Празник в смъртта

Двайсета глава

Записът представляваше видео дневник; съдържанието му потресе Ив. Ден по ден бяха пресъздадени събитията, случили се за година в живота на един мъж, когато този живот внезапно е започнал да се разпада.

Навярно Майра би нарекла дневника вик за помощ.

Саймън много пъти споменаваше майка си — неговата голяма любов, която ту сквернословеше, ту възхваляваше.

За него тя бе ту уличница, ту светица.

Ала на края на живота си със сигурност се беше превърнала за сина си в бреме, което той не се опитваше да избегне, но не проумяваше.

Всяка Коледа тя беше увивала в пъстра хартия кутийката с гривната, върху която бяха гравирани думите „Моята най-голяма любов“ и която беше купила за съпруга си. Поставяла я беше под елхата като подарък за човека, който беше изоставил нея и невръстното й момче. И всяка Коледа беше обещавала на сина си, че на следващата сутрин ще завари баща си у дома.

Дълго време Саймън й беше вярвал.

И още по-дълго се беше примирявал с фантазиите й.

Докато преди година, точно на Бъдни вечер, беше счупил кутията, веднъж завинаги унищожавайки илюзиите на жената, която обичаше, заличавайки спомена за мъжа, който се беше подиграл с нея.

А тя се беше обесила с красивата гирлянда, с която синът й беше украсил коледната елха.

— Тъжна история — промълви Рурк. — Домъчня ми за Саймън.

— Нещастното му детство не е оправдание за това, че е изнасилвал и убивал хора.

— Права си, но все пак оказва влияние. Израстваме по различен начин, всеки от нас избира как да живее.

— И всеки от нас е отговорен за избора, който е направил. — Ив извади пликче за веществени доказателства и го отвори. Съпругът й се поколеба, извади диска от портативния компютър и го пусна в пликчето.

Тя се свърза по комуникатора с Макнаб, който побърза да рапортува:

— Още не сме открили убежището му, лейтенант. Намерих бащата. Преди трийсетина години се е изселил на станция „Нексус“, оженил се е повторно, има две деца и дори внучета. Имам пълна информация, ако желаете да разговарят с него.

— Няма смисъл — промърмори тя. — В апартамента на Саймън открих диск с видео дневника му, който „метачите“ не са успели да намерят. Ще го изпратя в отдела за електронна обработка на информацията. Моля те, отиди в управлението и прехвърли видео дневника във файла на Саймън. С това работата ти за днес приключва. Същото се отнася и за Пийбоди. Необходимо е непрекъснато да поддържате връзка с мен, докато престъпникът е на свобода.

— Слушам, лейтенант. Сигурен съм, че той много скоро ще напусне скривалището си и тогава ще го заловим.

— Точно така. Върви да се приготвиш за празника, Макнаб. Дано Дядо Коледа донесе на всички ни онова, което сме си пожелали.

Рурк замислено я наблюдаваше; след миг промълви:

— Престани да се самообвиняваш за смъртта на онези хора, Ив. Отпусни се…

— Тази нощ Саймън ще нападне следващата си жертва — прекъсна го Ив. — И само той знае кого е набелязал. — Обърна се, огледа съдържанието на гардероба и допълни: — Погледни — дрехите му са подредени по цвят и предназначение. Изглежда по-вманиачен дори от теб.

— Не съм вманиачен, просто обичам реда…

— Който трудно се поддържа, особено ако притежаваш двеста черни копринени ризи. Не дай, боже, да облечеш онази, която не трябва и да подрониш реномето си на един от най-елегантните мъже на планетата.

— Да разбирам ли, че не си ми купила черна копринена риза като подарък за Коледа?

Тя се намръщи.

— Мисля, че се поизложих с подаръка ти. Съвсем наскоро Фийни ми обясни, че трябва да купиш няколко предмета на брачния си партньор. А пък аз съм ти взела само един подарък.

— Ще ми подскажеш ли какво си ми приготвила? — закачливо попита Рурк.

