Пратеникът

22. Остров Харбър, Бахамите

— Ето я — каза Вазир бен Талал, надвиквайки бръмченето на роторните перки на хеликоптера „Сикорски“. Той посочи през десния прозорец на летателния апарат. „Александра“ — огромната частна яхта на Зизи — блестеше на водната повърхност западно от острова. — Не е ли красива?

— Много е голяма — извика му в отговор Сара.

— Дълга е осемдесет и четири метра — каза с гордост Бен Талал, сякаш я бе построил лично.

Осемдесет и шест — поправи го мислено Сара. — Но кой ще ги изчислява? Йоси я беше описал като плаващо емирство. Тя се замисли за екипа. Последният й контакт с тях беше в неделя следобед. Ели Лавон се блъсна в нея на Оксфорд Стрийт, докато тя си купуваше някои дреболии за пътуването. Ще бъдем с теб през цялото време — каза й. — Не ни търси. Не се опитвай да осъществяваш връзка, освен при екстремна ситуация. Ние ще дойдем при теб. Приятно пътуване.

Сара се облегна назад. Все още носеше джинсите и вълнения пуловер, които облече сутринта. Бяха изминали само десет часа, откакто напусна студения и влажен Лондон, и тялото й не бе подготвено за яростната атака на тропическата горещина. Имаше чувството, че джинсите й са залепнали за бедрата, а пуловерът стържеше шията й като трион. Тя погледна към Бен Талал, който, изглежда, нямаше проблем с приспособяването към рязката смяна на климата. Той имаше широко лице, малки черни очички и козя брада. Както бе облечен в момента — с шит по поръчка сив костюм и вратовръзка — човек можеше да го сбърка с финансист. Все пак ръцете издаваха истинската същност на работата му. Те изглеждаха като дървени чукове.

Бръмченето на роторната перка правеше невъзможно да продължат разговора и тя беше безкрайно благодарна за това. Омразата й към него вече бе непоносима. От ранни зори той беше постоянно до нея, заплашителен в своята учтивост. На летището настоя да влезе с нея в безмитния магазин и когато тя си купи шише лосион с алое, плати с кредитната карта на компанията. По време на полета прояви огромен интерес към всички аспекти на живота й. Моля ви, госпожице Сара, разкажете ми за детството си… Моля ви, госпожице Сара, разкажете ми за вашия интерес към изкуството… Моля ви, госпожице Сара, кажете ми защо решихте да напуснете Вашингтон и да отидете в Лондон… За да се измъкне, тя се престори, че спи. Два часа по-късно, когато се престори, че се събужда, Бен Талал я затрупа с още въпроси. Казахте, че баща ви е работил за „Ситикорп“. Знаете ли, напълно възможно е той и господин Ал Бакари да са се срещали. Господин Ал Бакари има много сключени сделки със „Ситикорп“. От това Сара се измъкна, като си сложи слушалките, за да гледа някакъв филм. Бен Талал избра да гледа същия филм.

Когато отново погледна през прозореца, „Александра“ сякаш изпълваше хоризонта. Тя видя на бака Надия и Рахима, с развети от вятъра черни коси, да се пекат на последните слънчеви лъчи за деня. Двамата Абдуловци заедно с хер Верли се бяха скупчили на задната палуба, кроейки следващото си завоевание. Над всички тях, облечен в бяло и с вдигната за поздрав ръка, беше Зизи. Обърнете — помисли си Сара. — Свалете ме на сушата. Вие останете тук, господин Бен Талал. Не, благодаря, сама ще се върна в Лондон. Обаче знаеше, че сега няма връщане назад. Габриел й даде последен шанс в Съри и тя се съгласи да издържи докрай.

Хеликоптерът увисна над кърмата на „Александра“ и бавно се спусна към площадката за кацане. Сара видя нещо друго: Зизи в изложбената зала на галерията на Джулиан, предупреждаващ я, че никой не може да му пробута фалшификат нито в бизнеса, нито в изкуството. Аз не съм фалшификат — каза си тя, докато слизаше от хеликоптера. — Аз съм Сара Банкрофт. Преди бях куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Сега работя за „Ишърууд Файн Артс“ в Лондон. Не ти искам работата, нито парите. Не желая да имам нищо общо с теб.

Бен Талал й показа нейните помещения. Бяха по-големи от апартамента й в Челси: просторна спалня с отделен хол, облицована с мрамор баня с вградена в пода вана и джакузи, просторна лична палуба, която в момента бе огряна от слънцето. Саудитецът постави куфара й на огромното легло като хотелски камериер и понечи да отвори ципа. Сара се опита да го спре:

— Не е необходимо. Благодаря ви, мога сама да се погрижа за багажа си.

— Съжалявам, но се налага, госпожице Сара.

Той вдигна капака и започна да изважда вещите й.

— Какво правите?

— Имаме си правила, госпожице Сара. — Подчертаната любезност вече липсваше в гласа му. — Работата ми е да се уверя, че гостите се подчиняват на тези правила. Никакъв алкохол, цигари и каквато и да е порнография. — Той вдигна едно американско модно списание, което бе купила от летището в Маями. — Съжалявам, но трябва да го конфискувам. Имате ли някакъв алкохол?

Тя поклати глава.

— Нямам и цигари.

— Не пушите ли?

— Понякога, но не ми е навик.

— Ще задържа мобилния ви телефон до напускането ви на „Александра“.

— Защо?

— Защото не е разрешено на гостите да използват мобилни телефони на борда на този плавателен съд. Освен това той няма да работи заради електронните уреди на яхтата.

— Щом няма да работи, защо го конфискувате?

— Предполагам, мобилният ви телефон може да снима, да записва и притежава видео- и аудиоклипове?

— Така каза дребният мъж, който ми го продаде, но никога не съм пробвала тези възможности.

Бен Талал протегна огромната си длан.

— Телефонът ви, моля. Уверявам ви, че добре ще се погрижим за него.

— Имам работа за вършене. Не мога да бъда откъсната от света.

— Можете да използвате бордовата сателитна телефонна система.

И ти ще подслушваш, нали?

Сара изрови телефона от дамската си чанта, изключи го и му го даде.

— А сега и фотоапарата ви. Господин Ал Бакари не обича, докато си почива, наоколо да щракат фотоапарати. Против правилата е да бъде сниман той, служителите му или който и да е от гостите му.

— Има ли други гости, освен мен?

Той остави въпроса й без отговор.

— Да носите „Блекбъри“ или някой друг вид джобен компютър?

Тя му го показа и той протегна ръка.

— Ако прочетете имейлите ми…

— Нямаме никакво желание да четем имейлите ви. Моля ви, госпожице Сара, колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще можете да се настаните и да си починете.

Тя му подаде „Блекбъри“-то.

— Носите ли айпод44 или друг вид персонално стерео?

— Сигурно се шегувате.

— Господин Ал Бакари смята, че персоналните стереоуредби са груби и шумни. Стаята ви е снабдена с високотехнологична аудио- и видеосистема. Няма да ви трябва вашата.

Сара му даде своя айпод.

— Някаква друга електроника?

— Сешоар.

Бен Талал пак протегна ръка.

— Не можете да вземете сешоара на едно момиче.

— В банята имате сешоар, който е съвместим с електрическата система на яхтата. Междувременно ми дайте вашия, за да няма някакво объркване.

— Обещавам да не го използвам.

— Ако обичате, дайте ми вашия сешоар, госпожице Сара.

Тя измъкна сешоара от куфара си и му го подаде.

— Господин Ал Бакари е оставил подарък за вас в гардероба. Сигурен съм, че той ще е поласкан, ако го носите на вечеря. Тя е насрочена за девет часа. Предлагам ви дотогава да се опитате да поспите. Имахте дълъг ден… а и часовата разлика, разбира се.

— Разбира се.

— Бихте ли желали да ви събудим в осем часа?

— Мога да се оправя и сама. Нося си пътнически будилник.

Бен Талал се усмихна без капчица хумор.

— И той ще ми трябва.

За нейна изненада, тя наистина заспа. Не сънува нищо и се събуди в тъмнината, не знаейки къде се намира. После полъхът на топлия морски вятър погали гърдите й като дъх на любовник и Сара осъзна, че е на борда на „Александра“ и е напълно сама. За момент остана да лежи неподвижно, чудейки се дали я наблюдават. Допускай, че наблюдават всяка твоя стъпка и подслушват всяка твоя дума — беше й казал Ели. Тя си представи друга сцена, която се случваше някъде на яхтата. Вазир бен Талал, който сваля всеки имейл от блекбърито й. След това проверява всеки номер, който е набирала от мобилния си телефон. Вазир бен Талал, разглобяващ на части сешоара й, айпода й, пътническия й будилник, за да търси подслушвателни и проследяващи устройства. Обаче нямаше такива, защото Габриел знаеше, че ще претършуват всичките й вещи още щом стъпи в техния лагер. В подобна ситуация, Сара, най-простото е най-доброто. Ще го направим по старомодния начин. С телефонни кодове. С физически знаци.

Тя приближи ръчния часовник до лицето си и видя, че е осем без пет. Затвори отново очи и се отпусна под ласките на морския бриз. След пет минути телефонът на нощното й шкафче тихо иззвъня. Тя посегна в мрака и вдигна слушалката до ухото си.

— Будна съм, господин Бен Талал.

— Радвам се да го чуя.

Гласът не беше на Бен Талал, а на Зизи.

— Извинете, господин Ал Бакари. Помислих ви за друг човек.

— Очевидно — отговори той весело. — Успяхте ли да си починете малко?

— Мисля, че да.

— А вашият полет?

— Беше чудесен, сър.

— Може ли да сключим сделка?

— Зависи изцяло от сделката, господин Ал Бакари.

— Предпочитам да ме наричате Зизи. Така се обръщат към мен приятелите ми.

— Ще опитам. — После добави закачливо: — Сър.

— Очаквам с нетърпение да ви видя на вечеря, Сара.

Връзката прекъсна. Тя затвори телефона и излезе на своята палуба. Сега тя беше много тъмна. Сърповидната луна светеше ниско на хоризонта, а небето бе като одеяло, изтъкано от блещукащи звезди. Сара погледна към кърмата и видя две трепкащи изумрудени навигационни светлинки да се носят в тъмнината на няколко мили от нея. На носа на кораба имаше още светлини. Спомни си какво й каза Ели по време на тренировките й на улицата. Понякога най-лесният начин да проследиш човек е, като вървиш срещу него. Предположи, че същото важи и за наблюдението в морето.

Върна се в стаята си, съблече дрехите си и влезе в банята. Извърни очи, Вазир — помисли си. — Никаква порнография. Изкъпа се в хедонистичната вана с джакузи, като слушаше Кийт Джарет на високотехнологичната аудиосистема на Зизи. Уви се в хавлиения халат на Зизи и си изсуши косата със сешоара на Зизи. Нанесе лек грим на лицето си — колкото да заличи последиците от презокеанското пътуване, и като пусна свободно косата над раменете си, си помисли за Габриел.

— Как обичаш да носиш косата си, Сара?

— Най-вече пусната.

— Имаш много хубави скули. Много грациозна шия. Трябва да я вдигаш от време на време. Като Маргьорит.

Но не и тази вечер. Когато бе доволна от външния си вид, тя отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. На един от рафтовете лежеше луксозно опакована кутия. Сара я разопакова и вдигна капака. Вътре имаше панталон от релефна коприна и копринен потник в екрю. Ставаха й напълно, както и всичко останало. Добави часовника „Хари Уинстън“, обиците „Булгари“, перленото колие „Микимото“ и гривната от „Тифани“. В девет без пет излезе от стаята и се запъти към задната палуба. Опитай се да забравиш, че дори съществуваме. Бъди Сара Банкрофт и нищо не може да се обърка.

Зизи я посрещна шумно:

— Сара! Така се радвам да ви видя отново. Слушайте всички, това е Сара. Сара, това са всички останали. Има твърде много имена, за да ги запомните отведнъж, освен ако не сте от хората, които имат изключителна памет за имена. Предлагам да го направим постепенно. Моля, заповядайте. Имали сте дълъг ден. Сигурно сте прегладнели.

Той я настани близо до края на дългата маса и отиде да заеме мястото си на отсрещния край. Единият Абдул седеше от дясната й страна, банкерът хер Верли — от лявата. Срещу нея беше шефът на отдела по пътуванията Мансур и капризната съпруга на хер Верли, която сякаш намираше целия спектакъл за отвратителен. В съседство с фрау Верли бе личният треньор Жан-Мишел. Дългата му руса коса беше вързана на конска опашка и той наблюдаваше Сара с безочлив интерес, за голямо съжаление на жена му — Моник. По-нататък на масата бяха Рахима и красивият й приятел Хамид, който бе някаква египетска филмова звезда. Надия седеше собственически до баща си. Няколко пъти по време на дългата вечеря, когато Сара хвърляше поглед към Зизи, винаги срещаше очите на Надия върху себе си. Тя, както й се струваше, щеше да е не по-малък проблем от Бен Талал.

След като установи със сигурност, че Сара не говори арабски, Зизи постанови, че тази вечер ще се говори на френски и английски. Разговорът беше стряскащо банален. Говореха за дрехи и филми, за ресторанти, на които Зизи би искал да сложи ръка, и за хотел в Ница, който смяташе да купи. Войната, тероризмът, положението на палестинците, американският президент — нито едно от тези неща сякаш не съществуваше. Всъщност сякаш нищо не съществуваше отвъд перилата на „Александра“ или границите на империята на Ал Бакари. Усещайки, че Сара е изолирана, Зизи отново я помоли да обясни как е открила картината на Ван Гог. Когато тя отказа да се хване на уловката му, той разтегна устни във вълча усмивка и каза:

— Един ден ще го измъкна от вас.

И Сара за първи път бе обхваната от пълен ужас.

По време на десерта той се изправи от мястото си и си примъкна стол до нейния. Беше облечен с кремав ленен костюм, а пълните му бузи бяха почервенели от слънцето.

— Вярвам, че храната ви допадна.

— Беше прекрасна. Сигурно сте готвили цял следобед.

— Не аз — отговори той скромно. — Моите готвачи.

— Повече от един ли са?

— Всъщност са трима. Имаме четирийсет души екипаж и обслужващ персонал. Те работят само за мен, независимо дали „Александра“ е в открито море или на котва в пристанището. Ще ги опознаете по време на плаването. Ако се нуждаете от нещо, не се колебайте да го поискате. Вярвам, че помещенията, в които ви настанихме, са добри.

— Повече от добри, господин Ал Бакари.

— Зизи — напомни й той, докато прехвърляше абаносовите зърна на броеницата си. — Господин Бен Талал ми каза, че сте били разстроена от някои от нашите правила и мерки за сигурност.

— По-точно е да се каже — изненадана. Ще ми се да ме бяхте предупредили предварително. Щях да взема по-малко багаж.

— Господин Бен Талал понякога е фанатично отдаден на моята сигурност. Извинявам се за неговото поведение. И като стана дума за това, Сара, когато някой влиза в света на „Ей Ей Би Холдингс“, той трябва да се придържа към някои правила заради безопасността на всички. — Зизи завъртя китка и уви молитвената броеница около показалеца и средния пръст на дясната си ръка. — Имахте ли възможност да помислите върху моето предложение?

— Аз още не знам какво е то.

— Обаче сте заинтересувана. Иначе нямаше да сте тук.

— Да кажем, че съм заинтригувана и бих искала да обсъдим нещата по-нататък.

— Вие сте доста ловка бизнес дама, Сара. Възхищавам се на това. Насладете се на слънцето и морето. Ще поговорим след няколко дни, когато отпочинете.

— След няколко дни? Трябва да се върна в Лондон.

— Джулиан Ишърууд се е справял много години без вас, Сара. Нещо ми подсказва, че ще оцелее, докато вие ползвате напълно заслужена почивка при нас.

След тези думи Зизи се върна до своя край на масата и седна до Надия.

— Добре дошли в семейството — каза хер Верли. — Той много ви харесва. Когато се пазарите за заплатата си, бъдете безразсъдна. Ще ви плати каквото поискате.

Тази вечер ястията на „Слънчевата балерина“ бяха по-малко екстравагантни, а разговорът — много по-оживен. Не се избягваха теми като войната и тероризма. Всъщност хората от екипа ги вземаха присърце и спориха по тях дълго след полунощ. В края на вечерта възникна и друг спор — чий ред е да мие чиниите. Дина и Римона искаха да бъдат освободени от това задължение, защото бяха мили съдовете предната вечер в Съри. Габриел, вземайки едно от малкото командни решения за деня, възложи задачата на новите членове: Одед и Мордекай — двама опитни и универсални оперативни агенти, и Михаил — стрелец от Саярет Маткал45. Беше руски евреин с бледо лице и леденосини очи. "Твоя млада версия — бе казал Яков. — Добър с пистолета, но няма съвест. На практика той сам унищожи командната структура на „Хамас“.

Яхтата им бе далеч по-малка от „Александра“ и никой не разполагаше с привилегията да има самостоятелна каюта. Габриел и Лавон — ветерани в преследването — спяха заедно в носовата каюта. Ели бе свикнал с ексцентричните навици за сън на Габриел по време на операция и когато се събуди преди зазоряване на следващата сутрин, не се изненада, че леглото на Алон е празно. Той стана от койката си и се качи на палубата. Габриел стоеше на носа с чаша кафе в ръка, приковал очи в мъглявата светлина на хоризонта. Лавон се върна на койката си и спа още два часа. Като се качи отново на палубата, Габриел стоеше на същото място и продължаваше да гледа към пустото море.

23. На път за Бахамите

Дните й бързо придобиха свой ритъм.

Събуждаше се рано всяка сутрин и се излежаваше сънливо в огромното легло, заслушана в бавното оживление, което обхващаше „Александра“. После — обикновено към седем и половина — позвъняваше на стюарда и му поръчваше сутрешното си кафе с кифличка, които пристигаха след пет минути на поднос, винаги съпроводени със свежо цвете. Ако не валеше, тя закусваше на сянка на личната си палуба, която гледаше към десния борд. Яхтата се бе насочила на югоизток, плавайки, без да бърза, към неизвестна дестинация, и Сара съзираше в далечината единствено ниските плоски островчета на Бахамския архипелаг. Апартаментът на Зизи се намираше на горната палуба. Някои сутрини тя го чуваше да разговаря по телефона, сключвайки първите си сделки за деня.

След закуска Сара провеждаше два телефонни разговора с Лондон, като използваше бордовата комуникационна система. Първо позвъняваше в апартамента си в Челси и неизменно намираше две или три съобщения от фиктивни лица, оставени от Службата. После се обаждаше в галерията и говореше с Киара. Нейният мек английски с италиански акцент беше като спасителна сламка. Сара я питаше за някои неуредени сделки, след това Киара й прочиташе съобщенията, оставени на телефонния й секретар. В привидно безобидното им бърборене се съдържаше жизненоважна информация. Сара й казваше, че е невредима и че няма следа от Ахмед бен Шафик. Киара пък й съобщаваше, че Габриел и другите от екипа са близо до нея и че не е сама. Затварянето на телефона бе най-трудната част от деня й.

Дотогава вече бе станало десет часът, което означаваше, че Зизи и Жан-Мишел са свършили тренировката си и гимнастическият салон е свободен за служителите и гостите. Останалите водеха заседнал начин на живот и всяка сутрин единствената й компания беше хер Верли, крито се мъчеше няколко минути на велоергометъра, преди да се оттегли в сауната за едно хубаво шведско изпотяване. Сара тичаше половин час на бягащата пътечка, после гребеше още трийсет минути. Тя бе участвала в гребния отбор на Дартмът и след няколко дни почувства как мускулите на раменете и гърба й се стегнаха, което не се бе случвало от смъртта на Бен насам.

След тренировката тя се присъединяваше към другите жени на бака за малко слънчеви бани преди обяда. Надия и Рахима се държаха резервирано, но останалите жени постепенно станаха по-сърдечни към нея, особено фрау Верли и Джихан — младата русокоса йорданка, която бе съпруга на Хасан, специалиста по комуникации на Зизи. Съпругата на Жан-Мишел — Моник, рядко разговаряше с нея. На два пъти, като надзърна над ръба на романа си, Сара видя, че Моник я наблюдава, сякаш замисляше да я хвърли зад борда, когато никой не гледа.

Обядът винаги протичаше бавно и дълго. След това екипажът спираше яхтата за това, което Ал Бакари наричаше следобедно дерби с джетове. През първите два дни Сара оставаше на палубата и наблюдаваше, докато Зизи и неговите директори подскачаха и се гмуркаха между вълните. На третия ден той я убеди да участва и лично й показа как да управлява джета. Тя се отдалечи с пълна скорост от кърмата на „Александра“, после изключи мотора и дълго съзерцава бялото петънце на хоризонта зад тях. Сигурно се бе отдалечила твърде много, защото след няколко минути до нея приближи Жан-Мишел и с жестове й подсказа да се върне на яхтата.

— Сто метра е пределната граница — каза той. — Според правилата на Зизи.

Денят му имаше строг график. Лека закуска в стаята му. Телефонни разговори. Тренировка с Жан-Мишел в гимнастическия салон. В късния предобед среща със служителите му. Обяд. Дерби с джетове. Още една среща със служителите, която обикновено траеше до вечерята. След вечерята телефонни разговори до късно през нощта. На втория ден хеликоптерът отлетя от „Александра“ в десет сутринта и се върна след час с делегация от шестима мъже. Сара разгледа внимателно лицата им, докато влизаха в заседателната зала на Зизи, и заключи, че никой от тях не е Ахмед бен Шафик. По-късно единият от Абдуловците спомена имената на трима от мъжете и тя ги запомни за по-сетнешна употреба. Този следобед Сара попадна на Зизи, който се бе изтегнал на един шезлонг, и го попита дали могат да обсъдят предложението му за работа.

— Закъде сте се разбързали, Сара? Отпуснете се. Забавлявайте се. Ще поговорим, когато му дойде времето.

— Трябва да се връщам в Лондон, Зизи.

— При Джулиан Ишърууд? Как можете да се върнете при него след това?

— Не мога вечно да стоя тук.

— Разбира се, че можете.

— Може ли поне да ми кажете накъде сме се запътили?

— Това е изненада — отговори той. — Една от нашите малки традиции. Като почетен капитан, аз избирам дестинацията ни. Държа я в тайна от останалите. Планираме утре да се отбием на островите Търкс и Кайкос. Ако искате, можете да слезете на брега и да направите някои покупки.

Точно тогава се появи Хасан, подаде телефона на Зизи и му прошепна на ухото нещо на арабски, което Сара не можа да разбере.

— Ще ме извините ли, Сара? Трябва да се обадя. — С тези думи той влезе в заседателната зала и затвори вратата.

На следващата сутрин тя се събуди с усещането за пълна неподвижност. Вместо да се излежава в леглото, стана веднага, излезе на палубата и видя, че са акостирали пред Кокбърн Таун, столицата на Търкс и Кайкос. Закуси в стаята си, проведе разговор с Киара в Лондон, после се уговори с екипажа да я откарат с моторница до града. В единайсет и половина отиде на кърмата и завари Жан-Мишел да я чака, облечен в черен пуловер и бели бермуди.

— Предложих услугите си да бъда ваш придружител — каза той.

— Нямам нужда от придружител.

— Никой не слиза на брега без охрана, особено момичетата. Правила на Зизи.

— Вашата съпруга ще дойде ли?

— За съжаление Моник не се чувства добре тази сутрин. Изглежда, вечерята не й е понесла.

Плаваха до пристанището в пълно мълчание. Жан-Мишел вещо акостира моторницата и я последва по крайбрежната търговска улица, докато тя пазаруваше набелязаните неща. В един бутик Сара си избра две рокли с презрамки и нов бански костюм. В друг си купи сандали, плажна чанта и слънчеви очила, защото бе загубила своите по време на джет дербито предния ден. После се отби в аптеката за шампоан, лосион за тяло и сюнгер, за да свали белещата се кожа от изгорелите си от слънцето рамене. Жан-Мишел настоя да плаща всичко с една от кредитните карти на Зизи. По обратния път към моторницата Римона мина край тях, скрита зад големи слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия. В един мъничък бар, гледащ към пристанището, тя забеляза мъж с бяла шапка и слънчеви очила, който й се стори познат. Той се взираше в питието си, украсено с чадърче. Едва на борда на „Александра“ тя си даде сметка, че това е бил Габриел.

Като позвъни в Лондон на следващия ден, Джулиан взе за кратко слушалката и я попита кога смята да се върне. След два дни той отново направи същото, но този път в гласа му ясно се долавяше нотка на раздразнение. Късно този следобед Зизи позвъни в стаята на Сара.

— Бихте ли се качили в моя кабинет? Мисля, че е време да поговорим. — И затвори телефона, без да изчака отговора й.

Тя се облече колкото се може по-професионално: бели три четвърти панталони, жълта блуза с дълги ръкави и сандали с равна подметка. Помисли си дали да не сложи малко грим, но реши, че не би могла да постигне по-добър ефект от това, което направи едната седмица излагане под карибското слънце. Десет минути след като получи поканата, Сара излезе от стаята си и се насочи по стълбите към кабинета на Зизи. Той седеше в заседателната зала заедно с Дауд Хамза, двамата Абдуловци и хер Верли. Когато тя влезе в стаята, те се изправиха едновременно, събраха книжата си и безмълвно се изнизаха навън. Зизи я покани с жест да седне. В противоположния край на помещението на голям плоскоекранен телевизор безшумно течеше предаване на „Ал Джазира“: израелски войски разрушаваха дома на хамаски атентатор самоубиец, докато майка му и баща му плачеха пред камерата. Погледът на Зизи се спря за момент на екрана, преди да се обърне към Сара:

— Инвестирах десет милиона долара в палестинските територии и им дадох още милиони чрез благотворителни дарения. А сега израелците ги разкъсват на парчета, докато светът гледа отстрани и не прави нищо.

А къде беше световното порицание вчера — помисли си Сара, — когато двайсет и две овъглени и разкъсани тела бяха разпръснати по една от улиците на Тел Авив? Тя сведе очи към ръцете си, към златната гривна и часовника „Хари Уинстън“, подарени й от Зизи, и не отвърна нищо.

— Но нека да поговорим за нещо по-приятно — каза той.

— Добре, да поговорим. — Сара вдигна очи и се усмихна. — Вие искате да ми направите екстравагантно предложение да дойда да работя за вас.

— Искам ли?

— Да, искате.

Зизи отвърна на усмивката й.

— Имаме вакантно място в художествения ни отдел. — Усмивката му се стопи. — Неочаквано овакантило се място, но така или иначе е свободно. Бих искал вие да го заемете.

— Във вашия художествен отдел?

— Извинете — каза Зизи. — Така наричаме различните служби. Хасан е началник на отдела по комуникации. Мансур завежда пътуванията. Хер Верли — банковото дело. Господин Бен Талал…

— Сигурността.

— Точно така — потвърди Зизи.

— Кой е шеф на художествения ви отдел?

— В момента аз. Обаче бих искал вие да поемете този пост.

— А Андрю Малоун?

— Андрю Малоун вече не работи за мен. — Ал Бакари запрехвърля зърната на броеницата си. Погледът му отново се насочи към телевизионния екран и се задържа върху него, когато проговори: — Моето споразумение с Андрю предполагаше той да работи само за мен. Плащах му щедро. В отплата той трябваше да ми дава обективни съвети, без това да предполага конфликт на лични интереси. Както се оказа, Андрю многократно ме е предавал. През последните няколко години той е вземал пари от мен и от хората, от които купувах. Това е скандално нарушение на нашия договор. Сред търговците и колекционерите, които са плащали на Андрю, нарушавайки този договор, е бил и Джулиан Ишърууд. — Зизи погледна към нея. — Известно ли ви е Джулиан да е правил някакво плащане в брой на Андрю Малоун?

