двете случки да не бяха просто случайност или лош късмет, а следствие от някакъв неосъзнат импулс. Може би дълбоко у него се таеше желание да се разкрие пред някого… пред всеки, който би се вгледал по-внимателно.

Но какво щеше да последва от това, запита се палачът. Какви ли промени бяха настъпили в гилдията, докато го нямаше, и къде ли щеше да е мястото на Артемис Ентрери в новата йерархия? И, което бе по-важно, искаше ли изобщо отново да стане част от нея?

Убиецът добре разбираше, че все още не е в състояние да си отговори на тези въпроси, ала осъзнаваше също така, че не може просто да седи и да чака някой да го намери. Трябваше да открие поне част от отговорите, преди да се изправи срещу по-влиятелните домове на Калимпорт. И, макар полунощ отдавна да минаваше, Ентрери стана, заметна се с тъмен плащ и излезе.

Всичко около него — звуци, гледки, миризми — го връщаше назад във времето, когато бе по-млад, а нощта бе най-верният му съюзник. Не пропусна да забележи колко внимание привлече върху себе си още преди да бе оставил улицата на странноприемницата зад гърба си… много повече от беглия интерес, който някой обикновен чуждоземен търговец би предизвикал. Неволно си припомни колко бързо се разпространяваха новините из Калимпорт. Несъмнено поне няколко различни гилдии вече го държаха под око. Нищо чудно ханджията или пък някой от останалите посетители да го беше разпознал или поне да бе видял достатъчно, за да се усъмни, че новодошлият не е точно това, за което се представя. Престъпните среди на Калимпорт бяха същинска джунгла, а опасността бе постоянен спътник на всеки, дръзнал да навлезе в дебрите й, затова бдителността им беше изострена до степен, каквато в много други по-спокойни страни не познаваха. Досущ като степните плъхове, които живееха в огромни подземни дупки, побрали хиляди гризачи, така и обитателите на калимпортските улици си бяха създали сложна предупредителна система, която включваше най-различни викове и подсвирвания, жестове и дори положения на тялото.

Да, докато вървеше по тихите улици, безшумен като котка, Ентрери бе сигурен, че го наблюдават.

Дошло бе време и той да се поогледа наоколо… и знаеше точно откъде да започне. Не след дълго се озова на авеню Рай, долнопробно място, където открито се предлагаха не само всевъзможни силни треви и билки, но и оръжия, крадени стоки и плътски наслади. Дръзка подигравка с всичко изискано и чисто, за низшите класи авеню Рай олицетворяваше върховното удоволствие. Тук просякът, стига да му се намираха няколко монети в повече, можеше да се почувства за малко като истински крал, да се заобиколи с облени с благоухания жени или да погълне достатъчно упойващи вещества, за да забрави гнойните язви, покрили мръсното му, изпосталяло тяло. Тук момчето, на което Ентрери бе подхвърлил парите по-рано, можеше за два-три часа да поживее като самия Басадони паша.

Разбира се, всичко наоколо бе изкуствено и празно — лъскави фасади, зад които се криеха проядени от плъхове съборетини богато украсени рокли, които обгръщаха телата на уплашени момиченца и уличници с погаснал поглед, обилно напоени с евтин парфюм, за да прикрият потта и прахта, полепнали по некъпаните им с месеци тела. Ала за мнозина от низшите прослойки на Калимпорт, чиято постоянна нищета бе съвсем истинска, дори този фалшив разкош беше достатъчен.

Ентрери крачеше бавно по улицата, но не вглъбен в собствените си мисли, както обикновено напоследък, а нащрек, без да пропуска и най-малката подробност. Стори му се, че разпознава няколко от по-възрастните проститутки, но в действителност той никога не се бе отдавал на нездравите и безвкусни изкушения, които авеню Рай предлагаше. В малкото случаи, когато решеше да се отдаде на плътски наслади (а то се случваше наистина рядко, защото смяташе, че за боец, стремящ се към съвършенство, те са проява на слабост), палачът ги намираше в харема на някой влиятелен паша. А опияняващи вещества — всичко, което замъгляваше ума му и го правеше уязвим — той дълбоко ненавиждаше. Въпреки това, често бе посещавал авеню Рай в търсене на онези, които бяха прекалено слаби, за да им устоят. Уличниците не го харесваха, а и те сякаш не съществуваха за него, макар да знаеше колко много информация може да получи от тях. Само че Ентрери не бе в състояние да се довери на жена, която си изкарваше хляба по този начин.

Ето защо сега убиецът много по-внимателно изучаваше разбойниците и джебчиите, при което установи, че самият той е станал обект на интерес за един от тях. Преглъщайки развеселената си усмивка, нарочно промени пътя си, така че да се озове още по-близо до младия глупак.

Както и очакваше, не бе направил и десетина крачки, когато джебчията го настигна и докато го задминаваше, се „подхлъзна“, за да прикрие движението на ръката си, стрелнала се към кесията му.

Миг по-късно провалилият се крадец се преви одве, зашеметен от свирепата болка, плъзнала чак до рамото му, когато непознатият „търговец“ жестоко стисна върховете на пръстите му. После, безшумно и бързо, изумрудената кама на палача леко убоде дланта на нападателя, докато самият Ентрери се поизвъртя, за да прикрие оръжието, отпускайки по този начин парализиращата си хватка.

Видимо объркан от отслабналия натиск, джебчията посегна със свободната си ръка към пояса си, отметна наметката си и сграбчи дълъг нож.

Ентрери впи леден поглед в камата си и магическото острие започна да пие жизнената сила на злощастника.

Крадецът почувства, че изнемощява, ножът изпадна от пръстите му, очите му се разшириха от ужас, а челюстта му увисна в беззвучен, агонизиращ и безуспешен опит да извика.

— Усещаш ли празнотата? — прошепна убиецът в ухото му. — Безнадеждността? Знаеш, че в ръцете си държа не само живота, но и душата ти.

Напълно вцепенен, мъжът не можеше дори да помръдне.

— Знаеш го, нали? — продължаваше Ентрери и останалият без дъх мъж кимна. — Кажи ми, има ли полуръстове наоколо тази нощ?

Докато говореше, Ентрери леко забави живото–изпиващото действие на камата и по лицето на крадеца се изписа объркване.

— Полуръстове — повтори палачът и подсили въпроса си, като накара магическото острие отново да подеме пагубната си работа и то с такава мощ, че трябваше да улови омекналото тяло на мъжа, за да не рухне на земята.

Треперейки неудържимо, джебчията някак си успя да вдигне свободната си ръка и да посочи далечния край на улицата, където се издигаха няколко сгради, които Ентрери добре познаваше. За миг палачът се поколеба дали да не му зададе един-два по-подробни въпроса, но после се отказа — и без това необичайната му кама вече бе издала повече от достатъчно.

— Изпречиш ли ми се пред очите още веднъж, ще те убия — каза с такова хладнокръвие, че и последната капка кръв се оттече от лицето на ужасения крадец.

Когато Ентрери най-сетне го пусна, той се свлече на колене и се отдалечи, пълзейки. Убиецът го проследи с отвратен поглед и за пореден път се запита защо изобщо се бе върнал в този окаян град.

После, без дори да се обърне, за да се увери, че джебчията наистина си е отишъл, решително се отправи към края на улицата. Ако полуръстът, когото търсеше, бе жив и все още бе в Калимпорт, нямаше никакво съмнение в коя от трите сгради може да бъде открит. Средната и най-голяма от трите постройки, „Медната миза“, някога бе любимият игрален дом на мнозина от полуръстовете, обитаващи крайбрежната част на града, не на последно място и заради публичния дом на горния етаж, в който работеха само жени от собствената им раса, както и заради кафявия таянски пушилист, който се предлагаше в задната стая. И наистина, още с влизането си, Ентрери забеляза доста полуръстове — поне за град като Калимпорт, където те по принцип не бяха особено многобройни — насядали край игралните маси. Погледът му внимателно обходи помещението, докато се опитваше да предположи как би изглеждал някогашният му приятел. От последната им среща бяха минали няколко години, през които полуръстът несъмнено щеше да се е закръглил още повече — открай време обичаше да си похапва, а тогава тъкмо си бе намерил местенце, което му позволяваше да го прави по десет пъти на ден, стига да искаше.

Палачът седна на свободното място край една маса, на която шестима полуръстове играеха на зарове с такава бързина, че за някой новак би било почти невъзможно да разбере какъв анонс бе обявен и коя купчина с монети пред кого и заради кое хвърляне се озовава. Това обаче не се отнасяше за Ентрери, който установи без капчица изненада, че и шестимата мамеха. Всъщност, повече от всичко друго, „играта“ им като че ли бе надпревара кой ще грабне най-много пари за най-малко време, а като гледаше колко са добри в това, палачът подозираше, че до един ще си тръгнат с почти същото количество монети, с което бяха дошли.

Самият той пусна четири златни къса на масата, взе първите зарове, които му попаднаха, и ги подхвърли едва-едва. В мига, в който те спряха да се въртят, най-близкият полуръст посегна към парите, ала Ентрери го изпревари и здраво стисна китката му.

— Но ти загуби! — изцвърча дребосъкът, опитвайки да се освободи.

Петимата му другари впериха погледи в непознатия и един след друг запосягаха към оръжията си. Посетителите край околните маси също прекратиха играта си и се обърнаха да видят какво става.

— Не играех — спокойно отвърна Ентрери, без да отслабва желязната си хватка.

— Нали сложи пари на масата и хвърли заровете? — намеси се един от другите полуръстове. — Тук на това му казваме да играеш.

Леденият поглед на палача накараха обадилия се да се свие уплашено на мястото си.

— Играя, когато аз кажа — обясни убиецът, — не преди това. И плащам единствено залози, които са били обявени, преди да хвърля заровете.

— Ама нали видя как се върти масата? — дръзна да се обади трети от играчите, но Ентрери го прекъсна, като вдигна ръка и кимна повелително, после се обърна към полуръста отдясно, онзи, който се бе пресегнал за златото, и почака няколко секунди, докато всички се успокоят, а от останалите маси престанат да ги зяпат.

— Искаш парите? Твои са, както и още толкова отгоре — проговори той най-сетне и тревогата, изписана по лицето на алчния полуръст, моментално отстъпи място на широка усмивка и блеснал поглед. — Не дойдох, за да играя, а за да попитам нещо. Получа ли отговор, златото е твое.

Докато говореше, убиецът бръкна в кесията си и извади още монети, дори повече от онези, за които дребният играч се беше полакомил.

— Добре тогава, уважаеми… — не довърши полуръстът.

— До’Урден — отвърна Ентрери, без да се замисли, макар че после трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, когато чу точно това име да излиза от собствената му уста. — От Града на сребърната луна.

Всички край масата го изгледаха любопитно — необичайното име им звучеше някак познато. Всъщност както много скоро установиха, те до един го знаеха. Така се казваше мрачният елф, който покровителстваше Риджис, най-известният полуръст, кръстосвал някога улиците на града.

— Ама кожата ти… — необмислено започна играчът, чиято ръка Ентрери все още държеше затисната под своята, ала изведнъж млъкна, преглътна шумно и пребледня като платно.

Ентрери почти можеше да го види как си припомня историята на Риджис и мрачния елф, както и на онзи, който бе прогонил Риджис от гилдията, а после бе тръгнал след елфа.

— Добре тогава — отвърна полуръстът с цялото самообладание, което успя да събере. — Питай.

— Търся един от твоята раса — обясни Ентрери. — Стар приятел на име Дондон Тигъруилис.

Полуръстът си придаде объркан вид и поклати глава, ала не и преди в тъмните му очи да проблесне пламъче, което говореше, че знае за кого става дума… и което не убягна от острия поглед на палача.

— Всички на улицата знаят кой е Дондон — заяви Ентрери. — Или поне някога беше така. Не си дете, а от уменията ти със зара личи, че от години си редовен посетител на „Медната миза“. Познаваш — или някога си познавал — Дондон. Ако е мъртъв, искам да разбера какво се е случило. Ако не е — искам да говоря с него.

Шестимата си размениха мрачни погледи.

— Умря — избъбри един от полуръстовете, ала по тона му веднага си пролича, че лъже и че Дондон, който винаги оцеляваше, е още жив.

Калимпортските полуръстове обаче винаги се поддържаха.

— Кой го уби? — престори се, че им вярва Ентрери.

— Разболя се — обади се друг от играчите по същия издайнически бърз начин.

— И къде го погребахте?

— Че кого погребват в Калимпорт? — отвърна първият лъжец.

— Хвърлиха го в морето — включи се трети.

Ентрери кимаше през цялото време, развеселен от това как само за няколко мига шестимата бяха успели да съчинят една доста сложна лъжа… която той много скоро щеше да обърне срещу тях.

— Е, наистина ми казахте доста — изрече той на глас и най-сетне освободи ръката на полуръста до себе си.

Алчният комарджия начаса посегна към купчинката монети, но преди да успее дори да мигне, между нея и ръката му се заби остра, инкрустирана със скъпоценни камъни кама.

— Нали обеща да платиш! — възнегодува полуръстът.

— За някаква измислица? — спокойно отвърна Ентрери. — Попитах за Дондон, преди да вляза, и ми казаха, че е тук. А че е жив, знам отлично — едва вчера говорих с него.

Шестимата около масата се спогледаха, опитвайки се да открият някакво противоречие. Как можаха да паднат в капана толкова лесно?

— Тогава защо говореше за него в минало време? — обади се онзи, който пръв бе заявил, че Дондон е мъртъв, доволен от хитростта си и уверен, че е уловил Ентрери в лъжа… което си беше точно така.

— Защото знам, че един полуръст никога не разкрива местонахождението на своите събратя пред някой от друга раса — отвърна палачът, а държанието му изведнъж стана безгрижно и почти дружелюбно, нещо, което никога не му се бе удавало лесно. — Между мен и Дондон няма лоши чувства, уверявам ви. Стари приятели сме, но отдавна не сме се виждали. Хайде, кажете ми къде мога да го открия и парите са ваши.

Полуръстовете отново се спогледаха, после един от тях прокара език по устните си и с жаден поглед към купчинката злато посочи една врата в задната част на помещението.

Ентрери прибра камата си в ножницата и с неопределен жест, който можеше да мине и за поздрав, уверено прекоси стаята и отвори вратата, без да си даде труда да почука.

