И след смъртта си

1.

Но ето че починах внезапно и както ми се стори, съвсем преждевременно. Малко по-късно, когато ще се опитам може би да направя известна равносметка на земното си житие-битие, не е изключено да се окаже тъкмо обратното — че съм трамбовал земята твърде дълго, и при това съвсем безполезно. Имам за съжаление много и сериозни основания за такъв пасивен баланс, ако, разбира се, успея поне в това отношение да превъзмогна суетата си. Както и да е, печалното събитие не ме изненада кой знае колко, защото знаех, че още през оная сватбарска нощ, когато баща ми изгърмя един шиник патрони, за да възвести на цял свят своята зелена мъжественост, аз бях заченат, следователно обречен на смърт. Знаех още, че животът ми е непрекъснато осъществяване на смъртта, и все се питах кога, как и от какво ще умра, докато любопитството ми се превърна в истинско хоби. На война, в мирно време и във филмите бях видял много смърти, та бях си съставил нещо като квалификация за тези смърти: очаквана, неочаквана, бавна, бърза, болезнена, безболезнена, а може би приятна и неприятна. Разбира се, и аз като Гарабед мечтаех за една приятна смърт — да заспя жив и да се събудя умрял. За такава смърт са мечтали още от дълбока древност. Оракулите неслучайно са играли толкова важна роля в живота на хората, всеки е искал да знае кога и как ще умре, та ако се наложи, да вземе съответните мерки. Предсказанията на оракулите невинаги са се сбъдвали, и те са допускали груби професионални грешки. На Есхил например било предсказано, че ще умре от събаряне на къща, и той спял нощем на двора, а денем вървял по средата на улицата с риск да го прегази някое превозно средство. Драмите си съчинявал ходом или лежешком на полето и в края на краищата умрял от костенурка, която един орел изпуснал точно върху главата му.

Предсказанията на най-обикновените нашенски гледачи обаче винаги се сбъдват. На един мой съученик от Варна циганка бе предсказала, че ще умре от вода. Лете целият град се потапяше в морето, а моят съученик седеше в ресторанта на брега и се разхлаждаше с мастика. На фронта се случихме в една рота. След края на войната, когато си стягахме багажа за връщане в родината, моят съученик попаднал в една от винарските изби, каквито в братска Унгария по онова време имаше много. Отишли там със съветския боец Ваня Крючков, с когото бяха станали неразделни приятели, да се сбогуват и да сключат братски съюз за вечна и нерушима дружба. В избата имаше осем бъчви вино от по три хиляди литра. Двамата приятели решили да опитат виното от осемте бъчви и за да не губят време, не отвили чеповете, а пуснали в бъчвите по един ред с шмайзерите…

А на един мой роднина някакъв турчин ясновидец бе предсказал, че ще умре от жена, и той се закле да не се жени. Не мина обаче година и както става със заклетите ергени, хлътна до уши и сключи брак. Бракът му излезе щастлив и сигурно щеше да стане още по-щастлив, ако на седмата година (Рубиконът на всеки брак) не бе си внушил, че предсказанието на турчина ще се сбъдне. Как не се мъчихме да прогоним тази муха от главата му, как не му доказвахме колко глупаво е съвременен мъж да се поддава на суеверие, но напразно. Решил бе да се противопостави на съдбата си, прави-струва и се разведе. Да се разведеш, обаче съвсем не означава да се обречеш на самота. Няколко месеца след развода моят роднина се запозна и свърза с една дама, която също бе решила да се противопостави на съдбата си, но без да се развежда, дама, както се изразяват писателите класици, приятна във всяко едно отношение. При едно посещение у дома й, за съжаление в отсъствие на съпруга й, моят роднина почина от инфаркт. Всички от нашия род се почувствахме задължени да измисляме всевъзможни и все невинни причини за тази конфузна смърт, уверявахме наляво и надясно, че покойният бе необикновено спокоен, целомъдрен и страшно уравновесен тип, но никой не искаше да го повярва. Никой не искаше да допусне, че един мъж ще умре от пристъп на равнодушие в прегръдките на чужда и приятна във всяко отношение дама.

Моят съсед, запасен генерал, пък умря на бръснарския стол. Същия ден предаваха по радиото мача между ЦСКА и „Добруджа“. Запасният генерал бе сметнал за оскърбително да присъства на такъв неравностоен футболен двубой, както сам заяви, не отворил даже радиото у дома си и дошъл да се обръсне през второто полувреме. Когато бръснарят го насапуниса и му удари първия бръснач, коментаторът съобщи по радиоточката, че до края на мача остават само три минути, и веднага след това: „Го-оол! Ве-ли-ко-ле-пен гол във вратата на ЦСКА!“ Повтори го и потрети в голямо въодушевление, от което се виждаше, че е потомствен левскар. Отдаден на ориенталското удоволствие, което нашите мъже изпитват при бръсненето, генералът се бе опънал на стола със затворени очи и като чу резултата от мача, извика: „Миррр-но, пази ти-ши-на!“, ритна стената под огледалото и пак затвори очи. Бръснарят го избръсна, изми лицето му, напръска го с одеколон и му каза „честито“, но генералът не помръдна. Чеховият чиновник умря от страх пред един генерал, а сега един генерал умря заради един нищо и никакъв гол.

Изобщо всеки си умира по свой, неповторим начин и с това, уви, само с това смъртта напомня гения, който твори по свой неповторим начин. При това никой не знае кога и каква умирачка го очаква, тъй че смъртта си е истински хазарт. Още с раждането си хвърляме зара, цял живот очакваме да видим какво ще ни се падне и никога не успяваме да видим. Когато видим какво ни се е паднало, вече е малко късно. Та като мнозина и аз мечтаех за лека и приятна смърт. И завиждах на моя роднина, на генерала и дори на Молиер. Поради вродената си скромност обаче за героична и славна смърт не смеех и да помисля, макар че не щеше да е лошо да завърша земния си път някак по-прилично. Колко по-хубаво би било например, ако „благородното ми сърце престанеше да тупти“, докато съчинявам някаква история, ръката ми изтърва писалката, след като е написала думата „всъщност“ пред самата развръзка, тъй че да се получи нещо като незавършена Девета симфония, или поне докато помагам на някоя престаряла жена да се качи в трамвая. За съжаление обстоятелствата, които станаха причина да премина в отвъдния свят, бяха така прозаични и нелепи, че с удоволствие бих ги премълчал, мили ми читатели, ако не знаех с какъв интерес очаквате да чуете какво ми се е паднало на зара. Между другото случаят ми предоставя чудесна възможност да удовлетворя най-после дългогодишното ви очакване да чуете нещо интересно от моя милост. Починах от вода. Не като онзи мой съученик от вино, а от водата в тоалетната. Зарът показа вече каквото трябваше да покаже и „напразна е всяка земна суета“. Изглежда, че по силата на някакъв неизвестен нам закон всеки се сдобива с такава смърт, каквато е заслужил приживе. Народът добре го е казал в една поговорка…

Преди осем години казанчето в тоалетната ми се повреди. Повиках човек да го оправи и човекът го оправи. Дадох му двайсет лева и той си отиде. След около седмица потече тръбата, оная част от водопровода, на която са закрепени крановете за топла и студена вода. Повиках пак майстор, той ги поправи, взе си обичайните двайсет лева и си отиде. Не мина седмица, прокапа чешмата в банята, а като видя от нея, прокапа и душът. Дойде ред и на чешмата в кухнята. Майсторът оправи и нея, но тогава пък се повреди казанчето в тоалетната… За да не ви досаждам с тези банални истории, ще дам думата на моята домашна статистика. За осем години смених тридесет и седем казанчета в тоалетната, осемдесет и два пъти виках майстор да оправя чешмите в банята и кухнята. На деветата година се сетих да сменя казанчето със сифон, който струваше тринайсет лева. Дойде един, постави го, взе ми двайсет лева за работа и ме увери най-искрено, че сифонът ще ме преживее и пак няма да се повреди. За доказателство ми даде номера на телефона и данните от паспорта си, за да го издиря и поискам парите си обратно, ако предсказанието му не се сбъдне. Аз се въодушевих от честната му постъпка, дадох му още десет лева, а той, в отговор на щедростта ми, пожела „никога вече да не се срещаме по служба“. Така и стана.

На следния ден сифонът започна да хърка при употреба, а след още няколко дни да гърми като оръдие. Заедно с това чинията в тоалетната взе да се пълни с вода, защото каналът, който бе съединен с този в банята, изглежда, отново се бе запушил. Потърсих същия майстор, но телефонът му не даваше сигнал. Не успях да намеря друг, защото следобед ми се наложи да отида по бърза работа в провинцията. Върнах се от провинцията след два дни. Преди да пъхна ключа в бравата, чух шуртене на вода, замириса ми на мокро дърво. Антрето се бе превърнало в локва. Втурнах се из стаите — и там същото. Само тук-там подутините на паркета стърчаха като тракийски могили. Надзърнах в тоалетната — сифонът си течеше игриво и весело като планинско ручейче и понеже каналът беше запушен, водата се бе разляла по цялото жилище. Едва успях да си обясня как се бе случило нещастието и ето че на прага застанаха съседите от долния етаж. За беда и те бяха прекарали два дни извън София и току-що се завърнали. Съпругата каза, че и долу у тях е море, припадна и се разля като медуза върху мозайката. Събрахме пихтията й в едно одеяло, свалихме я на долния етаж и я изсипахме в леглото.

След малко съседното многолюдно и многодетно семейство нахлу в жилището ми и извика като древногръцки хор: „Аааа!“ Това възклицание означаваше, че членовете на семейството най-после узнали защо стените им откъм моето жилище са влажни и паркетът им се издул на цицини, та децата се препъвали о тях. Започна голяма бъркотия, която увлече не само нашия жилищен блок, но и целия квартал. Едни се втурнаха да викат лекарката от вход „Б“, други отидоха да търсят по телефоните си водопроводчик, а трети, т.е. всички останали, се струпаха пред вратата ми и започнаха да ме одумват. Някои се вбесиха най-много от вида ми. Изглеждал съм така идиотски спокоен, сякаш не съм причинил толкова щети на себе си и на другите, казваха, че и квартала да съм наводнял, окото ми нямало да мигне. Това за окото можеше и да е вярно, след всичко станало не е чудно да съм забравил и да мигам.

На гърдите ми стана тежко и топло, краката ми отмаляха и за да не падна пред озлобените съседи, затворих вратата, прегазих с голямо усилие спалнята и се тръшнах в леглото. Обувките ми бяха пълни с вода, мина ми през ум да ги сваля, но лявата ми гръд пламна от остра болка, сякаш нечия ръка стисна сърцето ми и се опита да го изтръгне. В стаята притъмня, въздухът като че се свърши, нечия ръка отново се опита да изтръгне сърцето ми и като не знаех как да облекча болката си, захапах одеялото и почнах да го дъвча. Потрай малко, казах си, ей сега ще мине, но вместо да трая, набрах въздух в гърдите си и извиках: „Помоощ, умирам!“ В стаята отново просветна, видях как гардеробът се смали като картонена кутия, после се издигна до тавана и отново прие обикновените си размери. Същото се случи и с нощното шкафче, само че върху шкафчето се появи някаква птица, сива и източена като въпросителна, каза ми нещо с пресипнал глас и тогава разбрах, че въпросителната не е птица, а моят глас, който зове за помощ. Пред очите ми се откри безкрайна бездна, светла и пуста като изпепелено лятно небе, и в нея се появиха съседите, които ме ругаеха преди малко, гледаха ме усмихнати и ми махаха с ръце за сбогом, а аз, макар да знаех, че ме ненавиждат, все още се напъвах да ги призовавам за помощ.

И — ла комедиа финита. В преносен смисъл аз, разбира се, бях свършил още преди да се родя, а сега вече и в прекия смисъл.

Мечтата ми, общо взето, се сбъдна. Не се мъчих дълго, не досадих на близки и познати, не ми остана даже време да направя равносметка на живота си, както правят порядъчните хора. На всичко отгоре проявих и малодушие пред смъртта, но наша милост никога не е бил от ония, чиято „храброст е жадна за опасности“, тъй че и до последния си дъх останах верен на себе си.

Никога не бях се виждал мъртъв и първото нещо, което сторих, естествено, бе да застана отстрани и да се наблюдавам в новото си състояние. През целия си живот бях мислил с ужас за края и същевременно тайно бях завиждал на ония, които бяха успели веднъж завинаги да се освободят от страшната мисъл за него. Все ми се струваше, че няма да издържа на ужаса и болките, а ето че успешно ги преодолях и се озовах „оттатък“ здрав и читав, за което можех заслужено да се поздравя. Предсмъртните ми мъки не продължиха много, но трябва да са били така остри и непоносими, щото съм загубил съзнание, паднал съм от леглото на пода и съм се потопил наполовина във водата. На лицето ми бе застинала малко глуповата гримаса, езикът ми бе изплезен неприлично като на обесник, очите отворени (едното бе под водата), десният крак, кой знае защо, вдигнат на ръба на леглото, та от изтъркания ток на обувката ми все още се изцеждаха капки и зловещо цопкаха в наводнения под. Ръцете ми стискаха одеялото там, където го бях захапал със зъби, тъй че приличах повече на мокър плъх, изхвърлен след корабокрушение на брега, отколкото на благовъзпитан и почтен мъртвец. Изобщо не бях очарован както от поведението си, тъй и от външния си вид. Вярно е, че поначало в смъртта има нещо много жалко и неестетично, нейното единствено и безспорно качество е нейното безпощадно безпристрастие, с което осъществява истинското равенство между хората. Вярно е също така, че обстоятелствата, при които настъпи кончината ми, бяха съвсем прозаични, и въпреки това изпитвам известно угризение, че не успях да придам по-достолепен и даже по-артистичен край на земните си дни.

Зная, скъпи ми читатели, с какво нетърпение очаквате да ви разкажа за отвъдния свят и съм щастлив, че най-после и аз ще имам възможност да ви кажа нещо, което другите литератори не са ви казвали. Зер аз съм първият, който по някакво висше благоволение или изключение ще ви съобщи вести „оттам“, а вторият след мен ще бъде вероятно Исус, и то ако благоволи да изпълни обещанието си, което даде на човеците отпреди две хиляди години. Най-после духът на един смъртен ще може да надникне във великите и мъчителни тайни — има ли „горе“ друг, по-висш живот от този на земята, има ли преди всичко Бог и ако го има, каква е ролята му във вселената, защо е създал човека в грях, да го измъчва, под предлог че желае да го направи съвършен по свое подобие, или по други причини, дали сам той е съвършен и милостив, след като обича да измъчва своите създания, защо е приготвил ад и рай, ако не е отмъстителен и жесток, защо, защо, защо?… Та аз може би ще предизвикам революция в човешкото битие! Представете си, че всичко онова, което обещават религиите на смъртните — блаженство, съвършенство, — наистина го има горе, тогава сигурно ще видим как сума мъртви атеисти се усукват около дядо Господ, за да изкупят великата заблуда на своя разум, а живите ще бъдат тъй страшно злепоставени, че няма да си намерят място на земята. Ако пък атеистите се окажат прави и горе няма нищо, то тогава да му мислят вярващите, от храмовете и светилищата им няма да остане камък върху камък. Много прапрамъдрости, които са заблуждавали човечеството с хиляди години, ще отидат по дяволите. Но да видим, да видим!

Сам аз изгарям от нетърпение миг по-скоро да поема приятното задължение на ваш най-добросъвестен кореспондент и да ви „държа в течение“ на отвъдните работи. Няма съмнение, че засега съм най-облагодетелстваният литератор и бързам да поема пътя към най-голямата, макар и посмъртна слава. Може би трябва да напомня (на религиозно непосветените), че още с преминаването ми в другия свят моя милост се размножи в два броя — тленни останки и дух, — и това двойствено състояние ми налага да разказвам и в двата случая от първо лице. И още нещо. Успях вече да установя с положителност, че духовете имат свойството да се пренасят мигновено и безпрепятствено където и когато си пожелаят, както и да правят каквото си пожелаят. Надявам се, че това необикновено свойство ще бъде преди всичко във ваша полза.

Но нима ще започна да ви разказвам с чиста съвест, мили мои читатели, за предстоящото си пътешествие из небесните селения, ако не изпълня обещанието, което ви дадох в края на предишната си повест, а именно да проследим заедно с вас по-нататъшната съдба на моя славен род, на скъпия на сърцето ми чичо Мартин и на останалите лица? Може би скучните съдби на тези прости хорица съвсем няма да ви интересуват, след като очаквате разкази не от мира сего, но пък, съгласете се, какъв българин съм, дявол да го вземе, ако не изпълня обещанието си дори и след смъртта си! Струва ми се, че ще извърша нещо като национална измяна, ако си позволя подобно лекомислие. Осланям се на вашето милостиво благоволение — да глътнете още един последен хап от мен, ако не за друго, то поне за „светлата ми памет“. За да поддържам интереса ви, аз от своя страна пък ще се опитам да разказвам едновременно за горния и за долния свят.

2.

Няма да отнемам от драгоценното ви време, за да ви разказвам подробно как Иванчо Кутийката се представи на чичо Мартин и доброволно се обяви за негов заложник, как останалите разбойници спазиха протокола до последната буква и му оказаха необходимите почести, как най-после рано-рано на другия ден, докато сърбаше сутрешната си попара, цяла Добруджа коментираше вече това събитие, преиначено от хилядоустата мълва до такава степен, щото народните поети, чието вдъхновение бе ненаситно като ламя за подобно събитие, налапаха събитието като топъл хляб, надробиха го с поетичните си зъби на стихове, наредиха стиховете в безкрайни народни песни и ги пуснаха по седенки, сборове и панаири. Ето, чичо Мартин влиза посред бял ден в дома на околийския началник, преоблечен като полицай, и арестува зет му, а началникът и дъщеря му унизително падат на колене пред него, „ръце и крака му целуват“, но похитителят е неумолим и иска такава сума за откуп, с каквато те не разполагат в момента. Тогава околийският началник обещава да събере „до десет ми оки жълтици“, да откупи зетя и да спаси честта си. Вторият народен поет вижда в лицето на чичо Мартин герой за социална правда и разказва, че той се възмущава от подкупа, поставя условие на околийския началник да служи честно на народа и чак когато докаже това, ще получи здрав и читав своя зет. Третият народен поет трябва да е бил голям злобар, защото изпитва истинско злорадство от страданието на заложника, който бива окован „в сто тежки синджира“ и захвърлен в някаква яма на сух хляб и вода. Съчинени бяха много песни за това събитие, така че за дълго време запълниха музикалния репертоар на седенки и сборове.