— Не ми е известно — отговори тя — и ако се е случило, съжалявам за това.

— Вярвам ви — каза Зизи. — Сигурно Андрю е накарал Джулиан да го пази в тайна. Той много е внимавал да прикрива следите в двойните си сделки. За съжаление не можа да скрие доказателството за предателството в своите банкови сметки. Така и го разкрихме.

Ал Бакари пак погледна към екрана и се намръщи.

— Работата, която имам предвид за вас, е много по-голяма от тази на Андрю. Вие не само ще ми помагате да закупувам творби на изкуството, но и ще отговаряте за съхранението и консервацията на моята колекция. Възнамерявам да започна да отдавам под наем някои от картините, които притежавам, на американски и европейски музеи, с цел да поощря по-добрите културни връзки между моята страна и Запада. Като бивш куратор, вие сте повече от подходяща за осъществяването на тези трансакции. — Той я изгледа изпитателно. — Проявявате ли интерес към такъв пост?

— Да, но…

— … но бихте искали да обсъдим парите и облагите, преди да ми дадете отговор, което аз напълно разбирам. Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали колко ви плаща Джулиан сега?

— Всъщност имам нещо против.

Той въздъхна тежко и завъртя броеницата.

— Възнамерявате да го направите колкото се може по-трудно?

— Нямам навика да преговарям срещу собствените си интереси.

— Готов съм да ви давам годишна заплата от петстотин хиляди долара плюс квартира и максимална разходна сметка. Работата ще изисква доста пътувания и естествено ще прекарвате доста време с мен и голямото ми семейство. Това бе причината да ви поканя на това морско пътешествие. Исках да ни опознаете. Вярвам, че сте прекарали добре и ви е харесало нашето гостоприемство.

— Да, много — отвърна Сара.

Зизи протегна ръце.

— Е?

— Искам гарантиран договор за три години.

— Дадено.

— Петстотин за първата година, шестстотин за втората и седемстотин и петдесет за третата.

— Дадено.

— Остава и премията при подписване.

— Кажете цифра.

— Двеста и петдесет хиляди долара.

— Бях готов да ви дам още петстотин хиляди. Договорихме ли се?

— Мисля, че да. — Усмивката й бързо угасна. — Не очаквам с нетърпение да го съобщя на Джулиан.

— Това е само бизнес, Сара. Джулиан ще разбере.

— Ще бъде дълбоко обиден.

— Може би ще е по-лесно, ако аз говоря с него.

— Не — каза тя, като поклати глава. — Ще го направя аз. Дължа му го.

— Очевидно сте много почтена жена. — Зизи внезапно се изправи. — Ще уведомя адвокатите си да подготвят договора ви. Хер Верли ще ви издаде чек за премията при подписване заедно с кредитна карта на Ей Ей Би за вашите разходи. — Той протегна ръка. — Добре дошли в семейството, Сара.

Тя се ръкува с него, после тръгна към вратата.

— Сара?

Тя се обърна.

— Моля ви, не правете същата грешка като Андрю. Както виждате, аз съм много щедър към хората, които работят за мен, обаче страшно се ядосвам, когато те ме предават.

Както се очакваше, като чу новината, Джулиан Ишърууд бе възмутен. Той взе да ругае първо Зизи, после и Сара.

— Не си прави труда да се връщаш в галерията за нещата си — изкрещя Джулиан. — Не си добре дошла тук — нито ти, нито твоят проклет саудитски шейх!

След като затръшна слушалката, той отскочи до „Грийнс“, където попадна на Оливър Димбълби и Джеръми Краб, сгушили се заговорнически в края на бара.

— Защо е тази мрачна физиономия, Джули? — попита го Димбълби някак твърде радостно.

— Загубих я.

— Кого?

— Сара — отговори Ишърууд. — Напусна ме заради Зизи ал Бакари.

— Не ми казвай, че е заела мястото на Андрю Малоун.

Джулиан кимна със сериозно изражение на лицето.

— Кажи й да не бърка в гърнето с меда на Зизи — каза Краб. — Ще й отсече ръката. Нали знаеш, там е законно.

— Как я е докопал?

— С пари, разбира се. Така получават всичко.

— Истина е — съгласи се Димбълби. — Е, поне ни остана красивата Елена.

Остана ни — помисли си горчиво Ишърууд. — Но докога?

На шест хиляди километра оттам, на борда на „Слънчевата балерина“, Габриел споделяше мрачното настроение на Ишърууд, макар и по съвсем различни причини. Като научи новината за назначаването на Сара, той се оттегли на своя преден пост на носа, отказвайки да приеме поздравленията на останалата част от екипа си.

— Какъв е проблемът му? — попита Яков Лавон. — Той успя. Внедри агент в Джихад Инкорпорейтед.

— Да — съгласи се Ели. — Обаче един ден ще трябва да я измъкне оттам.

24. Густавия, Сен Бартелеми

Тайната дестинация на Зизи се оказа френският остров Сен Бартелеми. Пристигнаха на следващата сутрин и хвърлиха котва в Густавия — живописното пристанище на острова и негова административна столица. Сара довършваше тренировката си, когато в гимнастическия салон влезе Надия, облечена с бял бански костюм и тънка бяла плажна рокля, подхождащи на слънчевия й загар.

— Защо не си готова? — попита тя.

— За какво говориш?

— Ще те взема на Салин Бийч — най-хубавия плаж на света.

Когато Сара се поколеба, Надия докосна нежно ръката й.

— Слушай, Сара, знам, че не бях кой знае колко дружелюбна, откакто пристигна, но сега, когато работиш за баща ми, ние ще прекарваме много време заедно. Трябва да станем приятелки.

Сара се престори, че мисли.

— Нужни са ми десет минути.

— Пет — каза Надия и топло се усмихна. — Какво очакваш? Аз съм дъщеря на баща си.

Сара се качи до каютата си, взе набързо душ и се преоблече в бански костюм и рокля с презрамки. Сложи няколко дреболии в новата си плажна чанта и отиде на кърмата. Надия вече беше на борда на моторната лодка заедно с Рафик ал Камал и Джафар Шаруки. Жан-Мишел стоеше зад руля и проверяваше командното табло.

— Само ние ли? — попита Сара, като се качи на борда и се настани до Надия в предното отделение.

— Рахима може да се присъедини към нас по-късно — отговори Надия. — Но да ти кажа честно, надявам се да не го направи. Тъкмо ще си почина от нея.

Жан-Мишел отдалечи моторницата от кърмата на „Александра“, после с пълна скорост се понесе напред. Те профучаха край южната страна на острова, край предградията на Густавия и после заобиколиха Гран Поант. След две минути влязоха в малък залив, защитен от двете страни от назъбени голи сиво-кафяви вулканични скали. Между скалите под яркосиньото небе се простираше широк плаж с формата на полумесец.

— Добре дошла в Салин — каза Надия.

Жан-Мишел внимателно преведе лодката през вълните и акостира на няколко метра от бреговата линия. Рафик и Шаруки скочиха през борда и нагазиха в плитката вода. Надия се изправи и се спусна през борда в силните ръце на Рафик.

— Най-добрата част от това да имаш бодигардове — каза тя. — Никога не се намокряш по пътя за плажа.

Сара с неохота се отпусна в ръцете на Шаруки. Няколко секунди по-късно тя бе оставена внимателно на мокрия пясък в края на брега. Докато Жан-Мишел обърна моторницата и се насочи обратно към „Александра“, Надия стоеше досами водата и се оглеждаше за подходящо място, където да се настанят.

— Ей там — каза тя, после хвана Сара за ръка и я поведе към далечния край на плажа, където нямаше хора.

Рафик и Шаруки тръгнаха след тях, носейки шезлонгите и чантите. На петдесет метра от най-близкия летовник Надия спря и прошепна нещо на арабски на Рафик, който в отговор на казаното постла две хавлиени кърпи на пясъка и разгъна шезлонгите.

Двамата бодигардове си направиха преден пост на около двайсет метра от тях. Надия съблече плажната си рокля и седна на хавлията. Дългата й черна коса беше сресана назад и блестеше от гела, с който бе намазана. Тя носеше слънчеви очила със сребриста отсянка, през които се виждаха големите й влажни очи. Девойката погледна през рамо към бодигардовете, после свали горнището на банския си. Гърдите й бяха големи и добре оформени. След двете седмици слънчеви бани кожата й бе силно потъмняла. Сара седна на единия шезлонг и зарови стъпалата си в пясъка.

— Харесва ли ти да си с тях? — попита тя.

— С бодигардовете ли? — Надия сви рамене. — Щом си дъщеря на Зизи ал Бакари, бодигардовете са факт от живота ти. Знаеш ли какъв откуп би поискал за мен някой похитител или терорист?

— Милиарди.

— Точно така. — Тя бръкна в плажната си чанта и извади пакет цигари „Вирджиния Слимс“. Запали една за себе си и предложи на Сара, която поклати отрицателно глава. — Не пуша на „Александра“ от уважение към желанието на баща ми. Но когато съм далеч от него… — Гласът й заглъхна. — Няма да му кажеш, нали?

— Честна дума. — Сара кимна към бодигардовете. — Ами те?

— Те няма да посмеят да кажат на татко.

Надия върна цигарите в чантата си и издиша дима към безоблачното синьо небе. Сара затвори очи и обърна лице към слънцето.

— Случайно да имаш там бутилка много студено розе?

— Ще ми се да беше така — отвърна Надия. — Жан-Мишел винаги успява да скрие малко вино на борда. Сигурна съм, че ще ти даде една-две бутилки, ако го помолиш мило.

— Страхувам се, че той иска да ми даде не само вино.

— Да, ти много го привличаш. — Надия вдигна слънчевите очила на челото си и затвори очи. — Точно зад дюните има ресторант. После, ако искаш, може да пием по едно питие.

— Не знаех, че пиеш.

— Не много, но обичам бананово дайкири в дни като този.

— Мислех, че религията ви го забранява.

Надия махна пренебрежително с ръка.

— Не си ли религиозна? — попита Сара.

— Обичам вярата си, но съм и модерна саудитска жена. Ние имаме две лица. Когато сме вкъщи, сме длъжни да крием лицето си зад черен воал. Но на Запад…

— Можете да пиете от време на време по едно дайкири и да лежите без горнище на банския на плажа.

— Точно така.

— Баща ти знае ли?

Саудитката кимна утвърдително.

— Татко иска да бъда истинска западна жена, но да остана вярна на принципите на исляма. Казах му, че това е невъзможно — или поне не в най-стриктния смисъл — и той го зачита. Не съм дете, Сара. На двайсет и седем години съм.

Тя се обърна на една страна и подпря глава на ръката си.

— А ти на колко години си?

— На трийсет и една — отговори Сара.

— Била ли си омъжена?

Сара поклати глава. Лицето й бе все така обърнато към слънцето и изпита чувството, че кожата й пламна. Надия знае — помисли си тя. — Те всички знаят.

— Ти си красиво момиче — каза саудитката. — Защо не си се омъжила още?

Заради едно телефонно обаждане в осем часа и петдесет и три минути сутринта на 11 септември 2001 година.

— Ами поради всички обичайни причини — каза на глас. — Първо беше колежът, после докторатът ми, след това работата. Предполагам, никога не ми е останало време за любов.

— Не ти е останало време за любов? Колко тъжно.

— Това е американска болест.

Надия смъкна слънчевите очила от челото на очите си и се завъртя на гръб.

— Слънцето е силно — напомни й Сара. — Покрий се с нещо.

— Аз никога не изгарям. Това е едно от хубавите неща да бъдеш саудитец. — Тя протегна ръка и лениво зарови фаса си в пясъка. — Сигурно е много странно за теб.

— Кое?

— Една стопроцентова американка като теб да работи за Зизи ал Бакари.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Надия, но едва ли съм стопроцентова американка. Прекарах по-голямата част от детството си в Европа. Когато се върнах в Америка, за да постъпя в колеж, се чувствах ужасно не на място. Отне ми доста време да се приспособя.

— Не те ли притеснява да работиш за саудитец?

— Защо да ме притеснява?

— Защото много хора в твоята родина ни обвиняват за атаките от 11 септември.

— Аз не съм една от тях — отговори Сара и повтори думите, които й бе казал Габриел в Съри. — Осама бен Ладен избра саудитци да проведат атаките, за да предизвика разцепление между твоята и моята страна. Той обяви война както на саудитското кралско семейство, така и на Америка. Ние сме съюзници, а не врагове в битката срещу Ал Кайда.

— Саудитските разузнавателни служби многократно предупреждаваха баща ми, че е взет на мушка от терористите заради близките си отношения с кралското семейство. Затова имаме толкова строга охрана. — Надия махна с ръка към бодигардовете. — Затова трябва да мъкнем горили на плажа вместо две красиви момчета.

Тя легна по корем, излагайки гърба си на топлите слънчеви лъчи. Сара затвори очи и потъна в полудрямка, изпълнена със сънища. Събуди се след час и откри, че уединеното им допреди място се е напълнило с хора. Сега Рафик и Шаруки седяха точно зад тях. Надия изглеждаше заспала.

— Горещо ми е — прошепна Сара на бодигардовете. — Ще отида да поплувам. — Когато Рафик понечи да се изправи, му даде знак да остане. — Ще се справя.

Напредваше бавно във водата, докато тя не стигна до гърдите й, после се гмурна и заплува енергично под вода, докато не подмина прибоя. Когато отново се показа на повърхността, до нея плуваше Яков.

— Колко време планирате да останете в Сен Бартелеми?

— Не знам. Не ми казват нищо.

— В безопасност ли си?

— Да, доколкото знам.

— Видя ли някой, който може да е Бен Шафик?

Тя поклати глава.

— Ние сме тук с теб, Сара. Всичките. Сега се отдалечи от мен и не поглеждай назад. Ако питат за мен, кажи, че съм те свалял.

След тези думи Яков се гмурна под повърхността и изчезна. Сара се върна на плажа и легна на кърпата до Надия.

— Кой беше мъжът, с когото говори? — попита тя.

Сара почувства как сърцето й пропусна един удар, обаче успя да отвърне спокойно:

— Не знам, но флиртуваше с мен пред очите на приятелката си.

— Че какво очакваш? Той е евреин.

— Как можеш да кажеш какъв е?

— Повярвай ми, така е. Никога не говори с непознати, Сара. Особено с евреи.

Сара бе в каютата си и се обличаше за вечеря, когато чу бръмченето на хеликоптера. Тя закопча перленото колие на врата си и побърза да се качи на задната палуба, където завари Зизи, облечен в избелели джинси с модерна кройка и бял пуловер, да седи на дивана в хладния вечерен въздух.

— Ще отидем да вечеряме на острова — каза той. — Надия и аз ще се качим на последния хеликоптер. Ти ще дойдеш с нас.

Двайсет минути по-късно се качиха на борда на „Сикорски“. Докато летяха над пристанището, светлините на Густавия меко проблясваха в сгъстяващия се мрак. Прелетяха над билото на стръмните хълмове, издигащи се зад пристанището, и се заспускаха към летището, където в края на пистата ги очакваха другите, скупчени около колоната от черни „Тойота Ланд Крузър“-и.

Щом Зизи зае мястото си, автоколоната се насочи към изхода на летището. На отсрещната страна на пътя, в паркинга на най-големия търговски център на острова, Сара зърна за кратко Йоси и Римона, възседнали мотоциклет. Тя се наведе напред и погледна към Зизи, който седеше до дъщеря си.

— Къде отиваме?

— Запазили сме места за вечеря в ресторант в Густавия. Но първо ще отидем за по едно питие във вила от другата страна на острова.

— И вилата ли сте резервирали?

Зизи се засмя:

— Всъщност тя е взета под наем от наш бизнес партньор.

Иззвъня мобилен телефон. Хасан отговори, преди да звънне втори път, и след като провери самоличността на обаждащия се, го подаде на Зизи. Сара погледна през прозореца. Сега се носеха с пълна скорост край залива Сен Жан. Тя хвърли поглед през рамо и видя фаровете на последния „Ланд Крузър“, който караше в непосредствена близост зад тях. Пред очите й изникна картина: Йоси с каска отпред на мотоциклета и зад него Римона, прегърнала го през кръста. Сара пусна картината във въображаема машина за унищожаване на документи.

Автоколоната внезапно намали, когато навлязоха в малкото и оживено крайбрежно градче Сен Жан. От двете страни на тясната улица се нижеха магазини и ресторанти, а загорели от слънцето пешеходци сновяха нехайно сред уличния трафик. Жан-Мишел тихо изруга, когато мъж и жена на мотоциклет се шмугнаха край тях в тясната пролука в задръстването.

В другия край на градчето уличното движение оредя и пътят се заизкачва по острите канари край залива. Преминаха един остър завой и за момент пред тях се разкри морето, което проблясваше като живак под светлината на току-що изгрялата луна. Следващият град беше Лориан — не толкова обаятелен като Сен Жан и по-малко оживен. Имаше малък търговски център, затворена бензиностанция, салон за красота за местните жени, щанд за бургери, обслужван от голи до кръста момчета с мотопеди. На масичка с хромиран плот седеше Габриел, облечен в жълто-кафяви шорти и със сандали на краката.

Зизи затвори шумно капачето на мобилния си телефон и без да поглежда назад, го подаде през рамо на Хасан. Надия бе хванала кичур от косата си и разглеждаше крайчетата на космите за евентуални поражения.

— В Густавия има един приличен нощен клуб — каза тя нехайно. — Може да отидем да потанцуваме там след вечеря.

Сара не отговори и отново погледна през прозореца. Минаха покрай гробище и се заизкачваха по стръмен хълм. Жан-Мишел превключи на по-ниска скорост и натисна педала на газта до дупка. По средата на нанагорнището пътят неочаквано завиваше наляво. От рязкото кривване на тойотата Сара политна към Надия. Голата й кожа бе гореща от слънцето.

Минута по-късно те поеха към тесен, брулен от ветровете нос. Към края на носа автоколоната внезапно намали и зави, влизайки през портата в предния двор на голяма бяла вила, която бе цялата осветена. Сара погледна през рамо, когато желязната порта започна автоматично да се затваря. Покрай нея профуча мотоциклет, каран от мъж в жълто-кафяви шорти и сандали, и изчезна в далечината. Вратата на колата се отвори и тя слезе.

Той стоеше на входа до руса, около четирийсетгодишна жена и посрещаше всеки от членовете на големия антураж на Зизи, които се качваха един зад друг по настланото с плочи стълбище. Беше висок, с широки като на плувец рамене и тесен ханш. Косата му беше черна и ситно къдрава. Носеше бледосин пуловер и бели панталони. Ръкавите на пуловера стигаха до китките му и дясната му ръка беше мушната в джоба. Зизи хвана Сара под ръка и я представи:

— Това е Сара Банкрофт, новият шеф на художествения ми отдел. Сара, това е Ален ал Насър. Той ръководи наша фирма за рисков капитал в Монреал.

— Много се радвам да се запозная с вас, Сара.

Говореше свободно английски с лек акцент. Ръката му продължаваше да стои в джоба. Мъжът кимна към жената до него.

— Съпругата ми — Софи.

— Bonsoir46, Сара.

Блондинката протегна ръка. Сара се ръкува с нея, после протегна ръка към Ален ал Насър, но той бързо погледна встрани и нарочно прегърна Вазир бен Талал. Сара влезе във вилата. Беше голяма и просторна и едната й страна гледаше към голяма външна тераса. Там имаше тюркоазен плувен басейн, а отвъд него се виждаше единствено притъмнялото море. На една маса бяха наредени напитки и леки закуски. Сара напразно потърси с поглед бутилка вино и като не откри, си взе чаша сок от папая.

Тя занесе чашата си на терасата и седна. Газените лампи се поклащаха от нощния вятър. Косата на Сара също се развяваше. Тя мушна непокорните кичури зад ушите си и обърна взор към вътрешността на вилата. Ален ал Насър бе оставил Софи на Жан-Мишел и сега говореше поверително със Зизи, Дауд Хамза и Бен Талал. Сара сръбна от сока си. Устата й бе пресъхнала. Сърцето й бясно туптеше.

— Смяташ ли, че е красив?

Тя стреснато вдигна очи и видя пред себе си Надия.

— Кой?

— Ален.

— За какво говориш?

— Видях начина, по който го гледаше, Сара.

Измисли нещо! — каза си тя.

— Гледах Жан-Мишел.

— Не ми казвай, че наистина обмисляш това!

— Не е добре да се смесва работата с любовна афера.

— Обаче е красив.

— Много — съгласи се Сара, — но е проблем.

— Те всички са такива.

— Колко добре познаваш Ален?

— Не много — отговори Надия. — Работи за баща ми от около три години.

— Да приема ли, че не е саудитец?

— Ние нямаме имена като Ален. Той е ливанец. Мисля, че е израснал във Франция.

— И сега живее в Канада?

— Предполагам. — Лицето на Надия помръкна. — По-добре е да не задаваш много въпроси за бизнеса на баща ми… или за хората, които работят за него. На татко не му харесва това.

Надия се отдалечи и седна до Рахима. Сара обърна поглед към морето и се загледа в светлините на минаващ плавателен съд.

Знаем, че се е спотаил някъде в империята на Зизи. Може да се представи за инвестиционен банкер или мениджър на предприятие. Може да се окаже предприемач по недвижими имоти или фармацевтичен директор.

Или управител на фирма за рисков капитал на име Ален ал Насър. Ален, който е ливанец, но е израснал във Франция. Ален със закръглено лице, което не отговаря много на тялото му, но смътно изглежда като мъжа, когото бе видяла в провинциалната къща в Съри. Ален, който точно в този момент бе отведен в задната стая за разговор на четири очи с президента и главен изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед. Ален, който не се ръкува с нея. Дължеше ли се това на страх да не се зарази от една неверница? Или на факта, че ръката му е леко вдървена в резултат на раната от шрапнел, която е получил в Афганистан?

— В подобна ситуация, Сара, най-простото е най-доброто. Ще го направим по старомодния начин. С телефонни кодове. С физически знаци.

— Физически знаци?

— Преместване на часовника от лявата на дясната ръка. Вдигане и сваляне на яката на палтото. Преместване на дамската чанта от лявото на дясното рамо.

— Сгънат вестник под мишница?

— Ще се изненадаш, но аз винаги съм имал слабост към косата.

— Към косата?

— Как обичаш да носиш косата си, Сара?

— Най-вече пусната.

— Имаш красиви скули. Грациозна шия. Трябва да помислиш за варианта от време на време да я носиш вдигната. Като Маргьорит.

— Твърде старомодно е.

— Някои неща никога не излизат от мода. Вдигни си сега косата заради мен.

Тя бръкна в дамската си чанта за шнолата, която Киара й даде през последния й ден в галерията, и направи каквото я бе помолил Габриел.

— Изглеждаш много красива с вдигната коса. Това ще е нашият сигнал, ако видиш мъж, за когото мислиш, че е Бен Шафик.

— И какво ще се случи после?

— Остави това на нас, Сара.

25. Густавия, Сен Бартелеми

Тази нощ за първи път, откакто се качи на борда на „Александра“, Сара не спа. Лежеше в голямото си легло, стараейки се да стои неподвижна, за да не би Бен Талал, ако я наблюдава чрез скрити камери, да заподозре, че е неспокойна. Малко преди шест часа небето започна да изсветлява и над хоризонта се появи червено зарево. Тя изчака още половин час, преди да си поръча кафе. Когато то пристигна, я мъчеше силно главоболие.

Излезе на своята палуба и се облегна на перилата, загледана в светлината, която бавно заливаше пристанището, като мислеше за Ален ал Насър от Монреал. Бяха останали във вилата малко повече от час, а след това отидоха да вечерят в Густавия. Зизи ги заведе в ресторант „Ла Вела“, който се намираше в края на пристанището. Ален ал Насър не отиде с тях. В действителност името му не бе споменато по време на яденето или поне тя не го чу. Един мъж, който би могъл да е Ели Лавон, мина край ресторанта по време на десерта. Сара бе свела лице да избърше устните си и когато отново вдигна очи, той беше изчезнал.

Тя внезапно изпита нужда от физическо движение и реши да отиде до гимнастическия салон, преди Зизи да го заеме. Нахлузи шорти от ликра, потник и маратонки, влезе в банята и вдигна косата си с шнолата пред огледалото. Когато пристигна в салона, там цареше тишина. Беше се надявала да го завари празен, но видя Жан-Мишел, наведен над един уред, да работи за бицепсите си. Поздрави го хладно и се качи на велоергометъра.

— Ще ходя на острова да потичам. Искате ли да дойдете с мен?

— А тренировката на Зизи?

— Той каза, че го боли гърбът.

— Имам чувството, че не му вярвате.

— Гърбът винаги го боли, когато иска почивен ден. — Французинът свърши серията упражнения и попи потта от раменете и ръцете си. — Да вървим, преди трафикът да стане много натоварен.

Двамата се качиха на една моторница и се понесоха към вътрешността на пристанището. Още нямаше вятър и водата бе спокойна. Жан-Мишел акостира на обществения док близо до празно кафене, което току-що отваряше за закуска. Двамата загряха няколко минути на кея, после затичаха по тихите улици на стария град. Жан-Мишел тичаше с лекота до нея. Когато започнаха да се изкачват на зигзаг по склона на издигащия се зад пристанището хълм, Сара изостана с няколко крачки. Подмина я мотоциклет, каран от момиче с каска и стройни бедра, обути в сини джинси. Сара ускори темпо и скъси дистанцията. На върха на хълма спря да си поеме дъх, докато Жан-Мишел подтичваше леко намясто.

— Какво става?

— Качила съм четири килограма и половина по време на това пътуване.

— Почти свършваме.

— Колко още ще останем?

— Още два дни в Сен Бартелеми. — Издаде устни напред по типично галски маниер. — А може би три. Зизи май започва да става нетърпелив да тръгне. Не знам.

Точно тогава първият самолет за деня прелетя над главите им и се спусна от другата страна на хълма към пистата, която бе в подножието му. Без предупреждение Жан-Мишел се втурна след него надолу по пътя. Двамата подминаха тичешком летището и главния търговски център на острова, после взеха завоя и се насочиха към градчето Сен Жан. Първите коли се появиха по улиците и те трябваше на два пъти да отскачат към пясъчния банкет на пътя, за да избегнат приближаващите се камиони. Жан-Мишел я преведе през един отвор в каменната стена в края на пътя и се заспуска по пясъчна пътека към плажа.

— По-добре е да тичаме тук — каза той. — Ще направя няколко скоростни отсечки. Смятате ли, че ще издържите до края?

— Какво ви кара да мислите, че ще изостана от вас?

Той удължи крачка. Сара се мъчеше да бъде в крак с него.

— Наближава началото на отсечката — каза Жан-Мишел. — Готова ли сте?

— Мислех, че това беше отсечката.

Той спринтира и бързо увеличи дистанцията. Изтощена от безсънната нощ, Сара намали темпото, откривайки, че за първи път, откакто влезе в лагера на Зизи, е сама. Това не продължи дълго. След две минути Жан-Мишел дотича обратно при нея, движейки ръцете си ритмично като бутала. Сара се обърна и отново затича. Той я задмина и намали крачка.

— Умирам от глад — каза тя. — Какво ще кажете да закусим?

