Пратеникът от езерото Гарда

83

Дафни пристигна в селото през един горещ летен ден, когато жегата бе подгонила жителите и повечето от тях се бяха изпокрили по домовете си. Беше единственият пътник, който слезе от автобуса в три. Погледът й обходи безлюдния площад, порутените мазилки на съседните сгради, оплютата от мухите врата на магазина. Младата жена се усмихна и намести върху главата си широката сламена шапка. Приведе се и стисна дръжката на огромната пътна чанта.

— Имате ли нужда от помощ? — Гласът долетя зад гърба й и Дафни вдигна очи. До нея стърчеше набит младеж на не повече от двадесет. Беше късо подстриган, с широки мускулести рамене и кръгли светли очи, които гледаха меланхолично.

— Благодаря. Ще се справя и сама…

Младежът повдигна рамене и закрачи към малко очукано рено. Дафни пусна чантата върху нагорещения асфалт.

— В града ли отивате?

Непознатият кимна.

— Всъщност…, можете да направите нещо за мен…

Младежът се върна крачка назад и се вгледа в чертите на непознатата.

— С удоволствие — отвърна малко колебливо той.

Дафни облиза устни. Присви очи, размисли за миг, след това махна с ръка.

— Оставете, не бих искала да ви бавя…

Момчето се засмя. Усмивката му разкри ред равни здрави зъби.

— Не съм се забързал за никъде…

— В селото ли живеете?

Младежът се поколеба.

— Живея в столицата — сведе поглед той.

Дафни пое дълбока глътка въздух. Вдигна очи и се загледа в планините насреща.

— Тук е истински рай… — изрече приглушено тя.

— Беше… Някога…

Тя изви устни в детинска гримаса. Тръсна глава и попита небрежно:

— Автомобилът… ваш ли е?

Момчето извърна поглед към таратайката, която се бе килнала като стара кранта пред входа на магазина.

— Купих го наскоро… Със спестяванията от гроздето.

Дафни кимна. Не биваше да прекалява с въпросите.

— Къде мога да открия госпожица Найла? — попита неочаквано тя. Младежът присви очи.

— Близка на докторката ли сте? — заинтересува се той, вглеждайки се изпитателно в лицето на младата жена.

— Може да се каже…

Момчето погледна часовника.

— Ако не е отишла в града за лекарства, ще я намерите в квартирата. Искате ли да ви откарам?

— Оставете, ще се оправя и сама…

— Не сте ли предупредили, че пристигате?

— Не успях. С какво се занимавате в града? — смени рязко темата тя.

Младежът зарови с крак в прахоляка върху асфалта.

— Уча.

В погледа на събеседницата му проблесна любопитство.

— Това е прекрасно! Сигурно баща ви е страшно горд…

Веднага съжали за забележката. Момчето присви очи. Дафни прехапа устни. След това се усмихна сконфузено.

— Всички родители се гордеят с успехите на децата си…

Момчето наведе глава и се вгледа в чертите под широката периферия на шапката.

— Срещали ли сме се някога? — попита с внезапна настойчивост младежът.

Дафни поклати глава.

— Не съм стъпвала тук от векове.

Събеседникът й кимна.

— Ще тръгвам. — Беше ясно, че бърза да се освободи от присъствието й.

— Радвам се, че си поговорихме… — Дафни протегна ръка. Момчето до нея се поколеба. Пое малката й длан в своята яка, напукана от селския труд десница. Но в следващия миг побърза да пусне пръстите й.

Дафни се вкопчи в ръката му.

— Да шофираш внимателно! И… да се прибираш рано вечер! Градът е опасно място за живеене…

Младежът издърпа дланта си. Обърна гръб и се отправи с едри крачки към очуканото рено. Запали мотора и потегли.

Автомобилът се скри зад завоя. Дафни преглътна спазъма, който се надигна в гърлото й.

Случеше ли се нещо, баща му никога нямаше да й прости…

84

Градините приличаха на кът от рая. Наоколо ухаеше на трева. Слънцето се бе сгушило зад билото на планината и дремеше, унесено в блажена дрямка. Небето беше чисто, равно и бездиханно. Вятърът бе прогонил облаците и се беше притулил ниско зад хребета.

Дафни крачеше по прашния път и вдишваше с пълни гърди уханията на изсушени треви. Лятото си отиваше, но в прощалната му прегръдка с природата нямаше меланхолия, само обещание. За нови лета. За нов живот. За нови вълнения.

Младата жена спря и обходи с поглед върховете на планината. Когато беше малка, си представяше, че именно тук Бог е сътворил рая. Тя намести чантата върху рамото си и заизкачва отново височината.

Някога беше живяла на това място. Не бе разгневила никого. Не я бяха изгонили като грешница. Беше си тръгнала сама.

Дафни се вторачи в прашните върхове на обувките си. През всичките тези години дълбоко в себе си бе вярвала, че ще се върне. Без да знае точно кога. Нито защо. Без да гради планове. Без да робува на безпочвени фантазии.

Почувства, че се задъхва и захвърли чантата върху пръстта. Нещо я влечеше към тази земя. Спомените. Усещането за свобода. Представата за рая.

Къщата се мерна пред погледа й и Дафни присви очи. Постройката изглеждаше величествена, пищна, окъпана в лъчи. Като палат от приказка на Шехерезада. Истината е, че и там, на брега на езерото Гарда, също живееше в палат. Не й липсваше нищо. Нищо, освен частица от рая.

Дафни почувства как сърцето й заудря гърдите. Слънцето започна да жари кожата й. Жегата стана непоносима.

Тя бръкна в чантата и измъкна бутилка минерална вода.

Момчето, което срещна на площада, беше право. Трябваше да извести, че пристига. Не го направи. До последния миг не беше убедена, че ще тръгне. Не искаше да всява смут в живота на тези хора. Нито да ги засипва с празни надежди.

Завъртя капачката и стисна отново дръжката на чантата. Къщата й се стори отчайващо далече. Пътят, който водеше към фермата, изглеждаше мъртъв. Дафни не чуваше никакъв звук. Не долавяше никакъв полъх. Не забелязваше никакъв признак на живот.

Ненадейно усети, че умората я връхлита с неподозирана сила. За първи път през този безкраен ден се запита дали постъпи правилно като тръгна насам.

Тя дръпна края на шапката върху лицето си и пое отново по пътеката.

Стисна зъби и почувства как дръжката на чантата се впи в рамото й. Беше късно да се върне назад. Изведнъж Дафни чу лая на кучето и се закова на място. Пазачът известяваше за пристигането на неканен гост. Тя облиза нервно устни.

През цялото време, докато пътуваше насам, се опитваше да си внуши, че единствената причина, поради която се намира тук, е онази глупава история с ченгето Делийски. Дафни тръсна глава. Решимостта възвърна силите й. Тя застана пред високата дървена порта и огледа таблото със звънците. Посегна към бутона, под който беше изписано името, но веднага отдръпна ръката си. Бутна вратата с върховете на пръстите си и първото нещо, което съзря, беше недружелюбната физиономия на песа.

Животното видя как посетителката прекрачи прага. Но вместо да се нахвърли срещу нея, отстъпи примирено назад. Дафни се поколеба. Изчака няколко секунди, след това пристъпи уверено върху покритата с огромни каменни плочи пътека.

Някъде се открехна врата. Изведнъж всичко наоколо замря. На прага на къщата изникна стройна мургава млада жена с падаща до кръста катраненочерна коса. Непознатата беше облечена в късо бюстие и панталонки, изрязани над коленете.

Дафни отстъпи назад. Завлачи чантата обратно по плочите. Потърси обяснение в безцветните очи на кучето, но откри там само любопитство.

Песът следеше напрегнато всяко движение на новодошлата. Ушите му бяха щръкнали. Синджирът се въргаляше в пръстта.

Смехът на жената с дългата коса разбуди тишината. Дафни понечи да прекрачи прага на портата заднешком, но се препъна, залитна и се вкопчи в рамката на портата.

Непознатата извърна глава и в този миг погледите им се срещнаха. Жената с късите панталонки изгледа изпитателно гостенката. Издърпа косата върху рамото си и се отправи към навеса.

Едва сега Дафни забеляза лъскавия мотоциклет, сгушен в сянката на плевника. Чаровната посетителка избута тежката машина към оградата зад къщата. Отвори вратата, която отвеждаше към градините. Възседна мотора и се спусна по склона.

Дафни притвори зад гърба си тежката дървена порта. Отмести поглед към кучето и след като не откри в малките му кръгли очи зъл пламък, закрачи по-спокойно върху нагорещените плочи.

Домакинът се готвеше да затвори вратата, когато съзря гостенката. Дафни видя как зениците му се разшириха от изненада. Чертите му се изопнаха. Върху лицето му се изписа объркване.

Гаврил постоя няколко секунди, загледан в поруменялото от слънцето лице на жената срещу него. След това изрече първото нещо, което му дойде наум:

— Какво правиш тук, Дафни?

Гостенката се усмихна. Бяха изминали толкова години, а продължаваше да притежава власт над този човек. Да извиква в погледа му онзи внезапно разгарящ се плам на възторг и първично любопитство.

— Дойдох да се погрижа за детето си. — Въпреки че изрече думите тихо, в гласа й прозвуча непоколебимост.

Гаврил постоя няколко мига неподвижно, след това се отмести от прага. Дафни пристъпи и усети, че я облъхна хлад.

— Хубаво е тук — усмихна се тя, оглеждайки вътрешността на къщата.

Домакинът затвори вратата и се загледа в стройната фигура на посетителката.

