Всичко, което е било преди нас, е смърт.
И така, ето ме и мен. Както казва Остап Бендер, този факт не може да се пренебрегне, но и с нищо не може да се оправдае освен с каприза на природата. Иначе светът щеше да възкликне поне като някой шоп: те го и тоа! А той не възкликна и накърни честолюбието ми завинаги, тъй като отпосле узнах, че след раждането на други личности е ликувал до безумие. Наистина селото единодушно ме приветства с добре дошъл и дори ме обяви за най-хубавото дете, но за едно село ли се родих аз, или за света? Бях достатъчно горд, за да махна с ръка и да се върна в небитието, но може ли човек на еднодневна възраст да си послужи с пистолет или отрова? Ето как светът още от първия ден ме принуди да го приема, без да ме пита дали го харесвам, или не, и това е първата ми отстъпка пред него. Но има време, ще видим, че аз няма да го оправя, но и той мене няма да оправи, така че поне ще бъдем квит.
Някой от класиците уверява, че се помни на осеммесечна възраст. Уверен съм, че тази необикновена памет няма нищо общо с гениалността, и затова никак не се смущавам от обстоятелството, че аз пък се помня отпреди моето раждане. И никак не вярвам на Сенека, който твърди, че всичко, което е било преди нас, е смърт. За съжаление мнозина от читателите ми се уловиха за този брадат афоризъм и проявиха недоверие към историята отпреди моето раждане. Нарекоха я небивалица и — което е най-лошото — кощунство с житейска истина. Един съчинител в наше време може да понесе недоверието на читателя и дори да го приеме като благосклонен съвет, но да понесе последното обвинение, едва ли е по силите му. За мен поне няма по-тежко обвинение. Ето защо отсега нататък моят разказ ще се придържа о неоспоримите факти или по-точно фактите ще го хванат за носа и ще го водят по пътищата на светата житейска истина. И за да не остане ни най-малко съмнение в достоверността на разказа, аз зачерквам осемте дни от моята оскъдна биография, защото през тези дни ме хвана жълтеница. На очите ми паднаха жълти пердета, отначало виждах само жълто, а после — нищо. Тази жълта слепота, чиито последствия не мога да преодолея и досега, ми причини ужасна мъка, а като се прибави към нея и неспособността ми да се движа и говоря, страданието на Прометей в сравнение с моето може да се нарече едно леко премеждие. Можех само да плача и плачът ми бе единственото средство, за да напомням за себе си. Плачех по най-различни поводи, но най-вече, когато ме нападаха бълхите. Възползвани от превързаните ми крайници, тези слаби твари проявяваха безнаказана жестокост. По-късно, в казармата и на война, когато можех да се отбранявам от тяхното кръвопролитие, аз бях придобил навика да ги понасям спокойно и с това благородно равнодушие успях да им отмъстя за цели двадесет години. Така излязох по-силен от могъщия диктатор Сула, който се остави да го изядат едни нищо и никакви въшки.
Плачех, разбира се, и когато бивах гладен, и този навик ми остана и до днес. На деветдневна възраст знаех, че за да утоли глада си, човек трябва да приплаче дори на собствената си майка и може би аз станах причина да се сътвори народната поговорка, че ако детето не заплаче, майка му не му дава да суче. Иначе майка ми беше щедра и щом кръкнех, тичаше да ме накърми, без да ме пита дали съм заслужил млякото, което ми дава от гръдта си. Изглежда, че само майките и бащите дават храна безплатно или на безсрочен заем. На другите трябва да им работиш, ако не им работиш, да ги наричаш „майчице“ и „бащице“. Щом ги удостоиш с това родителско звание, те се смиляват без оглед на твоите лични способности. Ако пък назовеш някого така, че да се почувства твой благодетел, можеш да се ползваш от благоволението му за цял живот.
На деветия ден жълтите пердета паднаха от очите ми и аз запомних всичко, което видях около себе си. Едно от трите рошльовчета ме държеше на ръце до прозореца, приказваше ми нещо и сочеше към двора. След няколко години то щеше да ми стане леля, а сега бе деветгодишно, омацано и босокрако момиченце. То искаше да ме запознае с външния свят само с няколко думи: прасе, сняг, куче. Навън действително имаше кучета, сняг и едно огромно розово прасе с клюмнали уши. Току-що го бяха изкарали от кочината и то, отвикнало от свобода и движение, едва пристъпваше и затъваше до корем в снега. Около него стояха десетина мъже с голи ножове в ръце, оглеждаха го от всички страни, а прасето гледаше тях, виреше зурлата си и мигаше доверчиво с белите си клепачи. Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха отгоре му, хванаха го едновременно за двата крака — предния и задния — и го тръшнаха по гръб. Други двама хванаха другите два крака, прасето се досети каква е работата и нададе писък като локомотив на пътнишки влак, какъвто видях след около петнадесет години, и щом чух свирката му, веднага си спомних за прасето. То бе голямо като магаре, четирима не можаха да го удържат, та и останалите мъже се нахвърлиха отгоре му. Тогава дядо пристегна зурлата му с въже, за да заглуши пронизителното квичене. Прасето се задуши и липсата на въздух утрои силите му, мъжете изтърваха краката му, после пак ги докопаха и така се бориха с него цели десет минути. Само един дребен, кривокрак мъж с дълги маймунски ръце стоеше отстрани. Когато другите притиснаха здраво прасето, той се наведе и без да се колебае нито секунда, заби ножа си в дебелата му гуша. Прасето трепна, изквича още веднъж, но вече сподавено, и от зурлата му бликна гъста и тъмна кръв. Въло Гайдата, известен с умението си да коли прасета, бързо и сръчно държеше ножа и леко напипваше с върха му онова място в гърлото, което трябваше да се пререже. При всяко движение на ножа по тялото на прасето минаваха все по-слаби конвулсии и накрая, при последната, четирите му крака удариха така силно, че мъжете отново ги изтърваха. Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се оттеглиха настрани, за да дадат възможност на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето.
Вкъщи кипеше голяма шетня. В одаята и собата вряха тенджери, миришеше на кисело зеле и сурови цепеници, след малко донесоха цяла тава от гърдите на прасето, туриха и тях на огъня, та миризмата не можеше вече да се понася. Моя милост се задушаваше, кихаше и кашляше, но жените си гледаха работата и не ми обръщаха внимание. Започнаха да прииждат и съседките. Всяка от тях носеше прясна пита и шише с вино или ракия, оставяха каквото носеха в едното кьоше и се залавяха да помагат на домакините.
На двора димеше голям черен казан с топла вода, с която мъжете щяха да измият вътрешностите на прасето. Сега го деряха и бършеха мазните си ръце с кожусите, за да се напоят с тлъстина и да станат по-яки. Около тях се бе събрала най-разнообразна публика: деца, кучета, кокошки, гарги и свраки. Всяко от децата усърдно помагаше с надежда да получи мехура на прасето и да си направи от него балон или футболна топка. Възрастните измисляха всевъзможни препятствия — борба, качване на някое високо дърво или надбягване в дълбокия сняг. Като главен колач Въло Гайдата имаше право да удостои победителя с наградата и да постави още едно деликатно условие — да се целуне задникът на прасето. След няколко години аз редовно се навеждах към задника на прасето и спечелвах наградата. Тази работа не бе твърде приятна, сам Въло Гайдата ми се присмиваше повече от другите и аз я вършех със затворени очи. И когато по-късно прочетох „Бай Ганьо“, неговият гениален принцип не ми направи особено впечатление, а само потвърди моя няколкогодишен житейски опит.
Кучетата клечаха отстрани на различно разстояние, така да се каже, според степента на роднинството и заслугите си, както сега хората стоят на различно разстояние от облагите. Нашите клечаха току до закланото прасе, надявайки се на най-голям шанс, и затова най-изкушени, така изкушени, че не изпускаха ни едно движение на мъжете. Когато някой извадеше от търбуха на прасето дроб, далак или друга карантия, те неволно се потътрузваха напред, облизваха лигите си и скимтяха от нетърпение. Съседските клечаха малко по-надалече, зад тях, накачени по плетища и стобори, стърчаха чуждите и непознати песове. Колкото по-гъста миризма стигаше до обонянието им, толкова по-често езиците им проблясваха като червени мълнии.
След малко един от мъжете измъкна мръсните и димящи черва на прасето и небрежно ги заметна в снега. Нашите се намериха при тях само с един скок, налапаха ги и ги повлякоха към близкия плет. Съседските това и чакаха, хвърлиха се и те към плячката, а към тях се присъединиха чуждите и непознатите. Нашите налапаха каквото налапаха, остатъка трябваше да делят с чуждите, а това не бе приятно, нито справедливо.
Всички наостриха козина, оголиха зъби и заръмжаха едно срещу друго с лайнени муцуни, а остатъкът от червата лежеше в краката им. Което се изхитряше да докопа нещо и да го отмъкне, биваше накълцано на кайма. Така слабите малко по малко се оттеглиха да си ближат раните и да мечтаят за следващата Коледа и на арената останаха най-силните. В края на краищата остана само нашият пес, целият окървавен и опърпан, налапа остатъка от червата и си легна под хамбара. Кокошките и свраките се задоволиха да кълват кървавите петна по снега.
В това време не бях кой знае колко наблюдателен, но тази езическа картина не можеше да не ми направи впечатление. Тя събуди у мен някакви смътни асоциации за бъдещето и аз си помислих, че няма да бъде приятно, ако предстоящият живот ме принуди да се давя по кучешки за парче мръсно черво. Нерадостното предчувствие обаче ме осени само за миг и изчезна, както се бе появило. Както казах в първата част на моята повест, майка ми бе ме закърмила със здрав народен оптимизъм още преди да ме роди и аз не можех да остана в плен на всевъзможни интелигентски и нездрави настроения. Няма да я бъде тая, рекох си, да ходя да хапя себеподобните си за парче мръсно черво! Ако ще ги хапя, ще ги хапя за прясно и чисто месце. Така си казах, погледнах наоколо и ми стана весело както винаги, когато гледам природата. Матовото коледно небе нежно прихлупваше селото, в градината сиротно стърчаха тънките стебла на акациите и през тях с акварелна чистота се открояваха съседските къщи, а комините им пушеха като огромни лули. Баща ми бе изкарал добитъка на водопой, кравата и двата вола пристъпваха из двора като зрители в кулоара на театър, отегчени от първото действие на пиесата, почесваха на оградата пожълтелите си от пикоч хълбоци и лениво навеждаха рога един към друг, за да се поборят наужким. Наблюдавах ги внимателно, защото ми мина през ум, че може би ще ми се наложи да ги описвам в бъдещите си съчинения. Но защо ли пък трябва да се занимавам с тези животни, рекох си още тогава и реших благосклонно да оставя тази работа на Йовков, който толкова обичаше да говори за ония, които не могат да говорят. Все пак не можех да не забележа, че докато кучетата, кокошките, гаргите и всевъзможните диви и питомни твари кълвяха или ближеха кървавите петна по снега, воловете ги помирисваха с отвращение и се отдалечаваха, покрусени от червения цвят на кръвта. И отпосле не се учудвах, когато селяните наричаха вол някой хрисим, работен и безсловесен човечец.
Докато размишлявах така, нашите застлаха месали от единия край на собата до другия и наредиха трапеза. За да се държа прилично в присъствието на гостите, рошльовчето ме сложи в люлката и почна да ме люлее. Люлката бе окачена за една кука на тавана и при всяко залюляване аз прелитах над калпаците на мъжете, стигах до средата на трапезата и виждах какво има по нея: грамадни порязаници хляб, туршии, пълни чинии с варено месо, червени глави лук, тасове с вино и тънки зелени шишета с ракия. Всички бяха плувнали в пот и никой не се сещаше да се поразкопчае или поне да свали калпака си, подсмърчаха от горещата чорба и бършеха с ръкави овлажнелите си носове. Миризмата на кожусите бе така непоносима за моето крехко обоняние, че скоро загубих съзнание. Когато се събудих, ония долу на пода мляскаха като запорожци, хрупаха цели глави лук, обръщаха тасовете с дъното нагоре и блажено се оригваха. По едно време някой наду кавал и проточи такава древна и безкрайна мелодия, че другите се умълчаха и заслушаха. Щом спря кавалът, дядо, зачервен вече като стомана, се обърна към майка ми:
— Булка, я изкарай една песен!
— Не мога да пея — каза мама смутена.
— Млада булка си, как тъй не можеш да пееш? — обадиха се жените.
Майка ми действително не можеше да пее за пред хора, но и да откаже бе невъзможно. В дядовото желание имаше не толкова любов към вокалната музика, колкото гордост от снахата, която трябваше да се прояви с още нещо пред гостите. Дядо се гордееше и със „семето“ си, т.е. с моя милост, и от време на време хвърляше влажни погледи към люлката:
— Брей, тъй да е одрало кожата на нашия род, че повече не може да бъде. Опасно семе сме ние!
Тежко ми и горко, мислех си, но дано отпосле превъзмогна някак проклетия наследствен закон. Иначе ще остана нисък на ръст, с чувствителна липса на умствени способности, а на всичко отгоре и плешив като тебе. Че как ще се оженя такъв-онакъв?
Сега вече знам, че прекалената суета винаги е наказвала хората. Наследих от дядо всичко онова, от което се боях, и то в двойна доза.
Всички гледаха майка ми нахално в устата. Тя се изчерви, пое дъх и запя. Може би само аз забелязах с какво усилие пее тя, засрамена от нищожния си талант, а това показваше, че не й липсва естетическо чувство, което влагаше в приспивните песнички над моята люлка. Все пак тя спечели аплодисментите на публиката, която следеше не изпълнението на песента, а съдържанието. То бе така драматично, че аз го помня и досега. Стоян попада в плен през Първата световна война и го заточават на остров Трикери, където прекарва цели ми девет години. Жена му го очаква до десетата година и се омъжва за друг. Добре, но Стоян успява да избяга тъкмо по това време и с много премеждия пристига у дома си. Брадясал, измъчен и отслабнал, почуква една вечер на вратата…
Лелките взеха да подсмърчат, а чичковците да въздишат тежко-тежко и да побутват калпаците си на тила. Всички знаеха песента дума по дума и все пак с нетърпение очакваха да чуят как Стояновата булка ще отвори вратата и ще посрещне първото си венчило. Една съседка запуши устата си с края на забрадката, след нея и другите напълниха очи, почнаха още по-усърдно да подсмърчат и да се секнат в шепите си. Дядовата лирична душица лъсна в очите му, две сълзи потекоха по улеите на грапавата му буза, увиснаха на мустаците му и оттам — на скута. Въло Гайдата, който така изкусно взе душата на прасето само с един великолепен бод, цял се олигави и изхълца като отпушена тапа.
Като свърши песента, майка ми каза „добре сте послушали“, отвърнаха й разплакани „добре си попяла“ и замлъкнаха, докато преглътнат преживяното. Искаха после да я извикат на бис, но аз се възпротивих, защото дилетантството ми бе неприятно още от люлката. Врекнах пронизително, майка ми дойде при мен и така й се размина втората песен. Пяха други жени и мъже, пиха, смяха се до сълзи, мъжете разказваха обичайните си спомени от казарми и войни, пак пяха и плакаха, пак пиха и се смяха, играха, та издъниха пода и си отидоха чак след полунощ.
Гледай какъв народ, мислех си, като ги гледах от висотата на люлката. Ще заколи прасето, без да му мигне окото, а след малко ще заплаче за чуждото нещастие. Мъже и жени ли са това, или деца? Май че едното и другото. Тъй ще е, защото мъжете и жените са създали нашата голяма и тъжна история, а децата — тези песни. Все пак трудно ми бе да ги разбера. Наистина бях човек на девет дни, но и сега, когато съм на хиляди дни, пак ми е трудно да ги разбера. Само едно ми бе ясно, още оттогава и досега, че съм неизтребима част от тях; че съм враг на техните врагове и приятел на техните приятели; че ако понякога им се сърдя и надсмивам, сърдя се всъщност на себе си и на себе си се надсмивам; че дори само тази добродетел да ми бяха дали, пак трябва да стоя пред тях със свалена шапка.
Бях позадрямал, когато отвън се чу силен изстрел. Нашите тревожно се спогледаха. Дядо излезе навън и дълго стоя там. Чу се още един изстрел и той се върна. Въло гърми с пищова си, каза той, и седна да събуе цървулите. Целият ни род се гордееше с чичо Мартин, насаме всички говореха с уважение и страхопочитание за него, но пред хората мълчаха и дори го упрекваха за неговото безразсъдство, защото се бояха да не ги уличат в сътрудничество. Къде ли е сега, жив ли е, или мъртъв, питаха се всички, питах се и аз и страшно ми се искаше да го видя и да се запозная с него.
Има само една сила — дързостта,
и една слабост — слабостта.
Чичо Мартин отиваше към чифлика на някой си Маврик Николаев с любимата си карабина на рамо. Вървеше бързо и уверено като човек, когото чакат с отворени обятия. Преди два месеца бе изпратил кратко и любезно писъмце на същия този Маврик Николаев, с което го молеше да остави „в корубата на големия бряст“ някакви си три хиляди лева. Определяше му не само мястото и деня, но дори и часа, само че молбата му не бе удовлетворена. Маврик Николаев не бе разбрал тази странна молба или не обичаше да прави дребни подаръци на непознати хора. Все едно, чичо Мартин не се поддаде на оскърблението, което би могло да се очаква от човек с неговия характер, и прояви необходимото търпение. Навърташе се при един свой приятел в някакво село и ако не се смятат кокошкарските експроприации, впрочем оскърбителни за него, които бе принуден да предприеме за лични нужди, той бездействаше, т.е. обмисляше своята програма и тактика на действие. Въпреки вроденото си безстрашие той се колеба няколко месеца, преди да предприеме своя набег към чифлика. Трябваше да предвиди всички обстоятелства, които можеха да се окажат съдбоносни. Чичо Мартин не бе помислял нито за миг да се отдава на безогледно грабителство за лична изгода, защото не изпитваше особена страст към парите и богатството. Неговата мечта, а както той си мислеше, и призвание бе да експроприира капитала на богатите и да го раздава на бедните.
Не биваше и да се съмнява, че след получаването на любезното писъмце Маврик Николаев е взел строги мерки за охрана на чифлика и кесията си. Трябваше да се предполага, че е алармирал полицията, защото чичо Мартин се бе постарал чрез съмишленици дълго време да разпространява мълвата, че в този край действа силна организация, която трябваше да се превърне на страшна и тайнствена в съзнанието на хората.
Не бе изключено чифликчията да реши да се отбранява с оръжие, впрочем с пълно право, и тогава чичо Мартин нямаше да получи нищо друго освен куршум в главата. Но поради характера си, буен и безразсъден, той не бе склонен да очаква чак толкова сериозни последици, пък и никога не бе помислял, че някой ще реши да отнеме живота му с лека ръка. Това би било нелепо за неговите двадесет и пет години.
Разбира се, чичо Мартин имаше на своя страна един сигурен съюзник в предстоящото си стълкновение с чифликчията и този съюзник бе страхът. По-късно, когато му се случваше да нагазва в дебрите на философските размишления, той говореше, че на този свят всичко се крепи на страха — държавата, обществото, семейството, та дори и отделната личност. И добродетелите не са плод на човешкото доброжелателство, а на страха. Ако някой прави добро, прави го не да облекчи душата си от злото, а за да не попадне под ударите на закона, да се предпази от укорите на околните и в последна сметка — да си осигури топло местенце горе на небето. Иначе добрият и всеопрощаващ дядо Господ веднага ще му вземе мярката и или ще го накара да лови зайци с тъпан по небесните ливади, или ще го напъха до ушите в катрана. Дядо Господ знае много добре какво представляват неговите подобни, знае, че дори раят не ги съблазнява достатъчно, и за да ги принуди да повярват в добродетелите, първата му работа е била да им внуши страх. Тъй че и вярващите в нещо си, а може би най-вече те, вярват само от страх. Страхът причинява на хората най-голямото зло и убива тяхното щастие. Няма страхлив и щастлив човек, щастливи са само дръзновените и само те постигат своите идеали…
Трудно е да се каже откъде бе усвоил тази философия чичо Мартин (от някоя прочетена книжка в гимназията или от някой полуинтелигент като него), но във всеки случай животът, чувствата и делата му се покриваха с тази философия така естествено, че, изглежда, всичко си идваше отвътре, от самата му природа.
Преди да влезе в чифлика, чичо Мартин окачи карабината си на едно дръвче и почука на портата. Бе към девет часа и много от прозорците на голямата къща светеха. Зад портата залая куче и по лая му личеше, че е огромно и свирепо, след това по пъртината изхруптяха тежки стъпки и някой запита:
— Кой е?
— Аз съм — каза чичо Мартин. — Отвори де!
— Че кажи кой си!
— Симо. Тук ли е вуйчо?
— Тука е! — каза онзи отвътре и замълча.
Чичо Мартин го остави да се поколебае една минута, за да провери въздействието на лъжата си. Бе разучил добре разположението на чифлика и фамилното родословие на собственика, знаеше дори имената на слугите. Симо бе сестреник на Маврик Николаев, който при всяко идване извършваше по някоя лудория. Ходеше на лов или организираше конни надбягвания със селяните и така внасяше малко разнообразие в скучния живот на чифлика. Той вършеше в града някакви делови работи на вуйчо си и Маврик Николаев се отнасяше с уважение към него.
— Бай Димитре, ти ли си?
— А не — каза онзи отвътре, — Милош.
— Не ме ли познаваш, бай Милоше?
— Познавам те бе, джанъм, как да не те познавам — каза онзи и отвори.
— Ха добър ти вечер! — каза чичо Мартин и юнашки разтърси ръката на слугата. Лицето му бе увито с шал тъй, че слугата не можеше да види и очите му в тъмното.
Слугата се зае да го брани от грамадния пес, а чичо Мартин се качи на чардака, видя една метличка до вратата и почна старателно да четка снега от ботушите си, тупайки с подметките си по дървения под. Така спокойно и свойски можеше да влиза вкъщи само някой от прислугата и никой не обърна внимание на този шум. Чичо Мартин свали шала от лицето си, почука на вратата и като чу гласа на домакина, отвори, застана на прага и каза спокойно усмихнат:
— Добър вечер! Приемате ли неканени гости? Маврик Николаев се бе навел за нещо до голямата печка и без да се изправя, извърна лице към вратата. Черните му, все още блестящи очи се присвиха, опипаха непознатия гост и не откриха нищо подозрително.
— Добър вечер — каза той и след кратко колебание добави: — Заповядай!
Маврик Николаев бе общителен при добро настроение, повратлив и избухлив — при лошо, обичаше да се черпи с приятели, да им пее стари хайдушки песни и в същото време да се дърли с тях като драка, с една дума, човек експанзивен, способен да минава от една крайност в друга със завидна лекота. Чичо Мартин не бързаше да се представи, чакаше домакина да го покани.
— Сядай и добре дошъл! — каза Маврик Николаев вече по-гостоприемно и сам седна на стола зад масата. — Кой си и какво те носи насам?
Чичо Мартин си взе стол и седна до стената точно срещу него. Усмивката му, сега вече по хлапашки стеснителна, не слизаше от лицето му.
— Извинявайте за безпокойството. Аз съм Мартин Карабелов — представи се чичо Мартин кратко и ясно. — Дойдох да си поговорим за някои наши работи.
— За „наши“ работи! — възкликна с остър фалцет Маврик Николаев.
Верен на повратливия си характер, той гледаше госта с котешки блясък в очите и видимо задържаше една спазма, която напираше да се разлее в остър, пронизителен смях. Този умен, петдесет и шест годишен мъж, видял много неща в живота, никак не можеше да свърже представата си за Мартин Карабелов с това кръглолико, усмихнато и свенливо момче. За разлика от селяните и слугите, които даваха доверчиво ухо на разни слухове, той бе уверен, че тайната организация, ако съществува, бе една банда от разбойници и нейният главатар не може да бъде нито толкова млад, нито толкова невинен. Наистина Маврик Николаев не бе имал случай да разговаря с главатар на разбойници, но това не му даваше право да си го представя съвсем по детски — с едно кръвожадно око и сплескан нос, със следи от рани по лицето и поне с пет пищова на кръста. Той предвкусваше от приятните последици на едно недоразумение, които щяха да завършат със смях и шеги в семейството, и запита усмихнат:
— Ти да не си Мартин разбойникът бе, момче?
— Да! — каза чичо Мартин. — Само че не съм разбойник! — Едната половина на лицето му престана да се усмихва, веселото изражение на очите му се замени със спокойна и опасна острота. — Ако не вярвате, ще се документирам.
Маврик Николаев не излезе страхлив. Очите на чичо Мартин му казаха всичко, той посегна към чекмеджето на масата, измъкна грамаден като ютия револвер и го насочи в гърдите му. Сега лицето на Маврик Николаев прежълтя от пристъп на неврастения и дулото на „ютията“ почна да трепери опасно в ръката му.
— Ти ли си Мартин разбойникът?
— Аз съм Мартин Карабелов, но не съм разбойник, а политическо лице и дойдох да поговорим по повод на писмото, което ви изпратих…
— Не мърдай, ще те надупча като решето! — извика свирепо Маврик Николаев.