— Няма, защото ако ти подскажа, ще се досетиш и ще ми развали удоволствието. По-добре напрегни ума си и ми помогни с разрешаването на една загадка. Погледни — всички ризи и панталони в този край са бели, кремави, бежови. Следват дрехи в синьо и зелено. Тук има празни закачалки, после идват облекла в кафяво, сиво и черно. Според теб кой цвят липсва?

— Червеният.

— Точно така. Може би е носел червено само в специални случаи. Имал е резервен костюм и е дошъл да го вземе, а колегите „метачи“ изобщо не са забелязали тази подробност. Взел е и бижутата, които е смятал да „подари“ на следващите си жертви. Но къде ли ги е скрил? Къде ли е убежището му? — Тя закрачи из статията. — Знаел е, че повече не ще има достъп до апартамента си. Рискувал е да се върне, защото не би могъл да „довърши работата си“ без инструментите и без костюма си. Убедена съм, че след като е толкова педантичен и умен, положително е подготвил скривалището си в случай на нужда.

— Живеел е като отшелник с майка си и със спомените — замислено изрече Рурк. — Нямал е близки хора, освен колегите си, най-щастлив е бил на работното си място.

Ив внезапно възкликна:

— Господи, върнал се е в сградата, където се помещава козметичния салон.

— Незабавно да отидем там.

Автомобилите едва пъплеха по заледените улични платна, но по тротоарите почти нямаше хора. Тук-там се виждаха пешеходци, които бързаха към домовете си, където ги очакваха семействата, приятелите им. Онези, които още не бяха купили подаръци, влизаха в магазините, които още бяха отворени.

Уличното осветление се включи, лампите хвърляха жълтеникави отблясъци. Върху огромно рекламно табло Дядо Коледа летеше с шейната си и пожелаваше весели празници на всички.

Заваляха ледени топчета.

„Само това липсваше“ — помисли си Ив.

Когато Рурк паркира до тротоара, тя побърза да излезе от колата, извади шперца си, поколеба се, сетне се наведе и извади оръжието си, което носеше в кобур, прикрепен към глезена й и го подаде на съпруга си.

— Вземи го. За всеки случай.

Излязоха от колата и потръпнаха от ледения вятър.

— През целия ден е имало хора в козметичния салон, в магазините и в залите за гимнастика, които се помещават в сградата. Саймън се е скрил някъде, където е знаел, че никой няма да влезе. Навярно има празни помещения и можем набързо да ги проверим, но нещо ми подсказва, че той е в апартамента на Пайпър. Знаел е, че жертвата му е в болницата и че Руди нито за миг няма да се отдели от нея. Решил е, че се намира в пълна безопасност, тъй като ченгетата не са имали повод да се връщат след проверката на „метачите“. — Тя натисна копчето на асансьора и гневно изруга: — По дяволите, изключен е.

— Искаш ли да го пусна, лейтенант?

— Престани да се правиш на хитрец.

— Тълкувам думите ти като съгласие. — Той пъхна оръжието в джоба си и извади чантичка с инструменти. — Ще ми отнеме не повече от минута. — Отстрани контролното табло и натисна няколко ключа. Дочу се тихо бръмчене, сетне лампичките под стъклената врата се включиха.

— Добре се справи. Човек би казал, че си крадец, а не бизнесмен.

— Благодаря за комплимента. — Той кавалерски й направи път да влезе в кабината, сетне я последва и нареди: — Апартаментът на Хофман.

Ив нетърпеливо изруга и посегна към шперца си, но Рурк я изпревари. Отново свали пластинката и деблокира асансьора.

Кабината безшумно се понесе нагоре. Когато започна да забавя движението си, Ив пристъпи напред и застана между вратата и Рурк.

Той само присви очи и зачака. Щом вратата се отвори, блъсна съпругата си встрани, изскочи във фоайето, насочвайки оръжието си.

— Да не си посмял отново да го направиш — изсъска тя и с един скок се озова навън.

— А пък ти да не си посмяла да ме прикриваш с тялото си. Тук няма никого. Готова ли си да се справим с вратата?

Ив още трепереше от гняв, но си каза, че сега не е моментът за семеен скандал. Ето защо безмълвно се приведе.

