Потомъкът на върколака

I

В онзи студен и ясен зимен ден, помня, че беше около Коледа на 18…, както дълбоко си спях една сутрин в странноприемницата Дюсин във Фрайбург, най-неочаквано в стаята ми нахълта старият Гедеон1 Шпервер и се развика колкото му глас държи:

— Събуди се, приятелю Фриц! Събуди се и побързай! Ще те водя в замъка Нидек, на две левги оттук! Нали си чувал за замъка Нидек? Най-старото имение и най-красивият замък в областта — истински античен паметник на славата на нашите деди!

Забележете, не бях виждал Шпервер, моя дълбокоуважаван пастрок, цели дванайсет години. Боже, как бързо лети времето и как хората се променят с него!… Беше си оставил да му поникне дълга, гъста брада, валчестото му лице се губеше под дебел лисичи калпак, а ръката му тикаше под носа ми запален фенер.

— Чакайте, човече, полека! — още сънен, не можах да го разпозная в полумрака. — Нека караме поред и по-спокойно… Кажете ми най-напред кой сте?

— Не е за вярване! - продължи да гърми нощният посетител. — Нима не можеш да разпознаеш стария Гедеон Шпервер, прославения бракониер на Шварцвалд? Ах ти, неблагодарнико! Затова ли те отгледах, храних и възпитавах толкова години? Значи не помниш как те учих да залагаш капани в гората, да дебнеш лисици в непроходимите горски дъбрави, да пускаш хрътките по следите на страхливите катерици? Нищо ли не помниш? Че на всичкото отгоре и не можеш да ме познаеш? О, Богове! Така ли е наистина? Ами това ухо, дето е замръзнало от проклетия студ навън? Я го огледай хубаво? То нищо ли не ти говори? Колко пъти детската ти ръчичка го е дърпала?

— И таз добра! Дяволите да ме вземат!… Бога ми, как бих могъл да не позная лявото ти ухо! Ела да те притисна, любими приятелю!

Крепко се прегърнахме и се разцелувахме дружески. После, след като обърса предателските сълзици с опакото на дланта, но така че да не забележа, Шпервер продължи:

— Та да се върна на думата… Чувал ли си за замъка Нидек?

— Разбира се… Застигала ме е хорската приказка… Ами ти какво правиш там?

— Как какво? Аз съм първи псар2 на графа! Дресирам хрътките му, подготвям ги за лов…

— Значи идваш от негово име?

— Не-е-е, изпраща ме младата графиня Одил.

— Хм… Добре, тъй да е. Но защо така ме препираш, какво толкова има?

— Потегляме веднага, синко! Става въпрос за много сериозна работа. Спешно е! Старият граф е тежко болен и дъщеря му ме помоли да не губя нито минута повече. Конете ни чакат!

— Какви ги говориш, Гедеон? Виж какво време е навън — от три дена снегът не е спрял, свил е такъв вълчи студ!…

— Знам, знам… — прекъсна ме моят пастрок. — Представи си, че те каня на лов за глигани… Нима ще ми откажеш? Обуй си дългите ватени гащи, обличай се бързо и скачай в обущата, вземай шпорите, че ще ни трябват и… на път, приятелю! Чакат ни славни дела! А докато се натъкмиш, аз ще кажа да ни приготвят долу нещо за хапване!

И при тези думи той изфуча като хала.

Ала още не беше захлопнал вратата зад себе си, когато пак влетя обратно в стаята.

— За малко да забравя — навън наистина е свил вълчи студ, дърво и камък се пукат. Тъй че си вземи дебелия кожух!

Сетне го чух как изтрополи надолу по стълбището.

Никога не можех да устоя на стария Гедеон. От детството още помня, че той по някакви неведоми пътища успяваше да получи от мен всичко, каквото си поискаше, само с едно кимване на главата или повдигане на раменете. Ето и сега — без да се бавя, аз се облякох и побързах да го последвам.

— Хайде, приятелю! — възкликна зарадвано той щом ме видя. — Знаех си, че няма да ме оставиш да тръгна сам! Справяй се бързо с тоя свински бут и дай да пийнем по едно тежко вино на изпроводяк, че доста път ни чака! Конете са нетърпеливи… Между другото, наредих да качат куфара с дрехите ти!

