Пратеникът от езерото Гарда

31

Герасим Делийски запали малката настолна лампа и се вторачи в часовника върху нощното шкафче. Бяха минали повече от четири часа, откакто Гаврил напусна къщата, а той още се въртеше в широкото легло и не можеше да се примири с отстъпчивостта си.

Герасим измъкна цигара от кутията и зарови за запалка в най-горното чекмедже. Гаврил издевателстваше над търпението му. Най-страшното обаче беше, че Герев не си даваше сметка, че поставя на карта не само доброто си име, но и службата на приятеля си. И без това селяните вече говореха. Слухът за нощните разходки на чужденеца всеки миг щеше да плъзне по улиците и да се превърне в искрата, която ще хвърли във въздуха дългогодишната кариера на господин началника.

Делийски не намери запалката и остави цигарата върху чаршафа. На онези в града им беше лесно. Завъртяха се в управлението, надникнаха тук-там, поразпитаха, събраха си парцалите и се изметоха. Той остана да се пече на бавния огън, на който го въртяха и началниците от столицата, и съселяните му.

Герасим набута босите си крака в пантофите. Не искаше да си представя натиска, на който щеше да е подложен, когато в играта се включи и бащата на италианеца. Заедно с армията си от добре обучени адвокати.

Делийски поклати глава и се изправи. Тенекиеният звън на телефона обаче го накара да се отпусне обратно върху разхвърлените завивки. Той постоя няколко секунди на ръба на матрака, след това посегна към слушалката.

— Знам, че не си нощна птица… И все пак нещо ми подсказва, че напоследък сънят рядко те навестява…

Лицето на Герасим се изкриви в мъченическа гримаса. Това среднощно обаждане беше толкова необичайно, че лейтенантът се зачуди какво ли се крие зад него.

— Случило ли се е нещо? — попита почти шепнешком той.

— Толкова много неща се случиха през последните дни, че човек трудно може да им хване края…

Делийски въздъхна. Мразеше мъжете да се оплакват от грижите си и жените да изпадат във философски настроения. Особено късно през нощта.

— Ако се обаждаш да ми съобщиш нещо, което вече знам, по-добре не си губи времето.

„Не губи и моето“, изкуши се да добави той, но любезно се въздържа.

— Обаждам се да ти кажа, че искрено се съмнявам дали си с всичкия си…

„Не си единствената. Мен също ме преследват подобни съмнения.“ — Герасим се усмихна горчиво. Лудостта му започваше да става обществено достояние.

— Даваш ли си сметка какво ще стане, когато се разчуе какви ги вършиш?

Лейтенантът пое дълбока глътка въздух. Неведнъж през последните два дни се беше опитвал да си представи картината на всеобщия гняв. Яростта щеше да залее къщите, кръчмите и улиците. Желанието за мъст щеше да го отведе на позорния стълб.

— Оценявам загрижеността ти, но… като че ли е по-добре да спрем дотук и да се опитаме да дремнем, преди тайфунът да ни е връхлетял отново.

— Знаеш ли какво се питам? — Гълъбина Гъдева отмина безчувствено молбата на човека в другия край на линията. — Минава ли ти през ума, че Гаврил може да не е толкова чист, колкото си представяш?

— Странно как не си го забелязала, но в това село никой не е пословично чист. Всеки влачи на гърба си скрити грехове и се гърчи безпомощно под тежестта им.

— Твоят грях какъв е?

— Моят го знаят и децата. Прекалено съм отстъпчив. Незлопаметен. И търпелив.

„Освен това притежавам неприятния навик да си чеша езика с досадници като теб, вместо да ги пратя по дяволите.“ — Герасим облиза пресъхналите си устни.

— Прекрасно е, че осъзнаваш недостатъците си — изрече язвително психоложката.

— А още по-прекрасно е, че ги изповядвам пред личност като теб…

Гълъбина се засмя. Харесваше й мъжете да гледат на нея със страхопочитание.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? — Герасим напрегна слух. — Ако е така, да си кажем лека нощ и да се мятаме в леглата.

— Много скоро ще ме молиш да чуеш това, което знам, но тогава едва ли ще имам желание да го споделя с теб…

— Когато настъпи този момент, със сигурност ще се въргалям безпомощно в краката ти и ще моля за капчица откровеност. Дотогава обаче имам спешна нужда от здрав сън…

Гълъбина изсумтя.

— След три часа главата ти ще гори. Но няма да съм наблизо, за да гася огъня.

— Защо? Заминаваш ли?

Делийски се почеса по брадичката. Трудно можеше да си представи по-добра новина. Да се отърве, макар и за кратко, от присъствието на тази досадница.

Гълъбина нацупи устни.

— Внимавай ти да не заминеш. Задълго. В принудителна оставка.

Делийски изпуфтя.

— След като толкова настояваш, ще внимавам. А сега ти желая прекрасни сънища. — Той протегна ръка и остави слушалката на мястото й. Изправи се и завлачи тежките си крака към банята.

Гълъбина понякога наистина губеше мярката. Трябваше някой да я сложи на мястото й. И да не й разреши да си бута носа там, където изобщо не й беше работата.

32

Над масата беше надвиснало потискащо мълчание. Не се чуваше нито потропването на приборите, нито дрънченето на чашите и чиниите.

Роко ровеше с вилицата в кавърмата с овнешки мръвки и въпреки че не бе ял през целия ден, нямаше желание да сложи и хапка в устата си. Срещу него Дарко бе впил кървясалите си очи в лицето му и не изпускаше нито едно движение на чужденеца. Имаше вид на котка, която всеки миг ще скочи и ще сграбчи в ноктите си охранения плъх.

В края на масата Гаврил се опитваше да не се поддава на мрачното настроение. Поднасяше бавно вилицата към устата си, но залъците засядаха в гърлото му.

— Така ли ще стоим цяла вечер? — Герев изгледа двете момчета под вежди, но никой от младежите не направи усилие да прогони просмукалото се във въздуха напрежение.

Роко въздъхна и остави вилицата. Гаврил го изгледа строго, след това се обърна към Дарко.

— Ти защо не ядеш? Не чу ли какво каза докторката? Необходима ти е силна храна и здрав сън.

„Необходима ми е само една здрава цепеница“ — Дарко премлясна, но не издаде намерението си.

— Какво каза адвокатът? Утре в колко ще е тук? — Гаврил отмести поглед към Роко, който бе увесил нос над чинията и не помръдваше.

Момчето повдигна нехайно рамене. Докато не пристигнат адвокатите на баща му, не можеше да разчита на благоприятна развръзка.

— Яденето не ти ли харесва? — Домакинът доля вино в чашата на чужденеца, след това напълни и своята.

— Добро е…

— Защо тогава му се назлъндисваш?

— Не съм гладен.

— Остави го! Не сме длъжни да гощаваме всеки нехранимайко, който краде в къщата ни… — Очите на Дарко станаха кръгли и гневни. Дланите му се свиха в юмруци.

— Трябва да те разочаровам, но не съм откраднал нищо. Набий си го в главата и престани да ръсиш идиотщини!

— Тия ги разправяй на друг! Изненадах те в мига, в който се опитваше да отмъкнеш ключа от субаруто. Благодари се единствено, че на сутринта лейтенанта те отърва от наказанието, което ти бях подготвил… — Дарко изгледа гневно баща си.

— Престанете и двамата! — Гласът на Герев разтърси тишината. — Приключвайте с вечерята и отивайте в леглата, защото утре ще ставаме рано. — Гаврил се опита да сложи край на разправията, но Дарко отмина хладнокръвно предупреждението.

— Мога да се обзаложа, че не си разказал на господин началника как гостът ти се опита да духне под носа му — озъби се момчето. Гаврил присви очи.

— Знаех си, че не си го направил. — Дарко удари юмрук върху масата и приборите около него се разхвърчаха.

— Господин началникът също няма навика да ми разказва какво става в къщата му… — Гаврил набоде парче патладжан и го поднесе към устата си. Дарко вирна острата си брадичка.

— Завиждам ти, че имаш настроение за шегички.

— Винаги имам настроение, стига да не се намери някой да ми го помрачи… — Гаврил се изправи, но нито едно от момчетата не помръдна от мястото си.

— Не мога да проумея, кой пусна мухата, че съм имал зъб на онзи човечец…

Гаврил и Дарко извърнаха едновременно глави към надвесилия се над чинията Роко.

— Не е никаква муха. Видели са те, приятел. От собствената ти уста са чули, че го издирваш под дърво и камък… — Тази вечер Дарко се беше вживял в ролята на обвинителя и за нищо на света не се отказваше от нея.

— Това е нелепо. Никога през живота си не съм го срещал. Не сме разговаряли. Не знам нищо за него.

— Не е необходимо. Селяните са прави. Ти си жалък наемник, който за жълти стотинки е готов да извърши престъпление. — Дарко почувства, че се задавя от гняв. — Единственото, което не разбирам, е, защо баща ми те мъкне постоянно в къщата ни.

Роко погледна съчувствено Гаврил. След това попита примирено:

— Какво стана с оная добра жена, психоложката? Нали преди малко беше тук? Трябваше да й обясниш, че дъските в главата на синчето ти са се поразхлопали. Да се заеме да ги позачука…

Гаврил въздъхна.

— Искате ли да оставим настрана тия ненужни препирни и да се опитаме да погледнем трезво на нещата?

Роко вдигна глава.

— Единственото, което искам, е да разбера кога пристигат адвокатите на баща ми.

Дарко бутна стола назад и се изправи рязко.

— Това искаме всички. Да се разкараш оттук. Чудя се каква работа имаш в селото ни. В къщата ни. В страната изобщо.

Роко размени бърз поглед с Гаврил, избърса устни в ленената салфетка и също се изправи.

— Погрижи се за синчето си, преди да е станало късно. — Той обърна гръб и се отправи към стаята. Гаврил проследи прегърбената фигура на младежа. След това се зае да прибира чиниите.

— Не е необходимо да си го изкарваш на него… — изрече той, без да се обръща. Дарко приближи. Приведе се напред и челото му почти докосна лицето на баща му.

— Какво прави този негодник в дома ни? Защо вкарваш сам неприятеля в крепостта? Защото този дом е крепост, нали така? Внушавал си ми това усещане с години. Или забрави?

Гаврил завъртя крана на смесителя. Водата рукна и заля купчината мръсни чинии.

— Нищо не съм забравил. Просто Роко не ти е неприятел…

Дарко размаха нервно ръце:

— Не проумяваш ли какво ти казвам? Видях го с очите си да отмъква ключа от джипа. Ако не го бях спрял, отдавна щеше да е офейкал. Тогава вината щеше да падне върху теб. Само това ни липсва! Да те обвинят, че действаш в комбина с тази отрепка.

Гаврил изтръска ръце и постави длан върху рамото на момчето.

— Всичко е наред, повярвай ми! Тези дни гледай да си починеш, защото без теб няма да се справя. И… не шанкай много из селото, докато не се възстановиш напълно. — Гаврил се усмихна. — Заповед на докторката — размаха показалец той и потупа момчето по гърба.

Дарко облиза устни. Мразеше баща му да го гледа в очите и да го лъже. Прекрасно знаеше какво се крие зад предупреждението. Гаврил просто не искаше слуховете да стигнат до ушите на близките му. Но Дарко вече беше дочул какво се говори из чаршията. Селяните винаги бяха гледали баща му накриво. Сега се разкриваше прекрасна възможност да излеят върху него цялата завист, злоба и злъч, наслоявана с години в душите им.

Дарко изрита стола. Досега самият той винаги беше вярвал безрезервно в стария. Отношението на Гаврил към чужденеца обаче му навяваше рояк съмнения.

Той пожела лека нощ и се отправи към стълбата. Мина покрай затворената плъзгаща се врата, зад която се спотайваше италианецът.

Това момченце криеше някаква мръсна тайна. Устните на Дарко се извиха в горчива усмивка. Нямаше защо да отлага часа на истината. Още тази нощ щеше да узнае каква е тя. Щеше да я изрови и да я залепи безцеремонно в лицето на баща си.

Дарко заизкачва бавно стъпалата. След пристигането на негодника, старият напълно беше изгубил представа за нещата. Беше време да го върне обратно на земята. И да го застави да се движи не слепешком, а с отворени на четири очи.

33

Селото жужеше като разбунен кошер. Бяха изминали само няколко дни от нелепата смърт на кмета, а мълвата за коварната роля на Гаврил Герев в трагичната случка набъбваше като надуваем балон, който всеки момент ще се пръсне. Слухът обхождаше улиците, магазините, кръчмите. Подробностите се настаняваха във всеки дом и селяните вечеряха в компанията на последните новини.

Истината е, че следователите не бяха стигнали до категорично становище относно участието на чужденеца в трагедията. Местните власти също бяха объркани. По пътищата на хълма не бяха открити следи от гумите на автомобила, който Роко беше наел в столицата. Сред личните вещи на задържания не бяха намерени имена, адреси или телефони на хора от селото. Освен това, никой не се беше осмелил да заяви, че е видял момчето да катери склона в онзи злополучен следобед. Това обаче не спираше пороя от мрачни предвиждания, застрашителни опасения и тревожни догадки.

Гаврил не промени режима на делника си и не изневери на навиците си. Въпреки напрежението, което витаеше във въздуха, Герев всячески демонстрираше незаинтересованост към заплитащите се около името му интриги. Роко всеки ден пътуваше до града и вечер се връщаше обратно във фермата. Пребиваването му в дома на Герев беше станало достояние на голям кръг от недоброжелатели.

Дарко бавно се възстановяваше, но се беше затворил в себе си и почти не излизаше от къщи. Избягваше да говори с баща си и единствената му връзка със света бяха посещенията на чаровната докторка.

Вестта, че Гаврил Герев иска да построи отново деветте изгорели колиби, изгърмя в селото като бомба и бе посрещната от мнозина като недвусмислена проява на закъсняло разкаяние. Новината раздвижи духовете и измести интереса към хода на разследването. Не бяха един или двама онези, които си блъскаха главите над вероятните подбуди на инициатора. Повечето се питаха, и то съвсем основателно, защо Герев напира да възстанови и изпепелената до основи постройка на покойника. За никого не беше тайна, че в продължение на години Гаврил и доскорошният първи човек в селото трудно намираха общ език. Селските хроникьори се ровеха неуморно в архивите от миналото и вадеха оттам мухлясали доказателства за първите сигнали за конфликта.

По-възрастните още помнеха, че когато Гаврил стъпи за първи път върху тази земя, беше посрещнат изключително недружелюбно. Съдбата му не беше по-различна от тази на всеки пришълец. Покойният кмет оглави реакцията и направи всичко възможно да разколебае желанието на новодошлия да отгледа детето си по тези места. Гаврил обаче демонстрира здрави нерви и непоколебим дух. В началото всички се отнасяха към него като към чернокож в южните щати. Жените отказваха да му продават яйцата си, мъжете не искаха и да чуят молбите му за доставка на камъни, тухли и вар.

Въпреки това гражданинът стегна къщата с две голи ръце. Насади овошки и започна да събира доброволци, с които настла с камъни околните улици. Дотогава селяните газеха в калта, каруците потъваха в кишата, а животните често се губеха, неспособни да стигнат до домовете на стопаните си.

Големият разкол в отношенията с кмета обаче настъпи, когато Герев цъфна една сутрин в кабинета му и заяви, че иска да купи някои от пустеещите по отсрещните склонове ниви. Молбата завари кмета неподготвен, но той бързо се окопити и обясни, че е немислимо земята да отива в ръцете на хора, чиито предци не са оставили костите си по тия места.

Отказът отвори дълбока рана в гърдите на Герев. От този ден той стана мълчалив, но нито за миг не се отказа от желанието да работи на собствен имот. Гаврил потропа на много врати, но никой от селяните не откликна на молбата му да купи забравените по баирите градини. Единствено дядо Лалчо, воденичарят, се смили над болката на пришълеца. Една нощ двамата с Герев изпиха до дъно цяло шише ракия, изплакаха мъката си и на сутринта с размътени от алкохола глави се замъкнаха в кабинета на нотариуса. Подписаха, стиснаха си ръцете и Герев се прибра в селото с лице, озарено от широка усмивка и със сърце, преливащо от надежди.

От този ден дядо Лалчо се превърна в черната овца на стадото. Децата по улиците го замерваха с жълъди и гнили плодове. Жените шушукаха, когато го виждаха да минава. Мъжете го засипваха с упреци и подигравки. Кръчмарите се отнасяха със стареца като с бездомно куче. Съседите отбягваха къщата му, като че ли беше прокажен.

Гаврил изпитваше вина и често канеше воденичаря в дома си. Тези посещения обаче ставаха поводи за нови нападки. Най-яростен в обвиненията си, разбира се, беше кметът. Той се нахвърли открито срещу стареца, наричайки го подлец, мъртва душа и гнусен предател.

Всички в селото знаеха, че синовете на стария Лалчо рядко навестяват баща си. А още по-рядко се сещат за занемарените ниви. Новината за сделката обаче, събуди апетита им и седмица след спогодбата наследниците се появиха в селото, решени да изобличат измамника и да си върнат това, което им принадлежи.

Воденичарят не довери на никого каква сума е прибрал от сделката със запустелия имот. Синовете му се повъртяха ден-два из селото, опитаха се да разберат колко са парите и къде са скрити, но в крайна сметка си заминаха, без да изкопчат нищо от стареца.

Гаврил се нахвърли върху изгорелите от сушата лозя като звяр на мърша. Работеше от сутрин до вечер, копаеше, пръскаше и поливаше. Следобед дремеше под сянката на лозниците и привечер продължаваше, без да жали време, сили и средства. Изоставеният склон заприлича на райска градина. Селяните минаваха с каруците и не можеха да повярват на очите си. Гражданчето беше извършило чудеса. Те пулеха очи, цъкаха с език и нямаха търпение да разкажат на останалите какво са видели.

Герев беше толкова горд с първата реколта, че покани всички съседи да опитат от гроздето. В двора на къщата се завихри истинско празненство. Печаха се баници, лееше се вино, гърмяха закачки. Дядо Лалчо плачеше от умиление и благословеше силата, посочила на Гаврил пътя към къщата му.

Всичко това беше някога, когато Герев беше още млад, зелен и изпълнен с мечти за бъдещето. Не че сега се чувстваше престарял, но животът го беше поочукал. Беше посмачкал вирнатия му нос и бе помрачил ведрия му поглед към света.

Истината е, че каквито и добрини да извършеше Гаврил, за селото той си оставаше загадка. Миналото му беше мъгливо, професията му — странна, а целият му живот изглеждаше прекалено прост, за да е чист. Затова и когато изгърмя вестта за убийството на кмета, първата мисъл на селяните беше да посочат с пръст Гаврил. Наистина, от конфликта с нивите беше изтекла немалко вода, но напоследък във въздуха кръжаха слухове, че Герев иска да издърпа чергата под краката на кмета. Изборите за местна власт наближаваха и селяните шушукаха, че Гаврил всеки миг ще обяви кандидатурата си. Не че имаше шансове да бутне покойника от стола. Но в двубоя се раждаше нова интрига, която жителите на селото се готвеха да проследят със затаен дъх.

Колкото повече минаваше времето, толкова повече жителите на селото се чувстваха хванати в капана на собствената си неосведоменост. Господата в града не казваха ясно дали Герев е замесен в убийството. Не обясняваха каква работа е имало италианчето по тези места. Нито си правеха труда да изяснят колко още ще се влачи тази агония.

Единственото, в което не се съмняваха селяните, беше желанието на Гаврил да отърве кожата. И то не само собствената си, но и тази на основния заподозрян. А това вече беше интрига, която дори най-незаинтересованите трудно можеха да оставят извън обсега на вниманието си…

34

Основният заподозрян мажеше филия със сладко от боровинки, когато му съобщиха, че някой си синьор Тучи иска да разговаря с него. Роко остави филията и избърса нетърпеливо ръце в салфетката.

Беше време онези типове да се размърдат. Не беше разговарял с родителите си, защото Гаврил го убеди, че е по-разумно да не ги тревожи. Но историята започваше да се провлачва и никой не виждаше края на тази безславна одисея.

Синьор Тучи нахлу в трапезарията с усмивка на рекламен агент, който се опитва да продаде стока със съмнителна стойност. Спусна се към момчето и го прегърна радушно. Роко се освободи от прегръдката и изгледа новодошлия от глава до пети. Изглеждаше прекалено безгрижен, за да е на заплата при баща му и прекалено искрен, за да е адвокат.

— Не мога да повярвам!

Роко се намръщи и хвърли объркан поглед към стърчащия на прага Гаврил. Домакинът повдигна рамене и му смигна съучастнически.

Синьор Тучи се настани на стола до чинията със сладко и от устата му започна да се лее поток от цветиста италианска реч. Роко доближи до Гаврил и попита възбудено:

— Каква е тази странна птица?

Гаврил седна до госта и даде знак на момчето да последва примера му. Роко се поколеба. В момента не изпитваше и най-малката необходимост от съчувствието на сънародници. Нуждаеше се от професионална адвокатска защита. С други думи, от по-малко приказки и повече дела.

— Синьор Тучи се съгласи да превежда, ако се наложи да пристигнат адвокатите от Италия.

Роко примига.

— Какво значи: „Ако се наложи“? — Той се надвеси над главата на Гаврил. — Какво чакаш? Да ме тикнат в затвора ли?

Момчето закрачи нервно напред-назад из просторната трапезария, а усмивката на синьор Тучи започна да помръква.

— Успокой се! Всичко е под контрол… — Гаврил се изправи и наля на госта от току-що издоеното мляко. Синьор Тучи не посегна към чашата. Постоя няколко мига безмълвно, след това приглади ревера на старомодното сако и каза с глас на дете, което всеки момент ще се разплаче:

— Като че ли е по-добре да си вървя…

— Няма закъде да бързаш. Убеден съм, че Роко ще се радва да поговори с теб… — Гаврил се изправи и стисна лакътя на младежа. След това почти го довлачи до стола и го принуди да седне само на педя от гледащия като попарен синьор.

— Отивам да нахраня животните. Вие си поговорете на спокойствие. — Гаврил хвърли наставнически поглед към момчето и кимна поощрително на госта. — Сигурен съм, че имате да си кажете много неща.

Гърдите на Роко се повдигнаха тежко. Човекът, с когото най-малко имаше желание да си бъбри в този миг, беше добрякът Тучи. В момента около него трябваше да сноват професионалисти. Мъже в тъмни костюми и раирани вратовръзки, които пестят всяка своя дума и единствената им грижа е час по-скоро да го измъкнат от лапите на правосъдието.

Роко хвърли снизходителен поглед към непознатия. Синьор Тучи беше жертва като него. Беше попаднал сред чужди хора, в страна с чужд език и чужди нрави.

— Теб кой вятър те довея тук? — попита малко троснато момчето на италиански. Гостът се размърда върху стола. Гаврил чу въпроса и се усмихна.

Роко Рочели имаше нужда от един добър урок. Беше настъпил моментът да го получи.

35

Герасим Делийски обикаляше кабинета като освирепяла муха, която се блъска в стените, неспособна да намери пътя към отворения прозорец. Лейтенантът не можеше да се побере в кожата си. За първи път от много време насам съзираше светлина в тунела и точно сега тази светеща точка се губеше. И причината за това беше не друг, а самият Гаврил Герев.

Гаврил цъфна в управлението преди още клепачите на приятеля му да са се отлепили след първото за деня кафе. Нахлу в кабинета и съобщи новина, сладостта на която Герасим Делийски отдавна предвкусваше.

Възелът беше започнал да се разплита. Не целият, разбира се, а само онази част от него, в които се беше омотал Роко. Според адвоката, който Герев доведе от столицата, най-късно до утре от италианеца щяла да бъде смъкната забраната да напуска града. Което означава, че отговорността за престъплението лека-полека се свличаше от плещите на момчето.

За никого не беше тайна, че Герасим нямаше търпение да се отърве от присъствието на младежа. Чужденецът беше станал трън в очите на селяните. Разходките на Роко до къщата на Гаврил се бяха превърнали в червива ябълка на раздора. Делийски и без това беше насърбал достатъчно врагове. Отношението му към случая беше попълнило списъка с нови.

Освобождаването на момчето криеше немалко опасности, най-явната от които беше вероятността всички отровни стрели да се насочат към покровителя. Но Гаврил нехаеше за последствията и това усложняваше още повече ситуацията.

— Това, което искаш от мен, е абсурдно. Как да ти го обясня? Незаконно е. Подсъдно. Изобщо няма да се поколебаят да ме подведат под отговорност. Ще ме разжалват. Не е изключено да ме тикнат и зад решетките. — Делийски почувства, че се задъхва.

— Не се тревожи! Ако те приберат на топло, ще те навестявам всеки ден. Няма да те оставя нито миг без цигари и гроздовица.

Герасим спря да крачи и се вторачи в лицето на приятеля си.

— Не мога да разбера какво те прихвана. Допреди няколко дни изглеждаше нормален. Освен това, до вчера даваше мило и драго любимецът Роко да бъде оставен на мира. Ето, сега се открива прекрасна възможност да го изпратиш там, откъдето е дошъл. Каква по-радостна вест от това! Мен ако питаш, трябва да го отпразнуваме. И ти ще си отдъхнеш. И страстите в селото ще се уталожат.

Гаврил поглади тридневната си брада.

— Така е. Не искам да ме разбираш погрешно…

— Чакай! Не те разбирам погрешно. Истината е, че изобщо не те разбирам. Не се опитвай и да ми обясняваш, защото пак няма да разбера.

— Това е, защото си предубеден…

Делийски зяпна от възмущение.

— Рискувах службата си, за да може онзи нехранимайко да се разхожда всяка вечер до чифлика ти! Мен ако питаш, нищо й няма и на килията. Чиста, спретната и тиха. Спокойно можеше да прекара няколко нощи тук. Храната е по-добра от ресторант с три звезди. Да не говорим, че непрекъснато му влачим по някой посетител, за да не скучае. Адвокат, доктор, психолог…

Гаврил въздъхна уморено.

— Благодарен съм ти за всичко, което направи. Никога няма да го забравя. Не разбирам само какво ти коства да не разтръбяваш новината. Ако действително стане факт.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Това си е чиста проба похищение. Не само тука ще ме наврат в кучи задник, но и баща му ще ме влачи по съдилищата, докато съм жив. Не! Това, което си намислил, е абсурдно! Ще ти доведа Гълъбина, колумбийката, цял екип специалисти от столицата, но трябва да си възвърнеш здравия разум. А! Баба Кица също ще свърши работа. Ще я помоля да ти побае. Да свари билки, да ти навърже конци, да направи някоя магия. На всичко съм съгласен, само и само да се отървем от тая лудост.

— Мен магии не ме ловят, Герасиме.

— Кажи, тогава, какво те лови, за да си седнеш на задника и да мирясаш.

— Разбирам, че в момента си на тръни, защото не знаеш какво ще стане. Ще говорим, когато дойде решението. — Гаврил посегна към дръжката и отвори вратата.

— Мисля, че ми дължиш поне едно простичко обяснение — долетя зад гърба му гласът на началника.

Герев махна с ръка.

— Всичко с времето си, приятелю. Всичко с времето си… — Той се усмихна и затвори. Делийски остана загледан в тапицираната облицовка на вратата.

Този човек си търсеше белята. Лошото е, че политайки в пропастта, се готвеше да повлече и него. А през дългите години на служба Герасим Делийски бе доказал, че е всичко друго, само не и отчаян самоубиец.

36

Нечия здрава ръка разтърси рамото му и Роко изстена. Отметна завивката, изпъна тялото си и обърна гръб към стената. Който и да беше досадникът, най-искреното му желание беше да го остави на мира.

Ръката продължи да стиска рамото му и Роко отлепи бавно натежалите си клепачи. Съзря като в мъгла неясен образ. Човекът се бе надвесил над леглото и говореше нещо, смисълът на което не достигаше до изтерзаното съзнание на младежа.

— Ставай, че ни чака работа! — Гласът беше тих, но настойчив. Роко се опита да фокусира стрелките на огромния стенен часовник. Не успя и отмести поглед към прозореца. Завесите бяха дръпнати встрани, но навън бе тъмно като в рог.

Младежът примига и почувства, че се разсънва по-бързо от всеки друг път в живота си. Не можеше да проумее защо издевателстват и над съня му. Какво им пречи да го оставят на мира. В края на краищата, беше задържан. В килията имаха право да го будят, когато си поискат. Но тук не беше задължително да го подлагат на суровия режим на затворник.

Той разтърка очи и се изправи на лакти. В стаята беше тъмно и тихо. Само стрелките на часовника отмерваха равномерно секундите.

— Какво става? — Роко облиза устни и придърпа завивката към тялото си.

— Ставай! Вече сме закъснели.

— За къде сме закъснели?

— Ще видиш.

Роко изпуфтя. Не искаше да гледа, да чува, да вижда. Беше му дошло до гуша от срещи с адвокати, психолози и криминалисти. Той нахлузи панталона и започна да закопчава бавно копчетата на ризата.

— Облечи това! — Гаврил захвърли върху леглото комплект работни дрехи. Роко повдигна с два пръста рубашката и я огледа с недоумение.

— Какво е това? Затворническа униформа ли? — В гласа му нямаше капчица ирония.

Гаврил се засмя.

— Ще ти е по-удобно с тях. Сложи под горнището и фланела. Навън е студено.

Роко седна върху разхвърленото легло. Съмняваше се, че трябва да се подчини. Не му казваха къде го водят в тая тъмна доба. Освен това, през живота си не бе обличал дреха, върху която не е изписано името на известна дизайнерска марка.

— Не се чуди, а действай! Закуската те чака. След две минути да си на масата!

Младежът облегна лакти върху колената си и не помръдна. Какво си въобразяваше този приятел? Че непрекъснато ще му казва какво да прави?

Роко се отпусна назад, сплете длани под главата и изпъна крака в края на леглото. Можеха да го накарат да се изнесе оттук само със заповед на прокурора. Той набута възглавницата под тила и затвори очи.

Беше време да си вземе остатъка от съня, от който любезният домакин така вандалски го лиши.

37

Гълъбина Гъдева се въртеше като грешен дявол в твърдото легло и никакви билкови чайове, глогове и менти не бяха в състояние да успокоят терзанията й. Тя изсипа две хапчета валериан в шепата си и ги глътна с две глътки подсладена вода.

Единствено във властта на Гаврил беше да докара нервите й до това окаяно състояние. Психоложката се изправи, дръпна пердето и отвори крилото на прозореца.

Навън бе непрогледна нощ. По небето блещукаха звезди, но луната се беше притулила зад висящ в небето нащърбен облак.

Гълъбина пое с пълни гърди глътка влажен планински въздух. Някъде в далечината излая куче. Откъм гората се разнесе зловещото грачене на нощна птица.

Тя притвори прозореца и започна да разтрива слепоочията си. Шепотът, който неволно дочу в храма, още пареше ушите й. Гълъбина тръсна глава. Бяха й необходими само няколко парчета от мозайката, за да сглоби картината на престъплението.

Психоложката напълни джезвето с успокояващ нервите чай и го остави върху котлона. Посегна към термостата на печката, но не го завъртя.

Достатъчно се бе наливала с листа, корени и грудки. Време беше да спре, преди стомахът й да започне да се оплаква.

Тя загърна нощницата около едрото си тяло и за пореден път тази вечер се запита дали Делийски знае. Приятелството с Гаврил караше началника да си затваря очите пред своеволията, които вършеше Герев. И все пак Герасим не беше толкова глупав, че да ритне стола, на който се беше настанил удобно преди много години. И от който никой не можеше да го бутне.

Гълъбина приседна на ръба на леглото и посегна към телефона. Последният път господин полицаят се държа нелюбезно. Като че ли се страхуваше да не научи нещо, за което после да съжалява, че е узнал. Стори й се объркан, нервен и припрян.

Гълъбина остави слушалката на мястото й. Не беше изключено Делийски да е надушил как стоят нещата. И да играе успешно ролята на тънещ в неведение. Тя прехапа устни. Щеше да е ужасно нелепо да го събуди посред нощ, за да му съобщи подробност, която началникът вече знае.

Психоложката грабна слушалката и набра трескаво номера. Съществуваше само един начин да разбере. Като го попита направо. Без намеци и заобиколки.

Чу звъна и преглътна. Никога не си бе преставала, че ще застане срещу Гаврил. Но Герев сам я принуди да вземе това решение.

В ухото й прозвуча сънлив глас. Гълъбина Гъдева стисна устни.

Ако Герев беше извършил онова, в което го подозираше, се налагаше да бъде наказан. А заедно с наказанието трябваше да плати и за терзанията, които й бе причинил през всичките тези години.

38

— Не чу ли какво каза докторката? Най-малко още седмица не бива да излизам от къщи. — Дарко издърпа завивката над главата си. Гаврил се зае да подрежда разхвърлените по столовете дрехи.