— Знам, че трябваше да се обадя, но до последния момент не бях сигурна, че ще тръгна… — Тя сведе поглед. Шапката скри лицето й.

— Някога взимаше по-смело решения… Тръгваше, без да се колебаеш…

— С годините човек започва да обмисля всяка крачка… — Дафни свали внимателно шапката и я остави в края на дивана.

— Къде е Роко? — попита безизразно тя. Гаврил не отговори.

— Ако беше споделила намерението си да дойдеш дотук, щях да се опитам да те убедя, че моментът на пристигането ти е страшно неподходящ… — В думите му прозря недружелюбност. Дафни вирна брадичка.

— Когато детето ти е в опасност, не чакаш подходящ момент, за да се притечеш на помощ…

Гаврил поклати глава. Доближи и застана на педя от лицето й.

— Закъсня, Дафни. Трябвало е да се погрижиш за детето си по-рано…

Дафни вдигна очи и издържа погледа му.

— Изпратих го при теб, за да му покажеш как изглежда раят. А не да го набуташ зад решетките.

— Роко не е стоял нито миг зад решетките. През цялото време беше тук, в тази къща, под този покрив. Това обаче не означава, че не трябва да е отговаря за постъпките си…

Дафни почувства, че я обзема гняв.

— Явно с възрастта започвам да взимам неправилни решения. Не трябваше да убеждавам Роко да идва тук. Нито да изминавам цялото това безумно разстояние, за да слушам упреците ти.

Гаврил сведе глава.

— Не те упреквам за нищо…

Той пристъпи напред и обхвана с тежките си длани раменете й.

— Радвам се, че момчето дойде. — Домакинът побърза да отдръпне ръцете си. — Никой не знае за случилото се. Въпросът е, че самият той трябва да осъзнае грешката си. И да намери начин да изкупи вината си.

Гаврил повдигна с пръст брадичката й и се вгледа в изпъстрените й със златисти точици очи.

— В момента Роко се намира в чистилището. Дай му време да прогони демоните, които го връхлитат.

Дафни обърна гръб. Роко не живееше в свят на демони. Беше ги срещнал за първи път тук. В компанията на добрия, щедрия, отзивчивия, всепрощаващия Гаврил Герев.

— Мисля, че е по-добре момчето да не те заварва тук.

Думите я накараха да трепне. Беше дошла да върне Роко вкъщи. Не можеше да го остави сам в тази чужда страна. Сред непознати хора. Сред хаоса на непонятни нрави и груби привички.

— Обясних ти по телефона, че това, което извърши Роко, го превръща в заложник на закона. Направих невъзможното, за да прикрия следите му. Преди няколко дни пристигна факсът за освобождаването му.

— В такъв случай нищо повече не го задържа тук…

Гаврил въздъхна.

— Момчето изживява своя собствен катарзис. Отведеш ли го сега, може би никога няма да има шанса да проумее грешката си. И да се опита да я поправи.

Дафни преглътна.

— Ще отида в къщата. Там ще размисля на спокойствие.

Гаврил кимна.

— Ще те откарам до там. — Той отвори вратата. Гостенката пристъпи колебливо.

— Срещнах Дарко — изрече ненадейно тя. Гаврил извърна рязко глава. По лицето му пробяга тревога.

— Тръгваше за града… — обясни с равен глас Дафни.

Домакинът заключи вратата и се отправи към гаража. Дафни закрачи след него.

— Каза, че учи в столицата…

Гаврил спря и остана няколко секунди загледан в плочите върху пътеката.

— Не е трябвало изобщо да го заговаряш…

— Сам дойде при мен… Предложи да ми помогне за багажа.

Едва сега Герев съзря огромната пътна чанта в края на алеята. Отключи гаража и хвърли сака в багажника на субаруто. Отвори предната врата и зачака гостенката да се настани върху седалката.

Дафни доближи и се вгледа в очите му.

— Мога да си представя колко ти липсва… Но и ти трябва да осъзнаеш, че е време Дарко също да поеме своя път…

— Никога не съм го спирал. Влезе от първите в медицинския факултет. Сам се отказа, защото предпочете да остане тук…

Дафни поклати глава.

— Предпочете да остане с теб. Вероятно си е представял, че без помощта му няма да се справиш. Че ти е необходим, за да събираш гроздето, да се грижиш за добитъка, да сложиш в ред битието си.

Герев пусна вратата.

— Изкарахме двадесет прекрасни години заедно.

— Убедена съм в това… — Дафни издърпа вратата и постави крак върху стъпалото. Гаврил заобиколи и се настани до нея. Няколко секунди и двамата останаха безмълвни.

— Дарко е прекрасен младеж. Честен, отговорен и искрен. — Гаврил изричаше думите, без да отмества поглед от предното стъкло. Събеседницата му извърна рязко глава.

— Искаш да кажеш, съвсем различен от Роко…

Гаврил впи пръсти във волана.

— Не си мисля такова нещо…

— Разбирам намека ти. Постигнал си със сина си това, което не успях да направя със собственото си дете…

— Дарко също е твое дете. Странно, защо винаги забравяш тази подробност. — Гаврил удари с юмрук върху волана. Дафни трепна и видя как лицето му се сгърчи. Той завъртя ключа и субаруто подскочи. Дафни се вкопчи в дръжката над главата си.

Автомобилът се затресе и спря пред огромната дървена порта. Герев изчака нетърпеливо преградата да се плъзне по релсата. Джипът се спусна по склона.

Гаврил се вкопчи в кормилото и загледа неподвижно напред. Погледът на спътницата му остана зареян по върховете на отсрещните планини.

85

Гъдева беше от първите, които дочу за пристигането на непознатата. Леля Роска, магазинерката, й разказа с най-големи подробности как точно изглежда чужденката, която слезе от автобуса. Единственият въпрос, който вълнуваше психоложката, беше накъде бе отпрашила новодошлата. Дали някой я беше поканил. И дали бе споделила с някого какво точно я води насам.

Гълъбина притежаваше нюх на митничарско куче, затова реши да не се оставя да я подвеждат приказките на околните. Трябваше да се убеди със собствените си очи дали вътрешният й глас не я лъже. Нахлузи галоши, забради главата си с копринена кърпа и пое по паважа край училището.

Слънцето още препичаше, когато Гълъбина изкачи височината и спря до каменната чешма, за да утоли жаждата си. Колкото и да се напрягаше, не можеше да види нищо оттук. Мястото, накъдето се беше запътила, беше далече. Очакваше я немалко път.

В миг Гъдева дочу бръмченето на мотор. Огледа се неспокойно. Не искаше недискретни погледи да я мяркат по улиците на горната махала.

Тя кривна от пътеката и се прислони зад порутената каменна ограда на Райко Казака. След секунда само на крачка от нея профуча опръсканият с кал джип на Гаврил.

Гъдева се измъкна от прикритието си. В крайна сметка шестото чувство никога не й изневеряваше. Тя забърза по склона. Когато стигна до сенчестата поляна, оградена от редица млади жилави борове, почувства, че дрехите я стягат. Мястото открай време й навяваше потискащи спомени.

Гълъбина навлезе в гората. Не можеше да си прости, че не се сети от самото начало за старата къща на Гювралджиите. Запустелият имот представляваше идеалното убежище за иманяри. За участници в тъмни игри. За хора, които се движат на ръба на закона. Огромната двукатова къща беше отдалечена от любопитни погледи. Необитаема от години. Скътана дълбоко в дебрите на планината.

Гълъбина се задъха, спря, изпъна гръб и прокара ръка по челото си. Ако подозренията й се окажеха истина, нахалницата Найла най-после щеше да си получи заслуженото.

Гълъбина се измъкна от сянката на боровете и се опита да долови признак на живот зад високата каменна ограда. Да дочуе говор. Да зърне знак за човешко присъствие. В първия миг не забеляза нищо необичайно. Вратата беше залостена, дървените капаци закриваха стъклата на прозорците. Тя заобиколи и се вторачи в напуканата от дъждовете южна фасада. Тогава ги забеляза. Двете широко разтворени крила на терасата.

Психоложката се сниши в клоните на храстите. Не биваше да допуска да открият присъствието й. Нито да прави прибързани заключения. Не беше изключено Гаврил и колумбийката да са довлекли тук онзи нещастник с бинтовете. Така или иначе беше немислимо да го държат в квартирата на Найла. Под самия нос на Делийски.

Гълъбина улови неясно движение и задържа дъха в гърдите си. Дочу странен шум. Някой влачеше нещо тежко. Труп, сандък с жълтици, претъпкан куфар. Само след секунда на балкона се появи стройна млада жена с дълга до глезените феерична рокля и падаща до раменете буйна светла коса.

Непознатата от автобуса в три. Гъдева усети неприятен бодеж в гърдите. Едва сега осъзна колко нищожен противник е Найла. Истинският съперник се криеше в гората и както винаги, действаше подмолно. Неусетно, незабележимо, безшумно.

Гълъбина почувства как някакъв досаден спазъм стисна гърлото й. Опита се да преглътне, но не можа. Усети, че се задушава. Всичко пред очите й се въртеше. Всеки миг щеше да се свлече върху мократа пръст.

Облегна гръб върху най-близкия дънер. Мразеше инстинктът винаги да й казва истината. Мразеше спокойното лице на тази жена, върху което времето бе пропуснало да остави и най-дребен отпечатък. Мразеше и собствената си неспособност да се пребори с желанието да спечели залога.

Гълъбина обгърна с ръце грапавата кора на дънера. Щеше да загуби поредната битка. Но краят на войната беше неизвестен. Тази жена все някога щеше да се махне оттук. Преди двадесет години си беше тръгнала сама. Не съществуваше причина да не го направи и този път. Беше дошла единствено да отведе нехранимайкото Роко. След това животът на всички щеше да продължи постарому.