— Какво, как… — не разбрах аз и замигах смутено. — Куфар с моите дрехи?

— Да, да! За нищо не се безпокой! Ще трябва да останеш няколко дена в Нидек. Затова ще са ти необходими малко дрехи… Всичко ще ти обясня после, имай търпение!

Двамата излязохме на двора.

В този момент пристигнаха двама конници. Изглеждаха смазани от яздене и умора, конете им, запенени, пръхтяха. Шпервер, голям ценител и познавач на расовите животни, възкликна от изненада:

— Прекрасни екземпляри!… Чистокръвна влашка порода! Какъв финес! Каква грация! Какъв вървеж! Истински елени-вихрогони! Хей, Николаус! — обърна се той към коняря. — Побързай, мързеливецо, хвърли им по едно наметало отгоре, че в тоя студ ще настинат, горките!

Увити в бели астраганени шуби, пътниците минаха покрай нас, докато ние се намествахме на седлата. Успях да зърна само засуканите дълги черни мустаци на единия от тях и също така черните му очи, в които като че проблясваха особени пламъчета. Мъжът изглеждаше необичайно възбуден.

Пътниците влязоха в странноприемницата.

Конярят все още държеше поводите на животните. Пожела ни лек път, после пусна юздите.

Препуснахме в галоп.

Шпервер яздеше чистокръвен мекленбургски кон, аз забивах шпори в изпълнен с плам жребец от Ардените. Излишно е да ви казвам, че и двамата летяхме в снега. След десет минути последните къщи на Фрайбург останаха зад нас.

Времето бе започнало да се прояснява и тъмният хоризонт отпред просветляваше. Накъдето и да обърнехме взор, никъде не се виждаха дирите на утъпкан друм, пъртина или каквато и да е пътечка. Всичко беше затрупано под снега. Единствените ни спътници бяха гарваните на Шварцвалд, разперили зловещо черни крила над снежните преспи. Обезпокоени от нашия устремен бяг, те прелитаха от едно място на друго и сякаш грачеха насреща ни грозна, зловеща прокоба.

Едър, широкоплещест здравеняк, с шапка, чиито наушници се развяваха над дебелата шуба от рис, Гедеон препускаше пред мен и жизнерадостно си тананикаше мелодийки от „Freyschutz“3. „Странно веселие сред цялата тая унила пустош!“ — успях да си помисля.

Понякога моят спътник се обръщаше и тогава съзирах отблясъците на олюляващата се в края на носа му кристалночиста водна капчица.

— Е, Фриц? — питаше ме той. — Какво ще кажеш, а? Чудесно зимно утро, нали?

— Да, но е малко суровичко и хапливо! Добре че вече не вали чак толкова…

— Не се оплаквай, градско чедо! Как не можах да те приуча да свикнеш със студа! — сгълча ме той. — Аз пък обожавам суровата зима! Тя освежава кръвта! Ако старият иконом Тоби събере достатъчно кураж да си покаже носа навън в подобно време, а не да се върти покрай камината, никога повече няма да почувства ревматизъм и болежки в ставите!

Усмихнах се под мустак — славният Гедеон си оставаше все същият, нищо не бе в състояние да го промени.

След около час бесен галоп Шпервер намали, изчака ме и пое в тръс редом с мен.

— Фриц — поде той. Гласът му бе станал сериозен. — Каквото и да се случи, ти трябва да знаеш причините за нашето отиване в замъка!

— Тъкмо за това си мислех сега!

— Още повече, че много лекари се изредиха при графа!

— Ах, така ли?

— Да. Първият пристигна от Берлин. Носеше огромна перука и пожела да види само езика на болния. Чудеше се дали не е обложен. Вторият дойде от Швейцария, но се задоволи да огледа само урината. Идваха и лекари от Париж. Наместваха някакви стъкълца на очите си, взираха се във физиономията на болника… Ала всичките се оплетоха като патета в кълчища, пустите му фелдшери! Наричам ги така, защото имената им не зная — нищичко не откриха! Как може да са толкоз невежи!

— Дяволите да те вземат, приятелю! Това ли е отношението ти към лекарската гилдия?