А Иванчо Кутийката се справи така бързо и блестящо с новата си длъжност секретар на разбойническата банда, че ако работеше в съвременно предприятие, без съмнение щеше да получи някакво звание или орден. По онова време обаче нямаше обичай да се отличават добрите работници с подобни звания, та за да му отдадат заслуженото, колегите му започнаха шеговито да го наричат министър на финансите. Шегата им не бе далече от истината, защото бюджетът на Иванчо Кутийката растеше с невероятна бързина и скоро щеше да се изравни с тогавашния държавен бюджет. При това приходите му, за разлика от тези на държавния бюджет, се набираха без особени усилия, достатъчно бе да съчини едно писъмце от няколко реда и да го изпрати на съответния адрес. След няколко дни исканата сума биваше доставяна на посоченото място или донасяна по нарочен човек. Писмата на Кутийката не съдържаха и намек от заплаха, а напротив, ласкаеха получателите с такава почит и вежливост, каквато не се среща даже в официалната кореспонденция на средните векове. „Ваша пресветла светлост“, „Светло Христово чадо“ — така се обръщаше Кутийката към разните чифликчии, бакали и джамбази, като молеше „коленопреклонно“ да турят ръка на християнското си сърце и да чуят гласа на това сърце, което прелива от милост към ближния и им повелява да пожертват еди-каква си сума за спасението на собствената си душа. Чичо Мартин държеше съдържанието на писъмцата да събужда милосърдие към нуждаещите се, а съчиняването и стила, като всеки началник, предоставяше на даскалското въображение на своя секретар. Тези писъмца, написани с черно мастило и калиграфски почерк, се изпращаха в бели пликове, превързани с червени копринени панделки, и скрепени с печата на чичо Мартин, имаха въздействието на папски индулгенции. Никой дотогава не можеше и да предположи, че нашенските богаташи са натъпкани до гуша с толкова библейски добродетели. Даваха с дясната ръка, без да знае лявата. Даваха не само сумата, която им подсказваше милостивото им сърце, но и придаваха от себе си, ей така, „от мен да мине“. След всичко това не остава съмнение, че на никого от тези благочестиви мъже и през ум не минаваше да сметне собственото си благодеяние като принуда и да се оплаче на властта. Можем следователно със сигурност да заявим, че за зло или за добро, модните напоследък почини за обсебване на чужди пари са си чисто добруджанско изобретение, но в наше време напълно опорочено, защото се прилагат с отвличане, насилие и други непозволени средства. Впрочем историята е пълна с примери на подобно опорочаване на много благородни идеи и начинания. В сравнение с американската или италианската организация например добруджанската, т.е. истинската, бе един доброволен съюз между бедни и благородни личности, които „дават“, за да си осигурят едно спокойно пребиваване на небето. Изобщо у нас подобни мероприятия винаги се извършват така чисто, че човек, както и да ги гледа, непременно ще ги види с измити лица, с изрязани нокти на ръцете и сресани, та не може да открие в тях нищо друго освен добрия тон.

Поговорката казва, че българинът, щом се сдобие с пари, бърза да ги хвърли на камък, а нашите момчета бяха българи с изключение на циганина Аптараман. Благородната им професия обаче не позволяваше да се заселят на едно място и да строят къщи и те започнаха да страдат от строителна треска. Никой от тях не бе притежавал недвижим имот и чичо Мартин виждаше, че мечтаят да турят нейде камък върху камък, за да покажат нагледно поне част от своето богатство. И понеже нямаше как другояче да удовлетвори желанието им да имат свой кът, чичо Мартин реши да построи една обща къща, която нарече с непознатото по онова време, но внушително име резиденция. (Не ми е удобно да отбележа даже в скоби, че и резиденциите по нашата земя са добруджанско изобретение.) Тя бе построена на общи начала в гъстата дъбова гора, на около час и половина от града, до един извор, от който изградиха чешма с четири чучура. Резиденцията не блестеше с архитектурен стил, но пък приютяваше собствениците като родна къща, където можеха да разполагат със самостоятелна стая, да играят карти, да посрещат гости и главно да размишляват спокойно за смисъла на живота. След години, когато хората от нашия край си спомняха за резиденцията и искаха да изтъкнат ролята, която бе играла в живота на разбойниците, казваха многозначително: „Да знаят да говорят тези порутени стени!“ Останките от стените несъмнено знаеха много неща, ала не можеха да ги разкажат, та с тази работа ще се заема аз, когато му дойде ред.

Много други събития се случиха, след като Иванчо Кутийката се предаде доброволно в плен на разбойниците, но най-важното си остава срещата на високо равнище, която се състоя между чичо Мартин и околийския началник господин Медникаров. Като знаем каква дипломатическа подготовка е необходима за осъществяването на една такава среща, не можем да не се изненадаме от бързината и лекотата, с която бе осъществена срещата между двамата върли врагове. В една приятна есенна вечер чичо Мартин се качи на закрития файтон, който го очакваше в покрайнината на града, и след десет минути пристигна в дома на околийския началник. Господин Медникаров бе решил да преговаря за „освобождаването“ на зетя си само няколко минути и след това да излезе някъде по служба. По този начин смяташе да се възползва от народната мъдрост за сития вълк и цялото агне, като приеме разбойника, и в същото време да си осигури алиби (ако срещата стане известна на обществото) и да разпространи мълвата, че разбойникът се е промъкнал у дома му в негово отсъствие. Както бяхме го определили в началото на нашия разказ с израза на Тацит, той бе среден подлец, т.е. най-удобен подлец, но сега трябва да признаем с известна изненада, че с времето бе придобил чувства и склонности над средното ниво. Страхът да не накърнят интересите си прави от средните подлеци кадърни подлеци. Когато файтонът спря пред портата му, господин околийският началник се усъмни за последен път в своя зет и си даде сметка на какво хоро го бе подлъгало да се хване даскалчето, как бе успяло да премине на страната на разбойниците с негова благословия и как си бе отмъстило с плебейска жестокост, задето го бяха приели така снизходително в едно порядъчно семейство. Намеренията на чичо Мартин не му бяха напълно ясни, та още по обед бе скрил в мазето неколцина от ония полицаи, на които неотдавна обещаваше повишения и награди, ако уловят разбойника или го убият. Най-напред посочи друго място на срещата, но се сети, че разбойникът може да го уличи в съучастие, като повика свидетели от властта или хора от опозиционните партии. Да се откаже от срещата, бе също така опасно, защото пък Иванчо Кутийката можеше да го разобличи пред обществото, за да докаже, че не е шпионин на тъста си, а негов враг. Така в края на краищата най-сигурно място за срещата се оказа собственият му дом. В случай на неприятни последици обществото щеше да повярва, че е нападнат коварно по „бели гащи“, и да оправдае мерките му за отбрана. Да, но в този дом само преди няколко години разбойникът бе прекарал в спалнята на дъщеря му цели две денонощия, а той, най-могъщият човек в околията, опустоши от злоба и безсилие кухненските си прибори като последен хулиган, размахваше пистолета си, но не посмя да стреля даже в тавана на кухнята.

Всъщност господин Медникаров най-вече се боеше да не би да се повтори тогавашната история, защото не вярваше в благоприличието на дъщеря си. Откак напусна доброволно гимназията, поведението й се превърна в една мъчителна загадка — луда ли е, развратена ли е, или едното и другото? Не по-малка загадка бе и собственото му отношение към нея. Макар да бе околийски началник, и той си имаше своите часове на размисъл, когато се питаше защо се подчинява на една ненормална дъщеря и как тя влияе на волята му. Достатъчно бе да го погледне в очите и той бе готов да й се подчини и да й прости своеволните постъпки. Класически случай на „слабост към единствената дъщеря“ — този израз, който бе чул или прочел, му даваше отговор на загадката, без, разбира се, да го успокои. Дъщерята наистина прояви благоразумие, като отказа да се омъжи за разбойника, но още на следния ден оскандали семейството, като се сгоди за слугата на баща си и за секретаря на бившия си любовник. А защо бившият й любовник прие за сътрудник бъдещия й съпруг? Знае ли тя за предстоящата среща с разбойника и ако знае, как ще се държи с него? Ако разбойникът действително желае да му „отдели нещичко за обезщетение на зетя“, защо не го изпрати по нарочен човек, а идва сам да го предаде? Дали не е подкупил вече стражарите му с по една от ония прословути кожени торбички, за които се носят легенди? Да го арестува ли даже ако получи една такава торбичка със злато, или да го отпрати през задния двор?

Много и много въпроси от този род се бяха натъпкали в главата му подобно пътници в столичен автобус или трамвай, които се блъскат с лакти, настъпват се, ругаят се и същевременно се притискат така плътно един в друг, че младите хора не без основание наричат пътуването с обществен транспорт групов секс. На такива ядосани, груби и истерични въпроси обаче едва ли би могла да отговори нечия гениална глава, камо ли главата на един околийски началник, та не му оставаше нищо друго, освен да страда по всички правила на класическата драма. На такава драма бе необходима кулминация и чичо Мартин я донесе тъкмо навреме. Той слезе от файтона, мина през портата и се отправи по пясъчната пътечка към къщата. Пътеката разделяше на две равни половини широкия двор, потънал в овощни дървета и ярки цветя, които изпълваха с тъжното си ухание ранноесенната вечер. Чичо Мартин се поспря при една туфа димитровчета, чиито цветове се бяха надвесили над пътеката, наведе се и ги помириса. О, каква тъжна прелест, каква огнена хармония от багри! — каза си той тихо с възторга на късен импресионист, огледа двора от край до край и отново тръгна към къщата. Вървеше бавно с походката на човек от този дом, завърнал се след дълги години и учудващ се от най-малките промени, настъпили в негово отсъствие.

Чичо Мартин притежаваше неприятната способност мислено да се отделя от себе си и да се наблюдава отстрани, тъй че сега виждаше съвсем отблизо един претенциозно издокаран по последна мода млад мъж, който пристъпваше из чуждия двор с разсеяна походка на тежък чиновник, излязъл на „тънка“ разходка из градската градинка. Лицето на младия мъж издаваше голямо вътрешно напрежение, а левият ъгъл на устата му бе леко повдигнат във вид на запетайка. В тази запетайка, обърната с опашчицата нагоре, бяха събрани на едно място страхът и дързостта му и тя именно придаваше на лицето му жалко и смешно изражение. В същото време младият човек бе готов да изпусне на земята голямата кожена чанта, да бръкне за част от секундата с две ръце в двата джоба на сакото си и да стреля като каубой от американски филм с единия пистолет напред, а с другия назад, без да се цели. В комина на къщата изпърха някаква птица и младият мъж мигновено се притаи. Стори му се, че нечия ръка се показа иззад комина с насочен към него пистолет. Всички се бояха от безотказния му куршум, който улучваше винаги „в челото между веждите“, тъй че не бе изключено някой смелчага да го изненада иззад комина, за да прикрие лицето си в случай на несполучлив изстрел. Из комина излетя огромен бухал, мина над главата му и се изгуби в сумрака.

Чичо Мартин беше страшно разочарован от младия мъж и заплашително му пошепна: „Кълна се в честта на околийския началник, че няма на света по-жалък страхливец от тебе! А при това сме всепризната знаменитост на Добруджа. Добре, че народните поети са повърхностни съчинители и нямат понятие от човешката душевност, та сплашиха хората с нашето пословично хладнокръвие. Иначе околийският началник, който сега наднича иззад пердето, сигурно щеше да види колко сме смели и с голи ръце да ни натика в мазето. И всичко това заради страх от смъртта! Господи, та нали бяхме решили да я презираме до последния си дъх? Нима забравихме собствения си девиз да излезем завинаги от хралупата на живота и да го боцкаме по сополивия нос? Животът, който не заслужава да си мръднеш малкия пръст за него, ала ни е даден за еднократно ползване, та не можем и на кучетата да го хвърлим, пък и да го хвърлим, едва ли ще го ядат. Защо в такъв случай да се боим от смъртта? Тя е неотменима и обезсмисля всичко земно. Какво значение има колко дълго и как си живял, дали си бил добър, или лош, след като умреш? Това е то ахилесовата пета на битието — и праведните, и неправедните изчезват яко дим. Смъртта е нищо, защо да се съобразяваме с нищото? Ако тя не е нищо, боговете нямаше да предпочетат безсмъртието и да си гледат живота цяла вечност. Дават ни се чувства, мисли, желания, а после идва някой, взема всичко това и ни превръща в нищо. Та какво по-голямо безсмислие от това? Не можем, казват ни, да прозрем висшия промисъл на природата или на Бога. Не можем, защото е невъзможно да се прозре безсмислието. Какво бихме помислили например за Микеланджело, ако изгаряше творбите си, след като ги създаде? Това, ще речете, никога не би могло да се случи. Ами ако все пак се случеше? Тогава ще кажете, че той ще да е бил луд. Е, това вече е някакъв отговор, благодаря!… А някои мъдри люде се опитват да намерят дълбок смисъл в смъртта и това е, обзалагаме се, само от страх пред нея. Тя е най-неестественото, тайнственото и загадъчното, което става с нас, и ония искат да й се подмажат. Кой знае, може би смъртта да дарява някакъв живот там, горе, за ония, които тук са се примирявали с нея. Ако можеха с ходатайство да си осигурят вечен живот на земята, щяха да пречупят гръбнаците си от поклони. Ако имаше един безсмъртен човек на земята, същите тези философи и мъдреци, които твърдят, че смъртта е естествено явление, щяха да му завиждат най-много и да го клеветят с доноси пред оня, който го е удостоил с вечен живот. Зер едно човешко безсмъртие ще бъде от тяхна гледна точка неестествено явление…

Един древен пръч, който минава за един от най-умните на този свят, твърди, че душата презира тялото и бяга от него, защото иска да остане сама със себе си. Тялото смущавало душата и не й позволявало да постигне истинското познание. Истинското познание се постигало само чрез смъртта. Тя била лек против злините, които сами си причиняваме, а природата не желаела да страдаме непрекъснато и пр. Божествена мисъл, не може да се отрече! Само тази мисъл може наистина да нареди стария пръч до най-умните мъже. Защото е искрен. Земното не го удовлетворява, не може да проумее гатанката преумният мъж. Само че ние никак не успяхме да се въодушевим от тази възвишена идея и да я приемем. Не че не я разбираме, напротив, смеем да заявим, че въпреки пълното си невежество и духовна нищета великолепно я разбираме и даже я приветстваме, защото може и да е самата вечна световна истина. Ала нашето същество въпреки това не я приема. Някак си не можем да повярваме, че тялото причинява злините на духа и че всичко е «отвъд». Нещо повече, ще се осмелим да заявим, че ако сме ненавиждали и презирали нещо, то е нашият собствен дух. Защото той именно ни е причинявал истинските злини. Когато се отдаваме на простите телесни желания, ние се чувстваме чисти, силни и добри, не оскърбяваме нито себе си, нито другите, животът ни е вкусен като хляб и ние го ядем, без да питаме от какво и как е направен. Да се почешеш, дето те сърби, какво малко, но истинско удоволствие! А какво става, когато те засърби духът и речеш да го почешеш? Вместо удоволствие — страдание, къде-къде по-тежко и неизлечимо от телесното. Да си почешеш духа, значи да нагазиш в тъмните лабиринти на неразрешимите въпроси и да станеш смешен, защото знаеш, че хиляди преди теб и хиляди по-умни от теб са се погубвали съвсем напразно в тези лабиринти. А ти, макар да съзнаваш духовното си безсилие, запленен от въображението и любопитството си, нагазваш като слепец в неизвестното, тъмното и мъчителното и колкото повече затъваш, толкова по-упорито и отчаяно вървиш към дълбокото. Духът, този подстрекател и интригант, те хваща за носа и най-любезно ти казва: «Ела да видиш нещо интересно, ела само за минутка да погледнеш!» И няма да те заведе на полето да поработиш, да речем, или да се поразходиш на чист въздух, та като се върнеш у дома, да се нахраниш с вълчи апетит и да заспиш, а както Вергилий развежда Данте из кръговете на ада, така и той те върти из кръговете на съмнението и страха, на подлостта и суетата, на лъжата и властолюбието, на загадъчното и неизвестното. Играе си с теб, както си иска, и те кара да се мислиш ту за Дон Кихот, ту за Хамлет, ту пък за Мефистофел или пък, което е най-смешното, и за тримата едновременно. Та кой ни причинява злините, кой ни внушава недостойни и скверни желания? Ръката ли ще се вдигне сама да убие, да фалшифицира документи, да издевателства, да напада из засада, да лъжесвидетелства, ако духът не я подбужда към действие? («Душата ми го иска!»…) Мнозина от вас, господа философи, мислители и прочие, се стремите само към умирането и смъртта. Учите ни да я приемаме с безразличие и дори с радост, съветвате ни да не се смятаме за блажени, преди да сме умрели и преди да са ни погребали. Ала никой от вас не е посегнал доброволно на живота си освен по външна принуда или умопомрачение. Въпреки това обявявате умирачката за природна необходимост и хармония. Та не е ли това робска мъдрост, питат ви ваши колеги, не е ли коленопреклонство пред природата, лицемерие пред страстното желание на човека да живее по-дълго, отколкото му е дадено? Защо трябва да се прекланяме пред слепия гений, само затова ли, че е по-силен от нас? И отговарят вашите колеги, че отвъд няма нищо, а всичко е тук. А ние от своя страна питаме например кой е по-важен: инстинктът за живот или неговият смисъл? Ето докъде опира всичко. Моя милост, признавам, веднъж мисли така, други път — онака. Имам си доводи против едното и другото. И никой от вас, господа философи, не може да ми каже защо е така, а не иначе. Никой от вас не е дал всевалидна истина за света и няма да я даде. Вие самите стоите пред голямата неизвестност. Ето какво се осмелявам да ви кажа сега, когато стоя може би на ръба между живота и смъртта. Ще се осмеля да добавя още, че на всичко отгоре не сте и особено умни. Всеки от вас смята собствената си мъдрост за единствено правилна, но кой пък умен човек ще седне да уважава себе си толкова много и да се бие в гърдите? Вие натрапвате своите «истини» на хората, узурпирате мислите им, внушавате им чувство за умствена малоценност до такава степен, че ако някой се опита да мисли със свой ум, презрително го наричате философстващ. Е, моя милост пък обича да философства. На този свят все още има една свобода — човек да си мисли нещо и никой да не може да го узнае. Кой ще ми отнеме правото да си задавам простите, но извечни въпроси: «Какъв е смисълът на живота ми, защо живея така, а не иначе, защо се раждам и умирам?» Не мога да се обоснова с учена терминология и отвлечени понятия, пък не ми е и нужно. То се знае, ще се заплета като петел в кълчища, щом река да се изразя публично, ще изпадна в противоречия, за което ще ме вземат за глупав. Само че на кого е най-присъщо объркването и противоречивостта, ако не на учените философи? Те си изграждат «системи» и в това е тяхното предимство, но каква е ползата от системите? Системно умуване, ето каква е ползата. Защото всеки противоречи на другия и отрича системата му. Всеки се смята за благодетел на човечеството и предлага свой ключ за разбирането на света, а като отвориш и влезеш, намираш само дълбокоумни фрази, формули и системи. А защо да не е обратното, защо например всеки човек да…“

