Потомъкът на върколака

XIII

Оставих Шпервер сам да поеме към замъка, след като му помогнах да увие добре Ливерле в шубата. Отказах да го последвам. Моето задължение бе да остана тук, при вещицата. Дългът не ми позволяваше да изоставя нещастницата на произвола на съдбата.

Всъщност, нека си призная истината: бях разяждан от непреодолимо любопитство да видя отблизо това странно същество! Едва изчаках Гедеон да потъне в мрака на дефилето и вече презглава се катерех по пътеката към пещерата.

А там ме чакаше невероятно зрелище.

Със скръстени на гърдите ръце, все така в своята червена рокля, старицата бе положена върху дълго наметало от бяла кожа, златната диадема още пристягаше сивите й коси.

И хиляда години живот да живея да тази земя образът на тази жена никога няма да се изличи от съзнанието ми. Тази глава, това лице на лешояд, започнало да възвръща човешките си черти и едва-едва потръпващо в предсмъртни конвулсии; последните изтляващи искрици живот в тези очи, изцъклени и някак си блажено втренчени в небето; полуотворената уста, през която душата на старицата вече може би си отиваше… Покъртителна гледка! Така най-вероятно е изглеждала в своя предсмъртен час и жестоката кралица Фредегонд23!

Баронът бе коленичил край тялото, като се опитваше да съживи нещастницата, но още от пръв поглед личеше, че всичко вече е загубено и усилията му са напразни. Не можех повече да стоя така безучастен, с натежало от болка сърце се наведох към нея, понечих да я уловя за ръката, да проверя пулса.

— Не се докосвайте до майка ми! — изкрещя диво баронът. — Забранявам ви!

— Господине… — въздъхнах. — Аз съм лекар! Дългът ме зове!

Баронът онемя, изражението на лицето му се измени. Няколко мига ме гледа мълчаливо. После се изправи.

— Простете ми! — отвърна глухо. — Простете ми, докторе!

Беше съвсем пребледнял, устните му едва се помръдваха.

А след това, като че изплувал от някакъв дълбок, тежък кошмар, той ме запита:

— Какво ще кажете, господине? Има ли някакъв шанс…

— Свършено е, бароне… Тя е мъртва!

Той нищо не промълви. Отпусна се тежко на един широк камък, опря лице в длани и загледа пред себе си, без да вижда. Бе съкрушен.

Приседнах край огъня. Пламъците игриво се катереха по свода на пещерата, хвърляха меденочервени отблясъци върху вкочаненото вече лице на старицата.

Седяхме така около час, неподвижни и безмълвни. После баронът изведнъж вдигна глава.

— Господине… — започна той. — Не можете да си представите колко съм объркан и озадачен… Тази жена… Моята майка… Двадесет и шест години живот на тази земя, в които си мислех, че я познавам добре, а ето че сега най-ненадейно някакъв нов, непознат свят, изпълнен с кошмарни видения, мистерии и ужас се разкрива пред очите ми!… Възможно ли е това? Здравият ми разум не смее да го приеме!… Вие сте лекар!… Досега сблъсквали ли сте се с нещо тъй страховито?

Поклатих глава. Какво можех да му отговоря, като и аз самият все още тънех в догадки.

— Господине… — опитах се да го утеша. — Знам само, че граф Нидек е засегнат от болест, чиито странни симптоми твърде много наподобяват тези на вашата майка. Трудно ми е все още да определя какво точно е заболяването. Затова Ви моля, ако имате достатъчно доверие в мен, то разкажете ми подробности от живота на майка ви, споделете с мен някои факти, събития, на които най-вероятно сте били свидетел, за да се опитам и аз да ви обясня онова, което ми е известно. Защото има и друго — уверен съм, че една такава размяна на информация би била изключително полезна за мен като лекар, може би тя ще ми предложи начини и средства, с които да спася моя болен, граф Нидек…

— Разбира се, докторе! На драго сърце ще Ви разкажа…

И той без колебание ми разправи историята на баронеса дьо Блудерик.

