Пратеникът

1. Лондон

Али Масуди неволно изтръгна Габриел Алон от краткото му и неспокойно уединение. Масуди — свободомислещият интелектуалец, настроен проевропейски, който в момент на паника бе забравил, че англичаните карат в лявата страна на платното.

Тази трагедия се случи в Блумсбъри в една дъждовна октомврийска вечер. Причината да е там беше заключителната сесия на Първия годишен политически форум за мир и сигурност в Палестина, Ирак и другите страни в региона. Конференцията се откри сутринта на същия ден с големи очаквания и много шум, но към края на деня се превърна в претупана постановка на посредствена пиеса. Даже демонстрантите, които дойдоха с надеждата да споделят част от насоченото към събитието обществено внимание, сякаш си дадоха сметка, че са свидетели на същия изтъркан сценарий. Чучелото на американския президент бе изгорено в десет часа. Това на израелския премиер бе хвърлено в пречистващия огън в единайсет. По обяд под проливния дъжд, който за кратко превърна Ръсел Скуеър в езеро, бе настъпила бъркотия, породена от протести във връзка с правата на жените в Саудитска Арабия. В осем и половина вечерта, когато чукчето на председателстващия закри форума, двете дузини стоици, останали до края, се отправиха към изходите. Организаторите на събитието не доловиха особен ентусиазъм за повторното им ангажиране през следващата есен.

Един сценичен работник излезе нетърпеливо и свали от трибуната плаката, който гласеше: Ивицата Газа е свободна, а сега какво? Първият изказал се беше Саид от Лондонския икономически институт, поддръжник на самоубийствените атентати и апологет на Ал Кайда. Следващият беше неприветливият Чембърлейн от Кеймбридж, който говори за Палестина и евреите така, сякаш те още са грижа на Министерството на външните работи. По време на цялата дискусия застаряващият Чембърлейн бе служил като разделителна стена между подстрекателя Саид и клетницата от израелското посолство Рашел, която бе посрещана с освирквания всеки път, когато си отвореше устата. Чембърлейн се опита да играе ролята на миротворец, когато Саид последва Рашел до вратата с язвителни забележки, че дните й като колонизатор са преброени.

Али Масуди — професор по глобално управление и социална теория в Бременския университет, се надигна последен. „Никак не е чудно“ — биха казали ревнивите му колеги, защото сред многонационалния свят на изучаващите Близкия изток Масуди си бе спечелил репутацията на човек, който никога не напуска доброволно сцената. Палестинец по рождение, йорданец по паспорт и европеец по възпитание и образование, професор Масуди изглеждаше умерен човек в очите на всички. Наричаха го „бляскавото бъдеще на Арабия“, „истинското лице на прогреса“. Известен беше като човек, хранещ недоверие към религията като цяло, а в частност — към войнствения ислям. Във вестникарските редакции, в лекционните зали и в телевизионните студиа винаги можеха да разчитат на него да представи плачевното положение на Арабския свят, неспособността му да даде адекватно образование на своите жители, склонността му да обвинява американците и ционистите за всичките си проблеми. Последната му книга бе като мощен призив за ислямска реформация. Бойците на джихад го бяха осъдили като еретик. Умерените ислямисти обявиха, че притежава смелостта на Мартин Лутер. Този следобед — за огромна почуда на Саид — Масуди поддържаше мнението, че сега топката е изцяло в полето на палестинците. „Докато те не се разделят с терора — бе казал професорът, — не може да се очаква, че израелците ще отстъпят и един сантиметър от Западния бряг“. „А и не трябва. Какво кощунство! — изкрещя Саид. — Вероотстъпник“.

Професор Масуди беше висок малко над един и осемдесет и бе твърде красив за мъж, който работи в непосредствена близост с впечатлителни млади жени. Имаше черна къдрава коса, широки скули и квадратна брадичка с трапчинка по средата. Кафявите му дълбоки очи придаваха на лицето му благородна успокояваща интелигентност. Както беше облечен в момента — в спортно сако от кашмир и кремаво поло — той приличаше на прототип на европейския интелектуалец. Това бе образ, за постигането на който положи доста усилия. Муден по природа, той прибра методично книжата и химикалките си в поизтърканата си чанта, слезе по стълбите от сцената и се насочи по централната алея към изхода.

Няколко от участниците във форума все още се мотаеха във фоайето. Девойката бе застанала настрана — бурен остров в иначе спокойното море. Носеше избелели джинси, кожено яке и карирана палестинска кефия1 на врата. Черната й коса блестеше като гарваново крило. Очите й също бяха почти черни, но имаха друг блясък. Казваше се Хамида ал Татари. Беше се представила като бежанка, родена в Аман, израснала в Хамбург, а сега гражданка на Канада, живееща в Северен Лондон. Масуди я срещна този следобед на прием в Студентския съюз. Докато пиеха кафе, тя разпалено го обвини в недостатъчно заклеймяване на американските и еврейските престъпления. На Масуди се хареса това, което видя. Бяха запланували тази вечер да пийнат по едно питие в бара до театъра на Слоун Скуеър. Намеренията му не бяха романтични. Той не желаеше тялото на Хамида, а нейната устременост и честно лице, отличния й английски език и канадския й паспорт.

Девойката го погледна крадешком, докато той пресичаше фоайето, но не направи опит да го заговори. „Дръж се на дистанция след симпозиума — беше я инструктирал Масуди следобед. — Човек в моето положение трябва да внимава с кого го виждат“. Като излезе навън, той остана за миг под колонадата, загледан в трафика, който се точеше бавно по мократа улица. Усети как някой докосна лакътя му и видя Хамида да потъва безмълвно в поройния дъжд. Изчака, докато тя се скри от погледа му, после преметна дръжката на чантата си през рамо и се отправи в противоположната посока, към хотела си на Ръсел Скуеър.

У него настъпи промяна, както винаги, когато преминаваше от единия си начин на живот към другия. Пулсът му се ускори, сетивата му се изостриха, долавяйки и най-малките подробности: например оплешивяващия млад мъж, който вървеше срещу него, скрит под чадъра си, и чийто поглед сякаш се задържа малко по-дълго върху лицето на Масуди; или вестникаря, който нагло се взря в очите му, докато си купуваше Ивнинг Стандард. Или таксиметровия шофьор, който го изгледа продължително, когато трийсет секунди по-късно пусна същия вестник в кошчето за боклук на Ъпър Уобърн Плейс.

Настигна го лондонски автобус. Докато отминаваше, поклащайки се бавно, Масуди се взря в запотените му прозорци и видя дузина уморени лица, почти всичките черни или мургави. Новите лондончани — помисли си и за момент професорът по глобално управление и социална теория се замисли над последиците. Колко ли от тях тайно симпатизират на неговата кауза? Колко ли от тях биха се подписали, ако сложи пред тях договор да станат камикадзета?

На автобусната спирка на отсрещната страна на улицата стоеше самотен пешеходец, облечен с мушама, острата му коса бе вързана на опашка, а веждите му приличаха на две прави линии. Масуди веднага го позна. Младежът присъстваше на конференцията — на един и същи ред с Хамида, но на противоположния край на залата. Седеше на същото място и сутринта, когато Масуди бе единственият опонент по време на дискусията за ефикасността от изгонването на израелските учени от европейските страни.

Професорът сведе поглед и продължи да върви, като несъзнателно стисна с лявата ръка дръжката на чантата си. Дали не го следят? И кои точно? МИ5 е най-вероятното обяснение. „Най-вероятното, но не и единственото“ — напомни си той. Може би немското разузнаване го е проследило от Бремен до Лондон. Или пък е под наблюдение от ЦРУ.

Именно четвъртата възможност обаче накара сърцето му да забие учестено. Ами ако мъжът не е англичанин, немец или американец? Ами ако работи за тайната служба, която няма никакви угризения да ликвидира враговете си — дори и по улиците на чужди столици? Тайна служба, която се бе прославила с използването на жени като примамка. Спомни си какво му беше казала Хамида по-рано следобед.

„Израснах най-вече в Торонто“.

„А преди това?“

„В Аман, когато бях много малка. После прекарах една година в Хамбург. Аз съм палестинка, професоре. Куфарът е моят дом“.

Масуди рязко се обърна и напусна площад „Уобърн Плейс“, като се шмугна в лабиринта от странични улички в района на гарата Сейнт Панкрас. След няколко метра намали ход и погледна през рамо. Мъжът с мушамата беше пресякъл улицата и го следваше.

Той ускори крачка, направи редица завои наляво и надясно. Пред него се изпречваха ту еднофамилни къщи, ту някой жилищен блок или празен площад, покрит с изсъхнали листа. Масуди почти не ги забелязваше. Опитваше се да не се загуби. Познаваше достатъчно добре главните лондонски артерии, но задните улички бяха истинска загадка. Извика на помощ целия си професионален опит, редовно поглеждайки през рамо. При всеки поглед откриваше мъжа с крачка-две по-близо до него.

Стигна до едно кръстовище, погледна наляво и видя трафика по Юстън Роуд. Знаеше, че на отсрещната страна се намират гарите Кингс Крос и Сейнт Панкрас. Пое в тази посока и след няколко секунди хвърли поглед през рамо. Мъжът бе завил на ъгъла и вървеше след него.

Затича се. Никога не бе бил добър спортист, а годините на академично образование лишиха тялото му от гъвкавост. Лаптопът в чантата му тежеше като корабна котва. При всяка стъпка той се удряше в хълбока му. Притисна го с лакът и хвана презрамката на чантата с другата си ръка, но това допълнително затрудни крачките му и го забави още повече. Помисли дали да не го изхвърли, но вместо това го стисна по-здраво. В неподходящи ръце лаптопът щеше да е безценна находка от информация. Персонал, наблюдаващи фотографи, комуникационни връзки, банкови сметки…

Спря рязко на Юстън Роуд. Като погледна през рамо, установи, че преследвачът му крачи упорито към него с ръце в джобовете и забит в земята поглед. Озърна се наляво, видя, че на асфалтовото платно няма коли, и стъпи на улицата.

Изсвирването на клаксона на камион бе последният звук, който стигна до слуха на Али Масуди. При удара чантата изхвърча от рамото му, преобърна се няколко пъти във въздуха и се стовари на улицата. Мъжът с мушамата трябваше само да забави за миг крачка, за да се наведе и да я хване за дръжката. Той я преметна на собственото си рамо, пресече Юстън Роуд и се вля в потока от пътници, които влизаха в гара Кингс Крос.

2. Йерусалим

На зазоряване чантата пристигна в Париж, а в единайсет часа бе внесена в една на вид безлична административна сграда на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Там личните вещи на професора бяха спешно прегледани, а хард дискът на лаптопа му бе подложен на атака от екип технически виртуози. В три следобед първият пакет информация бе изпратен в кабинета на министър-председателя в Йерусалим, а в пет часа кафявата папка, съдържаща най-тревожните материали, лежеше на задната седалка на едно бронирано пежо, което се носеше към улица „Наркис“ — тиха, потънала в зеленина уличка, недалеч от търговския център „Бен Йехуда“.

Колата спря пред ниската жилищна сграда на номер 16. Ари Шамрон — двукратно шеф на израелските тайни служби, а сега специален съветник на премиера по въпросите на сигурността и разузнаването — слезе от задната врата. Черноокият началник на личната му охрана — Рами, го последва мълчаливо. През дългата си и бурна кариера Шамрон си бе създал безброй врагове и поради сложната демографска структура на Израел много от тях бяха неприятно близо. Дори когато се намираше в приличната си на крепост вила в Тиберия, той бе винаги заобиколен от охраната си.

Ари спря за момент на градинската алея и погледна нагоре. Беше старомодна триетажна сграда от йерусалимски камък2, пред която растеше голям евкалипт и хвърляше приятна сянка върху предните тераси. Клоните на дървото се люлееха под напора на първия студен есенен вятър, а от отворения прозорец на третия етаж се носеше острата миризма на разредител за бои.

Като влезе във фоайето, Шамрон погледна към пощенската кутия на апартамент номер 3 и видя, че няма табелка с името на притежателя й. Стигна до стълбището и бавно се заизкачва по него. Беше нисък на ръст и както винаги, облечен с жълто-кафяви панталони и протрито кожено яке, скъсано в горната част на дясната предница. Лицето му бе покрито с бръчки и прошарената коса, обрамчваща голото му теме, бе подстригана толкова късо, че почти не се виждаше. Ръцете му бяха съсухрени, покрити с кафеникави петънца и толкова големи, сякаш принадлежаха на мъж, два пъти по-висок от него. В една от тях носеше папката.

Когато стигна до площадката на третия етаж, вратата на апартамента се оказа открехната. Ари леко я бутна с пръсти. Жилището, в което влезе, някога бе педантично обзаведено от една красива жена с италианско-еврейски произход, която имаше безупречен вкус. Сега мебелите, както и красивата италианка, ги нямаше, а апартаментът бе превърнат в художническо ателие. Не художническо, трябваше да си напомни Шамрон. Габриел Алон беше реставратор — един от тримата или четиримата най-търсени реставратори в света. Сега той стоеше пред едно огромно платно, изобразяващо мъж, заобиколен от големи хищни котки. Ари се разположи мълчаливо на един оцапан с боя стол и няколко минути го наблюдава как работи. Умението на Габриел да имитира мазките на старите майстори винаги го озадачаваше. За Шамрон това бе нещо като сценичен фокус, просто още една от дарбите на Алон, която може да се използва, както езиците, които владее, или способността му да измъкне беретата от колана на кръста и да заеме позиция за стрелба за времето, за което повечето хора щяха едва да плеснат с ръце.

— Определено изглежда по-добре, отколкото когато пристигна — каза Ари, — но все още не мога да си представя защо някой ще иска да я закачи в дома си.

— Тя няма да отиде в частен дом — поясни Габриел, без да отделя четката си от платното. — Това е музеен експонат.

— Кой я е нарисувал? — внезапно попита Шамрон, сякаш разпитваше за извършител на бомбен атентат.

— От лондонската аукционна къща „Бонамс“ мислят, че е на Еразъм Квелин — отговори Алон. — Квелин може да е положил основата, но за мен е ясно, че Рубенс я е завършил вместо него. — Ръката му се движеше бързо над широкото платно. — Неговите мазки са навсякъде.

— Че каква е разликата?

— Около десет милиона паунда — каза Габриел. — Джулиан ще направи голям удар с нея.

Джулиан Ишърууд беше лондонски търговец на картини и от време на време таен служител на израелското разузнаване. То имаше дълго име, което нямаше почти нищо общо с истинското естество на работата му. Хората като Габриел и Шарон го наричаха просто Службата.

— Надявам се, че Джулиан ще ти даде солидно възнаграждение.

— Таксата ми за реставриране плюс малка комисиона при продажбата.

— Колко общо?

Алон топна четката си в боята върху палитрата и продължи да работи.

— Трябва да поговорим — каза Шамрон.

— Ами говори.

— Няма да говоря на гърба ти. — Габриел се обърна и се взря още веднъж в Ари през лещите на увеличителните си очила. — Няма да говоря с теб и докато носиш това нещо. Изглеждаш като излязъл от кошмарите ми.

Алон с неохота остави палитрата на работната маса и свали увеличителните стъкла, разкривайки изумрудения цвят на очите си. Ръстът му беше малко под средния, а фигурата — слаба като на колоездач. Имаше високо чело и тясна брадичка, издължен, деликатен нос, който изглеждаше като издялан от дърво. Косата му бе късо подстригана и прошарена на слепоочията. Заради Шамрон бе станал реставратор, а не един от най-изкусните художници от своето поколение, и пак заради него слепоочията му бяха побелели буквално за една нощ, когато беше малко над двайсетте. Ари Шамрон беше офицерът от разузнаването, когото Голда Мейер избра да издири и убие извършителите на Мюнхенското клане3 през 1972 година, а многообещаващият студент по изобразително изкуство Габриел Алон беше най-добрият му стрелец.

