11. Добре дошла… така да се каже

След дълъг период от нещо, наподобяващо блуждаене сред звездите, Хана внезапно се озова отново пред ярката светлина. Още веднъж седеше на задната веранда на Али. Отново усещаше, че ще се пръсне в плътно прилепналите си тениска и дънки.

— Ще направим нашето парти с преспиване в хамбара на Мелиса! — тъкмо казваше Спенсър.

— Чудесно — ухили се Али. Хана отстъпи назад. Може би бе осъдена да преживява отново и отново този ден, също като главния герой в онзи стар филм „Денят на мармота“.

Може би Хана беше вързана за този момент, докато не оправи нещата и не убеди Али, че се намира в смъртоносна опасност. Но… Последния път, когато Хана се бе озовала в този спомен, Али се беше обърнала към нея с думите, че всичко е наред. Но не беше наред! Нищо не беше наред.

— Али — рече Хана настоятелно. — Какво имаше предвид, като ми каза, че всичко е наред?

Али не й обърна никакво внимание. Тя наблюдаваше Мелиса, която прекосяваше съседния двор на семейство Хейстингс, преметнала през ръката си абитуриентската си тога.

— Хей, Мелиса! — извика Али. — Вълнуваш ли се за пътуването до Прага?

— На кого му пука за нея? — изкрещя Хана. — Отговори ми на въпроса!

— Да не би Хана… да говори? — се чу някакъв глас отдалеч. Хана вирна глава. Гласът не беше на никоя от старите й приятелки.

В другия двор Мелиса сложи ръка на хълбока си.

— Разбира се.

— Иън ще бъде ли с теб? — попита Али.

Хана хвана лицето на Али с две ръце.

— Иън няма никакво значение — каза натъртено тя. — Просто ме изслушай, Али!

— Кой е Иън? — Далечният глас звучеше така, сякаш идваше от другия край на някакъв много дълъг тунел. Гласът на Мона Вандерваал. Хана се огледа в двора на Али, но не видя Мона никъде.

Али се обърна към Хана и въздъхна раздразнено.

— Откажи се, Хана.

— Но ти се намираш в опасност — избоботи Хана.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — прошепна Али.

— Какво искаш да кажеш? — отчаяно извика Хана. Когато протегна ръка към Али, дланта й просто мина през ръката й, сякаш Али бе някакъв образ, прожектиран на екран.

— Кой е този кой! — отново се чу гласът на Мона. Очите на Хана се отвориха. Ярката, болезнена светлина едва не я ослепи. Тя лежеше по гръб на някакъв неудобен матрак. Край нея стояха няколко фигури — Мона, Лукас Бийти, майка й и баща й.

Баща й. Хана се опита да се намръщи, но лицевите й мускули ужасно я заболяха.

— Хана. — Брадичката на Мона затрепери. — О, Господи. Ти се… събуди.

— Добре ли си, скъпа? — попита майка й. — Можеш ли да говориш?

Хана погледна към ръцете си. Те поне бяха слаби и не приличаха на тлъсти джоланчета. След това видя системата, чиято игла бе забита в едната й ръка, и гипса на другата.

— Какво става тук? — изграчи тя, като се огледа. Сцената, която се разкри пред очите й, изглеждаше като нагласена. Мястото, където се намираше преди малко — задната веранда на Али, заедно със старите си приятелки, — й се струваше много по-реално. — Къде е Али? — попита тя.

Родителите на Хана си размениха неспокойни погледи.

— Али е мъртва — тихо каза майката на Хана.

— Бъдете по-внимателни с нея. — Един белокос мъж с орлов нос, облечен с бяла престилка, излезе иззад завесата и се приближи към леглото на Хана. — Хана? Казвам се Д-р Гайст. Как се чувстваш?

— Къде се намирам? — настоятелно попита Хана, със засилваща се паника в гласа. Бащата на Хана я хвана за ръката.

— Преживя катастрофа. Бяхме ужасно разтревожени.

Хана колебливо огледа лицата, които я заобикаляха, след това сведе поглед към различните уреди, прикрепени към тялото й. В допълнение към системата имаше машина, която следеше работата на сърцето й и тръбичка, която подаваше кислород през носа й.

Усещаше студени и горещи вълни, които обливаха периодично тялото й, а кожата й беше настръхнала от страх и объркване.

— Катастрофа ли? — прошепна тя.

— Една кола те блъсна — каза майката на Хана. — В двора на „Роузууд дей“. Спомняш ли си?

Болничните чаршафи лепнеха, сякаш някой ги беше намазал с разтопен кашкавал. Хана се опита да си спомни, но в главата си не откри нищо за катастрофа. Последното нещо, което си спомняше, преди да се появи на верандата на Али, бе роклята „Зак Позен“ с цвят на шампанско, която бе получила за купона по случай рождения ден на Мона. Това се беше случило в петък вечерта, ден преди празненството. Хана се обърна към Мона, която изглеждаше едновременно смутена и облекчена. Под очите й имаше огромни грозни пурпурни кръгове, сякаш не беше спала от дни.

— Нали не съм изпуснала купона?

Лукас изпръхтя. Раменете на Мона се напрегнаха.

— Не.

— Катастрофата стана след това — каза Лукас. — Не си ли спомняш?

Хана се опита да издърпа тръбичката за кислород от носа си — никой не изглежда привлекателно с разни неща, които стърчат от ноздрите му, — и откри, че тя е залепена за кожата й. Затвори очи и се опита да се сети за нещо, каквото и да е, което да обясни случващото се. Но единственото, което видя, бе лицето на Али, което се приближава към нейното и прошепва нещо, преди да изчезне в черното нищо.

— Не — прошепна Хана. — Нищо от това не си спомням.

Загрузка...