Така разбрах, че баронеса дьо Блудерик била пряк потомък на един от най-големите и знатни родове в Саксония. Всяка есен тя ходела на пътешествия до Италия, придружавана от възрастен прислужник, който единствен от всички нейни слуги бил спечелил напълно доверието и благоразположението й. Един ден икономът легнал на смъртен одър. Предусетил своя сетен час и явно терзан от някакви угризения, той пожелал да види сина на своята господарка. Барон дьо Цимер-Блудерик веднага се отзовал. Така той научил горчивата истина, а именно, че пътуванията на неговата майка до Италия били просто повод и оправдание. Баронесата всъщност се отдавала на твърде мистериозни екскурзии в Шварцвалд, чиято цел дори и верният слуга не знаел. Досещал се смътно, че били свързани с нещо ужасно, непонятно, трудно приемливо за здравия човешки разум, тъй като баронесата посещавала места, които местните познавали като прокълнати и известни с нощните си сборища на вещици. Оттам господарката му се прибирала в замъка крайно изтощена, ни жива, ни умряла, сякаш действително била станала подвластна на силна, зла магия и й били необходими дълги седмици почивка и здрава храна, за да се оправи напълно след няколкото ужасни дни, прекарани в планината.

Това е, което старият верен прислужник споделил с барона. Така доблестният иконом сметнал, че е изпълнил своя дълг, и с чиста съвест предал Богу дух.

Барон дьо Блудерик естествено пожелал на всяка цена да провери дали споделеното на четири очи е истина. Невероятният разказ му се струвал плод на заболяло старческо въображение. Той веднага проследил тайно баронесата, най-напред до Баден24. Тук вече зловещата истина започнала да излиза наяве. Без да се бави в града, известен още на римляните като балнеолечебен курорт, баронесата побързала да се отправи към близките предпланини на Шварцвалд. Синът я последвал, така да се каже, по петите. Сега разбрах, че следите, които Зебалт наскоро беше открил, се оказаха негови.

Повече не сметнах за нужно да премълчавам и му разказах за кобното влияние, което появяването на майка му оказваше на графа и по-сцециално на здравето му. Разказах му и за болестта, като не спестих нито една подробност от разигралата се драма, чийто свидетел бях станал.

И двамата бяхме поразени от явното преплитане и съвпадение на прекалено много събития и факти. Каква бе тази толкова мистериозна връзка, която двамата, без да се познават, имаха един с друг? Откъде старицата познаваше така добре замъка, тайните му изходи и входове, подземните тунели, как успяваше да се оправи безпогрешно в лабиринта от коридори и да стигне до Вълчата кула, без никога преди това да е идвала в Нидек? Откъде се беше сдобила за риуталната церемония с тези одежди — от някакво скрито обиталище, известно само на нея, или от другаде?…

В крайна сметка двамата с барона стигнахме до единодушното мнение, че всичко в нерадостното ни съществуване на тази земя е тайнствено, както тайнство е и самото то и тъкмо това го правеше толкова непредвидимо. Единствено Бог, ако пожелаеше, можеше да открехне дверите на тази мистерия, може би най-малката в сравнение с останалите земни мистерии, но дали тогава ние, смъртните, нямаше да се превърнем в негови първи съдници?

Нощта бе започнала да изсветлява. Някъде много отдалеч, от дълбините на гората, приглушени, сякаш излизащи като зъл дух от гърлото на отпушена бутилка, до нас долетяха зловещите крясъци на кукумявка и оповестиха оттеглянето на мрака. Из дефилето се разнесе изцвилване и с първите светлинки на утрото ние видяхме към нас да се приближава шейна, направлявана от адютанта на барон дьо Цимер-Блудерик. В шейната имаше приготвена сламена постеля и завивки. Положихме там баронесата.