— Ако слушаш всичко, каквото говорят жените, вечно ще си на легло. — Той отметна одеялото от вкочанясалото тяло на момчето и отвори широко прозореца. В стаята нахлу влажен леден въздух.

— Самият ти настояваше да съм на специален режим, забрави ли? — Дарко потрепери и придърпа отново завивката към брадичката си.

— Не искам да те тревожа, но изглеждаш удивително здрав. Мисля, че само си измисляш поводи, за да отървеш дневната дажба работа във фермата.

— Няма такова нещо — сопна се обидено младежът. — Знаеш, че винаги пристигам в градините преди теб.

— Знам. Затова ставай, че времето не чака.

Дарко се размърда под юргана.

— Защо не поразбуташ оня приятел Роко? Така и така не прави друго, освен да се излежава, да изпразва чиниите и да се мотае в краката ни.

Гаврил спря да подрежда вещите и се надвеси над леглото.

— Точно затова си ми необходим. За да покажеш на оня приятел как действат мъжете.

Дарко опули очи.

— Наистина ли си намислил да го влачиш със себе си?

Гаврил се усмихна.

— Намислил съм нещо още по-вълнуващо. Ставай и ще видиш!

Дарко тръсна глава.

— Не искам да виждам.

Гаврил протегна ръка и разроши косата на момчето.

— Смятам, че е време да му дадем един добър урок. Нека види с колко труд се вади хлябът.

Дарко сбръчка нос.

— За какво му е да гледа. Баща му е милионер. Чух го да раздува пред онзи Тучи за яхти и поршета.

— Остави го да разправя каквото си иска. Важното е да проумее, че в живота нищо не идва даром.

Дарко въздъхна и се изправи.

— Грешен човек си избрал, старче. Уроците ти ще отидат на вятъра. — Дарко измъкна от гардероба избелял панталон и широка ленена риза.

— Само да се измия и идвам. — Той завлачи крака към банята. Спря на прага, извърна глава и вдигна показалец.

— Ти ще обясниш на докторката, че си ме заставил да участвам в това блудкаво представление. Да не си мисли, че не давам пет пари за съветите й.

— Не бери грижа — махна с ръка баща му. — С докторката ще се оправя лесно.

Дарко го изгледа с присвити очи. Баща му не правеше изключение. Както всички мъже в селото, Гаврил Герев също беше готов на какво ли не, за да се докосне до изкушението, наречено Найла Фурера.

39

Герасим Делийски проклинаше мига, в който Гълъбина Гъдева се върна да живее в родния край. Представяше си, че без психоложката животът в околността би бил значително по-прост. По-неподправен, по-естествен и значително по-здравословен. Тази жена тровеше въздуха с присъствието си. А беше дошла с намерението да лекува.

Всъщност, Гълъбина правеше всичко друго, само не и да възцарява мир в объркания свят на човешките души. Оценките й за околните бяха сурови, безкомпромисни и злъчни. Съветите й съдържаха свръхдоза назидателност. Затова и хората я избягваха. Двоумяха се, преди да почукат на вратата й. Изпитваха колебания, когато се налагаше да потърсят помощта й.

Герасим измъкна цигара от кутията върху скрина и поднесе огънчето към лицето си. Всмукна продължително и лютивият дим нахлу в дробовете му.

Тази жена олицетворяваше злото в най-чистия му вид. Тласкаше самия него към порока. Действаше задкулисно, подло и подмолно. Точно така постъпи и тази вечер. Изчака сънят да го навести и размаха пръчката. Като вещица, която не може да се побере в кожата си, когато наоколо цари спокойствие, любов и разбирателство.

Лейтенантът изтръска пепелта и разтърка очи. Вместо да ги изкоренява, Гълъбина Гъдева сееше в душата му корените на съмнението. Семената, които пръскаше, бяха отровни. Кълновете им го задушаваха като бурени, които избуяваха и не му разрешаваха да диша.

Делийски се разкашля и издърпа нервно крилото на прозореца. Стрелите на тази жена попадаха точно в целта. Караха го да се съмнява, да търси отчаяно отговори, да се гърчи от безсилие.

Лейтенантът захвърли цигарата върху плочите на двора. Гъдева беше злият демон, който се стремеше да го унищожи. Да скрие светлината, да смаже надеждата, да потъпче усилията му. Той блъсна крилото и стъклото издрънча.

Не биваше да й разрешава да разколебава вярата му. Лейтенантът наля три пръста домашно варена гроздовица във висока стъклена чаша. Гаврил Герев не беше злодей, както твърдеше змията Гълъбина. Найла не беше уличница. Роко не беше убиец.

Той тръсна глава. Парчетата в съзнанието му се разместваха. Дарко криеше тайната си зад стените на къщата и не го допускаше да надникне вътре. Заговорничеше с докторката и изглеждаше изплашен и объркан. Ножът на Гаврил се въргаляше в овъглената длан на покойника. Роко отчаяно се бе опитвал да намери кмета минути преди онзи да бъде връхлетян от трагична смърт.

Равносметката беше проста. Девет изпепелени колиби. Един труп. И едно ужасяващо признание. Дочуто неволно от усойницата Гълъбина.

Делийски изпразни чашата до дъно и започна да облича трескаво униформата си. Още сега щеше да сложи край на това терзание. Щеше да измъкне попа от леглото и да изтръгне от устата му истината. Ако онзи се противи, щеше да го заплаши. Да го притисне до стената. Да извие ръцете му.

Герасим захвърли кожения колан и се свлече върху твърдия кухненски стол. За всичко беше виновна онази нагла жена. Тя подклаждаше настървението в душата му. Размътваше мозъка му. Тласкаше го към неприсъщи за природата му прояви на насилие.

Той прехапа устни. Вероятно Найла също знаеше. Само той се движеше със завързани очи, опипвайки плахо голите стени.

Делийски се изправи и наниза колана между гайките. Колкото повече отлагаше часа на истината, толкова повече самата истина се отдалечаваше от погледа му. Беше време Гаврил да спре да си играе с огъня. Пожарът бе унищожил земята им. Ако не го потушат, съвсем скоро стихията щеше да изпепели и душите им. А без това там отдавна не растеше друго, освен завист, омраза и раздор.

40

Дарко отхапа огромен залък от намазаната с разтопено масло и поръсена със сушен босилек филия и в същия миг осъзна, че баща му май не се шегува. Старият цъфна на прага, побутвайки като добиче още неразбудения Роко.

Гостът се стовари върху най-близкия стол и подпря лакти върху масата. Гаврил наля горещо мляко в огромна порцеланова купа и ароматът на канела изпълни трапезарията. Роко стисна глава между бледите си длани. Клепачите му тежаха. Кокалчетата на лактите му се плъзнаха встрани и челото му едва не удари дървото на масата.

— Нямаме никакво време. Не е прилично останалите да ни чакат…

Роко не даваше пет пари кое е прилично и кое не. Дарко се запита кой луд ще чака в тая тъмна доба. Но не отвори уста да попита, защото не беше в настроение да задава въпроси. Пък и старият бе решил да се прави на загадъчен. Нямаше да му даде отговор, докато не го изправи очи в очи с предизвикателството.

Дарко приключи с филията, изпи на един дъх млякото и изтръска ръце върху масата. Роко не помръдна от мястото си. Чинията пред него стоеше празна. Млякото в купата започваше да изстива.

— Заведи Роко в бараката и натоварете в багажника всички кирки, лопати и брадви… — Гаврил се зае да прибира приборите. Дарко се зачуди за какво са им притрябвали толкова инструменти.

— Ров ли ще копаем? — попита неуверено той. Гаврил подреди измитите чинии и избърса стичащата се по плота вада. Дарко щракна с пръсти.

— Сетих се! Присъединил си се към отбора на иманярите. Нали тия птици ровят земята нощем? Какво ще търсим? — Той потри ръце. — Онова злато, за което всички говорят? Ако е така, нямам нищо против да си опитам късмета.

Гаврил затвори шкафа, сгъна кърпите и огледа кухнята. Всички прибори бяха по местата си, така че спокойно можеха да тръгват.

— Ако открием съкровището, ще бутнем в трапа тоя приятел и ще го закопаем в гората. Така никой няма да го намери. Пък и на кого му е притрябвало да търси ненужна твар като него? — Дарко изричаше думите с неприкрито злорадство и наблюдаваше с неподвижен поглед дремещия на масата Роко. Думите му накараха госта да се разсъни. Заплахата долетя до дълбините на дремещото му съзнание и за първи път Роко си даде сметка, че няма и най-малка представа къде точно е попаднал. Грижите на Гаврил през последните дни го изпълваха с недоумение. Беше ясно, че любезният домакин не го влачи току-така в къщата си. Щеше да иска нещо в замяна. Явно беше настъпил моментът да си разчистят сметките.

Изведнъж Роко се почувства удивително буден. Сънят избяга от клепачите му. Сърцето му заудря лудо гърдите.

От самото начало беше ясно, че е по-добре да остане в килията. Там поне се чувстваше в безопасност. Този приятел Дарко не си поплюваше. Още първата вечер остави пръстовите си отпечатъци върху лицето му.

— Вие вървете и не мислете за мен. Ще остана да си наваксам остатъка от съня. — Роко се изправи и тръгна към стаята. Мускулестото тяло на Гаврил запречи пътя му.

— Имаме да вършим работа — изрече студено той.

— Досега сте я вършили и без мен. Ще се справите и този път.

— Този път ще дойдеш с нас. — Гаврил грабна в движение якето от закачалката и отвори широко вратата. Отвън нахлу леден нощен въздух.

— Да не сте се побъркали? — Роко хвърли неспокоен поглед към тъмницата в двора. Лъчът на мощен неонов прожектор осветяваше бараката. В дъното до оградата Дарко вече мяташе със замах кирки и лопати в багажника на субаруто.

— Какво сте намислили? — В гласа на италианеца прозвуча нотка неприкрит страх.

— Ще видиш. — Гаврил го избута навън. — Не се тревожи! Дарко притежава свежо чувство за хумор. Скоро ще се смееш от сърце на шегичките му.

Роко прехапа устни. Съмняваше се. Дарко беше злобен и жесток селски младеж, който рядко мери силата на удара си.

Гаврил включи алармата и блъсна вратата. Прибра ключовете в джоба на якето и се спусна към джипа. Роко остана сам върху напоената с влага циментова площадка.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. Той усети как сълзите напират в очите му. Избърса ги в ръкава и когато вдигна глава, отстъпи стъписано назад.

Само на крачка от него съзря злобната физиономия на песа. Кучето го наблюдаваше със свиреп поглед. Малките му кръгли очи светеха в тъмното. Веригата, която обикновено висеше около врата му, сега се въргаляше в калта пред колибата.

Моторът на субаруто изрева. Роко се запита дали е по-безопасно да остане отвън, в компанията на този звяр. Или е по-разумно да притича при останалите.

Той заобиколи предпазливо кучето и издърпа вратата на джипа. Настани се върху седалката и облегна глава назад. След секунда почувства до себе си топлината на нечие тяло. Отвори очи и само на педя от лицето си съзря гнилите зъби на песа.

41

Кънчовото кафене е свърталище на бивши градски рокери и настоящи селски безделници. Самият Кънчо Чифликчията отдавна беше чукнал петдесетте, но не се отказваше от славата си на неуморим съблазнител и непоправим почитател на добрия стар рок. В заведението никога не звучаха пошлите звуци на чалга, нито се разнасяха сладникави романтични мелодии.

Въпреки артистичните залитания на собственика, кафенето беше единственото място, където човек можеше да гаврътне една ракия по всяко време на денонощието. Затова, когато в шест и тридесет и осем сутринта Герасим Делийски прекрачи прага на тясното сумрачно помещение, никой от присъстващите не обърна внимание на появата на началника.

Истината е, че свърталището на Чифликчията беше спасителен оазис за много от жителите на селото. Тук се отбиваха да удавят мъката си изоставени съпрузи, овдовели пенсионери, изгубили работата си заводски работници, измамени бащи и мъже под чехъл. Някои от най-редовните посетители бяха предани глави на семейство и съвестни стопани. Мнозина от тях обаче бяха натрупали немалко грехове. Повечето бяха залавяни неведнъж или два пъти на мястото на престъплението. Бяха заварвани от строгите стопанки да се наливат тайно в избата на собствения си дом. От този ден мазетата, бараките, оборите и плевниците се превръщаха в обекти под наблюдение. Утежняващи вината обстоятелства бяха въргалящите се в яслите на добитъка шишета с домашна сливовица и бутилките с ледено вино, наивно наврени в бидоните за мляко. Пиянството беше емблемата на тези мъже. Алкохолът ги обединяваше и ги превръщаше в общество, чиито удоволствия в живота се свеждаха до лютата ракия и безразличието към свирепите навиквания на жените.

Герасим огледа тримата пияници, подпрени по стените като застинали восъчни фигури. Можеше да се обзаложи, че се подвизават тук от вечерта. Тези, на които смъртта бе отнела любимите, нямаха закъде да бързат. Съпругите на онези, които често замръкваха на това гостоприемно местенце, отдавна бяха вдигнали ръце и изобщо не ги търсеха.

Делийски не поздрави. Доближи до прогнилия тезгях и попита сърдито младежа, който бършеше чаши с мръсна памучна кърпа.

— Баща ти тука ли е?

Момчето цъкна с език.

— Отиде в града.

— Каква работа има там?

— Не каза. Пък и не питам, за да не отнеса някой по врата.

— Кога ще се върне?

— И това не знам. Обикновено се връща по обяд…

Делийски кимна. До обяд светът можеше да се е обърнал с краката нагоре.

— Ти кога слезе в тая дупка? — Погледът на лейтенанта пробяга по стените на сумрачната катакомба.

— Малко преди четири. Още не беше съмнало.

Началникът огледа хлапака от глава до пети.

— Баща ти не знае ли, че експлоатацията на детски труд се наказва от закона?

Момчето повдигна нехайно рамене.

— Може и да знае. Що питаш мен? Питай него!

Лейтенантът отмина забележката и изрече навъсено:

— Герев мяркал ли се е насам?

— Не съм го виждал…

Герасим въздъхна. Можеше да се очаква. Гаврил никога не оставяше следи по пътя си.

— А Дарко да е минавал?

Момчето опули очи. Старшият беше превъртял. Синът на Герев не би надникнал дори в тая миризлива бърлога.

Делийски погледна нервно часовника. От няколко часа нещата се бяха изплъзнали от контрол. Огромната триетажна къща на приятеля му изглеждаше изоставена и пуста. Прозорците не светеха, вратите бяха заключени, субаруто липсваше. Полицаят изруга наум. Дори кучето не беше в колибата си.

— Ако Герев се мерне, бъди така добър да ме известиш — изрече студено той, подавайки малко измачкано листче, което момчето захвърли нехайно върху мокрия плот.

— Това е номерът на телефона ми — обясни лейтенантът, съзирайки как изписаните с писалка цифри започват да се размазват от проникващите под листа капки вода.

Герасим огледа отново дремещите по масите пияници и напусна заведението. Колкото и да му беше неприятно да признае, усойницата Гълъбина за пореден път се оказа права. Гаврил беше своенравен егоцентрик, които не дава пет пари за останалите. Който издевателства над приятелите и е безкомпромисен с противниците. И който се вълнува единствено от собствения интерес.

Делийски напипа в джоба ключа от колата. Ако психоложката казваше истината, интересите, на които служеше Герев, този път щяха да го отведат направо зад решетките.

42

Шестимата брадясали мъже стискаха в яките си длани тежки лопати и гледаха настървено. Очите им светеха в тъмното като зениците на глутница хищници.

Роко Рочели съзря групата и веднага съжали, че не остана в селото. Трябваше да прояви повече упорство и най-вече да не се поддава на натиска. Но добрият Гаврил не му остави никакви възможности за избор.

Роко изстена. Сега разбираше какво означава човек да направи грешен избор. Там, сред тъмния селски двор, се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото тук, в компанията на тези груби навъсени мъже.

Гаврил изгаси фаровете и се ръкува с всеки един от непознатите. Дарко зарови в багажника, а песът започна да скимти и дращи по стъклото, оставяйки кални следи върху панталона на спътника си.

Роко отвори вратата и кучето излетя навън. Младежът подаде глава. В ноздрите му нахлу миризмата на изгоряла трева и влажна пръст. Той се разкашля и притвори вратата. Студът, влагата и вонята останаха отвън.

Около автомобила настана оживление. Върху мократа земя изникна купчина инструменти. Неколцина изгладнели песове заподскачаха край покритите с капки стъкла на субаруто.

Роко разтърка очи. Картината беше сюрреалистична. Грубите едри мъже, кирките, освирепелите кучета. Тъмнината, влагата, смразяващата кръвта горска тишина. Той потрепери. През съзнанието му пробяга безумната мисъл, че може би всичко това е наказание. Сурово, безкомпромисно, жестоко. И все пак справедливо.

— Какво чакаш, специална покана ли? — Мускулест мъжага залепи надупченото си от шарка лице върху мокрото стъкло на автомобила. Роко се отдръпна назад.

— Ти да не си глух? — Онзи задумка с юмрук по стъклото. Младежът приплъзна тялото си към другия край на седалката. Издърпа дръжката и постави крак върху мократа земя.

Десет чифта студени очи се вторачиха в лицето му. Роко изпита неудържимо желание да потъне отново в сумрачния уют на автомобила.

Някъде зад гърба му излетя лопата. Роко по-скоро усети, отколкото съзря опасността. Сянката прелетя над главата му и той се сниши, отскачайки ловко встрани. Инструментът се стовари с трясък върху дълга каменна плоча. Дръжката се отцепи от желязото, претърколи се и спря в краката на Гаврил.

Роко изправи гръб. Ако го беше уцелило, това проклето нещо можеше да го изпрати направо в моргата. Младежът преглътна с усилие.

Няколко безкрайни секунди всички погледи бяха заковани в лицето му. Роко отстъпи назад. Гърбът му опря във вратата на автомобила.

В миг мощен кикот разпори тишината. Смеховете гръмнаха като пукот на картечница и оглушиха корията. Ехото излетя към върха и потъна в падината зад склона.

— Ти, приятел, не си ли хващал лопата? — Роко усети върху рамото си тежката длан на мъжа с набразденото от шарката лице. Отдръпна тялото си и потърси погледа на Гаврил.

Герев се бе навел и опитваше да сглоби инструмента. Мъжете около него се държаха за коремите, превивайки се от зъл, неприятен смях. Лицата им бяха изкривени, кикотът — груб, жестовете — заплашителни.

Роко огледа групата. Не можеше да проумее как човек с неговия социален статус бе попаднал сред тази сган? Не разбираше как изобщо се бе забъркал в тази гнусна история. Беше му трудно да предвиди и дали ще успее да излезе чист от нея.

Той огледа отново скупчилите се край него мъжаги. Бяха събрани от кол и въже. Груби мъже с обветрени лица и сурови нрави. Делникът бе оставил върху чертите им клеймото на къртовски труд, лишения и грижи.

Някъде зад гърба му долетя бръмчене. Звукът приличаше на валяк, който мачка всичко по пътя си. В миг гласовете утихнаха, кикотът замря. От мрака изплува сянката на гигантско движещо се чудовище.

— Настъпи и твоят час, приятел — шепотът опари ухото му. Роко извърна глава. Очите на Дарко блестяха в тъмното. В тях Роко Рочели съзря омраза и смразяващо кръвта желание за мъст.

43

Найла Фурера заключи вратата на кабинета и забърза по тихия коридор. След малко по пейките щяха да накацат любимите гълъбчета. Старци, които не изпускат ден, без да получат подробна картина за състоянието на кръвното си. Лели и чичовци, които от години влачат хомота на едни и същи болежки. Недочуващи столетници, които настояват да им бъде изписано хапче за слух. Недовиждащи баби и дядовци, които на осемдесет бяха решили, че е време да прогледнат.

Имаше и такива, които се оплакваха, че на шейсет не се хранят така обилно, както на тридесет. Други не се примиряваха с факта, че не работят по осемнадесет часа на ден, както, когато са били на четиридесет. Най-достойни за съчувствие обаче бяха онези, които искрено страдаха, че вече не могат да пият толкова, колкото на младини.

Найла намираше, ако не лек, то поне ободрителна дума за всеки. Търпеливо изслушваше оплакванията, изписваше илачи, изричаше съвети. И винаги отпращаше пациентите с надеждата, че няма да ги види поне в близките няколко дни. Тези надежди, обаче, се оказваха твърде безплодни, тъй като на следващата сутрин обичайните посетители пристигаха отново, нарамили кошници с яйца, бидони с мляко или някоя току-що оскубана кокошка. Даровете бяха предназначени за младата докторица, от която селяните очакваха да сложи край на болките, да изцери недъзите и да прогони терзанията им.

Найла стигна до дъното на коридора и се огледа. Измъкна връзката с ключове и набута крайния в ключалката. Вратата се открехна и докторката хвърли бърз поглед през рамо. Промуши стройното си тяло през пролуката и затвори безшумно. Облегна гръб върху вратата и стисна очи.

Вече трети ден се промъкваше като крадец. Пристигаше преди изгрев-слънце и се изнизваше на пръсти. Нямаше представа докога ще продължи играта на криеница. Не искаше да мисли какво ще се случи, ако я усетят. Делийски беше започнал да се навърта наоколо и непрекъснато душеше, оглеждаше, разпитваше.

Найла щракна ключа върху стената и неоновата светлина заля помещението. Тя присви очи. Пое дълбока глътка въздух и доближи до тясното болнично легло.

Гледката беше потискаща. Фурера отметна завивката. Измъкна от шкафа малко матово шишенце и наля няколко капки разтвор във висока прозрачна чаша. Разклати стъклото и повдигна сместа към светлината.

Поредната доза. Ако продължаваха с това темпо, изходът можеше да е фатален. Въпреки това Гаврил не търпеше възражения. Никой не биваше да узнае. Да види. Да се усъмни.

Докторката чу тропването на външната врата. По дяволите! Тези хора нямаха елементарно чувство за такт. Пристигаха по тъмно и висяха в коридора, докато чистачката не ги прогони като нахални псета, които вечно се свират на топло.

Найла се огледа трескаво. Разполагаше с по-малко от минута, за да се измъкне незабелязано. Знаеше, че точно толкова е необходимо на посетителя да изкачи стълбите.

Беше отмерила всяко движение. Действаше бързо, ловко и безшумно. Когато приключи, остави чашата на място. Заключи шкафа и метна отново завивката върху непомръдващото тяло. Огледа помещението и изгаси лампата. Постави длан върху дръжката на вратата.

Не биваше да я заварват тук. Натисна бравата. Прекрачи прага и в този миг усети нечие нежелано присъствие.

Найла вдигна глава и с усилие потисна вика си. Само на крачка от нея в мрака на безлюдния коридор стърчеше тъмна фигура. Тя се вгледа в чертите. Сърцето й заблъска безмилостно гърдите. Слепоочията й запулсираха до пръсване.

Колумбийката примига. Бяха я хванали на местопрестъплението. И никакви обяснения, оправдания и смекчаващи обстоятелства не бяха в състояние да омаловажат вината й.

Тя дръпна вратата зад гърба си и с облекчение чу прищракването на секрета. Не беше дори съучастник. Беше главният извършител. Найла преглътна с усилие. Оттук нататък пороят от събития щеше да се отприщи. Лавината щеше да я повлече надолу. Тя облиза устни.

Нямаше представа какво я очаква. Ако обаче някаква върховна сила беше в състояние да върне нещата назад, дикторката не би се поколебала да поеме отново същия риск. Да се спусне по същия стръмен и пагубен път. Да постави на карта съдбата си.

44

Роко огледа с ужас напуканите си ръце. Дланите му бяха осеяни с мехури. Ноктите бяха посинели. Върховете на пръстите изглеждаха като омазани с катран.

Усещаше, че е на ръба на изтощението. Главата му се въртеше. Краката се огъваха. Въпреки това не можеше да избяга. Бяха го превърнали в заточеник. Погледите на копачите пълзяха по тялото му. Жилестите им ръце стискаха настървено кирките и лопатите.

От сутринта с Гаврил не бяха разменили нито дума. За сметка на това Дарко не го изпускаше от очи. Броеше крачките, следеше жестовете, мереше движенията му. Цялото поведение на младия Герев напомняше озвереността на надзирател, изпитващ върховно удоволствие от страданията на осъдения.

Роко огледа небето. Слънцето не бе изкатерило още билото на планината. Беше рано. Въпреки това типовете наоколо вече трети час размахваха поривисто кирките. Натискаха с усърдие лопатите в коравата земя. Вдигаха глава единствено за да избършат потта, която се стичаше по суровите им лица. Звукът от ударите по камъка караше сърцето на Роко да подскача в гърдите му.

— Който лентяйства, престава да ни е нужен. Отърваваме се от него по най-безцеремонния начин. Хвърляме го в трапа и заравяме миризливата мърша… — Дръжката на лопатата, която стискаше Дарко, прободе гърба на чужденеца. Роко залитна и стъпалата му се заковаха на ръба на дълбокия ров. Той надникна вътре. След това огледа внушителната камара пръст. Отмести поглед към купчината камъни, които се издигаха до дупката като зловеща надгробна могила.

— Сигурно е мъчително да знаеш, че копаеш собствения си гроб… — Дарко избърса разкървавените си длани и изгледа с пламтящи очи италианеца. — Но в живота е така. Все някога губиш. Особено, когато играеш нечестно…

Дарко срита върха на лопатата и пристъпи към чужденеца.

— Искрено се надявам тези приятелчета да ми окажат честта да те закопая със собствените си ръце. Защо мислиш се натягам толкова? — Устните на младежа се извиха в крива усмивка. — За да заслужа привилегията да изпълня присъдата…

Роко издуха русия перчем от челото си.

— От самото начало разбрах, че не си с всичкия си. — Той сниши глас. — Всъщност, какво друго може да се случи с човек, който живее на такова място? Това е единствената логична развръзка. Да се превърне в скот.

Дарко присви очи.

— Гледай кой тръгнал да дава уроци по висши състояния на духа! Да ти призная, удивлявам се на дързостта ти. В ситуацията, в която се намираш, единственият ти шанс е да стане някакво чудо.

— Чудото може и да стане. Ще си тръгна невредим оттук, уверявам те. Ти ще останеш да гниеш в тази пустош.

Дарко стисна дръжката на лопатата. През изминалата нощ беше намислил да уреди сметките с негодника. Гаврил обърка плана. И за пореден път спаси кожата на нещастника.

Младежът захвърли лопатата и се наведе. Повдигна с усилие огромен плосък камък и го помъкна към рова.

Негодникът Роко нямаше вечно да се прокрадва между капките. Все някога щеше да му падне в ръчичките. Дарко пусна камъка върху влажната пръст.

Надяваше се още днес чужденецът да си плати. И то заедно с лихвите…

45

Това, от което Герасим Делийски толкова се страхуваше, най-после се случи. Факсът пристигна рано сутринта и съдържанието му звучеше недвусмислено.

Лейтенантът захвърли листа върху бюрото. От самото начало вярваше, че проблемът е ясен и отговаря на името Роко Рочели. А сега, изведнъж, всичко се объркваше. Фигурите върху шахматната дъска се разместваха. Пионките отказваха да се движат по правилата.

Началникът посегна към листа и прочете още веднъж написаното. Искаше да се убеди, че не е станала грешка. Взря се в буквите, опипа с пръст редовете. Беше сигурен, че някъде по веригата е извършена немарливост. Че става въпрос за недоглеждане. За работа през пръсти. За недоразумение.

Делийски потърси цигара. Едва ли чужденецът беше напълно невинен, както се опитваше да го изкара началството отгоре. Не е възможно всички факти, показания и улики да са изфабрикувани. Освен това, на кого му е притрябвало да обвинява в престъпление някакъв непознат!

Той изрови запалката и поднесе огънчето към лицето си. Герев го уверяваше, че пристигането на момчето в селото точно в деня на пожара било чиста случайност. Герасим издуха дима. Прекалено много случайности! Изгорели планински колиби, овъглена земя, трагична смърт. Мъртвецът стискаше в ръката си инкрустирания нож на Гаврил. Самият Гаврил твърдеше, че същия ден нито е виждал, нито е разговарял с покойника. Рочели от своя страна пристигнал малко преди трагедията и търсел под дърво и камък първия човек в селото. Освен това уверявал, че не можел да чака до утре. Че работата не търпяла отлагане.

Делийски въздъхна. Това бяха голите факти. Оттук нататък започваха сказанията. Някой си видял Герев да брои пари на момчето. Друг чул Гаврил да се заканва открито на кмета. Трети бил сигурен, че причината за драмата е онова прочуто богатство, заради което иманярите чоплеха земята от години насам. Капакът на цялата тази бъркотия беше уверението на Гълъбина, че в храма чула със собствените си уши признанията на разкаялия се Гаврил.

Делийски изгаси нервно цигарата. Започваше да губи представа къде точно свършва истината и откъде започва измислицата. Границата между реалността и слуховете се размиваше с всяка измината минута. В обсега на подозренията непрекъснато попадаха нови герои. Като милата Найла, например.

Герасим блъсна стъклото на прозореца. През последните дни докторицата се държеше странно. Изглеждаше объркана, изплашена, напрегната. Гледаше в земята, пестеше думите, бързаше да се заключи в квартирата си. Срещата сутринта вместо да разсее, затвърди подозренията му. Красавицата едва не припадна от ужас, когато се сблъска с него в безлюдния коридор на здравната служба.

Делийски се загледа в прозорците на сградата отсреща. Герев беше потънал вдън земя. И най-неприятното. Беше изпълнил заканата си. Беше отмъкнал със себе си чужденеца и не даваше пет пари за следствието.

Лейтенантът потропа нервно с кокалчетата на пръстите по перваза. Не му оставаше друго, освен да чака. Той сви дланта си в юмрук. Беше сигурен, че колумбийката крие нещо. Не беше изключено дори да знае къде точно се подвизава Гаврил. Въпреки това сутринта отказа да разкрие каквото и да било. Вдигаше рамене, въртеше очи, мълчеше. Присъствието й в сградата час преди началото на работния ден също извикваше куп въпроси.

Герасим потърси отново запалката. Ако продължаваше така, до края на деня дробовете му щяха да са задръстени с катран. Той захапа края на цигарата. Опитваше се да хване началото на нишката. Отби се в кафенето на Чифликчията, но удари на камък. Преди изгрев-слънце се отправи към дома на попа. Беше решил да накара отчето да говори. Без шикалкавения и уговорки. По пътя съзря светещия прозорец в медицинската служба. Изкачи на бегом стълбите и завари докторицата да се измъква на пръсти от стаята за болни. Красавицата побърза да го отпрати с извинението, че се налага да хване автобуса за града. Лекарствата били на свършване. Не можела да отлага повече снабдяването.

Устните на лейтенанта се изкривиха в ехидна усмивка. Малката играеше опасна игра. Не смееше да го погледне в очите, говореше с недомлъвки, нямаше търпение да се отърве от присъствието му. Поведението й не оставяше и сянка на съмнение. Или прикриваше някого, или самата тя се бе забъркала в нещо нечисто.

Делийски опита да върне лентата назад. Когато колумбийката пристигна в този край, селяните веднага започнаха да търсят тъмни петна в биографията й. Беше на малко повече от двадесет, а я обвиняваха във всички възможни грехове. Че пушела марихуана, че варяла отвари за магии, че прибирала в квартирата си не само свободни, но и женени мъже.

Делийски бе изучил нравите по тези места и не даваше ухо на слуховете. А и самата Найла никога и с нищо не ги подхранваше. През последните дни обаче държанието й се бе променило. Герасим беше готов да се обзаложи, че причината за това е Герев. Беше му трудно да открие какво точно свързва чужденката с приятеля му. Но беше убеден, че между тях съществува тайна, която и двамата пазят ревниво.

Телефонът иззвъня и изтръгна полицая от мислите му. Той вдигна слушалката и напрегна слух.

Новините бяха обнадеждаващи. Най-после иманярите бяха дали признаци на живот. Чергари от близкото село бяха надушили следите им. Бяха ги засекли по поречието на Кривата река. Делийски остави слушалката, прибра кутията с цигарите и заключи кабинета.

Тези типове бяха изчезнали от погледа му преди седмици. Сега изскачаха на сцената и то в момент, когато отчаяно се нуждаеше от помощта им.

Той завъртя ключа и реното изрева. Ако всичко вървеше според очакванията, още днес можеше да открие липсващото звено в историята. Тогава всички части от картината щяха да дойдат по местата си. А най-съкровеното желание на лейтенанта беше именно това. Да сглоби мозайката. Да изрови истината и да я покаже пред света. Колкото и отблъскващо да изглеждаше…

46

Съкровището на Исмаил бей лежеше под краката им. Все някога щяха да го измъкнат. Жълтиците щяха да променят живота на всички. И на търсачите, и на онези, които не пестяха подигравките по техен адрес. Скептиците, които не вярваха в митове, също щяха да опитат сладкия вкус на промяната.

