Пратеникът от езерото Гарда

1

Бялото волво изскочи зад завоя и се прилепи безшумно към нагорещения от следобедното слънце асфалт. След миг от автомобила подаде глава русоляв младеж, който огледа навъсено притихналия площад. Погледът му се плъзна по порутените мазилки на съседните сгради, отскочи върху оплютата от мухите врата на пустеещия магазин, след това падна върху единствените живи същества, които се подвизаваха наоколо в този час на деня.

„Какво е това място, по дяволите!“ — изсумтя новодошлият, намествайки с отмерен жест луксозните стъкла на Роберто Кавали върху очите си. Той блъсна припряно вратата на автомобила и затърси нервно ключа в джоба на измачкания панталон. Сигналът от автоматичното заключване раздра тишината и наруши спокойната дрямка на площадчето.

Младежът постоя неподвижно за миг, след това се опита да си спомни коя зла сила го довлече на това неприветливо място. Докато се чудеше как да изплува от поглъщащото го безвремие, непознатият долови зад гърба си дрезгав хрип, който удивително напомняше на злобен кикот.

Той извърна рязко глава и в следващия миг отстъпи стъписано назад. Само на педя от лицето му стърчеше скулеста беззъба физиономия. На младежа с волвото му бяха необходими няколко безкрайни секунди, за да осъзнае, че кухата уста и набразденото от дълбоки бръчки лице принадлежат на гърбав Квазимодо, който бе впил в очите му своите малки злобни очички. Недъгавият повдигна кривите си пръсти и протегна ръка към отразяващите слънчевите отблясъци очила на пришълеца.

Притежателят им отстъпи още една крачка назад, спъна се в огромен зъбчат камък, изруга, изпъна тялото си и опря длани върху закръглената задница на автомобила. Мисълта, че нечии груби, грозни и мръсни ръце могат да докоснат нещо толкова изящно като стъклата на Кавали, го изпълни с неосъзнато желание да защити красотата от посегателства. Той се изправи бавно и следващия миг видя как кокалестата длан на гърбавия се насочи застрашително към скъпата вещ. Замахна и блъсна грубо натрапника в гърдите.

— Разкарай се оттук! — Младежът тръсна поривисто глава и русият перчем падна върху очите му. Ръката на гърбавия замръзна във въздуха. Въпреки удара, натрапникът продължи да стърчи пред него, без да отмества наглия си поглед от лицето му.

— Не чуваш ли какво ти казвам! — сви юмрук непознатият, издърпвайки със свободната си ръка очилата от лицето си. Сблъсъкът с дневната светлина го принуди да стисне очи. Той примига и се взря в обветреното лице на нахалника.

Съществото, което беше препречило пътя му, имаше буйна четинеста коса, огромен топчест нос, нашарен с преплитащи се като паяжина алени жилки и квадратна брадичка, прорязана от дълбок неравен белег. Човек трудно би могъл да определи възрастта му. Здравите мускулести ръце и дивият плам в очите обаче издаваха признаците на все още неотминала младост.

— Върви си по пътя, момче!

Младежът с волвото трепна и с изненада установи, че единият от двамата старци, които се излежаваха на припек под навеса на стар очукан фургон, се беше размърдал.

— Остави човека на мира! Не виждаш ли, че е изгубена душа…

— Като е изгубена душа, да не се пречка в краката на хората…

Селянинът вдигна ръка.

— Не говори така! Грешно е… Всички сме божи пратеници.

„Лично аз съм пратеник на майка ми“ — поиска да възрази непознатият, но потисна надигащата се в гърдите му злъч. Истината е, че удоволствието да се намира в тази приятна компания, дължеше изцяло на тъпото упорство на родната си майка.

Младият мъж пусна очилата в джоба на ризата и се огледа безпомощно.

Пек. Мухи. И някакъв луд. Сцената надхвърляше и най-дръзките му очаквания.

Младежът изтупа светлия панталон, прокара пръсти през гъстата русолява коса и пое дълбока глътка въздух.

„На всичкото отгоре натрапчиво ухае на обор!“

— Ти, момче, от кои си? — попита нехайно старецът, който само преди минута бе защитил наглостта на лудия. Новодошлият не разбра. Примига и се вторачи объркано в спокойното лице на другия селянин, който дялкаше безучастно дълъг сух клон.

„Наследник съм на Орките“ — понечи да се озъби младежът, но си даде сметка, че дядката едва ли е чел Толкин.

— Родителите ти оттук ли са? — полюбопитства селянинът, който вярваше в небесното пратеничество, но въпреки това не изпускаше от поглед нервно поклащащото се тяло на гърбавия.

„За щастие никой от предците ми не се е пръкнал в тази пустош“ — помисли си непознатият и поклати вяло глава.

— Тогава какво те води насам?

„Един глупав женски каприз.“ — Русолявият не изрече на глас мислите, които бушуваха в главата му. Само въздъхна с досада и прехапа настървено долната си устна.

— Да не ти е взела ума някоя хубавица? Селото ни се слави с най-хубавите момичета в областта.

Младежът почувства, че от този разговор започва да му призлява. Затова побърза да го прекъсне.

— Търся кмета — отсече малко грубо той.

Двамата старци се спогледаха. След това този, който държеше под око гърбавия, се засмя под мустак.

— Намерил си кого да търсиш…

— Работата не търпи отлагане — изрече припряно момчето с волвото, опитвайки се да отгатне какво се крие зад многозначителните погледи, които си размениха събеседниците му.

— Най-добре намини утре — посъветва го приятелски старецът с ножката.

„Прекрасна идея. Само че утре смятам да съм далеч оттук.“

Възможността да остане повече от час на това потискащо място го изпълни с безпокойство. Непознатият се огледа трескаво, след това приближи неуверено към пейката.

— Ще съм ви безкрайно благодарен, ако ме упътите къде бих могъл да го намеря…

— Кмета ли? — Единият от селяните повдигна ръка и посочи билото на планината.

— Виждаш ли къде е слънцето? След малко ще започне да преваля и скоро ще потъне зад хребета. Знаеш ли какво означава това?

Момчето повдигна рамене.

— Това означава, че твоят човек вече е ударил три ракии и хърка като змей горянин в хижата на склона.

Младежът прикри очите си с длан и се взря в назъбените очертания на билото.

— Къде е тази хижа? — попита троснато той.

Старецът го изгледа изпитателно.

— Не си прави труда. Слушай какво ти казвам! Намини утре!

„Ама, че неразбрани хора!“ — тръсна глава непознатият, отмятайки кичур руса коса от челото си.

— Ставай, дядка, време е да приберем козите — надигна се другият селянин, подпирайки дребното си тяло върху къса дървена тояга. Спътникът му се изправи, сбогува се набързо с момчето и двамата закрачиха бавно по неравния калдъръм.

Младежът остана сам, заобиколен от ниски, разядени от влагата притихнали сгради.

Обърна се и тръгна към заключената врата на магазина. Допря чело до прашното стъкло с надеждата да открие някого, който би могъл да му помогне. В следващия миг нечия здрава ръка разтърси рамото му. Непознатият се сепна, обърна се рязко и се озова очи в очи с уродливата физиономия на недъгавия.

— Ти още ли си тук? — изсъска ядосано младежът.

Лудият отвори беззъбата си уста и изломоти нещо неразбрано. Младият мъж се приведе заканително към преждевременно остарялото лице на гърбавия.

— Виж какво! От цялата тази история започва страшно да ми писва. Разкарай се, преди да съм си го изкарал на тебе!

— Глупав…

Младежът се отдръпна назад и присви очи. След това въздъхна примирено:

— Може и да си прав. Само глупак би се хванал на подобна въдица. Да бие толкова път за тоя, дето духа… — Той хвърли поглед към грозното лице на натрапника и в този миг забеляза как първичната злоба в очите на гърбавия отстъпи място на внезапно избуял страх.

Мъжът с волвото сбръчка вежди и проследи кривия показалец на недъгавия. В следващия миг погледът му падна върху гледка, която му се стори толкова нереална, че долната му челюст увисна от изненада.

Групата планински колиби, накацали като уморени птици по отсрещния склон, горяха като раздухвани от вятъра факли. Гъстият черен пушек се издигаше на талази към небето, скривайки напълно очертанията на планината.

Лудият хукна към долната махала. Младежът проследи накуцващата към завоя ниска изкривена фигура.

„Чудесно! Намирам се на идеалното място, дошъл съм в прекрасен момент и със сигурност съм най-подходящият човек за тази работа.“ — Младежът задържа въздуха в гърдите си, разрешавайки на мисълта да остави горчив привкус в съзнанието му. След това скочи върху неравния асфалт и се спусна към автомобила. Натисна бутона на дистанционното и системата приятелски изпиука. Русокосият седна облекчено зад волана и настъпи нетърпеливо газта.

„Няма сила, която да ме накара да остана нито минута повече тук.“

Той зави, без да намалява скоростта, но зад кирпичения плевник пред мандрата предната гума удари нещо меко. Младият мъж натисна спирачката. Колата подскочи и се разтресе. След това застана килната върху покрития с изскочили каменни плочи тротоар.

„Някое глупаво дребно животно“ — помисли си ядосано младежът. Тези същества притичваха неразумно пред автомобилите, без изобщо да ги е грижа, че могат да предизвикат нещастие. Както и да е! Щеше да уреди сметката със собственика и да се махне незабавно оттук.

Русокосият постави крак върху бордюра и в този миг с ужас съзря как върхът на скъпата маратонка потъна в локва кръв.

„Лудият май е прав. На това място витае прокоба.“

Даде назад и стъпи върху избелелите от слънцето камъни.

„Ще скоча в първия самолет. Още тази вечер ще съм в цивилизацията.“ — обеща си непознатият.

Съдбата обаче, имаше съвсем други планове за остатъка от вечерта…

2

Дарко, синът на Гаврил, беше яко, набито момче с кръгла, късоподстригана глава и къси криви крака, които придаваха на походката му смешна тромавост. Въпреки невисокия ръст и мускулестото тяло, което бе наследил от баща си, Дарко беше доста пъргав за осемдесетте кила, които влачеше на гърба си. Нелекият селски живот не беше оставил върху лицето му грубия си отпечатък и чертите му бяха запазили подкупваща одухотвореност, която липсваше у повечето негови връстници.

Дарко имаше огромни светли очи, които почти винаги гледаха тъжно. Усмивката рядко озаряваше лицето му, но когато се засмееше, цялото му същество излъчваше искреност. Беше на двадесет и две и всичките тези години беше прекарал на село. За разлика от повечето негови връстници, градът не го привличаше. Онова далечно, раздирано от шумове и пренаселено от странни същества място му се струваше отблъскващо и чуждо. Беше ходил, разбира се, неведнъж или два пъти в столицата, но винаги бързаше да се прибере в своята тиха, прохладна и наситена с ухания на треви селска къща.

Гаврил виждаше, че момчето расте като диво горско цвете и в началото това го тревожеше. Но скоро единственият му син му помогна да проумее, че всичко, от което има нужда, се намира там, сред дебрите на планината, в онази китна долина, в която бяха изградили битието си и където се чувстваха неуязвими, недосегаеми и най-вече защитени.

Лятото бавно отминаваше и както всяка година по това време, Дарко се опитваше да предвиди всички изненади, които можеше да довлече със себе си лютата планинска зима. Този ден обаче, не беше като всички останали. От сутринта младежът изпитваше странна възбуда. Предстоеше му да извърши нещо, което никога през живота си не беше правил.

Дарко домъкна с усилие коша с едро като зърната на кехлибарена броеница грозде, подпря го под стряхата и избърса с ръкав стичащата се по челото пот. Не беше готов за стъпката, която се готвеше да извърши. Но все някога трябваше да се пребори с онзи първичен страх, който вечно го преследваше.

Той издърпа внимателно тежък, напращял от сладост грозд и подложи шепи под струята бистра вода. Откъсна най-грамадното зърно и го поднесе към устните си. Сладостта се разля в устата му. Дарко премлясна и присви доволно очи. Гроздето си го биваше. Старият щеше да е доволен.

Той остави грозда обратно в коша и се запъти към площадката. На прага вдигна очи и огледа небето. Слънцето беше още високо, но времето летеше неумолимо. Ако се помотае още малко, нямаше да успее да свърши онова, което беше намислил.

Той изу прашните галоши, с които обикаляше градините, разкопча бялата ленена риза и за първи път през този ден се запита откъде трябва да започне човек, когато се готви да извърши нещо толкова дръзко.

„Сигурно първото нещо е да си осигури алиби.“

Дарко дръпна завесата и в този миг погледът му се закова върху грозно черно петно, което се рееше в небето като кръжаща над селото злокобна птица. Той се вторачи в облака, който застрашително прииждаше към къщите, след това се втурна навън.

— Какво е това, по дяволите! — изсумтя младежът, без да откъсва очи от заплахата. Само преди миг сводът изглеждаше чист и светъл като планински извор. Затича се, изкачи като дива коза кривата стълба и стъпи върху равния циментов покрив на плевника. Оттук цялата околност се виждаше като на длан.

Дарко усети, че диша с усилие. Гледката, която се разстла пред очите му, беше страховита. Гъстият пушек закриваше светлия диск на слънцето и над селото падаше лепкав здрач. Младежът скочи пъргаво на земята, отвърза синджира на кучето и излетя на улицата. Вратата зад гърба му остана да зее като разтворена от ужас уста.

3

Бялото волво летеше по осеяния с дупки неравен селски път.

„Трябва да се махна незабавно оттук!“

Младежът зад волана настъпи газта и стрелката на километража отскочи на осемдесет. В този миг до слуха му долетя далечния вой на сирена.

„Спокойно! Не търсят теб. Някой просто е известил за пожара.“

Чужденецът намали скоростта. Огледа мъртвия път. Всеки миг щеше да се размине с хората от пожарникарската служба. Не биваше да привлича вниманието им. Нито да буди подозрения.

Той се заслуша отново в приближаващия рев на сирената. В миг предната лява гума потъна в разтворен като кратер трап, зеещ в средата на пътя. Автомобилът се разтресе и младежът превключи на втора, за да изпълзи от неочаквания капан.