Чичо Мартин нямаше намерение да шава, отклони очи от дулото на револвера и остана неподвижен. Много възможни обстоятелства бе обмислил, но револвера, както казахме, не бе турял в сметките си. Според него чифликчията искаше да го убие не от законно чувство на самосъхранение, а от глупост, от липса на възпитание и най-вече от скъперничество. „Ето какви скръндзи са нашите чифликчии, каза си той, и как не умеят да ценят достойнството на своя противник. И като си помисли човек, че са представители на висша класа и че на всичко отгоре се смятат за аристократи! Не, с този господин трябваше да постъпя по класическия начин, да го притисна нейде на тясно или да се вмъкна в стаята му през прозореца. Жалко, че човек става жертва на своя изискан стил, когато има работа с прости хора! Интересно е да се знае дали този скъперник ще натисне спусъка все пак и ако го натисне, дали ще ме улучи. Един милиметър отклонение на дулото е достатъчно куршумът да плесне в стената, а в това време аз може би ще успея да го обезоръжа…“
— И ще ме свършиш, като не ти дам парите, нали? — извика вече извън себе си Маврик Николаев.
— Да! — каза чичо Мартин. — Такъв е законът на нашата организация.
— Сега да видим кой кого ще свърши!
Чичо Мартин отново премести погледа си на „ютията“ и видя, че пръстът на Маврик Николаев, напъхан в колелцето на спусъка, трепери като на последен страхливец и неврастеник. „Сега вече не той, а пръстът му може да ме убие“ — каза си той и усети, че в гънката между веждата и носа потече топла струйка пот. В това състояние, което романистите наричат върхово изпитание, чичо Мартин бе обзет от върховно любопитство.
„Да видим сега — казваше си той — дали този идиот ще натисне спусъка, или не. Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако — не, ще си заслужава да го живеем!“ И докато стоеше така с единия крак в смъртта, поставяйки на изпитание своето дръзновение, една вътрешна врата се отвори, в стаята се втурна млада жена и с весело нетърпение се отправи към него.
— Симо! — извика тя, но като стигна до средата на стаята, спря и тихо добави: — Ами слугата каза, че Симо дошъл…
Тя видя „ютията“ в ръката на Маврик Николаев, притисна ръце над гърдите си и застана на място.
Чичо Мартин се обърна към нея и само за една секунда успя да я разгледа подробно и да оцени нейните прелести. Тя бе на около двадесет и шест години, приятно закръглена, с кестенява коса и хубаво лице, но най-силно впечатление правеше устата й — леко притворена, с пълни и сочни устни, която дори и в този миг на изненада и уплаха издаваше склонност към силни и смели пориви. Чичо Мартин не можа да види само гърдите й, защото ги бе затулила с ръце, пък и в този миг Маврик Николаев не успя да обуздае страхливия си пръст върху спусъка. Не „ютията“, а стаята изгърмя като малокалибрено полско оръдие и на стената, една педя от главата на чичо Мартин, зейна дупка колкото самата „ютия“. Страхът на жените е еластичен като плътта им и дамата, пребледняла не по-малко от Маврик Николаев, мигновено се спусна към него и бутна ръката му настрани:
— Свако, какво правиш, ще убиеш човека!
— Ще убия не, ами ще го надупча като решето! — каза Маврик Николаев. След изстрела, впрочем първият изстрел, който беше изпратил в упор срещу жив човек, нервното му напрежение се бе поуталожило и той говореше вече по-спокойно и разумно, което обаче означаваше, че с втория изстрел ще улучи сигурно целта. — Той е разбойник, за него няма място на белия свят!
— Какъв разбойник, да не сънуваш?
— Това е Мартин Разбойника.
— Оооо! — възкликна жената, а както е известно, жените изразяват с тази удължена гласна много чувства и на първо място — вечно жадното си любопитство. Тя бе забелязала, че чичо Мартин я оглеждаше с възхищение дори в оня миг, когато смъртоносният куршум мина на педя от главата му, а това не можеше да не възхити една истинска жена. Нещо повече, този миг щеше да окриля нейната суета и през оная възраст, когато вече нямаше да бъде жена. „Този млад мъж — каза си тя — или не е с ума си, или е истински рицар.“ Мъжественото спокойствие на чичо Мартин и проницателната му усмивка не допускаха никакво съмнение, че е истински рицар, и при това неин поклонник. Оставаше да поеме покровителството си над него и да чака изкусителната развръзка на тази неочаквана история.
— Свако, опомни се! — каза тя и застана енергично между двамата противници. — Как тъй ще убиеш жив човек?
— Инак той ще ме убие!
— Наистина ли, господине? — обърна се жената към чичо Мартин и му подари първата си очарователна усмивка.
Той с удоволствие вдигна ръце:
— Допускате ли, госпожице? Ако имах такова намерение, щях ли да вляза при него с празни ръце?
— Виждаш ли, свако?
— Дора, излез от стаята и не се бъркай в тази работа! — каза остро Маврик Николаев и посочи вратата, през която тя бе влязла. — Този човек иска от мене три хиляди лева и ако не му ги дам, ще ме ликвидира. Аз няма да му ги дам!
— Може би ще се разберете — каза Дора и отново се обърна към чичо Мартин: — Нали, господине?
— С това благородно намерение дойдох, госпожице! — каза чичо Мартин. — Но домакинът ме посрещна с оръжие.
Маврик Николаев остави „ютията“ на масата, но ръката му лежеше за всеки случай върху нея.
— Добре, да се разберем! Няма да ти дам нито лев и толкоз.
Чичо Мартин невинно се усмихна:
— Както желаете. Нямам намерение да упражнявам насилие върху вашата личност. Аз дойдох да ви потвърдя решението на нашата организация, която…
— Няма никаква организация, а разбойническа банда, чийто главатар си ти! — грубо го прекъсна Маврик Николаев.
— Не отричам, че ръководя тази организация — с подобаваща скромност заяви чичо Мартин.
— И за какво се бори тази „организация“, ако смея да зная?
— На първо време организацията реши да поиска известни суми от богатите и да ги раздаде на бедните.
— Брех, брех! — викна Маврик Николаев. — Вие ще се натъпчете с крадени пари, а бедните ще видят… — Маврик Николаев каза една твърде нецензурна дума, която принуди младата жена да сведе очи към пода и да ги закрие с длани.
Чичо Мартин не изпусна случая да й върне благосклонното си съчувствие.
— Не съм свикнал да слушам подобни изрази в присъствието на благородни дами! — каза той и се изчерви от усилието си да направи първата крачка към добрия тон.
Дора леко се поклони и едва не го удави във влагата на очите си. И както се полага в подобни случаи, тя не пропусна да си каже: „Боже, той е истински благородник и храбър мъж!“ А Маврик Николаев, който не бе чел любовни романи, нито пък бе полуинтелигентен разбойник, поиска да си отмъсти на двамата за своето невежество и хвърли къс, но убийствен поглед към балдъзата си и дори намигна: „Не я гледай, че се прави на светица, минал срамът покрай нея и отминал, щом види мъж, веднага се подмокря отдолу“ — което чичо Мартин дешифрира бързо и точно без всякакви усилия.
— Е, ако богатите не дадат тези суми?
— В такъв случай — каза чичо Мартин с видимо съжаление — ще се наложи да претърпят известни загуби.
— Ще палите, а?
— Ако не смятахте, че нашата организация е банда от разбойници, бих ви разяснил по-нашироко нейните цели. Понеже виждам, че това е безполезно, ще добавя, че средствата, с които се налага да си служим, не са съвсем невинни. Но казано е, че средствата оправдават целта и много честни хора са дали клетва да постигнат тези средства…
Бог знае колко време се е потил великият Макиавели, докато формулира своя средновековен принцип, а чичо Мартин го обърна с краката нагоре, без да му мигне окото. И любопитно е да се знае как би реагирал сам Макиавели на тази дързост. Дали би проявил ревност към невежеството на един добруджанец, или би го потупал по рамото и би го обявил за свой последовател. Най-вероятно е, че би го потупал снизходително по рамото, за да не го нареди до себе си. Но животът през ония години потвърди, че чичо Мартин подари нова истина на човечеството, без дори да се изпоти, и така удари о земята всички йезуити заедно с всички папи и кардинали.
— Е и, е и? — нетърпеливо заекваше Маврик Николаев.
— Всеки лев принадлежи на организацията и онзи, който злоупотреби с една стотинка, се осъжда на смърт. Вие не сте първият, към когото сме се обърнали за помощ. — Така почитателно се изрази чичо Мартин и добави: — Един от нашите вече получи куршум.
Маврик Николаев въздъхна и с това даде знак, че е готов да сложи оръжие, но след малко пак взе да се опъва:
— Не давам нито лев!
Чичо Мартин повдигна рамене и погледна своята покровителка, за да засвидетелства още веднъж уважението си към нея. Тогава тя се обърна към Маврик Николаев:
— Свако, позволи ми да поговоря насаме с господина! На Маврик Николаев не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тази въртиопашка ще успее някак си да го измъкне от трудното положение. „Ако щеш, цяла нощ… приказвай с него, само го махни от главата ми.“
— Че говори, кой ти пречи! — каза той и тежко се отпусна на стола.
Дора покани чичо Мартин да я последва. Минаха през вътрешната врата и влязоха в една малка, но топла и уютна стая. Дора настани госта в един широк тапициран стол и седна срещу него.
— Наистина ли не желаете да отмените присъдата над бедния ми свако?
— Това не е присъда, а молба…
— Ах, все едно. Да речем, че е някакъв дълг.
— Вие сте много мила, госпожице, и аз ще запазя за вас най-хубави чувства! — каза чичо Мартин, като подбираше от своя полуинтелигентски речник най-подходящите за случая изрази. — Вашето благородство ме трогна до такава висша степен, че ако зависеше само от мен, на драго сърце бих се отказал от тези глупави пари.
— Не се съмнявам, че пред мен седи един истински кавалер и благороден мъж. Но ще намалите сумата, нали? — Дора не знаеше с колко време разполага и това я принуждаваше да премине без предисловие към деловата част на срещата. — Хайде, направете го за мен! — Тя протегна ръка и я сложи на коляното му.
— Много ме изкушавате! — каза чичо Мартин и си помисли: „Само така, малката!“
Сега тоя я гледаше в упор и имаше възможност да съзерцава с микроскопически подробности нейните прелести, които се оказаха далеч по-разкошни, отколкото си бе представял. Възбудата от нейната близост сигурно преувеличаваше очарованието й, защото от няколко месеца не бе се докосвал до жена, ако не се смята едно мимолетно пребъркване на някаква мършава даскалица, похождение съвсем обидно за човек с неговия вкус и темперамент. Но Дора действително бе (да си послужим с неговия неизказан израз) един път жена. По-късно чичо Мартин щеше да се разтапя от томително блаженство и да убива донейде скуката си със спомена за тази нощ, в която за пръв път позна истинската любов. Той предвкусваше от насладата с опита си при селските хубавици, без да подозира, че има работа с бивша възпитаница на някакъв букурещки пансион, останала твърде отрано вдовица, която минаваше в обществото на чифликчиите и заможните семейства за самотна млада жена, известна сред мъжкото съсловие с пръст на уста като незаменима, но и малко страшна любовница. По-интелигентните мъже знаеха, че тя страда от пристъп на нервност, и наричаха това й състояние с непозната по онова време дума — истерия. Всъщност Дора не страдаше от истерия, а от зрелостта на своята великолепна женственост, изнемогваща от предразсъдъците на порядъчното общество, и тази зрелост изгаряше всяка частица от нейната плът. Отначало чичо Мартин изпитваше малко стеснение от нея, но верен на своя нрав, скоро мина към преки действия.
— Моля ви се, какво правите? — каза Дора, когато чичо Мартин вече я обгърна с ръце и в никакъв случай не искаше да я пусне.
— Вие сте прелестна! — каза чичо Мартин.
— А вие ме оскърбявате!
— Вашата хубост убива волята ми без остатък, аз съм едно нищожество, готово да падне в коленете ви! — каза той и действително падна на коленете й, а тя взе главата му в ръцете си и каза:
— Ах, ще викам за помощ!
— Бъдете милостива, госпожице! — каза чичо Мартин и като реши, че е отдал необходимото на „високия стил“, впрочем с пот на челото, стана, взе Дора на ръце и я отнесе на леглото.
След около два часа тя отиде при свако си и му каза, че „онзи“ намалил хиляда лева от сумата. Маврик Николаев и жена му седяха до печката, той — с „ютията“ до коляното, тя — скръстила ръце на скута си.
— Действай, както намериш за добре! — каза Маврик Николаев обнадежден. — Имаш всички пълномощия.
Той разбра най-после с какъв човек има работа и отиде да освободи слугите, които зъзнеха навън, вдигнати на бойна нога. Дора отнесе ядене и пиене на госта и го помоли да се чувства като у дома си. След тримесечна несрета чичо Мартин нямаше основание да скромничи и действително се почувства у дома си, а може би и малко по-добре. През тази нощ, която се оказа много краткотрайна, възпитаницата на букурещкия пансион показа цялата си вдовишка жар и даде на чичо Мартин да разбере, че досега не е бил повече от едно невежо селско петле. В нейните обятия, както Нерон в обятията на Попея, той за пръв път позна голямата и истинска страст и този урок намали задължението на Маврик Николаев с още петстотин лева. Чичо Мартин би му простил и останалата сума, ако с това не накърняваше авторитета на своята „тайна организация“.
На сутринта, още в леглото, той получи една табла със закуска, а с нея и плик, в който заедно с парите Маврик Николаев, кой знае защо, бе оставил и разписка за 1500 лева. Чичо Мартин я подписа от името на организацията, закуси, отзова се още веднъж на нежния зов на домакинята и напусна чифлика със самочувствие, на което можеше да завиди сам Цезар. „Виж ти как всичко стана като на шега! — мислеше си той, докато откачаше карабината си от дървото, на което я бе окачил вечерта. — Трябва, значи, да гледаме весело на сериозните работи, дявол да го вземе!“
И това бе третият урок, който бе научил тази нощ в чифлика на Маврик Николаев.
Цяла любов има у жената,
която минава по улицата.
Първата хубава жена, която видях и срещнах в живота си, бе хубавата Аница. Бях на дванадесет дни, когато тя дойде у дома да ме поздрави с появата ми на бял свят. Както винаги, когато видя хубава жена, аз ужасно се смутих, пък и положението, в което ме завари, бе твърде конфузно. Майка ми току-що ме бе разповила върху пелените на пода и бършеше, ако мога така да се изразя, нагледния резултат на моята безпомощност. Бяхме само двама вкъщи и хубавата Аница се промъкна през двора като невестулка, без да я усетят кучетата. Когато тя отвори вратата и застана на прага, в прихлупената и душна стая стана така светло и приятно, сякаш някой бе вдигнал тавана с изкорубените греди, а на негово място бе поставил стъкло и аз си помислих, че женската хубост излъчва блясък и преобразява всичко наоколо. Ако бях чел Толстой, щях да си кажа още, че красивата жена дори когато е глупава, каквото да бръщолеви, излиза все умно или поне мъжете намират, че е умно.
Но Аница бе красива и умна, на което Толстой с основание би се учудил. Наведе се над мен, целуна ме по челото и каза, че не е виждала по-хубаво дете и че ако роди един ден, ще роди дете тъкмо като мен. Почнах бясно да ритам и да се смея с голи венци, без да си давам сметка, че такава суета у един мъж на дванадесетдневна възраст е прекомерно, дори свръхестествено явление и че за в бъдеще ще има да си патя от нея. Но това бе първият ми флирт и може да се каже, че имах успех, защото Аница ме взе на ръце и ме целуна три пъти по челото. Срещата с тази хубава жена ми достави голямо удоволствие и ме научи да приемам и да връщам комплиментите на жените. Научи ме обаче и на простата истина, че очарованието и разочарованието вървят ръка за ръка.
Майка ми нагости Аница с кървавица от коледното прасе и я почерпи с чаша вино. Докато си похапваше от кървавицата, Аница не преставаше да ми се възхищава и по едно време току изтърси, че съм бил същински чичо Мартин. Все шавам, все гугукам и се усмихвам като него. Майка ми при всичката си интелигентност не се досети накъде бие Аница и почна да я уверява, че приличам само на нейния род, спор, който води с баща ми до самата си смърт. Аз обаче веднага разбрах, че Аница ме бе използвала само като повод да се добере до нашето семейство и да се осведоми за чичо Мартин. Тя бе уверена, че на майка ми е заповядано да си затваря устата, и за да изкопчи нещо от нея, продължаваше упорито да ме сравнява с чичо Мартин и да ме ласкае, но аз вече знаех коварната й цел и почнах да я презирам. Ритах, пищях, тръшках се като заклан, майка ми, разтревожена, се наведе над мен, а Аница стана да си ходи. Когато хлопна вратата зад себе си, почернелият от мухите таван отново висна над главата ми, в стаята стана мрачно и тогава ми се поиска да рипна и да я помоля да се върне при нас. Нека да е коварна, мислех си, нека да ме обсипва с лъжливи ласки, но да стои тук и да огрява стаята със своето очарование. С една дума, още от люлката започнах да се унизявам пред хубавите жени и това ми стана съдба. След години много хубави жени като Аница идваха при мен, но не за самия мен, а за нещо друго, опитвах се да ги презирам за фалшивите им ласки, но никога не можах да преодолея тяхното обаяние и никога не можах да им се разсърдя от сърце.
И Татара, свекърът на Аница, разбра тази проста работа, но за разлика от мен, едва на петдесет и две годишна възраст. В сватбената вечер, когато ловиха с жена си гълъби в тъмното, за да потулят позора на снахата, той презря Аница и скрои десет плана да я откъсне от сина си или поне да им построи отделна къща и да я махне от себе си. И Татарката я намрази, както старата и повяхваща жена може да намрази младата, хубавата и безгрижната. Може би тъкмо безгрижието на Аница накара свекъра и свекървата да си глътнат езиците от ненавист. Ако Аница бе им показала, че се срамува от своя позор, те щяха да имат една сигурна мишена и щяха да я улучат, без да се целят о нея. Но Аница се оказа мрежа, плетена така на едро, че куршумите им минаваха през дупките. Още на сутринта след позорната си брачна нощ тя се измъкна рано-рано от леглото, облече булчинската си рокля, сложи булото на главата си и цъфна при старите с най-невинната си усмивка:
— Добро утро, мамо и тате!
В този момент именно свекърът и свекървата си глътнаха езиците и не можаха да отвърнат на поздрава й. Ако пък Аница бе влязла при тях с една педя минижуп и цигара в уста като сегашните снахи, инфарктът и на двамата бе вързан в кърпа. Аница не шеташе, а хвърчеше като пеперуда из стаята. Докато моруците лежаха под чергата, тя сложи тенджерата с вода на печката, забърса пода, грабна менците и отърча към чешмата. Вещите сами се лепяха на ръцете й, като че бе живяла в този дом не един ден и една нощ, а десет години. Когато раздрънка менците на двора, свекърът и свекървата отново се превърнаха от камъни на живи хора и свекървата се прекръсти на иконата:
— Божичко, не съм знаела, че сме майка и баща на една курва!
А за Аница бе истинско удоволствие да ги нарича мамо и татко, и то с такава благоговейна усмивка, с такъв сладък гласец, че във въздуха се разнасяше мирис на пресен пчелен медец. Разбираше ги от един поглед или жест, пазеше ги да не се простудят, а на софрата им угаждаше с усърдието на сегашните келнерки от софийските ресторанти. И всичко това Аница вършеше с най-очарователната си усмивка, на която не можеха да устоят дори двамата мурджовци. Вързани на тел на двата края на двора, подивели като хиени, те не пропускаха човек да мине по улицата, без да оголят зъби, а щом Аница отиде при тях сутринта да ги нахрани, подвиха опашки като истински подлеци и почнаха да й се умилкват. Татарката, която наблюдаваше тази сцена от прозореца, извърна лице към иконата и още веднъж се прекръсти. „Тази ги е турила на гърба си — каза тя — и рано или късно ще ни извади душата, ако не я махнем навреме.“
Аница действително бе „турила очите си на гърба“ и живееше като в турски гробища сред мълчание и камъни. Бе решила да съживи тези камъни или поне да не им позволи да се стоварят върху нея и като всяка умна жена бе избрала за целта си оръжие, по-ефикасно дори от ядреното — ласкателството. Татара и Татарката скоро угадиха тънката й политика и решиха да й отрежат опашката, но като посегнаха да я отрежат, с ужас разбраха, че устата им са онемели, а ръцете — вързани. Аница на бърза ръка ги бе омотала в златните вериги на своите ласки и те, безпомощни и озлобени, примигваха пред нейните медени усмивки.
Така минаха няколко месеца, докато Бенко отиде войник. Той бе нулата на семейството и като нула го изпратиха в казармата. Бутнаха му в ръцете един денк с долни дрехи, туриха му китка здравец на ухото и го натовариха на каруцата, омекнал като печен праз. Аница го изпроводи до гарата заедно със старите и като гледаше олигавеното му лице, реши да превъзмогне отвращението си със сълзи и заплака по метода на Станиславски така убедително, че затрогна стотиците изпращачи на перона. А когато настъпи мигът на раздялата и тя протегна ръце към мъжа си и извика: „Бенко, Бенко, на кого ме оставяш, ах, сиротата аз, няма да те дочакам жива!“, изпращачите и особено младите невести се засрамиха, че не са способни да изпитат една стотна от скръбта на тази хубава жена. Татара и Татарката стиснаха зъби от презрение и завист, че снахата публично ги засенчи в скръбта им от раздялата със сина, но Аница си изпълни номера така блестящо, че и този път копче не можаха да й кажат.
Бенко плака цяла нощ във влака, докато другарите му пиха и пяха, плака и в казармата — и наяве, и насън. Ако можеше да заспи вечер, сънуваше топлите бедра на Аница, денем набиваше твърдия плац с бавен ход, командваше си сам: „Боец, кръгом, боец, ходом марш!“, объркваше непрекъснато левия с десния крак, та на подофицерите се налагаше да го изтупват като брашнен чувал почти всеки ден. На всичко отгоре и кодошите на ротата му вадеха душата с такива убедителни разкази за изневерите на войнишките жени, че Бенко си завиваше главата с одеялото, да не ги слуша. Но в мрака на одеялото се появяваше образът на чичо Мартин, същият, какъвто го бе запомнил през май, когато му поднесе Аница на тепсия. Миришеше на майска ръж и на любов, чичо Мартин току-що бе носил Аница на ръце, но като истински мъж бе коварно спокоен и това спокойствие уплаши Бенко за цял живот. Малкото му чисто сърце изнемогваше от ревност и страх да не би, ако покаже ревността си, Аница да се оскърби и да намери повод да го остави. Озлоби се към чичо Мартин и го намрази до смърт, а като намразим някого, трябва да го убием. Под одеялото не можеше да го убие, защото лежеше с голи ръце, та реши да свърши тази работа на стрелбището извън града, където ги водеха на стрелба. Чичо Мартин стоеше пред него на сто крачки, спокоен, без оръжие и дори без шапка. Бенко се прицели право в сърцето му, отбелязано с червено кръгче, гръмна пет пъти и като погледна нататък, видя една ръка да развява бяло знаменце. Три дни се цели в своя противник, изпрати тридесет куршума в сърцето му, не го улучи нито веднъж и така го обявиха за най-слабия стрелец в ротата.
В това време родителите му търсеха повод под дърво и камък да прогонят Аница от дома си. След като се увериха, че ризите й, слава Богу, все още са нечисти, двамата се преквалифицираха в разузнавачи и почнаха да я дебнат на всяка стъпка. Най-сигурна надежда им вдъхваше чичо Мартин. Съмняваха се, че нощем прескача оградата, копаха му вълчи ями, слагаха му примки и капани и страшно се разочароваха, като научиха, че се е запилял някъде из Добруджа. Но в селото имаше още много вълчета, все рошави и хищни, така че Татаровите не губеха надежда. Поне едно от тях щеше да подири снахата и да падне в ямата.
Аница не намираше нито един от мъжете достоен за нея, всички бяха сополанковци с калпаци и тя нямаше да бъде хубавата Аница, ако не ги караше да се изпотяват под езика. София Лорен сигурно щеше да има още толкова обожатели, ако можеше да се поучи от нейната походка, и то на село, където по онова време нямаше дори калдъръм, и то с най-груби кундури на краката. Понякога пък си мисля, че „Раковски“ щеше да бъде най-очарователната улица в Европа, ако Аница можеше да се появи по чудодеен начин в София и да минава поне веднъж на ден от „Граф Игнатиев“ до кафе „Славянка“ и обратно, и тогава щеше да се види, че сегашните млади жени не вървят, а разнасят последните си моди. Аница вървеше така, че всички прелести, с които Бог я бе надарил, макар и потулени под разни фусти и елеци, се полюляваха като плодове на фиданка, съвсем видими за мъжките очи, готови всеки миг да паднат в нечии ръце при най-слабия полъх на вятъра, и много ръце се протягаха към тях, и много недвусмислени кашлици се изкашляха, и много мустаци се изпозасукаха, но, както и трябваше да се очаква, съвсем напразно. Аница знаеше по-добре от всяка друга жена, че за да се издигне на пиедестал в мъжките сърца, не е достатъчно да бъде само хубава, но и недостъпна.
Ето нещо, което нашенските мъже оцениха с усета на истински джентълмени. Отначало презираха Аница и както в поговорката казваха, че гроздето е кисело, но отпосле разбраха, че съвсем не е кисело, а стои твърде височко, и започнаха не само да я уважават, но и да я обожават. И когато тя шестваше сред тях като господарка сред плебеи, блестяща, болезнено привлекателна и непостижима, те виждаха как изпод кундурите й оставаше златен прашец, как всеки предмет, който докосне, става по-хубав и как най-после един поздрав от нейните уста звучи като песен.
И колкото и да е странно, отсега нататък сами щяха да бранят достойнството й от хорското злоезичие, да се гордеят с нейната хубост и да й прощават всякакви волности.