Той почисти палитрата и четките си, после отидоха в кухнята. Ари се разположи до малката маса и изчака да види гърба на Габриел, за да запали нетърпеливо една от смърдящите си турски цигари. Като чу познатото щракване на старата запалка „Зипо“, Алон посочи отчаяно към платното на Рубенс, но Шамрон махна пренебрежително и предизвикателно вдигна цигарата до устата си. Между двамата се възцари приятна тишина, докато Габриел наля от едно шише вода в чайника и сипа кафе във френската преса4. Шамрон се заслуша с удоволствие в шумолящите от вятъра клони на евкалиптите в градината. Отявлен атеист, той отбелязваше хода на времето не по еврейските празници, а по ритъма на земята: денят, в който идваха дъждовете, денят, когато дивите цветя разцъфваха из Галилея, денят, в който се връщаха студените ветрове. Алон сякаш четеше мислите му. „Още една есен, а ние все така сме тук. Споразумението не е анулирано“.

— Премиерът иска отговор. — Шамрон не откъсваше поглед от малката градина с избуяла растителност. — Той е търпелив човек, но няма да чака вечно.

— Казах ти, че ще му дам отговор, когато приключа с реставрирането.

Ари изгледа Габриел.

— Арогантността ти няма ли граници? Министър-председателят на Израел иска да станеш шеф на отдел „Специални операции“, а ти отхвърляш това заради някакво си петстотингодишно платно!

— Четиристотингодишно.

Алон занесе кафето на масата и наля в две чашки. Шамрон си сипа захар в неговото и го разбърка яростно само веднъж.

— Ти самият каза, че картината е почти готова. Какъв е отговорът ти?

— Не съм решил.

— Може ли да ти дам мъничък съвет?

— А ако не желая твоя съвет?

— Аз все пак ще ти го дам. — Ари си дръпна за последно от фаса. — Трябва да приемеш предложението на премиера, преди да го е направил на някого другиго.

— Нищо няма да ме направи по-щастлив от това.

— Наистина ли? И какво ще вършиш? — Тъй като не получи отговор, Шамрон продължи: — Нека да ти обрисувам живота ти, Габриел. Ще сторя най-доброто, на което съм способен. Не съм талантлив като теб. Не произхождам от известно немско-еврейско семейство. Аз съм само един беден полски евреин, чийто баща продаваше гърнета от една ръчна количка.

Убийственият полски акцент на Ари се засили. Габриел не можа да се сдържи и се усмихна. Знаеше, че винаги когато Шамрон се прави на потиснат полски евреин от Лвов, със сигурност следва нещо забавно.

— Няма къде другаде да отидеш, Габриел. Ти сам го каза, когато за първи път ти предложихме работата. Какво ще правиш, когато свършиш с твоя Рубенс? Имаш ли уговорена друга поръчка? — Паузата, която направи, беше доста театрална, защото знаеше, че отговорът ще е „не“. — Не можеш да се върнеш в Европа, докато не си официално оправдан за бомбения атентат в Лионската гара. Джулиан би могъл да ти изпрати друга картина, но в крайна сметка и това ще секне, защото разходите по опаковането и транспортирането ще се отразят на и бездруго доста намалелите му финанси. Схващаш ли мисълта ми, Габриел?

— Съвсем ясно. Опитваш се да използваш лошото ми материално положение, за да ме изнудиш да приема ръководството на отдел „Специални операции“.

— Да те изнудвам? О, не! Знам какво означава изнудване и когато ми е необходимо, Бог ми е свидетел, че го използвам. Само се опитвам да ти помогна.

— Да ми помогнеш?

— Кажи ми нещо, Габриел. Как възнамеряваш да печелиш пари?

— Имам си пари.

— Достатъчно, за да живееш като аскет, но недостатъчно, за да живееш наистина. — Шамрон замълча за момент и се заслуша във вятъра. — Сега е тихо, нали? Почти спокойно. Примамливо е да си помисли човек, че така ще е винаги. Но не може. Дадохме им Газа, без да искаме нищо в замяна, а те ни се отплатиха, като свободно избраха хората от Хамас да са техни управници. После ще поискат Западния бряг и ако не им го отстъпим незабавно, ще последват нови кръвопролития, много по-лоши дори от Втората интифада. Повярвай ми, Габриел, скоро всичко това ще започне отново. И не само тук. Навсякъде. Мислиш ли, че ще стоят със скръстени ръце? Разбира се, че не. Те планират следващата си кампания. Също така преговарят с Осама бен Ладен и неговите приятели. В момента знаем със сигурност, че в палестинската власт са проникнали много от хората на Ал Кайда и нейните съюзници. Знаем също, че планират, в близко бъдеще да извършат големи атаки срещу Израел и израелски цели в чужбина. В Службата са убедени, че премиерът и главните му съветници също са набелязани да бъдат убити.

— И ти ли?

— Естествено — отвърна Ари. — В крайна сметка аз съм специалният съветник на министър-председателя по всички въпроси на сигурността и тероризма. Смъртта ми ще е страхотна символична победа за тях.

Той отново погледна през прозореца към разлюлените от вятъра клони.

— Каква ирония, нали? Това място би трябвало да е нашето убежище. Сега по странен начин то ни оставя по-уязвими от всякога. Почти половината евреи на света живеят на тази тясна ивица земя. Една малка ядрена бомба ще сложи край на всичко. Американците могат да преживеят една. Руснаците може едва да я забележат. Но ние? Една бомба в Тел Авив ще убие четвърт от населението на страната, а може би и повече.

— И ти се нуждаеш от мен, за да предотвратя Апокалипсиса? Мислех, че Службата е в добри ръце.

— Нещата определено са по-добре сега, когато изгониха Лев. Амос е изключително добър лидер и администратор, но понякога си мисля, че у него взема превес войникът.

— Той беше шеф и на Саярет Маткал5, и на Аман6. Какво очакваше?

— Ние знаехме какво получаваме с Амос, но сега премиерът и аз мислим, че той се опитва да превърне Службата в преден пост на израелската армия. Ние искаме Службата да запази оригиналния си облик.

— Безумието?

— Самоувереността си — възрази Шамрон. — Дързостта си. Иска ми се Амос да мисли по-малко като полеви командир, а повече катооо… — провлачи той, докато търсеше точната дума. Като я откри, потри палеца и показалеца си и добави: — … като художник. Нужен ми е някой до него, който мисли повече като Караваджо.

— Караваджо е бил луд.

— Точно така.

Ари понечи да запали втора цигара, но този път Алон успя да задържи ръката му, преди да е щракнал запалката. Шамрон го погледна и очите му внезапно станаха сериозни.

— Имаме нужда от теб сега, Габриел. Преди два часа шефът на „Специални операции“ подаде оставката си на Амос.

— Защо?

— Заради Лондон. — Ари сведе очи към уловената си от Габриел ръка. — Може ли да ме пуснеш?

Алон пусна широката китка. Шамрон затъркаля незапалената цигара между палеца и показалеца си.

— Какво се е случило в Лондон? — попита Габриел.

— Опасявам се, че снощи е станал малък инцидент.

— Инцидент? Когато се случи инцидент със Службата, обикновено някой се прощава с живота си.

Ари кимна утвърдително.

— Е, поне може да се каже, че има приемственост.

— Името Али Масуди говори ли ти нещо?

— Той е професор в някакъв университет в Германия — отговори Габриел. — Обича да играе ролята на иконоборец и реформатор. Всъщност срещал съм го веднъж.

Шамрон изненадано вдигна вежди.

— Наистина ли? Къде?

— Преди две години пристигна във Венеция във връзка с голям симпозиум по проблемите на Близкия изток. Като бонус на участниците бе предложена организирана обиколка на града. Един от обектите за разглеждане бе църквата „Сан Дзакария“, където реставрирах олтарната картина на Белини.

Няколко години Алон бе живял и работил във Венеция под името Марио Делвекио. Преди шест месеца беше принуден да напусне набързо града, след като бе разкрит от изпечения терорист Халед ал Халифа. Аферата приключи на Лионската гара в Париж и вследствие на нея името на Габриел и тайното му минало се появиха на първите страници във френската и европейската преса заедно с едно експозе в Сънди Таймс, където го бяха нарекли „израелският ангел на смъртта“. Той все още се издирваше за разпит от френската полиция, а една палестинска група за граждански права бе подала иск в Лондонския съд, обвинявайки го във военни престъпления.

— И наистина се запозна с Масуди? — попита невярващо Шамрон. — Здрависахте ли се?

— Естествено като Марио Делвекио.

— Предполагам, не си знаел, че се здрависваш с терорист.

Ари мушна края на цигарата между устните си и щракна запалката. Този път Габриел не се намеси.

— Преди три месеца получихме сведения от наш приятел от йорданските разузнавателни служби, че професор Али Масуди — прославеният учен с умерени и реформаторски възгледи — е вербовчик на кадри за Ал Кайда. Според йорданците, той е набирал доброволци за нападение над Израел и еврейски обекти в Европа. Любимите му „ловни полета“ са конференциите за мир и антиизраелските демонстрации. Тази част не ни изненада особено. От известно време знаехме, че конференциите за мир са се превърнали в места за среща на агенти на Ал Кайда и европейски екстремисти както с леви, така и с десни убеждения. Решихме, че ще е добре да поставим професор Масуди под наблюдение. Добрахме се до телефона в апартамента му в Бремен, но подслушаното бе, меко казано, разочароващо. Нямаше за какво да се хванем в телефонните му разговори. Обаче преди месец от лондонската ни централа ни подадоха своевременно информация. Оказа се, че е отправена молба към Културния отдел на посолството ни в Лондон да осигури представител за нещо, наречено „Политически форум за мир и сигурност в Палестина, Ирак и други страни от региона“. Когато културният аташе поискал списъка на участниците, познай чие име фигурирало в него?

— На професор Али Масуди.

— От Културния отдел се съгласиха да изпратят представител на конференцията, а от „Специални операции“ поставиха Масуди под наблюдение.

— Каква беше целта на операцията?

— Проста — отвърна Шамрон. — Да го хванат в действие. Да го компрометират. Да го заплашат. Да го вербуват. Можеш ли да си представиш? Наш агент в отдел „Кадри“ на Ал Кайда? С помощта на Масуди щяхме да сложим ръка на европейската им мрежа.

— И какво стана?

— Подхвърлихме му като примамка една девойка. Тя му се е представила като Хамида ал Татари. Истинското й име е Авива и е от Рамат Ган, но в случая това не е от значение. Девойката се е запознала с Масуди на един прием. Той се заинтригувал от нея и приел да се срещнат по-късно същата вечер за по-пространно обсъждане на съвременното положение в света. Нашият човек последвал професора след края на конференцията, но очевидно Масуди го е забелязал и се втурнал да бяга. Когато пресичал Юстън Роуд, погледнал в грешната посока и се озовал под колелата на един камион.

Габриел потръпна.

— За щастие не останахме със съвсем празни ръце — продължи Ари. — Нашият човек е взел чантата на професора. Освен другите неща, в нея имаше лаптоп. Изглежда, Али Масуди е бил нещо повече от вербовчик.

Шамрон постави папката пред Алон и със сухо кимване му даде знак да я отвори. Вътре Габриел намери множество снимки от наблюдение: площад „Свети Петър“, заснет от дузина различни ъгли, фасадата и интериорът на базиликата, швейцарските гвардейци на пост пред Арката с камбаните. Ясно бе, че снимките не са правени от обикновен турист, защото фотографът бе проявил интерес по-скоро към мерките за охрана на базиликата, отколкото към художествените достойнства на Ватикана. Имаше няколко снимки на загражденията в западната част на площада и на металните детектори по протежение на величествената Колонада на Бернини, както и още няколко на охранителите и карабинерите, които патрулираха на площада по време на големи празненства, и на оръжията им в близък план. На последните три фотографии се виждаше как папа Павел VII приветства тълпата на площад „Свети Петър“ от своя остъклен папамобил. Обективът на фотоапарата бе фокусиран не върху Светия отец, а върху цивилните швейцарски гвардейци, които вървяха край него.

Габриел разгледа снимките още веднъж. По светлината и облеклото на тълпите богомолци заключи, че са правени най-малко при три отделни събития. Той знаеше, че повтарящото се фотографско наблюдение на една и съща цел е отличителен белег за сериозна операция на Ал Кайда. Затвори папката и я подаде на Ари, но той не пожела да я вземе. Алон се вгледа в лицето на Стареца също толкова напрегнато, колкото бе изучавал снимките. Можеше да каже със сигурност, че ще последват още лоши новини.

— Техниците откриха още нещо в лаптопа на Масуди — каза Шамрон. — Инструкции за достъп до банкова сметка в Цюрих — сметка, за която знаем от известно време, защото в нея редовно постъпват пари от някакъв Комитет за освобождение на Ал Кудс.

Ал Кудс бе арабското име на Йерусалим.

— Кой стои зад него? — попита Габриел.

— Саудитска Арабия — отговори Ари. — Или по-точно нейният министър на вътрешните работи, принц Набил.

В Службата обичайно наричаха Набил Принца на мрака заради омразата му към Израел и САЩ и подкрепата му за ислямската агресия по цял свят.

— Той създаде Комитета в разгара на Втората интифада — продължи Ари. — Сам набира средствата и лично контролира тяхното разпределение. Смятаме, че има на разположение сто милиона долара и ги насочва към някои от най-яростните терористични групировки, в това число и към подразделения на Ал Кайда.

— Кой дава парите на Набил?

— За разлика от другите саудитски благотворителни организации, Комитетът за освобождение на Ал Кудс има много малка дарителска база. Мислим, че принцът събира пари от шепа саудитски мултимилионери.

Шамрон се взря за миг в кафето си.

— Благотворителност — процеди презрително. — Прекрасна дума, нали? Ала саудитската благотворителност винаги е била нож с две остриета. Световната мюсюлманска лига, Международната организация за ислямска помощ, ислямската фондация „Ал Харамайн“, Международната благотворителна фондация са за Саудитска Арабия това, което беше Коминтернът за бившия Съветски съюз — начини за пропагандиране на вярата. На исляма, и то не на коя да е негова форма, а на саудитския догматичен ислям — уахабизма7. Благотворителните организации строят джамии и ислямски центрове по целия свят, медресета, които подготвят бъдещите воини уахабити. Освен това те дават пари директно на терористите, в това число и на нашите приятели от „Хамас“. Американските коли се движат със саудитски петрол, но мрежите на световния ислямски тероризъм се въртят основно със саудитски пари.

— Милостинята е третият стълб на исляма — каза Габриел. — Закат.

— И е благородно качество — вметна Шамрон, — освен когато в крайна сметка закат се озовава в ръцете на убийци.

— Мислиш ли, че Али Масуди е бил свързан със саудитците с нещо повече от парите?

— Може никога да не узнаем това, защото известният професор вече не е сред нас. Но този, за когото е работил, очевидно е насочил вниманието си към Ватикана и някой трябва да им го каже.

— Подозирам, че имаш някого наум за тази работа.

— Считай го за първата си задача като шеф на отдел „Специални операции“ — заяви Ари. — Премиерът иска да я поемеш. Незабавно.

— А Амос?

— Амос имаше предвид друг човек, но министър-председателят и аз му дадохме ясно да разбере кого искаме на този пост.

— Досието ми е доста скандално и за съжаление, сега то е известно на света.

— Имаш предвид историята на Лионската гара? — Шамрон сви рамене. — Беше въвлечен в нея от умен противник. Впрочем винаги съм смятал, че една кариера, около която няма дискусии, не е никаква кариера. Премиерът е на същото мнение.

— Може би защото и той бе въвлечен в няколко скандала. — Габриел въздъхна тежко и погледна още веднъж снимките. — Рисковано е да ме изпратиш в Рим. Ако французите открият, че съм на италианска територия…

— Няма нужда да ходиш в Рим — прекъсна го Ари. — Рим ще дойде при теб.

— Донати?

Стареца кимна утвърдително.

— Колко му каза?