Възседнах Репел, който с доволно облекчение изпръхтя и веднага пое след шейната — съвсем бях забравил за горкото животно, което бе прекарало повече от половината нощ сред ледените води на потока. Придружих шейната до изхода на клисурата, а там, след като се сбогувахме с барона, както бе обичаят, той продължи със своя ординарец наляво към Хиршланд, а аз препуснах към откроилите се на хоризонта кули на замъка Нидек.

В девет часа бях приет в покоите на младата графиня Одил, за да я запозная със събитията от изтеклата нощ.

После отидох на посещение при графа, чието състояние бе твърде задоволително. Чувстваше се крайно отслабнал. Това бе напълно нормално след жестоките кризи, които бе изтърпял, ала постепенно възвръщаше формата си, разсъждаваше трезво, от треската предната вечер нямаше и помен.

Всичко предвещаваше скорошното му бързо оздравяване.

Когато няколко дена по-късно след моята визитация видях, че граф Нидек напълно се е възстановил, поисках веднага да се прибера във Фрайбург. Графът обаче така настойчиво ме замоли да остана в Нидек, направи ми такива съблазнителни предложения, че ми бе невъзможно да му откажа и да не изпълня желанието му.

Дълго ще помня този мой първи лов на глигани, в който имах честта да придружа графа. И най-вече тържественото ни завръщане в замъка с всички подобаващи почести и запалени факли, след изтощителните непрекъснати гонки, проточили се дванайсет часа в снеговете на Шварцвалд.

Тъкмо бях сложил пътьом няколко залъка в устата си и, смазан от умора, бързах да се прибера във Вълчата кула, за да се наспя, когато, наближавайки стаята на Шпервер, отдалеч забелязах, че вратата е отворена. Радостна глъч долиташе отвътре. Краката ми сами спряха на прага и пред мен се разкри мила гледка: край масивната дълга дъбова маса бяха насядали двадесетина засмени веселяци, а край тях млади и нежни създания красяха компанията. Два големи свещника, окачени на свода, осветяваха развеселените зачервени лица…

Чашите звънтяха, един след друг се вдигаха тостове, от всички ъгли се сипеха поздравления…

И кой мислите бе в центъра на веселието? Шпервер, естествено, чието костеливо лице бе най-запотено, очите му блестяха най-силно, косите му стърчаха най-разчорлени. От дясната му страна бе седнала Мари Лагут, от лявата — Кнапвурст. Славният бракониер често надигаше големия бокал от ковано сребро, потъмняло от вековете; беше препасал широк кожен колан с презрамки, чиято тока хвърляше златисти отблясъци. Така трябваше да е според обичая — ловецът се веселеше в своя празничен ловен костюм!

Колко простота и каква радост се бяха събрали на едно място!

Бузите на Мари Лагут също бяха поруменели, очите й закачливо искряха, тюлената шапчица се бе свлякла назад — едрата хубавица се заливаше в смях, обръщаше се ту към единия от съседите си, ту към другия!

Колкото до Кнапвурст — той почти се беше изгубил в прекалено големия за него фотьойл — с пълно основание някой можеше да го оприличи на огромна манерка: главата му едва стигаше до лактите на изправилия се Шпервер. После идваше ред на Тоби Офенлох, толкова зачервен от изпитото тежко вино, че сякаш го бяха намазали с боя. Бе закачил перуката си на облегалката на стола, а дървеният му крак бе изпружен под масата. До тях забелязах меланхоличната физиономия на Зебалт, която сега бе променена — старчето се кискаше тихичко в шепи и си говореше само, втренчило замечтан поглед в дъното на чашата.

На веселието бяха дошли и прислужници, слуги, кучкари, викачи, ловци, готвачи, перачки… с една дума всички онези, които сега, доволни и честити, споделяха радост, мъка, болка и тъга със знатните фамилии, живеещи в замъка, както бръшлянът, мъхът и чадърчето25 съжителстваха чудесно в основите на дъба.

Виното бе натежало в главите, очите на някои се затваряха, премрежени от сълзи. Ала това бяха сълзи на радост — лозята на граф Нидек плачеха от умиление!