— Първо ще довършим бягането. Ще хапнем нещо в кафенето, което е близо до лодката.

Отне им двайсет минути да вземат разстоянието до пристанището. Кафенето бе започнало да се пълни, но Жан-Мишел намери празна сенчеста маса отвън и двамата седнаха. Сара прегледа менюто, после вдигна поглед към бутика за мъжко облекло отсреща. Витрината бе пълна с ръчно изработени френски ризи от на вид скъп памучен плат. Тя затвори менюто и обърна очи към Жан-Мишел.

— Трябва да купя някакъв подарък на Зизи в знак на благодарност.

— Зизи няма нужда от подаръци. Всъщност той е човек, който има всичко.

— Трябва да му купя нещо. Беше много щедър към мен.

— Сигурен съм, че е така.

Сара докосна ръката на Жан-Мишел и посочи към бутика.

— Последното нещо, от което се нуждае Зизи, е риза — каза той.

— Обаче те изглеждат много хубави.

Той кимна в знак на съгласие:

— Френски са. Още можем да правим добре някои неща.

— Дайте ми вашата кредитна карта.

— Тя е на компанията Ей Ей Би.

— Ще ви върна парите.

Жан-Мишел извади картата от джоба на спортните си гащета и й я подаде.

— Не си правете труда да ми ги връщате — каза той. — Повярвайте ми, Сара, няма да сте първата, която купува подарък на Зизи със собствените му пари.

— Какъв номер риза носи той?

— Вратната му обиколка е 16,5 инча, а дължината на ръкава — трийсет и три.

— Доста впечатляващо.

— Аз съм личният му треньор.

Сара му каза поръчката си за закуска — филия хляб, бъркани яйца и кафе с мляко — и се отправи към бутика. Постоя пред витрината да разгледа ризите, после влезе. Привлекателна млада жена с къса руса коса я посрещна, обръщайки се към нея на френски. Сара избра две ризи — тъмносиня и бледожълта — и каза размерите на Зизи на продавачката. Жената влезе в задната част на магазина и се върна след минута с ризите.

— Имате ли подаръчни кутии?

— Разбира се, мадам.

Тя извади една изпод щанда, грижливо опакова ризите в копринена хартия и ги постави в кутията.

— А имате ли някакви поздравителни картички? — попита Сара. — Нещо с плик?

Продавачката отново бръкна под щанда. Тя постави картичката пред Сара и й подаде химикалка.

— Как ще платите, мадам?

Сара й подаде кредитната карта. Докато жената извърши изтеглянето на парите от картата, тя се подпря на щанда и написа на картичката: Ален ал Насър — Монреал. След това я пъхна в плика, навлажни с език края на капачето му и го залепи здраво. В това време продавачката сложи квитанцията пред нея. Сара я подписа и подаде химикалката на младата жена заедно с плика.

— Не разбирам, мадам.

— По някое време тази сутрин тук ще дойде един мой приятел, за да види дали не съм забравила нещо — каза Сара. — Моля ви, дайте му този плик. Ако го направите, ще ви бъде платено добре. Важно е да сте дискретна. Разбирате ли ме, мадам?

— Разбира се. — Продавачката се усмихна дяволито, после погледна към седящия в кафенето Жан-Мишел. — Тайната ви ще бъде запазена.

Жената сложи кутията с ризите в книжна торбичка и я подаде на Сара. Тя й намигна, после излезе и се върна в кафенето. Закуската й я чакаше на масата.

— Някакви проблеми? — попита Жан-Мишел.

Тя поклати отрицателно глава и му върна кредитната карта.

— Не, никакви.

След половин час Сара и Жан-Мишел се качиха на моторницата и се върнаха на „Александра“. Габриел изчака да минат още петнайсет минути, преди да влезе в бутика. Той взе картичката от продавачката и й даде сто евро за безпокойството. Пет минути по-късно седеше зад румпела на моторна лодка „Зодиак“ и се носеше към вътрешността на пристанището.

Право пред него се виждаше „Александра“ — най-големият частен плавателен съд в пристанището, втори по размери след круизъра, който бе пристигнал предишната нощ. Габриел зави няколко градуса и се насочи към „Слънчевата балерина“, хвърлила котва на няколкостотин метра встрани, близо до двете скали, които стояха като на пост на входа на пристанището. Той спря скутера до кърмата на яхтата и отиде в главния салон, превърнат в мобилен команден и оперативен център. Там имаше сигурен сателитен телефон и компютър, свързан с булевард „Цар Саул“. Две дузини мобилни телефони и няколко ръчни радиостанции бяха включени да се зареждат, а една видеокамера с телефотообектив бе насочена към „Александра“.

Габриел застана пред монитора и видя Сара да излиза на своята палуба. После погледна към Яков, който говореше по телефона с Тел Авив. Когато той приключи разговора си след минута, Алон вдигна поздравителната картичка. Ален ал Насър — Монреал.

— Браво на нашето момиче — каза Яков. — Седни, Габриел. На булевард „Цар Саул“ имаха напрегната сутрин.

Габриел си наля от термоса чаша кафе и седна.

— Рано тази сутрин техниците ни проникнаха в системата за резервации на агенцията за отдаване под наем — обясни Яков. — Вилата, която Сара посети снощи, е била наета от монреалска компания, наречена „Меридиан Кънстракшън“.

— „Меридиан Кънстракшън“ се контролира изцяло от „Ей Ей Би Холдингс“ — обади се Лавон.

— В резервацията упоменато ли е кой ще отседне във вилата? — попита Габриел.

Яков поклати отрицателно глава.

— Направена е от жена от дирекцията на „Меридиан“, която се казва Катрин Девро. Тя е платила авансово за всичко и е инструктирала агенцията за отдаване под наем къщата да бъде отворена и готова за неговото пристигане.

— Кога е пристигнал тук?

— Съгласно документите — преди три дни.

— Още колко време ще остане?

— Резервацията е за още четири дни.

— А какво се знае за колата му?

— Сега пред къщата има паркиран един кабриолет. Стикерът на задницата му е на „Айланд Рентал Карс“. Нямат компютърна система за резервация. Всичко е на хартия. Ако искаме подробности, ще трябва да влезем с взлом по старомодния начин.

Алон погледна към Мордекай — обучен невиот.

— Офисът на фирмата се намира на летището — поясни Мордекай. — Обикновена будка с плъзгащ се алуминиев капак на прозореца и една врата за влизане и излизане на персонала. Можем да влезем вътре за секунди. Проблемът е, че самото летище се охранява нощем. Може да провалим цялата операция само за да открием името и номера на кредитната карта, които той е използвал за наемане на колата.

— Твърде рисковано е — съгласи се Габриел. — Някаква активност по телефона?

През нощта Мордекай бе поставил предавател в разпределителната телефонна кутия.

— Едно обаждане тази сутрин — каза той. — Беше жена. Позвъни във фризьорския салон в Сен Жан и си запази час за днес следобед.

— Как се представи тя?

— Мадам Ал Насър — отговори Мордекай. — Има един малък проблем с кабелното отклонение. Както се оказа, ние сме извън обхвата. Сигналът е слаб и е много смущения. Ако Бен Шафик сега вдигне телефона, може да не успеем да направим идентификация на гласа му заради статичното електричество по линията. Имаме нужда от подслушвателен пост.

Габриел погледна към Яков.

— Какво ще кажеш да преместим яхтата?

— Водите отвъд това място са много бурни за акостиране. Ако хвърлим котва там, за да наблюдаваме вилата, ще стърчим като вдигнат пръст. Със същия успех бихме могли просто да отидем до входната врата на Ал Насър и да му се представим.

— Това не е лоша идея — вметна Михаил, който в този момент влезе в салона. — Аз съм доброволец.

— Нужен ни е статичен пост — каза Яков.

— Тогава ще си го осигурим. — Алон вдигна отново поздравителната картичка. — А какво ще кажете за това име? Познато ли ви е?

— Не е от псевдонимите, които знаем — отговори Яков. — Ще накарам на булевард „Цар Саул“ да го пуснат в компютърната база данни и да видим какво ще открият.

— А сега какво ще правим? — попита Михаил.

— Ще прекараме деня в наблюдение — каза Габриел. — Ще се опитаме да го снимаме и да запишем гласа му. Ако успеем, ще ги изпратим в Службата да ги анализират.

— Островът е малък — напомни Лавон — и имаме ограничен брой хора.

— Това може да се окаже в наша полза. На места като това не е необичайно да виждаш всеки ден едни и същи хора.

— Вярно е — каза Ели, — но копоите на Бен Талал ще се изнервят, ако виждат твърде много познати лица.

— А ако от булевард „Цар Саул“ ни информират, че Ален ал Насър от Монреал наистина е бившият саудитски офицер от ГРД Ахмед бен Шафик? — поинтересува се Михаил. — Какво ще правим тогава?

Алон вдигна очи към монитора и се загледа в Сара.

— Връщам се в Густавия — каза той, без да отделя очи от екрана. — Нуждаем се от подслушвателен пост.

Благовъзпитаната англичанка, която го посрещна петнайсет минути по-късно в агенцията за отдаване на вили под наем „Сибарт“, имаше кестенява коса с изсветлели от слънцето кичури и светлосини очи. Габриел играеше ролята на Хайнрих Кивер — заможен немец, който бе попаднал в рая и искаше да поостане още. Англичанката се усмихна — вече бе чувала тази история много пъти — после разпечата на принтера списъка със свободните имоти. Габриел го прегледа и се намръщи.

— Надявах се за нещо ето тук — каза той и посочи на картата върху бюрото. — На този нос от северната страна на острова.

— На нос Милу? Да, там е чудесно, но за съжаление в момента нямаме нито една свободна вила. Впрочем имаме една ето тук. — Тя почука с пръст картата. — Това е следващият нос. Нос Манген.

— От къщата вижда ли се нос Милу?

— Да, доста ясно. Искате ли да видите някои снимки?

— Да, ако обичате.

Жената извади една брошура и я отвори на съответната страница.

— Вилата е с четири спални, хер Кивер. Нуждаете ли се от нещо толкова голямо?

— Всъщност може да имаме и известна компания.

— Тогава, предполагам, тази ще ви свърши идеална работа. Малко скъпичка е — по дванайсет хиляди на седмица — и се изисква резервацията да е за минимум две седмици.

Габриел сви рамене, сякаш да каже, че парите не са пречка.

— Без деца и никакви домашни любимци. Нямате куче, нали?

— Боже мой, не!

— Освен това има депозит срещу щети от две хиляди долара, така че общо стават двайсет и шест хиляди, естествено платими авансово.

— Кога можем да се настаним?

Жената погледна часовника си.

— Сега е десет и петнайсет. Ако пришпорим нещата, ще можем да я предоставим на вас и съпругата ви най-късно в единайсет и половина.

Габриел се усмихна и й подаде кредитната си карта.

Макар че англичанката не го знаеше, първите гости пристигнаха във вилата петнайсет минути след като Габриел и Дина се настаниха. Техният багаж бе доста различен от този на обикновените посетители на острова. Мордекай донесе гласово активиращ се приемник и камера „Никон“ с дълъг обектив, а Михаил пристигна с раница от непромокаема материя, в която имаше мобилни телефони, радиостанции и четири пистолета. След един час те за първи път видяха набелязания обект, когато той се показа на терасата, облечен с къси бели панталони и бяла риза с дълъг ръкав. Мордекай го засне няколко пъти. Пет минути по-късно, когато Ал Насър излезе гол до кръста от басейна след енергично плуване, той му направи още няколко снимки. Габриел ги разгледа на компютъра, но обяви, че не си заслужава да се изпращат за анализ на булевард „Цар Саул“.

В един часа на обяд червената лампичка на гласово активиращия се приемник светна зелено. По линията прозвуча сигналът за свободно, последван от звука на някого в къщата, който набираше местен номер. След две позвънявания се обади жена от ресторант „Глориет“. Габриел затвори разочаровано очи, когато другият глас на линията се оказа на мадам Ал Насър, която поиска да направи резервация за два часа. Той за кратко обмисли идеята да постави екип в ресторанта, но я отхвърли, след като получи описание на претъпканото крайбрежно заведение. Все пак Мордекай успя да направи още две снимки на Ал Насър — едната, когато слиза от колата си на паркинга, и втората, докато пие питието си на масата. И на двете Ал Насър носеше спортни слънчеви очила и риза с дълъг ръкав. Габриел ги изпрати за анализ на булевард „Цар Саул“. След час, когато Ал Насър и съпругата му излизаха от ресторанта, от Службата пуснаха съобщение по сигурната линия, че резултатите не са категорични.

В три и половина те си тръгнаха от „Глориет“ и отидоха с колата до Сен Жан, където Ал Насър остави жена си във фризьорския салон. Оттам той отиде в Густавия, където в три часа и петдесет минути се качи на една моторница и се насочи към „Александра“. Йоси засне пристигането му от мостика на „Слънчевата балерина“ заедно с топлата прегръдка, с която го посрещна Зизи ал Бакари, когато влязоха в кабинета на горната палуба за среща на четири очи. Сара не беше на борда да види пристигането на Ал Насър, защото в този момент тя и по-голямата част от антуража на Зизи се гмуркаха на Фурш — малко пусто островче, на около два километра североизточно от Сен Бартелеми.

Срещата продължи малко повече от час. Йоси засне излизането на Ал Насър от кабинета на Зизи и решителното изражение на лицето му, когато се качи на моторницата и се отправи обратно към Густавия. Михаил го проследи до градчето Сен Жан, където малко след шест часа той взе от салона съпругата си с нова прическа. В шест и половина Ал Насър пак преплува няколко дължини в басейна си, а Михаил седеше с мрачна физиономия до Габриел във вилата от другата страна на заливчето.

— Следим го цял ден — каза той, — а какво имаме да покажем? Няколко безполезни снимки. Ален ал Насър очевидно е Бен Шафик. Нека да го хванем сега и да приключим с това.

Габриел го изгледа пренебрежително.

— Някой ден, когато станеш малко по-възрастен и по-мъдър, ще ти разкажа историята за нощта, когато ударна група на Службата си помисли, че е видяла своята жертва, и по погрешка уби невинен човек.

— Знам историята, Габриел. Случила се е в Лилехамер. В Службата още я наричат Лейл ха Мар: Нощта на горчивината. Но това е било отдавна.

— Обаче все още е най-големият оперативен гаф в историята на Службата. Те убиха грешен човек и бяха заловени, докато го правят. Нарушиха всички правила. Действаха прибързано и се оставиха да ги водят емоциите. Стигнахме твърде далеч, за да допуснем друга Лейл ха Мар. Първо намираме доказателство — безупречно, неопровержимо доказателство, — че Ален ал Насър е Ахмед бен Шафик. Само тогава започваме да говорим за неговото убийство. И ще натиснем спусъка само когато можем да измъкнем Сара и целия екип от острова, без да бъдем заловени.

— Как ще се сдобием с доказателство?

— Снимките не са достатъчно добри — каза Габриел. — Имаме нужда от гласа му.

— Той не говори.

— Всеки говори. Просто трябва да го накараме да говори, когато слушаме.

— А как ще направим това?

Точно тогава светна зелената лампичка на записващото устройство на телефона и звукът от набирането на номер прозвуча от говорителите. Разговорът на госпожа Ал Насър продължи по-малко от трийсет секунди. Когато приключи, Алон прослуша залиса, за да се увери, че правилно е чул подробностите.

— „Поавр“.

— Искаме маса за двама за девет часа.

— Всичко е заето, мадам. Можем да ви направим резервация за осем часа или за девет и половина.

— Осем е твърде рано. Резервирайте ни за девет и половина, моля.

— Вашето име?

— Ал Насър.

Габриел натисна бутона „Стоп“ и погледна към Михаил: Търпение, момче. Хубавите неща се случват на този, който чака.

Ресторантът, известен като „Поавр“, е един от неразкритите бисери. Намира се в далечния край на приятен търговски център в Сен Жан, там, където се пресичат главното крайбрежно шосе и тесен път, който се изкачва във възвишенията, издигащи се до плажа. От него се разкрива гледка само към уличното движение, паркинга и малко от околността. Салонът му е колкото средно голям вътрешен двор в предградията. Обслужването е понякога мудно, но храната, когато най-сетне пристигне, е една от най-добрите на острова. При все това, поради неблагоприятното му местоположение, онези, които идват на Сен Бартелеми, за да бъдат забелязани, рядко могат да се видят в „Поавр“ и в него никога не става нещо необичайно. Ето защо до днес още се говори за случилия се там инцидент, в който бяха замесени госпожа и господин Ал Насър.

Историята е добре позната на персонала, както и на местните хора, които пият на малкия бар. В спокойните часове между обяда и вечерния наплив те често я преразказват на чаша розе или кафе еспресо с цигара. Резервацията била за девет и половина вечерта, но двамата дошли по-рано. Салонната управителка Одет, която била на смяна онази вечер, си спомня, че било към девет и петнайсет, но барманът Етиен ще ви каже с голяма увереност, че е било в девет и двайсет. Все още нямало свободни маси, така че те трябвало да седнат да изчакат на бара. Естествено Етиен се погрижил за питиетата. Чаша шампанско за мадам Ал Насър и сок от ананас за господина. „Нещо друго?“ — попитал Етиен, но господинът се усмихнал хладно и отговорил почти шепнешком: „Само сок, моля“.

Масата се освободила някъде след девет и половина. Тук отново възниква спор за времето. Сервитьорката Дениз си спомня, че било девет часът и четирийсет минути, но Одет, която се занимава с резервациите и настаняването на посетителите, се кълне, че не е било по-късно от девет и трийсет и пет. Независимо от времето, мосю и мадам Ал Насър не харесали масата. Мадам се оплакала, че е твърде близо до входа на тоалетната, но хората останали с убеждението, че мосю Ал Насър не я харесал по друга причина, макар че не изразил гласно никакво мнение.

Наближавало десет часът, когато се освободила съседната маса. Тя се намирала до парапета откъм улицата. Господин Ал Насър седнал с лице към бара, но Етиен си спомня, че погледът му бил постоянно прикован в уличното движение по крайбрежния път. Дениз им съобщила вечерното меню и взела поръчката им за питиетата. Мадам поръчала бутилка вино. Марка „Кот дю Рон“, твърди Дениз. „Бордо“, според Етиен. Обаче за цвета на виното няма спор. Било е червено и скоро повечето от него щяло да бъде плиснато върху белия панталон от тропикал на мадам.

Виновникът за инцидента пристигнал в „Поавр“ в десет часа и петнайсет минути. Бил среден на ръст и с не много внушителна фигура. Етиен го описва като висок метър и седемдесет и шест сантиметра, с тегло най-много шейсет и осем килограма. Носел широки жълто-кафяви бермуди, които не били прани отдавна, огромна фланелка с разпран ляв ръкав, сандали със залепващи се каишки и шапка за голф, която била виждала и по-добри дни. Странно, но никой не може да опише с точност лицето му. Етиен си спомня старомодни очила. Одет — неподдържани мустаци, които наистина не подхождали на чертите му. Дениз пък си спомня само походката му. Тя ще ви каже, че краката му са били леко извити навън — като на човек, който може да тича много бързо и е добър на футбол.

Мъжът нямал име онази вечер, но по-късно станал известен просто като Клод. Той пристигнал в Сен Жан с мотоциклет откъм Густавия и прекарал по-голямата част от вечерта в пиене на бира „Хайнекен“ в бара през няколко къщи оттам. Щом дошъл в десет и петнайсет да търси маса, дъхът му вонял на цигари и бира, а и тялото му не миришело по-приятно. Когато Одет му обяснила, че няма свободни маси и че не би го настанила дори и да има такива, той изломотил нещо неразбираемо и поискал ключа за тоалетната. Тя отговорила, че тоалетната се използва само от клиентите на ресторанта. Тогава той погледнал към Етиен и казал: "Една „Хайнекен“. Етиен сложил бутилка бира на бара, свил рамене пред обвинителния поглед на Одет и му подал ключа.

Колко дълго е останал в тоалетната — е също предмет на известен спор. Преценките варират от две до пет минути, а по въпроса за това какво точно е правил вътре се разказват най-налудничави теории. Клетата двойка, която седяла на масата, отказана от мосю и мадам Ал Насър, по-късно описала неговото уриниране като едно от най-дългите в историята и казала, че било последвано от многократното пускане на сифона и обилното леене на вода в казанчето. Когато най-сетне излязъл, той си закопчавал дюкяна на бермудите и се усмихвал като човек, освободен от голям товар. Непознатият тръгнал обратно към бара с поглед, прикован върху очакващата го бира. И тогава започнала бъркотията.

Дениз тъкмо приключила с повторното наливане на чашата с вино на мадам Ал Насър. Госпожата я вдигнала към устата си да отпие, но я свалила с отвращение, когато Клод излязъл от тоалетната, закопчавайки панталона си. За нещастие, тя поставила чашата на масата и я пуснала с намерението да се наведе напред и да каже на мосю Ал Насър за видяното. Като минавал, олюлявайки се, оттам, Клод бутнал чашата и разплискал съдържанието й в скута на мадам Ал Насър.

Описанията на случилото се после варират в зависимост от това кой разказва историята. Всички са единодушни, че Клод направил добронамерен опит да се извини и че господин Ал Насър бил този, който избрал пътя на конфронтацията. Разменили си груби думи, както и заплахи за насилие. Произшествието можело да се разреши по мирен начин, ако Клод не бил предложил да плати за химическото чистене. Когато предложението му било яростно отхвърлено, той бръкнал в джоба на мръсните си бермуди и хвърлил няколко смачкани банкноти в лицето на мосю Ал Насър. Дениз успяла да се дръпне настрана точно преди Ал Насър да сграбчи Клод за гърлото и да го забута към изхода. Той го задържал там за момент, крещейки още обиди в лицето му, после го блъснал надолу по стълбите право на улицата.

Някои от другите посетители изръкопляскали, но повечето изразили загриженост за окаяното състояние на дрехите на мадам Ал Насър. Единствено Етиен проявил симпатия към човека, проснат на тротоара. Барманът му помогнал да се изправи на крака и със сериозни опасения го гледал как той се качил на мотоциклета си и колебливо поел по крайбрежния път. До ден-днешен Етиен храни съмнения относно достоверността на събитията от онази вечер. Самият той притежател на черен колан по карате, барманът доловил нещо в стойката на пияния, което му подсказало, че му е събрат в бойните изкуства. „Ако дребният мъж с очила и шапка за голф бе избрал да отвърне на удара — казва Етиен с убеждението на вещ човек, — щеше да откъсне ръката на мосю Ал Насър и да му я сервира за вечеря заедно с неговото бордо“.

— Не беше бордо — ще ви каже Дениз. — Беше „Кот дю Рон“.

— „Кот дю Рон“, бордо — няма значение. И ще ви кажа още нещо. Когато този малък негодник се отдалечи, бе ухилен до уши. Сякаш току-що бе спечелил на лотарията.

Ели Лавон бе наблюдавал изпълнението на Габриел от паркинга, така че точно той го описа същата вечер на останалата част от екипа във вилата. Алон бавно крачеше по покрития с плочки под, гушнал шише газирана вода за своя махмурлук, като държеше торбичка с лед върху отеклия си ляв лакът. Мислите му бяха отправени към сцената, която се разиграваше сега в отдалечения на другия край на света Тел Авив, където екип от специалисти по гласова идентификация решаваше дали мъжът, известен като Ален ал Насър, ще живее, или ще умре. Габриел знаеше какъв ще е отговорът. Разбра го в мига, в който обзетият от убийствена ярост набелязан обект се изправи от масата. И видя доказателството за това няколко секунди по-късно, когато успя да вдигне десния ръкав на ризата му и да зърне грозния белег от шрапнел на ръката. В единайсет и половина лампите светнаха във вилата от другата страна на заливчето. Алон излезе на терасата и на отсрещния нос Ахмед бен Шафик направи същото. На Михаил му се стори, че двамата мъже се гледат един друг през тъмната бездна. В единайсет и трийсет и пет сателитният телефон иззвъня тихо. Яков вдигна слушалката, слуша мълчаливо около минута, после затвори и извика на Габриел да влезе.

26. Нос Манген, Сен Бартелеми

Събраха се на верандата на вилата и се изтегнаха на тапицираните с копринена дамаска дивани и на плетените столове. Дина направи първата кана кафе, докато Лавон забоде едромащабна карта на острова върху стената. Габриел дълго я гледа с мрачно изражение. Когато най-накрая заговори, произнесе само една дума.

— Цвайтер. — После погледна към Лавон. — Помниш ли Цвайтер, Ели?

Лавон повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Разбира се, че си спомняше Цвайтер. Шефа на „Черният септември“ в Италия. Първият, който умря заради Мюнхен. Габриел и сега го виждаше — мършав интелектуалец с карирано сако, който пресича площад „Анибалиано“ в Рим с бутилка смокиново вино в едната ръка и книгата Приказки от хиляда и една нощ в другата.

— Колко времето наблюдава, Ели? Две седмици?

— Почти три.

— Кажи им какво научи за Ваел Цвайтер, преди дори да си помислим да го убием.

— Че всяка вечер се отбива в един и същи малък хранителен магазин. Че винаги отива до бар „Триест“, за да проведе няколко телефонни разговора, и винаги влиза в жилищната си кооперация през вход В. Че лампите във фоайето са снабдени с таймер и той остава на тъмно за момент, търсейки в джобовете си монета от десет лири за асансьора. Точно там го направи, нали, Габриел? Пред асансьора?

— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер?

— Не! Моля ви, не!

— И после изчезна — продължи Лавон. — Имахме две коли за бягство. Екип да покрива пътя. На сутринта ти беше вече в Швейцария. Шамрон каза, че е било като да духнеш клечка кибрит.

— Ние контролирахме всеки детайл. Ние избрахме времето и мястото за екзекуцията и я планирахме до най-малката подробност. Свършихме всичко по правилата онази нощ. Обаче не можем да направим нищо такова на този остров. — Габриел погледна към картата. — Ние действаме по-добре в големите градове, а не на места като това.

— Това може да е истина — възрази Дина, — но не можеш да го оставиш да си тръгне жив оттук.

— А защо не?

— Защото има подръка средствата на милиардер. Защото всеки момент може да отлети за Нажд и да го изгубим от поглед завинаги.

— Има правилни и неправилни начини да се вършат тези неща. Това определено е неправилен начин.

— Не се страхувай да дръпнеш спусъка заради случилото се на Лионската гара, Габриел.

— Това няма нищо общо с Париж. Имаме за мишена професионалист, ограничено поле за действие, рискован път за бягство, непредсказуема величина, наречена Сара Банкрофт. Да продължавам ли?

— Но Дина е права — каза Яков. — Трябва да го направим сега. Може да нямаме друга възможност.

— Единадесета заповед. Трябва да не се оставите да ви заловят. Това е нашата първа отговорност. Всичко друго е второстепенно.

— Вчера видя ли го на борда на яхтата на Зизи? — попита Римона. — Ще прегледаме ли отново видеозаписа? Видя ли лицето му, когато излезе? Според теб за какво са говорили, Габриел? За инвестиции? Той се опита да убие чичо ми. Трябва да умре.

— А какво ще правим с жената? — поинтересува се Йоси.

— Тя е съучастничка — каза Лавон. — Очевидно е член на организацията му. Защо се чува само нейният глас? Не й ли се струва малко странно, че съпругът й никога не вдига телефона?

— Значи ще я убием!

— Ако не го направим, никога няма да се измъкнем от този остров.