Копача застана начело на групата, когато беше само на двадесет. Оттогава изтече много вода. Не една или две твърди глави се разбиха по чукарите. Тонове камъни заляха поляните. Черна пръст обагри градините. Но прословутото богатство така и не излизаше на бял свят.

Истината е, че сред иманярите действаха строги закони и никой не дръзваше да ги потъпква. Всяко лято в групата се вливаше свежа кръв и това караше Копача да държи най-напористите под око. Новопристигналите бяха млади мъже с буен нрав и яки ръце. Всички те бяха жадни за друг живот и именно този стремеж ги правеше опасни.

Копача рядко се намесваше в конфликтите, които избухваха между търсачите. Стоеше настрани, дъвчеше края на някое сухо житно стъбло и гледаше напрегнато, но безучастно. Не раздаваше присъди, не размахваше пръст, не надигаше глас, не наказваше, не преследваше, не обвиняваше. Знаеше, че когато настъпи мигът, всеки ще си тръгне сам.

Останалите се страхуваха от него, защото беше потаен, лукав, жесток и неуморим. Докато другите спяха, той чоплеше пръстта наоколо. Докато катереха планината, винаги изоставаше и крачеше след тях. Докато ядяха, Копача не отделяше поглед от картите. Селяните още се питаха кой вятър го довея по тези места. Беше човек без корен, без минало, без морал.

Дарко чу за имането в деня, в който стана на девет. Синьор Тучи пристигна в дома им и тропна върху масата купища пожълтели свитъци хартия и прашни избелели карти. Италианецът жестикулираше възбудено, шептеше и се оглеждаше. От устата му се лееше реч, която момчето не разбираше. Гостът остана в дома им до късно през нощта. Гаврил почти забрави за празника. Това натъжи Дарко. Но инстинктът му подсказваше, че в къщата става нещо необикновено. За което не бива да отваря дума пред когото и да било. Поне така твърдеше синьор Тучи. А Дарко остана с впечатлението, че баща му също споделя тази увереност.

След този ден посещенията на Берто Тучи във фермата на Герев зачестиха. Съседите си обясняваха това приятелства с факта, че и двамата са пришълци. Никой не знаеше, че в избата на домакина вече са струпани купища указания, инструменти и карти.

Когато баща му работеше в градините, Дарко често слизаше долу и ровеше в прашните сандъци. Сред вещите на италианеца откри цяло съкровище. Начертани върху парчета плат указания, текстове на неразбираеми езици, инструменти с неизвестно предназначение.

Дарко знаеше, че баща му не би одобрил това любопитство, затова и не споменаваше за търсаческите си страсти пред стария. Момчето забеляза, че с времето въодушевлението на Тучи започна да се изпарява. Италианецът все по-рядко се отбиваше в къщата им и все по-често пътуваше нанякъде, губейки се със седмици от погледа им. Не говореше разпалено, както преди, погледът му изгуби живостта си, фигурата му се прегърби и смали.

Младият Герев избърса ръце в панталона и се подпря върху дръжката на лопатата. Мъжете около него дълбаеха земята с настървение. Единствено нещастникът Роко се ослушваше. Дарко измери чужденеца с поглед и потри разранените си длани.

Повечето от жителите на селото бяха убедени, че са построили домовете си върху гърнета, наблъскани с жълтици. Почти във всяка къща зад семейния портрет бе скрита карта с евентуалното местонахождение на златото. Караниците, които избухваха в кръчмата, често бяха предизвикани от спорове около съкровището. Мнозина от жителите на селото бяха прибягвали тайно до услугите на адвокати. Въпросът, който вълнуваше всички, бе дали, когато го намерят в градината си, богатството им принадлежеше.

Дарко често бе мечтал да изровят прословутите жълтици. Не за да стане богат. Представяше си, че златото ще помогне да запълнят дупките по пътя, да постегнат кухнята за пенсионерите, да обновят киносалона, да ремонтират училището. Черквата плачеше за нова камбанария, оградата на гробището се рушеше, автогарата имаше нужда от здрав покрив и просторна чакалня.

Младежът тръсна глава. Тези неуредици не бяха негова грижа. Селото си имаше управа. Той пое дълбока глътка въздух. Когато преди години жителите трябваше да избират между компрометиралия се кмет и жадния за промени Герев, малцина декларираха доверието си към баща му. Всички заложиха на окопалия се във властта покойник. Тогава Дарко проумя, че в този край завинаги ще останат чужденци. И това отношение никога няма да се промени.

Той облиза устни. Всъщност, от няколко дни селото беше обезглавено. Не че приживе кметът вреше и кипеше в хорските неволи, но сега нямаше кой да наругае дори пияниците, които се въргаляха по улиците. Видимо нищо не се бе променило в делника на селцето. Но по-прозорливите долавяха във въздуха напрежение, което растеше и се готвеше да избухне.

Дарко се загледа в едър брадясал мъжага, който въртеше кирката, без да жали сили. Дали този тип беше Копача? Бе слушал легенди за прочутия иманяр, но никога не го бе виждал с очите си.

Младежът стисна отново дръжката на лопатата. Започваше да се развиделява. Надяваше се някоя милостива душа да обяви пет минути почивка. В противен случай не знаеше докога ще издържи на този бесен ритъм.

Дарко въздъхна. И друг път бе ставал в ранни зори и се бе трудил от сутрин до мрак в градините. Но работата тук беше изнурителна и не можеше да се сравни с нищо, което бе правил досега. Той приведе гръб над купчината пръст. В този миг до слуха му долетя бръмченето на мотор. Момчето се изправи. Съзря малка движеща се светлина по пътя. Петното се увеличи, приближи и спря. За момент погледите на всички останаха приковани в тъмната фигура, която се открои в разреждащия се мрак.

Дарко задиша учестено. Жена! На това неприветливо място! Когато новодошлата приближи, младежът различи чертите й.

— Къде е Гаврил? Трябва незабавно да говоря с него. — Жената гледаше напрегнато и говореше задъхано. Дарко се огледа. От час не бе мяркал баща си. Вероятно старият бе отскочил до града. Или се бе върнал във фермата за инструменти. Не беше изключено и да е слязъл до селото за продукти.

— Мобифонът му е изключен. Затова се принудих да дойда до тук.

Дарко присви очи. Откъде новодошлата бе разбрала, че групата копае по тези чукари? Той преглътна. До този миг беше убеден, че мисията е тайна. А изведнъж цялата конспирация отиваше по дяволите.

Дарко забеляза как фигурата на Роко се отдели от групата. Чужденецът приближи и застана пред новодошлата.

— Ако търсиш Гаврил, мога да те заведа при него.

Дарко се засмя ехидно. От сутринта нещастникът Роко дебнеше възможност да се измъкне. И Найла Фурера представляваше шансът, който чужденецът отчаяно търсеше.

Колумбийката изгледа настойчиво италианеца. Явно преценяваше дали би могла да му се довери. Докторката кимна и тръгна след инцидентния водач. Двамата закрачиха по пътя към гората.

Дарко трепна, вдигна ръка да ги спре, но от устата му излезе само гърлен звук. Поиска да се затича, но зла сила бе сковала краката му. Младежът се огледа безпомощно. Копачите наоколо бяха потънали в работата си и никой не отдаваше значение на мерзостта на отрепката Рочели.

Младежът преглътна, отпусна ръка и остана загледан в потъващите между дърветата фигури.

47

Този път нямаше да им се размине. Бяха се подиграли с наивността му. Бяха го пратили за зелен хайвер. Лейтенант Делийски изгаси фаровете. От бандата на Копача нямаше и следа. Тези типове действаха като сенки. Не се излагаха пред чужди погледи. Не слизаха в селото за продукти, не разговаряха със селяните, не даваха отчет пред близките си. Живееха като шайка разбойници, които действаха незабелязано и се криеха от властта.

Делийски впери поглед в пустеещия път. Покойният кмет неведнъж се беше заканвал, че ще прогони иманярите от тези места. Истината е, че присъствието им смущаваше съня на жителите. Разбунваше духовете, разбуждаше забранени желания, нажежаваше страстите. Появата им беше гаранция за безкрайни спорове, свади и раздори.

Делийски блъсна вратата на реното и стъпи върху влажната земя. Склонът беше осеян с изровени като от гигантска къртица купчини пръст. Бяха минали оттук. Но вече копаеха другаде. Новината пристигна от надежден източник. Фактите бяха засечени, информаторът — възнаграден. И все пак някъде съществуваше пробив. Някой ги беше предупредил.

Той огледа пустеещия склон. Отвори вратата и се отпусна върху седалката. Иманярите живееха в сива зона, на границата на закона. Лейтенантът запали цигара. Вестта, че Гаврил е станал един от тях, прозвуча като нескопосана шега. С Герев бяха изпили заедно десетки бъчви вино. Бяха изяли торби сол, бяха давили болката си в тонове ракия.

Герасим издуха дима през прозореца. Въпреки първоначалното недоверие, съмнението започна да дълбае съзнанието му. И все пак разумът трябваше да надделее. За какво му е притрябвало на Гаврил да тича по следите на някакво митично съкровище? Полицаят изтръска пепелта. Не беше ясно дали проклетите жълтици изобщо съществуваха.

Той посегна към ключа. Селяните говореха, че приятелят му поръчал екзекуцията на кмета. Лейтенантът избърса с кърпа замъгленото стъкло. Герев беше идеалният заподозрян. Освен това, за никого не беше тайна, че покойният бе сред най-върлите противници на иманярите. Този факт подхранваше версиите за поръчково убийство. Посред бял ден, пред очите на всички.

Лейтенантът завъртя ключа и моторът изрева. Нямаше повече работа тук. Той настъпи газта и изруга. Беше оставил птиченцето да излети. А само преди няколко часа го стискаше в ръцете си.

Реното се заклатушка по неравния склон. Делийски впери поглед през покритото с капчици влага стъкло. Найла Фурера беше единствената надеждна следа. Само тя можеше да го отведе при Гаврил.

Наведе се и зарови в жабката. Беше готов да се обзаложи, че красавицата не е поела към града, както го увери сутринта. Щеше да узнае истината след броени минути. Трябваше просто да побърза. Да се върне в селото и да поразпита лентяите по площада.

Делийски се приведе напред и избърса отново стъклото. В този миг вниманието му привлече тъмно петно, което се спускаше по отсрещния склон. Лейтенантът присви очи. Самотен моторист, който летеше стремглаво по нанадолнището.

Полицаят настъпи газта. Трябваше да узнае кой е веселият самоубиец. И каква работа има по тези места.

Делийски стисна челюсти. Щеше да го причака на разклона. Не беше изключено човекът с мотора да е следата, която отдавна търсеше. Той превключи на втора. Зави по тесния път към реката и в следващия миг настъпи ужасено спирачката. Автомобилът подскочи и Герасим опря гръб в облегалката. Приведе се напред и примига невярващо.

Малкият дървен мост липсваше. Това правеше невъзможно преминаването на отсрещния бряг.

Лейтенантът изскочи навън и се загледа в лениво влачещите се води на реката. Нямаше никакво съмнение. Тази вандалщина бе дело на иманярите. Трябваше да ги открие час по-скоро. Преди да са извършили поредната пакост.

Той се върна в колата и прокара пръсти по пропитата с влага кожа на волана. Денят беше започнал лошо. Но каквото и да беше продължението, нямаше намерение да се отказва.

Напипа мобифона, натисна бутона и чу сигнала.

— Отмени всички срещи за деня! Днес няма да идвам в управлението.

Секретарката се опита да каже нещо, но Делийски затвори. Висенето в кабинета му пречеше да види събитията в истинската им светлина. Освен това, по тези чукари се случваха невероятно любопитни неща. Той зави към разклона за магистралата. Ако побърза, щеше да хване моториста в капана. Ждрелото беше идеалната клопка. Повечето пришълци нямаха представа къде се набутват, когато поемаха натам.

Делийски зави по лъкатушния път към брезовата горичка и наби спирачка. Точно тук щеше да причака странника. Той се усмихна доволно. Беше време да започне да разплита възела. И щеше да го направи. Без да се интересува какво мислят ония отгоре. Без да слага на кантара старото приятелство с Гаврил. Без да се вслушва в съветите на Гълъбина. Без да прибягва дори до услугите на Найла.

Погледна часовника. След три минути онзи щеше да е тук. След още двадесет лейтенант Герасим Делийски щеше да е проникнал в свърталището на иманярите.

48

Намеренията на нищожеството Рочели бяха ясни като бял ден. Неща стикът даваше мило и драго, за да се измъкне. Пристигането на Найла беше идеалният шанс, който му подхвърли случайността.

Дарко стисна лопатата. Симпатягите наоколо нямаха представа в какво се е забъркал чужденецът. Затова и нехаеха за намеренията му. Младежът огледа разкървавените си длани. Единствено той знаеше за тъмните петна в биографията на нещастника Роко. Беше станал свидетел на престъпните му наклонности. Беше изпитал върху гърба си проявите на безскрупулната му природа. Тъкмо затова негов дълг беше да го спре. Да му попречи да избяга от съда на хората. Да го остави заклещен в здравата хватка на закона.

Дарко впери поглед във виещата се между дърветата пътека. Щеше да е истинско чудо, ако Найла се върне невредима. Може би докторката вече лежеше безжизнена върху влажната пръст. Може би негодникът я беше удушил, умъртвил, изритал в най-близкия трап.

Картината изплува в съзнанието му и Дарко захвърли лопатата. Заобиколи кофата с камъни и хукна към гората.

Трябваше да пристигне навреме. Да я спаси. Да я изтръгне от лапите на чудовището Рочели.

Гората го погълна с лепкавия си мрак. Дарко спря да си поеме дъх. Вдигна поглед. Върховете на дърветата се сплитаха над главата му и образуваха тъмен свод. Пълзящата мъгла не му разрешаваше да съзре накъде води пътеката.

Той пристъпи колебливо. Гората го приласкаваше в дебрите си, но някакво неосъзнато чувство му подсказваше, че всяка крачка го отдалечава от целта. А целта беше Найла. Трябваше да я открие. Час по-скоро. Жива!

Дарко прокара длан върху грапавата повърхност на дебел напукан дънер. Клонът над главата му се разклати и на педя от лицето му прелетя огромна черна птица. Младежът отскочи встрани и вдигна ръце да се предпази. Дрезгавият крясък на птицата раздра тишината.

Младият Герев извърна глава. Поляната, където копаеха останалите, се беше изгубила от погледа му. Пътеката потъваше в реещи се облаци мъгла. От Найла нямаше и следа. Нещастникът Роко отдавна си бе плюл на петите.

Пое отново по лъкатушния път. Ускори крачка. Беше истинско безумие, че разреши на негодника да я отведе в гората. Не можеше да проумее къде се изгуби и Гаврил. Защо остави задържания без надзор. И откъде изобщо му хрумна да влачи отрепката Рочели в къщата им.

Кратко прошумоляване го изтръгна от мислите му. Дарко се сниши и затаи дъх. Наоколо цареше смразяващо безвремие. Миризмата на гнили листа подразни ноздрите му. Тишината възбуди сетивата му.

Той усети ново раздвижване зад гърба си. Извърна рязко глава и забеляза ниска фигура. Присви очи. Може би беше сърна. Дивите животни често бродеха по тези места.

Младежът изостави пътеката и тръгна по посока на шума. Спря и се ослуша. Животното се бе притаило зад храстите и чакаше удобен момент да избяга.

Той пристъпи предпазливо. В миг пращене на сухи клони го накара да отскочи встрани. Не беше сърна. Между дърветата се прокрадваше нещо по-едро. Високо. И тежко. Отчетливите му стъпки пореха тишината.

Дарко приведе тялото си зад нисък бодлив храст. Трябваше да е изключително предпазлив. Бе слушал истории за глигани, които нападат в гръб. Тези зверове бяха жестоки и агресивни. Изходът от двубоя с тях винаги беше трагичен.

Младежът подаде глава между голите клони. Постъпи ужасно неразумно, като тръгна сам. Трябваше да извика подкрепление. Онези сурови мъже със сигурност знаеха гората по-добре от пръстите на ръцете си.

Той се изправи. Мъглата му пречеше да се ориентира къде точно остана пътеката. Налагаше се да се върне. Да повика помощ. И да изтръгне Найла от лапите на онзи изверг.

Дарко преглътна. Единственият знак бяха дърветата. Но всички те убийствено си приличаха. Младежът усети как вълната на безпомощност го блъсна. Гората се завъртя. Той опря гръб върху най-близкия дънер.

Не биваше да разрешава паниката да завладее съзнанието му. Все някога Гаврил щеше да се върне. Да види, че го няма. И да хукне да го търси.

Младежът се свлече върху изскочилите от пръстта корени. Кората на дънера раздра кожата му. Той сложи глава между коленете си и се опита да диша равномерно. Трябваше да се успокои. Да избистри мислите си. Да мобилизира силите си.

Неясен шум от стъпки го накара да трепне. Дарко вдигна глава. Съзря опасността само на педя от лицето си. Не извика, не побягна, не вдигна ръка да се защити. Ужасът бе сковал челюстите му, гръбнака му, крайниците му.

Беше прекалено изтощен, за да се бори и прекалено объркан, за да бяга. Вдигна примирено очи. Усети тежестта на удара. След миг всичко потъна в мрак.

49

През всичките тридесет и четири години служба инстинктът никога не му беше изневерявал. Делийски винаги предвиждаше с изключителна точност развоя на събитията. Трите минути, които бяха необходими на моториста да стигне до разклона, отдавна бяха изтекли. А това означаваше, че лейтенантът за първи път бе попаднал в глуха линия. И то следвайки логиката на собствените си стройни мисли.

Герасим погледна часовника. Не всичко, разбира се, беше изгубено. Съществуваше вероятност онзи да е спрял по пътя. Не беше изключено непознатият да има уговорена среща. И сега да чака в подножието на хълма появата на пратеник.

Делийски изруга. Най-неприятният вариант беше онзи да е съзрял автомобила. Това означава, че е надушил присъствието на полицията и се спотайва, опитвайки се да печели време.

Лейтенантът потърси цигара. Играта на криеница не можеше да продължи вечно. Все някога онзи щеше да изгуби търпение. Да направи грешна стъпка. Или да реши, че теренът е чист и да изпълзи от прикритието си. Тогава Делийски щеше да го хване за гушата и да го принуди да си каже и майчиното мляко. Щеше да го притисне до стената и да узнае най-после къде е леговището на разбойниците. Онези типове му бяха необходими повече от всеки друг път.

Делийски поднесе огънчето към лицето си. В миг до слуха му долетя ревът на мотор. Той захвърли цигарата и се спусна към реното. Отвори вратата, скочи върху седалката и опипа нервно ключа.

Бръмченето стана съвсем ясно и лейтенантът стисна волана. Всеки момент онзи щеше да изскочи пред погледа му. Той постави крак върху педала на газта. Нямаше да го плаши, щеше просто да го изненада.

Реното пропълзя към разклона. Делийски посегна съм бутона на сирената. Забави се цели четири секунди и това дари на моториста така необходимата му преднина.

Сирената изрева и зави заплашително. Реното изскочи от прикритието си и полетя след беглеца. Преследвачът разбра, че онзи няма намерение да се вслуша в гласа на закона. Затова се спусна настървено след него. Не биваше да му разреши да се отдалечи. Нито да го изгуби от погледа си.

Лейтенантът сведе поглед към стрелката на километража. Реното нямаше да издържи. Дупките щяха да му попречат да е равностоен бегач в надпреварата. Съществуваше дори опасност на някой от завоите автомобилът да излети в пропастта.

Намали скоростта. Разстоянието, което го делеше от беглеца, не беше непреодолимо. Сирената пореше тишината. Мъглата му пречеше да вижда ясно пътя.

Изненадата го връхлетя в мига, в който мотористът не зави към града, а се спусна към селото. Делийски превключи на трета. Този участък от пътя му даваше предимството да кара с осемдесет. Не можеше да разбере накъде се е запътил онзи. Каква работа има в селото. И как ще се измъкне оттам. От отсрещната страна се издигаше планината. Склонът беше непроходим. Не съществуваше нито един надежден път, който да изведе беглеца от клопката.

По устните на лейтенанта пропълзя усмивка. Онзи нямаше представа къде се набутва. По всичко личеше, че не е тукашен. В противен случай щеше да знае, че единственият начин да излезе от селото е, като се изправи очи в очи с представителя на реда.

Герасим Делийски намали скоростта. Прииска му се да потрие доволно длани. Съвсем скоро онзи щеше да е в ръцете му.

Той отмина табелата, която указваше, че до селото има само километър и отби на кръстопътя. Точно тук щеше да изчака гълъбчето да се върне. Изскочи от колата и се вторачи в прозорците на здравната служба. С Найла щеше да се разправя по-късно.

Делийски се огледа. Беглецът му беше вързан в кърпа. Спокойно можеше да се поразтъпче. Той тръгна бавно по главната улица. Най-ранобудните бяха вече на полето. Лентяите не се бяха измъкнали още изпод завивките. Животните отдавна катереха чукарите. Жените бяха оставили млякото в мандрата. Децата вдигаха врява в двора на училището. Мъжете впрягаха добитъка и се готвеха да поемат към нивите.

Делийски доближи до съборения дувар на първата изоставена къща. Вниманието му привлече тъмно лепкаво петно, което се открояваше под ниската дървена порта. Какво беше това, по дяволите? Приличаше на кръв, която се бе стекла по плочите на тротоара. Дирята обагряше бордюра и стигаше чак до асфалта на платното. Долу колелата на каруците бяха заличили следата.

Лейтенантът приведе едрото си тяло. Протегна ръка и прокара пръст по засъхналото петно. Изправи се, бутна портата, но вратата не поддаде. Огледа порутената тухлена ограда. Надникна през пролуката, която се бе образувала между рамката и камъка.

Дворът пустееше. Къщата от години стоеше необитаема. Бурените се издигаха до изпочупените стъкла на прозорците. Влагата пълзеше по мазилката. Циментът на площадката се ронеше.

Делийски чу говор и извърна глава. Откъм хлебарницата се зададоха двама старци в работно облекло. Единият бе нарамил мотика. Другият мъкнеше на гърба си шаячна торба. Лейтенантът поздрави студено и посочи следите от кръвта.

— Какво е станало тук?

Двамата селяни се вторачиха в петното.

— Някое скитащо кутре се е навряло под колелата на минаваща каруца.

Лейтенантът поклати глава.

— По-скоро някой е извършил жертвоприношение. Тук е заклан цял вол — изрече намръщено той.

— На кого ще му хрумне да си коли вола насред селото, началник, — усмихна се селянинът с мотиката. Делийски го изгледа строго.

— Някой влиза ли в тая съборетина? — Той посочи залостената порта. Старците вдигнаха почти едновременно рамене.

— Откакто умря Челенгира, лека му пръст, само кучета и котки се разхождат из двора.

Лейтенантът въздъхна.

— Вие двамата накъде сте се запътили? — Той не дочака отговора и посочи виещата се покрай стобора улица. — Да сте мяркали насам един моторист? Профуча преди минути.

Старците се спогледаха.

— Ако побързаш, ще го свариш в здравната служба…

Делийски сбръчка вежди. Помисли, че не е чул добре.

— Явно е на зор, защото едва не отнесе ярето на Цена куцата. Сигурно търси докторицата. Тя обаче отпраши за града. Щяла да се върне следобед. Така пише на бележката върху вратата.

Селянинът още не беше изрекъл последните думи, когато лейтенантът хукна към реното. Пропусна да се сбогува, защото в момента изобщо не му беше до любезности. Не биваше да губи нито секунда. Ако проявеше достатъчно ловкост, щеше да изненада непознатия в гръб.

Той стисна дръжката на вратата, но след миг отдръпна ръка. В случай, че полети към здравната служба, съществуваше вероятност да изпусне странника. Не биваше да рискува. Онзи би могъл да избере всеки от четирите пътя, които се срещаха в началото на селото, за да се върне и да напусне селището.

Делийски се отпусна зад волана. Разумът му диктуваше да изчака. Инстинктът го теглеше към леговището на Найла. Той захапа незапалената цигара. До целта се добираха единствено търпеливите. На върха се изкачваха само дръзките. А Герасим Делийски притежаваше и неизчерпаемо търпение, и пословична дързост.

Той погледна часовника. Щеше да чака. Все някога онзи щеше да се върне. Свали стъклото и се вгледа в прозорците на здравната служба. В следващия миг видя нещо, което го накара да захвърли цигарата.

Единият от прозорците на втория етаж се открехна. В рамката се появи човешка фигура.

Делийски долепи чело до предното стъкло. Напоследък в селото ставаха необясними неща. След като докторката е в града, сградата трябваше да е заключена. Кой тогава се подвизаваше вътре?

Той завъртя ключа. Найла играеше опасна игра. Излъга го, без да й мигне окото. Не беше отпрашила към града. Беше чакала пристигането на непознатия. Затова сутринта побърза да го отпрати.

Реното се затресе по паважа. Коя беше птицата, която долетя в селото, за да се срещне тайно с колумбийката? И защо Фурера държеше никой да не узнае за това посещение?

Автомобилът се задъха по склона и спря пред новата сграда на медицинската служба. Делийски тресна вратата и се вгледа в равните букви върху бележката на входа. Натисна дръжката. Вратата беше заключена.

Заобиколи и нахлу в градината. Доближи до ниската тухлена постройка, в която се помещаваше квартирата на докторката. Отвътре не долиташе никакъв шум.

Той вдигна поглед към прозореца, в рамката на който само преди минути зърна фигурата. Крилото беше затворено. Пердето дръпнато. Всички следи от човешко присъствие бяха старателно заличени.

Делийски пое дълбока глътка въздух. Прекрасно! Птиченцето може би още беше в клетката. Единствената, която беше в състояние да го пусне да излети, беше Найла. Но той нямаше да й разреши да го направи. Защото пленникът му беше необходим.

Делийски се отпусна на пейката и облегна гръб върху зида. Непознатият беше следата, която отдавна търсеше. И която щеше го изведе от тунела, в който така отчаяно се луташе.

50

Имаше чувството, че е жив. Въпреки че точно тази вероятност изглеждаше изключително нищожна. Клоните над главата му се поклащаха, разкривайки късчета пробуждащо се небе. Наоколо пееха птици, ухаеше на мокра трева и първите проблясъци на слънцето образуваха светли петна по острите върхове на дърветата.

Убиецът стоеше на крачка от него и го наблюдаваше с неподвижен поглед. Последното нещо, което си спомняше, беше ножът в ръката на злодея. Дарко отмести поглед. Острието лежеше на педя от стъпалото му. Не чувстваше болка. Само изтощение и горчивия вкус от набързо потушен гняв.

Той отпусна глава назад и усети мократа пръст под тила си. Сетивата му се пробуждаха. Долови аромата на стичащата се по близкия дънер смола. Чу тревожната песен на уплашена горска птица. Видя сивеещия къс небе. Преглътна. Беше жив! Можеше да вижда, да чува, да разсъждава. Той притвори очи. Не беше способен да проумее единствено как се бе оказал в компанията на убиеца.

Сви бавно дланите в юмруци. Претърколи тялото си и се изправи с пъргавината на котка. Ножът беше далеч, но щеше да се бори с голи ръце. Онзи стоеше насреща, без да помръдва. Без да отмества поглед от лицето му. Сигурен в надмощието си.

Дарко стисна зъби. Преди секунда лежеше повален в пръстта, но ненадейно го връхлетя спасителен прилив на сили. Уроците на Гаврил. Да не се предава. Никога. И при никакви обстоятелства.

Той отскочи напред и блъсна негодника в гърдите. Онзи полетя встрани, но се задържа на краката си. Дарко замахна и стовари юмрука си върху лицето на нахалника. От окото на Роко рукна кръв.

Италианецът докосна бузата си с длан, огледа обагрените в кръв пръсти и потърси ножа. Дарко предвиди намерението му и побърза да го предотврати. Хвърли се и нанесе нов удар, този път в корема на негодника. Онзи се преви.

Младият Герев реши да се възползва от надмощието си и заби лакът в гърба му. Роко се свлече в калта. Дарко се нахвърли като хищник върху него.

Чужденецът не се съпротивляваше. Само опипа ронливата пръст с надеждата да достигне с върха на пръстите си ножа. Дарко изрита дръжката и острието излетя встрани. Няколко безкрайни секунди двамата останаха загледани в разстоянието, което ги делеше от оръжието.

Дарко впи пръсти в гърлото на противника. Онзи почувства, че не му достига въздух. Усети как сърцето му се поду. Слепоочията му запулсираха.

Изведнъж груба сила блъсна ръката на Дарко. Той видя жилестата длан, която стисна китката му. Много след това почувства болката, която прониза тялото му. Ръката му увисна като пречупен клон. Лицето му се сгърчи от разтърсващ спазъм.

Младият Герев усети как същата тази сила го повдигна и захвърли върху гнилите листа. Нямаше представа, че е толкова лек. Той чу хрипавата кашлица на чужденеца. Видя как негодникът се преви, след това пропълзя като охлюв към близкия дънер.

Дарко вдигна глава. Погледът му срещна две налети с кръв очи, в които младежът прочете присъдата си.

51

Знаеше, че ако се разтършува, ще го намери. Махалата се състоеше от няколко къщи, повечето от които нямаха дори вътрешен двор. Делийски завъртя незапалената цигара между пръстите си. Мотоциклетът на пришълеца със сигурност бе наврян в някой миризлив обор. Или бе потулен под купа сено в порутена плевня.

Лейтенантът заби поглед в добре залостения прозорец на втория етаж. Някой се криеше в болничната стая на медицинската служба. Можеше да разбере кой е само с един точен изстрел в ключалката. Стрелбата, разбира се, щеше да привлече вниманието на съседите, а самият той рискуваше да се превърне в посмешище, в случай, че Найла бе приютила под крилото си някой изритан от къщи пияница. Инцидентът щеше да разтърси не само къщите наоколо, но и кариерата му. Тази перспектива, обаче, не го плашеше толкова, защото така или иначе бе преживял немалко бури. Щеше да оцелее и след поредния тайфун.

Герасим Делийски смачка цигарата и я набута в джоба на ризата. Чувстваше се обграден от неприятели. От хора, в които бе вярвал, но които бяха измамили доверието му. Гаврил, Найла, Гълъбина, колегите. Дори свещеникът избягваше да се изправи очи в очи с него. Лейтенантът въздъхна. Всички играеха нечестно. Крояха користни планове. Лъжеха, криеха намеренията си, преследваха нечисти цели. В центъра на този хаос лежеше пресен труп. Всички знаеха, че е извършено зловещо престъпление. Но никой не се интересуваше от причините. Никой не настояваше да бъдат наказани виновниците. Дори онези отгоре си затваряха очите, оставяйки го да се блъска сам в слепи стени.

Той измъкна отново цигарата. Къде ли Гаврил бе завлякъл чужденеца? И за какво, по дяволите, му беше необходим на Герев онзи нехранимайко?

Делийски се вторачи отново в прозореца. Теориите на усойницата Гълъбина за тайни заговори бяха плод на неутолимата й жажда за отмъщение. Тази жена беше непоколебима в желанието си да получи онова, към което от години така отчаяно се стремеше.

Лейтенантът захапа с настървение долната устна. Ако отмъщението действително беше ястие, на което човек би могъл да се наслади единствено когато е поднесено студено, то госпожица Гъдева бе чакала твърде дълго. Ако се помотае още малко, рискуваше да не усети изобщо вкуса му.

Той се усмихна горчиво. Не биваше да разрешава на психоложката да му оказва натиск. Да направлява мислите му. Да пречупва волята му. Трябваше да запази здравия разум. Чистия поглед. И точната преценка за нещата.

Зад гърба му изскърца врата. Делийски трепна и се обърна. В първия миг помисли, че има халюцинации. Примига невярващо и се изправи рязко.

— Мислех, че си в града…

— И аз така мислех… Че си в града… Всъщност, не трябва ли да си там? — Найла го изгледа предизвикателно. Делийски присви очи. Това момиче започваше да се държи прекалено дръзко. Изпробваше търпението му. Поставяше на изпитание добрите му обноски.

Докторката не дочака отговора и обясни безизразно:

— Изпуснах автобуса в осем. Ще се опитам да хвана този в десет. — Тя закопча късото сако и спря в края на алеята.

— Случило ли се е нещо?

Делийски приближи и застана на крачка от нея.

— Нищо. С изключение на това, че си имала посещение…

— Всеки ден имам десетки посещения. Ако си забравил, това ми е работата…

Изведнъж мъглата в главата на полицая започна да се разпръсква. Някой от иманярите беше пострадал. И се нуждаеше спешно от помощ. Затова непознатият летеше като луд. Лейтенантът една сдържа усмивката си.

Гълъбчето Найла се готвеше да излети в гората. Ако самият той проявеше достатъчно ловкост, красавицата съвсем скоро щеше да го отведе в пещерата на разбойниците.

— Ще те откарам до спирката… — Делийски измъкна от джоба ключа от колата.