— На „три“ влизаме. Едно, две… — Блъснаха вратата едновременно като полицаи по време на тренировка.

Всички лампи в апартамента бяха включени, от музикалната система се разнасяха коледни песни. Всички щори бяха спуснати, разноцветните лампички на елхата весело примигваха.

Ив безмълвно посочи наляво. Докато вървяха към спалнята, тя забеляза, че петната върху всички мебели и маси, останали след лаборантите, са изчезнали. Разнасяше се миризма на цветя и дезинфектант.

От басейна с минерална вода се вдигаше пара.

В спалнята цареше идеален ред, леглото беше оправено, заличени бяха следите, оставени от полицейските служители.

Ив смъкна покривката и тихо изруга.

— Сменил е чаршафите. Мръсникът е спал в леглото, където е изнасилил Пайпър. — Усети как гневът й се разпалва. Приближи се до гардероба и го отвори. Между дългите бели роби, които носеха братът и сестрата, прилежно бяха поставени на закачалки ризи и панталони.

— Настанил се е като у дома си? — възкликна тя, наведе се и отвори черното куфарче, което беше поставено в гардероба. — Ето и другите му реквизити. — С разтуптяно сърце прерови куфарчето, като мълвеше думите на песента за коледните подаръци на влюбения. — Приготвил е по нещо за останалите си жертви… дванайсетата е трябвало да „получи“ шнола, върху която са гравирани дванайсет мъже с полички.

— Шотландски костюми — машинално я поправи Рурк. — Това са шотландски гайдари.

— Добре, де, не е толкова важно. Важното е, че всички са тук, с изключение на „подаръка“ за петата жертва. Взел го е със себе си. — Тя се изправи и продължи: — Изкъпал се е без да бърза, облякъл е червения костюм, поставил е приспособленията си в проклетата кутия с панделката и е отишъл да свърши отвратителното си дело. Но със сигурност ще се върне тук.

— Ще го изчакаме.

Изкушаваше се да се съгласи. Никога не би го признала, но жадуваше сама да залови изверга, да види изражението му в този миг. Да ликува, задето е победила не само него, но и другия си Аз, с който се сблъскваше в кошмарите си.

— Ще се обадя в управлението и ще рапортувам какво съм открила. После ще възложа задачи на онези полицаи, които са имали нещастието да бъдат дежурни тази нощ. Едни ще наблюдават сградата отвън, други ще чакат симпатичния Саймън в апартамента. След около час всички ще бъдат по местата си, а ние с теб ще се приберем у дома.

— Признай, че не искаш да повериш залавянето му на свой колега, Ив.

— Прав си. Може би точно поради това трябва да се откажа. Пък и… — Обърна се към него, припомняйки си думите на Майра. — Имам право на личен живот, на щастието, което намерих заедно с теб.

— Тогава побързай. — Той помилва страната й. — Жадувам да се приберем у дома.

Пийбоди привърши с досадната канцеларска работа и тежко въздъхна, защото внезапно почувства самосъжаление. Дочу шум откъм вратата, обърна се и видя Макнаб.

— Какво има?

— Ами… реших да ти напомня, че Далас ни освободи за тази вечер.

— Ще си тръгна, когато приключа работата си.

Младежът лукаво се усмихна.

— Доколкото виждам, свършила си всичко. Навярно имаш среща с онзи мазник.

— Ама че си невеж, Макнаб. Не мога да прекарам Бъдни вечер с човек, с когото съм излизала само веднъж. „Освен това Чарлс беше предварително ангажиран“ — мислено добави тя.

— Семейството ти не живее в Ню Йорк, нали?

— Не. — Пийбоди се престори, че търси нещо в чекмеджето си, очаквайки Макнаб да си отиде.

— Не можа ли да отидеш у дома за Коледа, а?

— Тази година се разминах с отпуската.

— Аз също. Проклетият убиец обърка всичките ми планове, престанах да излизам и живея като монах. Тази вечер и аз съм самотен. — Небрежно пъхна ръце в джобовете си и подхвърли: — Какво ще кажеш да сключим примирие, нещо като коледен мораториум?

