Преди да се родя и след смъртта ми

1.

Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле трябваше да бъде и моя, веднага трябва да поясня, че баба и дядо имат вина за тази работа. Една сутрин баба влезе при него в обора, когато той бе изринал на добитъка и се мъчеше да отлепи някаква муха изпод опашката на кобилата, пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите. Тя зъзнеше в памучния си елек без ръкави, гледаше баща ми с мазни очи и се оригваше на лучена чорба. Баща ми или не я забелязваше, или не искаше да й обърне внимание. Тогава тя каза:

— Петре, тази зима ще те оженим!

Баща ми окачи конското чесало на гвоздея и излезе на двора. Бе така засрамен от думите на майка си, че се прибра вкъщи много късно след полунощ. Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдобият с още две работни ръце. Оставаше да решат на чия врата в селото да похлопат.

Баба, като всяка жена, имаше твърде високо мнение за себе си и за своето семейство, но дядо си бе истински реалист. Без да се залъгва с празни илюзии, той каза, че снаха трябва да се търси в някое от съседните села. Баба прояви учудващо честолюбие. „Как тъй, ще изпуснем питомното, за да гоним дивото? Момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник!“ Цял месец обикаля селото, посети стотици семейства, но визитите й останаха без успех. Накрай, изпосталяла от ходене, тя докладва на дядо, че нито една мома не й се харесва за снаха, без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия. В края на краищата работата опря пак до Гочо Патладжана.

Този човек живя твърде дълго и умря смешно и мъчително. Падна в един изоставен кладенец някъде извън селото и никой не знае колко време се е мъчил с глада и надеждата да го спасят случайни минувачи. Провидението го наказа за злините, т.е. за годежите и сватбите, които бе направил на стотици мъже и жени било по свой собствен почин, било по тяхна молба. Няма да скрия, че като научих за смъртта му, изпитах остро чувство на злорадство. И досега вярвам, че тази личност е първовиновникът за моята поява на бял свят.

Ако не бе се заел да ожени баща ми със своя дяволски усет да намира на всекиго жена, баща ми никога нямаше да свърши сам тази работа. По това време той бе проходил на седенки, но само като оръженосец на по-възрастните и отракани ергени. Мъкнеше голяма дъбова сопа, разгонваше кучетата и влизаше последен в къщите, отбивайки яростните им набези. И докато другите ергени седяха при своите момичета и бърникаха в пазвите им, баща ми подсмърчаше в някое кьоше, обираше мазилката на стената и не смееше да погледне встрани, да не би да стане нужда да отговаря, ако някой го запита за нещо. Така че до момента, в който баба и дядо решиха да го оженят, той можеше да разлайва селските кучета, да си връзва самостоятелно потурите и да си бърше носа с ръкава на антерията. Но както казва една латинска поговорка, съдбата води желаещите, а влачи нежелаещите. Баба и дядо поканиха на гости Гочо Патладжана и не стана нужда да му обясняват защо са му оказали това внимание. Още след първата чашка Гочо заяви съвсем категорично:

— За вас има снаха в Могиларово. Тя ще е и никоя друга!

Баба и дядо поискаха да узнаят нещо за бъдещата си снаха и нейното семейство. Патладжана не се поскъпи на хвалби и дядо, макар да бе непоправим реалист и скептик, донесе от мазето още една дамаджанка вино. За да бъде убедителен, Патладжана не каза, че е далечен роднина на майка ми и че по време на своите годежарски странствания из селата много често бе пренощувал у тях. Нещо повече, той предложи да отидат още утре вечер в Могиларово и да се отбият „пътьом“ у бъдещите сватове. Ще ги изненадат и по този начин баща ми ще може да види с очите си дали вкъщи е пометено. Тази тънка хитрост много се хареса на дядо. Според него тактиката на изненадата бе еднакво полезна както във военните битки, така и в търсенето на снахи.

На другия ден привечер Патладжана и баща ми яхнаха двете кобили и потеглиха към Могиларово. Сутринта бе навалял дебел сняг и кобилите едвам прегазваха преспите по навеите. Патладжана бе зареден добре, свирукаше си и с тънки подробности рисуваше на баща ми прелестите на бъдещия му брак. Баща ми подсмърчаше срещу острия вятър и слушаше кукуригането на петлите, които предвещаваха промяна на времето. Тези пресипнали от грип крясъци го затрогваха тъй дълбоко, че той не смогваше да избърше сълзите си. Ако бе по-интелигентен, сигурно щеше да заяви, че се чувства като осъден на смърт, когото водят към лобното място. Той знаеше само стотина думи от родната си реч, с които си служеше в крайни случаи, и сега му бе невъзможно да изрази сложните си преживявания. Всеки случай, когато наближиха Могиларово, той на два пъти обърна кобилата, за да препусне назад, но Патладжана бе неумолим, хващаше повода на кобилата и го влачеше на буксир.

В Могиларово пристигнаха към девет часа. По това време могиларовци спяха дълбок сън. Патладжана безпогрешно намери къщата на майка ми, слезе от кобилата и отвори вратника. Две рунтави кучета, едри като магарета, изскочиха откъм кошарата и с нескрита омраза се нахвърлиха върху тях. Едното захапа ямурлука на баща ми и отнесе долницата му. Патладжана измъкна от оградата един кол и го размаха. Разлаяха се и съседските кучета.

Дядо Георги, откъм майка ми, се събуди и стана. Погледна през прозорчето и видя на белия сняг двама души с коне. Наметна някаква дреха и излезе да разгони кучетата. Баба Митрина запали лампата, едва успя да пораздига това-онова из стаята и на пруста затрополяха гостите. Патладжана влезе като у дома си, окачи ямурлука си зад вратата и каза:

— Рекохме да се отбием, че да се постоплим.

Настаниха ги до огнището, дядо Георги извади басмена кесия с рязан тютюн и предложи на Патладжана. Двамата дълго близаха с езици коравата бакалска хартия и когато запушиха, дядо Георги погледна изкъсо стопанката си. При всичката си сиромашия той си въобразяваше, че е човек с достойнство, не бе от разговорливите и смяташе, че жена му и децата му трябва да го разбират само от един поглед. И те го разбираха. Баба Митрина взе голямата паница и слезе в зимника под хамбара. В това време страничната врата скръцна и в стаята влезе майка ми. Тя бе чула идването на гостите, но за да се яви пред тях, трябваше да се облече, да среше косите си и да си оплете плитките. Нейно задължение бе, когато и да пристигнат гости, да ги поздрави, да им сложи каквото Бог дал, да им налее вино и ако баща й даде знак с очи, да си излезе или да остане докрай. Тя пристъпи до Патладжана, подаде му крайчеца на пръстите си и се обърна към баща ми. На баща ми му мина през ум, че това ще е момата, която бе дошъл да „изглежда“, и наведе глава като сърдит. Успя да види само голямото седефено копче, което блестеше на робата й.

Патладжана пое паницата, отпи няколко волски глътки и хълцукна от удоволствие:

— Шик, хаа! Айде сте живи и здрави, да даде Господ скоро да ожените момата!

Изпод рунтавия калпак на баща ми, нахлузен до веждите, потекоха мътни ручеи пот. Изплаши се, че Патладжана, въодушевен от първите глътки вино, няма да удържи тайната. На Патладжана обаче не му липсваше такт в такива случаи и когато дядо Георги го запита най-после откъде идат по това късно време, стисна в шепа посинелия си нос, изсекна се здраво и подхвърли:

— Бе ходим ние по една работа, ама да видим на какъв край ще я изкараме!

— По работа, казваш, ходите — каза дядо Георги, след като си зави втора цигара.

— Търговийка, свако Георге, търговийка! — без да му мигне окото, заяви Патладжана. — Ей с туй момче ортаклък правим. Не го гледай такова, то инак е отракано за двама, па и в джоба на баща му не се гонят бълхи. Марин Денев от Вълчи дол, ако го знаеш, за него овце купуваме…

Ония, които не познаваха Патладжана, можеха да повярват, че той и баща ми държат в кесиите си цяла Добруджа, но дядо Георги го познаваше добре и не му вярваше нито дума. Подаваше му паницата, поклащаше глава и кашлюкаше. Търговчето, което не знаеше да умножи три по четири, не откъсваше очи от козинявите си цървули, боеше се да не срещне очите на майка ми, а майка ми отдавна бе отишла да спи. Откритият огън на огнището го напичаше, той стоеше, както го бяха посадили, не смееше да си поотмести калпака на тила, а събраният по пътя студ изтичаше през носа му като през водосточна тръба. И бълхите в антерията му не стояха мирно. Обезпокоени сериозно от топлината на огнището, те търсеха изход да се спасят и панически скачаха из яката на антерията.

Към полунощ Патладжана запя, разчувства се от песента и заплака. Разплака се и баба Митрина от солидарност, макар че дядо Георги й даваше знак с очи да не се поддава на излишна сантименталност. След полунощ гостите яхнаха кобилите и хванаха пътя към село. Така баща ми не можа да „изгледа“ бъдещата си съпруга, но пренесе доста нашенски бълхи в Могиларово.

2.

И дядо Георги разполагаше със свои кадри за разузнаване. След десетина дни в село пристигна една другоселка и се настани у свои роднини. Тя имаше строги инструкции да се вмъкне на всяка цена в семейството на баща ми и да види всичко с очите си. Сведенията, които получи за нашия род, не бяха твърде благоприятни, но тя бе професионална годежарка и трябваше да си свърши работата докрай, за да получи обещаното възнаграждение.

Ако тази жена бе успяла да посети баба внезапно, както кроеше, преговорите с Могиларово щяха да се прекъснат веднъж завинаги, защото годежарката не можеше да затвори очи пред онова, което щеше да види. Но Патладжана отново спаси положението. Той познаваше колегите си от цялата околия и опитът му подсказваше, че в най-скоро време трябва да се очаква пратеник от Могиларово. Той бе нащрек и душеше из селото, тъй че оная от Могиларово, при всичката си хитрост, дори не подозираше каква клопка й готви нашенското контраразузнаване.

На сутринта Гочо Патладжана рано-рано дотича у дядови и извика от вратата:

— Свако Иване, лельо Недо, от Могиларово са изпратили Каракачанката. Отваряйте си очите и все едно, че нищо не знаете!

Предпазливостта изискваше той да изчезне веднага, без да получи обичайната почерпка. Дядо и баба се разтревожиха, но тревогата им бе радостна. От Могиларово даваха знак, че са готови да водят преговори, ако получат добри вести от своята пратеница.

Първото нещо, което трябваше да направят, бе, естествено, да почистят цялата къща. Дядо и баща ми се заловиха да ринат сняг пред къщи, а баба — да мете. Тя си знаеше, че тази работа няма да бъде лека, и все пак бе изненадана. Тримата сополанковци, които бе мобилизирала в своя помощ, изхвърлиха на бунището седем кофи боклук. След като замаза пода с говежди тор и изтупа рогозките, наля в коритото топла вода и повика дядо да му измие главата. Дядо си миеше главата от Великден на Великден, преди да отиде на черква, но сега бе принуден от изключителните обстоятелства да падне на четири крака пред коритото. Баба натърка плешивото му теме с един голям и твърд като кирпич сапун, ливна му две канчета вода и го избърса. Като го погледна след малко, тя едва го разпозна. Лицето на дядо се бе преобразило до такава степен, че ако облечеше бяла риза с вратовръзка, можеше да мине за секретар-бирник или дори за околийски началник. Къде с молби, къде с бой, понеже изпитваха ужас от водата, през коритото минаха и тримата сополанковци. Щом поизсъхнаха косиците им, баба ги натири из махалата с по един комат в ръцете, да не шляпат по чистото. Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си и се скри някъде из двора. За него бе достатъчно да си изтърка ръцете със сняг и да ги избърше о ръкавите на антерията. С една дума, посещението на годежарката предизвика истинска революция в домашната хигиена на нашия род.

Сега на дядо му предстоеше едно голямо изпитание, съвсем нищожно в сравнение с миенето на главата — да заколи кокошка. Цял час дебна тия глупави птици с царевични зърна и най-после ги примами в обора. Затвори вратата и започна да ги лови в тъмното. Хвана една, поопипа я, стори му се много тлъста и я пусна навън. Хвана втора, трета, четвърта… Най-после докопа под яслата и последната. За беда тя се случи най-тлъстата. Нямаше как, изнесе я на двора със свито сърце, замижа и откъсна главата й. Кокошката се преметна няколко пъти, окървави снега и се предаде на смъртта. Дядо стискаше в длан още топлата й глава и си мислеше, че никога няма да си прости този лукс.

В това време баба, обрашнена и омацана до лактите с тесто, точеше баница. Още една разсипия, която дядо понесе с върховни усилия. Но Каракачанката (тази черна циганка, както сполучливо я нарече отпосле дядо) трябваше да види с очите си, че в това семейство делничното меню е обикновена кокоша яхния с тънка баница, а какво ли ще е през празничните дни. Материалното благополучие винаги е било по-убедително пропагандно средство от словесното и баба ми знаеше тази работа още по онова време. При това, както ще видим отпосле, тя бе привърженица на идеалистическото мировъзрение, бе набожна, ходеше всяка неделя на черква, без да си мие главата, за разлика от дядо, който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата.

Най-после към обяд пристигна и гостенката. Тя напразно се бе въоръжила с тежка дрянова тояга, защото дядо отдавна бе вързал кучетата и я дебнеше през паяжината на оборското прозорче. И още щом прекрачи вратника, дядо случайно се намери на двора и я въведе вкъщи. Тя наистина приличаше на каракачанка: черна като въглен, мършава, навлечена с пъстри фусти и престилки. За баба и дядо бе истинско удоволствие да чуят причината за нейното посещение. Научила от някакви хора, че баба сама излекувала детето си от треска. И тя имала болно от треска, та дошла да иска илач. „Тръшка се детето, ще ослепее от огън!“

Докато се жалеше, Каракачанката се оглеждаше на всички страни, но черните й живи и взискателни очи не можеха да видят нещо, което би накърнило нейния естетически вкус. Дядо изглеждаше на преоблечен в нови селски дрехи интелигент, косата на баба лъщеше като гарваново крило, а собата с изкорубения таван и кривите стени блестеше от порядък и чистота. Въздухът просто тежеше от смесената и затова дваж по-съблазнителна миризма на печена баница и кокоша яхния. Баба подробно разказа как бе излекувала детето си от треска, как го бе къпала с варени орехови листа, как тези листа взели като с ръка болката от детето. Тя разказваше с излишни подробности, за да се наслаждава по-дълго на превъзходството си над Каракачанката, която продължаваше да играе ролята на добре законспириран шпионин, без да подозира, че ходовете й са вече дешифрирани.

Като дойде време за обяд, Каракачанката стана да си ходи. Дядо и баба виждаха много добре, че тя симулира желание да си отиде, и все пак дълго и упорито я молиха да удостои с вниманието си тяхната скромна трапеза. Каракачанката седна отново, но сега пък заяви, че не е гладна. По този начин хората от нашия край показваха своята скромност и възпитание. Ако завариш домакините да обядват или вечерят, трябва да твърдиш, че никак не си гладен, малко по-късно да вземеш само едно залче „за хатър“ и най-после да се наплюскаш здравата.

Каракачанката яде така, че на дядо му се досвидя. Като я гледаше как потапя черните си пръсти в яхнията, дядо си мислеше, че стомахът й е пробит и храната изтича някъде изпод шарената й фуста. А когато Каракачанката почна да унищожава баницата съвсем безогледно и да пие на един дъх цели паници вино, дядо завинаги прокле своята щедрост и загуби настроение. Струваше му се, че тази жена няма да изкупи щетите, които му бе нанесла, дори ако доведе в къщата му златна снаха.

