Потайно острие

Глава 19 За Уолфгар

Дели пристегна палтото около себе си, по-скоро за да скрие факта, че е жена, отколкото, за да се предпази от хладния бриз. Движеше се бързо, като от време на време подтичваше, за да не изостава от загадъчния силует пред себе си, за когото един от клиентите на „Кривата сабя“ я бе уверил, че наистина е Морик Разбойника, без съмнение дошъл, за да шпионира.

Младата жена свърна в една уличка и налетя право на него. Той стоеше там и я чакаше с кама в ръка.

Дели се закова на място и вдигна ръце в отчаяна молба да не я убива.

— Моля ви, господин Морик! — проплака тя. — Искам само да си поговорим!

— Морик? — повтори непознатият и свали качулката си.

Лицето отдолу бе тъмно, прекалено тъмно, за да принадлежи на онзи, когото Дели търсеше.

— О, простете, добри ми господине — заекна тя и отстъпи назад. — Взех ви за някой друг.

Мъжът понечи да отговори, но Дели вече се бе обърнала и бързаше обратно към странноприемницата, колкото я държат краката.

Когато се отдалечи, младата жена спря, за да се поуспокои и да помисли. След битката с Дървотрошача, и тя, и мнозина от посетителите на „Кривата сабя“ често виждаха Морик Разбойника да се навърта из сенките и да се спотайва по ъглите. Но дали това не бе плод на страха им? Подразнена от тази мисъл, която най-вероятно беше вярна, тя въздъхна дълбоко и разтвори палтото си.

— Предлагаш се за продан, а, Дели Кърти? — разнесе се нечий глас съвсем наблизо и очите на младата жена се разшириха при вида на човека, подпрян на стената човек, чийто глас тя добре познаваше.

Нещо сякаш заседна на гърлото й. Да, тя сама го бе търсила, но сега, когато той я откри, изведнъж се почувства неимоверно глупава. Хвърли поглед зад себе си, а после и към „Кривата сабя“, чудейки се дали ще успее да се добере дотам, преди камата на опасния злодей да я застигне.

— Разпитваш за мен, търсиш ме — нехайно отбеляза Морик.

— Не съм правила нищо…

— Аз бях сред онези, които разпитваше — сухо я прекъсна той.

Изведнъж гласът му изтъня и придоби простовато произношение:

— Я ми кажи, миличка, за какво толкоз ти е притрябвал онзи проклетник?

Дели цялата се разтрепери, припомнила си съвсем ясно „старицата“, която наскоро й бе казала съвсем същото, със съвсем същия глас. А дори да не си бе спомнила тази среща, пак нямаше да се усъмни в думите на разбойника, който бе прочут из цял Лускан с умението да се дегизира. Самата тя на няколко пъти го бе виждала при съвсем интимни обстоятелства и всеки път той й се бе сторил съвършено различен, не само на външен вид, но и като държание и отношение, движеше се различно, говореше различно, дори любов правеше различно. В града отдавна се носеше мълвата, че всъщност Морик не бил един, а няколко отделни човека и макар че Дели никога не бе вярвала в подобни слухове, в този миг си каза, че никак няма да се учуди, ако те се окажат самата истина.

— Е, откри ме — твърдо заяви Морик.

Дели не бе сигурна как да постъпи, но тласкана от очевидното безпокойство и нетърпението на разбойника, избъбри задъхано:

— Искам да оставиш Уолфгар на мира. Дървотрошача си получи онова, което си просеше. Уолфгар никога не би му посегнал, ако той не го беше нападнал пръв.

— Какво ме засяга Дървотрошача? — думите на Морик прозвучаха така, сякаш случилото се с огромния побойник бе последното нещо, което го интересува. — Крайно неприятен главорез, нищо повече. Улицата на полумесеца е много по-добре без него.

— Е, значи не смяташ да си отмъщаваш за смъртта му — заключи Дели. — Въпреки това се говори, че имаш зъб на Уолфгар и че ще се опиташ да докажеш…

— Нямам какво да доказвам! — прекъсна я Морик.

— Ами Уолфгар?

Разбойникът сви рамене:

— Говориш така, сякаш го обичаш, Дели Кърти.

Младата жена пламна.

— Говоря и от името на Арумн Гардпек — заяви тя. — Уолфгар е добър за бизнеса му и, доколкото знам, не създава никакви неприятности извън „Кривата сабя“.

— Да, да — засмя се Морик. — Май здравата си хлътнала, Дели. А пък аз си мислех, че Дели Кърти обича всички мъже поравно!

Младата жена се изчерви още по-силно.

— Разбира се, ако го обичаш, тогава аз, а и всичките ти ухажори ще трябва да се погрижим за него — продължи разбойникът. — Ако го убия, ще направя услуга на цял Лускан, защото, виждаш ли, съкровище като Дели Кърти за нищо на света не бива да бъде заграбено от един-единствен човек.

— Не го обичам! — отсече младата жена. — Но те моля, заради мен и заради Арумн, да не го убиваш.

— Не го обичаш? — лукаво повтори Морик и Дели поклати глава. — Докажи го тогава! — рече той и посегна към връзката на роклята й.

Младата жена се поколеба за миг, после кимна. Правеше го само заради Уолфгар.

По-късно, докато лежеше сам във взетата под наем стая (Дели отдавна си беше тръгнала, при Уолфгар, както предположи той), Морик лениво пушеше, наслаждавайки се на опияняващия аромат на екзотичния, силен пушилист.

Тази нощ наистина извади късмет — беше минала повече от година, откакто за последен път Дели Кърти бе споделила леглото му, и той почти бе забравил колко прекрасна можеше да бъде тя.

Особено когато не му струваше нищо. Морик наистина следеше Уолфгар, макар да нямаше никакво намерение да го убива. Случилото се с Дървотрошача му бе показало колко опасно бе да се изправи срещу могъщия северняк.

За сметка на това, възнамеряваше да си поговори с Арумн Гардпек, а след тази вечер бе сигурен, че Дели ще го улесни допълнително. Нямаше нужда да убива варварина стига Арумн да го държеше на мястото му.

Силно разгневена от случилото се с Морик, Дели сърдито си оправяше дрехите, докато се качваше по стълбите. Сви зад един ъгъл и с изненада видя пред себе си улицата, миг по-късно вече беше навън. После всичко около нея се завъртя.

Когато най-сетне се съвзе и погледна назад, видя, че е застанала насред обляната от лунните лъчи улица, а странноприемницата, където бе оставила Морик, бе останала далеч назад. Но как бе възможно? Нали едва преди броени секунди се намираше вътре? И то на един от горните етажи? Младата жена сви рамене. И друг път й се бе случвало да не разбира какво точно се случва, така че тя просто поклати глава и като си каза, че срещата с Морик сигурно здравата я е раздрусала, се отправи обратно към „Кривата сабя“.

От другата страна на междупространствения портал, който я бе пренесъл извън странноприемницата, Кимуриел едва не се изсмя с глас. Доволен, че си бе взел вълшебния, маскиращ плащ, магьосникът сви в коридора и се приготви за следващия си скок през пространството. Джарлаксъл му бе казал да не оставя никакви следи от посещението си в Лускан, а за наемника убитите хора не бяха нищо друго, освен издайнически следи.

Не пропусна да си напомни, че този път трябва да бъде много внимателен — двамата с Рай’ги бяха проучили Морик Разбойника и бяха установили, че е доста опасен — разбира се, доколкото опасен можеше да бъде един човек. Елфът издигна кинетична преграда около себе си, съсредоточи се върху нея, след което отвори магическа врата в стаята на Морик.

Той все още беше в леглото, осветяван едва-едва от мъждукащия светлик на лулата си и от жарта в огнището. Усетил нечие присъствие, разбойникът се изправи. Кимуриел насочи цялата си енергия към кинетичната бариера и премина през портала. Ако замайването, неминуемо съпътстващо подобни пътувания, нарушеше концентрацията му, той най-вероятно щеше да е мъртъв, още преди да се е съвзел.

И наистина, не бе направил и една крачка в стаята, когато почувства как Морик замахва към корема му. Само че кинетичната защита си бе на мястото и пое удара вместо него. След още два удара от камата на разбойника, Кимуриел най-после дойде на себе си, отблъсна нападателя си и застана пред него, смеейки се самоуверено.

— Не можеш да ме раниш — проговори той със запъване, тъй като дори с магиите на Рай’ги не владееше езика на Повърхността особено добре.

При вида на неочаквания посетител, очите на Морик се разшириха от смайване — мрачен елф в неговата стая! Огледа се наоколо, отчаяно търсейки някакъв изход.

— Идвам, за да говорим, Морик — обясни Кимуриел, тъй като нямаше никакво желание да го преследва из целия град. — Не за да те раня.

Думите му ни най-малко не успокоиха разбойника.

— Нося дарове — продължи елфът и хвърли на леглото малка, подрънкваща кутия. — Белаерн и пушилист от голямата йоганитска пещера. Много добър. Трябва да отговориш на въпросите.

— Какви въпроси? — все така притеснен, разбойникът остана приклекнал, с кама в ръка, готов да се брани. — Кой си ти?

— Моят господар е… — Кимуриел поспря, търсейки подходящата дума. — Щедър. Щедър и безмилостен. Ще работиш с нас.

Преди Морик да успее да каже каквото и да било, елфът вдигна ръка. Усещаше как енергията пулсира в него и знаеше, че не може да я удържа още дълго, затова се концентрира върху един малък стол и му вдъхна живот, след което го накара да се приближи.

Когато внезапно оживялата вещ стигна до него, той я докосна, освобождавайки енергията на ударите, които Морик се бе опитал да му нанесе, и столът се строши на хиляди трески.

Разбойникът го изгледа с недоверие, без да разбира какво става:

— Предупреждаваш ли ме?

Кимуриел само се усмихна.

— Или не ти харесваше стола ми?

— Господарят ми иска да те наеме — обясни магьосникът. — Нуждае се от очи в Лускан.

— Очи и меч? — присви очи Морик.

— Очи и нищо друго — настоя Кимуриел. — Сега ми кажи за човека на име Уолфгар, а след това ще го следиш и ще ми съобщаваш, когато се върна.

— Уолфгар? — промърмори Морик под носа си — от това име сериозно започваше да му дотяга.

— Уолфгар — отвърна Кимуриел, който изобщо не би трябвало да го чуе, но, разбира се, от острия му елфически слух не убягваше нищо. — Ще го наблюдаваш.

— Защо да не го довърша? Ако ви пречи…

В тъмните очи на елфа припламна убийствен огън и Морик не посмя да продължи.

— Не това — настоя Кимуриел. — Киорлин… наблюдавай го. Незабелязано. Ще се върна с още Белаерн за още отговори.

И като махна към кутията на леглото, натърти:

— Белаерн!

Преди Морик да успее да попита каквото и да било, в стаята се спусна непрогледен мрак, толкова плътен, че човек не можеше да види ръката си, дори да я размахаше на сантиметър от лицето. Опасявайки се от нападение, разбойникът се наведе и замахна с камата си.

Ала елфът вече го нямаше — беше минал през магическата врата, отвеждаща в коридора, после през онази, която водеше на улицата, а след това и през телепортаторния портал на Рай’ги. Още преди мракът в стаята на Морик да се разсее, магьосникът се намираше в Калимпорт. Рай’ги и Джарлаксъл, които бяха наблюдавали посещението му в Лускан, кимнаха одобрително.

Влиянието на Джарлаксъл на Повърхността започваше да нараства.

Морик изпълзя изпод леглото, едва когато жарта в огнището угасна напълно. Каква странна нощ! Първо Дели, макар че случилото се с нея не беше чак толкова необичайно — очевидно бе, че е влюбена в Уолфгар и добре разбираше, че Морик лесно може да го убие.

Но елф на мрака! Истински елф на мрака, дошъл, за да говори за варварина! Нима всичко в Лускан изведнъж бе започнало да се върти около него? Кой беше този човек и защо привличаше толкова много внимание?

Морик погледна останките от стола — колко впечатляващо наистина! — и гневно запрати камата си към срещуположната стена, където тя се заби до дръжка. После отиде до леглото.

— Белаерн — тихичко повтори той, чудейки се какво ли означава тази дума.

А неканеният му посетител не беше ли казал нещо за пушилист? Много предпазливо Морик докосна малката кутийка, търсейки някакви клопки. Не видя нищо подозрително и си помисли, че ако мрачният елф бе искал да го убие, можеше да намери много по-лесен начин да го стори, затова постави кутийката на нощното шкафче, отвори ключалката и повдигна капака.

Вътре имаше купчинка злато и искрящи скъпоценни камъни, както и няколко пакета тъмен пушилист.

— Белаерн — прошепна разбойникът и лицето му грейна по-силно и от малкото съкровище пред него.

От него се очакваше единствено да следи Уолфгар — нещо, което той бездруго възнамеряваше да прави — и в замяна щеше да бъде възнаграден пребогато.

Мисълта му се насочи към Дели Кърти и той хвърли поглед към смачканите чаршафи, а после отново към отворената кутийка.

Нощта се бе оказала нелоша.

В продължение на няколко дни в „Кривата сабя“ цареше отдавна невиждано спокойствие — след случилото се с Дървотрошача никой не смееше да предизвиква Уолфгар. Но след известно време на спокойствието най-сетне бе сложен край и то по грандиозен начин. В пристанището хвърли котва нов кораб, чийто екипаж бе прекарал твърде дълго в открити води и сега жадуваше за един хубав побой.

Откри го в лицето на Уолфгар, в една кръчма, която едва не бе срината до основи.

Най-накрая, след близо половинчасов пердах, Уолфгар вдигна последния съпротивляващ се моряк над главата си и го изхвърли през дупката в стената, която бе изкъртил с предишните четирима побойници. Един от тях се опита да се върне обратно в кръчмата и варваринът го цапардоса с бутилка по главата.

След това прокара окървавена ръка по изцапаното си с кръв чело, взе друга бутилка (този път — пълна) и със залитане отиде до най-близката здрава маса, където се строполи на един стол и отпи голяма глътка, изкривявайки лице в болезнена гримаса, когато алкохолът опари раздраната му устна.

Изтощени и изранени, Йоси и Арумн седяха. Все пак, Уолфгар бе поел почти цялата тежест на битката, те имаха само няколко дребни порязвания и синини.

— Лошо пострада днес — подхвърли Йоси и кимна към варварина, чийто панталон беше подгизнал от кръв.

Един от моряците здравата го беше праснал с дебела дъска, която се строши, разкъсвайки и плата, и кожата под него, при което в крака на Уолфгар се забиха цяла шепа дълги трески.

Арумн и Йоси още го наблюдаваха, когато Дели отиде при него, коленичи и уви парче чист плат около крака му. След това се зае да вади треските една по една. Уолфгар изкрещя от болка и побърза да надигне бутилката.

— И този път Дели ще се погрижи за него — отбеляза Арумн. — Това май се превърна в нейна съдба.