На централно място върху масата бе положен неначенат еленски бут, който привличаше погледите на развеселената компания. Край него, сред уханни вкусни гозби и великолепно гарнирани с екзотични подправки дъхави ястия, бяха наредени високи бутилки с тъмно рейнско вино, а до тях — сребърни прибори и дълги ножове с бляскащи остриета. От свещниците и запалените по стената факли струеше лъчиста светлина, така че и най-тъмните ъгли в залата бяха изтръгнати от мрака.

Какво великолепие! Каква очарователна, възхитителна гледка!

Както вече споменах, в този момент Шпервер надигаше бокала, отпиваше глътка, после подхващаше припева на модната по това време песничка „Аз съм властелинът на тези планини“. Кървавочервени капчици потрепваха по дебелите му засукани мустаци, отронваха се, когато този прославен бард на планините спираше, за да си поеме въздух и преодолее някоя по-висока октава, след което се търкулваха надолу и потичаха по яката на ризата.

При появяването ми песента му секна и той радостно протегна ръка към мен:

— Хей, Фриц, синко! — извика ми. — Липсваше ни! Отдавна не се бях чувствал така щастлив, както тази вечер! Бъди добре дошъл, идвай при нас!

Продължавах да го гледам изненадано, тъй като след смъртта на Ливерле не си спомням да го бях виждал усмихнат. Бракониерът прие сериозен вид и счете за нужно да поясни:

— Фриц, събрали сме се тук, за да честваме оздравяването на нашия господар, а Кнапвурст, както винаги много знае и ни разказва разни истории!

Всички се обърнаха към мен.

Гръмнаха жизнерадостни викове и ръкопляскания.

Зебалт подскочи чевръсто, хвана ме за ръката. Бях повлечен и настанен до Мари Лагут. Веднага пред мен поставиха чаша от бохемски кристал и още преди да осъзная какво става, тя бе напълнена догоре с вино.

Залата отново оживя: песни, глъч, смях. Шпервер застана до мен. Прегърна ме с лявата ръка, с дясната надигна своя бокал, доби отново сериозно изражение, доколкото можеше да е сериозен човек, пийнал повечко от необходимото, и, след като за сетен път въдвори мълчание, гордо извика:

— Вижте го, дами и господа! Това е моят син! Нали ви казах — той ще спаси нашият господар! Той и никой друг! Това, да знаете, сме ние — той и аз, аз и той!… И така — навеки, докато… Нали? Да пием всички за здравето на доктор Фриц!

Кнапвурст се покачи на фотьойла и трябваше да се наведе през облегалката, за да се чукне с мен. Мари Лагут развяваше панделките на своята шапчица, а Зебалт, изправен на стола, повтаряше като ехо: „За здравето на доктор Фриц!“ Пенливи вълнички пълзяха от препълнените чаши, стичаха се по масата и после по пода.

За миг се възцари тишина. Моментът, в който всички отпиха. После се чу един-единствен удар. Чашите, които едновременно стовариха върху плота.

— Браво! — поздрави присъстващите Шпервер.

А след това се обърна към мен:

— Фриц, ние вече пихме за здравето на графа и госпожица Одил! Ще трябва и ти също да последваш нашия пример!

Нямаше как да откажа. Наложи се на няколко пъти да изпразвам бокала под изпитателния поглед на притихналата зала. Сетне, не знам как, и аз самият добих сериозен вид, предметите край мен изведнъж ми се сториха прекалено осветени и бляскави, лицата на веселяците сякаш се доближиха до моето, загледаха ме някак си втренчено. Бяха лица на млади и стари, красиви и грозновати, но всички до едно бяха добри, благородни, нежни, приветливи, изпълнени със симпатия.

До мен Шпервер продължаваше да си тананика и да се смее. След няколко минути обаче, като че озарен от внезапна идея, той най-неочаквано постави ръка върху гърбицата на джуджето.