След като се осигури от външните врагове, Аница се зае с вътрешните. Татара бе по-опасен от жена си, защото не я изпускаше из очи вкъщи и навън, но Аница знаеше, че един петдесет и две годишен мъж, дори ако е неин свекър, не може да я следи само за едната семейна чест. Още щом Бенко отиде в казармата, тя се зае със свекъра и за няколко седмици успя да му извади душицата, която се оказа увита отвън със строгост, студенина и жестокост, а отвътре — нежна като памучец, плаха и податлива. Извади я и не я върна на мястото й, нито я взе в ръце, а само я държеше настрани и от време на време я галеше с малките си и хищни пръстенца. Така се сбъднаха думите на библейския пророк, че който вади нож, от нож умира, понеже в библейските времена хората не са знаели да копаят вълчи ями и са се убивали с ножове. Татара падна във вълчата яма, която бе копал за други, острието на кола промуши ребрата му и нито да се измъкне, нито да умре, нито в рая, нито в ада. „Тате, тате, колко ми е мъчно за Бенко! — казваше Аница, когато биваха насаме. — Защо не избяга от тази пуста казарма и да си дойде поне за един ден. Да бях се омъжила за старец, ама да си е все при мене!…“
Тя отиваше в другата стая, слагаше око на дупката на мандалото и гледаше как коварните й двусмислици караха свекъра да се пули и примигва, как глупаво се изтомява от надеждата, че голямото и недопустимо чудо може да се случи. Една вечер Татарката бе отишла да преспи при болната си сестра. Аница и свекърът вечеряха и си легнаха. По едно време тя го чу да кашля, стана, както си бе по риза, влезе при него и го попита дали да му свари нещо за загрявка. Татара видя как ризата й се бялна в синкавия здрач, косматите му ноздри уловиха сладкия дъх на побеснялата й плът, вкочани се и по лицето му изби пот. Аница стисна ръката му за китката и попита:
— Тате, да не си настинал, ръката ти е като кочан?
Татара замижа от страх и извика:
— А, не! Нищо ми няма.
— Ах, тате, аз пък помислих, че си болен! — засмя се кръшно Аница, пипна челото му с горещата си длан и си влезе в стаята.
На Татара му стана горещо, отиде в кухнята, изля една кофа студена вода на главата си и не можа да заспи до зори. Когато пропя първият петел, той се обърна към стената, изпъшка: „Втасахме я!“ — и като герой на древногръцка трагедия се остави в ръцете на съдбата. А съдбата още щом го пое в лапите си, почна да го мачка, сякаш не бе кмет и заповедник на цяло едно село, а тесто, от което бе решила да омеси хляб или пита. Сега оставаше да намрази жена си и да се пита как е могъл да живее с такава повлекана, без да се досети, че жените не стареят красиво. Аница често чуваше зад стената буботенето на гласа му, тъпи удари с юмруци или издайнически звекащи плясъци на машата. Татарката стискаше зъби от гордост, но бесните пристъпи на омразата я караха да си троши коленете на пода и да се кръсти на иконата. Молеше Бога да изпрати по една болест за всяка част от тялото на снахата и по-специално за ония, дето караха мъжете да се побъркват по нея. Татара щурееше още повече от тези клетви и още по-здраво я налагаше.
И така Аница успя да спечели на своя страна единия от вътрешните си врагове и да го противопостави на другия, за да може да разчисти пътя си към чичо Мартин, без да подозира, че има една опасна съперница, която полага не по-малко усилия да разчисти и тя пътя си към чичо Мартин. Същата оная Емилия Медникарова, дъщерята на околийския началник, която преди няколко години бе готова да зареже гимназията и да тръгне след чичо Мартин. Но господин околийският началник…
Истинската страст мисли само за себе си.
Господин околийският началник Медникаров бе истински околийски началник, а може би и нещо повече. Имаше си дебеличка и предана госпожа, двуетажна къща с голям двор, движим и недвижим имотец, за да брани по-добре интересите на държавата, бе точно толкова глупав и точно толкова умен, колкото се полага на човек в неговото положение, властта, с която бе облечен, стоеше на раменете му леко, удобно и приятно като добре ушита дреха, презираше твърде деликатно културата и така наречените духовни интереси, както се полага на истински околийски началник, имаше мустаци, черни и завити нагоре, на всичко отгоре бе едва на четиридесет и девет години, не страдаше от никакви болести и ето, струва ми се, неговия портрет. Ако бях класически реалист, щях да отбележа още някои незначителни особености на характера му като например, че играеше карти, спеше, пиеше и ядеше умерено, че изобщо бе умерен, или, както казва Тацит, среден подлец, т.е. най-удобен за властта подлец, но понеже не съм такъв реалист и имам доверие във въображението на съвременния читател, уверен съм, че макар да не е виждал такъв среден подлец, непременно ще може да си представи един истински околийски началник от онова време.
Голямата грижа на нашия околийски началник бе неговата дъщеря Емилия, по-точно не самата Емилия, а нейното бъдеще. След като завърши гимназия, като всяка благородна девойка трябваше да се омъжи за най-блестящата партия или за по-блестяща, или поне за партия, която сам околийският началник можеше да направи най-блестяща, но Емилия отхвърли всички предложения. Впрочем предложенията не бяха толкова много, защото най-блестящите кандидати помнеха как чичо Мартин бе прекарал цели две денонощия в спалнята й, по-блестящите се опитваха да потиснат дребнобуржоазните си предразсъдъци, и то с недвусмислени намеци, само най-малко блестящите се оказаха най-модерни в своите възгледи за брака и семейството, плюха на предразсъдъците и почнаха да обсаждат дома на околийския началник. Съпротивата на Емилия можеше да се обясни само с дяволите, които чичо Мартин бе вселил в душата й, но градът нито ги виждаше, нито знаеше за тях и следеше със затаен дъх напразните усилия на околийския началник да омъжи дъщеря си. По това време се разнесоха и слуховете за подвизите на чичо Мартин. Околийският началник се засрами, че изкусителят на дъщеря му е жив разбойник, но и възтържествува. Имаше възможност и законно право да го улови и веднага се зае с пълна пара да открие следите му. Но когато Емилия отказа да се омъжи дори след като чичо Мартин бе обявен за разбойник, баща й падна на колене пред нея:
— Ти ще ме умориш!
— И мене! — добави майка й.
Ако една коронована глава падне на колене пред жена, това в най-лошия случай няма да струва короната му. С един околийски началник обаче не е така. Да падне на колене пред една жена, па дори пред собствената си дъщеря, не бе унижение, а истинска смърт. И наистина какъв околийски началник и въобще какъв началник може да бъде човек, ако не стои прав при всички обстоятелства, ако не е съдник на другите, ако не им раздава благосклонно морал, ако не се грижи бащински за поведението на техните синове и дъщери, ако, с една дума, не стои по-горе във всяко отношение от своите подчинени? Ние сме свикнали да мислим, че хората стават началници, за да имат пари, власт и почести, но подобно схващане е съвсем погрешно и — тъй да се каже — досадно наследство от миналото. Началниците стават началници преди всичко за да служат, да се раздават без остатък на другите и главно да бдят за тяхната нравственост. А как господин Медникаров можеше да се отдаде на своето съкровено призвание, щом собствената му дъщеря живееше и искаше да живее безнравствено!? По-добре да захвърли синия мундир, сребърните пагони, лачените ботуши, пелерината и всичко, което го прави околийски началник, и да отиде да си копае лозето.
Емилия знаеше какво означава да паднеш в нечии крака, защото сама бе падала в краката на чичо Мартин, и поиска срок да размисли. След няколко дни заяви на родителите си, че е избрала за годеник Иван Кутиев.
— Кутийката! — възкликнаха те, а Емилия тържествено потвърди:
— Той е на сърцето ми!
Родителите поискаха на свой ред срок да размислят и мислиха три дни и три нощи, мериха го със сто аршина, теглиха го на сто кантара и като го погледнаха — пак Иванчо Кутийката, нищо и никакво даскалче, отраканичко, олизаничко, но вехтичко, та за да го приемеш в дома на околийския началник, трябва да го направиш най-блестяща партия. Така и решиха, а околийският началник като никога даде воля на въображението си и видя бъдещия си зет доктор или адвокат, завърнал се с диплом от Швейцария, с много клиентела, с голяма кантора или дори със собствена клиника. Емилия не се въодушеви особено много от идеята да живее с бъдещия си съпруг в Швейцария, нещо, за което една съвременна жена би я презряла до дъното на душата си. Тя каза, че предпочита да си направи семейство тук, в България, и пожела годежът да стане след няколко месеца, за да свикне с мисълта за него, и то не официално, а в семейна среда. Щастливите родители се съгласиха и на това само и само да я видят омъжена, без да подозират, че дъщерята им слага по една инжекция за успокояване на болката. Емилия се осланяше на ума и сетивата си и успя за кратко време да опознае Иванчо Кутийката и по-добре от баща си. Той често канеше даскалчето у дома на карти или на табла, за да се радва на спечелената игра, и не забелязваше, че даскалчето се палеше в играта и накрая се оставяше да бъде победено. Емилия имаше възможност да го наблюдава само няколко минути, докато поднасяше кафето, но те бяха достатъчни да разбере, че Кутийката съвсем не е вехто даскалче, а човек с остър комбинативен ум, фанатик на неосъществените си амбиции и че не му липсва дори полицейски талант. След няколко месеца тя щеше да му възложи една задача, за която той всъщност дълго бе се подготвял и щеше блестящо да я изпълни.
Годежът стана тихичко, но и градът затова си имаше хиляди очи и уши, за да види и чуе и най-скритите събития. Всички съсловия, от най-тежките търговци и собственици на мелници до семкаджиите и метачите, застанаха нащрек и си наточиха езиците като ножчета за бръснене. Ще го бъде ли, или няма да го бъде — така перифразирана, дилемата на Хамлет висеше със страшна сила над града и не му даваше да си гледа работата спокойно. Всъщност тъкмо тогава в нашия град се роди и първият вариант на сегашното тото. Хората започнаха да залагат „за“ и „против“. Ония, които бяха или се смятаха за висше съсловие, казваха „не“, защото не допускаха, че околийският началник ще вземе за зет едно даскалче, ония от нисшето казваха „да“, защото се радвах, че „наше, сиромашко“ ще има достъп до властта и рано или късно ще се погрижи и за нас. Залаганията не бяха равностойни като самите съсловия, но затова пък твърди и сигурни. Някои търговци от чаршията заложиха по един топ плат, други — по кат готови дрехи, собственикът на мелница Кольо Топуза — два чувала нула номер брашно, а кръчмарят Кито — две бъчви отлежал мискет. Синът му бе кандидат на Емилия и кръчмарят си каза, че ако не го огрее, малко му е да влезе в загуба с две бъчви вино. Но най-интересният облог стана между Желязков и бай Малчо грънчаря. Жеко Желязков бе най-големият бонвиван сред чифликчиите, а бай Малчо — сред грънчарите. Единият пиеше като чифликчия, другият — като грънчар. При едно голямо пиене в кръчмата на Кито, където обикновено се водеха спорове за годежа на Емилия, бай Малчо се заяде с Жеко Желязков и обеща да му даде цяла каруца грънци, а Жеко Желязков — една от курвите, които си изписваше от Варна и винаги имаше на склад в градската си къща.
И другите бедняци залагаха каквото можеха. Мико Фогата се нае да изпие два литра ракия за един час без мезе, Дочо хамалинът — да си изяде каскета на градския площад само като го поръси с малко сол, Симо семкаджията обеща една кошница печени фъстъци и т.н. Висшето съсловие бе така уверено в успеха си, че залагаше кон за кокошка, но, както винаги, нисшето излезе по-прозорливо и по-умно и спечели.
Един ден, когато чаршията бе най-оживена, по нея минаха Емилия и Иванчо Кутийката. Нямаше нужда от никакви доказателства за станалия годеж. Кутийката, както забелязаха всички, бе основно ремонтиран. Околийският началник бе почнал да го прави най-блестящата партия и той вече блестеше от глава до пети. Като всеки бедняк той за пръв път минаваше щастлив през чаршията и пак като бедняк несполучливо се опитваше да си дава вид, че в живота му не е настъпила никаква промяна. Неговата престорена скромност най-много подразни висшето съсловие и то прехапа език от завист, макар че само бе тикнало Иванчо в ръцете на Емилия. Когато стигнаха до края на чаршията и тя хвана Кутийката под ръка, градското беднячество удари шапката в земята и обяви началото на празника.
Кито освети кръчмата с три петромаксови лампи, изнесе бъчвите от мазето и ги сложи насред кръчмата. Нямаше как, богаташите трябваше да изпълнят облога си и почнаха да трупат на тезгяха, каквото бяха обещали. Мико Фогата пак си изпи каквото трябваше, само че с мезе, а отгоре на това получи и два чувала нула номер брашно. Симо семкаджията получи два панталона и понеже бе инвалид, трябваше да реже по един крачол от всеки панталон. Най-после и бай Малчо получи своята печалба. В разгара на веселбата, когато виното се лееше като всяко безплатно вино и гайдата пищеше до спукване, от вътрешната врата на кръчмата влезе Жеко Желязков, хвана пияния грънчар за яката и го повлече към страничната стаичка. „Щом залагаш грънци за жена — каза той, — ела да си я вземеш!“ Бай Малчо веднага отрезня, надникна в стаичката и понечи да избяга, но Жеко го хвърли като чувал вътре и дръпна мандалото. Бай Малчо заудря вратата, а Жеко Желязков седна на масата, изпи половин кана на един дъх и му извика:
— На жена залагаш, на ти жена! Давам ти я, а ти, ако щеш, на кучката я хвърли.
— Не ме срами пред хората, ей! Седемдесетгодишен човек съм! — пищеше грънчарят.
— Ако си мъж, и на седемдесет ще можеш! — каза Жеко и пак надигна каната.
Народът издъни кръчмата от смях, а грънчарят продължаваше да пищи и да кърти вратата. Най-после Жеко свали мандалото. Грънчарят се засили навън, но Жеко пак го спря, извади банкнота от сто лева и я залепи на челото му.
— Щом не я щеш, купувам си я! — викна той и отиде да доведе жената.
Тя бе на двадесет години, но изглеждаше още по-млада, с блестящи черни очи, тънка от кръста нагоре и закръглена надолу, нацапана безвкусно с белило и още по-безвкусно облечена, но в очите на пияните мъже изглеждаше изящна и красива като богиня. Жеко я сложи коляно до коляно до себе си, напълни й чашата и двамата пиха до дъно. После Софчето, така се казваше тя, запали цигара и сложи крак върху крак, за да се наслади на съблазънта и очарованието, което събуждаше у тези почтени провинциалисти, и да ги накара да признаят, че проститутката, колкото и да я презираме и хулим, както и да я слагаме на най-ниското обществено стъпало, под една или друга форма е вечна спътница на обществото, изважда на показ неговите страсти и чудесно ги прикрива. Впрочем Софчето бе първата „бамбина“ в нашата околия, която си извоюва еманципация само за няколко часа с такъв успех, че след няколко седмици дамите от хайлайфа почнаха да посещават заведенията. Сега в нашия град има много питейни заведения, но кафе-сладкарница „Софчето“ е най-модерна и най-посещавана. Преди известно време се заинтересувах между другото защо носи това име. Оказа се, че в нашия град има мъже на почтена възраст, които знаят и тачат неговата славна история. Те именно се бяха погрижили да увековечат името на Софчето, още повече че сегашната сладкарница е построена на мястото на Китовата кръчма. Младите жени прекарват там от сутрин до полунощ пред чаша коняк и едва ли подозират, че като си пият коняка и се давят в тютюневия дим, отдават вечна признателност на онова Софче, което преди няколко десетилетия скромно бе разчистило пътя им към прогреса.
Както и да е, въпреки желанието на околийския началник градът отпразнува годежа по свой почин по-шумно и по-весело от всеки друг годеж и си отдъхна, за да набере сили за сватбата. Годениците се появяваха из града елегантно облечени и недостъпни в своето щастие. Нямаше на света годеници, които да се разбират така добре и да са тъй очаровани един от друг. Иванчо Кутийката бе усъвършенствал поведението си към Емилия до такава степен, че тя бе поразена от неговия ум и способност да печели симпатиите на обществото. Градът ги наблюдаваше с възхищение, а околийският началник и госпожа Недка често изпитваха угризения, че са си позволявали да смятат Иванчо недостоен за свой зет. И колкото по-лоши слухове се разнасяха за чичо Мартин, толкова по-щастлив се чувстваше околийският началник. Неговите агенти тичаха вече по следите на разбойника.
Хората са по-готови да възнаградят някоя пакост, отколкото някое добро, защото благодарността е бреме, а отмъщението — удоволствие.
И всички се завръщаха с изплезени езици и празни ръце, защото чичо Мартин бе успял да стане народен закрилник и благодетел само за няколко месеца, срок, в който дори естрадните певици, филмовите звезди и футболистите не успяват да станат популярни. Той мислеше, че народът не може да живее без народни закрилници, благодетели, лечители, певци и дори без народни лъжци и ако ги няма, трябва да си ги измисли, за да има кой да го жали, да му прави благодеяния и да го възвеличава в читанките и народните песни. Така че първата му работа бе да раздаде ония хиляда и петстотин лева, които бе получил от чифликчията Маврик Николаев.
Още като влезе в селото, в което живееше от няколко месеца, видя един селянин да кара на водопой два мършави вола, толкова мършави и пожълтели от пикоч, сякаш току-що бяха излезли от концлагер. Единият вол се препъна на заледената пъртина, падна на предните си крака и не можа да стане. Селянинът го хвана за опашката и къде с ругатни, къде с молби почна да го вдига, но волът остана да лежи на леда.
— Този приятел няма да дочака зелено — каза чичо Мартин, като се поспря пред селянина. — Направи го на суджук!
— Да го направя, ама със суджук ни се оре, ни се сее — отвърна селянинът. — С масур ще го надувам, на ръце ще го нося и пак няма да му дам да умре, че умре ли, и аз отивам подир него. Хайде сега помогни да го вдигнем на крака.
Вдигнаха вола на крака и го пуснаха да върви, а чичо Мартин каза на селянина да отиде по пладне в кръчмата, да се почерпят и поговорят по една работи. Селянинът нищо не каза и подмина, но по обед дойде в кръчмата и приседна в кьошето. Кръчмата бе пълна с народ, но чичо Мартин го забеляза веднага и го повика на своята маса. Мъжете от селото познаваха чичо Мартин, но не знаеха нищо за него и неволно го държаха под очи. Този млад момък, ни учител, ни бирник, държеше любопитството им нащрек, питаха го какъв е, що е, а той казваше, че е тръгнал да си търси работа по селата. Изчезваше и пак се завръщаше, ходеше с ергените по седенки и сборове, флиртуваше с момите, а с възрастните бе внимателен, весел и шеговит.
Марчо Хапаното, така се казваше селянинът, седна при него притеснен, защото сядаше за пръв път при по-богатите хора, прихлупи калпака над очите си и млъкна. Чичо Мартин наля вино, пиха по чашка и тогава реши, че е настъпил най-благоприятният момент да направи своето благодеяние. Извади пачка от петстотин лева и ги сложи пред Марчо. Всички очи се залепиха за пачката, кръчмата притихна и хората, невиждали толкова суха пара на едно място, сякаш се изплашиха.
— Да си купиш волове! — каза чичо Мартин с жест, какъвто и самият Ротшилд не би си позволил.
Сега мъжете се вкамениха, като че злокобен дух бе влязъл в кръчмата и ги притискаше от всички страни. Марчо Хапаното хълцукна като изненадан от засада и изпод калпака му потекоха мътни струйки пот. Вземи ги — каза чичо Мартин и побутна пачката към него, но Хапаното се дръпна назад и изгъгна: а, да ме ухапеш за ръката! Чичо Мартин започна да го увещава да вземе парите, а сиромахът гледаше с изцъклени очи мръсната маса и мислеше за една голяма купчина пари…
Миналата година бе отишъл на воденицата да смели чувал брашно. Докато чакаха реда си, мливарите седяха на сянка под върбата и си приказваха, както се приказва на воденица. Дойде и Жеко Желязков, най-големият бонвиван сред чифликчиите (селяните го наричаха Жеко Бована), приседна до мливарите, а кучето му, вълча порода, купено от Букурещ, легна в краката му. По едно време Бована повика слугата си и му заповяда да донесе торба и одеяло. Разстели одеялото на тревата, развърза торбата и изсипа един голям куп пари. Аз, каза, ще отида до селото да си свърша една работа и ще се върна след час. Парите оставям тук да ги пази кучето, който може да си вземе от купчината, да си вземе, негови са… Възседна коня и препусна към селото, а кучето застана над купчината пари.
Бована бе човек на „деветдесет и девет акъла“ и както казваха селяните, настроението му зависеше от това, с кой крак ще излезе сутрин от дома си. В най-усилните летни горещини, когато дърво и камък се пукаше от жега, той се появяваше из селото или из полето елегантно облечен, закопчан от главата до петите, с жълти ръкавици и жълта вратовръзка, прищипана със златна карфица, с плъстено бомбе на главата и лачени ботуши на краката. Тогава биваше разположен към всички, щедър и вежлив като дипломат. При среща дори с най-опърпания селянин не чакаше да го поздравят, а сам повдигаше жълтата ръкавица към периферията на бомбето си. Бе отзивчив към нуждите на другите и без да му искат помощ, залепяше десетачка на челото на първия срещнат. Услужваше с храна, притуряше по лев при някакъв пазарлък, с една дума Исус, преоблечен като граф, обикаляше на кон или пеш царството на своите раби. В такива дни селяните знаеха, че е излязъл от дома си с десния крак, и очакваха от него малки добрини, весели закачки и шеги. Но когато излезеше от дома с лекия крак, Бована се превръщаше на своята противоположност — биваше дребнав, търсеше да се заяде с някого, цепеше стотинката надве и си устройваше жестоки шеги с когото му падне. Веднъж при такова настроение бе заповядал на един от слугите си, Киро Влаха, да се спусне в кладенеца на чифлика и да извади срещу десет лева сламената му шапка, която бил изтървал, като се навеждал над кладенеца. Спуснаха Влаха с въже, не намери никаква шапка и почна да вика да го извадят, но Бована заповяда да вържат въжето за макарата на кладенеца и да се оттеглят. Извадиха го след три часа, а през това време Влаха бе висял като прилеп на въжето с прогизнали крака, посинял от влага и страх. Бована нареди да го разтрият и разгреят, държа го два дни в една от собствените си стаи, облече го в нови дрехи, а на третия бутна при него една от своите държанки и заключи вратата отвън. Влаха бе самотник, ни българин, ни влах, спеше в обора и предпочиташе да разговаря с добитъка, отколкото с хората, на всичко отгоре бе ерген на тридесет и пет години и никога не бе се докосвал до жена. Бована заповяда на прислугата да се грижи за заключените, да им поднася по три пъти на ден от най-вкусните ястия и да ги пуска по три пъти до отходното място. Държа ги под ключ шест дни и шест нощи и на седмия ги освободи да си почиват. Селяните разправяха по-късно, че няколко месеца след тази случка Влаха попитал веднъж Бована: „Чорбаджи, кога ще си изтървеш пак шапката в кладенеца?“…
Та мливарите наклякаха около голямата купчина пари и се приготвиха да грабят кой колкото може и както може. Великата съблазън запали лицата им и ги превърна на хищници, а самият хищник стоеше над парите като излят от бронз, но животински чужд на човешките страсти, и така започна най-оригиналната хазартна игра в света. Мина половин час и никой не успя да докопа поне една от стотарките. Вълкът стоеше като на стойка пред дивеч, усещаше всяко движение с обонянието си и ако някой посегнеше към парите, извръщаше едното си ухо към него или го предупреждаваше с върха на опашката си. Не съм играл на рулетка, но съм уверен, че нито в Монте Карло, нито в кое да е казино по света е имало по-голямо напрежение около игралната маса, както навярно не е имало и такова страшно крупие като този вълк. Един от селяните успя да пипне една стотарка, но вълкът мигновено захапа ръкава му и изплю парцала. В това време друг посегна измежду краката му, вълкът се изви като дъга и за малко не откъсна носа му. Колкото по-опасна ставаше играта, толкова повече се разпалваше страстта на мъжете, но толкова по-разярен и страшен ставаше вълкът. Козината му настръхна и в очите му пламна хилядолетният огън на дивия звяр. Една ръка отново успя да докосне банкнотите и да ги разпилее, вълкът изръмжа и ги прибра с крак на купчина, а селяните, като видяха това, се изплашиха и мнозина се отдръпнаха настрани. Вълкът бе зъл, но и умен.
Тогава Хапаното извади изпод дрехата си тънък железен шиш, изострен на края като игла, насочи го бавно към парите и успя да набучи няколко банкноти. Хитростта му смая другите и те го наблюдаваха със завист. Кучето гледаше на друга страна и като че не забелязваше нищо. Когато банкнотите стигнаха до края на одеялото и Хапаното посегна да ги извади от върха на шиша, вълкът внезапно се извърна, захапа китката му и не я пусна. Селяните се вцепениха по местата си, мина сума време и от ръката на Хапаното потече кръв. Можеха да му помогнат, но не знаеха с кой крак е излязъл от дома си Бована. Ако бе излязъл с левия, можеше да поиска смърт срещу кучешка смърт. Той дойде навреме, защото отдавна бе застанал зад храсталака, за да наблюдава жестоката игра. Откара ухапания в чифлика си и сам му превърза ръката…
Когато чичо Мартин сложи парите пред него, Хапаното си спомни тази история с много по-големи подробности, отколкото я разказах аз, и отдръпна ръката си като от огън. Чичо Мартин стана и излезе от кръчмата, а селяните се струпаха около парите, броиха ги, премятаха ги от ръка на ръка и ги търкаха о брадите си. Вземай ги, викаха въодушевени те, момчето добро ти прави. Хапаното сложи парите в пояса си, после извади една банкнота и поръча вино за всички.