Тримата сополанковци отдавна подсмърчаха отвън до вратата, примамени от миризмата на баница и яхния, но малко по-късно трябваше да се задоволят със зелева чорба, поръсена с червен пипер. Каракачанката им отне един голям празник и те дълги години си спомняха за нея с омраза: „Оная черната, дето изяде баницата и кокошката.“

Накрая обаче Каракачанката спечели симпатиите на домакините по такъв блестящ начин, че те забравиха и за баницата, и за кокошата яхния, и за виното. Като понаправи главата, тя пренебрегна строгите правила на дипломацията и заяви, че е от Могиларово и че е дошла не да оглежда, а направо да иска съгласието им за годеж. На всичко отгоре баба и дядо имаха възможност да се понадуват и да проявяват известно високомерие. „Не познаваме хората, пък и да ги познаваме, такава работа изведнъж не става!“ (След като утвърдиха по този начин престижа си, на свой ред откриха картите и дадоха съгласието си.)

Привечер Каракачанката си отиде с натежал корем и пълна престилка с армагани, отнасяйки на бъдещите сватове много здраве и най-приятни новини.

3.

След известно време отношенията с Могиларово се развиха така, че една лична среща между баща ми и майка ми бе неизбежна. Според тогавашната етикеция бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители. Това бе едно улеснение от страна на родителите, защото в противен случай имаше опасност двамата младоженци да не се познаят в деня на сватбата за разлика от сегашните младоженци, които преди брака се опознават много добре, но след брака предпочитат да не се познават. Но по онова време хората бяха прости и пробните бракове не се практикуваха.

Препоръките, които Гочо Патладжана даде за баща ми, задължаваха целия ни род. Баща ми трябваше да се представи в Могиларово като търговец на добитък. Както казахме вече, хората по онова време бяха прости и неуки, но също като нас смятаха, че битието определя съзнанието, и предпочитаха да се омъжват за търговчета или да се женят за по-богати момичета. Иначе любовта, както и сега, си беше истинска любов.

Както и да е, дядо нае астраганения калпак от бай Мито (този калпак бе оженил много сиромаси от махалата), а от бай Костадин — кожуха. Кожухът бе нов наистина, но и бай Костадин не бе вчерашен. След дълги уговорки даде кожуха „още необличан“, но дядо се задължи да изпрати сина и снахата да му жънат четири дни през лятото.

Баща ми наложи астраганения калпак, облече кожуха и с помощта на дядо яхна кобилката. Той бе разбрал вече, че предстоящата му женитба не е шега, и за да се почувства като истински мъж, през целия път до Могиларово се опитваше да мисли за майка ми. Но колкото и да се мъчеше да си я представи, виждаше само едно бяло седефено копче, което бе видял вместо нея при първото си посещение. От време на време това бяло седефено копче се появяваше на черната грива на кобилата, ставаше голямо като чиния и изчезваше. И тогава баща ми си мислеше, че скоро ще го оженят за едно копче и ще го накарат да живее с него. Обзет изцяло от такива любовни мисли и вълнения, той не забеляза кога пристигна в Могиларово. Намери къщата на Каракачанката и отседна у тях.

Каракачанката бе опекла работата и срещата между баща ми и майка ми трябваше да се състои на една седянка у близките съседи. Тази среща бе устроена с пръст на уста и все пак сред младежкото общество на Могиларово се разнесе мълва, че еди-кой си от еди-къде си тази вечер ще се срещне с Бера Георгиевата.

Могиларовските ергени не проявяваха особен интерес към майка ми, нито към имотното състояние на баща й, но бяха ревниви по природа, не гледаха с добро око на предстоящата й среща с другоселеца и както ще видим, устроиха на баща ми такъв номер, с който показаха нагледно, че не признават принципа за мирното и съвместно съжителство между две села с различни нрави и обичаи. Според нашенци те бяха заслепени дотолкова от своето патриотство, че ако, не дай Боже, притежаваха атомна бомба, нямаше да се поколебаят да натиснат червеното копче и да ни изличат от лицето на Добруджа заедно с кучетата и бълхите.

Синът на Каракачанката, също ерген, трябваше да представи баща ми в обществото на майка ми и двамата тръгнаха за седянката. Стопанката на къщата ги посрещна много любезно, същото направиха и момичетата. Те бяха седем. Някои бяха навирили хурки, други плетяха или бродираха и всички седяха на пода в кръг около една газена тенекия, върху която бе поставена лампата.

— Седни, гостенино! — каза стопанката и се оттегли в своя ъгъл, откъдето ревниво наблюдаваше младите да не би да си позволят някои волности.

Тогавашните майки си въобразяваха, че младите, щом се съберат заедно, непременно ще вършат непозволени неща, и проявяваха удивително недоверие към идеалната любов, като че бяха изгълтали с кориците разните фройдистки теории. Слава Богу, нашето време отрече напълно тези назадничави схващания за отношенията на младите от двата пола.

Разбира се, баща ми трябваше да седне при майка ми. Очаквайки го, тя предвидливо си бе избрала място откъм вътрешната страна на кръга, между стената и дървения пат. Само че баща ми никак не можеше да я разпознае между седемте момичета. По едно време погледът му случайно попадна на една зелена роба с бели седефени копчета и той, замижавайки, да събере кураж, току се свлече на голата рогозка до нея. Макар че седеше почти гърбом към момичето със зелената роба, без да отваря уста, всички се учудиха на неговата постъпка. Те знаеха, че „търговчето“ е дошло за Бера, а сега изведнъж реши да флиртува с друга. Вместо да осъдят странното му поведение, момичетата почнаха да си шушукат и да си казват, че хората с „положение“ могат в края на краищата да си позволяват всичко. Така е било винаги и така ще бъде! По всичко личеше, че те завиждаха на майка ми и тайно се надяваха, че на „търговчето“ може да му хрумне да си избере някоя друга от тях. Синът на Каракачанката, който бе седнал при майка ми, за да я подготви за срещата, предугади недоразумението и повика баща ми при себе си:

— Петре, ела тука да ти кажа нещо!

Баща ми с облекчение се надигна от рогозката и седна между него и майка ми. Той си бе помислил, че любовното обяснение и този път му се размина, и много се учуди, когато синът на Каракачанката каза:

— Беро, поприказвайте си с гостенина, а аз ще пообиколя другите седенки!

Така баща ми най-после се озова при майка ми. Този момент може да се смята за съдбоносен не толкова за него, колкото за мен. Отсега нататък събитията щяха да се развият така, че в края на краищата да се стигне до моята поява на бял свят. И аз за съжаление не можех да го предотвратя, тъй като представлявах все още зародиш на една неосъществима идея. След години с основание щях да се запитам защо трябваше да се осъществи тази идея, но тогава щеше да бъде твърде късно.

Още като седна при майка ми, моят бъдещ родител започна да се поти, да подсмърча и да си бърше носа с ръкав. Това приятно за неговата възраст занимание му отне половин час и не му позволи да обели зъб на майка ми. В нейните очи той изглеждаше истински сополанко с астраганен калпак, защото бе по-възрастна от него с две години, но и през ум не й мина да му „даде пътя“. Тя бе деликатна в отношенията си с мъжете, особено с по-младите от нея, освен това не бе от ония момичета, които се хранят с празни илюзии. (Майка ми не само не вярваше, ами и не допускаше, че баща ми е някакъв си търговец на добитък.) Така че въпреки вродената си гордост тя трябваше да поведе разговор с бъдещия си съпруг.

— Какво има по вашето село? — попита го тя.

— А, нищо! — каза баща ми. — Какво ще има. Сняг.

— Че то и тука наваля много — продължи майка ми. — Как прегази дотук?

— Ами с кобилата! — каза баща ми и млъкна.

Темата за снега се оказа твърде кратка. Ако баща ми имаше по-развито въображение, можеше да използва случая да й докаже, че снегът в тяхното село е по-хубав от тоя в Могиларово благодарение на особените грижи, които полагат за него, можеше да й даде съвет как се произвежда по-добър сняг или поне да й предложи обмяна на опит между двете села, защото снегът, погледнато сериозно, играе решаваща роля в селското стопанство — през зимата топли посевите като дебел юрган, а през пролетта осигурява влага, — само че за неговото получаване и стопанисване е нужен научен подход, трябва да се работи по метода на еди-кого си, да се завърши шестмесечен курс в окръжния град, да се прочетат разни брошури и т.н. Но баща ми не знаеше тези работи, защото Девети септември не бе дошъл още и на хората им липсваше една историческа дата, която да им служи за сигурна мярка във всички области на живота. Освен това той мълчеше и от скромност, боеше се да направи някакъв комплимент на бъдещата си съпруга, за да не я оскърби и изобщо не желаеше да говори излишни приказки и да се заплита в любовни интриги, качества, които аз, за зло или добро, не можах да наследя от него. На неговите години вече здравата ухажвах една своя съученичка с хубаво телосложение и невероятно грозен нос. Другите момчета се надпреварваха да я уверяват, че е най-способната и умната от девическата гимназия, а аз се хванах само за носа й, като котарак за парче сланина, непрекъснато се възхищавах от тази смесица между морков и лодка, посветих му шест писма-оди и в края на краищата тя ме предпочете пред другите си ухажори. Понякога, ако нямаше от какво да се възхищавам, изпадах във възторг от някое криво зъбище и твърдях, че кривите зъбчета придават на жените най-голямото очарование и именно те са моята неизлечима слабост. Изобщо не пестях комплиментите си, но никога не си позволих да кажа на някоя жена, че е по-умна, отколкото хубава. Такива оскърбления към нежния пол не бяха в моя стил. Добре, но баща ми хич не ги разбираше тези работници и аз досега съжалявам, че през оная вечер не можех да му предам моя опит. Много лесно бих му доказал например, че за истинския мъж жената е преди всичко удоволствие, а после вече не знам какво си. Но баща ми имаше, изглежда, съвсем друго отношение към жените или пък нямаше още никакво отношение, а и майка ми здравата го респектираше със своята скромност.

Тя наистина се държеше много скромно, но другояче не можеше и да бъде. Като всички българки и тя живееше на този свят за едната чест и очакваше с нетърпение някой да й я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я взема за лекомислена. През цялото време тя успя само веднъж да изтърве кълбото с преждата и докато се навеждаше да го вземе, допря доста плътно бедрото си до неговото, но баща ми се дръпна като опарен и през ум не му мина, че кълбата с прежда или вретената, кърпичките или чантичките са били използвани от жените от всички времена и съсловия като най-сигурно средство за сближение и флирт с мъжете. Не му мина през ум дори че Отело удуши жена си, задето неволно бе изтървала кърпичката си. Напротив, баща ми реши, че майка ми изтърва кълбото с преждата поради несръчност, стана му неприятно и продължи да мълчи и да се държи настрани. Едва към края на срещата успя да види ръката на майка ми и тя му се хареса. Бе доста едричка и корава, ръка само за сърп и мотика и той си каза наум: „Бива си я!“

С този неизречен, но искрен комплимент започна и свърши любовното му обяснение с майка ми. През това време на седянката идваха и си отиваха много ергени. Едни присядаха до момичетата си, други стояха прави като пъдари и с нескрита ревност наблюдаваха баща ми. Особено един от ергените, едър и космат, с дебели сключени вежди, буквално го ръфаше с очи. Този див овчар честичко бе присядал до майка ми, но без сериозни намерения. Тези срещи не бяха неприятни за нея, защото овчарят бе къде-къде по-дързък от баща ми, само че не бе се сетил да й направи предложение за женитба. Сега майка ми намери сгода да му го върне тъпкано и съвсем недвусмислено му даде да разбере, че „търговчето“ е дошло от друго село със сериозно намерение да я вземе за жена. Увлечена в суетата си, тя каза, че някои ергени не ходят да дивеят из гората, а се занимават с по-сериозни работи и печелят суха пара. Остроумието на овчаря не бе неизчерпаемо, но като на всички могиларовци честолюбието му нямаше край. Той взе железния си бастун и излезе.

След един час, когато отиваше да спи у Каракачанката, баща ми трябваше да изпита здравината на този железен бастун, направен напълно по тогавашната мода — дебел колкото едно кутре, с малка топчица на края и извит тъй, че да се окача малко по-горе от китката на ръката. Това великолепно оръжие служеше на могиларовци като шпага, да бранят с него личното си достойнство, и като сабя, да отбиват нашествието на чужденците.

Овчарят посрещна баща ми на улицата малко преди къщата на Каракачанката и го запита с каква цел се е домъкнал в тяхното село без разрешение. Баща ми мълчеше, защото и досега не му бе много ясно за какво всъщност бе дошъл в Могиларово. Овчарят взе неговото мълчание за упорита гордост на преуспяващ търговец и реши да го излекува веднъж завинаги от тази неприятна мания на хората от по-висшето съсловие. Замахна с бастуна и с един удар го свали на земята.

— Казвай! — викаше той и го налагаше, където свари.

Баща ми и да искаше да каже нещо, не можеше, защото не му стигаше дъх. Свиваше се на кълбо и се въргаляше в снега. Смяташе за голяма глупост да влезе в единоборство с противника си за една жена, както бяха постъпвали преди него много гениални, но наивни мъже. Предпочиташе да умре с философско примирение, но да не кажат хората отпосле, че е станал жертва на една фуста, па макар тази фуста да е неговата бъдеща съпруга. Според мен тази е единствената умна постъпка, която той е извършил в живота си.

Новият кожух, с който баща ми бе направил толкова силно впечатление на могиларските моми, се нацъфка така, че вълната изскочи навън. От астраганения калпак останаха две-три парчетии по снега. Овчарят взе едно, избърса внимателно бастуна си и офейка.

Късно след полунощ синът на Каракачанката намери баща ми да бере душа под снега. Повика своите, събраха останките му и веднага ги откараха с една шейна до село. Баща ми бе напълно разглобен и ако се съдеше по състоянието му, не можеше и да се допуска, че ще ми стане баща. Изглежда, че съдбата бе решила друг мъж да се заеме с тази сериозна работа.

Наложиха го с прясно одрани овчи кожи и го оставиха да лежи до печката. Баба бе уверена, че той ще умре, и го оплакваше по няколко пъти на ден. Между другото тя съчиняваше и най-сърдечни поздрави до трите си умрели деца и до всички близки и роднини, които щеше да изпрати по баща ми на онзи свят. В нейните поздрави се долавяше и известна завист към ония на небето. Докато ги уверяваше, че тук, на земята, слава Богу, са добре и свързват двата края, добавяше, че както са тръгнали работите, тя самата май скоро-скоро ще дойде при тях, да си почине от земните несгоди. Изобщо през тези дни тя установи постоянна връзка с отвъдния свят и често пребъркваше раклата, където стояха един кат нови дрехи, предназначени за голямото пътуване.

И дядо жалеше за своя първенец, но недотам, че да изпадне в безизходно отчаяние. Бе погребал вече три, нямаше да му струва кой знае какво усилие да погребе и четвърто, щом така е било писано. По-сериозно го занимаваше въпросът за кожуха. Хайде, един астраганен калпак ще се купи с две кокошки, да речем, а с какво ще се купи нов-новеничък кожух? Да не говорим пък за двете овце, които трябваше да заколи, за да наложат баща ми с кожите. За да направи нов кожух на бай Костадин, трябваше да заколи още две овце, а това вече миришеше на пълно стопанско разорение. И за какво? За една снаха, чиито очи не бе видял, нито пък щеше да види.

Такива икономически проблеми занимаваха дядо, докато заничаше под хамбара и избираше дъски за ковчег.

Само тримата сополанковци бяха много доволни от настъпилите траурни събития. По цял ден глозгаха кокали от саздърма и шареха из къщи, измацани от ушите до краката с овча лой…

След тази история връзката между двете села стана излишна, а при това падна нов сняг и направи пътищата труднопроходими. Майка ми не страдаше за баща ми дори когато в Могиларово се разнесе мълва, че той починал благополучно, и не изпита угризение, че бе допринесла със суетата си за неговата преждевременна смърт. Нещо повече, според могиларовските ергени тя бе навирила нос, въобразявайки си, че щом мъжете се бият и умират за нея, трябва да си подигне цената. И това май че не бе лъжа. На майка ми действително бе приятно, че стана център на внимание сред обществото, след като един мъж се бе принесъл в жертва за нея. Тя бе истинска жена, а както знаем, истинските жени никога не се насищат на мъжките жертви. „Жалко за момчето!“ — казваше понякога тя, но това не бе съжаление, а напомняне за собственото й достойнство. Така че, когато в селото се заговори, че овчарят със сключените вежди утрепал баща ми и щели да го съдят, тя не само че не се отврати от него, ами започна да му оказва по-голямо внимание. Не че си позволяваше някакви волности с него, както и с други ергени, които почнаха да я заобикалят, приятно й бе да кокетничи с тях и да развява фустите си под носовете им. Накратко казано, тя се зае да ми търси нов баща. И навярно щеше да го намери, ако една вечер не бе пристигнал у тях Гочо Патладжана. Той бе премръзнал и носът му повече отвсякога приличаше на син патладжан. Трябваше да го разгряват цял час с вино и ракия, за да се съвземе и да каже онова, за което бе дошъл.