Там, удобно излегнат, се намираше най-дебелият полуръст, когото убиецът някога беше виждал, създание по-голямо на ширина, отколкото на височина. Погледите на двамата се срещнаха и Ентрери, насочил цялото си внимание към лицето на пълното същество, почти не забеляза полуголите полуръстки от двете му страни. Да, с ужас установи палачът, това наистина бе Дондон Тигъруилис. Въпреки изминалите години и десетките натрупани килограми, нямаше никакво съмнение, че това е Дондон, който някога бе един от най-лукавите и изкусни мошеници в цял Калимпорт.

— Да беше почукал! — Дрезгавият глас на полуръста сякаш едва успяваше да си проправи път през дебелото гърло до устните. — Ами ако с моите приятелки бяхме заети с нещо по-лично?

Ентрери не се и опита да си представи как изобщо би било възможно подобно нещо.

— Добре де, какво искаш? — попита Дондон, като едва свършил да говори, побърза да натъпче огромно парче пай в устата си.

Ентрери затвори вратата и пристъпи напред, преполовявайки разстоянието между себе си и полуръста.

— Искам да си поговоря с един стар приятел.

Дондон спря да дъвче и се втренчи в него. Няколко мига по-късно го позна и така се задави, че без да иска, изплю голяма част от несдъвкания пай обратно в чинията. Успешно прикривайки отвращението си, двете жени побързаха да я отместят встрани.

— Аз не… имам предвид… Риджис не ми беше приятел… тоест… — заекна полуръстът — обичайна реакция при появата на Артемис Ентрери.

— Спокойно, Дондон — твърдо рече убиецът. — Дойдох, за да говоря с теб, нищо повече. Не ме е грижа за Риджис, нито за ролята ти в свалянето на Пук паша. Улиците принадлежат на живите, а не на мъртвите, нали?

— Така е, разбира се — съгласи се Дондон, видимо разтреперан, и се примъкна напред, опитвайки се да се изправи.

Едва тогава Ентрери забеляза веригата, която излизаше от дебела халка, пристегната около левия му крак. След няколко безуспешни опита, Дондон най-сетне се отказа и отново се излегна назад.

— Стара рана — сви рамене той.

Ентрери се направи, че не е чул нелепото извинение и като приклекна край полуръста, отметна края на дългата му одежда, за да разгледа по-добре скобата.

— Върнах се наскоро — обясни той. — Надявах се Дондон да ме осведоми за ситуацията на улицата.

— Дива и опасна, разбира се — изсмя се полуръстът, ала смехът му бързо премина в пристъп на кашлица.

— Кой държи властта? — ледено попита Ентрери. — Кой е най-могъщият дом и кои войници го подкрепят?

— Ще ми се да можех да ти помогна, приятелю — нервно каза Дондон. — Наистина. Никога не бих скрил нещо от теб. Никога! Но нали виждаш — при тези думи той посочи окования си крак, — вече не ме пускат да излизам навън.

— Откога си тук?

— От три години.

При тези думи палачът хвърли на полуръста поглед, изпълнен с отвратено изумление, което бързо беше изместено от явно съмнение при вида на сравнително простата заключалка на халката… заключалка, с която някогашният Дондон би се справил за по-малко от минута с помощта само на един косъм.

В отговор полуръстът вдигна дебелите си ръце, толкова масивни, че върховете на пръстите му не се докосваха:

— Вече не усещам почти нищо с тях.

В гърдите на палача се надигна люта ярост. Имаше чувството, че всеки момент ще изригне и само за няколко минути ще смъкне излишните килограми от гърба на Дондон с изумрудената си кама. Вместо това обаче, се наведе над заключалката и след като я завъртя, за да се увери, че няма някоя скрита клопка, извади тънък шперц.

— Недей! — разнесе се висок глас зад него, ала Ентрери вече беше доловил нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна, приклекнал и с кама в ръката.

Още една полуръстка, с тънка туника и панталони, къдрава кестенява коса и големи кафяви очи, стоеше на вратата с широко разперени ръце, сякаш за да покаже, че не го заплашва с нищо.

— Не би било разумно нито за теб, нито за мен — подсмихна се тя.

— Не я убивай! — примоли се Дондон и се опита да улови Ентрери за ръката, но не успя и отново се отпусна назад, мъчейки се да си поеме дъх.

От изострените сетива на убиеца не убягнаха потайните движения на двете жени край полуръста — едната бръкна в джоба си, а другата — в гъстата си, дълга до кръста коса, несъмнено, за да извадят скритите там оръжия. Очевидно дошлата бе главната измежду тях.

— Дуавел Тигъруилис, на твоите услуги — рече тя и се поклони изящно, а после уточни с усмивка: — На твоите услуги, но не и на твоите прищевки.

— Тигъруилис? — тихо повтори Ентрери и хвърли кос поглед към Дондон.

— Братовчедка — сви рамене той. — Най-влиятелният полуръст в цял Калимпорт и новият собственик на „Медната миза“.

Ентрери отново се обърна към жената на прага, която стоеше с ръце в джобовете, привидно напълно спокойна.

— Разбираш, сигурна съм, че не идвам сама, не и за да се изправя срещу някого като Артемис Ентрери — заяви тя.

При тези думи палачът не можа да сдържи усмивката си, представяйки си скритите из помещението полуръстове. Всичко това ужасно му приличаше на миниатюрна версия на методите на друг негов познат — мрачният елф Джарлаксъл от Мензоберанзан. Само че в случаите, когато на Ентрери му се бе налагало да се срещне очи в очи с винаги добре охранявания наемник, у него нямаше и грам съмнение, че и най-малката грешка, и най-незначителното движение, което Джарлаксъл или някой от пазачите му сметнеше за заплашително, със сигурност щеше да му коства живота. Да изпитва подобен респект от Дуавел Тигъруилис, а и от който и да било полуръст, му се струваше смехотворно. Все пак, не бе дошъл, за да се бие, въпреки че войнът у него приемаше думите на Дуавел като предизвикателство.

— Разбира се — отвърна той.

— Неколцина прашки те държат на прицел с куршуми, обработени със специална взривоопасна смес. Крайно болезнена и унищожителна.

— Колко находчиво — отбеляза Ентрери, опитвайки се да изглежда впечатлен.

— Само така можем да оцелеем — обясни Дуавел. — С находчивост и като знаем всичко за всички, за да сме винаги подготвени.

С едно мълниеносно движение, което неминуемо би довело до мигновената му смърт в двора на Джарлаксъл, палачът прибра камата си в ножницата, изправи се и се поклони ниско и почтително на полуръстката.

— Половината от децата на Калимпорт отговарят пред Дуавел — обади се Дондон. — А другата половина изобщо не са деца — смигна той многозначително, — и също отговарят пред нея.

— И, разбира се, и двете половини не са изпускали от поглед Артемис Ентрери от мига, в който той стъпи в Калимпорт — додаде Дуавел.

— Радвам се, че славата ми ме е изпреварила — придаде си надменен вид убиецът.

— До съвсем скоро изобщо не знаехме, че си ти–сряза го Дуавел, подразнена от привидната му самонадеяност.

— И как разбрахте?

Едва тогава полуръстката осъзна, с немалка доза неудобство, че Ентрери я бе изиграл, в опит да изкопчи нужната му информация.

— И защо смяташ, че ще ти отговоря? — опита се да замаже положението тя. — Нито пък виждам защо да помагам на човека, свалил Риджис от престола на Пук паша. Та Риджис имаше възможността да се погрижи за всички полуръстове в Калимпорт.

Ентрери нямаше какво да отговори, затова си замълча.

— Въпреки това, смятам, че трябва да си поговорим — рече Дуавел и като се извърна леко, кимна към вратата.

Ентрери хвърли поглед на Дондон.

— Да го оставим на развлеченията му — каза полуръстката. — Ти се канеше да го освободиш, ала мога да те уверя, че той няма никакво желание да си тръгне оттук. Хубава храна и хубава компания.

Очите на Ентрери, в които ясно личеше отвращението му, се преместиха от подносите с най-различни сладкиши към едва движещия се Дондон, а после и към двете жени.

— Не е особено придирчив — изсмя се едната от тях.

— Единственото, което иска, е мек скут, където да прислони сънливата си глава — изкикоти се другата и двете избухнаха в смях.

— Имам всичко, от което се нуждая — потвърди Дондон.

Ентрери само поклати глава и последва Дуавел в една по-закътана и със сигурност по-добре охранявана стая във вътрешността на „Медната миза“. Полуръстката се настани в нисък, плюшен стол и даде знак на Ентрери да седне насреща й.

— Не се случва често да приемам гости от друга раса — извини се Дуавел при вида на неудобното положение, което палачът бе принуден да заеме в прекалено малкото за него кресло. — По принцип сме доста потайни.

За Ентрери бе очевидно, че от него се очаква да се покаже поласкан, но това съвсем не беше така и той продължи да си седи с каменно изражение на лицето, вперил обвинителен поглед в своята домакиня.

— Държим го за негово собствено добро — направо каза тя.

— Някога Дондон беше сред най-изкусните крадци в Калимпорт — парира я убиецът.

— Някога — повтори Дуавел. — Само че скоро след като ти си тръгна, Дондон си навлече гнева на един особено влиятелен паша. Той се оказа мой добър приятел, та успях да измоля живота на братовчед си, но при условие, че си стои вътре. Завинаги. Ако някога го забележат да се разхожда из улиците на Калимпорт — било пашата, било който и да било от многобройните му подчинени, — трябва да им го предам, за да бъде екзекутиран.

— За предпочитане е пред бавната смърт, на която сте го обрекли, прикован в онази стая.

При тези думи Дуавел се разсмя с глас:

— Види се, че не познаваш Дондон. Хора, много по-благочестиви от мен, отдавна са разпознали седемте най-пагубни за душата гряха. Дондон може и да не притежава никой от първите три — не е горделив, нито завистлив, нито пък гневлив — но за сметка на това, от останалите четири има в излишък — и леност, и алчност, и лакомия, и похот. Двамата с него сключихме сделка, която му спаси живота. Зарекох се да му давам — безусловно и без да го съдя — всичко, което поиска, в замяна на обещанието му никога да не излиза навън.

— Защо тогава е окован?

— Защото рядко му се случва да е трезвен — обясни Дуавел. — Не искам да започне да създава неприятности в заведението или пък да се озове на улицата. Веригата е за негово собствено добро.

На Ентрери му се искаше да възрази — рядко бе виждал по-жалка гледка от онова, в което се бе превърнал полуръстът. Той самият хилядократно би предпочел да умре от бавна и мъчителна смърт, пред това да води подобно гротескно съществувание. Ала после си спомни онзи Дондон, когото познаваше, и живота, на който той се радваше тогава и който включваше купища сладкиши и много жени, и осъзна, че единствено собствените му недостатъци бяха довели полуръста до сегашното състояние, а не загрижената за него Дуавел.

— Докато си стои в „Медната миза“, никой няма да го закача — проговори Дуавел след малко. — Никой слуга на пашата, никой наемен убиец. Макар, разбира се, да разчитаме само на обещание, дадено преди цели пет години. Сега разбираш, предполагам, защо се стреснахме, когато човек със славата на Артемис Ентрери се появи на прага ни и започна да разпитва за Дондон.

Палачът я изгледа скептично.

— В началото не бяхме сигурни, че си ти — обясни жената. — Но от два дни знаем, че наистина си в града. Всъщност, това не е тайна за никого на улицата, но, както можеш да се досетиш, слуховете са доста повече от фактите. Някои казват, че си се върнал, за да изместиш Куентин Боду и да завземеш властта над дома на Пук. Други пък подозират, че имаш много по-важна цел и че си бил нает от управниците на Града на бездънните води, за да се разправиш с неколцина от най-влиятелните лидери на Калимшан.

Изражението на Ентрери ясно говореше какво мисли той за подобни нелепици.

— Това са оковите на славата — сви рамене Дуавел. — Мнозина са готови да платят пребогато за всяко късче информация — пък била тя и най-невероятният слух — което би им помогнало да разбулят загадката на неочакваното ти завръщане. Присъствието ти ги тревожи, убиецо. Приеми го като комплимент!

И като помълча за миг, добави:

— Но и като предупреждение. Когато гилдиите се боят от някого или нещо, те често взимат мерки, за да го премахнат. Неколцина души вече проявиха особено настоятелен интерес към местонахождението ти, а мисля и сам разбираш какво означава това в твоята професия.

Ентрери сложи ръка върху облегалката на малкия стол и като подпря брадичката си с длан, се вгледа в жената пред себе си. Рядко някой се бе осмелявал да му говори толкова смело и без заобикалки и така само за няколко минути Дуавел Тигъруилис си спечели уважение, с каквото палачът не даряваше други и за цял живот.

— Мога да ти намеря още по-подробна информация — лукаво додаде полуръстката. — Говори се, че имам по-големи уши и от сосалански мамут и повече очи от цяла стая с хора. И е вярно.

Ентрери раздрънка кесията си:

— Надценяваш възможностите ми.

— Огледай се наоколо — отвърна му Даувел. — Нима мислиш, че имам нужда от злато, пък дори и от Града на сребърната луна?

Уж небрежното споменаване на сребърния град бе недвусмислен знак, че Дуавел знае за какво говори.

— Смятай го за услуга между приятели — думите й изобщо не изненадаха Ентрери, за когото подобни услуги от дълги години бяха начин на живот. — А може би един ден ще имаш възможност да ми се издължиш.

Изражението на Ентрери нито за миг не издаде мислите, въртящи се в главата му. Какъв лесен начин да се сдобие с информация! Силно се съмняваше, че Дуавел някога ще поиска да се възползва от услугите му — не това бе начинът, по който полуръстовете решаваха своите проблеми. А даже да го стореше, нищо не му пречеше да й откаже — мисълта тя да изпрати еднометровите си главорези подире му, не го плашеше особено. Не, единственото, което Дуавел искаше, в случай че нещата се развиеха в негова полза, бе възможността да се похвали, че Артемис Ентрери й е задължен… твърдение, което бе достатъчно, за да накара кръвта да се отдръпне от лицето на повечето от обитателите на калимпортските улици.

Въпросът пред Ентрери бе друг — беше ли го изобщо грижа за информацията, с която тя разполагаше? След още минута-две той най-сетне кимна. Лицето на Дуавел засия.

— Върни се утре вечер — рече тя. — Тогава ще мога да ти кажа повече.