— На туй момче аз курбан ще му струвам всяка година на днешния ден! — каза той, пи една чаша и заплака от умиление.
След седмица или две чичо Мартин попадна в село Арнаутлар при своя приятел Драган Косев. В двора на Драган се бяха събрали съседи, българи и турци, клечаха до зида на хамбара и оживено разговаряха за някакво съдебно дело. Някой си дядо Шакир трябвало да внесе в съда стотина лева след ден или два, иначе щял да загуби делото, онзи, с когото се съдел, бил богат и подкупвал адвокатите. Чичо Мартин разбра, че с това дело се занимава цялото село, и попита кой е дядо Шакир. Този е човекът, казаха му. Старецът седеше на земята с кръстосани крака и гледаше с празни очи, а зад него се бе изправил синът му. Чичо Мартин извади парите и ги сложи на коляното на стареца. Турчинът нито за миг не се усъмни, че непознатият момък му прави себап, застана на колене и мълчаливо му се поклони. Синът му изтича до дома си за минута и се върна с една кама. Камата бе много стара, правена от деди и прадеди, но остриетата и посребрената й дръжка блестяха като нови. Подаде я на чичо Мартин, като го гледаше с фанатична преданост:
— Аз съм твой другар! Когато и да дойдеш при мен, каквото и да поискаш, ще го получиш!
Чичо Мартин разгледа камата, сложи я в джоба си и върна поклона на стареца. Той говореше отлично турски, познаваше кавалерската чест на турците и бе уверен, че младият момък щеше да остане негов побратим до края на живота си.
По същия начин чичо Мартин даде на една вдовица пари да си поправи къщата, на някакъв селянин — да си купи каруца, на трети — да си плати данъците. Даваше с дясната ръка и лявата знаеше това, но и пророкът е утешавал щедрите, че даденото ще им се върне стократно, защото и той е знаел, че на този свят няма безкористна помощ. И даденото се възвърна на чичо Мартин много по-скоро и повече, отколкото очакваше. По онова време нямаше радио, но имаше мълва, по-бърза от радиото, и тя направи достояние добродетелите му на народа от цяла Добруджа. Както и трябваше да се очаква, мълвата умножи сто пъти добродетелите му и съчини такива героично-сантиментални истории за неговата личност, на които можеше да завиди всеки светец от годишния календар.
И тъкмо тогава полицията го обяви за разбойник, така че мнението на народа по въпроса за добродетелите се оказа съвсем различно от това на властта, което впрочем често се случва. Златното време на отмъщението бе дошло и околийският началник не се скъпеше на парични награди и дребни службици. Един от неговите агенти бе и кметът на селото, в което се подвизаваше чичо Мартин. Кметът знаеше, че не е главатар на тайна организация, а единак разбойник, и реши да го арестува навръх Великден, като предполагаше, че на такъв празник и най-предвидливият разбойник няма да очаква арест и ще се предаде с голи ръце. Така и стана. В селото имаше събор и следобед, когато гостите излязоха на мегдана, кметът взе двама стражари, влезе в къщата, където бе отседнал чичо Мартин, и го арестува. Стражарите го подкараха със запънати пушки, а кметът вървеше след тях на три крачки с ръка в пояса, дето държеше револвера си. Чичо Мартин можеше само да се обърне да вземе пушките на стражарите и да ги насочи срещу тях, но славата му на благодетел не позволяваше да отвърне на насилието с насилие. Няма по-благоприятен момент от този, мислеше той, да проверя на дело съчувствието и благоволението на народа. Ако от десет села хора поне един човек не ми се притече на помощ, за в бъдеще ще трябва да се надържам на собствените си сили, а това е рисковано и дори безсмислено. Всяко дело, право или криво, трябва да се върши с подкрепата на народа. Така че аз се оставям да ме арестуват, да ми вържат ръцете и да ме тикнат в устата на полицията. Моят стар познайник околийският началник с право ще възтържествува, щом съм си позволил глупостта сам да се опълча против него и държавните закони.
Отначало само няколко души, а отпосле мнозина от съборяните забелязаха арестувания и се втурнаха към него. След минута или две на мегдана останаха само продавачите да си пазят сергиите, а народът направи шпалир около чичо Мартин и името му се разнесе от уста на уста. Чичо Мартин вървеше със смирението на оскърбен праведник и гледаше кротко пред себе си. Народът прегради пътя му, мнозина почнаха да протестират и така притиснаха кмета и стражарите, че ония се видяха натясно. „Народе, дръпни се! — викаше кметът уплашен. — Имам заповед от горно място да го задържа!“ Стражарите се стъписаха. В това време един селянин се промъкна сред тълпата и подаде на чичо Мартин карабината му. Той не я насочи срещу кмета и стражарите, както го съветваше тълпата, а демонстративно я обърна с цевите надолу. „Хайде сега ти ги подкарай към общината!“ — викаше народът с възторг и някои се спуснаха да отнемат пушките на стражарите. Чичо Мартин не позволи да ги обезоръжат и каза, че нито кметът, нито стражарите са виновни, защото са хора прости и изпълняват чужда заповед. Неговото великодушие предизвика още по-голямо възхищение и чичо Мартин не можеше да не използва случая, за да го затвърди докрай в съзнанието на народа. Едно малко зрелище съвсем не бе излишно, за да достави удоволствие на приятели и врагове и им даде да разберат, че великодушието му, колкото и да е голямо, един ден може да се изчерпи и тогава виновниците ще го изкупват с главите си.
Изпрати двама селяни да подплашат гълъбите от покрива на черквата, а той поведе народа към най-близката люлка. Настани се в едната седалка и помоли собственика да го завърти колкото може по-бързо. В това време ятото гълъби се вдигна от покрива на черквата, направи няколко кръга и се насочи към събора, а чичо Мартин щракна затвора на карабината и се приготви за стрелба. Два гълъба се отлъчиха от ятото и прелетяха високо над събора, чичо Мартин вдигна карабината и щом люлката стигна до връхната си точка, прицели се с мигновена бързина и стреля. Единият гълъб се преметна и падна като парцал сред тълпата. Излишно е да описваме възторга, който се изтръгна от десетте хиляди гърла на събора. В същото време се появи една сврака и хората започнаха да викат и да я сочат с ръце. Свраката се изплаши и свърна назад, но чичо Мартин, пак в бързото движение на люлката, свали и нея почти без да се прицелва. Улучването на свраката бе случайно, но както е казано, съдбата помага на смелите, а ние можем да допълним, че славата отива при слава, както парите при пари. Двете простреляни птици минаха от ръце на ръце като неоспоримо доказателство за феноменалната и опасна точност на куршума на чичо Мартин. Народът от целия край го призна за най-големия благодетел и стрелец в света, а най-добрите стрелци открай време внушават уважение и още нещо, което кара враговете им да се държат настрани от тях. Така че агентите, които тичаха по дирите му, винаги се завръщаха с празни ръце и долагаха на околийския началник, че разбойникът е неуловим като Левски.
Ненаграден приятел става враг.
Не мина много и при чичо Мартин започнаха да пристигат негови последователи. Пристигнаха от различни краища на страната, което показваше, че славата му се бе разнесла далече отвъд пределите на Добруджа. Предишните му и най-първи последователи бяха славни момчета, отваряха вратите на затворите с прости моливи, правеха още много чудесии, но донейде бяха сноби и имаха слабост към салтанатите. Единият например си бе позлатил всичките зъби, за да изглежда по-богат, а другият носеше офицерски дрехи с пагони на майор. Дребнобуржоазната им слабост към вещите, която, както знаем от историята, води към нравствена поквара не само отделни личности, но и цели общества, попречи на тяхната кариера и ги погуби по най-безславен начин. И сегашните бяха славни момчета, отваряха врати на затвори и огнеупорни каси не само с прост молив, а само като дъхнат в ключалките, но за разлика от ония се отнасяха към външността си с аристократична небрежност и приличаха на хипита, може би първите хипита в Европа.
Пръв пристигна Янко Марев, около тридесетгодишен, с руса коса и плахи сини очи. Представи се просто и свенливо и на чичо Мартин направиха най-силно впечатление ръцете му, тесни в китките, с изящни и чувствителни пръсти, каквито трябва да е имал Паганини или някой друг световноизвестен цигулар. Втори пристигна Аптараман, също около тридесетгодишен циганин, с влажни и замечтани очи на литературен герой от осемнадесети век. Чичо Мартин си помисли, че вижда пред себе си някакъв пращящ от здраве и сила Жан Валжан, който си е въобразил, че носи на гърба си престъпление за един откраднат хляб, и сега страданието за това престъпление се е събрало в очите му. И трети пристигна Параша, човек с изключителни способности, и тъй да се каже, най-земният от тримата. Той имаше свои ученици, но поради вродената си скромност ги изостави и сам стана ученик на чичо Мартин, макар да бе по-възрастен от него с цели дванадесет години.
Чичо Мартин обикна бъдещите си ученици от пръв поглед, защото разбра, че са мъжки момчета. Посрещна ги с радост, но и с вътрешна тревога. Защо дойдоха при мен тези хора и какво ще правя с тях, питаше се той и не знаеше какво да си отговори. Осигури им храна и квартира и цяла седмица не се вести при тях. Това бе срок, в който те трябваше да решат ще останат ли завинаги и на всяка цена при него, а и той трябваше да реши да ги приеме ли завинаги и на всяка цена при себе си.
Както знаем, чичо Мартин бе решителен човек, но тогава се поддаде на оная слабост, която идните поколения щяха да назоват интелигентско умуване и с право да я порицаят като вредна и опасна за обществото. А и сам той се боеше от тази слабост, както и от мисълта да не би по някакво чудо да е станал истински интелигент, защото бе твърдо убеден, че интелигентността е най-голямото нещастие за един мъж. Все пак не можеше лесно да се освободи от чувството, че се разделя с нещо много скъпо, което няма вече никога да се повтори. Това бяха годините, когато шестваше по широкия свят сам с любимата си карабина на рамо, ония неповторими мигове на дръзновение, когато оставяше живота си да виси на косъм, и светът, страшният силен и организиран свят, не успяваше да скъса този косъм поради някаква комична слабост или глупост. Това бяха мигове на великата и весела игра на Аз и Обществото, която бе и си оставаше една от класическите теми на философи и мислители от всички времена…
Едва в края на седмицата преживя катарзиса на едно ново мировъзрение и извика с прозрението на пророк: „Край на индивидуализма!“ И отиде да навести своите хипита, които го посрещнаха и изслушаха с беззаветна преданост и любов. Чичо Мартин имаше чеховски вкус и каза, че у хората всичко трябва да бъде хубаво — и душата, и облеклото. Липса на добър вкус е, каза им той, хора като вас с чисти и възвишени души да ги покриват с такива ужасни дрипи. Ето ви пари и след няколко дни всички да се облекат, както подобава на мои ученици!
Това бе първият му урок и учениците го приеха с голяма признателност. Огледаха дрипите си и се увериха, че наистина не отговарят на техните възвишени души. След няколко дни тримата бяха облечени по последната шаячна мода и като ги видя такива пременени и спретнати, чичо Мартин произнесе първата си вдъхновена реч пред тях. Приятели, каза той, вие сте умни мъже и аз вярвам, че няма нужда да ви чета цялото евангелие, за да разберете какво искам да ви кажа. Всички ние изгаряме от жажда за свобода и никой философ не може въпреки своята ученост да ни убеди колко велико нещо е свободата, както ние бихме могли да потвърдим това с нашите дела и с нашия стремеж да я постигнем. Обществото винаги се е борило за свобода, защото винаги е било потискано. Няма свободно общество и не може да има. Но ако обществото се сдобие със свобода, то ще иска да я подели по мравешки, на всички поравно, и щом я подели, веднага ще я загуби, защото ще се принуди да я даде в ръцете на отделната личност. Истинската свобода не е лъжица за всяка уста. Тя е висша потребност на човешкия дух и не всеки е достоен за нея. Така че свободата не се дели, тя е лична. Но може ли да се извоюва по личен път? Не! Индивидуализмът отиде в историята за поука на поколенията, макар че поколенията никога не се учат както трябва от историята. Ето защо ние трябва да се борим за личната си свобода с общи усилия, както са правили всички велики личности. Само че свободата не е ябълка, да я откъснеш от дървото. За нея трябва да се воюва с воля и постоянство. Ние имаме и едното, и другото, липсва ни още нещо — пари, или както ще ги наричат идните поколения — книжни знаци. Това го е казал Наполеон и хората по негово време са смятали, че е казал нещо ново, защото са били невежи. Древните са мислели същото и един философ далече преди ерата на Наполеон казва, че най-ценното качество на книжните знаци с тяхното количество. Тъкмо това количество ни липсва, за да станем напълно свободни граждани. Трябва да ви кажа, че парите не са наша цел, а средство, и ще ви моля да го запомните добре. Хора, които унижават себе си, не робуват на парите, а ги презират. Така че, презирайки ги, ние ще се сдобиваме с тях с известно усилие, но никога с насилие. Запишете си го на челата — никога взлом! Ще запитате, кой ли пък ще си даде парите доброволно? Аз пък ви казвам, че ще ги даде. Парите се вземат от живи хора, а живите хора се поддават на страх и внушение и при известни обстоятелства прежалват най-напред парите си. Човечеството е достатъчно страхливо, за да получим от него, каквото поискаме, без да си цапаме ръцете.
(Този трактат за свободата и парите е останал в аналите на Добруджа във вид на няколко непретенциозни писъмца, изпратени до приятели и последователи. Две от тях ми предаде Киро Черния, дългогодишен полицай от онова време. Намерил ги при обиск, но не ги предал на следствените органи, защото не открил в тях нищо противодържавно. Черния е бил един от най-ревностните преследвачи на чичо Мартин като началник на контрашайка, имал е възможност няколко пъти да го улови или да го застреля от упор, но не го направил, защото се „възхищавал от такива мъже, макар да били нарушители на държавните закони“. Полицаят е споделял възгледите на чичо Мартин по въпроса за презрените пари, взети от богатите без взлом, защото известна сума бе влязла и в неговия джоб. Но за това ще стане дума по-нататък.)
Сега на чичо Мартин му предстоеше да покаже нагледно на учениците си как една теория се прилага на практика и случаят не закъсня да му дойде на помощ. Две турчета тренираха конете си за надбягвания и всеки ден устройваха зрелище на селото. По залез излизаха в полето и на връщане препускаха до определено място. На края на селото се събираха много хора и наблюдаваха кушията. Турнетата бяха поканени на сватба в далечното село Емирово и се готвеха да участват в конните състезания. Чичо Мартин научи от тях, че Измаил щял да жени сина си, а Измаил бе известен в Добруджа и Делиормана с богатството си, имаше две бакалници, две воденици и много земя. Чичо Мартин реши, че ако използва тази сватба за урока си по практика, урокът ще мине успешно и забавно и което е по-важно, ще потвърди теорията си с един замах, без да я заплаща с главата си като други наивни мъченици на човешкия прогрес. Измаил бе казал, че „веднъж жени син“, а това означаваше, че ще вдигне сватба, каквато се полага на човек с неговото положение: с пехливанлъци, кушии, награди, с море от шербети и дунанми.
Вечерта преди сватбата чичо Мартин и учениците му пристигнаха в Емирово и се настаниха при приятели. Получиха необходимите сведения и на сутринта рано-рано се оттеглиха в голямата гора по пътя, по който щеше да мине сватбеното шествие. След няколко часа по пътя се зададоха цяла кавалкада конници, а малко след тях — петдесетина каруци, натъпкани с кадъни и мъже, кадъните омотани с бели забрадки и черни фереджета, а мъжете с алени фесове, пъстри чалми и салтамарки.
Чичо Мартин носеше своята карабина, а на учениците си забрани да вземат оръжие и сега те се питаха със страх и недоумение как ще излязат с голи ръце срещу толкова въоръжени мъже. В техните очи сватбеното шествие приличаше на табор, който не отива за някаква си булка, а да срази друг табор. Ако загубя, ще загубя само аз, ако спечеля, ще спечелим всички, каза им чичо Мартин, но ония, изглежда, не бяха и чували за Левски или пък не искаха да се поучат от великото себеотрицание на Апостола. И когато следобед сватбарите взеха булката от съседното село и се зададоха по пътя с още по-голяма гюрултия, тримата ученици не мислеха за урока по практика, а съобразяваха как да офейкат из гората. И сякаш за да им вземе ума докрай, чичо Мартин извади патроните от магазина, остави ги на земята и излезе на пътя с празна карабина на рамо. Конниците предвождаха сватбеното шествие в галоп, конете им със сресани гриви и къносани опашки се носеха плавно като хрътки, копитата им нежно докосваха кадифето на пътя и вдигаха сиви, прозрачни облачета прах. След тях препускаха каруците, два пъти повече отпреди, половината препълнени с пъстри чалми, които отдалече приличаха на пауни, а другата половина — с кадъни, които пък приличаха на пингвини. Пауните все по-често вдигаха пищови и гърмяха, а пингвините пищяха и си притискаха главите. Конниците идваха все по-близо, идваше и онзи миг, който чичо Мартин не можеше да преодолее без вълнение, мигът на голямото дръзновение, когато бе готов да умре или да бъде господар на живота. Застана насред пътя и вдигна ръка. Конниците спряха, запотените им коне се заблъскаха един в друг, като цвилеха и се хапеха, а в това време пристигнаха и първите каруци. Един от ездачите, бабаит и половина, отправи коня си към чичо Мартин, извади пищов от пояса и извика:
— Кой си ти бе, шашкънин? Я се махай от пътя!
И насочи пищова в сърцето му. Чичо Мартин се усмихна и му посочи с ръка да се върне назад. Само един бабаит и половина можеше да разбере какво означава този жест и се върна при другите конници. Те се спогледаха, почувстваха се унизени един пред друг, възвърнаха си куража и като по даден знак насочиха пищовите си срещу чичо Мартин. Той стоеше насред пътя и ги гледаше усмихнат със сините си херувимски очи. Това продължи точно толкова, колкото тридесетте куршума да го направят на решето. Но чичо Мартин все още не казваше оная дума, която щеше да охлади гнева им и да ги хвърли в паника: „Бастисани сте!“ — а продължаваше страшния миг, за да му се наслади докрай. И пак си помисли онова, което си мислеше в такива минути: „Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако не, заслужава си да го живеем!“ В това време верните му последователи се гушеха зад близката шума и като трима юди мислеха как да духнат назад. Само един изстрел бе нужен, и то изстрел във въздуха, за да се настървят тези двеста въоръжени мъже. Но стана тъй, както бе очаквал чичо Мартин. Някой от конниците извика: „Бастисани сме!“ — и всички отпуснаха пищовите.
Ориенталското въображение на турците, винаги по-бързо от мъдростта им, ги накара да повярват, че са попаднали в засада от хиляди души чапкъни. Но от опашката на кервана не знаеха какво става и една група мъже дотърчаха да очистят пътя. И те може би щяха да застрелят чичо Мартин, но тогава пък един от тях извика името му ясно и високо и ги възпря с коня си. Бе онзи момък, на чийто баща чичо Мартин бе дал пари да си плати данъка пред съда и момъкът се бе врекъл да му стане побратим до края на живота си. Не стана нужда момъкът да изпълни фанатичната си клетва, защото името на чичо Мартин свърши цялата работа. Всички бяха чували за славните му подвизи, а мнозина бяха го видели на събора как улучи от въртящата се люлка гълъба и свраката. Сега му дойде на помощ преклонението на турците пред бабаитлъка, което от яростни врагове ги превръща на снизходителни и горди благодетели. „Бря, бря!“ — почнаха да викат от тълпата и чичо Мартин усети върху себе си стотици възхитени очи. След като се окопитиха, турците разбраха, че този момък бе намерил кураж сам да бастиса сватбата, но психозата на възхищението ги обзе напълно и те все по-възторжено викаха аферим на момчето и да повтарят името му. А момчето отново вдигна ръка и извика с рязък глас:
— Измаил ефенди!
Тълпата стори път на шестдесетгодишен мъж с пищна копринена гъжва и тъмносин кюрк, обшит с лисичи кожи. Той пристъпи към чичо Мартин с твърда крачка, а в тесните му очи гореше азиатският гняв на Чингиз хан. Чичо Мартин удари такова темане, че русата му глава се опря на корема на Измаил и онзи, ако искаше, можеше да му откъсне главата като на пиле.
— Моите почитания, Измаил ефенди! Турчинът го погледна така, сякаш си въобразяваше, че очите му излъчват умъртвяващи лъчи.
— За нашата дружина един себап, Измаил ефенди! — каза чичо Мартин.
— Покажи си дружината, искам да я видя!
Като чуха това, учениците на чичо Мартин полазиха заднишком в гората, а чичо Мартин си помисли, че в жилите на този тече чиста кърджалийска кръв и че трябва да му отговори, както подобава.
— Ако видиш дружината ми, няма да видиш вече белия свят, Измаил ефенди!
Измаил ефенди се загледа в гората, като че виждаше за пръв път гора. Чичо Мартин много точно бе предположил, че в жилите му тече неспокойната кръв на далечните му прадеди, бастисвали султански армии и живели като малки султани, мъже, които са размахвали късите си ятагани за юнашка чест и слава. И наистина, докато гледаше гората, Измаил ефенди си припомняше славната история на своя род и за миг, но искрено си каза, че би дал цялото си богатство, ако можеше да си върне младостта и като този момък да застане с голи ръце срещу хиляда души и да ги накара да играят по негова воля.
— Момче, тури нещо на земята!
Чичо Мартин свали от кръста си памучен месал и го просна върху тревата. Измаил ефенди извади от пояса си шепа жълтици и почна да ги пуска една по една върху месала, за да могат другите да ги броят. Те бяха десет и това означаваше, че и другите сватбари не трябва да се скъпят, ако искат да си отидат здрави и читави. След като спаси по този начин честта и достойнството си, Измаил ефенди се качи на каруцата и подмина. Втората каруца спря до месала и мъжете хвърлиха каквото имаха: златни пари, стари капаклии часовници, табакери и ножове, обковани със злато и сребро. Чичо Мартин връщаше подаръците на по-бедните мъже, но те хвърляха каквото имаха през раменете му и отминаваха. Така продължи цял час и най-после дойде ред на жените. Чичо Мартин им подари най-очарователните си усмивки и ги помоли да продължат пътя си. Уважението, а и слабостта му към нежния пол го изпълни с благородни чувства и той реши да не ощетява тези беззащитни пингвини, лишени от простата свобода да гледат света с открити очи и да му показват своите прелести. Но кадъните бяха свалили предварително накитите от шиите си и ги нахвърляха като златосребърна градушка върху месала. Тяхната щедрост накърни донейде достойнството на чичо Мартин, но той нямаше какво друго да направи, освен да запази за тях най-скъпи спомени.
И така урокът по практика „без взлом“ мина блестящо. Учениците не видяха и не чуха нищо от цялата работа, но това не им попречи да научат най-важното: човек трябва да бъде преди всичко хуманист, а след това разбойник, учител, поп или министър. И тримата бяха лежали с години по затворите за една шугава овца, за стотина лева и за някаква посребрена брошка, а сега в краката им лежеше богатство за хиляди, придобито за час, и то без намесата на мустакати стражари и съдебни следователи. Пред тях обаче стоеше най-трудното изпитание — да се научат да презират богатството, добродетел, на която са способни само мъртвите. Чичо Мартин вярваше в нравствената сила на своите ученици и раздели богатството на всички поравно.
Между другото моя милост стана на шест месеца. Цветя и подаръци, разбира се, не получих, нито пък се сетиха да ме поздравят по случай тази кръгла дата. А аз, струва ми се, заслужавах не само поздравления, но и званието герой на живота или поне заслужил деятел на живота. Колкото и да бях скромен, не можех да не се гордея, че съм преживял здрав и читав цели шест месеца. Впрочем разболях се само веднъж, и то не по моя вина. Ето как стана това. Освен седенките, на които чепкаха вълна или кълчища, нашите правеха и ронянки. Сипват в единия край на стаята куп неронена царевица и канят момичета и жени от махалата да им помагат. Нареждат се от стена до стена, слагат неоронения кочан на дървено трупче и го удрят с опакото на сърп или някакво желязо. Зърната отскачат на всички страни, плющят по прозорците, по кюнците на печката, по тавана и стените и падат на пода като градушка. Аз си лежа в люлката и кихам, докато заспя, после пак кихам и пак заспивам, а зърната пълнят люлката и ме бият по лицето.