— Тежка съдба, значи — мрачно се съгласи Йоси. — Защо ли ми се струва, че Роси Дуун и неговите приятелчета са подшушнали на ония нехранимайковци да дойдат насам. Винаги ще се намира някой нов побойник, който да предизвика момчето.

— И рано или късно той ще си намери майстора — тихо отвърна Арумн. — Както стана с Дървотрошача. Боя се, че няма да умре от старост.

— Нито ще ни надживее — добави Йоси, докато гледаше как Уолфгар, облягайки се тежко на Дели, си тръгва от стаята.

Точно в този момент още двама моряци нахлуха през дупката в стената и се насочиха към гърба на олюляващия се варварин. Миг преди да го достигнат, младият мъж намери още малко сила у себе си и като отмести Дели на безопасно разстояние, се обърна и стовари юмрук между очите на един от нападателите, който се свлече на пода, сякаш краката му бяха от масло.

Другият моряк се блъсна в Уолфгар, но не успя да го поклати дори с двете си бързи крошета.

Миг по-късно варваринът го стисна под мишниците и го вдигна във въздуха. Морякът замахна да го удари, после се опита да го ритне, но Уолфгар го разтърси толкова силно, че той неволно отхапа връхчето на езика си.

После полетя във въздуха — варваринът направи две крачки и го запрати към дупката в стената, но не уцели и нещастникът се блъсна на около половин метър от нея.

— Аз ще го изхвърля — извика му Йоси, а Уолфгар кимна, облегна се на Дели и излезе.

— Но преди това ще завлече не един и двама злосторници, а? — засмя се Арумн Гардпек.

Глава 20 Стръв

— Скъпи ми Домо — изкусително измърка Шарлота Веспърс и докосна рамото на плъхочочовека с дългите си пръсти. — Нима не виждаш изгодата, която и двамата можем да извлечем от едно такова съюзничество?

— Виждам единствено как из моите клоаки се навъртат хора на Басадони! — изръмжа Домо Куилило, който бе с човешки облик, но дори така понякога правеше нещо (като например начина, по който час по час сбръчкваше нос), което повече подхождаше на плъх. — Къде е старият нещастник?

Артемис Ентрери се накани да отговори, ала Шарлота му хвърли умолителен поглед и той се облегна в стола си, повече от доволен да остави тя да се занимава с такива като Домо.

— Старият нещастник — отвърна Шарлота, имитирайки пренебрежителния тон на плъхочовека — и в този момент заздравява връзките си с един още по-могъщ съюзник. Съюзник, чийто гняв Домо ще стори добре да не си навлича.

Очите на човека плъх се присвиха застрашително — не бе свикнал да го заплашват.

— С кого? — попита той. — С миризливите коболди, които минаха през клоаките онзи ден?

— Коболди? — повтори Шарлота през смях. — Къде ти! Не, те са просто плява, авангардът на нашия нов съюзник.

Водачът на плъхочовеците се отдръпна от младата жена, изправи се и прекоси стаята. Знаеше, че в клоаките и в подземните етажи на гилдията се е състояла битка. Знаеше също, че в нея са участвали коболди, войници на Басадони и създания, за които съгледвачите му не бяха успели да научат нищо друго, освен че били могъщи и опитни в магиите. Освен това знаеше (очевидно бе от факта, че Шарлота е тук сега), че поне част от хората на Басадони бяха оцелели. Домо подозираше, че в гилдията е станал преврат, зад който стоят Шарлота и Артемис Ентрери. Те твърдяха, че старецът бил още жив, въпреки че той не бе сигурен дали да им вярва, но пък открито признаваха, че Кадран Гордиън е бил убит. Лош късмет, така бе казала Шарлота, но за Домо бе пределно ясно, че късметът, добър или лош, не бе изиграл никаква роля в смъртта на Гордиън.

— Защо той говори вместо стареца? — кимна човекът плъх към Ентрери, а в тона му се долавяше явна неприязън.

Домо не питаеше топли чувства към палача още от времето, когато Ентрери бе убил един от най-прочутите му събратя, коварен тип на име Раситър.

— Защото така искам — рязко се обади Ентрери, преди Шарлота да успее да отговори, при което тя му хвърли кисел поглед, но после побърза да се обърне към Домо с предишното престорено приветливо изражение.

— Артемис Ентрери отлично познава порядките на калимпортските улици — обясни тя. — Няма по-подходящ пратеник от него.

— Нима очакваш да му се доверя? — невярващо попита Домо.

— Очаквам да повярваш, че никъде няма да намериш по-изгодна сделка от тази, която ти предлагаме — отговори Шарлота.

— И че ако откажеш — отново се намеси палачът, — значи ни обявяваш война. А подобна възможност никак няма да ти хареса, уверявам те.

Гризаческите очички на Домо се присвиха и той измери Ентрери с изпитателен поглед, но беше достатъчно разумен, а и достатъчно наплашен от убиеца, за да си премълчи.

— Пак ще си поговорим, Шарлота — обърна се той към жената. — Ти, аз и старият Басадони.

С тези думи плъхочовекът си тръгна, следван плътно от двама стражи на Басадони, които го придружиха до подземията. Оттам той сам щеше да намери пътя към бърлогата си в клоаките.

Домо едва-що бе излязъл, когато в стената зад Ентрери и Шарлота се отвори тайна врата и в стаята пристъпи Джарлаксъл.

— Остави ни сами — нареди той на младата жена, а от тона му ставаше пределно ясно, че не е особено доволен от проведения току-що разговор.

Шарлота хвърли поредния кисел поглед на палача и се накани да си върви.

— Справи се отлично — подхвърли й Джарлаксъл и тя кимна.

— Но аз се провалих — рече Ентрери в мига, в който Шарлота вече не можеше да ги чуе. — Колко жалко.

— Тези срещи са от огромно значение за нас — отвърна Джарлаксъл. — Ако съумеем да укрепим позициите си и да накараме останалите гилдии да повярват, че не ги грози опасност, първата част от мисията ни ще е завършила успешно.

— И търговията между Калимпорт и Мензоберанзан може да започне — с подигравателна тържественост заяви Ентрери и разпери ръце. — От което Мензоберанзан може само да спечели.

— От което Бреган Д’аерте може само да спечели — поправи го наемникът.

— И какво ме вълнува мен всичко това? — попита Ентрери направо.

Джарлаксъл не отговори веднага, обмисляйки внимателно следващите си думи.

— Немалко от воините ми се боят, че нямаш мотивация да довършиш онова, което започнахме — каза той най-сетне и макар че в гласа му нямаше и помен от предупреждение, Ентрери познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да разбере, че не го чака нищо хубаво. — Нима съвместната ни работа ти е напълно безразлична? Та нали само дни те делят от това да се превърнеш в най-влиятелния паша, властвал някога над улиците на Калимпорт! Крале ще ти се кланят до земята и ще те отрупват с богатства.

— А аз ще се прозявам в грозните им лица — отвърна Ентрери.

— Да, всичко те отегчава. Дори битките. Изгубил си своята цел и всички желания, захвърлил си ги в прахта. Но защо? От страх? Или пък си мислиш, че не е останало нищо, което да си струва да бъде спечелено?

Палачът се размърда неловко на мястото си. Вярно, самият той отдавна бе осъзнал какво става в душата му, но да го чуе от устата на Джарлаксъл, да види как някой друг дава словесен израз на пустотата в гърдите му, го порази.

— Нима си страхливец? — попита Джарлаксъл.

Ентрери се изсмя на абсурдния въпрос и за момент се поколеба дали да не скочи от стола и да се нахвърли върху елфа. Въпреки че отлично познаваше тактиката на наемника и бе абсолютно сигурен, че ще рухне мъртъв, още преди да го достигне, палачът сериозно се замисли дали да не го нападне. Джарлаксъл го изпревари с въпрос, който сякаш го зашлеви през лицето:

— Или причината е престоят ти в Мензоберанзан?

Апатията на Ентрери до голяма степен се дължеше именно на това и от изражението му наемникът разбра, че е улучил право в целта.

— Смиряващо? — попита той. — Онова, което видя там, ти подейства смиряващо?

— Обезкуражаващо — рязко отвърна Ентрери с глас, напоен сякаш с отрова. — Неизбежно бе при вида на толкова огромна и самонадеяна глупост.

— Глупост, която отразява и собственото ти съществувание, както несъмнено си почувствал. Всичко, към което си се стремил, се е открило пред очите ти, постигнато в много по-големи мащаби.

Ентрери и този път остана на мястото си, ала вече седеше на ръба на стола и хапеше долната си устна, свивайки и разпускайки юмруци, готов всеки момент да се нахвърли върху наемника.

— И какво? Целият ти живот се оказа една лъжа? — невъзмутимо продължи Джарлаксъл и следващите му думи се забиха като смъртоносна кама право в сърцето на палача: — Това ти каза и Дризт До’Урден, нали?

За един-единствен миг каменното лице на убиеца се изкриви от изпепеляваща ярост и елфът избухна в смях:

— Най-сетне някакъв признак на живот! Най-сетне израз на някакво желание, пък било то и желанието да ми изтръгнеш сърцето.

После въздъхна дълбоко и понижи глас:

— Мнозина от моите съмишленици смятат, че не си заслужаваш усилието. Но аз знам, че грешат, Артемис Ентрери. Ние сме приятели, ти и аз, и си приличаме много повече, отколкото ни се иска да признаем. Очаква те истинско величие, само трябва да ме оставиш да ти покажа пътя.

— Празни приказки — сухо рече палачът.

— Този път минава през Дризт До’Урден — продължи Джарлаксъл, сякаш не го беше чул. — Това е празнотата, която зее в гърдите ти. Трябва отново да се изправиш срещу него, при условия, поставени от теб самия — гордостта ти никога няма да ти позволи да продължиш останалата част от живота си, докато не разрешиш този проблем.

— Достатъчно пъти съм се изправял срещу него — рязко отвърна Ентрери, усещайки как у него се надига гняв. — Не искам да го виждам никога повече.

— Може и да мислиш така — каза Джарлаксъл, — но се лъжеш, лъжеш и мен. На два пъти ти и Дризт До’Урден се срещнахте в честна битка и на два пъти Ентрери беше принуден да бяга.

— Тук, в клоаките, аз бях по-силният — настоя убиецът. — И щях да победя, ако неговите приятели не му се бяха притекли на помощ.

— А на скалата над Митрил Хол по-силният бе той.

— Не! — избухна Ентрери, ала само за миг. — Не. Аз го надвих.

— Наистина го вярваш и точно затова спомените те държат в болезнения си плен. Ти ми разказа в подробности за онзи двубой, а аз и сам видях част от него. И двамата знаем, че всеки от вас можеше да го спечели. И именно това те измъчва. Ако Дризт те беше победил категорично, а ти бе оцелял, щеше да успееш да продължиш живота си. А ако ти го беше надвил, никога повече нямаше да се сетиш за него, независимо дали е жив или мъртъв. Не друго, а несигурността те измъчва, приятелю. Мисълта, че едно предизвикателство е останало неразрешено, едно предизвикателство, което задушава всички по-нататъшни стремежи, били те желание за повече власт или за обикновени плътски наслади, все неща, с които лесно можеш да се сдобиеш.

Ентрери се облегна назад, вече заинтригуван, а не разгневен.

— Но аз мога да ти дам и това — продължи Джарлаксъл. — Това, което жадуваш най-силно, стига само да го признаеш пред себе си. Сега вече мога да продължа започнатото в Калимпорт и без твоята помощ — Шарлота може да бъде моето лице в града, а позициите ми са прекалено здрави, за да се разклатят лесно. Само че аз не желая това. За начинанията си на Повърхността искам да имам до себе си Артемис Ентрери, истинския Артемис Ентрери, а не тази бледа сянка, в която си се превърнал, прекалено погълнат от съперничеството с Дризт До’Урден, за да се съсредоточиш върху онези умения, които те издигат над всички останали.

— Умения — мрачно повтори палачът и се извърна.

Ала Джарлаксъл знаеше, че е докоснал вярната струна, знаеше, че току-що е размахал пред лицето на Ентрери стръв, на която той нямаше да може да устои.

— Остава ни само още една среща — продължи наемникът миг по-късно. — Най-важната. С моите съмишленици ще те наблюдаваме внимателно, докато разговаряш с представителите на Рейкърс и на Ронинг паша, Куентин Боду и Дуавел Тигъруилис. Изпълни задълженията си добре и Дризт До’Урден ще бъде твой.

— Ще поискат да се видят с Басадони паша — рече Ентрери и дори само фактът, че изобщо си мисли за предстоящата среща, говореше, че е налапал примамката.

— Нали имаш маска? — попита Джарлаксъл.

За миг палачът не го разбра, после се досети, че става въпрос за магическата маска, която бяха отнели от Кати-Бри в Мензоберанзан. Същата маска, с чиято помощ се бе престорил на Громф Баенре, за да се промъкне в покоите му и да открадне безценната паякова маска, която пък му бе дала възможност да проникне в дома на Баенре в търсене на Дризт.

— Не е у мен — рязко отвърна той, тъй като не му се щеше да навлиза в подробности.

— Жалко. Тя можеше да направи нещата по-лесни. Но не се тревожи, всичко ще бъде уредено — обеща Джарлаксъл и като се поклони, излезе от стаята, оставяйки Артемис Ентрери потънал в мисли.

— Дризт До’Урден — прошепна палачът, ала този път в гласа му нямаше жлъч, само безстрастно примирение.

Да, Джарлаксъл наистина го бе изкушил, показал му бе другата страна на собственото му душевно терзание, за което той не се бе замислял, не и искрено. След бягството си от Мензоберанзан, последният път, когато бе видял Дризт, палачът си бе казал, че повече няма да си има никакво вземане-даване с него, сам себе си беше убедил, че се надява никога да не го види.

Но така ли беше наистина?

Джарлаксъл бе прав, когато каза, че двамата така и не бяха разрешили въпроса кой е по-добрият боец. На два пъти бяха вадили мечове един срещу друг, бяха се срещали в още много по-дребни схватки, а в два случая се бяха били рамо до рамо — в Мензоберанзан и в тунелите на Митрил Хол. И всеки път се бяха убеждавали в едно — що се отнася до бойни умения и стил, бяха като огледален образ един на друг.

В калимпортските клоаки никой не бе успял да вземе превес, докато Ентрери не изплю струя мръсна вода в очите на Дризт и така не получи надмощие. Ала в този миг бе пристигнала омразната Кати-Бри със своя смъртоносен лък и палачът се бе видял принуден да бяга. Битката върху скалната тераса край Мензоберанзан също бе равна, поне така вярваше Ентрери, до мига, в който Дризт бе прибягнал до нечестно преимущество — с помощта на вродените си магически способности беше призовал кълбо непрогледен мрак и ги бе обгърнал с него. Дори тогава палачът като че ли можеше да победи, ала собствената му нетърпеливост го бе подвела.

Каква бе истината, тогава? Кой би победил?