— Не си прави този труд. След три минути съм там. Освен ако… не искаш да се увериш, че ще се кача в автобуса…

Делийски се засмя.

— Нямам основание да се съмнявам в искреността ти…

Той доближи на смущаващо разстояние.

— Знаеш ли кое е най-хубавото?

Найла издържа погледа му.

— Че нямаш представа колко ти вярвам…

— Още по-хубавото е, че ти, лейтенант, нямаш представа колко си губиш времето, като се въртиш наоколо. — Найла придърпа късото сако и пристъпи напред. Телата им почти се докоснаха.

— Заблудата те води постоянно при мен, а твоята компания, лейтенант, ми доставя огромно удоволствие… — Найла погледна часовника и тръсна глава. — Ако не побързам, ще се наложи да гоня автобуса в два. А не искам денят да отива по дяволите. Всъщност… — тя присви очи. — … не е ли по-удобно да ме хвърлиш в града?

Делийски облиза устни. Не бяха минали и два часа от първата им среща, а красавицата отново се опитваше да го отстрани от мястото на събитията.

— Какво иска онзи с мотора от теб? — Дружелюбността в погледа на полицая изчезна. Топлината в гласа му се стопи. Найла сбръчка изрисуваните си вежди.

— Не водя отчет кой от селяните пристига с мотор, кой на кон и кой с каруца…

Делийски протегна ръка и стисна лакътя й.

— Не си играй с огъня, момиче! Знаеш, че имам слабост към теб, но в живота следвам един непоклатим принцип: Не разрешавам чувствата да пречат на работата ми.

Найла издърпа лакътя си и впери студения си тъмен поглед в суровото лице на полицая.

— Откакто се помня, се ръководя от същия принцип, лейтенант. Тъкмо затова с теб толкова си приличаме… — Тя издърпа вратата на градината. — А сега ме остави да си свърша работата! — Найла прекрачи прага и извърна глава.

— Между другото… таванът в стаята на втория етаж тече. По стените е плъзнал мухъл. Проветрявам по няколко пъти на ден, но чернилката пълзи като проказа. — Тя облиза устни. — Не е лошо да кажеш на твоите приятелчета в града да изпратят майстор. Трябва да се сменят керемидите и… да се измаже навсякъде. — Докторката се завъртя на пети.

— Както знаеш, вече нямаме кмет. Пък и да имахме… — Тя повдигна рамене. — … все същата работа.

Делийски пъхна ръце в джобовете на панталона.

— Нямам приятели сред управниците в града. Ако настояваш, ще свърша тази работа сам.

— Ти си истинско съкровище, лейтенант… — Найла се усмихна сдържано и забърза по калдъръма надолу. Делийски постоя няколко секунди в средата на пътеката, след това се спусна стремглаво към реното.

Красавицата беше умна. Но не толкова, че да заблуди старо куче като него. Какво се опитваше да го убеди? Че само тя и никой друг влиза в онази стая? Той завъртя ключа. Предницата на автомобила се надигна и машината заизкачва върха.

Делийски задържа дъха в гърдите си. От площадчето пред Кънчовото кафене селото се виждаше като на длан. Оттам щеше да се убеди дали госпожица Фурера действително щеше да скочи в автобуса. Или щеше да кривне по някоя от пътеките, които водят в планината.

Реното спря пред кафенето и Герасим Делийски чу олелията, която долетя отвътре. Но точно в този миг пиянските свади на безделниците бяха най-малката му грижа. Вълнуваше го единствено да не изпусне гълъбицата от погледа си.

Автобусът се зададе, направи пълен кръг и спря пред навеса. Найла Фурера изчака слизащите да освободят входа и сложи изящния си крак върху стъпалото. Делийски я видя да потъва във вътрешността.

Добре! Красавицата спечели първия рунд. Но двубоят едва сега започваше. Лейтенантът се заслуша във виковете, които долитаха от сумрачната, воняща на вкисната бира изба. Нямаше намерение да си губи времето с пиянски раздори. Чакаха го много по-важни задачи.

Той скочи в реното и се спусна към черквата. Вече втори ден поп Недялко се криеше като подплашено псе. Какво знаеше тази стара лисица? Кого криеше? И защо?

Автомобилът се заклати по улицата, която отвеждаше към храма. Вратата на двора беше заключена. На желязната решетка висеше новичък катинар.

Той стъпи върху камъка пред входа и надникна над тухлената ограда.

— Бабо попадийо, кажи на поп Недялко да излезе! — Твърдостта в гласа му стресна възрастната жена. Тя се надигна от лехата с тиквите, взря се във физиономията, която надничаше над тухлите, след това отвърна благо:

— Няма го, синко. Отиде в града. Тръгна рано, да не го хване жегата.

Делийски скочи на земята. Още един в града. Какво се бяха залетели всички натам? Като мухи, кръжащи над питата с мед. Може би Найла беше права. Тук човек само си губи времето.

Полицаят се отпусна зад волана. Мотористът беше потънал вдън земя. Бе прелетял из селото, без да оставя следи. Освен ако… не беше още там. В стаята на втория етаж.

Лейтенантът разтри слепоочията си. Съществуваше резервен вариант, до който вероятно щеше да се наложи да прибегне. Той зави по улицата към кръчмата. Веднъж седмично свекървата на стрина Вева, старата Марковица, проникваше в крепостта на Найла, за да избърше праха и измие калните стъпки по пода. Правеше го срещу шепа жълти стотинки, но докторицата беше доволна, че не трябва сама да върши тази работа.

Делийски остави колата под върбата на площада и закрачи към входа на кръчмата. Найла не му беше необходима. Сам щеше да узнае онова, което го интересуваше.

Той блъсна вратата и прекоси влажното сумрачно помещение. Може би старата Марковица стискаше не само ключа, но и част от загадката на стаята на втория етаж.

Лейтенантът подпря лакът върху мокрия тезгях и потропа нетърпеливо с пръсти върху дървото. Огледа се и в следващия миг разбра, че срещата с Марковица ще трябва да почака…

52

Съдът на копачите беше страховито инцидентно сборище, което се провеждаше под открито небе и без ясно установени правила. Това, последното, караше кожата на Дарко да настръхва от ужас, защото не знаеше на какви закони е подвластен моралът на иманярите. Ако изобщо мъжагите наоколо бяха прочутата шайка иманяри. И ако изобщо в живота им съществуваше морал.

Младежът извърна бавно глава. Негодникът Рочели стърчеше на три крачки от него, с увиснали рамене и разбит нос. Гледаше тъпо в земята и по всичко личеше, че му е все едно какво ще последва. Самият Дарко не знаеше дали да се моли Гаврил да се появи по-скоро или е по-добре баща му да остане в неведение относно случката в гората. Доколкото можеше да отгатне по мрачните физиономии на съдниците, хората с лопатите не изглеждаха склонни да проявят съчувствие. Бяха недоволни, че сбиването на хлапаците ги откъсва от целта. Освен това, изглеждаха сърдити, задето се налагаше да раздават правосъдие.

Дарко подсмръкна и избърса нос с ръкава. Мъжът, който едва не строши костта на ръката му, гледаше смразяващо виновниците. Младият Герев така и не проумяваше защо този здравеняк отърва нищожеството Рочели от желязната хватка, в която стоеше заклещен.

Дарко усети, че непознатият се двоуми. Мъжът със здравите бицепси се чудеше дали първо да тегли едно хубаво конско на провинилите се или да пристъпи направо към изпълнението на наказанието. Явно везните натежаха на страната на бързата процедура, защото мъжагата изсумтя и протегна косматата си ръка към реката.

— Оттук нататък всяко неподчинение се заплаща. — Онзи впери мътните си очи в лицата на младежите.

За стотен път, откакто бе пристигнал в гората, Дарко се запита къде се губи Гаврил. Ултиматумът на непознатия обаче го откъсна от мислите за баща му и накара устата му да зейне от изумление.

— Давам ви точно четиридесет минути и нито секунда повече. — Клепачите на Копача се присвиха още повече и зениците изчезнаха зад двата едва забележими процепа.

— Точно след четиридесет минути искам да видя тук два реда гладки каменни плочи.

Дарко се огледа да зърне камиона, който явно трябваше да разтоварят.

— Бияча ще ви покаже къде и какво да търсите. — Мъжът с яките бицепси посочи кльощав прегърбен палячо, облечен в шарени дрипи. Онзи се ухили неприятно, явно поласкан от доверието, което му гласуваха.

— Ще минете по цялото крайбрежие на реката. Ще изберете най-големите и гладки камъни.

Дарко почувства, че започва да схваща.

— Ще работите заедно, без обаче да разменяте нито дума. Разногласията ще си ги изглаждате по друго време и на друго място. Ясен ли съм?

Дарко си даде сметка, че Копача определено е човек, който държи на обещанията си.

Мъжът насреща свъси вежди.

— А сега се залавяйте за работа! Реката е там долу. След четиридесет минути искам камъните да са тук.

Дарко прекрасно знаеше къде е реката. И с удоволствие би натиснал в ледената вода разбитата глава на отрепката Рочели.

Копача обърна гръб, плю върху дланите си и стисна дръжката на лопатата. Роко затътри крака след Бияча, а Дарко се огледа за последен път с надеждата да зърне Гаврил. Трябваше незабавно да извести, че чужденецът замъкна Найла в гората. Иманярите не обърнаха внимание на пристигането на докторката. Още по-малко отдадоха значение на изчезването й.

Младият Герев изчака Рочели и Бияча да се отдалечат по пътеката и приближи широкия гръб на Копача. Събра цялата дързост, която му бе останала, и изрече задъхано:

— Чужденецът завлече докторката в гората. Мина доста време, а още не се е върнала…

Иманярят се изправи и погледна натрапника през рамо. Впери кървясалите си очи в лицето му и изсъска студено:

— Виждам, че не си чул нито дума от това, което казах…

— Когато го срещнах, бродеше между дърветата като призрак. Държеше нож. Човекът е опасен — почти изплака младежът.

Копача извърна туловището си и в този миг Дарко осъзна, че е приближил на опасно разстояние.

— Налага да запомниш нещо, малкия. В планината съществува неписан закон: Никой не се бърка в работата на останалите. Твоята работа в момента са камъните. Ако се помотаеш още малко, ще те изпратя в пещерата. А там със сигурност няма да ти хареса…

Дарко си даде сметка, че точно днес не му се ходи в никаква пещера. Затова побърза да се отдалечи. И все пак иманярят не беше наясно. Най-неотложната му задача беше да спаси Найла. И щеше да го направи. Колкото и да се правеше на страшен този малоумник.

Момчето се спусна по пътеката, която отвеждаше към градините. Беше изградил план. Щеше да свърне край колибата на Кънчо Кафеджията и оттам да се върне обратно в гората. Баща му със сигурност щеше одобри желанието му да се притече на помощ.

Когато стигна до телената ограда на имота със слънчогледите, Дарко се огледа. Дори Бияча да се върне да го търси, той вече щеше да е потънал сред дърветата. Младежът прескочи малката вада, издълбана между двете градини и нагази в калта. В този миг до слуха му долетя рев. Младият Герев се закова на място. Постоя няколко секунди неподвижен, след това хукна към реката.

Когато пристигна на брега, съзря нещо да шава сред бурените. Младежът пристъпи плахо. Надигна се на пръсти и огледа трескаво близката градина.

Дарко стисна юмруци. Главата на беглеца подскачаше над върховете на царевиците и с всяка измината секунда се отдалечаваше от мястото, където се гърчеше мършавото тяло на Бияча.

53

Селянинът запречи входа на кръчмата, дърпайки с усилие края на изтъркан кожен мулар. Делийски се запита за какво му е притрябвало на Дезертьора да влачи нещастното животно в опушена и пропита с алкохолни пари дупка. На това място издържаха само заклети безделници и закоравели пияници.

Дезертьора се озърна за помощ. Застопори единия си крак върху разкъртената рамка на вратата, изпъна тялото си назад и нави кожения каиш около китката си. Животното отказваше да прекрачи прага и това предизвика шумни подигравки от страна на кибиците.

Сцената погълна вниманието на Делийски, но той скоро бързо изгуби интерес и се озърна да види защо се бави кръчмарката. Ключовете от здравната служба му бяха необходими. Нямаше търпение да разбере кой е тайнственият посетител. И защо Найла държи присъствието му да остане незабелязано.

Лейтенантът потропа нервно с пръсти върху тезгяха. Трябваше да свърши тази работа преди докторката да се е върнала от града. Старата Марковица можеше не само да му предостави достъп до болничната стая, но и да внесе малко светлина в тунела, в който самият той се луташе. Истината е, че старицата беше трудно подвижна, недочуваше, недовиждаше, но не беше съвсем глуха и сляпа.

Делийски погледна часовника. Нямаше да я плаши. Щеше просто да я подпита. А ако баба Морковица прояви отзивчивост, щеше и да я възнагради с някоя петолевка.

Зад гърба му гръмна смях, който изтръгна началника от мислите му. Той извърна глава и видя как тялото на Дезертьора се стовари върху каменния под. Безделниците наскачаха и се скупчиха около въргалящия се върху плочите нещастник. Делийски извърна глава. Сцената предизвика в съзнанието му горчивия вкус, който оставя пошло публично пиянско зрелище.

Стрина Геновева изникна зад оплютата от мухите мазна завеса и се спусна към групата зяпачи. Грабна в движение къса точилка и я размаха над главите на безделниците. Обръчът около Дезертьора се разтегна и Делийски видя как кръчмарката сръга в ребрата обекта на всеобщото веселие, засипвайки го с цветисти ругатни.

Стрина Вева се върна зад тезгяха, захвърли точилката, избърса ръце в престилката и погледна сърдито лейтенанта.

— Ти какво зяпаш, началник! Бива ли такова нещо! Да ги оставяш да се дърлят като улични псета!

Делийски отмина укора и приведе едрото си тяло над тезгяха.

— Дошъл съм за друго… — изрече поверително той.

— За каквото и да си дошъл, тия тук някой трябва да ги озапти.

Делийски се приведе още по-ниско над подредените върху малка табла мокри ракиени чаши.

— Дошъл съм за една услуга…

Кръчмарката престана да бърше ръцете си и огледа изпитателно началника.

— Каква услуга? — попита дръпнато тя.

— Не е кой знае какво. — Делийски се поколеба за миг, след това изрече шепнешком:

— Трябват ми спешно ключовете от здравната служба.

— Защо? Кой е на зор?

— Никой. Всъщност… работата не търпи отлагане…

— Не можеш ли да изчакаш да се върне докторицата?

— Мога. Но… не искам.

Истината е, че Герасим не беше помислил каква версия ще представи пред любопитната и мнителна стрина Вева. Разпитът го завари неподготвен и той се усмихна смутено:

— Мисията е тайна. Не трябва никой да разбере.

Стрина Вева го изгледа под вежди. В погледа й проблесна закачливо пламъче.

— Ти си бил голям наивник, бе началник. На улицата пред здравната служба киснат по цял ден дузина любопитни старци. Как ще се промъкнеш, без да те забележат? Да не си си купил шапка-невидимка?

Стрина Вева се развесели от собствената си шегичка и посегна към мокрите чаши. Делийски си даде сметка, че изобщо не му се слушат кръчмарски остроумия, затова рязко смени тактиката.

— Ключовете ми трябват незабавно — изрече студено той. Геновева остави чашата и се приведе към лицето му.

— Прокурорско решение имаш ли?

Делийски примига. Тия селяни започваха много да знаят. Добрите стари времена, когато притихваха и гледаха уплашено при появата на представител на властта, отдавна бяха отминали.

— Не ми трябва никакво прокурорско решение. И изобщо, чуваш ли се какви ги говориш? Да тръгна да занимавам прокурора с такива… глупости!

— Като са глупости, не си губи времето, ами седни изпий една бира… Да се успокоиш… — Стрина Вева включи котлона и сложи отгоре очуканото джезве.

— Кафе искаш ли? — попита троснато тя. Делийски обаче не беше готов да се откаже от намерението си. Затова протегна ръка и стисна китката на кръчмарката.

— Надявам се си даваш сметка, че с поведението си слагаш прът в колелата на следствието.

Веднага съжали за заплахата. Въпреки това пръстите му останаха впити в ръката на твърдоглавата Геновева.

— Явно следствието съвсем е зациклило, след като си тръгнал да молиш баба ти Марковица за услуги… — Вева издърпа ръката си, а Делийски поглади нервно брадичката си.

— Ще ти доверя нещо, но искам да си държиш езика зад зъбите… — смени тона той. Кръчмарката изтегли джезвето от котлона и се зае да налива кафе в малка порцеланова чашка.

— Виж, това вече не мога да ти го обещая…

Лейтенантът си даде сметка, че не бива да изпуска нервите си.

— Разполагам със сведения, че докторицата се е замесила в нещо нечисто. Чух, че някой влизал тайно в службата. Сега е моментът да разбера кой е. И защо се навърта в селото. — Делийски забеляза недоверието между присвитите клепачи на кръчмарката.

— На вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам, началник. — Стрина Вева обърна гръб и пристъпи към увисналата завеса. В този миг обаче в кръчмата се случи нещо, което накара двамата събеседници да извърнат почти едновременно глава и да се вторачат в странната гледка.

Дезертьора, който продължаваше да се въргаля върху калните каменни плочи, направи едно последно усилие. От гърлото му изригна дрезгав стон. Той задърпа с животинско настървение кожения каиш.

Тълпата онемя за миг, след това изрева от изненада. Делийски приближи и съзря в рамката на вратата прегърбеното и омотаното с въже тяло на изпаднал в беда нещастник. Лейтенантът пристъпи напред и в следващия миг осъзна, че понякога случайността разиграва много нелепи сценарии.

54

Дарко тича дълго. Когато стигна до бетоновия бент на язовира, спря. Преви се и опита да си поеме дъх.

Негодникът се изплъзна от погледа му. Момчето седна върху прогнил дънер и зарови с крак в ронливата пръст. Всъщност, така беше по-добре. Отрепката Рочели трябваше да излезе от живота им. Ненадейно, както бе нахлул в него. За да възвърне делникът обичайния си ритъм.

Младият Герев се изправи. Приведе тялото си над чучура под ниската каменна чешма и пи жадно с шепи от ледената вода. Избърса брадичката с ръкава и се запита дали трябва да се връща при онези типове в гората. Докторката му препоръча почивка, а Гаврил не даваше пет пари за съветите на Найла. Баща му не само го завлече в планината, но го застави да копае ровове и да мъкне камъни от реката.

Младежът вдигна очи и огледа небето. Без нещастника Роко денят обещаваше да е ведър и спокоен. Той постоя още миг, загледан в синевата над главата си. След това пое бавно по пътя към селото.

Вървеше, навел глава и мислите му се въртяха непрекъснато около странното поведение на Гаврил. През последните дни баща му беше станал неузнаваем. Държанието на Герев хвърляше в догадки не само полицията, но и всички, които го знаеха.

Дарко вдигна глава и съзря оградите на първите къщи. Гаврил му дължеше куп обяснения. Но баща му избягваше да говори с когото и да било. Не споделяше намеренията си. Не даваше отчет за постъпките си. И най-тревожното: като че ли напълно нехаеше за последствията.

Селяните говореха, че Герев стои в дъното на замисъла за убийството на кмета. Дарко отказваше да приеме тези слухове за истина и се гневеше искрено, когато мълвата пълзеше безпрепятствено по улиците, дворовете и кръчмите. На моменти обаче имаше усещането, че Гаврил сам подхранва подозренията. А това беше неразумно, несправедливо и прекалено опасно.

Младежът стигна до табелата и спря на прашния кръстопът. Зачуди се дали да поеме към къщата на върха, но си каза, че няма какво да прави сам в огромния чифлик. Затова реши да мине през площада и да разбере къде се подвизава баща му. Трябваше да разкаже на Гаврил за ненадейното посещение на Найла. И да го убеди да се върнат в гората и да потърсят красавицата.

Младежът пое по централната улица, без да обръща внимание на крясъците на малчуганите, които замерваха с камъни проскубано бездомно псе. Когато стигна до площада, чаршията му се стори неестествено пуста. По това време на деня обикновено тук кипеше от живот. Търговци от съседните села, добитък, шумни разправии, вихрещи се семейни свади.

Дарко надникна в магазина, но не видя никого. Чу глъчката, която долетя откъм кръчмата и тръгна неуверено натам. Застана на прага и подаде колебливо глава. В следващия ми отстъпи стъписано назад.

Младежът надникна отново в пропития с цигарен дим и алкохолни пари сумрак. Бяха му необходими няколко безкрайни секунди, за да осъзнае, че желанието за тих спокоен ден не е нищо друго, освен глупава младежка илюзия.

55

Изпитваше искрено задоволство, че се включи в играта, стискайки в ръцете си най-силния коз. Освен това прояви добрината да го обяви. Делийски трябваше да й е благодарен. Но мъжете рядко изпитваха признателност. Освен това притежаваха и този дребен недостатък, да не виждат какво става под носа им. Това беше отличителна черта на мъжкия вид и дори калени бойци като господин началникът не правеха изключение от всеобщото правило.

Истината е, че от сутринта Гълъбина не можеше да си намери място. Въртеше се безцелно из кабинета, отваряше и затваряше нервно крилата на прозореца, вдигаше и пускаше щорите, поднасяше слушалката на телефона към ухото си и след миг я поставяше на място, пиеше чайове за успокоение на нервите и чакаше да се стане нещо, което да сложи край на терзанията й.

Събитието, което очакваше от сутринта, така и не се случваше. И въпреки че самата тя не знаеше какво би излекувало накърненото й достойнство, нямаше търпение да стане свидетел на бърза развръзка, която да внесе покой в объркания й душевен мир.

Гълъбина чу как в коридора изтропа врата. Надникна да види дали Делийски не се е върнал. След среднощния разговор буренът на съмнението със сигурност бе прорасъл в душата му. Въпросът беше дали господин началникът ще подходи деликатно към разкритието или ще действа брутално, използвайки груба сила.

Всъщност, този въпрос не я вълнуваше. Герев се бе постарал да я превърне в противник. Ако беше малко по-опитен с жените, щеше да знае, че няма нищо по-опасно от отмъщението на една обидена и отблъсната жена. Но тези дни Гаврил живееше в собствен свят. Не се интересуваше нито от обиди, нито от отмъщения. Съзнанието му беше обсебено единствено от мисли за нехранимайкото Роко.

Гълъбина се усмихна горчиво. Герев се беше превърнал в заложник на собствената си младежка представа за нещата. Вероятно през всичките тези години нито за миг не бе успял да се освободи от властната сянка на миналото. И сега плащаше безумна цена за потъпканите си илюзии.

Мъже, въздъхна Гълъбина. Слаби, заслепени от угаснали страсти, пленници на изкуствено подклаждани желания, жертви на собствената си измамна представа за нещата.

Звънът на телефона я накара да подскочи върху мекия стол. Психоложката изгледа с неприязън ръмжащия апарат. Нямаше желание да разговаря с никого. Искаше да разбере единствено дали Гаврил вече е с белезници. Тогава идваше нейният ред. Ролята, за която от години мечтаеше. Гаврил да изпитва живителна необходимост от съветите й. От присъствието й. От съчувствието й.

Телефонът престана да звъни и Гълъбина се отпусна облекчено назад. Нямаше желание да се занимава с чужди проблеми. Единственото, което имаше значение в момента, беше случаят Герев. С всичките неизяснени бели петна по него.

Гълъбина застана до прозореца и надникна навън. Времето течеше мъчително бавно. Неизвестността я смазваше. Очакването я изпълваше с неясна тревога.

Тя погледна часовника. Наближаваше обяд, а Делийски още не се беше върнал. Беше изчезнал от сутринта, оставяйки я да се дави в собствените си догадки.

Психоложката отвори отново крилото на прозореца и облегна длани върху перваза. Тогава забеляза нещо, което погълна до такава степен вниманието й, че тя издаде рязко навън едрото си тяло. Главата й увисна над каменния навес над входа. Раменете й почти докоснаха клоните на плачещата върба.

Гълъбина изпита неудържимо желание да разтърка очи, за да се убеди, че вижда добре. Че не сънува. Че пред очите й не изскачат видения.

Постоя няколко секунди, приведена над перваза, след това се отдръпна в тихия уют на кабинета си.

Сцената, която се разигра пред очите й, беше сюрреалистична. Гълъбина не успя да устои на изкушението и подаде отново глава през полуоткрехнатия прозорец.

Какво, по дяволите, правеше онзи глупак Делийски? Къде се беше запилял? И защо разрешаваше на негодниците да се разпореждат безнаказано със съдбите на всички останали?

Тя посегна към телефона. Господин началникът трябваше час по-скоро да се върне към задълженията си. Издъни ли се, онези отгоре като нищо щяха да му духнат под опашката. А тогава всичко отиваше по дяволите.

Гълъбина набра номера. Не даваше пет пари за кариерата на Делийски. Но Герев трябваше да си получи заслуженото. И самата тя щеше да се погрижи това да се случи час по-скоро.

56

Делийски се питаше дали е възможно случайността да го възнаграждава така щедро за търпението, което прояви през последните дни. Гледката пред очите му беше не просто любопитна, но представляваше логичен завършек на една предизвестена развръзка.

Роко Рочели стърчеше в центъра на опушената кръчма, омотан в здравото въже на Дезертьора. Чужденецът зяпаше с празен поглед влажните плочи на пода и оставаше напълно безучастен към злобните подмятания на жадните за зрелища пияници.

Стрина Вева се окопити първа. Грабна отново точилката и се спусна да окаже помощ на нещастника. Но лейтенантът реши, че моментът е само негов и не бива да разрешава друг да поема контрол над ситуацията.

— Видях го да тича по шосето… — Дезертьора се изправи с усилие, без да изпуска края на изтъркания кожен каиш. — Искаше да избяга негодникът. — Селянинът говореше задъхано. — Пришпорих магарето и го настигнах. Наложих го с камшика, овързах го и го метнах в каруцата. И ето, водя го тук, да го предам в ръцете на правосъдието.

Ръцете на правосъдието бяха дузина мръсни, криви, мазолести, кокалести длани, които се протягаха застрашително към младежа и дърпаха грубо калната дреха. Делийски пристъпи напред и разбута тълпата.

Подробностите около залавянето на чужденеца не го интересуваха. Важното беше, че Роко Рочели е в ръцете му. Младежът щеше да го отведе при Гаврил. А това беше единственото, което имаше значение в момента.

— Накъде се беше запътил? — Полицаят изгледа строго италианеца от глава до пети и едва сега забеляза омазаните в кал работни дрехи върху гърба му.

Роко не отговори.

— Не чуваш ли какво те пита началникът? — сръга го в ребрата Доносника. Роко залитна, но запази равновесие, наведе глава и отпусна уморените си рамене.

— Отвържи го! — нареди Делийски. Заповедта предизвика вълна на недоволство в редиците на пиячите. Един злосторник на свобода беше нещо опасно. Дезертьора се поколеба. Приближи и започна да отмотава с неохота въжето. Не беше убеден, че началникът знае какво върши. Ако реши да се измъкне отново, този нехранимайко щеше да хукне навън и тогава вече никой не можеше да го спре.

Въжето се свлече на пода, но Роко остана да стърчи неподвижно в средата на конопения обръч.

— Направи му едно силно кафе! — Лейтенантът се обърна към кръчмарката, която побърза да сложи джезвето върху огъня. Делийски избута Роко към масата в ъгъла и натисна гърба му, за да го накара да седне. Чашата с кафето долетя след минута и полицаят се загледа в струйката пара, която се издигаше от гъстата тъмнокафява течност.

— Направи едно и на мен — Делийски забеляза, че селяните продължават да следят сцената със съзнанието на участници, на които се полага дял от аплодисментите след края на представлението. Това, от което най-малко имаше нужда в момента, обаче, беше нездравото любопитство на пияниците. Затова полицаят размаха ръка и викна строго:

— Заемайте се с чашите си! Или най-добре, тръгвайте към полето! Представлението свърши!

Повечето от клиентите на стрина Вева се върнаха по местата си. Дезертьора обаче остана в центъра, очаквайки официална покана да участва в продължението. Селянинът приближи, впи поглед в тила на чужденеца, след това изрече твърдо:

— Началник, ще съм на оная маса там. Ако ти потрябвам, да ме повикаш.

Делийски кимна нетърпеливо и се приведе към лицето на италианеца.

— Имам добри новини за теб…

Момчето не даде признаци на вълнение. Дори не вдигна глава да се увери дали началникът говори истината или просто блъфира, за да го накара да се отвори устата.

— Най-късно до утре ще си свободен.

Делийски премлясна. Лъжеше. Роко Рочели беше свободен още от вчера следобед. Факсът пристигна рано сутринта, но никой друг, освен него, не знаеше тази подробност.

— Кой ти навлече тези дрехи?

Италианецът като че ли бе изгубил всякаква връзка с действителността. Не слушаше. Не отговаряше. Не реагираше.

— Пий си кафето, преди да е изстинало. — Лейтенантът побутна чашата към младежа. Роко изгледа равнодушно гъстата течност.

— Гладен ли си?

Чужденецът поклати глава.

— Защо разреши да Дезертьора да те влачи като добиче на заколение?

Момчето изкриви устни и изрече едва чуто:

— Доставяше му удоволствие…

Делийски остави чашата върху чинийката и се приведе още по-ниско към рамото на младежа. Не само Гаврил бе станал неузнаваем през последните дни, но и чужденецът беше потушил част от дързостта си.

— Не мога да повярвам, че разрешаваш на тая паплач да се забавлява за твоя сметка… — Полицаят беше наясно, че ролята на доброто ченге винаги е за предпочитане, когато искаш да изтръгнеш признание.

Роко вдигна глава и огледа безстрастно насядалите по съседните маси селяни.

— След като това е единственото удоволствие в живота им…

Лейтенантът долови в гласа на италианеца нотка на цинизъм. Но психологическият портрет на младежа не беше негова грижа. Той трябваше да разбере единствено къде се подвизава другият заподозрян. Съучастникът, както твърдяха безделниците.

— Защо реши да бягаш? Наясно си, че адвокатът ще се погрижи да смъкне обвиненията от гърба ти. Освобождаването ти е въпрос на часове.

— Не съм бягал…

Делийски трепна.

— Какво разправя тогава Дезертьора? Че те гонил по шосето…

— Много му се иска да съм злодеят, когото търсят. Това повтаря от самото начало. Че съм разпитвал за оня човек, за да го убия. — Устните на младежа се извиха в снизходителна усмивка.

— А на теб защо ти беше притрябвал кмета?

Роко сплете пръсти.

— Изобщо не ми е притрябвал. Нямах представа, че ще се случи нещастие…

— И все пак нещо те е довело тук. — Делийски следеше всяко движение на младежа. Роко поклати глава.

— Доведе ме упорството на майка ми…

Лейтенантът преглътна нервно.

— Какво общо има майка ти с тази история?

— Нямам представа.

— За какво точно те изпрати тук?

— Да уредя някои формалности…

— Какви формалности?

Младежът въздъхна.

— Някога родителите й са имали къща в селото…

Делийски изпъна гръб. Един на нула за Гъдева. Беше му неприятно да го признае, но източниците за информация на психоложката като че ли бяха доста надеждни.

— В крайна сметка разговаря ли с кмета?

Роко изгледа отегчено полицая.

— Нямах честта да зърна дори тленните му останки…

Делийски облиза устни. Малкият си го биваше. Говореше, без да цеди думите. Независимо дали казваше истината или се опитваше да представи скалъпена версия, играеше убедително.

— Защо си тръгна, без да свършиш това, за което си дошъл? Бил си немалко път. От Рим ли пристигаш?

Роко се размърда върху стола. Почеса върха на носа си, след това облегна лакти върху захабената покривка.

— Реших, че е по-разумно да дойда отново на следващия ден. Така ме посъветваха ония двамата малоумници… — Роко посочи Дезертьора, който пиеше бира в компанията на Доносника.

Лейтенантът кимна. Дотук всичко звучеше като предварително написан сценарий. Полицията не разполагаше с нито един факт, който да уличи младежа в лъжа. Никой не бе виждал чужденеца да катери хълма, където избухна пожарът. По пътя не бяха открити следи от гумите на наетия автомобил. Нито се намериха свидетели, които да потвърдят евентуалната среща между пришълеца и покойника.

— Искаш ли една бира?

Роко поклати глава.

— За първи път ли идваш по тия места?

Младежът кимна.

— С Гаврил кога успяхте да станете приятели?

— От теб научавам, че сме станали приятели…

— Е как? Герев ми извади душата да не те оставям нито миг в килията…

— Не разбирам защо е трябвало да те натиска толкова.

„Мога да ти подскажа, но ще чакам да чуя истината от теб“ — подсмръкна лейтенантът.

— Родителите на майка ти оттук ли са?

— Доколкото знам са столичани. Купили къщата, но не идвали често.

— Живи ли са?

— Починали са, когато съм бил съвсем малък.

— Баща ти е италианец, така ли?