Една вечер търпението ми се изчерпи докрай, отворих уста и почнах да пищя. Майка ми стана да ме успокои, но докато дойде при мен, няколко зърна паднаха в устата ми. Рекох да ги изплюя, но те се затъкнаха на гърлото ми и ме задушиха. Трябва да съм посинял, защото майка ми се изплаши, взе ме от люлката и почна да ме утешава. Наставаха и другите жени, въртяха ме насам-натам, най-после баба се сети каква е работата и бръкна в гърлото ми. По-късно, когато боледувах, тя гасеше въглени в една паница, даваше ми да пия от четирите краища на паницата, а после издебваше кучето на пруста и изливаше отгоре му водата. Ако кучето се отърсеше, болестта щеше да отмине, а то винаги се отърсваше и аз винаги оздравявах. По онова време бях на четиридесет и пет дни, все още не можех да пия от паница и тя бъркаше в гърлото ми при всеки повод, без дори да си избърше ръцете в престилката. Сега баба извади от гърлото ми две царевични зърна, но третото остана вътре. Бръкна още веднъж и то слезе в стомаха ми. „Олеле, Боже, глътна го!“ — извика тя и се удари по челото. Майка ми се разплака, заскимтяха от съчувствие и другите жени. Само дядо остана спокоен и каза, че е гълтал цели камъчета от фасулената чорба, а веднъж и парче от гвоздей и пак нищо му нямало, от което баба не само че не се засегна, но се и зарадва. Той седна да си гледа работата, седнаха и другите, а аз се облещих към тавана, като че не бях глътнал царевично зърно, а оловно топче и си мислех колко малко му трябва на човек да хвърли топа. И сега си мисля, че няма умни причини за човешката смърт, но тогава ми се струваше съвсем глупаво да умра на прага на живота заради едно нищо и никакво царевично зърно. А зърното започна да набъбва и да издува стомаха ми като гайда. Тикаха в устата ми английска сол, разреден петмез от дини, принудиха ме да суча мляко от най-мръсната циганка в селото, защото циганското мляко било силно и лековито, препоръчаха ми и кръв от лалугер, но лалугер в края на февруари никъде не се намери. Така продължи четири дни и четири нощи и зърното не само че не мръдна от стомаха ми, а набъбна още повече. През това време всички баби от махалата идваха час по час у дома, чакаха майка ми да ме разповие и с голям интерес се взираха в абстракционистичните петна по пеленките ми. По пеленките ми имаше истински шедьоври от разниисти, нямаше само царевично зърно. В края на краищата благодарение на моето безпримерно мъжество зърното излезе на бял свят уголемено пет пъти и така на четиридесет и пет дневна възраст можах да отбележа първата си победа в живота.
Както и да е, денят на моето славно шестмесечие съвпадна с първия ден на жътвата. Майка ми и баща ми станаха в зори, за да отидат на нивата на съседа бай Костадин. Преди време бай Костадин бе услужил на баща ми с кожуха си, за да отиде на първата си любовна среща, а по-късно и да се венчае с него. Историята с този прословут кожух е известна. Баща ми успя да вземе с него очите на могиларовското общество по такъв блестящ начин, че в края на краищата спечели завинаги беззаветната любов на майка ми. Бай Костадин бе му дал кожуха с условие младоженците да му жънат четири дни, но както знаем, един от бившите съперници на баща ми направи кожуха на парчета с железния си бастун и сега бай Костадин пожела да му жънат цели десет дни. Това бе истинска експлоатация на човек от човека, но баща ми не можеше да се отметне, още повече че без кожуха нямаше да се ожени и така щеше да лиши рода ни от поколение, т.е. от моя милост. Той обичаше да прави равносметка на делата си и когато пораснах и не исках да стана доктор, нито офицерин, нито пък да се женя за жена с къща на кьоше, неведнъж ми казваше, че историята с кожуха е една от най-големите и непоправими грешки в живота му.
Първият ден на жътвата бе паметен за мен още и за това, че излязох за пръв път от дома и видях широкия свят. И още тогава разбрах защо много български писатели са съзерцавали с благоговение и сълзи на очи тази мила патриархална идилия. Тя бе претъпкана с ония шумове, цветове и миризми, без които в никакъв случай не може да се сътвори една национална литература. Имаше хорово кукуригане на петли, сънен кучешки лай, нетърпеливо цвъртене на врабци и крякане на гъски, имаше розов изгрев и слънцето поразително приличаше на една от ония едри жълти тикви, които лятно време висят по селските плетища редом с конските черепи и счупените гърнета, имаше и тих зефир, който галеше нежно златните класове на житата, качулати чучулиги, които се издигаха в синия ефир, трепкаха с криле в нечучулишко опиянение и пееха, докато се изпотят под езика, над полето се носеше неизбежният сладкогласен звън на писани каруци, трептеше още по-неизбежната мараня, подранили селяни плюеха на дланите си и шепнеха „Боже, помози!“ с благословена пот на челата, имаше още много и много поетични атрибути на селската идилия, които аз, макар да бях необикновено впечатлителен, не успях да видя и да им се възхитя, както подобава на бъдещ описател на селския бит…
Същия ден направих още едно откритие, което ме порази по-силно от първото. Майка ми ме носеше на ръце и докато шляпаше с босите си крака в праха, аз огледах полето и открих, че земята е плоска и безкрайна. Извървяхме четири или пет километра до нивата, а хоризонтът си оставаше все един и същ — права черта между земята и небето. Тази птоломеевска теория дълги години ме изпълваше с вярата за плоската безкрайност на земята, от което следваше, че всичко, което виждам около себе си, е безкрайно, в това число и аз, разбира се. И много се разочаровах, когато в прогимназията научих, че земята е обла като оная тиква, за която стана дума по-горе, и че виси на плета на вселената, а хората лазят по нея като мравки. Разочарованието ми се усили, когато малко по-късно научих, че не виси на плета на вселената, не се крепи на нищо и на всичко отгоре не е постоянна и се върти както около себе си, така и около слънцето. На тази земя, рекох си, ще се живее трудно, с много грешки и заблуди. Човек, като застане на коя да е точка от плоскостта, винаги ще определи четирите посоки на света, а с кълбото човек се обърква, защото няма посоки. Ако тръгнеш от едно място, ще вървиш, ще вървиш и ще стигнеш там, където си тръгнал. След всичко това аз се питах и не можех да си отговоря защо толкова умни хора бяха станали жертва на инквизицията само и само да докажат, че земята е кълбо и се върти около слънцето. Навярно за да докажат, че човек стига там, откъдето е тръгнал…
На нивата нямаше круша, затова баща ми носеше люлка и три пръта с въженца. Завърза прътите на триъгълник, окачи люлката между тях, метна отгоре една черга, да ме пази от слънцето, и ето че моето бунгало бе готово. Майка ми ме накърми и се нареди при другите жътвари, а аз се отдадох на еснафско удоволствие от моя първи пикник. Лежах си в люлката сит като едър буржоа отпреди Девети, гледках си равното добруджанско поле, заслушвах се в гълчавата на жътварите и се възхищавах на техния трудов ентусиазъм. Утринната хладина галеше лицето ми, свежият мирис на полските треви ме опияняваше, а една птичка бе кацнала на върха на бунгалото ми и сладко чуруликаше някаква мелодия вместо магнетофон марка „Грундиг“. Но както са казали древните, всяко щастие е краткотрайно и измамно. Слънцето напече, житата наостриха осили и се натаралежиха срещу него, в бунгалото ми стана горещо и душно, а птичката млъкна и отлетя. И тогава всички студенокръвни твари излязоха от скривалищата си и плъзнаха навсякъде. Едно зелено животно с дълги тънки крака и изпъкнали очи прелетя отвън и кацна на люлката до самото ми лице. Извиках с пълни гърди, но то не помръдна, защото виждаше, че ръцете ми са вързани, раздвижи пипалата си и аз разбрах, че ми се заканва. Извиках още веднъж, майка ми притича и ме взе на ръце, онова зеленото се изплаши от нея и изчезна с един скок навън. Скакалец, каза майка ми и отиде да жъне. Сега пък съвсем наблизо се обади някакво чудовище с дрезгав глас, а след малко го видях да пълзи по ръба на бунгалото. По-късно узнах, че е жътвар, черно и безобидно животинче, но тогава зловещото му жижикане ме хвърли в ужас. Жи-жи-жи! Този сух еднообразен звук напомняше пържене, имах чувството, че се пържа като мравка в тиган, и нямах ни сили, ни въздух да викам за помощ.
На третия ден се преместиха на друга нива до една каменна кариера. Някакво влечуго, три пъти по-дълго от мен, пропълзя на близкия камък, сви се на кравай и остана там. Слънцето пак почна да прежуря и аз изнемогвах от задуха, а влечугото се протегна на камъка като чех на Златните пясъци. След някое време над кариерата премина черна сянка и една огромна птица се спусна и връхлетя в бунгалото ми. Птицата удари крило в люлката, аз изпищях и тя отлетя. На обед жътварите се прибираха да обядват. Майка ми влезе в бунгалото да ме вземе, изпищя и избяга навън. „Настъпих змия!“ — викаше тя и чупеше ръце, а мъжете награбиха сърпове и сопи. Баща ми се престраши, взе ме от люлката, а бай Костадин отметна чергилото. Смокът си лежеше на земята, увит на кравай, и равнодушно гледаше изплашените човеци. По всичко личеше, че не е имал намерение да ми стори нищо лошо, но нали бе змия, трябваше да се убие и мъжете смачкаха главата му.
Отсега нататък, ако нямаше круша на нивата, окачиха люлката ми на чужда круша, за да ме предпазят от гадини и насекоми. Чуждата круша биваше далече, през две или три ниви, така че нямаше никаква полза да плача, когато бивах гладен или неразположен. Майка ми идваше да ме наглежда и накърми според слънцето, през останалото време стоях сам сред полето, но затова пък притежавах най-модерното бунгало за онова време — висящо, прохладно и безопасно. Така месеци и години от най-крехката си възраст прекарах между земята и небето и това се оказа твърде символично. И сега ми се случва да вися във въздуха с месеци и години и все не мога да реша къде ми е по-добре, на земята или на небето.
Прибрахме се в село, когато заваляха студените есенни дъждове. Всички бяха доволни, че свършиха полската работа, за да отдъхнат край печката, само аз не бях доволен и ужасно страдах. Каквито и неудобства да имаше в полето, то бе истински курорт в сравнение с домашния уют. Там прекарах самотни часове, изпитах страх от разни насекоми и влечуги, но имах възможност да съзерцавам широкия свят, а широкият свят винаги ни привлича, възбужда въображението ни и ние го приемаме като символ на свободата. Защото да пътуваш, значи да си свободен… Преди известно време един мой приятел предприе голямо пътуване в чужбина — Москва, Ленинград, Стокхолм, Лондон, Париж. Всичко бе приготвил за това пътуване, липсваше му само шлифер последна мода. Аз току-що си бях купил нов шлифер и му услужих. След около месец моят приятел се завърна от голямото пътуване и ми върна шлифера. Вечерта, като се прибрах у дома, поставих шлифера на масата и дълго го разглеждах. По едно време изпитах странното чувство, че сам аз съм пътувал и видял непознати страни. Така малко по малко се превъплътих в шлифер и макар да бях окачван по закачалките на влакове, самолети или приемни, успях да обиколя много столици, да видя музей, ресторанти и хотели, да се запозная с различни хора от различни националности. Този случай ме подтикна да си купя и хубав кожен куфар, от ония, с които обикновено се ходи в чужбина. Щом науча, че някой познат или приятел се готви да пътува зад граница, отивам при него и му предлагам шлифера или куфара. Напоследък свикнах да се превъплъщавам не само в куфар или шлифер, но и в ония, които пътуват. Така посетих няколко континента. Веднъж стигнах до Владивосток, а друг път — до нос Добра надежда. Тези въображаеми пътешествия започнаха да ми харесват, защото са по-лесни и по-евтини от истинските. Скитам си по широкия свят и в същото време хем си гледам работата, хем пестя валута на държавата…
По онова време нямах толкова силно въображение, но можех да ходя, макар да бях на шест месеца. На този феномен никой от нашите не искаше да повярва. Една вечер баба ме разпови и докато донесе чисти пеленки, аз скочих на крака и тръгнах из стаята. Нашите току-що бяха насядали около софрата и като ме видяха, залците им преседнаха на гърлата, а баба почна да се кръсти пред иконата. Аз се усмихвах и протягах ръце към тях, исках да им кажа, че няма нищо лошо в това, дето съм проходил преждевременно, а те, вместо да ме приветстват, както се приветстват новаторите, превъзмогнали природните и обществените догми, наскачаха от софрата, увиха ме в пеленките и стегнаха крайниците ми повече отвсякога. Щял съм да си изкривя краката, щял съм да падна и да си счупя главата!… Когато биваха скарани и сърдити помежду си, нашите обичаха да си служат с мъдрости и поговорки и аз често ги чувах да казват, че човек най-много тегли от своите. Ако можех да говоря, щях да им напомня тази чудесна българска поговорка, но аз знаех да произнасям само „ма“ и „та“, пък и да знаех да говоря, едва ли щяха да ми позволят.
Все пак не се примирих така лесно, както очакваха. Ударих го на плач и пищях до посиняване цяла седмица. Нашите правиха-струваха и накрай хвърлиха вината върху мен, безпомощния и безсловесния, изкараха ме нездрав и ми измислиха сума болести. Почнаха да ме тъпчат с илачи, да ми баят и заплюват за уроки, а аз, като нямаше как да се съпротивлявам, гълтах каквото ми даваха и се учудвах на тяхното демагогско съчувствие. Уверен бях, че знаят истинската причина за моето страдание, но не искат да я признаят. Най-после дядо реши да ми пусне кръв. Баба ме притисна да не шавам, а той наряза гърба ми с бръснач отгоре надолу и отляво надясно, та гърбът ми заприлича на карта с меридиани и паралели. Наложиха рязаното с прясно остригана вълна (наричаха я сяра) и ме повиха, а дядо бе много доволен, че ми е намерил дамара. На човека всичкото му е в кръвта, и доброто, и дяволското, говореше той на другите. Почне ли да пищи, значи дяволското му не стои мирно в жилата, та за да миряса, трябва да се източи.
Аз действително мирясах. Дремех си в люлката и повече не отворих уста да протестирам, че ми пречат да проходя преждевременно. Нямах сили и глас да викам, а помнех и как ме рязаха с бръснача. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да проходят други деца на моята възраст. Те бяха две в цялото село и ако се окажеха рахитични или дембели, които предпочитат да се изтягат в люлките, докогато си искат, аз трябваше да ги изчакам, за да не ме вземат хората за ненормален.
Когато станах суетно момче, често опипвах раните на гърба си, спомнях си операцията с бръснача и все си мислех, че дядо не ще да е бил само прост селски врач, а и умен човек. Неведнъж ми се случваше да наблюдавам как ония, които не се съобразяват с каноните, винаги им пускат кръв, за да източат дяволското от жилата им.
Мила родна картинка!…
Но ето че настъпи денят, когато се изправих на крака. Двамата ми връстници излязоха здрави момчета, но все пак проходиха едва на година и два месеца, така че трябваше да проспя заради тях половин година. Това проспано време може да се смята за първия данък, който платих на схематизма, и аз веднага чукнах на дърво, защото вярвах, че е последен. Бях суетен и не желаех да вървя в крак с другите, за което ми пуснаха кръв още в най-крехка възраст. Ако имах малко опит от живота, нямаше да допусна тази жертва, защото щях да зная, че компромисът и фалшът са неизбежни стимули на битието и че без тях хората биха се чувствали в неудобно положение един спрямо друг. Щях да зная също така, че едно закъснение от шест месеца не е нищо в сравнение с това на човека, който е проспал милиони години по дърветата и едва тогава е стъпил на двата си крака, а след като е стъпил на двата си крака, отново е поискал да стъпва на четири. Но с какви ли заблуди не изкушава невежеството на младостта!
Та в оня ден баба се върна от махалата много възбудена и каза, че двамата ми връстници проходили още преди пладне, следователно и аз вече мога да проходя. Разпови ме най-тържествено пред очите на цялото семейство и аз се отправих към обятията на майка ми с такава твърда пехотинска походка, че дядо се засмя до уши и ми предрече ефрейторска нашивка. От тоя миг никой не ми забраняваше да се движа на собствените си крака и аз започнах да шаря свободно из стаята, а оттам — из пруста и по двора. Всичко ми бе познато още когато бях на еднодневна възраст и даже отпреди моето раждане, та от двора се упътих към улицата. Но и на улицата нямаше нищо интересно освен една педя прахоляк и едно магаре, което се въргаляше в прахоляка. Тук обаче стана първото ми запознанство със съседите и аз смятам това събитие за едно от най-важните в моя живот.
Разкривеният им вратник, заплетен тук-там с мешови пръти, къщата им, също от пръти и замазана с говежди тор, дворът, хамбарът и бунището поразително приличаха на нашите, сякаш бяха проектирани от един и същи архитект от праисторическата ера. От всички тези елементи на архитектурния ансамбъл най-голямо впечатление правеше бунището, разположено на видно място в двора, високо като вулкан и винаги димящо като вулкан. Бунището бе нещо като култ на селското семейство по онова време, трупаха го сред двора, за да бъде под очи и подръка. Стопанката, боса и необлечена, прави само няколко крачки от прага, за да хвърли боклука, същото прави и стопанинът от прага на обора или кошарата. Бунището бе торовият завод на селянина, с него торяха нивите напролет, а през останалите сезони служеше за парно отопление и за столова на домашните животни. Зимно време там се топлеха прасетата и кучетата, а кокошките си намираха храна. То бе и любимо място за игра на децата или място за почивка и съзерцание. Децата обичат да се катерят по високи места, а в нашата равнина най-високите места бяха бунищата, като застанеш на върха, ще видиш и цялото село, и цялото поле. Освен това бунищата бяха за нас бойно поле, на което се сражавахме с разните бацили и микроби. Ония от нас, които биваха силни и годни за живот, още тогава даваха на болестите сталинградско сражение и добиваха доживотен имунитет срещу всякакви зарази. Слабите и кекавите се поболяваха и умираха навреме досущ като някои литератори, които се ровят в бунището на задния двор, заразяват се от нечистотиите и умират скоропостижно. За бунището може да се говори много и много, защото е свързано с бита на българина от онова време, но аз оставям тази работа на битоописателите, за да не изпадна в положението на ония литератори, за които стана дума по-горе.
По-добре да разкажа за нашите съседи. Те бяха първите представители на обществото, сред което живях дълги години, и заедно с тях направих първите си крачки в това общество. Бяха шест на брой, всички момчета и всичките по ризки, най-голямото на дванадесет години, а най-малкото на моя възраст. То именно бе едно от двете деца, които аз чаках цели шест месеца да проходят. Застанах на техния вратник и като всеки новак, който влиза за пръв път в обществото, захапах пръста си и от смущение започнах да го смуча. Знае се, че при такива случаи първото впечатление е много важно, ако не и съдбоносно и това ме караше да се притеснявам. Любопитството ми обаче надделя и полека-лека пристъпих в двора. Постоях с пръст на уста, пак тръгнах и така на няколко етапа стигнах до бунището. Ония не ми обръщаха никакво внимание. Седяха си на бунището, полузаровени в боклука, мълчаха и гледаха на различни страни. Това ме учуди, а донейде и оскърби. Нямаше причини да ме посрещнат така равнодушно и аз с безпокойство помислих, че моите съседи, уви, бяха успели в такава ранна възраст да се цивилизоват и заразят от алиенацията. Всички имаха от ония басмени шапчета, които се завръзват под гушата, само че шапчетата не стояха на главите им, а висяха отпред като конски торбички за зоб. Едното бръкна в шапчето, извади нещо и почна да го яде, същото направиха и другите. Малко по-късно узнах как неволно бяха изобретили тази рационализация. Лапаха от софрата с ръце и каквото изтърваваха от яденето, то падаше в шапчетата, набираше се от ден на ден и им служеше за закуска, когато си играеха на двора.
Почаках ги, докато похапнат от своя тюрлюгювеч, но те пак не ми обърнаха внимание. Пристъпих още по-близо до тях и реших сам да се представя. Казах „ма-та“ и ги загледах в упор. Едно от тях ми отвърна с „та-ту“, след него и другите ме обсипаха с разни срички от тоя род. Така започна нашият разговор и аз разбрах, че, слава Богу, моите съседи все още не бяха станали жертва на отчуждението. Оказа се, че и те като мен си служат с нечленоразделна реч, та от честолюбие не смеят да влязат в разговор с непознато лице. Само най-голямото владееше разговорната реч и извика от върха на бунището: „Ат ита та отанам бу“, което означаваше, че иска да ме набие или по-точно да ми хвърли боклук в лицето, и щом каза това, взе с двете си шепи боклук и го запрати в лицето ми. Останалите мигновено последваха примера му, награбиха боклук и почнаха да ме замерят. Всеки на мое място би се оскърбил и избягал, но аз реших, че по този начин ми изказват своите комплименти, и не се излъгах. След малко се покатерих на бунището и също като тях се зарових до кръста. Това им хареса и взеха да ме ухажват. Предложиха ми най-любезно да похапна от техните шапчета, разказаха ми сума неща на своя племенен език, после се търкаляхме от върха на бунището и чак когато се омацах до ушите и напълно заприличах на тях, тогава ме признаха за съсед и приятел. По едно време дойде майка им, изскубна ги от боклука едно по едно като гъби печурки и ги подкара към къщи.
Майка им отново бе бременна, така че моите приятели скоро щяха да станат седем, а няколко години по-късно — дванадесет. Засега фамилията им наброяваше десет души с майката, бащата и двамата им чичовци. Селяните разправяха, че Його (така се казваше бащата) дал обещание пред Негово величество да отхрани дванадесет войници за майка България, и той изпълняваше всеотдайно и безкористно своето обещание, без да очаква награда от правителството. Всъщност Його си отмъщаваше на жена си, защото му правила големи въртели, преди да се омъжи за него.
Його бе останал стар ерген с двама по-малки братя и една голяма сиромашия, та дълги години никоя от нашенските моми не пожела да му стане жена. За негов късмет обаче в селото имаше и една стара мома Вачка. Тя бе най-старата мома в селото и най-срамежливата в Добруджа. Казваха й срамежливата Вачка, защото не искаше да се омъжи поради срам от мъжете. Не се показваше пред хората, нито по седенки, нито по хора, а на нивата ходеше залепена за майка си или за баща си със закрито лице като кадъна. Целият й род, а впоследствие и цялото село, се зае да я омъжи, но напразно. Щом дойдеха сгледници у тях, срамежливата Вачка пищеше като заклана „не ща“, криеше се в мазето или на тавана и заплашваше да се удави в кладенеца. Най-напред с нея се зае всепризнатият годежар в околията Гочо Патладжана. Очите на селото бяха отправени към него и Гочо сложи на карта целия си престиж. Обърна наопаки селата, примъкна цяла рота кандидати, а накрай изпадна в годежарски делириум, защото въпросът бе вече на чест, но усилията му удариха в камъка на Вачкината срамежливост. „От туй жена няма да стане!“ — извика своите верба магистри Гочо и тупна калпака си в земята насред мегдана. Бе принуден да признае публично своя неуспех и това се случваше за пръв път в дългогодишната му годежарска практика. Впрочем случаят със срамежливата Вачка се отрази пагубно на славната му кариера. Многобройните му почитатели се усъмниха в неговите способности, малко по малко престанаха да го наемат за сватовник, а и сам той като че загуби вяра в собственото си призвание, нещо се прекърши в него, започна да пие на свои разноски, обедня още повече и както знаем вече, свърши земния си път в един изоставен кладенец извън селото. Можем да му пожелаем лека пръст и по този случай да си припомним как преминава световната слава.
След като Гочо Патладжана дигна ръка от срамежливата Вачка, родителите й наеха Каракачанката от Могиларово. Ние знаем вече, че тя бе най-сериозният съперник на Гочо в годежарското изкуство, и сега селото обърна очите си към нея. Каракачанката се хвърли в това рисковано предприятие с цялата си женска амбиция. Преди всичко тя се пресели в нашето село и живя три месеца у Вачкини, за да може всяка минута да я кове и увещава. Миткоса цяла Добруджа надлъж и шир, намери стотици мъже за женитба, но и нейните усилия свършиха с това, че скъса пет чифта опинци и прекара три месеца на безплатен пансион у Вачкини. След нейния неуспех родителите на Срамежливата обявиха явен конкурс с награда едно теле за онзи, който успее да я натика в ръцете на някой мъж. Появиха се хитреци и умници като в народните приказки за царската дъщеря, които обещаваха да омъжат Срамежливата, и бащата даваше с две ръце на звани и незвани годежари, а накрай стигна дотам, че обеща да припише приживе всичко на своя бъдещ зет. И все напразно. Срамежливата не скланяше. Бащата и майката се видяха пред стопански фалит, посипаха главите си с пепел и се примириха с мисълта да оставят единствената си дъщеря да кукува сама на тоя свят.
Като мнозина други мъже и Його се съблазни от наградата, но за разлика от тях реши да участва в конкурса без помощта на разни годежари и посредници. Изчака търпеливо да затихне шума около сватосването на Вачка и една вечер сам отиде у тях. Свари ги да вечерят и Срамежливата една не се пъхна под софрата от срам, закри лицето си и избяга в другата соба. Його не се оскърби от неучтивия прием, а поседна при старите и накратко им изложи своя план за действие. По-късно някои селяни разправяха, че занесъл някакво омайно биле, което сложил в чорбата на Вачка, та срамът й изчезнал начаса и сама пожелала да се омъжи още същата вечер. Други пък разправяха, че й дошла сляпата неделя, както, уви, идва за всички ни изневиделица, но истината е, че на другата сутрин Вачка се събуди у Йогови.
Народът опули очи пред това голямо чудо и онемя. И както винаги, когато е заставал пред големите чудеса и не е могъл да си ги обясни с думи, а с изкуство, така и сега съчини песен за Вачка и Його, за да увековечи тяхната необикновена женитба, а може би и за да покаже на литературните теоретици как се ражда поезията:
Заспала Вачка при мама,
при мама още при татко,
а кога петли пропяха,
в чужда се къща събуди.
Чуди се Вачка, мая се,
какво да прави, да стори,
с два гласа виком извика,
с два реда сълзи заплака…
По-нататък в песента се разказва как Його стоял пред вратата на собата и с нетърпение очаквал Вачка да се събуди от дълбокия си сън, за да влезе при нея; как най-после чул виковете й, поискал да влезе в собата, но Вачка разбрала каква е работата, заключила се отвътре и не го пуснала при себе си „цели ми девет дни и девет нощи“ и т.н. Поетическата измислица е неизбежна в песните, но в тази песен няма нищо измислено, всичко е разказано, както си е било, нашенци не са дали простор на богатото си въображение, защото са сметнали, че събитието само по себе си е поетично.