Дина предложи операцията да се подложи на гласуване. Яков поклати глава в знак на несъгласие.

— В случай че не сте забелязали — каза той, — това не е демокрация.

Габриел погледна към Лавон. Двамата се гледаха известно време, после Ели затвори очи и кимна веднъж.

Те не спаха тази нощ. На сутринта Йоси нае втори джип „Сузуки Витара“, а Яков и Римона — мотоциклети „Пиаджо“. Одед и Мордекай отидоха до магазина за корабни принадлежности в Густавия и купиха две лодки „Зодиак“ с извънбордов двигател. Дина прекара по-голямата част от деня да звъни в най-престижните ресторанти на острова, опитвайки се да резервира маса за трийсет души. В един и половина на обяд научи, че „Тату“ — моден крайбрежен ресторант в Сен Жан — вече е зает за вечерта за частно парти и няма да се допускат други посетители.

Габриел отиде с колата до Сен Жан, за да огледа лично мястото. Ресторантът беше открита конструкция с пъстроцветни платнени ленти, висящи от тавана, и оглушителна танцова музика, която се лееше от тонколоните. Дузина маси бяха наредени под островръх дървен навес, а няколко други бяха разпръснати по плажа. Имаше малък бар, както в повечето ресторанти на острова, и бутик, където продаваха ужасно скъпо дамско плажно облекло. Обедният обслужващ персонал бе обхванат от трескава активност, боси момичета, облечени само с горнище на бански и дълги до глезените плажни поли, тичаха от маса на маса да разнасят храна и напитки. Грациозна манекенка с бански костюм излезе от бутика и направи няколко пози заради него. Когато Габриел не изрази никакво одобрение, девойката се намръщи и приближи до масата на изтупани американци, които възторжено изразиха одобрението си.

Той отиде до бара и си поръча чаша розе, после я взе и се върна при бутика. Съблекалните и тоалетните се намираха в тесен пасаж, в края на който беше паркингът. Габриел постоя там за малко, като оглеждаше движението и изчисляваше времето. След това изпи половината чаша розе и напусна ресторанта.

„Мястото е отлично“ — помисли си той. Обаче имаше един проблем. Беше немислимо да измъкнат Сара от масата. Бодигардовете на Зизи бяха тежковъоръжени и всички до един бивши офицери от саудитската национална гвардия. За да изведат Сара, тя трябваше да отиде в съблекалните в предварително уговорено време. А за да стане това, трябваше да й предадат съобщение. Докато се отдалечаваше с мотоциклета си, Габриел позвъни на Лавон във вилата и попита дали тя е на острова.

Ресторантът в Салин нямаше изглед към морето, а само към пясъчните дюни и обширното солено мочурище, обградено от обрасли с шубраци зелени хълмове. Сара седеше на сенчестата веранда, държейки в ръка столчето на чашата си, пълна с ледено розе. До нея седеше Надия — модерната мюсюлманка, която пиеше третото си дайкири и настроението й се подобряваше с всяка изминала минута. На отсрещната страна на масата Моник и Жан-Мишел тихо се караха. Очите на французина бяха скрити зад черни слънчеви очила, но Сара виждаше, че той оглежда внимателно младата двойка, която току-що пристигна с мотоциклет и сега се качваше по стълбите на верандата.

Мъжът беше висок и тромав, с дълги до коляното плувни гащета, джапанки и памучен пуловер. Английският му акцент, както и надменният тон, с който попита дали има свободна маса, издаваха придобитото в Оксфорд образование. Акцентът на момичето бе неопределим, средноевропейски. Горнището на банския й беше още мокро от плуването и прилепваше към пищните й, загорели от слънцето гърди. Тя попита салонната управителка къде се намира тоалетната достатъчно силно, за да я чуе Сара, както и всички останали в ресторанта, после спокойно задържа погледа на Жан-Мишел, докато минаваше край масата, а изумрудената й плажна кърпа се развя, разкривайки чифт женствени бедра.

Надия сръбна от дайкирито си, докато Моник изгледа смръщено Жан-Мишел, сякаш подозираше, че интересът му към момичето се простира отвъд професионалните задължения. Две минути по-късно, когато излезе от тоалетната, девойката тръсна коса и игриво полюшна бедра в такт с регето, което се лееше от стереоуредбата зад бара. Правило на Службата — помисли си Сара. — Когато действаш на обществени места — като барове и ресторанти, не стой кротко и не чети вестник. Това само ще ти придаде вид на шпионин. Привлечи вниманието върху себе си. Флиртувай. Бъди шумен. Пий твърде много. Кавгата винаги е добра. Но сега Сара забеляза и нещо друго, което бе сигурна, че Жан-Мишел не е съзрял. Римона не носеше обеци, което означаваше, че е оставила съобщение за нея в тоалетната.

Тя проследи с поглед как Римона седна до Йоси и му се сопна, задето не я очакваше питие. Над дюните се спусна сянка и внезапно излязъл вятър задуха сред тревите на мочурището.

— Изглежда, се задава голяма буря — каза Жан-Мишел и поръча трета бутилка розе, за да издържи на нейния пристъп.

Надия си запали една „Вирджиния Слимс“, после поднесе кутията на Моник, която направи същото. Сара се обърна да погледне наближаващата буря, като не преставаше да се пита колко минути трябва да изчака, преди да отиде до тоалетната. А и какво ще намери там.

След пет минути облаците се продъниха и силен порив на вятъра запрати дъждовните струи върху гърба на Сара. Жан-Мишел махна на сервитьорката и я накара да спусне тентата. Сара се изправи, взе плажната си чанта и се отправи към дъното на ресторанта.

— Къде отиваш? — попита той.

— Пием трета бутилка вино. Къде отивам според теб?

Жан-Мишел внезапно се изправи и я последва.

— Много деликатно от твоя страна, но аз наистина нямам нужда от помощта ти. Правя това самичка още от малка.

Той я хвана под ръка и я поведе към тоалетната. Вратата беше открехната. Жан-Мишел я бутна да се отвори широко, огледа набързо кабинката, отстъпи встрани и я пусна да влезе. Сара затвори вратата и я заключи, след това спусна седалката достатъчно силно, за да се чуе отвън.

Има няколко места, където обичаме да крием нещата — беше й казал Габриел. — Залепваме ги от вътрешната страна на тоалетното казанче или ги крием в автомата за санитарни хартиени седалки. Кошчетата за боклук винаги вършат добра работа, особено ако имат капак. Обичаме да крием съобщения в кутиите за тампони, защото сме установили, че арабите, дори и професионалистите, не желаят да ги докосват.

Тя погледна под мивката, видя едно алуминиево кошче и натисна с крак педала му. Когато капакът се вдигна, съзря кутийка, скрита отчасти от смачкани книжни кърпички. Бръкна и я извади. Прочети бързо съобщението — беше я инструктирал Габриел. — Гледай да запомниш подробностите. Никога, повтарям, никога не вземай със себе си съобщението. Ние имаме навика да използваме бързо изгаряща хартия, така че ако имаш запалка или кибрит, запали я над мивката и тя ще изчезне. Ако не, пусни я в тоалетната и водата ще я отнесе. В най-лошия случай сложи съобщението обратно в кутийката и я остави в кошчето за боклук. Ние ще я вземем, след като излезеш.

Сара погледна в плажната си чанта и видя, че има кибрит. Понечи да го извади, но реши, че няма нужната за това смелост, така че накъса съобщението на парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата. Застана за момент пред огледалото и заразглежда лицето си, като в същото време пусна водата да тече в мивката. Ти си Сара Банкрофт — каза си. — Не познаваш жената, която остави кутийката от тампони в кошчето за боклук. Никога преди това не си я виждала.

Затвори кранчето и се върна на верандата. Сега дъждовната вода се лееше на бурни потоци от улуците. Йоси шумно се опитваше да върне бутилка вино „Сансер“, а Римона разглеждаше менюто, сякаш то бе напълно безинтересно. Жан-Мишел я наблюдаваше, докато тя пресичаше залата, като че я вижда за първи път. Сара седна и се загледа в бурята, която вилнееше над мочурището, знаейки, че скоро ще свърши. Тази вечер ще вечеряш в „Тату“ — гласеше съобщението. — Когато ни видиш, престори се, че ти е зле, и иди в тоалетната. Не се притеснявай, ако изпратят бодигард с теб. Ние ще се погрижим за него.

Единственият, който им трябваше сега, бе почетният гост. Не го бяха виждали през по-голямата част от деня. У Габриел нарастваше убеждението, че Бен Шафик е успял да се измъкне незабелязано, и за кратко обмисли идеята дали да не позвъни по телефона във вилата, за да се убеди, че още е заета. Обаче в единайсет и половина го видяха да излиза на терасата, където след своето обичайно енергично плуване той се припича на слънце цял час.

В дванайсет и половина Бен Шафик влезе в къщата и няколко минути по-късно белият кабриолет се зададе по автомобилната алея със смъкнат гюрук и жената зад волана. Тя отиде до месарския магазин в Лориан, стоя десетина минути вътре, после се върна във вилата на нос Милу за обяд на открито.

В три часа, докато бурята вилнееше над крайбрежието, кабриолетът пак се появи на алеята, но този път го караше Бен Шафик. Лавон тръгна след него на един от новозакупените мотоциклети, заедно с Мордекай и Одед за подкрепление. Бързо стана ясно, че саудитецът проверява дали не е следен, защото се отказа от оживените пътища край северния бряг на острова и вместо това се насочи към рядко населената източна страна. Той профуча край скалистото крайбрежие на Тоани, после зави към вътрешността и се понесе с пълна скорост край редицата запуснати селца в тревистите хълмове на Гран Фон. Спря за няколко секунди на завоя за Лориан — достатъчно дълго, за да принуди Мордекай да го подмине. Две минути по-късно на кръстовището на пътя със Сен Жан Бен Шафик повтори същата операция. Този път Одед трябваше да напусне следенето.

Лавон бе убеден, че крайната цел на Бен Шафик е Густавия. Той побърза да влезе в града по друг път и чакаше близо до хотел „Карл Густав“, когато кабриолетът се спусна по хълма откъм Люрен. Саудитецът паркира в края на пристанището. Десет минути по-късно, след като провери още веднъж внимателно за опашка, този път пеш, той се присъедини към Вазир бен Талал в кафене край кея. Ели си поръча суши в един ресторант нагоре по улицата и ги зачака да излязат. След час той се върна във вилата и съобщи на Габриел, че имат проблем.

— Защо се срещна с Бен Талал? Бен Талал се занимава със сигурността, и то с тази на Зизи. Трябва да вземем под внимание възможността Сара да е разкрита. Действаме в голяма близост вече няколко дни. Островът е малък. Всички сме професионалисти, но… — Гласът на Лавон заглъхна.

— Но какво?

— Момчетата на Зизи също са професионалисти. Такъв е и Бен Шафик. Този следобед той шофираше като човек, който знае, че е следен.

— Това е стандартна процедура — възрази Габриел без особен ентусиазъм.

— Винаги може да се усети разликата между някой, който го прави машинално, и човек, който смята, че е следен. Струва ми се, че Бен Шафик знае, че го наблюдаваме.

— Тогава какво предлагаш, Ели? Да бием отбой?

— Не — отвърна Лавон. — Ако тази вечер можеш да имаш само една цел, гледай тя да е Сара.

Десет минути по-късно. Зелената лампичка на подслушвателното устройство светна. Чу се сигналът за свободна линия, после — звукът от набирането на номер.

— Ресторант „Тераца“.

— Искам да направя резервация за тази вечер.

— За колко души?

— За двама.

— По кое време?

— За девет часа.

— Бихте ли изчакали за момент да проверя?

— Разбира се.

— Девет и петнайсет устройва ли ви?

— Да.

— Чудесно, имате резервация за двама за девет и петнайсет. Вашето име моля.

— Ал Насър.

— Благодаря, мадам. Довиждане.

Щрак.

Габриел отиде до картата.

— „Тераца“ е тук — каза той, като почука с пръст хълмовете над Сен Жан. — Те няма да напуснат вилата преди девет.

— Освен ако не отидат първо някъде другаде — добави Лавон.

— Вечерята на Зизи започва в осем часа. Това ни дава почти един час, преди да ни се наложи да преместим Сара на някое място за изтеглянето й.

— Освен ако Зизи не пристигне по-късно — вметна Ели.

Габриел отиде до прозореца и погледна над тесния залив. Времето се беше развалило и сега цареше сумрак. Морето бе започнало да притъмнява и по хълмовете светваха лампи.

— Ще ги убием във вилата — вътре в къщата или в двора, на автомобилната алея.

— Тях? — попита Лавон.

— Това е единственият начин да се измъкнем от острова — каза Габриел. — Жената също трябва да умре.

27. Пристанището на Густавия, Сен Бартелеми

През следващите два часа след изявлението на Габриел имаше движение на хората от екипа и на материали, което остана незабелязано от мирните жители на острова. Сара стана свидетелка само на един елемент от подготовката, тъй като седеше на личната си палуба, загърната в бяла хавлиена роба, когато „Слънчевата балерина“ потегли и безшумно се отдалечи в сгъстяващата се тъмнина. Бурният следобеден вятър бе стихнал и сега край яхтите, закотвени на входа на пристанището, подухваше топъл бриз. Тя затвори очи. От слънцето я болеше главата, а в устата си имаше метален вкус от голямото количество изпито розе. Неразположението й бе добре дошло. То й даваше нещо, за което да мисли, освен за това, което предстоеше. Погледна часовника си — „Хари Уинстън“, подарен й от президента и генерален изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед. Той показваше седем и двайсет. Оставаше още малко до измъкването й.

Сара погледна към кърмата на „Александра“ и видя, че кацналият там „Сикорски“ е тъмен и неподвижен. Щяха да ходят на вечеря, тръгването бе планирано за седем часа и четирийсет и пет минути, разпорежданията бяха дадени от Хасан — способния и експедитивен шеф на отдела по пътуванията на Зизи. „И моля, не закъснявайте, госпожице Сара“ — беше й казал той. Зизи пък я посъветва да си облече нещо специално. „Тату“ е любимият ми ресторант на острова — добави той. — Очертава се да бъде паметна вечеря.

Бризът се усили и отнякъде в пристанището долетя звънтенето на шамандура. Сара отново погледна часовника си и видя, че е седем и двайсет и пет. Представи си събирането. Може би щяха да имат семейна вечеря — като тези в къщата в Съри. Или може би обстоятелствата щяха да са такива, че храненето ще е неуместно. Каквото и да бе настроението, тя жадуваше за тяхната прегръдка. Обичаше ги. Обичаше ги всичките. Обичаше ги, защото всички останали ги мразеха. Обичаше ги, защото бяха като спасителен остров, заобиколен от море от фанатици, и защото се страхуваше, че вълната на историята един ден може да ги отнесе, а тя искаше да е част от тях дори само за миг. Обичаше тяхната спотаена болка и способността им да се радват, тяхната жажда за живот и презрението им към онези, които убиват невинни хора. В живота на всекиго от тях имаше цел и на нея всеки един й изглеждаше като малко чудо. Спомни си за Дина — красивата девойка с белези, последното от шест деца — по едно дете за всеки един милион убити евреи. Беше казала на Сара, че баща й е единственият оцелял от холокоста от семейството си. След като дошъл в Израел, си избрал името Сарид, което на иврит означава „останка“, и бе кръстил последното си дете Дина, което пък означава „отмъстена“. Аз съм Дина Сарид — бе казала тя. — Аз съм отмъстената останка.

И тази вечер — помисли си Сара — ние ще устоим заедно.

В седем и половина тя още не бе помръднала от шезлонга си на палубата. Помайването й си имаше причина. Искаше да си остави само няколко минути за обличане — по-малко време за някоя невнимателна постъпка, издаваща, че няма намерение да се връща тук. Не вземай нищо със себе си — пишеше в съобщението на Римона. — Остави стаята си в безпорядък.

И така тя остана на палубата още пет минути, после се изправи и влезе в каютата си. Остави робата да се плъзне от раменете й и да падне на пода, сетне бързо си сложи бикините и сутиена. Тоалетът й — свободно падащ тъмнооранжев костюм с панталон, който Надия купи за нея предния следобед в Густавия — лежеше на неоправеното й легло. Облече го набързо и отиде да си придаде блясък в банята. Сложи си златната гривна, но остави на шкафа другите бижута, подарени й от Зизи. Когато трябваше да реши с каква прическа да е, за първи път се поколеба. Вдигната или пусната да е косата й? Пусната, реши тя. Първата стъпка назад към предишния й живот. Живот, който, както я предупреди Габриел, никога нямаше да е същият.

Върна се в стаята и я огледа за последен път. Остави стаята си в безпорядък. Поръчението бе изпълнено. „Не вземай нищо със себе си. Никаква дамска чанта или портфейл, никаква кредитна карта или пари.“ Та на кого му са нужни кредитни карти и пари, когато е част от антуража на Зизи ал Бакари? Излезе в коридора и затвори вратата, уверявайки се, че не е заключена. После се отправи към кърмата, където чакаха моторниците. Рафик я вдигна и я подаде на Жан-Мишел, който стоеше в едната от тях, и тя се озова, притисната между двамата Абдула, на задната седалка. Зизи седеше срещу нея заедно с Надия. Когато лодката се понесе към брега, те напрегнато се взираха в нея в мрака.

— Трябваше да си сложите перлите, Сара. Щяха чудесно да вървят на костюма ви. Обаче се радвам, че отново сте с пусната коса. Така тя изглежда много по-добре. Не ви харесвах с вдигната коса. — Той погледна към дъщеря си. — Не мислиш ли, че изглежда по-добре с пусната коса?

Преди Надия да отговори, Хасан тикна един мобилен телефон в ръката на Зизи и прошепна нещо на арабски, което прозвуча като ужасно спешно. Сара погледна към вътрешното пристанище, където четири черни тойоти „Ланд Крузър“ чакаха в края на кея. Беше се събрала малка група зяпачи, надяващи се да зърнат знаменитостите, които могат да си поръчат толкова внушителна автоколона на такъв малък остров. Тъмнокосата девойка, която седеше на една остъклена веранда няколко метра по-нататък, изобщо не се впечатляваше от спектакъла на знаменитостите. „Отмъстената останка“ гледаше невиждащо в пространството, тъй като умът й явно бе зает с по-важни неща.

Плажът в Салин — един от малкото на острова, където няма хотели и вили — тънеше в мрак, нарушаван единствено от фосфоресциращия отблясък на превключвателя на лунна светлина. Мордекай докара на брега първата моторница „Зодиак“ в осем часа и пет минути. Одед пристигна със своята лодка две минути по-късно, като теглеше третата с найлоново въже. В осем и десет те дадоха сигнал на Габриел. Екипът „Салин“ беше на позиция. Изходът за бягство бе отворен.

Както обикновено, и тази вечер плажът в Сен Жан опустяваше бавно и все още имаше няколко упорити летовници, които седяха на пясъка в сгъстяващата се тъмнина. В края на летищната писта, близо до поочукания от времето знак, който предупреждава за нисколетящи самолети, имаше малко парти. В него участваха четирима души — трима мъже и едно тъмнокосо момиче, пристигнало с мотоциклет от Густавия няколко минути по-рано. Един от тях бе донесъл бира „Хайнекен“, друг — портативен касетофон, от който в момента звучеше парче на Боб Марли. Тримата мъже се бяха изтегнали в различни пози. Двама от тях — якичък на вид мъж с белези от шарка на лицето и един по-деликатен, с живи кафяви очи и развята коса — пушеха, като си подаваха цигарата, за да успокоят нервите си. Девойката танцуваше под звуците на музиката, а бялата й блуза проблясваше на лунната светлина.

Макар да не си личеше от държанието им, те бяха избрали много внимателно мястото за своето парти. Оттам можеха да наблюдават движението по пътя от Густавия заедно с галавечерята, която започваше на сто и петдесет метра по-надолу, в ресторант „Тату“. В осем и половина единият от мъжете — якият със сипаничавото лице, явно получи обаждане по мобилния си телефон. Не беше обикновен телефон, а двупосочна радиостанция, която изпраща и получава обезопасени съобщения. Миг след като затвори, той и другите двама мъже скочиха на крака и шумно побягнаха към пътя, където се качиха в джип „Сузуки Витара“.

Облечената в бяло девойка остана на плажа, слушайки Боб Марли, докато наблюдаваше частния турбовитлов самолет, спускащ се над водата в залива по посока на пистата. Тя погледна към очукания знак: ПАЗИ СЕ ОТ НИСКОЛЕТЯЩИ САМОЛЕТИ! Девойката бе бунтарка по природа и не му обърна никакво внимание. Усили музиката и затанцува, докато самолетът премина с грохот над главата й.

Плажът в Мариго Бей е малък и скалист и рядко се използва, освен от местните хора, които държат на него лодките си. Там, точно в края на крайбрежния път, има малка отбивка, където могат да се съберат две или три коли, и паянтово дървено стълбище, водещо надолу към плажа. Тази нощ отбивката бе заета от два мотоциклета „Пиаджо“. Собствениците им седяха на тъмния плаж върху кила на преобърната лодка. В краката на всеки от тях бе оставена по една найлонова раница, като и в двете имаше по два пистолета със заглушител. По-младият мъж носеше „Барак SP-21“ 45-и калибър. По-възрастният предпочиташе по-малките оръжия и бе пристрастен към италианските пистолети. Оръжията в неговата раница бяха деветмилиметрови берети.

За разлика от техните сънародници в Сен Жан, двамата мъже не пиеха и не слушаха музика, нито демонстрираха фалшиво веселие. Седяха мълчаливо и дишаха бавно и равномерно, за да успокоят бесния ритъм на сърцата си. По-възрастният наблюдаваше движението по пътя, а по-младият съзерцаваше плискащите се вълни. Обаче и двамата не изпускаха от очи сцената, която щеше да се разиграе след няколко минути във вилата, разположена в края на носа. В осем и половина по-възрастният мъж вдигна радиостанцията си и произнесе две думи: „Тръгвай, Дина!“.

Съпругата на Жан-Мишел — Моник, първа забеляза момичето.

Напитките току-що бяха сервирани, а Зизи бе приключил с нареждането си всички да се насладят на вечерята, защото ще е последната на Сен Бартелеми. Сара седеше до хер Верли на противоположния край на масата. Швейцарският банкер тъкмо изразяваше своето възхищение от творчеството на Ернст Лудвиг Кирхнер, когато тя забеляза с крайчеца на окото си бързото извръщане на ъгловатата глава на Моник и движението на черната й коса.

— Ето я онази девойка — каза Моник, без да се обръща към някого специално. — Онази с ужасния белег на бедрото. Спомняте ли си я, Сара? Вчера я видяхме на плажа в Салин. Слава богу, днес носи панталони.

Сара учтиво се извини на хер Верли и проследи погледа на Моник. Девойката вървеше покрай самата вода, облечена с бяла блуза и сини джинси с навити до прасеца крачоли. Когато приближи до ресторанта, един от бодигардовете излезе напред и се опита да й препречи пътя. Макар да не можеше да чуе разговора им, Сара виждаше, че момичето държи на правото си да мине през участъка от обществения плаж, независимо от строго охраняваното частно тържество, което се провеждаше в „Тату“. Правило на Службата — помисли си тя. — Не се опитвай да бъдеш незабележим. Набий се на очи. Ако се налага, стани за смях.

Най-накрая бодигардът отстъпи и девойката мина, куцукайки бавно, и се скри в мрака. Сара изчака да минат няколко секунди, после се наведе над масата пред Моник и каза тихо на ухото на Жан-Мишел:

— Мисля, че ще повърна.

— Какво има?

— Пих твърде много вино на обяд. Едва не повърнах в моторницата.

— Искате ли да отидете до тоалетната?

— Може ли да ме заведете, Жан-Мишел?

Той кимна утвърдително и се изправи.

— Почакай — каза Моник. — Ще дойда с теб.

Жан-Мишел поклати глава, но жена му се изправи рязко и помогна на Сара да стане.

— На клетото момиче му е лошо — изсъска му тя на френски. — Има нужда от жена, която да се погрижи за него.

В същия момент един джип „Сузуки Витара“ спря на паркинга на „Тату“. Зад волана седеше Йоси, а Яков и Лавон бяха на задната седалка. Яков дръпна затвора на деветмилиметровата си берета, за да се зареди първият патрон, и се взря в пасажа, очаквайки появата на Сара.

Когато напускаха плажа, Сара хвърли поглед през рамо и видя Зизи и Надия да гледат след нея. Тя се обърна и впери поглед пред себе си. Жан-Мишел вървеше от лявата й страна, а Моник — от дясната. И двамата я държаха за ръка. Те я преведоха бързо през вътрешната част на ресторанта и подминаха бутика. Пасажът тънеше в пълен мрак. Жан-Мишел отвори вратата на дамската тоалетна, запали лампата, огледа помещението и махна на Сара да влезе. Вратата се затръшна. Твърде шумно — помисли си тя. Заключи я за по-сигурно и се погледна в огледалото. Лицето, което видя, не беше нейното. Можеше да е нарисувано от Макс Бекман или Едвард Мунк. Или може би от дядото на Габриел — Виктор Франкел. Беше портрет на ужасена жена. През затворената врата чу гласа на Моник, която я питаше дали е добре. Сара не отговори. Тя се хвана за мивката, затвори очи и зачака.

— По дяволите! — прошепна Яков. — Защо трябва да води шибания кикбоксьор?

— Можеш ли да го поемеш?

— Мисля, че да, но ако нещата тръгнат на зле, гледай да го гръмнеш в главата.

— Досега никога не съм убивал.

— Лесно е — каза Яков. — Слагаш пръста си на спусъка и натискаш.

Беше точно осем часът и трийсет и две минути, когато Габриел се изкачи по дървените стълби на брега на Мариго Бей. Носеше мотоциклетна каска, микрофон пред устата и миниатюрна слушалка. В черната непромокаема раница на гърба му бяха беретите. На една крачка зад него, Михаил бе екипиран по същия начин. Те се метнаха на мотоциклетите и едновременно запалиха двигателите. Габриел кимна веднъж и двамата потеглиха по пустия път.

Спуснаха се по стръмния склон на хълма, като Габриел караше отпред, а Михаил го следваше на няколко метра. Пътят беше тесен и ограден от двете страни с каменна стена. Пред тях, на върха на следващия хълм, беше отбивката за нос Милу. Паркиран в края на каменната стена, стоеше мотоциклет, а на седалката му седеше Римона, облечена в сини джинси и вталена блуза, скрила лицето си под каска със спуснат визьор.

Тя светна два пъти с лампичката на каската — сигнал, че пътят е чист. Габриел и Михаил взеха завоя с пълна скорост и продължиха към носа. Пред тях се разкри морето, окъпано от лунната светлина. Вляво се издигаше голият склон на хълма, а отдясно — редица малки бунгала. От последното изскочи черно куче и яростно залая, когато профучаха край него.

На следващото кръстовище имаше вестникарска будка с пощенски кутии и малък пуст навес на автобусна спирка. Наближаваща кола влезе в завоя твърде бързо и се отклони към страната на Габриел. Той намали и я изчака да мине, после отново форсира мотора.

Точно тогава чу в ухото си гласа на Римона.

— Имаме проблем — каза тя спокойно.

Докато вземаше завоя, Габриел хвърли поглед през рамо и видя какъв е проблемът. След тях идваше очукан син „Рейндж Роувър“ с маркировка на жандармерията.

На паркинга на „Тату“ Яков тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато чу гласа на Римона в слушалката. Той погледна към Лавон и попита:

— Какво става, по дяволите?