— Не водя война с теб. — Тя се обърна да вземе униформената си куртка.

— Изглеждаш малко… посърнала.

— Както знаеш, днес имахме доста работа.

— Слушай, ако нямаш среща с господин Мазников, защо да не прекараш Бъдни вечер с колега? На такъв празник никой не бива да бъде сам. Ще те заведа на вечеря, ще пийнем по нещо — аз черпя.

Пийбоди бавно закопчаваше куртката си и се питаше кое е по-неприятно: да прекара вечерта сама или в компанията на Макнаб. Нито едната, нито другата възможност й изглеждаха особено привлекателни, накрая реши да предпочете по-малкото зло.

— Не си ми достатъчно симпатичен, че да ти разреша да ме черпиш. — Вдигна поглед и сви рамене. — Ще дойда с теб, но ще платя моята сметка.

— Дадено — ухили се Макнаб.

Пийбоди не беше очаквала да прекара приятно вечерта, но след два коктейла „Сейнт Ник“ откри, че не се чувства тъжна. Поне щеше да убие няколко часа в разговор на служебни теми.

Тя нерешително оглеждаше апетитните хапки с пилешко, защото знаеше, че са фатални за диетата й.

— Как е възможно да се тъпчеш така? — обърна се към Макнаб, докато завистливо го наблюдаваше как унищожава двойна пица, гарнирана с кашкавал, шунка, сирене, аншоа и какво ли още не. — Би трябвало да си истински дебелак.

— Навярно се дължи на ускорената ми обмяна на веществата — обясни с пълна уста младежът. — Искаш ли пица?

Тя знаеше, че трябва да откаже, иначе щеше да загуби битката и отново да натрупа излишни килограми. Все пак си отряза едно парче и всяка хапка й се струваше божествена.

— Сдобрихте ли се с Далас? — ненадейно подхвърли Макнаб.

Пийбоди преглътна и намръщено го изгледа.

— Откъде знаеш, че сме се скарали? Тя ли ти каза?

— Миличка, аз съм детектив. Нищо не убягва от погледа ми.

След двата изпити коктейла езикът на Пийбоди се беше поразвързал, достатъчно че да признае:

— Направо е побесняла.

— Сигурно си го заслужила.

— Аха. Но и тя не беше права. — Младата жена сбърчи чело. — Ала вината е предимно моя. Не знам дали Далас изобщо ще ми прости.

— Когато знаеш, че някой е готов да жертва живота си за теб и го оскърбиш, трябва да направиш всичко възможно да се сдобриш с него. Като се скараме с нашите отначало всеки се цупи, после се извиняваме един на друг.

— Лейтенант Далас не е член на семейството ми.

— Ама че го каза! — засмя се Макнаб, сетне се втренчи в чинията й. — Ще изядеш ли всички пилешки хапки?

Внезапно Пийбоди почувства, че на сърцето й олекна. Помисли си, че Макнаб е голям досадник, но в случая имаше право. Усмихна му се в отговор и заяви:

— Ще ти отстъпя шест парченца в замяна на още едно парче от пицата.

Ив се опитваше да не мисли за операцията по залавянето на Саймън. Хората й бяха опитни, целият район около сградата се наблюдаваше с електронни уреди. Този път престъпникът не можеше да се изплъзне.

Страхуваше се, не искаше да си представи къде бе сега, какво правеше. Не можеше да му попречи да отнеме живота на още един човек.

Важното беше, че тази нощ щяха да го заловят. Този път полицията имаше солидни доказателства за вината му. Саймън щеше да бъде осъден на доживотен затвор.

— Доколкото си спомням, желанието ти беше да изпием няколко бутилки вино.

— Прав си. — Тя с изненада установи, че искрено се усмихва. Посегна към чашата, която й подаваше Рурк и реши да забрави всичко друго.

— Спомена още, че ще правим секс.

— Май казах нещо подобно. — Ив протегна ръце и страстно го притисна към себе си.