Веднъж излязъл от „Медната миза“, Ентрери отново се замисли за Дондон. Всеки път, щом си представеше как тъпче огромно парче пай в устата си, усещаше как го обзема ярост. Не отвращение, а ярост. Като се вгледа по-внимателно в себе си, осъзна, че Дондон Тигъруилис бе най-близкото подобие на приятел, което някога бе имал. Басадони паша бе негов покровител, Пук паша — негов работодател, но отношенията му с Дондон бяха съвсем различни. Двамата си помагаха не за пари, разменяха си информация не в замяна на същото от страна на другия. Връзката им беше изгодна и за двамата. Ала ето че Дондон, отдаден единствено на наслади и забавления, бе пропъдил всяка следа от смисъл от живота си. За Ентрери това не бе нищо друго, освен бавно самоубийство.

Че гневът му се дължи на състрадание, палачът не можеше и да си помисли — ясно бе, че не затова видът на Дондон го отвращава толкова. Не, като имаше предвид собственото си състояние напоследък, причината трябва да беше у него. Той може и да не беше окован в компанията на жени и купища храна, ала в крайна сметка, също както и Дондон, се беше предал.

Като че ли бе дошло време да свали бялото знаме.

В известен смисъл, полуръстът някога му бе приятел, също както и още някой в Калимпорт. Дошло бе време да навести Ла Вал.

Глава 4 Зовът

Дризт нямаше как да слезе до площадката, където се бе приземила Гуенивар, затова използва ониксовата статуетка, за да отпрати вярното животно обратно в Звездната равнина, където раните му щяха да зараснат много по-бързо. Сега елфът можеше да насочи вниманието си към останалите си приятели — Риджис и великанът, с когото той се бе съюзил, не се виждаха, а Уолфгар и Кати-Бри тъкмо отиваха към Бруенор, на терасата, където бе паднал последният от враговете им. Дризт също се отправи натам. В началото си мислеше, че ще му се наложи да се върне до мястото, откъдето бе тръгнал, но с невероятна сръчност и силата на пръстите си, калени в безброй тренировки, някак си успя да открие достатъчно издатинки, пукнатини и неравни повърхности, за да се спусне при другарите си.

Когато стигна при тях, те вече бяха влезли в пещерата в дъното на терасата.

— Проклетите му твари! — чу да се оплаква Бруенор — За таз’ битка, дето ни спретнаха, трябваше да са скътали повечко плячка!

— Може би точно затова душеха покрай пътя — отвърна му Кати-Бри. — Да не предпочиташ да бяхме изчакали, докато си свършим работата с Кадърли? Сигурна съм, че на връщане щяхме да открием достатъчно съкровища, че и скелетите на неколцина търговци отгоре!

— Ха! — изсумтя джуджето и Дризт не можа да сдържи усмивката си — малцина в Царствата се нуждаеха от богатства по-малко, отколкото Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол (въпреки че сам бе избрал да не живее там), както и предводител на доходна минна колония в Долината на мразовития вятър.

Не, не затова се гневеше джуджето и Дризт, който добре го познаваше, се засмя още по-широко, когато миг по-късно чу потвърждение на подозренията си:

— Какъв дяволски бог ти изпраща подобни изчадия, без да те възнагради с поне малко злато за усилието!

— Нали намерихме злато — напомни Кати-Бри на недоволстващия си баща.

Дризт, който току-що бе влязъл в пещерата, забеляза обемиста торба в ръцете на младата жена, очевидно пълна с пари.

Бруенор му хвърли отвратен поглед:

— Само някаква си мед! — измърмори сърдито. — Три златни монети и две сребърни. Всичко друго е проклетата му мед!

— Но пък пътят е чист — рече елфът и погледна към Уолфгар, който избягна очите му.

Дризт се опитваше да не му се сърди. От варварина се очакваше да нанесе първия удар и така да проправи път за другаря си. Никога до този ден той не го беше подвеждал в битка. Ала елфът знаеше, че колебанието на младия мъж не бе продиктувано от желание да му навреди, още по-малко пък бе проява на страх. Уолфгар гореше в огъня на душевно терзание, каквото Дризт До’Урден не бе срещал досега. Освен това, още преди да го придума да тръгнат по следите на великаните, елфът, отлично знаеше в какво състояние се намира приятелят му, затова сега не можеше да го обвини за нищо.

Не че изобщо искаше да го прави. Надяваше се единствено, че битката, след като веднъж се беше включил в нея, бе помогнала на Уолфгар да се освободи поне отчасти от демоните, които го преследваха, че го беше „поизпотила“, както се изразяваше Монтолио, поне малко.

— Ами ти! — провикна се Бруенор и се втурна към елфа. — Какво да речем за теб, дето хукваш нанякъде, без и думичка да ни кажеш! Искаш само ти да се забавляваш, а? Или пък ти е щукнало, че аз и моето момиче не можем да ти помогнем?

— Реших, че няма смисъл да ви занимавам с толкова незначителна битка — спокойно отвърна Дризт, а по черното му лице заигра обезоръжаваща усмивка. — Пък и планината — знаех, че ще се бием не под нея, а отгоре й… което не е особено подходящ терен за джуджета, с техните къси ръце и крака.

Бруенор едва се сдържаше да не го удари, убеден бе елфът, виждайки как приятелят му трепери от яд.

— Ха! — изръмжа джуджето вместо това и като махна с ръка, се отправи към изхода на пещерата. — Все такива ги вършиш, проклети елфе! Ходиш къде ли не — все сам — и заграбваш цялата веселба. Ама по пътя ще срещнем още, хич и не се съмнявай! И се моли да ги видиш преди мене, че иначе ще ги накълцам на парченца, още преди да си извадил онез’ смешни ятагани от ножниците или да си повикал гадната си котка от статуята! Освен ако не са твърде много, разбира се, — продължи той, вече излязъл от пещерата. — Тогаз мога и да ти ги оставя всичките, подли елфе!

Без да каже нито дума, без дори да погледне приятелите си, Уолфгар последва джуджето, оставяйки Кати-Бри и Дризт сами. Елфът се усмихваше, искрено развеселен от сърдитото мърморене, което се носеше отвън, ала когато се обърна към Кати-Бри, видя, че тя наистина е засегната и изобщо не й е до смях.

— Оправданието ти не струва — отбеляза тя.

— Искаше ми се да дойда само с Уолфгар — обясни елфът. — Да го върна към едно различно време и място, когато неприятностите ни още не бяха започнали.

— А не си ли помисли, че аз и баща ми може би също искаме да помогнем?

— Предпочетох наоколо да няма никого, когото Уолфгар да реши, че трябва да защитава — отвърна Дризт без заобикалки и младата жена неволно отстъпи назад. — Знаеш, че съм прав. Предполагам, не си забравила как се държеше с теб преди битката с йоклолата. Покровителственото му отношение беше излязло извън всякакви граници и пречеше на всички ни. Нима трябваше да ви взема с нас, с риск да повторя историята и да оставя Уолфгар в още по-окаяно състояние, отколкото преди да поемем по следите им? Затова не помолих и Риджис и Бруенор да дойдат. Искаше ми се с Уолфгар и Гуенивар да се изправим срещу великаните сами, така, както направихме преди всички онези години в Долината на мразовития вятър. И кой знае, може би приятелят ни щеше да си припомни какви бяхме преди Ерту да нахлуе в живота ни.

Изражението на Кати-Бри омекна и тя кимна, прехапала долната си устна:

— И получи ли се? Всичко мина добре, нали? Той се би храбро и самоотвержено?

Дризт погледна към изхода на пещерата.

— Допусна грешка — принуден бе да признае. — Но след това се поправи. Остава ми само да се надявам, че Уолфгар ще успее да си прости за първоначалното колебание и няма да забрави колко добре се справи после.

— Колебание? — Съмнението в гласа на Кати-Бри бе очевидно.

— В началото… — понечи да обясни елфът, но после махна с ръка, сякаш случилото се нямаше значение. — Доста време мина, откакто се бихме рамо до рамо, разбираемо недоразумение, нищо повече.

В действителност на самия Дризт му бе трудно да преглътне факта, че колебанието на варварина едва не бе струвало прескъпо на него и на Гуенивар.

— Прекалено си великодушен — отбеляза наблюдателната Кати-Бри.

— Надявам се Уолфгар да си спомни не само кой е, но и кои са приятелите му.

— Надяваш се? — повтори младата жена. — А вярваш ли, че ще стане?

Без да сваля поглед от изхода на пещерата, Дризт сви рамене.

Скоро след това четиримата оставиха клисурата зад гърба си и поеха назад. Недоволството на Бруенор си бе намерило нов обект — Риджис.

— Къде, гоблините го взели, е. Къркорещия корем? — негодуваше той на висок глас. — И как, в името на деветте пъкъла, успя да накара някакъв си великан да му помогне в битката?

Още преди да бе довършил, земята под тях затрепери, разлюляна от тежки стъпки, съпроводени от глупава песничка. Единият от певците със сигурност бе Риджис, ала освен неговият доволен гласец, се носеше и още един, който повече приличаше на тътена на търкалящи се камъни. Миг по-късно иззад един завой на пътя се показа полуръстът, удобно разположен върху рамото на великана. И двамата пееха с пълно гърло и се смееха на всяка крачка.

— Здравейте! — щастливо се провикна Риджис и насочи великана към тях.

От вниманието му не убягна фактът, че Дризт е положил ръце върху дръжките на ятаганите си. Вярно, те си бяха в ножниците, но това не означаваше нищо, когато ставаше въпрос за светкавично бързия елф. Бруенор пък стисна още по-здраво брадвата си, Кати-Бри — лъка си, а Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Това е Юнгер — представи го полуръстът. — Не е от тези, с които се бихме. Казва, че дори не ги познава. Освен това е умен.

Юнгер вдигна ръка, за да е сигурен, че Риджис няма да падне, и се поклони на смаяните приятели.

— Всъщност той дори не слиза до пътя. Изобщо не напуска планината — обясни полуръстът. — Казва, че делата на хората и джуджетата слабо го интересуват.

— Той ши го каза, а? — скептично попита Бруенор.

Риджис кимна с широка усмивка и размаха рубинения си медальон, чиито магически сили другарите му добре познаваха:

— И аз му вярвам.

— Това нищо не променя — изръмжа джуджето и погледна към Дризт, сякаш очакваше елфът да започне битката — в крайна сметка, според него великанът си оставаше великан, а тези създания му се нравеха най-много проснати на земята, с брадва, забита дълбоко в черепа.

— Юнгер не е убиец — твърдо заяви Риджис.

— Само гоблини — усмихна се огромното същество. — И великани от хълмовете. И орки, разбира се — кой ли може да понася грозните твари?

Изисканият начин на изразяване и изборът на врагове накараха Бруенор да го зяпне изумено.

— И снежни човеци — допълни той. — Не забравяй и проклетите снежни човеци!

— О, не — отвърна Юнгер. — Аз не убивам снежни човеци.

Бруенор отново се смръщи.

— Ами да, така миришат, че и за ядене не стават — продължи великанът. — Не, не ги убивам. Опитомявам ги.

— Какво? — слиса се джуджето.

— Опитомявам ги. Като кучета или коне. О, да знаете само колцина от тях имам в пещерата си горе в планината.

Бруенор хвърли объркан поглед на Дризт, ала и той само сви рамене в недоумение.

— Бездруго вече изгубихме твърде много време — намеси се Кати-Бри. — Камлейн и останалите ще са преполовили пътя до Лускан, докато ги настигнем. Кажи на приятеля си да си върви, Риджис, и да тръгваме.

Риджис поклати глава, още преди младата жена да бе довършила:

— Юнгер обикновено не напуска планината — рече той. — Ала ще го стори заради мен.

— Значи няма да се налага да те нося повече — измърмори Уолфгар и се отдалечи. — Поне за това го бива.

— Бездруго нямаше да го носиш повече — обади се Бруенор и като се обърна към полуръста, добави: — Нали си имаш крака! Нямаш нужда от някакъв великан, вместо кон.

— Той е нещо повече — поправи го Риджис, целият грейнал от задоволство. — Телохранител.

Бруенор и Кати-Бри простенаха Дризт се засмя тихичко и поклати глава.

— Всеки път, когато се бием, прекарвам най-много време в опити да не ви се пречкам — обясни дребният им приятел. — Така и не успявам да ви помогна достатъчно. Но с Юнгер до мен…

— Пак ще се мъчиш да се скатаеш някъде! — прекъсна го Бруенор.

— Ако Юнгер ще се бие вместо теб, значи няма да е по-различен от всички нас — включи се и Дризт. — Означава ли това, че и ние сме просто твои телохранители?

— Разбира се, че не! — отвърна Риджис. — Но…

— Кажи му да си върви — повтори Кати-Бри. — Хубава картинка ще сме, когато се появим в Лускан заедно с един планински великан!

— Ами като се появим с един мрачен елф? — без да се замисли рече полуръстът и миг по-късно пламна от смущение.

И този път Дризт се засмя и поклати глава.

— Я го свали долу! — изръмжа Бруенор на великана. — Май има нужда да си поговорим!

— Не бива да нараняваш приятеля ми Риджис — отвърна Юнгер. — В никакъв случай не мога да допусна подобно нещо.

Джуджето изсумтя:

— Свали го ти казах!

С един последен поглед към полуръста, който си бе придал непреклонно изражение, великанът се подчини. Бруенор посегна, сякаш се канеше да издърпа ухото на полуръста, ала после вдигна очи към огромното същество и промени решението си.

— Мислиш ли изобщо, къркорещ корем? — тихичко попита той, отвеждайки Риджис настрани. — Какво според теб ще стане, когато проклетото му създание се измъкне от примката на рубина? Нали ще те смаже, преди да успеем да го спрем! Не че имам намерение да го спирам — заслужил си си да те смачкат като буболечка!

Риджис понечи да му възрази, но после си спомни началото на познанството си с Юнгер, когато великанът бе заявил, че предпочита гризачите на пюре. Нямаше как да отрече, че новият му приятел може да го размаже само за миг, а на влиянието на медальона не можеше да се разчита безрезервно. Без повече спорове, той отиде при Юнгер и му нареди да се върне у дома си в планината.

Великанът се усмихна… и поклати глава.

— Чух го — загадъчно рече той. — И затова ще остана.

— Какво си чул? — едновременно попитаха Риджис и Бруенор.

— Зоб, който ми казва да дойда с вас, за да служа на Риджис и да го защитавам.

— Добре си го ударил с твоята магия, а? — прошепна джуджето на Риджис.