Отговори му Габриел.

В роувъра имаше двама полицаи — единият беше зад волана, а вторият, който изглеждаше по-старши, седеше на пасажерската седалка с радиослушалка пред устата. Габриел устоя на изкушението да се обърне повторно и продължи да гледа напред.

Точно зад автобусната спирка пътят се раздвояваше. Вилата на Бен Шафик оставаше вдясно. Габриел и Михаил завиха наляво. Няколко секунди по-късно те намалиха и погледнаха назад.

Колата на жандармерията бе поела по другия път.

Габриел спря и се зачуди какво да направи. Дали жандармеристите са на рутинна обиколка, или се бяха отзовали на телефонно обаждане? Дали е случаен лош късмет или нещо повече? Беше сигурен само в едно: Ахмед бен Шафик беше в ръцете му и той го искаше мъртъв.

Зави, върна се до разклонението и погледна към края на носа. Пътят беше пуст и ченгетата никъде не се виждаха. Той даде газ и полетя напред в тъмнината. Когато пристигна пред вилата, портата й бе отворена, а колата на жандармерията — паркирана на алеята. Ахмед бен Шафик — най-опасният терорист в света — товареше куфарите си в багажника на своето субару.

А двамата френски жандармеристи му помагаха!

Габриел се върна до мястото, където го чакаше Михаил, и съобщи новината едновременно на всички членове на екипа:

— Нашият приятел се готви да напусне острова, а Зизи му е уредил полицейски ескорт.

— Разкрити ли сме? — попита Михаил.

— Трябва да приемем, че е така. Вземете Сара и се махайте от Салин.

— Страхувам се, че това вече не е възможно — отговори Лавон.

— Кое не е възможно?

— Не можем да вземем Сара — поясни Ели. — Губим я.

Нечий юмрук удари по вратата три пъти. Напрегнат глас й извика да излезе. Сара дръпна резето и отвори вратата. Жан-Мишел стоеше отвън в пасажа заедно с четирима от бодигардовете на Зизи. Те я сграбчиха за ръцете и я повлякоха към плажа.

Белият кабриолет мина през портата и зави по пътя, последван от роувъра на жандармерията. Петнайсет секунди по-късно малкият ескорт профуча край Габриел и Михаил. Гюрукът все още бе спуснат. Бен Шафик държеше волана с две ръце и гледаше право напред.

Габриел погледна към Михаил и каза едновременно на целия екип по радиостанцията:

— Изтеглете се от Салин веднага. Всички. Оставете ми една лодка, но напуснете острова.

После потегли след Бен Шафик и жандармеристите.

— Причинявате ми болка.

— Съжалявам, госпожице Сара, но трябва да побързаме.

— За какво? За основното ястие?

— Има бомбена заплаха. Напускаме острова.

— Бомбена заплаха? Срещу кого? Срещу какво!

— Моля ви, не казвайте нищо повече, госпожице Сара. Просто вървете бързо.

— Добре, но пуснете ръцете ми. Причинявате ми болка.

Габриел караше със загасен фар на двеста метра зад роувъра. Те профучаха през село Лориан, после през Сен Жан. Докато караха край залива, видя табелата за ресторант „Тату“. Намали и погледна към паркинга точно когато Зизи и хората от антуража му се качваха в тойотите пред очите на други двама жандармеристи. Сара бе притисната между Рафик и Жан-Мишел. За момента Габриел не можеше да направи нищо. Той неохотно даде газ и продължи след Бен Шафик.

Сега летището беше право пред тях. Без да дадат мигач, двата автомобила завиха по служебния път и се насочиха през охраняемата порта към пистата. В другия й край ги чакаше турбовитлов самолет с работещ двигател. Габриел спря на банкета на пътя и наблюдаваше безпомощно как Бен Шафик, жената и двамата жандармеристи слизат от колите.

Саудитският терорист и жената веднага се качиха в самолета, а жандармеристите натовариха куфарите им в багажното отделение. Петнайсет секунди след като вратата на пилотската кабина се затвори, самолетът потегли, набирайки скорост на пистата. Когато той се издигна над залива на Сен Жан, автоколоната на Зизи профуча край летището и се заизкачва по склона на хълма към Густавия.

Беше осем часът и четирийсет минути, когато Мордекай и Одед забелязаха Михаил и Римона да се спускат по дюните към плажа на Салин. След две минути се появиха още фигури. В осем и четирийсет и три всички, освен Лавон, бяха на борда на лодките.

— Чу го, Ели — извика Яков. — Иска всички да напуснем острова.

— Знам — отвърна Лавон, — но няма да тръгна без него.

Яков видя, че няма смисъл да спори. Минута по-късно скутерите се носеха през прибоя към „Слънчевата балерина“. Лавон ги гледа, докато се стопиха в мрака, после се обърна и закрачи напред-назад край водата.

Автоколоната се заспуска с пълна скорост надолу по хълма към Густавия. Габриел, който караше след нея, видя „Александра“, цялата окъпана в светлина, да се полюшва в края на пристанището. След две минути тойотите завиха и влязоха на пристанищния паркинг. Бодигардовете на Зизи се заеха с придвижването на групата от колите до моторниците с бързината и точността на професионалисти. Спасяването на Сара бе невъзможно. Алон я зърна само веднъж — оранжев проблясък между две тъмни фигури — след миг всички бяха на море, устремени към убежището си — „Александра“. Не му оставаше друго, освен да се обърне и да поеме към Салин, където го чакаше Лавон. Когато потеглиха през залива, Габриел седеше с мрачно изражение на носа на лодката.

— Помниш ли какво ти казах днес следобед, Габриел?

— Помня, Ели.

— Ако тази вечер можеш да имаш само една цел, гледай тя да е Сара. Това ти казах.

— Знам, Ели.

— Кой сгреши? Ние ли? Или пък Сара?

— Сега това е без значение.

— Да, така е. Той ще я убие, освен ако по някакъв начин успеем да си я върнем.

— Няма да го направи тук. Не и след като замеси френската жандармерия.

— Ще намери начин. Никой, предал Зизи, не може да се измъкне безнаказано. Правилата на Зизи.

— Ще трябва да я отведе някъде — каза Габриел. — Освен това ще иска естествено да разбере за кого работи.

— Което означава, че може да имаме много малка пролука — в зависимост от методите, които той ще използва, за да получи отговорите.

Габриел не каза нищо. Лавон можеше да прочете мислите му.

Ще си я вземем. Да се надяваме само, че ще е останало нещо от нея, когато го направим.

28. Главната квартира на ЦРУ

Вестта за катастрофата на остров Сен Бартелеми пристигна в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ десет минути след като Габриел се върна на „Слънчевата балерина“. По това време генералният директор Амос Шарет беше в кабинета си на горния етаж, информиран за развитието на операцията от дежурния офицер. Независимо от късния час, той незабавно събуди министър-председателя и му съобщи новината. След пет минути имаше второ обаждане по сигурната линия от „Слънчевата балерина“, този път до Лангли, Вирджиния. Позвъняването не беше до оперативния център, а до личния телефон на Ейдриън Картър в кабинета му на седмия етаж. Картър прие новината спокойно, както правеше в повечето случаи, играейки си с един кламер, докато Габриел му съобщи искането си.

— В момента имаме самолет в Маями — каза Ейдриън. — Той може да кацне в Сен Мартен на зазоряване.

Картър затвори телефона и погледна към панела с телевизионни монитори на отсрещната стена на стаята. Президентът бе на обиколка в Европа за изглаждане на взаимоотношенията. Беше прекарал деня в срещи с новия канцлер на Германия, докато по улиците на Берлин полицаите укротяваха антиамерикански демонстранти. Почти същото положение се очакваше и при последните две спирки от обиколката на президента. Французите се стягаха за вълна от мюсюлмански размирици, а карабинерите очакваха невиждани от години по своя мащаб демонстрации в италианската столица, далеч от сцените на трансатлантическа хармония, на които се надяваха имиджмейкърите от Белия дом.

Ейдриън изгаси телевизорите и заключи книжата си в стенния сейф, после взе палтото си от закачалката на гърба на вратата и излезе от кабинета си. Секретарките си бяха тръгнали и преддверието тънеше в мрак, нарушаван единствено от трапецовидния сноп светлина, който струеше от открехнатата врата в отсрещния му край. Вратата водеше към кабинета на заместник-директора на разузнаването Шепард Кантуел — еквивалент на Картър в аналитичния отдел на Управлението. От вътрешността на помещението долиташе тракането на клавишите на компютърна клавиатура. Кантуел бе още тук. Според шегаджиите в Управлението, Кантуел никога не си тръгвал. Той просто се заключвал в стенния си сейф към полунощ и излизал на зазоряване, за да е на бюрото си, когато директорът пристигне.

— Ти ли си, Ейдриън? — попита провлачено Кантуел с характерния си бостънски акцент. Когато Картър надникна в леговището му, заместник-директорът на разузнаването спря да пише и погледна над купчина папки. Той беше педантичен и морален като игумен и два пъти по-хитър. — Боже, Ейдриън, изглеждаш напълно съсипан! Какво те мъчи?

Когато Картър измърмори нещо неясно за хаоса около европейската обиколка на добра воля на президента, Кантуел се впусна в дълго обяснение за измислената опасност от антиамериканизма. Шепард беше анализатор и не можеше да се отърси от това.

— Ейдриън, винаги ме е смайвала тази наша абсурдна необходимост да бъдем могъщи и в същото време обичани. Американският президент се пресегна през половината свят и за един следобед свали иракския управник. Дори Цезар не е успял да направи това. А сега иска да е боготворен от своите противници. Колкото по-скоро престанем да се притесняваме, че не ни харесват, толкова по-добре ще е за нас.

— Пак ли четеш Макиавели, Шеп?

— Никога не съм спирал да го правя. — Той преплете пръсти зад тила си и разпери лакти, предоставяйки на Картър нежелан изглед към мишниците си. — Из Управлението се носи неприятен слух, Ейдриън.

— Така ли? — Картър хвърли поглед към часовника си, който Кантуел се престори, че не е забелязал.

— Според него ти си се забъркал в някаква специална операция срещу заможен приятел на саудитското кралско семейство. А твои партньори в това начинание — повтарям това, което чух, Ейдриън — са израелците.

— Не трябва да обръщаш внимание на слухове — отвърна Картър. — Докъде са се разпрострели?

— Отвъд Лангли — отговори Кантуел, което бе друг начин да каже, че слухът е стигнал до някои от братските агенции, нахлули в територията на ЦРУ след досадната реорганизация на американската разузнавателна общност.

— Колко отвъд?

— Достатъчно далеч, така че някои хора в града са започнали да стават нервни. Знаеш как се играе тази игра, Ейдриън. Има тръбопровод между Рияд и Вашингтон и по него текат зелени банкноти. Градът е залят от саудитски пари. Те се изливат в мозъчните тръстове и юридическите фирми. По дяволите, лобистите печелят дивиденти от тази работа. Саудитците дори успяха да създадат система да ни подкупват, докато още сме на постовете си. Всички знаят, че ако се грижат за Ал Сауд, докато работят за „Клуб Фед“47, той ще се погрижи за тях, когато се върнат в частния сектор. Може да е под формата на доходен договор за консултантски услуги или някаква законна работа. Може да е катедра в някой скучен институт, който прокламира саудитската партийна линия. И когато из града започнат да се носят слухове, че някакъв каубой в Лангли преследва един от най-щедрите благодетели на тази нечестива система, хората стават нервни.

— Ти един от тях ли си, Шепард?

— Аз? — Кантуел поклати енергично глава: — Връщам се в Бостън в мига, в който бъда освободен от длъжност. Обаче има други хора в сградата, които планират да останат в града и да се опаричат.

— А какво, ако се окаже, че щедрите благодетели на тази нечестива система пълнят джобовете на хората, които се врязват със самолети в нашите сгради? Ако тези наши приятели са потънали до шия в тероризма? Ако са готови да сключат каквато и да е сделка с дявола, за да осигурят своето оцеляване, дори и тя да води до избиването на американци?

— Здрависваш се с тях и се усмихваш — отговори Кантуел. — И мислиш за тероризма като за неприятен допълнителен товар към твоя следващ танкер с петрол. Още ли караш старото си волво?

Кантуел знаеше точно какво кара Картър. Отредените им места бяха едно до друго в западния паркинг.

— Не мога да си позволя нова кола — каза Ейдриън. — Не и с три деца в колежа.

— Може би трябва да се запишеш в саудитския пенсионен фонд. Виждам в бъдещето ти доходоносен договор за консултантски услуги.

— Не е в мой стил, Шеп.

— Е, какво ще кажеш за тези слухове? Има ли някаква истина в тях?

— Никаква.

— Радвам се да го чуя — рече Кантуел. — Ще се погрижа да оправя нещата. Лека нощ, Ейдриън.

— Лека нощ, Шеп.

Картър слезе на партера. Паркингът за ръководния персонал беше почти пуст. Той се качи на своето волво и се насочи към Северозападен Вашингтон, следвайки пътя, по който бяха минали с Габриел преди осем седмици. Когато минаваше край имението на Зизи ал Бакари, намали и се взря през решетките на портата към противния фалшив замък, кацнал на високия скалист бряг на реката. Не я докосвай — помисли си яростно Картър. — Ще те убия лично, ако падне и косъм от главата й. Като пресичаше Чейн Бридж, погледна към индикатора за бензин. Сигналната лампичка светеше в червено. Колко подходящо — помисли си той. Резервоарът му бе почти празен.

В същия момент „Слънчевата балерина“ заобикаляше Гран Поант и се връщаше към мястото за закотвяне край Густавия. Габриел стоеше сам на носа с бинокъл пред очите и наблюдаваше задната палуба на „Александра“, където екипажът на яхтата сервираше набързо приготвената вечеря за трийсет души. Той ги видя като фигури в картина. „Корабно парти“48 — помисли си. — Или може би „Тайната вечеря“?

Зизи седеше царствено начело на масата, сякаш събитията от тази вечер са приятно развлечение от монотонността на иначе обикновеното пътуване. От лявата му страна беше красивата му дъщеря Надия. Отдясно, ровейки в храната си без апетит, седеше доверената му дясна ръка Дауд Хамза. По-нататък на масата се разполагаха адвокатите — Абдул и Абдул, и хер Верли — човекът, който се грижеше за парите на Зизи. Там бяха и Мансур, който уреждаше пътуванията, и шефът по комуникациите и сигурността Хасан. Не липсваше и Жан-Мишел — личен треньор на Зизи и допълнителен бодигард, с намусената си жена — Моник. Следваха Рахима Хамза и нейният приятел Хамид — красивата египетска филмова звезда. Имаше и четирима разтревожени на вид бодигардове и няколко привлекателни жени с невинни лица. И едва тогава, седнала на противоположния край на масата, колкото се може по-далеч от Зизи, бе красивата жена, облечена в тъмнооранжева копринена дреха. Тя осигуряваше баланса на композицията, беше невинността срещу злото на Зизи. И Габриел забеляза, че е изплашена до смърт. Той знаеше, че присъства на представление. Ала за кого бе предназначено то? За него или за Сара?

В полунощ фигурите в картината му се изправиха и си пожелаха лека нощ. Сара изчезна в един коридор и Габриел отново я изгуби от поглед. Зизи, Дауд Хамза и Вазир бен Талал отидоха в кабинета на Ал Бакари. Габриел си представи нова картина. Срещата на тримата злодеи — от неизвестен художник.

След пет минути Хасан се втурна в кабинета и подаде на Зизи мобилен телефон. Кой се обаждаше? Някой от брокерите на Ал Бакари, за да иска инструкции каква позиция да заеме при отварянето на борсата в Лондон? Или е убиецът на невинни хора Ахмед бен Шафик, който му казва какво да направи с момичето на Габриел?

Зизи взе телефона и с жест отпрати Хасан. Шефът на сигурността Вазир бен Талал отиде до прозореца и спусна щорите.

Сара заключи вратата и светна всички лампи в стаята. Пусна сателитната телевизионна система и превключи на Си Ен Ен. Германските полицаи се сражаваха с демонстранти по улиците. „Още едно доказателство — каза репортерът — за провала на американците в Ирак“.

Тя излезе на своята палуба и седна. Яхтата, която видя следобед да напуска пристанището, се бе върнала. Дали Габриел е на нея? Бен Шафик жив ли е или мъртъв? Дали Габриел е жив, или е мъртъв? Знаеше само, че нещо се е объркало. От време на време се случват разни неща — бе казал Зизи. — Ето защо вземаме толкова сериозни мерки за сигурност.

Сара се загледа в яхтата, търсейки някакви признаци за движение по палубата, но тя беше твърде далеч, за да може да види нещо. Ние ще бъдем с теб, Сара. Всички. Излезе вятър. Тя обви с ръце краката си и придърпа коленете към брадичката си.

Надявам се, че още сте тук — помисли си отчаяно. — И моля ви, измъкнете ме от този кораб, преди да ме убият.

В известно отношение тя не си спомняше кога студът я накара да влезе вътре и да си легне. Събуди се в ранни зори от барабаненето на лекия дъжд по палубата. Телевизорът още работеше, президентът бе пристигнал в Париж и площад „Конкорд“ беше море от протестиращи. Тя вдигна телефона и си поръча кафе. Донесоха го след пет минути. Всичко бе същото, с изключение на ръкописната бележка, която бе сгъната на две и подпряна на панерчето с кифлата й. Бележката беше от Зизи. Имам работа за вас, Сара. Съберете си багажа и бъдете готова за тръгване в девет часа. Ще поговорим, преди да тръгнете. Тя си наля чаша кафе и я занесе до вратата, водеща към палубата й. Едва тогава забеляза, че „Александра“ е потеглила на път и че са напуснали остров Сен Бартелеми. Прочете отново бележката на Зизи. В нея не пишеше къде ще пътува.

29. Далеч от Сен Мартен

Сара излезе на задната палуба точно в девет часа. Сега валеше по-силно, облаците се бяха спуснали ниско и бе притъмняло, а морето беше бурно от силния вятър. Зизи носеше бледосин дъждобран и тъмни очила, независимо от мрачното време. Бен Талал стоеше до него, облечен с широко сако, за да прикрива оръжието на кръста му.

— Нито миг скука — каза Сара колкото се може по-приветливо. — Първо бомбена заплаха, после бележка със закуската ми, в която пише да си опаковам багажа. — Тя погледна към площадката за излитане на хеликоптери и видя пилота на Зизи да се качва в командната кабина на „Сикорски“. — Къде отивам?

— Ще ви кажа по пътя — отговори Зизи, като я хвана за ръката.

— Вие идвате с мен?

— Само до Сен Мартен. — Той я побутна към стълбите на хеликоптера. — Там ви чака частен самолет.

— А закъде ще лети този самолет?

— Ще ви откара да видите една картина. Ще ви разкажа за нея по пътя.

— Къде отива самолетът, Зизи?

Той спря насред стълбите и я погледна, но тя не видя очите му, скрити зад тъмните очила.

— Нещо безпокои ли ви, Сара? Изглеждате напрегната.

— Просто не обичам да хващам самолети, когато не знам закъде летят.

Зизи се усмихна и понечи да каже нещо, но думите му бяха заглушени от двигателя на хеликоптера.

Габриел бе застанал на носа на „Слънчевата балерина“, когато хеликоптерът излетя. Той го проследи с очи за миг, после се втурна към мостика, където зад щурвала стоеше един флотски лейтенант.

— Отвеждат я в Сен Мартен. На какво разстояние сме от брега?

— На около пет мили.

— За колко време ще стигнем дотам?

— При това време, бих казал, за трийсет минути. А може и малко по-бързо.

— А с моторните лодки?

— Не се и опитвайте със „Зодиак“ при тези условия.

— Закарай ни дотам колкото се може по-бързо.

Лейтенантът кимна и започна приготовленията за промяна на курса. Габриел отиде в командния център и набра телефонния номер на Картър.

— Докато говорим, тя лети към летището на Сен Мартен.

— Сама ли е?

— С нея са Зизи и шефът му по сигурността.

— За колко време ще стигнете до нея?

— Имаме четирийсет и пет минути до брега и още петнайсет минути до летището.

— Ще дам нареждане екипажът да е в готовност. Самолетът ще е готов, когато пристигнете.

— В момента само трябва да разберем къде я изпраща Зизи.

— Благодарение на Ал Кайда сега сме свързани с всички летищни контролни кули в това полукълбо. Когато пилотът на Зизи заяви курса на полета, ще знаем къде отива тя.

— Колко време ще отнеме?

— Обикновено отнема само няколко минути.

— Предполагам, няма нужда да ти напомням, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— Ти само стигни до брега — отговори Картър. — Аз ще се погрижа за останалото.

— Картината е на Мане — каза Зизи, когато полетяха към бреговата линия точно над купчина ниски черни облаци. — От няколко години съм й хвърлил око. На собственика не му се щеше да се разделя с нея, но снощи се обадил в офиса ми в Женева и казал, че проявява интерес да сключим сделка.

— Какво искате да направя?

— Да разгледате картината и да се уверите, че е в добро състояние. После внимателно да проверите произхода й. Както сигурно знаете, по време на войната в Швейцария са били внесени при незаконни обстоятелства хиляди творби на френски импресионисти. Последното, което искам, е някое еврейско семейство да дойде да тропа на вратата ми, за да си иска обратно картината.

Сърцето на Сара се сви от страх. Тя обърна глава и погледна през прозореца.

— И ако произходът е наред?

— Договорете подходяща цена. Готов съм да стигна до трийсет милиона, но за бога, не му казвайте това. — Той й подаде визитка с написан на гърба й номер. — Щом договорите цената, звъннете ми, преди да я потвърдите.

— Кога ще го видя?

— В десет часа утре сутринта. Един от моите шофьори ще ви посрещне на летището тази вечер и ще ви откара до хотела ви. Можете добре да се наспите, преди да видите картината.

— Може ли да узная името на собственика?

— Херман Кларсфелд. Той е един от най-богатите хора в Швейцария, което говори нещо. Предупредих го колко сте красива. Очаква с нетърпение да ви види.

— Чудесно — каза тя, като продължаваше да гледа през прозореца към приближаващия се бряг.

— Хер Кларсфелд е осемдесетгодишен, Сара. Не трябва да се притеснявате за неуместно поведение от негова страна.

Зизи погледна към Бен Талал. Шефът по сигурността бръкна под седалката си и извади нова дамска чанта „Гучи“.

— Вашите вещи, госпожице Сара — каза той с извинителен тон.

Тя взе чантата и я отвори. Вътре бяха електронните устройства, които й взеха при нейното пристигане онзи следобед: мобилният телефон, джобният компютър, айподът, сешоарът и даже будилникът й. На борда на „Александра“ не бе оставено нищо, сякаш тя никога не е била там.

Хеликоптерът започна да се снишава. Сара отново погледна през прозореца и видя, че се спускат към летището. В края на пистата имаше няколко частни самолета. Единият от тях се зареждаше с гориво за излитане. Зизи пак почна да превъзнася богатството на хер Кларсфелд, но Сара не чу нищо от думите му. Сега мислеше само за бягство. Няма никакъв хер Кларсфелд — каза си тя. — Няма и картина на Мане. Щяха да я качат на самолет, за да я елиминират. Спомни си думите на Зизи от следобеда, когато прие предложената й работа. Както виждате, аз съм много щедър към хората, които работят за мен, но страшно се ядосвам, когато те ме предават. Тя го предаде. Предаде го на Габриел. А сега щеше да плати с живота си. Правилата на Зизи.

Погледна надолу към пистата, чудейки се дали Зизи не е оставил някоя пролука, през която тя да успее да избяга. Сигурно ще има митничар, който да провери паспорта й. Може би някой митнически офицер или полицай, или и двамата. Изрепетира това, което щеше да им каже: Името ми е Сара Банкрофт. Аз съм американска гражданка и тези мъже се опитват да ме превозят до Швейцария против волята ми. После погледна към Зизи и шефа му по сигурността. Взели сте предвид този сценарий, нали? Платили сте на митническите служители и сте подкупили местната полиция. Зизи не допускаше протакане, особено по отношение на истерички неверници.

Задните колела на хеликоптера избумтяха върху пистата. Бен Талал отвори вратата на кабината и слезе от „Сикорски“, после се обърна и подаде ръка на Сара. Тя я пое и слезе по стълбите сред вихрушката, вдигана от перката. На шестдесет метра от хеликоптера чакаше самолет „Фалкон-2000“ с работещи двигатели, готов за излитане. Сара се огледа наоколо — нямаше митнически служители, нито полицаи. Зизи бе затворил единствения й прозорец. Тя погледна назад към кабината на хеликоптера и го видя за последен път. Той й махна дружелюбно, после погледна златния си „Ролекс“ като лекар, отбелязващ часа на смъртта на пациента си.

Бен Талал грабна куфарите й, напомни й да наведе глава, след това я хвана за ръката и я поведе към фалкона. На стълбичката тя опита да се отскубне от него, но той стисна здраво ръката й над лакътя и я поведе нагоре. Сара извика за помощ, но гласът й бе заглушен от воя на самолетните двигатели и тътена на перката на хеликоптера.

На върха на стълбата тя направи втори опит за бунт, който Бен Талал потуши с едно силно мушване между лопатките. Сара политна и влезе в малката луксозна кабина, обзаведена с мебели от полирано дърво и мека светлокафява кожа. Заприлича й на ковчег. Поне пътуването й към смъртта щеше да е удобно. Събра сили за още един бунт и се хвърли яростно към саудитеца. Сега, скрит от погледа на външния свят, той нямаше нужда от дискретност. Зашлеви я толкова силно по дясната буза, че я запрати на пода на кабината. Саудитците знаеха как да се отнасят с разбунтували се жени.

Ушите й писнаха и за момент бе заслепена от затанцувалите пред очите й искри. Когато зрението й се избистри, видя Жан-Мишел да стои надвесен над нея и да бърше ръцете си с ленена кърпа. Французинът седна на краката й и изчака, докато Бен Талал притисне ръцете й към пода, преди да забие иглата под кожата й. Сара усети бодване, после във вените й сякаш потече разтопен метал. Кожата от лицето на Жан-Мишел като че се смъкна и тя потъна в някаква студена черна вода.

30. Сен Мартен

Час по-късно моторната лодка влезе в акваторията на Големия залив. Четиримата мъже на борда бяха облечени със спортни сака и панталони и всеки от тях носеше малка пътна чанта заради местните власти. След като акостираха при „Бобис Марина“, мъжете се качиха в чакащото ги такси и се отправиха с доста висока скорост към летището. Минаха паспортния контрол, всичките с фалшиви документи, и се качиха на чакащия ги частен самолет „Гълфстрийм V“. Екипажът вече бе заявил полета и поискал разрешение да излети. След един час, в единайсет и трийсет и седем минути местно време, самолетът излетя. Дестинацията му беше летище Клотен, Цюрих, Швейцария.

Когато гълфстриймът се издигна над залива Симпсън, Ейдриън Картър проведе три телефонни разговора: единия с директора на ЦРУ, втория — с отдела на Управлението, специализиран в уреждането на тайните пътувания, а третия — с лекар от Управлението, специалист по лечението на ранени агенти при екстремни условия. После отвори стенния си сейф и извади единия от трите портфейла, намиращи се в него. В портфейла имаше фалшив международен паспорт заедно със съответната лична карта, кредитни карти, малко пари в брой и снимки на семейство, което не съществуваше. Десет минути по-късно крачеше през западния паркинг към своето волво седан. Щабният офицер отново бе полеви агент. И той отиваше в швейцарския кантон Цуг.