Палачът въздъхна дълбоко и подпря лице върху ръката си. От един джоб на плаща си извади малък медальон, същия, който Джарлаксъл бе взел от Кати-Бри и който той самият бе откраднал от бюрото на наемника в Мензоберанзан. Медальон, който можеше да го отведе до Дризт До’Урден.

През последните няколко години Артемис Ентрери неведнъж се бе взирал във вълшебния предмет и се бе питал къде ли се намира елфът и какво ли прави, с какво ли се занимава и какви ли врагове е победил наскоро.

Неведнъж се бе взирал в медальона, ала никога досега не бе обмислял сериозно да се възползва от него.

Докато Джарлаксъл се отдалечаваше от стаята, където беше оставил Ентрери, в обичайно плавната му походка се промъкна забележимо оживление. Доволен от постигнатото, той мислено се поздрави за предвидливостта, която го бе накарала да вложи толкова усилия в издирването на Дризт До’Урден, както и за находчивостта да подхвърли такава неустоима примамка на Ентрери.

— Точно там е работата — рече на Рай’ги и Кимуриел, когато ги откри в стаята на Кимуриел. — Предвидливост, навсякъде и във всичко.

Двамата го изгледаха неразбиращо и той се разсмя.

— Докъде стигнахме с проучванията? — попита вместо отговор, като не пропусна да забележи и то с искрено удовлетворение, че Друзил все още е с магьосника — намеренията на Рай’ги да го направи свой чирак очевидно бяха съвсем сериозни.

Другите двама елфи се спогледаха и се засмяха, после магьосникът поде тих напев, като в същото време правеше бавни, сложни движения с двете си ръце. Постепенно Рай’ги започна да ръкомаха все по-бързо, като едновременно с това се въртеше, а одеждите се развяваха зад гърба му. Около него се изви сив дим и го обгърна. Силуетът му ставаше все по-неясен, движенията му — все по-бързи.

После всичко спря и той изчезна. На негово място се появи човек, облечен в жълтокафеникава туника и панталони в същия цвят и наметнат със светлосиня копринена пелерина. На главата си имаше причудлива широкопола шапка, която доста напомняше тази на Джарлаксъл, само дето беше синя, обрамчена с червено, с перо отдясно и златен порцеланов медальон във формата на свещ, горяща над отворено око в средата.

— Добра среща, Джарлаксъл. Кадърли Бонадюс от Карадуун, на твоите услуги — представи се мнимият свещеник и се поклони до земята.

Наемникът не пропусна да отбележи факта, че „човекът“ пред него говори гладко езика на мрачните… език, който малцина на Повърхността владееха.

— Имитацията е съвършена — дрезгаво се обади Друзил. — Толкова много прилича на онзи нещастник Кадърли, че ми идва го пронижа с отровната си опашка!

При тези думи малкият зъл дух плесна с кожестите си крила и се издигна във въздуха, потривайки хищно ръце.

— Съмнявам се, че Кадърли Бонадюс от Карадуун говори езика на мрачните — сухо каза Джарлаксъл.

— Една проста магия бързо ще поправи и това — увери го Рай’ги.

И наистина, такава магия съществуваше, както Джарлаксъл много добре знаеше, тъй като сам я бе използвал неведнъж по време на многобройните си пътувания и срещи с най-различни раси. Ала и тя си имаше своите ограничения.

— Ще изглеждам като Кадърли и ще говоря като Кадърли — продължи Рай’ги, доволно усмихнат на собствената си находчивост.

— Дали? — сериозно попита Джарлаксъл. — Или нашият наблюдателен противник ще чуе необичайния ти словоред и ще се досети, че нещо не е наред?

— Ще внимавам! — обеща магьосникът, а от тона му ясно личеше, че подобни съмнения в неговите способности никак не му се нравят.

— Само внимание може да не е достатъчно — отвърна наемникът. — Колкото и великолепно да си се справил, не можем да си позволим никакъв риск.

— Е, щом ще ходим при изменника Дризт, както казваш, как ще го направим?

— С помощта на професионален имитатор — заяви Джарлаксъл, при което другите двама елфи простенаха.

— За какво говори? — разтревожено попита Друзил.

Наемникът погледна към Кимуриел:

— Баелтимазифас е при илитидите. Иди да го намериш.

— Баелтимазифас. — Рай’ги, който добре познаваше гнусното създание и го ненавиждаше от дъното на душата си, дори не се опита да прикрие отвращението си. — Илитидите, под чиято власт се намира, искат немислимо високи цени за услугите му.

— Ще ни излезе скъпо — обади се и Кимуриел, който имаше най-голям опит в отношенията с причудливите крадци на мисли.

— Онова, което ще спечелим, ще си струва всяка жълтица — увери ги Джарлаксъл.

— А възможността да бъдем предадени? — попита Рай’ги. — Подобни същества — и Баелтимазифас, и илитидите — никога не са се славили с особена почтеност. Не държат на думата си и нямат страх нито от нас, нито от която и да било раса.

— Значи ще ги надвием в собствената им игра — не отстъпваше Джарлаксъл, по чието усмихнато лице нямаше и следа от притеснение. — Ами Уолфгар? Онзи, когото са изоставили?

— В Лускан е — отвърна Кимуриел. — Не е от значение. Дребен играч и нищо повече, без никаква връзка с изменника, поне в този момент.

Джарлаксъл си придаде замислен вид, поставяйки всички парчета от мозайката по местата им.

— Маловажен в действителност, но не и на думи — отсече той. — Ако отидеш при Дризт, преобразен като Кадърли, ще ти останат ли достатъчно сили — свещенически, не магически — за да ги пренесеш в Лускан?

— Нито аз, нито Кадърли би могъл — отвърна Рай’ги. — Твърде много са за подобно заклинание. Бих могъл да пренеса един или двама, но не и четиримата. Кадърли също, освен ако не притежава сили, каквито не познавам.

Джарлаксъл отново се замисли.

— Значи няма да е в Лускан — бавно рече той, повече на себе си, отколкото на своите съмишленици. — Портата на Балдур или някое село близо до него ще ни свършат отлична работа.

Всичко най-сетне си дойде на мястото, включително и примамката, с която щеше да отдели Дризт и приятелите му от кристалния отломък.

— Да, всичко това се очертава да бъде наистина приятно — отбеляза той.

— И печелившо, нали? — попита Кимуриел.

Джарлаксъл се засмя с глас:

— За мен едното без другото е невъзможно.

Глава 21 Навременни рани

— Винаги спираме тук за малко — обясни Бъмпо Гръмотевичния юмрук, когато „Тинолок“ здравата се блъсна в едно надвиснало над реката дърво, при което Бруенор и Риджис едва не цопнаха във водата. — Не обичаме да носим твърде много запаси наведнъж, защото винаги ги изяждаме прекалено бързо.

Дризт кимна — наистина се нуждаеха от храна, най-вече заради лакомите джуджета. Погледът му неволно се насочи към дърветата, които растяха нагъсто по бреговете на реката. От два дена насам и той, и приятелите му бяха сигурни, че някой ги следи, а Риджис дори бе успял да зърне непознатия враг достатъчно задълго, за да установи, че става въпрос за група гоблини. Неуморната им настойчивост — а за създания като гоблините да вървят след някого повече от два-три часа си беше проява на забележително постоянство — красноречиво говореше, че и за това е виновен Креншинибон.

— Колко Време Ви трябва, за да си набавите необходимото и да се. Върнете? — попита елфът.

— А, не повече от час — отвърна Бъмпо.

— Имате само половин — намеси се Бруенор — освен това аз и Риджис ще дойдем с вас.

После кимна на Дризт и Кати-Бри, които го разбраха и без думи. Те нямаше да тръгнат с тях, защото си имаха друга работа — трябваше да разузнаят наоколо.

Не им отне много време, преди да открият онова, което търсеха — гоблинови дири, оставени от поне двайсетина от гнусните създания. И то съвсем наблизо. На това място преследвачите им очевидно се бяха отклонили от реката и когато малко по-късно я видяха да завива в далечината, Дризт и Кати-Бри разбраха защо. През последния час „Тинолок“ се бе движил на север, но не след дълго щеше да им се наложи да поемат на изток, после на юг, а след това — отново на изток. Ако се отправеха право на изток и прекосяха сравнително равната местност, гоблините щяха да изпреварят лодката на джуджетата.

— А, значи познават реката — рече Бъмпо, когато Дризт и Кати-Бри разказаха на спътниците си какво са открили. — Ще стигнат първи, а там е прекалено тясно, за да избегнем битката.

Бруенор се обърна към Дризт:

— Колко мислиш, че са, елфе? — сериозно попита той.

— Най-малко двайсет. Може би дори трийсет.

— Тогаз нека си изберем място за бой — заяви Бруенор. — Ако ще се бием, нека поне ние да поставяме условията.

Съвършеното му спокойствие не убягна на другарите му.

— Ще ни забележат от сума ти разстояние — обясни Бъмпо. — А ако решим да останем тук, както сме пуснали котва, като нищо ще се доберат до борда.

Дризт обаче поклати глава:

— „Тинолок“ ще продължи по пътя си. Но без нас тримата — при тези думи той посочи Бруенор и Кати-Бри, после се доближи до Риджис и свали кесийката, в която беше скрит Креншинибон. — Това ще остане на борда. Пази го като зеницата на окото си.

— Те ще нападнат нас, а вие — тях — досети се Риджис и Дризт кимна. — Само побързайте.

— Какво толкоз недоволстваш, къркорещ корем? — засмя се Бруенор. — Току-що натоварихме цял тон припаси и като те знам, докат’ се върнем надали ще е останало кой знае колко!

Риджис хвърли изпълнен със съмнение поглед към кесийката в ръката си, после се обърна към купчината с храна и лицето му засия.

След това се разделиха. Бъмпо, екипажът му и полуръстът се оттласнаха от ниско приведеното дърво, което бяха използвали вместо кей, и бързото течение ги пое. Лодката не се бе отдалечила кой знае колко, когато Дризт извади ониксовата статуетка и призова Гуенивар. След това четиримата се втурнаха на изток, следвайки същия път, по който бяха тръгнали и гоблините.

Начело беше Гуенивар, която така се сливаше с храсталаците наоколо, че едва-едва раздвижваше тревата там, откъдето минеше. След нея идваше Дризт, последни бяха Бруенор, преметнал брадва през рамото си, и Кати-Бри с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

— Щом ще се бием, няма да открием по-подходящо местенце от туй — заяви Донат малко по-късно, когато „Тинолок“ последва поредния завой на реката и навлезе в местност, където бреговете се стесняваха, течението ставаше по-бързо, а над водата бяха надвиснали кичести дървета.

Риджис се огледа наоколо и простена — перспективите никак не му харесваха. Та гоблините може да са навсякъде, каза си той при вида на гъстите храсталаци и многобройните възвишения. А лекомислието на четирите джуджета допълнително усилваше тревогата му — все пак беше прекарал достатъчно дълго време сред тяхната раса, за да знае, че преди битка те винаги се радваха, независимо какви бяха изгледите им за успех.

Ала онова, което най-много го плашеше, бе тихият гласец, появил се внезапно в главата му, който изкусително му нашепваше, че само с една-едничка дума може да издигне огромна кристална кула… непревзимаема от цяла орда гоблини. Толкова бе лесно, единственото, което трябваше да стори, бе да си присвои Креншинибон. И тогава гоблините дори нямаше да се опитат да ги нападнат — отломъкът, заедно с новия си господар, щеше да покори дребните създания на волята си.

Те просто не можеха да устоят.

Облегнат на едно дърво, Дризт се обърна и даде знак на Кати-Бри да не стреля. Той също бе видял скрития между клоните гоблин, който, напълно погълнат от лодката в далечината, дори не ги забелязваше. Не беше нужно гнусните му другари да научат за надвисналата опасност, реши елфът, а лъкът на Кати-Бри неминуемо щеше да ги издаде.

И така, той се закатери по дървото с ятаган в ръка и не след дълго, благодарение на забележителната си сила и също толкова впечатляващата си ловкост, вече се намираше на едно ниво с гоблина. Само за миг, без да използва свободната си ръка, той пробяга няколкото стъпки, които го деляха от злото създание и като затисна устата му, заби оръжието си дълбоко в гърба му и го издърпа нагоре, прорязвайки първо дробовете, а после и сърцето му. Задържа го още миг-два, докато мракът на смъртта не го погълна, след това внимателно го пусна на клона, поставяйки грубия му лък до него.

Обърна се, за да потърси Гуенивар, ала тя не се виждаше никъде. Беше й наредил да не се показва, докато не започне същинската битка, и знаеше, че тя ще го послуша.

А решителният момент бързо наближаваше, сигурен беше Дризт. Наоколо несъмнено имаше още гоблини, скрити в храстите или пък покачени върху дърветата край брега. За съжаление, изгледите за бърза победа в местност като тази, където имаше твърде много препятствия и скривалища, не бяха особено добри. Само ако разполагаше с час-два, за да открие всички гоблини…

В този миг „Тинолок“ се показа иззад завоя на реката.

Дризт погледна към приятелите си и им даде знак.

Гръмогласният рев на Бруенор и свистенето на сребропера стрела поставиха началото на битката. Стрелата на Кати-Бри мина покрай дървото, където беше елфът и потъна в близкия гъстак. Скритият там гоблин се улови за крака и рухна на земята, гърчейки се от болка.

От същия храсталак изскочиха още три от дребните същества и се хвърлиха в атака, надавайки пронизителни крясъци…

… които бързо заглъхнаха, когато Дризт скочи пред тях, стиснал двата си ятагана. Още преди да бе стъпил на земята, елфът нанесе удар на един от гоблините, а друг прониза като опря дръжката на второто острие в корема си и остави инерцията на скока да свърши останалата работа.

Докато се приземяваше, Дризт едва не се сблъска с друг черен силует, полетял във въздуха — с мощен скок Гуенивар излезе от прикритието си, прелетя над господаря си и връхлетя в друг храсталак, право върху спотаеното там същество.

Единственият от тримата гоблини, който оцеля след първоначалното нападение на Дризт, се дръпна настрани със залитане и като се облегна на дървото, от което елфът беше скочил, се обърна и вдигна копието си.

Внезапно до ушите му достигна гръмка ругатня и то се опита да насочи оръжието си към този нов враг, само че Бруенор беше по-бърз и като се провря под копието му, напрегна и последния си мускул и стовари секирата си върху главата на гоблина.

— Проклятие! — изръмжа джуджето миг по-късно, осъзнало, че никак няма да му е лесно да измъкне острието от разцепения череп на противника си.

Докато Бруенор се бореше със заклещеното оръжие, Кати-Бри изтича покрай него и като приклекна на едно коляно, отново опъна тетивата на Таулмарил. Този път стрелата й събори покачения върху едно недалечно дърво гоблин. Без да губи и миг, младата жена захвърли лъка и се стрелна напред, изваждайки магическия Казид’еа, който веднага засия със зловещ блясък.

Бруенор продължаваше да дърпа с все сила.

В това време Дризт, чиито първи противници вече лежаха мъртви в краката му, се изправи и се втурна между няколко израснали съвсем нагъсто дървета.