— Нямам нужда да ме защитават — твърдо заяви полуръстът. — Въпреки че всички ти благодарим от сърце за помощта в битката. Сега можеш да си вървиш у дома.

И този път Юнгер поклати глава:

— По-добре да дойда с теб.

Бруенор хвърли убийствен поглед на полуръста, който нямаше никакво обяснение за онова, което се случваше. Доколкото виждаше, великанът все още се намираше под въздействието на рубина — фактът, че самият той бе жив, също говореше в подкрепа на подобно предположение — ала ето че отказваше да му се подчини.

— Защо пък да не дойдеш? — неочакваната намеса на Дризт изненада всички. — Но ако ще се присъединяваш към нас, слугите ти може да са ни от огромна полза. Колко време ще ти отнеме да ги доведеш?

— Не повече от три дни — отвърна Юнгер.

— Отлично — обади се Риджис, подскачайки на едно място, с рубинения медальон в ръка. — И гледай да не се бавиш.

Това като че ли удовлетвори великана и като се поклони ниско, той си тръгна.

— Трябваше да го убием тук и сега — рече Бруенор. — Кат’ се върне след три дена и не ни открие, като нищо ще хукне подире ни, че и със смрадливите си снежни човеци на туй отгоре!

— Не, нали ми каза, че никога не напуска планината! — опита се да го успокои полуръстът.

— Достатъчно с тези глупости! — настоя Кати-Бри. — Създанието си отиде и ние също трябва да последваме примера му.

Никой не възрази и те отново поеха на път.

— Наистина ли всичко бе заради рубинения медальон? — попита Дризт, който крачеше редом с полуръста.

— Юнгер ми каза, че от дълги години не се е отдалечавал толкова от дома си — призна Риджис. — Вятърът донесъл тайнствен зов и той го последвал. Предполагам, смяташе, че аз съм го повикал.

Обяснението се стори съвсем правдоподобно на Дризт. Ако великанът не прозреше простичката им уловка, четиримата щяха да оставят Гръбнака на света далеч зад себе си и да продължат с удвоено темпо, много преди той да се върне на мястото, където се бяха разделили.

В това време Юнгер, който бързаше към охолния си планински дом, изведнъж се запита защо изобщо го беше напуснал. На млади години се бе скитал по света, като живееше ден за ден и се хранеше, с каквото намери. Припомняйки си лъжите, които бе наговорил на наивния полуръст, великанът не можа да сдържи усмивката си — разбира се, че бе опитвал човешко месо веднъж дори бе изял един полуръст. Истината бе, че сега го избягваше, не само защото вкусът не му се нравеше особено, но и защото хората бяха прекалено опасни врагове. Особено го ужасяваха магьосниците. Освен това, за да си набави човешко или полуръстово месо, Юнгер трябваше да напусне планинското си обиталище, нещо, което никак не обичаше да прави.

И днес не би се разкарвал толкова надалеч, ако един зов, който той така и не можеше да си обясни — не го беше принудил.

Да, у дома Юнгер разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — изобилие от храна, послушни слуги и меки кожи. Нямаше никаква причина да го напуска.

Но ето че бе сторил точно това и нещо повече — отново щеше да го стори. И сам виждаше колко нелогично постъпва, но не можеше да се въздържи. Не и когато в ушите му неспирно жужеше тихо, ала настойчиво бръмчене.

Щеше да вземе снежните човеци и да се върне, следвайки зова, който вятърът довяваше.

Зовът на Креншинибон.

Глава 5 Оживление

Късно сутринта Ла Вал се прибра в покоите си след срещата си с Куентин Боду и Чалси Ангуейн. Дог Пери също би трябвало да присъства и всъщност магьосникът искаше да се види именно с него. Само че Пери беше изпратил човек да им каже, че няма да може да дойде, тъй като бил навън, опитвайки се да научи повече за Артемис Ентрери.

Така че срещата се бе превърнала в събиране, чиято цел бе да уталожи опасенията на Куентин Боду, който отчаяно се нуждаеше някой да го увери, че Ентрери няма просто да нахлуе в стаята и да го убие на място. Чалси Ангуейн с дръзката напереност на самоуверен младок бе заявил, че ще го брани с живота си. Това, както отлично знаеше Ла Вал, си беше чиста лъжа, още повече, че Ентрери никога не би постъпил по този начин, никога не би убил Куентин, без да проучи предварително всички негови връзки и съюзници, както и доколко сигурно е положението му начело на гилдията.

— Ентрери никога не действа безразсъдно — беше обяснил магьосникът на двамата. — А да направи подобно нещо, би било същинско безразсъдство.

В края на срещата Боду вече се чувстваше значително по-добре, макар да не пропусна да отбележи, че най-добре би било, ако Дог Пери или някой друг се погрижи за опасния палач. Ала това нямаше да бъде никак лесно, каза си Ла Вал, макар че предпочете да запази тази мисъл за себе си.

Още щом се прибра в покоите си (просторна приемна с работен кабинет отдясно, спалня зад нея и алхимична лаборатория вляво), магьосникът усети, че нещо не е наред. Първата му мисъл бе, че виновникът е Дог Пери — главорезът със сигурност му нямаше доверие и при един разговор насаме дори си бе позволил да намекне, че стигне ли се до явна конфронтация, Ла Вал би подкрепил Ентрери.

Дали не се беше промъкнал в стаята му, докато той бе на среща с Боду, и сега го чакаше спотаен някъде с оръжие в ръка?

Магьосникът погледна вратата, през която току-що бе влязъл (и която никога не пропускаше да заключи), но не забеляза никакви признаци ключалката да е била насилвана, нито пък някоя от клопките, които бе заложил, да е била задействана. Имаше още един начин да се проникне в покоите му — външен прозорец, който обаче бе защитен с толкова много заклинания и капани, че всеки, дръзнал да пропълзи през него, щеше да си остане на перваза — поразен от светкавица, изгорен по три различни начина и смразен. А ако някой все пак оцелееше след всичко това, експлозиите щяха да се чуят из целия етаж и да доведат десетки стражи.

Успокоен от тази простичка логика, както и от магията, благодарение на която никой удар не можеше да проникне през кожата му, Ла Вал се отправи към кабинета си.

Но преди да беше стигнал дотам, бравата щракна и отвътре се показа Артемис Ентрери.

Колената на магьосника омекнаха и той едва успя да се задържи на крака.

— Знаеше, че съм се върнал — спокойно рече Ентрери и се облегна на вратата. — Нима очакваше, че няма да посетя стария си приятел?

Ла Вал, който междувременно се бе съвзел, поклати глава и погледна назад:

— Вратата или прозореца?

— Вратата, разбира се — отвърна Ентрери. — Знам колко добре се охранява прозорецът.

— Не само той — сухо рече Ла Вал очевидно защитата му не се беше оказала достатъчна.

Палачът сви рамене:

— Все още използваш същата ключалка и същите клопки, с които пазеше и предишните си покои. Така и предположих, когато чух колко си се зарадвал да научиш, че са оцелели, след като джуджето разби вратата ти.

— Откъде взе… — започна магьосникът.

— Нали аз ти намерих ключалката? — напомни му Ентрери.

— Но сградата се пази от стражи, които не познаваш!

— И освен това си има издайници — тихо отговори палачът.

— Ама вратата! — все така недоумяваше магьосникът. — Има и други… капани.

По лицето на Ентрери се изписа отегчение и Ла Вал се отказа.

— Много добре тогава — каза той и като мина покрай убиеца, влезе в кабинета си и му даде знак да го последва. — Мога да наредя да ни донесат нещо за хапване, ако искаш.

Ентрери се настани насреща му и поклати глава.

— Не съм тук за угощения, а за информация. Знаят, че съм в Калимпорт.

— Доста от гилдиите наистина знаят — потвърди Ла Вал. — В това число и аз. Видях те в кристалната си топка, както, уверен съм, и магьосниците на мнозина други паши. Не може да се каже, че си се движил из сенките.

— А трябваше ли? Доколкото ми е известно, идвам без врагове и без намерение да си създавам такива.

Ла Вал се изсмя на абсурдното му изказване:

— Без врагове? Та ти си създаваш врагове, където и да отидеш. Това е неизбежен страничен ефект при професия като твоята.

Смехът му обаче бързо секна при вида на убиеца, който изобщо не изглеждаше развеселен — луд ли бе да си прави шега с навярно най-опасния човек в целия свят!

— Защо си ме търсил с кристалната топка? — попита Ентрери.

Ла Вал вдигна ръце и сви рамене:

— Това ми е работата.

— Значи си съобщил на господаря си за завръщането ми?

— Паша Куентин Боду беше с мен, когато образът ти се появи в глъбините на топката — призна магьосникът.

Ентрери кимна едва-едва и Ла Вал се размърда неспокойно:

— Разбира се, не предполагах, че ще видя теб — обясни. — Ако знаех, щях първо да те потърся, за да разбера намеренията и желанията ти.

— Завидна лоялност — иронията в сухата забележка на палача не убегна на магьосника.

— Никога не съм давал лъжливи обещания, нито съм се преструвал. Всички, които ме познават, знаят, че не бих сторил нищо, за да променя баланса на силите около мен и че служа на онзи, чиито мощ и влияние натежат най-много.

— Пресметлив, както винаги — рече Ентрери. — Само че не ми ли каза току-що, че си щял да ме потърсиш, ако си знаел? Дал си обещание, магьоснико, обещание за вярна служба. А няма ли да нарушиш обещанието си към Боду, като ме предупреждаваш? Може би не те познавам така добре, както си мислех. Може би не бива да разчитам на лоялността ти.

— За теб съм готов да направя изключение на драго сърце — заекна Ла Вал, опитвайки се да излезе от затруднението, в което сам се бе вкарал.

У него нямаше и капчица съмнение — реши ли, че не може да му има доверие, Ентрери щеше да се опита да го убие.

Също както нямаше и капчица съмнение, че ако решеше да го убие, с него бе свършено.

— Самото ти присъствие означава, че страната, която си взел, вече е наклонила везните в своя полза — обясни магьосникът. — Ето защо никога не бих застанал срещу теб доброволно.

Изпитателният поглед на палача отново накара Ла Вал да се размърда неспокойно на мястото си. Ентрери, който нито имаше време за такива игрички, нито възнамеряваше да нарани Ла Вал, бързо разсея напрежението:

— Кажи ми какво представлява гилдията сега. Разкажи ми за Боду, войската му и докъде се простира влиянието му.

— Куентин Боду е свестен човек — начаса отвърна магьосникът. — Никога не убива, освен ако няма друг избор и краде само от онези, които могат да си позволят загубата. Ала мнозина от подчинените му, а и доста от съперниците ни, смятат състрадателността му за слабост, а от това гилдията само страда. Влиянието ни вече не се простира толкова надалеч, колкото при Пук паша, нито пък по времето, когато ти пое властта от полуръста.

След това Ла Вал му разказа всичко за гилдията и палачът с изненада научи колко много бе западнала силата й. Улици, които някога попадаха под властта на Пук, сега оставаха далеч зад значително стеснените граници.

Не че преуспяването или провалът на Боду представляваха особен интерес за Ентрери. Той бе тук заради собственото си оцеляване. Опитваше се да си изясни разположението на силите в Калимпорт, за да не си навлече неволно гнева на някоя от престъпните гилдии.

В това време Ла Вал му обясняваше за войниците на Боду, като горещо похвали заложбите на младия Чалси и не пропусна да го предупреди (с крайно сериозен тон, който изобщо не впечатли убиеца) за Дог Пери.

— Дръж го под око — настоя магьосникът, виждайки почти отегченото изражение на Ентрери. — Пери беше до мен, когато видяхме образа ти в кристалната топка, и никак не се зарадва, че си се върнал. Самото ти присъствие в Калимпорт е заплаха за него — услугите му са високо платени и доста търсени, и то не само от Куентин Боду.

След като и този път не получи никакъв отговор от палача, Ла Вал заряза всякакви заобикалки:

— Дог Пери иска да бъде следващият Артемис Ентрери.

Сега вече убиецът се изсмя, не защото се опасяваше, че Пери е способен да осъществи мечтата си, още по-малко пък защото се бе почувствал поласкан. Не, Артемис Ентрери бе развеселен от факта, че непознатият младок очевидно нямаше никаква идея към какво се стреми, иначе несъмнено би насочил усилията си към нещо друго.

— В неговите очи завръщането ти е много повече от дребно неудобство — предупреди Ла Вал. — По-скоро е заплаха… или дори златна възможност.

— Не го харесваш — отбеляза Ентрери.

— Не притежава никаква дисциплина и това го прави непредсказуем — обясни магьосникът. — Стрела на слепец. Ако знаех със сигурност, че е решил да ме убие, надали щях да се страхувам, онова, което вечно ни държи нащрек, са нелогичните му действия.

— Не се домогвам до позицията на Боду — обади се палачът след моментно мълчание. — Нито пък имам намерението сам да се нанижа на камата на Дог Пери. Така няма да си нелоялен към господаря си, когато ме държиш в течение на случващото се, магьоснико, а именно това ще очаквам от теб.

— Ако Дог Пери реши да предприеме нещо срещу теб, веднага ще научиш — обеща Ла Вал и убиецът му повярва.

Пери бе просто нахален хлапак, който се надяваше с един удар на камата да укрепи позицията си в Калимпорт и ако враждата с Пери донякъде би притеснила магьосника, то научеше ли, че Ентрери иска смъртта му, ужасът му нямаше да знае граници.

Палачът остана на мястото си още миг, мислейки си за парадокса на своята репутация. Заради годините, които бе посветил на мрачната си професия, доста хора искаха да го видят мъртъв, ала поради същата причина мнозина други, боейки се да му се противопоставят, биха застанали на негова страна.

Разбира се, ако по някакъв начин Дог Пери успееше да го убие, предаността на Ла Вал, сменила начаса своя обект, щеше да се насочи към новия цар на калимпортските улици.

В очите на Артемис Ентрери всичко това бе съвършено безсмислено.

— Нима не виждаш възможностите, които се разкриват пред нас? — Въпреки яда си, Дог Пери се стараеше да говори спокойно, макар че в действителност му идеше да удуши нервния млад мъж.

— Не си ли чувал историите? — отвърна Чалси Ангуейн. — Под острието му са падали от бойни магове до могъщи паши! Всеки, когото си е наумявал да погуби, неизменно е срещал смъртта си!