В търговската част на Мюнхен Узи Навот се наслаждаваше на късен обяд в компанията на един платен информатор от Германската федерална разузнавателна служба, когато получи спешно обаждане от Тел Авив. Не го търсеха от отдел „Операции“, а му звънеше лично Амос Шарет. Разговорът им беше кратък и едностранен. Навот слушаше мълчаливо, като от време на време изсумтяваше, за да покаже на Амос, че разбира какво трябва да направи, после затвори.

Узи не искаше да се издаде пред немеца, че Службата е насред разразила се криза, така че остана в ресторанта още половин час, нащърбвайки нокътя на палеца си под масата, докато събеседникът му си похапваше щрудел с кафе. В три и петнайсет следобед той вече бе зад волана на своя мерцедес Е-класа, а в три и половина шофираше с пълна скорост на запад по магистрала Е-54.

Мисли за това като за прослушване — бе казал Амос. — Направи го чисто и отдел „Специални операции“ е твой. Но докато летеше към Цюрих в гаснещата следобедна светлина, личното му повишение бе последното нещо, за което мислеше. Той искаше Сара и я искаше цяла.

Обаче Сара, изгубена в мъглата на наркотиците, не подозираше нищо за събитията, които се вихреха около нея. В действителност тя нямаше представа даже за състоянието на собственото си тяло. Не знаеше, че е превита одве на седалката в задната част на летящия на изток „Фалкон-2000“, направляван от контролната въздушна служба „Меридиан Екзекютив“, притежавана изцяло от „Ей Ей Би Холдингс“. Не знаеше също, че ръцете и глезените й са оковани с белезници. Нито че на дясната й буза е избило пурпурно петно — поздрав от Вазир бен Талал. Нито че седнал срещу нея, отделен от малка полирана масичка, Жан-Мишел прелиства холандско порнографско списание и си сръбва от малцовото уиски, което бе купил от безмитния магазин на летището в Сен Мартен.

Сара си даваше сметка само за своите сънища. Имаше смътното чувство, че картините, които й се разкриваха, не са реални, но въпреки това е безсилна да ги контролира. Сепна я телефонен звън и когато вдигна слушалката, чу гласа на Бен, обаче вместо да се забие в Южната кула на Световния търговски център, той беше кацнал безопасно в Лос Анджелис и пътуваше към мястото на тяхната среща. Тя влезе във величествената къща в Джорджтаун и бе посрещната не от Ейдриън Картър, а от Зизи ал Бакари. После се озова в запусната английска провинциална къща, заета не от Габриел и екипа му, а от група саудитски терористи, които планираха следващия си удар. Последваха още картини. Красива яхта се носеше по море от кръв. Галерия в Лондон, в която са закачени портрети на мъртъвци. И накрая един реставратор на картини с прошарени слепоочия и изумрудени очи, който стоеше пред портрет на жена, окована с вериги за тоалетка. Реставраторът беше Габриел, а жената на портрета — Сара. Картината избухна в пламъци и когато те угаснаха, тя видя само лицето на Жан-Мишел.

— Къде отиваме?

— Първо ще разберем за кого работиш — отговори той. — А после ще те убием.

Сара затвори очи от болка, когато иглата се заби в бедрото й.

Разтопен метал. Черна вода…

31. Клотен, Швейцария

Хотел „Флайуей“ на улица „Марктгасе“ номер 19 е по-скоро удобна, отколкото луксозна къща. Фасадата му е сива и мрачна, фоайето е неприветливо и стерилно. В действителност единственото му качество е близостта му до летище Клотен, което е на петнайсет минути път оттам. В снежната февруарска вечер хотелът беше място на тайно събиране, за което управата и местната полиция още не знаеха. Двама мъже пристигнаха от Брюксел, един от Рим, а четвъртият — от Лондон. И четиримата бяха специалисти по физическо проследяване. И четиримата се регистрираха с фалшиви имена и с фалшиви паспорти. Петият мъж дойде от Париж. Той се регистрира със собственото си име, което беше Моше. Този мъж не бе специалист по следенето, а обикновен куриер, бодел. Колата му — „Ауди А8“ — беше паркирана на улицата. В багажника имаше куфар, пълен с оръжие, радиостанции, очила за нощно виждане и шапки тип балаклава49.

Последният мъж, който пристигна, беше добре познат на момичетата от регистратурата, защото често пътуваше през летище Клотен и бе прекарал повече нощи в хотел „Флайуей“, отколкото можеше да си спомни.

— Господин Бриджис! — възкликна едното момиче, когато той влезе във фоайето.

След пет минути Бриджис вече бе в стаята си на горния етаж, а след още две останалите мъже се събраха при него.

— Самолетът скоро ще кацне на летище Клотен — съобщи им той. — На борда му ще има девойка. Ние трябва да се погрижим тя да не умре тази нощ.

Сара се събуди за втори път. Отвори очи само колкото да придобие представа къде е, после ги затвори, преди Жан-Мишел да забие в бедрото й още една пълна спринцовка. Сега самолетът се снишаваше, разтърсван от силна турбуленция. Главата й се отметна настрани и при всяко накланяне на самолета пулсиращото й от болка слепоочие се удряше в стената на кабината. Пръстите й бяха вдървени от притискането на белезниците, а в ходилата си усещаше хиляди иглички. Жан-Мишел все така се изтягаше на седалката срещу нея. Очите му бяха затворени, а пръстите — преплетени над слабините му.

Сара отново отвори очи. Погледът й бе замъглен, сякаш бе обвита от черна мъгла. Тя вдигна ръце към лицето си и напипа плат. Качулка — помисли си. После погледна надолу към собственото си тяло и видя, че то е обвито с черно покривало. Французинът я бе забулил с абая50. Изхлипа тихо. Жан-Мишел отвори едното си око и я изгледа злобно.

— Какво има, Сара?

— Отвеждате ме в Саудитска Арабия, нали?

— Отиваме в Швейцария — точно както ти каза Зизи.

— Тогава защо е тази абая!

— Тя ще улесни влизането ни в страната. Когато видят саудитска жена с покривало, швейцарските митничари стават много почтителни. — Той й отправи още една гротескна усмивка. — Мисля, че е срамота да се покрива с черно момиче като теб, но и ми беше приятно да ти го сложа.

— Ти си свиня, Жан-Мишел.

Сара не видя замахването — добре насочен удар с опакото на ръката, който попадна точно върху подутата й дясна буза. Докато погледът й се избистри, французинът вече се бе облегнал на седалката си. Самолетът се раздруса от нова турбуленция. Тя усети в гърлото си изригналата от стомаха й киселина.

— Мисля, че ще повърна.

— Като в „Тату“ ли?

Мисли бързо, Сара.

— В „Тату“ наистина ми прилоша, идиот такъв.

— Много бързо се оправи. В действителност изглеждаше добре, като се върнахме на „Александра“.

— От наркотиците, които ми инжектираш, ми се повръща. Заведи ме в тоалетната.

— Искаш да провериш за съобщения ли?

Бързо, Сара, бързо.

— За какво говориш? Заведи ме в тоалетната, за да повърна.

— Никъде няма да ходиш.

— Поне вдигни абаята.

Той я изгледа недоверчиво, после се наведе напред и вдигна покривалото, излагайки лицето й на студения въздух в кабината. На Сара това потресаващо й напомни на вдигането на воала на булката от младоженеца. Заля я вълна от гняв и тя се хвърли към него, вдигнала окованите си в белезници ръце към лицето му. Жан-Мишел с лекота избегна удара й и стовари ръката си върху лявата страна на главата й. Ударът му я изтръгна от кожената седалка и я запрати на пода. Без да се изправя, той я изрита в корема, изкарвайки въздуха от дробовете й. Докато Сара се мъчеше да си поеме въздух, съдържанието на стомаха й се изля върху килима.

— Гадна кучка! — изрева диво французинът. — Би трябвало да те накарам да си го почистиш.

Той сграбчи веригата на белезниците й и я блъсна обратно на седалката, после се изправи и отиде в тоалетната. Тя чу шуртенето на водата в мивката. Когато се появи отново, Жан-Мишел държеше мокра ленена кърпа, с която грубо избърса повръщаното от устните й. След това извади от малка кожена кутия друга спринцовка и ампула с прозрачна течност. Напълни спринцовката, без да го е грижа за дозата, и хвана ръката й. Сара се опита да го отблъсне, но той я удари два пъти през устата. Когато дрогата потече във вените й, тя остана в съзнание, но се почувства така, сякаш огромна тежест притиска тялото й. Клепачите й се затвориха, но не изгуби съзнание.

— Още съм будна — каза тя. — Опиатите ти вече не ми действат.

— Действат ти точно както трябва.

— Тогава защо съм в съзнание?

— Така е по-лесно да се получат отговори.

— Отговори на какво?

— По-добре си закопчай колана — отвърна подигравателно французинът. — След малко кацаме.

Тя допря лицето си до студеното стъкло на прозореца и погледна през него. Навън цареше пълна тъмнина. Няколко минути по-късно навлязоха в облаци и самолетът се заклати от турбулентните вълни. Жан-Мишел си сипа още една чаша уиски и я изпи на екс.

Излизайки от облаците, попаднаха в снежна буря. Сара погледна надолу и се взря в наземните светлини. Множество ярки светлини бяха скупчени около северния край на голям воден басейн, а цялата крайбрежна линия бе обточена от по-слаби светлинки, които проблясваха като бижута. Опита да си спомни къде бе казал Зизи, че я водят. В Цюрих — помисли си. — Да, Цюрих… Хер Кларсфелд… Картина на Мане, за която Зизи би платил трийсет милиона и нито милион повече…

Самолетът прелетя северно от центъра на Цюрих и се насочи към летището. Сара взе да се моли той да се разбие при кацането. То обаче беше противно гладко, толкова гладко, че даже не разбра кога докоснаха земята. Движиха се още няколко минути. Французинът гледаше спокойно през прозореца, докато Сара се приближаваше към смъртта си. Корпусът на самолета й се стори дълъг като алпийски тунел и когато се опита да заговори, не можа да произнесе нито дума.

— Наркотикът, който ти дадох, има краткотрайно действие — поясни Жан-Мишел с вбесяващо окуражителен тон. — Скоро ще можеш да говориш. Поне така се надявам… за твое собствено добро.

Самолетът забави ход. Французинът спусна черния воал пред лицето й, после отключи белезниците на ръцете и краката й. Когато най-сетне спряха, той отвори задната врата и показа главата си навън, за да се увери, че нещата са наред. След това хвана Сара под мишниците и я изправи. Кръвта болезнено нахлу в краката й и коленете й се подгънаха. Жан-Мишел я улови, преди да падне.

— Единият крак пред другия — каза той. — Просто върви, Сара. Спомни си как се ходи.

Тя го направи, но едва-едва. Вратата беше само на метър и петдесет от нея, но разстоянието й се стори най-малко километър и половина. На няколко пъти настъпи края на абаята и политаше напред, но Жан-Мишел я задържаше да не падне. Когато най-накрая стигна до вратата, я посрещна порив на мразовит вятър. Снегът се сипеше силно и бе ужасно студено, а през черния воал нощта й се струваше още по-тъмна. И този път не видя митничари или хора от охраната, а само един мерцедес седан с дипломатически номер. Задната му врата зееше отворена и през нея Сара видя мъж със сив балтон и мека шапка. Въпреки замъгления си от наркотиците разум, тя разбра какво става. „Ей Ей Би Холдингс“ и саудитското консулство в Цюрих бяха поискали ВИЛ дипломатическо обслужване за пътника, пристигащ от Сен Мартен. Беше точно като заминаването: нямаше митническа и паспортна проверка, нито път за бягство.

Жан-Мишел й помогна да слезе по стълбите, преведе я през пистата и я качи отзад в чакащия мерцедес. Той затвори вратата и веднага се отправи обратно към самолета. Щом колата потегли, Сара погледна към мъжа, седящ до нея. Погледът й бе замъглен от воала и го видя само като абстрактна фигура. Огромни ръце. Кръгло лице. Здраво стисната уста, заобиколена от четинеста брада. „Друга версия на Бен Талал — помисли си тя. — Спретната горила“.

— Кой сте вие? — попита Сара.

— Аз съм незначителен. Аз съм никой.

— Къде отиваме?

Той я удари с юмрук по ухото и й изсъска да не гъква повече.

След трийсет секунди мерцедесът с дипломатически номер префуча край покрита със сняг фигура, гледаща отчаяно под вдигнатия капак на аварирала кола. Човекът като че ли не обърна никакво внимание на префучалия мерцедес, макар че му хвърли кратък поглед, когато той се насочи към пътя, излизащ на магистралата. Мъжът се насили да преброи бавно до пет. След това затръшна капака на мотора и скочи зад волана. Когато завъртя ключа, двигателят веднага запали. Той включи на скорост и потегли.

Не знаеше от колко време пътуват — от час, а може би повече — но знаеше целта на това пътуване. Спиранията, потеглянията, внезапните завои и резките ускорения, от които й се гадеше. Ели Лавон бе нарекъл тези маневри измъкване от следене, а Узи Навот — да се изплъзнеш от опашката си.

Тя погледна през тъмния прозорец на колата. Като момиче прекара няколко години в Швейцария и познаваше града доста добре. Това не бяха улиците на Цюрих, които помнеше от младостта си. Бяха тъмните улици с груба настилка в северните квартали на индустриалната зона. Грозни складови постройки, опушени тухлени фабрики и жп релси за товарни гари. Нямаше пешеходци по тротоарите и пътници в автобусите. Струваше й се, че е сама на света с един-единствен спътник — Незначителния. Попита го отново къде отиват. Той й отговори с удар в корема, който я накара да изкрещи.

Мъжът погледна през рамо, после блъсна Сара на пода и прошепна нещо на арабски на шофьора. Сега тя беше в пълен мрак. Прогони болката в едно кътче на съзнанието си и опита да се съсредоточи върху движението на колата. Завой надясно. Наляво. Тропот от преминаването над релси. Внезапно спиране накара гумите да изсвистят. Незначителния блъсна гърба й в седалката и отвори вратата. Когато тя се вкопчи в страничните облегалки, съпротивлявайки се да слезе, той я задърпа грубо, преди да изгуби търпение и да й нанесе саблен удар в бъбреците, от който я прониза болка във всяка фибра на тялото й.

Тя изпищя в агония и пусна облегалките. Незначителния я измъкна от колата и я остави да падне на земята. Циментът беше леден. Изглежда, бяха на паркинг или на рампата на някой склад. Сара остана да лежи, гърчейки се в агония, като гледаше към мъчителя си през черния воал. Погледът на саудитските жени към света. Нечий глас й нареди да стане. Тя опита, но не успя.

Шофьорът излезе от колата и заедно с Незначителния я изправи на крака. Омотана в абаята, тя се задържа права с разперени ръце и зачака следващия удар в корема. Вместо това я натикаха на задната седалка на друг автомобил. Мъжът, който седеше в него, й беше познат. Видя го първо в къщата в Съри, а втория път — в една вила на остров Сен Бартелеми.

— Добър вечер, Сара — каза Ахмед бен Шафик. — Радвам се да те видя отново.

32. Цюрих

— Сара истинското ти име ли е, или трябва да те наричам по друг начин?

Тя се опита да отговори, но въздухът не й достигна.

— Името… ми… е… Сара.

— Добре, да бъде Сара.

— Защо… ми… причинявате… това?

— Хайде, хайде, Сара.

— Моля… ви… пуснете… ме.

— Боя се, че е невъзможно.

Тя клюмна напред, отпускайки глава между коленете си. Той я сграбчи за врата и я изправи, после вдигна воала и разгледа нараняванията по лицето й. От изражението му не пролича дали ги смяташе за много сурови или за твърде снизходителни към нея. Сара го изгледа на свой ред. Кожен тренчкот, кашмирен шал, очила с малки кръгли стъкла и кокалена рамка: самото въплъщение на преуспяващ цюрихски богаташ. Тъмните му очи излъчваха пресметлива интелигентност. Изражението на лицето му бе като при първата им среща.

— За кого работиш? — попита любезно Бен Шафик.

— Работя… — тя се закашля силно — … за Зизи.

— Дишай, Сара. Дишай бавно и дълбоко.

— Не… ме… удряйте… повече.

— Няма — рече той, — но трябва да ми кажеш това, което искам да узная.

— Не знам нищо.

— Искам да знам за кого работиш.

— Казах ви… работя за Зизи.

На лицето му се изписа леко разочарование.

— Моля те, Сара. Не го прави трудно. Само отговори на въпросите ми. Кажи ми истината и целият този неприятен епизод ще свърши.

— Вие ще ме убиете.

— Така е, за съжаление — каза Бен Шафик, сякаш се съгласяваше с преценката й за времето. — Но ако ми кажеш това, което искам да знам, ножът ще ти се размине и смъртта ти ще е възможно най-леката. Ако продължиш с тези лъжи, последните ти часове на земята ще бъдат истински ад.

Жестокостта му е безгранична — помисли си тя. — Говори за моето убийство, а няма благоприличието да погледне настрани.

— Аз не лъжа — каза на глас.

— Ще проговориш, Сара. Всички проговарят. Безсмислено е да се съпротивляваш. Моля те, не си причинявай това.

— Аз не причинявам нищо. Вие сте тези, които…

— Искам да знам за кого работиш, Сара.

— Работя за Зизи.

— Искам да знам кой те изпрати.

— Зизи ме покани. Изпрати ми бижута и цветя. Изпрати ми самолетен билет и ми купи дрехи.

— Искам да знам името на мъжа, който установи контакт с теб на плажа в Салин.

— Не…

— Искам да знам името на мъжа, който изсипа вино върху моята колежка в Сен Жан.

— Какъв мъж?

— Искам да знам името на накуцващото момиче, което мина край „Тату“ по време на вечерното парти на Зизи.

— Откъде да знам името му?

— Искам да знам защо ме наблюдаваше, когато ми беше на гости. Защо внезапно реши да вдигнеш косата си, както и защо косата ти бе вдигната, когато отиде да тичаш с Жан-Мишел.

Тя вече плачеше неудържимо.

— Това е лудост!

— Искам да знам имената на тримата мъже, които ме проследиха с мотоциклети по-късно същия ден, имената на двамата мъже, дошли да ме убият във вилата ми, и това на мъжа, който наблюдаваше излитането на самолета ми.

— Казвам ви истината! Името ми е Сара Банкрофт. Работех в една художествена галерия в Лондон. Продадох на Зизи картина и той ми предложи да започна работа при него.

— Картината на Ван Гог?

— Да.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“?

— Да, дявол да ви вземе!

— И откъде се сдоби с тази картина? Да не би да ти беше доставена от твоята разузнавателна служба?

— Не работя за никаква разузнавателна служба. Работя за Зизи.

— За американците ли работиш?

— Не.

— За евреите?

— Не!

Той въздъхна тежко, свали очилата си и дълго време съзерцателно ги бърса с кашмирения си шал.

— Трябва да знаеш, че малко след твоето излитане от Сен Мартен на летището пристигнаха четирима мъже и се качиха на частен самолет. Ние ги разпознахме. Предполагаме, че са се отправили насам, към Цюрих. Те са евреи, нали, Сара?

— Не знам за какво говорите.

— Повярвай ми, Сара. Евреи са. Веднага си личи.

Бен Шафик разгледа очилата си и ги избърса отново.

— Освен това трябва да знаеш, че колеги на тези евреи съвсем непохватно се опитаха да те проследят тази вечер, след като се приземи на летището. Нашият шофьор лесно се отърва от тях. Виждаш, че и ние сме професионалисти. Сега ги няма, Сара. Ти си самичка.

Той си сложи очилата.

— Мислиш ли, че така наречените професионалисти, за които работиш, ще искат да пожертват живота си за теб? Досега щяха да са избълвали на пода всичките си тайни. Но ти си по-добра от тях, нали, Сара? Ето защо той допусна грешката да те вземе на работа.

— Не беше грешка. Вие самият допускате грешка.

Бен Шафик се усмихна разочаровано.

— Сега те оставям в ръцете на моя приятел Мохамед. Той работеше за мен в Група 205. Познато ли ти е това име, Сара? Група 205? Твоите манипулатори със сигурност са ти я споменали по време на подготовката ти.

— Никога преди не съм я чувала.

— Мохамед е професионалист. Също така е много вещ в разпитването. Двамата с Мохамед ще направите едно пътуване. Нощно пътуване. Познат ли ти е този термин, Сара? Нощното пътуване.

Като не получи друг ответ, освен риданията й, той сам отговори на въпроса си:

— По време на Нощното пътуване Аллах разкрил Корана на Пророка. Тази нощ ти ще направиш свое собствено разкритие. Тази нощ ще кажеш на моя приятел Мохамед за кого работиш и всичко, което те знаят за моята мрежа. Ако му го кажеш бързо, ще получиш награда за благодарност. Ако продължиш с тези лъжи, той ще остърже плътта от костите ти и ще накълца главата ти. Разбираш ли ме?

Стомахът й се сви от позив за повръщане. Страхът й явно достави удоволствие на Бен Шафик.

— Даваш ли си сметка, че гледаш ръката ми? Те казаха ли ти за моя белег? За увредената ми ръка? — Още една отегчена усмивка. — Ти бе предадена, Сара… предадена от твоите работодатели.

Той отвори вратата и слезе, после подаде главата си вътре и я изгледа още веднъж.

— Впрочем ти почти успя. Ако приятелите ти бяха успели да ме убият на онзи остров, най-голямата ни операция щеше да се провали.

— Мислех, че работите за Зизи в Монреал.

— О, да. Почти бях забравил. — Бен Шафик уви плътно шала около врата си. — Мохамед няма да смята за толкова забавни твоите малки лъжи, Сара. Нещо ми подсказва, че двамата ще прекарате дълга и мъчителна нощ.

Тя остана мълчалива за момент. После попита:

— Каква операция?

— Операция ли? От мен? Аз съм само един инвестиционен банкер.

Сара повтори въпроса си:

— Каква е операцията? Къде ще ударите?

— Назови истинското ми име и ще ти кажа.

— Името ви е Ален ал Насър.

— Не, Сара. Не името ми за прикритие. Истинското ми име. Кажи го. Признай греховете си, Сара, и ще ти кажа това, което искаш да узнаеш.

Тя започна да трепери неистово. Опита се да изговори думите, но не можа да събере смелост.

— Кажи го! — извика й той. — Кажи името ми, кучко!

Сара вирна глава и го изгледа право в очите.

— Името… ви… е… Ахмед… бен… Шафик.

Той отметна рязко глава, сякаш да избегне удар. После й се усмихна с възхищение.

— Ти си много смела жена.

— А вие сте страхлив убиец.

— Ще те убия собственоръчно.

— Кажете ми какво ще направите.

Бен Шафик се поколеба за момент, после й се ухили арогантно.

— Достатъчно е да се каже, че имаме недовършена работа във Ватикана. За престъпленията на християните и на Западния свят срещу мюсюлманите скоро ще бъде отмъстено веднъж завинаги. Разкажи на Мохамед каквото знаеш, Сара. Направи по-леки последните си часове на земята.

Като каза това, той се обърна и се отдалечи. Незначителния я издърпа от задната седалка на колата, като притисна напоена с етер кърпа върху носа и устата й. Тя заби нокти в ръката му. Започна да удря напосоки. Нанесе му няколко безполезни ритника в пищялите. След това упойващото вещество взе надмощие и тя усети как полита към земята. Някой я хвана. Напъха я в багажника на колата. Нечие лице се появи за момент и я изгледа с любопитство и странна сериозност. Лицето на Мохамед. После капакът се затвори с трясък и я обгърна тъмнина. Когато колата потегли, тя изпадна в безсъзнание.

33. Цуг, Швейцария

Густав Шмит — шеф на отдела за борба срещу тероризма към Швейцарската федерална служба за сигурност — беше невероятен съюзник на американците в борбата срещу ислямския екстремизъм. В страна, където политиците, пресата и по-голяма част от населението бяха твърдо против Съединените щати и тяхната война, Шмит тайно бе създал лични връзки със своите партньори от Вашингтон, особено с Ейдриън Картър. Когато Картър се нуждаеше от разрешение да действа на швейцарска територия, Шмит неизменно му го осигуряваше. Когато Картър искаше някой агент на Ал Кайда да изчезне от федерацията, Шмит обикновено му даваше зелена улица. А когато Картър се нуждаеше от място за приземяване на самолет, Шмит редовно му предоставяше право за кацане. Частната писта в Цуг — богат индустриален град в сърцето на страната — беше любимата писта на Картър в Швейцария. На Шмит — също.

Беше малко след полунощ, когато самолетът „Гълфстрийм V“ излезе от облаците и се приземи на заснежената писта. Пет минути по-късно Шмит седеше срещу Картър в скромно обзаведената кабина.

— Имаме спешна ситуация — рече Ейдриън. — И за да съм напълно честен с теб, трябва да ти кажа, че не разполагаме с пълната картина. — Той махна към своя спътник. — Това е Том. Той е лекар. Смятаме, че ще се нуждаем от неговите услуги, преди да свърши нощта. Отпусни се, Густав. Сипи си едно питие. Може да се позадържим тук.

После Картър погледна през прозореца към вихрещия се сняг и не добави нищо. Нямаше нужда. Сега Шмит знаеше какво е положението. Един от агентите на Картър бе в беда и Ейдриън не бе сигурен, че ще успее да го измъкне жив. Шмит отвори брендито и отпи. В подобни ситуации той се радваше, че се е родил в Швейцария.

По същото време подобно бдение се извършваше в главния терминал на летище Клотен. Мъжът, който чакаше, не беше висш швейцарски полицейски служител, а Моше, боделът от Париж. В нула часа и четирийсет и пет минути от терминала излязоха четирима мъже, озовавайки се сред снежната вихрушка. Моше натисна клаксона на своето ауди и мъжете едновременно се обърнаха и се насочиха към колата му. Яков, Михаил и Ели Лавон се качиха отзад, а Габриел седна отпред.

— Къде е тя?

— Отправиха се на юг.

— Карай — каза Габриел.

Сара се събуди от парализиращия студ, ушите й пищяха от свистенето на гумите по мокрия асфалт. Къде съм? — запита се тя и тогава си спомни. Намираше се в багажника на мерцедес и против волята си беше участница в нощното пътуване на Мохамед към смъртта. Бавно, парченце по парченце, тя събра фрагментите на този безкраен ден и ги подреди в тяхната последователност. Видя Зизи в хеликоптера да поглежда часовника си, изпращайки я на смърт. После своя спътник Жан-Мишел, който подрямва няколко минути по пътя. Най-накрая видя чудовището Ахмед бен Шафик, който се заканваше, че кървавата баня във Ватикана още не е свършила. Чу гласа му и ритмичното повтаряне на въпросите му.

Искам да знам името на мъжа, който установи контакт с теб на плажа в Салин…

„Той е Яков — помисли си тя. — И е пет пъти по-голям мъж от теб“.

Искам да знам името на накуцващото момиче, което мина край „Тату“ по време на вечерното парти на Зизи…

„Казва се Дина — мислено отвърна тя. — Отмъстената останка“.

Искам да знам името на мъжа, който изсипа вино върху моята колежка в Сен Жан…

„Той е Габриел и много скоро ще те убие“.

Сега тях ги няма и ти си сама…

„Не, не съм — помисли си тя. — Те са тук с мен. Всичките“.