— Не, не изричам тези сквернословия по твой адрес! Напротив, ако някой ден си счупя краката, предпочитам да се доверя на теб, отколкото на когото и да било друг лекар! Знахари, шарлатани! Но за онова, приятелю, онова, което е вътре в душата човешка — вие все още не сте открили очила или каквато и да е там лупа, с която да надникнете зад нейните двери!

— Ех и ти, приятелю! Какво ли разбираш от тия работи!

При тези мои думи Гедеон ме изгледа накриво.

„Дали и моят храненик не е станал шарлатанин като другите?“ — може би си помисли. Доста време бе минало, откакто не се бяхме виждали.

Но веднага здравенякът се поясни:

— Честна дума, Фриц, ако притежаваше подобни очила, сега щяха да са ти съвсем навременни и необходими, защото болестта на графа е тъкмо такава — душевна. Ужасна болест, повярвай ми! Нещо подобно на бяс, но бяс е твърде меко казано! Не знам дали ме разбираш — бясът се проявява след девет часа, след девет дена или след девет седмици!

— Така се говори, наистина, но при положение, че не съм наблюдавал лично болестта на графа, не мога да го твърдя!

— Но поне знаеш за съществуването на блатната треска4, която идва циклично на три, шест или девет години. Човешкото тяло, приятелю, е същинска часовникова система! Когато този часовник е навит по определен начин, треската, коликите или зъбоболът идват точно на минутата!

— Така е, приятелю Гедеон, но не разбирам защо точно на мен го обясняваш… Тези хронични болести с циклични прояви са ме довеждали до отчаяние…

— Толкова по-зле тогава, защото болестта на графа е циклична! Пристъпите се повтарят се всяка година в един и същи ден, в един и същи час. От устата му потича пяна, очите му се забелват като топчета слонова кост, нещастникът се разтреперва от главата до петите, сякаш е обладан от дива ярост, зъбите му скърцат, започват да тракат непоносимо…

— Не може да бъде! Човекът явно много е изстрадал в тоя живот?

— Не-е-е… Или всъщност не знам… Ако дъщеря му искаше да се омъжи, той щеше да е най-щастливият човек на земята. Той е пребогат, приятелю, властен, влиятелен, отрупан е с почести. Има всичко, което ние останалите желаем! За съжаление обаче, дъщеря му отказва на всички онези, които са й поискали ръката. Изпусна такива изгодни партии… Решила е да посвети живота си в служба на Бога и може би старият граф страда тъкмо защото заради това нейно решение древният род на Нидек е пред изчезване!

— Кога и как се появи болестта му?

— Стана съвсем ненадейно преди десет години.

В този момент моят пастрок млъкна, като че искаше да подреди мислите си. Бръкна във вътрешния джоб на шубата, измъкна оттам лула, която бавно натъпка и запали.

— Една вечер — продължи, като жадно всмукна хладния дим, — една вечер бях останал сам с графа в оръжейната зала на замъка. Беше по Коледа. Цял ден бяхме гонили глигани из тесните усойни клисури в долината на Рейн и се бяхме върнали посред нощ без никакъв дивеч, само с две изкормени кучета. Времето беше досущ като днешното — студено и снеговито. Скръстил ръце на гърба си, графът сновеше нагоре-надолу из залата, главата му беше приведена, сякаш бе дълбоко вглъбен в нещо свое. Отвреме навреме се спираше да хвърли поглед към високите прозорци, зад които снегът необезпокояван се трупаше, аз сушах дрехите си край камината и проклинах цялата пасмина диви прасета из Шварцвалд. Бяха изминали сигурно два часа, откакто всички в замъка спяха. Не се чуваше никакъв друг шум, освен рязкото чаткане на подкованите ботуши на графа по настлания с плочи под. Отлично помня този миг, Фриц, сякаш бе вчера — някакъв гарван, отнесен от силното течение на вятъра, се блъсна в прозореца на пристройката и изграчи така зловещо, че струпалият се сняг се изсипа. Допреди миг бели, прозорците мигом станаха съвсем тъмни от онази страна на залата…

— Тези подробности имат ли връзка с болестта на графа?