Дог Пери се изплю с отвращение:

— Това е било преди много години. Бил е по-млад и почитан от много гилдии, в това число и тази на Басадони паша. Имал е връзки, както и съюзници, които да му помагат в убийствата. Сега е сам и уязвим, а и не притежава бързината на младостта.

— По-добре да почакаме и да се опитаме да разберем защо се е върнал — възпротиви се Чалси.

— Колкото по-дълго изчакваме, толкова по-=голяма възможност му даваме да изгради наново някогашните си мрежи — без колебание рече Пери. — Тук — магьосник, там — някой паша, доносници из улиците. Не, забавим ли се, рискуваме действията ни да доведат до война между гилдиите. А предполагам и сам разбираш, че под ръководството на човек като Боду никога няма да оцелеем в една такава война.

— Но ти си главният убиец в гилдията!

Дог Пери се изсмя подигравателно:

— Аз се възползвам от възможностите, които ми се предоставят — поправи той събеседника си. — А възможността, която ми се удава сега, не мога да подмина. Ако успея… ако успеем да се справим с Артемис Ентрери, ще се сдобием с някогашната му позиция.

— Но без гилдия?

— Без гилдия — съгласи се Дог Пери. — Или по-точно — свързани с повече от една гилдия. Оръжие в ръцете на онзи, който предложи най-много.

— Куентин Боду никога няма да приеме подобно нещо — заяви Чалси. — Ако изгуби двама от най-високопоставените си командири, силата му значително ще пострада.

— Напротив! Боду трябва да разбере, че ако по-могъщите от него паши ползват услугите на двамина от командирите му, това може само да укрепи собствената му позиция.

Чалси се замисли над оптимистичните планове на Пери, после поклати глава:

— Боду ще се почувства уязвим — възрази той. — Навярно дори ще започне да се страхува, че може да се обърнем срещу него, наети от някой негов съперник.

— Така да бъде — студено рече Пери. — Само че трябва доста да внимаваш колко тясно свързваш бъдещето си с такива като Боду. Под неговото ръководство западаме и рано или късно някоя по-могъща гилдия ще ни погълне. Онези, които са готови да оставят по-силния да победи, може и да си намерят нов дом. Онези, които от глупашка лоялност последват губещата страна, ще свършат в канавките, където просяците ще смъкнат и последния парцал от мъртвите им тела.

Чалси, комуто този разговор изобщо не се нравеше, извърна поглед. Едва довчера, когато бяха научили за завръщането на Артемис Ентрери, смяташе живота и кариерата си за добре уредени и сигурни. Принадлежеше към една сравнително влиятелна гилдия и уверено се издигаше в йерархията й. А ето че сега Дог Пери бе увеличил залога и се бе устремил още по-нагоре. И макар Чалси да разбираше колко съблазнителна е възможността, за която другарят му говореше, никак не бе сигурен дали рискът си струва. Ако успееха да надвият Ентрери, онова, което Пери бе предрекъл, несъмнено щеше да се сбъдне, ала самата мисъл да се изправи срещу прочутия убиец…

Когато Ентрери си бе тръгнал от Калимпорт, Чалси бе още момче, не беше свързан с никоя гилдия и не познаваше никого от онези, които бяха загинали от ръката на палача. Докато дойде време сам да навлезе в престъпните среди, други бяха заели освободеното място на пръв наемен убиец — Маркус Ножа от гилдията на Ронинг паша, независимата Клариса и нейните съдружнички, които държаха публичните домове, обслужващи благородниците от региона… Да, Враговете на Клариса като че ли просто се изпаряваха. Тук се нареждаше и Кадран Гордиън от гилдията на Басадони паша, както може би най-смъртоносният от всички, бойният магьосник Слей Таргон. Ала никой от тях не бе успял да се доближи по слава до Артемис Ентрери, въпреки че постиженията на палача бяха донякъде помрачени от падението на пашата, комуто той уж служеше, както и от мълвата, че така и не е могъл да се справи с най-големия си враг, който на всичкото отгоре бил мрачен елф.

А сега Дог Пери искаше с един удар на камата си да се нареди до тези прословути убийци… план, който съвсем не изглеждаше неизпълним.

С изключение, разбира се, на дребната подробност, че за осъществяването му трябваше наистина да убие Артемис Ентрери.

— Вече съм решил — проговори Пери, сякаш бе прочел мислите на Чалси. — Ще се изправя срещу него… със или без твоята помощ.

Недоизказаната заплаха в думите му не остана незабелязана от Чалси. Ако Пери искаше да има някакъв шанс срещу Ентрери, място за неутрални страни просто не съществуваше. Разкривайки намеренията си пред Чалси, той недвусмислено му заявяваше, че трябва да вземе страна — със или против него. Дог Пери или Артемис Ентрери. И като се имаше предвид, че Чалси изобщо не познаваше Ентрери и се боеше от него, независимо дали го имаше за враг или за съюзник, изборът се налагаше от само себе си.

Двамата се заловиха да съставят плана още начаса. Пери бе категоричен — до два дни Артемис Ентрери трябваше да е мъртъв.

— Не ни е враг — заяви Ла Вал на Куентин по-късно същата вечер, докато двамата вървяха по коридорите, отвеждащи до частната трапезария на пашата. — Завръщането му в Калимпорт не е продиктувано от желание да си възвърне гилдията.

— Откъде си сигурен? — настоя Боду, очевидно притеснен. — Нима някой изобщо е в състояние да прозре какво мисли той? Нали така оцелява — благодарение на своята непредсказуемост.

— Грешиш — отвърна Ла Вал. — Ентрери винаги е бил предсказуем, защото никога не се преструва. А и говорих с него.

При това признание Боду рязко се извърна и се втренчи в магьосника:

— К-к-кога? — заекна той. — Къде? Та ти не си излизал цял ден!

Ла Вал се засмя и наклони глава, без да сваля поглед от лицето на пашата, който, без да иска, си бе признал, че го е следил. Колко ли трябва да беше уплашен, за да стигне дотам! Боду нямаше как да не разбира, че Ла Вал и Ентрери са стари познайници и ако палачът решеше да завземе властта, несъмнено щеше да потърси помощта на магьосника.

— Нямаш причина да не ми вярваш — спокойно рече Ла Вал. — Ако Ентрери бе решил, че иска да си върне гилдията, щях да те предупредя навреме, за да можеш да се предадеш и все пак да запазиш сравнително високо положение в йерархията.

В сивите очи на пашата припламна опасно пламъче:

— Да се предам?

— Ако аз стоях начело на гилдията и научех, че Артемис Ентрери й е хвърлил око, щях да сторя именно това. — Смехът, с който магьосникът придружи думите си, разсея внезапно появилото се напрежение. — Но ти няма защо да се страхуваш. Ентрери се върна, така е, но не ти е враг.

— Как може да сме сигурни? — поклати глава Боду и продължи към стаята си. — А ти повече няма да се срещаш с него! — допълни, когато Ла Вал се изравни с него.

— Сигурен ли си, че това е разумно? Не е ли по-добре, ако знаем какво си е наумил?

— Повече няма да се срещаш с него! — повтори пашата и като сграбчи Ла Вал за рамото, го обърна с лице към себе си. — Никакви срещи! Решението не е мое.

— Боя се, че изпускаш златна възможност — настоя магьосникът. — Ентрери е приятел, при това много ценен…

— Никакви срещи! — отсече Боду и се закова на място, за да подсили думите си. — Вярвай ми, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да го наема, за да се разправи с група плъхочовеци от градските клоаки, които напоследък ми създават проблеми. Чувал съм, че Ентрери храни особено силна неприязън към отвратителните изчадия, а и те не го обичат кой знае колко.

Ла Вал се засмя при спомена, който тези думи събудиха. Пук паша се бе обвързал доста здраво с един от лидерите на гнусните създания, крайно неприятен главорез на име Раситър. След падането на Пук, Раситър бе предложил на Ентрери съюзничество, което трябваше да е изгодно и за двамата. За беда на плъхочовека, разгневеният палач бе възприел нещата в малко по-различен план.

— Само че не можем да използваме услугите му — продължи Боду. — Нито пък можем… можеш да се срещаш с него повече. Тази заповед идва право от дома на Басадони паша, гилдията на Рейкърс и самия Ронинг паша.

За миг Ла Вал не знаеше какво да отговори, сварен неподготвен от смайващата новина. Куентин Боду току-що бе изредил имената на трите най-могъщи гилдии в Калимпорт.

Боду поспря пред вратата на трапезарията — знаеше, че вътре го очакват прислужниците му, а му се щеше да приключи разговора с магьосника насаме.

— Обявиха Ентрери за недосегаем — съобщи той на Ла Вал.

Това означаваше, че никой паша — под страх от междугилдийна война — нямаше право дори да разговаря с убиеца, камо ли пък да се възползва от услугите му.

Ла Вал кимна с разбиране, примесено с мълчаливо недоволство. Не бе особено изненадан, тъкмо напротив — напълно логично бе трите съперничещи си гилдии да действат заедно. Като изолираха Ентрери, те се застраховаха срещу възможността някой не толкова влиятелен паша да изпразни съкровищницата си и да му плати, за да се разправи с някого от тях. Тези, които разполагаха с най-много власт и предпочитаха да запазят статуквото непроменено, познаваха Ентрери достатъчно добре, за да са наясно, че е в състояние сериозно да разстрои равновесието в града им. Какво признание за репутацията на опасния палач! А Ла Вал, по-добре от всеки друг, знаеше, че е напълно заслужено.

— Разбирам — каза той на Куентин и се поклони покорно. — Може би, когато ситуацията се изясни, ще ни се открие по-добра възможност да се възползваме от приятелството ми с този така ценен човек.

Боду се усмихна, за първи път от няколко дни насам, успокоен от привидно искрените уверения на магьосника и докато отиваха на вечеря, усети как му поолеква.

Но не и на Ла Вал. Не можеше да повярва колко светкавично бяха реагирали останалите гилдии. Ако наистина бяха успели да изолират Ентрери толкова бързо, значи го следяха изкъсо… достатъчно изкъсо, за да узнаят, ако някой готви покушение срещу него. Както и да се разправят с гилдията, проявила глупостта да се опита да го убие.

Магьосникът хапна надве-натри, след което помоли да го извинят с обяснението, че пишел някакъв особено труден свитък и му се искало да го завърши тъкмо тази вечер.

Първата му работа бе да вземе кристалната си топка и да потърси Дог Пери. За негово щастие, и Пери, и Чалси Ангуейн все още бяха в сградата и без да губи време, той отиде при тях — на приземния етаж, в главната оръжейна. Не му бе никак трудно да се досети какво търсят там.

— Каните се да излизате ли? — спокойно попита той с влизането си.

— Правим го всяка вечер — отвърна Дог Пери. — За това ни се плаща, нали така?

— А допълнителните оръжия? — подозрително изгледа магьосникът камите, които покриваха двамата мъже едва ли не от глава до пети.

— Командирът на гилдия, който не е достатъчно внимателен, обикновено не оцелява дълго — сухо рече Пери.

— Така е — съгласи се Ла Вал с лек поклон. — А гилдиите на Басадони, Ронинг и Рейкърс ясно дадоха да се разбере, че командирът, който посегне на Артемис Ентрери, може само сериозно да навреди на своя господар.

Недвусмислените думи на магьосника накараха двамата мъже да се заковат на място. Дог Пери се съвзе пръв и невъзмутимо продължи с подготовката си, а по безизразното му лице нямаше и следа от вина. Далеч по-неопитният Чалси, обаче, не можа да скрие притеснението си и Ла Вал разбра, че ударът му е попаднал право в целта. Двамата убийци възнамеряваха да се изправят срещу Ентрери още тази нощ.

— Мислех, че първо ще се посъветвате с мен — отбеляза магьосникът. — Да научите къде се намира, както и да се осведомите за поне част от защитата, с която несъмнено се е обградил.

— Не говори глупости, магьоснико — продължи да упорства Пери. — Имам си предостатъчно работа, за да си губя времето в празни приказки.

Като захлопна шкафа с оръжията, той излезе от стаята. Видимо неспокоен, Чалси го последва, ала на няколко пъти хвърли разтревожен поглед назад.

От студеното държание на Пери ставаше ясно, че наистина си е наумил да посегне на Ентрери. Освен това очевидно бе решил, че на Ла Вал не може да се има доверие, не и когато става въпрос за опасния палач. Това поставяше магьосника пред нелека дилема. Ако Пери, който току-що недвусмислено бе показал, че не храни особено топли чувства към него, се справеше с Ентрери, силата и властта му щяха да нараснат неимоверно (стига, разбира се, останалите гилдии да не го убиеха заради прибързаността му). Ала ако Ентрери излезеше победител, което магьосникът смяташе за доста по-вероятно, надали щеше да му се понрави, че Ла Вал не го е предупредил, както се бяха уговорили.

Въпреки това, магьосникът не смееше да използва магия, за да се свърже с палача, който несъмнено беше под наблюдение — подобни неща се улавяха прекалено лесно.

Силно разтревожен, той се върна в стаята си и дълго седя сам в мрака. Какъвто и обрат да вземеха събитията, който и да надделееше, гилдията можеше да се окаже в крайно затруднено положение. За миг се поколеба дали да не отиде при Боду, ала бързо отхвърли тази мисъл — Куентин надали щеше да стори друго, освен да кръстосва стаята и да си гризе ноктите. Дог Пери вече бе излязъл — да го върне бе извън възможностите на пашата.

Дали пък да не използва кристалната топка и да се опита да разбере какво става? И този път се отказа — всеки магически контакт (пък бил той и толкова пасивен), можеше да бъде засечен от вълшебниците на някоя от по-могъщите гилдии и да го злепостави.

И така, Ла Вал остана да седи в мрака, притеснен и в неведение, докато часовете бавно отминаваха.

Глава 6 Прощаване с долината

Дризт не сваляше поглед от седналия насреща Уолфгар търсейки нещо, което да му подскаже какво става в главата на приятеля му. Помогнала ли беше битката с великаните? Беше ли, по собствените си думи, успял да го поукроти? Или пък Уолфгар бе в още по-лошо състояние? Дали не го измъчваше вина, въпреки че от действията, или по-скоро от бездействието му не бе пострадал никой?

Уолфгар нямаше как да не разбира, че в началото на битката не се бе справил добре, но дали осъзнаваше, че след това напълно бе компенсирал първоначалната си грешка?