Срамежливата Вачка действително изпищя неистово, като се видя да лежи върху чергата на пода в чужда стая. Скочи към прозорчето, зърна пред къщи Його и сложи резето на вратата. Його не спа цяла нощ, а стоя пред вратата на собата и щом чу глас, рече да влезе, но вратата не се отвори. Понатисна веднъж, дваж — вратата не мръдна, защото и Срамежливата натискаше отвътре, макар да бе сложила и резето. Натискането от двете страни продължи, докато изгрее слънцето, народ защъка насам-натам и Його се отказа. Толкова години бе чакал жена, щеше да почака още час-два, докато бъдещата му съпруга се вразуми и го приеме в покоите си. И чака девет дни и девет нощи. Срамежливата бе решила да умре непорочна, но да не попадне жива в мъжките му обятия. Його се видя в чудо, да не говорим за накърненото му честолюбие и срам пред хората, защото до пладне цялото село знаеше, че си е довел жена, а не може да влезе при нея. Народът си намери зрелище и направи панаир. Едни съветваха Його да пробие дупка в стената, а други — да свали керемидите от покрива и оттам да слезе в собата. Намериха се и такива, които го съветваха да пусне в собата кошер с пчели. Його обаче прояви предвидливост и търпение. Счупи стъклото на прозорчето и остави през железните пръчки вързоп с храна и една кратунка с вода. Срамежливата обяви гладна стачка и не посегна към яденето и водата. Докато имаше сили да се съпротивлява, стоеше зад вратата, а на шестия ден легна върху чергата и не стана. Його я остави да се омаломощи докрай и чак на десетия ден ритна резето…
След тази история нашенци си казаха като Гочо Патладжана, че от Срамежливата жена няма да стане, и очакваха да си избяга у дома. Не мина обаче седмица и Його заяви пред нашенци, че мъжете трябва да се боят най-много от срамежливите жени, и това се оправда напълно. Точно на деветия месец Вачка роди първото дете и оттогава почна да ги вади на конвейер, докато им забрави имената. Кръщенетата ставаха така често, че родителите объркваха имената на децата. Осмото го кръстиха на чичо му Матю, но след време се разбра, че и второто бе кръстено на чичо му Матю. Його отиде да се разправя с поп Костадин, но попът отказа да промени името на осмото, така че в семейството станаха трима Матювци — чичо Матю, голям Матю и малък Матю.
Чичото бе овчар от дете и прекарваше времето си на къра. Мнозина от селото го знаеха по име, без да са го виждали. Аз го видях само веднъж, за пръв и последен път, защото бе мъртъв. Това се случи в края на лятото, когато свикват новобранците в казармата. Матю го викаха в шуменския пехотен полк. Новобранците тръгнаха с песни и викове, за да потиснат тъгата си. На сутринта всички се събраха пред общината да чуят напътствията на кмета как да служат храбро и покорно на Негово величество, само Матю не се яви. Тук Матю, там Матю, докато го видяха да виси на големия орех в градината с бели навои, с бяла риза и накрехнат астраганен калпак като хайдутин, решил да покаже на поганците как се мре с юнашка чест. Народът се тълпеше около ореха, жените плачеха, а кметът заповяда да погребат обесения далече от гробищата, без опело, защото проявил песимизъм и предпочел смъртта пред вярната служба на царя и отечеството.
Другият брат Райко бе вторият полуинтелигент в нашето село след чичо Мартин, макар да бе завършил само първо отделение. Наричаха го Райко Доктора, защото пръв подноси сако и каскет, наистина оръфани и омачкани като мешин и не по негова мярка, но това не му пречеше да изглежда европеец сред тълпата от потури и калпаци. Доктора изпитваше отвращение към физическия труд, говореше с презрение към примитивното обработване на земята и смяташе за унизително да хване сърп или мотика. Сега неговите връстници не могат да отрекат, че е бил пророк на техническия прогрес в селското стопанство, но по онова време казваха, че само от мързел търси мекото на хляба. Казваха още, че учените затуй са учени, защото са мързелив народ, няма да се опънат на работата, а мислят как да я заобиколят, да й намерят слабото място и да я свършат седешката, с чисти ръчички, без труд и усилие. Такъв, ако го накараш да отиде пеш или с волска каруца от село до село, ще седне да измисли я велосипед, я автомобил, та да пътува хем по-бързо, хем по-леко.
Доктора не се оскърбяваше на нашенци, задето го причисляват към мързеливото и кекаво съсловие на учените. Той вярваше непоколебимо в техническия гений на българския народ и се закле да не стъпва на нивата, но да докаже, че може да си вади хляба от техниката. Но за техниката бе нужен основен капитал и Доктора дълго време си блъска главата как и откъде да го намери. Мина му през ум да поиска от чичо Мартин някой лев назаем, не можа да открие следите му и се върна е празни ръце. Това се случи на летния Атанасовден. На тоя ден народът от околните села се събираше при параклиса на свети Атанас, да се поклони на светите му мощи, които лежаха в големия каменен гроб сред параклиса. В двора имаше кладенче и Доктора се отби да пие вода, а след като пи, седна да почине на сянка под лъжицата на свети Атанас. Легендата разказваше, че свети Атанас замръкнал тук до кладенчето, похапнал каквото Бог дал, забил лъжицата си в земята да не му убива на пояса, полегнал да подремне и умрял, навярно от инфаркт, защото като мнозина от светиите сигурно си е попийвал и попушвал порядъчно. Легендата обаче премълчава любопитния факт, че нашенци не са дали подслон на светията, а са го оставили да умре извън селото. Това показва, че още по онова време са били отявлени атеисти. На сутринта намерили трупа му до кладенчето, заровили го надве-натри и даже не му сложили кръст, защото не знаели името му. Но минават години и нашенци разбират, че само с атеизъм не се живее, та като всички хора по земята трябва да си измислят някой светия, който да покровителства имота и здравето им. От селото, разбира се, не могли да дадат на никого това звание, защото открай време се знае, че никой не е светия измежду своите. Спомнили си тогава за странника и го обявили за светия. Посадили една черница до кладенчето и почнали да се уверяват взаимно, че не е посадена от тях, а израсла за една нощ от лъжицата на непознатия странник. За да затвърдят в съзнанието си неговата святост, изградили параклис върху гроба му, а черницата обявили за чудотворна. Оттогава всяка година се събираха при черницата, окачваха на клоните й парцалчета от дрехите си и вярваха, че окачват там болестите и нещастията си. След това влизаха в параклиса, запалваха свещ и пускаха по някой лев през дупката на гроба. По този начин нашенци изкупуваха вината си пред паметта на бедния странник от оная нощ, когато го оставиха без подслон на полето.
Това се повтаряше по няколко пъти през годината на различни празници, но Доктора едва сега помисли колко много пари са се събрали при мощите на светията. Поп Костадин бе прехвърлил рано-рано килото и пееше с такова вдъхновение, та свещите угасваха в ръцете на богомолците. Доктора надникна през вратата, а после влезе в параклиса и застана до каменния гроб. В това време двама заможни чичковци с дънести калпаци развързаха кесиите си, пуснаха по няколко монети, удариха по един кръст и излязоха. По звука на монетите можеше да се определи, че гробът е дълбок около два метра и че дъното е покрито с монети. Доктора се промуши сред тълпата и огледа пода от стена до стена, да види дали няма страничен отвор за гроба. Плочите бяха споени с цимент и стояха здраво на местата си, не се виждаха знаци и по стените.
Доктора се прибра в село и напрегна техническата си мисъл до такава степен, че каскетът му отесня и стегна главата му до спукване. Най-напред намисли да разкърти гроба с железен лост или да подкопае основата на параклиса, но се сети, че не е шильонски затворник, за да се заема с такава тежка и недостойна за него работа. Черепът му бе почнал да пука по шевовете, когато една огромна нашенска муха кацна на носа му и го ухапа до кръв. Доктора плесна с длан, направи я на петно и както става с големите открития, от това петно се роди голямата му идея. Спомни си, че неотдавна бе видял в дюкяна на Тодор гърка някакви ленти мухоловки, които висяха от тавана, а по тях се бяха залепили стотици мухи. Оттук нататък работата свърши мощният поток на съзнанието му…
Вечерта Доктора лежеше в двора на параклиса с дълъг прът в едната ръка и с огромна пила в другата. С пилата щеше да пререже катинара на вратата, а с върха на пръта, където бе навил няколко ленти мухоловки с лепилото навън, щеше да обере монетите от дъното на гроба. Оказа се обаче, че и други бяха решили същата вечер да бръкнат в спестовната касичка на свети Атанас. Някой мина на пръсти по двора, поозърна се като крадец от криминален филм и завъртя ключа в катинара. Доктора го позна по рошавата коса — Васо монаха. Имаше такъв един хитрец с голяма мутра, дошъл кой знае откъде, който се обяви за монах и преживяваше покрай параклиса. Поп Костадин веднага го нарече самозванец и го прогони в съседното село, за да не му мъти служебната вода. Самозванецът се подвизаваше при една вдовица и като Божи човек се петлаеше в краката на попа при разни погребения, кръщенета и литургии. Поп Костадин му имаше голям зъб и вместо да пее текста от тропаря, псуваше монаха на майка, но открито не смееше да му тръсне един по голямата мутра. Доктора тъкмо се накани да му свети маслото с пръта и да направи неоценима услуга на попа, когато самият поп Костадин се изхлузи от мрака и се втурна право към вратата на параклиса. Като я видя отворена, свали пищова от кръста си и влезе.
След малко в параклиса започна такова меле, което може да се види само в Илиадата. Божиите служители бяха мъже гласовити, та заедно с ударите и стенанията из вратата на параклиса изригваха лъвски ревове. По едно време бойната площадка им дойде тясна и двамата се изтърколиха навън във вид на черно и космато кълбо. Скубеха брадите си, въргаляха се по острия калдъръм и си разменяха библейски ругатни. Поп Костадин наричаше монаха Юда и Ваал ненаситен, а монахът го наричаше тат, езичник, изчадие гееново и пр. Но библейските ругатни бяха, така да се каже, служебна куртоазия, която трябваше да се спазва дори при бой, и противниците минаха към истинските, т.е. към мирските, ругатни, а мирските ругатни по нашия край имат донейде румънско влияние, засягат не само майката и всички женско от рода, но и такива невинни неща като надгробния камък и даже номера на кръщелното свидетелство. Когато поп Костадин се увери, че монахът е мъртъв, хвана го за краката и за да удовлетвори докрай класическия си гняв, започна да го влачи около параклиса, както Ахил е влачил трупа на Хектор. Само че Хектор не бе умрял, а се преструваше на умрял и съобразяваше как да пипне Ахил за ахилесовата пета. При третата обиколка на параклиса скочи на задника си, хвана попа за петата и го гътна на земята.
Имаше опасност мелето и ругатните да продължат до сутринта, а Доктора не разполагаше с време и търпение. Каза си, че когато двама се карат, третият печели, сложи им по един прът на темената и ония паднаха в несвяст. Взе за всеки случай пищова на попа, влезе в параклиса и пъхна пръта в спестовната касичка на свети Атанас. Лепилото на мухоловките свърши работа. Докъдето стигаше прътът, монетите се лепяха като мухи и Доктора с голям труд успя да измъкне две шепи.
След няколко дни Доктора се появи в селото на велосипед. Най-напред го усетиха кучетата от горната махала, драснаха подире му като глутница и едва не го събориха в прахоляка. Те бяха първите консервативни елементи, които се отнесоха враждебно към техниката. Нашенци също така проявиха недоверие към новото превозно средство и даже го заклеймиха като дяволско изобретение, което плаши добитъка и разлайва кучетата. На първо време Доктора наистина наруши движението в село и предизвика катастрофи. Няколко души паднаха от конете си, защото конете се плашеха от велосипеда, хвърляха чифтета и събаряха ездачите си на земята. Обърнаха се и няколко каруци, чиито стопани бяха контузени, та подадоха жалби в съда за обезщетение. Съдът не уважи молбите им по липса на съответен закон и те се удовлетворяваха по нашенски, като поизтупаха праха от европейските одежди на велосипедиста. С една дума, ако имаше КАТ в село, Доктора щеше да плати сума глоби или щяха да му отнемат книжката за правоуправление.
Но и любопитството на нашенци не отстъпваше на техния скептицизъм. Колкото и да ненавиждаха велосипеда, той влезе като муха в главите им и вече не излезе. Щом видеха Доктора да минава по улиците, изоставяха работата си и заставаха зад оградите да го зяпат. Най-много се учудваха на това — как се крепи върху две колца е гуми, тесни и сиви като змийска кожа, и, разбира се, очакваха всеки миг да падне и да си счупи главата. За честта на техниката Доктора не падна нито веднъж, сякаш бе роден на гумени колела, и малко по малко затвърди авторитета на велосипеда, тъй че чудото не трая три дни, както в поговорката, а три месеца. На четвъртия месец се оказа, че велосипедът върви по-бързо от конете и магаретата, и Доктора почна да приема поръчки за обществени и частни услуги. Пренасяше пощата от общината, ходеше в града за лекарства, откарваше даже вълна на дарака в съседното село и се връщаше след няколко часа. Няма нужда да отбелязваме, че услугите на Доктора станаха въпрос на чест и че по-късно тази чест се превърна на истински снобизъм. Започнаха да го използват за работи, които сами можеха да си свършат по-бързо и по-добре, а понякога чакаха ред по цели дни, защото велосипедът бе от първата марка в света и често се повреждаше.
Доктора бе заявил, че ще изкарва хляба си от техниката и скоро го доказа. За всяка услуга получаваше натурално възнаграждение — брашънце, сиренце, масълце или месце, — но най-голямата му награда бе тази, че разби на пух и прах вековните предразсъдъци на нашенци и ги поведе по пътя на цивилизацията. Велосипедите станаха модерно превозно средство и в селото започна такова бясно търсене и купуване на стари велосипеди (произвеждаха се в чужбина), както е сега търсенето и купуването на леки коли.
Като разбра, че конкуренцията го лишава от препитание и слава, Доктора направи достояние на народа второто и по-голямо чудо на техниката. Бях на тринадесет години и помня много добре този неповторим ден, който може да се нарече повратен момент в историята на нашенската музикална култура. Имаше хоро и цялото село се бе събрало на мегдана. Доктора донесе една зелена кутия, отвори я, завъртя някаква ръчка и от кутията се чу музика, каквато никой не бе чувал дотогава. Ако се опитам да опиша народното удивление, творческото ми безсилие ще излезе съвсем наяве и за да го прикрия донейде, ще отбележа само това, че нашенци се натълпиха около чудодейната кутия и до полунощ не откъснаха уши и очи от нея.
Грамофонът, за разлика от велосипеда, навлезе триумфално в нашия бит, защото не причиняваше катастрофи и материални щети, а доставяше на хората духовна наслада. Още на сутринта Доктора получи десетки заявки за гостуване, оттогава стана професионален гост и не хапна нито веднъж у дома си. За стопаните бе чест да го хранят и поят до насита и да слушат грамофона до насита. Това продължи цяла година, докато и други си купиха грамофони и почнаха да го конкурират. Репертоарът на Доктора бе скромен, всичко на всичко една плоча с два фокстрота, но те бяха достатъчни, за да се промени нашият музикален вкус. Единият фокстрот се наричаше „Липите ронят аромат“ и отсега нататък всички празници, сватби и именни дни ухаеха обилно на липов цвят, а гайдата и гъдулката останаха за експонати на бъдещите музеи. Ароматът на липите предизвика истинска революция и в танците, и в модата. Момците замениха потурите с панталони, а момите си отрязаха косите. Всяка съботна вечер се събираха в училищната стая да танцуват, а майките стърчаха по стените и наблюдаваха младите да се държат прилично. Но как можеха да се държат прилично, когато самият танц бе неприличен и изискваше младите да се хващат за ръцете и да тепат като спънати назад-напред. На всичко отгоре в края на танца момците трябваше да се покланят на момите и да им казват „мерси“. Това „мерси“ преля чашата на общественото търпение. Никакво там мърси-пърси, викаха бащите, ние, преди да влезем под венчило, не сме поглеждали жените си в очите, а сегашните ачик-ачик им стискат ръцете и както са почнали, ще вземат да си допират и носовете. Избухна всеселски спор на морално-етична тема и свърши с това, че кметът Трифон Татаров забрани фокстрота като еротичен танц, опита се даже да конфискува грамофона, но Доктора го скри. Забраната обаче трая ден до пладне, защото младежите се изхитриха и почнаха да танцуват по домовете си и неусетно превърнаха седенките на соарета, а неделните празници в журове.
Когато плочата съвсем се изтърка и вместо да рони липов цвят, взе да каканиже, Доктора донесе отнякъде радиодетектор и това бе третото чудо на техниката. Инсталира го в хамбара, защото нямаше място вкъщи, и стана както с грамофона. Отначало това-онова, а след месец всичко живо от селото мина през хамбара да чуе румънски говор и музика от една мъничка слушалка, свързана с жица за някакви си „батерии“. Сега за слушателите не бе удобно да се отплащат натурално и Доктора въведе парично възнаграждение. Преди да залепи слушалката за ухото си, всеки му даваше по двайсетина стотинки или по едно яйце…
По същото време в село се появиха няколко мъже с каскети и шарени голфове. Денем ходеха из полето, размерваха и чертаеха нещо, а вечер се прибираха в кръчмата.
Скоро се чу, че ще се строи железопътна линия и през селото ще минава влак. Този път нашенци не проявиха обичайното си снизхождение към чудесата на техниката. Велосипедът нанесе някои щети, но отпосле се оказа по-полезен и от добиче, защото не искаше ни вода, ни слама. Грамофонът свали потурите на момците и ги научи да танцуват фокстрот, но общо взето, и тая беда не бе голяма, а що се отнася до радиото, от него нямаше полза, нямаше и вреда. Друго нещо бе влакът. Всички ония, които бяха се возили на влак като войници или фронтоваци, заявиха, че няма да позволят на това чудовище да гази добитъка и децата и да дели нивите надве. Народът се вдигна на борба начело с кмета, защото нивите на кмета бяха все около селото и железопътната линия щеше да му отнеме няколко декара. Изпращаха делегация след делегация в града, подкупваха големци, инженери и адвокати, а ония, като усетиха голямата далавера, проточиха работата цяла година и чак когато си напълниха джобовете, прекараха линията през две села от нашето.
Едни от най-яростните противници на влака бяха баба и дядо. Бъдещата гара трябваше да се построи близо до нашата градина и дядо се боеше, че ще отрежат част от нея. Баба не бе виждала влак и никога не видя, но тя пък се страхуваше, че влакът ще изтреби до крак кокошките. Нейната тревога бе напълно основателна, защото в нашето семейство всичко се купуваше с яйца: газ, сол, кибрит и ония неща, които не се произвеждат у дома. По-късно се видя, че оная част от градината, която можеше да бъде отрязана, както и половината от кокошките отидоха за подкуп на големците от града, но в разгара на битката баба застана начело на жените и заяви като Раймонда Диен, че е готова да легне на релсите само и само да спаси кокошките.
Единствен Райко Доктора, този неспокоен възрожденски дух, не преклони глава пред невежеството на нашите хора. Единствен той говореше със себеотрицание на древен пророк за голямото икономическо и културно значение на влака, тичаше и всеки ден до града да убеждава големците, но, уви, с пълна уста и празни ръце. Една вечер, когато нашенци се бяха събрали в кръчмата и в повишено настроение си даваха клетва да не пуснат влака през селото, Райко Доктора се изстъпи пред тях и в пристъп на пророчески транс ги нарече глупави овни. Той не бе чел история и не знаеше, че в такива метежни дни личността или води тълпата, или става нейна жертва. На сутринта намериха каскета му на улицата, а самия него откриха след три дни в един трап край село. Така на Доктора не се удаде да стане третият брат на братя Стивънсън и да ощастливи нашия беден край. Но поколенията са признателни на мъчениците за човешкия прогрес. Нашенци се измъчиха да пътуват двадесет километра до гарата в сняг и дъжд, синовете им разбраха грешката на бащите си и прекръстиха Райково оная гара, която можеше да бъде в нашето село и чийто пръв началник вероятно щеше да стане Доктора.
Та ето какви хора бяха моите съседи. Надявам се, че ще имам повод да ви разкажа още за тях.
Младостта е времето на плътта.
Късно през есента чичо Мартин посети и нашето село. Преди време всички го смятаха за учен-недоучен пройдоха, казваха, че не търпи бащина керемида над главата си и няма да умре у дома си. Тази характеристика бе, общо взето, правилна, защото нашите хора умееха да правят точна и изчерпателна характеристика на ближните си и може да се каже, че това бе една от най-забележителните черти на техния гений. И, разбира се, всички използваха чичо Мартин като отрицателен пример за възпитанието на синовете си, които за разлика от него трябваше да се оженят, преди да станат войници, да орат и да въдят многобройна челяд. Сега обаче, щом го видяха на прага на кръчмата, станаха на крака и свалиха калпаци. Чичо Мартин поиска да покаже вродената си скромност и седна в кьошето, но селяните му сториха най-личното място, здрависаха се с него и другарите му и веднага поръчаха черпня. Новината за пристигането му се разнесе начаса из селото и кръчмата се изпълни с народ. Надпреварваха се да седнат при него и да го забавляват и тази любезност бе така безхитростна и сърдечна, че под нея съвсем ясно се виждаше желанието на нашенци да спечелят благоволението и щедростта му. На всекиго бе ясно, че човек като него има нужда от ятаци и съмишленици, за да дели с тях краденото си богатство. Не мина час и на масата му се появиха като на понуда току-що варени пилета, агнешки дреболии, дамаджани с вино и ракия, писнаха гайди и кавали, гракнаха песнопойци, играчи задъниха пода на кръчмата, с една дума, посрещането на чичо Мартин и неговите другари се превърна на народен празник и така се опроверга мъдростта, че никой не е пророк в своето село.
Към полунощ чичо Мартин благодари на селяните за сърдечния прием и ги помоли да приютят тримата му другари. Другарите му бяха придобили чеховски вкус, както ги бе учил, и тримата носеха дрехи, достойни за чистите им възвишени души, ето защо селяните едва не ги разкъсаха в порив на гостоприемство, прехвърляха ги от ръце на ръце и най-после ги отведоха по къщите си.
Трифон Татара веднага научи от свои хора за пристигането на чичо Мартин и реши да прати човек в околийското управление, но в общината освен куция пъдар нямаше никого, нямаше го и Киро Черния, който бе заминал предния ден по селата. Върна се у дома по странични улички, като се гушеше в сянката на плетищата, защото имаше луна и нощта бе светла като ден. Мина през хармана и се притули сред саплъците, но тук бе по-светло, отколкото на улицата. Прясно овършаната слама и царевичната шума пламтяха като огньове и жълтата им светлина огряваше цялата градина. Почувства се незащитен от всички страни и с два скока се озова под навеса на хамбара. Опря гръб на стената и усети как желязото на револвера пари дланта му, усети огън и по ходилата си, сякаш бе стъпил на жарава. „Да бягам! — каза си, — иначе ще изгоря жив-живеничък“, и ни в клин, ни в ръкав си спомни как една нощ бяга из полето. Нощта бе пак така светла, имаше луна, но имаше и две педи сняг, духаше силен вятър и всичко бе замръзнало. Тогава бе ерген, скиташе насам-натам и прихвана отнякъде краста. Заяде го по слабините и под мишниците, а между пръстите му цъфнаха рани. Баща му го напъди да спи в обора, за да предпази семейството от болестта. Лекуваха го с каквото знаеха, нищо не помогна и той прекара в обора цял месец като скитник. Лежеше върху куп слама сред добитъка, чешеше се по цели нощи и заспиваше призори целият окървавен и капнал за сън. Най-после един старец го посъветва да се потопи в разтвор от негасена вар, така лекували крастата през войната. Домъкна една каца в обора, напълни я с разтвор от негасена вар и се накисна до ушите. Докато киснеше в хладката течност, не усещаше нищо, но щом излезе от кацата, тялото му хвана кора и пламна като главня. Не успя да навлече ризата си, изскочи навън да се гаси, обиколи двора, оттам в хармана, в градината, а по едно време прескочи плета и удари през полето. Навлезе в гората, но там имаше сняг до колене, върна се на чистото и дълго бяга, обезумял от огъня, който проникваше през всяка пора на кожата и изгаряше кръвта му. Върна се на разсъмване и заспа на сламата, а след няколко дни се обели като смок, престоя вкъщи, докато му излезе нова кожа, и така се отърва от болестта.