Тук чичо Мартин прекъсна мислите си, защото видя един мъж да тича насреща му, тъй че можем най-после да си отдъхнем от философската му тирада, да я пропуснем покрай ушите си или, в най-добрия случай, да я удостоим с нашето снизхождение. Той обичаше да философства открай време, но само пред себе си, и то като всеки полуинтелигент, клъвнал оттук-оттам по някоя чужда мисъл и преди всичко поучен от собствения си житейски опит. Житейският му опит бе твърде богат, но вместо да го осени мъдрост, немилостиво го изправи пред горчивата истина, че животът има непоправим фабричен дефект. Ако все пак се заслушаме в думите му, ще открием, че въпреки привидното си и весело равнодушие вътрешно той се терзаеше от мъчителните въпроси на живота. По негово време, когато светът се перчеше с безспорните си научни постижения и ценности, не бе модно човек да прави достояние съмненията си относно същия този свят, най-малкото за да не изглежда като сантиментален бърборко. Затова той остана верен на житейския си принцип „Напред към неизвестното“ (а може би и към непозволеното), за да намери отговор на някои въпроси по пътя на личния си опит. Като го познавам донейде, аз обаче допускам, че в случая той се шегуваше с философията, както изобщо обичаше да се шегува с много сериозни неща и преди всичко със собствената си особа. Шегуваше се и се подиграваше, когато очакваше куршум из засада, и неясните му съждения, изречени в минута на крайна възбуда, не бяха може би нищо друго освен едно изпитано средство да обуздае и прикрие страха си. Но, от друга страна, да се подиграваш на философията, значи наистина да философстваш, както бе казал един умен човек от миналото столетие, тъй че този парадокс именно може да придаде известна стойност на обърканите му разсъждения. Аз от своя страна съжалявам, че по онова време не бях минал в отвъдния свят, та да му се притека на помощ и да му спестя тези главоблъсканици, едновременно мъчителни, необичайни, ако не и недостойни за един полуинтелигентен човек като него.

3.

Господин Медникаров продължаваше да се чувства като овчар, който е отворил кошарата си за вълка не да го примами и убие, а за да му поднесе най-тлъстата си овца. Но дали вълкът ще се задоволи с една овца, или, какъвто му е нравът, няма да издави половината от стадото? — мислеше той, докато стоеше в една тъмна стая и очакваше госта, файтонът отмина по улицата, а гостът все още не се виждаше. Едва след няколко минути на пясъчната пътека се появи неясният силует на мъж, който вървеше много бавно, навеждаше се към цветята и пак тръгваше напред. Подкупил е хората ми, като две и две, иначе няма да се шляе така спокойно из двора ми да го види целият град, ами ще се вмъкне през задния двор, и то по късна доба, каза си господин Медникаров и реши да даде уречения знак на хората си в мазето. „Ще им заповядам да го обискират, да видим дали ще изпълнят заповедта ми.“ Но вместо да тропне три пъти по пода, той извика „ами сега!“ и се втурна презглава към съседната стая.

В нашия край, известен с прословутото си гостоприемство, казват, че за домакин, който уважава себе си, не е достойно да излезе от къщи да посрещне госта си, а по-достойно е да го приеме вътре. Както знаем, господин Медникаров уважаваше себе си малко повече, отколкото бе необходимо, но това не му попречи да пренебрегне горното правило и да се втурне презглава към стаята на жена си. Предупреди я да се приготви както трябва за случая и изскочи навън, кажи-речи с отворени обятия да посрещне госта. Госпожа Недка награби един наръч дрехи от гардероба и се качи горе при Емилия да я предупреди, че у тях идва някакъв голям началник от София или даже някакъв министър. Това й съобщи съпругът й, това съобщи и тя на дъщеря си, като трепереше от глава до пети и не знаеше ни какво да облече, ни как да го облече. Емилия не прояви никакво безпокойство от внезапното пристигане на такъв висок гост и вместо да се погрижи за външността си, седна на леглото и закри усмивката си с ръце.

За да подчертае уважението си към домакините и смекчи донейде грубата им представа за разбойническото съсловие, чичо Мартин се яви пред тях така изискано облечен, че всеки дипломат по онова време можеше да му завиди. Хората имат различна представа за разбойниците, но околийският началник едва ли можеше да си представи един разбойник облечен като последен денди в раиран панталон, с ослепително бяла колосана яка и лачени обувки, с бомбе и златна верижка на гърдите, с кафява кожена чанта в едната ръка и тръстиково бастунче в другата, тъй че не бива да го обвиняваме в липса на наблюдателност, щом и самата Емилия се поддаде, макар и за миг, на зрителната измама. Тя знаеше деня и часа, в който щеше да пристигне чичо Мартин, първа го видя от прозореца и първа предугади недоразумението, което щеше да предизвика неговата поява. Баща й посрещна госта насред пътеката, удари токове и му козирува. Като си представи как раболепно ще го въведе вкъщи и едва тогава ще види, че е посрещнал разбойника, а не някакво началство или министър от София, тя се обърна с лице към стената и запуши устата си с ръце, за да потисне смеха си. Но когато майка й я подкани да не се помайва, ами да се облича, без да забележи, че е вече облечена в най-хубавата си рокля, Емилия изтича в другата стая и избухна в такъв истеричен смях, който се превърна в плач.

— Обичам го! — шепнеше тя и бършеше сълзите от очите си. — Обичам го повече отвсякога!

Винаги й се струваше, когато го види, че го обича повече отпреди, може би защото той при всяка среща й поднасяше някаква лудешка и значи приятна изненада. Хрумването му да се яви облечен у тях по последна мода като столично конте, за да „свие номер“ на родителите й, бе не само приятна изненада, но и истинско удоволствие. Тя слезе на долния етаж и без да чука на вратата, влезе в гостната. Баща й и чичо Мартин стояха прави на почетно разстояние един от други и по лицата им личеше, че между тях се бе случило това, което бе предвидила. Баща й току-що бе разбрал кого всъщност е посрещнал така раболепно, надуваше се като пуяк от срам към себе си и от някакво особено чувство на облекчение, че все пак положението му можеше да се окаже по-тежко, ако разбойникът и предполагаемото началство бяха пристигнали заедно и една такава среща не бе случайна, а предварително устроена. Чичо Мартин пристъпи към Емилия и придаде на лицето си израз на най-искрено възхищение.

— Госпожице, не мога да повярвам на очите си, че имам щастието отново да ви видя! — каза той, извади от чантата букет есенни цветя и й го подаде с пълен поклон. — Никога не съм вярвал също така, че Троянската война се е водила заради една жена, а сега съм уверен, че заради вас може да избухне втора световна война!

— Ах, господине, вие ме карате да се червя! — каза Емилия и наистина се изчерви от усилие да сдържи смеха си и да не му се изплези. Тя направи реверанс като ученичка и когато чичо Мартин поднесе ръката й към устните си, не успя да овладее лудещината си, намигна му по слугински и заби нокътя на палеца си в дланта му. — Позволете ми, господине, да ви благодаря за комплимента, който не заслужавам, и да ви помоля да ни окажете честта да споделите с нас скромната ни вечеря.

— Емилия, остави ни сами! — извика господин Медникаров и властно й посочи вратата, но с известно закъснение, защото гостът успя да приеме поканата за вечеря.

— И аз ще ви помоля, госпожице, да ни оставите пет минутки насаме! — каза чичо Мартин.

— Ще броя минутките и след петата ще дойда да ви взема!

Емилия излезе да чака в дъното на дългото и тясно антре, а чичо Мартин извади от чантата една кожена торбичка, която приличаше на пунгия за рязан тютюн, развърза я и изсипа съдържанието й на масата. Господин Медникаров бе поразен не толкова от купчината златни пари, колкото от небрежния и безупречен жест, с който чичо Мартин ги изсипа на масата, сякаш току-що бе изсякъл в собствения си монетен двор един чувал пари, а тези подхвърля само за реклама. Чичо Мартин зае стойка на чинопочитание и помоли домакина да освободи лицата (ако има такива), които са повикани да охраняват домакина му, защото на тази среща не бива да има свидетели. Господин Медникаров погледна към прозореца и започна да увива мустак около показалеца си, с което искаше да покаже, че е дълбоко засегнат от намека на госта си.

— Какво приказвате, господине!… Какво приказвате, моля ви се! Не се срещаме за пръв и последен път. Какво приказвате!

Емилия влезе при тях, както бе обещала, само няколко секунди след петата минута. Без да поглежда към парите, тя мълчаливо подаде ръка на чичо Мартин и го отведе навън, за да го представи на майка си. Госпожа Недка, която познаваше всяка пролука в къщата като домашна мишка, не успя да устои на любопитството си и след като заповяда на слугинята да заколи две пилета, покачи се на един сандък, както се бе наконтила в нов тоалет, и погледна през едно сляпо прозорче в гостната. Съпругът й стоеше до масата съвсем неподвижен с окъпано в пот лице, а очите му бяха станали много големи и кръгли като копчета. Това продължи около минута, след което той избърса потта от лицето си, най-напред с единия, после с другия ръкав, наведе се над масата и започна да граби от една купчина някакви жълти пари, поверени му навярно от пристигналия началник, и да ги слага в джобовете на куртката си. След това клекна пред скрина, изтегли едно от чекмеджетата и бързо изпразни джобовете си. Като свърши тази работа, заключи чекмеджето и излезе през вътрешната врата, която водеше по тесни стълби към мазето. Докато той освобождаваше полицаите, които все още не знаеха защо са поставени на пост в тъмното мазе, госпожа Недка показа най-напред носа си, а после и цялата си глава през прозорчето на гостната, ала не видя госта. Слезе от сандъка съвсем объркана от поведението на съпруга си, мина покрай трапезарията и едва не се сблъска с госта и дъщеря си.

Чичо Мартин отново влезе в ролята на светски мъж, сложи ръка на сърцето си и направи нисък и продължителен поклон току под носа на домакинята. Тя извика „ау!“, захапа двата си пръста и ококори очи към дъщеря си. Емилия й показа с очи и мимики да се усмихва колкото може по-любезно и да подаде ръка на госта. Чичо Мартин изчака края на мълчаливия им диалог и когато госпожа Недка му подаде ръката си, целуна тъкмо ония два пръста, които тя бе захапала преди малко поради изненада и смущение. Мина му през ум да й каже, че е „слушал много за нея и нейните добродетели на майка и съпруга, които столичното общество така високо цени и дава за пример на всички високопоставени дами“, но се побоя да не би Емилия, като чуе тези банални фрази от романите на миналия век, да изпусне нервите си и да прихне, та направи още един поклон и каза с подкупваща искреност:

— Госпожо, щастлив съм, че имам честта да ви се представя и да ви засвидетелствам моята преданост!

Госпожа Недка се почувства някак приятно осквернена от целувката по ръката, както и от думите на госта, които не разбра, но се досети, че такива думи се казват на големите дами от столичния хайлайф, засмя се до уши, както я съветваше с мимики Емилия, и каза:

— Ха добре сте дошли! Амче заповядайте вътре де!

Тя веднага позна някогашния похитител на дъщеря си, но облеклото, изисканите му маниери и най-вече златните пари, които съпругът й скри в скрина, извършиха едно малко чудо — накараха я да се усъмни в собствените си очи и да приеме разбойника за онзи висок гост от столицата, когото очакваше да посрещне. Както видяхме, тя разполагаше с малко време за това посрещане, нацапа мазилките и пудрите си на бърза ръка и в такова изобилие, че рукналата от вълнение пот ги размаза и превърна лицето й в истински шедьовър на модерната живопис. Все по липса на време трябва да я извиним и за парфюма, не особено подходящ за случая и по качество, и по количество, защото изпълни трапезарията с такова лепкаво и сладникаво зловоние, та ако бе денем, стотиците мухи нямаше и да погледнат към трите мухоловки, които висяха от тавана, а до една щяха да се налепят по лицето й. Най-после и към тоалета й не бива да проявяваме излишна придирчивост по същата причина, с изключение на голямото кафяво петно отпред на полата й, което бе лепнала в слепия килер, докато надничаше през прозорчето в гостната.

След като й засвидетелства своята преданост и безкрайно уважение, чичо Мартин се осведоми за здравето и апетита й с педантичната загриженост на домашен лекар. Госпожа Недка отговори с искрена готовност:

— А, ям си аз, ям си и да чукна на дърво, много съм добре, само дето ей туканка понякогиш ме пробажда! — и натисна с пръсти кафявото петно на набъбналия си корем.

За да достави още по-голямо удоволствие на Емилия, чичо Мартин подхвана разговор за времето. Сега той си служеше с „високия стил“ с по-малко пот на челото, та ако го чуеше някой полуинтелигент като него, можеше да го вземе за провинциален поет или поне за автор на „любовен писмовник“. Впрочем той изразяваше възторга си от есенната красота на природата само с три възклицания: „Ах, как нежно гали слънцето!“, „О, как блестят поля и гори, сякаш са окъпани в пурпур!“ и „Дъхът на треви и плодове замайва главата на човека“. Главата на госпожа Недка действително бе замаяна, но от дъха на тези купешки словоизлияния, които еднакво я ласкаеха и измъчваха, напъваше мозъка си да измисли и тя някакви особени думи, но влезе съпругът й и я спаси от словесните терзания. Той влезе като в чужда трапезария, постоя миг зад вратата, колкото да удари токовете на ботушите си, и седна на масата. Личеше, че след като бе освободил полицаите от пост, той се бе отбил в гостната да гаврътне някоя и друга чашка за настроение, а може би и за кураж. Емилия току-що бе напълнила чашите с ракия, той пръв вдигна своята и я изля в гърлото си по казашки. Дразнеше се от облеклото и маниерите на госта и през цялото време се опитваше да го уязви по някакъв начин. Чичо Мартин бе споменал в гостната за Троянската война, която се водила за някаква жена, господин Медникаров с удоволствие се залови за думите му и реши да го разобличи в лъжа и невежество. Простакът, както и да се облича и докарва пред дамите, все си остава простак, помисли той и каза:

— Та споменахте, господине, че се водила Троянска война за някаква си жена. С ваше позволение, уважаеми господине, това не е вярно!

— Ваше превъзходителство! — каза чичо Мартин и учтиво се поклони. — Позволявам си да повторя, че Троянската война се е водила дълги години, взела е много жертви и причината за тази война е жена, наречена Хубавата Елена.

— Моля, уважаеми господине, мооо-лля! — удари с юмрук по масата домакинът. — Аз съм роден в Троян, живял съм там трийсет години и не помня да се е водила война за някаква жена. Ако става дума за една… не искам да кажа каква жена, тя не беше Елена, ами Филка, и съвсем не беше хубава, ами истинска кикимора. Разбрано? За нея никаква война не се е водила, а бой с ножове в кръчмата. Мъжът й наръгал един от ревност, след туй всички от рода на единия се нахвърлили срещу рода на другия. Бяха се изпонадупчили като ррреше-та! Вярно, починаха трима души и петима останаха инвалиди, но война не е имало. Вашият покорен слуга (тук домакинът се удари в гърдите) беше тогава млад полицай и лично сложи белезниците на убийците.

Чичо Мартин знаеше, че липсата на каква да е култура е не само отличителна, но и задължителна черта на полицаите, и все пак бе изненадан от невежеството на домакина, съжали го и загуби желание да го взема на подбив. Има хора, които в пияно състояние непрекъснато повтарят някоя своя мисъл или впечатление, и господин Медникаров се оказа от тези хора. За каквото и да ставаше дума по време на вечерята и след нея, той все повтаряше, че в Троян не се е водила война за някаква жена, наричаше се покорен слуга, а по едно време започна да вади от джобовете си златни пари и да ги показва на съпругата си. С една дума, може би поради извънредното положение, в което бе изпаднал, господин Медникаров изневери на прословутата си умереност, яде и пи като просяк на чужда трапеза и престана да говори, когато езикът му съвсем надебеля и не можеше вече да се движи.