Дризт долавяше подобни чувства по-добре от всеки друг, ала сега нямаше никаква представа какво се случва в душата на Уолфгар. Варваринът се движеше все така механично, със същото безразличие, в чийто плен се намираше, откакто се беше завърнал, вършеше всичко някак автоматично, без следа от болка, удоволствие, облекчение или каквото и да било чувство. Уолфгар не живееше, а съществуваше. Ако в празните сини кладенчета, каквито сега представляваха очите му, все още имаше някаква искрица, Дризт не можеше да я види. От битката с великаните като че ли нямаше никакъв ефект — нито бе разбудила у варварина желание за живот, нито бе добавила ново бреме на плещите му. Докато наблюдаваше приятеля си, който късаше птиче месо с все същото безучастно, отсъстващо изражение, елфът не можеше да не признае пред себе си, че не само беше останал без отговори, но вече нямаше никаква представа къде да ги търси.

Кати-Бри се доближи и седна до Уолфгар, който най-сетне вдигна очи, а по устните му пробяга бегла усмивка. Кой знае, може пък тя да успееше там, където той самият се бе провалил, каза си Дризт. С Уолфгар го свързваше крепко приятелство, ала връзката, която бе съществувала някога между варварина и младата жена, бе много по-дълбока.

Тази мисъл предизвика буря от противоречиви чувства в гърдите на елфа. От една страна, Уолфгар му беше много скъп и нищо не би го зарадвало повече от това да го види изцелен от душевните рани, нанесени му от Ерту. Ала гледката на Кати-Бри така близо до младия мъж му причиняваше болка. Искаше му се да го отрече, да се издигне над подобна слабост, но тя беше там и той не можеше да я отмине току-така.

Дризт ревнуваше.

С огромно усилие на волята елфът потисна чувствата си достатъчно, за да остави двамата насаме. Отиде при Бруенор и Риджис и при вида на грейналото лице на полуръста, който тъкмо си взимаше от яденето за трети път, не можа да не го сравни с Уолфгар, който се хранеше, сякаш само за да не умре. Прагматизъм срещу невъзмутим хедонизъм.

— До утре ще сме оставили Долината зад себе си — тъкмо казваше Бруенор, сочейки очертанията на планинската верига, които тъмнееха на юг и на изток.

И наистина, каруцата вече бе сменила посоката и вместо на запад, отиваше на юг. Вятърът, който неспирно свиреше в ушите им в Долината, бе стихнал и само от време на време напомняше за себе си.

— Как е момчето? — попита Бруенор, когато видя елфа.

Дризт сви рамене.

— Зарад’ теб можеше да го убият, проклети елфе! — изпуфтя джуджето. — Всички ни можеха да убият. И не ти е за пръв път!

— Нито за последен — обеща му Дризт с усмивка и шеговит поклон.

Отлично знаеше, че приятелят му си играе с него — Бруенор обичаше хубавите битки не по-малко от него самия, особено пък ако за противник имаха великани. Вярно, джуджето се бе ядосало, задето не го бяха включили в първоначалните планове, ала кратката, но ожесточена битка отдавна бе потушила гнева му и сега то се заяждаше с Дризт, просто за да даде някакъв израз на искрената си тревога за Уолфгар.

— Видя ли лицето му, докато се биехме? — вече сериозно попита Бруенор. — Видя ли го, когато. Къркорещия корем се появи със смрадливия си съюзник и по всичко изглеждаше, че на момчето тоз’ път няма да му се размине?

Дризт трябваше да признае, че е пропуснал какво се е случило:

— В този момент бях прекалено зает със собствените си противници — обясни той. — Както и с тежкото положение на Гуенивар.

— Нищо — заяви Бруенор. — Абсолютно нищо. И следа от гняв нямаше, когат’ хвърляше чука си срещу гнусните създания.

— Воинът потиска гнева си, за да не изгуби контрол — рече Дризт.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Изобщо не беше така! Че нали помня битката на онез’ ледове! През всичките си години не съм виждал ярост като таз’, дето бушуваше у момчето тогава. И как ми се иска пак да я видя! Гняв, ярост, дори страх!

— И аз го видях — намеси се Риджис. — Той не знаеше, че новодошлият великан е на наша страна. Ако Юнгер се бе оказал враг, ако се беше включил в боя на страната на останалите чудовища, с Уолфгар щеше да бъде свършено — върху онази тераса нямаше къде да се скрие. И въпреки това, изобщо не го беше страх. Вдигна поглед право към нас с Юнгер и единственото, което видях, бе…

— … примирение — довърши елфът вместо него. — Примирение с всичко, което съдбата би могла да му изпрати.

— Нищо не разбирам! — призна Бруенор.

Дризт не знаеше какво да му каже. Имаше, естествено, своите предположения — подозираше, че преживяното от Уолфгар се бе оказало твърде много и му бе отнело надеждите и мечтите, любовта и смисъла на живота — ала не знаеше как да обвие всичко това в думи, които прагматичното джудже да разбере. А същинската ирония бе в това, че най-близкият пример, за който се сещаше, бе държанието на самия Бруенор след битката на варварина с йоклолата. Смятайки момчето си за мъртво, той дни наред бе бродил безцелно из залите, потънал в апатия и всепоглъщаща скръб.

Да, каза си елфът, това като че ли беше правилната дума — Уолфгар скърбеше.

Бруенор никога нямаше да го проумее… самият Дризт не бе съвсем сигурен, че и той разбира.

— Да вървим. — Намесата на Риджис извади елфа от мислите му.

— Камлейн предложи да поиграем на зарове — обясни Бруенор, когато видя учудването на Дризт. — Хайде, елфе. Имаш остър взор и може да ми дотрябваш.

Дризт хвърли поглед към огъня, където Уолфгар и Кати-Бри си приказваха, седнали близо един до друг. Младата жена не само че бе успяла да накара варварина да говори, той дори изглеждаше оживен и искрено заинтригуван. Част от Дризт — голяма част — искаше да остане на мястото си и нито за миг да не ги изпуска от очи, ала той не се поддаде на тази слабост и вместо това отиде заедно с Бруенор и Риджис да погледа как търговците играят на зарове.

— Не можеш да си представиш каква болка изпитахме, когато видяхме таванът да рухва отгоре ти — рече Кати-Бри, внимателно насочвайки разговора към онзи съдбовен ден в недрата на Митрил Хол.

До този момент двамата с Уолфгар споделяха по-щастливи спомени от отминали битки, в които заедно с останалите си приятели бяха надвивали чудовища и бяха превъзмогвали опасности, без да им се налага да плащат толкова висока цена.

Уолфгар дори се бе включил с разказ за първата си битка с Бруенор — срещу Бруенор — когато бе строшил дръжката на знамето в главата му… само за да рухне в безсъзнание миг по-късно, покосен от страховития удар на упоритото джудже. Постепенно Кати-Бри бе насочила разговора към друг важен момент от общото им минало — изковаването на Щитозъб. Дело на искрена любов, великолепното оръжие бе най-съвършеното произведение на ковашкото изкуство, излизало изпод ръцете на Бруенор през целия му живот, родено от дълбоката обич, която джуджето питаеше към момчето.

— Ако не те обичаше толкова, никога нямаше да сътвори нещо така прекрасно — рече Кати-Бри и когато видя, че думите й докоснаха сърцето на младия мъж, незабелязано измести темата на разговора, този път към благоговейното отношение на Бруенор към бойния чук след мнимата смърт на варварина.

А това, разбира се, нямаше как да не ги доведе до деня, когато Уолфгар бе паднал, и дочтомена за йоклолата. За огромно облекчение на Кати-Бри, Уолфгар не се затвори в себе си, а продължи да я слуша внимателно и дори добавяше по нещо, когато сметнеше, че има какво да каже.

— Цялата сила ме напусна — меко каза младата жена. — А Бруенор едва не рухна. Обаче стиснахме зъби и продължихме. Бихме се в твое име и враговете ни проклинаха деня, в който ни бяха срещнали!

Нещо проблесна в светлите очи на Уолфгар и Кати-Бри замълча, давайки му време да осмисли думите й. За миг й се стори, че ще отвърне, ала той не го стори и секундите продължиха да отлитат в мълчание.

Младата жена се приближи още малко до него и като го прегърна, положи глава на силното му рамо. Варваринът не я отблъсна, дори се премести, така че и на двамата да им е по-удобно. Кати-Бри се бе надявала на нещо повече, искаше й се той да разкрие душата си пред нея, за да се освободи от болката, но макар да не бе постигнала чак толкова, добре разбираше, че е направила голяма крачка напред. Прежната любов не бе изплувала на повърхността, ала и яростта не беше изригнала като толкова много пъти дотогава.

Трябваше й още време.

На другата сутрин наистина оставиха Долината зад гърба си, което личеше съвсем ясно и от промяната във вятъра. В Долината на мразовития вятър той идваше от североизток, откъм ледените води на морето на неспирния лед. На кръстопътя между юг, изток и север в подножието на планината, вече не духаше безспир и само от време на време напомняше за себе си с някой мощен порив. Сега, когато бяха поели на юг, вятърът отново се бе появил, ала за разлика от студения вихър, дал името си на Долината, беше просто нежен полъх, долетял от меките южни земи или откъм топлите води на саблено море.

Дризт и Бруенор прекараха по-голямата част от деня далеч от останалите — както, за да разузнаят наоколо и да се уверят, че нищо не застрашава сигурния, но бавен ход на каруцата, така и за да дадат възможност на Уолфгар и Кати-Бри да останат насаме. Младата жена все така говореше, опитвайки се да върне варварина към едно по-щастливо място и време. Риджис пък през целия ден не се помръдна от удобното си местенце върху колата, настанен между приятно ухаещите хранителни запаси.

Не се случи нищо особено, ако не се броеше обезпокоителната находка на Дризт — следи, оставени от изключително големи, обути с ботуши крака.

— Приятелят на къркорещия корем? — попита Бруенор и като се доближи до елфа, също се наведе, за да разгледа дирята.

— Предполагам.

— Проклетият му полуръст май здравата го е омаял! — изръмжа джуджето.

Дризт, който по-добре разбираше силата на рубина, както и природата на подобни магии, обаче, беше на друго мнение. Великанът съвсем не бе глупав и несъмнено се бе освободил от влиянието на медальона още щом се бе поотдалечил от Риджис. Нищо чудно много скоро след това да бе започнал да се чуди защо изобщо е помогнал на непознатите пътешественици, а малко по-късно или напълно бе забравил за случилото се, или се бе ядосал, задето го бяха измамили по този начин.

Ала ето че сега, както личеше от ясните дири, ги следваше.

Може и да бе просто съвпадение, или пък ставаше дума за друг великан — в крайна сметка, гнусните създания далеч не бяха рядкост в Долината на мразовития вятър. Дризт нямаше как да е сигурен, затова, когато с Бруенор се присъединиха към останалите за вечеря, не казаха нищо нито за непознатите следи, нито пък за увеличаване на нощната стража. При все това елфът отново се отдалечи от лагера, както, за да се огледа за спотайващи се наоколо чудовища, така и за да не вижда Уолфгар и Кати-Бри. Там, в прегръдката на нощта, можеше да остане насаме с най-съкровените си мисли и страхове, да се изправи срещу самия себе си и да си напомни, че единствено Кати-Бри може да решава какво да прави с живота си.

Всеки път, щом си припомнеше някоя ситуация, в която младата жена бе действала с обичайните си честност и остър ум, елфът усещаше как му олеква. Когато луната лениво се заизкачва над водите, миещи далечния Саблен бряг, Дризт почувства, че го облива необикновена топлина. Макар едва-едва да виждаше мъждукането на лагерния огън, с цялото си същество усещаше, че се намира сред приятели.

Уолфгар се вгледа в сините й очи и разбра, че тя нарочно бе довела разговора до този момент, внимателно бе изгладила грапавините, които като струпеи от стари рани покриваха съзнанието му бе докоснала с нежни пръсти стените от ярост, които той бе издигнал около себе си, и под гальовния й допир те сякаш бяха станали прозрачни. А сега тя искаше — не, настояваше! — да погледне от другата им страна и да види демоните, които го измъчваха.

Младата жена седеше безмълвно и търпеливо чакаше. Успяла бе да го накара да сподели някои от ужасите, които бе преживял в Бездната, а после бе направила още една стъпка и бе поискала да й разкрие душата и страховете си, нещо, което никак не бе лесно за гордия силен мъж.

Ала той не я бе отблъснал и сега седеше, впил поглед в лицето й, докато мислите се гонеха в главата му, а сърцето му биеше до пръсване.

— Толкова дълго се бях вкопчил в спомена за теб — проговори той най-сетне. — Там долу, сред пушека и мръсотията, с цялото си същество се бях вкопчил в образа на своята Кати-Бри и тя винаги бе пред мен, денем и нощем.

Спря, за да си поеме дъх, и Кати-Бри положи ръка върху неговата.

— Толкова много гледки, които никой човек не би трябвало да вижда — тихо продължи той и младата жена зърна влага в светлите му очи. — Но на всички тях аз противопоставях твоето лице.

Кати-Бри му се усмихна топло, но дори това не отслаби болката му.

— Ала той го използва срещу мен — продължи варваринът, а гласът му внезапно одрезгавя и заприлича на ръмжене. — Ерту нахлу в мислите ми и ги обърна срещу мен. Разкри ми края на битката с йоклолата, показа ми как скверното създание разбутва камъните и се нахвърля отгоре ти, разкъсвайки те на парчета. А после се насочи към Бруенор…

— Но нали именно йоклолата те отведе в долните равнини? — Кати-Бри се опита да разкъса примката на демоничната магия с помощта на простичка логика.

— Не си спомням — призна Уолфгар. — Единственото, което помня, е как таванът рухна и изгарящата болка от зъбите на йоклолата. После се спусна мрак, а когато отново дойдох на себе си, вече бях пред Кралицата на паяците… Ала дори този образ… няма как да разбереш! Той бе единственото, което ме крепеше там долу, а Ерту го заграби и го обърна срещу мен. Едничката надежда, която трептеше в душата ми, погасна и остави след себе си всеобхватна пустота.

Кати-Бри се приближи още мъничко, лицето й вече бе на сантиметри от неговото.