Изражението върху лицето на момчето мигновено се промени. Делийски остана с впечатлението, че на младежа му е трудно да проумее как е възможно да съществува човек, който не знае кой е баща му.

— Баща ми е Лоренцо Рочели — изрече високомерно младежът. Делийски завъртя незапален фас между пръстите си. Името не му говореше нищо. Поне до предната нощ, когато информационна агенция „Гъдева“ го светна по въпроса за потеклото на задържания.

— Майка ти… кога за последен път е идвала тук?

— Като малка.

— Как се е сетила след толкова години за буренясалите ниви?

Роко изкриви устни в неопределена гримаса.

— Явно като започне да остарява човек, го нападат глупави носталгични настроения.

Делийски обмисли добре следващия въпрос, преди да го зададе.

— Ти… ходи ли до къщата?

— Нямам представа къде се намира. Пък и твоите хора, началник, ми щракнаха белезниците направо за „Добре дошъл“.

Делийски направи знак на кръчмарката да налее още кафе.

— Знаеш ли какво не мога да разбера — размърда се той, отпивайки малка глътка. — Защо побърза да се измъкнеш. Без да се видиш с кмета. Без да уредиш документите. Без да отскочиш до къщата. Без дори да се срещнеш с Гаврил…

Полицаят впи проницателния си поглед в лицето на чужденеца. Най-малкото трепване на мускул щеше да издаде объркването на младежа. Едва ли младият Рочели беше толкова опитен в играта, която играеше.

— Каква работа имам да се срещам с Гаврил? — попита невинно момчето и лейтенантът разбра, че не бива да го подценява. — Докато не цъфна в килията оная нощ, изобщо нямах представа, че съществува.

Така. Значи точно тук започваха разминаванията. Това беше и точката, в която версията на Гъдева издишаше.

Делийски реши, че е настъпил моментът да мине в настъпление. Достатъчно се беше правил на състрадателно ченге. Беше време малкият да види и другото лице на закона.

— Изпий си кафето, че много се замотахме тук…

Роко трепна и го изгледа озадачено.

— Ще ме заведеш при Гаврил — изрече наставнически лейтенантът, оставяйки банкнота до чинийката с кафетата.

— Защо не отидеш сам?

Делийски се намръщи.

— Не задавай тъпи въпроси, ами се размърдай!

Роко се поколеба. Полицаят се изправи и го побутна по рамото.

— Вярвам, че нямаш желание да попаднеш отново в лапите на Дезертьора.

Рочели огледа смълчаната кръчма. Лейтенантът се приведе към ухото му и изрече с неприкрито задоволство:

— Виждаш ли ги ония приятелчета там? Зажаднели са за кръв и зрелища. Представи си какво те очаква, ако те оставя в компанията им.

Тълпата пияници със сигурност не беше най-доброто общество, в което би могъл да попадне човек. Но споменът за ония типове в планината определено беше по-неприятен и от най-жестоките закачки на Дезертьора.

— Все пак предпочитам да остана тук. Ако нямаш нищо против, разбира се. — Роко изгледа настойчиво полицая. Упорството му беше знак, че знае нещо, за което събеседникът му няма и най-малка представа.

— Кръчмата не е място за задържани…

— Тогава ме отведи в управлението!

Делийски присви очи. Желанието на чужденеца да попадне отново в килията, от която Герев правеше всичко възможно да го измъкне, означаваше едно-единствено нещо: Че младокът е нагазил в блатото и с двата крака.

— Къде го остави?

Роко примига неразбиращо.

— Гаврил… Къде се разделихте?

— Не съм го виждал от сутринта…

— Сутринта… накъде отпраши?

— Кой?

Делийски почувства, че започва да губи търпение.

— Не се прави на невменяем! — Той се приведе още по ниско към лицето на младежа.

— Къде отиде Гаврил?

— Нямам представа.

— Кой те облече в тези дрехи?

— Той.

— Защо? Къде беше намислил да те води?

Роко стисна очи. Не искаше да си спомня нито безлунната нощ, през която го измъкнаха от леглото, нито ръмженето на глутницата кучета, нито суровите лица на мъжагите, при които го отведоха.

Герасим Делийски усети, че с усилие овладява гнева си.

— Виж какво, момченце! — изсъска той. — Трябва незабавно да науча къде се подвизава Гаврил. В противен случай много неща ще се объркат.

Роко отдръпна тялото си. Така или иначе, всичко около него се беше заплело. Не можеше да си представи какво повече би могло да се случи.

— Знаеш ли какво друго бих искал да узная? — Лейтенантът заби острия си поглед в бялото като платно лице на чужденеца.

— Дали си виждал Найла.

Роко вдигна инстинктивно глава. Върху устните на Делийски плъзна ехидна усмивка.

Този хлапак знаеше много повече, отколкото беше склонен да сподели. Може би в крайна сметка италианецът имаше право. Суровостта на обстановката в управлението предразполагаше повече към изповеди от задушевността на опушената кръчма.

— Ставай! — нареди грубо лейтенантът. — След като не искаш да се погрижиш за съдбата си, съм принуден да го направя вместо теб. Само че този път няма кой да те измъкне от килията. Доколкото разбирам, на Гаврил в момента изобщо не му е до теб…

Роко почеса чело с върха на пръстите си, но не се изправи. Полицаят го сбута в гърба.

— Знаеш ли как ще се настървят всички наоколо, когато те видят зад решетките.

— Не съм извършил нищо нередно — смънка едва чуто младежът.

— Убеден съм в това. Само че затворите са наблъскани с нещастници като теб, които са пропуснали момента да проговорят. Тръгвай, че денят се изниза!

Роко бутна с неохота стола назад. Направи неуверена крачка между кривите маси, но в следващия миг се закова на място. Делийски проследи погледа му.

Чужденецът наблюдаваше с разширени от ужас очи фигурата, която изникна на прага на кръчмата. След това се огледа трескаво, търсейки страничен изход, за да избяга.

Делийски се опита да отгатне смисъла на реакцията му. Но си даде сметка, че случайността му изпраща свидетел, когото за нищо на света не бива да изпуска…

57

Връщаше лентата назад и се опитваше да си припомни детайлите, убедена, че съвсем скоро ще поискат от нея да ги възстанови. Гълъбина Гъдева тръсна глава. Не просто щяха да я помолят да разкаже всичко, което беше видяла. Щяха да я заставят да го направи. Щяха да я принудят да говори първо в кабинета на следователя, а след това и в залата на съда. Тъкмо поради тази причина се налагаше да е подготвена. Да е обмислила всяка дума. Да е претеглила тежестта на всяко показание.

Психоложката надникна отново през прозореца, за да се увери, че сцената не продължава да тече под носа й. Беше видяла всичко със собствените си очи. И първият, който щеше да узнае за случилото се, беше онзи заблуден наивник Делийски. Трябваше само да го открие. Сутринта господин началникът бе оставил мобифона в кабинета си и по този начин бе прекъснал всякаква връзка със света.

Гълъбина се завъртя върху мекия стол. Нещата започваха да идват по местата си. Посещенията на нахалницата Найла в къщата на Гаврил, странното поведение на Дарко, мълчанието на чужденеца. Липсващите парченца от мозайката изникваха пред очите й едно след друго. И се наместваха точно там, където доскоро се губеха цели звена, необходими да сглобят картината на престъплението.

Гълъбина притвори очи. Видя отново как Гаврил изчака търпеливо автобусът да спре. След това застана съвсем близо до стълбичката и протегна ръка, за да помогне на…

Гълъбина тръсна глава. Сцената предизвика в съзнанието й същия прилив на разтърсващ гняв, както преди минути, когато я наблюдаваше от прозореца.

Беше ясно като бял ден, че са не просто съучастници, но ги свързва и тайна, която не бива да излиза на бял свят. Говореха възбудено, шепнаха, жестикулираха. Гаврил пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. Събеседницата му проявяваше признаци на необуздана нервност. Двамата се отправиха към джипа и отпрашиха в неизвестна посока.

За Гълъбина, разбира се, не представляваше проблем да ги проследи. Не беше кой знае колко трудно да убеди някое от момчетата в управлението, че се нуждае спешно от кола и шофьор. Но нямаше намерение да върши работата на господин началника. Време беше Делийски да се размърда. Да се пробуди от летаргията, на която се беше отдал. И да осъзнае, че нещата изобщо не са така прости и еднозначни, както изглеждат.

Госпожица Гъдева изстена. Беше й трудно да отгатне какво кроят онези двамата. Отдавна подозираше, че играят в комбина. Не знаеше само дали са достатъчно ловки, за да изпълнят замисленото.

Тя избута стола назад. Нямаше защо да чака събитията да я изпреварват. По-добре беше сама да предизвика развоя им.

Затвори прозореца, дръпна щората и огледа празния кабинет. Правило номер едно: „Никога не разрешавай врагът да те изненада в гръб!“. Нямаше да го допусне, разбира се. От обект на желания Гаврил се беше превърнал в противник. Никога не си бе представяла, че ще мери сили с него. В момента се налагаше да действа предпазливо. Да се добере до тайната му. И да го принуди да я изповяда.

Психоложката стисна очи. Ролята, за която от години драпаше. Към която се стремеше със зъби и нокти. Да се промъкне в живота му. Да прогони виденията от миналото. Да добие власт над мислите му.

Гълъбина погледна часовника. Едва ли щеше да се появи по-подходящ момент да осъществи стремежите си. Но преди това се налагаше да отстрани всички препятствия от пътя. С първото от тях щеше да се справи още днес. Останалите… Тя махна с ръка.

Останалите можеха да почакат…

58

Гълъбчетата бяха в кафеза и рано или късно Гаврил щеше да долети да си ги прибере. Делийски беше наясно, че няма да чака дълго. Въпросът беше да не ги изпусне. Двамата дангалаци бяха в ръчичките му. Можеше да прави с тях, каквото си пожелае. Най-доброто, разбира се, беше да ги подложи на импровизиран кръстосан разпит. Само така щеше да разбере кой какво крие. Кой се опитва да лъже, да шикалкави, да хвърля прах в очите на останалите.

Делийски направи знак на Дарко да приближи. Момчето се поколеба. Лейтенантът сбута Роко в гърба и двамата запречиха входа на кръчмата.

— Къде се запиля баща ти, бе, момче? — подхвърли нехайно Герасим, опитвайки се да придаде на гласа си нотка на дружелюбност. Дарко изгледа злобно стърчащия на крачка от него италианец, след това отвърна небрежно:

— Сигурно е отскочил до града.

— Каза ли кога ще се върне?

Дарко отстъпи назад и махна с ръка:

— Нямам представа.

Младежът се огледа и изрече забързано:

— Трябва да тръгвам. Докторката каза, че ми е необходима почивка.

Той направи още една крачка назад, готов да хукне през площада, но ръката на Делийски го спря.

— Виждал ли си я днес?

Дарко се намръщи. Свъси вежди и прониза с унищожителен поглед стоящия в сянката Рочели.

„Какво толкова се е напушил малкият?“ — помисли си лейтенантът, наблюдавайки под вежди наежилите се като вироглави петли младежи.

— Днес виждал ли си докторицата? — повтори той, но Дарко като че ли не чу. Бе вперил пламтящите си от ненавист очи в лицето на чужденеца, доволен, че най-после нещастникът Рочели е попаднал в надеждни ръце.

„Какво ли имат да делят тия гълъбчета?“ — запита се Герасим, долавяйки напрежението, което кръжеше във въздуха. Наистина, следите от побоя, който бе нанесъл изпадналия в амок Дарко, личаха ясно върху лицето на пришълеца. Но недоразумението беше изяснено и противоречията — изгладени. Нямаше защо младият Герев да се държи като бик, готов да налети на тореадора.

— Не чуваш ли какво те питам, бе, момче? — повиши глас полицаят.

Дарко трепна и се озърна. Делийски остана с впечатлението, че малкият иска да сподели нещо, но присъствието на чужденеца го възпира.

— Ако те интересува къде е докторката, питай онзи там — подхвърли неочаквано Дарко, посочвайки с глава стърчащия на прага Роко.

Делийски извърна рязко едрото си тяло. Впи проницателен поглед в лицето на италианеца и изръмжа глухо:

— Приятелчето ти твърди, че знаеш къде е Найла…

Роко не отговори. Не помръдна. Нито един мускул върху лицето му не трепна.

„Този е изпечен играч.“ — прокара длан през челото си Делийски. В същия миг вниманието му привлече стар раздрънкан пикап, който връхлетя като ураган в притихналия площад. Гумите на автомобила оставиха тъмна следа върху асфалта. Вратата се отвори широко и отвътре изскочи зачервената от възбуда Гълъбина.

„Само тази напаст ми липсва сега!“ — озърна се Герасим, готов да се скрие в сумрака на кръчмата. Психоложката го забеляза и се спусна към него. Хвана го за ръкава и го замъкна под клоните на черницата.

— Знам кой е съучастникът на Гаврил — изрече възбудено тя.

Делийски въздъхна. Не искаше да знае кой е съучастникът. Нито какво е извършил Гаврил. Най-съкровеното му желание беше тази жена да го остави на мира.

— Прекрасно! — издърпа ръкава си той. — А сега ме остави да си върша работата. — Лейтенантът тръгна към входа на кръчмата и в този миг усети, че нещо не е наред. Прегърбеният силует на Роко Рочели не се мяркаше в очертанията на вратата. Дарко също не беше на мястото, където го беше оставил преди минута.

Делийски изпита неудържимо желание да хване за гушата натрапницата Гълъбина, но си даде сметка, че моментът е прекалено напрегнат, за да губи време с нея. Той се затича към магазина, надникна зад зида и видя фигурата на Дарко да се отдалечава по пътя към черквата.

Върна се и нахлу в кръчмата. Погледът му обходи пълните маси. Отскочи към тезгяха, пропълзя по отворената врата на тоалетната, след това падна отново върху групата пияници.

Делийски изруга. От Роко Рочели нямаше и следа.

59

Роко се промуши между масите, опитвайки се да не привлича вниманието на кибиците. Прекоси задименото помещение, заобиколи високия прогнил тезгях и отмести с рязък жест мръсното перде, което отделяше заведението от кухнята.

Спусна се към полуотворената врата, която отвеждаше в малък вътрешен двор. На прага се сблъска със стрина Вева, която крепеше в ръцете си паница с пресни яйца.

Роко изтръгна паницата от пръстите й и захвърли съда върху близкия плот. Избута кръчмарката назад, блъсна вратата зад гърба си, огледа осеяния с купчини тор двор и попита задъхано:

— Как мога да се измъкна оттук?

На стрина Вева й бяха необходими три секунди, за да съзре спасителния изход.

— Ето оттам! — посочи неизмазаната тухлена ограда тя. Роко се спусна към разклатеното дървено магаре, върху което работниците режеха дървата. Издърпа го и го застопори в основата на зида. Покатери се отгоре, напрегна мускули и прехвърли крак върху тухлите.

— От другата страна е къщата на баба ти Марковица. Старата е почти глуха. Под чергата в собата има капак, който отвежда в мазето. Изчакай там! Като се стъмни, ще дойда да те измъкна.

Роко кимна, прехвърли и другия крак и скочи върху твърдата пръст. Огледа се и в следващия миг разбра, че стрина Вева е пропуснала да спомене някои много съществени подробности от обстановката в къщата на старата Марковица…

60

Надигна се в тясното легло. Заслуша се в тишината навън. Не долови говор, шум или звук. Отпусна глава върху възглавницата и впери поглед в пукнатините по варосания таван.

Чувстваше се изтощен, отпаднал, омаломощен. Главата му се въртеше, очите го боляха. Угасващата дневна светлина пораждаше в душата му натрапчиво безпокойство.

Поиска да отмести крак, но някаква тежест сковаваше крайниците му. Отвори уста да извика, но хрипът, който излетя от гърлото, потъна зад невидима преграда.

Беше смъртник. Крайниците му бяха парализирани. Можеше да движи единствено очите си.

Направи усилие и задържа още няколко секунди клепачите си отворени. Навън падаше мрак. След минута нямаше да вижда нищо. Не беше и необходимо. Съвсем скоро край него щяха да кръжат ангели. Да се леят химни. Да струят снопове искряща светлина.

Съвсем скоро щеше да е там, където отдавна мечтаеше да попадне. В рая. Не в онзи на глупаците и слепците, насред който се луташе от години, а в рая, за който слушаше, откакто се беше родил…

61

Зверовете, които запречваха изхода, го наблюдаваха с мрачни неподвижни погледи. Приличаха на степни бизони, но бяха катраненочерни, с накъдрени, извити назад рога. Изглеждаха тъпи, тромави и не особено сговорчиви.

Единственото му желание беше да го оставят да премине през телената врата, която отвеждаше в градината. След това беше готов да обещае, че никога повече няма да се мярка пред погледа им. Роко облиза устни. Не беше ясно дали трябва да се доверява сляпо на някаква селска кръчмарка. Той премери разстоянието, което го делеше от животните и се запита дали все пак компанията на ченгето Делийски не е за предпочитане пред тази на чудовищата насреща.

Младежът приплъзна гръб по неизмазания зид. Наоколо вонеше на тор. Кръжаха рояци хапливи мухи. Над локвите с помия бръмчаха комари.

Той направи плавно движение встрани, без да откъсва поглед от налетите с кръв очи на животните. Така или иначе, ако приятелчетата, които бяха запречили изхода, не се отместеха по най-бързия начин, само след минута лейтенантът щеше да го стисне за гушата. Роко посегна към тръбата, върху която беше опъната телената мрежа. Намерението му не се хареса на единия от биволите, който заклати заплашително едрата си глава, издаде напред омазаната си с лиги муцуна и от гърлото му изригна мучене, което накара сърцето на Роко да се преобърне в гърдите.

Беглецът заби нокти в зида. Оградата беше прекалено висока, без нито една вдлъбнатина, дупка или процеп, в който да навре пръстите на ръцете си. Истината е, че винаги бе мечтал да притежава особена сила. В момента отчаяно се нуждаеше от свръхспособност, която да го издигне над земята и да го прехвърли от другата страна на проклетата тухлена преграда.

Чудотворната сила се появи само след миг в образа на прегърбена старица, която стискаше в ръка дългата дръжка на саморъчно направена метла. Вместо добра фея, съдбата му изпращаше вещица, но Роко реши, че единственото, което не трябва да прави в този момент, е да проявява претенции към избора на спасение.

Жената започна да премита двора, без да обръща внимание на безпокойството на животните. Роко се запита, дали ако я повика, зверовете насреща няма да побеснеят. Най-разумно би било да изчака стопанката сама да го забележи, но моментът не разрешаваше подобно разточителство на време.

— Извинете! — Чужденецът веднага съжали за този наивен опит да привлече вниманието на старицата. Трите чифта катранени очи се забиха като отровни стрели в лицето му, а баба Марковица продължи да размахва метлата, без да отдава значение на отчаяния зов за помощ.

Нещата нямаше да са толкова безнадеждни, ако единият от биволите не доближи и не навря мократа си муцуна под дрехата на натрапника. Роко разпъна ръце и спря да диша. Усети лигите да се стичат върху корема му и върха на рога да дращи гърдите му. Само едно рязко движение беше достатъчно рогът да разпори гръдния му кош.

Роко се повдигна на пръсти и видя как Марковица трие калта от галошите си върху желязното стъргало. Само след миг старицата щеше да потъне във вътрешността на къщата. Това означава, че той разполагаше с не повече от секунда, за да изиграе решаващия си коз. И да спаси застрашената си от разкъсване кожа.

— Чувате ли ме? Насам! — размаха ръка младежът. — Муцуната натисна корема му и дланта на Роко замръзна във въздуха. Ако вещицата не долетеше веднага, всичко отиваше по дяволите. Дори бивалите да проявяха снизхождение, Герасим Делийски едва ли щеше да демонстрира благоразположение.

Старицата вдигна забрадената си глава и впери невиждащите си очи по посока на добитъка.

— Кой е там? — попита с немощен глас тя.

— Елате по-близо! Изпраща ме стрина Вева…

Името на кръчмарката прозвуча като магическа парола. Баба Марковица остави метлата и затътри гумените галоши към телената ограда.

— Кой си ти? — запита тя, отмествайки желязната скоба от металната тръба.

— Изпраща ме стрина Вева — повтори задъхано мнимият пратеник, питайки се дали рогът действително прониква между ребрата му или усещането е резултат от вледеняващия сетивата му страх.

Баба Марковица отвори вратата и изгледа младежа от глава до пети. Единственото, което не се сещаше да направи, беше да избута животното от тялото му.

— Докторката има нужда от помощ… — това беше единственият довод, който роди съзнанието му. На всичкото отгоре не беше и лъжа.

Баба Марковица се залута из двора. Измъкна от купа с дървата къса жилава пръчка. Върхът изсвистя във въздуха и опари задницата на бивола. Животното подскочи и се извърна рязко, а Роко премери разстоянието до отворената врата.

— Какво се е заинатила тая пущина? — Марковица задърпа биволицата за рогата и Роко си даде сметка, че може би е негов ред да отърве старицата от гнева на черния дявол.

— Ела! — възрастната жена омота изтъняло въже около рогата на животното и нахлузи синджир около врата му.

— Минавай! Не са толкова страшни, колкото изглеждат. — Тя избута другата биволица към купата сено в ъгъла. Роко не помръдна.

— Минавай! — нареди бабата и Роко стисна очи. Втурна се към телената врата и излетя в градината. Ако знаеше как да изскочи на улицата, нямаше да стои нито миг повече в компанията на тези чудовища.

Марковица се надигна на пръсти, пусна желязната скоба върху тръбата и тръгна към къщата.

— Знаех си, че ще стане така. — Тя изтри отново крака, изу галошите и нахлузи огромни мъжки чехли. — Откога й казвам на докторицата, че тая работа не е за нея. Ама девойчето е вироглаво! Не слуша…

Старицата поклати глава и влезе в дълъг сумрачен коридор. Роко постоя няколко мига на прага, след това я последва.

— Женски работи ли са това? — завайка се Марковица, вдигайки капака на ниска дървена ракла. — Да обикаля баирите като разбойник! — Тя измъкна оттам връзка ключове и ги набута в ръцете на стърчащия в дъното на коридора Рочели.

— Най-малкият, сребристият, отваря външната врата. Този, златният е за болничната стая. Дългият е за кабинета на докторицата. — Марковица изгледа недоволно зяпащия с недоумение Роко.

— Какво чакаш? Тичай, че с тия работи шега не бива… — Старицата избута пратеника към вратата. Роко натисна дръжката и се оказа в края на дълга пътека, покрита с каменни плочи. От двете страни цъфтяха божури. Над главата му поклащаше клони гигантска черница.

Той тръгна по пътеката.

— Не се отбивай никъде! Бягай направо в здравната служба! Извикай бай Делчо! Човекът разбира от тия работи.

Роко преглътна. Опита се да свърже в логичен ред напътствията на старицата, но не успя. Излезе на улицата и се огледа. Нямаше честта да знае кой е бай Делчо, значи, задължението отпадаше. Единственото, за което биха могли да послужат ключовете в джоба, беше да се скрие в сградата и да изчака да падне нощта. Тогава щеше да се измъкне незабелязано и да отпраши към града. Да скочи в някой нощен влак и да се добере до столицата. Да телефонира на баща си и да го убеди да изпрати пари. Ако не се обърка нещо, вдругиден можеше да е в цивилизацията.

Роко хвърли бърз поглед през рамо. Улицата изглеждаше безлюдна. Той свърна по тесния сокак, който отвеждаше към крепостта на Найла. Съзря кулите и почувства как сърцето му заби учестено.

Застана пред желязната врата и прочете бележката върху стъклото. След случката в гората докторката нямаше да се върне скоро. Измъкна с трепереща ръка връзката от джоба и огледа крадешком притихналата улица.

Пъхна малкия сребрист ключ и го превъртя в ключалката. Натисна дръжката и прекрачи прага. Отвътре го лъхна миризма на хлор.

Роко притвори безшумно вратата и заключи внимателно. Тръгна на пръсти по излъсканата мозайка. Когато стигна до площадката на горния етаж, спря. Заслуша се в тишината, която цареше наоколо.

Чувстваше се като престъпник, проникнал с взлом. Пристъпи към първата врата и се загледа в месинговата табела, върху която беше изписано името на колумбийката. Следваше складът за лекарства, за който явно докторицата не бе сметнала за необходимо да даде ключ на старата Марковица. Крайната врата беше болничната стая.

Роко прехапа устни. Вътре със сигурност имаше легло, на което да опъне уморените си кокали. Той напипа грапавия златист ключ, поколеба се за миг, след това го бутна в процепа.

Вратата се открехна и Роко се оказа в тясно помещение с варосани стени и спуснати щори. Вдясно от прозореца имаше измазан в бяло шкаф. Леглото беше в ъгъла.

Младежът приближи и промуши пръсти между лентите на щората. Прозорецът гледаше към ниска едноетажна постройка, оградена с градина, потънала в цветя. Рочели пусна щората и изпита блаженство от допира с леглото. В следващия миг обаче ръката му напипа нещо твърдо. Той се отдръпна рязко встрани и рамото му разтърси шкафа. Стъклата се раздрънчаха и Роко се сниши в ъгъла. Присви очи и се вторачи в мумията, която лежеше върху тясното болнично легло. Поиска да изкрещи, но викът потъна в гърлото му.

Задиша през устата. От възглавницата, само на крачка от него, го наблюдаваха две сухи безжизнени очи…

62

Можеше да се обзаложи, че лукавата Геновева има пръст в бягството на чужденеца. Кръчмарката беше твърдоглава и нямаше лесно да признае прегрешението си. Освен това беше от онези жители на селото, които мразеха властта във всичките й проявления.

Делийски огледа задния двор на кръчмата. Промуши глава във вонящото на влага и мухъл помещение на склада, след това надникна през тухлената ограда, която отделяше заведението от къщата на старата Марковица. Беше ясно като бял ден, че малкият се е измъкнал под носа на кибиците. Въпросът беше дали стои още наврян в някоя дупка или вече си е плюл на петите и се спотайва в най-близкото дере.

Лейтенантът изгледа унищожително двуличницата, която се правеше на погълната от сметките в разкъсан пожълтял тефтер.

— Да знаеш, че ще те държа отговорна за бягството на онова леке — изсъска Герасим само на педя от ухото на кръчмарката. — Ако извърши някоя глупост, ще те сложа в списъка на съучастниците.

Стрина Вева избърса ръце в престилката.

— Ти гледай да си вършиш съвестно работата, а не да хвърляш вината за собствения си провал върху беззащитни хора. — Освен че не криеше презрението си към представителите на властта, стрина Вева беше и доста устата. А точно в този момент Делийски нямаше никакво желание да слуша кръчмарски съвети.

— С теб ще се разправям по-късно — размаха пръст той и изхвърча навън. По устните на стрина Вева пропълзя ехидна усмивка.

Делийски хвърли едно око в бръснарницата, надникна във фурната, след това изгледа стръвнишки бъбрещата с магазинерката Гълъбина. Тази жена беше виновна не само за днешното фиаско, но и за поредицата от грешни ходове, от които бе предшествано. От първия миг го накара да гледа в неправилна посока. Да вижда несъществуващи сенки. Да се взира в изфабрикувани улики. Гълъбина Гъдева беше напаст, заплаха, проказа. Разяждаше всяка частица здрав разум. Унищожаваше вярата му в ценности, в които никога не се беше съмнявал. Тъпчеше доверието му в честта на хора, за които залагаше главата си. Психоложката беше тъмен облак, който скриваше слънцето. Внезапно извила се буря, която сриваше темелите на вярата. Съществуваше един-единствен начин да се отърве от нея. Като я отстрани. Но този вариант беше последната стъпка, която щеше да предприеме преди дългия скок в празното…

Лейтенантът изруга под нос и натисна звънеца над излъсканата желязна врата. Огледа притихналата градина, взря се в сянката, която хвърляше огромният орех. Посегна отново към бутона на звънеца, но забеляза в дъното на алеята прегърбената фигура на старата Марковица. Делийски размаха ръка.

— Бабо Марковице, ела да те питам нещо…

Възрастната жена заклати мършавото си тяло, стигна до вратата, но не отвори.

— Трябват ми спешно ключовете от здравната служба…

Старицата отстъпи назад и огледа навъсено посетителя.

— За какво са ти?

— Не задавай въпроси, ами донеси ключовете — изръмжа Герасим.

— Трябва да питаш докторката. На мен ми е забранила да ги давам на когото и да е…

Лейтенантът навря нос през железните пръчки на вратата.

— Остави какво казва докторката! Не е ясно дали изобщо трябва да й се доверяваш…

— Защо? Какво е направила?

— Нямам време да ти обяснявам какво е направила.

Баба Марковица повдигна рамене.

— Така или иначе, ключовете не са у мен…

Делийски свъси вежди.

— Как така не са у теб? На кого си ги дала?

— Не съм ги давала на никого — тръсна глава възрастната жена.

— Къде са тогава?

— Докторката си ги поиска…

Делийски се опита да прецени дали старата не го будалка, но реши, че трудно ще изкопчи нещо от нея. Бабата беше костелив орех. Изгледа я недоволно и обърна гръб.

Ако тази дърта кукумявка казваше истината, по всяка вероятност Найла бе дала резервните ключове на онзи с мотора. Не беше изключено човекът да е връзката на Гаврил с иманярите. Защо обаче Герев бе набутал и докторицата в играта? Може би колумбийката му беше необходима, за да се грижи за разбойниците. Да им вари отвари и да ги снабдява с лекарства. Селяните твърдяха, че не един или двама зажаднели за лесно богатство авантюристи бяха пострадали по чукарите.

Делийски стигна почти на бегом до новата постройка с кулите. Наближаваше обяд и обитателите на съседните къщи се бяха изпокрили на сянка. Той зърна главата на бай Делчо над прътовете на лозницата и тъкмо реши да го попита дали не е мяркал съмнителни типове наоколо, когато вниманието му привлякоха три прясно размазани стъпки. Първият отпечатък личеше ясно върху външното стъпало, останалите два се открояваха като крещящи изобличителни улики върху излъсканата мозайка от вътрешната страна на сградата.

Лейтенантът се приведе и огледа внимателно дръжката. Някой бе омазал най-безцеремонно желязото с кал. Някой, който бе бързал да се скрие от любопитни погледи. Който имаше достъп до кабинетите и болничната стая. И който със сигурност нямаше право да се намира тук в отсъствието на докторката.

Делийски опипа оръжието под сакото. Измъкна бавно револвера. Главата на бай Делчо не се забелязваше сред клоните на лозницата. Прозорците на къщата отсреща бяха плътно затворени.

Герасим отдръпна пръсти от оръжието. Достатъчно тъмни облаци се бяха скупчили над главата му. Нямаше защо да привлича нови. Той заобиколи крадешком постройката и се промъкна в градината на Найла. Огледа трескаво двора. Доближи до чешмата, приведе се и стисна машата от камината.

Върна се пред входа на здравната служба и натисна дръжката. Беглецът беше вътре. Беше оставил мотора в някой плевник и се спотайваше. Чакаше завръщането на докторката.

Делийски вдигна ръка и замахна. Ударът раздра тишината. Стъклото се пръсна. Безброй парчета полетяха в краката му.

Лейтенантът изтръска стъклата от обувките си и промуши тяло между назъбени върхове на зейналата в рамката дупка. Стъпи върху площадката и огледа стълбището. Постави длан върху оръжието и опря гръб в стената. Заизкачва бавно неравните стъпала. Когато стигна до площадката на етажа, спря.

Негодникът се спотайваше зад някоя от трите добре затворени врати. Само след секунди щеше да разбере кой е. И каква работа има тук.

Делийски пристъпи напред и натисна дръжката на кабинета. В следващия миг от гърдите му се изтръгна нечовешки вик. Болката проряза главата му, всичко наоколо се завъртя и лейтенантът се свлече върху студения под.

Нападателят пусна дървото върху цимента. След това огледа с ужас проснатото върху плочите тяло.

63

Ужасът разяждаше съзнанието му. Парализираше мислите му, завладяваше всяка частица от тялото му. Компанията на мъртвеца изглеждаше като страховит кошмар, който продължава прекалено дълго и не може да бъде прекъснат, въпреки усилието да се събуди.

Роко огледа безпомощно празното помещение. Трябваше незабавно да се махне оттук. Беше се оказал на неподходящо място в неподходящ момент. Не биваше да го заварват в компанията на труп. Не и след всички безумни обвинения, които се опитваха да лепнат върху крехкия му гръб.

Той пристъпи към вратата и постави длан върху дръжката. В този миг звънът от чупенето на стъкла разтресе сградата. Сърцето на Роко се преобърна в гърдите. Той отстъпи назад, без да поглежда към мумията върху леглото.

Никой нямаше да повярва, че се е оказал случайно тук. Към греховете му само след минута щеше да бъде вписано още едно убийство. Роко прехапа устни. Доближи до прозореца и измери разстоянието до циментовата пътека, с която бе опасана постройката. Беше достатъчно високо, за да лежи с месеци в гипс. Ако изобщо оцелее след безумния скок от прозореца на втория етаж.