— Достатъчно, за да попита в „Алиталия“ дали може да наеме самолет за няколко часа — отговори Шамрон. — Ще пристигне тук рано сутринта. Покажи му снимките. Съобщи му толкова, колкото сметнеш, че е необходимо, за да му внушиш убеждението ни, че заплахата е реална.

— А ако поиска помощ?

Ари пак сви рамене.

— Дай му всичко, от което се нуждае.

3. Йерусалим

На следващия ден, в единайсет часа, монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII — чакаше Габриел във фоайето на хотел „Цар Давид“. Той беше висок, строен и красив като италианска филмова звезда. Кройката на свещеническите му дрехи и бялата якичка, както и скъпият швейцарски часовник на китката му и златната автоматична писалка, мушната в малкото джобче на гърдите му, подсказваха, че макар и скромен, не му липсва човешката суета. Черните му очи излъчваха силен интелект, докато упоритата му брадичка разкриваше, че е опасен човек, на когото не бива да се изпречваш на пътя. Ватиканските репортери му бяха лепнали прозвището Клерикала8 Распутин — властта зад папския престол. Враговете му в Курията9 пък често го наричаха Черния папа — неласкав намек за йезуитското му минало.

Бяха изминали три години от първата им среща. Тогава Габриел разследваше убийството на Бенджамин Щерн — израелски учен, живеещ в Мюнхен, и бивш агент на Службата. Следите го отведоха до Ватикана, където попадна във вещите ръце на Донати, и с общи усилия бяха елиминирали сериозна заплаха срещу папството. Година по-късно монсеньор помогна на Алон да намери в църковните архиви улика, която му позволи да идентифицира и залови нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек, който живееше във Виена. Обаче връзката между Габриел и Луиджи се простираше отвъд двамата мъже. Началникът на Донати — папа Павел VII, беше по-благосклонен към Израел от всичките си предшественици и бе взел мащабни мерки за подобряване на отношенията между католиците и евреите. Запазването на неговия живот бе от първостепенна важност за Шамрон.

Когато забеляза идващия през фоайето Габриел, Донати се усмихна топло и протегна дългата си мургава ръка.

— Радвам се да те видя, приятелю. Само ми се иска да бе при други обстоятелства.

— Регистрира ли се?

Луиджи му показа ключа си.

— Да се качим горе. Има нещо, което трябва да видиш.

Двамата отидоха до асансьора и се качиха в свободната кабина. Още преди монсеньор да посегне към панела с бутоните, Габриел знаеше, че ще натисне този за шестия етаж, както и че ключът в ръката на Донати е за стая 616. Просторният апартамент с изглед към стените на Стария град беше постоянно на разположение на Службата. Освен обичайните луксозни удобства, в него имаше вградена звукозаписна система, която се пускаше от мъничък ключ, скрит под мивката в банята. Преди да покаже снимките на Донати, Алон се убеди, че тя е изключена. Лицето на монсеньор не трепна, докато разглеждаше внимателно всяка снимка, но малко по-късно, щом застана до прозореца, загледан към Купола на скалата, който блестеше в далечината, Габриел забеляза как мускулите на челюстта му потрепват от напрежение.

— Преживели сме това много пъти, Габриел: в навечерието на новото хилядолетие, в деня на юбилея му, почти всяка Коледа и Великден. Понякога предупрежденията идват от италианските сили за сигурност, понякога — от наши приятели в ЦРУ. Всеки път отговаряме, като засилваме мерките за сигурност, докато сметнем, че заплахата е отминала. Досега нищо не се е случило. Базиликата все още е непокътната. А също — казвам го с удоволствие — и Светият отец.

— Само защото не са успели, не означава, че не се опитват, Луиджи. Надъханите терористи уахабити от Ал Кайда и нейните клонове гледат на всички, които не се присъединят към техния екстремистки ислям, като на кафури и мушрикуни, заслужаващи само да умрат. Кафур означава „неверник“, а мушрикун — „езичник“. Те считат дори сунитите10 и шиитите11 за мушрикуни, но според техния начин на мислене няма по-голям символ на езичеството от Ватикана и Светия отец.

— Разбирам всичко това, но „С какво тази нощ е различна от останалите?“, както казвате вие на празничната трапеза за Пасха.

— Питаш ме защо трябва да приемеш сериозно тази заплаха?

— Точно така.

— Заради куриера — отговори Габриел, — мъжа, на чийто компютър намерихме тези снимки.

— Кой е той?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа.

Донати бавно се извърна от прозореца и погледна високомерно Габриел.

— Аз ти разкрих някои от най-тъмните тайни на Римокатолическата църква. Най-малкото, което можеш да направиш в замяна, е да ми кажеш откъде се сдобихте със снимките.

Алон се поколеба.

— Говори ли ти нещо името Али Масуди?

— Професор Али Масуди? — Лицето на Донати потъмня. — Не беше ли убит в Лондон преди две нощи?

— Не е бил убит — поясни Алон. — Умрял е при катастрофа.

— Боже мой, кажи ми, че не сте го блъснали под онзи камион, Габриел!

— Запази скръбта си за някого, който я заслужава. Знаем, че Масуди е вербувал терористи. А предвид онова, което открихме в неговия лаптоп, сигурно се е занимавал и с планиране на операциите им.

— Много жалко, че е мъртъв. Можехме да го подложим на мъчения, докато не ни каже каквото искаме да знаем. — Донати сведе поглед към ръцете си. — Извинявай за саркастичния тон, Габриел, но аз не съм голям поддръжник на тази война с тероризма, в която сме забъркани. Светият отец не е за тази работа.

Свещеникът отново погледна през прозореца към стените на Стария град.

— Каква ирония, нали? Моето първо посещение във вашия свещен град, и то по какъв повод.

— Наистина ли никога не си идвал?

Донати бавно поклати глава.

— Искаш ли да погледнеш откъде е започнало всичко?

Луиджи се усмихна.

— Всъщност това ми се иска най-много.

Те пресякоха долината Хином и се заизкачваха по склона на хълма към източната стена на Стария град. Пътеката в основата на стената тънеше в сянка. Поеха на юг към църквата „Успение Богородично“, после завиха на ъгъла и минаха през Сионската порта. Докато вървяха по пътя в Еврейския квартал, Донати измъкна едно листче от джоба на църковните си одежди.

— Светият отец би се радвал да оставя това на Стената на плача.

Последваха група харедими12 към Тиферет Израел. С черното си облекло Донати изглеждаше така, сякаш бе член на групата. В края на улицата слязоха по широкото каменно стълбище, което водеше към площада пред Стената. Пред контролно-пропускателния пункт се виеше дълга опашка. След като прошепна нещо на жената граничар, Габриел преведе Донати край металния детектор и влезе на площада.

— Правиш ли нещо като нормалните хора?

— Върви — отвърна Алон. — Аз ще чакам тук.

Монсеньор се обърна и с нехайна походка се отправи към женския вход за Стената. С дискретна гримаса Габриел го насочи към входа за мъжете. Донати си избра кипа от коша за туристи и несигурно я сложи на главата си. Той постоя известно време в мълчалива молитва пред Стената, после мушна малкото книжно рулце в една цепнатина между йерусалимските камъни.

— Какво пишеше в него? — попита Габриел, когато Луиджи се върна.

— Беше молитва за мир.

— Трябваше да я оставиш там горе — каза Алон, като посочи към джамията „Ал Акса“.

— Променил си се — рече Донати. — Мъжът, когото срещнах преди три години, никога не би казал това.

— Всички се променихме, Луиджи. В този град няма друго безопасно кътче, освен в охраняем лагер. Арафат не се е и надявал на това, когато даде ход на атентаторите самоубийци.

— Арафат вече го няма.

— Да, но за да се поправят вредите, които нанесе, ще е нужно да се смени най-малко едно поколение. — Габриел сви рамене. — Кой знае? Може би раните от Втората интифада никога няма да заздравеят.

— Значи убийствата ще продължат? Със сигурност не можете да очаквате такова бъдеще.

— Разбира се, че можем, Луиджи. Така е било винаги по тези места.

Те излязоха от Еврейския квартал и отидоха пеш до храма „Гроб Господен“. Алон остана да чака в двора, докато Донати, след като отклони предложението на един палестински гид на свободна практика, влезе вътре. Той се върна след десет минути и каза:

— Тъмно е и малко разочароващо, ако трябва да съм искрен.

— Опасявам се, че това е мнението на всички.

Напуснаха двора и поеха по Виа Долороза. Група американски поклонници, водени от свещеник в кафяво расо, който стискаше червен балон, се зададоха срещу тях, като припряно се блъскаха. Донати ги наблюдаваше съсредоточено.

— Все още ли вярваш? — попита го внезапно Габриел.

Луиджи помълча известно време, преди да отговори:

— Както си се досетил, предполагам, личната ми вяра е нещо доста сложно. Обаче наистина вярвам във възможността на Римокатолическата църква да бъде сила на доброто в един свят, изпълнен със злини. Вярвам също и в папата.

— Значи си безверник на страната на човек с голяма вяра.

— Добре казано — рече Донати. — Ами ти? Ти вярваш ли още? Изобщо някога вярвал ли си?

Габриел спря да върви.

— Ханаанците, хитите, амалеките и моабитите вече ги няма, но по някаква причина ние още сме тук. Дали защото Бог е сключил споразумение с Авраам преди четири хиляди години? Кой може да каже?

— „Аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг“ — каза Донати, цитирайки глава 22 от Битие.

— „И твоето семе ще завладее градовете на враговете си“ — довърши цитата Габриел. — И сега моят враг си иска обратно този град и е готов на всичко, включително и да жертва своя син, за да си го върне.

Луиджи се усмихна на хитрата интерпретация на Светото писание, която направи неговият спътник.

— Ние с теб не сме толкова различни. И двамата сме отдали живота си на по-висши сили. За мен това е Църквата, за теб — твоят народ. — Той замълча за миг. — И твоята земя.

Продължиха да вървят по Виа Долороза и навлязоха в Мюсюлманския квартал. Когато улицата потъна в сянка, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си. Палестинските търговци го гледаха с любопитство от претъпканите си дюкянчета.

— Тук безопасно ли е за теб?

— Всичко ще е наред.

— Тогава приемам, че си въоръжен.

Мълчанието на Габриел бе красноречив отговор. Донати продължи да върви с прикован в калдъръма поглед, смръщил замислено черните си вежди.

— Щом като аз знам, че Али Масуди е мъртъв, може ли да допуснем, че и другарите му знаят това?

— Разбира се.

— Дали знаят също, че в лаптопа му са били онези снимки, както и че той е попаднал в ръцете ви?

— Възможно е.

— Може ли това да ги подтикне да ускорят плановете си?

— А може да ги накара да отложат операцията, докато вие и италианците отново свалите гарда си.

Минаха през Дамаската порта. Като навлязоха в многолюдния и шумен пазарен площад, който се простираше отвъд стените, Габриел пак си сложи слънчевите очила.

— Има нещо, което трябва да знаеш за снимките — каза Донати. — Всички са направени по време на общата аудиенция на Светия отец, когато той поздравява поклонниците, дошли от цял свят, на площад „Свети Петър“.

Габриел се закова намясто и се загледа в златния Купол на скалата, който се извисяваше над стените.

— Общата аудиенция се състои всяка сряда, нали?

— Точно така.

Алон погледна към спътника си и добави:

— Днес е вторник.

Донати погледна часовника си.

— Ще ме откараш ли на летището? Ако побързаме, може да пристигнем в Рим за вечеря.

— Ние?

— На излизане от града ще се отбием в апартамента ти, за да си стегнеш багажа — отвърна Луиджи. — В Рим времето отиваше на буря. Не забравяй да си вземеш дъждобран.

„Ще ми трябват повече неща от един дъждобран — помисли си Габриел, докато превеждаше Донати през многолюдния пазар. — Имам нужда и от фалшив паспорт“.

4. Ватикан

Кабинетът бе доста обикновен за такъв могъщ човек. Ориенталският килим беше избелял и протрит, а завесите — дебели и сиви. Когато Габриел и Донати влязоха в стаята, дребната, облечена в бяло фигура, която седеше зад голямото строго бюро, гледаше съсредоточено в екрана на телевизора. Там се виждаше сцена на насилие: пламъци и дим, оцелелите, изцапани с кръв, си скубеха косите и ридаеха над разкъсаното тяло на мъртвия. Папа Павел VII, епископ на Рим, върховен понтифекс, наследник на свети Петър, натисна копчето за изключване на дистанционното и екранът потъмня.

— Габриел — каза той. — Радвам се да те видя отново.

Папата се изправи бавно на крака и подаде малката си ръка — пръстенът на Рибаря13 не беше обърнат с печата нагоре, както го носеше при срещите си с повечето хора, а с печата към дланта. Ръкостискането му беше все още здраво, а очите, които погледнаха нежно към Габриел, бяха все така живи и ясни. Алон бе забравил колко дребен е на ръст Пиетро Лукези. Помисли си за следобеда, когато Лукези е излязъл от конклава — миниатюрна фигура, губеща се в набързо приготвеното расо, която едва се е виждала над парапета на балкона на базиликата. Коментатор на италианската телевизия го беше провъзгласил за Пиетро Невъзможния. Кардинал Марко Бриндизи — реакционният министър, който очакваше, че той самият ще излезе, облечен в бяло, от конклава — саркастично бе нарекъл Лукези Първия случаен папа.

За Габриел обаче друг образ на Пиетро Лукези изникваше първо в съзнанието му: как стои на бима14 в Голямата синагога в Рим, говорейки неща, които никой папа досега не е казвал. За тези и други грехове, които скоро ще бъдат разкрити, поднасяме своята изповед и молим за вашата прошка. Няма думи, с които да се опише колко дълбоко скърбим. В часа, когато сте имали най-голяма нужда от помощ, когато нацистите са ви изтръгвали от домовете ви по улиците около тази синагога, отчаяните ви викове са били посрещнати с мълчание. Ето защо днес, когато моля за вашата прошка, ще го сторя по същия начин. С мълчание.

Папата се отпусна отново на стола си и погледна към телевизионния екран, сякаш картините на далечния терористичен акт все още бяха там.

— Предупредих го да не го прави, но той не ме послуша. Сега възнамерява да дойде в Европа, за да сключи примирие с предишните си съюзници. Пожелавам му късмет, но смятам, че шансовете му за успех са слаби.

Габриел погледна към Донати за обяснение.

— Снощи от Белия дом ни информираха, че американският президент ще пристигне тук в началото на следващата година за обиколка на европейските столици. Неговите хора се надяват да му изградят по-сърдечен, не толкова агресивен имидж и да поправят някои от щетите, нанесени от решението да се започне война с Ирак.

— Война, на която аз твърдо се противопоставям — вметна папата.

— Ще дойде ли във Ватикана? — поинтересува се Габриел.

— Ще посети Рим, доколкото знаем. От Белия дом още не са ни информирали дали президентът ще поиска аудиенция при Светия отец. Обаче очакваме скоро да пристигне такова искане.

— Той не би си и помислил да дойде в Рим и да не се отбие във Ватикана — каза папата. — Консервативните католици представляват значителна част от неговите избиратели. Ще иска някоя хубава снимка и няколко мили думи от мен. Ще си получи снимката. Колкото до думите… — Гласът на Светия отец заглъхна. — Страхувам се, че тях трябва да ги потърси другаде.

Донати покани с жест Габриел да седне, после и той се настани на един стол до него.

— Президентът е човек, който цени прямотата, както обичат да казват американците. Ще изслуша това, което имате да му кажете, Ваше Светейшество.

— Трябваше да ме послуша първия път. Казах му ясно, когато дойде във Ватикана преди войната, че според мен поема по катастрофален път. Заявих му, че войната е неоправдана, защото няма непосредствена заплаха за Америка и нейните съюзници. Казах му също, че не е изчерпал всички възможности за избягване на конфликта и че Обединените нации, а не САЩ, са наистина институцията, която трябва да се справи с този проблем. Обаче наблегнах най-много на последния си аргумент срещу войната. Казах на президента: „Вие сте силни, а врагът ви е слаб и Америка сигурно ще спечели бърза победа на бойното поле“. Но му предсказах, че години след войната неговата страна ще се изправя пред бурни протести. Предупредих го, че като се опитва да разреши една криза с насилие, само ще създаде нова, по-опасна криза, че тази война ще се възприеме от мюсюлманския свят като нов кръстоносен поход на белите християни, че тероризмът няма да бъде победен от повече тероризъм, а чрез социална и икономическа справедливост.