— Тишина! — провикна се. — Сега Кнапвурст, нашият славен архивар, ще говори! Виждате ли го този гръбльо? — и той потупа гърбушкото. — Това същество тук е ехото от древността, мъдростта и миналото на Нидек!

Залата отново гръмна в ръкопляскания и викове. Дребничкият Кнапвурст бе далеч от мисълта да се обижда от думите на Гедеон. Той просто загледа внимателно бракониера.

— Шпервер, ти си един от онези ловджии, чиито истории толкова много съм разправял. Да, със същите засукани мустаци си, ще каже човек, че живееш само заради тях… Имаш точна, поразяваща ръка, орлов поглед, нищо не може току-така да ти се изплъзне. Като ловджиите от преданията и ти имаш добро сърце. Така че кажи — ако този прозорец сега се отвори и от студения мрак навън в тази зала се промъкне чужда, непозната ръка и се протегне към теб, какво ще направиш, питам те аз?

Шпервер дори не се замисли.

— Ще я стисна и ще кажа на другия: „Странниче, идвай и сядай при нас! Виното и храната ни са прекрасни, както в славните времена на Хуго. А девойките ни са още по-прекрасни!“

Моят пастрок промени темата на разговора.

— Не е ли така, Кнапвурст? Погледни и ми кажи, питам те сега пък аз!

И Шпервер посочи насядалите младежи и девойки, които се превиваха от смях край масата.

Така беше — девойките на Нидек наистина бяха красиви. Някои поруменяха от срамежливост, други поаленяха от радост и непонятно, но присъщо за възрастта им притеснение, трети надигнаха бавно дълги ресници и аз се изумих как досега не бях забелязал тези напъпили рози с дълбоки лазурени погледи, както и всички останали цветя, нацъфтели в замъка и селцето.

— Тишина! — за втори път извика Шпервер. — Нашият приятел Кнапвурст ще ни повтори преданието, което преди малко ни разказа.

— А защо да не ви разкажа нещо друго? — предложи гърбушкото.

— Не искам друго, а точно това предание, защото то най-много ми харесва!

— Знам и по-хубави истории! — настояваше Кнапвурст.

— Кнапвурст! — славният бракониер заканително разклати пръст. — Имам сериозни основания, за да искам да чуя същото това предание. Ако трябва, съкрати историята, ти си знаеш най-добре как. Но нека да бъде тази легенда, тъй като в нея има много значими неща, които и други хора трябва да чуят. Да чуят и да се поучат от тях, да разберат!… А ти, Фриц, слушай внимателно!

Джуджето се облакъти на масата, подпря бузи на дланите и започна с пискливия си гласец:

— Добре тогава, тъй да бъде! Слушайте всички! Значи, Бернар Херцог пише, че Хуго, наречен с прозвището Хуго Вълка, а после и Хуго Върколака, живял дълго и славно. Добил навика да си слага шапчица — мъничка, чудновата плетена шапчица, която пристягала плътно шлема му, докато славният рицар воювал. Когато след разгара на битката пожелаел да се освежи с глътка въздух, той смъквал шлема и надявал шапчицата, чиито панделки и пискюли падали върху раменете му.

До осемдесет и двегодишна възраст Хуго никога през живота си не свалил своите доспехи. Ала годинките явно му натежали и той все по-трудно си поемал дъх, десницата му станала неточна, движенията му — забавени.

Почувствал, че е настъпил подходящият момент, той извикал един ден своя капелан26 — Ото Бурлах, извикал и синовете си — Хуго и Бертолд, наредил най-сетне да дойде и дъщеря му Берта, наречена Рижата Берта, съпруга на знатен саксонски владетел на име Блудерик, и след като събрал всички край себе си, им казал: „Деца мои, вашата майка, Вълчицата, ме обсеби, накара ме пряко волята ми да извърша престъпление, което като проклятие ще тегне над вас, вашите деца и вашите внуци… Кръвта на Вълчицата се размеси с моята! Чрез вас обаче тази нова кръв ще се преражда през вековете, ще плаче сред снеговете на Шварцвал и долините наоколо! Някои ще казват: «Това е вятърът, който ридае!»… Други ще си мислят, че е воят на единак в дива мразовита нощ под пълната изгряла луна, трети ще са убедени, че са чули прокобните крясъци на кукумявка… И всичките ще са прави, тъй като това ще бъде моята кръв, вашата кръв, кръвта на Вълчицата, която пред Бога и Светата Църква ме накара да удуша Едвиге, първата ми жена!… Да, Едвиге умря от моите ръце! Затова тук и сега, пред вас аз проклинам Вълчицата, защото е речено: «Престъплението на бащата ще бъде носено от неговите потомци, докато справедливостта не възтържествува!»“