— А ние мислехме, че момчето е умряло — каза дядо Георги. — Тъй се разчу из село.

— Нищо му няма на момчето — каза Патладжана. — Живо и здраво си е, ходи като петле, само дето не кукурига.

Гочо не лъжеше. Баща ми наистина се излюпи в овчите кожи, скочи на крака и си пое работата, като че ли не бяха свалили косъм от главата му. Хората казваха, че бил се върнал от онзи свят, и известно време го гледаха с недоверие, смятаха, че се е превъплътил в собствения си дух, и малко се бояха от него. След време обаче повярваха в чудото и го признаха отново за човек.

Не се знае с положителност дали родителите на майка ми се зарадваха на тази новина, но след като се посъветваха и обсъдиха новото положение, решиха да приемат годежа. Майка ми не се възпротиви на тяхното решение, но си помисли, че човек не може да избегне съдбата си. Впрочем възкресението на баща ми бе нейното първо разочарование от бъдещия съпруг.

Подготовката за годежа бе кратка, но напрегната. Двете страни не спаха цяла седмица, обмисляйки условията за предстоящите преговори. И когато най-после баба и дядо съставиха с помощта на Патладжана своя план за действие и го обмислиха до последната точка, изляха пред шейната един котел вода и потеглиха със силно повишено настроение. Бяха тъй войнствено наперени, сякаш не отиваха да се сродяват, а да дадат последно сражение на ония от Могиларово.

4.

В Могиларово ги посрещнаха с аристократическа сдържаност, за да им покажат още от самото начало, че не са ги очаквали с особено нетърпение. Баба и дядо трябваше да се досетят, че не са единствените сватовници, които са идвали и са си отивали от тази къща с празни ръце. Предупреждението бе сериозно и дядо, деликатна и чувствителна натура, мислено се отказа от някои свои претенции. Бе решил да иска за зестра между другото и четири овце, но размисли и най-великодушно ги намали на две. По-късно войнственото му настроение щеше да се възвърне, но сега се чувстваше смутен от дядо Георги, който седеше срещу него спокоен и непроницаем. Външно обаче дядо успя да запази достойнство и дори известно чувство за превъзходство. Седеше изправен, ръцете си държеше на скута и мълчеше. Баба се кипреше до него с не по-малко достойнство и много приличаше на майка на преуспяващ търговец. В сравнение с нея баба Митрина изглеждаше мършава като метла. Тя бе умна и прозорлива, но въпреки това се бе поддала на внушението, че има работа с „възможни“ хора, и това я радваше и потискаше.

На края на трапезата седяха един срещу друг Каракачанката и Патладжана с привидната скромност на дипломати, преминали през огън и вода и все пак успели да организират срещата на двете страни. Но тяхната работа не бе свършена докрай. Имаше опасност преговорите да се превърнат в състезание за пуешко надуване, нещо, което се случваше между бедните сватове. Ето защо двамата външни министри очакваха момента, в който ще им се наложи да „стоплят атмосферата“.

Патладжана бе отличен психолог, пък и от досегашната си практика по годежите знаеше, че спомените от войните са най-благодатната тема при такива случаи. Войните бяха вторият живот на мъжете от нашия край, защото само през войните бяха имали възможност да излязат от селата си и да видят свят. Несгодите и страданията им се бяха превърнали в скъпи спомени. Това бяха весели разкази, толкова весели, че дори смъртта се представяше откъм смешната й страна. Кой знае защо, мъжете от моя край имаха глупавия навик да се надсмиват над себе си и да превръщат патилата си във весели приключения. И това очевидно се дължеше на тяхното пословично невежество. Но по-късно, когато започнах да надничам в книгите с любопитството на селски дангалак, много се учудих, че и класиците си позволяват да се надсмиват не само над себе си, но и над цели народи, че дори и пад величайши особи. Изглежда, че през ония времена хората са били съвсем несъвършени, натъпкани до гушите с всевъзможни недостатъци и страсти.

И така, Патладжана пусна в ход спомените си от войната, без да е ходил на война, още в самото начало, когато сложиха трапезата и почнаха да лапат с голи пръсти от паниците.

— В една такава зимна вечер — започна той — замръкнах в едно македонско селце. Малей, какъв студ беше, какво нещо! Като плюйнеш, плюнката ти пада на лед. По малка нужда хич не се опитвай да отидеш навън. Ще ти се образува патерица. Селцето малко, а ние цял полк хора, няма къде да заврем глави. Най-после един човек ни настани в обора си. Вътре два катъра. Другите се натъркаляха, където сварят, а аз легнах в яслата пред катърите. Спал съм, що съм спал, по едно време сънувам, че ме гони мечка. През есента бяхме видели една голяма черна мечка в планината. Настигна ме тая пущина, събори ме на земята и почна да ме корми. Викам, та се късам. Другарите ми наскачаха в тъмното. Какво има? Какво… Единият катър подушил хляба в торбата ми и почнал да я ръфа. Пък торбата бях пристегнал към корема си…

Всички прихнаха да се смеят с пълни уста, навирили мутри към тавана като вълци към небето. Само майка ми не се засмя, защото шеташе, пък и да не шеташе, не можеше да си позволи да зяпне към тавана. Тази вечер тя се чувстваше като на фестивал за най-добро шетане, благоприличие и скромност и трябваше на всяка цена да спечели първа награда. Привидно никой не й обръщаше внимание, а всъщност всички я наблюдаваха с едно око. Баба, най-строгият член на журито, следеше всяко нейно движение, за да може отпосле да каже: „Малко е сакатичка в ръцете“ или „Каквото пипне, позлатява го“. Разбира се, майка ми „позлатяваше“ всичко, защото цяла седмица се бе упражнявала да сипва ядене (вода) в паниците и да налива вино (пак вода) в един калайдисан тас под строгия надзор на майка си.

— Мене пък там щяха да ме утрепят — каза домакинът. — Както си вървим във верига, французинът отсреща почна да трещи. „Залягай!“ — вика ротният. Гледам, пред мен окоп, дълбок и тесен като гърне, някой дребосък се е крил в него. Ама Георги не избира. Засили се Георги и бух вътре. След малко ротният пак вика: „Отстъпвай с прибежки до височината!“ Нашите офейкаха за минута, а пък аз се кокоря в окопа, не мога да се изхлузя. По едно време понадигнах глава — французинът настъпва. Рекох си, тук ще мреш, Георги, ама прекръсти се и си вземи сбогом с жена и деца. Добре, но в тая теснота не можеш и Божи кръст да направиш. Стиснах очи, та каквото дойде. Тогава и нашите откриха огън. Французинът спря и залегна. Че като започна един пердах от двете страни. Чак вечерта нашите го отблъснаха назад и ме измъкнаха от окопа с мокри гащи…

Дядо пък, без да се досети, че е на трапеза, разказа много подробно и увлекателно как бил принуден да стои цяла седмица в един окоп около Тутракан с няколко души, защото румънецът бръснел с картечница, и през това време си вършели всичките работи в окопа и ги изхвърляли с лопатки навън, тъй че румънецът улучвал само лопатките. На осмия ден обаче се наложило да се оттеглят и румънецът все пак успял да ги нашари с картечницата. Нападали всички, само дядо останал жив. Румънецът проявил недоверие към жертвите си, ходел от труп на труп, бодвал го със сабята по корема или го чуквал по главата. Който мръдне — престорил се на мъртъв или недоумрял, — румънецът му клъцва главата или го пробожда. Така довършил няколко души, които се оказали със слаби нерви. Дошъл ред и на дядо. Румънецът го клъцнал със сабята по главата, но той не мръднал.

— Като ме перна — каза дядо, — главата ми издрънча като празна стомна, а сабята му отскочи настрани. Тегли една на коравата ми българска тиква и си отиде.

Дядо показа белега на голото си теме и всички, с изключение на майка ми, отново навириха муцуни към тавана.

5.

След като се наядоха така, че се издуха под мишците, Патладжана вдигна тост и тържествено заяви защо са дошли да разлайват могиларовските кучета. Тъй и тъй, значи, ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена. Тъй ли е, свако Георге?

Патладжана познаваше магическото въздействие на образното слово не по-зле от един съвременен писател и го използваше като сигурно средство в своето изкуство. И като истински художник не обичаше да повтаря. „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“ Неговите сравнения бяха точни и безспорни и се помнеха от поколенията. Ще минат години, а хората ще назовават някого или някоя „Янковата дъска“ или „Лазовия гвоздей“.

Майка ми се извърна към стената, като че бе чула нещо неприлично. Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя капак, и вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невинността бяха чист капитал за девойките и майка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо.

А дядо Георги като че не желаеше да се съгласи с простата истина за тенджерата и нейния капак. Той бе човек на точната приказка и каза, че ако една истина не се превърне в нещо, което се вижда с очи и се пипа с ръка, тя си остава гола истина, а голите истини ги искай от шантавия Иванчо, дето клечи цял ден по хорските прагове и все голи истини разказва. Дори и говеждото лайно струва повече от голата истина, защото с него можеш да замажеш пода, като го забъркаш със ситна слама и червена пръст…

Така той недвусмислено даде на бъдещите сватове да разберат, че няма намерение да си чеше езика напразно, и след това деликатно предисловие многозначително се изкашля и млъкна. Мълчаха и другите. Цяла минута никой не обели зъб, само дядо си почеса голото теме с нокътя на показалеца и остави по него тъмночервена диря на душевните му вълнения, преди да се хвърли в битката на сватосването.

— Ние сме мющериите, тъй че от вас чакаме първата дума — каза той. — Ако е до нас, ние ще си вземем момата и ще си я заведем вкъщи.

— Ба, ще ви преседне! — обади се Каракачанката. — Тъй без нищо с пръст няма да я пипнете.

— Че кажете си думата де!

Каракачанката си каза думата, а баба и дядо се погледнаха и очите им изскочиха навън като на надути мишки. Когато поотраснах и можех сам да се храня, пращаха ме да паса шилета с други деца. Понякога се случваше да уловим полска мишка, вземахме сламка, пъхвахме я отзад на мишката и надувахме, очите й изпъкваха, ставаха големи като царевични зърна и тя умираше. Сега сякаш някой надуваше баба и дядо, тъй висока им се видя цената на бъдещата снаха. Трябваше да мине цял час, за да си приберат очите навътре и да видят истинското положение.

Майка ми не бе подозирала, че струва толкова скъпо, и още повече се смути, но този път от щастие. Ние сме истински щастливи за разлика от един гардероб или една крава например, когато ни оценяват скъпо, и май че с това измерваме щастието си. Дядо Георги забеляза нейното вълнение, даде й знак с очи и тя се скри в другата стаичка. Седна в тъмното и се почувства страшно горда. Баща й винаги бе я слагал на кантар с една кокошка, а сега искаше за нея три хиляди лева, един данак, два чифта юфтени чепици (за бъдещия ми вуйчо, който щеше скоро да порасне, а в момента спеше като бълха, заровен в гънките на чергата), четири златни пендара и разни други вещи от първа необходимост.

На дядо най-напред му мина през ума да стане и да си отиде с достойнство, но след малко се съвзе, потисна вродената си гордост и на свой ред вдигна мерника до небето. Ще дадем, защо да не дадем, пръстите на ръцете ни не са сраснали с ципи като гъши крака, само че да видим по-напред каква зестра ще получим, ха! Туй да се има, значи, напредвид! Бе така възбуден, че пренебрегна етикета, не дочака своя министър да открие стрелбата, а сам изпрати един шрапнел върху главите на ония. Искам, значи, дванадесет овце, една телица, четири чифта юргани, двадесет и пет ризи, четиринадесет кърпи, десет чифта чорапи, десет декара нива (оная до могилата, че е по-близо до село) и т.н.

Ония посрещнаха дядовия шрапнел спокойно, като че го бяха обезвредили горе във въздуха. И наистина позициите им се оказаха съвсем здрави, онова, дето фучеше над главите им, падна далеч зад бойната линия и улучи някаква буболечка. Цели четири часа играха на достойнство, демонстрирайки го със стрелба от най-разнокалибрени оръжия. Но това си е в реда на нещата, защото хората винаги играят на онова или, по-точно, за онова, което им липсва. Да не говорим пък за нас, добруджанците, дето сме си въплъщение на самото достойнство. Никак не е чудно, че ние създадохме поговорката за големия тумбак и чифтето пищови. У нас винаги е имало хора от „голямото добрутро“, които ходят гладни по нужда, ала на никого не кланят шапка. Елате в Добруджа, хората ще ви посрещнат радушно, ще ви нахранят и напоят, но няма да видите ни един да ви свали шапка. Шапки сваляме само на умрелите, защото смятаме, че само те са по-достойни от нас.

Както и да е, колкото повече се напиваха, толкова по-делова ставаше атмосферата на преговорите. Към полунощ дядо великодушно намали овцете на две (както си бе решил в самото начало), намали и юрганите на два, отказа се от телицата, само от нивата не му даде сърце да отреже поне един декар. Неговото великодушие бе изтълкувано от противната страна като доброволно сваляне на оръжието, но другояче не можеше и да бъде, такава е логиката на годежарската борба — разоръженият също както на война трябва да приеме условията на примирието. Не ще и дума, дядо направи фатална тактическа грешка и сам си наложи тежки контрибуции, макар че до контрибуции, както ще видим, не се стигна. Ония заковаха цената като гвоздей в букова дъска (по израза на Патладжана) и скръстиха ръце. Дядо много се унизи само и само да скъса пазарлъка. И кръст прави, и лапата на дядо Георги удари няколко пъти така, че на оня капата му падна от главата, но напразно. Не помогна и красноречието на Патладжана.

На дядо му дойде вече до темето, дигна се от трапезата и нахлузи калпака си. Бе ядосан и все пак подаде за последен път ръка на дядо Георги — два декара от нивата, па да му турим край като хора.

— Земя не давам! — каза дядо Георги.

— Че без земя кой изпраща дъщеря! — учуди се дядо. — Утре деца ще се родят, нали трябва да имат нещо от майка си?

Дядо очевидно имаше предвид моя милост. Ако знаеше, че аз по-късно и въпрос нямаше да направя за тия два декара, сигурно щеше да приеме условията на годежа и преговорите щяха да стигнат до благоприятен край.

Самочувствието на ония бе лъснало като капка на хремав нос и тая капка вадеше очите на нашите, предизвикваше гнева и злобата им, защото безсилието винаги поражда злоба, взема я за ръка и я изтегля на предната редица. Дядо трескаво облече ямурлука си и злобно подхвърли:

— Да беше от злато дъщеря ви, пак нямаше да струва толкова скъпо!

— Може да не е златна, но каквото пипне, на злато го прави! — обади се Каракачанката.

Дядо заядливо огледа стаята.

— А бе може и да е така, ама не виждам никакво злато тука. Или дъщеря ви не е пипнала нищо вкъщи, или пък вземате рогозката за злато. Ние пък сме виждали злато и то играе в джоба на сина ми.

— Айде, да не разтягаме локуми, дее! — засмя се Каракачанката.

След няколко десетилетия този цветист израз влезе в употреба сред съвременната младеж и когато го чух за пръв път в „Бамбука“, струва ми се, с гордост си помислих, че и ние сме дали нещо на родната реч.