Като приключи своята проповед, папата погледна малката си аудитория за реакция. Очите му се преместиха няколко пъти от единия на другия, преди да се спрат върху лицето на Габриел.

— Нещо ми подсказва, че искаш да оспориш някои аспекти от казаното.

— Вие притежавате голямо красноречие, Ваше Светейшество.

— Ти си сред свои хора, Габриел. Говори открито.

— Силите на радикалния ислям обявиха война — на Америка, Запада, християнството и Израел. Според Божиите и човешките закони ние имаме правото, всъщност моралния дълг, да им се противопоставим.

— Да се противопоставим на терористите чрез справедливост и равни възможности, а не с насилие и кръвопролития. Когато политиците прибягват до насилие, страда човечеството.

— Изглежда, вярвате, че проблемът с тероризма и радикалния ислям може да се премахне, ако те станат като нас, тоест, че ако бедността, неграмотността и тиранията не са така широко разпространени в мюсюлманския свят, няма да има млади мъже, искащи да пожертват живота си, за да осакатят и убият други. Но те видяха начина ни на живот и не го искат. Видяха нашата демокрация и я отхвърлят. Те гледат на демокрацията като на религия, която противоречи на основните догми на исляма, и затова ще й се противопоставят с фанатична ярост. Как ще осигурим справедливост и просперитет на онези ислямисти, които вярват само в смъртта?

— Те със сигурност не могат да им бъдат наложени с оръжията на белите хора.

— Съгласен съм с това, Ваше Светейшество. В Арабския свят ще има социална справедливост и истински просперитет едва когато ислямът се реформира. Ала докато дойде това време, не можем да стоим безучастни и да не правим нищо, когато тръгналите на джихад кроят планове за нашето унищожение. Това, Ваше Светейшество, също е неморално.

Папата се изправи от бюрото си и отвори прозореца, гледащ към площад „Свети Петър“. Нощта бе настъпила. Рим пулсираше от живот в краката му.

— Бях прав за войната, Габриел, и съм прав за бъдещето, което очаква всички нас: мюсюлмани, християни и евреи, ако не изберем друг път. Но кой ще ме чуе? Аз съм само един старец в расо, който живее в позлатена клетка. Дори моите енориаши вече не ме слушат. В Европа живеем като че ли Бог не съществува. Сега нашата единствена религия е антиамериканизмът. — Той се обърна и погледна към Алон. — И антисемитизмът.

Габриел остана мълчалив. Папата продължи:

— Луиджи ми каза, че сте открили доказателство за заговор срещу моя живот. Още един заговор — добави с тъжна усмивка.

— Страхувам се, че е истина, Ваше Светейшество.

— Не е ли иронично? Аз съм този, който се опита да предотврати войната в Ирак. Аз съм този, който се опита да изгради мост между християните и мюсюлманите, и все пак те искат да убият именно мен. — Старецът погледна през прозореца. — Може би съм грешал. Може би те в крайна сметка не искат мост.

Повечето вечери папа Павел VII и монсеньор Донати вечеряха сами в личните папски покои заедно с един-двама гости, поканени за компания. Донати съзнателно се опитваше да поддържа настроението ведро и разговорите за работата обикновено бяха ограничени до клюките от Курията, които папата тайничко харесваше. Обаче тази вечер атмосферата в папската трапезария определено бе различна. Набързо изготвеният списък на гостите включваше не стари приятели, а мъже, отговарящи за защитата на живота на Светия отец: полковник Карл Брюнер, началник на швейцарската гвардия, генерал Карло Маркезе от карабинерите и Мартино Белано — заместник-директор на италианските служби за сигурност.

Габриел им предостави да разгледат снимките, като им даваше кратки пояснения на италиански с характерния си венециански акцент. Презентацията му беше по-сбита от тази, която сутринта направи на Донати в Йерусалим, и името на Али Масуди не бе споменато. Въпреки това, тонът му не оставяше никакво съмнение, че израелското разузнаване гледа на заплахата като на реално съществуваща и смята, че трябва да се вземат мерки за защита на папата и Светия престол. Когато спря да говори, лицата на хората от сигурността бяха потъмнели, но нямаше видими признаци на паника. Бяха преживявали това многократно и заедно бяха изработили автоматични процедури за повишаване сигурността около Ватикана и Светия отец, когато се счетеше за необходимо. Габриел се заслуша, докато те правеха преглед на тези процедури. При една от паузите в разговора им той се прокашля.

— Имаш някакво предложение ли? — попита Донати.

— Може би ще е по-разумно утрешната церемония да се премести на закрито — в Папската зала за аудиенции.

— Утре Светият отец ще обяви за блажена една португалска монахиня — поясни Луиджи. — Заедно с обичайната тълпа очакваме да пристигнат и няколко хиляди португалски поклонници. Ако преместим аудиенцията в залата, много от тях трябва да бъдат върнати.

— По-добре да върнете няколко поклонници, отколкото ненужно да изложите на опасност Светия отец.

Папата погледна към Габриел.

— Разполагаш ли с някакво специално доказателство, че терористите възнамеряват да нанесат удара си утре?

— Не, Ваше Светейшество. Трудно е да се добереш до подобна оперативна информация.

— Ако преместим аудиенцията в залата и върнем добри хора, това ще означава, че терористите са спечелили, нали?

— Понякога е по-добре да дадеш на противника си малка победа, отколкото да понесеш съкрушително поражение.

— Твоят народ е легендарен със способността си да живее нормално въпреки терористичните заплахи.

— Ние продължаваме да вземаме разумни предпазни мерки — отвърна Алон. — Например в моята страна човек не може да влезе на повечето обществени места, без да бъде претърсен.

— Тогава претърсете поклонниците и вземете и други разумни предпазни мерки — каза папата, — но утре аз ще бъда на площад „Свети Петър“, където ми е мястото. Твоята работа е да гледаш нищо да не се случи.

Минаваше десет часът, когато Донати съпроводи Габриел по стълбите, водещи от Апостолическия дворец към Виа Белведере. Спускаше се лека мъгла. Габриел закопча ципа на якето си и метна на рамо дръжката на пътната си чанта. Без връхна дреха, свещеникът сякаш не забелязваше хладното време. Докато вървяха край Централната поща на Ватикана към портата „Санта Анна“, очите му бяха приковани в паважа.

— Сигурен ли си, че не искаш да те закарам?

— До тази сутрин си мислех, че никога няма да ми разрешат да стъпя отново тук. Смятам да се възползвам от възможността да се поразходя.

— Ако италианската полиция те арестува, преди да стигнеш до апартамента си, кажи им да ми звъннат по телефона. Негово Светейшество ще гарантира за теб. — Известно време повървяха мълчаливо. — Защо не се върнеш завинаги?

— В Италия? Опасявам се, че Шамрон има други планове за мен.

— Липсваш ни — каза Донати. — На Тиеполо също.

Франческо Тиеполо — приятел на папата и на Луиджи — притежаваше най-успешната реставраторска фирма в областта Венето. За него Габриел бе реставрирал две от най-великите олтарни картини на Белини. „Почти две“ — уточни мислено той. Наложи се Тиеполо да довърши тази в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ след бягството на Габриел от Венеция.

— Нещо ми подсказва, че Франческо ще оцелее и без мен.

— А Киара?

С мрачното си мълчание Алон даде ясно да се разбере, че не желае да обсъжда с личния секретар на папата състоянието на объркания си любовен живот. Донати умело смени темата:

— Съжалявам, ако ти се е сторило, че Светият отец те постави в затруднено положение. Мисля, че е изгубил предишната си въздържаност. Това се случва с всички, като минат няколко години от папството им. Когато гледат на теб като на наместник на Исус, трудно е да не станеш поне малко надменен.

— Той е все същият благ човек, с когото се запознах преди три години, Луиджи. Само е малко поостарял.

— Не беше в първа младост, когато зае този пост. Кардиналите искаха за папа един фигурант, който да топли трона на свети Петър, докато реформаторите и реакционерите уредят противоречията си. Както знаеш, моят шеф никога не е имал намерение да е само фигурант. Преди да умре, той има да свърши много работа — неща, които със сигурност няма да зарадват реакционерите. Съвсем очевидно е, че не искам папството му да бъде прекъснато.

— Нито пък аз.

— Ето защо ти си идеалният човек да си край него по време на утрешната аудиенция.

— Швейцарските гвардейци и техните помощници карабинерите са напълно способни да се грижат за твоя шеф.

— Те са много добри, но нямат опит в нито едно терористично нападение.

— Малцина имат такъв опит — възрази Габриел — и обикновено не оцеляват, за да ни разкажат за него.

Донати изгледа спътника си.

— Ти си оцелял — каза той. — Виждал си отблизо терористите. Виждал си изражението в очите на човек, който се готви да натисне бутона на своя детонатор.

Спряха на няколко метра от портата „Санта Анна“. Вляво се издигаше едноименната кръгла кремавобяла църква — енорийската църква на Ватикана, а отдясно бяха казармите на швейцарската гвардия. Един от гвардейците, облечен в семплата си синя нощна униформа, стоеше на пост от вътрешната страна на входа.

— Какво искаш да направя, Луиджи?

— Оставям това в твоите способни ръце. Свърши си обичайната работа. Ако видиш проблем, заеми се с него.

— С какви правомощия?

— С моите — отвърна решително Донати. Бръкна в джоба на расото си и извади ламинирана карта, която подаде на Алон. Беше карта за самоличност от Службата за сигурност на Ватикана. — Тя ще ти даде достъп навсякъде във Ватикана, освен до Тайните архиви, разбира се. Страхувам се, че не можем да те оставим да тършуваш там.

— Вече съм го правил — каза Габриел, после мушна картата в джоба на якето си и излезе на улицата. Донати изчака до портата „Санта Анна“, докато той изчезна в тъмнината, след това се обърна и се отправи обратно към площада. Едва по-късно си даде сметка, че тихо мълвеше думите на „Аве Мария“.

Габриел пресече река Тибър по моста Умберто. На отсрещния бряг зави наляво и тръгна към Пиаца ди Спаня. Площадът беше пуст и Испанските стъпала15 блестяха като полирано дърво под светлината на лампите. На двайсет и осмото стъпало седеше девойка. Косата й беше като тази на Киара и за момент Габриел си помисли, че може наистина да е тя. Ала като се изкачи по-нагоре, видя, че е Нурит — намусена куриерка от римската централа на Службата. Тя му даде ключа за тайната квартира и на иврит му каза, че зад консервите със супа в кухненския килер ще намери заредена берета и резервен пълнител.

Той изкачи останалата част от стъпалата до църквата „Тринита дей Монти“. Жилищната кооперация се намираше на по-малко от петдесет метра от нея, на Виа Грегориана. Квартирата включваше две спални и малка тераса. Габриел измъкна беретата от килера и отиде в по-голямата спалня. Като всички телефони в безопасните квартири, и този нямаше звънец, а само червена лампичка, която сигнализира за обажданията отвън. Излегнат на леглото, както си беше с дрехите, които бе облякъл за срещата с министър-председателя, Габриел вдигна слушалката и набра един номер във Венеция. Отсреща се обади женски глас. „Кой е?“ — попита на италиански. После, като не получи отговор, изруга тихо и затръшна телефона толкова силно, че Габриел дръпна слушалката от ухото си, преди да я постави внимателно върху вилката.

Съблече се, отпусна глава на възглавницата, но когато вече потъваше в съня, стаята внезапно бе осветена от мълния. Габриел инстинктивно започна да брои кога ще прозвучи гръмотевицата. Пред очите му изникна образът на мършаво чернокосо момче със зелени като изумруд очи, което гонеше светкавици в хълмовете край Назарет. Гърмът изтрещя и разтърси сградата.

Последваха още гръмотевици и дъждът затропа по прозореца на спалнята. Той се опита да заспи, но не можа. Светна нощната лампа, отвори папката със снимките, свалени от лаптопа на Али Масуди, и бавно започна да ги разглежда, запечатвайки всяка от тях в паметта си. След час загаси лампата и в ума си отново прегледа снимките. Над Арката с камбаните на църквата светна мълния. Габриел затвори очи и взе да брои.

5. Ватикан

На зазоряване дъждът спря. Габриел напусна рано безопасния апартамент и се отправи към Ватикана по пустите улици. Като пресичаше реката, над пиниите на върха на хълма Яникулум се бе разстлала пепеляворозова светлина, но площад „Свети Петър“ тънеше в сянка и лампите под колонадата още светеха. Кафенето, недалеч от входа на Ватиканския пресцентър, бе отворено. Габриел изпи две чаши капучино на маса на тротоара и прочете сутрешните вестници. Изглежда, никой от римските всекидневници не знаеше, че предния ден личният секретар на папата е направил кратко посещение в Йерусалим или че предишната нощ шефовете на сигурността на Ватикана и Италия се бяха събрали в трапезарията на папата, за да обсъдят терористична заплаха срещу живота на Светия отец.

Към осем часа на площад „Свети Петър“ започна подготовката за общата аудиенция. Екипите от ватикански работници нареждаха сгъваеми столове и временни метални бариери на еспланадата пред базиликата, а персоналът по охраната поставяше детектори за метал по протежение на колонадата. Габриел напусна кафенето и застана до стоманеното ограждение, което разделяше територията на Светия престол от земите на Италия. Нарочно започна да се държи напрегнато, няколко пъти погледна часовника си и отдели специално внимание на поставянето на детекторите. Накратко, симулираше държание, за което карабинерите, охранителите и ватиканските полицаи трябваше да следят. Изминаха десет минути, преди един униформен карабинер да се приближи до него и да поиска да се легитимира. На отличен италиански Габриел го информира, че е прикрепен към ватиканската Служба за сигурност.

— Приемете моите извинения — каза карабинерът и се отдалечи.

— Почакайте! — извика Алон.

Униформеният мъж спря и се обърна.

— Няма ли да поискате да видите личната ми карта?

Карабинерът протегна ръка. Погледна отегчено служебната карта на Габриел и му я върна.

— Не се доверявайте на никого — посъветва го Алон. — Искайте от всеки да се легитимира и ако личната карта изглежда подозрителна, извикайте висшестоящия си офицер.

Габриел се обърна и тръгна към портата „Санта Анна“, където група монахини в сиви одежди бяха пуснати само като казаха „Анона“ — името на ватиканския супермаркет. Пробва същата тактика и както и монахините, бе пропуснат с едно махване на ръка на територията на Светия престол. Като мина през портата, той извади служебната си карта и навика швейцарския гвардеец на немски с берлински акцент, който бе научил от майка си. После пак излезе на улицата. След малко дойде възрастен свещеник с чисто бяла коса, който информира гвардееца, че отива до ватиканската аптека. Швейцарският гвардеец го задържа на портата, докато той не извади от расото си личната си карта.

Габриел реши да провери охраната на другия главен вход за Ватикана — Арката с камбаните. Пет минути по-късно беше там — точно навреме, за да види как един кардинал от Курията и двамата му помощници минаха през портата, съпроводени единствено от разсеяния поглед на швейцарския гвардеец, който стоеше мирно близо до постовата будка. Алон вдигна личната си карта пред очите на постовия.

— Защо не изискахте от кардинала да се легитимира?

— Червената шапка и кръстът на гърдите му са белег за неговата самоличност.

— Не и днес — отвърна Габриел. — Проверявайте личните карти на всички!

Той се обърна и тръгна от външната страна край колонадата, размишлявайки над сцените, на които стана свидетел. Колкото и да беше просторен, площад „Свети Петър“ бе напълно обезопасен. Но ако Ватиканът имаше ахилесова пета, то тя беше относително големият брой хора, на които се позволяваше свободно да се движат извън площада. Помисли си за снимките от лаптопа на Али Масуди и се запита дали терористите са стигнали до същия извод.