Гълъбина пусна дънера и огледа разранените си длани. Пристигането на Дафни беше само камък, захвърлен в спокойните води на ежедневието им. Скоро вълнението щеше да замре. Повърхността да възвърне обичайния си огледален блясък.

Тя огледа омазаните с кал галоши. Цял живот газеше в калта с надеждата Гаврил да я забележи. Да спечели един негов поглед. Един мизерен жест на внимание. Но Герев винаги се целеше в непостижимото. Беше пропилял най-хубавите години от живота си, робувайки на един блян. Този път отново щеше да остане разочарован. Неговата принцеса нямаше да издържи и ден в калта. Щеше да се върне при принца, някъде там, в замъка по бреговете на езерото Гарда.

Гълъбина подсмръкна и закрачи между боровете. Извърна глава. Дървените капаци на балкона стояха широко разтворени, но Дафни беше изчезнала. Беше пристигнала единствено, за да разклати душевния му мир. Да напомни, че съществува. Да му покаже за пореден път, че принадлежат към два различни свята.

Психоложката стигна до сенчестата поляна. Този път мястото й се стори още по-неприветливо. Дафни притежаваше тази способност. Да прави нещата да изглеждат грозни и отблъскващи.

Погледна през рамо. Клоните на дърветата й пречеха да види къщата. Пречеха й да види ясно бъдещето.

Гълъбина затътри крака върху меката пръст. Най-късно до утре в три тази жена щеше да е напуснала селото. Щеше да е изоставила къщата. Да се е изнесла от живота им.

Гъдева се опита да поеме въздух с пълни гърди, но буцата задръсти отново гърлото й. Мразеше пророчествата, които я отвеждаха към неочаквани разкрития. Но повече от всичко мразеше онзи приглушен вътрешен глас, който й нашепваше, че този път очакванията й няма така лесно да се сбъднат…

86

Беше изгубила представа за времето. Поклащаше се равномерно в поскърцващия люлеещ се стол, когато дочу задъхания рев на субаруто. Трепна, но не се изправи. Остана загледана в неподвижните върхове на боровете, които се издигаха пред погледа й като мрачен декор от отдавна завършила драма.

Зад къщата се простираше гората. Гъста, тъмна и непроходима. Дафни притвори очи. Заслуша се в тишината, но не улови нито шум от приближаващи стъпки, нито откъслечни думи.

— Защо стоиш сама в тъмното? — Гласът долетя зад гърба й, но тя не извърна глава. Свали босите крака от ръба на стола и огледа сянката, която изникна на прага на просторния сумрачен салон.

Посетителят пристъпи колебливо и се огледа. Остави върху високата дъбова маса пакета, който стискаше в ръката си, но не посегна към ключа на лампата.

— Опитвам се да разбера откъде извира магията на това място. — Столът поскръцна отново и Дафни закова поглед в последните за деня отблясъци върху бездънното тъмнеещо небе.

— Магията е в миговете, които човек изживява тук. — Гаврил издърпа вратата на стария, оплетен в паяжини бюфет и измъкна оттам огромна фруктиера. — Приготвих ти нещо за ядене — изрече с внезапна бодрост в гласа той.

— Не беше необходимо. Не съм гладна. — Дафни постави стъпалата си върху ръба на стола.

— Въздухът тук разбужда апетита. Донесох ти баница с пиле, домашно сирене, бутилка розе от тазгодишната реколта и току-що откъснати плодове от градината.

Дафни изгледа равнодушно пакета върху масата.

— Не съм гладна — повтори вяло тя.

— Знам, че обожаваш прясното вино… — Гаврил измъкна от шкафа две високи кристални чаши.

— Обожавам всичко на това място, Жил… — Столът се залюля отново. Равномерното поскърцване разбуди тишината.

Гаврил остави чашите върху масата и прекрачи прага на балкона. Опря длани върху ръждясалия парапет и се загледа в заспалата гора.

— Доведох кучето. Ще остане при теб. Опасно е да стоиш сама. Мястото е отдалечено. Из планината бродят всякакви типове.

Дафни въздъхна.

— Не е необходимо да се безпокоиш за мен… — изрече равнодушно тя.

Герев кимна и се изправи.

— Ще приготвя вечерята.

Дафни вдигна ръка.

— Не сега. По-късно…

Той домъкна от стаята висок разкривен стол, настани се до нея и промуши крака между железните пръчки на парапета. Няколко минути и двамата останаха мълчаливи.

— Роко се върна. Бях го изпратил да наобиколи новите колиби…

Лицето на Дафни остана безизразно.

— Благодарение на теб овчарите и дърварите имат къде да се подслонят. — Гаврил говореше, без да я поглежда. — Новите постройки са като миниатюри от приказките. С нищо не напомнят порутените колиби, които изгоряха в пламъците…

Дафни се размърда върху стола.

— Всички в семейството вярваха, че над жълтиците тегне проклятие. Затова и никой не се осмели да посегне към гърнето дори когато отчаяно имахме нужда от златото.

— Парите отидоха за благородно дело.

Дафни облиза устни.

— Не е необходимо селяните да узнаят, че съм измъкнала гърнето. Семейството пази тайната близо две столетия. Онази моя прапрабаба със сигурност не би желала любовта на бея, който й е подарил богатството, да се превърне от красива легенда в пошла делнична история.

Гаврил се загледа в спокойните черти на събеседницата си.

— Със сигурност си наследила от онази твоя прапрабаба способността да разпалваш изпепеляващи страсти…

Дафни въздъхна.

— Единственото изпепеляващо чувство в живота ми е усещането за безмерна празнота…

Гаврил поклати глава.

— Не си причинявай закъснели терзания, Дафни. Няма никакъв смисъл от подобно усилие…

Дафни тръсна глава.

— Когато прецениш, че Роко е изкупил вината си, ще те помоля да ми го върнеш. И без това ми остана единствено той…

Гаврил придърпа стола към нея и се вторачи в лицето й.

— Това, което извърши Роко, не се изкупва с няколко благородни жеста. Идеята да изтъргуваш провинението му, не беше от най-блестящите…

Дафни въздъхна.

— Уморена съм от уроците ти по морал, Жил. От години се примирявам с всяко твое решение…

В погледа на Гаврил проблесна искрица ярост.

— Просто защото никога не оставяш никакви възможности за избор. Нито на себе си, нито на околните.

Тя прехапа усти. Не беше дошла тук, за да разчиства стари сметки. Нито да изравя томахавките от миналото. И да ги размахва настървено. Беше дошла да сключи мир. Със себе си. С Гаврил. С призраците, които я преследваха неуморно.

— Онзи човек… ще се оправи ли? — попита вяло тя.

— Надявам се. Найла се грижи за него. — Веднага съжали, че спомена името на докторката. Дафни никога не говореше за Лоренцо. Не споделяше подробности от живота в двореца на езерото. Не даваше индикации дали е щастлива или отегчена в онази златна клетка. Единственият, който не криеше възторга си към всичко, което беше постигнал недостижимия Лоренцо Рочели, беше фукльото Роко.

— Момичето е прекалено младо за теб… И прекалено опитно, за да споделя компанията на Роко.

Гаврил примига неразбиращо.

— Момичето няма нищо общо с мен. Колкото до Роко…, мисля, че е достатъчно голям, за да прецени сам от какво има нужда. Освен това… — Гаврил млъкна, сведе глава и зарови с върха на обувката в разронената мозайка на балкона. — Освен това, твоят скъп Роко изобщо не е светец…

Бледите устни на Дафни се извиха в усмивка.

— Ако ставаше въпрос за Дарко, щеше да се бориш със зъби и нокти, за да го държиш далече от изкушение като онази Найла.

Гаврил заби лакти в коленете си.

— Отново грешиш. Никога не съм ограничавал Божидар в избора му…

Лицето на Дафни се сви в отегчена гримаса.

— Никой не те обвинява за нищо, Жил. Не е необходимо да се горещиш…

Гаврил кимна и се изправи. Дафни чу стъпките му да потъват във вътрешността на къщата.

Беше дошла тук да намери покой. Не да се изправя срещу обстрел от обвинения. Нито да плете защитна мрежа от набързо скалъпени оправдания.

Тя напрегна слух. Не долови никакъв звук. Вероятно Гаврил си беше тръгнал. Беше извършил доброто дело за деня. Беше се погрижил гостенката да не примре от глад. Да не се разкапе от скука. Да не си въобрази, че прошката е привилегия, която можеш да извоюваш само с няколко безкористни жеста.

Дафни залюля отново стола. Щеше да прекара нощта в компанията на бутилка младо вино и един вироглав пес. На сутринта щеше да събере парчетата от разпиляното си битие, да набута Роко в автобуса и да го отведе там, където му беше мястото. При могъщия Лоренцо Рочели в разкошния му палат на брега на фантастичното Лаго ди Гарда.

87

От няколко дни се въртеше из къщата и вече не го свърташе на едно място. Лекарите не го пускаха да припари в службата, но най-късно до утре щеше да е пратил забраните им по дяволите.

Делийски придърпа бутилката с вино, която Гаврил му остави предната вечер. Вдигна високата стъклена чаша и я напълни почти до ръба.

През последните дни двама души го навестяваха неизменно. Юдата Гаврил и усойницата Гълъбина. След като го изписаха от болницата, намина и Найла. Но Герасим остана с впечатлението, че посещението й е продиктувано по-скоро от нездрав интерес, отколкото от лекарска загриженост.