„Няма ли кой да оправи тия скапани пътища!“ — изруга той, политайки отново между зелените хълмове.

Младежът хвърли поглед в огледалото. „Каквото и да се случи, не бива да губя самообладание.“ Той заобиколи търкулнал се от склона овален камък. След час щеше да е в града. Ако извадеше късмет, след още три щеше да кацне в някоя оживена точка в сърцето на Европа.

Воят на сирената стана пронизителен и по всичко личеше, че момчетата от спасителната служба бързат да потушат огнената стихия.

Стрелката на километража падна на шейсет и водачът на волвото изпусна затаения в гърдите въздух. Всичко щеше да приключи още тази вечер. Трябваше единствено да действа разумно. Спокойно. И без паника.

Той закова отново поглед в огледалото за обратно виждане. В този миг го съзря. Новичко пежо с въртяща се синя светлина на покрива. Ревът на сирената огласи околността. Беше ясно като бял ден, че хората вътре бързат да свършат нещо неотложно.

„Откъде се взеха тези приятелчета?“ — Младежът намали скоростта и отби в страничното платно. За негова огромна изненада пежото също намали, отмина и спря. Сирената млъкна и няколко безкрайни секунди в автомобила не се забеляза никакво движение.

Водачът на волвото усети как по челото му избиха капчици пот. Наведе се да измъкне хартиена кърпа и в този миг видя как вратата на служебната кола се отвори. Отвътре излезе униформен тип, който намести несръчно кобура под сакото. След това се запъти към спрелия автомобил.

Униформеният се приведе и надникна във вътрешността. Младежът изчака няколко секунди, преди да свали стъклото.

— Документите, ако обичате.

Беше висок слаб мъж на не повече от петдесет. Очите му гледаха проницателно, а между веждите се бе образувала сурова бръчка.

Момчето издърпа шофьорската книжка от жабката и усети, че пръстите му треперят.

— Не се представихте… — Водачът на волвото се опита гласът му да прозвучи естествено. Той размаха документа и обясни:

— Автомобилът не е мой. Взет е под наем. Тук е договорът с фирмата за рентакар.

Униформеният се направи, че не чу забележката. Присви безцветните си очи и се вторачи в удостоверението за управление.

— Документът е издаден в чужбина… — изрече услужливо момчето.

Онзи се намръщи.

— И сам мога да установя това…

Младежът кимна. Намираше се в чужда страна. Нямаше представа как действат тук хората на реда.

— Роко Ро-че-ли — успя да прочете униформеният. Двадесетгодишен. Италиански гражданин. Постоянно живеещ в…

Последната информация като че ли го затрудни. Роко изви устни в снизходителна гримаса. Нямаше никакво намерение да улеснява задачата, с която се беше нагърбил полицаят. Поне докато не му обяснят какво точно искат от него.

— Каква е целта на посещението ви в страната?

Въпросът го изненада. Можеше да обясни, разбира се, че е тук против волята си. Че единствено упоритостта на майка му го доведе на това неприятно място. Но реши, че е по-разумно да мълчи. И да припомни на човека с униформата, че притежава права, които онзи като че ли се опитва да не зачита.

— Смятам, че е най-добре да водим този разговор в присъствието на адвоката ми — вирна брадичка младокът и преглътна нервно.

— Важното е не какво смяташ ти, а какво казва законът. — Клепачите на полицая се присвиха още повече. Безцветните му зеници се скриха под набръчканите клепачи.

— Не вярвам законът да не ми дава право на адвокатска защита — изрепчи се наемателят на волвото.

— Законът ти дава право да мълчиш, а ти говориш прекалено много. — Онзи прибра шофьорската книжка в джоба на ризата.

— Ще се наложи да дойдеш с мен.

Роко размаха невярващо ръка.

— Съществува ли някаква основателна причина за това? Или просто си играем на стражари и апаши?

Онзи опря лакти върху стъклото. Носът му почти докосна ухото на италианеца.

— Причините ще ни ги кажеш ти. Само че не тук. В управлението.

Роко усети, че диша през устата.

— Искам да чуя незабавно в какво ме обвинявате — изрече на един дъх той. Униформеният се изправи. По всичко личеше, че започва да губи търпение.

— Не се прави на глупак! — Ченгето заби пръсти в кобура. — Прекрасно знаеш, че съществуват свидетели.

Не знаеше. И му беше неприятно да го научи.

— Наясно си, че си оставил зад гърба си труп… — Гласът на униформения прозвуча злобно.

Роко почувства как ледена тръпка пропълзя по тялото му. Труп! Самата дума звучеше зловещо.

— Това трябва да е някаква шега — опита да се засмее той.

— Нямам навика да се шегувам, преди да е изтекло работното ми време. — Онзи издърпа вратата на волвото. След това изрече грубо:

— Слизай!

Роко се поколеба. Зачуди се дали, ако изрита униформения, блъсне вратата и настъпи газта, ще е в състояние да офейка. Или ще му забият някой куршум в гърба, преди да е взел първия завой.

Разумът му нашепваше, че не бива да рискува. Инстинктът за самосъхранение обаче му диктуваше да попречи на тоя, дето се правеше на много страшен, да го тикне зад решетките.

— И все пак настоявам обвиненията да бъдат предявени в присъствието на адвокат… — Роко допря върха на омазаната с кал маратонка върху нагорещения асфалт.

— Щом толкова настояваш, може и да стане…

— Трябва да съм сигурен, че правата ми няма да бъдат накърнени…

Полицаят се извърна рязко.

— Някой гарантирал ли е на оня нещастник, че няма да му стъпчеш правата?

Роко изскочи от колата.

— Колко пъти трябва да ви повторя, че нямам нищо общо с престъплението, за което говорите? Не съм виждал никакъв труп.

Униформеният изсумтя недоволно и побутна чужденеца по рамото.

— Тръгвай! В управлението ще ти помогнем да освежиш паметта си.

— Паметта ми е удивително свежа…

Ченгето отвори вратата на пежото и Роко с изненада установи, че на задната седалка се е настанил някакъв непознат.

— Качвай се! — нареди служителят на реда. — И те съветвам да се възползваш от правата си и да мълчиш. В противен случай всичко, което изломотиш, ще бъде използвано срещу тебе. Ясно ли е? — Той бутна Роко на свободното място до цивилния и тресна вратата. Седна зад волана, направи рязък завой и пежото се заклатушка между дупките по пътя.

„Не трябваше изобщо да стъпвам на това идиотско място!“ — Роко опря чело в стъклото. От самото начало вътрешният глас му нашепваше, че това пътуване не вещае нищо добро.

Младежът прехапа устни. Единствено обстоятелството, че майка му най-после ще осъзнае колко неразумно постъпи, изпращайки го тук, го изпълни със смътно задоволство.

4

Беше изгубил представа за времето. Тичаше, напрягайки всичките си сили. Гол до кръста, бос, с навити над коленете крачоли. Потта се стичаше по широкия му гръб, но Дарко не усещаше нито жегата, нито умората, нито дори болката от камъчетата, които се забиваха в стъпалата му. Чуваше единствено тежкото дишане на кучето, което го следваше по склона.

В миг внезапен камбанен звън разбуди околността. Дарко спря и преви изнуреното си тяло. Пое дълбока глътка въздух, след това се запита дали е възможно селото все още да нехае за грозящата го опасност.

Ударите на камбаната отекнаха тревожно в унесената в следобедна дрямка селска кория. Дарко прокара ръка по потния гръб на четириногия си спътник. Погали кучето по главата и прошепна в ухото му:

— Тръгвай, приятел! Трябва да стигнем до върха.

Кучето дишаше тежко, изплезило език. Младежът го побутна и хукна отново нагоре. Запита се къде ли е Гаврил. Баща му беше излязъл още преди изгрев-слънце. Момчето стисна очи. Молеше се единствено старият да не е останал да обядва в колибата на склона. Надяваше се нещо да го е спряло по пътя натам.

Гаврил имаше навика да обикаля градините от ранни зори. По обяд обикновено изкатерваше височината и изчакваше в къщичката на върха жегата да премине. Когато слънцето започнеше да преваля зад билото на планината, поемаше обратно към овошките и лозите.

Дарко усети бесния ритъм на сърцето си. Ударите на камбаната му пречеха да разсъждава трезво. Запита се дали изобщо ще пристигне помощ. Хората от града бяха в отпуски. Освен това едва ли някой си беше направил труда да ги извести за опасността.

Той спря отново и за първи път, откакто беше излязъл от къщи, усети, че умората, болката в разкървавените стъпала и тревогата от неизвестността го връхлитат като хищни птици.

В миг до слуха му долетя воят на сирена. Дарко трепна и се вторачи с надежда в извивките на кривия селски път.

„Пожарникарите!“

Сърцето му заби още по-лудо и младежът се втурна след кучето. Песът се въртеше безпомощно около най-пресните следи, които бе оставил огънят. Когато доближи, Дарко усети как пушекът нахлу в дробовете му. Гъстият черен дим нямаше да му разреши да види дали баща му е в къщичката. Младежът се разкашля. В очите му бликнаха сълзи.

„Защо се бавят толкова?“ — Той впери премрежения си поглед в далечината, но не зърна червения покрив на пожарникарската кола. Не долови и тревожния вой на сирената й.

„Какво става? Къде се запиляха тези хора?“

Момчето закри устата си с длан и закрачи към овъглените колиби. От къщичките бе останала само миризмата на изгоряла суха слама, тъмни лепкави сажди и сивкава пепел. Тук-там се въргаляха останките от очукан тиган, недогоряла подпорна греда и ръждива газена лампа.

Дарко почувства парещата топлина на земята. Въглените горяха разранените му стъпала, но той не усещаше болката. Бе впил поглед в проснатото върху пепелта безжизнено тяло и мисълта му упорито отказваше да приеме това, което всичките му сетива крещяха.

„Не може да е истина! Всичко е само лош сън. Сега ще се събудя…“

Проблясващ под играта на слънчевите лъчи предмет заслепи погледа му. Дарко примига и пристъпи още една крачка напред. В следващия миг различи между свитите пръсти на овъглената длан инкрустираното джобно ножче на баща си.

Почувства как невидима сила го блъсна в сърцето. Дъхът му спря. Всичко наоколо се завъртя.

„Сега ще се събудя!“

Това бе последната мисъл, която прониза съзнанието му, преди да се свлече безчувствен върху обгорената от огъня земя.

5

— Добрата новина е, че говори езика. Лошата е, че му доставя удоволствие да се прави на невменяем.

Роко вдигна отегчено глава. Кървясалите му от слънцето и умората очи огледаха с презрение полицая. Униформеният хвърли свиреп поглед към превитото върху стола тяло. След това тресна вратата зад гърба си.

Роко се загледа в осеяния с кални стъпки под. Първоначално помисли, че ще го върнат обратно в селото. Когато видя табелата обаче, осъзна, че ония двамата са решили да го хвърлят направо в лапите на лъва.

— Виж какво, малкия. Знаем всичко до най-дребната подробност. Но искаме да чуем историята от твоята уста.

Роко не разбираше защо си правят този труд. Нямаше история. Всичко стана за миг. Както обикновено се случват тези неща. Единствената му вина беше, че си плю на петите.

— Ясно е, че си го замислял…

Устните на момчето се извиха в пренебрежителна усмивка. Тия приятелчета не можеха да се похвалят с изблици на прозрения.

— Единственото, което се опитвам да разбера, е мотивът — изрече почти дружелюбно гладко избръснатият костюмиран тип, в чийто кабинет се водеше разпитът.

„Мотивът!“ — Роко се размърда върху твърдия стол. След като преди час го оставиха сам в тясната стая с решетка на прозореца, той усети как изведнъж напрежението се изпари. Някаква непосилна тежест се свлече от гърба му. Беше истинско безумие да разиграват този театър. Всеки ден се случваха подобни неща. Не разбираше защо ченгетата придават изкуствен драматизъм на нещо толкова банално.

— Ще съм ти безкрайно благодарен, ако ни съдействаш. Искам единствено да изясним подробностите. — Костюмираният седна зад високо чамово бюро. Погледът му остана прикован върху безизразното лице на задържания.

„Подробностите…“ — Роко разтърка подутите си клепачи. Ченгетата се опитваха да изсмучат от пръстите си факти, които не съществуваха. Правеха усилия да изтръгнат подробности, които не се бяха случвали.

— Посещението ти в селото има ли някаква конкретна цел?

„Разбира се! Да предизвикам бъркотия в кокошарника на попа.“

Роко въздъхна. Нямаше да го оставят на мира. Не и докато не изкопчат нещо, което да придаде правдоподобност на скалъпената им версия.

— Добре! — Костюмираният се изправи. — Не ми оставяш никакви възможности за избор. — Той отвори вратата и даде знак на свой колега.

Роко вдигна глава. Пред него отново стърчеше униформеният, който го спря на пътя. Този тип страшно си падаше по ролята на злото ченге.

— Ще се наложи да започнем отначало. — Униформеният се настани на стола срещу него. Роко повдигна рамене. Беше му все едно откъде ще започнат. Единственото му желание беше по-бързо да приключат.

Униформеният се надигна и се приведе към ухото на чужденеца.

— Съветвам те да не ядосваш началника. Добър човек е, но започнеш ли да му лазиш по нервите, изобщо не си поплюва…

Роко изпъна превития си от умората гръб. Онзи стана, заобиколи бюрото и се облегна върху рамката на прозореца.

— А сега не е лошо да напрегнеш паметта си и да ми кажеш кога точно тази пагубна идея се загнезди в съзнанието ти…

Роко сбръчка вежди.

— Тази… „пагубна идея“… Чакайте да помисля! — Той започна да хапе с настървение долната си устна. — Струва ми се, че за първи път ми хрумна, когато бях на дванадесет. Тогава…

Полицаят присви малките си безцветни очички. Заобиколи бюрото, натисна бравата и гръмкият му глас оглуши коридора:

— Началник, имаме нужда от помощта на психолог.

Роко не можеше да повярва на ушите си. Тия типове непрекъснато набутваха в сценката нови герои. Първо някакъв съмнителен труп. После групичка мними свидетели. Сега се готвеха да изритат на сцената и психолог.