Историята отпреди няколко години се повтори с тази разлика, че околийският началник не се възбунтува от присъствието на чичо Мартин у дома му, а покорно се остави да го положат в леглото като труп. На другия ден Емилия пожела да гостува на „годеника“ си и чичо Мартин с удоволствие пое задължението да я отведе при него. Тази работа трябваше да стане в пълна тайна не само от хората, но и от котките, които уж мяукат, а всъщност си предават клюки една на друга. В нашия град имаше специалисти, които без усилия дешифрираха тези котешки мяукания, та околийският началник бе принуден да нахлузи до уши един от ония файтонджийски каскети, сега така модни сред съвременната творческа интелигенция, да облече някаква дрипа и лично да поеме ролята на кочияш. В полунощ на края на града ги чакаше друг файтон. Циганинът Аптараман бе изпушил всичките си цигари и като настани пътниците във файтона, отиде при колегата си.

— Аркадаш, дай една цигара, че тутунясах!

Господин Медникаров пушеше рядко, но сега бе навирил цигара, за да изглежда истински файтонджия. Циганинът си взе две цигари, едната сложи в устата си, другата зад ухото, каза едно благодарско и седна на капрата. Преди да потегли, сладко дръпна от цигарата, ароматът на финия тютюн мигновено го опияни и той извика учуден:

— Този файтонджия пуши министерски цигари бе!

Емилия и чичо Мартин съзаклятнически се засмяха и гласовете им, споени в звучен, тържествуващ дует, отекнаха в тихата есенна нощ.

4.

На площадката пред външната врата се събираха все повече съседи и все по-яростно продължаваха да ме одумват. С повечето от тях не бях се и виждал, но и те се възмущаваха от личното ми и обществено поведение. Бил съм горд и саможив, един не съм поздравил, други не съм забелязал еди-къде си и еди-кога си („Какво като не се познаваме, нали сме съседи!“), не съм се вестявал от години на ОФ събрания, не съм излизал на трудови дни, не съм дал досега ни грам отпадъци за вторични суровини и пр. След всичко това, разбира се, никак не е чудно защо и сега, след като съм причинил такива щети на съседите си, най-невъзмутимо си седя в стаята, не благоволявам да се извиня за нехайството си или поне да дам някакви обяснения на ощетените. Няколко пъти в жилището бяха се вмъквали нощем крадци и съседите единодушно потвърдиха, че аз съм оставял отворени външната и таванската врата („Все по малките часове се завръща“), предвиждаха с пълна увереност, че след като съм забравил крана на чешмата си отворен, непременно ще забравя неизключена печка или котлон и ще направя пожар. Изкараха ме, с една дума, виновник за всички минали и възможни беди в жилищния блок и малко по малко започнаха да разнищват и личния ми живот. Като що-годе нормален човек приживе се опитвах да надникна в тази бездна, наречена Аз, анализирах се, правех-струвах и се отдръпвах зашеметен от това, което виждах утаено на дъното. Там клокочеше цял апокалипсис от пороци и разни нечистотии и аз най-искрено се учудвах, че живея с този апокалипсис в себе си и че понякога бивах даже щастлив и доволен от себе си. Така че сега слушах не без известно задоволство как тези домакини, пенсионери, работници и служещи се надпреварват да бърникат в моята светая светих с явна претенция за тънка психологическа наблюдателност, без да подозират, че това, което вадеха от бездната ми на показ, бяха бели грехове, без които е даже грешно да се живее. Поиска ми се да послушам отблизо тези добродушни и наивни хорица, дето ми правеха такива комплименти, с каквито приживе никой не бе ме удостоявал. Промуших се през ключалката на вратата и излязох при тях. Един мъж, най-интелигентният от всички, говореше, че моята нехайност всъщност не е друго освен неуважение и презрение към всички „живущи“ в блока. Застанах срещу него да видя дали ще има смелост да ме клевети очи в очи. Появата ми не му направи впечатление, както и на другите, и тогава се уверих напълно, че съм станал невидим и че дори само заради това вълшебно предимство си заслужава човек да умре. А интелигентният мъж продължаваше да ми прави комплименти. Впрочем да ви го представя! Аврам Филипов, кандидат на науките, философ, журналист, публицист, есеист, а както бях дочул напоследък — и драматург и пр. Пише антирелигиозни статии, които чете по радиото и телевизията, преди да ги печата, за което отдавна си е спечелил прозвището „бич Божи“. Светът както винаги гъмжи от събития — войни, стачки, срещи на високо равнище, революции, надпревара във въоръженията, полети на космонавти, средствата за информация не смогват да ги отразяват, а Аврам Филипов си е навил на пръста „опиума на народите“ и от четвърт век насам не го оставя на мира. Заклетият атеист е здрав човек, едър и набит като борец, ходи с високо вдигната глава и опънати рамене, сякаш надува духов инструмент, а лицето му има такъв уверен израз, като че иска да каже: „Не вярвам в духове!“ Аврам Филипов е и красавец, а това ми се струва някак неестествено за един философ, особено ако го сравним с ония великани на духа с постни физиономии, които едва си крепят главите на раменете. Хиляди пъти бях минавал покрай вратата му на първия етаж и толкова пъти бях виждал името му, написано с големи черни букви на месингова плочка с всичките му фирми и звания, а ето че веднъж, преди шест години, се срещнахме долу на входа и вместо Аврам Филипов го нарекох Филип Аврамов, може би защото името му се бе набило като трън в главата ми в обратен ред, както го бях виждал на влизане в жилището. Той пребледня и ми напомни с такава жестока вежливост истинското си име, че на свой ред аз пък се изчервих и му се извиних още по-вежливо, но оттогава човекът престана да ме познава. И с основание, защото името му стои като емблема по страниците на вестници и списания, витае из етера, а аз да го сбъркам! Че и Чехов би се разсърдил, ако някой му речеше: „Павел Антонович, четох с голямо удоволствие последния ви разказ.“ Ще се разсърди и Толстой, ако го наречем Николай Лвович. А и кой ли автор няма да се разсърди, ако сбъркаме името му?

Тъкмо този епизод с името си разказваше Аврам Филипов, когато пристигна лекарката. Тя бе успокоила с инжекции съседката от долния етаж и дойде да прибере свекърва си, която вече цял час слушаше как ме одумват и като всички глухи непрекъснато питаше за кого става дума. Обясняваха й за кого става дума и тя викаше, колкото й глас държи: „Ааа, такъв си е, такъв си е, знам го аз него!“ Дойде и съпругът на успокоената съседка и каза, че водата продължава да тече от тавана им като из ръкав. Е, от моя страна това вече на нищо не приличаше! Подсушил съм си паркета, гледам си кефа, а че водата продължава да тече от някоя спукана тръба в долния етаж и в съседния апартамент, не искам и да зная, не отварям, не отговарям и по телефона. Съседите започнаха да удрят с юмруци по вратата и да я натискат с рамене. Възмущението им се превърна в истерично любопитство да узнаят на всяка цена що за идиотщина от моя страна е да не си показвам носа навън, когато толкова народ стои пред вратата ми от час и половина насам. Както се виждаше обаче, ако бях се показал на прага, нямаше да ми се размине само с въпроси и упреци, а като нищо щяха да ме прекарат „през редицата“. Лекарката, която бе наминала само за минутка, също бе заинтригувана и тя даде идеята да пратят за човек от „Изгубен ключ“ и да отворят вратата ми пред свидетели. Едно момче изтича до близкия „Изгубен ключ“, но „Изгубен ключ“ бил в ревизия. И тогава решиха всеки да опита със свой ключ да отвори вратата на моето безумно упорство. Някои пъхаха по цели връзки ключове в бравата ми, но напразно. Последен опита Аврам Филипов и, представете си, още с първия ключ отвори. Съседите му казаха „браво“ и отстъпиха малко назад, а някои слязоха чак на долната площадка. Щом на Аврам Филипов се падна честта да отвори вратата ми, тази чест го задължаваше и пръв да влезе в жилището. Впрочем от петнадесет години той влизаше за пръв и последен път в моето жилище.

— Както и трябваше да се очаква, другарки и другари, тук е истинско море! — каза Аврам Филипов, като влезе в антрето и запали лампата. Той зашляпа из кухнята, надникна в хола и в работната ми стая, върна се в антрето и със задоволството на откривател съобщи, че навсякъде е вир-вода, липсват само „лодки за разходки“.

— А него няма ли го? — запитаха съседите.

— Хвръкнал от четвъртия етаж — зловещо се пошегува Аврам Филипов. — Моля, заповядайте! Имам приятното предчувствие, че…

Философът, есеистът, журналистът и прочие не успя да обясни какво е приятното му предчувствие, но че изпита неприятно чувство поне в първия момент като ме видя, това той сам показа съвсем нагледно. Вратата на спалнята, където бе пропуснал да надникне, се отвори от течението, той погледна вътре, видя ме да лежа полуудавен на пода и изрева: „Аааа!“ Това мощно възклицание отекна по цялото стълбище, но някак неопределено — можеше да се изтълкува като израз на тържество (на приятното му предчувствие), а можеше да бъде израз и на голяма изненада. Краката му се подгънаха и той падна насред антрето. Съседите отстъпиха назад, само лекарката влезе и се опита да го повдигне.

— Какво ви стана?

— Ъъъъъм!

— Но кажете!

Както стоеше на четири, философът повърна върху мозайката, измуча нещо с разлигавена уста и посочи към спалнята. Лекарката влезе в спалнята и спокойно пристъпи към мен. Тя веднага разбра, че съм свършил, и все пак провери пулса ми, а после взе да души из стаята и да занича под леглото и ъглите. По всяка вероятност не бе видяла в дългогодишната си практика мъртвец при такива нелепи обстоятелства и в такава необичайна поза. Та и сам аз, като се видях втори път, неволно огледах стаята да открия следи от алкохол, подведе ме не само безгрижно вдигнатият ми крак на леглото, но и лицето ми. По него нямаше никакви следи от предсмъртни конвулсии, а глупавата гримаса на устата ми кой знае как се бе превърнала в иронична усмивчица, сякаш преди да пропусне душата ми навън, бе извикала с пословичното равнодушие на спартанец: „Ела, презряна смърт, не ми пука от теб!“ Лекарката, разбира се, не откри никакво достойнство в израза на лицето ми, а на всичко отгоре като че се почувства професионално засегната, задето не успя да констатира, че съм свършил вследствие на безпросветно пиянство. Освен това случаят я задължаваше да се обади, където трябва, за освидетелстване на смъртта и за други формалности от този род, днес имаше свободен ден, чакаше я много домашна работа до обед, а следобед трябваше да пътува до Пловдив във връзка с едно неотложно наследствено дело. Та затова жената ме погледна с известна неприязън (Сега ли намери, да те вземат дяволите!), свали крака ми от леглото, както се сваля дърво, запали цигара и излезе при съседите с мрачно лице. Но съседите бяха разбрали от Аврам Филипов каква е работата и се бяха прибрали по домовете си.

5.

Пред вратата ми остана една деветдесет и шест годишна старица, само кожа и кости, прегърбена като камила, но още държелива и чевръста. Така я бяха нарекли и децата от квартала — баба Камила. Тя живееше в другия вход на втория етаж със син и снаха, които отдавна бяха станали свекър и свекърва, дядо и баба на внуци и правнуци. Голямата фамилия заемаше два съседни апартамента. Баба Камила, освен че прилича на едногърба камила, е известна в квартала още и с това, че отглеждаше на терасата цяло стопанство, едно микростопанство, разположено на шест-седем квадрата, в което имаше по един корен или стрък от всяка селскостопанска култура: царевица, слънчоглед, боб, пшеница, ечемик, пиперки, лук, чесън, имаше една зелка, една нискостеблена праскова и ябълка петровка, които даваха плод. Сред тази пищна флора, отглеждана с японска вещина и упорство, живееше самотно и охолно един герест петел, наречен пак от децата по прякора на бабата — Камилан. Този бе Камилан XV с ръбест като бичкия гребен и две бели рогчета над обиците, та приличаше на въплътен дявол. Предишните четиринайсет станаха изкупителна жертва на погражданения квартал, т.е. на самата столична цивилизация. Тенори или баси, те бяха все гласовити певци и даровити метеоролози, предугаждаха безпогрешно промените в атмосферното налягане и относителната влажност на въздуха и в ранно утро будеха някои будуващи старци. Но това се случваше преди много години. Оттогава всички, поколения след поколения, свикнахме с тяхното кукуригане, както се свиква с градски часовник, ала всички ние през онези години непрекъснато протестирахме и се възмущавахме от присъствието на петел в квартала. Петел на тераса в столично жилище е, разбира се, малко необичайно и забавно, а може би и смешно, ала ние не се усмихвахме снизходително на това петльово хоби, ами направо се оскърбявахме. Нашият протест избухна още преди петнайсет години съвсем спонтанно, превърна се във всеквартално движение за защита на спокойствието на трудещите се и оттогава не слизаше от дневния ред на ОФ събрания. Решенията на събранията да се махне петелът от терасата бяха строги и не подлежаха на обжалване, но все оставаха на книга, защото нямаше кой да ги изпълни. Баба Камила посрещаше представителите на властта начело с кварталния отговорник със себеотрицанието на доброволец в Балканската война. Терасата бе нейната заветна кота и тя бе решила да сложи костите си там, но да не я предаде жива на противника. „Петленцето ми никому нищо не струва, кукурига си, нека си кукурига, който не иска да го слуша, да си запуши ушите, аз как си запушвам ушите, коги пускате високи музики и се друсате до утрина, та къщата тресете, сичката Мара втасала, че до петлето опряла, откак човек се помни, все с петел е ставал от сън, пък вий се оплаквате, че кукуригането ужким ви събужда, хич не ви събужда, на утрина по целия квартал часовници дрънчат и едвам ви събуждат, въх-въх, войни горят, хора мрат, вий от едно кукуригане се оплаквате…“ и т.н.

Баба Камила пускаше всеки път тази скоропоговорка като картечен откос срещу противника и всеки път успяваше да всее смут в бойните му редици, защото стреляше безпогрешно по нашия снобизъм. Ние придавахме обществен характер на борбата ни с петлите, макар всеки от нас да знаеше, че тяхното кукуригане никак не ни дразни, а ни оскърбява. Когато поредният Камилан извикваше сутрин със звучно кресчендо „кукуриии-куу“, той сякаш извикваше в лицето на квартала „селяндуууриии“, а това ни действаше много неприятно, караше ни да се чувстваме някак гузни, като че сме узурпирали нещо, което смятаме за наше, а знаем, че не е наше. Да, имаше един такъв деликатен момент в тази работа.

Скоро се разбра, че терасата няма да се превземе с фронтална атака, а с обход по фланговете и дори откъм тила, по партизански. Сред внуците, правнуците и праправнуците на бабата имаше цяла дружинка пионери и на тях именно кварталната общественост не че възложи, а внуши по някакъв начин да се заемат с петлите. Малчуганите бяха поласкани от оказаното им доверие и изпълниха възложената им задача с пионерска чест. Само няколко камилановци доживяха до старост, останалите изчезваха преждевременно и безследно като короновани глави след политически заговори. Бабата имаше вековен опит в отглеждането на деца, бе родила десет и погребала осем, като не се смятат всички внуци, правнуци и праправнуци, проходили и проговорили с нейна помощ, ала на първо време и през ум не й мина да се усъмни в малките. Когато изчезна и предпоследният петел, тя взе грях на душата си и хвърли вината върху възрастните деца. Кой знае защо се поддаде на заблудата, че първородният й син Маринчо е влязъл в съюз с чуждите, за да се отърве от тях, и подозрението й падна върху него. Дядо Марин е седемдесет и пет годишен и за разлика от майка си, вече „издиша“ по малко, но тя му говори като на първолаче: „Не те ли беше грях, мами, да вдигаш ръка на петленцата? Не си вече малък, пък се водиш по ума на чуждите.“ Когато откри коварството на децата, предавано с години от поколение на поколение, тя се пресели на терасата и в хубаво време прекарва там до самия Камилан XV, свита на две върху няколко сандъчета.

(Този кратък епизод с баба Камила се просмука в разказа ми като вода в гъба и читателят, ако изпита отегчение, може да изстиска гъбата. За мен обаче тези странички са израз на най-искрена благодарност към нея, задето ми склопи очите и ми пожела на добър път към другия свят. Ей сега ще разкажа за това, но още две думи за бабата.)

Само допреди няколко години напролет я откарваха с москвича на село и отиваха да я приберат чак в края на ноември. Прекарваше сама-самичка в старата порутена къща. Ако поредният петел не бе изчезнал, вземаше го със себе си, ако бе изчезнал, купуваше друг, купуваше и ранни пилета, поръстяваше ги до ярки, сееше и отглеждаше зеленчуци, а привечер отиваше на гробищата да прелее гробовете на рано починалите си деца и близки. Наесен заколваше ярките, консервираше ги в буркани, правеше всякакви видове туршии, конфитюри и сладка, събираше плодове от градината и полето (за което й пишеха даже трудодни в стопанството), та москвичът правеше десетина рейса до селото, докато пренесе стотиците буркани, щайги и чували. Донасяше и петела още по-охранен и гласовит и, уви, още по-омразен на квартала. Бабата се оказа най-сигурният доставчик на многобройната челяд, а челядта й се отблагодаряваше с това, че през зимата поредният й петел изчезваше по най-мистериозен начин. Най-после дългогодишната й неравна борба с квартала я изтощи и принуди на компромис. Един ден взе игла и прободе гласните струни на Камилан XV и го лиши завинаги от певческата му кариера. Както споменах, и той като всичките й петли имаше две рогчета на главата. Бабата ги бе присадила от шиповете на краката му, както баща й присаждаше на петлите си рога, за да ги предпазва от зла участ — от десния шип на лявата страна на главата и от левия шип на дясната страна на главата. Щом онемя, Камилан XV стана ленив, лаком и скоро затлъстя като битолски просяк. Кварталът се успокои и потри ръце, тържествуващ от победата си във войната срещу петлите.