Лейтенантът отпи от виното и премлясна. Ако всичко, което му беше разказал Гаврил, беше истина, се налагаше да се замисли не на шега над професионалните си изяви. Делийски доля виното и се загледа в чашата. Не можеше да проумее как толкова дълго и упорито бе гледал в грешна посока. Как иманярите се бяха промъквали под носа му, а той не бе надушил нищо. Колибите бяха изникнали като гъби, но никой не се бе запитал кой и с какви средства ги бе построил.

Герасим надигна отново чашата. Беше ясно като бял ден, че Гаврил криеше най-любопитната част от историята. Но затова съществуваше Гълъбина. Психоложката беше неумолима в желанието си да налива щедро масло в огъня. Гъдева потриваше ръце и чакаше сместа от клюки и интриги всеки миг да се взриви.

Делийски потропа с пръсти върху масата. Гълъбина беше готова на всичко, за да докаже, че Гаврил е драснал онази фатална клечка кибрит, която изпрати кмета в гроба. Защо иначе Герев ще се прави на самарянин? И защо ще заговорничи с Найла под път и над път?

Лейтенантът огледа празното шише. Най-късно до шест Гаврил щеше да е оставил нова бутилка. Приятелят му се опитваше да го държи в състояние на постоянно полупиянство, за да избяга от въпросите, с които го преследваше началникът. Гълъбина обаче беше убедена, че Герев щял да разреди посещенията при стария си приятел. Според нея, в момента Гаврил бил зает с нещо много по-интригуващо.

Устата на Делийски се изкриви в усмивка. Как ли щеше да подскочи милата гълъбица, когато узнае, че зад възстановяването на щетите от пожара стои съперницата? Онази, с която Гъдева мереше сили от години. Отдалече. Без да я вижда. И без да се изправя лице в лице с нея.

Делийски въздъхна. Гаврил не беше напълно искрен, но Герасим беше готов да му прости. Герев не бе отворил приказка за онзи жив труп, който бяха разнасяли с Найла в тъмната нощ. Не бе обелил нито дума за пристигането на Дафни. И най-тревожното. Не бе сметнал за необходимо да сподели защо си тръгна Дарко. Въпреки че Герасим знаеше. Причината беше онова разглезено нагло копеле Роко Рочели.

Делийски вдигна крака върху тесния диван. Роко беше изиграл своята мръсна роля в разпадането на семейството. През всичките тези години Гаврил и Дарко бяха като пръстите на юмрук. Здрави, сплотени и неразделни. Дарко остана при баща си, когато спечели стипендия и можеше да избере някои от най-престижните университети в Европа. Младият Герев беше един от стълбовете на дома. Колоната, която не разрешаваше на Гаврил да се срине. След бягството на момчето се налагаше Герев да крепи сам разклатеното си битие.

Делийски поклати глава. За няколко дни негодникът Рочели беше постигнал това, което най-свирепите бури и фортуни не бяха успели да сторят за десетилетия. Да разделят бащата от сина.

Лейтенантът изсумтя. Гаврил сам беше набутал вълка в кошарата. Беше жертвал собственото си дете, за да спаси чуждото. Гълъбина беше права. Герев никога нямаше да се излекува от треската, наречена Дафни.

Телефонът издрънча, но Герасим не посегна към слушалката. Който и да го търсеше, беше в отпуска. Лекарите препоръчваха активна почивка. Но човек трудно можеше да се отдаде на безделие, когато наоколо ставаха толкова необясними неща. Роко беше свободен, но Гаврил го държеше насила под покрива си и не го пускаше да си тръгне. Дафни се беше върнала на мястото на престъплението след двадесет безумно дълги години. Като убиец, който се навърта около жертвата. Найла се беше скрила в черупката си и ближеше рани. Гълъбина не беше готова да сложи оръжието. Беше сигурна, че победата на онази жена е пирова. Че съвсем скоро самата тя ще се окичи с венеца на триумфа.

Делийски се засмя. Въпреки всичките си недостатъци, Гълъбина притежаваше и някои чисто човешки черти. Беше наивница. Доставяше й удоволствие да си замазва очите. Найла от своя страна неведнъж бе доказвала, че предаността й към Герев няма граници. Колкото и да се чувстваше наранена и отблъсната, щеше да продължи да изпълнява съвестно ролята на най-верния му съюзник.

Съществуваха и други герои, които още се спотайваха зад кулисите. Копача, Кречеталото, мумията. Роко беше изскочил на сцената, но не знаеше репликите. Дафни надничаше зад завесите, но госпожа психоложката беше убедена, че в тази игра новодошлата е аматьор. И няма да предизвика овации с превъплъщението си на грешницата, която се разкайва.

Герасим сбръчка вежди. За съжаление, съществуваше и друго. Едно тъмно петно, което стоеше пред очите на всички, но никой не го забелязваше. Гаврил бе проявил добрината да му го посочи с пръст. Въпреки че Делийски нямаше никакво желание да се рови в тинята. И да вади оттам вмирисали се грехове. Следствието си беше казало думата. Страстите в селото се бяха уталожили. Историята беше изпратена в архивите. И все пак подозрението съществуваше. И нямаше да го остави на мира. Щеше да човърка съзнанието му. Да го тормози. Да не му дава покой.

Лейтенантът кръстоса крака. През цялото време Гаврил се опитваше да го убеди, че не съществува престъпление. Че всичко е игра на случайността. Напоследък обаче правеше намеци. Гледаше в земята, почесваше се по тила, говореше със заобиколки. Герасим не можеше да разбере какво цели с разкритието верният му приятел. И защо хвърля бомбата точно сега, когато и най-злословните усти вече са запушени.

Лейтенантът притвори очи. Гълъбина щеше да потрие доволно ръце, ако узнае. Щеше да пръсне слуха из селото като проказа. Затова трябваше да държи тайната далече от нея. Поне докато реши какво да прави с признанията на скъпия си приятел.

Герасим се вгледа в стрелките на часовника. Ако пророчествата на Гъдева се окажеха верни, най-късно до утре Дафни щеше да си е тръгнала оттук. Щеше да е отвела със себе си и красавеца Роко. Щеше да е оставила зад гърба си едно празно гърне, което доскоро е било наблъскано със стари жълтици. Едно разбито сърце. И едно грозно подозрение. Че не е могла да купи щастието си, но за сметка на това е изтъргувала на добра цена невинността на отрочето си.

88

Почувства студенина върху рамото и потрепери. По-скоро усети, отколкото забеляза присъствието му. Беше убедена, че си е тръгнал. Че я е оставил да размахва ръце и да се дави бавно и мъчително в собствената си безпомощност.

Дафни пое чашата с ледено прозрачно вино, която й подаде Гаврил.

— Обиколих двора. В оградата на градината са зейнали няколко дупки. Утре ще ги запуша.

— Не е необходимо. Утре си тръгвам…

Гаврил се вторачи в разпиляната й коса.

— Не можеш да отведеш Роко така ненадейно…

— Мога, Жил. По-добре от мен знаеш, че нищо не го задържа на това място.

Гаврил облегна длани върху парапета. След това се извърна рязко.

— Защо веднъж поне не вземеш правилното решение, Дафни? Защо един-единствен път не помислиш първо за другите, а после за себе си? — Той доближи и се приведе към лицето й. Брадичката му почти докосна челото й.

Дафни усети учестеното му дишане. Не сведе очи. Издържа предизвикателно погледа му.

— Трябва да го отведа, преди да е изпитал голямата скука. Усещането е пагубно. И завладява всеки, който се задържи по-дълго тук…

— Голямата скука владее единствено теб. Убеден съм, че и там, в палата, който ти построи твоят чужденец, също се скапваш от скука.

Устните на Дафни се извиха в снизходителна усмивка.

— Никога няма да узнаеш как се чувствам там. Както не знаеш и какво изпитвам в момента…

— Знам, Дафни. Една бездънна смазваща неудовлетвореност.

Тя облиза устни.

— По-скоро празнота… Не искам с Роко да се случи същото. Най-съкровеното ми желание е някога да се върне отново тук…

Гаврил се облегна върху парапета.

— Моментът не е подходящ за набързо организираното ти бягство. Роко има нужда от сигурност. Момчето е объркано. Липсва му красива цел. Иска да излее някъде с години наслагваната ярост.

Дафни махна с ръка.

— Баща му се е погрижил за всичко. Предначертал е всяка негова стъпка. Осигурил е предварително осъществяването на всяка амбиция. Задоволил е в аванс всеки младежки каприз.

Гаврил се усмихна тъжно.

— Разбрах това в мига, в който го видях. Роко се движи като слепец. Трябва да го оставиш да прогледне. Да започне да различава опасностите. Да пристъпва, без някой да го води.

— Роко не е Дарко, Жил. Не е свободен в избора си. Баща му го пусна да се движи в коловоз. По разписание. Без излишни спирки, без ненужни закъснения и непредвидени отклонения.

— Затова и при първото изпитание излезе извън релсите. Роко извърши нещо ужасно, Дафни. И ако действително искаш да му помогнеш, не трябва нито ти, нито баща му да си затваряте очите.

Дафни се размърда върху стола.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Дарко ти липсва болезнено. Пуснал си го да лети със собствени крила, но дълбоко в себе си не можеш да се примириш със свободата, която си му дарил. Би дал всичко, за да го върнеш при себе си.

Гаврил сведе поглед.

— Случи се нещо, което не ти казах по телефона — изрече глухо той.

Дафни вдигна озадачено уморените си очи.

— Дарко си тръгна, без да се сбогува…

Дафни пусна босите си крака върху ледената мозайка.