Далеч пред него Гуенивар изтича по дънера на едно дърво и ужасените гоблини, които се бяха скрили в короната му, хвърлиха копията си, без дори да одраскат животното, и се опитаха да скочат на земята. Единият успя, другият обаче нямаше този късмет — тежката лапа на пантерата го улови във въздуха и го запрати, въпреки отчаяната му съпротива, право в прегръдката на смъртта.

— Проклятие! — отново изруга Бруенор, който дърпаше ли, дърпаше и изпускаше цялата веселба. — Трябва да почна да ги удрям по-леко!

Естествено, не можеше да издигне кулата на лодката. Трябваше да го стори на брега или дори в реката. Е, да, долните нива щяха да останат под водата, но Креншинибон несъмнено щеше да му каже как да проникне вътре.

— Имат копия! — провикна се Бъмпо. — Към кила! Към кила!

Четирите джуджета начаса се хвърлиха на палубата и се затъркаляха към борда, който бе по-близо до брега с гоблините. Донат, който стигна пръв, побърза да отвори дървения сандък, който се намираше там. С другарите си извадиха по един арбалет и приклекнаха зад оградата, докато ги заредят.

Цялото това оживление най-сетне привлече вниманието на Риджис и прогони всички планове за кристални кули от главата му. Как изобщо бе могъл и за миг да си помисли, че може да стори нещо подобно! Все още смаян, полуръстът погледна четирите джуджета, а после и надвисналите клони, към които лодката бавно се носеше и под които стоеше гоблин с копие в ръка.

Като по даден знак, джуджетата се хвърлиха по гръб и стреляха едновременно. Стрелите им до една улучиха и запратиха дребното създание високо във въздуха и право във водата зад лодката.

Но не преди то да успее да хвърли копието си и то — както трябва.

Риджис изпищя и се опита да избегне оръжието, ала беше твърде късно. Тежкото острие се заби в рамото му и той съвсем ясно чу ужасяващия звук, с който то мина през плътта му и го повали по очи на палубата. До ушите му достигна рев на болка и макар да знаеше, че идва от неговото гърло, Риджис не помнеше дори да е отварял уста.

После усети как грапавите дъски на палубата ожулват лицето му, когато джуджетата го издърпаха при себе си, чу и как Донат се провиква, сякаш от много далеч:

— Убиха го! Съвсем го убиха!

След това остана сам, връхлетя го смразяващ студ, а единственото, което чуваше, бе плискането на водата, докато гоблините плуваха към лодката.

Изящна и красива, пантерата скочи от високия клон, досущ гъвкава, черна стрела в полет. Докато минаваше покрай един от гоблините, тя замахна с тежката си лапа и раздра гърлото му, след което връхлетя върху двама от другарите му. Първият рухна под тежестта й и само след миг вече беше мъртъв другият опита да се изправи и да избяга, ала Гуенивар го изпревари.

Дребното създание се претърколи по гръб и отчаяно размаха ръце, мъчейки се да отблъсне голямата котка, само че тя бе твърде силна и твърде бърза и само за миг желязната й челюст се сключи около врата му.

Недалеч оттам, Дризт и Кати-Бри, които се бяха озовали на една и съща поляна, в преследване всеки на своя противник, установиха, че са заобиколени от цяла групичка гоблини. Забелязали неочакваното си надмощие, дребните създания наизскачаха от храстите и ги обградиха от всички страни.

— Какъв късмет, а? — смигна Кати-Бри на приятеля си, докато двамата опираха гръб в гръб.

Гоблините се опитаха да съгласуват действията си — размениха си някакви указания, след което няколко от тях се хвърлиха в атака от срещуположните страни, докато останалите изчакаха, за да видят дали това първоначално нападение няма да остави двамата им противници уязвими.

Те просто не разбираха.

Дризт и Кати-Бри се преметнаха през гърбовете си, променяйки рязко позицията си. Така елфът щеше да посрещне онези, които си бяха набелязали младата жена, а тя щеше да се изправи срещу онези, които смятаха да си опитат късмета с него. Описвайки широки кръгове с двата си ятагана, елфът закачи върховете на най-близките копия и ги запрати настрани. Светкавично движение с китката, бърза стъпка напред и двамата му противници политнаха назад, а вътрешностите им се посипаха по земята.

В това време Кати-Бри приклекна, за да избегне нападението на своя неприятел, след което замахна. Остър като бръснач, Казид’еа отсече крака на злото същество под коляното. Един от гоблините встрани от младата жена вдигна копието си, тя обаче сграбчи дръжката на оръжието със свободната си ръка и го изви на една страна, а после, опирайки се на него, рязко се изправи и заби меча си в гърдите на дребното създание.

— Напред! — изкрещя Дризт и като я улови под мишницата, се втурна да бяга.

Устремът му беше толкова голям, че ужасените същества не успяха да реагират и двамата с лекота разкъсаха обръча им.

Никой не посмя да ги последва, с изключение на един-единствен гоблин и Дризт разбра, че именно него Креншинибон бе уловил в скверната си примка.

Само след няколко секунди, злото създание беше мъртво.

Все още встрани от битката, Бруенор ясно чуваше шума от разразилия се бой и това допълнително го вбеси. Дърпайки яростно, с цялата сила, на която беше способен, той едва можа да се задържи на крака, когато най-сетне успя да освободи брадвата си… или поне почти успя да я освободи, както установи миг по-късно с огромно отвращение — вместо да измъкне острието от строшения череп на гоблина, той бе откъснал главата от раменете му.

— Просто прекрасно! — погнусено измърмори джуджето, но време за повече оплаквания нямаше, тъй като в този миг двама гоблини изскочиха от храсталака зад него.

Брадвата му начаса полетя и удари едно от злите същества в корема, както си беше със строшената глава на предишната й жертва, надяната отгоре.

Гоблинът отхвръкна назад, ала Бруенор, останал без оръжие, не можа да се предпази от сопата на другаря му, когато тя се стовари върху раменете му. Това обаче не бе в състояние да спре джуджето — то рязко се обърна и здравата цапардоса нападателя си с чело в лицето. Гнусното създание се олюля и Бруенор побърза да издърпа сопата от омекналите му пръсти.

Преди противникът му да успее да се съвземе, джуджето му нанесе три тежки удара със собствената му тояга и го събори на земята, след това се обърна и запрати сопата в краката на първия гоблин, който тъкмо се готвеше за нова атака. Бърз като котка, Бруенор го прекрачи и извади брадвата си от храстите.

— Достатъчно сме си играли! — ревна той и стовари вярното си оръжие в дънера на близкото дърво, за да изчисти и последните остатъци от черепа.

В това време нападателят му успя да се изправи на крака, но само един поглед към свирепото джудже и обезглавеното тяло на първата му жертва, беше достатъчен, за да го накара да си плюе на петите.

— Хич не си го и помисляй! — провикна се Бруенор и вдигна секирата на главата си.

Оръжието изсвистя, заби се в гърба на бягащия гоблин и го повали в прахта.

Бруенор се втурна натам, с намерението да си вземе брадвата и да се присъедини към приятелите си.

Само че острието отново бе заседнало, този път — в гръбнака на гнусното създание.

— Смрадливо, оркоглаво псе! — вън от себе си изрева джуджето.

Донат отчаяно се мъчеше да удържа копието неподвижно, за да не може острието му да причини повече вреда, отколкото вече бе нанесло. В това време останалите три джуджета тичаха насам-натам, за да не допуснат никой гоблин да се добере до палубата. Едно от злите същества замалко не се прекачи през борда, ала Бъмпо стовари тежкия си арбалет в лицето му, при което строши не само челюстта на противника си, но и самото оръжие.

С ликуващ вик, джуджето вдигна зашеметения гоблин и го запрати към двамина от другарите му, които тъкмо бяха достигнали лодката. Трите чудовища цопнаха във водата.

Останалите две джуджета се справяха също толкова добре… и също толкова пагубно за скъпите арбалети, но поне „Тинолок“ беше опазен от гоблините — не след дълго и последното упорито създание остана далеч назад, неспособно да издържи на темпото, с което лодката се носеше по бързата река.

Което даде възможност на Бъмпо да вземе арбалета на Донат (единственият, който не бе станал на парчета) и да срази още няколко от гнусните същества.

Все пак, по-голямата част от тях успяха да се доберат до другия бряг, но до един сметнаха, че са видели повече от достатъчно от битката и вместо да продължат след лодката, предпочетоха да потънат в гората.

Широко разкрачен, Бруенор стъпи върху гърба на последната си жертва, плю си на ръцете и дръпна с все сила. Този път брадвата повлече не само главата на гоблина, но и половината от гръбнака му.

Бруенор пък отхвръкна назад и тупна в прахта.

— Просто чудесно! — отбеляза той при вида на обезобразеното тяло и гръбнака, паднал върху краката му.

След това побърза да се изправи и се втурна да открие приятелите си. Докато стигне до тях обаче, битката вече бе свършила. Дризт и Кати-Бри стояха насред неколцина мъртви гоблини, а Гуенивар обикаляше наоколо, в търсене на още спотаили се наблизо чудовища.

Такива нямаше — онези, които Креншинибон бе успял да подчини на волята си, бяха мъртви, а останалите отдавна се бяха разбягали.

— Кажи на тъпия си отломък следващия път да повика по-дебелокожи изчадия! — изръмжа Бруенор и хвърли кос поглед на Дризт, докато четиримата вървяха към брега. — Ама наистина ли се налага да се отървем от него?

Елфът се засмя и изтича напред. Оказа се, че един гоблин все още се навърта наоколо, ала Гуенивар се погрижи за него, преди приятелите да успеят да се доближат.

Далеч пред тях, Бъмпо вкара „Тинолок“ в един малък вир, встрани от течението на реката. Дризт, Бруенор и Кати-Бри се смяха през целия път до лодката, припомняха си битката и си говореха колко е хубаво отново да са на път.

Усмивките им се изпариха като дим в мига, в който видяха Риджис да лежи на палубата, смъртноблед и съвършено неподвижен.

От една тъмна стая в подземията на Басадони, Джарлаксъл и Рай’ги видяха всичко.

— Не можеше да бъде по-лесно — засмя се доволно наемникът и се обърна към своя магьосник: — Искам да се преобразиш в свещеник, който да наподобява Кадърли и да носи същите дрехи. Без шапката обаче — добави, след като помисли малко. — Тя може да е символ на ранга му или пък да е просто някоя чудатост, характерна за него.

— Но нали Кимуриел отиде да доведе Баелтимазифас!

— Точно така. Ти ще придружиш допелгангера — обясни Джарлаксъл. — Като ученик на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“. Приготви най-мощните си лечебни заклинания.

Очите на Рай’ги се разшириха от изненада.

— Заповядваш ми да се моля на Лолт за магия, с която да излекувам някакъв си полуръст? — невярващо попита той. — Нима смяташ, че тя ще ме подкрепи в подобно начинание?

Самоуверен както винаги, Джарлаксъл кимна.

— Ще го стори, защото така ще помогне на своите мрачни елфи — убедено заяви той и се усмихна още по-широко.

Изходът от битката току-що бе направил живота му по-лесен и много по-забавен.

Глава 22 Спасение

Риджис простена и потръпна конвулсивно, което още повече увеличи агонията му. И най-незначителното помръдване караше копието да вибрира и изпращаше вълни от раздираща болка по цялото му тяло.

Бруенор стисна зъби и преглътна сълзите си — със слабост нямаше да помогне на тежко ранения си приятел.

— Направи го бързо! — рече той на Дризт и като коленичи край Риджис, улови го за раменете и притисна крак в гърба му, за да го задържи напълно неподвижен.

Елфът не бе сигурен какво точно да стори. Че на върха си копието имаше шипове бе съвсем очевидно, но да го избута в обратната посока, като изкара дръжката от другата страна, му се струваше прекалено жестоко и твърде опасно в сегашното състояние на Риджис. Ала как да среже онази част, която стърчеше навън, достатъчно бързо и точно, за да спести това жестоко изтезание на приятеля си? Та нали и най-слабото потрепване на копието го караше да вие от болка? Какво оставаше за рязкото разместване, което неминуемо щеше да последва и най-добре премерения удар с ятагана на Дризт?

— Хвани го с две ръце — обади се Кати-Бри. — Постави едната върху раната, а другата — около копието, над мястото, където искаш да бъде счупено.

Дризт вдигна поглед към нея и видя, че в десницата си младата жена държи Таулмарил, а в тетивата му е поставила една от среброперите си стрели. Не му беше трудно да се досети какво е намислила и макар да се съмняваше доколко разумен е планът й, той самият нямаше по-добра идея, затова стисна копието малко над входното отвърстие, а другата си ръка сложи около две педи над него. После погледна към Бруенор, който още по-здраво натисна полуръста, при което горкият Риджис отново изскимтя от болка, и мрачно му кимна.

След това кимна на Кати-Бри, която се приведе, за да се прицели по-добре и за да е сигурна, че след като мине през копието, стрелата й няма да рани някой от останалите. Добре разбираше, че ако не е съвършено точна, или късметът й изневери, стрелата може да се отплесне и тогава до Риджис ще легне още някой от приятелите й, също толкова тежко ранен. Тази мисъл я накара да наведе лъка, ала в този миг Риджис отново простена и тя осъзна, че времето им е на свършване.

Твърдо решена, тя вдигна Таулмарил и отново се прицели. Заслепяващо сребърно сияние проряза въздуха, мина през стърчащото копие, а после и през борда, прелетя над реката и се изгуби между дърветата.

Въпреки че го бе очаквал, Дризт за миг остана неподвижен, зашеметен от внезапния блясък. Когато сетивата отново започнаха да му се подчиняват, той подаде счупеното копие на Бъмпо, след което се обърна към Бруенор:

— Вдигни го много внимателно.

Приятелят му го послуша и крайно предпазливо повдигна раненото рамо на Риджис от палубата.

После, с един умолителен, безпомощен поглед към останалите, елфът улови остатъка от копието и натисна.

Риджис запищя и се загърчи толкова неистово, че състрадателният Дризт беше принуден да спре. Без да знае какво да прави, елфът пусна копието и безпомощно разпери ръце.

— Медальона! — възкликна Кати-Бри неочаквано и коленичи до приятелите си. — Ще го накараме да си мисли за нещо по-хубаво.

Бруенор начаса повдигна стенещия полуръст още мъничко и младата жена побърза да бръкне под ризата му и да откачи искрящия рубинен медальон.

— Не сваляй поглед от него — на няколко пъти повтори тя, докато примамливо полюляваше магическото украшение пред полузатворените очи на Риджис.

Главата на полуръста започна да се отпуска, ала Кати-Бри го улови за брадичката.

— Спомняш ли си празненството, след като те спасихме от Пук? — меко проговори тя и се насили да се усмихне.

Постепенно успя да го увлече с думите си, връщайки го назад към онзи приятен ден, когато пиршеството бе продължило часове наред и той се бе почерпил почти до забрава. В забрава като че ли бе изпаднал и сега — Вече не стенеше, а очите му не се отделяха от искрящия камък.

