Повече от огън

16

Още докато минаваше през завесата, той натисна едновременно двата бутона, за да стреля с мощните бластери, монтирани от двете страни на носа. Който и да го очакваше от другата страна, щеше да бъде изпарен. Металът щеше да се разтопи, а плътта щеше да стане на атоми.

Оказа се, че не е точно така. Бластерите отказаха да изстрелят унищожителните лъчи, за които почти нямаше преграда.

Трябваше да ги провери преди да излети. Червения Орк явно ги бе деактивирал.

Макар и бесен на себе си, че не се бе сетил за една толкова елементарна проверка, той успя да реагира навреме и да намали скоростта на летателния апарат, преди да се е забил в отсрещната стена на огромния хангар, в който се бе телепортирал. Вдигна крак от педала за ускоряване и едновременно завъртя до отказ в посока на обратен ход дискът за регулиране на подаваната мощност. Тялото му се люшна напред и само по някакво чудо не заби гърди в кормилото. Носът на кораба застрашително се приближаваше към стената, но в този миг движението спря.

Кикаха изтегли назад капака на кабината и погледна отстрани. На около петдесет стъпки под него се намираше подът на хангара. В дъното на грамадното помещение имаше близо четиридесет летателни апарата с най-различни форми и размери. В предната част една дузина мъже бяха насочили лъчемети към него. Едва сега забеляза, че онова, което бе възприел като стена, всъщност беше горната част на голяма преградна врата.

В същия миг от една по-малка врата в близост до голямата излезе Червения Орк. Той спря доста зад въоръжените мъже и вдигна поглед. Макар да изглеждаше малък от това разстояние, гласът му прозвуча изненадващо високо.

— Спусни се бавно надолу и се предай! Ако не го сториш, ще взривя бомбата, върху която си седнал!

Кикаха сви рамене и се подчини. Очертаваше се, че наближава истинският край на живота му. Беше сигурен, че тоанът вече няма нужда от Хитреца. Освен това Кикаха вече му се бе изплъзвал толкова пъти, че не очакваше да му бъде даден шанса за още едно такова изпълнение.

От друга страна човек никога не можеше да предугади ходовете на Червения Орк — той беше изключително коварен и непредсказуем.

Кикаха изключи двигателят. По заповед на командира на войниците хвърли раницата и оръжията си. Сега Червения Орк можеше да разполага с детектора на врати. Поредната точка за него в нескончаемата му борба срещу съперниците — Хрууз и Манату Ворцион. Кикаха слезе от кабината и вдигна ръце. Офицерът го провери с детектор и го обискира. После се обърна към него на тоански, а Кикаха сложи ръце на тила си. Офицерът завърза китките му.

През вратата влезе някаква жена и спря до Червения Орк. Беше изумително красива. Дългата й черна коса падаше върху раменете. Роклята й бе червена и семпла, краката й бяха обути в сандали.

— Анана! — извика Кикаха.

Тя го погледна неразбиращо и вдигна въпросителен поглед към Червения Орк.

— Тя не те познава, Кикаха! — каза той. После сложи ръка през раменете й. — Не съм й разказвал за теб, но ще го сторя. И тя ще разбере колко зъл и смъртно опасен човек си ти. Не че това особено ще я заинтригува.

Много неща беше преживявал Кикаха. Но това бе едно от най-лошите.

Червения Орк нареди на офицера да отведе пленника.

— Скоро ще се видим — успокои го той. — Ще поговорим… в известен смисъл може би за последен път!

„В известен смисъл“? Какво ли означаваше това?

Анана гледаше право в него. На лицето й бе изписано съжаление за съдбата му. Съжаление, което щеше да се смени с отвращение, след като лъжливият Червен Орк й разкажеше какъв долен страхливец е той.

— Не вярвай нито на дума от онова, което ще ти каже за мен! — извика Кикаха. — Обичам те! Ти също някога ме обичаше и отново ще ме обикнеш!

Тя се притисна по-близо до Червения Орк. Той сложи ръка върху гърдите й. Кикаха се хвърли към тях, но удар в тила с дръжката на лъчемет го събори на земята. Замаян, усещайки че му се повдига, той разбра, че го отвеждат някъде. По средата на пътя до сградата, в която трябва да се намираше затворът му, той конвулсивно се сгърчи в сух пристъп на повдигане, но стражите го сритаха.