Пийбоди остана в ресторанта по-дълго, отколкото беше възнамерявала, и се забавлява повече, отколкото беше очаквала. Докато бавно се изкачваше по стъпалата към апартамента си, тя си казваше, че навярно доброто й настроение се дължи на изпития алкохол, а не на компанията на Макнаб. Все пак беше длъжна да признае, че тази вечер колегата й не се беше държал като самонадеян досадник.

Искаше й се да облече стария си домашен халат, да включи лампичките на елхата, да се излегне на канапето и да намери телевизионен канал, по който се излъчва някой сантиментален коледен филм. В полунощ щеше да се обади на родителите си и да им каже колко ги обича и колко й липсват.

Въпреки очакванията си беше прекарала доста приятно Бъдни вечер.

Изкачи се до площадката, зави на ляво и тананикайки тръгна към апартамента си.

Внезапно от сенките излезе Дядо Коледа. Носеше голямата кутия, опакована със сребриста хартия, усмихваше се, а очите му налудничаво проблесваха.

— Здравей, момиченце. Много закъсня. Страхувах се, че не ще успея да ти дам подаръка.

„Да му се не види!“ — помисли си Пийбоди. Трябва мигновено да реши как да постъпи — да побегне или да остане. Оръжието беше в кобура под куртката, а дрехата беше закопчана. Но комуникаторът беше в джоба й.

Решението беше взето. Тя принудено се усмихна пъхна ръка в джоба си и включи устройството.

— О, Дядо Коледа, не очаквах да те срещна пред вратата ми, още по-малко да получа подаръци. Та жилището ми дори няма комин, през който да се спуснеш.

Убиецът отметна глава и се засмя.

Ив изстена, излегна се по гръб и се протегна. Така й не бяха стигнали до леглото, а се бяха любили на пода. Чувстваше се изтощена до смърт и много щастлива. Погледна съпруга си, който лежеше да нея, и промълви:

— Не беше зле за начало.

Той се засмя и докосна топлата й гърда.

— Ти сякаш прочете мислите ми. Но преди това искам да видя подаръка си.

— Нима току-що не ти подарих себе си? — Ив се усмихна, седна и приглади косата си. — Обаче догодина…

Замлъкна като чу гласът на Пийбоди и се досети, че комуникаторът е в джоба на панталоните й, който небрежно беше захвърлила в желанието си да се люби с Рурк.

— Боже мой! Боже мой! — Тя мигновено скочи и на две — на три надяна дрехите си, докато трескаво повтаряше: — Трябва да се свържем с диспечера! Пийбоди има нужда от помощта ни! Боже мой, Рурк!

Той също се беше облякъл, грабна портативния си видеотелефон и извика:

— Да вървим. Ще се обадим от колата.

— Чаках те — прошепна Саймън. — Исках да те изненадам.

„Опитай се да печелиш време, да го залъжеш“ — трескаво си повтаряше Пийбоди.

— Ще ми подскажеш ли каква е изненадата?

— Подарък, избран специално за теб от човека, който те обича. — Той тръгна към нея, а младата жена продължи да се усмихва, докато разкопчаваше куртката си.

— Така ли? И кой е този човек?

— Дядо Коледа те обича, Дилия. Хубавата ми Дилия.

Тя съзря спринцовката в ръката му. Рязко се извърна и се опита да го отблъсне, като трескаво се опитваше да извади оръжието си.

— Лошо момиче! — изхриптя Саймън и я блъсна в стената. Пийбоди замахна, но вместо него улучи голямата кутия. Дясната й ръка се оказа притисната до стената.

— Не ме докосвай, гад такъв! — Тя се обърна и се опита да го препъне, но почувства, че реакциите й са забавени от изпития алкохол. Усети как иглата на спринцовката се заби в шията й.

— По дяволите — промърмори, успя да направи една-две крачки, сетне се строполи на земята.

— Виж какво направи — смъмри я Саймън, отвори чантата й и започна да рови, търсейки картата й за електронната ключалка. — Ами ако си счупила нещо? Много ще се ядосам, ако си счупила някое от приспособленията ми. А сега бъди послушна, ела с мен.