Той пресече площада при Бронзовите врати. Нямаше магически думи, с които да бъдеш допуснат до това, което всъщност е предният вход на Апостолическия дворец. Служебната карта за самоличност на Габриел бе разгледана внимателно от швейцарския гвардеец в пълно униформено облекло, който стоеше на пост отвън, и още веднъж във фоайето от охранител в цивилни дрехи. Пропускът от Службата за сигурност му позволи да влезе в двореца, без да се подписва на пропускателния пункт, но изискаха да остави огнестрелното си оръжие, което той направи с известно нежелание.

Мраморните стъпала на Скала Реджа — Кралската стълба, се издигаха пред него, проблясвайки под светлината на големите фенери от ковано желязо. Габриел се изкачи по тях до вътрешния двор „Сан Дамазо“, пресече го и стигна до асансьора, който го качи до третия етаж. Спря за кратко в лоджията, за да се полюбува на фреската на Рафаело, после забърза по широкия коридор към папските покои. Донати, облечен в расо с пурпурен колан, седеше зад бюрото в малкия кабинет, който бе в съседство с папския. Алон влезе и затвори вратата.

— Колко души работят във Ватикана? — повтори въпроса му Луиджи. — Около половината.

Габриел се смръщи неразбиращо.

— Извинявай — каза Донати. — Това е стара ватиканска шега. Отговорът е: хиляда и двеста. В това число влизат свещениците и прелатите, които работят в Държавния секретариат и в различните конгрегации и съвети, заедно с техния помощен персонал. Следват миряните, които обслужват мястото; екскурзоводи, улични чистачи, хората от поддръжката, градинари, пощенски служители, аптекари и продавачи в супермаркета. И хората от охранителната служба, разбира се.

Алон вдигна картата си от ватиканската охранителна служба.

— И всички имат такива карти?

— Не всеки може да влезе в Апостолическия дворец, но всички имат документи за самоличност, които им дават достъп до служебните сектори във Ватикана.

— Искаш да кажеш, площада и базиликата?

— Точно така.

— Каква проверка извършвате на биографичните им данни?

— Приемам, че нямаш предвид кардиналите, епископите, висшите католически духовници и свещениците.

— Добре, да ги оставим настрана. — Габриел се намръщи, после добави: — Засега.

— Работните места във Ватикана са силно желани. Заплатите не са много високи, но всички наши служители ползват привилегии при пазаруване в аптеката и в супермаркета. Цените са субсидирани и много по-ниски от тези в италианските магазини. Същото важи и за цените в нашата бензиностанция. Освен това работното време е приемливо, отпуските са дълги и премиите са доста добри.

— Какво ще ми кажеш за проверката на биографичните данни на хората, които получават тази работа?

— Работните места са така привлекателни и толкова ограничени, че почти винаги се заемат от някой роднина, така че проверката на биографичните данни е съвсем повърхностна.

— Точно от това се страхувах — рече Алон. — А какво ще кажеш за хората като мен? Тези с временните пропуски?

— Питаш ме колко са? — Донати вдигна рамене. — Бих казал, че във всеки един момент има няколкостотин души с временен достъп до Ватикана.

— Как работи системата?

— Обикновено те са назначени като помощен персонал или професионални консултанти в някои от различните папски съвети или комисии. Префектът или някой помощник-секретар гарантира за дадения човек и Службата за сигурност издава пропуска.

— Службата за сигурност пази ли всички документи?

— Разбира се.

Габриел вдигна слушалката на телефона и я подаде на Донати.

Изминаха двайсет минути, преди телефонът на Донати да иззвъни. Той изслуша мълчаливо съобщението, остави слушалката и погледна към Алон, който стоеше до прозореца с изглед към площада и наблюдаваше прииждащите тълпи.

— Сега започват да обработват документите.

— Започват?

— Това изисква разрешение от началника. Той беше на съвещание. Ще бъдат готови след петнайсет минути.

Габриел погледна часовника си. Наближаваше десет и половина.

— Преместете аудиенцията вътре.

— Светият отец не иска и да чуе за това. — Луиджи отиде при Алон до прозореца. — Освен това е твърде късно. Гостите започнаха да пристигат.

Настаниха го в миниатюрна стаичка с опушен прозорец, гледащ към двора „Белведере“, и му предоставиха младолик бивш карабинер на име Лука Анджели, който да носи папките. Той ограничи търсенето си само до мирските служители. Дори и Габриел, който бе безкрайно недоверчив, не можеше да си представи сценарий, при който да бъде вербуван — съзнателно или не — католически свещеник за каузата на Ал Кайда. Изключи от списъка си и членовете на швейцарската гвардия и охранителната служба. В охранителната служба влизаха главно бивши карабинери или полицаи. Колкото до гвардейците — те произхождаха само от католически семейства от Швейцария и повечето идваха от немско- и френскоговорещите кантони в планинското сърце на страната, които едва ли бяха крепост на ислямския екстремизъм.

Започна със светските служители на Ватикана. За да ограничи параметрите на търсенето си, прегледа единствено папките на онези, които бяха наети през последните пет години. Само това му отне почти трийсет минути. Като приключи, отдели настрана половин дузина папки за по-нататъшно проучване — на продавач във ватиканската аптека, на един градинар, на двама складови работници от супермаркета „Анона“, на пазач във ватиканския музей и на жена, която работеше в един от сувенирните магазини — и върна останалите на Анджели.

Следващите папки, които му донесе Лука, бяха на светските служители към различните конгрегации на Римската курия. Конгрегациите бяха нещо като еквивалент на правителствените министерства и се занимаваха с главните области на църковното управление: доктрината, вярата, духовенството, светците и католическото образование. Всяка конгрегация се ръководеше от кардинал, а под него стояха няколко епископи и монсеньори. Габриел прегледа папките на канцеларските служители и помощния персонал на всяка от деветте конгрегации и като не откри нищо интересно, ги върна на Анджели.

— Какво остана?

— Папските комисии и съвети — отговори Лука. — И другите служби.

— Другите служби?

— Администрацията на имотите на Светия престол, префектурата на финансите на Светия престол…

— Схванах — прекъсна го Алон. — Колко са папките?

Анджели вдигна ръце, за да покаже, че купчината папки надхвърля трийсет сантиметра. Габриел погледна часовника си: беше единайсет и половина.

— Донеси ги.

Лука донесе първо тези на папските комисии. Алон отдели още две папки за повторно преглеждане — на консултант към Комисията за свещена археология и на аржентински учен, прикрепен към Папската комисия по въпросите за Латинска Америка. Върна останалите на помощника си и пак погледна часовника: 11,45. Беше обещал на Донати, че ще охранява папата на площада по време на общата аудиенция по обяд. Имаше време само за още няколко папки.

— Пропусни финансовия отдел — каза на Анджели. — Донеси ми папките на папските съвети.

Лука се върна след минута с петнайсетсантиметрова купчина кафяви папки. Габриел ги прегледа по реда, по който му ги подаваше Анджели: Папският съвет за миряните, Папският съвет за подкрепа на християнското единство, Папският съвет за семейството, Папският съвет за правосъдие и мир, Папският съвет за преселниците и странстващите хора, Папският съвет за законодателните текстове.

Папският съвет за диалог между религиите…

Габриел вдигна ръка. Беше открил това, което търсеше.

Той чете известно време, после рязко вдигна очи.

— Този човек наистина ли има достъп до Ватикана?

Анджели наведе слабото си тяло и погледна над рамото на Габриел.

— Професор Ибрахим ал Бана? Той е тук повече от година.

— С какво се занимава?

— Член е на специалната комисия, която търси начини за подобряване връзките между християнския и ислямския свят. Тя се състои от дванайсет души — общоцърковен екип от шестима християнски и шестима ислямски учени, които представляват различните ислямски секти и университети по ислямско право. Ибрахим ал Бана е професор по ислямско право в университета „Ал Азхар“ в Кайро. Той е също така един от най-уважаваните учени по ханафи16 в света. Ханафи ислямът преобладава сред…

— … мюсюлманите сунити — натъртено довърши изречението му Габриел. — Не знаеш ли, че „Ал Азхар“ е развъдник на ислямската агресия? Той е напълно превзет от силите на Ал Кайда и „Мюсюлманско братство“.

— Той е и един от най-старите и престижни университети по ислямска теология и ислямско право в света. Професор Ал Бана беше избран за този пост заради своите умерени възгледи. Той се е срещал няколко пъти лично със Светия отец. В два от случаите двамата бяха съвсем сами.

— Къде се събира комисията?

— Кабинетът на професор Ал Бана се намира в сградата близо до площад „Санта Марта“, недалеч от Арката с камбаните.

Габриел погледна часовника си. Беше дванайсет без пет. Нямаше начин да говори с Донати. Той вече беше долу с папата, подготвяйки се да излезе на площада. Спомни си инструкциите, които му беше дал предишната вечер на Виа Белведере: Свърши си обичайната работа. Ако видиш проблем, заеми се с него. Алон стана от стола и погледна към Анджели.

— Искам да говоря с имама.

Лука се поколеба.

— Инициативата е много важна за Светия отец. Ако повдигнете обвинение срещу професор Ал Бана без основателна причина, той много ще се засегне и работата на комисията ще бъде изложена на риск.

— По-добре един ядосан имам, отколкото мъртъв папа. Кой е най-краткият път до площад „Санта Марта“?

— Ще минем напряко през базиликата — отговори Лука.

Те минаха през галерията, водеща от Скала Реджа до параклиса на Светото причастие, после пресякоха по диагонал просторния неф17. Под паметника на Александър VII имаше врата, която водеше към площад „Санта Марта“. Когато излязоха на дневна светлина, от площад „Свети Петър“ се разнесоха бурни аплодисменти. Папата бе пристигнал за общата аудиенция. Анджели преведе Габриел през малкия площад и го въведе в мрачна на вид административна сграда в бароков стил. Във фоайето зад портиерската маса седеше неподвижно една монахиня. Тя изгледа неодобрително Габриел и Анджели, когато се втурнаха вътре.

— Ибрахим ал Бана? — попита направо Лука Анджели.

Монахинята примигна два пъти.

— Стая четиристотин и дванайсет.

Те се заизкачваха по стълбите, като Анджели вървеше напред, а Алон го следваше по петите. Когато откъм площада се разнесе втора вълна от аплодисменти, Габриел сръга Лука в ребрата и ватиканският охранител се заизкачва, като вземаше по две стъпала наведнъж. Като пристигнаха пред стая 412, вратата беше затворена. Габриел посегна към дръжката, но Лука задържа ръката му и почука отривисто, но учтиво.

— Професор Ал Бана? Професор Ал Бана? Тук ли сте?

Когато никой не отговори, Алон бутна Анджели настрана и разгледа старата ключалка. С тънкото метално лостче, което държеше в портфейла си, той можеше да я отключи за секунди, но новите одобрителни аплодисменти от площада му напомниха, че няма време. Хвана дръжката с две ръце и удари с рамо вратата. Тя не помръдна. Блъсна я втори път, после трети. На четвъртия опит Анджели се присъедини към него. Дървената каса се сцепи и двамата политнаха навътре.

Стаята беше празна. „Не само празна“ — отбеляза наум Габриел. Беше изоставена. Нямаше книги или папки, нито химикалки или хвърчащи листове. В средата на бюрото лежеше само един пощенски плик. Анджели посегна към копчето на лампата, но Алон му извика да не го докосва, после избута италианеца в коридора. Извади химикалка от джоба на сакото си й я използва, за да провери дебелината на плика. Когато се увери, че той съдържа единствено хартия, взе го от бюрото и внимателно повдигна капачето. В плика имаше само един лист, сгънат на три. Писмото бе написано на ръка на арабски език.

Габриел се спусна тичешком по стълбите, а Анджели го следваше по петите.

6. Ватикан

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.18

Гласът на папата, усилен от микрофона, отекваше над площад „Свети Петър“ и по цялата Виа дела Кончилиационе.

Двайсет хиляди гласа отговориха:

— Амин.

Габриел и Лука Анджели пресякоха тичешком площад „Санта Марта“ и се втурнаха край външната стена на базиликата. Преди да стигнат до Арката с камбаните, Анджели зави надясно и влезе в Бюрото за разрешителни — главния контролно-пропускателен пункт за повечето посетители на Ватикана. Ако Ибрахим ал Бана бе вкарал още някого във Ватикана, документите щяха да са там. Габриел продължи към Арката с камбаните. Швейцарският гвардеец, който бе на пост там, се стресна при вида на тичащия към него мъж и насочи отбранително алебардата си при приближаването на Алон. После я вдигна, когато видя размаханата пред лицето му служебна карта.

— Дай ми пистолета си! — нареди му Габриел.

— Синьор?

— Дай ми пистолета си! — извика му Алон на немски.

Гвардеецът бръкна под многоцветната си ренесансова туника и извади супермодерен деветмилиметров зигзауер точно когато Лука Анджели се появи под свода на арката.

— В единайсет и половина Ал Бана е вкарал във Ватикана делегация от трима немски свещеници.

— Не са свещеници, Лука. Те са шахиди19. Мъченици. — Габриел погледна към тълпата, която се бе събрала на площада. — Съмнявам се, че още са във Ватикана. Сега вероятно са навън, въоръжени с експлозиви и бог знае с какво още.

— А защо са влезли през Арката с камбаните?

— За да вземат бомбите си естествено. — Това беше ахилесовата пета в сигурността на Ватикана. Терористите я бяха открили чрез многократно наблюдение и бяха използвали инициативата за мир на Светия отец. — Ал Бана вероятно ги е внесъл тайно по време на престоя си и ги е съхранявал в своя кабинет. Шахидите са ги взели, след като са минали през контролно-пропускателния пункт, после са влезли на площада от някое място, където няма детектори за метал.

— Базиликата — каза Лука. — Може да са влезли в базиликата през страничния вход и да са излезли през някоя от предните врати. Може да сме се разминали с тях преди малко, без да имаме представа за това.

Габриел и Анджели прескочиха дървената ограда, която отделяше входа на Арката с камбаните от останалата част на площада, и се качиха на подиума. Внезапното им появяване предизвика шепот сред зрителите. Донати стоеше зад папата. Габриел отиде спокойно до него и му подаде бележката, която бе взел от кабинета на Ал Бана.

— Те са тук.

Монсеньор сведе поглед, видя арабския текст и вдигна очи към Алон.

— Открихме това в кабинета на Ибрахим ал Бана. В него пише, че ще разрушат базиликата и ще убият Светия отец. Трябва да го изведем от подиума. Веднага, Луиджи!

Донати погледна към множеството на площада: католически поклонници и сановници от цял свят, ученици в бели дрехи, групи от болни и стари хора, дошли да получат папската благословия. Светият отец седеше на пурпурния церемониален трон. По традиция, наследена от неговия предшественик, той поздравяваше поклонниците на родните им езици, като преминаваше бързо от един на друг.

— А какво ще правим с поклонниците? — попита Луиджи. — Как ще ги предпазим?

— Може би е твърде късно за тях. Или поне за някои от тях. Ако се опитаме да ги предупредим, ще настъпи паника. Изведи Светия отец от площада колкото се може по-бързо. После ще започнем да извеждаме поклонниците.

Началникът на швейцарската гвардия — полковник Брюнер, се присъедини към тях на подиума. Както и останалата част от личната охрана на папата, той беше облечен в черен официален костюм и носеше миниатюрна слушалка. Когато Донати му обясни положението, лицето на Брюнер пребледня.

— Ще го изведем през базиликата.

— А ако са скрили бомбите там? — попита Габриел.

Началникът отвори уста да отговори, но думите му бяха заглушени от силна взривна вълна. Звукът достигна до тях една хилядна от секундата по-късно — оглушителен трясък, усилен многократно от ехото на затворения площад „Свети Петър“. Габриел бе отнесен от платформата като лист хартия от ураган. Той излетя във въздуха и се преобърна поне веднъж, преди да се стовари върху стъпалата на базиликата и да изгуби свяст.