Младежът поклати глава. Приятелчетата, които се въртяха наоколо, приемаха всичко за чиста монета. Не притежаваха елементарно чувство за хумор. А това вече беше проблем. Истински проблем.

6

Видението изчезваше и се появяваше отново сред тънки, виещи се струйки пара и приятното ухание на горски треви. Ароматът изпълваше въздуха в стаята и беше толкова всепроникващ, че създаваше натрапчивото усещане за жива, неподправена реалност.

Дарко знаеше, че е сън. Въпреки това единственото му желание беше илюзията да продължи. Оттук нататък щеше да среща баща си единствено в сънищата. Гласът на стария нямаше да оглася къщата. Допирът на тежката длан върху рамото му нямаше да му дава кураж и подкрепа.

Дарко започна да се мята неспокойно в мокрото легло. Не беше в състояние да повярва, че в един миг всичко в живота му се преобърна. Нито беше по силите му да заличи от съзнанието си мъчителния спомен от видяното.

Той се отпусна върху възглавницата и през мъглата от издигаща се към тавана пара зърна отново лицето на баща си. Този път старият му се усмихна. Не каза нито дума. Само загрижено поклати глава.

Дарко затвори очи. Искаше сънят да продължи. Още миг. Час. Два. През цялата нощ. На следващия ден. Вечно.

Една сълза се търкулна по бузата му. Нямаше защо да се заблуждава. Не беше дете. Прекрасно знаеше, че и най-прекрасните видения все някога отлитат. А този сън беше прекалено красив, за да е истински…

7

Психологът се оказа едра селска дама с боядисана в червено коса, охранено кръгло лице и строг наставнически поглед. От самото начало разговорът между Роко и специалистката по душевни катаклизми не потръгна. След множество изнурителни паузи, наситени с изблици на потискащо мълчание, госпожата най-после си събра парцалите и се изнесе от кабинета. На тръгване уточни злорадо, че ще се срещнат отново на следващия ден.

Роко въздъхна. Явно приятелчетата отвън бяха намислили да прекара нощта в компанията им, защото веднага след края на сеанса го замъкнаха в килията. Блъснаха вратата зад гърба му и младежът чу превъртането на ключа. Той огледа белия чаршаф и надникна под дюшека за хлебарки.

„Можеше и да е по-лошо“ — помисли си момчето и се отпусна примирено върху увисналата пружина.

Реши да не мисли за събитията през изминалия ден. Оттук нататък за случилото се трябваше да се тревожат единствено адвокатите на баща му. Пъхна ръце под главата си и се вторачи в пукнатините върху варосания таван.

Върху чисто белия лист на биографията му ненадейно се бяха вписали разтърсващи събития. Глупав инцидент, за който може би нямаше вина. Задържане. Разпит. А ако нещата се закучеха, вероятно го очакваше и съд.

Роко усети, че няма желание да се отдава на размисли за повратностите в живота. Още по-малко искаше да се хвърля в схватка с мощната прегръдка на съня. Безсъниците бяха привилегия за избраници. Самият той не беше от тях.

До слуха му долетя равномерният ритъм на спокойното му дишане. Което само след минута бе нарушено от внезапно раздвижване в коридора отвън.

Роко отлепи с усилие натежалите си клепачи. Подпря се на лакти и се заслуша в гласовете, които долетяха зад добре заключената врата.

Скоро врявата заглъхна. Виковете преминаха в приглушен шепот. Някой упорито настояваше за нещо, което друг не беше в настроение да му даде. Превъртането на ключа накара младежа да се изправи. Вратата се разтвори и на прага изникна началникът. Беше захвърлил летния костюм и стърчеше в очертанията на рамката по риза с навити над лактите ръкави. Имаше вид на човек, когото току-що са измъкнали насила от леглото.

— Слушай добре какво ще ти кажа! — говореше строго, но в гласа му звучеше умора. Явно изобщо не му беше до това, да нарушава съня на престъпниците.

— Ще излезеш оттук под гаранция. Само за тази нощ обаче. Разбра ли? Не искам от теб никакви своеволия. И да не ти минава през ума да си плюеш отново на петите. Направиш ли подобна дивотия, после няма измъкване, повярвай ми!

Роко му вярваше. Не разбираше само защо трябва да го лашкат нагоре-надолу в тая късна доба. На следващата сутрин го чакаше тежка среща с психоложката. Можеха просто да го оставят да се наспи като хората.

Едва сега забеляза, че над рамото на началника наднича мъж на средна възраст с прошарена по слепоочията късоподстригана коса. Непознатият изгледа загрижено младежа, сякаш да се увери, че не е пострадал след срещата с представителите на властта. След това почти избута пазителя на реда от прага.

Новодошлият нахлу в тясната килия. Тялото му изпълни пространството между четирите варосани стени.

— Роко, нали така? — Онзи постави ръка върху рамото му. Момчето примига. Нямаше представа откъде се взе тази нощна птица.

— Адвокат ли сте? — попита с недоверие младежът.

— С адвокатите ще говорим утре. Сега просто ела да те отведа вкъщи.

— Не разбирам защо е цялата тази олелия. Спокойно мога да прекарам нощта и тук. Умирам за сън.

Роко се надигна с неохота. Мразеше непредвидените промени в графика. Тъкмо беше започнал да свиква с обстановката.

— Ела! Ще усетиш разликата, уверявам те…

Роко бутна в джоба парите и ключовете, които лежаха върху шкафчето до леглото. Пазителите на реда услужливо му бяха прибрали мобифона, документите и ключа от колата. Така че нямаше за какво друго да се тревожи.

— Утре в осем да си на линия — изръмжа началникът.

— Да го направим в десет, а? — Мъжът, който не отместваше ръката си от рамото на задържания, смигна приятелски на полицая. Началникът бутна под носа на чужденеца лист хартия и посочи къде да подпише. Младежът се подчини, без да прояви интерес към написаното.

„Ама, че бъркотия!“ — помисли си Роко, тътрейки крака след неочаквания нощен посетител. Той тропна изтерзаното си тяло върху предната седалка на тъмен субару форестър и закопча шумно колана. Мъжът се настани до него и завъртя ключа. Машината изрева.

Роко отпусна глава върху облегалката.

„Дано само ме оставят да поспя!“

Това беше най-съкровеното му желание. И искрено се надяваше мъжът със субаруто да няма други планове за остатъка от нощта.

8

Домакинът наля три пръста ледено пенливо вино във висока чаша и подаде питието на госта. Откакто бяха стъпили в къщата, не бяха разменили нито дума.

Въпреки изтощението, момчето се нахвърли лакомо върху току-що извадената от огнището домашна баница. Буташе нетърпеливо залъците в устата, режеше парчета прясно сирене, ронеше най-едрите зърна от гроздето.

Мъжът се въртеше около него, но избягваше да среща погледа му. Не задаваше въпроси, не натрапваше гостоприемството си, опитваше се да бъде колкото е възможно по-незабележим.

Когато гостът засити глада си, домакинът седна в отсрещния край на масата и си наля чаша вино. Отпи бавно и посочи към огромното сгъваемо канапе.

— Ще ти постеля тук. Наспи се добре! Утре ще те събудя в девет.

Роко въздъхна.

— Ченге ли си? — попита мрачно момчето, срещайки за първи път уморения поглед на мъжа със субаруто.

Домакинът се засмя.

— Далече съм от тоя бизнес.

— Защо тогава ме домъкна тук?

Онзи поднесе чашата към устните си.

— Представих си, че в къщата е малко по-уютно от килията. Пък и всичко на масата е екологично чисто. Можеш да ядеш на воля.

„Странен тип“ — изкриви устни Роко. Земята под краката им гори, а единствената грижа на този е всичко на масата да е екологично чисто!

Роко огледа огромната трапезария, която преминаваше в просторен салон на две нива. Нощните събития бяха прогонили съня от клепачите му и той заразглежда с любопитство интериора.

— Твоя ли е къщата? — попита момчето. Непознатият кимна.

— Сам ли живееш тук?

Мъжът завъртя чашата между пръстите си. Кристалът издаде странен скърцащ звук.

— Мисля, че е време да си отпочинеш. Утре те чака тежък ден. — Домакинът се надигна от стола и отнесе чашата в мивката. Роко остана сам в залятата от светлина трапезария.

Тайнствеността, с която се опитваше да забули всичко този тип, започваше да го изнервя. Какво си представяше? Че може да решава вместо него подробности от ежедневието? Кога да ляга, в колко да става и каква доза от истината да му поднася?

— Завивките са върху фотьойла. В хладилника има пресни плодове и бутилки с натурален сок. Не се наливай повече с вино! Утре мозъкът ти трябва да е бистър.

Роко вдигна глава. Не му пукаше за мозъка. Утре имаше желание да се добере единствено до самолетен билет за Торино.

— Трябва да се свържа с адвокатите на баща ми…

Домакинът извърна глава.

— За всичко това ще мислим утре. Сега просто се наспи. — Той намали яркостта на осветлението в салона и се отправи към високата дървена стълба, която отвеждаше към горния етаж.

Роко остана сам в полумрака.

Непознатият беше прав. Тук беше значително по-добре от килията. Младежът се загледа в сенките, които хвърляха клоните на дърветата върху осветената площадка пред входа. Изправи се и доближи до стъклото.

В къщата цареше неестествена тишина. А и навън всичко се беше смълчало. Птиците по дърветата, кучето в колибата, животните в обора. Дори огромният часовник върху стената не цъкаше така тревожно, както в началото. Покоя нарушаваше единствено туптенето на собственото му сърце.

Роко измъкна възглавницата между завивките и я метна върху дивана. Посегна към одеялото и в този миг погледът му падна върху връзката с ключове. Лежаха небрежно захвърлени върху ниска махагонова масичка само на крачка от фотьойла.

Гостът остави чаршафа и посегна колебливо към ключодържателя. Огледа внимателно всеки ключ, след това се спусна стремглаво навън.

Не биваше да губи нито миг. Някой от тези ключове със сигурност отваряше вратата на гаража.

Момчето прекоси двора и се отправи към ниската тухлена постройка. Точно тук бе прибрал домакинът огромния опръскан с кал джип. Чужденецът извърна предпазливо глава.

Къщата тънеше в мрак. Единствено бледата светлина на лампата в салона мъждукаше в нощната тъмнина.

Роко почувства как планът за бягство сам избуя в главата му. Нямаше документи, но приятелчетата в управлението не се бяха сетили да приберат пачката с парите. Така че спокойно можеше да се хвърли в някой влак. Трябваше да избере единствено направление без граничен контрол.

Той бутна с настървение малък сребрист ключ в секретната ключалка. Превъртя го и вратата отскочи назад.

Роко едва сдържа вика на задоволство. Всичко ставаше много по-лесно, отколкото очакваше. Той надникна в тъмното. Смълчаното субару дремеше на мястото си. Този звяр щеше да му помогне да се измъкне оттук.

Притвори безшумно вратата. Предстоеше най-трудната част. Да се върне в къщата и да прерови вещите на тайнствения благодетел. Все някъде щеше да открие ключа от джипа.

Роко пристъпи на пръсти върху пътеката. Огледа се и ускори крачка. Влезе в къщата и остави ключовете точно там, където ги беше намерил. Постоя за миг в полумрака, след това закрачи колебливо към високата дървена стълба.

Дали любезният домакин вече хъркаше?

Чужденецът тръсна глава. Развоят на събитията го притискаше да действа незабавно. Заставяше го да рискува, за да спаси пооръфаната си кожа.

Момчето постави крак върху най-долното стъпало и дървото изскърца. Роко се закова на място. Изчака няколко безкрайни секунди и след като не долови никакъв шум, пое предпазливо нагоре.

Стигна до средата на стълбата и зърна на нивото на очите си равен дървен под. Огледа помещението. Просторен салон, който много приличаше на онзи долу. Младежът пое глътка въздух и я задържа в гърдите си. Учестеното му дишане можеше да го издаде. Бързите стъпки също.

Постави крак върху следващото стъпало. Движеше се леко, като котка, която иска да се добере до паницата с мляко, без стопаните да я усетят. Роко се изкачи до площадката и погледът му падна върху висок инкрустиран скрин. Дори да прерови чекмеджетата, едва ли щеше да открие това, което търсеше. По-вероятно беше ключът да е захвърлен в купата от скъп китайски порцелан, която се мъдреше върху пищната мебел.

Тръгна пипнешком. Налагаше се да действа ловко. Една грешна стъпка беше достатъчна, за да прати всичките му надежди по дяволите.

9

Пожарът беше потушен, но раните щяха да кървят още дълго. Деветте колиби се бяха превърнали в грозна купчина пепел. Вятърът разнесе огъня по склона и стихията стигна пред самите врати на къщите. Като по чудо нямаше и други жертви.

Началникът на управлението лейтенант Делийски натисна нервно фаса в пепелника. Бутна стола назад и открехна прозореца. Влажният нощен въздух нахлу в помещението.

Минаваше полунощ, а той още опушваше кабинета. Ако не го бяха измъкнали по пижама от леглото, сега щеше да се изтяга в меките хладни завивки. Да се опиянява от тишината в просторната триетажна къща. Сетивата му да отмарят след тежкия работен ден. Можеше да се наслаждава на всичко това, ако не беше пословичната му отстъпчивост. И неспособността да отказва дребни услуги на стари приятели. Въпреки че услугата, която направи тази вечер, изобщо не беше дребна.

Лейтенант Делийски изгаси осветлението и заключи кабинета. Надяваше се единствено задържаният да не извърши някоя глупост. Тогава приятелството му с човека, който го убеди да отведе момчето в дома си, щеше да бъде поставено на карта. А Делийски държеше на приятелите си повече от всичко друго на света.

10

Находката проблесна на бледата лунна светлина. Нямаше никакво съмнение. Това беше скъпоценната вещ, от която така отчаяно се нуждаеше. Роко пусна ключа в джоба на панталона и в този миг усети зад гърба си нечие натрапчиво присъствие.

Извърна рязка глава. Щеше да се брани със зъби и нокти. Никой нямаше право да го държи насила тук. Той отстъпи назад.