— Потрай малко, приятелю, остави ме да свърша… Ще разбереш! При този див крясък графът веднага спря да крачи и застина на място. Погледнах го — лицето му бе станало пепеляво, восъчнобледо; целият беше напрегнат, главата му се приведе още по-напред, като на ловец, дебнещ приближаването на звяр. Аз продължавах да се суша, но не спирах да се питам: „Дали все пак той няма вече да иде и да си легне?“ Защото, да си призная, лично аз умирах за сън. Пак ти казвам, всичко си спомням много точно, Фриц, сякаш ей сега става. Да… Едва бе отшумял зловещият крясък на гарвана, когато часовникът в залата отмери единайсет. В същия миг графът се извъртя на пети, заслуша се в нещо, устните му промърдаха, обезцветиха се, после го видях как залитна, сякаш бе мъртвопиян. Простря ръце към мен, челюстите му се стиснаха, зъбите изскърцаха, очите му се забелиха и преобърнаха. С вик се втурнах към него: „Господине, какво ви е?“ А той не ми отговори, почна да се тресе, да се смее неистово като обезумял, залитна наново, препъна се и се строполи по очи на плочника. Веднага извиках помощ, приятелю. Слугите дотичаха. Зебалт улови графа за нозете, аз го хванах през раменете и го отнесохме до леглото му, което е съвсем до прозореца. Тъкмо разрязвах стегнатото копринено жабо с ловджийския нож, защото веднага си помислих, че старият граф е станал жертва на апоплексия5, когато известена за случилото се, графинята дотича от своите покои и се хвърли върху тялото на съпруга си, надавайки такива сърцераздирателни викове, че и сега още страх прерязва сърцето ми като си спомня.

Гедеон измъкна лулата от зъбите си, изчука я внимателно в предния извит край на седлото, след което с меланхоличен вид продължи:

— От този ден, Фриц, дяволът се настани зад стените на замъка Нидек и, както изглежда, не желае да си отиде. Всяка година по едно и също време, в един и същи ден, в един и същи час кризите обземат стария граф. Той целият се разтреперва, сякаш нещо отвътре го обладава. Понякога чудновато се изправя от мястото си, размахва ръце, втренчва се в нещо, като че иска да го улови, устните му се движат, сякаш жадуват да изрекат някакви отдавна забравени слова или отделна дума — и замръзват неподвижно… После го обзема див бяс, той започва да хапе като малоумен ръцете си, скубе косите си, гледа като отнесен и сетне пак захваща… Така, докато не стихне… Каква е тази напаст божия, не знам! Болестта продължава от осем до петнайсет дена, в които от гърлото му се изтръгва такъв вой, че косите ти се изправят. След което бавно, постепенно се връща на себе си, но е толкова пребледнял, толкова изнемощял, изсъхнал, повехнал, че с мъка едвам провлачва крака от стол до стол и ако някой вдигне и най-малкия шум, ако някъде нещичко шавне, той се обръща сепнато, ужасен дори от собствената си сянка. Младата графиня, най-благородното и миловидно създание, което съм срещал някога, е неотлъчно до него. Нито за миг не го напуска. Ала той като че ли не желае повече да я вижда. „Върви си, махни се оттук! — крещи й неистово, досущ като обсебен от пъклена сила и маха с ръце, сякаш отпреде му се е изпречил Дивият ловец6. — Остави ме на мира, иди си, не виждаш ли какво изстрадах!“ Ужасно е да слушаш такива скверни слова, Фриц! Аз, дето съм първи негов слуга и го придружавам при всеки лов, дето надувам рога при всяко убито от него животно, дето бих дал главата си за него — в такива моменти направо ми идва да го удуша със собствените си ръце, дотолкова ме отвращава това отношение към собствената му дъщеря! Ех и ти друже, едва ли можеш да разбереш напълно какво ме терзае…

Погледнах моя осиновител. Мрачна, недоволна и сурова гримаса бе заменила благовидното изражение. Той пришпори коня и известно време ние препускахме в галоп.

Чутото ме накара сериозно да се замисля. Лечението на подобно заболяване ми изглеждаше твърде съмнително, да не кажа почти невъзможно. Съвсем явно бе, че болестта на графа е душевна и за да се излекува, трябваше по-напред да разбера истинската първопричина, която я бе породила. А тази причина несъмнено се криеше далеч в зората на човешкото съществуване.

