Потомъкът на върколака

XI

По пребледнялото лице на Шпервер и от блясъка в очите му разбрах, че в замъка се бяха случили нови неща. Въпреки това Гедеон ми изглеждаше спокоен и никак не се учуди, че ме намира при Кнапвурст.

— Фриц — рече ми сухо, без никакви предисловия, — идвам за теб!

Станах, без да отговарям, и го последвах.

Едва-що прекрачили прага на къщичката, Шпервер ме хвана за ръката и ме задърпа към замъка, сякаш се боеше да не избягам.

— Фриц, госпожица Одил иска на всяка цена да те види!

— Госпожица Одил? — не сдържах изненадата си. — Нима се е разболяла?

— Не… Възстанови се напълно след припадъка снощи. Не е това… Но правичката да ти кажа, в замъка стават странни събития! Представи си само… Тази сутрин към един, един и половина, когато усетих, че графът е готов да предаде Богу дух, реших да отидя и да събудя графинята, да я предупредя. Преди обаче да позвъня в нейната стая, размислих, а и сърцето ми се сви. „Защо да я тревожа за неща, които така или иначе още не са сигурни и не са станали?“ — запитах се. В края на краищата, ако най-лошото се случеше, тя щеше да научи рано или късно. Нямаше смисъл предварително да я натъжавам. Затова реших да не я будя посред нощите. Все още беше толкова слаба и изтощена подир преживяното! А и вестта за кончината на графа можеше отведнъж да я сломи, да я прекърши! Около десетина минути стоях пред вратата и размишлявах. След което реших да поема върху себе си цялата отговорност. Върнах се обратно в стаята на графа и какво да видя… Вътре нямаше никого! Графът беше изчезнал! Не можеше да е вярно! Как да го проумея? Човек в предсмъртна агония, а изведнъж никакъв го няма там, където само преди малко си го оставил! Хукнах навън по коридора като обезумял. Естествено, никого не открих! Потърсих го в галерията — и там никого! Тогава наистина изгубих ума и дума. Не знаех какво да предприема. Краката ми сами ме отведоха отново пред покоите на младата графиня. Този път не се поколебах и позвъних. Графинята излезе след малко и още щом ме видя, пребледня и извика: „Нима баща ми е вече мъртъв?“, „Не, графиньо!“ — отвърнах. „Значи е изчезнал?“ Изненадах се, но кимнах утвърдително. „Да, госпожо… Бях излязъл за миг… а когато се върнах, него го нямаше в стаята…“, „Къде е доктор Фриц?“, „Във Вълчата кула!“, „Във Вълчата кула ли?“ Усетих я как настръхна. Веднага влезе обратно в стаята, облече се, грабна една лампа и без никакви обяснения полетя по коридора. Останах да я изчакам. Четвърт час по-късно тя се върна. Краката й бяха покрити със сняг, лицето й бе восъчнобледо, сякаш ей сега щеше пак да припадне. Уплаших се за нея. Графинята влезе в стаята, остави лампата на масата, сетне се обърна към мен. „Вие ли настанихте доктор Фриц във Вълчата кула?“ — запита ме. „Да, госпожо!“, „Значи никога няма да разберете какво зло сте му причинили!“. Поисках да отговоря, да се защитя. „Достатъчно!“ — властно ме прекъсна тя. — „Не желая да чувам повече никакви приказки!… Идете да заключите всички врати, а после си лягайте! Аз ще бодърствам до сутринта! А когато пропеят първи петли, ще отидете при Кнапвурст да приберете доктор Фриц и веднага ще го доведете при мен! И никакъв шум! Нищо не сте видели, нищо не сте чули, нищо не знаете!“ Това е всичко, Фриц. Не смяташ ли, че е странно?

Той замислено поклати глава.

— Ами графът? — запитах го.

— Върна се… Сега сякаш е по-добре!

Бяхме стигнали до преддверието. Гедеон почука тихичко на вратата, отвори я, след което почтително оповести:

— Доктор Фриц!

Направих крачка напред, влязох в стаята на Одил. Шпервер се оттегли и затвори вратата зад мен.

