Пратеникът

39. Вашингтон

Избраната от Сената комисия се събра месец след покушението срещу президента. Във встъпителните си речи високопоставените й членове увериха американския народ, че разследването им ще е щателно и безкомпромисно, но в края на първата седмица сенаторите и от двете партии бяха разочаровани от това, което според тях беше липса на откровеност от страна на шефовете на президентската служба за сигурност и разузнаването. Хората на президента обясниха съвсем подробно как силите на глобалния ислямски тероризъм са успели да проникнат в средището на християнския свят и как професор Али Масуди е завербувал младия швейцарец Ерих Мюлер, а след това го е вкарал в Папската швейцарска гвардия. Но когато се стигна до това кой е организирал и двете нападения във Ватикана, и по-важното — кой ги е финансирал — те не отговориха нищо със сигурност. Нито пък успяха да обяснят по задоволителен за сенаторите начин присъствието на Габриел Алон, този вече легендарен израелски агент и убиец. След продължителни дебати сенаторите решиха да го призоват лично. Понеже бе чуждестранен гражданин, той не беше длъжен да се отзове на призовката им и както можеше да се очаква, Габриел категорично отказа да се яви пред комисията. Обаче три дни по-късно той внезапно промени решението си. Каза на сенаторите, че ще даде показания, но тайно, без публичност. Те се съгласиха и го помолиха да се яви във Вашингтон следващия четвъртък.

Алон влезе сам в подземната стая за изслушване. Когато председателят на комисията поиска да стане прав и да каже името си за протокола, той се подчини без капка колебание.

— За кого работите?

— За министър-председателя на Израел.

— Бихме искали да ви зададем много въпроси, господин Алон, но вашият посланик ни каза, че няма да отговорите на нито един, който сметнете за неуместен.

— Вярно е, господин председател.

— Освен това ни бе съобщено, че искате да прочетете изявление, което да бъде записано в протокола, преди да започнем да ви разпитваме.

— Това също е вярно, господин председател.

— Изявлението е във връзка със Саудитска Арабия и отношението на Америка към нея.

— Да, господин председател.

— Само да ви напомня, господин Алон. Въпреки че давате тайно показания, те все пак ще бъдат записани.

— Разбирам, сър.

— Много добре. Можете да продължите.

Габриел сведе поглед и започна да чете изявлението си. Един мъж в дъното на помещението видимо трепна. Херкулес е дошъл в Сената на САЩ — помисли си той. — И е донесъл със себе си колчан стрели, натопени в жлъч.

— Поздравления, Габриел — каза Ейдриън Картър. — Просто не можа да се сдържиш, нали? Дадохме ти сцена и ти се възползва от нея.

— Сенаторите трябваше да научат истината за саудитския режим и за приноса му към глобалния тероризъм. Американският народ трябва да узнае за какво се харчат всички тези петродолари.

— Поне не намеси името на Зизи.

— Имам други планове за него.

— По-добре не се занимавай със Зизи. Освен това в момента не трябва да изпускаш топката от очи.

— Не трябва да изпускам топката от очи? Това пък какво означава?

— Това е спортна метафора, Габриел. Не спортуваш ли?

— Нямам време да спортувам.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Шамрон.

— Ще приема това за комплимент — каза Алон. — И коя топка не трябва да изпускам от очи?

— Бен Шафик. — Картър го изгледа втренчено. — Някакви следи от него?

Габриел поклати отрицателно глава.

— А вие?

— Ние може би попаднахме на нещо.

— Нещо, за което искаш да ми кажеш?

— Все още не.

Картър пресече Мемориал Бридж и зави по булевард „Джордж Вашингтон“. В продължение на няколко минути пътуваха мълчаливо. Габриел се загледа през прозореца, любувайки се на гледката на Джорджтаун, разположен на другия бряг на реката.

— Видях в пътния ти лист, че на връщане към Израел смяташ да се отбиеш в Рим — обади се Картър. — Да не възнамеряваш да изпълниш друга поръчка за Ватикана?

— Просто искам да прекарам известно време с Донати. Когато напуснах Рим, той все още не беше дошъл в съзнание. — Алон погледна часовника си. — Къде ме водиш, Ейдриън?