— А помниш ли как се забавлява. В стаята с възглавниците? — сега Кати-Бри заговори за харема в дома на Пук. — Имахме чувството, че никога няма да излезеш!

Без да спира да говори, младата жена погледна към Дризт и кимна.

Без да губи време, елфът отново улови крайчеца на строшеното копие и след като се увери, че Бруенор здраво държи раменете на приятеля им, бавно натисна.

Риджис изкриви лице в болезнена гримаса, когато остатъкът от копието се показа от другата страна на рамото му, но не опита да се съпротивлява, нито пък запищя. Не след дълго острието остана в ръката на Дризт.

То обаче бе последвано от дебела струя кръв, която шурна от зейналата рана толкова мощно, че въпреки усилията на Дризт и Бруенор, които се хвърлиха да я спрат, ръката на полуръста бързо започна да побледнява.

— Има вътрешен кръвоизлив — процеди джуджето през стиснати зъби. — Ще се наложи да му отрежем ръката, ако не успеем да го овладеем.

Дризт не каза нищо, но се залови за работа с удвоени усилия — махна превръзките от рамото на полуръста и бръкна направо в раната, мъчейки се да спре кръвта.

В това време Кати-Бри продължаваше да полюшва медальона пред очите на Риджис и да му говори успокояващо. Дотолкова се бе съсредоточила в задачата си, с която се справяше наистина превъзходно, че едва съумяваше да хвърли по някой разтревожен поглед към Дризт, за да види какво прави.

Ако в този миг Риджис бе зърнал лицето на елфа, вероятно и магическият камък не би могъл да го удържи в обятията на забравата. Защото Дризт изобщо не се заблуждаваше колко тежко е положението на дребния му приятел. Така и не успяваше да спре кръвотечението, а единственият изход, който изглеждаше все по-неизбежен — да ампутират ръката — навярно щеше да го убие.

— Спря ли го? — час по час питаше Бруенор. — Спря ли го?

Дризт се смръщи и хвърли многозначителен поглед към окървавената му секира, след което се залови за работа с удвоено усърдие. Най-сетне поохлаби натиска върху вената и неволно затаи дъх, докато едва-едва я отпускаше. Кръв обаче не потече.

— Отсичам я! — заяви Бруенор, разчитайки погрешно изражението на приятеля си.

Елфът вдигна ръка и поклати глава:

— Кръвта е спряна.

— За колко дълго? — тревожно попита Кати-Бри, ала Дризт само поклати глава.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Бъмпо, когато видя, че суетнята около полуръста е намаляла. — Онез’ гоблини не ще да са далече.

— Все още не — настоя Дризт. — Не бива да го местим, докато не сме сигурни, че раната няма да се отвори наново.

Бъмпо хвърли притеснен поглед на брат си, после двамата погледнаха към своите братовчеди.

Ала Дризт беше прав, разбира се — Риджис не трябваше да бъде местен. Тримата му приятели останаха край него, Кати-Бри с медальона в ръка, готова отново да го използва, ако се наложи. За момента обаче, Риджис не усещаше нищо, освен блажения мрак на безсъзнанието.

— Притеснен си — отбеляза Кимуриел Облодра, комуто очевидно доставяше искрено удоволствие да гледа как обичайно невъзмутимият Джарлаксъл крачи напред-назад из стаята.

Наемникът спря и го изгледа сърдито.

— Глупости! — отсече той. — Преобразяването на Баелтимазифас в Басадони паша беше съвършено.

Така си беше. На важната среща, която се бе провела тази сутрин, допелгангерът се бе престорил на Басадони наистина безукорно, което бе немалко постижение, като се имаше предвид, че старецът бе мъртъв и Баелтимазифас не можеше да проникне в мислите му и да си набави информация за характера и особеностите му. Разбира се, ролята му в срещата не бе особено голяма — както Шарлота беше обяснила на останалите, господарят й беше твърде стар и с доста поразклатено здраве. Ронинг паша бе повярвал напълно в превъплъщението на допелгангера, а след като могъщият Ронинг бе доволен, Домо Куилило и неговите плъхочовеци, както и по-младите и подозрителни пратеници на Рейкърс нямаше срещу какво да възразят. Над калимпортските улици отново се възцари прежното спокойствие и всичко потече постарому… поне що се отнасяше до другите гилдии.

— Каза им точно това, което искаха да чуят — съгласи се Кимуриел.

— А сега ще сторим съвсем същото и с Дризт и неговите приятели — увери го Джарлаксъл.

— Ала този път ще си имаме работа с много по-опасен противник. По-съобразителен и повече… елф на мрака.

Джарлаксъл изгледа псиониста от глава до пети, после избухна в смях, без да може да отрече, че наистина е притеснен.

— Там, където е намесен Дризт До’Урден, винаги е интересно — обясни той. — Колко пъти само е надвивал, надхитрял и надигравал и най-страшните противници, които можеш да си представиш! И виж го сега — при тези думи наемникът кимна по посока на магическия басейн, който Рай’ги бе оставил в стаята. — Все още е жив… къде ти, надали някога е бил по-добре. Лично матрона Баенре се зарече да окачи главата му на стената си, а ето че не той, а тя е мъртва!

— Само че ние не желаем смъртта му — напомни му Кимуриел. — Въпреки че и от нея можем доста да спечелим.

Джарлаксъл рязко поклати глава:

— Никога — категорично заяви той и псионистът го изгледа заинтригувано.

— Нима си започнал да харесваш изменника? Няма да ти е за първи път.

Джарлаксъл отново се разсмя:

— По-точно би било да се каже, че го уважавам.

— Той никога няма да се присъедини към Бреган Д’аерте.

— Не и съзнателно — отвърна наемникът. — Не и съзнателно.

Кимуриел не продължи да го разпитва и вместо това развълнувано кимна към мисловния басейн:

— Моли се Баелтимазифас да си заслужи парите, които му плащаме.

Джарлаксъл, който бе видял не един и двама да се провалят безславно срещу Дризт До’Урден, със сигурност се молеше.

В този миг Артемис Ентрери се появи на вратата, точно както наемникът му беше наредил. След като хвърли изпитателен поглед на двамата елфи, той предпазливо се доближи до магическия уред… и очите му се разшириха при вида на онова, което съзря там — образа на най-заклетия си враг.

— Защо се учудваш? — попита го Джарлаксъл. — Нали обещах да ти дам онова, което желаеш повече от всичко на света.

Палачът трябваше да положи доста усилия, за да си придаде безразличен вид — не искаше да достави на наемника удоволствието да види колко е развълнуван. Да, сега вече разбираше, че Джарлаксъл — проклетият Джарлаксъл! — е бил прав. Там, в мисловния басейн, беше източникът на неговата апатия, доказателството, че целият му живот е бил една лъжа. Там стоеше единственото предизвикателство, което не бе преодолял, единствената пречка, която го спираше да се наслади на живота.

Дризт До’Урден.

Ентрери вдигна поглед към Джарлаксъл и кимна.

Без изобщо да се учудва, наемникът се усмихна.

Риджис се гърчеше и стенеше жаловито. Този път опитите на Кати-Бри да го успокои с помощта на магическия медальон не помагаха — всичко бе станало толкова бързо, че тя бе успяла да се намеси, чак когато пръстите на елфа вече бяха в раната, мъчейки се да открият скъсаната вена.

С брадвата до себе си, Бруенор правеше всичко по силите си, за да удържа полуръста неподвижен, ала въпреки това Дризт се мръщеше и час по час тръсваше ядосано глава. Раната отново се беше отворила и то толкова лошо, че дори той не беше в състояние да се справи с нея.

— Отсечи проклетата ръка! — отчаяно извика най-сетне и се отдръпна, целият покрит в кръв.

Четирите джуджета от „Тинолок“ простенаха в един глас, но Бруенор, на когото винаги можеше да се разчита да запази самообладание, разбра, че приятелят му има право и посегна към брадвата си.

Кати-Бри все така мълвеше успокояващи думи, ала Риджис отдавна не я чуваше, пропаднал в бездната на безсъзнанието.

Бруенор взе секирата и се приготви за удар. Младата жена, осъзнавайки, че друг изход наистина няма и че на всяка цена трябва да спрат кървенето, дори ако това означава да отрежат цялата ръка и да обгорят жестоката рана, с нежелание повдигна ранената ръка.

— Давай! — нареди Дризт и четирите джуджета отново простенаха.

Бруенор си плю на ръцете и вдигна оръжието, ала погледът му се спря върху нещастния полуръст и по лицето му се изписа колебание.

— Давай! — повтори Дризт и джуджето замахна, но после пак свали оръжието.

— Отсечи я! — обади се и младата жена.

— Недей! — разнесе се непознат глас някъде съвсем наблизо и когато се обърнаха, приятелите видяха към тях да се приближават двама мъже.

— Кадърли! — извика Кати-Бри.

Радостта и изненадата на двамата с Дризт беше толкова голяма, че никой от тях не обърна внимание, че свещеникът изглежда по-стар в сравнение с последния път, когато го бяха видели… което беше необичайно, при положение че със завръщането на силите му, той бе започнал да си възвръща и преждевременно изгубената младост. Неимоверното усилие, което младият мъж бе положил, за да издигне „Възвисяване на вярата“ от отломките, му бе струвало скъпо.

Кадърли кимна на своя спътник, който начаса се завтече към Риджис:

— Добре е, че при вас дойдохме — отбеляза другият духовник, любопитна забележка и то на диалект, който никой в лодката не бе чувал преди.

На никого обаче не му хрумна да се усъмни, не и когато непознатият беше с Кадърли и още по-малко, когато го видяха да се надвесва над полуръста и да подхваща тих напев над изопнатото му тяло.

— Моят приятел, Арабел, ще се погрижи за раната — обясни Кадърли на останалите. — Наистина съм изненадан да ви срещна толкова далеч от дома ви.

— Тръгнали сме към теб — рече Бруенор.

— Е, ще трябва да се върнете обратно — драматично заяви приелият образа на Кадърли допелгангер, точно както Джарлаксъл го бе научил. — На драго сърце бих ви приветствал във „Възвисяване на вярата“, ала сега пътят ви води в друга посока — имате приятел, който отчаяно се нуждае от помощта ви.

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри, изричайки на глас онова, което всички си мислеха.

Кадърли кимна:

— Изглежда, че се е опитал да Ви последва. Сега се намира в едно малко селце на изток от Портата на Балдур. Реката бързо ще ви отнесе дотам.

— Кое село? — намеси се Бъмпо.

Баелтимазифас сви рамене:

— Няколко къщурки зад едно обрасло с дървета възвишение.

— Туй ще да е Йогервил — предположи Донат и брат му кимна в знак на съгласие.

— Ще ви откараме дотам само за ден — обърна се капитанът към Дризт, който хвърли въпросителен поглед на свещеника.

— Ще ми трябва цял ден, докато измоля заклинание, за да ви пренеса — обясни мнимият Кадърли. — А дори тогава мога да взема само едного.

В този миг Риджис простена и всички погледи се насочиха към него. С изумление и огромна радост, приятелите му го видяха да се надига — не само че изглеждаше много по-добре, но дори успя да свие пръстите на ранената си ръка.

Коленичил край него, превъплътеният в човек Рай’ги се усмихна и мислено благодари на Лолт за проявеното разбиране.

— Вече може да пътува — уверено заяви Баелтимазифас. — А сега тръгвайте. Приятелят ви е в смъртна опасност. По всичко личи, че избухливият му нрав е ядосал фермерите и те се канят да го обесят. Все още имате време да го спасите, защото селяните смятат да изчакат завръщането на своя старейшина, но трябва да побързате.

Дризт кимна и откачи кесийката си от колана на Риджис.

— Ще дойдеш ли с нас? — попиша той и заедно с преобразения Рай’ги слезе на брега при Кадърли, докато Кати-Бри, Бруенор, полуръстът и четирите джуджета подготвяха лодката за път.

— Не — отвърна допелгангерът, имитирайки до съвършенство гласа на свещеника, благодарение на Друзил, от когото наистина бе научил много. — Няма да ви трябвам, а имам и други, не по-малко належащи задачи.

Дризт отново кимна и му подаде кесийката:

— Бъди предпазлив — предупреди го той. — Има способността да си привлича съюзници.

— Само след няколко минути ще си бъда обратно във „Възвисяване на вярата“.

Тази странна забележка накара елфа да повдигне вежди — та нали Кадърли току-що беше казал, че ще му трябва цял ден, за да задейства магията за подобно придвижване?

— Повторно заклинание — побърза да се намеси Рай’ги, виждайки недоумението на Дризт. — Обратно в храма може да ни отведе, но не и на друго място.

— Хайде, елфе! — провикна се Бруенор. — Момчето ми чака!

— Върви! — мнимият Кадърли взе кесийката, която Дризт му подаваше, после сложи ръка върху рамото му, завъртя го към реката и лекичко го побутна. — Върви още сега. Нямате нито миг за губене.

В подсъзнанието на елфа забиха предупредителни камбани, но той просто нямаше време да спре и да се вслуша в онова, което му нашепваха. Бъмпо и останалите вече обръщаха лодката и всеки миг щяха да потеглят. С един ловък скок Дризт се озова при тях, а когато се обърна, видя Кадърли да му маха усмихнат. Междувременно, другарят му беше подхванал нова магия и още преди „Тинолок“ да се бе отдалечил кой знае колко, двамата свещеници се бяха изпарили.

— Защо проклетият му глупак не отведе поне един от нас при момчето? — попита Бруенор.

— Защо наистина? — отвърна Дризт, докато се взираше в пустия бряг, чудейки се.

Чудейки се.

Рано на другата сутрин лодката хвърли котва на около двеста-триста метра преди Йогервил и четиримата приятели, в това число и Риджис, който вече се чувстваше много по-добре, слязоха на брега.

Бяха се разбрали джуджетата да останат на борда, Бруенор, Риджис и Кати-Бри да отидат да говорят със селяните, а Дризт да заобиколи поселището, за да проучи местността.

Тримата бяха посрещнати от дружелюбни фермери, чиито широки усмивки отстъпиха място на искрено недоумение при споменаването на Уолфгар.

— Нима мислите, че ще забравим някой с таквоз описание? — изкиска се една старица и приятелите я изгледаха разтревожено.

— Донат е объркал града! — тежко въздъхна Бруенор.

Тревожните мисли не даваха мира на Дризт. Кадърли очевидно бе използвал магия, за да дойде при тях, но ако Уолфгар наистина се намираше в такава опасност, защо свещеникът не бе отишъл първо при него? Разбира се, причината може да бе тежкото състояние на Риджис, което правеше присъствието му по-необходимо на борда на „Тинолок“, отколкото тук. Но защо тогава двамата свещеници просто не се бяха разделили? И този път логично обяснение имаше — може би двамата имаха само едно заклинание, което да ги пренесе толкова бързо, и са били принудени да избират. Въпреки това, нещо продължаваше да гложди елфа.