Макар наистина да му бе зле, той не изпускаше от поглед и най-малката подробност около себе си. Особено внимание обърна на външния изглед на сградата, към която се приближаваха. Намираше се в центъра на голяма поляна, заобиколена от дървета. Те бяха израсли толкова нагъсто, че клоните им буквално се преплитаха. Изгледаше като че ли дърветата се опипват едно друго. Не беше необходимо да му казват, че това са дървета-пазачи. Нямаше значение дали можеха само да задържат беглеца или бяха в състояние и да го изядат. Едно беше сигурно — това бяха сериозни противници.

Небето беше синьо и ясно с изключение на няколко много високи и почти невидими облаци. Слънцето беше като земното. Това, разбира се, не означаваше нищо, защото в много вселени слънцата приличаха на земното. Някои бяха с неговата големина, друг бяха малки, но изглеждаха големи.

Стражите бяха високи синеоки мъже с кестенява, руса или червена коса оформена в холандска подстрижка. Ботушите им стигаха до коленете. Облечени бяха в широки зелени и стигащи до коленете панталони, които висяха на нещо като презрамки на раменете им. Кожените ремъци се кръстосваха през гърдите им и бяха закопчани с метални катарами.

Кикаха никога преди не бе виждал подобни униформи. Напълно възможно бе още да е на Земя-2, но далече от местността около „Лос Анжелис“.

Сградата в която го въведоха имаше форма на луковица, а фасадата й беше изписана с фигури на демони и змиеподобни същества, вплели тела в схватка или съвокупление.

Групата мина през необятно фоайе и спря пред вратата на асансьор. Вратата му не се разтвори. Вместо това, появи се блещукаща врата, през която Кикаха мина заедно с половината от съпровождащата го група. От другата страна се намираше голяма клетка на асансьор. Това беше първият асансьор в живота му, напълно обзаведен с умивалник, душ, закачалка с хавлиени кърпи, сифон за оттичане в пода и стол, върху които бяха сгънати няколко одеяла. Клетката рязко потегли нагоре и мина през няколко етажа. После спря и той погледна вратата, очаквайки тя да се дръпне встрани. Вместо това клетката се плъзна в хоризонтална посока.

След известно време спря. Отново се появи потрепващото петно на вратата. В мига, в който и последният от стражите мина през нея, вратата просто изчезна.

Оказваше се, че асансьорната клетка е и затворническа килия. След като престоя един час в нея, една малка част от стената се вдигна нагоре. От открилата се ниша излезе въртяща се полица. На нея беше яденето му. Окей… И преди му бяха сервирали по подобен начин. Беше се измъквал вече няколко пъти от затвори, смятани за абсолютно сигурни.

Не беше ял вече от няколко часа. Макар замайването от удара по главата вече да отминаваше, той все още не беше съвсем добре. Но много повече се притесняваше от това, че Анана не го бе познала и както изглежда никога нямаше да го познае.

По някакъв необясним начин му се бе сторила по-млада. Сякаш по-рано не бе забелязвал, че преживените хилядолетия са оставили микроскопични следи, някаква тънка като паяжина маска на възрастта върху лицето й, която сега беше изчезнала. От друга страна тя винаги му се бе струвала млада. Едва след като изтриването на паметта й я бе върнало към осемнайсетгодишна възраст бе проличало, че са й тежали хилядолетия. Тя не бе смъкнала от плещите си тези години, те просто бяха престанали да се забелязват. Преди просто са били невидими. Новата Анана бе като невинно дете. Единствен той я бе познавал достатъчно добре, за да забележи трудно доловимата промяна.

В стената се появи квадратен прозорец, който постепенно се стабилизира. В него се виждаше Червения Орк, седнал на стол до маса. Зад тоана, непосредствено до отсрещната стена, имаше голямо легло.