Върху пода лежеше дълга сянка. Роко плъзна поглед по неподвижния силует. Вдигна клепачи и се сблъска с прозрачна призрачна фигура. Видението стърчеше на крачка от него и го наблюдаваше с трескави очи.

Роко поиска да извика, но от устата ме не излезе звук. Призракът пристъпи напред и едва сега чужденецът забеляза тежката маша в ръката му. Вдигна ръце да се защити, но беше късно. Онзи замахна и желязото се стовари върху гърба на крадеца. Роко изстена и се свлече върху дървения под. Болката от удара прониза тялото му.

Лежеше проснат по корем, но мозъкът му работеше. Щеше да изчака онзи да се успокои и тогава щеше да отвърне на удара. Човекът с желязото обаче не действаше според очакванията. Той забоде твърдото си коляно в гърба на поваления и започна да овързва ловко двете му ръце.

Роко усети как въжето се впи в китките му. Претърколи се настрани и направи опит да се изправи. Онзи обаче беше бърз като хищно животно. Хвърли се върху него и го повали отново върху твърдия под. Замахна и стовари якия си юмрук в лицето му. Роко почувства нечовешка болка под дясното око.

Чужденецът извърна глава и видя как кръвта закапа върху дебелия килим. Нападателят издърпа въжето и започна да го увива около глезените му. Роко усети, че все още може да движи краката си. Сви колене и изрита призрака в гърдите. Онзи полетя назад. Краят на въжето обаче остана в ръката му.

Непознатият запази равновесие, пристъпи напред и се нахвърли с още по-голямо настървение върху жертвата си. Нанесе втори безмилостен удар върху кървящото око и Роко едва не изрева от болка. Стисна зъби и притвори очи. Краката му бяха прилепени неподвижно един към друг. Онзи ги беше овързал здраво и в момента се наслаждаваше на резултата от ловкостта си.

Роко го изгледа с ненавист. Нападателят омота въжето около дланта си и започна да влачи крадеца по пода като измъкнато от капан животно. Роко изстена. Кървящото око остави алена следа върху излъсканите дъски.

11

Лейтенант Герасим Делийски мразеше да го безпокоят в дома му. Днес вече беше изпълнил плана за ненадейни нощни посещения. Той погледна дисплея на телефона и веднага разпозна номера. Пое дълбока глътка въздух и посегна към слушалката.

Отговори рязко. Трябваше да покаже, че и той като милиони хора по света, служи на реда, но в рамките на нормиран работен ден.

— Надявам се, че не звъниш в три през нощта, за да ми съобщиш нещо неприятно…

Напрегна слух, долови напрежение в последвалото мълчание, след това почти изсъска:

— Не искам да ти напомням, че те предупредих…

Човекът от другата страна на линията дишаше с усилие. Не бе изрекъл нито дума. И все пак Делийски можеше да заложи главата си, че това, което му предстои да чуе, е новината за развръзка, която беше предвидил.

Той изруга наум. Инстинктът никога не му изневеряваше. А и той самият нямаше навика да се поддава на необмислен натиск. Отстъпваше от принципите си рядко и то само в името на старото приятелство.

— И сега какво? — попита той, опитвайки се да потисне гнева си.

От самото начало беше ясно, че новоизлюпеният благодетел няма и най-малка представа как бързо и повратно могат да се развият събитията. Затова мълчеше виновно и претегляше всяка дума.

— Ще ми кажеш подробностите, когато пристигна. Отвори вратата и вържи кучето — нареди Делийски и тресна слушалката.

Затърси панталона. Минаваше три. Утре в осем трябваше да е на бюрото си.

Напъха ризата и затегна колана. Мразеше късните обаждания. Мразеше непредвидените обрати. А в нощ като тази мразеше дори и приятелите си.

12

Стоеше на прага гол до кръста, бос, с кървясали очи и протрита от въжето длан. Взираше се в човека насреща, но съзнанието му отказваше да приеме фактите, с които го заливаше посетителят.

Всичко изглеждаше толкова объркано, нелогично, безсмислено. Сигурно съществуваха причини, които не знаеше. Последици, за които никога нямаше да научи. Сигурно всичко беше част от съня. И все пак човекът пред него изглеждаше напълно реален. Говореше тихо, жестикулираше и изглеждаше като неразделна част от действителността наоколо. Подбираше внимателно думите. Въпреки това смисълът на казаното оставяше белези в съзнанието както горещите въглени изгарят незащитената плът.

Колкото повече говореше онзи, толкова повече нещата се объркваха. Изведнъж, без предупреждение, без какъвто и да е знак, всичко започна да идва на мястото си. Усещането беше болезнено, но все пак преодолимо.

Дарко стисна юмруци. Ноктите проникнаха в разранената длан. Той блъсна вратата под носа на лейтенанта и се втурна в салона. Застана на крачка от омотания с въжето негодник. Протегна треперещите си ръце и заби пръсти в гърлото му.

Винаги беше изпитвал съжаление към несретниците. Към хората, изгубили верния път. Но в този миг можеше да се закълне, че за нищо на света не би проявил милост към убиеца на баща си.

13

Виковете долитаха от долния етаж. Бяха яростни, невъздържани, на моменти дори свирепи. Домакинът на къщата се изправи в леглото и опита да фокусира стрелките върху огромния стенен часовник.

Снощи пи повече, отколкото всеки друг път. Главата му се въртеше, краката отказваха да се подчиняват. Той нахлузи пантофи и заслиза по стръмната дървена стълба.

Гледката, която се разкри пред очите му, напомняше натрапчиво сцена от див уестърн. В центъра на помещението лежеше по корем омотан във въжета нещастник. Пленникът не помръдваше. Или се беше примирил със съдбата си, или просто беше изгубил желание да се съпротивлява.

Над него като лешояд кръжеше тъмна сянка. Мъчителят бе гол до кръста, бос, със стиснати юмруци и трескав поглед.

— Какво става тук? — Гласът прокънтя в тъмното помещение. Мъжът прекоси салона и дръпна завесите. Навън беше започнало да се развиделява.

Роко повдигна бавно покритото си с подутини лице. Благодетелят! Доведе го тук, за да го хвърли в ръцете на този палач. Младежът отпусна глава върху килима. Допирът изтръгна от гърдите му глухо стенание.

— Ще ми обясни ли някой какво става тук?

Роко забеляза как онзи, която цяло нощ издевателства над него, отстъпи назад. Виждаше само стъпалата му. Мъчителят направи още няколко крачки заднешком, спъна се в някаква табуретка, отвори вратата и хукна навън. Благодетелят се втурна след него. Роко остана сам.

Някъде над главата му заби часовник. Роко търпеливо отброи ударите. След три часа го чакаше среща с психоложката. Надяваше се дотогава някой да го освободи от въжетата. И самият той да успее да се измъкне от тази населена със зверове къща.

14

Погребението бе насрочено за десет сутринта. Делийски облече тъмен костюм, раирана вратовръзка и риза в наситен виолетов цвят. Огледа отражението си в огледалото и се запита дали облеклото му е достатъчно подходящо за случая. На опелото в черквата щяха да присъстват шепа хора. Семейството, роднини и неколцина съседи. Повечето от жителите на селото по това време на деня бяха на полето. Едва ли щяха да изоставят работата си, за да уважат церемонията.

Герасим Делийски хвърли последен поглед в огледалото, след това затърси ключовете. Беше изкарал тежка нощ. Настъпващият ден също се очертаваше да не е от леките.

Той заключи външната врата и се отправи към автомобила пред къщата. Към обяд щяха да се изсипят ония типове от столицата. Комисията по разследване на случая щеше да рови навсякъде. Да гледа под лупа всяка подробност. Преди това обаче се налагаше да погребе жертвата. Всъщност истинската причината, поради която се измъкваше от къщи преди да пропеят първи петли, беше върховната издънка в кариерата му. Петното в биографията му, което от днес нататък щеше да се размазва и да оставя грозни следи върху професионалната му чест.

Делийски поклати глава. Неоправдано предоверяване. Превишаване на правомощията. Безогледно нарушаване на закона. Обвиненията бяха напълно достатъчни, за да го принудят да си напише оставката.

Отпусна се тежко зад волана, завъртя ключа и пежото изрева. Трябваше да научи подробностите около бягството на чужденеца, преди да са го погнали чакалите. Да намери оправдание за постъпката си. Да се добере до сламка, за която да се улови. Да изрови смекчаващо вината обстоятелство. Не го ли открие, щяха да го разкъсат. А след това да хвърлят парчетата на изгладнелите песове.

Пежото пое по мъртвия път и спря пред вратата на чифлика. Лейтенантът се приведе и огледа притихналия двор. Всичко в къщата изглеждаше тихо, спокойно, смълчано.

Делийски въздъхна. Прекрасно знаеше, че привидната безметежност наоколо е само обичайното затишие пред буря.

15

Дарко гледаше с разширени от ужас очи видението пред себе си. Съзнанието му крещеше, че това, което вижда, е само безплътна сянка. Сетивата му отказваха да приемат очевидното. Младежът чуваше ясно думите, различаваше чертите, чувстваше тежката длан върху увисналите си рамене. Беше прекалено замаян, за да говори. Беше изплашен до смърт, за да се съпротивлява.

— Успокой се! — Шепотът опари ухото му. Нямаше намерение да се самозалъгва. Действителността около него се беше сринала. Беше се превърнала в руини. От няколко часа светът не беше същият.

Дарко задиша през устата. Сърцето му биеше бясно. Слепоочията му пулсираха. Бяха изминали само няколко часа, а той имаше усещането, че тази болка е стара. Че бодежът раздира сърцето му, откакто си помни. Той притвори очи.

Никога нямаше да свикне с празнотата. До вчера светът около него преливаше от багри. Беше пъстър и наситен с гласове. Днес съдбата го застави да мине от другата страна на линията. Там, където витае безмерна пустота, вечен мрак и студ. Дарко вдигна бавно клепачи. Навсякъде се стелеше убийствена сивота. Наоколо беше тягостно и зловещо.

Сянката разтърси рамото му.

— Всичко ще се оправи, повярвай ми!

Дарко се сепна. Не беше глупак, за да вярва. Нищо нямаше да е както преди.

— Да се приберем вкъщи!

Момчето поклати глава. Къщата се беше превърнала в гроб. Там се навърташе и убиецът. Делийски му обясни всичко. Онази отрепка, която се въргаляше върху пода, беше екзекуторът на баща му.

— Ела!

Дарко блъсна ръката, която стискаше рамото му.

— Ти си мъртъв, не разбираш ли? Мъртъв си! Не можеш нито да говориш, нито да бродиш в нощта с мен. Не можеш дори да се върнеш вкъщи. — Лицето му беше изкривено, гласът му се давеше в спазми, по страните му се стичаха сълзи.

Дарко хукна в тъмното.

Сянката се спусна стремглаво след него.

16

Герасим Делийски отмина таблото със звънците. Никога не беше известявал за пристигането си, нямаше да го направи и сега. Той бутна с юмрук вратата. Тежката желязна порта изскърца.

Лейтенантът провря тялото си през отвора и в мига, в който прекрачи прага, кучето показа гнилите си зъби само на педя от лицето му. Песът се метна върху гърдите му. Лапите на животното оставиха кални отпечатъци върху ревера на тъмния костюм.

— Отдавна трябваше да съм разкарал този пес оттук. — Делийски се опита да изчисти калта с ръкава, размаза петното, изруга и се отказа. Щеше да се занимае с това по-късно.

Кучето се мяташе настървено и се давеше в яростта си, неспособно да прогони неканения гост. Делийски огледа края на синджира. Надяваше се песът да остане там. На два метра от колибата. Той пристъпи малко по-уверено към вътрешността на двора. В къщата не се забелязваха признаци на живот. Прозорците бяха тъмни. Вратата…

Едва сега забеляза открехнатата врата. Забърза към входа и протегна ръка, но веднага отдръпна пръстите си.

Огледа внимателно тежкото дъбово дърво. Бутна с крак преградата. Пантите изскърцаха.

Той провря глава. Примига и присви очи. Пердетата бяха дръпнати. Наоколо цареше хаос.

Злокобно предчувствие проряза съзнанието му. Злодеят беше довършил започнатото. Беше отворил още една рана в сърцето на селото.

Делийски почувства как гневът го връхлита неудържимо. Грешката беше негова. Не биваше да оставя тези хора насаме със злосторника. Негов дълг беше да ги защити. Той пристъпи в разхвърленото помещение. Погледът му се плъзна по въргалящите се по пода вещи. Отскочи върху захвърлен върху килима нож. След това падна върху огромен вързоп, омотан здраво с въжета.

Лейтенантът стисна очи. Можеше да си представи какво се крие под раздърпаните завивки. Картината завладя съзнанието му и той не се опита дори да я прогони. Поредната жертва! Беше допуснал селото да запише в хрониките си поредната невинна жертва!

Делийски приклекна до тялото и повдигна края на плата. Почувства, че ръката му трепери. Че е неспособен да овладее ужаса, който завладя съзнанието му.

Приведе се и в следващия миг погледът му се сблъска с две мътни, налети с кръв очи.

17

На масата цареше потискащо мълчание. Никой не говореше. Единствено ударите на стенния часовник отброяваха равномерния бяг на секундите.

За мъжете в помещението времето беше спряло. Движенията бяха замрели в застинали жестове. Обясненията бяха заглъхнали в неизречени фрази.

Най-възрастният от присъстващите се размърда върху стола.

— Денят ще е труден. За всички нас.

Думите увиснаха във въздуха. Никой от останалите двама не даде знак, че се вълнува от изненадите на деня. След вчерашните събития всичко предстоящо изглеждаше бледо, блудкаво, безцветно.

— Адвокатът ще пристигне към обяд.

Роко вдигна поглед. Подутината под окото му беше добила морав оттенък. По челото зееха открити рани. Страните му бяха покрити с охлузвания.

— Искам да дойде някой от адвокатите на баща ми.

Изричаше тази фраза за милионен път, но никой не отдаваше значение на молбата му. Роко въздъхна. Беше благодарен на полицая, че дойде навреме и го освободи от въжетата. Нямаше представа как пазителят на реда беше узнал за опасността, която го грози, нито искаше да знае.