Ами да, осъзна той миг по-късно. Защо изобщо Кадърли бе издирвал Уолфгар, човек, когото никога не бе виждал, и за когото надали бе чувал повече от няколко думи?

— Просто щастливо стечение на обстоятелствата — каза си Дризт, опитвайки се да намери логика в действията на свещеника — може би докато се беше опитвал да открие него, Кадърли бе видял Уолфгар недалеч от лодката им?

Да, добрият късмет ще да му бе показал къде се намира варваринът.

Вярно, и това обяснение накуцваше, но елфът се надяваше Уолфгар да им помогне да си изяснят всичко, когато го спасят. С такива мисли в главата, Дризт сви зад възвишението, което се издигаше от южната страна на селцето, далеч от тримата си приятели и изненадващата реакция на фермерите, които очевидно нямаха никаква представа кой е този Уолфгар.

Ала той нямаше нужда да става свидетел на разговора им — всичко му се изясни в мига, в който остави хълма зад гърба си и видя лъчите на утринното слънце да обливат висока кристална кула.

Глава 23 Последното изпитание

Дризт стоеше като закован и гледаше как по съвършено гладката повърхност на кулата плъзва тънка пукнатина, която постепенно ставаше все по-широка и по-широка, докато не се превърна в отворена врата.

На прага й, вдигнал ръка, за да го повика, стоеше мрачен елф с причудлива, украсена с перо шапка, която Дризт помнеше отлично. По някаква причина, която и сам не разбираше, пазителят изобщо не беше изненадан.

— Ето, че пак се срещаме, Дризт До’Урден — поздрави го Джарлаксъл, използвайки общия език на Повърхността. — Заповядай, влез. Трябва да си поговорим.

Дризт постави ръка върху дръжката на един от ятаганите си, а другата — върху кесийката с ониксовата статуетка, въпреки че съвсем наскоро бе отпрашил Гуенивар обратно в Звездната равнина и знаеше, че тя все още няма да е възстановила напълно силите си. Мускулите на краката му се напрегнаха, докато преценяваше разстоянието, което го делеше от наемника. Благодарение на магическите предпазители, които носеше около глезените си, можеше да го вземе само за миг, навярно дори щеше да успее да нанесе и един удар.

Ала това щеше да е всичко, сигурен бе Дризт. Щом Джарлаксъл беше тук, наоколо несъмнено беше пълно с воини от Бреган Д’аерте, които и в този миг го държаха на прицел.

— Заповядай — покани го отново Джарлаксъл. — Трябва да обсъдим нещо, което би могло да е от полза както за нас двамата, така и за нашите приятели.

Тези думи, както и фактът, че се бе озовал тук, подведен от лъжата на един измамник, че Уолфгар бил в беда, накараха Дризт да охлаби хватката си около дръжката на ятагана.

— Обещавам ти, че нито аз, нито моите съмишленици ще те нападнем — увери го Джарлаксъл. — Нещо повече, онези, с които дойде дотук, също ще си тръгнат невредими, при условие че не предприемат нищо срещу мен.

Дризт познаваше наемника достатъчно добре, за да знае, че може да му вярва. При предишните им срещи винаги Джарлаксъл бе държал печелившите карти и бе разполагал с не една и две възможности да убие както него, така и Кати-Бри. Ала не го бе сторил, въпреки че можеше да спечели доста, ако донесеше главата на изменника До’Урден в Мензоберанзан. С един последен поглед към хълма, който закриваше малкото селце, Дризт пристъпи към вратата.

Безброй спомени го връхлетяха, когато прекрачи прага на кулата и магическата врата хлопна зад гърба му. Макар че сега приземното ниво бе различно, Дризт нямаше как да не се върне назад във времето, към деня, когато в преследване на Акар Кесел, за първи път бе проникнал във физическото проявление на Креншинибон. Споменът със сигурност не бе от най-приятните, но пък можеше да му бъде полезен с идеи как да се справи с кулата, дай отнеме силата и да я превърне в купчина отломки.

После обаче видя Джарлаксъл да се настанява удобно в мекото кресло край едно огромно огледало и осъзна, че такава възможност най-вероятно няма да му се удаде.

Наемникът кимна към срещуположния стол и Дризт се подчини. Джарлаксъл може и да бе неимоверно опасен, много по-опасен от повечето същества, които бе срещал през живота си, но не беше безразсъден, нито ненужно жесток.

Докато отиваше към стола, Дризт усети, че краката му са мъничко по-тежки, сякаш силата на магическите му предпазители вече не действаше.

— Наблюдавам действията ти от доста дни насам — обясни Джарлаксъл. — Един мой приятел се нуждае от услугите ти.

— Услуги? — подозрително повтори Дризт.

Джарлаксъл само се усмихна и продължи:

— Затова трябваше отново да ви събера.

— И да откраднеш Креншинибон — допълни Дризт.

— О, не — призна си наемникът. — Съвсем не. В началото дори не знаех за Креншинибон. Това, че се сдобих с него, бе просто още един (и то доста приятен) стимул в издирването на онова, от което се нуждаех най-силно — теб.

— А Кадърли? — донякъде притеснено попита Дризт.

Все още не бе съвсем сигурен дали онзи, който се бе притекъл на помощ на Риджис, бе истинският Кадърли или не. Дали Джарлаксъл бе успял да отмъкне кристалния отломък от свещеника или цялата случка бе една особено хитра измама?

— Кадърли си е във „Възвисяване на вярата“, в блажено неведение за онова, което се случва с теб — обясни Джарлаксъл. — За огромно неудоволствие на новия чирак на един от моите магьосници, който храни особено силна неприязън към свещеника.

— Закълни ми се, че Кадърли е добре — настоя Дризт.

Наемникът кимна:

— Напълно. И не се тревожи, няма нужда да ми благодариш, задето спасихме живота на полуръста.

Насмешливата забележка на Джарлаксъл хвана Дризт неподготвен. Трябваше да признае, че наемникът е прав. Ако съюзниците му, предрешени като Кадърли, не се бяха появили, за да изцелят Риджис, той най-вероятно вече нямаше да е между живите, или, най-малкото, щеше да е осакатен за цял живот.

— Колко изгодно — правите една проста магия и така спечелвате пълното ни доверие — изрече на глас Дризт, който добре разбираше, че Джарлаксъл рядко прави нещо, ако не може да извлече някаква полза от него.

— Съвсем не беше проста — увери го наемникът. — Освен това, спокойно можехме да се престорим, че сме го излекували и да приложим заклинание, което да му помогне само временно, оставяйки го в крайна сметка в още по-тежко състояние отпреди.

Когато видя очите на Дризт да се присвиват заплашително, побърза да добави:

— Но не го сторихме, уверявам те. Приятелят ти много скоро ще бъде напълно здрав.

— Тогава искрено ти благодаря — отвърна Дризт. — Естествено, разбираш, че ще трябва да си взема Креншинибон обратно?

— Не се и съмнявам, че си достатъчно храбър, за да се опиташ да го направиш — призна наемникът. — Но също така знам, че не си достатъчно глупав.

— Може бе не точно сега.

— А защо изобщо? Какво го е грижа Дризт До’Урден дали злата магия на Креншинибон действа сред мрачните елфи от Мензоберанзан?

И този път думите на Джарлаксъл хванаха Дризт неподготвен. Какво ли наистина?

— Но дали Джарлаксъл ще остане в Мензоберанзан? — рече той. — Струва ми се, че не.

Наемникът се разсмя:

— Джарлаксъл ходи там, където трябва да бъде. Но ти помисли добре, преди да се опиташ да си върнеш кристалния отломък, Дризт До’Урден. Освен това, нима Креншинибон би могъл да попадне в по-подходящи ръце от моите?

Дризт не отвърна, но думите на наемника го накараха да се замисли.

— Стига сме приказвали за това — махна с ръка Джарлаксъл и стана от мястото си, а лицето му внезапно придоби напрегнато изражение. — Доведох те тук, за да се срещнеш с един стар познайник. Един познайник, с когото си се бил и като съюзник, и като враг. Той май има недовършена работа с теб.

Дризт го изгледа неразбиращо — нямаше никаква идея за какво става дума… поне в продължение на един миг. После обаче си спомни последния път, когато бе видял Джарлаксъл, малко преди двамата с Артемис Ентрери да поемат всеки по своя път. Истината започна да му се изяснява и по лицето му се изписа разочарование.

— Сбъркали сте проклетия му град! — сопна се Бруенор на Бъмпо и Донат, когато с Риджис и Кати-Бри се върнаха на борда на „Тинолок“.

Двамата братя се спогледаха и Донат се почеса по главата.

— Той трябва да е! — настоя Бъмпо. — Тъй де, поне според описанието на вашия приятел.

— Селяните може да са ни излъгали — намеси се Риджис.

— Значи са отлични измамници, до един — рече Кати-Бри.

— Е, аз пък знам как можем да се уверим със сигурност — лукаво подхвърли полуръстът и когато приятелите му, които и преди бяха чували този тон, се обърнаха към него, го видяха да размахва рубинения медальон.

— Да се връщаме тогаз! — Бруенор се накани да слезе от лодката, но преди това се обърна към Бъмпо и брат му и попита: — Сигурни сте, нали?

И четирите джуджета закимаха усърдно.

Тримата почти бяха стигнали до селото, когато едно малко момченце изтича да ги посрещне:

— Намерихте ли вашия приятел?

— Ами не, още не сме — отвърна Кати-Бри и махна с ръка, за да попречи на Риджис и Бруенор да се намесят. — Да не би да си го видял?

— Може да е в кулата — отвърна малчуганът.

— Каква кула? — изръмжа Бруенор, преди младата жена да успее да каже нещо.

— Ей там! — отвърна момченцето, без да се впечатли от сърдития му тон. — Отзад.

И то им показа възвишението, което се издигаше зад селцето. Тримата приятели погледаха натам и видяха неколцина фермери да се изкачват по хълма. Още преди да достигнат върха, обаче, селяните заахкаха от изумление — някои сочеха в далечината, други паднаха на колене, трети пък се втурнаха обратно към селото.

Приятелите също се затичаха към хълма, но когато се изкачиха до върха, и тримата се заковаха на място, без да могат да откъснат смаяни погледи от огромната кула, физическото въплъщение на Креншинибон.

— Кадърли? — и без сам да вярва, попита Риджис.

— Не мисля — отвърна Кати-Бри и като приклекна, ги поведе напред крайно предпазливо.

— Артемис Ентрери иска спорът между вас двамата да приключи веднъж завинаги.

— Какво ме вълнува мен това? — надигна се от стола си Дризт. — Нямам никакво желание да го виждам, още по-малко пък да се бия с него. Ако окаяникът се измъчва, задето не може да се изправи срещу мен — толкова по-добре!

Крайно нетипичният изблик красноречиво говореше колко много Дризт презира Ентрери и колко искрен бе в твърдението си, че никога не иска да го среща в битка.

— И този път не ме разочарова — изкиска се Джарлаксъл. — Напълно си лишен от самоцелна гордост, което е похвално. Искрено ти се възхищавам и ми се щеше да можех да удовлетворя желанието ти и да оставя теб и твоите приятели да си вървите по пътя. Боя се обаче, че не мога да го сторя и че наистина трябва да си уредиш сметките с Ентрери. Ако не заради самия себе си, то заради тях.

Дризт се замисли над заплахата и Джарлаксъл махна с ръка пред огледалото, което висеше край стола му. Гладката повърхност начаса бе обвита от гъста мъгла, която бързо започна да се прояснява, разкривайки картина, която мигновено привлече вниманието на Дризт — Кати-Бри, Риджис и Бруенор се прокрадваха към кулата. Младата жена вървеше начело с несигурна стъпка, като се опитваше да се възползва и от най-малкото прикритие.

— Мога да ги убия само с една мисъл — рече наемникът.

— Но защо би го сторил? Нали ми даде думата си.

— И смятам да удържа на нея — увери го Джарлаксъл. — Стига да ми сътрудничиш.

Дризт замълча, обмисляйки чутото.

— Ами Уолфгар? — попита най-сетне — наемникът сигурно разполагаше с някаква информация за варварина, след като бе използвал неговото име, за да ги подмами дотук.

Сега бе ред на Джарлаксъл да се замисли, но само за миг:

— Жив е и доколкото успях да видя, е добре. Не съм говорил с него, но го наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера как да се възползвам от сегашното му положение.

— Къде е?

Наемникът се усмихна широко:

— Ще дойде време и за това — рече той и като хвърли поглед към стълбището, което извеждаше от стаята, допълни: — Както и сам ще установиш, тук магиите ти не действат.

При тези думи Дризт разбра защо краката му бяха натежали.

— Никоя от тях — продължи Джарлаксъл. — Нито ятаганите ти, нито предпазителите, които взе от Дантраг Баенре, когато го уби, нито дори вродените ти елфически умения.

— Поредната възхитителна способност на кристалния отломък — подигравателно отбеляза Дризт.

— Не — с усмивка обясни наемникът. — По-скоро малко помощ от един приятел. Нали разбираш, трябваше да обезвредя всички магии, та двубоят между теб и Ентрери да е напълно равнопоставен, без никаква възможност някой да получи нечестно преимущество.

— И все пак огледалото работи — отбеляза Дризт, не само за да си спечели време, но и защото бе наистина любопитен. — Не е ли и това магия?

— Само че е част от кулата, не съм го донесъл отвън. А всичко тук е недосегаемо за опитите на моя помощник да обезвреди силата му. Наистина, какъв прекрасен подарък ми направи, когато му даде Креншинибон. Толкова много научих — как да издигам кулите, как да ги променям така, че да отговарят на нуждите ми…

— Разбираш, че не мога да ти позволя да го задържиш, нали? — прекъсна го Дризт.

— А ти разбираш, че никога не бих те довел тук, ако смятах, че съществува и най-малката вероятност да ми го отнемеш, нали? — засмя се Джарлаксъл и отново се обърна към огледалото.

Дризт проследи погледа му и видя приятелите си да обикалят около кулата, търсейки входа й… вход, който, добре знаеше елфът, никога нямаше да намерят, освен ако Джарлаксъл не поискаше. Все пак, Кати-Бри откри нещо друго — следите на Дризт.

— Вътре е! — извика тя.

— О, моля те, нека да е Кадърли — притеснената забележка на Риджис, която и двамата елфи чуха, накара Джарлаксъл да се засмее.

— Върви при Ентрери — рече той след миг, вече сериозно, като в същото време махна с ръка и образът в огледалото се разсея. — Върви и задоволи любопитството му, после ти и твоите приятели ще поемете по пътя си, а аз — по своя.

Дризт се взря в него и наемникът отвърна на погледа му. В тези няколко мига, двамата се разбраха без думи.

— Независимо от изхода? — попита Дризт, просто за да е сигурен.

— Приятелите ти ще си тръгнат оттук невредими — увери го Джарлаксъл. — С теб или с твоето тяло.