Той вдигна кристална чаша, пълна с червено вино. После проговори:

— Един последен тост в твоя чест, Кикаха. Дълго те преследвах и ще ти призная, че удоволствието беше голямо. Ще призная, че понякога ми причиняваше и безпокойства. Но от това само тръпката ставаше по-силна. Така че… пия за теб, неуловима, но вече обречена жертво! — Той отпи глътка, остави чашата и се облегна. Изглеждаше преизпълнен със задоволство. — Ти постигна онова, което аз не успях, въпреки непрестанните ми усилия — проникна в света на Зейзел. Това беше възможно само защото аз се бях приближил максимално до решението. Теб просто те споходи късметът на новака. Няма значение. Аз съм ти благодарен за стореното и дори ще ти кажа нещо повече: ти си единственият, към когото някога съм изпитвал благодарност. Но аз би трябвало да съм ти задължен двойно. — Той протегна ръка към нещо, което бе извън зрителното поле на Кикаха. Когато я дръпна обратно, в нея държеше детекторът на врати. — Още една благодарност ти дължа за този подарък, макар че едва ли си изгарял от желание да ми го дадеш. Както и да е, благодаря.

— Това ли наричаш благодарност?

— Е, все пак не те убих, нали? — Той отпи втора глътка и продължи:

— Не знам какво се случи с моя син… говоря за двойника, когото изпратих по следите ти в Пещерния свят. Предполагам, че си го убил. Ще трябва да ми разкажеш най-подробно за всичко, което се случи там.

Беше безсмислено, дори глупаво, да откаже на тоана да му разкаже за приключенията си. Червения Орк можеше да изтръгне от него всякаква информация, а покрай това можеше и да му причини непоносима болка. Така че, макар и да не скри неохотата си, той описа как бе стигнал дотам и какво се бе случило. Но не спомена нито за Клифтън, нито за Хрууз.

Разказът му като че ли не направи особено впечатление на Червения Орк. Той просто каза:

— Вярвам на част от разказа ти, но ще почакам известно време да получа потвърждение от сина ми Абсалос, ако той се върне. Но дори повече да не го видя, аз ще стигна в света на Зейзел навреме. Нямам никакви съмнения, че ще мога да го върна към живот, макар и това да ми отнеме известно време.

— Точно времето е онова, с което не разполагаш. Не забравяй, че Манату Ворцион е взела решение да излезе от изолацията си. Тя ще бъде големият ти враг.

— Така или иначе някой ден щях да се захвана и с нея.

Кикаха процитира една от древните тоански поговорки:

— „Онзи, който е бил принуден да атакува преди да е готов, не разполага с план“.

— А Елитрия от Сребърните стрели е уточнила: „Старите поговорки винаги са стари, но не винаги верни“.

Кикаха седна на единствения стол в стаята. Усмихна се и каза:

— Нека не се замеряме с епиграми. Ще бъдеш ли така любезен да ми съобщиш какво точно смяташ да предприемеш срещу Манату Ворцион? Знаеш, че никога няма да мога да я предупредя. А после бих искал да чуя какво ме очаква. Обичам да съм подготвен.

— Последната ти молба мога да удовлетворя, макар и не напълно. Няма да ти кажа едно от нещата, които съм ти подготвил. Но ти ще можеш да ме наблюдаваш да го правя. — Тоанът стана и извика: — Анана! — Обърна се към Кикаха и обясни: — Отсега нататък ти ще можеш да виждаш и чуваш всичко, което става в тази стая. Но предаването от твоята стая ще бъде спряно.

Минута по-късно на екрана се появи Анана, гола като Червения Орк. Тя се отпусна в прегръдките му и страстно го целуна. А после той я поведе към леглото.

— Не! Не! — изкрещя Кикаха и удари екрана с юмрук. Ръката го заболя, но той не й обърна внимание. Вдигна стола и с все сила го стовари няколко пъти върху образа. Нито столът, нито стената пострадаха. Той разгъна одеялата, обви го около главата си и запуши уши с малките си пръсти. Но едва го бе направил и звукът се усили, така че чуваше всичко.

Отново изкрещя, за да заглуши предавания звук, но не след дълго гърлото му прегракна. Измина много време преди да настъпи благословена тишина. Той изпълзя изпод завивките и погледна към екрана. Образът също беше изчезнал. Кикаха изпусна въздишка на облекчение. Но мозъкът му безмилостно продължаваше да прожектира върху екрана на съзнанието видяното и чутото.