Изправи я на крака, отключи вратата, и блъсна младата жена в коридора. Тя падна, но почти не усети болка, сякаш тялото й беше обвито с дунапрен. Вътрешният глас сякаш й крещеше, че трябва да стане, че не трябва да се оставя в ръцете на убиеца… за миг й се стори, че скача и се нахвърля върху него, сетне осъзна, че не чувства краката си.

Някъде отдалеч чу шума на затваряне на вратата, сетне гласа на Саймън:

— А сега ще те сложа в леглото. Предстои ни много работа. След час-два ще бъде Коледа. Хайде, моя любов — промълви той, вдигна я, като че беше кукла и я занесе в спалнята.

— Пет пари не давам, че работите в намален състав и не разполагате с достатъчно коли — изкрещя Ив на диспечера. — Животът на полицай Пийбоди е в опасност. В опасност е, да те вземат дяволите!

Ще уведомя шефовете за неприличния език, който държите, лейтенант Ив Далас. Подкреплението вече е на път. Ще бъде на упоменатия от вас адрес след дванайсет минути.

— Тя може да бъде мъртва след дванайсет минути! Ако дори косъм падне от главата й, лично ще те разглобя на части! — Ив удари с юмрук по видеотелефона и възкликна: — Дроиди обслужват диспечерската служба и всички отдели на полицията, защото е Коледа и колегите са решили да празнуват. Рурк, не можеш ли да караш по-бързо?

Той мълчаливо вдигна рамене. Шофираше със сто и шейсет километра в час и автомобилът се носеше като стрела през завесата, образувана от проливния дъжд, примесен със сняг. Все пак натисна докрай педала на газта.

— Почти стигнахме, Ив. Ще успеем да я спасим.

Гласът на Саймън продължаваше да се разнася от комуникатора, причинявайки неописуемо страдание на Ив, която сякаш виждаше какво се случва в жилището на Пийбоди.

Той привърза младата жена към леглото, сетне разряза дрехите й.

Устата на Ив пресъхна.

Саймън напръска с дезинфектант жертвата си, за да не се омърси, докато я изнасилва.

Още преди колата напълно да спре, тя отвори вратата и изскочи навън. Подхлъзна се върху заледения паваж, сетне изтича до входната врата. Ръцете й трепереха, едва на втория опит успя да отключи с шперца си. Докато тичаше нагоре по стълбите, Рурк я настигна.

В този миг от далечината се дочу вой на сирени.

Ив блъсна с рамо вратата на апартамента, извади оръжието си и се втурна към спалнята.

— Полиция! Не мърдай!

Пийбоди беше гола и прикована с белезници към леглото. Очите й бяха разширени от ужас. Цялата трепереше, тъй като през отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Щом видя Ив, извика:

— Саймън избяга, спусна се по аварийната стълба. Настигнете го. Аз съм добре.

За секунди Ив се поколеба, после се спусна към прозореца, като извика на Рурк да остане при Пийбоди.

— Не! Не! — Младата жена се опита да стане, забравила, че е окована. — Ще го убие! Опитай се да й попречиш!

— Дръж се! — извика й той, вдигна одеялото от пода, зави я и също изскочи през прозореца.

Стълбата свършваше на около половин метър от земята. Ив скочи, подхлъзна се, сетне се подпря на коляно и успя да се изправи. Саймън, накуцвайки се отдалечаваше, ала червеният му костюм се виждаше отдалеч.

— Полиция! Стой, не мърдай! — отново извика тя и хукна след него, защото знаеше, че убиецът няма да се подчини.

Струваше й се, че хиляди пчели бръмчат в главата й, усещаше ужилванията им по цялото си тяло. Омразата й сякаш беше нагорещен камък в стомаха й. Извади оръжието си и го затъкна в колана на панталоните си. Искаше й се сама да накаже престъпника за злодеянията му.

Настигна го и се хвърли върху него, като разярена тигрица. Саймън се просна по корем на паважа.

Ив го задраска с нокти, заудря го, но не чувстваше нищо. Задъхваше се и го проклинаше, ала не чуваше гласа си.

Преобърна го на гръб, извади оръжието си и го притисна до гърлото му.

— Ив. — Дочу гласа на Рурк, извърна глава и го видя да стои на няколко крачки от нея.