Дризт погледна към стълбището. Все още не можеше да повярва, че Артемис Ентрери, неговият най-заклет враг от толкова години, го очаква там горе. Онова, което беше казал на Джарлаксъл, бе съвсем вярно — никога повече не искаше да вижда палача, още по-малко пък искаше да се бие с него. Това си беше вътрешното терзание на Ентрери, не неговото. Дори сега, когато битката бе толкова близка и очевидно необходима, на елфа изобщо не му се искаше да изкачи стълбите. Причината не бе, че се боеше от убиеца. Ни най-малко. Въпреки че уважаваше Артемис Ентрери като боец, Дризт не се страхуваше от предизвикателството.

Надигна се от стола и се отправи към стълбището, като мислено изброяваше всичко хубаво, което можеше да постигне с този двубой. Не само че щеше да удовлетвори Джарлаксъл, но може би щеше да отърве света от един истински бич.

Изведнъж спря и се обърна.

— Това също е моя приятелка — заяви, докато изваждаше ониксовата статуетка от кесийката на кръста си.

— А, да — рече Джарлаксъл, а лицето му засия. — Гуенивар.

— За нищо на света няма да допусна да се озове в ръцете на Ентрери. Нито пък в твоите. Какъвто и да е изходът от битката, тя трябва да бъде върната на мен или на Кати-Бри.

— Жалко — засмя се наемникът. — Надявах се да забравиш да я включиш в условията си. Как би ми се искало да имам спътница като великолепната Гуенивар!

Дризт се изпъна, а лавандуловите му очи се присвиха заплашително.

— Но ти никога не би ми поверил подобно съкровище — продължи Джарлаксъл през смях. — И не мога да те виня — открай време имам слабост към магически предмети.

Когато Дризт не сподели веселието му, главатарят на Бреган Д’аерте посочи вратата:

— Дай го на тях тогава. Просто хвърли фигурката към стената, над мястото, откъдето влезе, и виж какво ще стане.

При тези думи наемникът махна към огледалото, което отново се изясни и показа образа на Кати-Бри и останалите.

Междувременно над вратата бе зейнала неголяма дупка, при вида, на която Дризт се втурна натам и докато подхвърляше статуетката през нея, се провикна, с надеждата приятелите му да го чуят:

— Бягайте оттук!

После обаче му хрумна, че всичко това може да е номер от страна на Джарлаксъл, целящ да го измами, и побърза да се обърне към огледалото.

За свое облекчение видя как Кати-Бри се опитва да му каже нещо, а Риджис вдига фигурката и, без да губи нито миг, призовава Гуенивар. Миг по-късно пантерата се материализира до останалите му приятели и заръмжа — и тя, както и те, го викаше.

— И сам знаеш, че няма да си тръгнат — сухо отбеляза Джарлаксъл. — По-добре върви и веднъж завинаги свършвай с всичко това. Имаш думата ми, че приятелите ти — и четиримата — ще останат невредими.

Дризт отново се поколеба и го изгледа, удобно разположен в креслото си, сякаш не го заплашваше никаква опасност. Защо просто не извадеше ятаганите си, магически или не, и не се нахвърлеше отгоре му, за да му покаже, че не е толкова недосегаем, колкото си мисли. Разбира се, Дризт добре знаеше, че не може да го стори, не и когато животът на приятелите му бе заложен на карта.

Джарлаксъл, самодоволно изтегнат в креслото си, също го знаеше.

Дризт си пое дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от объркването на последния ден, лудостта, която бе предала Креншинибон в ръцете на Джарлаксъл, а него — довела тук, за да го изправи срещу Артемис Ентрери.

Елфът отново си пое дъх, протегна ръце и пое нагоре по стълбите.

Артемис Ентрери нервно кръстосваше помещението, изучавайки сложните му очертания, с многобройни стълбища и високи сводове. Да, от Джарлаксъл не можеше да очаква да избере обикновена кръгла стая. Вместо това, наемникът бе създал втория етаж на кулата по свой вкус — сложен и объркан, с безброй местенца, където на двамата противници щеше да им се наложи да прибягват до находчиви стратегии. В средата имаше четири стъпала, които свършваха с малка площадка, на която можеше да застане само един. От другата й страна имаше още четири стъпала, които се спускаха обратно на пода. До една от стените пък имаше други пет стъпала, които водеха до тераса, простираща се по протежение на цялата стена. Около трийсет сантиметра широка греда свързваше четвъртото стъпало с площадката в центъра на стаята.

Край друга от стените, близо до мястото, където палачът неспокойно крачеше напред-назад, имаше двойна полегата рампа, а до вратата, откъдето щеше да се появи Дризт До’Урден, бяха разположени две ниски, кръгли площадки.

Въпросът беше как да накара тези препятствия да заработят в негова полза. Всъщност, каза си Ентрери, това нямаше никакво значение — елфът бе прекалено непредвидим, твърде бърз и в действията, и в мислите си, за да може той да си подготви план предварително. Не, щеше да му се наложи да импровизира на всяка стъпка, да предугажда и посреща ударите му и да отвръща със също толкова мълниеносни и непредсказуеми атаки.

Ентрери извади оръжията си — меч и кама. Първоначално се бе поколебал дали да не използва два меча, за да може по-добре да противодейства на ятаганите на Дризт, но после бе предпочел да се придържа към обичайния си стил и към любимото си оръжие, въпреки че магията му нямаше да действа.

Напред-назад, напред-назад крачеше той, протягаше ръце, за да раздвижи кръвта си и да загрее мускулите си, като в същото време си говореше тихичко, напомняше си какво трябва да стори и сам се предупреждаваше нито за миг да не подценява противника си. Внезапно спря и се замисли над онова, което правеше.

Беше неспокоен, нетърпелив и, за първи път откакто си бе тръгнал от Мензоберанзан, развълнуван. В този момент лек шум го накара да се обърне.

Дризт До’Урден стоеше на прага.

Без да каже нито дума, елфът пристъпи в стаята и дори не трепна, когато вратата се затвори зад гърба му.

— От години чакам този миг — рече Ентрери.

— Значи си по-голям глупак, отколкото предполагах — отвърна Дризт.

Палачът се хвърли към площадката в средата на помещението и на един дъх изкачи четирите стъпала с оръжия в ръка.

Очакваше Дризт да се опита да го изпревари, той обаче нито помръдна, нито докосна ятаганите си.

— И още по-голям глупак, ако си мислиш, че ще се бия с теб — спокойно заяви елфът.

Очите на Ентрери се разшириха от изумление. Няколко мига той остана като закован, после бавно слезе по стълбите, вдигнал меча си за удар, и се приближи само на крачка-две от Дризт.

Който все така не посягаше към оръжията си.

— Извади ятаганите си! — нареди убиецът.

— Защо? За да послужа за забавление на Джарлаксъл и неговата банда?

— Извади ги! — изръмжа Ентрери. — Или ще те пронижа.

— Нима? — невъзмутимо попита елфът и бавно издърпа двата си ятагана от ножниците, Ентрери направи още една крачка към него, ала в този миг Дризт пусна оръжията си на земята.

Палачът зяпна.

— Нищо ли не си научил през всички тези години? — попита елфът. — Колко пъти трябва да разиграваме този сценарий? Трябва ли целият ни живот да бъде посветен на разплата с онзи, който надделее в поредната битка?

— Вдигни ги! — изкрещя Ентрери и се доближи толкова, че върхът на меча му докосна гърдите на Дризт.

— Значи ще се бием — все така нехайно продължи елфът. — Един от нас ще победи, но другият навярно ще оцелее. И, разбира се, всичко ще започне отново, защото ти пак ще решиш, че трябва да доказваш нещо.

— Вдигни ги! — процеди палачът през стиснати зъби и съвсем леко засили натиска на оръжието си.

Ако магията на меча все още действаше, той несъмнено щеше да проникне между ребрата на елфа.

— Това е последното предизвикателство, защото днес един от нас ще умре. Джарлаксъл се е погрижил да ни осигури тази възможност, двубой, в който никой няма преимущество над другия.

Дризт не се и помръдна.

— Ще те пронижа — заплаши го убиецът.

— Не мисля така — усмихна се елфът. — Познавам те по-добре, отколкото подозираш, и със сигурност по-добре, отколкото би ти се искало. Да ме убиеш по този начин няма да ти достави никакво удоволствие, а след това ще се ненавиждаш, задето сам си се лишил от единствената възможност някога да откриеш истината. Нали именно затова е всичко? Заради истината, твоята истина, мигът, в който се надяваш да придадеш смисъл на жалкото си съществувание… или завинаги да му сложиш край.

Ентрери изръмжа яростно и направи крачка напред. Но не можеше, просто не бе в състояние да продължи и да убие противника си.

— Проклет да си! — изрева той и се отдръпна към стълбите в центъра на стаята, размахал оръжие. — Проклет да си!

Зад гърба му Дризт кимна, наведе се и вдигна двата си ятагана от пода.

— Ентрери!

Ентрери, който вече се намираше в другия край на стаята, веднага усети промяната в тона му и рязко се обърна. Очите му срещнаха гледка, за която отчаяно копнееха от толкова отдавна — Дризт До’Урден с оръжия в ръка, готов за битка.

— Ти издържа изпитанието ми — обясни елфът. — Сега е мой ред да премина твоето.

— Ще гледаме ли или просто ще си седим и ще чакаме да видим кой ще надделее? — попита Рай’ги, докато двамата с Кимуриел излизаха от малка стаичка на първия етаж.

— Представлението си заслужава да се види — увери ги Джарлаксъл и кимна към стълбището. — Да се качим на площадката, а аз ще направя вратата прозрачна.

— Наистина изумително — трябваше да признае Кимуриел.

Само за един ден Джарлаксъл бе научил толкова много от кристалния отломък — как да издига и оформя кулите, как да прави така, че да се появяват и да изчезват врати, където той реши, да добавя нови стени, прозрачни или не, или пък да използва кулата за магическо наблюдение, както бе направил с приятелите на Дризт, чиито силуети все още се движеха в огледалото на стената.

— Да, ще гледаме битката — заяви Джарлаксъл. — И не само ние — те също ще видят всичко.

Наемникът затвори очи и навън се разнесе силно стържене.

— Така — рече той миг по-късно. — Вече можем да вървим.

Кати-Бри, Риджис и Бруенор останаха като вцепенени, когато кристалната кула се разтресе и сякаш оживя. Единият й край се изви настрани, разкривайки скрита ниша, а после се появи стълбище, което тръгваше от около шест-седем метра над земята и опасваше кулата.

Тримата приятели се спогледаха колебливо, ала Гуенивар вече се бе втурнала нагоре със страховит рев, прескачайки по няколко стъпала наведнъж.

Няколко мига останаха така, вперили поглед един в друг, погледи, пълни повече с уважение, отколкото с омраза — усилията, които бяха вложили в многобройните си битки, неусетно бяха заличили голяма част от враждата им.

Сега те се взираха един в друг от двата края на просторното помещение и всеки чакаше другия да направи първия ход или по-скоро, да покаже с нещо, че се кани да направи първия ход.

Внезапно двамата като един се втурнаха към площадката в средата на стаята. Дори без помощта на магическите предпазители, Дризт стигна миг по-рано, навярно защото въпреки че на години бе двойно по-стар от палача, като елф на мрака бе много по-млад от него.

Винаги готов да импровизира, убиецът изкачи първото стъпало, след което се хвърли настрани към трийсетина сантиметровата греда, с лекота избягвайки свистящите ятагани на противника си.

Без да слиза от върха на стълбите, Дризт се обърна и приклекна, за да попречи на неприятеля си да се върне.

Ала Ентрери знаеше, че елфът ще отбранява високата си позиция и не си и помисли да излиза изпод прикритието си от тази страна. Вместо това скочи на крака, изтича до петте стъпала край стената и ги взе на един дъх. Когато Дризт не се впусна след него, нито понечи да го пресрещне върху гредата, Ентрери направи няколко стъпки по нея.

И този път Дризт остана върху площадката в средата на помещението.

— Хайде! — повика го убиецът. — Напълно равнопоставени.

Страхуваха се да изкачат стълбите. Последното, което искаха, бе да се озоват високо върху една от стените на Креншинибон, но когато Гуенивар, която бе достигнала площадката на върха, изрева още по-гръмовито и започна да драска по стената, тримата приятели не издържаха. И този път Кати-Бри стигна първа до прозрачната стена, своеобразен прозорец към помещението, където Дризт и Ентрери се биеха на живот и смърт.

Младата жена отчаяно заблъска по здравото стъкло, същото стори и Бруенор с тъпата страна на брадвата си, ала напразно — магическият материал беше прекалено здрав, а Дризт и Ентрери с нищо не показаха да са ги видели или чули.

— Трябваше да направиш стаята по-малка — сухо отбеляза Рай’ги, когато заедно с Джарлаксъл и Кимуриел достигнаха площадката, откъдето щяха да наблюдават действията на двамата противници… или бездействието им.

— Но какво щеше да му е забавното тогава? — отвърна Джарлаксъл и кимна към Кати-Бри и останалите. — Оттук ще виждаме както битката, така и приятелите на Дризт. Те също ни виждат — още докато наемникът обясняваше, тримата елфи забелязаха, че младата жена ги сочи и макар да не чуха яростния й вик, лесно можеха да се досетят какво иска да им каже. — Но Дризт и Ентрери не могат да видят нито нас, нито тях.

— Кулата наистина си я бива — принуден бе да признае Рай’ги.

На Дризт му се искаше да запази добрата си позиция на високата площадка, ала Ентрери бе изгубил прежното си нетърпение и елфът добре разбираше, че ако не направи нищо, тази битка, с която искаше да приключи веднъж завинаги, може да се проточи твърде дълго. Затова той с лекота скочи върху гредата и бавно и много внимателно тръгна към палача.

Когато от противника му го деляха само няколко крачки, се хвърли напред и замахна. Изумрудената кама, оръжието в лявата ръка на Ентрери, се провря под връхлитащия ятаган и го отби настрани, после убиецът се завъртя на една страна и с вдигнат меч сам се впусна в атака.

Едва-що бе започнал движението си обаче, когато другият ятаган на елфа политна нагоре, описа пълен кръг и се спусна от вътрешната страна на меча, запращайки го встрани, докато първият ятаган стори същото с изумрудената кама. Извитите остриета чертаеха кръг след кръг във въздуха, кръстосваха се, прелитаха едно над друго, издигаха се нагоре, после рязко се спускаха надолу, търсейки и най-малката пролука в противниковата защита.

Ала оръжията на Ентрери се движеха със същата прецизност. Макар да не описваха окръжности във въздуха, те неизменно спираха атаките на двата ятагана и им отвръщаха с двойно по-яростни нападения, принуждавайки Дризт да се отбранява. Остриетата се удряха едно в друго с оглушителен звън, удар след удар след удар.

Изведнъж лявото оръжие на Дризт спря въртеливото си движение и се стрелна право напред… но срещна само въздух, тъй като Ентрери, вместо да се опита да го спре, се преметна през глава, отбивайки другия ятаган с меча си. Изправи се с кама, насочена право към сърцето на противника си, прекалено бързо, за да може Дризт да се предпази с другия си ятаган.