— Направих всичко, което е по силите ми, момчетата да станат приятели… — Гаврил извърна глава и зарея поглед сред клоните на тъмнеещата гора. — Още не мога да разбера защо се отнесоха с такава… нетърпимост един към друг.

Дафни се изправи и прокара ръка по парапета.

— Дарко напусна къщата, защото ти приюти Роко, така ли?

Гаврил се опита да избегне погледа й.

— Случи се нещо… непредвидено. Нещо, което не съм в състояние да проумея дали бих могъл да избегна…

Дафни преглътна с усилие. Гаврил забеляза с крайчеца на окото си как гърдите й се повдигат учестено.

— Роко откри в албумите една стара снимка…

— Каква снимка? — попита задъхано тя.

— Онази, където сме двамата с теб и Дарко при първия ни излет в планината.

Дафни пое дълбока глътка въздух. Допреди Гаврил да се появи в къщата, вечерта изглеждаше толкова спокойна. Тиха. И безметежна.

Гаврил разтърка челото си.

— Роко реши, че детето на снимката е той. Обясних му, че греши.

— Затова ли си тръгна Дарко? — попита глухо Дафни.

— Нямам представа. Роко си беше втълпил, че Дарко е изоставено дете, което съм прибрал от съжаление. Че той е малчуганът от снимката. Вероятно е подхвърлил нещо подобно пред Божидар. Това е единственото обяснение, което роди главата ми.

Дафни закрачи с босите си крака върху неравната мозайка.

— Не трябваше да изпращам Роко тук. Не зная откъде ми хрумна тази безумна идея. Самият той не искаше и да чуе за това пътуване.

Тя прехапа устни. Протегна ръка и вкопчи пръсти в дрехата на Гаврил.

— Трябва незабавно да отидеш в града. Още тази вечер, чуваш ли? Да откриеш Дарко и да му обясниш, че всичко това са небивалици. Утре рано сутринта с Роко ще си тръгнем оттук. След няколко дни всички ще сме забравили, че изобщо сме стъпвали на това място.

— Успокой се! — Гаврил сложи ръце върху раменете й. — Дарко не е малко дете. Трябва сам да открие грешката си. Да се вслуша в гласа на сърцето си. И да се върне. За да му обясня.

— Не можем да чакаме да го озари… прозрение.

Дафни притисна с длани слепоочията си.

— Представи си, че извърши някоя глупост — почти изплака тя.

— През всичките тези години не е вършил нищо неразумно.

— Може да реши, че е настъпил моментът.

— Няма да реши такова нещо.

Дафни блъсна ръцете му.

— Говориш така, защото Дарко не е…

Гаврил сграбчи лакътя й, за да прекъсне ненужните обвинения. Лицето на Дафни се изкриви от болка. Тя поиска да отскубне ръката си, но не успя. Гаврил се надвеси над челото й.

— Преди двадесет и две години се заклех, че ще съм най-преданият баща на света. Направих и невъзможното, за да удържа на думата си.

Дафни стисна юмруци.

— Имахме уговорка, Жил…

— Точно така. Изпълних съвестно своя дял. Нищо не се е променило от нощта, когато те убедих да дадеш шанс на детето си да живее.

Дафни се надвеси над парапета.

— Промениха се много неща. Самият ти си се променил. Готов си да оставиш Дарко да се лута сам в лабиринта от опасности.

— Време е да започне да открива истините сам.

Дафни поклати глава.

— Някои истини трябва да останат заровени завинаги… Това е част от сделката, която сключихме. Не разбирам защо след толкова години трябва да променяме условията.

Гаврил присви очи.

— Не разбираш, така ли? Тогава ще ти обясня. Защото твоят Роко израсна с двама вманиачени родители. Докато през всичките тези години Дарко се е питал защо е единственото дете в селото, което расте с баща си. И къде по дяволите, се е запиляла майка му. Нито веднъж не потърси отговора от мен, вероятно за да не ме нарани. За не разтвори рани, които още кървят.

Дафни се усмихна пренебрежително.

— Не те е попитал, защото както ти сам призна, си направил всичко възможно да го убедиш, че животът е прекрасен и без някаква си там майка.

— Обвиняваш ли ме за това?

— Отне ми го, Жил. Това никога няма да ти го простя.

Гаврил прокара пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам, че присъствам на тази сцена. Ти си тръгна, Дафни. Набий си го в главата! Събра си парцалите и се изнесе. Лекарите бяха категорични, че това е единственото място, където Дарко може да се оправи. Наясно си, че ако не беше останал тук, последствията за здравето му щяха да са фатални. Ти изостави детето си. И най-ужасното! В продължение на цели три години изобщо не се заинтересува дали Дарко е още сред живите.

Дафни размаха нервно ръка.

— Бях объркана. Бях набутана в капан. Не бях в състояние да понеса мисълта, че може да му се случи нещо…

— Случиха се много неща. Но теб те нямаше. Откакто те помня си объркана. Никога не си наясно какво точно искаш. Изпрати тук Роко и побърза да долетиш, за да го издърпаш под крилото си.

Дафни приближи и застана толкова близо, че лицата им се докоснаха.

— Разбирам какво искаш да направиш. Да ми отнемеш и Роко. Както направи с Дарко. За да ме накажеш за потънали в мухъл грехове.

Гаврил я изгледа недоумяващо.

— Нямам никакво желание да те съдя. Просто погледни веднъж истината в очите. Може да се почувстваш малко по-щастлива.

— Искаш да видя твоята истина. Защо ти не се опиташ да погледнеш моята? Лиши ме от детето ми. Не намери смелост да му кажеш: Майка ти не е умряла. Жива е. И страда за теб.

Гаврил пристъпи напред. Гърбът на Дафни опря в парапета.

— Това щеше ли да промени нещо? — Гърдите му блъснаха нейните. — Бъди искрена поне веднъж! Признай го! Не пред мен, пред себе си! Щеше ли да се върнеш? Щеше ли да станеш част от живота му? Или Дарко щеше да расте с усещането, че майка му е избрала да живее в друг свят. С чужди хора.

Гаврил отдръпна тялото си.

— Не си ли даваш сметка, че щеше да търси отчаяно вината в себе си?

— Все пак щеше да знае, че не е сирак.

Гаврил се извърна рязко.

— Какво си представяш? Че това откритие щеше да го топли?

— Поне нямаше да се чувства изоставен…

— И как щеше да му помогнеш да избяга от това усещане? С някой среднощен разговор по телефона? С някое друго сълзливо писмо? Или с някое подаръче за Коледа? — Гаврил се отдръпна. Дафни изпусна въздуха от гърдите си.

— Моля те, Дафни, нека сложим край на този разговор. Дарко израсна в дом. В семейство с морал. Изборът да живееш далече от него беше твой. Не виждам защо изобщо се връщаме назад.

— Защото днес, на площада, разбра коя съм, но не каза нищо. Не пожела дори да остане още няколко минути с мен.

— Поведението му трябва да те наведе на мисълта, че се е отърсил от детинските илюзии.

— Срещата на площада не беше илюзия. Дарко трябва да разбере, че някога ти използва неспособността ми да се приспособя към живота тук и сключи с мен отвратителна сделка. Не трябваше се съгласявам…

— Късно е за всичко това, Дафни. Прекрасно знаеш, че си беше тръгнала, преди изобщо да стъпим в това село. Пристигането ти тук беше последен отчаян опит да задушиш желанията си. Сега и двамата сме уморени. Не откривам смисъл да се ровим в миналото. Ако толкова държиш да изчистиш съвестта си, потърси нещо друго. Просто дръпни пипалата си от Дарко.

Гаврил се наведе, взе от пода чашата с недопито вино и я остави върху масата.

— Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

Дафни почувства как гневът разтресе тялото й. Как демоните я връхлетяха отново. Тя стисна малките си юмруци и протегна изящната си шия.

— На твоята съвест ще тежи това, което направи. Милостта ти беше великодушие на палач. Даде ми три дни, за да взема най-мъчителното решение в живота си.

— Изборът беше изцяло твой.

Дафни усети, че ръцете й треперят. Че страните й се тресат в нервни тикове. Че колената й се огъват. Тя потърси опора в парапета.

— Изправи ме пред дилема, която не бях в състояние да реша. Да взема със себе си Дарко. Или да си тръгна сама и никога повече да не нахлувам в живота му. Беше наясно, че каквото и да избера, ще стигна до задънена улица. Пътят, по който ме тласна, беше мъртъв. Без изход.

— Дадох ти шанс да останеш с детето си. Щеше да е пагубно Дарко да живее с майка, която се разкъсва между два свята. Която идва и си отива. Която вечно гледа навън.

— Пагубно е това, което направи. Разбърка картите така, че вече никой не може да ги подреди.

— Моят живот е удивително подреден. Съжалявам, ако не си успяла да сложиш ред в своя. Ще е тъжно наистина. Толкова потъпкани съдби заради една празна илюзия…

Гаврил се отправи към вратата. Дафни изпита неудържимо желание да се нахвърли върху него и да издере очите му. Да изтръгне гръкляна му. Да остави върху лицето му белезите на необузданата си ярост.

— В крайна сметка заслужаваш напълно участта си. Дарко излетя от златния кафез, в който го беше заключил. И ти остана насаме с уроците си. С непреклонността си. С изветрелия си морал.

Гаврил прекрачи прага. Извърна се и изрече спокойно:

— Ще се върне, Дафни. Както виждаш, всички се завръщат. Дори и ти…

Дафни почувства, че гневът я задушава.