Онова голямо бягане ми помогна — мислеше Татара, — но сега и накрай света да избягам, няма да помогне. С бягане и от болест ще се отървеш, но от разбойник отърване няма. Ако побягна, ще драсне една клечка на имота ми, ако остана, ще ми тегли куршума, защото не е забравил как го арестувах, как стражарите го връзваха като куче по стълбовете и се гавреха с него. Защо го арестувах? Убил един стражар, нека го убие, стражари много, всеки ден да ги убиваш, пак няма да се свършат. На всичко отгоре нямаше и доказателства. Чух само изстрел и видях как онзи вирна петалата, но кой го гръмна, не видях. Такива сме ние, хората, не мислим какво вършим и защо го вършим, но ето, че идва ред да се дава сметка за всичко, и тогаз виждаме, че животът ни виси на косъм и пет пари не струва. Всичко на този свят минава и заминава, бил си нещо, а сетне ставаш нищо. Ама българинът мисли за тези неща, когато отиде на погребение и види смъртта в очите или когато ножът му опре до кокала. През другото време си мисли, че умирачката ще му се размине и той ще остане дирек на света…
Татара неволно и за пръв път надникна в бездната на отвъдното, докосна се до истината за преходността на живота, но веднага се отвърна от нея като от някаква зла и неведома сила и пак взе да крои планове как да отърве кожата. Великодушието на разбойника бе известно на всички, но Татара знаеше от опит, че хорското великодушие не се заплаща с голи добродетели. С една ръка ще се кръстя за прошка, с другата ще давам, каза си той. Как-как ще му напълня окото, защото е хитър, не иска човешки живот, а пари. Тази истина бе проста като калпака му, сякаш сам я бе измайсторил или купил от дюкяна за пет лева, и той почувства как му става леко на душата, излезе от сянката на хамбара и отиде вкъщи да приготви кесията с парите.
Прозорецът на снахата още светеше, Татара го погледна и спря насред двора с изстинали нозе. Тази вечер го очакваха две беди, но като намери лек за едната или вярваше, че е намерил, едва сега помисли за другата и тя се оказа по-тежка и по-непреодолима. „Ще напълня ръцете на разбойника, а сърцето му с какво ще напълня?“ Татара познаваше прищевките и терзанията на сърцето не по-зле от Шекспир и ако бе писател, сигурно щеше да съчини драма, наречена „Невеста и свекър“. И от тази драма ние щяхме да узнаем за безнадеждната му страст към снахата, за безсънните му нощи с кошмарни помисли за грях и съблазън. Но както знаем от класическите съчинения, любовта и омразата понякога живеят като съквартиранти в една душа, така че душата на Татара бе разделена на две преградки, едната бе пълна е безнадеждна любов към снахата, другата — с тежка ненавист. Всички се възхищаваха от благонравното й поведение на войнишка жена, но той знаеше, че е нечиста и потайна, питаше се с кого и кога мърсува и не можеше да узнае. Татарката не се измъчваше над тази загадка, нейният женски усет й подсказваше, че снахата е разпасана кучка, но се пази само за онзи разбойник, който я тикна белязана в ръцете на Бенко. Татара не вярваше на нейните приказки, защото разбойникът не бе се появявал от година в село, но с времето се увери, че снахата действително го очаква. Интересуваше се от неговата съдба и нескрита се възхищаваше на подвизите му, а веднъж при една свада със свекървата ги заплаши с „онзи, дето върлува“. Че не обича мъжа си и го презира, бе ясно като бял ден, но да се държи като светица пред мъжете, без да се поддаде на техните задявки, да си спечели име на целомъдрена жена при всичката си разюздана хубост и лекомислие, ето кое порази Татара, а отпосле го изплаши. Не можеше да проумее как толкова хубава жена, чиято „снага плаче с глас“ за мъжка ласка, може да прояви такава воля и сдържаност заради един мъж, който си е турил главата в торбата и я остане жив до утре, я не, а и да остане жив, дом ще му бъде затворът. В нейната беззаветна вярност имаше нещо по-голямо от любов, тайнствено и страшно като заклинание, неотменно като обет за цял живот и от него се плашеше Татара. Уверен бе, че разбойникът ще дойде тази вечер у тях и снахата ще го приеме пред очите на цялото село. Мина му през ум да я отведе още сега при баща й, та ако разбойникът я намери там, неизбежният позор да очерни нейната къща. Изкачи се по стълбите и влезе при жена си. Тя дремеше на пата, усети го с влизането и стана да му сложи ядене. Разказа й какво бе намислил, а тя пожълтя от злоба и ококори очи към прозорчето между двете стаи. То бе малко, две педи на две, като всички прозорчета в по-заможните селски къщи и служеше да наглеждат децата и старците, когато са болни или немощни. Когато някои старци казваха, че синовете и снахите ги гледат „през пенджер“, ставаше дума за същото прозорче и означаваше, че не се грижат добре за тях. В някои къщи прозорчето зееше открито, а у Татарови снахата го бе затулила още през първата брачна нощ с тъмен плат, забоден е гвоздейчета откъм нейната стая.
— Иди се разправяй с нея! — каза Татарката. — Аз не мога.
Татара мина през пруста, поспря пред вратата и почука. Снахата сякаш бе го очаквала, отвори веднага и го покани да влезе. Татара потътрузи крака през прага, застана сред стаята и като погледна снахата, ченето му се вдърви. Хубавата Аница стоеше пред него с ръце на кръста, облечена в булчинската си рокля, по-хубава, по-блестяща и любезна, по-лукава и предизвикателна отвсякога, усмихваше се и го заслепяваше със зеления блясък на очите си.
— Седни, тате, седни! — каза тя и му поднесе стол.
Татара каза, че един човек му донесъл хабер — майка й била тежко болна и заръчала дъщеря й да тръгне още сега за тяхното село… Докато фъфлеше прав до стола, Аница го гореше с очите си, а той си помисли, че е един дърт плъхок, а тя — котка, че ей сега ще скочи отгоре му и ще стане чудо невидено, една мъничка котка да изяде един плъх, три пъти по-голям от нея.
— Нищо й няма на мама! — каза Аница и пак сложи ръце на кръста си. — Да кажеш още нещо, мило татенце?
Татара заплете език, потътри крака навън и така пое неизбежния позор на гърба си. Туй не е жена, мислеше той, без да подозира, че тъкмо сега бе видял една истинска жена. Слезе на двора и върза двете кучета на синджира, но като умен човек и кмет реши да избере по-малката беда — затвори ги в обора, да не лаят разбойника и да не възвестяват на селото неговото пристигане. След това махна резето на портата, за да не прескача онзи през оградата, и се прибра вкъщи.
Така Татара даде зелена улица на чичо Мартин към своя дом и седнаха с жена си да го чакат. Татарката не изпусна случая да му натякне за обидите, които бе изтърпяла заради снахата. Щом кучката е облякла булчинската си рокля, каза тя, ще си прави кучешка сватба. Помирисала е кучето отдалече и вече си е дигнала опашката. На кучешка сватба кръстник ще ставаш, приготви си виното и даровете! Хайде сега пак ме бий заради нея!
Татара пак я наби, и то доста здраво, тръсна й няколко юмрука в мутрата и отиде до прозореца. Докато жена му скимтеше на пата и кълнеше, той слушаше виковете и песните от кръчмата. Никога не бе се чувствал така смачкан и самотен. Допреди два часа всички мъже стояха пред него със свалени калпаци, а сега ги удряха о земята в чест на разбойника. Никой не искаше да знае на какъв огън се пече кметът, а още по-малко да му се притече на помощ. Защото онзи е силният днес, мислеше Татара, утре пак ще ми свалят шапки, няма къде да отидат. Тази вечер ще въздигат онзи до небето, защото хем ги е страх от куршумите му, хем се надяват на крадените му пари. Калпав народ, властта в очите гледа, а като му падне, на кол ще я набие. Никой с нищо не може да му угоди…
Татара отново се разфилософства и неволно откри още една истина за отношението на народа към властта, но както сам отбеляза по-горе — твърде късно и безполезно. Като всеки властник, изпаднал в неблагополучие, той търсеше вината и я намираше в народа. И тъкмо хвана юздата на този неблагодарен народ и почна да го млати по правилата на неизменната нашенска традиция, на двора се появи човек и тръгна към къщата. Татара преглътна политическите си размишления, извика „иде!“ и забравил мъжкото си достойнство пред оная, която току-що бе наложил е юмруци, пъхна лице в миризливата й пазва като изплашено дете. „Толкоз им е мъжкото на мъжете“ — не пропусна да отбележи Татарката и снизходително се остави да бъде прегърната за пръв път от тридесет години. Гушнаха се под чергата като шопари в бунище, затаиха дъх и дълго чакаха да чуят стъпки по пруста. Не чуха нищо освен биенето на сърцата си, защото на двора се бе появила сянката на чичо Мартин като сянката на Хамлетовия баща в елсинорския дворец.
В това време чичо Мартин пожела лека нощ на своите верни другари и тръгна по зелената улица на любовта, осветена от ярката луна и разчистена от кметското гостоприемство. Не се съмняваше, че Аница го очаква с отворени обятия, макар да не бе й пратил вест за своето среднощно посещение. Не бе я виждал и чувал повече от година, нито бе давал или получавал от нея клетва за вярност, както си мислеше Татара. Мъжете от нашия род не се забъркват в такива романтични каши, познават жените като земята си и ги орат и наторяват като земята си за разлика от донжуановци, които пълзят към сърцата на жените по безкрайни спирали от сантиментални стихове и разни трикове от тоя род, но пък не могат да изорат и посеят една нива. В това отношение мъжете от нашия славен род се оказаха достойни за двадесети век…
И Аница очакваше чичо Мартин, без да подозира, че е пристигнал в село, очакваше го точно в полунощ, не по-рано и не по-късно. Татара напразно блъскаше кметската си глава на този феномен, но и Аница не можеше да си го обясни. Знаеше, че чичо Мартин ще дойде при нея на всяка цена, и това бе всичко. Татарката излезе по-прозорлива, като каза, че кучката помирисва кучето отдалече, и ако е вярно, че големите открития стават случайно, можем да смятаме, че тя сложи основата на новата наука телепатия. Както и да е, точно в полунощ хубавата Аница чу стъпки на пруста и стана да отвори вратата. На прага стоеше чичо Мартин. Аница го въведе в стаята, сложи булчинската си глава на рамото му и заповяда като великия поет на времето да спре. И времето спря за около два часа. И аз оставям перото, защото се боя да не извърша кощунство, ако се опитам да разкажа как хубавата Аница и чичо Мартин се любиха през тези два часа…
Всъщност времето бе спряло за ония от другата стая. Двата часа се сториха на Татара дълги като хиляда и една нощ с една-единствена приказка за това, как един мъж петни семейната чест на едно кметско величие под носа му, а кметското величие се спотайва като мишок в брашно и няма кураж да защити семейната си чест. Но ето че времето отново тръгна, пердето на прозорчето изчезна и на рамката се показа засмяното лице на Аница.
— Мамо, татко, имаме скъп гост, елате да му кажете добре дошъл!
Кметското величие се гушна по-дълбоко в пазвата на жена си и двамата се превърнаха в една душа и една плът. И докато се задушаваха в тази позакъсняла симбиоза, през прозорчето нещо прелетя като прилеп и звучно падна на пода. От съседната стая се чу кръшният смях на снахата. Татарката отново прояви завидна прозорливост. Стана от пата и взе падналия на пода предмет, който мъжът й сметна за ръчна бомба или някакво взривно вещество. То бе малка кожена кесийка и още като я докосна с пръсти, Татарката разбра, че в нея има златни пари. Развърза я и почна да слага парите една по една в разтрепераната длан на мъжа си. Парите бяха осем. Сложиха ги обратно в кесийката и се спотаиха. Татара бе приготвил собствената си кесия да дава, а излезе, че на него дават. Притиснати от тази загадка, двамата се потяха от напрежение, а оттатък Аница се късаше от смях. Тя бе щастлива и като Пенелопа искаше жертви за безпримерната си вярност. Чичо Мартин нямаше насреща си десетки съперници, за да ги изтреби до крак, та да полее с кръв нейната вярност, но кавалерската му чест изискваше да влезе в ролята на Одисей.
— Кмете, слез в мазето и налей от онова, дето го държиш за скъпи приятели! — извика той, както бе полегнал в брачното легло на Бенко.
Татара слезе в мазето и донесе вино, а жена му напълни две чаши и ги сложи в купешката алуминиева табличка. Аница пое табличката през прозорчето, подаде едната на чичо Мартин, чукнаха се и пиха на екс. След малко табличката пак се появи на прозорчето и Татарката пак напълни чашите. И така до сутринта, от сутринта до вечерта и от вечерта до другата сутрин. Хубавата Аница и чичо Мартин пиеха, лягаха в леглото да се любят и пак продължаваха необуздания си пир, а свекърът и свекървата им прислужваха от другата стая. Той мъкнеше вино и ракия от мазето, а тя вареше петровски пилета и точеше баници. После сядаха на пата и гледаха към прозорчето. От време на време в рамката се показваше бялата ръчица на снахата и заедно с кръшния й смях в стаята се разпиляваха златни пари.
— Свекъре, дръж да си напълниш мръсните очи!
Двамата падаха на четири и дълго търсеха златните пари, слагаха ги в кожената торбичка и криеха торбичката под сламения дюшек на пата. Понякога Аница повикваше свекъра, за да му даде парите „на ръка“. Татара подаваше ръка със затворени очи, но Аница го караше да си отвори очите. Тогава Татара виждаше разголената й бяла и пламтяща плът на вакханка и се задъхваше от горещата струя, която излизаше през прозорчето като от уста на фурна и пърлеше лицето му. Струваше му се, че в другата стая ще избухне пожар, и бързаше да се махне от прозорчето. В другата стая действително бе нажежено, там гореше нещо в буйни пламъци, но какво гореше и изгаряше завинаги, Татара не разбра и никога нямаше да разбере.
Нашенската Пенелопа не бе кръвожадна като древногръцката и отмъщението й се превърна в благодеяние. Вместо да уязви своите мъчители по морална линия, тя ги направи богати, като вярваше, че една кесийка златни пари няма да изкупи техния позор, а още повече ще ги унизи. Но известно е, че когато благородните натури се опитат да отмъщават, винаги изписват вежди, вместо да извадят очи. Същото направи хубавата Аница и не постигна целта си, освен може би, че стана предшественица на сексуалната революция в Добруджа, а оттам и в целия свят. А Татара и Татарката оцениха заслугата й пред поколенията и само за два часа възприеха нейната философия за свободния пол. Казаха си, че „тя няма да се изтрие“ и се утешиха с древната мъдрост, че в края на краищата всяко зло за добро. И когато на следната сутрин чичо Мартин реши да си отиде, те искрено съжалиха, че не пожела да остане поне още едно денонощие, и викнаха ухилени през прозорчето:
— Носи си много здраве и пак заповядай!
Така Татара пръв от властниците чопна от златото на разбойника и пръв затвори очите на властта пред неговите незаконни деяния.
Нямате представа какво е това презрение,
то ще се проявява само в прекалена любезност.
Ако сте глупав, можете да оставите да ви излъжат;
ако искате да си създадете поприще,
би трябвало да се оставите да ви излъжат.
И вторият, който затвори очите на властта пред незаконните деяния на разбойника, бе сам околийският началник господин Медникаров. Аз казах, струва ми се, че господин Медникаров бе личност със сред ни възможности, и всеки ще се запита как успя да изхитри закона, без да накърни високото си обществено положение. Играта бе твърде сложна и опасна за него, но като всяко високопоставено лице и той имаше своите тайни и явни съветници. Явният бе зет му, а тайният — дъщеря му Емилия. Няма да преувелича, ако кажа, че тя бе първата и неосъществена жена дипломат в България, достойна да плете дворцови интриги, да сваля и назначава министри и да обявява войни. За разлика от хубавата Аница, която воюваше за чичо Мартин със стародавното търпение на Пенелопа, Емилия разчистваше пътя си към него чрез властта на баща си, а както ще видим по-късно, и чрез властта на цялата държава. Всички се учудваха как при всичката си хубост, ум и блестящо положение бе станала годеница на едно вехто даскалче и никой не подозираше, че тя няма и намерение да става негова жена. Единствен от целия град знаеше Иванчо Кутийката. Още при първия им „интимен разговор“ Емилия разкри собствените му въжделения и начерта бъдещата му кариера така подробно и ясно, че той бе поласкан и удивен от нейната прозорливост. За брак, разбира се, не стана и дума. След този разговор двамата се срещаха да уточняват плановете си за действие, привързаха се един към друг посвоему, както се привързват съзаклятниците, и това именно караше обществото да им се възхищава. Когато планът им бе напълно готов, Иванчо Кутийката отиде при чичо Мартин.
Чичо Мартин го очакваше с известно нетърпение и любопитство не толкова да узнае целта на неговото посещение, колкото да потвърди собствената си увереност, че властта рано или късно сама ще дойде при него да му подаде ръка. Това побратимяване му даваше възможност да хване властта за юздата и да я язди, както си иска — заветна мечта не само на един разбойник, а, струва ми се, и на всяка личност. Иванчо Кутийката твърдеше, че преговаря от името на околийския началник, но чичо Мартин не можеше да се освободи от чувството, че и Емилия има пръст в играта. Спомни си как го бе изпратила с файтона далече извън града и на раздяла през пустото и тъжно поле бе паднала в краката му. Тогава му стана някак страшно и сърцето му потръпна от хлад, а сега, щом Кутийката тръгна да си отива, чичо Мартин го изчака да се отдалечи на стотина метра, вдигна карабината и стреля в гърба му. Онзи спря, опипа рамото си и се върна при него. Впрочем ето няколко думи за тяхната съдбоносна среща.
Иванчо Кутийката пристигна с каруца в селото, където бе отседнал чичо Мартин, и поиска да се срещне е него. Селянинът, който служеше за връзка между двамата, изведе госта на полето, посочи му мястото на срещата и се върна. Чичо Мартин не допускаше, че хората на околийския началник ще му устроят клопка посред бял ден, и все пак определи мястото на срещата до една дива круша, която стърчеше сред голото и утъпкано стърнище. Наблизо имаше купчина храсти и там с оръжие в ръце бяха залегнали неговите верни другари. Иванчо Кутийката тръгна през стърнището като парламентьор и макар да нямаше превръзка на очите, стъпваше някак слепешката, препъваше се в синорите и не поглеждаше настрани. Едва сега го обзе съмнение, че е предприел безсмислена и опасна авантюра. Привидният му годеж с дъщерята на околийския началник, нейната интрига, безпримерната й страст да се добере до един мъж с всички средства — всичко това му се стори страшна игра, на която бе станал жертва. Дали Емилия не бе дала идея на разбойника да го задържи и така да задължи баща си да откупва своя зет? Околийският началник можеше спокойно да го пожертва, още повече че зетят му бе натрапен и трябваше да полага излишни усилия и средства да го прави блестяща партия. От друга страна, разбойникът щеше да го използва, както намери за добре, или поне да го има в раницата си като неприкосновен запас, та да го изяде, когато му дойде времето. Това време ще дойде рано или късно, защото един разбойник, колкото и да е ловък, непременно ще попадне в лапите на властта. Кутийката не искаше да сподели тази участ и подложи на велико съмнение всичките си комбинации, така търпеливо и умно обмислени с Емилия, а най-вече се усъмни в нейното безкористно съзаклятничество.
Чичо Мартин забеляза неговото смущение и понеже не му липсваше дипломатически такт, посрещна го с чистосърдечна усмивка и дружелюбно го потупа по рамото. Но както и да се стараеше да го предразположи, Иванчо Кутийката се държеше като извънреден посланик, дошъл да предаде акредитивните си писма, стоеше прав и не се сещаше дори да се представи.
— Моля, седнете и не забравяйте, че сте скъп мой гост! — чичо Мартин добави, че срещата им, колкото и да е приятна, трябваше да стане тук, сред полето, и че обстоятелствата налагат така.
Иванчо Кутийката седна на земята срещу него, извади цигара от горния джоб на сакото си, запали и все още не се решаваше да изложи своята мисия. Даваше си сметка колко необичайна и смела е тази мисия за човек в неговото положение и се боеше, че разбойникът ще я отхвърли или ще я приеме с голямо съмнение, впрочем с пълно право за себе си. Но чичо Мартин го избави от излишно предисловие.
— Виждам във ваше лице добър приятел и искрен последовател на нашето дело! — каза той, все така сърдечно усмихнат. — Ще ми бъде приятно да работя с образован човек!
— Откъде знаете?
Прозрението на разбойника го смути не на шега. Как можеше да знае съкровените му планове, ако Емилия не бе му ги съобщила? Никога не бе се съмнявал, че носи глава на раменете си и ако Емилия не бе установила връзки с него, както твърдеше, играта с този човек не щеше да бъде лесна.
— Намерението ви е изписано на лицето — каза чичо Мартин. — А вашето лице е открито и честно.
Въпреки своята образованост Иванчо Кутийката прояви удивителна липса на светски маниер. Пропусна да благодари за комплимента, което всеки на негово място би сторил, и така даде да се разбере, че самочувствието му не е на необходимата висота.
— Знаете ли, че съм зет… по-точно бъдещ зет на околийския началник?
— Зная — каза чичо Мартин. — За което ви честитя и ви желая щастлив брак!
— Идвам от негово име.
— От името на бъдещия ви брак?
— Не, от името на околийския началник. Вярвате ли в искрените му намерения?
— Околийският началник представлява държавната власт, а аз винаги съм вярвал в добрите й намерения. Досещам се даже как трябва да скрепим навеки нашата нерушима дружба. Господин околийският началник няма да ни пречи и това ще му струва известен процент от нашите средства.
— Точно така! — каза въодушевен Иванчо Кутийката и едва сега се сети да върне комплимента на чичо Мартин. — Вие сте истински оракул, господине, и аз не се съмнявам, че вашето прозрение ще се сбъдне напълно. Ето защо реших да се поставя на ваше раз положение. Предстоящият ми брак е дъщерята на господин околийския началник открива пред мен блестяща кариера, в това не бива да се съмнявате, но аз предпочитам да стана ваш личен секретар и да се посветя на справедливото ви дело.
Иванчо Кутийката разказа с искрено въодушевление как още от ранни години е мечтал да се посвети на това справедливо дело и как досега по една или друга причина не е могъл да осъществи своето призвание. Учителската професия е благородна, дума да не става, но едно е да учиш децата да умножават таблицата, друго е да се бориш за добруването на бедния народ. Ако сме истински синове на този народ, трябва да отдадем всичките си сили, за да постигнем неговите вековни идеали за свобода, равенство и братство, да го освободим от гнета на чифликчиите и фабрикантите. Борбата ще иска жертви, но ние няма да се уплашим от тия жертви в името на нашата победа и т.н.
Чичо Мартин знаеше като император Юлиан, че риториката на омразата и подлостта е най-убедителна, когато е облечена в думи на любов. Слушаше патетичната му реч и си мислеше, че даскалчето е съвършен престъпник и демагог, готов да отреже хиляди човешки глави, за да се сдобие с богатство и високо обществено положение. Мислеше си още, че ако остане жив и здрав, даскалчето непременно ще се сдобие с високо обществено положение, ще оглави някоя партия или партийка, ще се боричка за министерско кресло и няма да е чудно един ден да седне на това кресло, да направлява съдбините на „бедния народ“ и да твори националната ни история. На свой ред и той предполагаше, че работата с този ловък и жесток хитрец няма да е лесна, но същевременно бе поласкан от идеята да има образована личност за свой секретар.
Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че като всички мъже от нашия род и чичо Мартин бе дяволски тщеславен. Вярваше, че ако има секретар, канцеларщина е папки и печати, ще придаде по-голям авторитет на собствената си личност, както и на делата си. А кой знае, може би желанието му да си има личен секретар се дължеше на безспорната му прозорливост, че секретарската институция ще се окаже неизбежна в бъдещия обществен живот и трябва да се внедрява още отсега. Ако е така, Иванчо Кутийката имаше пълно основание да го нарече истински оракул.
Та думата бе как изпрати един куршум в гърба на своя бъдещ секретар. Когато преговорите свършиха, Иванчо Кутийката се сбогува и си тръгна уверен в благоприятния край на своята мисия, а чичо Мартин го изчака да се отдалечи и се прицели в гърба му. Трябваше да го постави на изпитание като древните спартанци, за да провери дали е разбойник по призвание, или троянски кон на властта. Намеренията на околийския началник бяха донейде ясни. Колкото и да бе посредствен, той се бе досетил да се възползва поне временно от разбойниците, които бяха станали популярни и неуязвими. Но каква бе ролята на Емилия? Кутийката не каза, че годежът му е лъжлив, и чичо Мартин се измъчваше над тази загадка. Защо ще прави съпруга си разбойник, след като е имала един и не е могла да свърже живота си с него тъкмо защото е разбойник? Или иска да му покаже презрението си? Жените са способни да презират един мъж точно толкова, колкото го обичат, когато не им принадлежи напълно. Слабостта им ги прави жестоки и силни, цял живот могат да носят в сърцето си две противоположни чувства, да те поставят на кладата и да се жертват за твоето спасение. Обичал ли е Емилия и обича ли я?
Странно е, че чичо Мартин помисли за отношенията си е Емилия и изобщо за отношенията си с жените тъкмо сега, докато наблюдаваше как Иванчо Кутийката се отдалечава от него. Това трая около минута и ние не можем да го обвиним, че не успя да си даде точен отговор за толкова кратко време, тъй като има мъже, и то знаменити, които за цял живот не могат да си обяснят отношенията е жените. Все пак изпита силно и неопределено чувство към Емилия, като си спомни как го бе изпратила преди две години извън града и как бе паднала в краката му. Времето и пейзажът бяха същите, над голото поле лежеше тъга. Всъщност не бе тъга, а есенно спокойствие след знойния живот на лятото. Природата не е тъжна, нито весела, но ние сме безкрайно нищожни пред нея и искаме да я подчиняваме на нашите чувства и настроения. Когато гледаме в късна есен хилядите стъпки по пясъка, ние си казваме, че плажът и морето са тъжни, защото тъгуваме за живота, който е кипял тук през лятото. Изобщо там, където няма хора, е винаги тъжно и сега на чичо Мартин му бе някак тягостно, като гледаше опустялото поле. Струваше му се невероятно, че околийският началник ще рискува да му прати за сътрудник не кой да е, а бъдещия съпруг на дъщеря си. В този ход нямаше здрава логика, освен ако Емилия бе решила от отчаяние или презрение да му намери слабото място като Далила и да го предаде на своите чрез съпруга си. Постъпката й би била чудовищна, но възможна. Тя скандализира семейството си и цялата общественост заради него, а той изчезна, без да й даде някаква надежда, така че от нея можеше всичко да се очаква. Това именно си мислеше чичо Мартин, когато стреля в гърба на Кутийката. Надяваше се да го види изплашен или поне обезпокоен, но на онзи окото му не мигна. Опипа цъфналата вата на рамото си и усмихнат се върна под крушата. По лицето му нямаше и следа от вълнение.