— Кога мога да разговарям с баща си?

Мъжът в другия край на масата въздъхна.

— Пристигането на чужд адвокат ще отнеме време. Освен това ще е необходим преводач.

— Баща ми ще се погрижи за всичко.

— Чудесно! Само че след два часа ще долетят ония типове от столицата. И баща ти не може да направи нищо по този въпрос.

Роко наведе глава. Този тук не беше наясно. Баща му можеше да направи много неща по всеки въпрос. Не съществуваше проблем на този свят, който родителите му да не са в състояние да уредят.

— Ще те откарам в управлението. Предполагам, че ченгетата ще искат да огледат колата, с която пристигна. Когато приключат, ще се обадя във фирмата за рентакар. Да дойдат да си я приберат.

— Смартфонът остана в жабката.

— Онези ще му се зарадват. — Домакинът бутна стола. — Ставай, че закъсняхме!

Роко се изправи с неохота. На входа благодетелят спря за миг, обърна се и размаха пръст по посока на съществото, което се погрижи лицето на Роко да изглежда като кървава пихтия.

— А ти се връщай в леглото! Когато приключа навън, ще се разправям с тебе.

Дарко не помръдна. Погледът му остана забит в чинията пред него.

Дължаха му обяснения. Всички. До един. И щеше да ги получи. Без да чака разрешение от когото и да било.

18

Никога през живота си Герасим Делийски не се беше чувствал толкова прозрачен и лек. Буреносните облаци над главата му се сгъстяваха, но той имаше усещането, че всичките му грижи са се стопили. Поглеждаше нетърпеливо часовника и броеше минутите до мига, в който ще цъфнат съдниците. Идваха да го разпънат, но щяха да останат разочаровани.

Делийски беше наясно, че хората от столицата нямаше изобщо да си мръднат пръста, ако загиналият не беше доверен човек на властта. Затова се вдигаше цялата тази олелия. Комисии. Разследвания. Търсене на отговорност. Не че виновникът не трябваше да си получи заслуженото. Трябваше и още как. Но всичко можеше да приключи мирно и тихо. Без медиен шум, пукотевици и звън на фанфари.

Лейтенантът потропа с пръсти върху бюрото. Подаръкът за началството стоеше заключен в съседната стая. Наистина, беше поочукан, пораздърпан и посмачкан след изминалата нощ, но колегите се бяха постарали следите от насилие да не бият на очи. Никой не можеше да обвини органите в каквото и да било. Бяха пипали чисто, цивилизовано, професионално. Друг беше свършил мръсната работа. Освен това, Роко сам се беше набутал между шамарите. Поне така твърдеше Дарко. А Делийски нямаше основание да не му вярва.

От коридора долетя шум от стъпки. Делийски изпъна гръб. Беше решил да посрещне удара прав. Вратата се отвори и посетителят я затръшна шумно зад гърба си.

— Минах насам, за да ти кажа няколко приказки…

— Не сега, брат. Повярвай ми, в момента е зверски напечено.

— Не само твоят задник се пече на огъня, Герасиме…

Делийски въздъхна. Прекрасно знаеше, че и този път ще отстъпи. Правеше го винаги, когато Гаврил го притиснеше до стената.

— Казвай! Какво те човърка пак.

— Следобед ще дойде адвокатът от столицата. Увериха ме, че е от най-добрите в държавата. Сигурно си го чувал.

— Не съм и не искам да го чувам.

Гаврил се приведе и опря длани върху бюрото на началника.

— Съветвам те да не бързаш да хвърляш момчето на хиените. Изчакай! Да не вземе да стане някоя грешка. Случи ли се нещо такова, баща му ще те разсипе. Ония от града ще си измият ръцете с тебе и ти ще опереш пешкира.

Устните на Делийски се извиха в уморена усмивка.

— Що не си гледаш гроздето, брат? Не ме учи как да си върша работата.

— Знаеш, че ме е грижа за теб. Все пак си приятел.

„От тия, дето ги има само в романите“ — помисли си Делийски. Беше убеден, че никой не си слага главата в торбата в името на едно голо приятелство. Лейтенантът стисна устни.

— Знаеш ли какво не разбирам? Защо си буташ таралеж в гащите. Това богаташко копеле е виновно за смъртта на един човек. И ще си плати. Който и да е баща му. И колкото и да е натрупал в сметките си.

Гаврил се изправи и посегна към бравата.

— Просто задръж топката! Не бързай! Остави онези отгоре да си цапат ръцете.

— Случаят е кристалночист. Чакам само хлапето да си признае. И да ме светне кой го е пратил тук.

Гаврил присви очи.

— Трябва да навиеш ръкави и да бръкнеш по-дълбоко в историята. Не гледай само уликите, които плуват на повърхността!

— Не става. Времето ме притиска. Събитията препускат. Разкритията ме изпреварват.

— И все пак се пази развръзката да не те завари неподготвен.

Делийски размаха ръка.

— Не ме мисли. Предвидил съм всичко… Дарко как е? — смени неочаквано темата той.

Гаврил не отговори. Натисна дръжката и излезе. Лейтенантът остана сам.

През последното денонощие Гаврил се беше преобразил. Беше станал подозрително настойчив, досадно упорит и тревожно самоуверен.

Делийски потърси цигара. Приятелят му вършеше необясними неща. Взимаше прибързани решения, говореше възбудено, изричаше порой от заплахи. Лейтенантът зарови в чекмеджето и напипа запалката.

Трябваше да научи какво се крие зад това поведение. И щеше да го направи. Ако не днес, то най-късно утре.

Делийски се изправи и отвори прозореца.

Нямаше намерение да тъне в загадки. Да се дави в предположения. Гаврил му дължеше обяснение. И щеше да го получи. Каквото и да му струва това.

19

Гълъбина Гъдева беше свикнала да става рано. Лягаше с кокошките и се измъкваше от леглото, преди да пропеят първи петли. Спазваше строго този режим и рядко допускаше изключения. Всъщност, така или иначе, вечер нямаше какво друго да прави. На сутринта обаче я чакаше работа. А Гълъбина държеше на работата си, както на нищо друго на света.

Преди четиринадесет години Гъдева извоюва честно университетската си диплома. И след като усилията й да се омъжи за който и да е от колегите в града не се увенчаха с успех, новоизлюпената психоложка се завърна пораженски в родния край. Решението взеха други вместо нея, но Гълъбина се зае да преосмисли приоритетите и да погледне на завръщането си откъм добрата страна. Тук хората я знаеха. И въпреки че от дете беше дръпната и несговорчива, с времето селяните свикнаха да й се доверяват.

Работата в полицията не беше мечтата на живота й, но й осигуряваше заплата и завидна доза самочувствие. Освен това, хората се отнасяха към нея с уважение. Въпреки че с всяка измината година свободните мъже в градеца се вписваха в категорията на изчезващите видове, Гълъбина не се отказваше от намерението да създаде семейство. Истината е, че досега не се беше намерил смелчага, който да дръзне да я ухажва. Но и самата тя не беше склонна да се задоволи с каквото и да е. Изборът й трябваше да е съобразен с годините, социалния статус, материалното състояние и оценката за интелектуалните възможности.

Гълъбина беше наясно, че мъжете изпитват към нея смесица от смътен страх и неосъзнато почитание. Затова избягваха компанията й и почти никога не се навъртаха около къщата й. Единственият, който бе успял да се пребори с този типично мъжки комплекс, беше шефът на полицията Делийски. Преди четири години обаче, тъкмо когато бяха започнали да стават близки, в града ненадейно пристигна разглезена празноглава кукла, която освен че зае мястото на пенсиониралата се учителка по литература, веднага грабна умовете на мъжкото население. За съжаление, скоро стана ясно, че шефът на полицията също принадлежи към тази достойна за съжаление категория.

След бърз флирт, който не остана извън обсега на обществения интерес, една сутрин столичанката се събуди, окичена със званието „многоуважаемата госпожа Делийска“. Истината е, че даскалицата така и не успя да се порадва на тази чест. Няколко месеца по-късно напусна не само училището, но и къщата на началника. И се върна там, откъдето беше дошла.

Злите езици твърдяха, че причината за това скандално решение се криела в дългогодишната връзка на лейтенантшата с известен столичен художник. Колкото и да не го признаваше, госпожица Гъдева все още изпитваше тайно задоволство, когато съселяните подхранваха мълвата. В такива моменти Гълъбина имаше усещането, че съдбата великодушно й подава ръка. Но тя отказваше да я поеме, защото се чувстваше огорчена, обидена и унизена. Освен това, дълбоко в душата й се загнезди желанието да покаже на господин началника, че мъжете не са нищо друго, освен жалки безмозъчни същества, които човек с чиста съвест трябва да подритва, когато се изпречат на пътя му.

Тази сутрин Гълъбина се надигна от леглото по-рано от обикновено. През цялата нощ спа неспокойно, става няколко пъти да пие подсладена вода, накрая реши, че съзнанието й няма да издържи на този натиск. Беше безсмислено да блъска мислите си в бетонени стени. Знаеше прекрасно отговора. Вместо да й дари покой обаче, прозрението разстрои безмилостно душевния й мир.

В осем Гълъбина трябваше да се срещне отново с онова разглезено и необщително същество, което от първия миг на пристигането си в града предизвика объркване и смут. Резултатът от първата среща беше плачевен. Двамата не успяха да намерят общ език, нито да изпитат доверие един към друг. Гледаха се дълго и изпитателно, разговорът зацикляше на всяка фраза, а и онзи демонстрираше без притеснение презрението си. Днес обаче госпожица Гъдева беше намислила да му стъпи на врата.

Психоложката беше убедена, че нощта, прекарана в килията, е поизбистрила мозъка на хлапака. Четирите голи стени със сигурност го бяха направили по-сговорчив. Така че само след два часа щеше да накара онзи пикльо да проговори. Щеше да подходи към чужденеца строго, методично, и без капчица съчувствие.

Гълъбина среса набързо червеникавата си коса, грабна чантата и заключи вратата. Не биваше да изпуска автобуса в шест. Щеше да пристигне рано, но предстоящата среща я изпълваше с възбуда.

Тя се усмихна на отражението си в стъклото. Роко Рочели не беше просто поредният костелив орех в кариерата й. Той беше реваншът, за който Гълъбина Гъдева отдавна мечтаеше…

20

Бяха трима и не говореха. Въртяха се из кабинета като охранени мухи, сумтяха и се опитваха да гледат строго. Разлистваха с неохота купища досиета, хвърляха по едно око към екрана на компютъра и към обяд се натовариха на служебната тойота и потеглиха по мъртвия път. Освен усещането за досада, отнесоха със себе си и флаша с показанията на обвиняемия.

Делийски почувства как от гърба му се стовари премазваща тежест. Беше доволен, че не надникнаха в клетката. Хлапакът се въртеше из килията като диво животно. Адвокатът му все още не се беше появил.

Лейтенантът погледна часовника. Господата с навъсените физиономии не си направиха труда да отскочат дори до мястото на пожара. Не пожелаха да зърнат обгорената земя. Нито уважиха с присъствието си ритуала на погребението.

Делийски отвори широко прозореца и пое дълбока глътка въздух. Лъхна го мирис на окосена трева. Опелото мина набързо. На гробището отидоха само най-близките. Веднага след това той се изниза, уверявайки, че го чака неотложна работа. Истината е, че искаше да си спести сцените в дома на покойника. До този миг никой от кръга на семейството не попита къде се намира виновникът. Никой не се закани, никой не настоя за бърза справедливост. Всички знаеха, че има кой да се погрижи за това.

Лейтенантът разкопча горното копче на ризата. Налагаше се малкият да си признае. Нямаше защо да упорства. Гаврил също трябваше да се откаже от ролята на покровител. Приятелят му можеше да си навлече някоя беля, помагайки на злосторника да избяга от лапите на правосъдието.

Герасим Делийски затвори прозореца. Грабна ключа от колата и тресна вратата на кабинета. Не го свърташе между тези стени. Имаше нужда от чист въздух. Той настъпи газта и отпраши към селото. Гаврил му дължеше обяснение. И едва ли съществуваше по-подходящ момент да уредят тази сметка.

21

Предложението й се стори толкова необичайно, че в първия момент Гълъбина не повярва на ушите си. Винаги тайно беше мечтала за подобна възможност, но дълбоко в себе си знаеше, че подобни надежди не са нищо друго, освен празни химери.

Психоложката тръсна глава и намести едрото си тяло върху предната седалка на автобуса. Денят беше започнал лошо. Рано сутринта Делийски я изненада с новината, че срещата с чужденчето се отлага. Не обясни защо. Няколко часа по-късно Гълъбина сама разбра причината. Дежурният на входа, неин съселянин, който с нетърпение очакваше пенсионирането си, й довери, че задържаният прекарал нощта извън килията. Този факт първоначално я обърка, след това потвърди съмненията й. И съвсем естествено породи в душата й куп нови догадки.

Мъглата около случая се сгъсти, когато малко преди обяд в кабинета нахлу Гаврил. Не поздрави, не я попита нищо, свързано с работата, времето или пожара, просто настоя психоложката да намине към дома му. Срещата трая по-малко от минута и Гълъбина все още не можеше да открие какво се крие зад тази неочаквана молба. Затова реши да не губи време и да установи на място причините за необичайната покана.

Автобусът направи рязък завой и Гълъбина се надигна от седалката. Беше единственият пътник в този час на деня. Тя стъпи върху асфалта, вратата зад гърба й се затвори с трясък, машината изрева и след миг госпожица Гъдева остана сама под сянката на китната черница в центъра на притихналата чаршия.

Тя приглади роклята, прибра на кок червеникавата си коса и заизкачва бавно склона. До къщата на Гаврил имаше немалко път. Този четвърт час й беше необходим, за да обмисли стратегията си.

Гълъбина отхвърли молбата на горския, който я застигна с каруцата и предложи да я откара до чифлика. Кимна едва забележима на леля Роска, магазинерката, и отмина равнодушно врявата, която вдигаха група малчугани, скупчени край чешмата пред черквата. При други обстоятелства на драго сърце би побъбрила с продавачката в магазина, защото леля Роска беше най-осведоменият човек в селото. Освен това, за нищо на света не би оставила калпазаните да вилнеят пред входа на храма. Но този път мислите на Гълъбина бяха заети с нещо много по-важно. Тя спря да си поеме дъх, избърса с кърпа потта от лицето и пое отново нагоре.