— До полета ти остават няколко часа. В коневъдния район на Вирджиния има едно местенце, където можем да обядваме.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Около час.

Габриел спусна седалката си назад и затвори очи.

Събуди се, когато навлязоха в градчето Плейнс. Картър намали, докато минаваше през малкия търговски квартал, пресече няколко стари железопътни линии и продължи към вътрешността на щата. Пътят беше познат на Алон, позната му беше и дългата чакълена алея, по която зави Картър след около три километра. Тя минаваше край брега на тесен поток. Отляво имаше хълмиста ливада, а в най-високата й част се издигаше голяма фермерска къща с потъмнял меден покрив и две веранди. При последното посещение на Габриел дърветата бяха голи, а земята — покрита със сняг. Сега кучешкият дрян беше разцъфнал, а ливадите бяха бледозелени от новопоникналата пролетна трева.

По пасбището към тях се приближи в лек галоп кон, язден от жена със златиста коса. Отоците по лицето й бяха намалели и чертите й отново изглеждаха нормално. „Ако не се броят тъмните кръгове под очите й“ — помисли си Габриел. В очите на Сара все още се виждаха следи от кошмара, който преживя в хижата в кантона Ури. Тя подкара умело коня успоредно с колата и погледна надолу към Алон. На лицето й се появи усмивка и за момент заприлича на същата красива жена, която бе видял да върви по Кю Стрийт във Вашингтон миналата есен. После усмивката се стопи и с две умели смушквания с токовете на ботушите си Сара накара коня да препусне в галоп към къщата.

— Тя има както добри, така и лоши дни — рече Картър, като гледаше след нея. — Но съм сигурен, че ти си наясно с това.

— Да, Ейдриън, наясно съм.

— Винаги съм смятал, че злобата вреди на работата ни, но никога няма да простя на Зизи това, което й причини.

— Нито пък аз — каза Габриел. — А у мен има много злоба.

Обядваха мълчаливо под хладните слънчеви лъчи на задната веранда. След това Картър се зае да измие чиниите, а Габриел и Сара тръгнаха на разходка през сенчестата гора. Един агент на ЦРУ понечи да ги последва, но Алон му взе пистолета и го накара да се върне в къщата. Сара носеше дълъг брич за езда, високи ботуши и вълнена жилетка. Габриел все още беше с тъмносивия костюм, с който се яви на сенатското изслушване. В дясната си ръка държеше далекобойния броунинг на агента.

— Ейдриън не изглежда особено доволен от представянето ти пред комисията. — Така е.

— Някой трябваше да им съобщи за нашите приятели саудитците. А нима има по-подходящ от теб? Все пак ти спаси живота на президента.

— Не, Сара, ти спаси живота на президента. Може би някой ден тази страна ще открие колко много ти дължи.

— Нямам намерение скоро да ставам медийна звезда.

— А какви са плановете ти?

— Ейдриън не ти ли каза? Присъединявам се към Управлението. Реших, че светът на изкуството ще оцелее и с един музеен куратор по-малко.

— В кой отдел? В оперативния или в разузнавателния?

— В разузнавателния. Вече натрупах оперативен опит за цял един живот. Освен това там никога няма да съм в безопасност. Зизи ми показа съвсем ясно какво става с хората, които го предадат.

— Той има дълга ръка. Помислила ли си за безопасността си тук, в Америка?

— Ще ми дадат ново име и нова самоличност. Аз трябва да си избера името. Чудех се дали ще ми позволиш да използвам името на майка ти.

— Ирене? — Габриел се усмихна. — За мен ще е чест. Тя беше като теб — забележително смела жена. Когато дойдеш отново в Израел, ще ти дам да прочетеш какво се е случило с нея по време на войната.

Сара спря, за да докосне цвета на един кучешки дрян, после двамата продължиха разходката си сред дърветата.

— Ами ти, Габриел? Какви са твоите планове?

— Мисля, че двамата с теб ще поемем в противоположни посоки.

— Тоест?

— Страхувам се, че в момента не мога да ти кажа нищо повече.

Тя се нацупи и го плесна игриво по ръката.

— Смяташ, че вече не можеш да ми имаш доверие, така ли?

— Опасявам се, че сега, когато работиш за разузнаването на друга държава, отношенията ни ще трябва да се ограничат в известни… — Той млъкна, търсейки точната дума на английски. — … параметри.