— Ала надеждата може да бъде разпалена наново — меко каза тя. — Ерту си отиде, прогонен за цяло столетие, а Кралицата на паяците и пъклените й слуги от години не са се интересували от Дризт. Онзи път е вече извървян, време е да му обърнем гръб и да поемем по новия път, който се разкрива пред нас. Пътят към Възвисяване на вярата и Кадърли. Оттам навярно към Митрил Хол, а после, ако поискаме, към Града на бездънните води и капитан Дюдермонт. Защо да не се впуснем във вълнуващо пътешествие с „Морски дух“ на гребена на вълните и по петите на дръзки пирати? Само помисли колко възможности се откриват пред нас! — убедено рече младата жена, с широка усмивка и нетърпелив блясък в очите. — Ала преди това трябва да се помирим с миналото.

Въпреки че виждаше правотата й, Уолфгар поклати глава — де да беше толкова лесно!

— През всички тези години сте ме смятали за мъртъв — отвърна той. — Същото мислех и аз за вас. Вярвах, че двамата с Бруенор сте загинали от ръката на йоклолата, а Дризт е бил принесен в жертва на олтара на някоя жестока матрона от Мензоберанзан. Предадох се, защото не ми бе останало и зрънце надежда.

— Но нали сега виждаш, че всичко е било лъжа — настояваше Кати-Бри. — Надежда винаги има… винаги трябва да има! Това е лъжата, от която е изтъкано самото същество на Ерту и себеподобните му. Лъжата, която ги обгръща и която представляват. Те отнемат чуждата надежда, защото без надежда няма и сила. Без надежда няма свобода. А за демона няма по-голяма наслада от това да пороби нечия душа.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, замислен над думите й, противопоставяйки логиката в тях (както и неоспоримия факт, че бе успял да избяга от ноктите на Ерту) на болката от отровния спомен.

Кати-Бри също бе потънала в мисли. Припомняйки си всичко, което бе научила за приятеля си през последните няколко дни, осъзна, че той се намира в плен на нещо по-страшно от ужаса и страданието. Когато се връщаше назад към годините, прекарани в Бездната, Уолфгар виждаше как понякога се бе предавал, отстъпвал бе пред прищевките на Ерту или неговите слуги, губил бе смелостта и волята си. Да, докато се взираше в младия мъж, за Кати-Бри бе очевидно, че чувството за вина бе онова, което повече от всичко друго, преживяно в лапите на демона, измъчва Уолфгар сега.

Разбира се, в нейните очи това бе нелепо. Тя на драго сърце би му простила всичко сторено или казано в Бездната, всичко, което му бе помогнало да оцелее в онова пъклено място. Абсолютно всичко. Ала за него не беше нелепо, напомни си, виждайки изражението върху измъченото му лице.

Уолфгар затвори очи и стисна зъби. Кати-Бри беше права, повтаряше си отново и отново той. Миналото си бе минало, преживяно изпитание, научен урок. Сега отново бяха заедно, живи и здрави, поели към ново приключение. Осъзнаваше грешките, които бе допуснал с нея преди, и вече можеше да я погледне с нова надежда и ново желание.

Когато Уолфгар отвори очи, младата жена видя чертите му да се отпускат умиротворено, а миг по-късно той се наведе към нея и я целуна леко, едва-едва докосвайки устните й, сякаш я молеше за разрешение.

Кати-Бри се огледа наоколо и видя, че са сами. Вярно, останалите не бяха много далеч, ала онези, които не спяха, бяха прекалено погълнати от игра на зарове, за да забележат каквото и да било.

Уолфгар отново я целуна, този път по-настоятелно, подтиквайки я да се замисли за чувствата, които изпитваше към него. Дали го обичаше? Като приятел — несъмнено, но готова ли бе за нещо повече?

Кати-Бри наистина не знаеше. Някога бе решила да му даде любовта си, да се омъжи за него и да роди неговите деца, завинаги да свърже живота си с неговия. Ала сега като че ли имаше чувства към другиго, макар че, ако трябваше да бъде честна, и за тях знаеше толкова малко, колкото и за тези, които хранеше към варварина.

Само че точно в този момент нямаше време да си изяснява какво изпитва — целувката на Уолфгар ставаше все по-страстна. Когато тя не отвърна по същия начин, той се отдръпна и изпитателно се вгледа в лицето й.

Виждайки го пред себе си в този миг, на ръба на катастрофата, застанал между минало и бъдеще, Кати-Бри осъзна, че не може да го отблъсне. Привлече го към себе си и го целуна. Сплетени в прегръдка, двамата се отпуснаха назад, а ръцете им търсеха тялото на другия, играеха си с дрехите му, галеха го.

Младата жена остави варварина да се изгуби в обятията на страстта, остави го да води, с целувки и нежни ласки, а самата тя прие ролята си с надеждата, че онова, което се случеше между тях тази нощ, може би ще го върне обратно в света на живите.

И като че ли наистина бе права. Самият Уолфгар го знаеше, усещаше го с цялото си същество. Захвърлил всякакви задръжки, той оголи сърцето и душата си пред нея, сгрян от близостта й, от сладкото й ухание, от мекотата й.

Беше свободен! В тези първи мигове най-сетне бе свободен и всичко бе така красиво, така великолепно, така истинско.

Претърколи се по гръб, привличайки Кати-Бри върху себе си, и нежно я ухапа по врата, а после, наближил момента на екстаз, отдръпна глава, за да погледне в очите й и да сподели с нея момента на върховна радост.

Ала погледът му срещна подигравателната усмивка на похотливата сукуба, злата изкусителка от Бездната.

Мислите на Уолфгар полетяха обратно към Долината на мразовития вятър и. Морето на неспирния лед, към ледената пещера и битката с Ерту, а после и още по-назад, към вечно виещите се валма дим и ужаса. Всичко бе само лъжа, осъзна той. Битката, неговото бягство, завръщането сред приятели. Лъжа, изпратена му от Ерту, за да подкладе загасналия пламък на надеждата, та демонът отново да може да я попари. Всичко беше лъжа и той все така се намираше в Бездната и сънуваше Кати-Бри, вплетен в страстна прегръдка с ужасяващата сукуба.

С едната си ръка стисна скверната прелъстителка за врата и я отблъсна назад, а с другата й нанесе свиреп удар, който я запрати в прахта. После скочи на крака с гневен рев и като си обу панталоните, посегна към огъня. Без да обръща внимание на болката, грабна една горяща главня и се обърна, за да се нахвърли върху злата сукуба.

Обърна се, за да се нахвърли върху Кати-Бри.

Сега вече я разпозна, полуоблечена, бореща се да се изправи на колене, а от носа й капеше кръв. Тя вдигна поглед към него и той видя, че в очите й няма гняв, само нямо недоумение. Чувство на всеобхватна вина го заля като вълна и едва не подкоси краката му.

— Аз не… — заекна той. — Никога не бих…

После рязко си пое дъх, захвърли главнята със задавен вик и се зае да си събира нещата. С раница на гръб и Щитозъб в ръка Уолфгар потъна в нощта и в мрака, който обгръщаше измъчената му душа.

Глава 7 „Заприщен“

Не може да влезеше — долетя писклив гласец иззад вратата. — Моля ви, господине. Вървете си, умолявам ви.

Дори притесненият тон на полуръста не успя да развесели Ентрери — това, че го спираха, не вещаеше нищо добро. Сделката между него и Дуавел бе изгодна и за двамата (особено за нея), а ето че сега тя като че ли се отмяташе от думата си. Портиерът й отказваше даже да го пусне в „Медната миза“. За няколко мига палачът се поколеба дали просто да не изкърти вратата, но после се отказа, припомняйки си, че полуръстовете често бяха доста добри в залагането на капани. След това се зачуди дали да не провре камата си в тесния процеп ида прониже ръката на дръзкия пазач, или пък пръста му, или каквото му се изпречеше. В това се криеше прелестта на магическото му оръжие — можеше да го забие, в която и да е част от тялото на врага си и да изпие жизнената му енергия.

Ала и това бе само мимолетна идея, родена от раздразнение, не нещо, което винаги практичният палач наистина би сторил.

— Отивам си — спокойно рече той. — Кажи обаче на Дуавел, че моят свят се дели единствено на приятели и врагове.

С тези думи Ентрери се обърна и си тръгна, оставяйки портиера напълно слисан.

— Бога ми, това прозвуча досущ като заплаха — разнесе се друг глас, преди убиецът да бе направил и десетина крачки.

Ентрери се обърна и видя малък отвор в стената на странноприемницата, през който не само го виждаха, както веднага се досети, но и навярно го държаха на прицел с лък.

— Дуавел — поклони се той.

За негова изненада цепнатината се разшири и част от стената се плъзна встрани. Дуавел пристъпи напред.

— Не ти трябва много, за да обявиш някого за свой враг — рече тя и тръсна глава, при което кестенявите й къдрици заподскачаха весело.

— Та аз не съм сторил нищо подобно — отвърна Ентрери. — Макар че наистина бях подразнен, задето се отметна от дадената дума.

Внезапно лицето на Дуавел се изопна и тя изостави досегашния си шеговит тон:

— Заприщен — обясни сериозно.

Изразът се срещаше по-често сред местните рибари, отколкото сред обитателите на улицата, ала Ентрери прекрасно знаеше какво означава. Така се наричаше практиката, с която се улавяха непокорните морски раци — обграждаха ги от всички страни със стени от водорасли и по този начин успяваха да ги докарат до брега живи. Макар и не така буквално, значението на този израз на улицата бе не по-малко ясно. Заприщен човек бе онзи, когото бяха обявили за недосегаем, обграден и изолиран със стени от заплахи.

Напрежението на Дуавел се предаде и на палача.

— Заповедта идва от гилдии, по-могъщи от моята, гилдии, които са в състояние да изгорят „Медната миза“ до основи и биха го сторили, без да им мигне окото — сви рамене жената. — „Ентрери е недосегаем“, така казаха. Не можеш да ме виниш, че не смея да те пусна в странноприемницата си.

Палачът кимна. Той повече от всеки друг оценяваше пресметливостта в името на собственото оцеляване.

— И все пак дойде да говориш с мен — отбеляза той.

— Само за да ти обясня защо със сделката ни е свършено — отново сви рамене Дуавел. — И да се погрижа да не попадна във втората категория, която спомена на портиера ми. Поне това ти дължа и то, без да очаквам нещо в отплата. Вече всички знаят, че си се завърнал и присъствието ти ги изпълва с ужас. Старият Басадони все още е начело на гилдията, но отдавна е само фигурант, а не истински водач. Онези, които изпълняват задълженията му, а същото се отнася и за управниците на останалите гилдии, не познават Ентрери, но за сметка на това познават репутацията му. Затова се боят от теб толкова, колкото и един от друг. Не е ли напълно естествено Ронинг паша, например, да се страхува, че Рейкърс те е наел да го убиеш? А и в самите гилдии, не са ли повече от разбираеми опасенията на онези, които се домогват до позицията на Басадони, че някой от съперниците им може да ши плаши да го подкрепиш по пътя към върха, когато старецът най-сетне си отиде?

Палачът кимна, но въпреки това каза:

— А не е ли възможно Артемис Ентрери просто да се е завърнал у дома си?

— Разбира се — съгласи се Дуавел. — Но докато не установят какви намерения имаш, ще продължат да се страхуват. А единственият начин да го сторят…

— … е да ме заприщят — довърши убиецът и понечи да благодари на Дуавел, задето бе проявила смелостта да излезе и да му каже всичко това, когато изведнъж му хрумна, че може и да го бе сторила по нечие нареждане, че срещата им е просто пореден опит на влиятелните гилдии да си изяснят какво е намислил.

— Пази си гърба — подхвърли Дуавел, докато отиваше към тайната врата. — И сам се досещаш, че мнозина биха искали да окачат главата на Артемис Ентрери на стената си.

— Какво знаеш? — попита палачът, усетил начаса, че полуръстката има нещо конкретно предвид.

— Преди да те обявят за недосегаем, съгледвачите ми се опитаха да научат какво се говори на улицата за завръщането ти — обясни тя. — Само че вместо те да задават въпросите, наложило им се да отговарят и то често на млади, силни главорези. Пази си гърба.

С тези думи Дуавел мина през тайната врата и потъна в „Медната миза“.

Ентрери въздъхна и си тръгна. Не се запита защо наистина се бе завърнал в Калимпорт — какво ли значение имаше! И въпреки предупреждението на Дуавел, погледът му не се насочи изпитателно към сенките от двете страни на потъналата в мрак улица. Сенките, които може би криеха убиеца му. А може би не.

А може би и това нямаше никакво значение.

— Пери — каза Гуинта Гадателя на Кадран Гордиън, с когото наблюдаваше как младият главорез се прокрадва по покривите, следвайки от безопасно разстояние Артемис Ентрери. — От гилдията на Боду.

— Държи го под око?

— Ловува — уточни магьосникът и Гордиън нито за миг не се усъмни в думите му — Гуинта бе прекарал целия си живот, наблюдавайки другите, и сега бе в състояние да предскаже действията им с поразителна точност.

— Но защо Боду е готов да рискува всичко, само и само да убие Ентрери? — Няма как да не е чул нареждането ни, още повече, че отношенията между неговата гилдия и палача не са никак лоши.

— Грешиш, ако смяташ, че Боду знае нещо за това — обясни Гуинта. — Виждал съм този убиец и преди. Дог Пери, така се казва, макар сам да се нарича. Сърцето.

Прякорът се стори познат на Гордиън:

— Заради обичая му да изтръгва все още биещото сърце от гърдите на противниците си — спомни си той и кимна — сега всичко се изясняваше. — Дързък млад главорез.

— Напомня ми на някого, когото познавам — лукаво каза магьосникът и хвърли поглед на Кадран, който се подсмихна в отговор.

Така си беше — Дог Пери доста приличаше на самия него като по-млад, самоуверен и изкусен. Разбира се, времето го бе по обуздало, макар мнозина да смятаха, че все още не е достатъчно смирен. Гордиън се вгледа изпитателно в Пери, който тъкмо се прокрадваше по края на един покрив. Да, между тях двамата наистина съществуваше прилика, макар че на убиеца на Боду му липсваше шлифовка, а и здрав разум — дори на млади години, колкото и да бе самонадеян, Кадран надали би предприел нещо срещу човек като Артемис Ентрери толкова скоро след завръщането му в Калимпорт и очевидно, без особена подготовка.

— Сигурно има съюзници наблизо — подхвърли Гордиън на гадателя. — Огледай и другите покриви. Не вярвам да е толкова глупав, че да тръгне след Ентрери сам.