Той вдигна щората и светлината заля помещението. Онези отвън се бавеха. Съдбата му даваше шанс да избяга. Роко стисна дръжката на прозореца. Разтресе стъклото, но крилото остана здраво залостено.

Напрегна мускули и дръпна отново металната дръжка. Желязото се впи в дланта му. Роко вдигна глава и огледа прясно измазаната дограма. Тогава забеляза нещо, което го накара да отстъпи стъписано назад.

Крилото беше заковано към дървената рамка. Пироните личаха ясно, въпреки че някой се бе постарал да ги скрие под дебел слой боя.

Младежът преглътна с усилие. Тази стая беше капан, в който се беше набутал сам. Той закрачи нервно из тясното помещение. Почувства, че не му достига въздух. Някой от съседите го бе видял да се вмъква в службата. Бе известил полицията и ченгетата вече бяха отвън. Всеки миг щяха да му закопчеят отново белезниците.

Италианецът спря и се ослуша. Одисеята започваше отначало. Безкрайни разпити, отчаяни опити за изтръгване на признания, обещания на некадърни адвокати, ненужни жестове на измъчено благоволение от страна на непознати местни покровители.

Роко облиза устни. Щеше да посрещне удара прав. Той измъкна от джоба връзката с ключове. Колената му се тресяха в нервни тикове. Стомахът му се свиваше в спазми. Пръстите му трепереха.

Набута златистия ключ в процепа. Поиска да го превърти, но в този миг от другата страна на вратата долетя разтърсващ вик. Роко подскочи. Сърцето му се изкатери в гърлото.

Задиша учестено. Мислите му се заблъскаха в белите стени. Всичко пред погледа му се завъртя.

Младежът напрегна слух. Не долови никакъв звук. Стисна юмруци. Нямаше да им разреши да издевателстват над психиката му. Да се превръщат отново в господари на волята му.

Той пристъпи напред. Завъртя рязко ключа и издърпа вратата. Изчака няколко секунди, след това подаде глава и надникна в празния коридор.

На площадката в дъното се въргаляше нечие тяло. Човекът лежеше, проснат по гръб. Ръцете му бяха разперени. Главата гледаше към стълбите. Роко присви очи. Само на крачка от обувката на непознатия се мъдреше захвърлен пистолет.

Италианецът затвори безшумно вратата. Заключи, бутна ключовете в джоба на панталона и закрачи неуверено по каменния коридор.

Когато стигна до тялото, спря. Бяха му необходими няколко безкрайни секунди, за да се пребори с желанието да грабне оръжието и да хукне навън. Прескочи дългите крака на човека и се взря в лицето му.

Лейтенант Делийски бе станал жертва на собствената си ловджийска страст. Беше тръгнал по дирите му, но от ловък преследвач се беше превърнал в жертва. Роко се спусна по стълбите. По устните му пропълзя усмивка.

Който и да беше нападателят, Роко щеше да му е благодарен, докато е жив.

64

Бай Делчо Дерменджията тъкмо извади бутилката с гроздовица от избата, когато махалата се разтресе от трясъка на счупени стъкла. Ветеринарят остави шишето върху масата в беседката, сгушена в сянката на лозницата, и хукна по алеята. Спря за миг пред купчината нарязани дърва и грабна къса цепеница.

Напоследък в махалата ставаха странни неща. Служебната кола на Делийски патрулираше наоколо, летяха мотори, прокрадваха се сенки в тъмното. Бай Делчо отвърза кучето и изскочи на улицата. Огледа паркирания пред входа опел и си отдъхна. Първата мисъл, която пробяга през съзнанието му, когато чу трясъка от разбитите стъкла, беше убеждението, че завистници са разбили автомобила. Синът му беше докарал опела от чужбина след три години упорит труд и немалко лишения.

След като се увери, че опелът е невредим, бай Делчо се пусна към здравната служба. Делийски отново душеше наоколо. Лейтенантът беше оставил колата си зад завоя и беше отпрашил нанякъде. Ветеринарят заобиколи край кулата на ъгъла и нагази в стъклата. Парчетата бяха разпръснати навсякъде. Той огледа зейналата във вратата дупка и поклати неодобрително глава.

Наглостта на тия хора нямаше граници. Проникваха посред бял ден в лекарския кабинет с надеждата да задигнат, каквото се мерне пред погледа им.

Бай Делчо наведе попревития си от годините гръб и се вмъкна в сградата. Нападателите бяха научили, че Найла е в града и се бяха възползваха от отсъствието й, за да осъществят коварния си замисъл. Не беше изключено да са и въоръжени.

Той заизкачва предпазливо стълбите. Уж се въртеше постоянно наоколо, но в критичен момент Делийски винаги беше далече от мястото на събитията. Така стана и с пожара, и с кражбата на добитъка, и с още куп непредвидени, неприятни случки.

Бай Делчо стисна още по-здраво цепеницата. Погледът му се изравни с линията на коридора и тогава го забеляза. Висок мъж, който се опитваше да проникне в кабинета на докторицата.

Ветеринарят присви очи. Беше оставил очилата върху масата в беседката, но това не му пречеше да проумее, че непознатият извършваше обир с взлом. Бай Делчо размисли за миг, след това се хвърли напред и стовари дървото върху тила на крадеца. Онзи залитна. От гърлото му изригна рев. В следващия миг мъжът се свлече върху излъсканата мозайка. Край него се плъзна малък пистолет. Бай Делчо изгледа с ужас оръжието, сякаш беше бомба, която всеки момент щеше да избухне.

Ветеринарят отстъпи назад. Надяваше се ударът да не е бил фатален. Негодникът трябваше да попадне жив в ръцете на властта и да отговоря за постъпките си.

Ветеринарят побутна с крак рамото на непознатия. Вторачи се в тила му, след това се приведе и направи опит да го обърне. Вгледа се в чертите, примига и изруга.

Беше извършил нещо недопустимо. Беше нападнал човек на реда. Бай Делчо пусна цепеницата и затърси трескаво мобифона в джоба.

Делийски беше превъртял. Какво го беше прихванало? Защо му беше притрябвало да чупи стъкла и да прониква тайно в кабинета на докторката? Бай Делчо затърси трескаво в електронната памет номера на болницата в града. Налагаше се незабавно да извика помощ.

Той чу звъна и се помоли да отговорят веднага. Настоя задъхано да изпратят линейка. Затвори и постави пръсти върху врата на лейтенанта. Пулсът беше слаб, но все пак се чувстваше.

Бай Делчо се наведе, грабна цепеницата и се спусна по стълбите. Трябваше час по-скоро да сложи лед върху тила на Герасим.

Той взе нанагорнището на бегом, нахлу в кухнята, изпразни кутията с лед от фризера, уви кубчетата с ленена кърпа и затича обратно към здравната служба. Изкачи запъхтяно стълбите, обърна тялото с лице към пода и закрепи торбичката с лед върху тила. Започна да брои напрегнато секундите.

В миг погледът му се плъзна по гърба на лейтенанта. Нещо не беше наред. Нещо се беше променило през тези няколко минути, докато изтича до дома си.

Бай Делчо се изправи. Картината изплува в съзнанието му. Той се обърна рязко.

Оръжието! Липсваше оръжието! Пистолетът излетя и се плъзна на педя от обувката, когато лейтенантът се свлече на пода.

Ветеринарят се огледа безпомощно. На етажа се спотайваше още някой. Някой, който беше ловък, опасен и… въоръжен.

Той се приведе над тялото, намести отново леда, който започваше да се топи, и огледа уплашено трите плътно затворени врати.

Надяваше се онези от болницата да не се замотаят. Името на Делийски беше достатъчен мотив да действат, без да се ослушват.

Селянинът въздъхна. Изправи се и отпусна тялото си върху близката пейка. Гърбът му се преви, раменете увиснаха.

Беше необходима немалка доза смелост, за да изчака двадесетина минути в компанията на въоръжен тип, чиито намерения бяха неизвестни. Бай Делчо пое дълбока глътка въздух. Сплете ръце и поклати глава.

Животът в селото се беше променил. С нищо не напомняше добрите стари времена, когато жените седяха до късно по пейките, вратите на къщите стояха отворени, по оборите и плевниците не висяха катинари.

Бай Делчо въздъхна. Онези времена бяха отминали безвъзвратно. И най-тъжното беше, че никога нямаше да се върнат отново…

65

Подозираше, че е извършил най-голямата глупост в живота си. Неясен вътрешен глас му нашепваше, че много скоро събитията ще потвърдят съмненията му. Роко тичаше по пътеката, която се виеше само на хвърлей от шосето, стискайки в ръка личния револвер на симпатягата Герасим Делийски. Не можеше да разбере как се роди в главата му онази идиотска мисъл. Някаква дяволска сила го принуди да се върне на етажа и да отмъкне въргалящото се върху мозайката оръжие на полицая.

Роко спря да се поеме дъх. Трябваше да се освободи от проклетата вещ, преди да са му лепнали поредното безумно обвинение. Проникване с взлом, нападение над човек на реда и кражба на служебен пистолет.

До слуха му долетя свистенето на летящ по асфалта автомобил. Италианецът се огледа, сниши се в клоните на бодлив шипков храст и изчака спортният ягуар на синьор Тучи да се скрие зад завоя на разклона за селото.

Нямаше представа колко време му е необходимо да се добере до гарата. Нито беше наясно какво ще прави, ако действително успее да извърви разстоянието до града. В джоба си нямаше пукнат лев, документите за самоличност стояха заключени в някой добре охраняван полицейски шкаф, мобилният телефон беше отнет като веществено доказателство.

Роко облиза напуканите си от жегата устни. Единствената надежда беше да убеди някой шофьор на камион да го хвърли до столицата. Или да се промъкне незабелязано в товарен вагон и да се лашка с часове, докато пристигне на гара, където спират международни влакове.

Роко избърса потта, която се стичаше по челото му. Искаше да остави случилото се през последните дни зад гърба си. Да зачеркне от паметта си мъчителните дни и нощи. Едва ли беше толкова трудно да го направи. Той чу колелата на раздрънкана каруца да скърцат върху нагорещения асфалт. Надникна през клоните. Крантата, която теглеше каруцата, пристъпваше с усилие. Отзад се поклащаше задрямал старец, подпрян върху купа сено.

Роко преглътна. Беше немислимо да изскочи от храстите и да размаха револвера под носа на старчето. Единственото, което щеше да постигне, беше да му изкара акъла. Като че ли бе по-разумно да помоли непознатия да го откара в града.

Младежът се прокрадна край редицата глогови храсти и изчака каруцата да отмине. Затича се и тялото му се изравни със задницата на катъра.

— Ще ме хвърлиш ли до града?

Старецът се размърда и вторачи подутите си от дрямката очи във фигурата, която се размазваше на фона на потрепващата мараня.

— Тръгнал съм за градините край воденицата… — изломоти той.

— Тогава до градините. — Роко не дочака поканата. Хвана се за стърчащата греда, повдигна се на мускули и стъпи върху дъските.

Старецът размаха ръка. Поводите изплющяха върху гърба на животното. Роко се излегна върху прясно окосеното сено. Постави ръце под главата си, присви очи и се загледа в небето.

Колкото и да се влачеше тази кранта, все някога щяха да стигнат до воденицата. Оттам до града бяха някакви си двадесетина минути. Не беше изминавал разстоянието пеша, но бе изучил всяка дупка по пътя.

Той затвори очи. Тежестта на оръжието притисна корема му. Щеше да го изхвърли веднага, след като се сбогува със стареца.

Почувства, че умората го връхлита. Не беше в състояние да се съпротивлява. Извърна се и опря глава в дъските. Равномерното поскърцване на колелата отекна в съзнанието му като вълшебна музика, която щеше да му помогне да забрави…

66

Найла не беше в състояние да проумее защо Гаврил отказва да погледне истината в очите. Делийски се намираше толкова близо до целта, че не й се мислеше какво ще се случи следващия път, когато лейтенантът цъфне отново на прага на болничната стая.

Тя погледна часовника. Закъсняваше. До час действието на лекарството щеше да е отминало. Не биваше да разрешава на болния да се разшава.

Колумбийката забърза към спирката на автобуса. Сутринта се случи нещо непредвидено. Нещо, което я разтревожи не на шега. Болният не само се беше измъкнал от леглото, но бе успял да отвори и прозореца. Не беше изключено някой от съседите да го е зърнал. Опасността я накара да действа незабавно. Найла грабна чука и закова крилото със собствените си ръце. Не изчака пристигането на Гаврил. Не биваше да разрешава случайни обстоятелства да объркат плана.

Докторката спря под навеса и погледна отново часовника. Гаврил си играеше с огъня. Отказваше да проумее, че верният му приятел Герасим Делийски е на крачка от разкритието. Беше въпрос на часове историята да изскочи на бял свят. С всичките й страховити подробности.

Найла преглътна. Тогава всичко отиваше по дяволите. Работата й, доброто име, което бе градила с немалко усилия, свободата й. Тя прехапа устни. Щяха да я лишат от правото да упражнява професията. Да я наврат в мрачна затворническа килия. И да я държат зад решетките, докато не изкупи вината си.

Найла потрепери. Цената на предаността към Гаврил беше твърде висока. Но не съществуваше сила, която да разколебае решимостта й да я плати.

Госпожица Фурера видя автобусът да завива край градинката пред кметството. Ако шофьорът не се замотае, имаше шанс да пристигне навреме. Тя пристъпи нетърпеливо към таблото с разписанията. В миг вниманието й привлече едър селянин, който удряше безмилостно мокрия гръб на беззащитно муле, ръсейки порой от цветисти ругатни.

Автобусът спря пред навеса и Найла постави крак върху стъпалото. В следващия миг обаче се случи нещо, което я накара да пусне дръжката и да стъпи здраво върху асфалта.

От задната част на каруцата, която теглеше нещастното животно, подаде глава младеж, който първо огледа стъписано площада, след това се свлече върху плочите и хукна към фурната зад кметството. Найла присви очи. Нямаше никакво съмнение. Беглецът беше на път да обърка всичките им планове.

— Качвай се, момиче, че без това сме закъснели — гласът на шофьора я стресна и Найла отстъпи назад. Прокара поглед по отдалечаващата се фигура на Роко Рочели. Махна с ръка, прехвърли дръжката на чантата през главата си и се спусна стремглаво след чужденеца.

Настигна го преди онзи да успее да прекоси реката. Вкопчи пръсти в ръкава на омазаната с кал работната дреха. Схватката продължи само няколко секунди и бе прекъсната от падането на тежък предмет, който се стовари с трясък върху напуканите плочи на тротоара.

Найла впери поглед в желязото, което лежеше само на крачка от стъпалото й. Роко отстъпи назад. След това се наведе, грабна револвера и се затича по моста. Докторката остана на брега.

Измъкна трескаво мобифона, набра номера и изрече задъхано:

— Страхувам се, че приятелчето Роко е извършило нещо непоправимо… — Напрегна слух, но не долови отговор в последвалото мълчание.

— Хукна към гарата. Ако не побързаш, ще изчезне с влака в три. — Найла издуха снопа коса, който падна върху очите й.

— Внимавай! — изрече приглушено тя. — Приятелят Роко е въоръжен… — Думите увиснаха във въздуха. Найла разбра, че човекът от другата страна е затворил. Тя закрачи бавно към спирката.

Следващият автобус беше в пет. Дотогава пациентът със сигурност щеше да се е развихрил в тясната стая на втория етаж…

67

Гумите на омазаното с кал субару изсвистяха върху плочите на перона. Автомобилът се закова на метър от вратата на чакалнята. Гаврил блъсна шумно вратата на автомобила и впери поглед в поклащащия се над пейките часовник.

Беше пристигнал навреме. Не беше наясно единствено дали Найла бе предвидила правилно намеренията на беглеца. И дали действително Роко Рочели се спотайва наоколо с надеждата да се измъкне безнаказано.

Гаврил нахлу в чакалнята. От вътрешността на сумрачното помещение го лъхна хлад. Той се приведе над гишето и попита дремещия над машината за билети чиновник:

— Влакът в три има ли закъснение?

Човекът се разсъни и размърда устни:

— След десет минути ще е тук. Докъде ще пътуваш?

Гаврил се изправи.

— Посрещач съм. — Той огледа празните пейки. Момчето не беше глупаво. Нямаше да се свре тук и да рискува някой случаен пътник да го разпознае.

Герев изскочи навън и огледа перона. Наоколо не се забелязваше жива душа. Не се мотаеха нито пътници, нито посрещачи. Това правеше задачата на италианеца още по-трудна.

Той заобиколи ниската тухлена постройка и надникна в тоалетната. Съществуваше едно-единствено място, където приятелчето Роко би могло да се спотайва. Гаврил се спусна по пътеката. Горичката зад сградата беше идеалното скривалище. Явно момчето бе намислило да изчака в сянката на боровете пристигането на влака. И да скочи в последния момент в някой вагон.

Гаврил спря и се ослуша. Не биваше да го плаши. Трябваше просто да го убеди, че е неразумно да се разхожда с отмъкнат пистолет.

Герев стъпи върху влажната пръст. Горичката беше усойна. Извърна глава и измери разстоянието до върха. След три минути трябваше да е обратно на перона. Надяваше се само да не се налага да влачи твърдоглавеца Роко с груба сила обратно в селото.

Той пое дълбока глътка въздух. Момчето действаше като диво животно. Подчиняваше се единствено на инстинкта си, без да си дава сметка, че действията му са първични, необмислени, опасни.

Гаврил изпусна въздуха от гърдите си. Вдигна глава. В следващия миг погледът му се сблъска с дулото на насочен към челото му револвер.

68

Бияча беше наясно, че Копача не прощава издънките. Нямаше представа защо главатарят го назначи за бавачка на ония двама нехранимайковци, но в момента единствената му грижа беше как да избегне гнева на главнокомандващия. И подигравките на останалите мерзавци, разбира се.

Бияча стисна очи. Когато ги отвори отново, дърветата и храстите продължаваха да плуват в мъгла. Небето се люлееше. Земята под краката му се тресеше.

Той залитна и намери опора в дънера на млада върба. Свлече се върху близкия камък. Изу галошите и потопи пръстите на краката си в ледената вода.

Нямаше никакво желание да се връща при онези негодници. Нито да слуша злобните им подмятания. Отдавна мечтаеше да се заеме сам с издирването на съкровището. Ако съдбата му се усмихнеше, щеше да стане богат. И нямаше да се налага да дели богатството нито с Копача, нито с когото и да било от онези неудачници.

Бияча изтръска водата и опъна мършавите си крака върху тревата. Гърлото му беше пресъхнало. Имаше нужда от нещо силно, за да възвърне силите си.

Той избърса с ръкава напуканите си от жегата устни. В кръчмата на площада със сигурност щеше да намери всичко, от което имаше нужда. Но Негово Величество Копача бе издал изрична заповед никой да не припарва в селото. Според главатаря, ченгетата душели навсякъде. Дори раздавали награди на всеки, който прояви готовност да снесе информация за местонахождението на иманярите.

Бияча плю върху пръстта и се изправи. Копача спокойно можеше да върви по дяволите. Заедно с глупавите си закони, ограничения и забрани. Той нахлузи галошите и затътри крака по пътеката.

След по-малко от час щеше да е в селото. И нито Копача, нито който и да е от разпасаната му дружина беше в състояние да го спре. Бияча се засмя.

През всичките тези години се бе подчинявал сляпо на волята на главатаря. Но в момента не съществуваше сила, която да му забрани да обърне няколко чаши в компанията на шепа безгрижни почитатели на доброто отлежало вино и лютата гроздовица.

69

Герев мразеше болниците повече от всичко друго на света. Този път обаче събитията го принуждаваха да превъзмогне неприятното усещане, което го завладяваше всеки път, когато прекрачеше прага на някое вонящо на хлор болнично заведение.

Гаврил доближи до гишето за информация, попита учтиво за пациента, който имаше намерение да посети, след това закрачи към широкото стълбище.

Коридорът на третия етаж изглеждаше безлюден. Герев отмина редицата затворени врати и спря пред стаята в дъното. Поколеба се за миг, след това почука тихо. Доближи глава до вратата и напрегна слух. Не чу отговор. Вероятно пациентът спеше. Въпреки това се налагаше да го разбуди. Въпросът, който го водеше тук, не търпеше отлагане.

Той натисна дръжката и се закова на прага. Пациентът не само не спеше, но по лицето му пробяга сянка на объркване, когато го зърна.

Герев затвори вратата зад гърба си.

— Крайно време беше… — Човекът върху леглото не успя да потисне гнева си. Посетителят доближи.

— Чудех се дали да ти донеса цветя и бонбони. Но реших, че на това ще се зарадваш повече отколкото на всичко друго… — Герев бръкна във вътрешния джоб на якето и измъкна оттам нещо, което накара дъхът на лейтенанта да спре.

— Как попадна това нещо у теб? — Делийски отмести поглед от револвера в ръката на Герев върху спокойното лице на приятеля си.

Гаврил махна с ръка.

— Дълга история. Някога, когато се посъвземеш, ще ти я разкажа…

Герасим присви очи.

— Нямам нищо против да я чуя и сега…

Гаврил придърпа стол и седна. Протегна ръка и остави оръжието върху шкафчето, само на педя от възглавницата.

— Страхувам се, че ще останеш разочарован…

— Няма да ми е за първи път.

Герев сплете пръсти.

— Няма кой знае какво за разправяне. Детинска работа. Роко видял револвера да лежи в коридора на здравната служба и го грабнал. Без какъвто и да е умисъл. И без да си дава сметка, че върши глупост.

— Интересно, как е забелязал револвера, а мен не ме е видял да лежа на пода. Два метра мъж съм…

— Може и да те е видял. Но не е искал да си навлича и други неприятности. Достатъчно проблеми му се насъбраха през последните дни.

Устните на Делийски се извиха в ехидна усмивка.

— Виж какво, приятел, изобщо не те бива в лъжите.

— Това, което ти казвам, е самата истина. Малкият върна оръжието съвсем доброволно. Без съпротива и без сянка на колебание.

Лейтенантът въздъхна.

— Представям си как щеше да изглежда лъжливата ти физиономия, ако онзи беше оказал съпротива. — Герасим се надигна на лакти. — Ти, приятел, не хвърли ли едно око в огледалото, преди да цъфнеш тук? Отпечатъкът от крошето на оня кучи син личи съвсем ясно върху страната ти.

Гаврил се размърда върху стола.

— Щом тази версия ти харесва повече, нямам нищо против да я приемеш за чиста монета. За мен е важно, че изпълних дълга си и смятам да си вървя. — Гостът се изправи. Лейтенантът стисна устни.

— Не бързай толкова! Имаме да обсъдим и други важни неща.

— Не зная дали е добра идея. Нуждаеш се от почивка…

— Късно си се загрижил, приятел. Не помисли за мен, когато ме изнудваше всяка вечер да вадя малкия от килията, за да го разхождаш из областта. Нито когато се присъедини към оная долна шайка разбойници…

— Не разбирам за какво говориш…

— Не си толкова глупав…

— Ако имаш настроение за разправии, си тръгвам.

— Имам настроение да те измъкна от блатото, в което газиш…

Гаврил доближи до леглото и постави ръка върху рамото на лейтенанта.

— Не ми мъти водата, Герасиме. Един ден всичко ще излезе на бял свят. Просто още не е дошъл моментът.

— Моментът отдавна мина. Оттук нататък всичко се пише в твоята сметка.

— Свикнал съм да плащам за чужди грехове…

— Не разбирам защо ти доставя удоволствие да се правиш на жертвено агне…

Гаврил поклати глава.

— Повтарям ти го от самото начало. Гледаш в грешна посока. Роко не е убиец. Не е виновен за смъртта на кмета. Малкият не е злодеят, когото всички търсите. Мястото му не е на позорния стълб.

— Изобщо не си наясно как стоят нещата, приятел. В момента не става дума за Роко. Говорим за теб.

Герев се засмя.

— Не трябва да вярваш на всички небивалици, които се изливат по мой адрес…

Делийски приведе напред едрото си тяло.

— Гълъбина ме преследва денонощно. Твърди, че е стигнала до дъното на тайната ти…

— Единственото дъно, до което е стигнала Гълъбина, е това на собственото й падение…

— Кълне се, че чула с ушите си да изповядваш пред попа греховете си. Не всичките, само най-пресните…

Гаврил трепна, прехапа устни и облегна длани върху металната рамка на леглото.

— Гъдева е всепризната интригантка, която се храни до пресищане с пошли улични клюки.

— Може и да си прав. Но ти не ми оставяш никакви възможности за избор. Принуждаваш ме да надавам ухо навсякъде, където дочуя името ти. Може би се питаш защо го правя? Ще ти обясня. Защото напоследък ми хвърляш с шепи прах в очите.

Гаврил се изправи и прокара пръсти през косата си.

— Започвам да се притеснявам за теб. Погледни ме добре! Същият съм. Човекът, на когото знаеш и кътните зъби. С когото от двайсет години делиш всичко. Залъка си, мъките и разочарованията, съмненията, които човъркат съзнанието ти. Бях с теб и когато страдаше, и когато беше щастлив. Покъртително е как в един миг искаш да заличиш всичко. Само защото глупачката Гълъбина ти подшушнала някоя от сплетните си.

Герасим намести възглавницата зад гърба си.

— Остави какво разправя Гълъбина! Налага се да чуя всичко от твоята уста. За да видя как да те измъкна от паяжината, в която си се оплел.

Гаврил се изправи.

— Имаш нужда от почивка. Ще намина привечер. Или най-добре утре. Надявам се дотогава мозъкът ти да се е поизбистрил…

— Мозъкът ми е удивително бистър. Лошото е, че утре може да е късно…

— Никога не е късно да чуеш истината…

Герев стисна дръжката на вратата. Гласът на лейтенанта го накара да извърне глава.

— Какво е търсил твоят Роко в здравната служба?

— Найла.

— За какво му е притрябвала?

— Изпратих го да я повика. Дарко не се е възстановил напълно…

— Продължаваш да се държиш като кретен. Дарко не само пращи от здраве, но е готов на драго сърце да тегли един хубав тупаник на твоето протеже. Ако днес не се бях оказал между двамата, дангалаците щяха да си оскубят перушината като диви петли.

— Случва се често. Особено, когато кръвта е млада и кипи…

— Интересно твоята защо продължава да ври. Защо не си седнеш на задника. Гледай си гроздето, пълни си бъчвите и остави онези разбойници да си чукат главите по чукарите.

Герев погледна часовника върху ръката си.

— Напоследък не те разбирам. Говориш несвързани неща.

— Ти пък вършиш кретенщини. За какво ти е притрябвало онова проклето съкровище? Живееш като бей. Знаеш ли само какво ти липсва? Една жена. Да ти стъпи на врата, за да мирясаш.

— Чакам от теб да видя как става тая работа…

— Нищо не чакаш. Гълъбина е права. Чакаш писмо от мъртвец. Вест от отвъдното. Затова си се забъркал с ония негодници.

Гаврил постави длан върху рамото на пациента.

— Успокой се! Ще поговорим друг път. Обещавам.

— Няма друг път. Ще ме чуеш сега.

Герев въздъхна. Герасим се надигна в леглото.

— Предлагам ти сделка. Казваш ми къде се подвизават ония разбойници и забравям за факса, който ми нарежда да освободя лекето Роко. Оставям ти чужденчето да правиш с него, каквото намериш за добре. За мен остава честта да разчистя с онова мръсно свърталище на отровни влечуги.

Гаврил прехапа устни.

— Предложението ти звучи примамливо. Ще помисля и ще ти отговоря в най-скоро време.

— Не се бави, защото ако ги открия, сделката пропада. Роко отива незабавно там, откъдето е дошъл. И ти оставаш с празни ръце.

Герев се усмихна.

— Нищо, с което сме се захванали двамата с теб, досега не е пропадало… — Махна с ръка и отвори вратата.

— Не е лошо да ми кажеш и кой се крие в болничната стая… — Гласът на лейтенанта накара Герев да се закове на прага. Изминаха няколко секунди, преди Гаврил да извърне глава.

— Казах ти вече. Роко се подвизава там. Непрекъснато си намира поводи да се навърта около докторката. Най-малко на теб е необходимо да обяснявам, че колумбийката взима акъла на всеки, който я зърне…

— Ако действително навлекът е Роко, нещо друго го влече там. Не дългите крака на Найла. Нито честните й черни очи.

— Не знам, брат. Ти си полицаят. Ти ги разбираш по-добре тия неща.

— Ти пък си един долен мошеник, който на всичкото отгоре не умее да лъже като хората.

Герев се засмя.

— Ще приема думите ти като комплимент.

— Приеми ги като предупреждение. Първата ми работа, когато изляза оттук, е да разбера кой се подвизава в здравната служба. И то, когато докторката отсъства. Ще подгоня и онези приятелчета в планината. Все някога някой от тях ще ми падне в ръчичките. Тогава ще ги погна един по един. Докато разпръсна долната им банда.

— С нелека задача си се заел — Гаврил кимна и затвори вратата. Тръгна бавно по безлюдния коридор.

Този път Герасим като че ли не си поплюваше. Затова на всяка цена приятелят му трябваше да остане в леглото. Поне в следващите четиридесет и осем часа.

70

Гълъбина го забеляза първа. Клатушкаше се по прашния път като прозрачен призрак. Беше слаб, мръсен и дрипав. Вероятно пристигаше пеша от някое от съседните села.

Гъдева се притули в сянката на черницата и изчака непознатият да приближи. Надникна през клоните и се вгледа в чертите му. Изпита физиономия, хлътнали очи, набраздено от преждевременна старост лице. Накъде се беше запътил този странник? И кой вятър го беше довял тук?

Психоложката видя непознатият да стърчи на прага на кръчмата. Дали търсеше някого? Или просто искаше да гаврътне на спокойствие няколко юзчета гроздовица? Гъдева излезе от прикритието си.

— Защо стоите тук като прогонен? В този край сме гостоприемни хора. Не оставяме другоселец на пътя…

Непознатият извърна глава. Гълъбина се закова на място. Погледът му беше празен. Бузите бяха насечени от дълбоки бръчки. Върху челото се мъдреше грозно зараснал белег.

Психоложката преглътна. Тези малки безцветни очи… Напомняха й нещо, което услужливата й памет в момента упорито отказваше да възстанови.

— Ти… да не си… — Тя се сепна и размаха ръка. — Каква съм завеяна! Сетих се, че съм оставила яденето на печката. — Гълъбина направи крачка назад.

— Не стой отвън! — провикна се психоложката, спускайки се по кривия сокак към мандрата. — Кръчмарката е отзивчива жена. Ще ти приготви нещо за ядене.

Гъдева затича по улицата. Когато стигна до чешмата, спря да си поеме дъх. Наплиска лицето си и пи с шепи от ледената вода.

Паметта рядко й изневеряваше. Този нещастник беше краят на нишката, която Делийски отдавна се опитваше да докопа. Тя зарови в чантата. Трябваше незабавно да извести лейтенанта за откритието си.

Доближи апарата до ухото. Яначко Кречеталото се завръщаше в селото. Беше изминало доста време от деня, в който баща му изгоря заедно с къщата. След случката Яначко се запиля нанякъде. Злите езици разправяха, че се присъединил към бандата на Копача. Никой обаче не беше потвърдил тази мълва.

Гълъбина пусна ядосано апарата в чантата. Страшно умно от страна на лейтенанта! Да си изключи мобифона, когато всичко наоколо гори!

Тя размисли за миг, след това забърза обратно към площада. Беше й дошло до гуша да върши работата на Герасим. Щеше да го направи и този път. Може би за последно. Просто защото случаят не беше за изпускане.

Гъдева ускори крачка. Нямаше да изпуска пришълеца от погледа си. Щеше да го държи под око, дори да се наложи да прекара нощта в сянката на близкото дърво. Не беше изключено Кречеталото да я отведе в бърлогата на иманярите. Тогава Делийски трябваше да намери много специален начин да й се отблагодари.

Тя изкриви устни. Надяваше се дотогава умът в главата на лейтенанта да е дошъл на мястото си. Надникна зад ъгъла на магазина.

Кречеталото беше изчезнал. Психоложката огледа пустеещия площад.

Ако Яначко бе събрал смелост да прекрачи прага на кръчмата, вече го държеше в ръчичките си. И за нищо на света нямаше да му разреши да й се изплъзне. Защото залогът бе твърде висок. А нейният дял, макар и нищожен, щеше да й донесе така жадуваната разплата.

Гълъбина преглътна нервно. Единственото й желание беше да види Гаврил, разпънат на стълба на позора. Сам. Безпомощен. Изоставен от всички.

Тя се усмихна. Само представата за това, което предстои, я изпълни с приятното усещане за задоволство.

71

Найла съзря отдалече разбитото стъкло и разбра, че е пристигнала късно. Стисна зъби и закрачи към входа на здравната служба.