Изведнъж стената просветна, трепна и пак се превърна в картина. Беше запис. Червения Орк вероятно смяташе да повтаря тази и бъдещите сцени докато Кикаха не подивееше или не престанеше да обръща внимание на онова, което става край него.

Той скръцна със зъби, вдигна стола си, постави го с лице към стената и насилвайки се да не реагира по никакъв начин загледа записът. Не знаеше дали притежава способността да се концентрира до такава степен, че да използва психотехниките, които бе овладял преди време. Още докато бе живял при хроваките — известни още и като хората-мечки от нивото Америндия от планетата на многото нива, — той бе имал възможността да се запознае с една проста психологическа процедура, демонстрирана му от шамана. Много години бяха минали оттогава. Въпреки това той не бе забравил наученото, така както човек не може да забрави да плува.

Проблемът бе, че се нуждаеше от максимална концентрация. Точно това бе трудно да се постигне. Опита седем пъти и нито веднъж не успя. Тогава фокусира вниманието си върху филма и остана в това състояние часове наред. Ако Червения Орк го наблюдаваше — който без съмнение нямаше да се лиши от такова удоволствие — той вероятно се бе озадачил от реакцията на пленника си.

Непрестанното повторение на този филм причини на Кикаха страдания, несравними с нищо изживяно от него до сега. По бузите му се стичаха сълзи, в гърдите му сякаш бе издълбана дупка, в която наливаха разтопено олово. Но той не се предаваше. И след време болката отслабна. След още време нескончаемото повторение на все едно и също дори започна да му досажда. Беше си наложил да гледа обективно на филма като на порно-произведение, изиграно от непознати. Наказанието беше затъпяващото повторение, а не онова, което гледаше.

Вече можеше да приложи специалната психотехника. Този път успя! Екранът изведнъж изчезна от погледа му. Макар да продължаваше да бъде пред очите му и нищо да не пречеше да го вижда и чува, той нито го виждаше, нито го чуваше. Беше се изключил от обкръжаващата го среда.

„О, Абсакосав, колко съм ти благодарен!“, помисли той за стария шаман. „Дължа ти толкова много“. Но той никога нямаше да може да се отблагодари на Абсакосав. Цялото племе на хроваките беше изтребено до крак от враговете на Кикаха. О, той бе ликвидирал убийците до един, но това не можеше да върне нито един хровак към живота.

Изминаха три дни. Екранът оставаше все така невидим. На сутринта на четвъртия ден отново се появи. Този път сцената се разиграваше в друга спалня, но със същите главни герои. Беше очевидно, че Анана е силно влюбена в Червения Орк. Но тя си беше страстна натура, а и за нея нямаше никаква причина да мрази Повелителя. Освен това не можеше да знае, че онова, което правят се излъчва за другиго.

Или излъчената картина бе нова, или Червения Орк се бе досетил защо филмът не прави впечатление на Кикаха. Във всеки случаи сега той се опитваше да пробие бариерата на Кикаха по повече от един начин. Кикаха отново отдели часове на непрекъснато съзерцаване на филма, докато му доскуча. После прибягна до техниката на Абсакосав. Когато стана от стола, пред него имаше само гола стена. И все пак от време на време откъслечни кадри пробиваха през психическата бариера, която се бе опитал да издигне. Изглежда се бе уморил, защото изключването на съзнанието вече не работеше така добре, както преди.

На петия ден, точно по време на редовните сутрешни упражнения, той чу гласа на тоана. Обърна се. Екранът пак бе оживял. Но този път не показваше картините, от които едва не бе полудял. Запълваха го главата и раменете на Червения Орк. Това обърка Кикаха за няколко секунди преди да успее да се ориентира какво се бе случило. Той се бе програмирал да игнорира само записите, но възприемаше всичко останало по нормалния начин.

— Ти умееш да се изплъзваш не само физически — отбеляза Червения Орк. — Бих те помолил да ме научиш на своята техника, ако не разполагах с моя. Повярвай, бих могъл да те принудя сам да ми разкажеш, без да ти обещавам като награда едномесечен отдих от това изтезание. Сигурен съм, че си скрил от мен някои неща. И сигурно си доволен, дори злорадстваш, че си успял да ме заблудиш. Сега ще заспиш. Когато се събудиш, аз ще знам всичко, което пазиш в тайна от мен.