Кнапвурст направи кратка пауза, отпи от виното, сетне отново продължи:

— Оттогава вятърът ридае, единакът вие, кукумявката зловещо кряка и заблудените странници в непрогледната нощ тръпнат обезумели, без да знаят, че това всъщност е кръвта на Вълчицата, която плаче, зове, разкайва се за стореното и се преражда… И както продължава Бернар Херцог в своите записки, тя ще се преражда от век на век до деня, в който не се появи прекрасен милостив ангел, пазител на семейството и рода, който да прощава и да утешава!

При тези думи Шпервер стана, припряно издърпа от ъгъла една факла, поиска ключовете за библиотеката от Кнапвурст, който го загледа смаяно.

После бракониерът ми направи знак да го последвам.

С широки крачки бързо пресякохме дългия, потънал в мрачна влага и ледена тишина коридор, подминахме оръжейната и скоро залата с архивите се появи в дъното.

Дотук не достигаха никаква шумотевица и глъч. Сякаш се бяхме озовали в запустял, изоставен замък, чиито единствени обитатели бяха призраци и зли духове.

Извърнах глава, зашарих с очи. Опитвах се да събера мислите си, но виждах единствено кошмарни видения, които се оказаха всъщност собствените ни сенки, проточили се до безкрая; виждах ги как се катерят по стените, как се превиват, а по ъглите се чупят и извиват настрани в плетеницата от вити коридорчета.

Почувствах се зле, в стомаха ми отново запъпли необяснимият ужас, сякаш прокобна, гибелна злина за кой ли път натегна във въздуха. Изплаших се, спомените отново нахлуха у мен.

Шпервер сне резето, отключи и рязко отвори тежката дъбова врата. Пребледнял до неузнаваемост, с разчорлени коси и високо вдигнат факел, той прекрачи прага. Изглеждаше необичайно възбуден. Влязъл в залата, не се поколеба и отиде право в дъното, спря до портрета на Едвиге, чиято прилика с младата графиня толкова ме бе поразила по време на първото ни посещение в библиотеката. С треперещ, ала тържествен глас Гедеон ми заяви:

— Ето я, Фриц! Това е тази, за която се разказва в преданието, което току-що чу. Това е тази, която трябваше да се завърне такава, каквато е, за да прощава човешките грехове и да утешава!… А тя вече се е завърнала!… В момента е долу, в покоите на стария граф!… Любящото чадо утешава и опрощава! Погледни я хубаво, Фриц! Тези прекрасни линии и извивки на лицето?… Ще я познаеш ли?… Това е тя — младата графиня Одил дьо Нидек!…

Вперих невярващ поглед в него.

Ала Гедеон вече се бе извъртял на пети към портрета на втората жена на Хуго.

— Колкото до тази жена — продължи, — тя е Хулдине Вълчицата. В протежение на хиляда години се мъчи да се отърве от проклятието и рида за покаяние из клисурите и деретата на Шварцвалд, стенанията й се носеха над равнини и долини, над реки и пенливи, игриви потоци… Тя е виновницата за смъртта на горкичкия мой Ливерле… Ала греховете са вече изкупени! Отсега нататък графовете на Нидек най-сетне ще могат спокойно да спят, защото справедливостта възтържествува, добрият семеен ангел-пазител се завърна и отново е приет у дома!