— Можете да ме застреляте, но аз оставам завинаги при вас!
След този тежък изпит чичо Мартин не биваше да се съмнява, че даскалчето е разбойник по призвание и следователно достоен за негов помощник. Доколко щеше да му бъде верен и дали не криеше нож в пазвата си, бе въпрос на време. Засега бе достатъчно, че се отказа е риск на живота си от една блестяща кариера, която всеки друг на негово място би получил наготово от ръката на тъста си. На такава смела авантюра можеше да се реши само изключителна личност, а както знаем, чичо Мартин обожаваше такива личности.
Иванчо Кутийката се прибра в града и привечер отиде при околийския началник. По едно щастливо обстоятелство завари при него полицейския пристав Каралезов, който му докладваше за новата и безуспешна акция срещу разбойническата банда. Приставът непрекъснато повтаряше, че бандата има много укриватели и съмишленици и това затруднява полицията да се добере до нейните следи. Околийският началник нервничеше и размахваше под носа му писмото на някакъв търговец. Бандата го принудила да даде две хиляди лева в злато и потърпевшият молеше околийския началник за защита и същевременно заплашваше, че ще донесе до Негово величество царя, ако полицията не изпълни своите „законни обязаности“. Това бе третото писмо. Другите две бяха от негови приятели чифликчии, също така принудени да дават пари на бандата. Престижът на околийския началник бе поставен на сериозно изпитание и от това неприятно и опасно положение можеше да го спаси само поверената му полиция. Но полицията вдигаше рамене и повтаряше, че бандата е неуловима. Така завършваха всички доклади, така завърши и сегашният. Приставът отдаде кокетно чест и излезе, а Иванчо Кутийката седна на креслото срещу тъста си и каза:
— Това конте няма да залови разбойниците.
— Защо?
— Няма сметка.
Иванчо Кутийката изказа съмненията си, че приставът се е свързал или е на път да се свърже с разбойниците и само така могат да се обяснят безуспешните му акции. Като познава ятаците на бандата, защо не арестува някого от тях и да го разпита? Този акт е напълно законен, щом се касае за обществения ред. Но приставът и помощниците му няма да вдигнат ръце срещу бандата, защото в ръцете им текат нейни пари. Околийският началник опули очи и извика нещо като „какви ги плещиш“, но Иванчо му каза, че говори каквото трябва, нещо повече, един негов приятел видял преди няколко дни Мартин да се разхожда спокойно из града, дошъл вероятно да си урежда работата с полицията.
— Ще ги изволня всичките и ще назнача нови хора! — извика околийският и както се полага в такива случаи, започна да се разхожда назад-напред из канцеларията.
Кутийката не одобри тази мярка, защото измяната на полицията не бе още доказана. Но и да се уволнят някои съмнителни лица, новите непременно ще се свържат с разбойниците. Те разполагат с много злато и никой няма да устои на техните подкупи — нито селяните, нито полицаите. Освен това разбойниците не действат незаконно, в смисъл че не упражняват насилие. Изпращат писъмце на някого и го молят да даде еди-колко си лева. Той ги дава доброволно, защото се бои от отмъщение, но бандата никому не е отмъстила, тъй като никой от потърпевшите господа не чака да му отмъстят, а сам тича да даде поисканите пари. Представете си, господин началник, че разбойниците си правят шегички, ха, ха, ха! Ще речете, че заплашват не на шега със смърт или кой знае с какво. Ами че нека си заплашват. Ако ви изпратят писъмце, ще отидете ли да им тръснете хиляда лева? Триста въоръжени мъже от турската сватба си дадоха златото и среброто на един човек с голи ръце. Нима ще кажете, че ги е заплашвал? Не, с нищо не ги е заплашвал, те сами са се изплашили. Това е психология, господин началник, психология на тълпата, която изпитва страх толкова повече, колкото е по-многобройна. На този страх се крепи нашата държава, благодарение на него и вие сте околийски началник. Но да не нагазваме с боси крака в тази деликатна област, а да видим къде отиват парите на бандата. Една част остава в разбойниците, друга част се дава на бедни селяни, за да се спечели доверието на народа, и третата, ако още не е дадена, ще се дава на полицията, за да не преследва „организацията“. Но държавата знае, че бандата не е политическа организация, и няма да се заеме да преследва няколко криминални престъпници, а ще остави работата на местната власт. Ние ще свършим работата, но преди да я свършим, трябва да видим къде ще отиде оная трета част от парите, която е предназначена за полицията. Полицията, това сме ние, следователно ние трябва да използваме тези пари. Ще питате: как? Много просто. Аз ще бъда заловен от разбойниците и взет като заложник. Бъдещият зет на околийския началник ще струва доста скъпо, но околийският началник няма да даде една торба пари да го откупва, защото са много пари, но и няма да се престарава като ефрейтор за нашивка, защото пък това ще струва главата на зетя му. Общественото мнение ще бъде на страната на околийския началник, никой няма да прежали съпруга на дъщеря си заради някакви си разбойници. Така околийският началник ще има сериозни причини да преследва разбойниците и да се разминава с тях, докато един ден заповяда на зетя си да се освободи от пленничество и да предаде в ръцете му бандата. Дотогава, разбира се, една част от златото на разбойниците ще тече в касата на околийския началник и т.н.
Взискателният читател ни задължава да му поискаме извинение за излишното отклонение от нашия разказ, но той познава донейде личността на околийския началник и ще се съгласи, че господин Медникаров бе от ония мъже, на които трябва да се обясняват подробно и търпеливо съвсем прости неща. Но тъкмо това обстоятелство не ни позволява да го отминем без съчувствие. Ако речем да изразим психологическото му състояние, можем спокойно да кажем, че той се изпоти, захапа мустак и скъса най-горното копче на мундира си, но така пък рискуваме да го превърнем в мелодраматичен герой. Най-добре е да го сравним с хипнотизиран петел. Като деца често хипнотизирахме петли. Главата на петела се скрива под крилото му, люлее се известно време с някакво баене, а после се полага на пода, там, където се пресичат две тебеширени линии, едната надясно, другата наляво. Когато се изправи на крака, петелът застава неподвижно и гледа в пространството между двете линии. Ако не го освободят от хипнозата, може да стои така с часове и дни пред тази тебеширена дилема. Възрастните използваха тази склонност на петела по соломоновски. Случваше се някой петел да прескочи двора на съседите, които имаха същите по ръст и цвят петли. Започваше спор чий е петелът и в края на краищата петелът сам решаваше спора. Вземаха го ония съседи, към чийто двор тръгне, когато го освободят от хипнозата. Та сега околийският началник поразително приличаше на хипнотизиран петел, гледаше в пространството между двете линии и не знаеше по коя от двете да тръгне — по тая на златния телец или по линията на закона и гражданската чест. Едва на четвъртия ден Емилия го освободи от хипнозата и с радост видя как баща й направи ходом марш и с твърда стъпка тръгна по линията на златния телец. Каза му, че одобрява плана на годеника си и с нетърпение го очаква да се завърне като богат съпруг и достоен зет на околийския началник.
След няколко дни Иванчо Кутийката натъпка канцеларията си в една торба и потегли към селото на чичо Мартин.
Сиромах човек — жив дявол.
Като всички нашенци и баща ми реши да си направи отделно семейство тъкмо когато му предстоеше да отиде войник. Дядо не бе съгласен да го отдели, защото не можеше да му построи къща, нито пък искаше да се лиши от майка ми. Чичото и лелите въртяха вече мотика и сърп, но майка ми си оставаше най-здравата работна ръка, та дядо гледаше да я използва още някоя и друга година. Единственият му довод против делбата бе липсата на къща, но баща ми успя да разреши жилищния въпрос само за един час. Насред селото имаше турски гробища (турците в повечето случаи правеха гробищата си насред селото за да могат правоверните да ги гледат по всяко време и да знаят къде ще отидат), имаше и мечет — малка къщичка от една стая, в която бе живял ходжата. Турците отдавна се бяха изселили, а джамията малко по малко бе разрушена и използвана за строителен материал.
Баща ми хвърли око на тази безстопанствена къщичка, но най-напред трябваше да се пребори с религиозните предразсъдъци на баба. Тя бе набожна, ходеше всяка неделя на черква, без да си мие главата, за разлика от дядо, който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата. Напоследък религиозните й чувства се бяха възвисили до такава степен, че смяташе за оскърбително да ги изповядва на поп Костадин, който според нея сквернеше с поведението си вярата и Божието име. Поп Костадин действително не бе от най-безупречните Божи служители, гърмеше с пищова си по сватби и кръщенета, вместо текста на тропаря мънкаше разни анекдоти или пък си разчистваше сметките с неприятели от амвона на старославянски език, напиваше се даже на литургия от потира, губеше си калимавката и одеждите, губеше понякога и самия себе си (попадията винаги го намираше в единия от трите саплъка до кръчмата), позволяваше си и други волности от светски характер и изобщо бе истински епикуреец, но това съвсем не му пречеше да си изпълнява службата по всички правила, да проповядва християнско смирение и плътско въздържане. Баба бе ревнива и наивна християнка и не знаеше, че проповедниците на разни религии и идеи съвсем не са длъжни да бъдат онова, което проповядват на другите, възропта против попа с цялата си верска страст и извади наяве всичките му прегрешения, а попът я заплаши с отстраняване от нашенската църква. Баба не се уплаши от анатемата и му забрани да влиза у нас. Попът ръсеше със светена вода цялото село, като подминаваше нашата къща и така религиозната кавга между двамата се задълбочи и продължи до самата й смърт. През това време баба се черкуваше в съседното село на шест километра от нашето. Ходеше там зиме и лете, в дъжд и сняг, за да покаже на попа, че Бог е навсякъде, и когато човек вярва, може да изповяда вярата си в друга черква и пред друг поп.
Тя застана като стена пред баща ми и му предрече най-страшното Божие наказание, ако отиде да живее в турски гробища. Баща ми пък заяви, че щом българският Бог не го взема под своя закрила, с удоволствие ще се постави на разположение на Аллаха, стига онзи да му осигури безплатна къща и камъни да си направи ограда. Човек си избира боговете според интереса, извика той като древен грък. Не бива да се оставяме в ръцете на един бог, де ще го знаеш що за птица е, ако му скимне, може да те провъзгласи министър или цар, а може да те тресне по главата. Единобожието не е демократично и това са го знаели всички народи отпреди нашата ера и т.н. Колкото за майка ми, тя бе монотеистка по убеждение, но така вярна и предана на баща ми, че бе готова да го последва навсякъде, даже в турски гробища, както някои сегашни съпруги от провинцията са готови да последват съпрузите си в София.
Една вечер, когато баба бе заспала, майка ми и баща ми пренесоха в новата къщичка чергите, ламаринената печица, моя милост и още някои дреболии от първа необходимост, „запушиха комин“ и на сутринта осъмнахме като собственици на турските гробища. Баба ни обяви за езичници и не искаше да се среща с нас, но житейските закони се оказаха по-силни от верските и я принудиха да се примири. Нещо повече, когато дойде време за делба на имота и имуществото, от религиозната й непримиримост не остана помен и тя започна да ни посещава всеки ден и да ни кани у тях.
Имотът бе всичко на всичко четиридесет декара и трябваше да се дели на пет: на дядо, чичо и баща ми по равен дял, а на двете лели по половин дял. Работата бе проста и един първак можеше да я свърши само като си наплюнчи молива, но баба се боеше да не остане някак измамена, та повика сума роднини и съседи за свидетели. Те, разбира се, не останаха равнодушни към такова важно дело и вместо да наблюдават дали справедливо се извършва делбата, проявиха пристрастие, взеха да теглят чергата ту към едната, ту към другата страна, дигнаха къщата на главата си, работата се запече и тогава се разбра, че без юридическа намеса никаква делба няма да стане.
Ролята на сляпата Темида се възлагаше в такива случаи на дядо даскал Петко, на попа или на кмета. Дядо даскал Петко, който бе и абаджия, отсъстваше от селото по своите абаджийски работи, попът не смееше да припари у дома, та повикаха кмета Трифон Татаров. Кметът не обичаше нашия род заради чичо Мартин, но като получи от него една торбичка злато, стана много любезен и е готовност завърза кърпата на очите си. Той имаше голям опит в семейните делби, но сега юридическата му практика бе поставена на такова изпитание, че ако бе дипломиран адвокат, клиентите щяха да се усъмнят в неговите способности и да го изоставят, защото едва можа да раздели четиридесет декара за десет дни.
Нивиците бяха пръснати из цялото землище, еднакво надалече от селото и еднакво мършави, но сега на нашите им се струваше, че половината са ханаанска земя, а другата половина — арабска пустиня, от която нищо не може да се вземе. Дивата круша или дивата череша бяха пък райски дървета, от които никой не искаше да се лиши, защото какво е нива без круша, няма ни къде да поседнеш на сянка, ни къде да си окачиш бъкела през лятото, тъй че, ако успееха да се споразумеят за нивата, дивата круша или черешата разваляха пазарлъка. Щом видеха, че някоя нивица е дива круша се пада по право на баща ми, и като нямаше как другояче да възразят, баба и дядо прибягваха до сантиментални трикове. Разказваха му как са го родили и отгледали от късче месо, как са треперили за здравето му и как, най-после, се изпотрепали, докато му намерят жена. Баща ми отговаряше не без основание, че жена му сама е дошла при него по погрешка, за което нямат заслуга, и не се поддаваше на сантименти, защото майка ми стоеше до него и в подходящи моменти го сръчкваше по реброто.
В края на краищата работата свърши с жребий. Трифон Татаров вписа нивиците с имената (Чучура, Баба Рада, Сазлъка, Топал Тончо) и отличителните им белези на пет хартишки, сложи ги в един калпак и всички изтеглиха късмета си. Никой не остана доволен от жребия си, но повече нямаше накъде, пък и Трифон Татаров заяви, че не може да остави още толкова време селото без държавна власт, и си отиде. Нашите си дадоха няколко дни почивка, за да наберат сили за делбата на движимото имущество. Тя се оказа далеч по-сложна и главоболна от делбата на имота. Започнаха с добитъка. Дядо имаше две кобили, два вола, една крава и тринадесет овце. Едната кобила умря малко преди делбата от преяждане на люцерна и еднооката Мария остана без еш. Тя бе млада и чевръста, имаше чудесен раван, но като всяка млада дама с телесен недостатък страдаше от прикрита суета, даваше си вид, че ненавижда всичко около себе си и риташе де кого свари. Дядо с удоволствие я отстъпи на баща ми, а той се отказа от нея с още по-голямо удоволствие и поиска воловете. Ония викнаха с пет гърла и е право — как може петчленно семейство да живее без впряг? Дайте ми тогава единия вол, каза баща ми, на него по-евтино ще купя еш, а вие впрягайте другия с кравата. Кравата е стелна, как ще я впрягаш, викнаха пак ония. Дайте ми тогава кравата! Така е най-справедливо, каза и Трифон Татаров, вие имате кобила и два вола, нека и той да има едно рогато в двора си.
Кметската мъдрост натежа на везните в наша полза, дядо прежали кравата, а баба се облещи към тавана, извика „олеле кравата!“ и падна в несвяст. Лелите изляха един тас вода върху лицето й, изляха и цял бакър вода отгоре й, но тя не отвори ни очи, ни уста. Извлякоха я в кьошето на сухо, щипаха я, разтриваха вратните й жили, а тя, вместо да се свести, пририта като заклана и вирна нос към гредите. Всички ревнаха на умряло, само майка ми се усъмни, че баба симулира, за да отърве кравата. Баба действително симулираше, само че не бе толкова наивна да си изкара номера надве-натри, а лежа цяла неделя, без да мръдне и без да хапне, изпиваше по едно канче вода на ден и мижеше към тавана. Слагаха й вендузи, дядо й пусна кръв, но като не помогна и това, доведе от съседните села някакъв фелдшер, фелдшерът й напъха разни илачи в устата, направи я на решето с една ръждясала игла и накрай, като не можа да изкопчи дума от нея, каза, че случаят е безнадежден, и си отиде.
Вкъщи започнаха да се готвят за смърт. Дядо приготви дъските за ковчег, лелите боядисаха робите и кърпите си в черно, оставаше да се повика поп. На дядо не му се ходеше до съседното село и повика поп Костадин, като вярваше, че баба няма да прояви религиозна дребнавост в предсмъртния си час и ще приеме причастие от него. Попът бе трезвен и философски настроен, изрече соломоновската мъдрост, че всичко на този свят е суета на суетите, застана смирено до заблудената си овчица и великодушно й прости греховете. Докато я уверяваше, че въпреки всичко тя ще отиде в рая и няма да бие вече път до съседното село, а ще се среща и разговаря лично с дядо Господ, когато си пожелае, баба за пръв път от една седмица отвори уста и каза:
— Кравата си искам, кравата!
— Крави в рая не се допускат — обясни й попът. — Ливади там зелени и сочни колкото щеш, но крави няма. Млякото, дето ще го видиш там да тече на цели реки, не е от крави доено, а от Господа Бога нашего сътворено за праведните души да си го пият прясно или варено, кой както е свикнал на земята грешна.
— Кравата си искам, па тогава да умра! — повтори баба и отново млъкна.
— Който иска, ще му се даде, рекъл Синът Божий! — каза поп Костадин и се обърна към нашите, които слушаха напрегнато последното желание на баба. — Дайте кравата да се успокои душата й, Господ Бог я иска чрез нейната уста.
Майка ми и баща ми се хванаха на въдицата и отстъпиха кравата за няколко часа или най-много за ден, защото баба не биваше да отива в рая с неизпълнено желание, а както каза и попът, имаше опасност въобще да не отиде там, да се превърне на караконджул, та да идва всяка вечер при кравата и да я дои. На следния ден, когато дядо й взе мярката и майстореше ковчега, баба се надигна от постелята, седна и поиска да хапне. Наяде се, наспа се хубаво, на обед и вечеря пак яде, а на сутринта взе да шета из къщи и по двора като млада невяста. Отначало майка ми и баща ми изпаднаха в деликатно положение — не знаеха да се радват или да жалят за нейното внезапно оздравяване. Бяха отстъпили кравата, за да й осигурят място в рая, но с условие, че като поеме за рая, кравата ще остане за тях. Симулацията бе очевидна за всички, но дадената дума си бе дадена, и то пред свидетели, и майка ми и баща ми останаха с пръст в уста. Опитаха се да я разобличат в измама и да си възвърнат кравата, но напразно, защото баба бе я изкупила с една седмица глад, пускане на кръв, сума инжекции с ръждясала игла и с един голям грях на християнската си душа. Все пак тя прояви великодушие, като отстъпи бъдещото теленце и една овца повече. Дойде ред на кокошките. Те бяха цифром и слово двадесет и шест, броиха ги през нощта в курника, опипваха ги на тегло и носливост, разкрякваха ги до сутринта и най-после ги разделиха. Голямата битка стана за двата петела. Единият бе гащат като старовремски чорбаджия, черен и грамаден, с бели обици и ален гребен, сутрин не кукуригаше, а надуваше такава иерихонска тръба, че събуждаше и умрелите от гробищата. Задълженията си към кокошките изпълняваше редовно, ухажваше ги с ревнива и груба галантност и изобщо бе идеал на истински петел сред кокошето общество. Тъкмо тези му качества караха баба и майка ми да се борят за него като за единствения петел на света. Другият бе голошиест, оранжево-червен, строен и елегантен, кукуригаше с тънко кадифено гласче, на външност приятен във всяко отношение, но като го гледаха как каканиже на кокошките и кокетничи с голата си дамска шия, баба и майка ми разбираха с женския си усет, че си е типичен хомосексуалист, от когото не могат да очакват потомство. Ето защо двете се вкопчиха здраво в гащатия, едната — за шията, другата — за краката, и така го омачкаха и оскубаха, че от мъжествената му външност останаха само гребенът и шиповете. Този път и в ковчег да те видя, няма да ти повярвам на преструвката, викаше майка ми. Баба не смееше да симулира още веднъж смърт, но стискаше шията на гащатия и говореше, че ако не й го дадат, няма да го пусне жив от курника. Намесиха се и мъжете и решиха да го поделят по класическия начин, както са делили петли деди и прадеди. Почакаха да изгрее слънцето, хипнотизираха гащатия и го сложиха да лежи точно насред двора. Ако тръгне към вратника, когато го събудят — наш е, ако тръгне към курника — техен е. Баба много се надяваше, че гащатият ще се отправи към курника, но той бе така зашеметен, че сбърка посоката към родното си място и за наше голямо щастие тръгна като пиян право към вратника. Баста, извика баща ми и го напъха в чувала.
Саханите, лъжиците и останалото домакинско имущество делиха до обед, а следобед дойде ред на Мурджо и Карамана. И те като петлите бяха личности с ярко изразени характери и таланти. Единият бе къщовник и ревностен пазач на имота, лаеше при всеки подозрителен шум с такъв великолепен бас, сякаш бе завършил консерватория, другият бе непоправим Дон Жуан, та през деня, вместо да стои на поста си, ближеше раните от нощните си похождения. Трудно бе да се поделят такива кучета без разправии и за да ги спести, баща ми си послужи с хитрост. Съгласи се привидно да вземе Караман, но след две вечери го освободи и доведе Мурджо. Отвързахме го след известно време и той си отиде в старата къща. На баща ми се наложи да го краде още веднъж, но пак без полза, защото Мурджо стоеше винаги вързан и не можеше да си върши работата, а за него имаше много работа в турските гробища.
Както и да е, делбата свърши и ние станахме отделно семейство с няколко декара земя, едно теле, което тепърва щеше да се отели, да стане теле, а след години дойна крава или вол, четири овце, шест кокошки с гащат петел и едно куче да пази целия този имот. Но ето че баща ми не можа да му се нарадва, защото дойде време да отиде войник. Изпратихме го с другите новобранци и се върнахме у дома. Вечерта още не бяхме заспали и къщата започна да се тресе от някакви силни и тъпи удари. Мурджо залая неопределено, ни на човек, ни на животно, защото бе вързан и не знаеше какво става зад къщата. Ударите станаха все по-силни и зловещи, чуваше се шум от пукане и падане на камъни, а камъните в турските гробища са огромни, не се одялват и надписват като нашите, стърчат безредно килнати на различни страни, между тях трудно се ходи и затова казват за някой пиян или улав човек, че ходи като в турски гробища. Ударите ту се приближаваха до къщата, ту се отдалечаваха и това продължи през цялата нощ. Изглеждаше, че Божието наказание, което ни предричаше баба, бе започнало да се сбъдва, и ние с майка ми трябваше да плащаме религиозното лекомислие на баща ми. Треперихме няколко нощи, докато една сутрин майка ми се престраши, взе ме за ръка и двамата отидохме зад къщи да видим какво става там. Няколко гроба бяха разровени и костите на умрелите разхвърляни наоколо, а надгробните камъни съборени.
По-късно се разбра, че това е работа на иманяри. В село дълги години се разказваше легендата за някой си пословично богат хаджи Ибрахим, чието богатство било заровено в гроба му. Нашенци не бяха посмели да го търсят поради страх или верски предразсъдъци, но сега изведнъж решиха, че за да намери кураж да живее в турски гробища, баща ми сигурно е узнал къде са златните пари и рано или късно ще ги намери. Чакаха го да отиде войник и още първата нощ се заловиха да търсят гроба на хаджията. След три месеца, когато баща ми се завърна в отпуск, половината от гробовете бяха отворени и отново заровени, а огромните и ръбати камъни — извадени. Като видя това, баща ми страшно се зарадва и каза, че страхът не е бил на хубаво, защото иманярите бяха свършили работа, която той трябваше да свърши за три години. Той сам разпространи мълвата, че вечер виждал на няколко места как играят и светят златни пари, зарече се да не посочва никому тези места и същевременно се оплака на кмета, дето му ровят имота. Това бе достатъчно всички нашенци да станат иманяри. Напролет, щом се стопи снегът и земята омекна, те отново се заловиха да обработват безплатно бъдещата ни градина и майка ми можеше вече да си сади разни зеленчуци и фиданки. При втория си отпуск баща ми завари всичките камъни извадени, а земята, недокосвана с векове от човешка ръка, дълбоко разкопана и набъбнала от дъждовете. Разнесе камъните накрая, направи ограда и така сложи вечна граница между своя имот и имота на съседите. Оставаше му да завърши военната служба и да стане истински собственик и стопанин.
По това време моя милост здравата проходи, и то не по каква да е земя, а по земя, осеяна с тленните останки на стотици правоверни, попаднали тук по незнайни пътища и предали душите си на Аллаха. Често си играех с техните черепи и се замислях за преходната им слава, замислях се и за моята съдба и се питах каква ли ще е тя, щом ми бе съдено да направя първите си крачки в турски гробища. Тя не е особено завидна, но скромността ме задължава да я приема като скъпоценен дар от живота и да й се радвам. Изпитвам даже нещо като дълг към читателя да разкажа още за нея, а също и за съдбата на всички от моя славен род, но както казва Ларошфуко, да бързаш да изпълниш дълга си, това е един вид неблагодарност.