Екранът се разми в стената. Всъщност всичко около него загуби очертания. Когато се събуди на леглото, той разбра, че беше прекарал неопределено дълго в безсъзнание, вероятно под въздействието на някакъв газ. Нямаше никакво съмнение, че е бил разпитан. Червения Орк сигурно бе използвал серум на истината, за да узнае всичко, включително и за Хрууз. Това вероятно го бе изненадало и дори разтърсило в значителна степен. Появата на люспестия пришълец бе нещо, което той просто не би могъл да очаква.

Когато Кикаха изяде храната и постави подноса на въртящата се полица, той установи какво още му бе направил Червения Орк. Екранът се появи. Както и преди Червения Орк и Анана се отдадоха на страстна и полиморфно-перверзна любов. В мрачно настроение Кикаха се опита да извика на помощ техниката на стария хровак. Но този път минаха цели пет часа без да може да постигне дори частичен успех.

Изведнъж, по време на десетото повторение, екранът замръзна. Появи се главата на тоана.

— Вярвам вече си разбрал, че съм те лишил от възможността да се спасяваш по стария начин. Направих го, разбира се, с помощта на хипноза. Ти помниш техниката, но вече не можеш да я използваш.

Кикаха се насили да запази самообладание и да не хвърли стола към екрана. Опита се да се усмихне, като че ли му е безразлично. Но вместо усмивка се получи озъбване.

— Реших да не чакам повече завръщането на Абсалос — продължи Червения Орк. — Може наистина да си го убил. Ще разбера със сигурност като отида там. Заминавам след няколко минути. Когато се върна, ще разполагам с данните, необходими за изработването на Създател-Разрушителя. А след това ти и всичките ми врагове, и милиарди други, които дори не са чували за съществуването ми, ще умрете. Заедно със своите вселени. Дори моите две Земи ще изчезнат в една грандиозна експлозия. Управлявах ги досега като научен експеримент, но вече мога със сигурност да предскажа какво ще се случи с населението им. Хората от Земя-1 ще се избият почти всички с тъпото си неконтролируемо размножаване, с отравянето на почвата, на въздуха, на моретата, за да доведат по колапса на цивилизацията, след който ще дойде големият глад. Малцината оцелели ще се превърнат в диваци, но постепенно ще се изкатерят отново до цивилизацията, за да поставят началото на следващ цикъл, през който всичко ще се повтори… В крайна сметка такава ще бъде и съдбата на Земя-2. Защо да продължавам един експеримент, за който знам как ще завърши? Вместо това ще използвам освободената при унищожаването на вселените енергия, за да създам нова вселена. Тя ще бъде идеалният свят… поне за мен… Мога да взема Анана в този нов свят. Но може и да не го направя. Докато отсъствам сега, тя ще бъде заета. Синът ми Кумас ще се забавлява с нея. И тя ще го обича със същия плам, защото няма да забележи никаква разлика между двама ни. — Той направи малка пауза, усмихна се и продължи: — Това, че тя няма да забележи разлика ни навежда на някои мисли за истинската любов, нали така? Старият философски проблем за идентичността. Бих искал да го обсъдя с теб, но нещо ми подсказва, че подобна дискусия няма да продължи дълго. Ти може и да си хитрец, Кикаха, но не познаваш тоанската философия. Подозирам, че не познаваш дори и земната. Защото по същество ти си един най-обикновен простоват варварин.

Той се обърна да погледне нещо. „Може би хронометъра“, мина през главата на Кикаха. Имаше ли някакво значение с какво се занимава Червения Орк? Естествено, че нямаше, но Кикаха никога не можеше да се противопостави на собственото си любопитство по отношение на неща, за които нямаше отговор.

Тоанът отново се обърна към Кикаха.

— А, да! Наслаждавай се на филмите!

И изчезна от екрана. Веднага се появи картина, показваща Червения Орк — а може да беше и неговия двойник — и Анана в екстаза на оргазма.