На разсъмване баба, дядо и Патладжана дигнаха пара и снежен прах към село. Лаеха кучета и пропяваха петли и в това нямаше нищо необикновено, ала на нашите им се струваше, че кучетата викат след тях присмехулно: „хайде, хайдеее“, а петлите: „бягайте сиии“. Дядо ожесточено шибаше кобилите, а кобилите зъзнеха, като че ги бяха вдигнали от леглото по пижами, плъзгаха се по заледеното и падаха. Нашите трябваше да се приберат по тъмно, за да не ги види някой, че се връщат с празни ръце. Ето че и честолюбие не им липсваше, но кой ли на тяхно място не би се пукнал от гняв — след такъв дипломатически крах? Вместо да препускат бясно, да гърмят с пищови и да вдигнат селото на крака, сега трябваше да се промъкват по чорапи и на сутринта да се правят, че не са и чували за някакъв си годеж в Могиларово. Докато кашляха и кихаха в студеното, те правеха подробен разбор на своя неуспех и всеки прехвърляше кривите дърва на чуждия гръб. Дядо обвиняваше баба, че мълчала през цялото време и се свивала като мокра кокошка, а Патладжана, че се е уплашил от една черна циганка и не посмял да излезе насреща й. Патладжана пък обвиняваше дядо, че си отворил устата и не я затворил, също като дърто куче, дето не знае да лае, че не бивало да отстъпва нито сантим на ония гладници, че то си е много ясно и просто, щом сам си дигаш полите, никой няма да ти се церемони и т.н.

Колкото и да диреше причините за неуспеха в другите, Патладжана знаеше много добре, че престижът му бе спаднал с тридесет градуса под нулата и че всичко в края на краищата ще се пише на негова сметка, и тази работа му се случваше за пръв път. За него годежарството бе призвание, както поезията за поета, а ако трябва да сравняваме ползата за човечеството от един годеж и една поема, да речем, ще видим, че едното е къде-къде по-полезно. Човечеството може да живее векове без една поема, но без годеж и брак ще се обрече на самоунищожение. Ако оценяваме дейността на Патладжана от гледна точка на тази велика житейска истина, веднага ще си обясним защо амбицията му се подигна обратнопропорционално на спадналия престиж. Преди да влязат в селото и да се промъкнат по чорапи из улиците, той се удари в гърдите и заяви на дядо, че ще има снахата след няколко дни, жива или умряла, но ще я има. Дядо, както казахме, бе скептична натура и не допускаше, че ще се сдобие със снаха чрез кражба. За тази работа се искаха здрави гащи, а такива според него нямаше както Патладжана, така и баща ми.

— Ти остави тая работа на мене! — каза Патладжана.

За уверение той си заложи мустаците, но след като дядо не оцени този залог, заложи честта си, после кравата си, а най-после и главата си. Главата му изпускаше пара като бунище, правеше ужасни усилия да падне от раменете и на дядо му бе много трудно да повярва на такава глава.

6.

В ония диви и чудесни времена по нашия още по-див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми. Някои моми сами се открадваха, т.е. приставаха, и това се извършваше бързо и чисто като автогол. Други моми трябваше да бъдат откраднати на всяка цена, тъй като бащите не им позволяваха да се омъжват за своите избраници. Имаше и трети сорт моми, които правеха така, че да бъдат откраднати от бъдещите си съпрузи, за да повдигнат цената си пред тях и пред обществото. Тези кражби бяха инсценирани „за очи“ и лесни за изпълнение като съвременни пиеси. Отпосле обаче на момите, крадени по този начин, не пречеше да натякват на съпрузите си, че са крадени, т.е. че са били прекомерно желани, и това им доставяше удоволствие за цял живот. Като кажеха например „крадената Ганка“, жените изпитваха известна завист, че мъжът й не би могъл да живее без нея, ако не я е откраднал.

При двата случая кражбите бяха шега, но при третия играеха ками, пищови и железни бастуни. Крадците бяха мъжки момчета, силни и безстрашни, влизаха посред нощ в къщата на момата, вдигаха я от постелята като пеленаче или я отвличаха с венчило от черквата пред очите на цялото село. Е, понякога си плащаха за смелостта с крак или глава, но както ни учеха едно време бабите, юнак без рана не може… Хората от моя край пазят ревниво традициите на нашите прадеди, пазят и традициите на кражбите. Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например и това юначно изкуство е осъвременено, но другояче не може и да бъде, прогресът си казва думата във всички наши начинания. Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами отиват при когото си искат. Има случаи, когато се намъкват при семейни мъже и изтласкват с лакти съпругите и децата им. И кражбите от частни лица се смятат за буржоазен предразсъдък. Крадат от държавата или от кооперативното стопанство, служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изплъзват от съдебните власти…

Кражбата на моми като всяко изкуство се нуждаеше още навремето от свой новатор и той не закъсня да се появи в лицето на моя племенник чичо Мартин. Той бе първият полуинтелигент в околията, учи три години в гимназията, но като всеки новатор бе малко ексцентричен и скоро я напусна. За чичо Мартин ми се иска да разкажа още много неща, защото бе забележителна личност, обърна с краката нагоре цяла Добруджа, въртя на пръста си властта, игра с нея години наред и се смя в лицето й, както никой преди него не бе правил това. Непременно ще разкажа за него, но по-нататък, сега ще спомена само че той въведе тъй наречения метод за безследно отвличане на момите и спести на добруджанци безчетни кръвопролития и човешки жертви. Близките на откраднатата я търсеха в дома на момъка, намираха я там, чупеха се прозорци и врати, завързваха се престрелки, тъй че понякога и момата ставаше жертва. Чичо Мартин измисли да отвеждат откраднатите моми в други села. Идват близките й да я търсят в дома на онзи, в когото се съмняват, тарашуват свободно и си отиват. След няколко дни чуят, че момата се венчала, лютят се и се заканват, но след дъжд качулка. Венчавката е станала, на момата печатът е ударен, да им я пратиш армаган, няма да я вземат.

Патладжана не можеше да се реши на такъв подвиг и първото нещо, което му хрумна, бе да поиска помощ от чичо Мартин, но за беда чичо Мартин се бе запилял из селата по свои работи. Тогава Патладжана нае Големия Танчо. Той бе наистина голям и ако нашите бяха прочели „Под игото“, сигурно щяха да му лепнат прякор Боримечката. Бабата, която му бабувала, едвам го измъкнала, а майка му починала на минутата, като че била родила теле. Такова едро теле наистина не бе се раждало в Добруджа и хората разправяха, че Танчо бил правен от трима бащи. Той бе един от добрите специалисти за крадене на моми, умееше да изчака момата, да хвърли ямурлука отгоре й, да й запуши устата и да я метне на каруцата. Вторият помощник на Патладжана трябваше да бъде баща ми, но баща ми, както видяхме, не обичаше да се излага на опасности заради жени. Той потъна в дълбока нелегалност в разните саи, хамбари и кошари и никой не можеше да го намери. Явно бе, че не желаеше да ми стане баща и благосклонно предоставяше тази чест на друг мъж.

Същата вечер майка ми бе на седянка у едни съседи. Домакинът, когото Патладжана бе завербувал предварително, трябваше да я изпрати по улицата и да „наглежда“, докато се прибере у дома си. Всичко щеше да свърши лесно и бързо, ако на същата седянка не бе дошла още една Бера, съименничка на майка ми, която искаше да бъде открадната в съседното село Карабелово. Карабеловецът трябваше да я чака зад къщата до една купа сено. Към полунощ той дойде и застана до купата. Танчо пък застана под сайванта до самия вход на къщата. Едно куче изръмжа и се спусна отгоре му, но Танчо му даде цял самун хляб и то като всеки верен служител веднага се подкупи. По едно време горе вратата се отвори и на осветения балкон се появи другата Бера. „Ти не идвай — каза тя на момата домакиня, която искаше да я изпроводи до едно място, — аз сама ще отида, не ме е страх.“ Оная се върна вкъщи, другата Бера слезе по стълбите и като мина покрай сайванта, Танчо хвърли отгоре й ямурлука и тъй я стегна, че тя не можа гък да каже. За по-сигурно Танчо затисна устата й, метна я на гърба си и я отнесе при каруцата. Сложи я вътре, без да я отпуща, а Патладжана размаха камшика. По пътя оная почна да се души и да рита.

— Стояне, махни ямурлука от устата ми!

— Отпусни я малко! — каза Патладжана. — Да не вземеш да я удушиш, че после от нея нищо не става. От страх горката Стояновци взе да бълнува.

Другата Бера не мируваше и колкото повече риташе и викаше, толкова по-здраво я притискаше в шепите си Големия Танчо. Така препускаха около час през пустото и страшно поле, тя се умори да вика и да рита, притихна и изглежда, че се примири с участта си да ми стане майка. Откровено казано, аз нямаше да съжалявам, защото тя се оказа богата и по-късно можеше да ми спести много патила и мизерия. Само че на мен още оттогава не ми провървя, дявол да го вземе!

7.

Баба и дядо седяха до огнището на тъмно и час по час наглеждаха към двора. Чуеше ли каруцата да се връща, видеше ли снахата вкъщи, дядо ужасно щеше да тържествува. На ти тебе три хиляди, на ти златни пендари, на ти чепици! Който не ще мира, на му секира! Дядо щеше да изрече тази мъдрост като самия цар Крум и да ликува до безумие. Но когато Големия Танчо тръсна отпреде му снахата и откри лицето й, дядо се стъписа и се дръпна назад. Същото направи и баба. Патладжана опули очи и извика: — А!

Другата Бера се изправи, но краката й трепереха като на сляпо кученце. Тя бе мъничка, черничка и грозничка, очите й бяха, както се изрази дядо, големи като гаванки и пълни догоре със сълзи. Метна гаванките си към Танчо, завря се в кьошето и почна да скимти. Нашите седяха като чучули, после дядо я запита:

— Ти от кои си?

— От Каишевите — каза оная и пак писна. — Върнете ме вкъщи! Още сега ме върнете! Уууу, иии!

Много съм издевателствал над бедното си перо, но сега ще го пожаля и ще помоля читателя сам да си представи усмивчицата, която цъфна на дядовото лице. Какво търсихме, какво намерихме! И на дявола тамян да бяхме кадили, пак нямаше да ударим на тоя късмет! Дядо подръпна мустак, поухили се и от лицето му потече мазно. И другите се ухилиха и от техните лица потече мазно. Каишевите бяха едни от най-заможните в Могиларово. За Патладжана да не говорим, той се чувстваше на върха на своето годежарско изкуство и през ум не му мина да признае, че бе направил грешката съвсем несъзнателно. Той бе станал благодетел, а благодетелите никой не ги пита за грешки.

Мазното, това велико мазно, около което философите ще изграждат великите си теории и никога няма да го назоват с истинското му име, защото е грозно и оскърбяващо човека, бързо се отцеди от лицето на дядо, усмивчицата му се превърна в спазма и той заприлича удивително на пор, който е заприщен от всички страни и търси пролука да си спаси кожата. И другите се превърнаха на порове, смигнаха си, заключиха оная с гаванките в собата и плъзнаха в тъмното да търсят баща ми. От миша дупка трябваше да го измъкнат, но да го намерят, защото сега всичко зависеше от него. Претърсиха под дърво и камък и най-после го намериха под яслата на кравата. Отупаха сламата от гърба му и го бутнаха в тъмната соба. Гаванките на оная фосфоресцираха, пронизваха тъмнината и бавно се придвижваха към баща ми, а баща ми отстъпваше назад, докато гърбът му опря до стената. Светещите гаванки ставаха все по-големи и страшни като очите на баскервилското куче, баща ми замахна с ръка да ги пропъди и нещо твърдо го перна по главата.

— Да не си посмял да ме пипнеш! — извика оная.

— Че защо ще те пипам? — каза баща ми. — Аз не те пипам, ами ти се биеш.

Баща ми клекна в кьошето, а момата — в другото кьоше, и така, далече един от друг като куче и котка, започнаха разговор. Момата укори баща ми, че я откраднал тъкмо когато излизала да я открадне Стоян от Карабелово, а баща ми й каза, че не е той, а Големия Танчо я задигнал вместо Бера Георгиевата. Оная разбра, че баща ми има още жълто около устата, започна да се усуква край него и да го придумва да я отведе още тази нощ в Карабелово.

— Че добре! — каза баща ми и отиде до вратата, но вратата бе заключена отвън.

Патладжана изтича и дръпна мандалото. Мутрата му вонеше на ракия, воняха и другите, докато надничаха през другата врата, готови да ударят шапките в земята. Патладжана пошушна нещо на баща ми, а баща ми цъкна с език: „не ща!“, изхули се изпод ръцете му и изчезна някъде из двора. Малко по-късно дядо надигна шишето с ракията, пи и прокле семето на баща ми.

— От нашия род — каза той — мъжете само като погледнат жена и тя зачева, а то, да му изсъхне макар, на други се е метнало! На неговите години аз надувах жените като гайди.

Баба поклати глава в знак на съгласие.

В това време карабеловецът здравата атакуваше майка ми. Още щом му замириса на жена, там, на улицата, той я награби без ничия помощ и я тръшна в шейната. Силните коне грабнаха шейната като в детска приказка, плазовете не се докосваха до снега, а летяха в снежните облаци, майка ми лежеше под топлата шуба, усещаше коравите и хладни пръсти на баща ми и с радостно изумление се питаше как така бързо се е променил и от хлапак е станал истински мъж. Братът на карабеловеца седеше отпред и препускаше конете във въздуха, момата, която бяха откраднали, бе богата като тях и той усмихнат си мислеше, че имотът при имот отива.

Колкото и да беше щастлива майка ми, все пак отвори очи и видя, че до нея седи друг мъж, видя, че я водят в една голяма двукатна къща с широк и равен двор, видя и самия мъж, облечен в овча шуба с астраганен калпак и с черни мустачки, ала не се зае да оправя грешката, усмихна се и с топла взаимност стисна ръката му. И карабеловецът откри грешката още в самото начало по топлото и закръглено тяло, тъй различно от кокалестото телце на другата Бера, но си мълчеше и си казваше, че съдбата, противно на родителите, бе му намерила истинска жена, притискаше се о нея и с нетърпение очакваше да я въведе вкъщи.

Въведоха майка ми в голямата къща много тържествено, на балкона я очакваше цялото семейство, липсваха само цветя и музика. Майка ми, без да й мигне окото, нацелува ръцете на всички и когато се наведе към брата, той я прониза с острите си очи и повика жениха в другата стая. След малко двамата се върнаха със сърдити лица. Братът повика бащата, но и бащата се върна сърдит. Така един по един всички от семейството станаха сърдити, гледаха майка ми като сврака, уловила се в капана вместо яребица, и се чудеха какво да я правят — да я убият или да я пуснат на свобода, — после я оставиха и се оттеглиха на съвещание.

Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък. Поплака си и за момъка с астраганения калпак и колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, съвсем не си спомняше за баща ми. Ала на мен, както вече казах, не ми провървя още оттогава. В стаята влезе бащата на момъка, пъргав човек с тесни живи очи, който би могъл спокойно да ми стане дядо и да ме люлее на коленете си, поиска от майка ми да се легитимира и равнодушно й каза, че е станала грешка и че тази грешка ще се оправи още днес или утре.

На разсъмване Патладжана натовари другата Бера в каруцата и я пренесе контрабанда в Карабелово. Карабеловци попитаха дали си е цяла-целеничка и си я грабнаха с разтреперани ръце, както се граби чужд имот, сложиха майка ми в каруцата и Патладжана я откара в село. Дядо възтържествува все пак, но се и побоя, че ония от Могиларово ще дойдат да я отнемат с бой, скриха майка ми у роднини и решиха още първата неделя да претупат сватбата.

8.