— Я стига, Габриел. Нас ни свързва нещо далеч по-силно от правилата за поведение между служителите на две различни служби.

— Виждам, че вече си започнала подготовката си.

— Малко по малко — отговори тя. — Така разнообразявам скучния самотен живот, който водя в тази ферма.

— Добре ли си, Сара?

— Денем — да, но нощем ми е много трудно.

— Така ще е доста дълго време. Но работата за Управлението ще ти помогне. Знаеш ли къде ще те назначат?

— В саудитския отдел — отговори тя. — Аз настоях.

Гората потрепери от тътена на далечна гръмотевица. Сара попита за Джулиан Ишърууд.

— В момента положението му е много подобно на твоето.

— И къде го държиш?

— Сара.

— Хайде, Габриел.

— Скрит е в една стара къща близо до Ландс Енд в Корнуол.

— А галерията?

— В момента е затворена. Заминаването ти от Лондон предизвика доста голям скандал. На момчетата от бара на ресторант „Грийнс“ им е много мъчно за теб.

— И на мен ми липсват. Но повече ми липсва твоят екип.

— Всички ти изпращат най-добри пожелания. — Той се поколеба. — Освен това ме помолиха да ти се извиня.

— За какво?

— Ние те разочаровахме, Сара. Очевидно сме били забелязани от Бен Шафик или от охранителите на Зизи.

— Може вината да е била моя. — Тя сви рамене. — Няма значение. Всички се измъкнахме невредими, а видяхме сметката на единайсет от тях в онази къща. Освен това осуетихме план за покушение над президента. Не е зле.

Проехтя тътенът на нова гръмотевица, този път по-наблизо. Сара погледна към небето.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, Сара. Има някои неща, които трябва да узнаем, преди да приключим официално с тази операция.

Очите й останаха вдигнати към небето.

— Трябва да разбереш какво им казах в онази хижа в Швейцария.

— Знам, че беше натъпкана с наркотици. Знам, че навярно си се опитала да прогониш спомена.

Тя погледна към него и поклати глава.

— Не съм се опитвала да забравя. Всъщност помня всяка дума.

Закапаха първите капки дъжд. Сара сякаш не забеляза това. Те продължиха да крачат между дърветата и тя му разказа всичко.

Ейдриън Картър закара Габриел до летище „Дълес“ и го прекара през охраната. Настаниха се в специалния салон за дипломати и зачакаха обявяването на полета. За да убие времето, Картър се загледа във вечерните новини. Вниманието на Алон обаче бе привлечено от мъжа, който седеше в отсрещния край на салона — принц Башир, посланик на Саудитска Арабия в САЩ.

— Не си го и помисляй, Габриел.

— Публичните конфликти не са в моя стил, Ейдриън.

— Може и да не са, но Башир ги обича.

Сякаш по сигнал саудитецът се изправи и тръгна към тях. Застана пред Габриел, но не му подаде ръка.

— Чух, че тази сутрин сте изнесли доста добър спектакъл в Капитолия, господин Алон. Еврейски лъжи и пропаганда, но все пак забавни.

— Свидетелските ми показания би трябвало да са тайна, Башир.

— В този град нищо не става, без аз да го науча. Освен това съм принц Башир. — Посланикът погледна към Картър. — Вие ли сте отговорен за днешния цирк, Ейдриън?

— Призовката бе изпратена от сенаторите, Ваше Кралско Височество. Управлението няма нищо общо.

— Трябваше да го спрете по някакъв начин.

— Това не е Рияд, господин посланик.

Башир го изгледа втренчено, после се върна на мястото си.

— Предполагам, че…

— Какво?

— Няма значение — каза Картър.

Десет минути по-късно обявиха полета на Габриел. Ейдриън го изпрати до изхода.

— О, насмалко да забравя! Докато разговаряхте със Сара, се обади президентът. Искаше да ти благодари. Каза, че ще се чуете друг път.

— Кажи му да не се тревожи за това.

— Освен това каза, че иска да напреднеш по въпроса, който сте обсъждали на южната ливада.

— Сигурен ли си?

— Сигурен в какво?

— Че президентът е използвал точно тези думи?

— Напълно — рече Картър. — Всъщност за какво разговаряхте през онази нощ?