Всичкото това ме потресе дълбоко. Вместо да ми вдъхне кураж и искрица надежда, разказът на стария ловец ме хвърли в отчаяние: изгледите ми да постигна успех бяха съвсем минимални!

Беше около три следобед, когато на хоризонта изплуваха контурите на стария замък Нидек. Въпреки огромното разстояние, което все още ни делеше, кулите му не се мержелееха смътно в далечината, а се открояваха съвсем ясно, щръкнали като астраганени калпаци по ъглите на масивния градеж, облегнал снага на гранитните склонове на Вогезите7.

Шпервер намали, премина в тръс, колкото да се изравни с мен, и ми рече:

— Фриц, трябва на всяка цена да пристигнем преди смрачаване!… Затова е по-добре да побързаме!

Но колкото и да пришпорваше, конят му оставаше неподвижен, запъвайки се с предните си крака в снега, риейки ужасено с копита. Гривата му беше настръхнала, главата му се мяташе обезумяло, а от разширените му ноздри бликаха тънки, синкави струйки и само твърдата ръка на ездача пречеше на животното да се разбеснее съвсем.

— Какво става, по дяволите! — развика се обезпокоен Гедеон. — Нищо не разбирам… Фриц, съзираш ли нещо наоколо, което да го е подплашило? Ама това… Не е ли…

Без да довърши започнатото, той онемял посочи с пръст напред. Погледнах натам. От другата страна на склона, на петдесетина метра от нас, някакво същество беше приклекнало в снега.

— Черната Чума! — разтреперано изшептя Шпервер и неясна тревога изпълни душата ми.

Напрегнах очи и с изумление различих най-накрая някаква старица, клекнала и прегърнала с ръце коленете си, навлечена в дрипи, измършавяла, а лактите й, почервенели, прозираха през ръкавите. Няколко кичура сплъстена коса се бяха провесили над врата й, също зачервен, оголен, като на лешояд. Старицата приличаше по-скоро на топка стари парцали, отколкото на човек, раздърпаните дрехи и посивялата коса й придаваха злокобен вид.

Странно — в скута й лежеше бохча парцали, а обезумелите й очи оглеждаха заснежената равнина.

Шпервер извъртя поводите наляво и продължи, заобикаляйки старицата отдалеч. Едвам успях да го догоня.

— Какво правиш? — завиках след него. — Това някаква шега ли е?

— Шега ли? — отвърна ми той като се извърна, но без да ме гледа. — В никакъв случай! Опазил ме Бог от такива шеги! Не съм суеверен, приятелю, но тази среща ме плаши!

Той отново се огледа, но щом забеляза, че старицата не бе мръднала и че погледът й продължава да е все така втренчен в същата посока, Гедеон като че ли малко се поуспокои.

— Фриц — заяви ми после с тържествен тон. — Ти си начетен човек, учил си толкова много неща, дето умът ми не може да побере. Увери ме, синко, вразуми ме, че е несправедливо човек да се присмива над онова, дето не разбира. Трябва да ти кажа, че аз не без основание наричам тази старица Черната Чума. В цял Шварцвалд я знаят с това име, но точно тук, в Нидек, то й подхожда най-много.

След което отново заби шпори и продължи без нищичко да добави.

— Добре, Шпервер, да кажем, че съм съгласен с теб! — за сетен път го догоних. — Но искам спокойно и подред да ми обясниш, защото аз буквално нищо не разбирам…

— Да, това е наш недостатък, на простосмъртните. Виждаш ли я, Фриц, онази вещица там, този сатана в човешки образ — тя е виновницата за всичко, тя носи кълновете на злото, което погубва графа!

— Не може да бъде! Тази старица? Как да ти повярвам? Как би могла тя да упражнява такова влияние над него?