Огромната двукатова къща бе кацнала на склона, притулена зад кичестите клони на овошките. Гълъбина доближи масивната дървена порта, поколеба се за миг, след това натисна звънеца. От таблото се разнесе ръмжащ звук. Гостенката бутна тежката врата и прекрачи прага.

Дворът изглеждаше необичайно пуст. Гостенката изчака близо минута, след това закрачи към къщата. Гаврил не излезе да я посрещне и това несъмнено беше проява на нелюбезност. Но психоложката щеше да преглътне и този горчив залък. Не биваше да разреши незначителни подробности да я отклоняват от целта.

Тя спря пред входа и надникна през прозорчето на кухнята. Помещението тънеше в мрак. Гълъбина повдигна юмрук, за да почука, но в този миг до слуха й долетя шепот, който накара ръката й да застине във въздуха. Гостенката се огледа, след това долепи ухо до дървото.

Гласовете бяха едва доловими, думите кратки и откъслечни. Гълъбина преглътна неспокойно. Беше дошла в неподходящ момент. Тя усети, че гърдите й се повдигат учестено. Може би най-разумно беше да обърне гръб и да се измъкне на пръсти. Но някаква незнайна сила я държеше прилепена до вратата. Чувстваше се изцяло погълната от фразите, които долитаха отвътре.

Гълъбина опря отново тялото си върху дървото и този миг чу ръмженето на приближаващ автомобил. Тя се отдръпна и приглади косата си.

И насън можеше да разпознае гласовете в къщата. Въпросът беше, какво прави тази нагла личност в дома на Гаврил. И защо Герев се бави да посрещне гостенката, която сам покани.

Гълъбина се огледа. Нямаше намерение да бяга. Щеше да узнае продължението. Истината й беше необходима, за да посрещне с достойнство предизвикателството, пред което се готвеше да я изправи добрият Гаврил Герев.

22

Мълвата, че Герев има пръст в убийството, плъзна из селото със скоростта на горски пожар. Мястото, откъдето изпълзя слуха, беше кръчмата на площада. За първи път от много време насам в четири следобед почти всички маси бяха заети. Кръчмарката, стрина Геновева или Вева, както свойски я наричаха клиентите, се опитваше всячески да усмири страстите. Това обаче не беше лесна работа за човек, намиращ се в компанията на дузина разгневени мъже.

Повечето от присъстващите току-що се бяха върнали от полето. Бяха уморени, но жадни за разкрития. По-кротките клатеха невярващо глава, по-равнодушните надигаха безмълвно бутилките с бира. Както можеше да се очаква, най-неудържими бяха противниците на Гаврил. Случаят им развързваше ръцете да наливат на воля масло в огъня.

За никого не беше тайна, че Гаврил и покойникът имаха стари сметки за уреждане. Това даваше допълнителна храна за клюки и недвусмислени подмятания.

Страстите се бяха нажежили до крайност, когато изведнъж глъчката в кръчмата замря. Стрина Вева извърна глава и веднага разбра причината за внезапното сконфузване.

На прага стърчеше лейтенант Делийски. Новодошлият огледа под вежди присъстващите, след това придърпа най-близкия стол.

— Какво ще пиеш, началник? — Кръчмарката избърса масата с мръсна кърпа и зачака търпеливо поръчката.

— Направи ми едно силно кафе. С повечко захар.

— Кафе по това време? Не е ли по-добре да хвърля върху скарата някое кебапче? Ще ти изпека и хляб, ще го поръся и с джинджър, както го обичаш. — Геновева бе изучила не само навиците, но и вкусовете на началника. Предпочитанията на клиент като Делийски бяха неизменна част от работата й. И именно тази част представляваше колоната, която крепеше бизнеса на повърхността и не му разрешаваше да потъне.

— Не съм гладен. Кафето е достатъчно.

Геновева повдигна рамене и се отдалечи. Откакто госпожа учителката подви опашка и се изнесе, началникът се промени. Стана мрачен и несговорлив. Затвори се в дома си и рядко напускаше къщата. Герасим Делийски по природа беше весел човек, но разводът остави грозен белег в душата му.

— Господин началник, истина ли е, че Герев го е замислял отдавна?

Делийски вдигна глава.

— Какво е замислял?

— Да се отърве от онзи, който цял живот му мъти водата…

— Кой ви пълни главите с тия небивалици? — Гласът на лейтенанта накара дори най-настървените да се снишат над чашите.

— Доносника и Дезертьора са чули всичко с ушите си…

Лейтенантът въздъхна.

— Не ми се слушат глупости…

Той отпи от кафето, което стрина Вева остави пред него, и попита уморено:

— Някой виждал ли е Гаврил?

Въпросът отприщи напрежението в опушеното сумрачно помещение. Чуха се възклицания, издрънчаха бутилки, изскърцаха столове.

— Виждаш ли, че и ти си тръгнал по тая следа? — подхвърли съсухрен старец, доволен, че най-после са хванали началника натясно.

— Знаеш кой е истинският виновник, нали? Но само ни хвърляш прах в очите.

— Ясно е какво сте намислили. — Гласът долетя от тъмния ъгъл на помещението. — Онова хлапе да опере пешкира. Само че има свидетели.

— Я по-кротко! — Лейтенантът изгледа строго тълпата от съдници. Бутна с лакът чашката с кафето и порцеланът се залюля. Стрина Вева смъмри навъсено подстрекателите, след това се оттегли зад тезгяха.

— Оставете следователите да си вършат работата. И престанете да бълвате измислици. Така само пречите на разследването.

— Не са ви виновни слуховете — изрепчи се наперен младок, който наскоро бе купил къща в селото. — Ако не прекарваше времето си, заключен вкъщи, щеше да знаеш, че са видели Гаврил да брои пари на хлапето…

Делийски трепна. Мразеше другите да знаят нещо, за което той самият нямаше и представа.

— Защо мислиш му е набутал банкнотите в ръцете? За да свърши мръсната работа. Само че чужденецът не успя да се измъкне и сега трябва да си признае. И виновникът да си получи заслуженото.

Лейтенантът махна с ръка и се изправи. С тези тук не можеше да излезе наглава. Той остави шепа монети до чинийката с кафето и излезе. Нямаше повече работа в тази дупка. Кръчмата се беше превърнала в гнездо на оси.

Герасим Делийски присви очи и се вторачи в къщата на хълма. Гаврил беше потънал вдън земя. Лейтенантът потърси цигара. Може би трябваше да намине към докторския кабинет. Там със сигурност можеха да го осведомят къде се подвизава старият му приятел. Ако беше малко по-настойчив, не беше изключено да узнае дори какво свързва хлапака с Гаврил. И защо всички в селото сочат с пръст невинния и крещят в един глас: „Дръжте виновника!“.

23

Гълъбина Гъдева не мина по улицата, която водеше към площада, а избра тясна стръмна пътека, която се спускаше край реката. Спря за миг край върбите да събере мислите си, след това забърза отново по склона.

По всичко личеше, че Гаврил не беше очаквал психоложката да откликне толкова скоро на молбата му. Но тази подробност в момента беше без значение. По-важното бе друго. Когато автомобилът на Делийски спря пред чифлика и лейтенантът цъфна в двора, Дарко обясни доста припряно, че баща му излязъл призори и не се е връщал дори за обяд. Гълъбина чу разговора, свряна между гредите в стария плевник. Истински късмет бе, че господин началникът не надуши присъствието й.

Гълъбина опря гръб в каменната ограда на гробището. Сърцето й биеше учестено, ушите й бучаха. Беше ясно защо Дарко побърза да отпрати лейтенанта. За да прикрие присъствието на онази нагла персона, която се подвизаваше в къщата. Гълъбина сбръчка дебелите си вежди. Отдавна подозираше, че онези двамата имат вземане-даване. Сега случката просто потвърди съмненията й.

Тя спря пред вратата на църквата и бутна ниската сводеста порта. Приведе глава и слезе по стъпалата. Трябваше да поговори със свещеника. Отецът беше мъдър човек. Можеше да й даде съвет, който да я изведе от мъглата, в която се луташе.

На прага я лъхна хлад. Гълъбина притаи дъх. Свещеникът не беше сам. Тя приближи на пръсти и различи две удължени сенки зад колоната вдясно от олтара.

Имаше чувството, че диша прекалено шумно. Че дъхът й кънти в тишината и се удря в голите стени. Гълъбина задържа въздуха в гърдите си. До слуха й долетя задъхан шепот, приглушено ридание, стон. Тя долепи гърди до колоната. Студът на камъка прониза тялото й.

Думите, които долови, накараха дъхът й да спре. Гълъбина прехапа долната устна до кръв. Значи всичко беше истина…

Тя заобиколи крадешком колоната, мина покрай редицата изкорубени столове, прокара гръб по избелелите стенописи и постави крак върху ниското стъпало.

Звънът на камбаната се удари в каменните стени и накара сърцето й да подскочи. Гълъбина изскочи на светло и хукна по улицата.

Само преди секунда беше разяждана от съмнения. Но по някаква странна приумица случайността й подхвърли признанието, което отдавна се страхуваше да чуе.

24

Делийски беше убеден, че долови гласа на Найла миг преди да почука на вратата в къщата. Появата на Дарко на прага го изненада. Момчето беше преживяло силен шок. Не очакваше да го завари на крак.

Лицето на Дарко изглеждаше стряскащо бледо. Клепачите му бяха подпухнали, очите бяха мътни и плувнали във влага. Младежът изричаше думите припряно и като че ли нямаше търпение да се отърве от присъствието на неканения гост.

Делийски реши да не издевателства над крехката психика на младия Герев. Сбогува се набързо и отпраши към кръчмата на площада. Там не успя дори да допие кафето си. Селяните се нахвърлиха върху него като оси. Не че покойникът беше любимец на селото. Просто Гаврил имаше навика да привлича всеобщата завист. Само че този път ставаше въпрос за престъпление. И неизвестно защо същият този Гаврил правеше всичко възможно да заеме в очите на съселяните си мястото на обвиняемия.

Делийски зави покрай новата жълта постройка, която се издигаше срещу входа на парка. Огледа с гордост двете крила, наподобяващи изящни островърхи кули. Прозорците представляваха високи тесни аркади. Лейтенантът поклати глава. Здравната служба беше най-модерната сграда в района. Строителството и оборудването й обаче струваха немалко пари и също толкова усилия от страна на най-влиятелните жители на селото.

Той бутна вратата и изкачи стълбите на бегом. Коридорът пустееше. Пред лекарския кабинет нямаше жива душа.

Лейтенантът почука, заслуша се, не чу отговор, натисна бравата, но вратата не поддаде. Спусна се обратно по миришещото на хлор стълбище, заобиколи овалния зид и надникна в задния двор.

Прозорците на докторския апартамент бяха широко отворени. Отвътре долиташе аромат на чай от горски треви.

Делийски прекоси градината и почука по стъклото на прозореца. След миг в очертанията на рамката изникна фигурата на високо чернооко момиче.

— Извинявай, че идвам в такъв час, но работата не търпи отлагане…

Момичето изгледа изпитателно неочаквания посетител.

— Да се облека и идвам. Нали нямате против да седнем в градината?

Лейтенантът се засмя.

— Стига да е сигурно, че никой няма да ни чуе.

— В това село никой за нищо не може да е сигурен…

Младата жена обърна гръб и потъна във вътрешността на стаята. Лейтенантът се настани на пейката под прозореца и зарови в джоба за цигара.

Може би тази хлапачка беше права. Човек трябва да си отваря очите на четири. А в последно време неговите като че ли бяха постоянно затворени.

25

Думите кънтяха в ушите й като оглушителен звън на камбана. Бяха ясни, отчетливи, понятни. Гълъбина почти тичаше по каменната улица към долния край на селото. Краката й се движеха с усилие, слепоочията й пулсираха до пръсване.

Психоложката зави покрай мандрата и опря гръб в масивната каменна ограда. Постоя неподвижно няколко секунди, след това усети студенината на цимента да пълзи по тялото й.

Беше потна, изтощена и изплашена. От тъмно беше на крак, но точно в този миг й се стори безумие да се затвори сама между стените на празната си къща.

До слуха й долетя поскърцването на приближаваща каруца и тя се спусна към дерето. Нямаше представа къде отива. Улицата извеждаше към долчинката и психоложката забърза безцелно натам. Нямаше желание да разговаря със съседи, да среща съселяни, да слуша безсмислените брътвежи на стари познайници. Съзнанието й беше заето с една-единствена мисъл и Гълъбина не можеше да се пребори с нея. В крайна сметка винаги, където има пушек, нещо гори. Разговорът, който неволно дочу в храма, потвърждаваше тази стара като света истина.

Тя спря да си поеме дъх. Мълвата беше достигнала и до нейните уши, но слухът звучеше нелепо. Зад приказките на селяните прозираше зле скроена интрига. И сега, изведнъж…

Тя махна с ръка, за да прогони объркването, което я владееше. Въпреки това съмнението продължи да дълбае съзнанието й. Гълъбина чу ромона на потока и се огледа. Тук, сред избуялите треви и плетениците от храсти можеше да подреди мислите си. Тя притвори очи. Шепотът в сумрака на храма прозвуча отново в ушите й. Приглушен, поверителен, разтърсващ. Искрен и без нотка на разкаяние.

Рамото й закачи сух клон и Гълъбина издърпа нервно трънливия глог. Даде си сметка, че там, горе, на хълма, постъпи необмислено. Не биваше да бяга. Трябваше да изчака Гаврил да се прибере и да чуе молбата му.

Тя избърса с длан челото си. Случаят й подхвърли златен шанс. Присъствието на онази натрапница обаче замъгли съзнанието й. Не й даде възможност да размисли трезво.

Гълъбина издърпа дълъг бодил, закачен за ръкава на роклята. Постави крак върху плосък камък в средата на потока и обувката й потъна в калта на отсрещния бряг. Тя избърса подметката в сноп мокра трева.