— Разговорът ни беше личен, Ейдриън, и ще си остане такъв.

— Супер.

Те се здрависаха, после Габриел се обърна и се качи на самолета.

40. Тиберия, Израел

Следващата нощ беше шабат. Габриел спа до късно следобед, после взе душ, облече се и двамата с Киара потеглиха с колата му към Долината на Израил. По пътя спряха за кратко в Тел Мегидо, за да вземат Ели Лавон, после продължиха към Тивериадско море. Когато стигнаха до вилата от варовик с цвят на мед, кацнала върху една скална тераса над езерото, наближаваше залез-слънце. Шамрон ги посрещна на главния вход. Лицето му изглеждаше отслабнало и изпито, а самият той се придвижваше с помощта на бастун. Беше много красив бастун от маслиново дърво.

— Министър-председателят ми го подари тази сутрин, когато напусках рехабилитационния център в Йерусалим. Едва не го ударих с него. Геула смята, че така изглеждам по-изискан. — Той ги въведе вътре и погледна към Габриел. — Виждам, че си с моето яке. Сега, когато стана ясно, че ще живея още дълго, бих искал да ми го върнеш.

Алон съблече якето и го провеси на закачалката в антрето. От вътрешността на вилата се чу гласът на Геула, която ги канеше на масата за вечеря. Когато влязоха в трапезарията, тя вече бе започнала да пали свещите. Там бяха Йонатан и жена му. А също и Римона със съпруга си. Ронит седна до баща си и тактично напълни чинията му от поднесените блюда, докато присъстващите си ги подаваха около масата. Не споменаха нито дума за операцията „Бен Шафик“ или за Ватикана. Вместо това обсъдиха явяването на Габриел пред американския Конгрес. По киселото изражение на Шамрон си личеше, че той не го одобрява. И възрастният мъж му го показа съвсем ясно, когато го изведе на терасата след вечеря, за да поговорят насаме.

— Постъпи правилно, като първоначално отхвърли призовката, Габриел. Не трябваше да променяш решението си. Като си представих как седиш пред комисията на Конгреса, пък било то и неофициално, рехабилитацията ми се върна шест месеца назад.

— Източникът на глобалния джихад са Саудитска Арабия и уахабизмът — каза Алон. — Сенатът трябваше да разбере това. Както и американският народ.

— Можеше да изложиш мислите си в тайна телеграма. Не беше нужно да седиш пред тях и да отговаряш на въпросите им като обикновен простосмъртен.

Седяха в два удобни стола с лице към парапета. Пълната луна се отразяваше в спокойната повърхност на Тивериадско море, а отвъд него, черни и безформени, се издигаха Голанските възвишения. Шамрон обичаше да седи на терасата си, защото тя гледаше на изток, към враговете му. Той пъхна ръка под възглавницата на стола си и извади сребърна табакера и старата си запалка „Зипо“.

— Не трябва да пушиш, Ари.

— Докато бях в „Хадаса“ и в рехабилитационния център, нямах възможност да пуша. Това е първата ми цигара от нощта на нападението насам.

— Мазел тов52 — каза мрачно Габриел.

— Ако ме издадеш на Геула, ще те фрасна с бастуна.

— Да не мислиш, че ще я заблудиш? Тя знае всичко.

Шамрон върна разговора към свидетелските показания, които Габриел беше дал във Вашингтон.

— Може би си имал скрит мотив — рече той. — Може би си искал да направиш нещо повече от това да кажеш на американския народ истината за саудитските им приятели.

— И какъв би могъл да е този мой скрит мотив?

— След изпълнението ти във Ватикана ти се превърна в навярно най-известния разузнавач в света. А сега… — Шамрон сви рамене. — Нашата работа не е за знаменитости. Ти направи почти невъзможно да те използваме някога отново в тайна операция.

— Няма да работя за „Специални операции“, Ари. Освен това вече са предложили работата на Узи.

— Узи е добър служител, но не може да се мери с теб.

— Сара Банкрофт е жива именно благодарение на Узи. Той е най-подходящият за ръководител на „Специални операции“.

— Не трябваше да използваш американско момиче.

— Ще ми се да имахме още две момичета като нея.