Два дни преди уречената сватба у един от братята на дядо (не у Мартинови) избухна пожар и къщата му изгоря. Дядовият брат бе голям мечтател, често говореше неразбрани работи и бе толкова занесен, че понякога забравяше да отиде на нивата. Понякога пък отиваше на жътва с мотика, друг път — със сърп на бостана. Най-обичаше да работи в неделя и дядо казваше, че калпавите работят в неделя, за да ги видят другите и да ги похвалят. Този дядов брат си измисляше всеки сезон по една тема и я развиваше пред селяните. Често уверяваше селяните например, че бил добър приятел с Христо Ботев и че воювали заедно с него на фронта в Македония. Друг път обясняваше, че гъските плуват във водата, защото имат ципа на краката, а кокошките не могат да плуват, защото нямат ципи. През оная вечер, когато запали къщата си, той лежеше на пода, гледаше вторачен тавана и се мъчеше да си обясни как така мухите пълзят по тавана и не падат на пода. След като мисли дълго време, той се досети, че мухите си намазват краката с лепило и затова не падат. Представи си, че сам той е муха, върви по тавана с краката нагоре, без да пада, после заспа, а в това време газената лампа, която бе поставил не където трябва, под конопените къдели, лизна къделите и ги запали, а те запалиха тавана. Една горяща греда падна и го хлопна по главата. Когато го полагаха на снега, за да го угасят, той обясняваше на селяните, че гредата паднала от тавана, защото се превърнала на огън и не можела да се крепи на мястото си… След време установих, че съм наследил много от този роднина, и аз като него обичам да философствам за празни неща и да досаждам на другите, бях занесен като него, често правех пожари или забравях да наглеждам добитъка, та пъдарите през ден ме налагаха с пръчки. Но не само от този роднина, а от всички роднини съм наследил, изглежда, по нещо, тъй че понякога се чувствам като циганска торба, натъпкана с отпадъци от чужди навици и страсти. Какво ли наистина няма у мене?

След пожара настаниха пострадалото семейство у роднини, а сутринта дядо поведе братовото си момче към чифлика да му търси работа. Момчето бе шестнадесетгодишно, казваше се Ричко и от тоя ден трябваше да поеме семейството в свои ръце. Чифликът бе на три километра от селото и двамата пристигнаха там рано-рано, когато кучетата се прозяваха към небето, а овчите стада и добитъкът рисуваха с жълто и кафяво по бялото платно на снега. Чифликът се събуждаше и със събуждането си звънеше с хлопатари, кукуригаше, лаеше, цвилеше и подвикваше, за да прогони утринната дрямка, и цялата плетеница от шумове се разсейваше в бялото спокойствие на полето и то поемаше тази симфония на събуждането и я изпълняваше като симфоничен оркестър. Зиме в равнината няма ехо, защото звукът няма преграда, той се носи като птица над снежната степ, докато му отмалеят крилете, и степта не го повтаря, а го изпява.

Михаил Сарайдаров се миеше пред къщата със сняг. Запретнал ръкавите на бялата си риза, разгърден до пояс, той загребваше с шепи сняг, търкаше шията и гърдите си и пухтеше. Дядо се поокашля и поздрави.

— Какво те носи насам сабахлем? — каза Сарайдаров, взе кърпата, която висеше на едно дръвче, и почна да се бърше. Всичко у него бе мъжествено и благородно и в същото време хищно и жестоко. По-късно, когато го виждах, все ми се искаше да го сравня с Хари Бор. Хари Бор съм виждал само по филмите, не знам колко е висок, а Сарайдаров бе по-висок от среден, имаше тънки мустачки, лицето му бе нарязано от дълбоки бръчки, но мъжествеността му го правеше да изглежда не на петдесет и няколко, а по-млад от четиридесет.

Сарайдаров изслуша молбата им и все още с кърпа на шията ги поведе към оборите. Отвори вратата и отвътре лъснаха задниците на черните коне. Той имаше два чифта впрегатни коне, единият чифт — чисто бели като лебеди, другите — чисто черни като дяволи. По това, с кои коне пътува, селяните отгатваха къде отива и какво му е настроението. Видиш ли черните коне във файтона, по-добре е да се поотбиеш от пътя и да не го срещаш. Той отива да свърши някоя делова или неприятна работа. Видиш ли белите коне да летят като конете на свети Илия (на всички им се струваше, че белите коне летят във въздуха и правят гръмотевици), можеш да го срещнеш и да го поздравиш, а той ще вдигне ръка до калпака си или дори ще спре да поприказва с тебе. Ако срещата стане в село, ще се отбие в кръчмата и ще почерпи. Може да се забави час и повече и отде-отде ще се намери Колю гайдарят или Асан циганинът да посвири на кларнет. Сарайдаров стои винаги прав като посаден в големите си ботуши, пие на едри глътки, от време на време оголва вълчите си зъби и непрекъснато поръчва. Да ми се разведри душата, казваше, слагаше парите на тезгяха, пари неброени, лепваше по една банкнота на челото на Асан и излизаше. Отиваше в града да си разведри душата с някоя държанка в градската си къща или ако нямаше държанка, прекарваше цяла нощ в шантана на Цинцара, караше циганките и певачиците да му седят по две на коленете, лепеше банкноти по челата им или ги пъхаше направо в пазвите им, а на сутринта поръчваше три файтона. В единия се качваше той с някоя курва, в другия се возеше калпакът му, в третия — бастунът му. Шествието с трите файтона се движеше бавно и тържествено, избикаляше няколко улици и спираше пред къщата му.

Сарайдаров сложи юздата на единия от черните коне, на Аспарух, и го изведе на двора. (Черните коне се казваха Аспарух и Крум, белите — Симеон и Петър.) На снега Аспарух изглеждаше черен като въглен, а очите му — бели като яйца. Още като пристъпи прага, той вдигна високо царствената си глава, разтвори ноздри, вдъхна пресния въздух и пощуря. В очите му пламна огънят на страшната му прабългарска сила, мускулите му заиграха под кожата като късове черно злато. Красота и бяс, ето какво бе конят, готов да прескочи всякакви огради и да препусне през степта. Но Сарайдаров го държеше здраво, наслаждавайки му се с дива, първична усмивка, и в този миг той и конят поразително си приличаха. Черният звяр вирна глава, изцвили, после се изправи на крака, оголи зъби като господаря си, юздата скърцаше в устата му, от тъмното кадифе на бърните му потече пяна. Сарайдаров го поуспокои, хвана юздата откъсо и застана пред него.

— Момче, ела тук сега и мини под коня! — каза той с вълча усмивка.

Момчето не повярва на ушите си, примигна и погледна към дядо, а дядо се ухили глупаво и нищо не каза. Познаваше чудатостите на чифликчията, ала не предполагаше, че ще прояви такава жестокост към момчето.

— Ако си мъжко момче, ще минеш под коня, ако не, ще гладуваш — каза Сарайдаров. — Але, хооп!

— Стисни зъби и мини! — каза дядо. — Ако те настъпи, майната му, чорбаджията ще те позлати.

Сарайдаров не позлатяваше работниците си, но им плащаше добре, особено ако минат през премеждията, които им измисли. Дядо ръчна момчето и то пристъпи напред. Черният звяр тъпчеше на място и изпускаше огнени искри от ноздрите си. Момчето замижа, падна на четири и мина под корема на чудовището.

— Мъж си! — каза Сарайдаров, като гледаше потното лице на момчето. — Мъж си! Ще ми станеш кочияш. Баста, петстотин лева!

Бяха доста пари на онова време и дядо хълцукна от изненада. Сарайдаров откара коня в обора, върна се, огледа още веднъж момчето и го удари по рамото. — Бягай да се нахраниш в кухнята! Той влезе вкъщи да се облече, а дядо си тръгна за село.

9.

Писаха майка ми пристануша и венчаха младоженците вкъщи. В неделя сутринта Патладжана я въведе в дома на баща ми. Къщата бе притисната отгоре и отстрани със сини преспи сняг, тъй че майка ми не можа да види външната архитектура. Няколко окопа водеха към обора, кошарата и хамбара, а главният окоп водеше към една землянка ала Първата световна война. Липсваше само часовой със затъкнат щик на пушката, който да отдаде чест на майка ми. Вътре землянката по приличаше на жилище, макар че бе вкопана доста дълбоко в земята. Майка ми беше височка (от баща ми с две глави) и още при първото влизане си удари челото в горния праг. Туй е за здраве, каза й тогава дядо, а по-късно, когато тя често чукаше челото о горния праг, винаги я уверяваше, че това е полезно за жените, за да си събират ума, преди да влязат вкъщи. На майка ми най-напред й светна пред очите, после й притъмня, а малко по-късно й се нави свят и може би затова й се стори, че гредите на тавана си спускат коремите, за да я чукнат още веднъж по челото, спря зад вратата и не мръдна навътре. Тук, зад вратата, й се представиха официално всички от фамилията начело с дядо и накрай с тримата сополанковци, още немити и чорлави, които се тулеха едно зад друго, гледаха я с бялото на очите си и си човъркаха нослетата.

Майка ми се опита да им каже по някой комплимент, а те се скриха зад широката фуста на баба и оттам я поглеждаха с едно око. Въпреки всичко майка ми не се разочарова и дори се усмихна, като си спомни, че бяха я сватосвали за търговец на добитък. Тя бе оптимистка по природа и си каза, че трудностите затова са трудности, за да се преодоляват. Майка ми изрече тези заветни мисли през 1922 година, когато не бях заченат, и оттогава те станаха неизменно правило в бъдещия ми живот, а майка ми стана пък прототип на положителните героини в бъдещите ми романи. Истински и съзнателен оптимист обаче ме направи все пак Доко пъдарят, за когото ще си спомня с признателност след няколко страници.

Намериха було от махалата и забулиха майка ми, за да може под булото да поплаче за бащин дом и да оплаче предварително белите си дни в новия дом. Баща ми облякоха в шуба, наложиха му калпак до ушите, макар че в собата бе толкова топло и душно и толкова народ се бе натъпкал вътре, че той не можеше да си обърше носа. Дойде и поп Костадин и като пиян тенор започна арията си още отвън, влезе в собата и пеейки, подаде на баба празната кадилница: „Сложи, Недоо, в кадилницата две въгленчетаааа! А вие застанете до стената като осъдени на смъъъъъърт!“

Попът се бе накъркал рано-рано и както винаги в такива случаи не четеше от требника, а говореше, каквото си мисли, вмъквайки по някоя старославянска дума, тъй че никой нищо не можеше да разбере. Само чичо Мартин дешифрираше отлично служебния му текст и се пукаше от смях. Попът пееше: „Бре, че ме удари пустата в главата! Ама нали е речено, клин клин избииива, ще си пийна още след венчааавката. Топло е тук като в кокоши задник, не може да се диииша. Този ми се вижда съвсем зелен, май че няма пълнолетие закооонно, ама щом е толкова мераклия да се жени, нека си блъска ангелите до амина. Пеевите, Пеевите, при тях ще отида, яко же последно, че имат тригодишна и в черничево буре я държат, да ги благослови Бог вовеки векооов.“

Накрай поп Костадин описа подробно семейния рай, в който майка ми и баща ми бяха стъпили с единия крак, посъветва майка ми да слуша мъжа си, да не си позволява никаква волност с чужди мъже, а да си гледа работата вкъщи и на нивата, чукна главите им и така ги бракосъчета.

Сватбарите плъзнаха навън да поемат пресен въздух и да си приготвят стомасите за ядене и пиене, а чичо Мартин извади пищова и улучи една гарга, която бе кацнала на върха на салкъма. И поп Костадин извади своя пищов изпод расото, гръмна на друга гарга, която бе кацнала на съседния комин, но нея улучи, не улучи дори къщата. Започна голяма стрелба и чичо Мартин улучваше всичко, защото бе по-добър стрелец от Вилхелм Тел. Без да се цели, той улучваше хвърчащо врабче в сърцето или в главата, където си пожелае. На попа му се замая главата от ракията, калимавката го стегна, той я захлупи на снега и така започна да се цели, но пак не улучи нищо. Сред рунтавите калпаци и черните чембери той единствен бе гологлав, с коса до раменете, със сребърно кръстче на шията и пищов в ръката и аз с гордост мога да съобщя на съвременните бийтълси, че техният патрон живя и умря в моето село. Многобройните му почитатели и последователи могат да поставят поне една скромна паметна плоча на къщата му.

Истинската сватба започна вечерта. Изнесоха на пруста една бъчва вино, до нея поставиха друга със зелева чорба, за да „отрезняват“, играха хоро около двете бъчви, преобличаха се като кукери и мечки и към полунощ се прибраха вътре да чакат сладката ракия. Свариха ракията, подсладиха я, наляха я в едно шише с червена панделка на гърлото и го оставиха до коляното на кръстника.

Така настъпи тържественият момент на моето зачатие.

Заключиха майка ми и баща ми в собата и се оттеглиха в другата стая да им гледат сеира. Патладжана даде на баща ми най-подробни инструкции, за да го подготви психологически, както треньорът подготвя състезателя, същото направи с майка ми една съседка. Да, тогава се губеше сума време, за да се съветват младите в подобни случаи, а сега губим месеци и години да им четем конско евангелие да се въздържат поне докато завършат средното училище.

В собата бе тъмно, на средата се белееше риза, застлана върху чергата. Оттатък разговаряха високо, пиеха и се правеха на ударени, но всички слухтяха към собата да чуят дали вратата няма да се отвори. Съветничката на майка ми стоеше нащрек, от време на време излизаше и се връщаше с кучешка усмивка в очите. Според нея първият рунд бе изминал, тя броеше минутите наум и на деветата минута трябваше да влезе в собата, да вземе ризата и да я покаже на кръстниците. Патладжана, който също броеше минутите наум, почна да се безпокои, излезе навън, поразходи се из двора и се притули до вратата да изчака. Според него гонгът отдавна трябваше да отбележи края на третия рунд, а баща ми все още стоеше на ръба на ринга, опрял гръб на въжето, без да направи крачка към противника. Той бе чувствителна натура, тези езически обичаи не бяха по негов вкус, а освен това бе и страхлив, та през оная нощ ми предаде в наследство и тази своя слабост. Аз и досега съм страхлив и с годините ставам все по-страхлив. Боя се от трамваи, от коли, от гръмотевици, от жени, от критици, от началници и от какво ли още не се боя? Понякога си мисля дори, че страдам от мания за преследване. Както седя, започвам да си въобразявам, че ще стане земетресение, къщата ще се наклони на една страна и аз ще падна от четвъртия етаж заедно с вещите и стаята. Или пък, че земята, както се върти около себе си и около слънцето, ще се откъсне от своята орбита и ще се бухне в някое друго небесно тяло. Друг път ще взема пък да си въобразя, че съм казал някъде си нещо, и треперя по цели седмици да не би онзи, който го е чул, да го занесе, където не трябва. Накрай ми става ясно, че никога нищо не съм казвал и напразно съм треперил. Няколко години след като се родих, баба започна да ме плаши с разни духове и караконджули, за да я слушам, и навярно оттогава станах толкова страхлив и послушен. Представете си, веднъж казах на един приятел, че тролеите в нашия квартал се повреждат на всеки половин час, и теглих едно обобщение, че нямаме градски транспорт (бях ядосан, защото закъснях за театъра), а вечерта, като се върнах вкъщи, не спах почти цяла нощ, хвана ме треска, а когато най-после заспах, сънувах, че ме газят сърдити тролеи, а един вишестоящ служител по транспорта взе, та ми заши устата с конец, както се зашива пълнено агне с дреболии. Голямо треперене бе, голямо нещо, и то съвсем напразно. Слушал съм, че и много други хора треперят от страх за празни работи, но те могат да имат причини за своя страх, а моето си е по наследствена линия. Може да се каже, че и биографията си започнах да пиша от страх. Преди известно време една доста високопоставена, но не по-високо от директор, личност без всякакъв повод изтърси на публично място, че съм произхождал от богато, аристократическо семейство. Изплаших се, дълго време си въобразявах, че произхождам от такова семейство, и седнах да напиша биографията си още преди моето раждане само и само да докажа обратното на този човек и да му натъркам мутрата с неоспорими факти. Още отсега злорадствам, като си представя как чете моята биография, примигва и се изяда от гняв, че не може да ми прикачи ни един от греховете на оная презряна класа. На всичко отгоре съм и злобничък, но те, страхливите, са и злобни. И баща ми, макар да е селски пролетарий, си е малко злобен. Когато Патладжана, изгубил вече търпение, почука на вратата и почна да го пита докъде е стигнал и дали изобщо е стигнал донякъде, баща ми стисна зъби от злоба и не му отговори. Още повече се озлоби, когато сватбарите почнаха да удрят с юмруци по стената и да викат: „Айде бе, зетко, заспа ли?“ Тогава баща ми с голям хъс седна, а след малко и легна до майка ми. За съжаление в онова време стриптийзът не бе още на мода и той загуби цели два часа, докато се справи с безбройните фусти на майка ми…

(Боже, чух го да възклицава след четиридесет години, колко са облекчени съвременните мъже!)