Изправена зад високата облегалка на един фотьойл, облечена в рокля от тежко черно кадифе, младата графиня ми направи особено впечатление. Беше все така пребледняла, но с блестящи очи и налудничав поглед. Имаше нещо необичайно в нея, макар да изглеждаше спокойна и горда.

Обзе ме някакъв страх, нещо не беше наред.

— Господин докторе… — започна тя тихо, като ми посочи един стол срещу нея. — Седнете, ако обичате. Искам да поговоря с вас по сериозен въпрос.

Кимнах мълчаливо в съгласие. Не се решавах нищичко да запитам.

Тя на свой ред седна, но помълча още миг, като че за да събере мислите си.

— Предопределението, господине — подхвана и втренчи в мен големите си сини очи, — предопределението и съдбата ви отредиха да станете свидетел на една мистерия, в която е замесена дълбоко честта на моето семейство!

На нея й беше известно всичко!

Останах изумен.

— Госпожо… — забърках се в думите си. — Госпожо… Единствено случайността е… Трябва да повярвате…

— Безполезно е, докторе! — прекъсна ме тя. — Знам всичко… И то е ужасно!

А после със сърцераздирателен глас ми съобщи:

— Баща ми е напълно невинен! Не го мъчат никакви угризения за извършени преди това престъпления или злодеяния! Повярвайте ми!

Потреперих. Протегнах ръце.

— Знам, госпожо. Научих всичко за живота на графа — един от най-прекрасните, най-достойните, за каквито човек би могъл да си мечтае!

Одил почти се беше изправила, готова да се противопостави на всяка моя мисъл, изказана в ущърб на баща й и на семейството й. Ала след като ме чу да го защитавам, тя се отпусна назад, скри лице в шепите си и избухна в ридания.

— Бог да ви благослови, докторе! — прошепна. — Бог да ви благослови! Ужасно щях да страдам при мисълта, че някакво подозрение…

— Госпожо, никой трезвомислещ човек не би могъл да приеме за истина напразните илюзии на сомнамбулизма!

— Така е, господине! Дълго време тази мисъл ме утешаваше, но виденията… Страхувах се… Извинете, трябваше по-рано да се досетя, че доктор Фриц, за когото Шпервер толкова ни беше разказвал, е почтен и разбран човек!

И тя отново се разрида.

— Успокойте се, графиньо! Всичко е наред!

— Не, оставете ме да си поплача! Сълзите ме облекчават… Не можете да си представите колко много изстрадах през последните десет години!… Толкова много!… Тази тайна, спотаена дълбоко в душата ми, така ме измъчи! Направо ме задушаваше!… Понякога ми се струваше, че ще ме довърши, че и аз ще умра, както майка ми!… Ала Господ се смили над мен… А на вас е доверил само половината от онова, което искам сега да ви разкажа. Нека го споделя с вас, господин докторе, моля ви да ме изслушате!

Тя не можа да продължи, сълзите я задавиха.

Така са устроени гордите и енергични личности. След като са потиснали болката, след като са потушили огъня на страданието, след като са ги заровили дълбоко в гънките на душите си, те отново се появяват щастливи или поне безразлични сред хората, които нищо не подозират за техните доскорошни мъки. Дори и набитото око на най-наблюдателните би могло да се излъже, ако ги види. Но застигнати от неочакван шок, от внезапен разрив, за тях това е светкавичен, мълниеносен удар! Тогава всичко се срива, пропада, изчезва отведнъж! И победеният доскорошен неприятел се изправя още по-зловещ, още по-жесток, отколкото преди! Започва с ярост да блъска вратите на своя душевен затвор, стенания и въздишки разтърсват телата на жертвите, ридания напират в гърдите, а сълзите, прекалено дълго сдържани, бликват от очите и обливат лицата като топъл летен дъжд.

Такава беше Одил!