Шамрон, изглежда, бе загубил интерес към цигарата си. Той я върна в табакерата и попита Габриел какви са плановете му.

— Имам да довършвам някои работи и мисля да започна с картината на Ван Гог. Обещах на Хана Вайнберг, че ще й я върна. А това е обещание, което смятам да изпълня, независимо от новопридобитата ми известност.

— Знаеш ли къде се намира?

Алон кимна утвърдително.

— Скрих радиопредавател в рамката по време на реставрацията. Картината е в имението на Зизи в Ил дьо ла Сите.

— И възнамеряваш да откраднеш картина от Париж след всичко, което преживя във Франция? — Шамрон поклати глава. — Ще бъде по-лесно да проникнеш в дома на твоя приятел американския президент, отколкото в едно от именията на Зизи.

Габриел разсея тревогата на възрастния мъж, като махна с ръка, както обичаше да прави самият Ари.

— А после?

Алон се умълча.

— Ронит е решила да се върне вкъщи — каза Шамрон, — но имам чувството, че ти отново се каниш да ни напуснеш.

— Още не съм решил.

— Надявам се, че си взел решение поне по отношение на Киара.

— Ще се оженим възможно най-скоро.

— А кога смяташ да съобщиш новината на Леа?

Габриел му каза.

— Вземи Геула с теб — посъветва го Ари. — Когато беше по задачи, те прекарваха много време заедно. Леа има нужда от майка, особено в момент като този. Геула е идеалната майка.

Габриел и Киара прекараха нощта във вилата, в стая с изглед към езерото. На сутринта всички се събраха да закусят на огряната от слънцето тераса, после всеки тръгна по пътя си. Йонатан се отправи на север, за да се присъедини към военната си част; Римона, която се беше върнала на служба в Аман, пое на юг, към своята част. Геула тръгна заедно с Габриел и Киара. Те оставиха Лавон при разкопките в Тел Мегидо, после продължиха към Йерусалим.

Когато пристигнаха в психиатричната клиника „Маунт Херцел“, беше късна сутрин. Доктор Бар Зви, приличащ на равин мъж с дълга брада, ги посрещна във фоайето. Те отидоха в кабинета му и прекараха един час в дискусии кой е най-добрият начин да съобщят новината на Леа. Тя нямаше почти никакъв досег с реалността. Години наред в съзнанието й възкръсваха спомени от Виена, сякаш гледаше филмова лента. А напоследък се люшкаше между миналото и настоящето, често в рамките на няколко секунди. Габриел се чувстваше длъжен да й каже истината, но искаше да го направи по възможно най-безболезнения начин.

— Тя, изглежда, реагира на присъствието на Геула — отбеляза лекарят. — Може би трябва да поговорим насаме с нея, преди да й кажеш. — Той погледна часовника си. — В момента Леа е в градината. Това е любимото й място. Защо да не го направим там?

Леа седеше в инвалидната си количка под сянката на една пиния. Ръцете й, изкривени и покрити с белези, стискаха маслинова клонка. Косата й, някога дълга и черна, беше подстригана късо и почти напълно побеляла. Когато Геула и лекарят заговориха с нея, очите й останаха равнодушни. Десет минути по-късно те се отдалечиха. Габриел тръгна по градинската алея и коленичи пред количката, като хвана това, което беше останало от ръката й. Леа го заговори първа:

— Обичаш ли това момиче?

— Да, Леа, много я обичам.

— Ще бъдеш ли добър с нея?

По страните му потекоха сълзи.

— Да, Леа, ще бъда добър с нея.

Тя отмести очи от него.

— Виж снега, Габриел. Не е ли красиво?

— Да, Леа, красиво е.

— Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди. — Тя погледна отново към него. — Ще идваш ли пак да ме виждаш?

— Да, Леа, ще идвам.

Тя отмести отново очи.

— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Достатъчно е стегнат, Леа. Карай внимателно към къщи.

— Ще бъда внимателна, Габриел. Дай ми целувка.

Той притисна устни към обезобразената буза на Леа и затвори очи.

— Една последна целувка — прошепна тя.