— Не зная само дали ще ти прости, когато узнае, че през всичките тези години си го лъгал. Че си го държал далече от най-близките му хора. Колкото и да се опитваш да заровиш истината, тя все някога ще изскочи на повърхността. Все някога Дарко ще узнае, че не е твой син.

Лицето на Гаврил стана сурово.

— Няма да посмееш да причиниш това на собственото си дете.

Той блъсна вратата. Етажът се разтресе. Дафни чу стъпките му да се отдалечават по каменното стълбище.

Опита да си поеме дъх. Неприятен спазъм задуши гърлото й. Сълзите заляха страните й.

Дафни се хвърли върху твърдия диван. Риданията разтресоха крехките й рамене.

89

Поп Недялко следеше напрегнато отмерените движения на докторката, когато ненадейно пациентът се размърда. Найла размота внимателно бинта около главата му и го пусна върху леглото. Четири чифта любопитни очи се вторачиха в лицето, което се появи под превръзката.

В продължение на минута никой от присъстващите не издаде звук. Свещеникът пръв наруши мълчанието:

— Не е толкова зле.

Найла кимна и прокара пръст по незарасналите шевове върху лицето. Въпреки необичайните обстоятелства, при които беше извършена операцията, в болницата си бяха свършили добре работата. Гаврил бе броил на хирурга подобаваща сума, така че всичко мина мирно и тихо, без нито едно сведение около случая да бъде отразено в документацията.

— Като се има предвид, че го шиха набързо, е истински красавец — отсече Герев, оглеждайки новото лице на човека пред себе си.

— Дори устата му не е толкова страховита, колкото изглеждаше преди — отбеляза свещеникът, взирайки се в резултата от лекарските усилия. — Можело е само да дръпнат още малко носа… Да не стърчи като топчест израстък в средата на физиономията…

— Стига сме му търсили кусури, отче. Чарът на този левент е именно в носа. Освен това, няма да се явява на конкурс за красота. — Гаврил заобиколи леглото и почука по гипса, с който бе обездвижен левият крак.

— Със стъпалото ще имаме проблеми — обясни загрижено Найла, сбръчквайки изписаните си вежди. — Не е ясно дали изобщо ще може да се движи нормално.

— Че той и преди не се движеше нормално — побърза да отбележи поп Недялко.

— Сега може да е по-лошо. — Найла посегна към масичката и издърпа от комплекта с инструменти малко чукче. Замахна и стовари желязото върху коляното. Човекът върху леглото подскочи, но не издаде звук.

— Кракът реагира. Ще узнаем за състоянието на стъпалото, след като свалим гипса.

— В такъв случай предлагам да не се тревожим напразно. — Герев бръкна в джоба на панталона.

— Ти ще откараш този симпатяга до колибите — той подаде ключа от субаруто на стърчащия в дъното на кабинета Роко. — Оставил съм всичко необходимо върху масата. Храна, напитки, лекарства. Ще се погрижиш да си изпие хаповете и да не буйства.

Герев изгледа изпитателно момчето.

Роко пое с неохота ключа.

— Сам ли ще влача тоя ненормалник до колата? — попита сърдито младежът.

— Без ничия помощ го докара на тоя хал. Сега ще си сърбаш попарата.

Роко се намръщи. Лудият се мотаеше в краката му от първия миг, в който стъпи в селото. Нямаше лесно да се отърве от това уродливо лице. Добре поне, че негодникът беше престанал да се хили злорадо. Да се зъби и да бълва порой от идиотски закани.

Той пристъпи към леглото. Гаврил преметна ръката на пострадалия върху рамото си. След това групата заслиза бавно по стълбището.

Герев закопча предпазния колан върху корема на Цанко Кибика и се надвеси над отворения прозорец на водача.

— Не бързай да се прибираш! И без това нямаш друга работа. Остани с него, докато се смрачи. На тръгване заключи. Да не го нападне някой звяр.

„Зверовете рядко нападат други зверове“ — изкуши се да отбележи Роко, но прецени, че е по-разумно да си мълчи. Завъртя нервно ключа и изрече зад полусваленото стъкло на прозореца.

— Ще се порадвам на компанията му. Когато започне да ми призлява, ще направя едно кръгче в околността и се прибирам.

— Никакви кръгчета! Не си играй с огъня, момче! И без това си достатъчно опарен…

Роко направи отегчена гримаса. Настъпи газта и субаруто изрева.

— И умната! — провикна се след него Герев. Бръмченето на мотора заглуши думите му.

Герев се отправи към здравната служба и срещна на стълбите потящия се под расото поп Недялко.

— Докторицата отпраши към горната махала. Детето на Казака цяла нощ се мятало в треска…

— Какво ли не преживя тоя човек! — въздъхна тежко Герев. Той огледа потното лице на попа, след това изрече оживено:

— Ще те водя вкъщи, отче. Да пием по едно вино.

Поп Недялко се вгледа в уморените очи на събеседника си.

— Зная, че имаш нужда от изповедник. Много неща се струпаха на главата ти напоследък…

— Не съм свикнал да се оплаквам.

Попът постави ръка върху рамото на събеседника си.

— Само не губи вярата си, синко! Бог е милостив. Ще ти дари спокойствието, за което жадуваш…

Гаврил кимна и закрачи по паважа.

— Искам да споделя нещо, но не зная откъде да започна…

— Започни направо. В изповедта не са необходими предисловия.

Герев пое дълбока глътка въздух. Бузите му се издуха. Милион пъти беше водил този разговор със себе си, но в момента признанието му се струваше непосилно бреме.

— Знаеш, че сключих сделка с иманярите. Да построим колибите. В замяна им обещах остатъка от жълтиците.

Свещеникът избърса потта от челото си.

— Парите са поквара. Добре, че се отърва от тях. И ги хвърли в благородно дело.

— Раздадох им, каквото остана. Дафни не пожела нито грам от златото.

Поп Недялко се загледа в неравните камъни по паважа.

— Остави жълтиците, ами кажи какво ще правиш с Дарко!

— Каквото съм правил винаги. Ще се погрижа да възвърне душевния си мир.

Свещеникът спря насред улицата и вдигна глава.

— Знаеш, че съм единственият човек на тази земя, който знае тайната ти. Можеш да си сигурен, че ще я отнеса в гроба…

Гаврил зарея поглед над кичестите клони на крушовата градина, която се простираше до самата ограда на черквата. Свещеникът пое отново по стръмната улица.

— Тогава… преди двадесет години… станах случаен свидетел на разговор, който през целия си живот се опитвах да забравя. Помниш ли? Бях дошъл да говорим за кръщенето на Божидар. — Отецът замълча. — Няма ден, в който да не се стремя да залича от съзнанието си онова, което неволно чух. Страх ме е, че може някой ден да превъртя. И да тръгна да разгласявам нагоре-надолу тайните на хората…

Поп Недялко разкопча най-горното копче на расото.

— Всяка нощ се моля Бог да ми даде сили да запазя тайната ти — изрече глухо той.

Гаврил се изкашля. Свещеникът сложи отново ръка върху рамото му.

— Трябва да знаеш и друго. Нямаш вина за решението на Дафни. Помня каква кокона беше като момиче. Идваше през лятото с майка си. Младежите, които пристигаха от града, се надпреварваха да се хвърлят в краката й. Но тя ги отминаваше високомерно. Дори не ги поглеждаше. Цялото й същество беше устремено на другаде…

— Дафни винаги бе мечтала за нещо различно. Годините бяха такива, че никой нямаше да й разреши да се омъжи за онзи италианец. Баща й беше генерал. Майка й държеше името си в списъка с най-видните представителки на хайлайфа.

— Не бяха виновни годините. Нито родителите й.

Гаврил облегна гръб върху каменната ограда. Клоните на крушата докоснаха рамото му.

— От самото начало разбрах, че нещо я измъчва. Повярвай ми, отче, когато призна, че е бременна, единствената мисъл, която мина през главата ми, беше решението да стана баща на детето й.

— Благородството ти е достойно за възхвала, синко. Бог ще те възнагради за търпението и великодушието. И за доброто ти сърце.

— Направих го без корист. Съзрях в случилото се шанс да създадем семейство.

Поп Недялко поклати глава.

— Ако твоята Дафни не я вееха толкова ветрове, щяхте да сте семейство за чудо и приказ.

Гаврил размаха ръка.

— Не ме разбирай погрешно, отче. Не я виня за нищо. Дафни никога не е крила, че копнее да бъде свободна. Да пътува, да среща интересни хора, да плава в далечни морета. Да се разхожда в кралски градини, да прекарва дните си в палат. Тук се чувстваше закотвена в една действителност, от която винаги е искала да избяга.

Свещеникът измъкна огромна бяла кърпа и избърса потта от врата си.

— Човешките стремежи са най-пагубното нещо. Запомни това от мен!

Гаврил не чу забележката. Мислите му препускаха в друга посока.

— Обвинява ме, че съм й отнел Дарко. — Почувства, че се задъхва. — Не можех да оставя детето в ръцете на човек, който дори не подозира за съществуването му. Не можех да хвърля момчето във водовъртежа от неизвестности. Самата Дафни не беше убедена, че любимият й ще приеме едно отроче, което се бе появило на бял свят без съгласието му.

Свещеникът вдигна ръка.

— Не е необходимо постоянно да изравяш доказателства в своя защита. Не си извършил грях. Напротив. Постъпката ти е достойна за възхищение.

Гаврил тръсна глава.

— Не ми е притрябвало възхищението й. Нито благодарността й. Единственото, което искам, е да не изопачава случилото се. Да не гледа миналото през призмата на криво огледало. И да не ме залива с несправедливи обвинения.