Гуинта разшири обхвата на магическото си наблюдение — тук беше Ентрери, който крачеше със сигурна стъпка по широката улица, виждаха се и мнозина от обитателите на онзи квартал, ала никой, за когото да се знае, че има каквато и да било връзка с гилдията на Боду или с Дог Пери.

— Ето го! — възкликна Гуинта след малко и посочи друг силует, който се прокрадваше из сенките и очевидно следваше пътя на Ентрери, само че от съвсем безопасно разстояние. — Мисля, че е и той е от хората на Боду.

— Сякаш никак не му се ще да се включи в битката — отбеляза Гордиън.

И наистина, всяка стъпка като че ли костваше на непознатия огромни усилия. Не само че вече бе далеч зад палача, но и продължаваше да изостава с всяка крачка, дотолкова, че ако сега захвърлеше всяка предпазливост настрани и се втурнеше след Ентрери, той изобщо нямаше да го забележи.

— Може би просто наблюдава — предположи Гуинта и отново насочи кристалната топка към двамата убийци, чиито пътища като че ли скоро щяха да се пресекат. — Следва съюзника си по заповед на Боду, за да види как ще се справи. Каквато и да е целта му, ако възнамерява да помогне на другаря си, ще трябва да побърза. Битките на Ентрери обикновено приключват доста бързо, а по всичко личи, че…

Магьосникът не довърши, видял Пери да се доближава до покрива и да прикляка, напрегнал и последното мускулче от тялото си. Явно бе открил подходящо място за засада, а и Ентрери, като по поръчка, сви точно в същата уличка.

— Може би трябва да го предупредим — предложи Гордиън и нервно прокара език по устните си.

— Ентрери е винаги нащрек — увери го Гуинта. — Несъмнено знае, че го наблюдавам — човек с неговите дарби не може да бъде следен по този начин, без да усети.

И като се изсмя, добави:

— Сбогом, Дог Пери!

Още докато магьосникът говореше, самонадеяният младок скочи от покрива, приземи се само на три крачки зад Ентрери и се озова до него толкова бързо, че почти всеки би рухнал прободен, преди да е разбрал какво става.

Почти всеки.

Когато Пери се нахвърли отгоре му с изваден меч, Ентрери рязко се обърна и с едно движение на лявата ръка, в която бе стиснал дългото си наметало, отби тънкото острие. Бърза стъпка напред, последвана от рязко спиране и натиск от страна на палача и ръката на противника му политна встрани. Ентрери мина под внезапно загубилия равновесие Пери, като не пропусна да забие камата си в подмишницата му. После се обърна, така мълниеносно, че Пери изобщо не успя да реагира, а Гуинта и Кадран едва можаха да видят какво точно става. Вече с лице към гърба на противника си, опитният убиец издърпа оръжието си и го прехвърли в лявата си ръка, като в същото време го сграбчи с десницата си за брадичката и заби крак в сгъвката на колената му. Пери политна напред, а изумрудената кама се заби в тила му и потъна дълбоко в мозъка.

Миг по-късно Ентрери издърпа оръжието си и пусна вече мъртвия мъж на земята, където веднага се образува локвичка кръв — всичко това, толкова бързо и ловко, че и капчица от нея не го опръска.

Смеейки се с глас, Гуинта посочи към другия край на улицата, където слисаният съюзник на Пери хвърли един-единствен поглед на Ентрери, обърна се и си плю на петите.

— Точно така — отбеляза магьосникът. — Нека из улиците се разчуе, че Артемис Ентрери отново е в Калимпорт.

Кадран Гордиън дълго се взира дълбоко замислен в мъртвия убиец, присвил устни така, че пищните му, къдрави мустаци щръкнаха на една страна. В началото се бе поколебал дали и сам да не тръгне след Ентрери и сега бе напълно поразен от невероятното му умение. До този момент не го бе виждал в действие и внезапно осъзна, че славата на палача бе повече от заслужена.

Само че Кадран Гордиън не беше Дог Пери и за разлика от самонадеяния глупак бе много по-опитен. Може би наистина трябваше да посети някогашния крал на наемните убийци.

— Превъзходно — разнесе се гласът на Шарлота и изведнъж лицето й се появи в голямата кристална топка. — Басадони паша каза, че ще остана впечатлена. Колко добре се движи!

— Да накажа ли гилдията на Боду, задето наруши заповедта? — попита Гордиън.

— Забрави за тях — отвърна Шарлота и се доближи още малко, а очите й искряха от възхищение. — Сега трябва да насочим всичките си усилия към него. Да го открием и да го привлечем на наша страна. Нека намерим работа, достойна за Артемис Ентрери.

Дризт откри Кати-Бри да седи на края на каруцата. Риджис се бе настанил до нея, притиснал парче плат до лицето й, а Бруенор ядно крачеше напред-назад, като размахваше брадвата си и сипеше порой от цветисти ругатни. Елфът веднага се досети какво се бе случило, поне в общи линии, и като се замисли, установи, че не е особено изненадан от избухването на Уолфгар.

— Вината не е негова — опитваше се да успокои баща си Кати-Бри.

И тя бе сърдита, ала също като Дризт по-добре разбираше терзанието на варварина.

— Мисля, че дори не ме виждаше — продължи тя, обръщайки се най-вече към елфа. — Според мен отново се бе върнал в Бездната, при Ерту и неговите мъчения.

Дризт кимна:

— Също като в началото на битката с великаните.

— Значи смяташ да го оставиш така? — изрева Бруенор. — Мислиш си, че не трябва да го държим отговорен? Ха! Такъв бой ще му хвърля, че годините в Бездната ще му се сторят като песен! Иди и ми го доведи, елфе! Доведи го да се извини на момичето. После ще се извини на мен. След туй ще му прасна един, та да си поспи хубавичко и да си помисли какво е сторил!

С яростно ръмжене джуджето заби секирата си в пръстта и заяви:

— Наслушах се за тоз’ Ерту! Не може да живееш в онуй, дето вече е отминало!

Дризт бе повече от сигурен, че ако в този момент Уолфгар се появеше в лагера, щеше да се наложи тримата с Риджис и Кати-Бри, както и Камлейн и всичките му спътници, насила да откъснат Бруенор от него. А като погледна Кати-Бри, с подуто око и разкървавен нос, усети, че надали би се разбързал да озаптява джуджето.

Без да каже нищо, той се обърна и се отдалечи в мрака. Приятелят им не може да се беше отдалечил кой знае колко, въпреки че луната светеше ярко над тундрата и нощта не бе никак тъмна. Щом излезе от лагера, извади ониксовата статуетка и Гуенивар се втурна напред, ръмжейки час по час, за да му показва пътя.

За негова изненада не се насочиха нито на юг, нито обратно към Десетте града, а право на изток, към Гръбнака на света, който се възправяше тъмен и заплашителен пред тях. Не след дълго достигнаха подножието му, опасна местност, осеяна с високи скали и зъбати възвишения, зад които спокойно можеха да дебнат в засада великани или разбойници.

А може би, каза си елфът, именно това бе причината Уолфгар да дойде насам. Може би нарочно си търсеше неприятности, надяваше се да открие битка или да бъде изненадан от някой великан, който веднъж завинаги да сложи край на болката му.

Изведнъж Дризт спря и въздъхна дълбоко, разстроен не толкова от мисълта, че варваринът предизвиква съдбата, а от собствената си реакция — в същия този миг си бе припомнил вида на Кати-Бри и почти си бе казал, че Уолфгар може би заслужава именно това.

Гласът на Гуенивар го извади от мислите му и той изкачи тичешком стръмното възвишение пред себе си, скочи върху съседната скала и се спусна по пътеката от другата й страна. До ушите му долетя ниско ръмжене (излязло от устата на Уолфгар, а не от пантерата, както Дризт бързо разбра), последвано от глух тътен, когато Щитозъб се стовари върху някакъв камък и то съвсем близо до Гуенивар, досети се елфът и по звука, и по недоволния рев на животното.

Той прехвърли поредната скала, пробяга няколко метра и се спусна право пред варварина. Виждайки обезумелия поглед в очите му, Дризт си помисли, че ще трябва да извади оръжие срещу него, миг по-късно обаче Уолфгар се успокои. Яростта му изчезна, отстъпвайки място на безсилна съкрушеност.

— Не знаех — промълви той и се свлече върху един камък.

— Разбирам — отвърна Дризт, като се опита да обуздае собствения си гняв и да придаде съчувствено звучене на гласа си.

— Не беше Кати-Бри — продължи варваринът. — В главата ми, имам предвид. Не бях с нея — бях се върнал обратно в онова царство на мрака.

— Знам. Кати-Бри — също, но се боя, че доста ще се поизпотим, докато успеем да успокоим Бруенор.

Широката, топла усмивка, с която елфът се опита да разсее напрежението, остана сякаш незабелязана от приятеля му.

— Прав е да се гневи — призна Уолфгар. — Самият аз изпитвам ярост, каквато дори не можеш да си представиш.

— Не подценявай силата на приятелството — рече Дризт. — Някога и аз сторих подобна грешка… и тя едва не ми коства всичко, на което държа.

Варваринът отривисто поклати глава, неспособен да открие каквато и да е прилика. Черното отчаяние го заля като вълна и го погълна. Онова, което бе сторил, не заслужаваше прошка, още повече, когато и сам разбираше, че може отново да направи същото.

— Загубен съм — прошепна той.

— Значи ще ти помогнем да намериш пътя си — отвърна Дризт и сложи ръка на рамото му.

Уолфгар обаче го отблъсна:

— Не! — горчиво се изсмя той. — Сякаш изобщо има път, който да открием! Мракът на Ерту не си е отишъл, а под неговата сянка не мога да бъда онзи, който искате да бъда.

— Искаме единствено да си припомниш кой беше някога — отвърна елфът. — В ледената пещера всички ликувахме, когато Уолфгар, син на Беорнегар, се завърна сред нас.

— Само че това не беше той — поклати глава варваринът. — Вече не съм човекът, който ви напусна в Митрил Хол. Никога няма да бъда този човек.

— Времето ще изцери… — започна Дризт, ала думите му бяха заглушени от рева на младия мъж.

— Не! — викна той. — Не искам изцеление. Не искам отново да стана човека, който бях някога. Може би най-сетне съм прозрял истината за света и тази истина ми показа грешките на досегашния ми живот.

Дризт го погледна изпитателно.

— И ти каза да удариш Кати-Бри? — попита подигравателно, тъй като търпението му бързо се изчерпваше.

Уолфгар се взря в него и елфът отново посегна към ятаганите си. И сам не можеше да повярва колко бе ядосан, дотам, че гневът надделяваше над съчувствието към страдащия варварин. Изведнъж осъзна, че ако Уолфгар го нападне, ще се хвърли в бой без никакви задръжки.

— Виждам те пред себе си и знам, че си ми приятел — рече младият мъж и се поотпусна достатъчно, за да разбере Дризт, че няма намерение да се бие. — Ала всеки път полагам огромно усилие, докато си го припомня. Много по-лесно ми е да те мразя, да мразя всичко около себе си и всеки път, когато не намеря воля да си спомня истината, може да се случи нещо ужасно.

— Както с Кати-Бри — рече Дризт, не обвинително, а по-скоро в искрен опит да го разбере.

Уолфгар кимна:

— Дори не я разпознах. В моите очи тя бе просто поредната мъчителка, изпратена ми от Ерту, най-страшната, онази, която ме изкушаваше и отслабваше волята ми, а след себе си оставяше не рани и физическа болка, а жестоки угризения и мисълта, че съм се провалил. Исках да устоя… исках…

— Достатъчно, приятелю — тихо каза елфът. — Нагърбваш се с вина, която не е твоя. Не теб трябва да държим отговорен, а безкрайната злина на Ерту.

— Не е само тя — сломено отвърна Уолфгар. — Вината е и моя. Слабост, която надига глава, колчем се отпусна.

— Ще поговорим с Бруенор — обеща Дризт. — Ще се поучим от случилото се днес и ще го използваме в бъдеще.

— Кажи му каквото щеш — гласът на варварина внезапно си възвърна ледения тон. — Аз няма да съм там, за да го чуя.

— Смяташ да се върнеш при твоя народ? — попита елфът, макар и да разбираше, че приятелят му не е казал нищо такова.

— Ще поема, накъдето реша. Сам.

— Някога и аз опитах същата игра.

— Игра ли? — не повярва на ушите си Уолфгар. — Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Сега си върви, върни се при тях, там, където ти е мястото. А когато мислите за мен, мислете за човека, който бях някога, човека, който никога не би вдигнал ръка срещу Кати-Бри.

Дризт понечи да отговори, но се отказа и вместо това изпитателно се взря в прекършения си приятел. В действителност не можеше да му каже нищо, с което да го утеши, а колкото и да му се щеше да вярва, че с Кати-Бри, Риджис и Бруенор са в състояние да му помогнат да дойде на себе си, никак не бе сигурен, че наистина могат да го сторят. Дали пък Уолфгар нямаше отново да избухне — срещу Кати-Бри или някой друг от тях — и да ги нарани? Дали завръщането му в този момент нямаше да доведе до сбиване с Бруенор или с него самия? Или пък Кати-Бри, тласната от необходимостта да отбранява живота си, нямаше да забие смъртоносния си меч дълбоко в гърдите му? На пръв поглед подобни опасения изглеждаха нелепи, ала след случилото се през последните няколко дни, елфът започваше да осъзнава, че може и да не са напълно безпочвени.

А най-лоша от всичко бе собствената му реакция при вида на ранената Кати-Бри — не се бе изненадал ни най-малко.

Уолфгар се обърна, за да си тръгне, и Дризт инстинктивно го сграбчи за рамото.

Младият мъж се завъртя и блъсна ръката му настрани.

— Сбогом, Дризт До’Урден! — Простичките, искрени думи на варварина предадоха чувствата му по-красноречиво и от най-многословното обяснение: копнеж да се върне заедно с елфа при другите, желание всичко да е както преди — петимата приятели отново на път, поели на поредното приключение. Ала преди всичко думите на Уолфгар, категорични и очевидно добре обмислени, съвсем ясно даваха да се разбере, че решението му е окончателно. Дризт не можеше да го спре, освен ако не извадеше оръжие срещу него. А дълбоко в себе си елфът и сам разбираше, че не бива да прави това.

— Открий себе си — изрече той на глас. — А след това се върни при нас.

— Може би — беше единственото, което варваринът отвърна, и без да се обръща назад, потъна в сумрака на утрото.