— Млад си ти, Фриц… Млад и още зелен! Мен питаш — ами откъде да знам? Какво разбирам аз, обикновеният ловец, от старинните тайни, които дремят дълбоко у нас? Нали ти си церител на душата човешка! Онова, което със сигурност мога да ти кажа, е, че още при първите пристъпи на графа, още в първите дни на кризата му, ако се покачиш на някоя от наблюдателниците в замъка и се огледаш наоколо, ти със сигурност ще откриеш Черната Чума — онова мъничко петънце, открояващо се на белоснежния фон между гората Тифенбах и замъка Нидек. Тя винаги е там, приклекнала самотна в снега. И с всеки изминат ден се приближава по малко до замъка, а пристъпите на клетника стават все по-ужасни. Все едно той я усеща как идва към него и това го влудява! Повярвай ми, Фриц, тя му влияе по някакъв неведом начин, обсебила го е, вещицата, сякаш е плът от неговата плът и кръв от кръвта му! Тя е неговата мъчителка! Понякога, в първите дни при първите кризи, той споделяше с мен: „Гедеон, чувствам я как идва! Тя се е запътила насам, сигурен съм в това!“ А аз държа ръката му, опитвам се да облекча, доколкото мога, кризата, но с изцъклени очи и заеквайки, той продължава да повтаря едно и също: „Боже господи, тя е тук! Тя идва!“ Тогава се качвам във Вълчата кула и оттам започвам да оглеждам… Бавно, внимателно се взирам в унилата заснежена пустош. Ти знаеш, Фриц, че имам остър слух и зрение. Нищо не може да ми убегне! Но повярвай ми, едва след дълго напрягане в стелещата се между небето и земята мъгла сред далечните простори забелязвам мъничко черно петънце. На другия ден петънцето е станало по-голямо, а граф Нидек е разтърсен от още по-жестоки кризи, зениците му са още по-разширени, започват да блестят неестествено. На следващия ден петънцето вече е нараснало съвсем и ясно може да се различи вещицата, а пристъпите са непосилни, чувствам как разкъсват графа отвътре; виковете, изтръгващи се от гърлото му, са истерични, непоносими. На по-следващия ден вещицата е в подножието на планината, приклекнала е току пред стените на замъка… Тогава челюстите на графа непонятно как са стиснати като менгеме, а от устата му тече пяна, очите му са преобърнати, забелени… Ах, проклетницата! А да кажеш, че поне сто пъти не съм я вземал на мушка от кулата с ловната пушка и не съм могъл да я просна в снега с пръснат череп? Направо не ти се вярва, нали? Ала горкият граф винаги ме е възпирал с вик: „Не, Шпервер, недей! Не искам кръв!“ Бедничкият, не мога да проумея как може да щади онази, която го погубва? Защото тя наистина го погубва, Фриц. Та той е станал само кожа и кости!

Приятелят ми бе твърде зле настроен към старицата, за да се опитвам да го убеждавам в противното. Всъщност, кой би се наел да чертае границите на възможното? Нима с всеки изминат ден не се разширяват просторите на обозримото и необозримото? Недостъпни за нас са мъдростта и загадките на първичния свят. Истина ли е всичко заобикалящо ни или игра на въображението? Окултни влияния, тайнствени връзки, невидими сродства — целият този омаен, непознат все още нам свят, който едни възхваляват с всичкия плам на своята вяра, а други оспорват с иронична насмешливост, — може ли някой със сигурност да предрече, че утре той няма като вулкан да изригне сред нас? Да, лесно е да се градят хипотези върху човешкото незнание!

Ето защо се помъчих да смекча гнева на Шпервер и най-вече да го предпазя от стрелба по Черната Чума. Предупредих го, че каквото и да последва, то във всички случаи няма да е за добро и само ще му навлече неприятности.

— Не ме интересува! — отвърна ми той. — В най-лошия случай ще ме обесят!

— А това е прекалено много и твърде позорно за един почтен човек!

— Хайде де! Смърт като смърт — тя е една за всички! Увисваш на бесилото, чупиш си вратните прешлени и се задушаваш, това е! Даже предпочитам да е точно такава смърт, отколкото мозъчен удар като при апоплексия. Да, по-добре бесило, отколкото да не мога да спя, да не мога да пуша лулата си, да не мога да поглъщам и смилам погълнатото или да съм алергичен към нещо, както е при другите болести!

— Мили ми Гедеон, разсъжденията ти са твърде неприемливи за беловлас старец, толкова много видял и патил!

— Беловлас старец ли? Да имаш да вземаш, синко! Май много ти се иска! Така или иначе, това е моят начин на мислене, така разбирам аз нещата. Ловната ми карабина в замъка е винаги заредена и за онази стръвница — вещицата, винаги имам приготвен куршум! Отвреме навреме слизам да сменя стръвта, заложена в снега, и ако ми се удаде сгоден случай да я примамя, пущината…

Той довърши мисълта си с красноречив жест.