Най-сетне тя надигна глава, изтри лице, загледа се в един портрет на стената и с меланхоличен глас бавничко подхвана:

— Когато се върна назад в миналото, господин докторе, когато стигна до първия мой детски спомен, виждам майка ми — едра, бледа и мълчалива жена. По онова време тя беше млада, едва на трийсет години. А биха й дали поне петдесет! Посивели коси скриваха челото й, осеяно с бръчки. Хлътналите бузи, суровият профил, постоянно присвитите от болка устни, придаваха на чертите й онзи странен лик, в който се отразяваха страдание и гордост. Нямаше и помен от младостта в тази преждевременно състарила се трийсетгодишна жена, освен гордостта и все още изправената снага, блестящият поглед, мекият и чист като детски сън глас. Често мама се разхождаше по цели часове в същата тази стая с наведена глава. Аз тичах щастлива, да, щастлива тичах край нея, без да разбирам, че мама е тъжна. Клетото дете! Но бях малка, какво искате! А дори и да бях разбрала мъката й, едва ли щях да доловя причините за дълбоката меланхолия, стаила се зад набръчканото чело! Не знаех нищо за миналото ни, настоящето за мен бе изтъкано от радост, а бъдещето… Да, моето бъдеще бяха игрите, които ме чакаха на другия ден!

Одил се усмихна тъжно, после продължи с горчивина:

— Понякога, улисана в шумни игри, ми се случваше да изненадам замислените и мълчаливи разходки на мама. Тя спираше, опитваше се с поглед да проникне в детската ми душица, привеждаше се към мен бавно и със скръбна усмивка ме целуваше по челото. После продължаваше прекъснатата разходка и беше още по-тъжна, още по-вглъбена в себе си. Затова, господине, когато потърся в душата си спомена за моите първи детски години, тази бледа жена винаги изплува в съзнанието ми като символ на болката. Ето я — и Одил посочи един портрет на стената, встрани от мен, — тя е такава, каквато я направи не болката, както вярва баща ми, а фаталната тайна, която мама таеше в душата си! Това е моята майка — вижте я хубаво!

Обърнах глава. Погледът ми се взря в портрета, който ми сочеше младата графиня. Нещо в мен като че ли се преобърна, цялото ми същество отново настръхна.

Представете си издължено, мъртвешкибледо, изпито лице, носещо в себе си всички белези на смъртта, после очите, черни и втренчени, изпълнени с плам, но с някаква вледеняваща жизненост, които ви гледат, но не ви виждат, проникват през вас, сякаш не съществувате.

За момент настана мълчание.

„Тази жена е изстрадала много!“ — помислих си и сърцето ми болезнено се сви.

— Не знам как майка ми бе достигнала до ужасяващото откритие — захвана наново Одил. — Но тя знаеше много добре за тайнственото привличане на Черната Чума, за срещите на двамата във Вълчата кула, за пъклените видения… Да, тя знаеше всичко! Не се съмняваше в почтеността на баща ми, в никакъв случай! Само дето тайната я убиваше бавно, както сега бавно убива и мен!

Притиснах лице в шепите си… Аз плачех… Не можех да се овладея!