Кикаха се опита да оглушее, да ослепее и да се превърне в къс безчувствена стомана. Не успя.

Съществуват много начини да се постигне една цел. Или както казваше тоанската поговорка „Има повече от една посока, в която да пръднеш!“. Кикаха беше използвал само една от техниките, които бе научил от шамана Абсакосав.

Отново седна и се загледа в записа. Трябваше да стигне фазата, в която да му доскучее. Тогава щеше да си представи, че Червения Орк и Анана са само кукли, управлявани от кукловод, който им дърпа конците. Малко по малко те щяха да престанат да бъдат хора — в съзнанието му, естествено — и да се превръщат в дървени кукли с висящи крайници.

Беше трудно да напредне в това самовнушение, защото от екрана се разнасяше оглушителен звук, който направо бе физически невъзможно да бъде игнориран. Звуците, издавани от Анана, го караха да се връща в представите си към моментите, когато двамата с нея се бяха любили. И точно когато се готвеше да се предаде и да признае поражението си, екранът наистина изгасна.

Миг по-късно на него се появи лицето на Повелителя.

— Кикаха! Аз съм Кумас, синът на Червения Орк!

Кикаха скочи от стола.

— Така ли? — усъмни се той. — А може би си самия Червен Орк и опитваш да ме изиграеш?

Мъжът се усмихна, въпреки че видимо бе напрегнат.

— Не те виня. Баща ми действително умее да насажда подозрение в околните.

— Ако наистина си негов син… по-скоро двойник… всъщност има ли начин да ми докажеш това? А дори и да си, какво от това? Какво искаш от мен?

— Партньорство. Баща ми замина за света на Зейзел. Остави ме тук вместо себе си, защото на мен вярва най-много… не че това означава особено много. Винаги съм му се подчинявал и никога не съм показвал пред него дори намек за някакви амбиции. Той си мисли, че съм свенлив и саможив и че се интересувам прекалено много от четене и писане на стихове, и трупане на познания. В това е прав… поне отчасти. Но аз го мразя не по-малко, отколкото го мразеха братята ми. За разлика от тях, успях досега да скрия истинските си чувства.

Той спря за миг, опитвайки да се овладее и да забави почти неразбираемия си говор.

— Искаш да ти помогна да го убиеш? — попита Кикаха.

Кумас дълбоко пое въздух и кимна:

— Да! Знам много неща за тебе, повечето от баща ми, макар да имам и други източници на информация. Признавам, че ми липсва достатъчно увереност да приведа плановете си в изпълнение.

— И какви по-точно са те?

Сърцето на Кикаха биеше тежко и сам той имаше затруднения с дишането си. Ситуацията някак изненадващо се бе променила от безнадеждна към окуражителна. Разбира се, само ако това не беше тоанът, играещ си с него.

— Ще поговорим по този въпрос още сега. Ще ти покажа, че не съм баща ми, като направя нещо, което той никога не би направил. Гледай!

Изведнъж в стената до екрана затрептя петното на врата с големина един човешки ръст.

— Ела през тази врата в стаята ми.

Макар да бе изпълнен с подозрения, Кикаха просто не можеше да отклони предложението. Той се прехвърли през вратата и се озова в голяма стая. Покрай стените имаше безкрайни полици, отрупани с книги. Обзавеждането й бе направо спартанско. Леглото бе старомодно — едно от онези, които висят от тавана на вериги. До отсрещната стена имаше маса, която минаваше по цялата дължина на стаята.

Кумас, ако това наистина бе той, стоеше в центъра на стаята. На самия ръб на масата до Кикаха беше оставен лъчемет. Той можеше да сложи ръка върху него много преди тоанът да успее да го направи. Кумас разпери ръце и каза:

— Виждаш ли? Нямам друго оръжие освен онзи лъчемет. За да ти докажа, че ти вярвам, аз няма да ти попреча да го вземеш. Батерията е в него. Готов е за стрелба.

Макар да се придвижи почти незабелязано още по-близо до оръжието, Кикаха отговори:

— Това не е необходимо… поне засега. Къде е Анана?

Кумас се обърна към празната част на стената точно над масата.