Налагаше се да побърза. След час щеше да започне да приижда добитъкът. Улиците щяха да се наводнят с животни, с любопитни, с безделници.

Тя изкачи задъхано стъпалата от ронеща се пръст. Знаеше какво да направи. Щеше да се отбие вкъщи, да освежи лицето си, да смени роклята и да изкатери отново баира до фермата на Гаврил. Съдбата й разкриваше възможност, която не биваше да отблъсква.

Психоложката се измъкна от дерето и закрачи по нажежения асфалт. Горещият следобеден въздух облъхна лицето й. Гълъбина облиза пресъхналите си устни. Думите, които дочу в черквата, бяха признание на човек, който няма намерение да се отказва от грешките си. Точно сега беше моментът тя да се появи на сцената. Гаврил имаше нужда от изповедник, пред когото да излее душата си.

Гълъбина се усмихна. Какво по-завидна роля за една жена от тази на довереника?

26

Найла Фурера взе дипломата си от медицинския факултет в столицата преди по-малко от година и въпреки горещите увещания на майка й да продължи образованието си в чужбина, реши, че е време да прибере учебниците и да се хвърли направо в дълбоките води на професията.

Когато съобщи на близките си за намерението да заеме мястото на пенсиониралия се селски лекар, майка й изпадна в тежка емоционална криза, която така и не успя да преодолее напълно.

Решението на Найла беше предшествано от две важни събития. Бракът на майка й с млад новоизлюпен депутат. И раздялата на самата Найла със също така млад и надежден, но за сметка на това болезнено амбициозен бъдещ лекар, който гледаше устремено на запад и не искаше и да чуе за селски болести и провинциални проблеми.

Селото от своя страна отказа категорично да види в лицето на колумбийката своя бъдещ спасител. От пристигането на красавицата изтече немалко вода, но хората упорито пътуваха до града, предпочитайки да се доверят на грижите на каления в битки болничен персонал, отколкото да се оставят в нежните ръце на младата чаровна чужденка.

Истината е, че Делийски неведнъж бе подхвърлял упреци към съседи и приятели, уверявайки ги колко време, усилия и нерви ще си спестят, ако прекрачат прага на новата здравна служба. Но повечето бяха твърдоглави и продължаваха да тичат до града като непокорни коне с капаци.

След като госпожа Делийска хладнокръвно напусна семейното огнище, господин началникът няколко пъти прибягва до грижите на младата докторка. В началото селяните шушукаха, че нарочно си измислял болежки, за да наминава по-често към кабинета на чужденката. През пролетта обаче лейтенантът остана близо седмица в болницата с тревожна аритмия. Този факт запуши устите на най-приказливите и им даде да разберат, че със здравето на шефа шега не бива.

Госпожица Фурера се появи по пътеката, облечена в късо бюстие, което повече разкриваше, отколкото да прикрива здравата мускулатура на корема й. Част от бедрата на колумбийката бяха покрити със собственоръчно изрязаните крачоли на панталона.

Делийски огледа стройната фигура, стегнатия корем и дългите като на газела крака и се запита какво повече, по дяволите, искат тези невежи селяни от една наскоро дипломирала се докторка.

— На какво дължа честта на посещението, лейтенант? — изрече приглушено Найла, настанявайки се върху дървената пейка на прилично разстояние от госта.

— Когато сме само двамата, можеш да ме наричаш Герасим.

Устните на Найла се извиха в многозначителна усмивка.

— А знаете ли как ви наричам, когато съм сама?

В погледа на лейтенанта проблесна изненада.

— Нямах представа, че занимаваш красивата си глава с мисли за скучна персона като мен…

Найла сви едрите си устни и се засмя.

— Нямате представа от много други неща, които стават тук, лейтенант…

Делийски се запита дали съзнателно го предизвиква или просто иска да отклони вниманието му от това, за което беше дошъл.

— Именно затова съм тук — изрече поверително той. — За да ми отвориш очите…

Найла вирна нос.

— Плащат ми, за да лекувам. Не да следя кой какво върши. Ако не се лъжа, това е ваша работа.

Делийски кимна и сведе глава. Какво правеше тази хитруша само преди час в къщата на Гаврил? И защо Дарко се постара присъствието й там да остане незабелязано?

— Та как ме наричаш, когато се отдаваш на фриволни мисли?

Найла се поколеба.

— Наричам ви господин Сладурски — изрече тя като дете, от което изтръгват насила признание. Приближи длан до лицето си и даде воля на смеха си. След това изведнъж доби строг вид и размаха закачливо показалец.

— Обещайте да не се сърдите!

— Далече съм от подобно намерение. Всъщност, с какво съм заслужил това… мило прозвище?

Найла вдигна към небето тъмните си очи.

— Ами, винаги сте един такъв любезен, внимателен, галантен…

Делийски беше в състояние да изброи куп опровержения на тези оценки, но бързаше. А и беше дошъл за друго.

— Личи, че наблюденията ти са съвсем повърхностни — отбеляза развеселен той. — За да не тънеш в заблуда, трябва по-често да даваш ухо на слуховете, които се ширят по мой адрес.

Найла нацупи устни.

— Слуховете са грозно нещо.

Делийски кимна отново и се загледа в божурите, които надничаха любопитно от другата страна на пътеката.

— Тези дни се случиха неприятни неща… — изрече той, за да напомни, че посещението му има друга цел. — Знаеш, пожарът, онази нелепа смърт, погребението… — Лейтенантът млъкна. — Хората от града са убедени, че става въпрос за престъпление…

Делийски изчака думите му да отшумят. Найла не помръдна. Гостът сплете пръсти и заби поглед в земята. Не виждаше изражението върху лицето на събеседницата си. Чуваше единствено равномерното й дишане.

— Вие какво смятате? — попита приглушено докторката.

Той вдигна глава.

— Истината е, че не разполагам с достатъчно доказателства, за да изградя убедителна версия за случилото се. Трябва да ти призная, че някои неща ме смущават…

— В такъв случай, не избързвайте със заключенията.

Лейтенантът трепна. Найла беше вторият човек за деня след Гаврил, който го съветваше да преосмисли фактите. Да види случилото се в друга светлина.

— Точно тук ще ми е нужна помощта ти… — подхвърли небрежно той. Найла обаче усети стръвта и побърза да се отдръпне.

— Не съм добра в предположенията, лейтенант. Нито в заключенията.

Делийски въздъхна. Не биваше да я плаши. Направеше ли го, момичето щеше да се скрие в черупката си. Тогава нямаше да успее да изтръгне нищо от красивата й уста.

— Тревожа се за Дарко. С Гаврил сме приятели от векове. Знам момчето от такова хлапе. — Герасим посочи на педя от земята. Изражението на Найла остана непроницаемо.

— Малкият е бил убеден, че баща му е мъртъв. Видял е трупа с очите си. Оттогава не е на себе си.

— Още днес ще намина да го видя. — Гласът на чужденката прозвуча безизразно. — Ако смятате, че това е начинът, по който ще помогна, ще го направя с удоволствие. В края на краищата, затова съм тук. За да се грижа за хората.

Делийски се запита дали да продължи да я притиска или да я остави с впечатлението, че наистина е дошъл да разговарят за нещо толкова благородно като разклатения душевен мир на хлапака Дарко. Колкото и да се опитваше обаче, лейтенантът не можеше да се отърве от усещането, че събеседницата му премълча факта за присъствието си в къщата на Гаврил, за да прикрие нещо. Или някого.

— Виждала ли си Гаврил? — попита неочаквано той. — Търся го от сутринта.

Найла поклати глава. Гостът се изправи.

— В такъв случай е време да вървя.

Найла придърпа към талията късото бюстие.

— Привечер ще намина да видя момчето. Не се безпокойте, ще се оправи.

Делийски въздъхна. В момента Дарко беше най-малкият му проблем. Толкова други облаци се бяха скупчили над главата му.

Той кимна и се отправи към вратата на градината. Найла остана загледана в широкия му гръб.

Този приятел дойде с намерението да я поразпита. Тръгна си обаче с празни ръце.

Докторката се прибра в заляната от следобедното слънце стая. Постоя за миг, заслушана в тишината наоколо, след това грабна телефона.

Трябваше да извести за посещението на господин началника. Каквато и да беше целта на визитата, Найла беше длъжна да предупреди. В живота съществуваха правила за оцеляване. Едно от най-важните гласеше: „Противникът никога не бива да те изненадва в гръб“.

27

Роко стискаше отчаяно глава между дланите си и правеше нечовешки усилия да не разреши на психиката си да се срине. Опитваше се да осмисли това, което само преди минута чу, но съзнанието му отказваше категорично да подреди фактите в логичен ред.

Младежът впери празен поглед в стената пред себе си. Някакви безмозъчни същества се опитваха да му лепнат идиотско обвинение. Да му припишат злодеяние, което не беше извършил. Да го накарат да отговоря за престъпление, на което стана свидетел и то отдалече. И за което същите тези малоумници твърдяха, че съществували свидетели.

Чужденецът изгледа неразбиращо костюмирания тип, който събираше разпилените по масата книжа. Адвокатът, който Гаврил домъкна от столицата, се готвеше да го остави да се дави сам.

Роко изстена. Някакви кретени се опитваха да подменят действителността. Да придадат съвсем различна окраска на фактите. Да прикрият истинските виновници и да хвърлят беззащитен наивник като него в клетката с хищниците.

Адвокатът погледна скъпия ролекс върху китката на ръката си.

— Утре в десет ще съм отново тук. Ако има проблем, ще поддържаме връзка по телефона.

Устните на Роко се извиха в измъчена усмивка.

— По кой телефон? По оня, дето го прибраха ченгетата ли?

— Ако се наложи, ще ме потърси Гаврил.

Роко блъсна стола назад.

— Какво му пука на твоя Гаврил дали ще спася нещастната си кожа?

Адвокатът заключи куфарчето и закопча ръкавите на безупречно бялата си риза.

— Съветвам те да не се репчиш пред ченгетата.

Роко подсмръкна.

— Може би трябва да съм им благодарен, че ми дават храна и подслон?

— Ако погледнеш на случилото се като на дребна авантюра, ще се почувстваш значително по-добре. А, и още нещо… — Господинът с куфарчето вдигна показалец, за да спре ехидните забележки, с които се готвеше да го засипе младежът.

— Не ритай срещу Гаврил! В момента е единственият, който вярва в невинността ти. Освен това, Герев прави всичко възможно да ти осигури достойна зашита.

— Знаеш ли, пет пари не давам за твоя Герев. Искам да кацнат тук адвокатите на баща ми.

Защитникът се приведе към покритото с оттоци лице на задържания.

— Единственото, което могат да свършат адвокатите на баща ти в момента, е да правят калабалък наоколо. — Костюмираният погледна отново ролекса. — Повтарям ти за последен път и тръгвам, защото имам и друга работа. Искам те смирен. Ще говориш само, когато ти разреша. Налягай си парцалите и благодари на съдбата, че ти изпрати Гаврил.

„Никаква съдба!“ — поиска да се озъби Роко. „Майка ми ме изпрати в това идиотско село.“ — но докато отвори уста, адвокатът вече затваряше вратата зад гърба си.

Младежът въздъхна. Този тип го съветваше да прояви търпение, но самият той не беше свикнал да се примирява. Заставяше го да мълчи, когато най-съкровеното му желание беше да крещи. Поставяше условия, които клиентът не беше готов да приеме.

Роко изрита равната стена. Докога смятаха да го държат в тази клетка? Бяха прекъснали връзката му със света. Влизаха, излизаха, задаваха тъпи въпроси и изчезваха зад здраво заключената врата. Добрякът Гаврил също се беше запилял нанякъде. Не се беше мяркал пред погледа му от сутринта.

Роко се отпусна върху кривия стол. Започваше да му писва от тази игра на нерви. На котки и мишки. На дебнене, изчакване, ослушване.

Той чу превъртането на ключа. Прекрасно! Тази нощ щеше да е скъп гост на господа ченгетата. В програмата бе включена вечеря, а след това порой от кошмари върху тясното легло.

Той се отпусна върху дюшека. Молеше се единствено да запази спокойствие. Разумът да не му изневери. И да не извърши глупост, за която после горчиво да съжалява.

28

Гълъбина Гъдева приглади полата върху едрите си бедра и почука отчетливо върху дебелата махагонова врата. Този път беше обмислила всяка стъпка, всяка дума, всеки жест. Никакви непредвидени обстоятелства не бяха в състояние да объркат стройно изградения й план.

Тя изчака няколко секунди, загледана във фигурите върху масивното дърво. Прозорците бяха тъмни, но навън все още не се беше смрачило. Неочаквано вратата се разтвори и Гълъбина се сблъска очи в очи с човека, когото най-малко искаше да среща тук.

Найла Фурера кимна студено и се обърна към Дарко, който подаде глава зад гърба й.

— Утре ще намина пак. Кажи на баща ти да ми се обади. На всяка цена. Още тази вечер. — Колумбийката заобиколи стърчащата на прага гостенка и затръшна шумно вратата на градината.

Гълъбина премига. Възможно ли е тази натрапница е да киснала през целия следобед в къщата на Гаврил? Беше чула гласа й по обяд. Сега, няколко часа по-късно, отново я заварваше тук. Психоложката тръсна глава и се вторачи в изтерзаната физиономия на младия Герев.

— Къде е баща ти? — попита троснато тя.

— Не се е върнал още. Като дойде, ще му кажа, че си идвала… — Дарко се приготви да блъсне вратата под носа й, но Гълъбина предвидливо постави ръка върху дървото.

— Гаврил ме помоли да намина. Останах с впечатлението, че става въпрос за нещо важно…

Дарко повдигна рамене.

— Не е споменавал такова нещо…

— Нали нямаш нищо против да изчакам? — Тя прекрачи прага, без да дочака разрешението на момчето. Дарко не затвори вратата. Явно се надяваше да я убеди да се разкара. Но този път психоложката беше решила да не отстъпва нито крачка от завоюваната територия.