— Нали ти казах да останеш при Пийбоди! Не се бъркай в това! — Тя се втренчи в окървавеното лице на човека, който ридаеше… и внезапно видя омразното лице на баща си.

Оръжието й не можеше да убива. Освен ако не бъдеше насочено към пулса на жертвата. Тя го притисна още по-силно към гърлото на престъпника. Жадуваше да натисне спусъка.

— Ив, успя да го спреш, победи го. — Рурк, който страдаше заедно със съпругата си, приклекна до нея и я погледна в очите. — Знам, че не си способна да му отнемеш живота.

Тя държеше пръста си на спусъка, готова да го натисне. Ледените парченца, които се сипеха от небето, трополяха по паважа и сякаш пробождаха като игли лицето й.

— Откъде знаеш, че не съм способна да го убия?

— Никога повече няма да отнемеш човешки живот. — Той нежно я помилва по главата.

— Никога повече — повтори Ив, потръпна и отмести оръжието си, сетне бавно се изправи.

Саймън се сви на кълбо, продължавайки да ридае и да вика майка си. Гримът се стичаше по лицето му, изглеждаше неописуемо жалък.

„Победих го — помисли си Ив. — Всичко свърши.“

— Повикай колегите — обърна се тя към Рурк. — Не съм взела белезници.

— Ще ти услужа — обади се Фийни и се приближи до тях.

— Слава богу, че комуникаторът ми беше настроен за връзка с Пийбоди и Макнаб. Двамата с младежа дойдохме веднага след вас. — Той я погледна в очите, сетне добави: — Блестящо се справи, Далас. Ще се погрижа за арестувания, а ти се погрижи за сътрудничката си.

— Добре. — Ив избърса от лицето си кръвта, питайки се дали е нейна или на Саймън. — Благодаря, Фийни.

Рурк я прегърна през раменете. В бързината не бяха облекли връхни дрехи. Ризата на Ив беше мокра, младата жена трепереше.

— Откъде ще минем — през вратата или ще се изкачим обратно по аварийната стълба?

— По стълбата. — Тя погледна към металните стъпала над нея. — Ще стигнем по-бързо. Повдигни ме, после ще ти помогна да се качиш.

Стъпи върху ръцете му, подскочи и се изкатери на металната площадка.

— Ще те чакам отвън — промълви Рурк. — Мисля, че е по-добре да останеш насаме с нея.

— Прав си — отговори тя, но не помръдна, въпреки че вятърът я пронизваше до кости. Трепереше не само от студа, но и от онова, което току-що беше преживяла, побеждавайки самата себе си. — Не го убих, Рурк. Изпитвах ужас при мисълта, че отново мога да го направя. Мразех от дън душата си Саймън, ала не можех да го убия.

— Знам. Никога не си била убийца по душа, Ив. — Протегна се и стисна ръката й. — По-бързо влизай, ще изстинеш. Ще те чакам в колата.

Тя погледна към прозореца и осъзна, че много по-лесно е било да излезе през него, отколкото да се качи обратно. Дълбоко си пое дъх и прехвърли крака си през перваза.

Пийбоди, завита в одеяло, седеше на леглото, а пребледнелият Макнаб я беше прегърнал.

— Добре е — побърза да каже той. — Саймън не е успял да я… само че е много разстроена. Наредих на униформените да останат отвън.

— Добре. Всичко е наред, Макнаб. Отиди си вкъщи, почини си.

— Ами… аз… мога да спя на кушетката, ако искаш — обърна се той към Пийбоди.

— Благодаря, но не е необходимо. Вече съм добре.

— Само исках да… — смутено забърбори той и стана. — Да се явя ли на работа утре сутринта, за да уредим формалностите около приключването на разследването.

— Не. Почини си един ден. Заслужил си го.

Младежът благодарно се усмихна.

— Всички сме заслужили почивката си. Ще се видим вдругиден.

— Беше невероятно мил с мен — въздъхна Пийбоди. — Не позволи на никого да влезе и мълчаливо ме прегръщаше, докато плачех на рамото му. Затвори прозореца, защото ми беше студено. Господи, толкова ми беше студено! — Тя закри лицето си с длани.