Поп Недялко се скри в сянката на дървото.

— Затова ли дойде твоята Дафни? За да те засипва с упреци?

— Дойде да прибере Роко. Казах й по телефона каква я свърши момчето. Видях с очите си как премаза на завоя Цанко Кибика. Връщах се от лозето. Бях точно там, на баира. — Гаврил протегна ръка и посочи назъбения каменист склон. — Оттам всичко се вижда като под лупа.

Попът зацъка с език.

— И след това онзи малък нехранимайко си плю на петите, а? — Той размаха ръка, за да прогони рояк пчели, които зажужаха около главата му. — Ако ония двамата негодници не бяха разтръбили, че непознатият търсел кмета, Делийски изобщо нямаше да знае как изглежда Роко Рочели.

Гаврил откъсна дълго жилаво листо от клона над главата си.

— Деня преди инцидента Дафни се обади да каже, че Роко пристига. Беше решила да извадим жълтиците.

Герев завъртя между зъбите си дръжката на листото.

— След това се случи нещастието с Цанко. Пламнаха и колибите…

— С други думи, малкият докара в селото куп беди…

Гаврил прехапа устни.

— Истината е, че пристигането му не остана незабелязано. Духовете се пораздвижиха. Делникът загуби плавния си ритъм. — Герев изплю листото.

— Когато видях какво стана на завоя, се хукнах да спася Цанко. Молех се само да не се е случило непоправимото. Намерих Кибика проснат върху плочите сред локва кръв. Добре, че беше обедно време и наоколо нямаше жива душа. Метнах го в колата и го откарах при Найла. После уговорихме операцията в болницата. Всичко стана набързо. Лекарите го шиха цяла нощ. На Роко не казах нито дума. До онзи ден, когато го накарах да се изповяда. И да се разкае от дъното на душата си.

— Няма вид на човек, който се е разкаял, но както и да е. Важното е, че Куцото оживя. И че благодарение на теб ще има покрив над главата си. Несретникът живееше под открито небе. Къщата на баба му се е срутила до основи.

— Не се тревожи за Цанко. Оттук нататък нищо няма да му липсва. Отделих няколко жълтици. От ония, на бея. Кибика ще живее като цар. Докато е в селото, Роко ще му служи като роб. После ще видим…

Свещеникът се засмя.

— Помислил си за всичко.

— Не съвсем, отче…

Попът примига неразбиращо.

— Какво друго терзае душата ти, синко?

Гаврил пое дълбока глътка въздух. Не беше лесно да изрече онова, което го измъчваше. Нито беше наясно дали изобщо трябва да отваря дума по въпроса.

— Знаеш, че Яначко Кречеталото прекара няколко дни в лазарета на Найла…

Попът присви очи.

— Дочух нещо такова.

— Първата вечер…, когато го отведохме в квартирата й, се беше почерпил порядъчно.

— Едва ли му е за първи път.

— Напоследък Делийски непрекъснато се навърта около квартирата на Найла. Уплашихме се, че е надушил нещо. Затова с Найла решихме да го пратим в трета глуха. През една тъмна нощ разменихме Цанко Кибика с мъртвопияния Яначко. Така че, ако господин началникът реши да провери подозренията си, да намери в болничната стая Кречеталото. И да реши, че само си губи времето, като души наоколо.

Попът повдигна рамене.

— Началството разкри ли измамата?

Гаврил размаха нетърпеливо ръка.

— Герасим още не може да се съвземе след удара, който стовари върху главата му бай Делчо. — Той замълча. След това погледна свещеника в очите.

— Делийски не е проблемът…

— Кой тогава?

Гаврил се огледа неспокойно. След това се приведе към ухото на попа.

— Онази нощ…, когато отведохме Кречеталото в жилището на Найла, Яначко започнал да се мята и да бълнува. Найла се видяла в чудо. Толкова се изплашила, че за малко да го откара в болницата.

Поп Недялко следеше разказа на събеседника си с отворена уста.

— Та същата онази нощ — продължи Гаврил, — полунасън-полунаяве Яначко повтарял като луд, че Копача го изпратил да драсне клечката в колибата на кмета…

Гаврил млъкна и зачака думите да стигнат до съзнанието на събеседника му. Поп Недялко обаче прие новината без изблик на изненада.

— Не знам доколко човек трябва да вярва на пиянски брътвежи… — повдигна рамене той.

Герев преглътна. Така и така беше започнал, трябваше да доведе историята докрай.

— Доколкото Найла успяла да схване, кметът от години изнудвал Копача. Първият човек в селото настоявал иманярите да поделят жълтиците с него, след като ги изровят. Поискал, разбира се, лъвския пай. В противен случай се заканил, че ще натика Копача отново в затвора.

— Какво е търсил Копача в затвора?

— Явно има стари грехове. Кметът е изровил някои от тях и с това го е държал в ръцете си.

Поп Недялко се прекръсти.

— Накъде е тръгнал този свят? Потънал в мерзост и злини.

Гаврил облиза нервно пресъхналите си от жегата устни.

— Знам, че трябваше веднага да изтичам при Герасим и да му разкажа всичко. Пък той да му търси края. Не го направих, защото Яначко ми беше необходим. Присъствието му щеше да ми помогне да прикрия инцидента с Цанко. Не исках Роко отново да попада в лапите на ченгетата. Този път щяха да назначат обществен обвинител. И да го разпънат на позорния стълб, преди да е обелил и дума.

Свещеникът поклати глава.

— Не знам какво да ти кажа, синко. Наистина не знам. Цял живот служа на божиите закони. Човешките са ми напълно чужди…

Гаврил издърпа клона над главата си.

— Бях намислил перфектното наказание за Роко. Да служи на Кибика, докато му дойде умът в главата. Да слуша от сутрин до вечер несвързаните му приказки. Да изпълнява желанията му. Да търпи своеволията му.

Поп Недялко се загледа в обувките си.

— Лейтенантът е зло куче. Надуши ли нещо, няма да пусне малкия да си тръгне. Освен това, намрази до смърт жените. Особено след като си тръгна неговата. Така че ще направи всичко възможно, за да види Дафни да се влачи в калта.

Гаврил размаха напористо ръце.

— Последното нещо, което искам, е Дафни да страда…

— В такъв случай, постарай се чужденчето да си изкупи греха и го остави да си върви. Ако не ти се гази повече в тинята, забрави и за пиянските брътвежи на Кречеталото. Наказанието не идва от хората, синко. Идва от небето.

Гаврил въздъхна тежко.

— Не съм наясно дали селяните трябва да узнаят, че човекът, в чиито ръце са поверили съдбата си, е бил алчен властник и безскрупулен изнудвач. Нито дали утре Копача няма да изпрати отново някой екзекутор, за да разчисти сметките му.

Поп Недялко разтърка уморените си очи.

— Ще намина да изпием виното някой друг път…

Той набута кърпата под дрехата на врата.

— Постъпи така, както те просветли небето, синко — изрече свещеникът, поемайки надолу по тясната калдъръмена улица.

Гаврил остана загледан в прегърбената старческа фигура, която се отдалечи в потрепващата обедна мараня.

90

Влакът тръгваше след по-малко от четвърт час. Гаврил седеше на тясната дървена пейка и не откъсваше поглед от нажежените релси на коловоза.

— След два часа си в столицата. Полетът ти е в пет.

Събеседникът му кимна.

— Ще вземеш такси от гарата. Ето ти дребни. — Той бръкна в джоба на ризата и подаде банкнота на зяпащия празния перон Роко.

— Да не забравя да ти дам и това… — Герев измъкна измачкан, сгънат на четири лист.

— Какво е това?

— Заповедта ти за освобождаване.

Роко разгърна листа и се зачете в написаното.

— По тия места новините пътуват дълго. Тук пише, че съм свободен отпреди няколко дни…

— Остави какво пише тук! — Герев издърпа листа от пръстите на момчето и го сгъна нервно. — Ето ти мобифона, валутата и ключовете.

Роко набута всичко в джобовете на панталона.

— Надявам се някога да ти се отвори отново път насам. Намини да видиш как я караме… — Гаврил сплете пръсти и облегна лакти върху коленете си.

— Мисля, че веднъж ми стига. Май е по-добре да не рискувам. Току-виж някой луд пак ми изскочил на пътя.

Герев се усмихна.

— Мислил ли си какво ще правиш оттук нататък?

Момчето въздъхна.

— Баща ми ме натиска да завърша оня скапан университет. Представя си, че трябва да стана велик юрист.

— А ти какво си представяш?

Роко повдигна рамене.

— Нищо определено…

Гаврил дочу в далечината свирката на влака и трепна.

— Време е да се сбогуваме — изправи се той.

Роко стана с неохота.

— Виж какво, съжалявам, че стана така с Дарко. — Младежът погледна Герев в очите.

— Не го мисли! — потупа го Гаврил по рамото. След това подаде едрата си длан. — Обстоятелствата на срещата ни бяха малко необичайни, но все пак се радвам, че дойде.

Роко стисна напуканата длан.

— Да знаеш, че си по-готин отколкото те смятат в това смотано село — изрече безизразно момчето.

Герев се засмя.

— Тичай, да не изпуснеш влака!

Роко забърза и се улови за дръжката на стълбичката.

— Чакай! — Гаврил се спусна след него. Измъкна от чантичката на кръста паспорта и го размаха над главата си. — За малко да забравим най-важното.

Роко протегна ръка.

— Вътре са билетите — обясни задъхано Герев, разлиствайки първата страница. — Гледай да не изпадне нещо! — Погледът му се плъзна върху снимката. След това отскочи върху написаното под нея. Гаврил примига и се вторачи в цифрите.