Столетницата не се прибра у дома си, като научи, че съм издъхнал, влезе при мен и веднага се зае да ме „уреди“. След като ме положиха на леглото, лекарката си отиде и повече не се весна, а бабата намери из джобовете си две петстотинкови монети, затвори клепките ми и ги сложи върху тях, после прибра ръцете ми на корема една върху друга. Щом свърши тази първа и неотложна работа, слезе у дома си и повика момчето си дядо Марин да й помага. Докато той търсеше ключ да спре водата от главния кран в мазето (съседите ме обвиняваха в нехайство, но и те не се сетиха да го направят), бабата се облече в черно, намери свещици, накъса цветя от терасата и двамата с дядо Марин дойдоха при мен. Намериха парцали из долапите и на бърза ръка пресушиха пода в цялото жилище.

Старицата открай време си бе чевръста, но малко по-късно, когато остана насаме с мен, бе обзета от истински трудов ентусиазъм, на лицето й засия тържествено, мистично и заедно с това възторжено изражение, сякаш отдавна бе копняла да влезе в съприкосновение с тайнството на смъртта. През дългогодишното ни съжителство никога не бяхме разговаряли с нея, тя не ме и познаваше, а сега шеташе около мен с такова трогателно усърдие, щото човек можеше да помисли, че е очаквала с нетърпение да предам Богу дух. Спокойно и сръчно ме разсъблече, взе от гардероба сухо бельо и го нахлузи на тялото ми. Ей тъй, чистичък и премененичък да отидеш при дяда Господа, говореше тя, докато ми навличаше ризата и новия костюм, че иначе какво ще си рече той? Аз го викам при себе си, ще рече, а той ми идва необлечен и мокър.

Все тъй с удивителна за годините си сръчност свали картината от стената, окачи на мястото й иконката на света Богородица, запали кандилце, наръси го с тамян, от кандилцето запали свещ и я закрепи между пръстите на ръката ми. Най-после донесе цветя от кухнята и стръкче по стръкче ги нареди около главата ми, тъй че, издокаран в нов костюм и с накичена глава, заприличах на цигански девер. Пък цветенцата, като стигнеш при дяда Господа, до краката му ще ги оставиш, да не си рече, че с празни ръце му отиваш. Ранко те вика при себе си той, сине, щото си му скъп и мил. Грешниците ги държи тук колкото може по-дълго. Ето и мене, откога да ме е повикал горе, сто години тежат на гърба ми, ама воля негова, грешна съм, сине, затуй не ме иска още. А пък дечицата ми, шест момченца и две момиченца, от мънички ги прибра при себе си, да им се радва, от тегло и грях да ги уварди. Долният свят, сине, в грях гази като прасе в кал, а сега дечицата ми в рая седят до коляното на Бога и греят като осем звездици в небето. Ето и тебе ангелчетата ще те поемнат на крилцата си и при дяда Господа ще те отнесат и той при дясното си коляно ще те тури. Щом те вика по-ранко при себе си, до коляното си ще те тури, така да знаеш. Пред очите ти ще се отвори голямо ширине, по зелени поляни ще се разхождаш, до студени изворчета ще си почиваш, тревици и цветенца ще миришеш, ще радваш очите си с много чудеса, пък вечер ангелчета с песни ще те приспиват. И тъй довеки…

Бабата свещенодействаше с твърди и отмерени движения и продължаваше да ме ласкае, че дядо Господ ме вика предсрочно при себе си, защото душата ми е праведна, и досущ като ония философи, над които така яростно се надсмиваше някога чичо Мартин, ме уверяваше, че само „горе“ ще намерим истинското и вечно блаженство. Нямах нищо против, разбира се, да попадна в рая и да блаженствам навеки, макар че не се чувствах кой знае колко достоен за това велико благоволение. Навън грееше ярко пролетно слънце, а в стаята въздухът се сгъсти от тъжния и тежък мирис на тамяна, пламъчето на свещта се пропука и се наклони, две горещи восъчни капки потекоха и се втвърдиха в дланта ми, света Богородица с олющено и модернистично лице гледаше отчуждено от иконката, цветята траурно сведоха повехналите си листа, около мен се възцари непроникновеното и отвъдното, бабата малко по малко изпадна в екстаз, приседна в краката ми и думите й се сляха в неясен речитатив. Като се заслушах в неясното й пеене, разбрах, че ме оплаква. Жалбата й се промъкна през открехнатия прозорец и се понесе като тихо, зловещо виене в пролетния ден, окъпан в майска светлина, избуял в сочна зеленина, лекомислено опиянен от жажда за живот. Вековната добродетел на старицата ме трогна. Колкото и формално да ме оплака, тя ми възвърна донейде репутацията на почтен човек пред съседите, които ми обявиха бойкот и не благоволиха поне от куртоазия да махнат с ръка пред старта ми към небесните селения. Старицата все пак им показа, че и за мен се намери една душа да ми каже последно сбогом, нещо повече, макар и безименно, като на незнаен воин, тя ми даде благословията си за голямото пътуване и милостиво ме постави до коляното на самия дядо Господ.

След като ме „уреди“, баба Камила отиде в кухнята и веднага намери каквото й трябваше, сякаш сама го бе поставила в хладилника и шкафа. Извади сирене, масло, хляб, изпържи си няколко яйца и седна да обядва. На масата имаше глава лук, наряза го и на всеки залък си гризваше от него. Всичките й зъби, ситни и жълти, стояха непоклатимо и самоотвержено по местата си. Хрупкаше лука като мишле, мляскаше сладко и се облизваше, накрай обра чинията със залък хляб, изяде го и дойде да ме нагледа. Свещта догаряше в ръката ми, замени я с нова и оправи фитила на кандилцето. Както е известно, дяволът, щом подуши мъртвец, веднага се залоства до него и дебне сгоден момент да обсеби душата му. Той обаче се бои най-много от Божия кръст, от тамян и от запалена свещ, та моята благодетелка непрекъснато се кръстеше и ревниво бдеше да не би кандилцето или свещта да загаснат. При тази сигурна охрана дяволът можеше да обсеби душата ми само в случай, че ме прескочи или ме докосне котка. Това бе изключено, защото у дома нямаше котка, но за по-голяма сигурност бабата не се отлъчи от мен цяло денонощие. Никой, дори от домашните й, не се весна да види как се справя сама с мен и дали не се нуждае от нещо. А и тя, изглежда, се чувстваше много добре в моята компания и никого за нищо не потърси. Приказваше ми за разни работи, без да се смущава от упоритото ми мълчание — за умрелите си дечица, за петлите си, за рано починалия си „човек“, за братята и сестрите си, къде живеят живите, къде почиват мъртвите, и така узнах, кажи-речи, историята на цялото й родословие. По едно време приседна до краката ми и започна да разказва за сестра си Калинка и за някой си Ганко. „Гюзел“ Ганко му викаха, че беше хубавец и най-личен юнак в селото. По жътва снопите му най-тежки и стегнати, на кушия конете му най-бързи и гиздави, по сборове на пехливанлък никой не можеше да го надвие. Много моми го искаха, а пък той хвърли око на кака Калинка, ходиха, що ходиха по седенки и тя му се врече. Прати сватовници, ама тати ги върна още от вратата. Бяха се съдили с баща му за ниви, лоши думи си казали, та ни Ганковите искаха кака, ни нашите — Ганко. С кака по едно време се подмомихме, че тя вървеше година и нещо пред мене, мязахме си като две капки вода, само дето беше по-височка с една длан. Заедно момувахме като две дружки и тайни си нямахме една от друга. Коги тати върна сватовниците на Ганко, кака ми каза, че ако не се вземат с него, ще си затрие живота. Аз пък думах на мене си, че ако се вземат с него, ще си затрия живота, щото и аз горях от мерак по него. Заричах се, клетви си давах да не мисля за него и от сърцето си да го пропъдя, че беше срамотно и грешно две сестри един да любят. Не ми даде Господ сила на камък да се превърна. А пък кака и той нищичко не знаят, само на мене се доверяват и надяват. Аз носех хабер от единия на другия коги и къде да се срещнат, аз ги вардех отстрани, дорде се изприкажат. Вземи ме, мили Боже, думах си, от мъки да ме отървеш! А то мъките били занапред… Заинатих се веднъж, няма да ви ставам поща, думам на кака, страх ме е тати да не научи. Траях ден, два, на третия сама спрях Ганко на пътя уж много здраве от кака да му кажа. Лех, Марийко, казва ми Ганко, веднъж балдъзка да ми станеш, златна гривничка съм ти купил, дето правиш туй добро на мене и на кака си! С очите си го пия, треперя като лист пред него, а дума нямам в устата си да му кажа, че златната му гривничка не ща, ами него искам, мили Боже, и никой друг. Ганко сякаш не ме вижда и чува, приказките и заръките му все за кака… Тъй мина близо година и по Димитровден, коги работата попривърши, намислиха кака да му пристане. Един ден, понеделник беше, тати отиде в града на скеля. Тръгнаха с мама, тя да остане в сестриното си село да извлачи малко вълна, та на връщане тати да я вземе. Кака ме прати да намеря Ганко и да му кажа, че вечерта ще му пристане. Тати и мама може да не се върнат, пък и да се върнат, уморени, рано ще заспят. Цял ден кръстосвах из село да срещна нейде Ганко и чак на мръкване го видях на кладенеца. Грабнах менците и хукнах нататък. Тичам, ама краката ми подсечени, сърцето ми стегнато на топ, ще се пръсне. Ей сега, думам си, ще се наговорим за пристанушата, кака ще си вземе бохчичката, дето сме я скрили от месец насам в плевника, ще отиде с него и Ганко няма да го има. Няма да го има и за мене живот няма да има… Нарекохме се с Ганко да чака кака в задната градина до бъзака. Ако пък мама и тати се върнат по туй време, да я чака, докато си легнат. Вързахме и двете кучета, да го не усетят и залаят. Като притъмня хубаво, кака рече: „Е, Маро, да се простим, какиното, че каквото Бог покаже нататък. На мама и тати от мене поклон стори, да не ми се сърдят, че думата им надве направих. На Ганко съм се врекла, в негови ръце оставям живота си.“ Тъй ми приказва кака и ме прегръща, пък аз си мисля що не я тръшне болест ей сегичка, да падне и да не стане, че ако Ганко не е на мене, да не е и на нея. Тежък грях турих на сърцето си, родната си сестра поисках мъртва да видя. Мене да беше тръшнала болест, аз да бях паднала и да не стана!… Тогаз каруцата изтрополя и спря пред къщи. Калинко, Марийко, тука ли сте, викна тати, излезте да помогнете на майка си. Кака отърча навън при каруцата, а пък аз останах в стаята. Помаях се малко, дорде разпрегнат конете и пренесат туй-онуй в килера, и изтичах в плевника. Взех бохчичката, дето кака я беше скрила с малко чеизец, и право в градината при бъзака. Ганко ме хвана за ръка и хукнахме в тъмното. Покрай плетищата, покрай плетищата и у тях. Нека си легнат нашите, дума Ганко, на утрина ще те заведа при тях. Мушнахме се в тъмната сая и седнахме на сеното. Той радостен, радостен, на ръце ме взе и като дете ме гали. Калинко, Калинчице, ей че се взехме и никой не може да ни раздели! Ами ти, шепне ми, що мълчиш, не се ли радваш? Що си се стегнала тъй, отпусни се. Ако и да не сме още венчани, ний сме вече мъж и жена. А аз плача, плача, дъх не мога да си поема. Сърцето ми надве разкъсано, сега, думам си, трябва да му кажа коя съм, дорде не е станало късно, па каквото той реши. Ала не му казах… Ганко ме разпозна чак по видело. Нищо не ми продума, заведе ме при своите, честта ми от хорски срам опази. Трийсет години живяхме, десет деца му родих, лоша дума не ми каза, ала и сладка дума от него не чух. Не можа да обърне сърце към мене. Двете къщи съвсем се смразиха, у дома при мама и тати не стъпих, с кака ни се видяхме, ни се чухме. Ожени се в далечно село и там си остана. Дойдоха и децата. Хубави и здрави, да им се ненагледаш, а щом подраснат, без болест залиняват и като свещици гаснат. Едно подир друго, едно подир друго. Останаха ми само Маринчо и Станка. Бог ме наказа, дето зачерних два живота, а над дечицата ми се смили и ги прибра, да не теглят греха на майка си. И Ганко залиня. Имаше-нямаше петдесет години, легна и не стана. На доктор не поиска да се покаже, не каза и какво го боли. Мълчешката живя горкият, мълчешката си издъхна. Същия ден дойде хабер от какиното село, че и тя починала. Не можах до гроба да я изпратя и прошка да й поискам. Божа поличба беше и туй, дето в един ден починаха Ганко и кака. Разделени живяха тука, а душите им ведно са били, та щом единият се въздигна нагоре, другият тръгна подир него. Там, пред Бога, още същия ден да се венчаят…

6.

Емилия и чичо Мартин не очакваха, че в резиденцията ще ги посрещнат така радушно и шумно. Голямата къща светеше отвътре и отвън като коледна елха. На околните дървета също бяха окачени разноцветни фенери, тъй че и дворът бе осветен, а пред входа на къщата бе постлан килим, покрит от край до край с горски цветя и треви. От двете страни на килима бяха застанали с карабини „за почест“ славните питомци на чичо Мартин и когато той пое ръката на Емилия и тя стъпи от файтона на земята, вдигнаха карабините към тъмното звездно небе и дадоха три пъти по три залпа. Пиршеството в нейна чест завърши в късни зори. Шестимата мъже бяха трогателни в желанието си да се покажат истински кавалери, трима от тях, между които и Аптараман, бяха сложили вратовръзки за пръв път и през цялото време се чувстваха като обесени-недообесени.

Така Емилия стана първата амазонка в нашия край, а злите езици я нарекоха и първата куртизанка, доколкото домът на разбойниците можеше да се сравнява със замъка на някой владетел или благородник. Някой някога бе казал, че порокът е елемент на прогреса и че строгият морал е нашето отношение към хората, които не ни се харесват. Авторът на афоризма е искал очевидно да ни напомни истината, че всяка новост, каквато и да е тя, изглежда в очите на обществото като порок. Не бива, разбира се, да тълкуваме горния афоризъм в буквалния му смисъл, защото ще излезе, че прогресът е елемент на порока, което може и да е вярно, но е оскърбително за цивилизованото човечество. Всички осъдиха поведението на Емилия като библейско падение, когато научиха, че тя прекара цели двайсет дни в дома на разбойниците. А през това време Емилия бе двойно щастлива — най-после имаше възможност да се отдаде напълно и свободно на любовта си към чичо Мартин и да изпита голямото удоволствие, че е успяла да погази предразсъдъците на своето общество, за да влезе в друго, непознато, любопитно, а може би и опасно. Ако бе попаднала тук при същите условия, но при други обстоятелства, навярно щеше да прекара тези двайсет дни в приятно равнодушие, а сега живееше в състояние на щастливо изстъпление, всичко й се виждаше необикновено, романтично и очарователно тъкмо защото го бе постигнала по своя воля. Макар да бе се стремила съзнателно и небезкористно към всичко това, едва ли ще се осмелим да я корим, тъй като тя искрено следваше своето увлечение, не допускаше, че върши нещо непозволено, както не допускаше, че причинява страдание на родителите си, или по-точно смяташе, че е глупаво от тяхна страна да се поддават на глупавото обществено мнение. Тя осъзнаваше по инстинкт, че личната свобода няма нищо общо с общоприетия морал, и с очарователна за годините си смелост се отдаваше на тази свобода.

Както и трябваше да се очаква, най-странни бяха отношенията й с Иванчо Кутийката. След „годежа“ им, който предизвика толкова шум не само в обществото на нашия град, но и в цялата околия, сега тя се държеше с него като с изпитан стар приятел и верен съзаклятник, наричаше го г-н Кутиев, без може би да съзнава, че с това официално обръщение го унижава повече от позволеното. А г-н Кутиев, за когото цяла Добруджа знаеше, че е злочест пленник на разбойниците, и го окайваше с жални песни, полагаше всички усилия да направи гостуването й колкото се може по-приятно, като че искаше непрекъснато да й напомня, че тя е негова благодетелка за цял живот. Той знаеше например, че Емилия като ученичка се е увличала в езда, че баща й едва бе успял да я отклони от това мъжко занимание, и още на следния ден й подари ездитен кон и костюм за езда. Конят бе алест с бели чорапки на предните крака, тъй че като бягаше в галоп, сякаш прехвърляше пред себе си две бели топки. Казваше се Балдуин, бе кротък и обучен като в цирк и Емилия го яздеше с часове из пустата и безкрайна гора, облечена в зелен офицерски брич, кафяви ботушки и бяла жокейка, изпод която косите й изглеждаха смолисточерни до синьо. В тези часове тя изпитваше истинско удоволствие от люлеещия, плавен ход на Балдуин и напрегната от малко угнетяващото горско безмълвие, потъваше в преживелиците на един въображаем или прочетен в книгите свят, сражаваше се с допотопни зверове и всякакви чудовища, попадаше в плен на някакви екзотични и жестоки човеци, за да се завърне като легендарна победителка от тези тежки изпитания в гостоприемния дом на разбойниците.

Другата приятна изненада, която й поднесе Иванчо Кутийката, бе ловната пушка, двайсеткалиброва дамска двуцевка, с фини сребърни инкрустации и великолепно изрязано в горната част на приклада лице на богинята Диана, което по чудно съвпадение приличаше на нейното лице. Емилия бе излизала само при краткотрайните и шумни ученически екскурзии до покрайнините на града и сега за пръв път изпитваше самотното съприкосновение с природата. Наистина Янко Марев, оня тридесетгодишен момък със сини плахи очи и изящни пръсти, каквито трябва да е имал Паганини, който пръв пристигна преди няколко години при чичо Мартин, винаги се намираше до нея или около нея, за да я учи на стрелба, но Емилия чувстваше до себе си смирената му и благоговейна преданост на кралски паж, а не и самия него. Присъствието му бе така ефимерно, че когато Емилия стреляше по някоя птица или животно, той успяваше да стреля едновременно с нея така дискретно, щото тя вярваше, че е улучила целта, и искрено се радваше на успеха си. Така тя навлизаше сама в природата като в мистично тайнство, ту трепетна и възторжена, ту сладостно безсилна пред това тайнство. От есенната гора лъхаше нежна тъга, листата на дърветата, храстите и тревите издаваха тихи печални стонове и те идваха от замайващото многообразие на техните цветове. В ранна утрин гората биваше приласкана във влага и мекота, ботушките й безшумно пружинираха върху килим от златисти листа, тъмните стебла на вековните дъбове загадъчно прозираха в синкавата мъгла, в небето се носеха задъхани крясъци на диви гъски и тогава Емилия чувстваше как природата я дебне с хиляди очи, приглушени шумове и звуци, които тя долавяше не със слуха си, а с вътрешното си напрежение. И все пак природата бе за нея една нова обстановка, където откриваше романтиката на краткотрайна самота, на размишления и смътни чувства и където всъщност придаваше най-голямо значение на самата себе си като героиня на въображаеми подвизи. Защото, щом обърнеше гръб на гората, забравяше всичките си впечатления от нея, както и чувствата, които пораждаха тези впечатления.