— Една нощ, когато бях на десет години — продължи Одил, — мама, която бе жива единствено благодарение на силния си дух и необичайната си воля, една нощ тя не издържа. Беше през зимата, аз спях. Най-неочаквано се събудих: студена и твърда ръка ме бе стиснала здраво за китката. Отворих очи в тъмното, някаква жена се бе изправила край мен до леглото. В едната си ръка държеше запалена борина, а с другата ме дърпаше. Роклята й беше покрита със сняг, конвулсивни гърчове разтърсваха тялото й, в очите й проблясваха тъмни пламъчета, косите й се бяха сплъстили на масури и прикриваха лицето — не можах да я позная! Това беше тя, моята майка! „Одил, дете мое, събуди се! — каза ми. — Стани и се облечи! Настана мигът, в който и ти трябва да узнаеш всичко!“ Надигнах се и разтреперана от страх, започнах да се обличам. Когато свърших, мама ме поведе към Вълчата кула и ми показа отворения прозорец. „Баща ти ще излезе оттам! — каза, като ми посочи кулата. — Ще излезе с Вълчицата! Недей да трепериш, не се страхувай! Той не може да ни види!“ И действително, малко след това, невероятно преобразен, мъкнещ своя злокобен товар, баща ми се появи с вещицата. Мама ме взе на ръце и ги последвахме. Двете заедно присъствахме на сцената в Алтенберг. „Гледай, дете мое! — каза ми тя. — Наблюдавай всичкото това… Ти трябва да знаеш, защото… защото аз ще умра! А тайната ти трябва да запазиш за себе си! Никой друг, освен теб не бива да я научава! И се грижи за баща ти! Моли се за него и бди над него! Само ти, разбираш ли! Ти си единствената, която остана от нашия род! Защото баща ти върши това заради честта на фамилията!“ След което се върнахме обратно в замъка. Петнайсет дена по-късно мама умря, като ми завеща да продължа нейното дело, да следвам докрай нейния пример. И до ден-днешен аз следвам напълно благочестиво този пример, господин докторе! С цената на какви жертви и саможертви — надявам се видяхте и разбрахте! Стана така, че трябваше да се противопоставя на желанията на баща ми за женитба, да го накарам да страда, дори да ме прокълне… Но женитбата би означавала да въведа в семейството ни външен човек, да предам нашия род, да изневеря на дадената дума! Каквото и да ми струваше, аз устоях! Никой в замъка Нидек не се досеща за сомнамбулизма на графа, никой не предполага за неговото превъплъщение… Ако не беше вчерашната криза, която прекърши последните ми силици и ме възпрепятства да бдя лично над него тази нощ, аз щях да си остана единствената, знаеща истината и запозната с ужасната тайна, макар, предполагам, че вие като лекар сте започнали да разбирате някои неща… Но явно Бог е отрекъл да бъде така и ето че сега честта на нашето семейство е поверена във вашите ръце! Затова искам от вас, господине, най-тържествено да ми обещаете, че никога и на никого няма да разкривате онова, на което бяхте свидетел тази нощ! Имам пълното право да го желая…

— Госпожо графиньо! — извиках, като станах. — Аз съм напълно готов да се закълна…

— Не, господин докторе — прекъсна ме Одил с достойнство. — Никога не бих отправила към вас подобна обида! Клетвите не ангажират достойните личности, душата ви е искрена, почтена, в това можах да се убедя! Вие ще запазите нашата тайна, аз съм сигурна, защото това е и ваше задължение!… Но аз очаквам от вас повече, докторе, много повече! Затова прецених, че съм задължена всичко да ви разкажа, както и сторих!

Графинята се изправи бавно.

— Доктор Фриц — продължи тя с глас, който ме потресе. — Силите ми изневеряват, въпреки присъствието на духа, което се опитвам да запазя. Вече изнемогвам под тежкото бреме. Имам нужда от помощ, от съвет, необходим ми е доверен приятел! Желаете ли вие да бъдете този приятел?

И аз се изправих, развълнуван до дъното на душата си.

— Госпожо — отвърнах й, — приемам с признателност предложението ви… Не мога да ви опиша каква гордост изпитвам в момента… Но позволете ми да поставя все пак и едно условие…

— Говорете, господин докторе!

— Госпожо, това че приемам да стана ваш доверен приятел, ми налага да поема и някои допълнителни задължения! Бих искал да имам вашето съгласие…

— Какво имате предвид, докторе?

— Госпожо графиньо, над вашата фамилия тегне ужасна мистерия, която аз на всяка цена искам да разбуля. Затова трябва да заловим Черната Чума, да разберем коя всъщност е тя, какво иска, откъде идва…

— О, господин докторе! — Одил тръсна глава. — Нима не знаете, че това е невъзможно!

— Никой никога и нищо не се знае със сигурност, графиньо! А и няма невъзможни неща! Нима не беше съдбата онази, която подтикна Шпервер да дойде и да ме доведе от Фрайбург в замъка Нидек? Нима не приемате това като добра поличба на Провидението?

— Може би имате право, докторе… — отговори ми Одил със сериозно изражение. — Провидението никога не прави нищо напразно и безполезно… Затова ви давам моето съгласие. Действайте така, както сърцето и разумът ви повеляват. Предварително одобрявам всичките ви действия!

Поднесох към устните си ръката, която тя ми подаде. След което си взех довиждане с графинята и напуснах стаята, изпълнен с възхищение от това толкова крехко създание, което така мъжествено се противопоставяше на болката.

Ах, на този свят няма нищо по-прекрасно, нищо по-величаво от достойно изпълнения дълг!