Пръстите на Роко докоснаха документа, но Герев отдръпна ръката си. Момчето залитна. Гаврил отстъпи крачка назад. Видя зелената светлина. Чу свирката на началника на гарата.

— Убеден съм, че не искаш да се мотая още един ден в краката ти… — Роко скочи върху перона. Човекът с палката му направи знак да побърза.

Гаврил вдигна поглед, но не забеляза момчето. Не схвана шегата. Не чу дори засилващия се тътен на колелата.

Роко изтръгна паспорта от пръстите му, затича се и скочи в движение. Задържа се върху най-долното стъпало и размаха ръка:

— Ще се обадя като пристигна.

Гаврил остана неподвижен върху безлюдния перон. Видя как влакът набра скорост. След миг последният вагон се изгуби от погледа му.

Усети как топлинната вълна удари лицето му.

— Голяма жега! — изпъшка началникът и се скри в чакалнята. Герев остана сам.

Чувстваше се като човек, повален от гръм. Нямаше представа дали някога изобщо ще е в състояние да движи ръцете и краката си. Да разсъждава трезво. Да говори смислено.

Герев осъзна, че всяка частица от тялото му е парализирана. Сетивата му не приемаха сигнали от външния свят. Емоциите му бяха задушени.

Вдигна очи към небето. Някаква незнайна сила сковаваше цялото му същество и не му разрешаваше да помръдне.

Той раздвижи устни:

— Благодаря ти, Господи, че ме спря. Иначе вече щях да съм я удушил…

91

Първото нещо, което забеляза, беше кошницата с домашно приготвена храна върху площадката на горния етаж. Беше оставил продуктите предния ден и по всичко личеше, че домакинята не се е докоснала до тях.

Гаврил погали кучето, което заскимтя в краката му и огледа неспокойно двора. Нищо не се беше променило от последното му посещение в къщата.

Той заизкачва бавно стъпалата. Главата му бучеше. Сърцето блъскаше гърдите му. Краката му тежаха. Нямаше спомен как взе разстоянието до селото. По всичко личеше, че си бе възвърнал поне способността да се движи.

Гаврил застана на площадката и се ослуша. Дълбоко в себе си се надяваше да си е тръгнала. Не искаше да вижда лицето й. Нито да слуша признанията й. Каквото и да му кажеше, щеше да е лъжа.

Той пое дълбока глътка въздух. Бутна вратата и пристъпи в преддверието.

Лъхна го миризма на вкиснало. Огледа се и забеляза върху масата пакета с продукти, който беше донесъл преди няколко дни.

Гаврил се взря в разтворените крила на балконската врата. Беше се изнесла на бегом. Като крадец, който се страхува да не го хванат на местопрестъплението. Не беше дочакала дори утрото.

Той надникна в съседното помещение. Завесите бяха спуснати, капаците на прозорците плътно затворени. Не е искала да остане на това място нито минута повече.

Герев се върна в салона и набута запушалката в гърлото на бутилката с недопито вино. Не се беше докоснала нито до храната, нито до виното.

Той приседна на ръба на твърдия диван. Съжаляваше единствено, че изпусна възможността да я попита как се чувства човек, който е изживял последните двадесет години от живота си в измама. Беше наясно, че и да получи отговор, в него няма да има капчица здрав смисъл.

Гаврил затвори очи и отпусна глава назад. В миг до слуха му долетя тихо равномерно поскърцване. Той проточи врат, за да разбере откъде идва звукът. Изправи се бавно и пристъпи безшумно. Доближи до балконската врата и надникна навън.

В първия миг помисли, че има халюцинация. Че след откритието на перона никога вече няма да знае кое е истина и кое илюзия. Той се взря в сцената, която се разкри пред очите му.

Кучето бе изплезило език и побутваше с лапа изкривената дъга на люлеещия се стол. Старото дърво се разклащаше и издаваше тих поскърцващ звук.

Гаврил преглътна с усилие. Изпита неистово желание да разтърка очи, за да се убеди, че не сънува. Върху стола седеше Дафни. Босите й стъпала докосваха разронената мозайка. Ръцете й висяха от двете страни на облегалките. Шапката с изкуствени цветя се поклащаше върху главата й.

Кучето лизна дланта й и натисна отново дървото с лапата си. Герев направи още една крачка. Застана зад гърба й, но не усети предишната ярост. Сви пръстите в юмрук, но не изпита желание да стисне гърлото й.

— Искам да знам само какво изпитва човек, когато си играе със съдбите на останалите… — Гласът му беше глух, но отчетлив.

— Защо си представяш, че можеш да се разпореждаш с живота на другите? — Гаврил прехапа устни и закрачи нервно из сумрачния салон. Не биваше да разрешава гневът да го напада. В главата му да избуяват убийствени мисли.

— Знаеш ли какво открих преди малко, Дафни? — Той опипа наболата брада. — Убеден съм, че знаеш. И все пак не е лошо да го чуеш и от мен.

Гаврил измъкна настървено тапата от бутилката и отпи от виното.

— Ти си най-голямата измамница на тази земя… — Той избърса устни с ръкава. — Какво си представяше? Че гнусните ти тайни вечно ще стоят на тъмно? Че никой никога няма да узнае?

Той се изсмя неприятно.

— Не си толкова глупава. Нито толкова наивна…

Кучето спря да люлее стола и Гаврил се заслуша в настъпилата тишина. Безразличието й го влудяваше. Молеше се само да овладее емоциите си и да не извърши нещо непоправимо.

— Прекрасно помня деня, в който си тръгна… Прогорял е съзнанието ми като зловещо клеймо. — Той посегна отново към бутилката. — Три дни преди Коледа… Най-тъжната дата в нашия живот.

Поклати глава и отпи разточителна глътка.

— Знаеш ли кога е роден твоят Роко, Дафни? Знаеш, разбира се…

Герев се изсмя.

— Красавецът Роко! Гордостта на фамилията Рочели! Безценният диамант в короната на Лоренцо Фортуна!

Той доближи и се приведе над главата й.

— Нали така наричат съпруга ти в онези снобски среди? Щастие, успех, богатство, всичко събрано в едно. В личността на Лоренцо Рочели. Поредният изигран в списъка на измамницата Дафни…

Гаврил размаха бутилката.

— Каква ирония! Цял живот да играеш с подменени карти. Да парадираш с нещо, което не е твое…

Той тропна шумно шишето върху масата. Кучето изскимтя и подви опашка. Герев се загледа в проядената от молците покривка.

— Мога да си представя какво е родило нестройното ти съзнание. Искала си да подариш на италианеца нещо, открадвайки го от друг. Дори си била убедена, че постъпваш справедливо. Остави ми неговия син. Защо пък да не му дариш моя?

Герев стисна глава между треперещите си длани.

— Не зная какво да правя с теб, Дафни. Наистина не зная.

Той се загледа в поклащащите се копринени рози върху покритата с тюл шапка. Спусна се напред, приведе едрото си тяло и разтърси раменете й.

— Разбираш ли какво си направила? Объркала си живота на толкова хора!

Дафни не помръдна. Гаврил отдръпна ръцете си. Приведе се над лицето й се вгледа в очите й.

Красивите й светли очи с точици от старо злато, го гледаха неподвижно. Главата й беше килната настрани. Гърдите й бяха хлътнали и бездиханни.

Гаврил настъпи кучето, което се бе сгушило в краката й. Изрита го грубо и песът изскимтя. Повдигна ръката й, но дланта падна безжизнена върху дървената облегалка на стола.

Усети, че се задушава. Започна да разтрива трескаво ръцете й. Да повдига клепачите над очите й. Да притиска отчаяно главата й.

Трябваше да я накара да се събуди. Да се раздвижи. Да проговори. Не му бяха притрябвали обясненията й. Не искаше да чуе и дума. Искаше само да е жива. Там, на другия край на света, в двореца на езерото Гарда, с италианеца и неговия Роко.

Гаврил стисна малката й студена длан. В този миг напипа между пръстите й измачкан къс хартия. Изтръгна трескаво листа и се вторачи в написаното.

Изреченията се размазаха пред погледа му. Буквите изглеждаха неравни, криви и неразбрани.

Гаврил разтърка очи. Не можеше да схване смисъла. Не разбираше защо й бе хрумнало да му оставя бележка, след като след малко щеше да му каже всичко.

Хартията подскачаше в ръката му. Пръстите му трепереха. Той доближи листа до очите си и засрича:

— Ло-рен-цо не знае. Док-то-рът го у-бе-ди, че де-те-то е ро-де-но…

Сълзите напираха в очите му. Гаврил стисна листа и се вторачи в думите. След малко смисълът започна да достига до съзнанието му.

Смачка хартията и я захвърли на пода.

— Всички бяхме щастливи, Дафни. — Той стисна отново студените й длани. — Дари ми най-прекрасния син. Липсваше ни единствено ти. Но и без теб успяхме да открием малките радости в живота.

Изричаше думите задъхано, без да си поема дъх. Не биваше да й разрешава да страда. Не биваше да допуска терзанията да разяждат душата й.

Беше убеден, че го чува. Но иска да го накаже за непреклонността му. След малко щеше да се усмихне и да признае, че му е простила.

Гаврил се загледа в лицето й. Стори му се, че върху устните й затрептя усмивка.

Той стисна юмруци. Ноктите се забиха в дланта му. От гърлото му изригна нечовешки стон. Отпусна глава в скута й. Риданията му оглушиха смълчалата се къща. Ехото разнесе вика му над притихналата планина.