С лова не бе така. Още на втория ден улучи един див гълъб и с неподозирано любопитство изтича да го види. Гълъбът лежеше с прекършено крило и на човката му блестяха две рубинени капки кръв. Женската нежност и състрадание, които бе изпитвала към „горките птиченца и животни“, отстъпиха място на странно задоволство от сполучливия изстрел. „Браво, госпожице!“, каза Янко Марев с раболепно възхищение, когато тя взе птицата от земята и с гордост му я показа. Една сутрин видяха стадо сърни. Необезпокоявани досега от ловци, те лежаха на една полянка, източиха шии и любопитно насочиха уши към двамата. Най-едрата, вероятно и майка на стадото, първа предугади опасността, стана, тропна с крак и помръдна ухо, готова да побегне, но в този миг подгъна предните си крака и падна. Останалите наскачаха и мигновено се изгубиха в гората с грациозни скокове. „Браво, госпожице!“, изказа обичайното си възхищение Янко Марев и Емилия едва сега видя ранената сърна. Когато отидоха при сърната, тя направи усилие да се изправи с пречупените си крака и изплака като изплашено дете: „Мами-ии, мами-и-и!“ Тези меки и звучни вопли отекнаха страшно в суровата, натежала от смърт гора. Сърната гледаше Емилия право в очите с плувнали в топли и бистри сълзи очи, пак като дете, което иска помощ от нея. Остър спазъм прониза сърцето й, тя се обърна гърбом и запуши ушите си. „Олеле, как плаче!“ Докато убиваше птиците, имаше чувство, че не тя, а пушката прави това някак от само себе си, а сега почувства съвсем ясно и чу как по нейна воля, от самата нея, а не от цевта, се изтръгнаха сачмите и се забиха с остър плясък в тялото на сърната. Боже, каква съм жестока! — помисли си тя и усети как в нея се извърши нещо много значително и необикновено, което сякаш сложи веднъж завинаги плътна преграда между нея и доскорошното й юношество, преминало в топли родителски ласки и домашен уют, в четене на трогателни книжки, които я учеха на милост, състрадание и героична саможертва за щастието на всички живи същества по земята. Тръгнаха за вкъщи мълчаливо, тя напред, Янко Марев на почетно разстояние след нея, преметнал през рамене закланата сърна. Емилия изпитваше лека отмала, детският плач на смъртно ранената сърна още отекваше болезнено в сърцето й, не можеше да се освободи от сложното и силно нещо, което я изпълваше с тревога и неясен смут и я караше да се чувства нова, непозната и някак чужда на самата себе си.

Мъжете тутакси се събраха в кухнята да видят сърната. Общественото им положение ги задължаваше да бъдат преди всичко отлични стрелци, но тъкмо това положение не им позволяваше да се пилеят из гори и поля, където можеха да ги очакват неприятни изненади. Не бяха изпитали треската на лова, но затова пък тъй искрено се удивяваха, че едно толкова младо и хубаво момиче може да бъде ловец, и тъй непринудено поздравяваха и хвалеха Емилия, че на нея й стана много приятно, тягостното чувство я напусна и започна весело да се шегува с тях. А на следната вечер празнуваха. В къщата нямаше жена готвачка, но трапезите за обед и вечеря биваха по-пищни и подредени с по-добър вкус от тези на официалните приеми, на които Емилия бе присъствала с баща си. За нея така си и остана тайна как „годеникът“ й успяваше да приготвя и подрежда тези аристократични трапези, още повече че не забелязваше някой да се суети из кухнята. Тя виждаше, че на годеника му е приятно, или поне даваше вид, че му е приятно, да й поднася нови и нови изненади, и за да му достави това удоволствие, не проявяваше любопитство за нищо. И добре правеше, защото Иванчо Кутийката се бе условил с Маврик Николаев, чийто чифлик се намираше съвсем наблизо отвъд гората, да приготвят там храната и да я донасят по два пъти на ден. Вие може би си спомняте Маврик Николаев, онзи чифликчия, при когото чичо Мартин отиде преди години през една зимна вечер да му иска три хиляди лева не защото му трябваха тези пари, а за да постави на изпитание за пръв път силата на своето лудешко дръзновение. Тогава Маврик Николаев стреля в него почти от упор и само неврастенията му попречи да пръсне черепа на неканения гост. Въпреки това чичо Мартин напусна чифлика едва сутринта със самочувствието на победител в капризната игра на живот и смърт и тръгна по широкия и объркан свят да търси свята, неизвестна и на самия него истина. Може би си спомняте и за балдъзата на Маврик Николаев, Дора, бившата възпитаница на букурещки пансион за благородни девици, която с щедрите си любовни ласки бе накарала чичо Мартин да се почувства в обятията й като Нерон в обятията на Попея. Тя и сега живееше при Маврик Николаев като самотна млада жена и храненица, вечно изтомена от спомените си за „Малкия Париж“ и смъртно отегчена от липса на общество. Чичо Мартин запълваше от време на време тази въпиеща липса, макар и пътьом, по за една или две нощи, отдавайки се на безпросветното й сладострастие, както изнуреният странник се отдава на чистото и топло легло. Маврик Николаев не само че не я упрекваше както по-рано за мимолетните й връзки с разбойника, ами явно ги покровителстваше, като се правеше на глух и сляп. „Сватовството“ с разбойника поне засега му спестяваше неприятната изненада да получи някое писъмце, скрепено с печат от червен восък и червена копринена панделка, което хвърляше в постоянна тревога останалите чифликчии и заможни хора. Освен това Маврик Николаев започна да мисли, че Мартин не е всъщност разбойник, нито главатар на някаква политическа организация, а своенравен млад човек, който с лудешки риск се е поставил доброволно извън законите. Това стана, когато младият човек удостои една вечер балдъзата му с поредното си посещение и му върна парите така, както ги бе получил — на табличка и с разписка, в която се казваше, че „организацията разполага с достатъчно средства и смята за свещен дълг да върне заемите на своите благодетели“. На младия човек тъй или иначе не му липсваше известно благородство, Маврик Николаев бе повече зарадван, отколкото обезпокоен от съседството му и с готовност се постави на негово разположение в лицето на секретаря му Иван Кутиев. На готвачите и слугите бе дадена строга заповед да приготвят храна „като за цар“, а на кочияшите да я откарват навреме, където трябва. То се знае, че в тази кулинарна експанзия вземаше най-голямо участие балдъзата. Надеждата й за по-тясна и трайна близост с чичо Мартин бе въплътена във всяко ястие, напитка, десерт или букет градински цветя тъй беззаветно, както е въплътена любовта на селските момичета във везмото на кърпичките и кесиите за техните изгори. Тя се надяваше, че „царят“ ще узнае това, ще го оцени и както гласи нашенската поговорка, любовта му към нея ще мине първом през стомаха му, а после ще нахлуе бурно в сърцето му, за да остане там завинаги.

Благодарение на изтомената вдовишка надежда на тазвечершната трапеза не липсваше и „от пиле мляко“. Не липсваха и нови изненади за Емилия за ознаменуване на първия й голям ловен успех. Иванчо Кутийката се бе постарал да облагороди вековната дивота на голямата гора с последните постижения на цивилизацията и изкуството. Точно по средата на тавана висеше нова петромаксова лампа, която с тихо свистене пълнеше стаята с ярка светлина и придаваше на празничната трапеза още по-тежка тържественост и блясък. На единия край на масата бе поставено кресло от червено дърво с изрязана корона над облегалката и лъвски лапи на краката, тапицирано с овехтяла ясносиня коприна с цветчета на четирилистни детелини, същото кресло впрочем, на което балдъзата на Маврик Николаев и отсъстваща домакиня на тази пищна вечеря за пръв път бе изкушила така страстно чичо Мартин. На другия край на масата пък бе поставен патефон с огромна фуния, в която спокойно можеше да се побере един джазов квартет. Когато Емилия зае мястото си на масата, Иванчо Кутийката постави мембраната на плочата, от кутията се чу нарастващо съскане и от това съскане се роди суха като оглозгана кост мелодия на фокстрот или марш.

С това завърши тържествената част на вечерята, но не и изненадите за гостенката. След като си пийнаха, момчетата разказаха живо и шеговито невероятни (но истински) истории от досегашната си жизнена практика, пригласяха на задъхания стар патефон, а по-късно даже играха ръченица по мелодията на някаква румба. Към полунощ Иванчо Кутийката стана от мястото си, отиде при Емилия и мълком й поднесе златен пръстен с голям колкото лешник рубин. Момчетата, които знаеха по-добре от всеки бижутер цената на такъв пръстен, млъкнаха отведнъж и, кой знае защо, заеха тържествени пози. Стойността на подаръка, както и жестът на техния секретар ги изпълни с мъжествено благоговение. Само чичо Мартин, облегнат на стола си и наклонил леко настрани глава, наблюдаваше със спокойна усмивка тази сцена, сякаш отдавна я бе предвидил. На Емилия даже й се стори, че той изпитваше някакво нечисто задоволство, докато гледаше как секретарят му се измъчва от несръчността си да удостои една дама с подаръци и почести.

— За вас, госпожице! — каза Иванчо Кутийката, като подаваше пръстена с разтреперана ръка към ръката на Емилия, поиска да добави още нещо и млъкна с пресъхнали устни. Той целият изглеждаше пресъхнал — и ръцете, и лицето, та дори и гласът му, — само по слепоочията му се стичаха две струйки пот като по дърво, от което силният огън изтръгва последните капки вода, преди да го превърне на въглен.

И Емилия силно пребледня. Тя съзнаваше, че трябва да върне подаръка под безобидния предлог, че с нищо не го е заслужила, или да го приеме с някаква уговорка от висотата на гордото си снизхождение. Уверена бе, че жестът на „годеника“ й не е безкористен кавалерски жест, в него тя долавяше някакво отдавна замисляно намерение, дълбоко потискано и съкровено и може би именно поради това толкова неумело поднесено. Никога не бе се съмнявала в хладнокръвието на този човек, а ето че той загуби самообладание и „затова, затова не бива да му подавам ръката си“. Но я подаде и подавайки я, погледна чичо Мартин за пръв път, откак се познаваха, с безпомощен смут и надежда да види в очите му някаква оценка на постъпката си. Чичо Мартин гледаше все тъй спокойно усмихнат как Иванчо Кутийката се опитва да надене пръстена на пръста й, как халката не улучи пръста й и падна на масата, а оттам — на пода. Параша преви мощния си гръб, взе пръстена и го сложи на масата. Това продължи няколко секунди и Емилия имаше вече и суеверния предлог, че щом пръстенът е паднал на пода, няма да й донесе щастие, и отново погледна чичо Мартин, и отново не видя по лицето му ни укор, ни одобрение.

— Аз сама! — каза тя, надяна пръстена на пръста си и със същата ръка вдигна чашата. — Благодаря ви, господин Кутиев, за ваше здраве!

Тя изпи виното наведнъж, тръсна празната чаша на масата по харамийски, а мъжете гръмогласно и одобрително се засмяха. Алкохолът й възвърна дръзката увереност на малка палавница, която я правеше симпатична и съзаклятнически близка на тези мъже. Те бяха минали през иглените уши на досегашния си живот, за да стигнат до голямата къща сред гората по своя воля, и все пак независимият характер на младата и красива госпожица ги изпълваше с възхищение, нежност и другарска преданост към нея. Всички знаеха историята на лъжливия й годеж с Иванчо Кутийката и не придадоха някакво по-особено значение на смешния и забавен епизод с пръстена. Напротив, почувстваха се в неудобно положение, че не са се сетили да изразят уважението си към госпожицата така красноречиво, и започнаха да бърникат из джобовете си. Оказа се, че и в джобовете на официалните им костюми, необличани кой знае откога, се намират такива „скромни подаръчета за спомен на госпожицата“, като златни и сребърни гривнички, обички, огърлички и даже една връзка с турски пендари. И цялата тази бижутерия, причинила кой знае колко радости и мъки на някои хора, се появи пред Емилия във вид на блестяща купчинка. Тя изпита отвращение, като си помисли, че щом приеме толкова скъпи вещи, тъй или иначе ще влезе в ролята на пълноправен член в обществото на тези галантни господа. В същото време съобрази, че кавалерската им щедрост не бе случайна, а обмислена — пръв да й поднесе подарък секретарят им, а след него останалите. И в двата случая обаче техните подаръци елиминираха донейде подаръка на Иванчо Кутийката, а това бе най-важното за нея.

И все пак, когато се прибраха с чичо Мартин в стаята си, Емилия си даде сметка, че в ласките й има нещо чисто женско и лукаво, пресилено и предумишлено, за да го предразположи към откровеност, а това бе сигурен знак, че гордостта й все още не е успокоена. Никой от близките и познатите й не подозираше каква изтънчена, почти порочна гордост, неприсъща на толкова млада жена, се криеше под изблиците на нейния буен, жизнерадостен характер, може би само чичо Мартин бе я открил, но никога, нито дори с намек не бе си позволил да я уязви. Сега той спеше (или се правеше, че спи!), а Емилия, както много пъти досега, си спомни оня тъжен есенен ден преди години, когато го изпрати с файтон извън града, падна в краката му и ги нацелува, както Магдалена бе целувала краката на Исус. Тя не бе на себе си от някаква необуздана екзалтация и все пак видя и завинаги запомни, че и той не бе на себе си и сякаш му стана страшно и непоносимо. Дали тогава не изпита презрение към порива й за всеотдайност (защото бе спонтанен и обвързващ), или се почувства недостоен да я види в краката си? Ето тази загадка измъчваше сърцето и ума й, щеше да ги измъчва и занапред. Ако сега се преструваше на заспал, за да пощади гордостта й, той всъщност я оставяше да изнемогва от собствената си суета. Че бе проявила „жалка суета“, като позволи да й даде подарък човекът, когото презираше повече от всички, в това нямаше ни най-малко съмнение, толкова повече че веднага и безпогрешно бе отгатнала намерението му. Но ако Мартин наистина не бе отдал значение на пръстена „за вас“, както и на „приятните изненади“, то това бе най-страшното. Най-страшното и непреодолимото.

Емилия се заслуша в диханието му и с цялото си същество се увери, че той спи дълбоко и непробудно. И тогава до слуха й се докоснаха звуци от музика. Тихи и тънки като игли, те сякаш се промъкваха през порите на варосаната стена и все пак тя долови мелодията на шлагер, който изплакваше фаталната си изповед: „За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.“ Емилия отметна завивката и слезе от леглото. Не се боеше вече, че ще събуди чичо Мартин, наметна шала на раменете си и излезе боса в тъмния коридор. Риданията на „удавника“ я водеха като нишки към вратата, през една от тяхната, под която светеше тънка ивица. Но и да не светеше ивицата, тя знаеше, че това е стаята на Иванчо Кутийката, както знаеше, че ще отвори вратата и ще влезе. Ала не знаеше защо трябва да влезе при него — да му каже очи в очи, че го презира, да го утеши или да му отмъсти. А може би знаеше защо отива при него, само че не можеше да го назове с думи. Чувстваше го в себе си и в същото време го виждаше отразено в тъмнината като неясна картина без размери, с преливащи се ту ярки, ту избледняващи до сиво образи и цветове и тази цветна вакханалия, както бива в съновидение, едновременно излъчваше ридаещи звуци на едно мизерно, отблъскващо страдание и весели, победоносни трели на просташко самодоволство. Виждаше и своя образ в хаоса на тези луди цветове и звуци, разкъсан и деформиран, но и себе си не можеше да назове с думи. До вратата имаше само няколко крачки, но това бе дълъг, изнурителен път. „Дали не съм пияна?“ — помисли тя и си спомни, че бе пила само две чаши вино, едната наведнъж в самото начало, а другата до края на вечерта. „Ето, усещам как ходилата ми се отлепват от клея, защото дъсченият под е още нов, усещам как отлепването започва от петите и свършва до пръстите на краката ми, чувам неприятното звекане, което разнася миризмата на клея. Как ще съм пияна! Трябва да се овладея и да се върна, ето всичко!“ Но докато мислеше така, тя пристъпваше напред като сомнамбул, съзнаваше, че се движи именно като сомнамбул, и все пак не се връщаше назад. През светлата ивица под вратата се промъкваха все по-плътни същите пресипнали ридания, които предизвикваха у нея страшно отвращение. „Плачи ти, сърце!…“

Натисна леко бравата, влезе и застана сред стаята. Иванчо лежеше по гръб на края на леглото, за да може да стига до патефона, поставен на стол до главата му. Лежеше облечен и обут, с извити ръце под тила, унесен в дрямка. Изглежда, че усети чуждото присъствие най-напред с обонянието си, защото ноздрите му започнаха да се разширяват и да душат. Моряшките ридания свършиха и плочата застърга на празно. Той отвори очи и видя Емилия. Гледа я няколко секунди, като че искаше да свери възприятията на обонянието си с тези на зрението, и едва тогава се увери, че тя стои сред стаята с тъмен шал на раменете.

— Госпожице! — тихо каза той, без да помръдне, сякаш бе разпнат на възглавницата. — Аз ви очаквах…

— Очаквахте ме! Сега! — Емилия се усмихна с нескрито презрение, но вътрешно бе поразена от неговата увереност.