Когато отвори очи, видя Христовите апостоли да гледат към него от корниза на фасадата. Не знаеше колко дълго е бил в несвяст. Няколко секунди, а може би и повече. Седна с все още бучащи уши и се огледа. Вдясно от него бяха прелатите от Курията, които преди това стояха на подиума с папата. Те изглеждаха шокирани и разрошени, но без никакви наранявания. Отляво лежеше Донати, а до него — Карл Брюнер. Очите на началника на швейцарската гвардия бяха затворени и от тила му обилно течеше кръв.

Габриел се изправи на крака и се огледа.

Къде е папата?

Ибрахим ал Бана беше вкарал трима свещеници във Ватикана.

Алон се опасяваше, че ще последват още два взрива.

Откри зигзауера, който бе взел от гвардееца, и извика на прелатите да останат на земята. После, като се качи отново на подиума, за да потърси Лукези, експлодира втората бомба.

Още една силна, мъчително гореща въздушна вълна.

Още един тътен.

Габриел бе отхвърлен назад. Този път падна върху Донати.

Той пак се изправи на крака. Не можа да стигне до подиума, преди да избухне третата бомба.

Когато грохотът най-сетне заглъхна, Алон се качи на платформата и огледа пораженията. Шахидите се бяха разпределили на равни разстояния в тълпата близо до подиума: първият бе застанал до Бронзовите врати, вторият — в средата на площада, а третият — близо до Арката с камбаните. Единственото, което бе останало от тях, бяха три стълба черен дим, издигащи се към безоблачното бледосиньо небе. В участъците, където бяха стояли терористите, паветата бяха почернели от експлозията, оплискани с кръв и осеяни с части от крайници и парчета плът. По-надалеч от центровете на експлозията човек трудно можеше да си представи, че разкъсаните тела допреди минути са били човешки същества. Сгъваемите столове, които Габриел бе наблюдавал да поставят на еспланадата по-рано сутринта, бяха намятани един върху друг като тесте карти и навсякъде имаше разпилени обувки. Колко ли са жертвите? Навярно стотици — помисли си той. Ала основната му грижа в този момент не бяха те, а Светият отец.

Ние обявяваме война на вас, кръстоносците, чрез разрушаването на вашия невернически храм на многобожието…

Габриел бе сигурен, че атаката още не е приключила.

В този момент през пелената на черния дим видя да се разгръща следващата фаза. Един камион бе спрял точно зад загражденията в далечния край на площада. Задните му врати се отвориха и отвътре изскочиха трима мъже. Всеки от тях носеше през рамо гранатомет.

Точно тогава Габриел видя трона, на който бе седял папата. Беше запратен настрани от първия взрив и се бе приземил нагоре с краката на стъпалата на базиликата. Изпод него се подаваше малка ръка със златен пръстен… ръкавът на бялото расо бе обагрен в кръв.

Алон погледна към Донати.

— Те имат гранатомети, Луиджи. Махни всички далеч от катедралата „Свети Петър“!

Габриел скочи от подиума и вдигна трона. Очите на Светия отец бяха затворени и той кървеше от няколко малки порезни рани. Когато се наведе и вдигна папата на ръце, до ушите му достигна характерното свистене на приближаващ се противотанков снаряд. Той извърна глава колкото да зърне как ракетата прелита над площада към базиликата. Миг по-късно бойната глава удари купола на Микеланджело и експлодира сред дъжд от огън, стъкла и камъни.

Габриел прикри папата от падащите отломки, после го вдигна и затича към Бронзовите врати. Преди да стигне прикритието на колонадата, втора ракета прелетя над площада. Тя удари фасадата на базиликата — точно под балюстрадата на Лоджията за благослов.

Алон загуби равновесие и падна на паважа. Вдигна глава и видя изстреляната трета ракета. Траекторията й беше по-ниска от тази на предишните и тя летеше право към подиума. В мига преди да попадне в целта, Габриел видя кошмарна картина: Луиджи Донати отчаяно се опитваше да премести кардиналите от Курията и прелатите на безопасно място. Алон остана на земята и покри с тялото си Светия отец, когато още един дъжд от отломки се изсипа върху тях.

— Ти ли си, Габриел? — попита папата с все още затворени очи.

— Да, Ваше Светейшество.

— Свърши ли?

Три бомби, три ракети — символи на Светата Троица, даде си сметка Алон. Пресметнато оскърбление към мушрикун.

— Да, Ваше Светейшество. Мисля, че свърши.

— Къде е Луиджи?

Алон погледна към горящите останки от подиума и видя Донати да излиза, олюлявайки се, от пушека, понесъл на ръце мъртвото тяло на един кардинал.

— Жив е, Ваше Светейшество.

Папата затвори очи и прошепна:

— Благодаря ти, Боже.

Габриел усети, че нечия ръка го сграбчи за рамото. Извърна се и видя четирима мъже в сини костюми и с извадени пистолети.

— Остави го — извика единият от мъжете. — Ние ще го отведем оттук.

Алон гледа мъжете известно време, после бавно поклати глава.

— Аз ще го занеса — отвърна, изправи се и внесе папата в Апостолическия дворец, обграден от швейцарските гвардейци.

Жилищната сграда се издигаше на една тясна калдъръмена уличка близо до църквата „Санта Мария“ в квартала Трастевере. Избелялата светлокафява фасада на четириетажната постройка бе опасана с електрически и телефонни кабели. В няколко големи участъка мазилката бе паднала и отдолу се червенееше зидарията. На приземния етаж се помещаваше малка работилница за мотоциклети, която се бе разпростряла чак до улицата. Вдясно от нея беше входната врата, през която се стигаше до горните етажи. В джоба на Ибрахим ал Бана имаше ключ за тази врата.

Атентатът бе започнал пет минути след като Ал Бана напусна Ватикана. Той се бе възползвал от настъпилата паника на Борго Санто Спирито, за да свали предпазливо своята куфи20 и да си окачи на шията голям дървен кръст. Оттам отиде пеш до парка Яникулум, после се спусна по хълма към Трастевере. На Виа дела Паля една заблудена жена го помоли да я благослови. Той го направи, имитирайки думите и жестовете, които бе виждал във Ватикана, след това незабавно помоли Аллах да му прости светотатството.

Сега — вече в безопасност в жилищната сграда — Ал Бана свали противния кръст от шията си и се заизкачва по сумрачното стълбище. Беше му наредено да дойде тук от саудитеца, който замисли и планира атаката, саудитеца, когото познаваше само като Халил. Това трябваше да бъде първата му спирка по пътя за тайно измъкване от Европа и завръщане в мюсюлманския свят. Надяваше се да се върне в родния си Египет, но Халил го убеди, че там няма да е в безопасност. Докато се усетиш, американският лакей Мубарак ще те предаде на неверниците — бе казал саудитецът. — На света има само едно място, където те не могат да те пипнат.

Мястото беше Саудитска Арабия — земята на Пророка, родината на уахабитския ислям. На Ибрахим бе обещана нова самоличност, преподавателско място в престижния университет в Медина и банкова сметка с половин милион долара. Убежището му беше награда от саудитския министър на вътрешните работи — принц Набил. Парите пък бяха дар от саудитския милиардер, който финансираше операцията.

И така мюсюлманският духовник, който се качваше по стълбите на римската жилищна сграда, беше доволен човек. Току-що помогна да се осъществи един от най-важните актове на джихад в дългата и славна история на исляма. Сега щеше да започне нов живот в Саудитска Арабия, където думите и вярата му можеха да помогнат за вдъхновяването на следващото поколение ислямски воини. Само в рая щеше да е по-хубаво.

Ал Бана стигна до площадката на третия етаж и се запъти към апартамент 3А. Когато мушна ключа си в ключалката, усети слаб електрически ток по пръстите, а като го завъртя, вратата експлодира. След това не чувстваше нищо.

В същия момент във вашингтонската централа, известна като „Фоги Ботъм“, една жена се събуди от кошмар. Той бе изпълнен със същите образи, които виждаше всяка сутрин по това време: стюардеса с прерязано гърло, красив млад пътник, който провежда последния си телефонен разговор. Ад. Тя се претърколи и погледна часовника на нощното шкафче. Беше шест и половина. Жената взе дистанционното, насочи го към телевизора и натисна бутона за включване. Господи, не! — помисли си, когато видя базиликата в пламъци. — Не отново.

7. Рим

Габриел остана цяла седмица в безопасния апартамент близо до църквата „Тринита дей Монти“. Имаше моменти, когато му се струваше, че нищо от това не се е случило наистина. Но тогава излизаше на терасата и виждаше стърчащия над покривите на града купол на базиликата, разбит и почернял от огъня, сякаш Бог в момент на неодобрение или безразличие бе протегнал ръка и разрушил делото на своите деца. На реставратора Габриел му се искаше това да е само една картина, олющено платно, което може да оправи с шишенце безир и малко бои.

Траурният камбанен звън се увеличаваше с всеки изминал ден. В края на срядата — Черната сряда, както я кръстиха римските вестници — броят на жертвите беше шестстотин. В четвъртък беше шестстотин и петдесет, а до края на седмицата надхвърли седемстотин. Полковник Карл Брюнер от Папската швейцарска гвардия беше сред загиналите. Мъртъв беше и Лука Анджели, който се бори три дни със смъртта в клиниката „Джемели“, преди да изключат животоподдържащите системи. Папата даде последното причастие и остана край леглото на Анджели до смъртта му. Римската курия претърпя ужасни загуби. Сред жертвите бяха четирима кардинали, осем епископи и трима монсеньори. Погребенията им трябваше да се състоят в базиликата „Сан Джовани ди Латерано“, защото два дни след атентата международен екип от строителни инженери заключи, че в базиликата „Свети Петър“ е опасно да се влиза. Най-големият римски вестник — Ла Република, оповести новината, като отпечата на цяла страница снимка на разрушения купол, над която бе написана само една дума: ОБРЕЧЕНА.

Израелското правителство не участваше официално в разследването, но поради близостта си с Донати и папата Габриел скоро знаеше за атентата толкова, колкото и всеки разузнавач по света. Той събра повечето сведения на трапезата на Светия отец, където всяка вечер се хранеше с хората, водещи разследването: генерал Маркезе от карабинерите и Мартино Белано от италианските служби за сигурност. През по-голямата част от времето те говореха свободно пред него, а всичко, което премълчаваха, му предаваше Донати. На свой ред, Габриел предаваше цялата информация на булевард „Цар Саул“, което обясняваше защо Шамрон припира той да напусне Рим.

Четирийсет и осем часа след атентата италианците успяха да установят самоличността на всички, които бяха замесени в него. Обстрелът с гранатометите бе осъществен от четиричленен екип. Шофьорът на камиона беше тунизиец. Тримата мъже, които стреляха, бяха с йорданска националност и ветерани от въстанието в Ирак. И четиримата бяха убити от залп на карабинерите секунди след като изстреляха ракетите. Колкото до тримата мъже, които играха ролята на немски свещеници, само единият беше германец — млад студент от Хамбург, следващ инженерство, на име Манфред Цайглер. Вторият беше холандец от Ротердам, а третият — фламандско говорещ белгиец от Антверпен. И тримата бяха приели исляма и бяха участвали в антиамерикански и антиизраелски демонстрации. Макар че нямаше доказателство за това, Габриел подозираше, че са били вербувани от професор Али Масуди.

Използвайки записите на камерите за наблюдение и разказите на очевидци, ватиканските и италианските власти успяха да проследят последните моменти от живота на терористите. След като бяха допуснати във Ватикана от техен съмишленик, работещ в Бюрото за разрешителни, тримата мъже бяха отишли до кабинета на Ибрахим ал Бана близо до площад „Санта Марта“. На излизане оттам всеки носеше голямо дипломатическо куфарче. Както бе заподозрял Анджели, после те се бяха промъкнали в базиликата през страничен вход. Бяха влезли на площад „Свети Петър“ през Вратата на смъртта. Тази врата, както и останалите четири, които водеха от базиликата към площада, трябваше да е заключена. До края на първата седмица ватиканската полиция още не бе открила защо е оставена отворена.

Тялото на Ибрахим ал Бана беше идентифицирано три дни след като бе изкопано изпод отломките на жилищна сграда в квартал Трастевере. За момента истинската му връзка с атентата оставаше хипотетична. Кое е „Мюсюлманското братство“? Клон ли е на Ал Кайда, или е самата Ал Кайда под друго име? Кой е планирал и финансирал толкова сложна операция? Едно нещо обаче стана ясно веднага. Атаката над огнището на християнството възпламени отново световното движение джихад. В Техеран, Кайро и Бейрут се проведоха бурни улични тържества, а анализаторите от разузнавателните служби от Вашингтон до Лондон и Тел Авив веднага установиха рязко повишаване на терористичната активност и завербуването на нови терористи.

Следващата сряда — седмица след атаката — Шамрон реши, че е време Габриел да се прибере у дома. Докато си опаковаше багажа в безопасния апартамент, червената лампичка на телефона светна, показвайки, че някой го търси. Той вдигна слушалката и чу гласа на Донати:

— Светият отец иска да поговори с теб насаме.

— Кога?

— Днес следобед, преди да тръгнеш за летището.

— За какво ще е разговорът?

— Ти си член на много малък клуб, Габриел Алон.

— Кой е този клуб?

— На мъже, които се осмеляват да зададат подобен въпрос.

— Къде и кога? — попита примирено Габриел.

Луиджи му даде нужната информация. Алон затвори телефона и довърши опаковането на багажа си.

Габриел мина през контролно-пропускателния пункт на карабинерите в края на Колонадата на Бернини и тръгна през площад „Свети Петър“, над който се спускаше мрак. Той още бе затворен за посетители. Съдебномедицинските екипи бяха приключили ужасната си задача, но тъмните заграждения, които бяха поставили около трите места на взрива, още стояха. Огромен бял брезент висеше пред фасадата на базиликата, скривайки пораженията под Лоджията за благослов. На него бе изобразен гълъб с надпис: МИР.

Той мина под Арката с камбаните и тръгна покрай лявата страна на базиликата. Страничните входове бяха затворени и барикадирани и пред всеки от тях стояха на пост полицаи. Във Ватиканските градини човек можеше да си помисли, че нищо не се е случило, докато не погледнеше към разрушения купол, който бе окъпан сега от пепеливата сиена21 на залеза. Светият отец чакаше близо до къщичката на градинаря. Той поздрави топло Габриел и двамата се отправиха към далечния край на ватиканския комплекс. Дузина швейцарски гвардейци, облечени цивилно, крачеха бавно от двете им страни между пиниите, които хвърляха дълги тесни сенки по тревата.

— Луиджи и аз бяхме помолили да се намали числеността на швейцарската гвардия — каза папата. — За момента това е невъзможно. Гвардейците са малко изнервени… по обясними причини. От опожаряването на Рим22 насам за първи път техен началник загива, защитавайки Ватикана от неприятелско нападение.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Такава ли е съдбата ми, Габриел? Винаги да съм заобиколен от въоръжени мъже с радиостанции? Как бих могъл да общувам с моето паство? Как бих могъл да давам утеха на болните и опечалените, щом съм отделен от тях с фаланги от бодигардове?

Габриел нямаше подходящ отговор.

— Никога няма да бъда същият, нали, Габриел?

— Опасявам се, че е така, Ваше Светейшество.

— Наистина ли имаха намерение да ме убият?

— Без никакво съмнение.

— Дали ще опитат отново?

— Щом веднъж си набележат мишена, обикновено не спират, докато не успеят. Но в този случай те успяха да убият седемстотин поклонници и няколко кардинали и епископи, без да се брои началникът на швейцарската гвардия. Освен това нанесоха доста щети на базиликата „Свети Петър“. Според мен ще счетат историческата си сметка за уредена.

— Може и да не успяха да ме убият, но ме направиха затворник във Ватикана. — Папата спря и погледна към разрушения купол. — Клетката ми вече не е така позлатена. Нужно е било повече от век, за да се построи, и само няколко секунди, за да се разруши.