Стените на спалнята на Габриел бяха покрити с картини. Имаше три платна на дядо му — единствените оцелели картини, които беше успял да открие — и над дузина на майка му. Имаше и един неподписан портрет, нарисуван в стил Егон Шиле53. На него беше изобразен млад мъж с преждевременно прошарена коса и изпито лице, върху което бе сложила отпечатък сянката на смъртта. Габриел винаги казваше на Киара, че това е автопортрет. Сега, докато тя лежеше до него, й каза истината.

— Кога го е нарисувала? — попита Киара.

— Непосредствено след като се върнах от операцията „Черният септември“.

— Била е невероятна художничка.

— Да — потвърди той, като погледна към картината. — Рисуваше много по-добре от мен.

Киара се умълча за момент. После попита:

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато го намерим.

— И колко време ще отнеме това?

— Може би месец. А може и година. Знаеш как стават тези работи, Киара.

— В такъв случай навярно ще трябва да си купим малко мебели.

— Защо?

— Защото не можем да живеем само с ателие и легло.

— Напротив, можем — възрази Габриел. — Че какво друго ни е необходимо?

41. Париж, август

Охранителната система отчете нахлуването в два часа и трийсет и осем минути през нощта. Регистрира го сензор номер 154, разположен върху една от четиринайсетте двукрили френски врати, през които се влизаше от задната градина в замъка. Системата не беше свързана с частна охранителна компания, нито с парижката полиция, а само с централния пост в имението, където денонощно дежуреха пазачи — до един бивши членове на саудитската национална гвардия.

Първият пазач се озова при отворената френска врата петнайсет секунди след задействането на безшумната аларма и беше проснат в безсъзнание от един от шестимата маскирани нарушители. Десет секунди по-късно пристигнаха още двама пазачи с извадени оръжия и бяха застреляни от същия този нарушител. Четвъртият охранител, който се появи на мястото — двайсет и осем годишен мъж от град Джида, нямаше никакво желание да умира заради собствеността на един милиардер. Той вдигна ръце и побърза да се предаде.

Въоръженият нарушител го събори на земята и седна върху гръдния му кош, без да откъсва очи от екрана на малкия апарат, който държеше в ръка. Въпреки че беше с плетена скиорска маска, саудитецът можеше да види очите му — бяха яркозелени. Зеленоокият мъж мълчаливо махна към широкото централно стълбище. Двама души от екипа му реагираха на сигнала, като се втурнаха нагоре по стълбите. Трийсет секунди по-късно те се върнаха, носейки някакъв предмет. Зеленоокият нарушител сведе поглед към саудитеца и го изгледа хладнокръвно.

— Кажи на Зизи, че следващия път ще дойда за него — рече мъжът на перфектен арабски. После пистолетът му се стовари върху слепоочието на охранителя и той изгуби съзнание.

След три вечери на Рю де Розие в квартала Маре бе открит центърът за изучаване на френския антисемитизъм „Исак Вайнберг“. Както повечето неща, свързани с френските евреи, създаването на този център също не мина без спорове. Крайнодясната националистическа партия на Жан-Мари льо Пен повдигна въпроса за произхода на средствата, вложени за построяването му, а виден ислямски духовник призова към бойкот и организира шумна демонстрация във вечерта на приема по повод откриването му. Трийсет минути след началото на откриването се получи сигнал за бомба. Всички присъстващи, включително Хана Вайнберг — създател и директор на центъра — бяха изведени от сградата от антитерористичен отряд на френската полиция и приемът бе отменен.

По-късно същата вечер тя и неколцина нейни приятели се събраха на тиха вечеря в ресторанта на Жо Голденберг, разположен на същата улица. Малко след десет часа Хана се прибра в дома си на Рю Паве, следвана от агент по сигурността, изпратен от израелското посолство. Щом влезе в апартамента си, тя отключи вратата в дъното на коридора и включи лампата. Постоя няколко мига, взирайки се в картината, която висеше на стената над скрина в детската й стая, после угаси лампата и си легна.

42. Истанбул, август

Накрая нещата се решиха с бизнес сделка, в която Габриел и Ейдриън видяха доказателство за съществуването на Бог. Пари в замяна на информация — традиция в Близкия изток. Двайсет милиона долара за един човешки живот. Източникът на информацията на Картър беше по-нископоставен саудитски принц с цироза на черния дроб и влечение към румънски проститутки. Парите бяха на Габриел, въпреки че някога принадлежаха на Зизи ал Бакари. Принцът не назова име, само времето и мястото. Времето беше вторият понеделник на август. Мястото — хотел „Сейлан Интерконтинентал“ в Истанбул.