— Да, знаех, че ще дойдете… Непременно ще дойдете…

Той наистина я бе очаквал по силата на някакво свое предчувствие, което така силно порази Емилия, ала не очакваше нищо добро от нейното посещение. Тя бе дошла, и трябваше да дойде, само със съгласието на Мартин (иначе не можеше и да бъде!), за да му хвърли пръстена в лицето, а може би и да му „върне“ лъжливия годеж. Очакваше я още от момента, когато не успя да запази самообладание и изпусна пръстена на пода. Всъщност той едва сега осъзна напълно докъде бе стигнал с необмислената си постъпка, стана от леглото и зачака развръзката, а тя бе съдбоносна за него. Иглата на мембраната изпука върху пукнатина на плочата и спря. Настъпилата тишина като че го притисна тежко от всички страни и го лиши от неизменното присъствие на духа при всякакви обстоятелства. Когато заговори, Емилия разбра с интуицията си, че той стои за пръв път срещу някого обезоръжен, с голи ръце и искрен. И това също я порази.

— Госпожице! — каза той, като я гледаше с трескава безнадеждност в очите. — Аз ви очаквах с ужас! С истински ужас… Злоупотребих с вашето благородство. Ето и сега, докато ви очаквах и треперех вътрешно, аз се престорих на задрямал. Лошо излезе, признавам, лошо и смешно. Ето, виждате ли, не искам и да зная, че ще ме посетят в полунощ при… такива обстоятелства. От подлост, а подлостта се ражда от безсилието. Аз ви оскърбих и съжалявам! Познавам ви добре, за да ви моля за извинение, и все пак извинете ме, ако можете, някак си… Макар че не аз… не аз, а някой друг ме подтикна. Да, жалък съм сега. Но вие не бива да ме презирате за това, че станах ваше оръдие, за да се прикривам зад гърба ви, от лесна изгода. За всичко друго можете да ме презирате, но не и за това. Аз сам и без вас щях да тръгна по пътя, по който вървя сега. Срещата ми с вас е една житейска случайност. Ето това, само това искам да знаете!

Иванчо млъкна, като продължаваше да я гледа в очите и по всичко личеше, че нито има, нито пък желае да каже нещо повече. Емилия пристъпи към него, вдигна бавно двете си ръце, обхвана главата му и го целуна по челото. Целуна го мълком с върха на устните си и излезе от стаята.

7.

След всичко това на сутринта трябваше да последва някакво обяснение между двамата. Емилия спа до късно и се събуди бодра, както често се случва след кошмарни сънища. Щом отвори очи, тя си спомни за снощното посещение при Иванчо Кутийката именно като за кошмарен сън, а когато се събуди напълно, остро изпита вината си за това посещение. Ако чичо Мартин бе при нея, тя щеше да му разкаже за приключението, което бе предприела, за да накаже „годеника“ си за неговата дързост. Друго обяснение тогава нямаше за случая. По-късно, когато нейният „паж“ Янко Марев й поднесе закуската и размени с нея няколко ласкави думи, тя почувства, че вината за снощното приключение не гнети така тежко съвестта й. И до обед, докато скиташе сама из околността, не се вълнуваше толкова за постъпката си, колкото за това, че не бе имала възможност веднага да я сподели с чичо Мартин. След няколко дни някак си не можеше, а и не желаеше да му изповяда вината си. Внушаваше си, че мигът на изповедта е пропуснат, и то по негова вина. Той бе длъжен, казваше си тя, ако е бил буден, да се заинтересува защо съм напуснала леглото му късно след полунощ и къде съм ходила. Ако пък не е бил буден, което е повече от съмнително, длъжен бе също така, още като се прибирахме, да прояви някакво отношение към нелепата сцена, която се разигра на вечерята. Между другото Емилия имаше известно основание да се съмнява, че чичо Мартин се е преструвал на заспал. По нашия край отдавна се знаеше, че той спи с отворени очи, а разправяха още, че имал толкова чувствителен слух и обоняние, щото можел да чува и подушва по миризмата хора и животни от голямо разстояние. Това бе вярно, както бе вярно, че стреляше с карабината си безпогрешно, без да я прикладва. Тези навици той бе придобил още от времето, когато скиташе сам по света и се осланяше единствено на сетивата и оръжието си. Емилия бе чувала за тези неща, сама познаваше бързите му рефлекси, ала не знаеше, че чичо Мартин спи със затворени очи само в леглото на жена, иначе едва ли щеше да гадае толкова много дали през оная нощ се е преструвал на заспал, или не.

Тя съзнаваше, че като търси смекчаващи вината си обстоятелства в настъпилите събития или в други незначителни неща, това от нейна страна най-малкото не е почтено, както съзнаваше, че мълчанието й можеше да се окаже съдбоносно за по-нататъшните им отношения, измъчваше се все повече и все пак отбягваше да заговори за вината си. Очакваше той пръв да отвори дума и независимо от това, дали ще я осъди, или не, щеше да разбере отношението му към нейната постъпка. Великодушен ли е, или равнодушен — ето кое бе най-важното за нея. Но стана така, че чичо Мартин или не намери подходящ момент за разговор, или, което бе още по-лошо, не желаеше и тя да му напомня за случая. Тъй че обяснението, което очаквахме между тях, изхождайки от характерите на двамата, сега-засега не последва.

На сутринта чичо Мартин стана, когато тя спеше, а след около час пристигна Коста Кавадаров, негов връстник и съученик от гимназията. Двамата приятели не успяха да се осведомят взаимно за здравето си, когато Параша влезе при тях да пита за нещо и между другото спомена, че току-що срещнал владиката да се лута из гората. Кочияшът му се заблудил и се „нахакал“ в някакви непроходими гъсталаци. Параша познал владиката („Имали сме веднъж работа и с него!“), целунал му ръка и обяснил на кочияша му как да излезе на правия път. Чичо Мартин веднага нареди да го настигнат и поканят на гости, но като размисли, яхна коня си и сам настигна файтона на владиката. Ако дядо владика бе заподозрял в каква бърлога отива, положително щеше да загуби ума и дума и да прочете последната си молитва. Но той бе сериозно обезпокоен от дългото лутане из дивата гора, както и от далечните пушечни изстрели, които се чуваха, посъветва се с протосингела и прие поканата на младия мъж да отдъхнат и да продължат по правия път. Освен това младият и любезен мъж, който се представи някак стеснително и неопределено, а дядо владика го взе за местен чифликчия, изведнъж му вдъхна доверие и особено го поласка настойчивото му желание Негово преосвещенство да удостои него и другарите му с краткото си посещение, „което сам Бог бе предопределил с явна поличба“.

В резиденцията настъпи необикновено оживление. След като снеха от себе си всички неподходящи за случая дрехи и вещи, момчетата на бърза ръка се превърнаха в кротки миряни и придадоха на лицата си израз на християнско смирение. Щом файтонът спря пред къщата, те едва изчакаха дядо владика да слезе и един през друг се втурнаха да му целуват ръка. Дори и Аптараман, син на най-безбожното племе в света, се вреди между другите и напъха черната си муцуна в широкия като фуста владишки ръкав. Само Емилия не се появи, защото по това време скиташе из околността и от време на време даваше по някой изстрел. След неприятното лутане из слепите горски пътеки дядо владика бе искрено затрогнат от тържественото гостоприемство, хвана големия сребърен кръст, който висеше на шията му, и с блага усмивка благослови всички. Той забеляза по лицата им смирена готовност да се поставят на негово разположение и си помисли, че никога и никъде не бяха го посрещали с такова християнско благоговение. А когато пристъпи към голямата каменна къща и не видя нищо, което да напомня за земеделски труд, неочаквано му мина през ум дали младият мъж не криеше зад настойчивата си покана някаква изненада, дали например не бе попаднал в някое закътано манастирче, което трябваше да се числи към неговата митрополия и за което по някакво чудо не знаеше досега. Но той не видя наоколо черква или дори параклис и тогава пък си помисли, че най-вероятно се е озовал в гнездото на някоя религиозна секта, за която също не знаеше досега.

Така приятно заинтригуван, той се прекръсти пред прага и влезе в дома на разбойниците. Нетърпелив съм да разкажа как дядо владика прекара там и какво му се случи, но ето че едно неотложно събитие ме принуждава да прекъсна разказа си и това събитие е предстоящото ми погребение. Съгласете се, че е любопитно човек да присъства на собственото си погребение, когато има тази възможност и в никакъв случай не бива да я пропуска…

8.

Весело беше моето погребение…

(Стар шлагер)

То не бе тържествено и многолюдно. До вечното ми жилище дойдоха да ме изпратят всичко шест души. Един от секретарите на Съюза на писателите по служебно задължение, както и домакинът на съюза, двама колеги по „перо и маса“, на които бях одобрил и пуснал за печат по една книга в качеството си на редактор, поради което едва ли не ме уволниха от издателството; един от ония пияници лешояди, които прекарват повечето от времето си на гробищата, присъединяват се към погребалните шествия най-безцеремонно като най-добри приятели на покойния и пийват и хапват на трапезата за „Бог да прости“. И най-после един приятел от казармата, на когото в продължение на две години бях съчинявал любовни писма, благодарение на които успя да се ожени за сегашната си съпруга. Никога дотогава не бях възвеличавал толкова много една жена, не бях описвал любовните трепети на едно сърце, нито бях предричал тъй бляскаво и щастливо бъдеще на един брак, без дори да съм видял портрета на жената, за която съчинявах писмата си. По-късно, когато видях „обекта“ на любовните си излияния вече като съпруга на приятеля ми, изпитах остро чувство на угризение и оттогава реших никога вече да не пиша любовни писма.

Положиха костите ми в земята на „Бакърена фабрика“, защото в Централните софийски гробища не ми дадоха гроб. За да се установя там за цяла вечност, трябваше да отговарям на някои условия. Първо, да имам фамилен гроб, в който да не е погребан някой от близките ми преди повече от осем години. Второ, да съм активен борец против фашизма или да съм син на такъв борец. Трето, да имам чуждестранна валута, за да си купя гроба и честта да стана съсед на гореспоменатите антифашисти. Това обаче не означава, че „там, горе“ ще се прилага класово-партиен подход. „Там“ може би моя посмъртна светлост ще заеме място в центъра, защото е казано, че привилегированите на този свят няма да отидат в рая.

Едва ли щях да си спомня за погребението си, макар да е първото събитие по пътя към небитието, ако природата не бе решила да го ознаменува по особен начин. Известно е, че най-младият и буен месец на пролетта — май, търси къде и как да изразходва неудържимо напиращата в него енергия. Като всеки младеж той буйства безпрепятствено, неуморно и безсрамно, за да се отдава безогледно на любовни оргии, да расте, цъфти и завързва. Той подбужда жените да се освобождават от „диктатурата“ на зимното си облекло, смело да излагат на показ своите прелести и така да оскверняват целомъдрието си.

А какво направи този лудетина в деня на моето погребение? Когато дойде време да спуснат ковчега ми в гроба, откъм северозапад задуха силен вятър и подгони по небето цели стада облаци с увиснали космати кореми. Сред тях проблясваха червени зигзаги на светкавици, последвани от силни гръмотевични гърмежи. Опечалените поглеждаха неспокойно към небето, готови да изтичат към погребалната зала, но един от колегите ми каза, че когато има силен вятър, светкавици и гърмежи, дъждът обикновено отминава и небето се изяснява. Съюзният секретар извади от джоба си надгробното слово, но едва прочете първото изречение — „Смъртта ни отне един ценен труженик в полето на нашата литература“ (докато по-рано твърдеше обратното), когато гъстите и дебели като въжета струи на дъжда заплющяха по листа с надгробното му слово и по главите на опечалените.

Но бедата и сега не дойде сама. Заваля градушка, едра като лешници, върху главите на опечалените. Те се затичаха в непрогледната ледена пелена на стихията, проклинайки желанието си да ми кажат последно сбогом. Когато се прибраха в погребалната зала, бити от градушка в прекия смисъл на думата, те вече ме ненавиждаха посмъртно. А моя посмъртна милост си лежеше в ковчега недокоснат от стихията и дори се забавляваше да слуша ударите на ледените лешници по капака на ковчега. Този бе един от малкото случаи преди и след смъртта ми, когато ми провървя като на многопатилия легендарен неудачник Марко Тотев. Когато го погребвали, завалял силен дъжд и намокрил всички опечалени до кости, само той останал сух под капака на ковчега си.

Домакинът на съюза едва бе намерил място да залепи некролога ми на лицевата страна на писателската сграда. Тази стена открай време бе облепена с некролози така плътно, че на влизане в сградата първа ме посреща смъртта с очите на покойните колеги.

Така тази стена се бе превърнала в стена на мъдростта. Тя напомняше на пишещите братя, че след успехите, славата, завистта и клеветата, след доносничеството в съответните служби на Държавна сигурност, наградите и отличията, те стигат до стената с некролозите.

Моят некролог бе най-пресен, миришеше още на печатарско мастило. Един мастит критик бе съчинил текста. Беше написал толкова и все отрицателни статии за съчиненията ми, та бях започнал да си мисля, че Господ го е назначил за помощник на архангел Михаил да отнесе един ден на небето бедната ми съчинителна душица. Сега обаче бе осенен от такова славословие, че ако бях жив, не щях да понеса товара на толкова много слава. Само някакви си двайсетина реда бяха достатъчни да се убедя, че макар и посмъртно, правдата винаги възтържествува, освен ако критикът не бе изразил чрез тези редове радостта си, че отсега нататък няма да му създавам грижи.

Приживе имах навик да чета некролози. У нас те са много като в никоя друга страна по света и човек не може да ги отмине, без да им хвърли по един поглед. Почти всяка входна врата, стена или ограда е нашарена с тъжните вопли на близките на покойниците. Трудно може да се обясни това публично споделяне на скръбта от загубата на близък човек. Може би споделената скръб, макар и с непознати, се понася по-леко? За съжаление обаче понякога жалбите на опечалените се превръщат в забавно и дори смешно словотворчество.

„Ваньо, скучно ми е без тебе!“

„Бъди спокойна, скъпа моя! Няма никога да ти изневеря със сърцето си, защото жените, с които се срещам, не са хубави и добри като теб!“

Често мъката на починалия се излива в мерена реч.

„След всяка жена се заглеждам,

очаквам да си ти,

но празна е мойта надежда,

а сърце ми как тупти!“

„Смърт прекърши уханния жасмин

и остави мен самин!“

„Годините минават,

мъката остава,

сълзите ми текат

и не щат да спрат.“

„Не мога вече да гледам

на вратата черния креп.

Кажи ми, моля те, скъпи,

кога да дойда при теб?“

„Аз скритом още за тебе тъгувам

дори когато весел празнувам…“

„На улицата се заглеждам

във всяка чернокоса или руса.

Уви, не си ти, и отминавам

в сърцето с мъка и покруса.“

И т.н.


На обяд неколцината опечалени, след като бяха яли пердах от градушката, влязоха в писателското кафене да се постоплят и отдъхнат. Седнаха, както се полага след погребение на приятел, да пият по една малка за „Бог да го прости!“. След всяка глътка ме споменаваха с добра дума, като изброяваха добродетелите ми: добър, честен, талантлив, безкористен, услужлив, верен приятел, справедлив редактор, с една дума — модел на съвършен човек. Но, както е известно на пишещите от цял свят, без една може, но с една никак не може. Тези „малки“ имат чудодейното свойство да превръщат скръбта в най-добро разположение на духа. След четвъртата „малка“ някой каза, че не бива да се увличаме в положителната си преценка за покойния, а да бъдем реалисти. (Всички се съгласиха с него.) Така де! Ако отсъдим трезво, той с нищо не беше повече от нас. Колкото до характера му, всички го знаем. Опак, противоречив, темерут, съмняващ се във всичко, скептик и в края на краищата — нихилист. Така де! Нека си бъдем реалисти! Припомниха случаи, когато съм оспорвал безспорните качества на някои (техни) книги и така изброиха всичките ми слабости и пороци, както преди това — добродетелите ми. Настроението им се променяше според броя на „малките“. Разказваха весели истории и вицове, караха се, спореха, смееха се, а ето че един запя някакъв шлагер и другите започнаха да му пригласят.

Бях чел, че някои племена посрещат раждането на човека с дълбока скръб, а смъртта му — с радост и веселие. Най-мъдрото отношение към човешкото битие.

9.

Философът Плотин твърди, че душата започва истинския си живот, след като напусне тялото. Същото казва и Еврипид, а именно че животът е смърт, а смъртта — живот. Приживе за нищо на света не можех да повярвам на тези древни господа. Сега обаче съм изумен от тяхната свише прозорливост и се питам как са могли да проумеят тази отвъдна истина, докато са били още живи. Имам вече възможност да проверявам истината им на „практика“.

Но и народът е прозрял една истина. След като напусне тялото, душата остава четиридесет дни на земята и след това се въздига в „горния“ свят за цяла вечност. Ето защо сега съм повече земен, отколкото небесен жител. А както съобщих в началото на своя разказ, още в мига на смъртта милостта ми се размножи в два броя — телесни останки и дух. Духът ми пък придоби свойството да се пренася мигновено и безпрепятствено когато и където си пожелае и да се претворява в каквото си пожелае, невидим, неуязвим от нищо и от никого. Да се пренасят във всяка точка не само на земята, но и в космоса, това е мечта на живите, която се осъществява само във фантастичните романи и филми.

Да, прави са били Плотин и Еврипид. Пълнокръвният живот на душата наистина започва след смъртта. Затворена в тялото като престъпник в затвор или концлагер за цял живот, изтерзана от безброй грижи и болести, от тъмни страсти и потисничество, от омраза и егоизъм, душата излита от затвора си като волна птица и се устремява към света. Моята бедна съчинителна душица най-напред поиска, разбира се, да се наслади на самото летене из безкрайния простор на битието. Направих кръг над София, а след това прелетях над цялата страна.

Какъв простор! Каква свобода!