— Тя не е разрушена, Ваше Светейшество. Куполът може да се реставрира.

— Това тепърва ще се разбере — каза папата с необичайно унил глас. — Инженерите и архитектите не са сигурни, че може да стане. Може да се наложи да се разруши изцяло и да се построи отново. Освен това и балдахинът на олтара е сериозно пострадал от посипалите се отломки. Той не е нещо, което просто може да се подмени, но ти го знаеш най-добре.

Габриел хвърли поглед към часовника си. Скоро трябваше да потегли за летището, иначе щеше да изпусне полета си. Зачуди се защо папата поиска да го види тук. Със сигурност не за да обсъждат реставрацията на базиликата. Светият отец се обърна и отново закрачи напред. Бяха се насочили към Кулата на свети Йоан, издигаща се в югозападния ъгъл на Ватикана.

— Има само една причина да не съм мъртъв сега — каза папата. — И тази причина си ти, Габриел. Сред цялата скръб и объркване през тази ужасна седмица нямах възможност да ти благодаря, както подобава. Правя го сега. Иска ми се да можех да го направя публично.

Ролята на Алон в събитията беше грижливо запазена от медиите. Напук на всички неблагоприятни обстоятелства, досега тя бе останала в тайна.

— А на мен ми се иска да бях разкрил по-рано Ибрахим ал Бана — отвърна Габриел. — Седемстотин души можеха да са живи.

— Ти направи всичко, което можеше да се направи.

— Може би, Ваше Светейшество, но все пак не беше достатъчно.

Двамата стигнаха до ватиканската стена. Папата се заизкачва по едно каменно стълбище и Алон мълчаливо го последва. Като стигнаха до върха, двамата се загледаха към Рим. Из целия град една след друга се палеха лампите. Габриел погледна през рамо и видя швейцарските гвардейци да крачат нервно под тях. Той им махна успокоително и се обърна към папата, който се взираше надолу към колите, профучаващи по Виале Ватикано.

— Луиджи ми каза, че в Тел Авив те очаква повишение. — Светият отец трябваше да повиши глас, за да надвика шума от уличното движение. — Ти ли се бореше за него, или то е дело на Шамрон?

— Някои хора много обичат да се налагат, Ваше Светейшество.

Папата се усмихна. Това бе първата усмивка, която Габриел виждаше на лицето му, откакто пристигна в Рим.

— Може ли да ти дам мъничък съвет?

Габриел кимна утвърдително.

— Използвай властта си мъдро. Макар че ще си в позицията да наказваш своите врагове, използвай властта си да се бориш за мир на всяка крачка. Търси правосъдие, а не отмъщение.

Алон се изкушаваше да припомни на Светия отец, че е само един таен служител на държавата, че решенията за война или мир са в ръцете на хора с повече власт от него. Вместо това го увери, че ще вземе присърце неговия съвет.

— Ще търсиш ли мъжете, които нападнаха Ватикана?

— Това не е наша битка, поне не още.

— Нещо ми подсказва, че скоро ще стане.

Папата наблюдаваше трафика под него, очарован като дете.

— Моя беше идеята да се сложи гълъбът на платнището, което покрива фасадата на базиликата. Сигурен съм, че тази сантименталност ти се струва безнадеждно наивна. Може би и мен смяташ за наивен.

— Не бих искал да живея на този свят без хора като вас, Ваше Светейшество.

Габриел не си направи труда да прикрие поредното си поглеждане към часовника.

— Самолетът те очаква, нали? — попита папата.

— Да, Ваше Светейшество.

— Ела. Ще те изпратя.

Алон направи няколко крачки към стълбите, но Светият отец остана до парапета на стената.

— Тази сутрин Франческо Тиеполо ми позвъни от Венеция. Изпраща ти поздрави. — Той се обърна към Габриел. — Киара също.

Габриел не отвърна нищо.

— Тя каза, че иска да те види, преди да се върнеш в Израел. Чудеше се дали не можеш да спреш пътьом във Венеция. — Папата хвана Алон за лакътя и като се усмихна, го поведе надолу по стълбите. — Давам си сметка, че нямам никакъв опит, когато става дума за сърдечни работи, но ще позволиш ли на стареца да ти даде още един мъничък съвет?

8. Венеция

Беше малка тухлена църква, построена за бедната енория в сестиерата23 Канареджо. Парцелът бил твърде малък за подобаващ църковен площад, затова главният вход гледаше директно към оживената сализада24 „Сан Джовани Кризостомо“. Някога Габриел имаше ключ за тази църква. Сега влезе в нея като обикновен турист и спря за момент в преддверието, за да привикнат очите му с полумрака. Хладният въздух, примесен с аромата на восък от свещите и тамян, облъхна лицето му. Спомни си за последния път, когато стъпи в този храм. Беше вечерта, когато Шамрон дойде във Венеция, за да му каже, че е разкрит от враговете им и е време отново да се прибере у дома. Няма да остане и следа от теб — бе казал Ари. — Ще е като че никога не си бил тук.

Прекоси вътрешния неф и отиде до параклиса на свети Йероним, който се намираше в дясната част на църквата. Олтарната картина тънеше в сянка. Габриел пусна монета в автомата за осветлението и лампите се включиха, осветявайки последната велика творба на Джовани Белини. Като подпря брадичка на дясната си ръка и наклони леко глава, той заразглежда картината на ярката светлина. Франческо Тиеполо бе свършил чудесна работа, довършвайки я вместо него. Габриел наистина не можеше да различи къде свършва неговата реставрация и къде започва тази на Тиеполо. „Нищо чудно“ — каза си той. И двамата бяха чиракували при знаменития венециански реставратор Умберто Конти.

Автоматът се изключи и лампите угаснаха, потапяйки отново картината в мрак. Габриел излезе на улицата и тръгна на запад през Канареджо, достигайки до железен мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта там стоял на пост християнски караул, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста и влезе в тъмния подлез. Като излезе от другата страна, пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. Някога там бяха живели над пет хиляди евреи. Сега едва двайсетина от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза ди Рипозо Израелитика25.

Той пресече площада и спря пред къщата с номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Натисна звънеца и бързо обърна гръб на охранителната камера, поставена над вратата. След доста време домофонът изпращя и познат женски глас каза:

— Обърнете се! Искам да видя лицето ви.

Габриел изчака там, където му бе казала — на дървена пейка в огрения от слънцето ъгъл на площада, близо до мемориала в памет на венецианските евреи, арестувани през декември 1943 г. и откарани в концлагера Аушвиц, за да намерят смъртта си. Минаха десет минути, после още толкова. Когато Киара най-накрая излезе от офиса, тя пресече бавно площада и спря на няколко крачки от него, сякаш се страхуваше да дойде по-близо. Все още седнал, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си и погледна към жената, застанала под ослепителната светлина. Носеше избелели сини джинси, които обгръщаха плътно стройните й бедра и се разширяваха под колената, и велурени ботуши с високи токчета. Кройката на бялата й блуза разкриваше в пълна степен пищната й гръд. Буйната й кестенява коса бе прихваната назад с шоколадовокафява сатенена панделка, а на шията й бе завързано копринено шалче. Мургавата й кожа беше много тъмна. Габриел предположи, че наскоро се е пекла на слънце. Очите й — големи и бадемовидни — имаха цвят на карамел, изпъстрен със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й. Последния път, когато ги видя, бяха почти черни от гняв и от размазания грим. Киара скръсти отбранително ръце пред гърдите си и го попита какво прави във Венеция.

— Здравей, Киара. Изглеждаш прекрасно.

Лекият бриз развя косата й и два кичура паднаха пред лицето й. Тя ги отметна с лявата си ръка. Диамантения годежен пръстен, който й беше дал, го нямаше. Сега пръстите й красяха други пръстени, а на китката й блестеше нов златен часовник. Габриел се запита дали са подарък от друг мъж.

— Не съм получавала новини от теб, откакто напуснах Йерусалим — каза Киара с преднамерено спокоен тон, към който прибягваше винаги, когато искаше да прикрие чувствата си. — Оттогава изминаха месеци. А сега се появяваш тук без предупреждение и очакваш да те посрещна с отворени обятия и усмивка на лицето?

— Без предупреждение ли? Тук съм, защото ти помоли да дойда.

— Аз? За какво говориш, по дяволите?

Габриел се вгледа в очите й. Личеше, че не се преструва.

— Извинявай — рече. — Изглежда, са ме изпратили тук под фалшив предлог.

Тя завъртя между пръстите си края на шалчето, като явно се забавляваше от неговото неудобство.

— Кой те е изпратил?

„Донати и Тиеполо — помисли си Габриел. — А може би и самият папа“. Изправи се рязко.

— Няма значение — каза на глас. — Съжалявам, Киара. Беше ми приятно да те видя отново.

Обърна се и понечи да тръгне, но тя го хвана за ръката.

— Почакай. Остани за малко.

— Ще се държиш ли учтиво?

— Учтивостта е за разведени съпрузи с деца.

Габриел отново седна, но Киара остана права. От подлеза излезе мъж със слънчеви очила и светлокафяво спортно сако. Той погледна Киара с възхищение, после пресече площада и изчезна отвъд моста, който водеше към двете стари сефарадски26 синагоги, издигащи се в южния край на гетото. Тя го проследи с поглед, след това наклони глава и се взря в Габриел.

— Някой казвал ли ти е, че поразително приличаш на мъжа, който спаси папата?

— Той е италианец — отвърна Габриел. — Не чете ли за него във вестниците?

Тя пренебрегна въпроса му.

— Когато видях репортажа по телевизията, помислих, че халюцинирам. Знаех, че си ти. Онази нощ, след като нещата се поуспокоиха, се обадих в Рим. Шимон ми каза, че си във Ватикана.

Внезапно движение на площада я накара да извърне глава. Загледа се в мъжа с прошарена брада и мека шапка, който вървеше забързано към общинския център. Беше баща й — главният равин на Венеция. Киара вдигна пръстите на десния си крак и го завъртя на върха на токчето си. Габриел познаваше тази поза. Тя означаваше, че ще последва нещо провокативно.

— Защо си тук, Габриел Алон?

— Казаха ми, че си искала да ме видиш.

— И ти дойде? Просто така?

— Да, просто така.

Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка.

— Какво е толкова смешно? — попита той.

— Горкият Габриел. Още ме обичаш, нали?

— Винаги съм те обичал.

— Но не и достатъчно, за да се ожениш за мен?

— Може ли да обсъдим това насаме?

— Не сега. Трябва да наглеждам офиса. Другата ми работа — каза Киара с престорено съзаклятнически тон.

— Моля те, предай поздравите ми на рави Дзоли.

— Не мисля, че това е добра идея. Рави Дзоли още ти е много ядосан.

Тя извади ключ от джоба си и му го подхвърли. Той го гледа дълго време. Дори и след месеците раздяла му беше трудно да си представи, че Киара води свой собствен живот.

— Живея сама, в случай че се чудиш. Не че имаш право да знаеш, но е истина. Настани се удобно. Почини си. Изглеждаш скапан.

— Днес ни върви на комплименти, нали? — Габриел пусна ключа в джоба си. — Какъв е адресът?

— Знаеш ли, за шпионин си ужасен лъжец.

— За какво говориш?

— Знаеш адреса ми, Габриел. Взел си го от отдел „Операции“, откъдето си взел и телефонния ми номер.

Тя се наведе и го целуна по бузата. Когато косата й падна на лицето му, той затвори очи и вдиша аромата на ванилия.

Сградата, в която живееше тя, се намираше от другата страна на Канале Гранде, в Санта Кроче, в малък затворен двор с един вход и изход. Като се вмъкна в апартамента, Габриел изпита усещането, че влиза в собственото си минало. Дневната изглеждаше като за снимка в списание. Дори старите списания и вестници изглеждаха подредени от фанатик, стремящ се към външно съвършенство. Той отиде до малка четвъртита масичка и разгледа снимките в рамка: Киара и нейните родители, Киара и по-големият й брат, който живееше в Падуа, Киара с приятелка на брега на Тивериадско море27. Именно по време на това свое пътуване тя — току-що навършила двайсет и пет години — бе привлякла вниманието на един търсач на таланти от Службата. Шест месеца по-късно, след като беше проверена обстойно и добре обучена, Киара бе изпратена обратно в Европа като бат левейха28. Нямаше нейни снимки с Габриел, защото такива не съществуваха.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Долу, на девет метра под него, лениво течаха мазните зелени води на Рио дел Меджо. Към отсрещната сграда бе прокарано въже за простиране. Ризи и панталони се полюшваха на слънцето, а в другия край на въжето една старица седеше пред отворения прозорец, отпуснала пълната си ръка на перваза. Тя видимо се изненада, като го видя. Габриел вдигна ключа и каза, че е приятел на Киара от Милано.

Той спусна щорите и отиде в кухнята. В мивката имаше наполовина изпита чаша с кафе с мляко и коричка от намазана с масло препечена филийка. Изключително придирчива към останалите неща, Киара винаги оставяше съдовете от закуската си в мивката чак до вечерта. Като израз на домакинска дребнавост Габриел ги остави там, където си бяха, и влезе в спалнята й.

Хвърли чантата си върху неоправеното легло и устоявайки на изкушението да претърси стенния гардероб и чекмеджетата й, влезе в банята и пусна душа. Отвори шкафчето над мивката и погледна за самобръсначка, афтършейв или друго доказателство за мъжко присъствие. Имаше две неща, които не беше виждал преди: шишенце с приспивателни и друго — с антидепресанти. Върна ги точно на мястото, на което ги намери. Киара, както и той самият, беше обучена да забелязва дори и най-малките промени.

Съблече дрехите си и ги хвърли в коридора, после прекара дълго време под душа. Като приключи, уви хавлията около талията си и отиде в спалнята. Пухеният юрган ухаеше на Киара. Щом отпусна глава върху възглавницата й, камбаните на „Санта Кроче“ удариха за обяд. Той затвори очи и потъна в дълбок сън.

Събуди се късно следобед от шума на ключ, мушнат в ключалката, последван от потракването на токчетата на Киара в антрето. Тя не си направи труда да извика, че се е прибрала. Знаеше, че той ще се събуди при най-малкия шум или движение. Когато влезе в спалнята, тихо си тананикаше глупава италианска популярна песен, която той не харесваше.

Седна в края на леглото, достатъчно близо, та бедрото й да се притисне до ханша му. Габриел отвори очи и я наблюдава, докато тя си свали ботушите и изхлузи джинсите. Киара сложи длан на гърдите му. Той дръпна панделката от косата й и кестенявите къдрици се спуснаха като водопад по лицето и раменете й. Тя повтори въпроса, който му зададе на площада:

— Защо си тук, Габриел Алон?

— Чудех се дали да не пробваме отново — отвърна той.

— Не ми е нужно да пробвам. Вече съм опитвала веднъж и много ми хареса.

Габриел отвърза коприненото шалче на шията й и бавно започна да откопчава копчетата на блузата й. Киара се наведе и го целуна по устата. Сякаш го целуна Рафаеловата Мадона Алба.

— Ако пак ме нараниш, ще те намразя завинаги.

— Няма да те нараня.

— Никога не съм спирала да те сънувам.

— Хубави ли бяха сънищата?

— Не — отговори тя. — Сънувах само, че си умрял.

Единствената следа от Габриел в апартамента беше стар скицник. Той отгърна на чиста страница и огледа Киара с професионална безпристрастност. Увита в копринения чаршаф, тя седеше в края на дивана, подвила под себе си дългите си крака. Лицето й бе обърнато към прозореца, осветено от залязващото слънце. Габриел с облекчение видя първите бръчици в ъгълчетата на очите й. Винаги се бе притеснявал, че тя е твърде млада за него и че един ден, когато той остарее, ще го напусне заради друг мъж. Той дръпна чаршафа, оголвайки гърдите й. Киара задържа погледа му за миг, после затвори очи.

— Имаш късмет, че съм тук — каза тя. — Можех да бъда някъде със задача.