Развръзката беше предизвестена. Действието на лекарството отминаваше за няколко часа. А това време, за съжаление, отдавна беше изтекло.

Найла почувства, че се задъхва. Пациентът бе решил да излезе от принудителното усамотение, в който го държаха. Беше извършил бягството по най-зрелищния начин.

Колумбийката огледа трескаво безлюдните дворове на околните къщи. Беше изключено съседите да не са чули ударите. Да не са видели пораженията върху външната врата. Да не са зърнали лицето на онзи, който посред бял ден се беше развихрил пред очите им.

Фурера прекрачи дървената рамка и изкачи тичешком стълбите. Точно в този момент Гаврил трябваше да е тук. Без него щеше да й е трудно да скалъпи убедителна версия пред ченгетата. Още повече, ако съществуваха свидетели.

Тя стигна до дъното на коридора. Натисна дръжката. Вратата не помръдна. Найла зарови в чантата и измъкна трескаво връзката с ключове. Ръцете й трепереха. Лицето й се тресеше в нервни тикове. Коленете й се подгъваха.

Бутна ключа в процепа. Завъртя го и влетя в стаята.

Това, което видя, я накара да блъсне шумно вратата зад гърба си. Докторката пристъпи бавно, с разширени от изненада очи към леглото.

Болният беше там. Буден. И сам. Гледаше я под бинтовете с поглед, в който Найла прочете примирение.

Тя огледа заключения шкаф. Лекарствата бяха по местата си. Както и всички останали вещи в стаята.

Докторката зарови отново в чантата. Напипа малкия месингов ключ. Отвори вратичката на шкафа. Грабна малкото матово шише и се зае да приготвя разтвора.

Разбърка течността и я поднесе към устата на пациента. Онзи стисна устни. В погледа му проблесна див плам. Фурера почувства, че диша учестено. Докога щеше да й се налага да върши нещо толкова недопустимо? Гаврил не си даваше сметка, че постъпката им граничи с престъпление.

Тя поднесе отново тъмната течност към лицето на пациента. Той притвори очи. След това разтвори пресъхналите си устни.

Найла въздъхна. Още тази вечер трябваше да изнесат болния оттук. Нямаше представа къде ще го отведе Герев. Нито дали ще успеят да го измъкнат незабелязано. Но така или иначе, инцидентът на входа щеше да привлече вниманието на любопитните. Делийски щеше да долети и да навре дългия си нос навсякъде. Да огледа всяко кътче. Да разпита всяка жива твар.

Найла изплакна чашата и прибра шишето. Не биваше да продължават да си играят с огъня. Заключи шкафа и огледа стаята.

Не знаеше дали трябва да остане тук. Или беше по-разумно да отблъсне удара на полицая отвън. Тя се взря в човека върху леглото.

Може би се налагаше сама да повика Делийски. Найла тръсна глава. Нямаше никакво желание да се среща с този човек. Точно сега. И точно тук.

Тя отвори предпазливо вратата. Чувстваше се безпомощна, объркана, заклещена в капан, от който трудно щеше да се измъкне. До слуха й долетя шумът от свистенето на гуми. Найла се спусна към прозореца.

Делийски пристигаше. А заедно с него вероятно настъпваше и безславният край на историята, в която я беше забъркал Гаврил.

Тя заключи стаята и се спусна към стълбището. Трябваше да измисли нещо, за да спре полицая. Да го принуди да се махне оттук.

Найла облиза устни. Съществуваше един-единствен начин да се спаси от досадната упоритост на Герасим. Тя напипа флакона с парализиращ газ в чантата. Измъкна го и постави пръст върху спрея. Стъпи върху площадката и опря гръб върху стената зад ъгъла. Усети как сърцето й заблъска гърдите.

Чу стъпки. Човекът отвън огледа разбитата врата. След това прекрачи рамката.

Найла вдигна флакона и натисна върха на капачката. Струята излетя в тясното пространство на преддверието и обгърна лицето на полицая. Найла стисна очи и закри устата си с длан.

Човекът зад ъгъла се разкашля, изстена, залитна, опря ръце върху стената, след това се свлече на пода.

Найла надникна и се взря в тялото на земята.

Мъжът лежеше неподвижно, проснат напречно, с лице, забито в мозайката. Найла примига. Неканеният посетител изглеждаше значително по-възрастен от Герасим, по-нисък, плешив и с внушителен бирен корем.

Докторката прескочи натрапника и изскочи навън. Пое дълбока глътка въздух. Огледа безлюдната улица и се шмугна незабелязано в градината на ниската тухлена постройка.

Отключи вратата и нахлу в жилището. Беше извършила поредната грешка. С която само бе отложила мига, в който ще я принудят да я плати.

72

Отново беше затворник. Този път не в килията на Делийски, а в къщата на Герев. Любезният домакин от самото начало му лазеше по нервите. Нахлу най-безцеремонно в живота му и започна да импровизира в ролята на благодетеля.

Роко Рочели повдигна пердето и огледа двора. Навън всичко бе замряло. Горещината бе умъртвила полъха на вятъра. Жегата бе изсмукала желанията на хората да щъкат из корията. Дългият криволичещ път, който се виеше между градините, приличаше на мъртво влечуго.

Роко пусна пердето. Не разбираше защо непрекъснато го влачеха в тази къща. И защо домакинът изпитваше върховно удоволствие да го гледа как се мотае в краката му. Младежът стисна юмруци. Беше настъпил моментът да разбере.

Той се изправи и заизкачва стълбите. Стигна на горния етаж и огледа притворената врата на кабинета. Пристъпи на пръсти и се ослуша.

Зад дебелата лакирана врата със сигурност щеше да узнае кой точно е добрякът Герев. И защо си бе навил на пръста да играе упорито ролята на покровителя. На безкористния, грижовния, всеотдайния благодетел.

Роко натисна дръжката. Гостът дори не подозираше, че истината, пред която щеше да се изправи, е много по-сурова и от най-смелите му фантазии.

73

Гълъбина потри доволно ръце. Приятелчето Яначко седеше сам на малка маса в ъгъла и се наливаше жадно с евтина бира. За момента това беше най-доброто, което несретникът беше в състояние да направи.

Психоложката се устреми към пейката пред къщата на Генчо Червея. Оттук щеше да наблюдава безпрепятствено изхода на кръчмата. Щеше да се разприказва с жените от махалата и нямаше да привлича вниманието. Гълъбина си даде сметка, че компанията на местните клюкарки е възможно най-доброто прикритие.

Тя поздрави шумно накацалите като лястовици върху дъските лели. Приседна в края на пейката и впи поглед в тъмното петно на вратата.

Беше й трудно да прогони от съзнанието си сцената, на която стана свидетел в града. Герев нямаше представа какво го очаква. Разхождаше се безгрижно в компанията на онази малка уличница и не даваше пет пари за възела, която се затяга около гърлото му.

Гъдева се засмя на някаква шега, която подхвърли жената на Червея, но мисълта й остана да скърца около странното поведение на Гаврил. Умът й не можеше да проумее каква работа има Герев при иманярите. Какво го влечеше в планината. И действително ли бе хвърлил око на съкровището или зад желанието да се присъедини към онези отрепки се криеше нещо друго.

Тя изкриви устни. Най-лесно беше да прекоси площада, да се тропне на масата до Кречеталото и да го поразпита. Докато главата на нещастника не се е размътила съвсем. Но откритият интерес към Герев можеше да накара и без това подплашения Яначко да се затвори в черупката си. Тогава нямаше да е в състояние да изкопчи от него нито дума.

Гълъбина тръсна глава. Трябваше да действа предпазливо. Да омотае в мрежите си горкия Яначко и да го принуди да й каже всичко. Да пипа с ръкавици. Бавно. Ловко. И неусетно. И без това нещастникът изглеждаше зле. Като прогонено проскубано псе. Тъкмо затова се налагаше първо да спечели доверието му. А после…

Гълъбина се почеса по тила. При други обстоятелства би се включила на драго сърце в разговора около някогашното бягство на бившата съпруга на Делийски, но точно в този момент съзнанието й беше заето с план, който можеше да промени живота й. Нейния. На Гаврил. На Делийски. На селото.

Тя се размърда върху пейката и придърпа възбудено несресаната си червеникава коса. Знаеше какво ще направи. Ще изчака Кречеталото да се натряска до козирката, а след това ще го замъкне в къщата си. Ще му свари горещо кафе и ще го принуди да говори. На пияна глава се казваха много истини. Гълъбина искаше да се добере до една-единствена. Тази за Гаврил.

Тя погледна часовника. След малко щеше да започне да се свечерява. Мракът беше верен съюзник. Въпросът бе дали Яначко ще прояви добра воля и ще откликне на поканата й. Или ще се заинати като магаре и ще трябва да го влачи насила в дома си.

Гълъбина впи отново поглед в тъмния отвор на вратата. В този миг обаче, се случи нещо, което я накара да се изправи на нокти. Откъм завоя се зададе стройна женска фигура. Новодошлата отмина, без да поздрави. След това нахлу в кръчмата.

Психоложката свъси вежди. Каква работа имаше тази натрапница в дупката на хитрата Геновева? Преди няколко часа нахалницата Фурера се разхождаше из града в компанията на Герев. Гълъбина ги видя със собствените си очи. Да си шушукат, да жестикулират възбудено, да се оглеждат като в небрано лозе.

Докато се питаше дали е по-разумно да изчака продължението отвън или да хукне към кръчмата, Гъдева съзря нещо, което й се стори толкова абсурдно, че поиска да разтърка очи, за да се убеди, че не сънува.

След минута на изхода изникна странна двойка. Жената крепеше с усилие изпаднал пияница, който едва се държеше на краката си. Гълъбина примига.

Не можеше да е истина! Тя присви очи, размаха ръка и се огледа безпомощно.

Какво се опитваше да направи онази нахалница? Да отмъкне под носа й единствения надежден свидетел?

Гъдева се изправи. Никога не си беше представяла, че ще се наложи да се бори със зъби и нокти за отрепка като Кречеталото. Но наглостта на Найла нямаше граници.

Тя прекоси площада, без да се сбогува с жените на пейката. Откъде онази уличница беше узнала, че Яначко се подвизава в кръчмата? Кой я беше известил? И кой я беше изпратил да го измъкне оттам?

Психоложката видя как странната двойка се заклатушка по мъртвия път. Какво се опитваше да направи лукавата Фурера? Да играе ролята на самарянин, който се притичва на помощ на всеки изпаднал в беда несретник? Едва ли. Колумбийката беше коравосърдечна, потайна и пресметлива.

Гъдева видя как докторката и Кречеталото свърнаха към сградата с кулите. Яначко щеше да прекара нощта на сигурно място. Налагаше се Делийски да изненада пиленцата, да набута Кречеталото в кафеза и да го принуди да си каже и майчиното мляко.

Психоложката се спусна към дерето. Не биваше да губи нито минута. Щеше да изчака господин началника пред дома му и да го довлече в гнездото на пепелянката Фурера. Оттам нататък случаят „Яначко“ беше негова работа. Нейната беше да докаже на лейтенанта, че Гаврил също е в кюпа. И на всяка цена трябва да си плати за дързостта да се прави на недосегаем.

74

Найла прецени, че е най-разумно сама да повика полицията. Нямаше да признава, че е атакувала служителя на реда с парализиращ газ. Беше заровила флакона в градината, така че дори да решат да тършуват, приятелчетата с униформите нямаше да открият уликата.

Близо час след като го изпрати да гони Роко, Герев се обади с добрата новина, че чужденецът е обезвреден, обезоръжен и най-важното, напълно обезкуражен. Гаврил беше отвел момчето в дома си и му бе наредил да не мърда оттам.

Роко беше разказал на Герев за случката в планината. Вестта, че младежът бе нападнал Бияча и го беше оставил да се въргаля сред бурените на реката, наведе Гаврил на мисълта, че след издънката Кречеталото едва ли ще събере смелост да се мерне пред погледа на главатаря. Гаврил бе отгатнал намеренията на Бияча и стрина Вева на свой ред бе уверила, че иманярят действително бе потърсил убежище в кръчмата. След което бе започнал да се налива кротко с бира пред очите на всички.

Найла нямаше представа какво точно се бе случило, докато бе отсъствала от селото. Кой се беше опитал да проникне в службата с взлом и какво бе търсил зад заключените врати. Твърденията на Гаврил, че самият Делийски е вандалът, хвърли Найла в догадки. И най-неприятното. Затвърди съмненията й, че лейтенантът е по-опасен, отколкото й се искаше да вярва.

Истината е, че ако бай Делчо не го беше спрял, стоварвайки цепеницата върху тила му, в момента тя и Гаврил щяха да седят в управлението под лъча на прожекторите и да се чудят какво прилично обяснение да скалъпят за провинението си.

Найла изстена и се облегна върху падналата ограда на училището. Идеята на Гаврил да домъкнат пияния Яначко в здравната служба, първоначално й се стори като сламка, за която удавникът се лови, за да отложи мига на агонията. След това обаче реши, че това е единственият спасителен ход, който ще им разреши да останат още няколко часа на свобода.

Госпожица Фурера беше благодарна, че момчетата от града долетяха незабавно, за да приберат тялото, което се въргаляше на входа. Никой не се усъмни в искреността й, нито постави под съмнение достоверността на показанията й. Найла изпъна гръб и си пое дъх. Отключи разбитото крило и закрепи залитащия Яначко върху стената. Заключи и помъкна пияния несретник към втория етаж.

Кречеталото имаше вид на една торба кокали човек, но когато се налагаше да го мъкнеш на гърба си, тежеше повече от чувал с цимент. Найла отключи кабинета и настани госта върху тясното легло. Яначко се просна по гръб и само след минута захърка. Найла приседна на близкия стол и въздъхна.

Надяваше се Гаврил да не се замотае из града. Трябваше да приключат с историята още тази нощ. Утре наоколо щеше да гъмжи от момчета в униформи. Съмнението отдавна човъркаше съзнанието на Делийски и първото нещо, което щеше да направи господин началникът, беше да нареди да обърнат етажа с краката нагоре.

Найла се усмихна. Герев беше умен мъж. Тя наля във висока чаша вода от чешмата и отпи разточителна глътка.

И все пак Гаврил не беше достатъчно прозорлив да проумее, че когато една жена поставя на карта доброто си име, кариерата и дори бъдещето си, трябва да гледа на нея с по-други очи.

75

Никога не беше припарвал в това помещение. Кабинетът беше непревземаемата крепост на Гаврил Герев. Домакинът не допускаше посетители в стаята. Дори родният му син рядко прекрачваше прага на помещението.

От двора долетя бесният лай на кучето и Роко реши, че е най-разумно да се върне обратно в салона. Напрегна слух, но не долови бръмченето на мощния мотор на субаруто. Чу поскърцването на каруца, която отмина по пътя към селото. Кучето престана да лае. Къщата възвърна обичайното си спокойствие.

Роко пристъпи неуверено към огромното махагоново бюро. Запали малката настолна лампа и се взря в снимката до купчината книги. Гаврил и нещастникът Дарко, възседнали два яки породисти коня.

Роко се настани върху въртящия се стол и опъна крака. В крайна сметка, любезният домакин не живееше зле. Къщата приличаше на палат. По всичко личеше, че бизнесът с гроздето върви добре. Жените се надпреварваха да се хвърлят в краката му. Може би единственото бяло петно засега беше интересът към него самия.

Роко се приведе напред и издърпа бавно най-горното чекмедже. Сребърно инкрустирано джобно ножче, връзка ключове, малка, покрита във велур кутийка.

Младежът измъкна кутийката и я отвори внимателно. Пред погледа му проблесна дебела венчална халка. Той пое пръстена и се вгледа в двата монограма от вътрешната страна. Имаше и дата.

Роко остави кутийката на място и блъсна чекмеджето. Нищо в къщата не издаваше трайно женско присъствие. Може би човекът беше вдовец. А може да го беше сполетяла съдбата на господин началника. Малко след сватбата булката да си плюе на петите. Човек трудно можеше да си представи нормално женско същество да вирее в тая пустош.

Роко открехна вратичката под чекмеджето. Погледът му се блъсна в куп дебели кожени албуми, наредени прилежно един върху друг. Младежът се опита да издърпа най-горния, но не успя.

На долния рафт Роко съзря тежък професионален фотоапарат. Измъкна го внимателно и го огледа с интерес. Винаги бе мечтал да притежава нещо такова. Но баща му твърдеше, че човек не бива да пилее амбициите си с глупави страсти. Нито да робува на безсмислени увлечения.

Роко остави апарата на мястото му. Изправи се, избута стола встрани и приклекна върху мекия килим. Промуши пръсти между албумите и издърпа най-горния.

Проклетото нещо тежеше. Той изрита вратичката и се настани в края на дивана. Постави снимките върху коленете си и прокара длан върху релефната кожена корица.

Разтвори страниците и се вгледа в първата снимка. Безкрайни лозя, окъпани от пурпурни лъчи. Отдолу се мъдреше надпис. Списание „Откривател“. Датата беше отпреди десетина години.

Роко отгърна следващата страница. Бой на петли. Цветовете бяха ярки, детайлите се набиваха на очи.

Роко не разбра как стигна до последната страница. Остави албума върху дивана и посегна към следващия.

Гаврил си го биваше. Улавяше в движение най-напрегнатите състояния. Издебваше най-впечатляващите мигове от кръговрата на времето.

Младежът огледа купчината албуми върху дивана. Нямаше представа колко време бе стоял над снимките. Навън вероятно се беше смрачило. Налагаше се да остави класьорите по местата им и да се изнесе от кабинета, преди Гаврил да го е заварил да рови сред вещите му.

Роко посегна към единствения албум, който беше останал в бюрото. Истината е, че след всичко, което видя, отношението му към домакина бе претърпяло странна метаморфоза. Гаврил не беше селянинът, който обикаля лозята и гази в калта по баирите. Беше човек, който притежава рядкото умение да наблюдава. Да се взира в изцедени от суровия селски делник лица. Да придава и на най-незначителната подробност дълбок смисъл.

Младежът разтвори албума. Сцените тук бяха различни. Семейни празници, рождени дни, глуповато ухилени физиономии. Пийналият синьор Тучи рецитираше, качен върху масата в трапезарията. Онзи ръб Делийски вдигаше наздравица, а до него някаква красавица го зяпаше отегчено. Негодникът Дарко издуваше бузи пред торта със свещи. Гаврил жонглираше върху висока метална стълба и поставяше златиста звезда на върха на двуметрова коледна елха.

Роко протегна ръка и постави албума върху останалите. Блудкави семейни мигове, наситени с изкуствена сантименталност. Младежът грабна купа и го домъкна до бюрото. Тропна албумите отгоре и се зае да ги подрежда по местата им.

В този миг погледът му падна върху малка черно-бяла снимка, която лежеше върху мекия килим. Вероятно бе изпаднала между страниците.

Роко се наведе и посегна към гладката хартия. Взря се в образите. Доближи снимката съвсем близо до очите си и прокара пръст върху лицето на жената.

Беше млада, спокойна и усмихната. Роко почувства, че не му достига въздух. Нокътят му продра гланцираната повърхност. Младежът изпита неудържимо желание да заличи следите от красивото лице върху хартията. Той смачка снимката в дланта си и почувства, че въздухът в помещението тежи. Изпита спешна нужда от кислород. От светлина. От разумно обяснение.

Пусна намачканото парче хартия върху бюрото. Огледа пръстите си, сякаш се страхуваше изображенията да не са прогорили плътта му. Прокара длани по грубия панталон, за да изчисти мръсотията, наслоила се от допира със снимката.

Може би, ако Гаврил се мернеше пред очите му, първото нещо, което щеше да направи, беше да се опита да го удуши. Нямаше да го остави да изрече нито дума. Не бяха необходими никакви обяснения. Само присъди, изпълнени незабавно.

Роко вдигна поглед и съзря в рамката на вратата тъмна фигура.

Този тип не му беше необходим. Виновникът беше друг.

Роко блъсна стърчащия на прага Дарко и хукна надолу по стълбата. Младият Герев се спусна след него. Настигна го на двора. Повали го на земята и стовари върху лицето му тежкия си юмрук.

Роко не усети болката. Почувства единствено прилива на див, необуздан гняв. Сграбчи гърлото на негодника и заби пръсти в жилавата плът.

Видя как очите на нещастника се изцъклиха. След минута мерзавецът щеше да се въргаля безжизнен в калта в компанията на злобния изгладнял пес.

Роко стисна очи. Не би могъл да си представи по-справедливо наказание. За лъжите. За заблудите. За потулената тайна.

Той сграбчи още по-здраво гърлото на Дарко. Онзи започна да се дави в хрипове. Устните на Роко се извиха в крива усмивка.

Възмездието щеше да дойде оттам, откъдето добрият Гаврил Герев изобщо не очакваше…

76

Изчакаха да падне нощта. Съседите да се изпокрият под завивките. Кучетата да се усмирят и да престанат да сноват наоколо.

Когато всичко утихна, решиха, че е настъпил моментът да действат. Не беше лесно да мъкнат на гръб мумия, омотана в тонове гипс. Но подмяната на уликите трябваше да бъде извършена. Незабавно и неусетно. Утре на това място щеше да гъмжи от народ. Щяха да се довлекат и представителите на реда, и жадни за клюки и интриги съседи.

Герев домъкна пациента до леглото. Беше страшно наивно от тяхна страна да вярват, че стаята на Найла е надеждно скривалище. Гаврил подпъхна възглавница под главата на пострадалия. Така и не можеше да разбере защо му бе притрябвало на Делийски да троши външната врата. Защо господин началникът просто не бе дочакал Найла да се върне. И не бе надникнал безпрепятствено в заключените помещения.

Гаврил огледа омотаното в бинтове тяло. В момента не разполагаше с време да се рови в странната логика на Герасим. Нито искаше да си представя как щяха да се развият нещата, ако приятелят му беше открил тайната им.

Той метна тънко памучно одеяла върху леглото. Извърна се и измери с поглед проснатия по корем върху дивана Яначко. Предстоеше по-лесната част. Замъкването на Кречеталото в болничната стая. Оттам нататък щафетата поемаше Найла. Единствено в нейната власт беше да накара иманяря да престане да шава, да говори, да си спомня.

Гаврил въздъхна. Неведнъж или два пъти през тези дни докторката бе доказала, че не си е губила времето през дългите години в медицинския факултет. Колумбийката забъркваше магически отвари, които не просто гипсираха езиците на пациентите, но ги караха да забравят дори кои точно са и как са попаднали под нежните й грижи.

Герев промуши ръка под хлътналите гърди на Бияча. Найла трябваше за пореден път да се задържи на висотата на славата, която си бе извоювала. Гаврил поклати глава. Тъжна слава, наистина, но чужденката сама се беше хванала на хорото и трябваше да играе, докато не я издърпат насила оттам.

Герев повдигна спящия Яначко. Изглеждаше удивително лек и порядъчно пиян. Това беше добрата страна на нещата, защото човекът не създаваше проблеми. Лошата беше, че ситуацията, в която се бяха забъркали, много скоро щеше да лъсне пред погледите на всички. Тогава Гаврил трябваше да поеме вината върху себе си. Да разкаже истината на Герасим. И да чака примирено да решат съдбата му.

Герев изрита вратата на градината и намести тялото на спящия Яначко върху превития си гръб. Беше истинско чудо, че Найла бе измъкнала Кречеталото от кръчмата, преди върху него да са се нахвърлили селските хиени. Идеята да го представят пред Делийски за непознатия, който се подвизава в болничната стая, избуя в главата на Герев след разказа на Роко за случката край реката. Беше ясно като бял ден, че след издънката Бияча няма да събере смелост да се мерне пред погледа на Копача. Отчаянието щеше да го отведе в селото и да го захвърли върху някоя маса в кръчмата. Точно тогава на сцената се появи Найла. Колумбийката изигра блестящо ролята на добрата нерайда, която се грижи безкористно за изпадналите в беда.

Гаврил бутна с крак разбитото крило и стъклата издрънчаха. След схватката в горичката зад гарата Роко нямаше друг избор, освен да се примири със съдбата си и да се върне оклюмал в къщата на хълма. В началото домакинът се принуди да вади с ченгел думите от устата му. Но след като научи всичко, което му беше необходимо, Герев остави младежа да се бори със свирепите си настроения и хукна към квартирата на докторката.

Гаврил метна тялото на Бияча върху болничното легло и се вгледа в зейналата беззъба уста на иманяря. Делийски щеше да подскочи от радост като зърне тази трогателна гледка. Мисълта, че се е добрал до човек от шайката на Копача щеше да го накара да се почувства като властелин. Герев издърпа калните ботуши на Яначко и ги захвърли под леглото. Докато пиленцето изтрезнее и започне да си спомня кой е и откъде пристига, всичко трябваше да е приключило.

Гаврил чу стъпките на Найла и извърна глава.

— Ще тръгвам. Ония двамата калпазани само чакат да ми видят гърба, за да се хванат за гушите. — Той изтръска засъхналата кал от ръцете си. — Сигурно няма да се чувстваш кой знае колко комфортно върху дивана, но се надявам след ден-два да се върнеш в леглото си…

Найла се засмя. Тайфунът нямаше да отмине толкова бързо, колкото си въобразяваше Гаврил. Бурята още не се беше завихрила.

Тя доближи до прозореца и надникна навън. Вятърът шумеше в клоните на дърветата. Облаците се гонеха върху тъмното небе. Върху свода не се забелязваше нито една звезда.

Найла чу прещракването на вратата. Гаврил за пореден път я беше оставил сама. Да отблъсква ударите. Да се бори със страховете си. Да прикрива чужди грехове.

Тя се усмихна горчиво. Старите хора твърдяха, че човек заслужава съдбата си. Нейната съдба беше доста незавидна. Да прекарва нощите в компанията на един жив труп. И на един изпаднал в беда несретник…

77

Гълъбина видя всичко със собствените си очи. Никога не си беше представяла, че е възможно да стане свидетел на нещо подобно. Но съдбата я възнагради за търпението. А случката потвърди и най-грозните й съмнения.

Сцената, която се разигра пред погледа й, беше толкова невероятна, че психоложката изпита искрено желание някой да я ощипе, за да се убеди, че не сънува.

След като нахалницата Фурера отмъкна Кречеталото под носа й, Гълъбина реши, че е дошло време да измъкне Делийски от дома му и да му поднесе на тепсия съкровището, наречено Яначко. Тя хукна към къщата на лейтенанта, но не завари домакина в компанията на бутилка ракия, както очакваше. Прозорците на огромната двукатова постройка бяха тъмни. Отвътре не долиташе никакъв шум.

Гълъбина прекрасно знаеше, че Герасим не е нощна птица и рядко се прибира по тъмно. Реши да го изчака и да го завлече направо в гнездото на гълъбчетата. Когато обаче стана единадесет и уличните лампи започнаха да гаснат, Гълъбина разбра, че нещо се беше случило.

Истината е, че през ума й пробяга тревожната мисъл лейтенантът да е изпаднал в беда. Но психоложката прогони незабавно тази вероятност от главата си. Делийски не беше вчерашен. Имаше очи и на гърба и ловко прескачаше капаните, които недоброжелателите залагаха по пътя му. Нещо друго беше объркало стройния режим на делника му. Нещо, което не беше достигнало до ушите на селските информационни агенции. И бе останало извън обсега на изострения обществен интерес.

Тя огледа още веднъж тъмните стъкла на прозорците и надникна в пустеещия двор. Стисна чантата под мишница и закрачи с твърда стъпка към здравната служба.

Беше сигурна, че нахалницата Фурера взе под крилото си пияния Яначко, за да не му разреши да попадне в лапите на Делийски. Връзката на Гаврил с иманярите засега беше само слух. Изплашеният и объркан Яначко като нищо можеше да го потвърди. Тогава задачата на лейтенанта се усложняваше неимоверно.

Гълъбина беше наясно, че каквото и да става оттук нататък, Герасим няма лесно да сложи виновника на мястото на обвиняемия. По-скоро щеше да посочи на приятеля си куп вратички, през които онзи да се измъкне чист от кашата, в която се беше забъркал.

Тя зави зад ъгъла на мандрата и се закова на място. Примига невярващо и инстинктивно отстъпи назад. Това, което видя, й се стори толкова невероятно, че дори не се сети да се притули в сянката на дърветата.

Стоеше под слабата светлина на уличната лампа и наблюдаваше с разширени от изненада очи сцената. Сюжетът беше като изваден от пиеса на абсурда. Гаврил мъкнеше на гръб някаква мумия, омотана в гипс и бинтове. Найла притичваше край него и беше толкова улисана в заниманието си, че дори не се сещаше да хвърли едно око, за да се убеди, че наоколо е чисто.

За щастие, докторката беше изцяло погълната от това, което ставаше в двора. В противен случай погледите на двете жени щяха да се кръстосат.

Психоложката притича зад ъгъла на ниската тухлена постройка. Тия двамата от самото начало въртяха някаква мръсна игра. Колумбийката обаче се оказа удивително глупава. След като се затрудняваше да проумее, че единственото, което иска Герев от нея, е да прикрива следите му.

Гъдева подаде глава от прикритието си. Героите на сцената се бяха сменили. Този път Герев мъкнеше на гръб отпуснато безжизнено тяло.

Тя се отдръпна назад. Може би се бяха освободили от ненужен съучастник. Или бяха премахнали неудобен свидетел. Сега щяха да го закопаят в градината, за да го накарат да замълчи завинаги.

Гълъбина почувства как ударите на сърцето й се учестиха. Ами ако бяха решили, че Делийски е стигнал прекалено близо до истината и се бяха отървали от него по най-безкомпромисния начин? Тя присви очи. Не, тялото, под чиято тежест се превиваше Гаврил, беше значително по-ниско и мършаво от това на господин началника. Друг беше нещастникът.

Гълъбина се огледа безпомощно. Отсъствието на Герасим от къщата му в този час на нощта определено беше съмнително. И поставяше куп въпроси, на които самата тя не можеше да даде отговор.

На три крачки от нея се раздрънчаха стъкла. Гълъбина трепна и отстъпи назад. Онези двамата ставаха непредпазливи. Бързаха да потулят следите. Тя хвърли поглед зад ъгъла. Едва сега забеляза разбитото стъкло на вратата. Разпръснатите парчета проблясваха върху асфалта под мъждукащата светлина на уличната лампа.

Гаврил потъна във вътрешността на здравната служба. Найла заключи вратата на апартамента си и хукна след него.

Гълъбина опря гръб върху грапавата стена. Единият от двамата, които Герев мъкнеше на гърба си, със сигурност беше Яначко. Кой обаче беше другият? И каква работа имаше в жилището на доктората?

До слуха й долетя шум от стъпки. Гаврил затвори разбитото крило и се настани в субаруто. Моторът изрева и мощната машина започна да катери баира.

Гълъбина разтри измръзналите си ръце. „Ето ни най-после насаме. Само двете!“ Тя впери поглед в тъмния прозорец на болничната стая. Госпожица Фурера си въобразяваше, че вечно ще се прокрадва между капките. Сметките й, обаче, излязоха криви.

Психоложката се измъкна от прикритието си. Делийски се бавеше. Трябваше да е тук. И да види с очите си какви ги мътят тия двамата.

Гълъбина стисна чантата и пристъпи към входа на постройката. След като Делийски не смяташе за необходимо да се занимае със случая, щеше да го направи тя. Щеше да изрови кирливите ризи на Герев и докторицата и да ги изложи на показ пред очите на всички.

Гъдева нагази в стъклата. Нямаше търпение да види обърканата физиономия на нахалницата, която се спотайваше горе. Колкото и да се опитваше да играе играта, която й диктуваше Гаврил, Найла си оставаше най-обикновен аматьор. Беше време в случая да се намесят професионалистите. Само те можеха да сложат нещата по местата им. А Гъдева беше от тях.

Психоложката провря дебелия си крак в зейналата дупка. В този миг някой сграбчи ръката й. Гълъбина изпищя. Извърна глава и само на педя от лицето си съзря две студени, налети с кръв очи.

78

Лъжеше като дърта лисица. Въпреки че беше обиграна интригантка, госпожа психоложката не очакваше да я хванат в крачка. А Герев направи точно това. Изникна зад гърба й в мига, в който Гълъбина се опитваше да проникне като крадец в сградата на здравната служба.

Гаврил блъсна вратата на субаруто. Не съществуваше сила, която да го накара да се улови на въдицата. Щеше да е страшно нелепо от негова страна да повярва, че нощната посетителка търсела докторката, защото напоследък сънят не я навестявал.

Той заключи вратата на гаража. Връщането му в здравната служба стана инцидентно. Минути преди това напипа в джоба си ключовете от жилището на Найла. Трябваше да ги върне на притежателката им. Така съвсем неочаквано се натъкна на змията Гълъбина. Която се прокрадваше там, за да слухти, а не за да търси хапчета за сън.