— Шешму — изрече той тоанската дума „отвори“. В стената се появи екран, който показваше Анана да плува в компанията на още няколко жени в огромен външен басейн. Тя изглежда искрено се забавляваше. Виковете и писъците на жените се долавяха съвсем ясно.

Кумас изрече още една дума и звукът стана едва доловим.

— Както виждаш, тя е съвсем щастлива. Повярва на лъжите на баща ми, че я е спасил от Джадауин, когато той — така й каза баща ми, нали разбираш? — нахлул във вселената на нейните родители. Тя вярва, че наистина е само на осемнайсет години и е силно влюбена в баща ми.

Кикаха отново усети кратка пареща болка в гърдите си.

— Анана! — прошепна той и после попита с висок глас: — И какво ще се случи, когато тя разбере, че е била лъгана? Защото няма начин тя да не забележи някои несъответствия в разказаната й история. И как ще й попречи той да прочете някоя историческа книга или да чуе случайно някой, който ще каже нещо, което противоречи на онова, което тя знае?

Кумас го изгледа невярващо.

— Мислех, че ще бъдеш загрижен повече от това как да се справим с баща ми. А първите ти думи бяха за Анана. Изглежда наистина я обичаш.

— Това не подлежи на съмнение! Но дали тя някога отново ще ме обикне?

— Е, това ще се разбере — каза по-остро Кумас. — А точно в този момент, ако ми позволиш да изкажа собственото си мнение, има нещо много по-важно. И ако не се справим с него, няма да има никакво бъдеще нито за теб, нито за Анана. Още по-малко за мен.

— Съгласен съм. Признавам, че ще ми бъде трудно да не отида при нея. Много трудно. Но ти си прав. Нека я оставим да бъде щастлива, докато не дойде моментът да й се каже истината.

Те седнаха край масата. Кикаха разказа за пореден път историята си на тоана. Когато спомена, че Червения Орк планира да унищожи всички вселени и да започне отначало само с една нова, Кумас пребледня и се разтрепери.

— Не знаех това, разбира се — поясни разтърсилите го чувства тоанът. — Той ти го е казал само на тебе, защото просто не е допускал, че някога ще можеш да го споделиш с другиго.

— Е, това може да почака. Между другото, колко от братята ти са останали?

— Четирима сме, освен ако наистина си убил Абсалос.

— Наистина го направих.

— Тогава от първоначалните девет са живи само трима: Ашателон, Уематол и аз. Ашателон и Уематол настояват да ни придружат до Пещерния свят. Всички искат да вземат участие в убийството.

— Колкото сме повече, толкова е по-весело — съгласи се Кикаха.

Но той си мислеше, че не може да се довери изцяло на двойниците, макар Кумас действително да изглеждаше по-различен от останалите. Червения Орк изглежда беше провел някои генни експерименти с двойниците си. А може би околната среда бе оказала далече по-силно влияние, отколкото следваше по теорията на Повелителите. Както и да е, щеше да ги държи под око, макар да усещаше, че те едва ли ще представляват някаква опасност, докато не се появи Червения Орк. Страхуваха се от баща си и имаха нужда от предводител, който изобщо да не се страхуваше от него. А после… после можеха да се нахвърлят върху него като чакали върху лъва, на който са помогнали по време на лова.

— Поне четирима от братята ми загинаха, когато баща ми ги изпрати на мисии, от които не биха могли да се завърнат — продължи Кумас. — Кентрит бе изпратен в света на Хрууз, без да подозира, че в раницата му е заложена адска машина. И ние не знаехме до момента, в който баща ми ми спомена за това. Смееше се като луд. А колко по-естествено би било да се очаква от него да бъде добър към нас, особено след онова, което е изживял от собствения си баща. Но не, няма такова нещо. Лос изглежда го е повредил до такава степен, че той намира удоволствие в измъчване на собствените си деца. Понякога си мисля, че ни е създал, за да може по своеобразен начин да се самоизтезава.

— Не те разбрах — прекъсна излиянията му Кикаха.

— Той се ненавижда, в това съм сигурен. Като наказва нас, всъщност наказва сам себе си. Да не би това да ти се струва абсурдно?

— Не, защо? Може и да е вярно. Но не мога да знам със сигурност. Вярно или погрешно, това заключение не може да промени нищо. Преглеждал ли си тази стая за записващи устройства, които той може да е оставил?