Когато пропя първият петел, проехтя и първият изстрел вън на пруста. Баща ми натискаше спусъка на един ръждясал барабанлия пищов и възвестяваше на света, че е станал мъж, малко трудно и преждевременно, но все пак успял да стане. Ония примитиви — сватбарите — се пулеха в ризата на майка ми, наливаха се като прасета със сладка ракия и ревяха, а изстрелите на баща ми правеха утрото на решето, разлайваха кучетата и разтърсваха къщите, та чак и бълхите се спотаиха в юрганите и се изплашиха не на шега. Баща ми продължаваше да стреля. Като всички нашенци и той бе хвалипръцко, та изгърмя цял шиник патрони.

10.

Родителите на майка ми неслучайно я бяха оценили за три хиляди лева, няколко добитъка и десет декара нива. Тя струваше много, много повече дори само за това, че ме роди и даде на България един син, без който България щеше да има далече по-нещастна съдба. Но нека да бъдем скромни, както ни учат всеки ден и час, и да оставим последната дума на историята. Да не говорим и за това, че майка ми изчисти авгиевите обори на новото си семейство и изтреби толкова гадини, колкото сегашните санитарни служби не биха могли да изтребят за десет години, и то без всякакви препарати. Баба изпитваше върховно удоволствие да седне пролетно време някъде на припек и да повика майка ми да я попощи. Тя имаше черна като смола коса и всичко, що пъплеше по косата й, се виждаше от улицата с просто око. Иначе всичко бе хубаво и дори поетично. Особено поетични бяха утрините преди изгрев слънце, когато майка ми ставаше по-рано от другите да опали фурната, да опече хляба и да приготви ядене за нивата. Изтокът руменееше като опечен хляб (сравнение на майка ми, което отпосле често и успешно използвах), врабците цвърчаха лудо в акациите, прилепите се прибираха от нощните заведения, щураха се пияни из въздуха и не можеха да си намерят местата за спане, а къщите се прозяваха с комините си и изпускаха миризлив дим. Петлите кукуригаха и бяха много горди, че след като изкукуригат, слънцето непременно изгрява, разхождаха се като султани сред кокошките и се опитваха да ги сдобряват, защото кокошките като истински кокошки и жени успяваха да се скарат още по тъмно за някое червейче или зрънце. Между другото тези домашни птици непрекъснато се заяждаха и спореха кои от тях са по-умни: петлите или кокошките. Този спор ще си остане нерешен, изглежда, докато на света има петли и кокошки, но аз си мисля, че петлите са по-умни не защото принадлежа към тяхната порода, моля, ще си послужа с нагледен пример. Една сутрин слънцето не изгря навреме, защото се случи слънчево затъмнение. Петлите си умряха от гняв, съдраха си гърлата и така пресипнаха, че на следната сутрин ни един не можа да кръкне. Въпреки това съмна и след този случай нашенските петли си взеха добра бележка и никога вече не мислеха, че без тях не може да се съмне. Разбира се, имаше и диви петли, чиито внуци и досега си остават диви и вярват, че без тях не се съмва. Кокошките още по онова време си бяха по-практични, изчакваха слънцето да се покаже на хоризонта и чак тогава се разкрачваха над полозите, кудкудячеха до посиняване и се перчеха пред цялото село, че са снесли някакво си яйце. Най-смешни бяха ония, които кудкудячеха на празен полог и вдигаха по-голям шум от другите. Техните внуци пък са още по-глупави и още по-практични, не търсят полози, а кудкудячат по заведенията и събранията, по радиото и телевизията и по всякакви обществени места. Заслужават уважение ония от тях, които снасят всеки ден, ала не кудкудячат, защото трябва да си мътят пилетата и това им отнема всичкото време. Те са много полезни и умни кокошки. Остава да споменем и прасетата, които запалваха торищата, за да стоплят хладното утро, след това завираха зурлите си в къщните врати и искаха своя бульон с трици…

Пролетта си бе пролет, мила и животворна, влюбена и забременяла с много жито и царевица, с много домашни животни и пилета и най-вече с моя милост. Майка ми се бе разхубавила за две жени, защото носеше в себе си два живота, и баща ми бе влюбен в нея. Той стана вече на шестнадесет години и осем месеца, под носа му набодоха мустачки, а ушите му светнаха като книжни фенерчета. Най-после бе почнал да разбира, че жената е удоволствие, поднесено на мъжа от Божите ръце, а след това вече майка, равноправна другарка и прочие. Благословена пролет!

През тази пролет, през май, чичо Мартин извърши още една лудория. Него ръцете го сърбяха да върши лудории и така създаваше развлечения на народа. Чичо Мартин смяташе, че от време на време трябва да се хвърля камък в блатото, за да се нарушава еднообразието на живота. Той често казваше, че това е закон на общественото развитие, иначе хората ще измрат от скука, и обясняваше дори революциите с този закон. Той бе пълен с дяволи, които не стояха мирно и него не оставяха на мира. Тези дяволи го бяха наказали да завърши трети прогимназиален клас и да се запише в гимназията. Искаше да учи, а никак не му се учеше, макар че бе най-възрастният в класа. Първата му работа бе да съблазни дъщерята на околийския началник, тя се влюби в него и бе готова да зареже гимназията и да го последва. Очевидно и в нея имаше много дяволи. Чичо Мартин не желаеше да бяга с нея, достатъчно му бе да оскандали най-знатното семейство в града и да се занимава с други лудории. Учителят по логика и психология Первазов искаше да го вразуми и го изпитваше все едно и също: що е логика и що е съзнание. Чичо Мартин не можа нито веднъж да му отговори и винаги си получаваше двойки по тези предмети. В края на срока реши да даде на учителя урок по логика и психология, приготви бомба и една нощ я хвърли в спалнята му. Бомбата бе безопасна, но подейства психологически на учителя и той припадна от страх. След този атентат чичо Мартин не можеше, а и не желаеше да остане в гимназията. Наистина нямаше никакви улики против него, но всички знаеха, че той е хвърлил бомбата. Намеси се и околийският началник, положението на чичо Мартин се усложни и той трябваше да се завърне на село. Ако околийският началник бе предвидил каква полза ще има от него след години, не само че нямаше да го преследва, а още тогава щеше да го направи свой зет. А Первазов, щом научи, че съм племенник на чичо Мартин, винаги ми пишеше отличен по логика и психология, макар че буйната и немирна глава на чичо Мартин отдавна бе разцепена като тиква и лежеше на две половини в земята…

През оная пролет чичо Мартин се нае да открадне хубавата Аница за Татаровите. Татаровите бяха заможни, имаха само един син Бенко и Аница, хитра и хубава, се бе заловила здраво за късмета си. Тя бе бедна, но баща й не я даваше на Татаровите поради стари вражди, бяха се съдили и сега не искаха да се гледат. Времето бе работно и необичайно за сватба, но Татаровите бяха научили, че от Арнаутлар обещали Аница на някого си веднага след харман.

Привечер чичо Мартин и Бенко напълниха каруцата с прясна люцерна, метнаха отгоре една черга и потеглиха към Арнаутлар право срещу слънцето. По тъмно спряха каруцата извън селото, Бенко остана, а чичо Мартин отиде да открадне Аница. Според уговорката Аница трябваше да дойде зад плевника, а ако това се окаже неудобно, да се измъкне през задното прозорче на къщата. Чичо Мартин познаваше всички моми в околните села, с повечето от тях бе флиртувал или се канеше да флиртува. С Аница се бяха запознали на един събор, бяха играли заедно хоро, запомни я, запомни го и тя по погледите, които й хвърляше, и най-вече по градското му облекло. Той бе единственият момък на сбора с бяла риза и вратовръзка. Докато я очакваше зад плевника, чичо Мартин усети, че се вълнува за нещо (не от страх, разбира се, страх той не знаеше), вероятно неговите дяволи го погъделичкаха и му казаха, че нощта е чудесна, ухае на току-що изкласила ръж, че славеите пеят като разпрани, гъделичкани и те от своите дяволи, че в такава майска нощ много трудно се краде хубава мома и още по-трудно се дава в ръцете на един страхлив момък. Но чичо Мартин бе верен другар и кавалер, разтърси глава и каза на дяволите да не го задяват, защото ще им скъса опашките. Докато се заканваше да извърши това, което Господ още не е успял да извърши поради свои съображения, Аница отвори прозореца и надникна в градината. Чичо Мартин наниза на едната си ръка бохчичката й с чеиза, после пое и нея и тръгна през градината. Класовете на ръжта галеха дланите му, а Аница отпусна глава на рамото му, млъкна и замря в прегръдката му и нито той се сещаше да я остави на земята, нито тя поиска да слезе от ръцете му. Така стигнаха до средата на градината, където ръжта бе най-гъста, най-висока и най-ухаеща.

Чичо Мартин се умори да носи Аница, задъха се и я остави върху меката ръж, за да си почине. Тогава славеите изведнъж престанаха да пеят, звездите угаснаха, утихна ветрецът, стана тъмно и горещо, с една дума дяволите си свършиха работата и отидоха по дяволите…

След един час чичо Мартин предаде Аница на нейния възлюблен и ни лук ял, ни лук мирисал, изказа своите искрени пожелания на бъдещото семейство:

— Честито! Живейте, любете се, плодете се до амина!

Аница се изтегна върху дъхавата люцерна като царица и нищо не каза. Пъстрите й зелени очи блестяха в тъмното като очи на невестулка, не се обади дори когато чичо Мартин слезе пред вратника на Татаровите и си отиде. Един Бог знае какво ставаше в душата й, преди да легне обезчестена в брачното ложе.

Татаровите дигнаха голяма сватба, както се полагаше на хора с тяхното положение, изпиха и цяла бъчва сладка ракия. Аница омагьоса Бенко през нощта, изстиска го като лимон, но върху ризата й нищо не капна. Затулиха безчестието й пред очите на селото, старата Татарка сама ходи посред нощ да лови гълъби под стряхата, улови един, изтърбуши му сърцето и го даде на снахата да си пусне малко кръв на ризата. Свекърът и свекървата преглътнаха хапа, но никога нямаше да простят безчестието на Аница и години наред щяха да й го натякват. Но и Аница щеше да им го върне тъпкано, след няколко години тя щеше да легне в една стая с любовника си, а ония щяха да пасуват в другата и да стискат в ръце една кожена торбичка със злато…

През лятото чичо Мартин забърка и друга каша и за малко не вкара в беда и нашето семейство. Една нощ домъкна двама млади цигани, както се узна отпосле, конекрадци разбойници, и поиска от дядо да ги скрие. Циганите бяха избягали от затвора за трети или четвърти път, след като бяха отворили вратите с прост молив, и чичо Мартин не можеше да се нарадва на тяхната сръчност и смелост. Той изобщо обичаше такива хора, защото сам бе сръчен и смел. Циганите бяха истински юнаци, двадесетгодишни, стройни и хубави мъже. Единият — Реджеб Алтъндишлията по прякор, си бе позлатил всичките зъби за салтанат и се усмихваше с малко студена златна усмивка, другият, Мехмед Перчемлията, имаше бели бисерни зъби и корав чер перчем над челото. Двамата хубавци гледаха чичо Мартин с благоговение и по всичко личеше, че се знаят отдавна. Дядо разбра с какви хора има работа и ги отпрати. Не мина седмица и от съседното село изчезна цял табун коне.

Прекарваха конете през румънската граница и ги предаваха на влашките цигани, на граничната зона ставаше горещо, патрулите отсам и оттатък сновяха денонощно, по заставите се водеха следствия. Крадците рядко биваха улавяни и контрата оставаше у местните цигани. Капитан Арабов обираше всички мъже от бордеите, затваряше ги в мазето на заставата и привечер ги водеше един по един в конюшнята на разпит. Циганките клечаха по телената ограда заедно с циганчетата и щом видеха да водят някого към конюшнята, виеха като вълчици, децата пищяха, ревяха и ония от конюшнята, преди още капитанът да е вдигнал бича си. Следствието продължаваше около десетина дни, капитан Арабов освобождаваше циганите с насинени задници, те се прибираха в махалата си и почваха веселби. По цели нощи надуваха кларнети, думкаха тъпани, изпиваха всичко изпросено, циганките хвърляха гюбеци и така отпразнуваха освобождението от конюшнята. На следната година се повтаряше същото следствие със същите дунанми…

Чичо Мартин бе уверен, че другите трябва да сърбат това, което той е дробил, и винаги излизаше чист от тези афери. В този живот, казваше той, все някой трябва да вади кестените заради другия. Иначе ще вземе да настане някоя голяма справедливост между хората, та ще се разцепим надве от скука. Трифон Татаров мислеше същото, но публично не споделяше този житейски принцип, защото нямаше сметка. Чичо Мартин честичко му даваше да сърба гореща попара. Веднъж му изчезна кон, друг път чичо Мартин прескочи у тях през нощта, докато Бенко пасеше конете на къра. Трифон усети работата и почна да го дебне, но и чичо Мартин не се даваше лесно в ръка, хареса му се през май в ръжта и сега дебнеше Аница като хрътка. Трифон знаеше, че снахата кръшка, но и тя не бе по-малко изобретателна, та му се изплъзваше от ръцете. Така се дебнеха до юни, когато една сутрин Трифон Татаров осъмна кмет. Навътре в България бе настъпила някаква бъркотия, а тук изчистиха старите кметове дружбаши и назначиха нови. Сега Татаров се надяваше да пипне чичо Мартин и да му иска сметка за всички поразии. Чичо Мартин не се уплаши, но за всеки случай си почисти пистолета и набави нови патрони.

11.

Лятото узряваше, узрявах и аз и презрявах. Майка ми се задъхваше, с мъка вдигаше мотиката, с мъка се навеждаше да жъне, но никой не се сещаше, че е бременна, а и тя се срамуваше да им напомни. Баща ми не се интересуваше от моето предстоящо раждане и не ми купи нито дрешки, нито детска количка. Тази небрежност на семейството принуждаваше майка ми и по харман да работи наравно с другите, да обръща слама и да кара диканята.

Аз още оттогава не бях дискретен и за да знае белият свят с кого ще има работа, предварително дадох признаци за моя бъдещ пол, тъй че лицето на майка ми се нашари с тъмнокафяви петна и всички й казваха, че ще си има мъжко. По това време майка ми падна от диканята, конете препускаха в кръг, поводите се мотаеха в краката им, те се плашеха и тичаха силно, а диканята се спущаше към нея като акула, за да я нареже с острите си кремъци. Дядо случайно се намери на хармана и хвана конете. Отведоха майка ми в собата и я оставиха да си почине. След този случай баба започна да шепне нещо на дядо, дядо грухтеше като стар нерез и казваше, че ще бъде по-добре, ако майка ми се окоти през зимата, когато няма работа. Сополанковците си приказваха нещо в кьошето и се хилеха на баща ми, а баща ми се червеше от срам и бягаше навън.

Между другото дойде време да развалят бостаните, а след тях и лозята. Дворищата се напълниха с камари от дини и пъпеши. Денем жените и децата цепеха с балтии дините, вечер палеха огньове и варяха петмез до разсъмване. Всичко живо — коне, волове, свине — се трупаше наоколо и ръфаше кори, сладката миризма на петмеза привличаше мухи, насекоми и разни гадини от цялата околия. Най-ненаситни бяха децата, вечер едвам примъкваха издутите си тумбачета до постелята, заспиваха веднага и още в първи сън се напикаваха.