И Сара ги видя мислено как идват за нея през снежната вихрушка. Дали щяха да пристигнат, преди Мохамед да я „награди“ с безболезнена смърт? Дали щяха да дойдат навреме, за да научат тайната, която Ахмед бен Шафик толкова арогантно й хвърли в лицето? Сара знаеше, че би могла да им помогне. Тя имаше информацията, която Мохамед искаше, и щеше да му я даде с бързината и подробностите, които тя пожелаеше. Действай бавно — помисли си. — Протакай колкото се може повече.

Затвори очи и отново започна да губи съзнание. Този път заспа. Спомни си последното нещо, което й каза Габриел в нощта преди заминаването й от Лондон: Поспи, Сара. Чака те дълго пътуване.

Когато пак се събуди, колата се люшкаше силно. Вече не се чуваше свистенето на гумите по асфалта. Сега като че ли си пробиваха път през дълбок сняг по неравен терен. Тя се убеди в това само след миг, защото гумите загубиха сцепление и един от пътниците в колата бе принуден да слезе и да я бута. Когато автомобилът отново спря, Сара чу гласове, говорещи на арабски и швейцарски немски, после силното скърцане на замръзнали метални панти. Продължиха да пътуват още малко, след това спряха за трети, последен път, както предположи тя, защото двигателят веднага замлъкна.

Капакът на багажника се отвори. Две непознати лица се взряха в нея, четири ръце я сграбчиха и я измъкнаха навън. Поставиха я права и я пуснаха, но коленете й се подвиха и Сара се свлече върху снега. Това им се стори много забавно и те се посмяха няколко секунди, стоейки около нея, преди пак да я изправят на крака.

Тя се огледа. Намираха се в средата на обширна поляна, заобиколена от високи ели и борове. На нея се издигаше хижа с островръх покрив и някаква отделна постройка, до която бяха паркирани два джипа. Валеше силен сняг. Както бе забулена с черната абая, на Сара й се стори, че от небето вали пепел.

Появи се Мохамед и изръмжа нещо на арабски на двамата мъже, които я държаха права. Те направиха няколко крачки към хижата, очаквайки тя да ги последва, но краката й бяха вдървени от студа и не се помръдваха. Опита се да им каже, че е измръзнала до смърт, но не успя да артикулира и една дума. Имаше едно положително нещо в студа: отдавна не усещаше болка от ударите, нанесени й в лицето и в корема.

Мъжете я хванаха за ръцете и през кръста и я повлякоха към хижата. Краката й се влачеха, оставяйки две бразди в снега. Скоро стъпалата й пламнаха от студа. Опита да си спомни какви обувки си сложи тази сутрин. Внезапно се сети — сандали с равна подметка, онези, които Надия й купи в Густавия, за да са в тон с дрехите й в „Тату“.

Стигнаха до задната страна на хижата. Тук дърветата бяха по-наблизо — на не повече от трийсет метра от сградата — и имаше часови, който пушеше цигара и потрепваше с крака, за да се стопли. Под надвисналата над стената на къщата стряха бяха наредени дърва за огрев. Мъжете я издърпаха през вратата, а после я помъкнаха надолу по някакво стълбище. Все още вдървени от студа, краката на Сара се удряха във всяко стъпало. Тя заплака от болка, разтърсвана от силни ридания, на които мъчителите й не обърнаха никакво внимание.

Стигнаха до друга врата, която бе заключена с катинар. Един пазач го отключи, отвори вратата и светна лампата. Мохамед влезе пръв в стаята. След това двамата мъже вкараха и Сара.

Малко квадратно помещение, не повече от три и половина на три и половина метра. Порцелановобели стени със снимки по тях. Араби в затвора „Абу Граиб“. Араби в залива Гуантанамо. Закачулен ислямски терорист, държащ отрязаната глава на американски заложник. В средата на стаята имаше метална маса, чиито крака бяха захванати с болтове за пода. В средата на масата — желязна халка, за която бяха закачени чифт белезници. Сара изпищя и се задърпа назад. Напълно безполезно, разбира се. Единият мъж прикова ръцете й към масата, докато вторият ги закопчае с белезниците. Блъснаха един стол отзад в краката й и две ръце я принудиха да седне. Мохамед дръпна абаята от лицето й и й зашлеви два шамара.

— Готова ли си да говориш?

— Да.

— И никакви лъжи повече?

Тя поклати отрицателно глава.

— Кажи го, Сара. Никакви лъжи повече.

— Никакви… лъжи… повече.

— Ще ми кажеш ли всичко, което знаеш?

— Всичко.

— Студено ли ти е?

— Вледенена съм.

— Искаш ли да пиеш нещо топло?

Тя кимна утвърдително.

— Чай? Пиеш ли чай, Сара?

Още едно кимване.

— Как пиеш чая си, Сара?

— Не говорите… сериозно.

— Как пиеш чая си, Сара?

— С цианкалий.

Той се усмихна тъжно.

— Трябва да бъдеш много щастлива. Ще пийнем чай, а после ще поговорим.

Тримата мъже излязоха от стаята. Мохамед затвори вратата и отново сложи катинара. Сара подпря глава на масата и затвори очи. В ума й изникна картина — часовник, който отброява минутите до нейната екзекуция. Мохамед й носеше чай. Сара отвори стъкления капак на въображаемия часовник и върна стрелките пет минути назад.

34. Кантон Ури, Швейцария

Сервираха чая по арабски, в малки чаши. Ръцете на Сара все още бяха оковани. За да пие, тя се принуди да наведе глава към масата и да сърба шумно под изпълнения с отвращение поглед на Мохамед. Той изобщо не докосна чая си. Остави го непокътнат между разтворения си бележник и един зареден пистолет.

— Не можете да ме елиминирате и да очаквате, че никой няма да забележи — каза тя.

Мохамед вдигна очи и примигна бързо няколко пъти. Сара, която вече не беше забулена с абаята, го огледа под ярката светлина в помещението за разпити. Темето на ъгловатата му глава беше плешиво, а остатъкът от косата и брадата му бяха грижливо подстригани на една и съща дължина. Черните му очи бяха отчасти скрити зад очила с фина рамка, които проблясваха на светлината всеки път, когато вдигаше глава от бележника си. Изражението му беше открито и необичайно искрено за палач, а когато не крещеше и не заплашваше да я удари, лицето му имаше почти приятен вид. Понякога на Сара й заприличваше на млад и напорист журналист, задаващ въпроси на застанал на подиум политик.

— Цял Лондон знае, че заминах за Карибите със Зизи — каза тя. — Прекарах почти две седмици на „Александра“. Виждали са ме с него в ресторантите на Сен Бартелеми. Бях на плаж с Надия. Има данни за заминаването ми от Сен Мартен и пристигането ми в Цюрих. Не можете да прикриете просто така изчезването ми от Швейцария. Няма да ви се размине.

— Но нещата не се случиха по този начин — възрази Мохамед. — Виждаш ли, малко след като пристигна тази вечер, ти нае стая в хотел „Долдер Гранд“. Администраторът провери паспорта ти — нещо обичайно за Швейцария — и препрати информацията на швейцарската полиция — също толкова обичайно. След няколко часа ти ще се събудиш и след като поръчаш да ти донесат кафе в стаята, ще отидеш във фитнес залата на хотела, за да направиш сутрешната си тренировка. После ще вземеш душ и ще се облечеш за срещата си. Една кола ще те вземе в девет и четирийсет и пет и ще те закара до дома на хер Кларсфелд на Цюрихберг. Там ще бъдеш посрещната от няколко души от обслужващия персонал на хер Кларсфелд. След като разгледаш картината на Мане, ще позвъниш на господин Ал Бакари в Карибите и ще го уведомиш, че на този етап не можеш да постигнеш споразумение за цената. Ще се върнеш в хотел „Долдер Гранд“ и ще освободиш стаята си, после ще продължиш към летище Клотен, където ще се качиш на един търговски самолет и ще се върнеш в Лондон. Ще отпочинеш два дни в апартамента си в Челси, като междувременно ще направиш няколко обаждания от телефона и ще използваш неколкократно кредитните си карти. И тогава, за нещастие, ще изчезнеш необяснимо.

— Коя е тя?

— Достатъчно е да знаеш, че прилича на теб дотолкова, че да пътува с паспорта ти и да влезе и излезе от апартамента ти, без да събуди подозрението на съседите. Тук, в Европа, има хора, които ни помагат, Сара, хора с бели лица.

— Да, но полицията ще започне да следи Зизи.

— Никой не следи Зизи ал Бакари. Полицията ще има въпроси, разбира се, и ще получи своевременен отговор от адвокатите на господин Ал Бакари. Но нещата ще станат без шум, при изключителна дискретност. Това е едно от големите предимства да бъдеш саудитец. Ние на практика сме над закона. Но да се върнем на настоящата ни работа.

Той погледна надолу и почука нетърпеливо с върха на химикалката си по празната страница на бележника.

— Сега ще отговориш ли на въпросите ми, Сара?

Тя кимна.

— Кажи да, Сара. Искам да бъдеш по-приказлива.

— Да — рече тя.

— Какво да?

— Да, ще отговоря на въпросите ви.

— Името ти Сара Банкрофт ли е?

— Да.

— Много добре. Мястото и датата на раждане, записани в паспорта ти, верни ли са?

— Да.

— Баща ти наистина ли е бил директор на Ситибанк?

— Да.

— Родителите ти в момента наистина ли са разведени?

— Да.

— Посещавала ли си Дартмътския университет и защитила ли си по-късно магистратура в института „Кортолд“ в Лондон?

— Да.

— Ти ли си Сара Банкрофт, която е написала възторжено приета дисертация върху немския експресионизъм и е защитила докторат по философия в Харвард?

— Същата.

— По това време работеше ли за Централното разузнавателно управление?

— Не.

— Кога стана агент на ЦРУ?

— Никога не съм била агент на ЦРУ.

— Лъжеш, Сара.

— Не лъжа.

— Кога стана агент на ЦРУ?

— Не съм от ЦРУ.

— Тогава за кого работиш?

Тя замълча.

— Отговори на въпроса, Сара. За кого работиш?

— Знаете за кого.

— Искам да го чуя от теб.

— Работя за разузнавателната служба на Израел.

Той свали очилата си и я изгледа втренчено.

— Истината ли ми казваш, Сара?

— Да.

— Ако ме излъжеш отново, ще разбера.

— Знам.

— Желаеш ли още чай?

Тя кимна.

— Отговори ми, Сара. Искаш ли още чай?

— Да, бих искала още чай.

Мохамед се облегна назад в стола си и удари с длан по вратата на стаята. Тя се отвори незабавно и от другата й страна Сара видя двама мъже, застанали на пост.

— Още чай — каза им Мохамед на английски, после отгърна бележника си на нова страница и вдигна към нея жадното си за информация, открито лице. Сара протегна ръка към въображаемия си часовник и върна стрелките му с още десет минути назад.

Това, което тя не знаеше, бе, че разпитът й се провежда на територията на населения предимно с римокатолици кантон Ури, в района на страната, който швейцарците наричат на галено Вътрешна Швейцария. Хижата се намираше в тясна клисура, прорязана от приток на река Ройс. През клисурата минаваше само един път, а на върха й беше разположено потънало в сън село. Узи Навот го огледа набързо, после се обърна и се запъти отново към дъното на клисурата. Знаеше от опит, че швейцарците са едни от най-бдителните хора на планетата.

Саудитците се бяха опитали да му се изплъзнат в Цюрих, но Навот беше нащрек. Той винаги смяташе, че ако следиш професионалист, който очаква да бъде следен, е най-добре да го оставиш да си мисли, че наистина го следят — и което е още по-важно, че контрамерките му са успешни. За да осъществи това, Узи жертва трима от наблюдателите си в Северен Цюрих, той лично бе наблюдавал как мерцедесът с дипломатически номер влезе в склада в индустриалната зона на града и пак той го последва извън Цюрих двайсет минути по-късно.

Хората му се бяха прегрупирали край бреговете на Цюрихското езеро и се присъединиха към него в преследването на юг към Ури. Лошото време им осигури допълнителна защита, от която сега се възползва Навот, като слезе от колата си и се прокрадна тихо между гъстите дървета към вилата, стиснал пистолет в протегнатите си напред ръце. Половин час по-късно, след бегъл оглед на имота и охраната му, той беше отново зад волана и караше обратно през клисурата към долината на река Ройс. Там паркира в едно отклонение до речния бряг и зачака Габриел да пристигне от Цюрих.

— Кой е началникът ти?

— Не знам името му.

— Ще те попитам още веднъж. Как се казва началникът ти?

— Казвам ви, не знам името му. Или поне не истинското име.

— Под какво име го познаваш?

Не му издавай Габриел — помисли си тя и изрече първото име, което й хрумна:

— Представи ми се като Бен.

— Бен?

— Да, Бен.

— Сигурна ли си? Бен?

— Това не е истинското му име. Просто така каза, че се нарича.

— Откъде знаеш, че това не е истинското му име?

Тя се зарадва на прецизността на разпита, защото това й позволяваше да премести стрелките на въображаемия си часовник с още няколко минути назад.

— Защото той ми каза, че това не е истинското му име.

— И ти му повярва?

— Нямах причина да не му вярвам.

— Кога се срещна с този мъж?

— През декември.

— Къде?

— Във Вашингтон.

— По кое време на деня?

— Вечерта.

— В дома ти? Или на работното ти място?

— След работа. По пътя към къщи.

— Разкажи ми как стана, Сара. Разкажи ми всичко.

И тя го направи малко по малко, без да бърза.

— Къде се намираше къщата, в която те отведоха?

— В Джорджтаун.

— На коя улица в Джорджтаун?

— Беше тъмно. Не помня.

— На коя улица в Джорджтаун, Сара?

— Мисля, че беше на Ен Стрийт.

— Мислиш или си сигурна?

— Беше на Ен Стрийт.

— Какъв е адресът?

— На къщата нямаше табела.

— В кой квартал се намира?

— Не помня.

— На изток от Уисконсин Авеню или на запад?

— Вие познавате Джорджтаун?

— На изток или на запад?

— На запад. Определено на запад.

— В кой квартал, Сара?

— Май между Трийсет и трета и Трийсет и четвърта улица.

— Май?

— Между Трийсет и трета и Трийсет и четвърта улица.

— От коя страна на улицата?

— Какво имате предвид?

— От коя страна на улицата, Сара? Северната или южната?

— Южната. Определено южната.

В два и четирийсет и пет Навот забеляза аудито, което се приближаваше по пътя с по-голяма от допустимата за това лошо време скорост. Когато колата профуча край него сред облак сняг и кални пръски, той зърна за миг четиримата разтревожени мъже във вътрешността й. Узи извади телефона си и се обади.

— Току-що ме подмина — каза тихо той и вдигна очи към огледалото, за да види как аудито завива рязко и едва не се преобръща. Спокойно, Габриел. Спокойно.

— Кой те разпита първо? Агентът на ЦРУ или евреинът?

— Американецът.

— Какви неща те питаха?

— Говорихме най-вече за войната срещу тероризма.

— Какво например?

— Той ме попита каква трябва да е според мен съдбата на терористите. Да бъдат докарвани и съдени в Америка или да бъдат убивани на бойното поле от мъже в черно.

— Мъже в черно?

— Така ги нарече той.

— И имаше предвид специалните части? Наемните убийци на ЦРУ? Морските тюлени?

— Предполагам.

— А ти какво му отговори?

— Наистина ли искате да знаете?

— В противен случай нямаше да те питам.

И тя му каза, предоставяйки му информацията малко по малко.

Застанаха в кръг на брега на реката и Навот разказа набързо на Габриел всичко, което знаеше.

— Отвън има ли други пазачи, освен двамата при предния вход?

— Не знам.

— А в къщата?

— Не знам.

— Видя ли къде я отведоха?

— Не.

— Минаха ли други коли по пътя?

— Пътят е съвсем пуст.

— Информацията не е достатъчна, Узи.

— Направих всичко, което можах.

— Знам.

— Според мен имаш само две възможности, Габриел. Първата е да извършиш още една разузнавателна операция. Но това ще отнеме време. Плюс това е рисковано. Ако ни видят да идваме, първото, което ще направят, е да убият Сара.

— А втората възможност?

— Да атакуваш незабавно. Аз избирам нея. Един бог знае какво преживява Сара в момента.

Габриел сведе очи към снега и се замисли за миг.

— Влизаме още сега — заяви той. — Ти, Михаил, Яков и аз.

— Спасяването на заложници не е по моята част, Габриел. Аз съм съгледвач.

— Определено не е и по частта на Ели, а искам да сме поне четирима души. Моше и Ели ще останат в колите. Когато им дам сигнал, те ще дойдат по пътя и ще ни вземат.

— Кога дойде евреинът?

— Не си спомням точното време.

— Горе-долу?

— Не помня. Беше около половин час след пристигането ми, значи трябва да е било около седем, предполагам.

— И се нарече Бен?

— Не веднага.

— Отначало се представи под друго име, така ли?

— Не. Отначало изобщо не се представи.

— Опиши ми го, ако обичаш.

— По-скоро е дребен.

— Слаб или дебел?

— Слаб.

— Много слаб?

— Мускулест.

— С коса?

— Да.

— Какъв цвят?

— Тъмна.

— Дълга или къса?

— Къса.

— Косата му беше ли прошарена на места?

— Не.

Мохамед остави спокойно химикалката върху бележника си.

— Лъжеш, Сара. Ако ме излъжеш още веднъж, разговорът ни ще приключи и ще получим тази информация по друг начин. Разбираш ли ме?

Тя кимна.

— Отговори ми, Сара.

— Да, разбирам ви.

— Добре. А сега ми дай точното описание на евреина, който се е представил като Бен.

35. Кантон Ури, Швейцария

— Да се върнем на косата му. Каза, че е къса? Като моята?

— Малко по-дълга.

— И тъмна?

— Да.

— Но е прошарена на места, нали? На слепоочията, ако трябва да съм по-точен.

— Да, слепоочията му са прошарени.

— А сега ми кажи за очите. Зелени са, нали? Необикновено зелени.

— Очите му са много зелени.

— И този човек има специфична дарба, нали?

— Има много дарби.

— Умее да реставрира картини?

— Да.

— И си абсолютно сигурна, че никога не си чувала истинското му име?

— Казах ви. Представи се като Бен.

— Да, знам. Но не се ли нарече поне веднъж с друго име?

— Не, никога.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Наричаше се Бен.

— Това не е истинското му име, Сара. Той се казва Габриел Алон. И е убиец на палестинци. А сега ми кажи, ако обичаш, какво се случи след пристигането му в къщата в Джорджтаун.

В началото на пътеката, която водеше към хижата, имаше табела. На нея пишеше „Частна собственост“. Дворната порта се намираше на триста метра навътре в гората. Габриел и Навот се движеха от едната страна на пътеката, а Михаил и Яков — от другата. Снегът край пътя, който излизаше от клисурата, бе дълбок, но между дърветата бе значително по-малко. Гледан през очилата за нощно виждане, той блестеше в призрачно яркозелено, докато стволовете на боровете и елите бяха тъмни. Габриел се прокрадваше напред, стараейки се да не настъпва паднали клони, които биха могли да изпращят под тежестта му. В гората цареше мъртвешка тишина. Той чуваше бясното туптене на сърцето си и шума от стъпките на Навот зад гърба си. Държеше беретата с две ръце. Не носеше ръкавици.

Зърна къщата за пръв път петнайсет минути след навлизането им между дърветата. Прозорците на приземния етаж светеха, както и един прозорец на втория етаж. Пазачите се бяха подслонили на топло в един от джиповете. Двигателят работеше, но фаровете бяха изключени. Портата беше отворена.

— Прихвана ли целта, Михаил?

— Да.

— Кого виждаш по-добре от твоя ъгъл?

— Шофьора.

— Дотам са почти петдесет метра, Михаил. Ще можеш ли да го свалиш с един изстрел?

— Ще мога.

— Застреляй го в главата. Трябва да го направим тихо.

— Държа го на мушка.

— Приготви се и изчакай моя сигнал. Ще стреляме едновременно. И Бог да ни е на помощ, ако не улучим.

— Значи Алон те помоли да му помогнеш?

— Да.

— И ти се съгласи?

— Да.

— Веднага ли?

— Да.

— Без никакво колебание?

— Да.

— Защо?

— Защото вие сте зли. И ви мразя.

— Внимавай какво говориш.

— Искахте истината.

— И какво стана после?

— Подадох си оставката във „Филипс Кълекшън“ и се преместих в Лондон.

Габриел се прицели внимателно в мъжа на пасажерската седалка.

— Готов ли си, Михаил?

— Готов съм.

— Два изстрела по мой сигнал след пет, четири, три, две…

Габриел натисна два пъти спусъка. В предното стъкло на джипа зейнаха почти едновременно четири дупки. Той се втурна по пътеката през дълбокия до коленете сняг и се приближи предпазливо до автомобила с протегнат напред пистолет, следван по петите от Навот. Михаил беше направил две смъртоносни рани в главата на шофьора, но другият мъж бе улучен в бузата и в горната част на гръдния кош и все още беше в полусъзнание.

Алон го простреля два пъти през страничния прозорец, после застина за момент и огледа терена за някакъв знак, че присъствието им е разкрито. Навот забеляза пръв пазача, който изскочи иззад дърветата от лявата страна на къщата, а Михаил го свали с един-единствен изстрел в главата, който изпръска девствения сняг с кръв и мозък. Габриел се обърна и закрачи по поляната към хижата, а тримата му спътници го последваха.

— Разкажи ми за този Джулиан Ишърууд.

— Джулиан е много мил човек.

— Евреин ли е?

— Така и не разбрах.

— Джулиан Ишърууд е дългогодишен агент на израелското разузнаване?

— Не бих могла да знам.

— Значи, след като напусна „Филипс Кълекшън“, започна незабавно работа като заместник-директор на Джулиан Ишърууд?

— Точно така.

— Но ти си била абсолютна аматьорка. Кога те обучаваха?

— Нощем.

— Къде?

— В една провинциална къща на юг от Лондон.

— Къде се намира тази провинциална къща?

— В графство Съри, ако не се лъжа. Така и не разбрах как се казва селото.

— Тази къща постоянна тайна квартира на израелците ли е?

— Беше взета под наем. Съвсем временно.

— В нея имаше ли други хора, освен Алон?

— Да.

— Използваха други хора, които да помагат в обучението ти?

— Да.

— Кажи ми имената на някои от тях.

— Хората, които идваха от Тел Авив, никога не ми казаха имената си.

— А другите членове на екипа на Алон?

— Какво за тях?

— Кажи ми имената им.

— Моля ви, не ме карайте да го правя.

— Кажи ми имената им, Сара.

— Моля ви, недейте!

Той я удари достатъчно силно, за да я събори от стола. Белезниците се впиха в китките й и тя увисна на тях, а Мохамед се разкрещя:

— Кажи ми имената им, Сара! На всички!

— Имаше мъж на име Яков.

— Кой друг?

— Йоси.

— Кажи ми друго име, Сара.

— Ели.

— Друго.

— Дина.

— Друго.

— Римона.

— И същите тези хора те последваха на Сен Бартелеми?

— Да.

— Кой беше мъжът, които пръв се доближи до теб на плажа в Салин?

— Яков.

— Коя беше жената, която остави съобщението за теб в тоалетната на ресторанта в Салин?

— Римона.

— Кое беше накуцващото момиче, което влезе в ресторант „Тату“ точно преди да отидеш до тоалетната?

— Дина.

— И всички тези хора са евреи?

— Това изненадва ли ви?

— Ами ти, Сара? Ти еврейка ли си?

— Не, не съм еврейка.

— Тогава защо им помагаше?

— Защото ви мразя.

— Да, и виж докъде те доведе това.

Преди да стигнат до хижата, се сблъскаха с още един пазач. Той се появи от дясната им страна, излизайки иззад ъгъла на къщата, и направи глупостта да пристъпи на открито с отпуснато край тялото му оръжие. Габриел и Михаил го простреляха едновременно. Изстрелите им бяха приглушени от заглушителите, но пазачът нададе пронизителен писък, когато куршумите разкъсаха гърдите му. Две лица изникнаха внезапно зад стъклата на осветените прозорци като мишени в стрелбище — едното на прозореца на приземния етаж точно пред Габриел, а второто на горния етаж под стряхата. Алон откри огън по първия мъж, а Михаил се погрижи за втория.

Вече бяха изгубили елемента на изненадата. Те презаредиха оръжията си, като изминаха тичешком последните трийсет метра, делящи ги от предния вход. Яков тичаше най-отпред, защото имаше богат опит в проникването в терористични убежища по Западния бряг и ивицата Газа. Той изобщо не си направи труда да пробва ключалката. Вместо това изстреля серия куршуми в средата на вратата, за да убие всеки, който би могъл да стои от другата й страна, след което отнесе с няколко изстрела ключалката и околната част от касата. Навот, който беше най-едър от четиримата, стовари масивното си тяло върху вратата и тя падна навътре като съборена плочка от домино.

Другите трима влязоха бързо в малкото преддверие. Габриел покри пространството вляво, Яков — в средата, а Михаил — това отдясно. Алон, който все още беше с очилата за нощно виждане, съзря мъжа, когото простреля през прозореца, прострян на пода в локва кръв. Яков и Михаил откриха огън незабавно и той чу предсмъртните викове на още двама мъже. Продължиха към вътрешността на хижата, намериха стълбището към мазето и тръгнаха надолу. Ще започнем оттам — беше казал Габриел. — Инквизиторите винаги обичат да вършат работата си под земята.

Сара му описваше деня на продажбата, когато от горния етаж долетя шум от безредие. Той я накара да млъкне с жесток шамар през лицето, после се изправи и се приближи бързо до вратата с оръжие в ръка. Няколко секунди по-късно тя чу викове, крясъци и тежки стъпки по стълбите. Мохамед се обърна и насочи пистолета към лицето й. Сара, която все още беше прикована с белезници към масата, инстинктивно наведе глава между ръцете си в мига, в който той натисна два пъти спусъка. В тясното помещение изстрелите прозвучаха като артилерийски гръм. Куршумите изсвистяха във въздуха над главата й и се забиха в стената зад гърба й.

Мохамед изрева от ярост, че е проявила неблагоприличието да избере живота пред смъртта, и пристъпи напред, за да стреля отново. В същия миг вратата се стовари навътре, сякаш пометена от взрив. Тя го блъсна в гърба и го повали на земята. Пистолетът все още беше в ръката му. Той се надигна на едно коляно и го насочи отново към Сара, но в същия момент в помещението влетяха двама мъже със скиорски маски и очила за нощно виждане. Те простреляха Мохамед. И продължиха да стрелят, докато не им свършиха патроните.

Те срязаха белезниците и веригите и я изведоха покрай окървавените тела на мъртъвците. Щом се озоваха навън, тя се хвърли в прегръдките на Габриел като дете. Той я пренесе през заснежената поляна, после надолу по пътеката до шосето, където Лавон и Моше ги чакаха с колите. Тишината на гората беше нарушена от риданията й.

— Трябваше да им кажа разни неща.

— Знам.

— Те ме биха. Казаха, че ще ме убият.

— Знам, Сара. Видях стаята.

— Те знаят за теб, Габриел. Опитах се да…

— Всичко е наред, Сара. Вината е наша. Ние те разочаровахме.

— Съжалявам, Габриел! Толкова съжалявам.

— Моля те, Сара, недей!

— Видях го отново.

— Кого?

— Бен Шафик.

— Къде го видя?

— В Цюрих. Той не е мъртъв, Габриел.

— И какво ти каза?

— Че планира нов атентат във Ватикана.