— Разбира се… Значи останахме аз, Ашателон и Уематол! Те двамата са точно онова, което баща ми винаги е искал да има: хора на действието. Специално аз съм неговото голямо разочарование, защото бях прекалено пасивен. А това той не може да го разбере. Та нали уж съм негов генетичен двойник. Защо не съм с неговия темперамент? Опитваше се някак да си го обясни, но…

Кикаха отново го прекъсна:

— Винаги ще можем да се върнем на тези въпроси по-късно. Макар че, ако не успеем да спрем баща ти в осъществяване на намеренията му — и то да го спрем веднъж и завинаги, — просто няма да има по-късно.

— Добре. В момента — ако ми е казал истината, а аз никога не съм сигурен в онова, което ми казва, — той се намира в Пещерния свят. Сигурно ще остане там за дълго. Съживяването на този свят няма да е лека задача. Следващата ни логична стъпка би следвало да е да го атакуваме докато е там. Първо, ако е възможно, трябва да изключим всички врати, без онази, която ще използваме за прехвърлянето. Съгласен ли си?

Кикаха кимна. През цялото време докато слушаше Кумас, той не можеше да отклони мислите си от Анана. Ами ако тя никога повече не го обикнеше? И точно в този момент една идея го прониза като стрела от светлина. Ако се окажеше осъществима, той щеше да я използва срещу Червения Орк.

— Кумас, чуй ме! — извика той възбудено. — Ще се справим с баща ти! Има един начин. Той се е погрижил да няма изненади, но едва ли е предвидил и това! Поне се надявам да му е убягнало. Ето какво трябва да направим, преди да заминем.

Около час по-късно Кумас напусна стаята, за да отиде при Анана. Кикаха ги наблюдаваше на екрана. Тя вече бе излязла от басейна и се беше облякла в полупрозрачна зелена рокля. Дългата й черна коса беше вдигната на кок. Четеше нещо на малък екран, седнала на скамейка сред цветята в градината. След малко вдигна поглед секунда по-късно пред нея се изправи Кумас. Той й подаде един куб, който двамата с Кикаха бяха приготвили. После размениха няколко думи и след това Кумас си тръгна. Свила вежди в недоумение тя остана да седи без да помръдва, разглеждайки куба.

Кумас се върна в стаята и Кикаха се обърна към него.

— Мислиш ли, че ще го прегледа? — попита той с надежда.

— А ти би ли устоял на изкушението? — сви рамене Кумас.

— Зависи дали той се е сетил да й нареди да не обръща внимание на каквито и да са било оскърбителни намеци по негов адрес. Ако е така, обзалагам се, че тя ще стана жертва на синдрома „Синята брада“! Ще постави куба в машината и ще включи екрана. Искрено се надявам да го направи!

— Какъв е този синдром… „Синята брада“?

Кикаха се засмя и отговори:

— Синята брада е бил злодей от земния фолклор. Женил се много пъти, но убил всичките си жени и ги окачвал да се изсушат в една заключена стая. Веднъж му се наложило да отпътува, така че обяснил на последната си съпруга, че може да използва ключа, който се налагало да й остави. Този ключ отключвал всяка врата в замъка. Но една от стаите в никакъв случай не бивало да се отключва. След това заминал… Любопитството се оказало прекалено силно и жена му нарушила забраната. След дълги душевни терзания, тя се предала. Отключила стаята, в която на куки висели предишните му жени. Ужасена се обадила на властите и това сложило край на Синята брада.

— И ние тоаните имаме подобна история — каза Кумас.

— Ако Червения Орк й е наредил да не вярва на нищо лошо за него, което биха могли да й кажат примерно синовете му, тя определено ще го направи. Но ако му е обещала… тогава не знам. Тя си мисли, че е на осемнайсет години. Онази Анана, която аз познавах, едва щеше да го изчака да замине, за да разбере какво точно е онова, което той се надява тя да не разбере. И все пак осемнайсетгодишната Анана може да е по-различна жена от другата.

— Ще разберем като се върнем — въздъхна Кумас. — Разбира се, ако сме живи да се върнем.