В една такава нощ изтрещяха пушки, у Татаровите избухна пожар и селото се вдигна накрак. Дончо Синивирски, машинистът на чифлика, бе обсадил с няколко души пограничната застава, но в заставата бе останал само един войник. Капитан Арабов бе отишъл още на мръкване в Арнаутлар, да се съедини с тамошната застава. Въстаниците обезоръжиха войника и го затвориха в мазето, взеха каквото оръжие намериха и влязоха във връзка с другите села. Такъв метеж бе тъкмо по вкуса на чичо Мартин, немирната му кръв закипя, наостри слух и се приготви да лови риба в мътна вода. Отдавна мечтаеше да си има карабина, промъкна се с други селяни в заставата, взе си една и си отиде.

А Дончо Синивирски обяви новата власт и веднага тръгна да си оправя сметките с кмета. Трифон Татаров бе нащрек и побягна в тъмното. Когато минаваше покрай нашия двор, вдигна пушката и стреля напосоки по своите преследвачи. Куршумът свирна покрай ухото на майка ми и се заби в дирека на хамбара, под който тя и баба варяха петмез. Майка ми изпищя и падна на земята, а когато се изправи, още един куршум свирна покрай рамото й. Двете с баба се сгушиха до хамбара, докато премине пукотевицата. Аз бях на осем месеца и следователно първото неродено дете в нашия край, което изпита смъртната опасност от фашизма…

Преследваха Татаров донякъде, изгубиха го и се върнаха в заставата. На сутринта капитан Арабов пристигна с цяла рота войници, излови въстаниците и замина към Варна. Навързаха въстаниците и ги затвориха в една стая. Капитан Арабов бе заповядал да ги пазят, докато се върне, но Татаров се косеше от злоба, вечерта някой бе палнал плевника му, и сега искаше възмездие. На втория ден натъпкаха кърпа в устата на Дончо, увиха го във войнишки одеяла и го натовариха на каруца, с която трябваше да го откарат в Арнаутлар при другите арестанти. Чичо Мартин надуши с вълчия си нос каква е работата, пъхна карабината под палтото си и тръгна към Арнаутлар през необраните царевици. Сърбяха го ръцете да опита новото си оръжие на живо месо, качи се на една круша до Пръстниците и зачака. Както и предполагаше, каруцата спря до Пръстниците, двамата джандари свалиха Дончо и го поведоха към ямите, от които нашите хора копаеха червена пръст за мазане. Извадиха кърпата от устата му, отвързаха и ръцете му, за да може той да „побегне“. Трифон Татаров се показа на другия край на ямата, за да гледа „опита за бягство“. Само че Дончо не побягна, а седна и се загледа в земята, като че не искаше и да знае, че след няколко минути ще го застрелят. Едва когато стражарите изтеглиха затворите, той трепна и погледна встрани.

— Ела да гледаш по-отблизо бе, туз! — извика той на Татаров, като го видя да занича отдалече.

Татаров падна като посечен зад храста, прежълтя и почна да му се гади. По-късно разказваше, че това били най-страшните думи, които бил чувал в живота си.

Чичо Мартин си взе на мушка сърцето на единия стражар и онзи, вместо да стреля в Дончовите гърди, падна в ямата, а петалата му се озъбиха към небето. Другият стражар побягна и Татаров се шмугна в царевицата. Чичо Мартин ги наблюдаваше усмихнат от върха на крушата, после слезе и отиде при Дончо. Даде му пушката на убития, заличи следите си и двамата мълчаливо се разделиха. Дончо замина за дивите Дживелски гори, а чичо Мартин се върна вкъщи, доволен от карабината си.

И стана същото, както с бомбата на учителя по психология. Всички бяха уверени, че той е убил стражаря, и никой не можеше да го докаже. Викаха го на разпит, претърсваха къщата и нищо не намериха, но Татаров не изпусна случая да му отмъсти и нареди „да му духа кон зад врата“. Повикаха от общината Киро Черния, същия стражар, когото чичо Мартин бе прежалил до Пръстниците, той се качи на кон, а чичо Мартин тръгна пред него. Вървяха цял ден до града. Черния на кон, а чичо Мартин — пеш. В селата, където имаше общини, Черния спираше да си почине, а докато си почиваше, стражарите връзваха чичо Мартин като хапливо куче за някой стълб, гавреха се с него и го оскърбяваха. Чичо Мартин се усмихваше, усмихваше се светлият перчем на челото му, усмихваше се бялата му риза и той приличаше на хайдутин, когото карат на бесилка. По едно време запя, а Киро Черния изтръпна на коня и насочи пушката в гърба му.

В града пристигнаха привечер, когато чаршията бе претъпкана с народ. Хората се тълпяха да го гледат, а чичо Мартин се наслаждаваше на унижението си пред хората, вървеше спокойно една крачка пред коня и гледаше право пред себе си. Тоя ден реши да отмъсти за своето унижение не само на кмета, не само на стражаря, но и на целия свят. Предстоящата среща с околийския началник не го плашеше, щеше да се усмихне на стария си враг и да мълчи.

На входа на околийското пред него застана една красива жена, двамата стояха цяла минута като омагьосани, после жената се хвърли към него и го хвана за ръцете. Чичо Мартин почувства, че потъва цял в нейните черни очи, отмина напред и влезе в околийското. Жената не се отделяше от него, държеше го за ръката, а Киро Черния се покашлюваше глупаво и мърмореше: „Госпойце, такова, после значи…“ Госпойцата, истинският околийски началник, както говореха в града, изящно облечена и властна, посочи на стражаря някъде към оградата, стражарят обърна коня нататък и се отдалечи. Един млад полицейски пристав със сребърни пагони стоеше на стълбите и се усмихваше накриво. Арестантът и госпожицата минаха покрай него и влязоха вътре, той застана мирно и погледна след тях със същата усмивка. Емилия въведе чичо Мартин в кабинета на баща си и се хвърли на шията му. Преди няколко години чичо Мартин бе успял да я подлуди, нейната лудост още не бе минала и нямаше да мине скоро.

След един час чичо Мартин вечеряше в трапезарията на околийския началник, а самият началник и съпругата му стояха в кухнята и се гледаха като побъркани. Скандалът трябваше да се предотврати на всяка цена и околийският началник няколко пъти тръгва към трапезарията с пистолет в ръка, да изгони чичо Мартин, но щом чуеше смеха му зад вратата, връщаше се на пръсти в кухнята. Прати слугинята да повика Емилия. Емилия дойде при него, облечена в най-разкошната си рокля, усмихната и блестяща от щастие.

— Татко, ела да ти представя моя гост!

Околийският началник вдигна пистолета към тавана, ала не посмя да дръпне спусъка, опустоши половината от кухненските прибори и седна на стола, жалък и безсилен.

Чичо Мартин знаеше силата на хубавите жени и слабостта на „големите“ мъже, вечеряше си спокойно, а след вечерята се оттегли в покоите на Емилия. Два дни и две нощи не излезе от нейната спалня, на третия Емилия го изпрати с файтон далече извън града и на раздяла, сред пустото и тъжно поле, падна в краката му и нацелува прашните му обувки. На чичо Мартин му стана някак страшно, загледа се в топлото небе и сърцето му потръпна от хлад.

— Аз ще те намеря, където и да си, ще те намеря! — говореше Емилия, като го пиеше с черните си очи и полуобърната отиваше към файтона.

Не мина много време и Емилия го намери вдън добруджанските гори, когато чичо Мартин си развяваше байрака сред кордон от хиляда жандармеристи, изпратени от баща й да му вземат главата.

Чичо Мартин се върна в село, взе си карабината и замина същата нощ за някъде, да си отмъсти на целия свят за нещо, което той сам си знаеше. Имаше и такива мъже от нашия славен род, които изпитваха непреодолимо желание да боцкат сополивия нос на живота и да се плезят в немитото му лице не от злоба, не и от песимизъм, а от нещо, което само те си знаят.

Чичо Мартин бе от тях.

12.

— ЕЙ, ХОРА, луди ли сте? — щях да извикам от утробата на майка си, ако можех. — Докъде ще стигнете, щом се отдавате, а не се съпротивявате на порока? Защо се опитвате да ме плашите с живота, преди да съм го видял? Знам, че животът прилича на циганче, очистиш му нослето, измиеш му личицето, облечеш му нови дрешки, а то, докато се обърне и брои до пет, отново се наплесква, та не можеш да го познаеш. Е, добре, като е тъй, ще мием лицето на циганчето, вместо да го цапаме с ръцете си, и ще се надяваме, че един ден ще го видим чисто, светло и приветливо!

Разбира се, никой не можеше да ме чуе и всеки си вършеше каквото си иска. Седем или осем дни преди да се родя, чифликчията Сарайдаров отне любимата на моя племенник Ричко. Този неприятен иначе мъж имаше пословична слабост към жените и щом си харесаше някоя, веднага си я вземаше. Сега си хареса Даринка, седемнадесетгодишната дъщеря на своя овчар.

Даринка често ходеше в чифлика, защото бе влюбена в Ричко и той бе влюбен в нея, но цяло лято не се накани да й се признае в любов. Той се бе метнал пък на ония мъже от нашия род, които се срамуват от жените и въздишат по тях, без да се досещат, че жените дори когато са седемнадесетгодишни, ужасно скучаят от тези въздишки. И Сарайдаров хубаво му плати за тази старомодна сантименталност. Забрани му да се бръсне и подстригва години наред и той заприлича на калугер от някой древен манастир.

Видя Даринка, Сарайдаров бе приятно изненадан, повика я в стаята си и я глътна цяла-целеничка, както вълкът бе глътнал Червената шапчица. Тази история не направи особено впечатление на хората в чифлика, защото бяха видели много Червени шапчици да изчезват в устата на господаря: рускини, българки, туркини, румънки, татаркини. Сарайдаров казваше, че мъжът трябва да се храни с млади жени, и ознаменуваше изяждането на всяка Червена шапчица с денонощни оргии в чифлика. Последната бе татаркинята Юлфет. По жътва пристигаха в чифлика стотици цигани и татари с чергилата си, разполагаха се в градината, палеха огньове, свиреха, пееха и чифликът се превръщаше на голям катун.

Миналото лято Сарайдаров мярна между тях новата си Червена шапчица, заповяда да заколят два вола и две телета, изнесе бъчви с вино и ракия, нареди да постелят с килими под навеса на хамбара, та кога играе Юлфет, да й е меко на крачетата. Тя нямаше червена шапчица на главата, имаше черни смолести коси и разногледи очи, черна бенка между веждите и тънки мургави пръсти. Циганите надуваха кларнетите с опулени очи, циганките пляскаха с ръце и кършеха рамене. Юлфет танцуваше върху меките килими, а Сарайдаров с ръце на кръста, разгърден и потен, не откъсваше очи от сластните извивки на снагата й. Същата нощ заведе татаркинята в стаята си и я направи царица. Той наричаше кучки жените и винаги ги правеше царици, „кучки-царици“, държеше ги на трона месец или година и ги отпращаше с по една шепа златни пари за черни дни. Щом започнеш да се оригваш на една жена, казваше той, отвържи й синджира и я пусни, тя е куча порода, а никоя кучка не е останала в полето. Жена ти, казваше още, е светица, а светица не можеш да любиш!… Жената на Сарайдаров живееше във Варна и идваше в чифлика през година или две, бледа и невзрачна жена, чужда на нашата страстна степ, чужда на нашите снежни зими и знойни лета. Имаше и син Петър, който му ядеше парите в Швейцария или Франция, идваше и той в чифлика през лятото, малко изнежен и чужд, но след няколко дни се превръщаше на истински млад Сарайдаров, работеше по полето, яздеше коне и флиртуваше с госпожиците от града…

Сарайдаров направи Даринка „кучка-императрица“. Бе решил да отпразнува нейното изяждане по-шумно и по-тържествено от друг път и случаят му помогна. На следната сутрин отиде с един от пазачите си да нагледа циганите, които беряха царевица, и видя в имота си цяла чарда от чужди волове, крави и телета. Чардата принадлежеше на съседа чифликчия Иван Фишер, руски евреин, „богобоязлив“ старец с дълга червена брада и много дъщери. Едната половина от дъщерите му имаха чисто червени коси, другата половина — чисто черни коси, но всички имаха умни еврейски очи и закръглени руски задници. Младият Сарайдаров се опита да хвърли камък в това блато от лениви и благопристойни госпожици и получи само чай и сухи сладкиши. Иван Фишер предпочиташе да превърне чифлика си на сиропиталище за стари моми, отколкото да види една от тях на Сарайдаров престол като „кучка-царица“.

Сарайдаров подбра говедата и ги откара в чифлика. Двамата от пазачите на Фишер се опитаха да ги върнат, но Сарайдаров стреля срещу тях с револвера си и ги пропъди. До вечерта всичкият добитък — седем вола, четири крави и четири телета — падна под ножа на гладните цигани. Цяла седмица продължи оргията в чест на Даринка, циганите от околните села се изпоразболяха от ядене и пиене, а Фишер не се и опита да протестира. На следващата пролет той щеше да залови в своя имот толкова добитък на Сарайдаров, щеше да го откара в чифлика си и по същия начин щеше да го подложи на нож и, разбира се, да си направи луканки, а останалото месо да разпродаде.

След няколко дни моят племенник Ричко запрегна белите коне и откара в Добрич господаря и любимата си. Къщата на Сарайдаров, двукатна и широка, със зидана стена и кована порта, заемаше половината от чаршията, многобройните стаи миришеха на богатство и мухъл, подовете, дето не бе влизал човек с месеци и години, бяха осеяни с измрели мухи. Сега мухите, като видяха малката царица, изведнъж възкръснаха, изпълниха стаите с жужене, миризмата на мухъл се смени с дъха на парфюм.

Сарайдаров назначи нова прислуга — готвачка, домакин и пазач, — назначи и две циганки, които не перяха и не чистеха, а правеха „вятър“ на нейно величество. Денем, когато тя искаше да почине, циганките заставаха от двете страни на леглото, едната пъдеше мухите с ветрило, другата размахваше чаршаф, да й прави хладен въздух.

Няколко дни Сарайдаров прекара в спалнята на своята малка царица, а Ричко дремеше в мръсната пристройка и като всеки романтик, видял идеала си в чужди ръце, лееше сълзи в пристъп на мирова скръб. Но романтиците затова са романтици, за да леят сълзи за било и небило, те гледат света с влажни кравешки очи и си мислят, че светът е по кравешки смирен, но добре, че ги има, Господи, добре, че ги има, без тях животът ще остане без крави, а като няма крави, няма да има и мляко! По пътя към чифлика Сарайдаров забеляза скръбта му, а щом младите скърбят, възрастните стават по-стари и подозрителни, сложи ръка на рамото му и му заповяда да не се бръсне и стриже до второ нареждане. След година или две косата и брадата на кочияша му щяха да стигнат до кръста и това деветнадесетгодишно чудовище щеше да плаши децата и кучетата. Но Сарайдаров бе забравил, изглежда, че кочияшът му бе минал под черния кон и че сам го бе нарекъл мъжко момче…

13.

Три дни преди да се родя, Доко пъдарят срещна баща ми на каменната кариера. Майка му, баба Трена, бе акушерка на майка ми и Доко знаеше от нея, че аз непременно ще бъда момче. Извъртя цигарка, дръпна и не можа да скрие радостта си:

— Тези дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. Аде, честито! Щом е момче, без черпня няма да мине.

Баща ми мълчеше, човъркаше камъка и дори не приемаше поздравления по случай моето предстоящо раждане. Вкъщи почнаха да говорят все по-често за моята особа, готвеха се да ме посрещнат, а баща ми вместо радост изпитваше срам, бягаше и се криеше от хората. Той бе първият и не последният човек, който се засрами от моята поява на бял свят. Дълги години се опитвах да му докажа, че с нищо не съм по-лош от другите, той поклащаше глава и ме уверяваше, че не струвам лула тютюн. Гордостта все още не ми позволява да призная, че той излезе прав, поне що се отнася до моите литературни занимания. Все пак, когато се включих за строеж на жилище, той дойде за пръв път в София и поиска веднага да го заведа на постройката. Промъкна се през скелите, качи се на четвъртия етаж, дълго гледа голите тухлени стени и каза:

— Е, ти май взе да ставаш човек!