— Искаш ли да те заведа в болницата?

— Не, добре съм, само съм позамаяна. Навярно това отчасти се дължи на алкохола, който бях изпила. Заловихте го, нали?

— Да, залових го.

Пийбоди отпусна ръце. Опитваше се да им придаде невъзмутимо изражение, но в очите й се четеше тревога.

— Жив ли е?

— Да.

— Добре. Страхувах се, че…

— И аз се страхувах от същото, но не го сторих.

Внезапно Пийбоди се разрида и възкликна:

— Господи, само това липсваше! Извинете, лейтенант.

— Поплачи си, ще ти олекне. — Ив седна до нея и я прегърна.

— Толкова се изплаших… никога не съм била толкова изплашена. Не предполагах, че той е толкова силен. Не можех да извадя оръжието си и…

— Трябваше да избягаш, когато го видя.

— А вие как бихте постъпила? — По-младата жена въздъхна и не повтори въпроса си. И двете знаеха отговора. — Бях сигурна, че ще ми се притечете на помощ. Ала като се свестих и видях, че ме е завързал за леглото… се изплаших, че няма да дойдете навреме.

— Справи се блестящо. Добре, че ти хрумна да го залъгваш с празни думи, за да печелиш време. — На Ив не й се искаше да остане още, защото присъствието на сътрудничката й я успокояваше. Въпреки волята си стана да си върви. — Искаш ли някакво лекарство за нерви? Например от онези таблетки, които се продават без рецепта.

— Предпочитам да не вземам успокояващи хапчета. Стават опасни в комбинация с алкохол и транквиланти.

— Ще освободя хората, които охраняват сградата. Искаш ли да повикам някого, за да не бъдеш сама през нощта?

— Не — промълви Пийбоди. Забеляза, че постепенно тонът на началничката й става по-хладен. — Лейтенант, моля да ме извините за онова, което снощи ви наговорих.

— Сега не е моментът да го обсъждаме.

Пийбоди стисна устни, сетне леко повдигна одеялото.

— Не съм с униформа и не разговарям с вас като с по-висш офицер. Следователно мога да кажа каквото си пожелая. Снощи много ме обидихте и все пак се радвам, че ми наговорихте всичко това. Няма да ви се извиня, задето ви държах такъв език и все пак съжалявам, защото не осъзнах, че искрено сте загрижена за мен.

Ив не й отговори веднага, сетне промълви:

— Приемам извиненията ти, но при едно условие — ако някога наемеш дванайсет мъже да те изчукат, ще ми разкажеш всичко с най-големи подробности.

— Това е неосъществима мечта. Всъщност не получавам толкова голяма заплата, че да си позволя дванайсет жигола наведнъж. Все пак тази вечер една моя мечта се сбъдна. Рурк ме видя гола.

— Боже мой, как ти хрумна! — Ив също се засмя и отново я прегърна този път още по-сърдечно. — Радвам се, че отново сме приятелки.

Докато наблюдаваше как съпругата му стои пред сградата и дава разпореждания на униформените полицаи, Рурк възхитено си каза, че Ив изглеждаше толкова спокойна, въпреки всичко, което беше преживяла. Ръцете й бяха окървавени, но тя едва ли го осъзнаваше. Приглади косата си с обичайния си жест, а Рурк ненадейно усети толкова силна обич, сякаш огромен юмрук го удари в сърцето.

— Искаш ли да останеш при Прйбоди?

Ив се отпусна на седалката, наслаждавайки се на топлината.

— Не е необходимо. Тя е истинско ченге, нищо не може да я сломи.

— Теб също. — Той повдигна брадичката й и я целуна едновременно нежно и страстно.

Ив отвори очи и хвана ръката му.

— Колко е часът.

— Наближава полунощ.

— Добре… целуни ме отново. — Прилепи устни към неговите, сетне щастливо въздъхна. — Ето един спомен, който завинаги ще запазим в нашата кутийка. Нека ни стане традиция да се целуваме точно в полунощ. Честита Коледа!