— И ще сгрешиш, Шпервер, ще сгрешиш. Аз също споделям мнението на граф Нидек: „Никаква кръв!“ Един велик поет бе казал: „Дори и всичките вълни на океана, безсилни са да изличат и капчица човешка кръв…“ Помисли над това, приятелю, и по-добре изпразни ловната си пушка срещу глигани веднага щом ти се удаде сгоден случай…

Думите ми като че ли подействаха на стария бракониер. Той сведе глава и свъси вежди, а лицето му доби замислено изражение.

Заизкачвахме гористите хълмове, които деляха селцето Тифенбах от замъка Нидек.

Нощта постепенно спускаше своите черни плащове. Както винаги става след ясен и мразовит зимен ден, отново заваля сняг. Едри къдели се сипеха и топяха върху гривата на конете, които процвилваха и ускоряваха ход възбудени, усетили несъмнено приближаването на топло убежище.

Отвреме навреме Шпервер се извръщаше и оглеждаше зад нас с видимо безпокойство. Трябва да си призная, че след страшните и невероятни описания, с които моят приятел ми охарактеризира странната болест на своя господар, аз също бях завладян от някакво непонятно притеснение, което свиваше стомаха ми.

Всъщност човешкият разум винаги влиза в хармония със заобикалящата го природа и за мен лично няма нищо по-тъжно на тоя свят от гора, покрита със скреж. Дори слабите повеи на вятъра не успяваха да залюлеят клоните. Като че накипрени в бели дантели, дърветата бяха унили, побелели и еднообразни. Печал и меланхолия обсебиха душата ми.

Колкото повече напредвахме, толкова по-нарядко се мяркаха чернеещите стволове на дъбовете. Тук и там, сякаш мраморни колони, самотно надигаха ръст бели брезички. Елите тъжно поклащаха бухналите си, зеленеещи под снега корони, ръсеха снежен прашец и все едно ни предупреждаваха да се върнем обратно, когато най-неочаквано иззад поредния горски гъсталак пред нас се извиси черната снага на стария замък, чиито прозорци като светещи очички просвяткваха отвисоко.

Шпервер се спря срещу един портал, изсечен в скалата между две кули и запречен с желязна решетка — единственият отвор в дебелия зид.

— Пристигнахме! — извика с облекчение той, като провеси глава над врата на коня. Пресегна се, дръпна една дръжка във формата на еленов рог и чухме как далече отвътре в замъка се разнесе ясен звън.

Изчакахме няколко минути, после някакъв фенер просветна в дълбините на потъналия в мрак сводест тунел. Сред мъждивата светлинка изплува сгърбено човече с жълтеникава брада. Въпреки дребничкия си ръст личеше, че тялото му имаше съразмерни пропорции, макар да бе полускрито под дебела котешка шуба.

Първата споходила ме мисъл бе, че е някой гном, изскочил направо от сагите за нибелунгите8.

Джуджето пристъпваше бавно към нас, мазното му лице се залепи в решетките, очите му се разтвориха широко, опитаха се да пронижат тъмнината и да ни видят.

— Ти ли си, Шпервер? — изхриптя дрезгав глас в мрачината.

— Няма ли да ни отвориш най-сетне, Кнапвурст? — на свой ред се отзова гръмовито моят спътник. — Май досега си клечал край камината и понятие дори си нямаш за свилия отвън вълчи студ! Докога ще ни караш да чакаме?

— А-а-а! Сега вече те познах! — избъбри дребосъчето. — Да, да, потрай малко… И престани така да бучиш и да хвърляш огън и жупел като прегладняла ламя, че току виж всички ни си подплашил…

Вратата проскърца жалостиво, разтвори се и джуджето надигна фенера към мен. На лицето му веднага цъфна присмехулна усмивчица, после дочух едно: „Wilkom, her docter9!“, което ми прозвуча като: „Ето го още един, който ще я свърши като другите и ще си иде безславно…“. В крайна сметка човечето спокойно спусна решетката зад нас, след което мина отпред да поеме поводите на конете.