Баща ми не проявяваше внимание и към майка ми, избягваше да я среща и говори с нея, като че тя се готвеше да извърши нещо, оскърбяващо мъжкото му достойнство. Заобикаляше собата, където тя лежеше, и отиваше в обора. Наближаваше да се отели кравата и той непрекъснато се въртеше около нея, постилаше й прясно сено, хранеше я и съчувствено я галеше по челото. И тримата сополанковци надничаха в обора и се хвалеха на съседите, че ще си имат теленце. Изглежда, че освен майка ми, с най-голямо и радостно нетърпение ме очакваше Доко пъдарят. В мое лице той виждаше още една жертва и не се лъжеше, защото след няколко години навлязох в неговото паство, пасях шилета и крави, всеки ден ги изтървавах в чуждото и всеки ден той ме спипваше в момента на най-сладката игра. Много даскали са чупили показалките си в дланите ми, много пъдари са ми насинявали задника, но всички тези дървени педагози съм забравил и не им помня имената. Това кривошиесто и еднооко джудже, безпомощно пред възрастните, държеше в страх и покорност детския народ от няколко села. Не се гневеше като другите пъдари, не посягаше да удари, за да не си „цапа ръчичките“, както го чувах по-късно да се хвали. Провинените деца поставяше едно срещу друго, усмихваше се сам като дете и казваше: „Я му плесни едно шамарче, та друг път да си отваря хубаво очите!“ Детето посегне и лекичко плесне другарчето си. „Хайде пък ти сега на него едно шамарче, дето те удари!“ Отначало всичко започваше като на шега. „А, че той ти изкриви лицето, а ти го галиш. Така ли е?“ Детската тълпа, която в такива случаи не се различава от възрастната, шуми, потрива ръце в очакване на зрелище и вика: „Охо, не знае да му го върне, както трябва!“ И ударите следват все по-силни и жестоки, докато се стигне до такъв бой, че сам Доко трябва да ги разтърва. Другарството е набито с плесници, издраскано с нокти, окървавено и отсега нататък приятелите стават врагове. Доко познаваше сложните отношения между семействата и родовете и чрез децата си отмъщаваше на бащите и дядовците, които са го оскърбили. Или просто се наслаждаваше на властта си над невинния детски свят. Детският бой не приличаше на бой с пъдарска тояга, бащите го вземаха за хлапашка закачка и не си придирваха. За да спечелят благоволението на Доко, децата сами му посочваха ония, които са направили пакост в негово отсъствие, наслоената неприязън се превръщаше в омраза и след няколко години те заменяха плесниците с ножове и брадви… Преди шест или седем години, подчинявайки се глупаво на глупавите туристически програми, посетих концентрационния лагер Бухенвалд. Бяхме голяма група от различни националности. Ужасите на смъртта и насилието, които видяхме там, могат някак да се вместят във възможностите на човешкото зло, но 18-те бесилки буквално вцепениха хората, някои искаха да се върнат назад и не можеха да поместят крака. А гидът обясняваше, че на тези бесилки лагеристите били принуждавани да се бесят сами. Един дърпа примката на своя приятел, после неговата примка дърпа друг приятел, а понякога се случвало брат брата да обеси… Когато излязохме навън от бесилницата, повечето от туристите изглеждаха не толкова покрусени, колкото изумени от тези братски бесилки, като че бяха видели нещо отвъд злото, пред което дори не можеш да се вълнуваш по човешки. И аз бях потресен от тази съвършена зверщина, но кой знае защо, тя не ме стъписа като другите, помислих си, че отдавна съм я предвиждал в програмата на една дива фашистка диктатура. Може би е смешно, но тогава си спомних за Доко пъдаря и си казах, че моите спътници сигурно не са имали като мен в детството си такъв мъничък едноок пъдар; ако го бяха имали, не щяха да се изумят тъй страшно от делата човешки…

В детството си вярвах, че на света (а светът бе моето селце) няма по-жесток от Доко пъдаря, боях се от него и го ненавиждах повече от всичко. Но с времето започнах да си мисля, че този самоук, примитивен йезуит е искал може би да ни даде отрано уроци за живота (както се и хвалеше пред хората). Може би е искал да ни покаже обратната страна на медала, докато учителите ни биеха с пръчки, за да си тъпчем главите с добродетели. Не, не е бил глупав пъдарят, струва ми се дори, че ако е имал възможност, щял е да стане политик, велик диктатор и изобщо велик пъдар. Неговите горчиви уроци отрано ме научиха да очаквам всичко от живота и да стана непоправим оптимист. Злото не ме изненадва и не ме хвърля в безпътица или отчаяние, щом се срещна и размина с него, плюя с отвращение зад гърба му, а това не е малко. Че какво по-голямо достойнство има за човека да плюе зад гърба на злото?

Все пак поклон пред паметта ти, едноок дяволе!

Настелиха на майка ми кош сено и така ми приготвиха меко приземяване. Баба Трена казваше, че аз ще дойда от някакъв горен свят и трябва да кацна на меко, за да не си строша коленете. На прозорчето окачиха черга, в собата стана тъмно и душно, баба Трена приседна до печката и запретна ръкави. Навън валеше пороен и студен дъжд, селото плуваше в кал и вода, не се виждаше жива душа. Такъв пороен дъжд не бе валял от години, и то през декември, та хората не можеха да си купят газ от дюкяна. Природата искаше може би да ознаменува по някакъв начин моето раждане.

Вечерта майка ми се замята от болки, баба Трена сложи мандалото на вратата и клекна до нея. Другите спяха оттатък, само баба се пробуждаше от време на време, готова да дотърчи в собата, щом чуе моя вик, а баща ми стоеше през една стена до кравата, която също пъшкаше от родилни болки. Знаменателно бе за мен, както се видя отпосле, че вместо да се състезавам в раждането си с някоя знаменита личност или поне някой началник на отдел, аз спринтирах към белия свят с едно теле. В училище, в казармата, пък и навсякъде всички като че си бяха плюли в устата да ми викат при най-малката грешка: „Не така бе, теле с теле!“ Но и телето ме изпревари. Трябва да е било десет или единадесет часът, когато баща ми събуди всички и им съобщи, че кравата се отелила мъжко, с бяло петно на челото. Отидоха в обора, показаха на теленцето как се бозае, вързаха му на шията червена панделка и го отнесоха вкъщи да му се радват.

Телето ме изпревари, защото си има добър телешки характер, но аз си бях малко опак още оттогава и не пожелах да вляза в живота като хората с главата напред, а с краката. Баба Трена се изплаши от моето упорство, което според нея бе твърде символично.

— С краката иде, с краката ще си изкарва хляба!

И тя, вещицата, излезе права. И досега краката са ми най-здравата опора, разхождат ме по света и ми осигуряват ако не друго, то поне основната заплата. Краката ми не правят неприятни грешки като главата, освен когато са пийнали и стъпят в някоя локва. Честно казано, всичко, що съм извършил с крака, все ми е донесло полза, спокойствие и дори похвали. Краката са ми и най-сигурното защитно средство. Едно е да се отбраняваш с празни думи срещу някого, съвсем друго си е да му дадеш един ритник. Това дори магаретата го знаят…

Разбира се, моето упорство да дойда на бял свят не бе само от инат или мания за оригиналничене, каквито не ми липсват и досега. Бог знае по какви тайнствени пътища аз се досещах, че преди и по време на раждането ми из нашата мила Добруджа стават много неприятни събития, които ме плашеха и разколебаваха. Хората крадяха насилствено моми, убиваха се с пушки и пищови, капитан Арабов налагаше с бич невинните цигани, същата нощ чичо Мартин се промъкваше в един далечен чифлик, за да го запали. Сарайдаров спеше в леглото на своята малка царица, а момъкът, когото тя обичаше и който я обичаше, вече обрастваше с дълга козина като горила и се топеше от мъка и безсилие… Тези хора, пък и всички други носеха в себе си някаква огромна вина, чакаха да се родя, за да ми прехвърлят част от нея. И така направиха, хитреците му недни! И досега мъкна тяхната вина, мъкна и своята. Навярно всички човеци се смятат за невинни, та вместо да живеят, непрекъснато се опитват да стоварват вината си върху другите и успяват да превърнат себеподобните си в истински мулета… Наскоро гледах филм, в който се осмиваха хора, напълнели от прекомерна лакомия. За да се види нагледно какви излишни тлъстини носят, режисьорът остроумно бе поставил на гърбовете им по една кофа, пълна с въглища или камъни. Един мъкнеше седемдесет, друг — петдесет, трети — четиридесеткилограмова кофа… Понякога ми се струва, че влача цяло ремарке, натоварено с вина, тежка и неясна вина към себе си и към света… Най-после аз недоумявах как така някой създава някого, без да иска съгласието му, за да го набута в кипящия казан, за собствено удоволствие, а понякога дори и без удоволствие, какъвто бе случаят с баща ми. Ако майка ми и баща ми бяха, да речем, коне или таралежи и аз щях да се родя кон или таралеж, а това вече на нищо нямаше да прилича. Щях да паса по ливадите и да тегля някоя каруца със зарзават или пък да си остря бодлите и да ям жаби и змии. Не, природата не само че не е демократична, ами си е изпечен диктатор. На нейно място, преди да създам човек, аз бих направил така, че той да наблюдава живота известно време и ако се наеме да стане човек, да си вдигне ръката в знак на съгласие, ако не — да си остане в Нищото…

Впечатленията ми от живота, както и предполагах, не бяха твърде приятни, да не кажа отчайващи. Първото нещо, което видях, бе беззъбата уста на баба Трена и увисналия й нос на вещица. Изтръпнах от ужас, надух гърди и изпищях. Тя се ухили, взе една ръждясала ножица и ми клъцна пъпа. Врекнах още веднъж, тя не ми обърна внимание, взе ме в костеливите си ръце и ме показа на майка ми. Тя ме погледна, усмихна се с голямо усилие, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Не бе трудно да се досетя, че тя се засрами, а може би се и уплаши от рожбата си. Аз приличах на одран заек с изпъкнали ребра и синьо месо, очите ми бяха жълти, а главата ми гола, каквато си е сега, и дълга като краставица. Шевовете на черепа ми липсваха и онова сиво вещество, с което по-късно трябваше да си печеля парите, бълникаше като рядка боза под темето ми, напираше да се излее и не е чудно да се е изляло наполовина. Баба Трена ме положи върху куп парцали и почна да ме повива от шията до петите, нахлузи на главата ми някакво шалче и го пристегна под брадичката. Понеже се опитвах да протестирам срещу това насилие, тя ме уви с една дебела вълнена връв тъй, че не можех да мръдна нито ръцете, нито краката си. Постави ме на пода и се залови да помага нещо на майка ми, а аз лежах като усмирен разбойник и ща не ща, гледах към тавана. Гредите бяха изкорубени и ниски, боядисани със синка и отрупани с едри черни мухи. Те бръмчаха разсънени и недоволни, прелитаха от греда на греда, някои слизаха и кацаха на менчето с вода. Една ме забеляза, спусна се от тавана и кацна на бузата ми. В същия миг нещо ме боцна като игла, аз изпищях, мухата трепна, но като разбра, че не мога да се отбранявам, кацна на другата ми буза. Колкото повече пищях, толкова повече се радваше баба Трена и казваше, че съм юнак и че е полезно да плача. На нея изобщо й правеше удоволствие да ме мъчи, увиваше ме всеки ден все по-здраво с вълнената връв и твърдеше, че така ще се изправят краката и ръцете ми. По неин съвет ме повиваха цели три години и тези години бяха едни от най-тежките в моя живот. Мухите, колкото и кръвожадни да бяха, през зимата изчезваха някъде, но другите гадини нямаха сезон.

Най-мъчителна бе първата ми нощ, нощ на истинско отчаяние. Ако можех да говоря, нямаше да си късам дробовете от плач, а щях да извикам: „О, върнете ми блаженото време преди моето раждане!“ И колко странно е, че сега много често ми се иска да извикам: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!“ Така е, когато човек дойде на белия свят с краката напред…

На сутринта поискаха да ме утешат, дадоха ми да суча и чудно нещо, щом се заситих, затворих уста и млъкнах. Изпитах непознато удоволствие и разбрах, че животът си има и добри страни и че човек вика и рита, докато му запълниш устата. Запълниш ли я, той се умълчава и става послушен. Тъй че първопричината на всички революции и народни движения ми стана ясна още при първото засукване. Майка ми ме сложи на скута си и аз, вече сит и доволен, можех спокойно и безпристрастно да разглеждам околния свят. В собата дойдоха баба, дядо, сополанковците, дойде да ме види най-после и баща ми. Първата ни среща не бе особено сърдечна, каквато трябва да бъде една среща между баща и син. Баща ми не се докосна до мен, погледна ме от прага някак виновно и излезе на двора. Баба бе най-любезна, погали ме по брадичката, взе ме на ръце и почна да ми прави комплименти, а когато дойдоха баби от махалата, и да ме хвали пред тях. И те ме гъделичкаха и ме боцкаха по нослето, и те ме хвалеха, че съм бил едър и че съм можел вече да се усмихвам. Тези баби, помислих си, може и да си имат разни гадини в елеците, може и да не са си мили ръцете, но, общо взето, са приятни баби. Ето, казах си, още една хубава страна на живота — да ти правят комплименти, задето си нацапал пеленките или пък затова, че през нощта не оставяш другите да спят. Хареса ми и това, че всички ме гледаха с възхищение и одобряваха всеки мой звук или писък и според тях гадаеха какъв ще стана — овчар, чифчия или конекрадец. Изобщо животът още от първия ден започна много умело да ме съблазнява с приятни усещания и да задоволява суетата ми.

През деня дойдоха още много жени и деца да ме видят, разглеждаха ме, разглеждах ги и аз. И те единодушно твърдяха, че съм най-красивото и умно дете, което се е раждало в село досега, и ме признаха за звезда от всеселска величина. Моят триумф трая всичко един ден, но и това не е малко… Около мен имаше още много любопитни неща — котката, която си виреше опашката и се триеше в краката на баба, двете кучета, които лежаха насред двора и лаеха съседките, кравите, конете и враните по голите клони на дърветата. Грееше слънце, но по едно време се скри някъде и от небето заваля сняг на едри снежинки. Дечурлигата изтичаха на двора и започнаха да ги ловят с ръце. За един час всичко побеля и тази работа ми се видя много интересна. Следобед поспах малко и се събудих с още едно ново и непреодолимо чувство — любопитство, което щеше да ме води за носа цял живот и никога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, ограничения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувства и да ме води напред. То още от първия ден ме овладя напълно, тласна въображението ми по всички посоки на Добруджа и аз вече исках да зная какво става днес и какво ще стане в бъдеще с тази земя и с нейните хора. Дали чичо Мартин запали снощи чифлика и успя да се скрие, или са го заловили и откарали в града, окован във вериги? Ще си отмъщава ли на света за нещо си, както бе наумил, или ще стане разбойник? А Емилия, дъщерята на околийския началник, която падна в краката му и целуна прашните му обувки? Това целуване на прашните обувки не бе прищявка на една дяволски горда жена, то бе нещо, пред което чичо Мартин ненапразно се уплаши, и нещо, което ужасно ме заинтригува. Ами Аница, тази не по-малко горда и хубава жена, какво ще прави, като намери и тя чичо Мартин вдън горите и срещне при него амазонката Емилия? Две жени, две съпернички ще се дуелират, но не с оръжие, а с нещо по-страшно, което притежават само жените. Господи, колко много събития има да се развиват занапред! Интересно е да се знае например как ще завърши историята на Сарайдаров с Даринка, нож ли ще играе тук и ако играе, кой на кого ще го забие? Или Даринка ще зареже и него, и любимия си и ще стане любовница на началника на жандармерията, който ще преследва с хиляди души чичо Мартин. А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя циганското лице, или ще подвия опашка и ще стоя мирно пред него?

Едва когато успея да разкажа всички тези истории, ще мога, струва ми се, да заявя съвсем определено, че животът, това е едно безкрайно човешко любопитство. Но не, не бива да избързвам с предварителни заключения. Кой знае, може би ще се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природата, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи роботи или Бог знае още какво. Всеки случай човек на еднодневна възраст не може да не си зададе такива проклети въпроси.