Беше си бъбрива. Габриел отдавна бе разбрал, че е безсмислено да я моли да мълчи, докато му позира.

— Не си работила след онази задача в Швейцария.

— Откъде знаеш за тази операция?

Той я погледна загадъчно над ръба на скицника и й напомни да не мърда.

— Толкова за необходимостта от секретност. Изглежда, можеш да влезеш в отдел „Операции“, когато си поискаш, и да разбереш какво правя. — Тя понечи да обърне главата си, но той я спря, като рязко изцъка с език. — Всъщност не би трябвало да се изненадвам. Дадоха ли ти вече директорския пост?

— Директорският пост на какво? — попита Габриел, правейки се на наивен.

— На „Специални операции“.

Призна й, че постът му е бил предложен и той го е приел.

— Значи сега си ми шеф — отбеляза Киара. — Предполагам, че сме нарушили половин дузина различни разпоредби на Службата относно сближаването между висшестоящите офицери и персонала.

— Най-малко — отговори Габриел. — Обаче назначението ми още не е официално.

— О, слава богу! Не бих искала великият Габриел да има някакви проблеми заради сексуалния си живот. Колко дълго можем да се възползваме от телата си, преди да си навлечем гнева на отдел „Кадри“?

— Колкото си искаме. Трябва само да се регистрираме при тях по някое време.

— Ами пред Бога, Габриел? Този път ще се регистрираме ли пред Бога? — В настъпилата тишина се чуваше единствено драскането на въглена по листа. Тя смени темата: — Какво знаеш за задачата ми в Швейцария?

— Знам, че си отишла в Цермат, за да съблазниш един швейцарски търговец на оръжие, канещ се да сключи сделка с някой, който не ни мисли доброто. От булевард „Цар Саул“ са искали да разберат кога ще тръгне пратката и къде е била опакована.

След дълго мълчание той я попита дали е спала с швейцареца.

— Не беше такъв вид операция. Работех с друг агент. Аз само трябваше да задържа търговеца на оръжие в бара, докато агентът ни проникне в стаята му и свали информацията от компютъра му. Освен това знаеш, че не се предполага бат левейхата да бъде използвана за секс. Наемаме професионалистки за тази работа.

— Невинаги.

— Никога не бих използвала тялото си по този начин. Аз съм религиозно момиче. — Киара се усмихна дяволито. — Впрочем ние го спипахме. Корабът претърпя мистериозна злополука край бреговете на остров Крит. Сега оръжието е на дъното на морето.

— Знам — каза Габриел. — Затвори си отново очите.

— Накарай ме — отвърна тя, засмя се и направи това, което я беше помолил. — Няма ли да ме попиташ дали съм била с някой друг, докато бяхме разделени?

— Това не ми влиза в работата.

— Но може да си любопитен. Мога само да си представя какво си направил с апартамента ми, когато си прекрачил прага му.

— Намекваш, че съм ровил из нещата ти ли?

— О, моля те!

— Защо не можеш да спиш?

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

Той не каза нищо.

— Нямаше никой друг, Габриел, но ти го знаеш, нали? Как би могло да има? — Киара му отправи усмивка, в която прозираше лека горчивина. — Те никога не ти казват това, когато те канят да се включиш в техния затворен клуб. Не ти казват как лъжите започват да се трупат или че никога няма да се чувстваш съвсем удобно край хора, които не са негови членове. Това ли е истинската причина да се влюбиш в мен, Габриел? Защото бях от Службата?

— Харесаха ми твоите спагети с гъби. Ти правиш най-хубавите спагети с гъби в цяла Венеция.

— Ами ти? Беше ли с други жени, докато ме нямаше?

— Прекарвах цялото си време с една много голяма картина.

— О, да, забравих за твоя проблем. Ти не можеш да се любиш с жена, ако тя не знае, че си убивал заради страната си. Сигурна съм, че само да беше решил, щеше да намериш някоя подходяща на булевард „Цар Саул“. Всички жени в Службата те желаят.

— Говориш твърде много. Никога няма да приключа това, ако продължаваш да бъбриш.

— Гладна съм. Не трябваше да споменаваш за храна. Впрочем как е Леа?

Габриел спря да рисува и погледна към Киара над ръба на скицника, сякаш искаше да й каже, че не му допада пренебрежителното съпоставяне на храната и съпругата му.

— Извинявай — каза Киара. — Как е тя?

Той се чу да й отговаря, че Леа е добре, че два или три пъти в седмицата ходи до психиатричната клиника „Маунт Херцел“, за да прекара няколко минути с нея. Ала докато й казваше тези неща, умът му беше другаде — на малка уличка във Виена, недалеч от Юденплац, виждаше бомбата, която уби сина му, и огнения ад, който съсипа тялото на Леа и отне паметта й. Цели тринайсет години тя бе мълчала в негово присъствие. Сега от време на време му говореше. Наскоро в градината на болницата го попита същото, което и Киара преди малко. Дали е имало други жени, докато тя е отсъствала. Беше й отговорил откровено.

— Обичаш ли това момиче, Габриел?

— Обичах я, но се отказах от нея заради теб.

— Защо, за бога, си направил това? Погледни ме. Нищо не е останало от мен. Нищо, освен спомени.

Киара бе потънала в мълчание. Светлината, огряла лицето й, взе да избледнява от кораловочервено към сиво. Дебелата старица се показа на отсрещния прозорец и започна да прибира прането си. Киара придърпа чаршафа до брадичката си.

— Какво правиш?

— Не искам синьора Лоренцето да ме види гола.

Дръпвайки чаршафа в първоначалното му положение, Габриел остави черен отпечатък от въглена върху гърдите й.

— Предполагам, ще трябва да се върна в Йерусалим — вметна Киара. — Освен ако не ти се иска да кажеш на Шамрон, че не можеш да оглавиш „Специални операции“, защото ще останеш във Венеция.

— Привлекателна идея — рече той.

— Привлекателна, но невъзможна. Ти си предан войник, Габриел. Винаги правиш каквото ти наредят. Винаги си го правил. — Тя избърса петното от гърдите си. — Поне няма да ми се налага да обзавеждам апартамента.

Габриел не вдигна очи от скицника. Киара се вгледа в лицето му и попита:

— Какво си направил с него?

— Нуждаех се от място, където да работя.

— И просто размести някои неща?

— Знаеш ли, и аз огладнях.

— Габриел Алон, там остана ли нещо?

— Тази вечер е топло — отвърна той. — Хайде да се качим на корабчето до Мурано и да хапнем риба.

9. Йерусалим

В осем вечерта на следващия ден Габриел пристигна на улица „Наркис“. Колата на Шамрон бе паркирана до тротоара, а неговият бодигард Рами стоеше на пост на алеята пред номер 16. Горе Габриел завари всички лампи да светят, а Ари седеше до кухненската маса и пиеше кафе.

— Как влезе?

— В случай че си забравил, това беше безопасен апартамент на Службата. В интендантството разполагат с ключове.

— Да, обаче аз смених ключалките през лятото.

— Наистина ли?

— Май ще трябва да ги сменям отново.

— Не си прави труда.

Габриел отвори прозореца, за да проветри стаята от пушека. Шест фаса лежаха като гилзи в една кафена чинийка. Шамрон беше тук от доста време.

— Как е във Венеция?

— Там е чудесно, но следващия път, когато влезеш с взлом в моя апартамент, прояви възпитание и не пуши. — Алон взе чинийката и изсипа фасовете в кофата за боклук. — Какво е толкова спешно, че не може да почака до утре сутринта?

— Друга саудитска връзка с атентата във Ватикана.

Габриел вдигна поглед към Шамрон.

— Кой е?

— Ибрахим ал Бана.

— Египетският духовник? Защо ли не съм изненадан.

Габриел седна до масата.

— Преди две вечери шефът на централата ни в Кайро се е срещнал тайно с един от нашите най-важни информатори в египетските служби „Мухабарат“. Изглежда, професор Ибрахим ал Бана има дългогодишна борческа традиция в рода си. По-големият му брат е бил член на „Мюсюлманско братство“ и близък съратник на Айман ал Зауахири — втория човек в Ал Кайда. Негов племенник е заминал за Ирак да се сражава срещу американците и е убит при обсадата на Фалуджа. Както става ясно, сред египетските ислямски бойци се слушат касети с проповедите на имама.

— Много жалко, че нашият приятел от „Мухабарат“ не е казал на Ватикана истината за Ал Бана. Седемстотин души щяха да са живи… и в купола на базиликата „Свети Петър“ нямаше да зее дупка.

— Египтяните знаели и още нещо за професор Ал Бана — рече Шамрон. — През по-голямата част от осемдесетте и деветдесетте години, когато проблемът с ислямския фундаментализъм избухна в Египет, професорът е получавал редовно пари в брой и инструкции от саудитец, който се представял за служител на Международната ислямска организация за освобождение — една от главните саудитски благотворителни организации. Този мъж се е представял като Халил, но египетското разузнаване е узнало истинското му име: Ахмед бен Шафик. Обаче още по-интересна е професията на Бен Шафик по онова време.

— Бил е от ГРД — подхвърли Габриел.

— Точно така.

ГРД, или Генерална разузнавателна дирекция, беше името на саудитската разузнавателна служба.

— Какво знаем за него?

— Допреди четири години Бен Шафик е бил шеф на тайно подразделение на ГРД с кодовото име Група 205, отговорна за създаването и поддържането на връзките между Саудитска Арабия и ислямските бойни групи в целия Близък изток. Египет е бил една от първостепенните цели на Група 205, заедно с Афганистан естествено.

— Какво е значението на номера?

— Това е бил вътрешният номер на кабинета на Бен Шафик в щабквартирата на ГРД.

— Какво се е случило преди четири години?

— Бен Шафик и неговите агенти предоставяха оръжие и пари на терористите от „Хамас“ и „Ислямски джихад“. Един палестински информатор ни каза за операцията и ние съобщихме на американците. Американският президент показа нашите доказателства на краля и му оказа натиск да закрие Група 205. Това се случи шест месеца след атентата на 11 септември и кралят нямаше друг избор, освен да отстъпи пред исканията на президента, за огромен потрес на Бен Шафик и другите хардлайнери в кралството. Група 205 бе разформирована, а Бен Шафик — изгонен от ГРД.

— Отишъл е от другата страна на барикадата?

— Питаш ме дали е станал терорист? Отговорът е, че не знаем. Това, което знаем обаче, е, че ислямската войнственост е в кръвта му. Дядо му е бил водач на Ихван — Обществото на ислямските братя, създадено от Ибн Сауд в началото на XIX век в Нажд.

Габриел познаваше добре Ихван. В много отношения те бяха прототипът и духовният предшественик на съвременните ислямски бойни групи.

— Къде другаде е действал Бен Шафик, когато е бил с Група 205?

— В Афганистан, Пакистан, Йордания, Ливан, Алжир. Дори подозираме, че е бил и на Западния бряг.

— Значи е възможно да си имаме работа с някого, който има терористични контакти, като се започне от Ал Кайда и се стигне до „Хамас“ и „Мюсюлманско братство“ в Египет. Ако Бен Шафик е минал от другата страна на барикадата, ние сме изправени пред кошмарен сценарий — перфектния терористичен „мозък“.

— Открихме и още интересни неща в нашите архиви — каза Шамрон. — Преди две години получихме доклади за един саудитец, който обикалял бежанските лагери в Южен Ливан за набиране на опитни бойци. Според докладите, той се е представял като Халил.

— Същото име, което Бен Шафик е използвал в Кайро.

— За съжаление, не можахме да го проследим. Честно казано, ако се добирахме до всеки богат саудитец, който се опитва да създаде армия, за да води джихад, нямаше да можем да свършим нищо друго. Като теглим чертата, както се казва, сме валат.

— Какво още имаме за Бен Шафик?

— Опасявам се, съвсем малко.

— А снимка?

Шамрон поклати отрицателно глава.

— Както можеш да предположиш, той си пада срамежлив.

— Трябва да споделим тази информация, Ари. Италианците трябва да знаят, че може би има саудитска връзка. Американците също.

— Знам — отвърна мрачно Шамрон. За него идеята да сподели трудно придобити сведения беше като ерес, особено когато няма да спечели нищо в замяна. — Свикнал съм да бъда синьо-бял — допълни той, намеквайки за цветовете на националния флаг на Израел. — Това беше нашето мото. Нашата ценностна система. Ние сами си вършехме работата. Не сме молили други за помощ и не сме помагали на други да решават проблемите си.

— Светът се промени, Ари.

— Може би не съм роден за такъв свят. Когато се борехме срещу ООП и „Черният септември“, си беше чиста Нютонова физика. Наблюдавай ги, подслушвай ги, определи числеността на тяхната организация, елиминирай нейните ръководители. Сега се борим срещу „движение“ — рак, който е обхванал всички жизненоважни органи в тялото. Това е като да се опитваш да хванеш мъгла върху стъкло. Старите правила са неприложими. Синьото и бялото вече не са достатъчни. Обаче ще ти кажа едно нещо. Това няма да се приеме добре във Вашингтон. Саудитците имат много приятели там.

— Причина за това са парите — каза Габриел. — Ала американците трябва да узнаят истината за техния най-добър приятел в Арабския свят.

— Те знаят истината. Просто не искат да я приемат. Американците са наясно, че в много отношения саудитците са източникът на ислямския тероризъм, че те посяха семената, напояваха ги с петродолари и ги торяха с уахабитска омраза и пропаганда. Те явно са доволни да живеят с това, сякаш вдъхновеният от саудитците тероризъм е просто малък преразход за всяка цистерна с бензин. Това, което не разбират, е, че тероризмът никога не може да бъде победен, ако не се стигне до извора: Рияд и Ал Сауд.

— Още една причина да споделим с тях сведенията, свързващи ГРД и Ал Сауд с атентата във Ватикана.

— Радвам се, че мислиш така, защото ти бе избран да отидеш във Вашингтон и да им съобщиш какво знаем.

— Кога тръгвам?

— Утре сутринта.

Шамрон погледна разсеяно през прозореца и за втори път попита Габриел за пътуването му до Венеция.

— Примамиха ме там под фалшив претекст — отвърна Алон. — Обаче се радвам, че отидох.

— Кой те измами?

Габриел му каза. Усмивката, която се появи на лицето на Ари, го накара да се зачуди дали и той не е замесен в тази операция.

— Тя ще дойде ли тук?

— Прекарахме заедно само един ден — отговори Алон. — Нямаше време да правим никакви планове.

— Не ми се вярва — рече предпазливо Шамрон. — Със сигурност не възнамеряваш да се върнеш във Венеция. Забрави ли, че се ангажира да поемеш ръководството на „Специални операции“?

— Не, не съм забравил.

— Впрочем твоето назначение ще се извърши официално, когато се върнеш от Вашингтон.

— Броя часовете дотогава.

Шамрон огледа апартамента.

— Призна ли на Киара, че махна всичките й мебели?

— Тя знае, че трябваше да извърша някои промени, за да го пригодя за ателие.

— Никак няма да се зарадва — подхвърли Ари. — Бих дал всичко, за да видя лицето й, когато влезе тук за първи път.

Шамрон остана още един час, за да получи отчет от Габриел за атентата във Ватикана. В девет и петнайсет Алон го изпрати до колата и остана за малко на тротоара, докато габаритите на автомобила изчезнаха зад ъгъла. После се качи обратно в апартамента си, подреди кухнята, угаси лампата и отиде в спалнята. Точно тогава жилищната сграда се разтресе от мощна експлозия. Както всички израелци, той се бе научил да преценява пораженията от бомбените атентати по броя на сирените. Колкото повече сирени, толкова повече линейки. Колкото повече линейки, толкова повече убити и ранени. Чу една сирена, после втора, трета. „Не са твърде много“ — помисли си Габриел. После включи телевизора и зачака първите новини, но петнайсет минути след експлозията не бе спомената и дума за нея. Разтревожен, вдигна слушалката и набра номера на телефона в колата на Шамрон. Никой не отговори.