Гостенката огледа просторния салон, сякаш се надяваше да открие уличителни следи от присъствието на нахалницата Фурера. Прокара пръст по стъклото на библиотеката, надникна зад завесата, след това се настани във фотьойла до камината.

— Извини ме, но не се чувствам добре. Когато тръгваш, затвори, ако обичаш, вратата. — Дарко затътри крака към високата стълба, която отвеждаше към горния етаж. Гълъбина едва сдържа усмивката си.

Малкият доброволно освобождаваше терена. Без него би могла необезпокоявана от никого да се порови в тайните кътчета от живота на Герев.

Тя се изправи и бутна зеещата врата. В къщата се възцари неестествена тишина.

Гълъбина постоя няколко мига в здрача, след това посегна към превключвателя на малката настолна лампа. В този миг чу превъртането на ключа. Отдръпна ръката си и отстъпи назад. Притаи дъх, скрита в сянката, и зачака с разтуптяно сърце появата на домакина.

Вратата се разтвори рязко и само след секунда Гълъбина Гъдева се изправи пред гледка, която изтръгна от гърдите й сподавен вик на изненада.

29

Опитваше се да го открие през целия ден. Гаврил се беше превърнал във фантом. Не се бе отбивал в кръчмата. Не отговаряше на обажданията. Не се беше завъртал и вкъщи. Герасим Делийски издърпа с досада ризата от потното си тяло и захвърли дрехата върху леглото.

Селяните не спираха да бълват врели-некипели по адрес на Герев. Настървението им го плашеше. Нуждаеха се от изкупителна жертва и Гаврил отговаряше на всички условия. Винаги забързан, погълнат от работата си, студено любезен, ненадаващ ухо за клюки. Герев почти не стъпваше в кръчмата, не взимаше страна в разправиите за сметището, не ругаеше властта и не се интересуваше от махленските спорове за ниви и добитък. Тъкмо затова хората го смятаха за вълк-единак. За лицемер и пресметлив интересчия. А Герасим прекрасно знаеше, че по тези места не обичат подобни типове.

Делийски наля чаша домашно варена ракия от високо шише и се настани пред телевизора. Бяха изминали двайсет години от деня, в който Гаврил Герев дойде в селото, но жителите упорито отказваха да го приемат за свой. Истината е, че с поведението си Гаврил сам подклаждаше интереса към собствената си персона. Животът му беше прост, еднообразен, дори скучен и именно затова жителите бяха убедени, че столичанинът крие някаква тайна.

Не бяха един или двама онези, които се бяха ровили в миналото на Герев. Но досега никой не бе успял да измъкне оттам нещо пикантно, нечисто или скандално, с което да раздвижи духовете в селото.

Герасим отпи разточителна глътка и течността попари гърдите му. Той премлясна шумно и остави чашата върху масата.

Единственото, което самият той не можеше да проумее, бе защо през всичките тези години Гаврил упорито отказваше да доведе жена в къщата си. Фермата на върха се славеше с изключителния си ред и Герасим неведнъж бе подхвърлял пред приятеля си колко по-различно би изглеждало всичко, ако там се настани трайно женско присъствие.

Гаврил не искаше и да чуе. Ставаше раздразнителен и винаги обръщаше разговора в друга посока. А откакто Герасим съвсем неочаквано вписа името си в списъка на разведените, приятелят му не пропускаше да отвърне на удара, намеквайки, че е редно господин началникът първо да се погрижи за себе си, а след това да дава акъл на другите.

Герасим посегна към чашата. Срещата с Найла не можеше да излезе от главата му. Беше стар за младежки флиртове, а и докторката от самото пристигане в селото показа на всички, че не е лъжица за всяка уста. Злите езици не спираха да говорят, че колумбийката имала годеник в столицата, с когото се срещала тайно. Но досега Делийски не бе засякъл тази информация от нито един надежден източник.

Той натисна бутона върху дистанционното и екранът на телевизора изгасна. Напоследък Найла се навърташе около къщата на Гаврил и тези посещения не бяха останали извън обсега на всеобщото внимание. Наистина, през последните дни Дарко се нуждаеше от специални медицински грижи, но отбиванията на Найла във фермата бяха започнали много преди пожара.

Герасим набута дебелата коркова тапа в гърлото на шишето и пресуши чашата до дъно. Утре отново се задаваше тежък ден. Сутринта очакваше да пристигнат експертизите за автомобила, който Роко бе наел в столицата. Преди обяд щеше да цъфне и адвокатът на задържания. Гълъбина напираше да изправи момчето на стълба за изтезания. Герасим се засмя. Беше убеден, че ако съществува човек, който е в състояние да изтръгне признания от хлапето, това е психоложката. Тази жена беше родена за палач.

Той остави бутилката в хладилника и опъна крака върху канапето. Откакто съпругата му го напусна, свикна да ляга и да става с проблемите в работата. Пожарът беше гнусно нещо, но Делийски се питаше как ли би изглеждало ежедневието му без обирите по къщите, без сбиванията в кръчмите и кражбите на коли и добитък. Краските върху картината на делника му бяха мрачни, но придаваха вкус на живота му.

Делийски въздъхна. Би отписал с лека ръка част от дните си, ако можеше да върне Роксана обратно в дома си. Съпругата му си тръгна без скандал, без обяснения, без обвинения. Остави му бележка, че й е дошло до гуша. Герасим така и не разбра от какво точно. А и не му се отдаде възможност да попита.

Когато живееше при него, Роксана имаше всичко, за което би могла да мечтае една жена. Това обаче не й попречи да си събере парцалите и да остави след себе си само купчина непроверени тетрадки и лавина от въпроси. Герасим въздъхна. Нещо й е липсвало. Вероятно никога нямаше да узнае какво.

Той се изправи и завлачи крака към спалнята. В този миг чу под самия прозорец бръмченето на мотор. Надникна зад завесата и съзря омазаното с кал субару на Гаврил.

Полицаят задържа въздуха в гърдите си. Беше убеден, че приятелят му не идва току-така. И само след минута щеше да се убеди, че шестото чувство никога не му изневерява.

30

Физиономията, която изникна пред погледа й, беше бледа, омършавяла, с оттоци под очите и незараснал белег върху горната устна. Гълъбина отстъпи назад и се притули в сянката на ниското декоративно дърво. Най-съкровеното й желание беше да стане невидима. За да разбере каква работа има задържания в къщата на Гаврил.

Светлината заля помещението и психоложката се почувства като актьор на сцена, внезапно залята от мощния лъч на прожектор. Тя преглътна неловко и излезе от прикритието си.

— Какво правиш сама в тъмното? — Гаврил не успя да скрие изненадата си от присъствието на гостенката. Той остави ключовете върху шкафа до вратата и побутна госта към канапето.

Гълъбина забеляза, че Роко я наблюдава с неприязън. Още при първата среща нито един от двамата не успя да се пребори с недоверието към другия. Психоложката сбръчка вежди. Затова значи Гаврил я помоли да дойде в дома му. За да сложи ред в емоционалния свят на това разглезено, самодоволно и безскрупулно чужденче.

— Какво ще кажеш да не стърчиш до дървото, а да се настаниш удобно в някой фотьойл, докато приготвя вечерята?

Въпросът беше отправен към нея и Гълъбина веднага долови в думите на Гаврил намерението да прекара остатъка от вечерта в компанията й.

— Дарко горе ли е? — попита домакинът, навивайки ръкавите на бялата ленена риза. Гостенката кимна.

— Преди малко се качи в стаята си.

Гаврил потупа рамото на стърчащия в средата на помещението Роко. След това му посочи отворената врата на кабинета.

— Ще те извикам, когато яденето е готово. — Той разкопча горните копчета на ризата и Гълъбина съзря гладките мускулести гърди. Не извърна поглед, а проследи фигурата на домакина, който потъна в сумрака на просторната, ухаеща на изсушени плодове кухня.

— Ако искаш, можеш да помогнеш. — Гласът долетя зад плъзгащата се врата и гостенката усети прилив на възбуда. Приглади нервно косата си и прекрачи прага на трапезарията. Когато влезе в помещението, с изненада установи, че върху котлона вече клокочи тиган с нарязани на едро пресни зеленчуци.

— Помолих те да наминеш насам, за да поговориш с Дарко… — Гаврил избърса ръце в дебела ленена кърпа. Гълъбина свъси вежди. Само допреди минута беше убедена, че се намира тук, за да се погрижи за нехранимайкото Роко Рочели. А сега ненадейно разговорът се завърташе около симпатягата Дарко.

— Преживя немалко през тези два дни…

Гълъбина не слушаше. Дарко беше здраво селско момче и след някой друг ден щеше да тича отново безгрижно из градините.

— Кой подреди така чужденеца?

Въпросът изненада Гаврил и той остави в тигана дървената лъжица, с която разбъркваше яденето.

— Роко… — Той размаха ръка, постоя за миг с вдигнат във въздуха показалец, след това посегна отново към лъжицата.

— Тъкмо затова те помолих да наминеш… — изрече домакинът, обръщайки гръб.

Гълъбина се усмихна лукаво. Намеренията на мъжете винаги плуваха някъде на повърхността. Не беше трудно човек да ги улови с един поглед.

— Мислех, че се тревожиш да Дарко…

— Разбира се, че се тревожа за Дарко. — Гаврил захвърли лъжицата и се вторачи в лицето на психоложката. — Вчера Дарко извърши нещо, което ме накара да се замисля колко дълбока е травмата от преживяното след пожара.

Гълъбина бе дочула историята от селяните, но истината е, че в момента драмата на Дарко изобщо не я вълнуваше.

— Реакцията му е обяснима. Всеки на негово място би се разстроил, вярвайки, че е видял трупа на баща си — изрече безизразно тя. Гаврил кимна.

— Ще го преодолее — махна с ръка Гълъбина и издърпа най-близкия стол.

— Нямаше да се тревожа, ако преживеният шок не бе станал причина за някои неприсъщи за Дарко прояви на… невъздържаност.

Гълъбина въздъхна. Селската природа беше първична, необуздана и груба. Децата, които растяха в такава среда, колеха животни заедно с възрастните, ходеха на лов, пореха коремите на рибите, режеха главите на жабите, пребиваха до смърт хищниците, които грабеха кокошките от кошарите.

— Мисля, че напразно се тревожиш — изрече Гълъбина, опитвайки се да сложи точка на разговора за Дарко. Беше дошла тук, за да разбере какво се крие зад признанието в храма. И защо нахалницата Найла постоянно се навърта наоколо. А внезапната поява на Роко я убеди, че подбудите на Гаврил да я покани в дома си нямат нищо общо с грижата за разклатения душевен мир на младия Герев.

— Който и да го е направил, мога да се обзаложа, че негодникът си го е изпросил…

Гаврил се намръщи.

— За какво говориш? — Той се приведе към лицето й. Гълъбина изви устни в пресилена усмивка.

— Говоря за твоето протеже. Дочух, че снощи е отървал килията. Сега разбирам къде е прекарал нощта. И кой е тайнственият благодетел.

Гаврил се отдръпна назад.

— Момчето идва от друга действителност. Нелепо е със стъпването на тази земя да го изправим до стената и да започнем да се целим в него…

— Това, че идва от друга действителност, не му дава правото да вихри тук престъпните си страсти.

Гаврил долови неприкрита неприязън в гласа й.

— Ако селяните разберат, че Делийски пуска задържания да се разхожда на воля, ще линчуват и началника, и тебе.

— Човешкият съд често е несправедлив… — Изражението върху лицето на Гаврил стана строго. В гласа му прозвуча ледена нотка. — Освен това, Роко не е закоравял престъпник, какъвто се опитват да го изкарат всички.

— Разбира се. Роко Рочели е начинаещ престъпник, който тепърва ще попълва страниците на богатото си криминално досие.

Гаврил се извърна рязко.

— Не разбирам кога успя да го намразиш.

— Не е кой знае колко трудно. Чужденчето всячески те предразполага да изпиташ нетърпимост към него.

Гаврил зяпна от изненада. Не очакваше толкова сурово отношение от жена, избрала да лекува човешките души. Гълъбина го наблюдаваше изпитателно. Беше убедена, че любезният домакин вече съжалява, задето я повика в къщата си.

— Надявам се скоро да разбереш колко грешна е преценката ти. — Герев не успя да скрие раздразнението си. — Истината е, че исках да поговорим за Дарко. Поведението му ме изпълва с невъобразима тревога.

Гълъбина потропа с върховете на ноктите върху масата.

— Какво толкова е извършил твоят Дарко? — Почувства, че го предизвиква с язвителността си. Но Гаврил наистина беше изгубил представа за истинската същност на нещата. Движеше се като слепец. Някой спешно трябваше да му отвори очите. Самата тя нямаше нищо против да изпълни тази незавидна роля.

Герев се вторачи в насмешливото изражение върху лицето на психоложката.

— Дарко… — Той махна с ръка и се нахвърли върху печката, разбърквайки с настървение зеленчуците в тигана. — Може би си права. След ден-два Дарко ще се съвземе — изрече забързано той. — Надявам се преживяното да не остави трайни белези в душата му.

Гълъбина се изправи.

— Остави Дарко да възвърне сам равновесието, което е изгубил. Няма да е трудно за момче като него. Съветвам те да се погрижиш за собственото си спокойствие. Не можеш цял живот да бъдеш заложник на страст, която те разяжда, руши и изпепелява…

Гаврил извърна бавно глава.

— Не разбирам за какво говориш…

— Убедена съм, че разбираш. Но след като настояваш, ще ти го обясня. Не си слагай главата в торбата заради нищожество като Роко! Това няма да ти върне изгубения рай. Само ще удължи агонията, в която се мяташ от години…

Гълъбина грабна чантата и се отправи към изхода.

— Не е необходимо да ме изпращаш — подхвърли тя, напускайки трапезарията. Беше убедена, че Гаврил няма да помръдне от мястото си. Намекът беше прекалено груб и директен. Освен това го завари неподготвен.

Гаврил чу щракването на вратата. Издърпа тигана от котлона и захвърли кърпата върху масата.

Роко Рочели не беше пътят към изгубения рай. Нито част от агонията, в който се мяташе. Роко Рочели беше вълната, която щеше да го захвърли направо пред вратите на чистилището.