Единственият начин да я накара да остави Найла на мира, беше да замъкне психоложката в някой от баровете, които работеха до късно, да й поръча чаша силно питие, а след това да я откара в къщата й и да не й разреши да мръдне оттам. Не беше лошо да се опита да избие от главата й маниакалната идея да го дебне, шпионира, изнудва. При всяка възможност и на всяка крачка.

Гаврил потърси в джоба на якето ключовете от дома си. Можеше само да гадае какво точно бе видяла Гъдева, докато се бе въртяла наоколо като обучено митничарско псе. Но в момента съзнанието му беше заето с по-важни неща. Нямаше нито време, нито желание да се занимава с празни догадки.

Гаврил бутна вратата на градината. Момчетата от часове стояха затворени сами в къщата. Като нищо вече бяха извършили някоя пакост.

Герев огледа пустеещия двор. Отмести поглед към тъмните стъкла на прозорците. След това сведе очи към колибата на кучето.

Нещо не беше наред. Къщата изглеждаше неестествено тиха. Отвътре не долиташе никакъв звук. Но най-тревожното беше, че синджирът на кучето се въргаляше в калта, а от животното нямаше и следа.

Гаврил се спусна към стълбите и отключи трескаво вратата. Посегна към ключа на лампата, но в този миг светкавичен удар разтресе главата му. Домакинът залитна и намери опора в рамката. Опита се да различи чертите на нападателя, но в следващия миг онзи стовари със замах твърд предмет върху тила му. Гаврил изстена и се преви.

Трябваше да запази спокойствие. Да не действа необмислено. Да не се поддава на повика на първичния инстинкт.

Той почувства как нещо топло заля страната му. Опипа кървящата плът. Точно тогава нападателят реши, че е настъпил моментът да довърши започнатото. Изрита Герев в гърба и се хвърли върху него като освирепяло животно. Двамата полетяха към земята и се стовариха тежко върху калните плочи.

Няколко безкрайни мига никой не помръдна. Роко се окопити пръв. Сграбчи гърлото на благодетеля и заби пръстите си между сухожилията.

— Къде е Дарко? — изхлипа Гаврил. Върху суровото лице на младежа пропълзя зловеща усмивка.

— В момента трябва да се тревожиш единствено за собствената си кожа. Дойде време да плащаш, приятел. Дължиш кръвен данък. Първата вноска е твоят скъп Дарко.

Гаврил почувства, че диша тежко. Повдигна бавно ръка, обхвана със здравите си пръсти китката на младежа, след това отмести дланта му от гърлото си. Лицето на онзи се сгърчи от болка.

— Къде е Дарко? — повтори заплашително Герев.

— Там, където съвсем скоро ще се окажеш и ти… В пръстта…

Гаврил напрегна мускулите на гърдите си, проточи врат, повдигна глава и изтласка дланите на нападателя от раменете си.

— Налага се да ми кажеш незабавно къде си завлякъл Дарко.

Неподвижният поглед на Роко остана забит в лицето на Герев.

— Може би никога няма да узнаеш…

— Този път не се шегувам, малкия…

— Нито на мен ми е до шеги… Особено след това, което узнах за тебе…

Гаврил свъси вежди.

— Кажи ми къде е Дарко, а после ще говорим за всичко, което те вълнува…

— Не става — поклати глава чужденецът.

Роко се приведе над лицето на домакина. Челата им се докоснаха.

— Прекалено дълго сме го отлагали. Толкова дълго, че вече вони…

— Не разбирам за какво говориш, но ще ми обясниш по-късно. Сега просто ме отведи при Дарко…

— За какво ти е притрябвал глупака Дарко, след като имаш мен?

Гаврил преглътна с усилие.

— Дарко е смисълът на живота ми. Също както ти осмисляш съществуванието на родителите си…

— Не е същото. И го знаеш по-добре от всеки друг… Трябваше просто да ми го кажеш. От самото начало. Щеше да улесниш нещата.

— Казал съм ти всичко, което съм сметнал за необходимо. А сега ми кажи къде си завлякъл Дарко. Ще се приберем, ще приготвя вечеря и ще поговорим на спокойствие…

— Там, където се намира твоят Дарко, не му е необходима вечеря… — Роко облиза пресъхналите си устни. — Още се чудя какво да правя с теб — изсъска той. — Дали да те пратя да правиш компания на нещастника или да те накарам да платиш данък за всичките тези години.

— Не разбирам какво те прихваща…

— Не си чак толкова тъп…

— Приеми, че в обстоятелствата, в които се намирам, ми е трудно да схвана смисъла на заплахите ти…

— Не е заплаха, приятел. Това, което ще направя с теб, е план, който обмислям през цялата вечер…

— Разбирам, че си сърдит, задето ти взех пистолета, но това беше най-разумното решение, повярвай ми! С онова нещо в джоба вече щеше да си зад решетките.

— Знаеш ли какво? Повдига ми се от извратената ти загриженост. Освен това, последното нещо, което ми минава през ума, е да ти вярвам…

— Продължавам да не разбирам, но понеже не ме пускаш да си вляза в къщата, съм склонен да приема всички обиди, които стоварваш върху скромната ми личност.

— Личността ти изобщо не е скромна. Ти си низка, подла, дребна душа, която не притежава доблестта да гледа хората в очите. И да им каже истината. Колкото и отблъскваща да е тя.

— Ако съществува разтърсваща истина, която да те принуди да отместиш тялото си от гърдите ми, с удоволствие ще ти я поднеса. За жалост, обаче, не разполагам с такава…

Роко приведе глава над челото на пленника.

— Знаеш ли кое ме отвращава най-много? Това, че продължаваш да се правиш на кретен…

Герев въздъхна.

— Търпението ми е на изчерпване, малкия. Махни мръсните си крака от гърдите ми, отведи ми при Дарко и ела да вечеряме…

— Много лесно си намислил да стане всичко. Само че ще те разочаровам. Този път не ти диктуваш условията. Имам съвсем други планове за остатъка от вечерта. Много по-вълнуващи от твоите задушевни вечери…

— Добре тогава, казвай какво си намислил, защото времето тече, а утре ни чака тежък ден.

— Няма да има утре, приятел. Всичко свършва днес. Тази нощ. В този пуст двор. Под това тъмно небе…

Герев съзря как в дланта на младежа проблесна острието на къс инкрустиран нож.

— Тези играчки не са за тебе, малкия. Можеш да се нараниш. Или да направиш някоя пакост…

— Ти си майсторът на големите пакости. На заговорите. На добре заровените тайни. Всъщност, от няколко часа нямам търпение да те попитам. Откъде го довлече онова диво животно Дарко? От някой дом за изоставени деца? Не се изненадвам. Добрият Гаврил Герев е царят на благородните жестове.

— Съвсем си превъртял, малкия. Делийски май е прав. Време е да те върна при майка ти и баща ти.

— Преди това, обаче, трябва да уредим една стара сметка. Не смяташ ли?

— Не смятам. За твое сведение, никога не оставям отворени сметки. Не е в природата ми да влача на гърба си неизплатени дългове.

— Предполагам, че тази философия също е част от маската, с която се явяваш пред останалите. На добрия, честния, безгрешния Герев, който гледа света отвисоко и не се навира в мелето с простосмъртните.

— Явно след като те оставих, вместо да си почиваш, си понаобиколил кръчмите. Чувал съм ги всичките тия врели-некипели. Само че повечето от тях не съдържат и грам истина.

— Точно ти нямаш право да говориш за истини… Колкото до останалото, си прав. Вместо да си почивам, реших да науча нещо повече за любезния домакин, който от дни се грижи с такава самоотверженост за изпадналия в беда чужденец. И знаеш ли какво открих? Че си най-големият мерзавец на тая земя!

— И това съм го чувал. Пак по кръчмите.

— Само че не го научих в кръчмата, а в кабинета ти…

Герев се размърда.

— Искаш ли да влезем вътре и да поговорим по мъжки?

— Не искам. Искам да получа отговорите тук, навън, в калта.

— След като се чувстваш по-комфортно в калта, не мога да направя нищо, за да променя предпочитанията ти.

— Не по своя воля пристигнах тук. Нито някой прояви добрината да ме попита дали имам желание да се влача всеки ден в къщата ти. — Лицето на Роко се изви в крива гримаса. — Колкото до останалото… Знаеш ли защо изпитвам необходимост да остана тук, в тъмнината, върху влажната пръст? Защото там, вътре, в излъсканата ти къща, всичко свети с изкуствен блясък. Всичко е фалшиво. Имитация на уют. Декор на задушевност.

— Съжалявам, че пребиваването ти в дома ми е предизвикало у теб толкова неприятни усещания.

— Не съжаляваш, Герев. За нищо не съжаляваш. Ако действително съжаляваше, нямаше да живееш с онова мърляво псе, Дарко. Щеше да имаш семейство. Работа. Истински приятели. Дом.

— Не се оплаквам от битието си. Напротив. Вярвам, че съм от щастливците.

— Не си от хората, които ще тръгнат да се самозаблуждават…

— Може и да си прав. Ще ми обясниш ли най-после какво те човърка? Защо си се напушил като вироглав пръч, който налита постоянно на бой?

— Щом толкова настояваш… — Роко бръкна в джоба на панталона и измъкна оттам малка намачкана снимка. Навря хартията под носа на Герев и изсъска неприятно:

— Ето това, приятел. Откакто открих малката ти мръсна тайна, не мога да си намеря място. Изпитвам неистово желание да вия, да ровя с нокти в пръстта, да късам със зъби парчета жива плът.

Герев отмести поглед от снимката. Малкият се нуждаеше спешно от прилично обяснение. В противен случай действително можеше да извърши някоя глупост.

— Не е необходимо да даваш воля на разрушителните си страсти. Нещата са по-прости, отколкото изглеждат на пръв поглед…

— Не ми казвай какво е необходимо и какво не. — Роко захвърли снимката върху пръстта. Избърса нос с ръкава и прошепна в ухото на поваления в калта Герев:

— Знаеш ли, като че ли си прав. Ако бях останал тук, щях да живея като скот. Да заприличам на онова животно Дарко. Не знам чия е заслугата, но който и да го е направил, е постъпил удивително разумно, като ме е измъкнал от тази дупка.

Гаврил присви очи.

— Напразно хабиш барута, малкия. Момчето на снимката не си ти…

Роко отдръпна лицето си. В погледа му проблесна див плам.

— Време е да престанеш да ръсиш гнусните си лъжи. Виж докъде те докара лицемерието ти! Подлостта и двуличието.

— Разбирам разочарованието ти, но щастливата физиономия върху онзи къс хартия принадлежи на друг…

Роко примига.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако беше малко по-наблюдателен, нямаше да си пълниш главата с измислици. Съжалявам, че се налага да те сваля на земята, но малчуганът на снимката е Дарко…

Пръстите на Роко се разтвориха и Герев почувства, че може да диша свободно.

— Не го приемай толкова дълбоко! Ела! Ще ти сваря силно кафе да изтрезнееш от илюзиите.

Роко не слушаше. Не знаеше дали изобщо трябва да вярва на поредната измама, която му пробутваше добрият Герев. Всички в селото знаеха, че Гаврил е хитрец от класа. И нямаше лесно да се откаже от мита за честния, справедлив и грижовен баща, който бди неуморно над детето си. Всъщност, това беше най-талантливото му превъплъщение. Върхът в кариерата му.

— А сега ми кажи къде е Дарко! — гласът на Герев го върна към реалността.

— В гората. Чака присъдата… — изломоти, без да се замисля младежът. Роко се изправи и залитна. Герев раздвижи бавно двата си крака. След това се изправи пъргаво. Дланта му натежа върху рамото на италианеца.

— Отведи ме при него!

— Открий го сам! Това ще е проверката. Най-сигурният детектор на лъжата. Инстинктът на един баща винаги му подсказва къде се намира детето му. Нали така?

Роко издърпа крилото на високата порта и хукна по улицата. Мракът го погълна. Герев се спусна след него.

Един истински баща никога не би допуснал детето му да изпадне в беда. А той бе направил точно това. Беше оставил Дарко на произвола на един разглезен, неуравновесен и своенравен чужденец. Който на всичкото отгоре имаше налудничави претенции да бъде част от живота му…

79

Трябваше на всяка цена да разбере какво бе сполетяло Делийски. Господин началникът беше потънал вдън земя. И то точно в нощта, когато трябваше да демонстрира сила и да раздава правосъдие.

Гълъбина захвърли чантата върху леглото. Герев я докара до къщата й, за да я отдалечи от мястото на събитията. Да не й разреши да надникне в болничната стая. Нито да узнае какво става в квартирата на нахалницата Найла.

Гъдева сложи чайника с билки върху котлона. Картината на бялата омотана в гипс мумия не можеше да излезе от съзнанието й. Кой ли беше нещастникът? И защо Герев и Найла го мъкнеха нагоре-надолу в непрогледната нощ като очукана кукла от стара витрина?

Гълъбина чу чайника да свисти и изключи котлона. Може би беше пострадал някой от иманярите. Яначко беше слязъл в селото да провери какво е състоянието на пациента, но вместо към здравната служба, беше кривнал към кръчмата. Типовете в планината бяха известили докторицата и Фурера бе хукнала да гони блудния син с единственото намерение да му запуши устата.

Гълъбина измъкна от шкафа висока порцеланова чаша. Така или иначе, видя всичко, което й беше необходимо. Тя напълни догоре чашата и приседна в края на масата.

Налагаше се незабавно да узнае къде се подвизава Делийски. Защо се беше сврял на завет и беше оставил мишките да танцуват на воля. И защо след всичко, което му беше разказала, отказваше да погледне истината в очите.

Тя отмести чашата и посегна към телефона. Съществуваше само един човек, който би могъл да хвърли малко светлина върху събитията от последния ден. Тя погледна часовника върху стената. Минаваше полунощ, но бай Делчо Дерменджията със сигурност знаеше нещо повече за разбитото стъкло, за тайнственото изчезване на лейтенанта, а защо не и за мумията в квартирата на Найла.

Гъдева набра номера и чу първия звън. Щеше да го разбуди, но така или иначе, самата тя нямаше да е в състояние да заспи, преди да узнае най-пресните новини.

Отговори сънен глас. Гълъбина въздъхна. Надяваше се това, което й предстои да чуе, да не е толкова разтърсващо, че да я застави да дочака настъпването на утрото с отворени очи.

80

Тежестта на дънерите премазваше крайниците му. Притискаше до умопомрачение гърдите му. Караше сърцето му да се подува. Погледът да се премрежва. Дишането му да спира.

Дарко напрегна взор и се загледа в тъмнеещото небе. Клоните на дърветата сплитаха върховете си над главата му и образуваха мрачен свод, под който се разиграваше драмата на краткия му безславен живот.

Младежът стисна зъби. Колко ли време щеше да продължи агонията? И дали притежаваше достатъчно сили, за да се задържи по-дълго отвъд линията, която разделя живота от смъртта? Мрака от светлината. Небитието от реалността.

Дарко притвори очи и зачака. Всеки миг през съзнанието му щяха да пробягат картините от детството. Беше наясно, че това се случва с всеки, който се прощава преждевременно с пребиваването си на тази земя. От долните пластове на съзнанието изплува размазан образ. Далечен, неподвижен, непознат. Дарко сбръчка вежди. Върху лицето му се изписа страдание, предизвикано не от болката, която премазваше всяка частица от тялото му, а от неспособността да види ясно чертите.

Младежът заби нокти пръстта. И друг път беше допускал този образ да владее представите му. Видението го навестяваше често, когато беше малък. Образът изникваше в мрака на студените зимни нощи, но винаги оставеше безмълвен, безплътен, далечен.

Дарко се опита да поеме въздух, но тежестта на дънера проряза мускулите на гърдите му. Никога през всичките тези години не беше доверявал на Гаврил тайната си. Опитваше се да изгони от мислите си мимолетните срещи с видението. Да не си задава въпроси. Да не търси отговори. Но ето че сега, в последните мигове от краткия му живот, образът изплува отново. Неясен, размазан, безцветен. Дарко се опита да протегне ръка и да го докосне, но проклетата тежест не му разреши да помръдне. Той се отпусна върху влажната пръст. Видението затрептя и изчезна. Младежът почувства как в очите му бликнаха сълзи. От безпомощност, от непримиримост, от гняв.

Беше отлагал с години разговора с Гаврил. Сега вече беше късно. Никога нямаше да узнае коя е жената, която го навестяваше в сънищата.

Дарко облиза напуканите си устни. Ако беше мъртва, съвсем скоро щеше да я срещне. Тогава нямаше да я остави да си тръгне. Щеше да се вкопчи в ръката й и да я принуди да му разкаже всичко, за което не бе намерил дързост да попита баща си.

Устните на младежа се извиха в мъченическа усмивка. Там, горе, нямаше да е сам. Тази жена щеше да се грижи за него.

Той усети нещо топло, влажно и лигаво върху дланта си. Опита се да отдръпне ръката си, но не успя и стисна зъби.

Долови учестеното дишане на кучето. Усети дъха му на педя от устата си. Този приятел беше единственото живо същество, с което щеше да се сбогува преди края. Младежът отвори очи. Примига и отпусна отново клепачи.

Виденията започваха да го навестяват. Първо онази жена. Сега и Гаврил. Дарко си даде сметка, че трябва да запази будни сетивата си. Да не смесва представите. В този миг единствено присъствието на кучето беше реално. Останалото беше фикция. Пристигането на непознатата. Тревогата върху лицето на баща му…

Изведнъж усети лекота. Когато се отделяше от тялото, душата ставаше лека. Отърсваше се от съмненията, от терзанията, от грешките.

Младежът разпери ръце. Чувстваше се свободен, безгрижен, безтегловен. Всеки миг щеше да полети нагоре и да срещне и други волни души.

Усмихна се. Съвсем скоро щеше да срещне и нея… Повдигна бавно клепачи. Примига и напрегна слух.

Лигите, които течаха от устата на кучето, заливаха лицето му и бяха съвсем реални. Задъханият шепот на Гаврил и яката длан, която разтърси главата му, също.

Дарко сбръчка вежди. Беше още на земята. И по всичко личеше, че съдбата е намислила да го държи тук по-дълго, отколкото самият той очакваше.

81

Герев не беше убеден, че е настъпил моментът да свали козовете върху масата. Играта с открити карти не беше популярна по тези места. Искреността не фигурираше в списъка с добродетелите. На честността се гледаше като на изначална глупост. Прямотата и откровеността се наказваха с лукавост и удари под кръста. И все пак, не можеше да отлага повече часа на откровението.

Той почука по прясно боядисаната врата и изчака търпеливо отговора. Натисна дръжката и огледа изпитателно пациента.

— Донесох ти малко розе, да си прочистиш червата…

Делийски изгледа жадно бутилката, която Герев остави на шкафчето до леглото.

— Какво те води насам? — попита мрачно лейтенантът, придавайки на лицето си суров вид.

— Наминах да видя дали си още жив…

— Ще те разочаровам, но лекарите са убедени, че ще живея. Дори смятат до ден-два да ме изритат оттук.

— Не се изненадвам. Кой луд ще държи под покрива си вироглав пръч като тебе?

Делийски намести възглавницата зад гърба си.

— Казвай, каквото имаш да казваш, че след малко започва визитацията.

Герев придърпа стола и седна на крачка от леглото.

— Дошъл съм да обсъдим нещо…

— Това правиш, откакто те знам. Чудиш се как да ми вгорчиш живота. Как да ме пратиш за зелен хайвер. Да ми замажеш очите. Да издевателстваш над търпението ми.

Гаврил сплете нервно пръсти.

— Несправедлив си. Слушай! До края на седмицата колибите ще са готови…

— Това мен какво ме грее?

Герев подсмръкна и огледа празната стая.

— Грее те.

Делийски повдигна рамене.

— Щом казваш…

— След като приключим, ще ти дам остатъка от парите. За да се успокоиш…

Лейтенантът повдигна озадачено вежди.

— Дал съм ти пари назаем? — Той поклати глава. — Странно, че не помня кога съм извършил тая глупост. Пък и лекарите не споменаха нищо за амнезия…

— Мен ако питаш, човек невинаги трябва да се доверява на лекарите…

Гаврил се приведе към ухото на пациента.

— Прекрасно знаеш за какво говоря. — Той облиза устни. — Става въпрос за жълтиците — изрече поверително посетителят.

Делийски не разбра. Върху лицето му пробяга сянка на недоумение. Той сбръчка нос и се наведе към рамото на Герев.

— Изпуснал съм епизоди, така ли?

Гаврил хвърли бърз поглед към вратата. Всеки миг на прага щяха да цъфнат докторите.

— Човек като теб не изпуска нищо…

— Интересно, защо тогава имам чувството, че пристигаш от друга действителност?

Герев преглътна.

— Действителността е същата. Хората са същите. Неволите им са същите. Само парите са по-малко.

— Това… смущава ли те?

— Изобщо.

— В такъв случай всичко е наред.

Върху лицето на Гаврил пропълзя усмивка.

— Знам си, че си страшно разбран. — Той се изправи. — Ще намина пак. Ще ти донеса вино от тазгодишната реколта.

Делийски го изгледа навъсено.

— Сядай долу и ми обясни откъде изникнаха проклетите жълтици!

— Не са изникнали. Винаги са си били там.

Лейтенантът го измери недоволно от глава до пети.

— Смяташ и този път да ти се размине, така ли? Да се измъкнеш на пръсти. И да зачеркнем всичките ти прегрешения. — Делийски пое дълбока глътка въздух. Гърдите му се издуха. — Няма да стане, брат. Този път ще си кажеш всичко. Без да те питам. И без да пропускаш ни-щич-ко.

— Казах ти вече. Нали това ти беше болката? Сега можеш да спиш спокойно. Да престанеш да се въртиш като грешен дявол нощем в леглото и да си блъскаш главата с гатанки.

— Страшно благородно от твоя страна! Просто се чудя как се уредих с такъв приятел. Намотаваш зад гърба ми цяла плетеница от подмолни ходове, забъркваш се в каши със съмнителни типове, цялото село говори, че си убиец, но това изобщо не ти пречи да нахлузиш най-невинната си физиономия и да се появиш тук, за да ми кажеш, че съм невероятно разбран.

Герев постави ръка върху рамото на началника.

— Не се гневи, брат. Огледай се! Ами че ти си щастливец! Около теб цари мир и любов. Колибите са почти готови. Роко е свободен. Иманярите ще получат това, за което драпат от години. А на теб няма да ти се налага да обикаляш баирите и да дебнеш какви ги вършат.

Делийски въздъхна.

— Благодаря ти, че си помислил за всичко. Бях започнал да се притеснявам, че никога няма да разплета тоя идиотски възел.

— Няма защо да ми благодариш. Нали затова са приятелите. За да се притичат на помощ, когато човек е в беда.

Делийски се размърда върху тясното легло.

— Странно, но досега бях убеден, че ако някой е в беда, това си ти. Ти разнасяш насам-натам трупове в тъмни доби. Ти се сдуши с ония разбойници, дето бродят като чакали из планината. Теб те сочат с пръст като вероятния убиец на кмета.

— Няма убийци, Герасиме. Набий си го в главата! Пожарът в планината е нелеп инцидент. Никой не е изпращал екзекутори. Никой не е замислял този трагичен завършек.

Гарвил се загледа през прозореца.

— Много скоро ще го потвърдят и колегите ти от столицата, ще видиш.

— Виждам, че си нагазил дълбоко в блатото. — Делийски изгледа изпитателно приятеля си. — Пропусна само да споменеш, че с Найла сте открили самарянско дружество. И че докторицата е поела в нежните си ръце грижата за Яначко Кречеталото.

Герев облегна гръб върху стъклото на прозореца.

— Яначко не ти е необходим. Така или иначе, като приключим с колибите, шайката на Копача ще се разпадне…

— Чудя се дали наистина го вярваш или само ми пробутваш разни врели-некипели. — Делийски сбръчка вежди. — Ония разбойници няма да се приберат по къщите си. Чергарският живот се е просмукал в кръвта им. Какво си представяш? Че ще тръгнат да пасат овцете и да орат нивите? Ако наистина си го мислиш, значи си по-голям наивник и от мене.

Гаврил се приведе над леглото.

— Ще го направят, Герасиме. Уговорил съм всичко. Всеки ще получи своя дял от парите и ще реши какво да прави с тях.

— Тия пари, дето непрекъснато ми ги навираш в лицето, откъде изникнаха?

— Обясних ти вече…

— Нищо не си ми обяснил! — Гласът на Делийски прокънтя в празната стая. — И не се прави на кретен, защото търпението ми има граници! Щом си дошъл, ще се изповядаш!

Герев се отправи към вратата.

— Някой друг път. Страшно съм уморен. Ще го направя. Обещавам.

— Добре че не се хващам на обещанията ти. И съм наясно колко струва думата ти.

— Виж какво! Не дойдох да се караме, а да разпръсна смута в душата ти.

Делийски се изсмя ехидно.

— Дойде да ми хвърлиш поредната шепа прах в очите. Но знаеш ли какво? За едно нещо си прав. Съвсем скоро циркът, който разиграваш, ще приключи. Тогава ще те принудят да си кажеш всичко. Дано само не е прекалено късно…

— Никога не е късно да застанеш на страната на истината…

— В ситуацията, в която се намираш, тия мъдрости не могат да ти послужат за нищо…

Герев натисна дръжката.

— Скрий виното, да не го надушат докторите. Ще е жалко да ти го вземат.

Делийски го изгледа свирепо.

— Ти се най-големият лицемер, когото някога съм срещал.

Герев се усмихна тъжно. Отвори вратата. Гласът на Делийски го спря на прага.

— И не стъпвай повече тук, ако не си готов да ми разкажеш всичко! Не както си го скроил в главата си, а както е в действителност.

— Нещата никога не изглеждат еднозначно — отвърна глухо посетителят.

— Нещата винаги са пределно ясни, когато ги погледнеш под правилния ъгъл.

— Звучи като полицейска мъдрост, но въпреки това ми харесва.

— Знаеш ли колко други неща ще ти харесат, ако прекарваш повече време с мен…

— Знам. Затова избягвам да се застоявам в компанията ти.

Герев кимна и излезе. Делийски се загледа в бялата повърхност на вратата.

Какво се опитваше да му каже този приятел? Че е новият Робин Худ? Че е изровил жълтиците и ги е раздал на бедните? А каквото остане, ще го изсипе в селската хазна?

Лейтенантът изсумтя. Герев нехаеше за правилата, които съществуваха в тази игра. Потъпкваше ги без капчица свян. Не зачиташе ограниченията. Не отдаваше значение на предупредителните означения. Своеволията му обаче свършваха тук. Лично той щеше да го спре. Без да губи нито минута повече. Щеше да го направи незабавно, след като се махне от тази стая.

Лейтенантът погледна часовника. Докторите се бавеха. Заедно с тях закъсняваше и решението да го пуснат най-после да си върви.

82

Не биваше да отлага повече часа на истината. Беше проточил агонията безумно дълго. Трябваше да побърза да разкрие тайната, преди да се е случило нещо непоправимо.

Герев блъсна уморено вратата на субаруто. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше горещ душ и порция здрав сън. Вместо това обаче се налагаше да се изправи срещу двама съдници, които нямаха желание да проявят и капчица милост.

Гаврил потърси ключовете. От дни момчетата се мятаха в транса на собствената си безпомощност. Лутаха се в лабиринта от догадки. Градяха вавилонски кули от смазващи предположения. Герев бутна ключа в ключалката. Беше настъпил моментът на разкритията. На обясненията и обвиненията.

Той опипа бутона на лампата. С Роко щеше да е мъчително трудно. Младежът не беше способен да озапти страстите си. Ръмжеше и се зъбеше като побесняло псе. Изпитваше необходимост да хапе, да къса жива плът, да забива ноктите си дълбоко в откритите рани.

Дарко от своя страна се бореше с всички сили да оцелее. Да се задържи на повърхността на битието, което двамата с баща му бяха градили с години. През последните дни обаче реакциите му бяха станали непредсказуеми. Мълчеше, гледаше сърдито и правеше всичко възможно да прогони злосторника Роко от къщата им, от селото, от живота им.

Гаврил натисна бутона и светлината заля помещението. Не искаше да го признае, но Дарко имаше право да се гневи. Пристигането на Роко беше объркало много неща в делника им. Всъщност, идването на младия Рочели в селото беше само катализаторът на събития, които от години клокочеха в казана на ежедневието им.

Герев усети допира на кучето. Животното се потърка в крака му и нахлу в салона. Гаврил се наведе и го погали по врата. Този приятел го отведе в гората при разпънатия като грешник под тежестта на дънерите Дарко. Стопанинът преглътна с усилие. Не искаше да мисли какво можеше да се случи, ако се беше забавил още малко в квартирата на Найла.

Гаврил остави ключовете на масичката до вратата и се ослуша. Привидното спокойствие в къщата го изпълваше с разкъсваща тревога. Караше фантазията му да ражда страховити сценарии. Мислите му да препускат в забранени посоки.

Той разкопча ризата и надникна в трапезарията. Не очакваше, разбира се, да завари онези двамата заедно. Но отсъствието на жива душа на етажа извика в съзнанието му тревожното усещане, че може би е закъснял. Роко вече знаеше и озлоблението му нямаше граници. Не беше ясно как ще реагира и Дарко, когато се изправи срещу истината.

Гаврил заизкачва стъпалата към горния етаж. Кабинетът се беше превърнал в страховита кутия на Пандора. За Роко онова помещение криеше тайни, които бяха в състояние да преобърнат добре подредения му живот.

Гаврил натисна дръжката. Ако Рочели беше проявил добрината да изчака и да не излее злобата си върху Дарко, синът му вероятно още тънеше в дебрите на блажено неведение. Беше настъпил обаче моментът да го накара да се изправи очи в очи с истината и да я приеме, колкото и да изглежда отблъскваща. Колкото и да го нарани. Колкото и горчив привкус да остави в душата му.

Бутна вратата. Малкият кабинет тънеше в мрак. Завесите бяха спуснати. Нещата стояха по местата си.

Гаврил посегна към ключа на лампата. В този миг улови движение. В дъното се раздвижи удължена сянка.

Домакинът запали лампата и се вторачи във фигурата върху дивана.

— Какво правиш тук? — В гласа му прозвуча облекчение. — След пет минути те чакам да вечеряме.

Дарко се сви в края на коженото канапе. Гаврил обърна гръб. Спря на прага и извърна глава.

— Къде е Роко?

Дарко заби лакти в коленете си.

— Да не си оглушал?

— Може и да съм.

— Къде е Роко?

— Тръгна си. — Дарко затвори очи, облегна се назад и скръсти ръце върху корема си.

— Къде отиде?

— Не каза. Пък и не се сетих да попитам.

Гаврил въздъхна и направи крачка назад.

— Ставай да вечеряме! Трябва да говорим.

— Нямаме какво толкова да си кажем.

Гаврил пристъпи към дивана.

— Тук вече грешиш. Трябва да ти кажа някои неща.

— Не си прави тоя труд. Каквото е имало да казваш, е трябвало да го направиш преди време.

— И тук не си прав.

— Разбира се. Единственият, който винаги има право, си ти.

— Никога не съм твърдял подобно нещо.

— Но винаги си го показвал. С поведението си, с отношението си към останалите, с незачитането на мнението им.

— Несправедлив си и го знаеш…

— Нищо не знам. А и не искам да узнавам…

— Както решиш. — Гаврил се отправи към вратата. — Ако все пак промениш решението си, ще бъда долу. — Той притвори вратата.

Онзи своенравен хлапак пак беше отпрашил нанякъде. Без пари, без документи, без заповед за освобождаване.

Гаврил нахлу в банята и завъртя крана на душа. Предстоеше му още една безумно дълга нощ. Трябваше час по-скоро да открие Роко. И да го върне в селото, преди хлапакът да е извършил поредната глупост. След това щеше да се обади на майка му и да й го изпрати обратно. Поодърпан, посмачкан, но преобразен.

Герев въздъхна. Преди това обаче малкият трябваше да осъзнае, че животът е низ от отговорности. Двадесет години младият Рочели беше живял с усещането, че баща му урежда всички сметки. Бързо, безшумно, безпроблемно. Въпросът беше, че този път младежът беше извършил престъпление. Въпреки това нехаеше за последствията. Не даваше пет пари за живота на другите. Вълнуваше се единствено от мисълта за собствената си позагладена кожа.

Гаврил пъхна ръка под ледената струя. Роко Рочели беше пристигнал в селото с мисия. И той, Гаврил Герев, щеше да му помогне да я осъществи. Не го ли направи, усилията му през всичките тези години отиваха на вятъра…

Гаврил захвърли дрехите върху стола. Водата се стече върху раменете му.

Дарко все някога щеше да му прости. За да продължи обаче да крачи уверено по пътя на живота, момчето трябваше да проумее, че невинаги, когато губиш, си неудачник. В неудачник се превръщаш единствено когато се предадеш. А Гаврил никога нямаше да допусне младият Герев си да прекара остатъка от живота си на колене…