36. Цуг, Швейцария

Двама от агентите на Навот успяха да се придвижат на юг през италианската граница, преди лошото време да блокира планинските проходи. Другите двама отидоха на изток, в Австрия. Самият Навот се присъедини, към Моше и замина за Париж, за да осигури безопасността на Хана Вайнберг. Габриел отведе Сара на частната писта извън Цуг. Докато шофираше към нея, седяха като любовници — той я беше прегърнал с една ръка през раменете, а тя бе притиснала мокрото си лице към шията му. В четири и половина самолетът излетя и се изгуби в облаците. Картър и Габриел не бяха на борда му.

— Добре, Габриел, слушам те.

— Сара е видяла Бен Шафик в Цюрих. Той й е казал, че планира нов атентат във Ватикана.

Картър изруга тихо под носа си.

— Вашият президент днес е на посещение в Рим, нали?

— Така е.

— По кое време трябва да е във Ватикана?

— По обяд.

Алон погледна часовника си.

— От Цюрих за Рим има полети на всеки кръгъл час. Ако побързаме, можем да се качим на самолета в седем.

— Карай — каза Картър.

Габриел запали колата и потегли към Цюрих. Ейдриън се обади в щаба на ЦРУ и поиска да го свържат с началника на американските тайни служби.

През първите трийсет минути от пътуването им Картър не спря да говори по телефона. Когато светлините на Цюрих изплуваха от мъглата в северния край на езерото, той приключи разговора и се обърна към Алон:

— Сара ще кацне във военновъздушната база Рамщайн след по-малко от час. Там ще я отведат в една американска военна болница, за да й направят обстоен преглед.

— Какво каза твоят лекар?

— Че състоянието й е такова, каквото може да се очаква. Охлузвания и натъртвания по лицето. Леко мозъчно сътресение. Рана на лявото око. Вътрешни натъртвания в областта на корема. Две пукнати ребра. Два счупени пръста на краката. Чудя се защо са постъпили така с нея.

— Влачили са я надолу по стълбите към мазето.

— А, и хипотермията. Предполагам, че я е получила в резултат от пътуването й в багажника. Така или иначе нещата можеха да бъдат много по-лоши.

— Погрижи се някой от твоите хора да е постоянно с нея — каза Габриел. — Последното нещо, от което имаме нужда в този момент, е Сара да издаде по невнимание тайните ни на лекарите в Рамщайн.

— Няма страшно, Габриел. Тя е в добри ръце.

— Каза, че е проговорила.

— Естествено, че е проговорила. По дяволите, и аз щях да проговоря!

— Трябваше да видиш онази стая.

— Да си призная, радвам се, че не я видях. Подобни работи не са по вкуса ми. Понякога си давам сметка, че копнея за добрите стари дни на Студената война, когато мъченията и кръвта не бяха част от работата ми. — Той погледна към Алон. — Предполагам обаче, че те винаги са били част от твоята. Така ли е?

Габриел не му отговори.

— Тя им е казала всичко, за да спечели време. Въпросът е дали Мохамед е успял да докладва някаква част от тази информация на шефовете си, преди да пристигнем.

— Взе ли бележника му?

Алон потупа горния джоб на коженото си яке.

— Ще разпитаме Сара, щом се възстанови.

— Може да не помни всичко, което им е казала. Била е дрогирана.

Продължиха да пътуват в мълчание. Въпреки ранния час, уличният трафик бе натоварен от колите на отиващите на работа хора. Трудолюбиви швейцарски бизнесмени — помисли си Габриел. И се запита колко ли от тях работят за компании, които са свързани по някакъв начин с риядската „Ей Ей Би Холдингс“ в Женева.

— Мислиш ли, че ще ме пуснат да се кача на този самолет, Ейдриън?

— Густав ме увери, че заминаването ни ще е безпроблемно.

— За теб може би, но аз имам доста колоритно минало в Цюрих.

— Ти имаш колоритно минало навсякъде. Не се тревожи, Габриел. Ще те пуснат на самолета.

— Сигурен ли си, че приятелят ти Густав ще потули нещата?

— Да потули кое? — Картър се усмихна уморено. — Докато разговаряме с теб, към Ури пътува наш екип от чистачи. Густав ще охранява вилата, докато пристигнат. А после… — Сви рамене. — После ще бъде, все едно нищо не се е случило.

— Какво ще правиш с труповете?

— Разполагаме с тайни гробища в Източна Европа. Ще получат подобаващо погребение — повече от това, което заслужават. А някой ден, когато тази безкрайна война все пак свърши, може да кажем къде са заровени костите им на някои от техните роднини. — Картър поглади мустаците си. — И вие имате, нали?

— Какво да имаме?

— Тайно гробище? Някъде там в Йорданската долина?

Габриел го изгледа продължително в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо.

— Колко са труповете, Габриел? Помниш ли?

— Разбира се, че помня.

— Колко са тогава? Екипът трябва да знае къде да ги търси.

Алон му каза. Два в джипа. Два на поляната пред хижата. Един до прозореца на първия етаж. Още един до прозореца на втория етаж. Два в преддверието. Два в подножието на стълбището. И Мохамед.

— Единайсет души — отбеляза Картър. — Ще се сдобием с имената им. Ще открием кои са били и какво са планирали. Но мисля, че за момента може със сигурност да приемем, че тази нощ сте ликвидирали важно бойно звено, както и човек от изключително значение за операцията на Бен Шафик.

— Да, но не пипнахме този, когото искахме.

— Нещо ми подсказва, че ще го откриете.

— Поне двама от тях бяха европейци, а Узи е чул единия да говори на швейцарски немски.

— Опасявам се, че ще бъдат погребани заедно с мюсюлманските си събратя. Предполагам, че и те самите биха пожелали да стане така. — Картър погледна часовника си. — Не можеш ли да караш по-бързо?

— Карам почти с осемдесет, Ейдриън. Каква част от истината каза на тайните служби?

— Казах им, че разполагаме с обезпокоително достоверно доказателство, че силите на глобалния джихад планират да извършат атентат срещу президента по време на посещението му във Ватикана днес следобед. И наблегнах особено на думите „обезпокоително достоверно доказателство“. Тайните служби разбраха съобщението съвсем ясно и недвусмислено, така че се надявам да ми осигурят кратка среща с президента по-късно тази сутрин. Той е отседнал в резиденцията на посланика.

— Може да размисли и да отложи визитата си.

— Няма — рече Картър. — В момента Ватиканът е най-яркият символ в света на заплахата от ислямския тероризъм. Така че президентът няма да пропусне своя шанс да подсили мисията си на тази сцена.

— Лукези ще го смъмри.

— Той е подготвен — каза Ейдриън. — За всеки случай тайните служби вече преговарят с италианците да променят плановете за пътуването на президента. Оказа се, че са обмисляли това още преди да получат обаждането ми. В Рим цари истински хаос. Очакват по улиците днес да има два милиона души.

— И как смятат да го вкарат във Ватикана?

— Колоната от автомобили на гостуващите държавни глави обикновено влиза в Светия престол през портата „Санта Анна“, после продължава по Виа Белведере до вътрешния двор на „Сан Дамазо“. Там ги посреща командирът на швейцарската гвардия и ги ескортира до Апостолическия дворец. Телохранителите на държавните глави са принудени да останат долу в двора. Такъв е протоколът във Ватикана. Президентът продължава нагоре сам, охраняван единствено от гвардейците. Обаче ще ти издам една малка тайна. Тайните служби винаги внедряват двама-трима свои хора в официалната група — хубави момчета католици, които искат да се срещнат с негово Светейшество.

— И какви промени готвите?

— Президентът ще пристигне във Ватикана с хеликоптер и ще се приземи на папската хеликоптерна площадка.

— Но тя се намира в далечния западен ъгъл, точно срещу стената. Ако някой чака в засада на Виале Ватикано с друг гранатомет…

— Тайните служби казват, че ще обезопасят района.

— И колко хубави момчета католици ще внедрите в официалната делегация на президента?

— Повече от обичайното. — Картър погледна отново часовника си. — Може би единият от нас трябва да влезе в летището няколко минути след другия. Лангли ни е запазил отделни места в самолета.

— Срамуваш ли се от мен, Ейдриън?

— Всъщност никога не съм се гордял повече с теб. Ти и момчетата ти проявихте изключителна смелост, като отидохте в хижата.

— Нямахме друг избор, Ейдриън. Никога нямаме.

Картър затвори очи за момент.

— Знаеш ли, Бен Шафик може просто да се е перчел или да е блъфирал поради някаква причина.

— Защо му е да блъфира? Той възнамеряваше да я убие.

37. Ватикан

— Добре че вашият приятел монсеньор Донати ни помоли да ви закараме — каза капитанът на карабинерите, — иначе никога нямаше да успеете да стигнете от летище Фиумичино до Ватикана.

Габриел погледна през прозореца на хеликоптера. Под него се простираше Рим. Вила Боргезе беше пълна с демонстранти и приличаше на море от хора. Челните редици на шествието излизаха от задната страна на парка на Виа Венето.

— Можете ли да ги задържите извън Ватикана?

— Ще се опитаме. — Капитанът посочи през прозореца. — Виждате ли онези барикади там долу? Планът ни е да ги насочим нагоре по хълма към парка Яникулум. Само че очакваме да има два милиона протестиращи. Ако нещата излязат извън контрол… — Той сви рамене по италиански. — Радвам се, че потушаването на размирици вече не влиза в задълженията ми. Там долу може да стане истинско бойно поле.

Хеликоптерът се обърна и направи вираж към града държава. Куполът на базиликата, покрит частично от огромните брезентови платнища на строителните работници, блесна под ярката слънчева светлина, докато възванието за мир на папата се развяваше на фасадата от лекия утринен ветрец. Те се спуснаха ниско над Виале Ватикано, като се задържаха в италианското въздушно пространство възможно най-дълго, после прелетяха над стената и се приземиха на папската хеликоптерна площадка. Там ги очакваше Донати, облечен в черно расо с пурпурен колан, а до него стоеше цивилен швейцарски гвардеец. Високият свещеник ги посрещна с мрачно изражение, те се ръкуваха набързо и тръгнаха през Ватиканските градини към Апостолическия дворец.

— Колко сериозно е положението този път, Габриел?

— Много.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Заради пратеника — отвърна Алон.

Габриел изчака да се качат в кабинета на Донати на третия етаж и едва тогава му съобщи останалото. Луиджи разбра, че му казва само част от историята, но беше прекалено загрижен за безопасността на господаря си, за да протестира.

— Искам да стоиш плътно до него, докато президентът не напусне Ватикана.

Този път Алон не възрази.

— Изглеждаш така, сякаш си минал през страхотни премеждия — вметна Донати. — Откога не си спал?

— Честно казано, не мога да си спомня.

— Опасявам се, че сега няма никакво време за сън — рече Луиджи, — обаче трябва да се погрижим за външния ти вид. Случайно да си носиш костюм?

— Ще ми се да можех да ти обясня колко нелепо звучи този въпрос.

— Ще ти трябват подобаващи дрехи. Охранителите на Светия отец от швейцарската гвардия носят костюми и вратовръзки. Сигурен съм, че командирът ще ти намери подходящо облекло.

— Има нещо, от което се нуждая повече, отколкото от син костюм, Луиджи.

— И какво е то?

Габриел му каза.

— Швейцарският гвардеец ще ти осигури и това.

Донати вдигна телефона и набра някакъв номер.

Десет минути по-късно Габриел бе посрещнат в двора „Сан Дамазо“ от същия швейцарски гвардеец, който бе стоял до Донати на хеликоптерната площадка. Той беше висок колкото Алон, имаше широки прави рамене, които изпълваха парадната му куртка, и дебел като на играч на ръгби врат. Русата му коса бе подстригана ниско до скалпа на кръглата му глава, така че кабелът на слушалката в ухото му се виждаше съвсем ясно.

— Познаваме ли се? — попита го Габриел на немски, когато тръгнаха надолу по Виа Белведере.

— Не, сър.

— Изглеждаш ми познат.

— Аз бях един от гвардейците, които ви помогнаха да заведете негово Светейшество в Апостолическия дворец след нападението.

— И аз така си помислих. Как се казваш?

— Ефрейтор Ерих Мюлер, сър.

— От кой кантон си, ефрейтор?

— Нидвалден, сър. Той е полукантон, близо до…

— Знам къде се намира — прекъсна го Габриел.

— Познавате ли Швейцария, сър?

— Много добре.

Малко преди портата „Санта Анна“ те завиха надясно и влязоха в казармата на швейцарските гвардейци. В приемната имаше бюро с формата на полумесец, зад което седеше чинно дежурният офицер. Пред него бяха разположени монитори за наблюдение. На стената зад гърба му висеше разпятие и наредени в редица знамена, представляващи двайсет и шестте швейцарски кантона. Докато Габриел и Мюлер минаваха край дежурния, той отбеляза нещо в дневника си.

— Швейцарската казарма е строго охранявана — поясни Мюлер. — Има три различни входни пункта, но този е главният.

Те излязоха от приемната и завиха надясно. Пред тях се ширна дълъг тъмен коридор, от който се влизаше в малките и подобни на килии спални помещения на гвардейците. В края на коридора имаше сводест проход, а отвъд него — вътрешен двор с настилка от каменни плочи, в който един сержант провеждаше строева подготовка на шестима новобранци, въоръжени с дървени пушки. Те влязоха в сградата от другата страна на двора и се спуснаха по каменно стълбище, което ги отведе в закритото стрелбище. То беше тихо и празно.

— Тук провеждаме стрелковата си подготовка. Стените би трябвало да са звукоизолирани, но съседите понякога се оплакват от шума.

— Съседите?

— На негово Светейшество му е все едно, но държавният секретар не обича гърмежите. Затова в неделя и на католическите празници не стреляме. — Мюлер се приближи до един метален шкаф и отключи катинара. — Стандартното ни въоръжение е деветмилиметров зигзауер с пълнител, побиращ петнайсет патрона. — Той погледна през рамо към Габриел, докато отваряше вратите на шкафа. — Това е швейцарски пистолет. Много точен… и много мощен. Искате ли да го изпробвате?

Алон кимна. Мюлер взе един пистолет, празен пълнител и пълна кутия с муниции и ги занесе на стрелбището. Започна да зарежда оръжието, но Габриел го спря:

— Аз ще го заредя. По-добре се погрижи за мишената.

Гвардеецът закачи една мишена на телта и я придвижи до средата на стрелбището.

— По-надалеч — каза му Алон. — Дръпни я чак до края, ако обичаш.

Мюлер изпълни желанието му. Докато мишената стигне до отсрещната стена на помещението Алон вече бе заредил петнайсет патрона в пълнителя и го беше пъхнал в дръжката на пистолета.

— Бърз сте — отбеляза гвардеецът. — Сигурно сте отличен стрелец.

— Имам много практика.

Мюлер му предложи предпазители за ушите и очите.

— Не, благодаря.

— Такива са правилата, сър.

Габриел се обърна без предупреждение и откри огън. Продължи да стреля, докато не изпразни пълнителя. Гвардеецът придърпа мишената към тях, а той извади празния пълнител и събра гилзите.

— Исусе!

И петнайсетте куршума бяха попаднали в средата на лицето от мишената.

— Ще стреляте ли още?

— Приключих.

— Искате ли презраменен кобур?

— Нали си имам панталони.

— Ще ви дам резервен пълнител.

— Дай ми два, ако обичаш. И още една кутия с муниции.

Габриел се снабди с комплект дрехи от кабинета на командира на гвардията и побърза да се върне в Апостолическия дворец. Донати го отведе на третия етаж и му показа малък апартамент за гости със самостоятелна баня.

— Отмъкнах тази самобръсначка от негово Светейшество — осведоми го Луиджи. — Хавлиените кърпи са в шкафа под мивката.

Оставаха деветдесет минути до пристигането на президента. Алон се избръсна, после прекара няколко минути под душа. За негова изненада се оказа, че дрехите, които му беше дал гвардеецът, са му съвсем по мярка, и в единайсет часа, издокаран подобаващо, той вече вървеше по украсения с фрески коридор към покоите на папата.

Преди да отиде в казармите на швейцарските гвардейци, беше поискал от Донати още нещо — копие на заключителния доклад за октомврийското нападение, подготвен съвместно от италианските и ватиканските служби по сигурността. Габриел го прочете в личната трапезария на Светия отец, докато пиеше капучино и похапваше cornetto51, след това прекара няколко минути пред телевизора на папата, като сменяше програмите в търсене на новина за единайсет човешки трупа, намерени в швейцарска хижа. За подобно откритие обаче не се споменаваше по нито една от международните новинарски програми. Той предположи, че хората на Картър са си свършили добре работата.

Донати дойде да го вземе в единайсет и четирийсет и пет. Двамата отидоха в двореца Белведере и се настаниха в един кабинет с хубав изглед към градините. Малко по-късно клоните на дърветата започнаха да се люлеят и да се превиват, появиха се два огромни двумоторни хеликоптера и се спуснаха към площадката в далечния край на града държава. Когато видя първия от хеликоптерите да се скрива безпрепятствено зад върховете на дърветата, Габриел усети как напрежението му взе да спада. Пет минути по-късно те зърнаха американския президент, който вървеше уверено към двореца, заобиколен от няколко дузини тежковъоръжени неспокойни агенти от тайните служби.

— Агентите ще трябва да го изчакат в градината — рече Донати. — Това не се нрави на американците, но така повелява протоколът. Знаеш ли, че се опитаха да внедрят няколко агенти на тайните служби в официалната делегация?

— Не думай.

Луиджи го изгледа.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да — отговори Габриел. — Трябва да се върнем в Апостолическия дворец. Искам да съм там преди пристигането на президента.

Донати се обърна и го поведе към двореца.

Добраха се до зала „Клементина“ — висока, украсена с фрески приемна зала — пет минути преди президента. Светият отец още не бе пристигнал. Отвън пред широкия вход стоеше церемониален отряд на швейцарската гвардия, още няколко гвардейци чакаха вътре, само че в цивилни дрехи. В единия край на дългата правоъгълна зала имаше два богато украсени с орнаменти стола, а в другия — група репортери, фотографи и телевизионни оператори. Всички изглеждаха необичайно намусени. Претърсването на екипировката и проверките за сигурност, извършени от швейцарската гвардия и тайните служби, бяха по-строги от обикновено, а три европейски телевизионни екипа не бяха допуснати в залата поради дребни несъответствия в документите им за самоличност. Щяха да позволят на журналистите да запишат началото на историческата среща и да го излъчат на живо по целия свят, после щяха да ги отпратят.

Луиджи се върна в коридора, за да посрещне папата. Габриел огледа още миг-два обстановката, после отиде в предната част на помещението и застана на няколко крачки от стола, запазен за Светия отец. През следващите две минути той обходи с поглед събралите се журналисти, като търсеше признаци на тревога или лице, което да изглежда не на място. Сетне направи същото с делегацията от прелати, която се намираше от лявата му страна.

Малко преди дванайсет, облечен в бяло расо, Светият отец влезе в залата, придружен от Донати, държавния секретар на Ватикана и четирима цивилни швейцарски гвардейци. Сред тях беше и Ерих Мюлер, гвардеецът, който даде оръжие на Габриел. Той спря за момент погледа си върху Алон и го поздрави с кратко кимване. Негово Светейшество прекоси залата и спря пред своя стол. Донати, висок и внушителен във вталеното си черно расо с пурпурен пояс, застана до началника си. Той хвърли бърз поглед на Габриел, после вдигна очи към президента на САЩ, който тъкмо влизаше в залата.

Алон огледа внимателно официалната делегация на президента. Разпозна четирима агенти от тайните служби, може би имаше и още двама-трима. После започна да шари с очи из помещението, сякаш погледът му беше прожектор: журналистите, прелатите, швейцарските гвардейци, президентът и папата. Те се здрависваха в момента, като се усмихваха топло един на друг под ослепителнобялата светлина на проблясващите камери.

Това, което последва, се случи толкова бързо, че изненада дори Габриел. Всъщност, ако не беше Донати, помисли си той по-късно, може би изобщо нямаше да го забележи. Очите на Луиджи внезапно се разшириха и той се хвърли встрани към президента. Алон се обърна и видя оръжието. Беше деветмилиметров зигзауер и ръката, която го държеше, принадлежеше на Ерих Мюлер.

Габриел извади собствения си пистолет и стреля, но не и преди Мюлер да успее да произведе два изстрела. Той не чу писъците и не забеляза проблясването на светлините на камерите. Просто продължи да стреля, докато швейцарският гвардеец не се строполи мъртъв на мраморния под. Скритите сред американската делегация агенти на тайните служби сграбчиха президента и го поведоха бързо към вратата. Пиетро Лукези, епископ на Рим, върховен понтифекс и наместник на свети Петър, падна на колене и започна да се моли над проснатото на земята тяло на висок свещеник в черно расо.

38. Рим

На единайсетия етаж на клиника „Джемели“ има стаи, за чието съществуване знаят малко хора. Те са обзаведени оскъдно като монашески килии. В едната има болнично легло. В другата — дивани и столове. В третата — малък параклис. В коридора пред входа има бюро за охраната. Там винаги седи пазач — дори когато стаите са празни.

Въпреки че болничното легло е запазено за световния духовен водач на един милиард католици, тази вечер то бе заето от неговия доверен личен секретар. Улицата под прозореца на стаята беше пълна с хиляди вярващи. В девет часа те се бяха смълчани, за да чуят първия бюлетин от пресцентъра на Ватикана. В него се казваше, че монсеньор Луиджи Донати е претърпял седемчасова операция за отстраняване на пораженията, нанесени от два деветмилиметрови куршума. Състоянието на монсеньор бе описано като „изключително тежко“ и ставаше ясно, че оцеляването му е под въпрос. Бюлетинът завършваше със съобщението, че Светият отец е до леглото му и възнамерява да остане там в близко бъдеще. Но в него не се споменаваше нищо за факта, че Габриел също е там.

Двамата с папата седяха на един от диваните във всекидневната. От другата страна на отворената врата лежеше Донати, блед и в безсъзнание. Беше заобиколен от екип лекари и медицински сестри с мрачни изражения. Очите на негово Светейшество бяха затворени, а пръстите му прехвърляха зърната на броеница. Предницата на бялото му расо беше изцапана с голямо петно кръв. Той отказа да го смени с друго. Габриел, който го наблюдаваше в момента, си помисли за Шамрон и скъсаното му кожено яке. Надяваше се, че папата не се обвинява за случилото се днес.

Алон хвърли поглед към телевизора. На екрана проблясваше запис на покушението — един от най-драматичните моменти, излъчван някога на живо. Излъчваха го непрекъснато. Беше го гледал поне дузина пъти и сега го изгледа отново. Видя как Мюлер, стиснал пистолета в протегнатите си напред ръце, изскача от групата на швейцарските гвардейци. Видя себе си — как вади собствения си пистолет от вътрешния джоб на сакото — и Донати, който се хвърля пред президента на САЩ в момента, в който Мюлер започва да стреля. Части от секундата — помисли си Габриел. Ако бе видял Мюлер части от секундата по-рано, можеше да стреля пръв. И сега Донати нямаше да лежи на крачка от смъртта на единайсетия етаж на клиника „Джемели“. Той погледна отново към папата. Очите му бяха отворени, но вперени в телевизионния екран.

— Как е разбрал, че трябва да застане пред президента, вместо пред мен?

— Предполагам, проумял е, че ако е искал, Мюлер е можел да ви убие стотици пъти. Целта на Мюлер е бил президентът и Луиджи го е съобразил.

— За части от секундата.

— Той е един от най-умните хора, които познавам, Ваше Светейшество. — Габриел погледна към Донати.

— Той спаси президента на САЩ, а навярно дори не го осъзнава.

— Луиджи просто спря куршумите — каза папата, — но ти си този, който го спаси. Ако не беше ти, изобщо нямаше да сме подготвени, че може да се случи нещо подобно. Как разбра, Габриел? Как разбра, че днес ще извършат ново покушение срещу нас?

— Ще поговорим по този въпрос някой друг път. След време.

— В момента провеждате операция, така ли?

Алон не отговори.

— Ерих Мюлер, член на дворцовата ми гвардия… — Гласът на Светия отец заглъхна. — Още не мога да повярвам. Как са го постигнали, Габриел? Как са вкарали наемен убиец в швейцарската гвардия?

— Подробностите не са ми известни, Ваше Светейшество, но вероятно Мюлер е бил завербуван, след като е напуснал швейцарската армия. Бил е без перспективи за работа и близо година и половина е пътешествал из Европа и Средиземноморието. Прекарал е няколко месеца в Хамбург и още няколко в Амстердам. Известно е, че е участвал често в антиамерикански и антиизраелски демонстрации. Може дори да се е помохамеданчил. Смятаме, че е бил вербуван и включен в терористичната мрежа от професор Али Масуди.

— Масуди? Наистина ли? Боже мой, Габриел, мисля, че професор Масуди представи някои от трудовете си на специалната ми комисия за заздравяване на връзките между ислямския свят и Запада. Мисля, че преди време даже е идвал във Ватикана.

— Заздравяването на връзките между ислямския свят и Църквата със сигурност не е било сред плановете на Масуди, Ваше Светейшество.

— Очевидно — рече папата. — Смятам, че вече знаем кой е отворил Вратата на смъртта за атентаторите самоубийци през октомври. Бил е Мюлер, нали?

Алон кимна и премести очи към телевизора, където пуснаха отново записа на нападението.

— Питам се колко ли хора са видели този репортаж днес — промълви папата.

— Милиарди, Ваше Светейшество.

— Нещо ми подсказва, че с кариерата ти на таен агент е свършено. Добре дошъл отново в реалния свят, Габриел.

— Това не е свят, в който се чувствам удобно.

— Какви са плановете ти?

— Трябва да се върна в Израел.

— А после?

— Бъдещето ми е доста несигурно.

— Както обикновено — отбеляза папата. — Франческо Тиеполо ми каза, че пак сте се събрали с Киара.

— Така е, Ваше Светейшество. Сега тя е в Израел.

— И какви са плановете ти?

— Трябва да се оженя за нея, преди да ме е напуснала отново.

— Мъдро. А после?

— Ще действам стъпка по стъпка, Ваше Светейшество.

— Ще ми позволиш ли да ти дам още един съвет?

— Разбира се.

— В момента ти си най-известният човек в Италия. Национален герой. Нещо ми подсказва, че ще посрещнат завръщането ти в страната с отворени обятия. И този път не като Марио Делвекио.

— Ще се занимаем с този проблем, когато стигнем до него.

— Ако бях на твое място, щях да отида във Венеция.

Светият отец се умълча и погледна към отворената врата.

— Не знам какво ще правя, ако Бог ми го отнеме. Не мога да управлявам Римокатолическата църква без Луиджи Донати.

— Спомням си деня, в който той дойде да се срещне с мен в Йерусалим — каза Габриел. — Докато вървяхме през Стария град, имах глупостта да го опиша като един невярващ човек на страната на човек с огромна вяра. Но се иска огромна вяра да застанеш на пътя на онези куршуми.

— Луиджи Донати е човек с необикновено силна вяра. Просто понякога не го съзнава. А сега и аз трябва да имам вяра. Трябва да вярвам, че Бог ще ми позволи да го задържа още малко при себе си и че сега Той ще сложи край на тази лудост.

Следващият въпрос на папата беше същият, който зададе на Алон след покушението през октомври.

— Свърши ли се?

Този път Габриел остана загледан в телевизора и не отговори нищо.

Не, Ваше Светейшество — помисли си той. — Не съвсем.