Вместо това елфът се хвърли на една страна, като в същото време се извъртя леко, за да избегне вражеския меч. Приземи се на пода, премятайки се през глава, за да омекоти падането, след което скочи, направи още две крачки и се обърна — нямаше никакво съмнение, че Ентрери ще се възползва от моментното си преимущество и ще го последва. И наистина, палачът бе плътно зад него, вдигнал меча и изумрудената си кама.

Разнесе се звън на метал и Дризт бе принуден да отстъпи назад, толкова голям бе устремът на убиеца. Въпреки това елфът нито за миг не изгуби съвършеното си равновесие и с лекота отби ударите на своя противник.

Застанали на вътрешната площадка, тримата мрачни елфи, които бяха прекарали целия си живот, заобиколени от изкусни бойци и бяха видели безброй битки, наблюдаваха двубоя с нарастващо изумление.

— За Ентрери ли уреди всичко това или за нас? — подхвърли Рай’ги, без следа от сарказъм в гласа.

— И двете — призна наемникът.

В това време Дризт се втурна покрай Ентрери, изкачи стъпалата в центъра на стаята, но не спря на върха, скочи, обърна се във въздуха и се приземи върху гредата. Вместо да го последва, палачът избра по-пряк път и с един скок се озова върху гредата, лишавайки противника си от предимството, което той се бе надявал да спечели.

Ала Дризт можеше да импровизира не по-зле от своя съперник. Без да губи и миг, той се приведе и скочи на пода, като в същото време замахна над главата си, удивително ловък ход, който би посякъл краката на палача, ако той от своя страна не бе предугадил намерението му и не бе слязъл от гредата също толкова бързо.

Все пак, не можа да се отърве напълно невредим — ятаганите на елфа разкъсаха панталона му и оставиха драскотина над единия му глезен.

— Първа пролята кръв — отбеляза Кимуриел и погледна към Джарлаксъл, който с широка усмивка наблюдаваше приятелите на Дризт — те всички, дори и Гуенивар, не можеха да откъснат възхитени очи от онова, което се разиграваше в стаята под тях.

И с основание, помисли си Кимуриел, като отново насочи цялото си внимание към смъртоносния танц на двамата противници, безмилостен, ала в същото време — безкрайно красив.

Битката се пренесе на земята. Двамата противници се движеха толкова бързо, че единственото, което се виждаше, бяха разветите им плащове и блясъкът на оръжията им. Трудно можеше да се каже, че някой напада, а друг се отбранява, всичко се бе сляло в едно, острие срещаше острие сред порой от искри и оглушителен звън на метал.

Левият ятаган на елфа изсвистя покрай врата на Ентрери, който приклекна за миг и се изправи със страховит устрем, размахал меча и камата си. Само че Дризт още не бе довършил своя ход и като се завъртя, вдигна десница, за да спре оръжията на палача. С вътрешната страна на извитото острие закачи камата и меча на Ентрери и ги отби встрани, а след това рязко промени ъгъла на другия ятаган и замахна към главата на убиеца.

Той обаче светкавично размени двете си оръжия, въпреки неудобното положение, в което се намираха ръцете му, и като вдигна десница, успя да освободи камата си. Острието й политна нагоре в мига, в който ятаганът на Дризт се спусна надолу.

После и двамата изреваха от болка. Върху китката на Дризт зейна рана и той отскочи назад, Ентрери също бе принуден да се отдръпне, с лошо порязана ръка.

Секунда по-късно, осъзнали, че са в състояние да продължат, че все още могат да държат оръжие, двамата подновиха битката. Ятаганите на Дризт се сключиха като челюстите на разярен вълк и Ентрери, въпреки че неговите оръжия се оказаха от вътрешната страна, закъсня с един-едничък миг и трябваше да запрати както своите, така и остриетата на елфа далеч встрани. Собственият му устрем го тласна напред и той се подвоуми за момент, чудейки се дали може да върне камата си навреме.

Дризт изобщо не се поколеба и се хвърли в нападение, изпреварвайки го само с една секунда, напълно достатъчна, за да може Ентрери да поеме по-голямата част от удара, когато челата им се блъснаха едно в друго.

Надмогвайки замайването си, палачът успя да изнесе дясната си ръка напред, забивайки юмрука и дръжката на камата си в лицето на елфа.

Двамата отново се отдръпнаха. Окото на Ентрери бързо се подуваше, от носа на Дризт и по бузата му се стичаше кръв.

Убиецът пръв поднови битката — на всяка цена трябваше да приключи всичко възможно най-бързо, преди окото му да се затвори напълно и да даде огромно предимство на противника му.

Мечът му политна към Дризт, той обаче го пресрещна и го отби, след което изрита Ентрери в лицето.

Ритникът не можа да забави убиеца, който не само го беше очаквал, но и бе разчитал на него, и сега приклекна, без да губи нито миг. Дори така, ударът още повече влоши състоянието на раненото му око. Въпреки това той успя да извърти камата си и да замахне към коляното на противника си.

Дризт можеше да се опита да провре другия си ятаган покрай меча на Ентрери и да спре изумрудената кама, но ако палачът успееше някак да избегне маневрата му и забиеше острието си в крака му, битката щеше да приключи скоропостижно.

Всичко това елфът извърши инстинктивно, без да се замисля. Пак така, без да се замисля, той вдигна и другия си крак и политна назад, над камата. Тя разбира се, го одраска, но нищо повече. Дризт възнамеряваше да се претърколи през глава и да се изправи на крака, но преди да го стори, видя Ентрери да се хвърля след него с ръмжене, и разбра, че няма да успее навреме.

Затова просто спря и остана да лежи по гръб, докато палачът се приближаваше.

От двете страни на стаята, мрачните елфи и приятелите на Дризт ахнаха едновременно, убедени, че това е краят. Ала двата ятагана се стрелнаха нагоре и засвистяха с такава ярост, че Дризт някак си стори немислимото и съумя да се опази от нападението на Ентрери достатъчно дълго, за да подвие крак под тялото си и да се изправи, без нито за миг да отслабва свирепата си атака.

И ето че двамата отново бяха напълно равнопоставени, а оръжията им се стрелкаха насам-натам толкова бързо, че онези, които ги наблюдаваха отстрани, не бяха в състояние да различат отделните движения. Първо върху тялото на единия, а после и на другия се проточиха нови драскотини, ала все още никой не бе успял да нанесе истински тежка рана на противника си, и двубоят продължаваше с все същото ожесточение, ту край една от стълбите, ту до стената, ту в средата на стаята. Неохотата, с която Дризт бе започнал битката, отдавна се бе изпарила, а ако Ентрери изобщо бе имал някакви съмнения относно това дали наистина иска да се изправи срещу елфа, те също бяха изчезнали. Двамата се биеха настървено и поривисто, оръжията им се удряха едно в друго толкова начесто, че звънът от остриетата не секваше и за миг.

В един момент се озоваха върху гредата, без сами да знаят как, после едновременно тупнаха на пода от двете й страни и пак така едновременно приклекнаха и продължиха битката си под нея. Движейки се в съвършен синхрон, те си размениха местата и, сякаш четяха мислите си, отново се качиха върху гредата.

Времето течеше, потта, която сега бе примесена с кръв, с парене се стичаше в нови и нови рани. Един от ръкавите на Дризт се скъса толкова лошо, че започна да му пречи и той бе принуден да подеме двойно по-яростна атака, която да задържи Ентрери настрани достатъчно дълго, за да може той да подхвърли ятагана си във въздуха и да откъсне целия ръкав. Всичко стана светкавично бързо, но въпреки това Дризт едва успя да улови оръжието си навреме, за да се защити от нападението на палача. Миг по-късно пък Ентрери изгуби наметката си, когато ятаганът на елфа се стрелна към гърлото му и сряза връзката й, а него самия остави с грозна драскотина под брадичката.

И двамата с мъка си поемаха дъх, и двамата нямаха никакво намерение да отстъпват.

Ала при всичките леки наранявания и синини, при всичката пот и умора, една рана се открояваше — зрението на Ентрери с дясното око бързо се влошаваше. Палачът трябваше да размени оръжията си и да вземе камата в лявата си ръка, оставяйки дългия и по-сигурен меч за десницата си.

И тогава Дризт разбра какво трябва да стори.

Ентрери с лекота се справи с мнимата му атака — три бързи замахвания, целящи единствено да му дадат възможност да заеме нужната позиция.

Отвън, хитрият Джарлаксъл забеляза маневрата на елфа и осъзна, че битката е към края си.

Дризт отново замахна, този път с лявата ръка, но толкова отдалече, че Ентрери, с раненото си око, да не може да го види. Въпреки това палачът инстинктивно вдигна меча си, за да отбие връхлитащото оръжие, а после сам се опита да нанесе удар с камата. Дризт обаче провря ятагана си под меча и го отби настрани, порязвайки китката на убиеца. Едновременно с това пусна другото оръжие на пода, сграбчи лявата ръка на противника си и я изви, правейки крачка напред. Преди Ентрери да успее да вдигне другата си ръка, острието на елфа опря в гърлото му.

Изведнъж всичко сякаш застина. С една ръка, стегната в желязна хватка от елфа, докато другата бе притисната от ятагана му, убиецът не можеше да стори нищо, за да попречи на Дризт да забие оръжието в гърлото му.

Ръмжейки, без да може да овладее треперенето си и с мъка запазвайки самоконтрол, елфът едва-едва отдръпна острието.

— Е, какво си доказахме? — попита той. От гласа му капеше отрова, леденият поглед на лавандуловите му очи не се отделяше от черните очи на палача. — Нима това, че челото ми те улучи на подходящото място и те заслепи, ме прави по-добрият боец?

— Давай! — озъби се Ентрери.

Дризт отново изръмжа и още по-силно изви ръката му, принуждавайки го да пусне изумрудената кама на земята.

— Заради всички онези, които си убил, и заради онези, които несъмнено ще убиеш, би трябвало да те довърша — рече той, ала още докато казваше това и двамата разбраха, че няма да завърши атаката си, няма да забие острието, не и сега.

В този ужасен момент Дризт съжали, задето не го бе сторил още в мига, в който бе надделял, преди да има време да размисли.

Ала сега вече бе късно и с едно рязко движение той пусна ръката на Ентрери, като в същото време стовари длан върху лицето му и го блъсна назад.

— Проклет да си, Джарлаксъл, позабавлява ли се достатъчно? — провикна се елфът и се обърна…

… тъкмо навреме, за да види как наемникът и двамата му помощници отварят вратата.

Дризт решително се отправи натам, сякаш се канеше да се разправи с всеки, който се опита да го спре, ала внезапен шум зад гърба му го накара да спре. С див крясък Ентрери се нахвърли отгоре му.

С крясък. Истинското значение на този факт като че ли убягна на Дризт в тези няколко секунди, докато той се обръщаше, разперил десницата си настрани, за да спре безмилостната кама на палача. В същото време лявата му ръка, която все още стискаше ятагана, полетя напред, готова да нанесе смъртоносен удар.

Двамата се сблъскаха, но за огромно изумление на елфа, острието не потъна в гърдите на палача, сякаш самата кожа го беше отблъснала.

Ала Артемис Ентрери, чието тяло бе внезапно изпълнено от погълнатата енергия на удара, възвърнал си псионистките умения, благодарение на бързата намеса на Кимуриел, разбра какво става и реагира инстинктивно (ако беше помислил само миг по-дълго, измъченият мъж със сигурност щеше да насочи енергията към самия себе си) — протегна ръка и отприщи силата на удара към Дризт.

Ръката му потъна в гърдите на елфа и той бавно политна назад, облян в кръв.

Времето сякаш спря, впримчено в този едничък ужасен миг. Гуенивар нададе гръмовен рев и се хвърли към прозрачната стена, но бе запратена назад. Изпълнена с безсилна ярост, тя отново изрева и отчаяно задра дебелото стъкло.

Обзет от същия необуздан бяс, Бруенор заудря стената с брадвата си, докато Риджис, напълно вцепенен, стоеше край него и тихичко повтаряше:

— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!

С широко отворена уста, Кати-Бри се поклащаше напред-назад, без да може да откъсне очи от страшната гледка. Секундите се проточиха, секунди, изпълнени с нечовешко мъчение, докато ръката на убиеца потъваше в гърдите на Дризт с невиждана мощ, а кръвта на скъпия й приятел, елфа, когото бе обикнала с цялото си същество, неумолимо изтичаше. Потресена, младата жена видя как силата започна да го напуска, колената му се подкосиха и той политна назад, поддържан от ръката на убиеца. Стори й се, че тя също пропада, право в обятията на една всепоглъщаща пустота, която помнеше отпреди, от деня, когато видя Уолфгар да рухва, сразен от йоклолата.

Мракът, който се спусна над нея този път, й се видя дори още по-страшен.

— Какво направих! — простена убиецът и падна на колене до елфа, после обърна обезумял поглед към Джарлаксъл. — Какво направи!

— Дадох ши битката, която искаше, и ти показах истината — спокойно отвърна наемникът. — Истината за теб и за твоите умения. Но съвсем не съм свършил с теб. Потърсих те, не за да ти помогна, а защото можеш да ми бъдеш полезен. И сега, когато сторих това за теб, държа да ми върнеш услугата.

— Не! — изкрещя палачът, опитвайки се отчаяно да спре шуртящата кръв. — Не така! Не така!

Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Псионистът начаса улови Ентрери в мисловна хватка и го вдигна във въздуха, след което излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.

Палачът крещеше и се мъчеше да се отскубне, но макар яростта му да бе насочена към Джарлаксъл, погледът му неизменно се връщаше към неподвижното тяло на Дризт, простряно на земята. Да, беше получил битката, която жадуваше, ала както и би трябвало да предположи, тя не бе доказала нищо. Беше изгубил, или поне щеше да изгуби, ако Кимуриел не се беше намесил, а ето че бе останал жив.

Защо тогава го изпълваше такъв гняв? Защо единственото, което искаше в този миг, бе да пререже гърлото на Джарлаксъл?

Кимуриел го извлече навън.

— Би се прекрасно — отбеляза Рай’ги и кимна към Дризт, чиято кръв беше образувала лепкава локва около него и вече течеше много по-слабо. — Сега знам защо Дантраг Баенре е мъртъв.

Джарлаксъл кимна и се усмихна.

— Дризт До’Урден няма равен в боя — призна той. — Освен Артемис Ентрери, разбира се. Разбираш ли защо избрах точно него?

— Той е елф на мрака във всичко, освен в цвета на кожата — засмя се Рай’ги.

В този миг мощен взрив разтърси кулата до основи.

— Кати-Бри и нейният великолепен лък — обясни наемникът и хвърли поглед към площадката, където Гуенивар продължаваше да дере и да хапе непробиваемата стена. — Естествено, те видяха абсолютно всичко. Май трябва да си поговоря с тях, преди да са сринали кристалната ми кула.

Само с една мисъл, Джарлаксъл върна стената в предишното й състояние, после кимна към неподвижното тяло на Дризт и излезе.