Той пристигна в десет часа под името Ал Рашид. Беше по-висок, отколкото го помнеха. Косата му бе по-дълга и доста прошарена, също като гъстия му мустак. Въпреки непоносимата августовска горещина, беше облечен в риза с дълги ръкави и вървеше с ръка в десния джоб. Мъжът отказа на пиколото да вземе единствената му чанта и се заизкачва към апартамента си, който се намираше на двайсет и петия етаж. От терасата му се откриваше просторна гледка към Босфора — стая с изглед бе една от многобройните му прищевки. Габриел знаеше за прищевките му, както знаеше и кой апартамент е наел. И тази информация беше купена с помощта на пари. В десет часа и девет минути мъжът излезе на терасата и погледна надолу към протока. Изобщо не забеляза, че на улицата под него двама мъже го наблюдават.

— Това той ли е, Ели?

— Той е.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Габриел подаде на Лавон мобилния телефон. Ели поклати глава.

— Направи го ти, Габриел. Никога не съм си падал по грубите неща.

Алон набра номера. Миг по-късно терасата избухна и горящото тяло на Ахмед бен Шафик полетя надолу в мрака. Габриел изчака да падне на улицата, после включи на скорост мерцедеса и потегли към Кан.

Ресторант „Пица“ е едно от най-популярните заведения в Кан и новината, че е нает за частно парти, провали иначе превъзходния августовски ден. По булевард „Кроазет“ имаше доста спекулации около самоличността на мъжа, отговорен за това посегателство. По-съобразителните посетители на града обаче се досетиха, че отговорът на загадката се намира във водите отвъд старото пристанище. „Александра“ — огромната частна яхта на Абдул Азиз ал Бакари — беше пристигнала в Кан тази сутрин, а всички знаеха, че Зизи винаги отпразнува идването си, като наема най-известния ресторант в града.

Вечерята беше насрочена за девет часа. В осем и петдесет и пет две големи бели моторници се отделиха от „Александра“ и поеха към пристанището под пурпурната светлина на залязващото слънце. Моторниците акостираха на дока срещу „Пица“ в осем и петдесет и осем и гостите на партито тръгнаха към ресторанта под необичайно строга частна охрана. Повечето от туристите, които се събраха да наблюдават внушителното пристигане, не бяха чували за Зизи ал Бакари и не познаваха никого от многобройната му свита. Това обаче не се отнасяше за тримата мъже, които го наблюдаваха от тревистата еспланада в края на кея „Сен Пиер“.

Компанията остана в „Пица“ в продължение на два часа. По-късно пресата щеше да вдигне доста шум около факта, че по време на вечерята никой не е пил вино и не е пушил, което щеше да се сметне за проява на силна религиозност. В единайсет часа и шест минути вечерта гостите излязоха от ресторанта и тръгнаха през улицата към моторниците. Както обикновено, Зизи вървеше почти най-отзад, заобиколен от двама мъже. Единият беше едър арабин с кръгло лице, малки очи и козя брадичка. Другият — французин в черни дрехи, с вързана на опашка руса коса.

В този момент единият от мъжете, които бяха наблюдавали от еспланадата пристигането на компанията, седеше в кафенето до „Пица“. Щом Зизи наближи мястото, което избраха за смъртта му, широкоплещестият мъж с червеникаворуса коса натисна един от бутоните на мобилния си телефон и няколко секунди по-късно от кея „Сен Пиер“ изскочиха с рев два мотоциклета. Водачите им извадиха оръжията си и откриха огън. Зизи беше улучен пръв, при това смъртоносно. Двамата му телохранители измъкнаха пистолетите си и бяха застреляни незабавно. После мотористите завиха рязко наляво, изкачиха хълма и изчезнаха в стария град.

Мъжът с червеникаворусата коса стана от мястото си и се отдалечи. Това беше първата му задача като шеф на „Специални операции“ и всичко мина много добре. Въпреки това разбра, че убийствата няма да свършат в Кан, защото последното, което видя, преди да се отдалечи, беше Надия ал Бакари, коленичила над трупа на баща си и крещяща за отмъщение.