Приживе светът непреодолимо бе ме привличал, а нямах средства и паспорт да го обиколя и разгледам. Както вече споменах, приживе бях си купил хубав куфар и шлифер и ги предлагах на познати и приятели да ги ползват при пътуванията си из чужбина. Когато ми ги връщаха, дълго ги съзерцавах, упоен от мириса, който носеха със себе си, и изпитвах странното чувство, че сам аз съм пътувал и видял непознати страни. С времето започнах да се превъплъщавам не само в куфар или шлифер, а и в ония, които пътуваха с тях. Така посетих много страни в няколко континента.

Но това бяха въображаеми пътешествия, а впечатленията ми от тях — прочетени от книгите, мъгляви и неясни като сънища. Сега можех да обиколя света с бързината на светлината, само че, както бива при толкова голям избор, не знаех откъде да започна. Докато се колебаех така, погледът ми попадна на парче вестник, на което пишеше, че някъде към Северния полюс е изригнал вулкан. Колко му е да го видя, казах си и в същия миг се озовах там. Отдалече видях огромни огнени езици сред безкрайната ледена пустиня, това необичайно зрелище бе изригналият вулкан. От дълбините на земните недра бликаше и клокочеше огнена лава, преливаше от кратера и течеше към близкото море. Наоколо бе смъртоносно горещо, носеше се тежка миризма на изгоряло, а околните ледени блокове се топяха. Бях зашеметен от тази страшна стихия и дълго не можех да се отдалеча от нея.

На връщане от Севера зърнах едно стадо китове. Плуваха спокойно и изхвърляха струи вода като гейзери. Най-големият плуваше най-отпред. Стори ми се огромен като кораб. Стъпих на гърба му и си спомних оня хумористичен епизод от Библията, в който се разказва как Господ заповядал на пророк Йона да отиде в някакъв град да проповядва на гражданите му да престанат да вършат зли дела, че иначе ще ги накаже много жестоко. Йона е знаел, изглежда, колко са страшни бандитите мафиоти в този град и отишъл да проповядва в друг град. Качил се на някакъв кораб и тръгнал в открито море, накъдето корабът го отведе. Изглежда, че Йона е бил наивен или не е бил кой знае колко вярващ в своя Господ, за да си помисли, че може да се скрие от очите му и да избегне наказанието му. Надигнала се страшна буря и корабът започнал да потъва. Моряците хвърлили жребие, за да узнаят заради кого иска да ги накаже Господ. Жребието се паднало на Йона. Нямало как, той си признал, че не е изпълнил заповедта на Господа, и сам пожелал в порив на самокритика да го хвърлят в морето, за да се спаси корабът. Моряците изпълнили желанието му.

Йона не знаел да плува и започнал да се дави. Тогава Господ заповядал на един голям кит да го глътне и Йона прекарал три денонощия в утробата му. Разкаял се за греха си и Господ заповядал на кита да го изхвърли на сушата. Йона отново тръгнал да проповядва заветите на Господа.

Любопитно ми бе да узная как се е чувствал пророк Йона в утробата на кит и реших да се вмъкна в нея. Издебнах, когато китът разтвори челюсти да глътне ято рибки, вмъкнах се в устата му, а оттам — в утробата му. И какво да видя! Там седи възрастен мъж с плешива глава и дълга като кълчищна къделя брада, с гъсти бели вежди, а под веждите — черни живи очи. Изненадата на двама ни бе толкова голяма, че дълго се гледахме и мълчахме. Утробата на кита бе широка колкото една стая. Чуваше се лек шум от дишането на кита и от бавните удари на сърцето му.

Мъжът бе облечен или увит в нещо като бял хитон. Стана от мястото си и се изправи срещу мен.

— Кой си ти и как попадна тука? — запита ме той безкрайно учуден, но и радостно възбуден. — Не се бой от мене, отвори устата си и говори! Аз съм пророк Йона.

Отворих уста и му се представих. Казах му от каква народност съм, обясних му къде се намира България. Казах му, че пребиваването му в утробата на кита, описано в Библията, ме заинтригува и реших да вляза в тази утроба, за да видя как се е чувствал в нея. Един дух може да си позволи подобен каприз. Само че съм изненадан. В Библията е казано, че е престоял в утробата на кита три денонощия, а аз го заварвам тук след около три хиляди години.

— Не вярвай много-много на Библията! — каза той. — По онова време много нечестивци и зевзеци се обявяваха за пророци, мъдреци и проповедници. Сънуват някакъв сън и заявяват пред хората, че Господ им се явил и им заповядал да пророчестват. Тъй че моята история, както ми я разказа, не е напълно вярна. Съчинявали са я някои конюнктурчици, за да се докарат пред Господа и да го прославят като милостив и благ към човеците. Истина е, че и на мене Господ се яви във вид на светлина. Тя заслепи очите ми и тогава чух глас, който ми заповяда да отида в големия град Ниневия и да проповядвам там, защото гражданите на този град злодействат и не живеят по закона на Господа. Отидох и започнах да проповядвам. Около мене веднага се събра много народ. Хората ме слушаха и вярваха в това, което им говоря, защото бяха много измъчени, наивни и доверчиви, та намираха упование във всяко справедливо слово.

Тогава дойдоха едни дебеловрати бабаити с ятагани в ръцете. Господ ми беше заповядал да проповядвам на хората да се отвърнат от лошия път и от насилието на ръцете си и аз им го проповядвах. Ония с бичите вратове и ятаганите ми викнаха да се махам, щото не ме чака добро, задето съветвам народа да се отклони от досегашния си път. Не ги послушах и продължих да проповядвам словото Господне. Те дойдоха при мене, вързаха ръцете ми, отмъкнаха ме на края на града и ме хвърлиха в една хумба. Тя беше дълбока, влажна и тъмна. Държаха ме там цяла нощ и ми казаха, че ако продължавам да говоря на народа за някакъв си Господ, ще ме накажат още по-тежко.

Не ги послушах и на следния ден отново излязох на площада да проповядвам. Ония пак дойдоха, вързаха ръцете ми и ме закараха в същата хумба. Биха ме с пръчки и отрязаха с ятаган малкия пръст на левия ми крак. На следния ден се повтори същото. Отрязаха малкия пръст и на десния ми крак. И казаха ми, че ако отида пак да проповядвам, ще ме режат парче по парче, докато остана само голи кости.

Изплаших се и не отидох вече да проповядвам. Не намерих сили да издържа да ме режат парче по парче, а и народът не ме защити. Всички се изплашиха от мафиотите и се изпокриха по къщите си. Куцук-куцук, отидох в друг град и се качих на един кораб, за да се спася от ония с бичите вратове. Знаеш от написаното в Библията какво е станало по-нататък. Казваш, че съм прекарал тук около три хиляди години. Може и така да е. Господ ме е забравил или не може още да ми прости.

Изповядвах му вината си, но той не спря ръцете на дебеловратите мафиоти от Ниневия. Докога щеше да изпитва търпението и твърдостта на вярата ми? Докато ме умъртвят разбойниците? Забравил ме е Господ или не иска още да ми прости.

— В наше време работата с Господа стои по-иначе — казах му. — Изглежда, че се намира в криза. Все по-малко хора вярват в него и няма власт над тях ни за добро, ни за зло. Лъжепророци обаче, наречени екстрасенси, се навъдиха много. Ако излезеш на бял свят, ще бъдеш единственият истински пророк.

Йона се въодушеви от идеята ми.

— Ще ме заведеш в Ниневия. Само че, както казваш, аз съм вече на около три хиляди години. Какво ще работя, как ще живея?

— Няма да работиш. Страната, в която ще живееш, ще се грижи за теб, защото ще бъдеш единственият жив трихилядолетник и свидетел на библейските времена, ще идват да те гледат и разговарят с теб хора от цял свят. Ще даваш на държавата, в която живееш, най-голямото перо от туризъм, ще бъдеш най-щастливият и богат човек.

— А как ще стигна до моята страна? Не мога да вървя, стар съм.

— Освен кораби, както в твое време, сега има много и различни превозни средства. Влакове, автомобили, самолети, ракети. Движат се с бързината на стрела, с електричество, с бензин, с атомно гориво. За час можеш да обиколиш Земята, а за ден — да стигнеш до Луната.

Йона слушаше удивен, но и с известно недоверие, като че му разказвах фантастични приказки. Любопитството му растеше, а очите му блестяха от вълнение. Задаваше ми въпрос след въпрос, а аз му отговарях търпеливо и подробно. Минаха часове. Разказах му за чудесата на науката, за техническия прогрес, за телевизията и компютрите, за радиото и телефоните, за космическите кораби.

— Сегашните хора са направили живота си рай — каза той. — Искаш да пътуваш нанякъде и литваш като птица. Натиснеш едно копче и добиваш светлина. Да се радваш на такъв живот и да не искаш да умреш. А какъв беше животът в младостта ми! Тежък примитивен труд, глад, мор, стада добитък, войни, насилия, лъжи, разврат. Господ разруши няколко града за назидание на лошите хора, заради порочните им дела, но и това не помогна. Сега, както сте си изградили такъв лесен и хубав живот, такива работи няма, нали?

— Има ги — казах и видях, че той не ми повярва. — Всичко, що е имало в твое време, и сега го има, и то хилядократно повече, тъй като и хората по света са хиляди и милиони пъти повече. И войни има, и лъжи, и измами, и насилие, и разврат, и всичко, срещу което се е гневил твоят Господ.

Любопитството на древния пророк отстъпваше на разочарованието му и все пак, както не вярваше отначало на разказите ми за чудесата на нашето време, така не искаше да допусне, че пороците на неговото време и сега ги има. Щом трябваше да го въведа в нашия живот, бях длъжен да му кажа истината за него.

— Само през Втората световна война са избити около сто милиона.

— И световни войни ли има сега? И с какво се избиват толкова много хора?

— Войни се водят сега почти всеки ден по света. Враговете не се бият с прашки, лъкове и ятагани, а с огнестрелно и ядрено оръжие. Само с една атомна бомба се избиват милиони хора. Водят се и бактериални войни. Хората се изтребват като насекоми с химикали.

Пророкът започна тъжно да мисли, после ме попита:

— А мафии има ли? Има ли ги ония дебеловрати изнудвачи и убийци, които ми забраниха да проповядвам и измъчваха беззащитните?

За съжаление и това трябваше да му призная.

— Има ги, и то толкова много, че никоя власт не може да се справи с тях. Те са като държава в държавата и дори полицията се бои от тях. Мафиотите в Европа и Америка работят на едро. Рискуват живота си срещу огромни суми и не закачат бедните. Нашите са кокошкари. Изнудват богатите, но не отминават и бедните. Организираната престъпност…

— Ясно, ясно! — прекъсна ме пророкът. — Разбрах, че човечеството от мое време досега не е мръднало в морално отношение нито на йота напред. Не желая да летя като птица, да гледам телевизор, нито пък да се качвам на Луната. Ще си остана в утробата на кита. Живял съм тук повече от три хилядолетия в спокойствие и сигурност, ще живея, докато Господ ми дава живот. Щом ще ме обявят за чудото на века, всички ще мислят, че съм и най-богатият, и ще ме изнудват, отвличат и измъчват. А сам казваш, че полицията не може да се справи с престъпността. Тук никой за нищо не ме безпокои и храна имам в изобилие. Какво друго му трябва на човек, за да изживее живота си? Благодаря ти за вниманието, приятелю, но няма да те последвам. Не желая да влизам в днешния свят, оставам си тука.

Както и да го убеждавах, че лично той ще бъде неприкосновен и че животът му ще бъде лек и безопасен, той остана непреклонен. Застана срещу мен и направи дълбок поклон. Това бе знак за сбогуване. Върнах му поклона и излязох от утробата на кита…

10.

А сега да продължа разказа си за скъпия на сърцето ми чичо Мартин и за славните му приятели.

След богатата трапеза и скъпите напитки дядо владика и придружаващите го двама отци поблагодариха за гостоприемството и пожелаха да продължат пътя си, но с половин уста. Стомасите им бяха така натъпкани и клепките им тъй натежали за сладка следобедна дрямка, че щом ги поканиха да си отдъхнат от обяда, те веднага се съгласиха. Чичо Мартин ги настани в покоите си — дядо владика в самостоятелна стая, а двамата отци — в обща. След като върна от път духовниците, той разпореди да се намерят няколко икони и кандила. Хората му ги намериха начаса и по негово указание ги окачиха по стените на стаите, в които щяха да почиват гостите. Над леглото на владиката окачиха Възнесение Христово, а в стаите на отците — Света Богородица.

Докато те почиваха, чичо Мартин прегледа за последен път проекта за параклиса, който бе решил да построи до голямата къща. Заради този проект именно бе догонил и отклонил от пътя им владиката и спътниците му. Искаше му се духовник от най-висок ранг да освети и благослови бъдещия строеж и съдбата му помогна. След като духовниците си отпочинаха, той им обясни с каква цел си е позволил да ги отклони от пътя им. Показа им проекта на параклиса, направен от местен самоук, но даровит архитект, те го одобриха, но не успяха да скрият учудването и съмнението си, че намеренията на младия мъж и другарите му са сериозни. Обстановката, сред която бяха попаднали, съвсем не даваше основание да се вярва, че тук живеят хора духовни, а още по-малко религиозни. Всички изглеждаха много жизнерадостни и по лицата им грееха добронамерени и чисти усмивки.

Дядо владика си помисли, че е попаднал в средата на някаква неизвестна нему християнска секта, и то богата секта, но не смееше да запита каква е тя, за да не издаде невежеството си. Все пак, когато чичо Мартин му обясни колко бързо ще бъде построен параклисът и с какви златни и сребърни икони ще бъде обзаведен, дядо владика поклати утвърдително брада и каза, че е дело, угодно Богу. Взе подадената му лопата, направи първата копка и благослови бъдещия храм.

Параклисът бе построен и обзаведен само за три месеца, защото го градиха и рисуваха най-сръчните майстори от този край. Чичо Мартин нае свещеника от най-близкото село и нареди да го довеждат всяка неделя да отслужва литургия. Плащаше му, хранеше го и поеше добре, та той идваше и служеше с най-голямо вдъхновение. Най-усърдният богомолец бе циганинът Аптараман. Ако бе свободен от работа, в празничен ден оставаше да слуша пеенето на свещеника. Стоеше прав и неподвижен около час, пулеше се в свещеника и се кръстеше когато трябва и не трябва. Свещеникът не му обръщаше внимание. Беше млад и як, имаше мощен глас и съвестно изпълняваше службата си като актьор в монопиеса без публика.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса и молеше другарите си да не го безпокоят. Запалваше свещ и сядаше на малко столче точно срещу разпятието на Христос. Тишината на вековната гора изпълваше природата с покой, в параклиса се вдишваше леко замайващият дъх на тамян, на прясно резбовано дърво и боя. Докато седеше сред ароматната и мистична тишина на малката черквица и съзерцаваше разпятието на Христос, чичо Мартин откриваше душата си напълно, без да се бои да погледне в нейната бездна. Като съзнаваше несъвършенството и безсилието си да го превъзмогне, той започваше да говори с Христос като с близък приятел. Не вярваше в съществуването на дядо Господ, какъвто го рисуваха по иконите, нито в библейските разкази за сътворението на света и човека. За него Бог бе висша мистична сила или висш разум, непонятен и недостижим за човешкия ум.

Не вярваше и в непорочното зачатие на Девата, в способността на Христос да възкресява, както и в собственото му възкресение. Авторите на тази легенда, мислеше той, са били най-мъдрите хора на времето си, защото са обожествявали един велик хуманист, най-великия на всички времена, който пожертва живота си за доброто, истината и щастието на човеците. Подозираше, че авторите на легендата са обявили този млад мъж за син на Бога-Отец, който не се интересувал от „себеподобните“ си и ги е оставил на произвола на суровата и бездушна природа. Знаели са, че за човеците, слаби и несъвършени същества, е необходима личност, която да им проповядва братство и любов от името на небесния си Отец и да ги утешава с небесното царство.

Подвигът на Исус бе велик именно защото не беше Бог, а човек като всички нас, намерил сили и воля да отстоява човеколюбието си без страх от фарисейщината, насилието и злото. Ето защо го чувстваше като приятел и си позволяваше да разговаря мислено с него и да спори за някои от заветите му. Намираше, че тези завети, така красиви и проповядвани от християнството векове наред, са непосилни за човешката същност. „Велики човеко, приятелю Исусе! — мислено му говореше чичо Мартин. — Ти проповядваш любов не само към ближния, а и към враговете. Как да обичаме и враговете си? Учиш ни да не отвръщаме на злото със зло, защото така се поражда друго, по-голямо зло. Но ти знаеш, че още в твое време, а и преди, и след него светът се е крепил на злото, както твърди един твой светец. Вярвал ли си наистина, че ако не се съпротивляваме на злото, то ще изчезне? Ако си вярвал, значи си ревизирал световния порядък, сътворен от твоя Отец, и мисля, че затова си стигнал до кръста. Ето, в това е твоето величие — да създаваш надежда у човеците с цената на живота си“…

11.

С настъпването на есента чичо Мартин започна да изпитва неясно чувство на тъга. Случвало му се бе и друг път да изпитва подобно чувство може би в съзвучие с есенно тъгуващата природа, но то бе нежно и сладостно чувство на раздяла с пищния живот на лятото. Сега то му внушаваше тягостно предчувствие и го държеше вътрешно напрегнат. Настроението му се предаваше и на другарите му, та и те изглеждаха сдържани и необичайно мълчаливи. Сутрин всеки поемаше възложената му работа, на обяд рядко се събираха заедно, а на вечеря не разговаряха шумно и весело както преди, не слушаха и патефона. Иванчо Кутийката изглеждаше също неспокоен и в очите му, винаги живи и въртеливи, се долавяше особен блясък. В къщата витаеше безпокойство, но какво и за какво?

Чичо Мартин си го обясняваше с възбудата, която обзема хората при очакване на скъп гост. Скъпият гост бе Емилия. Преди седмица бе изпратила писъмце на чичо Мартин, с което го молеше да я приеме и изпрати циганина Аптараман да я вземе от дома й. Аптараман я доведе с файтона както и друг път съвсем тайно, но със знанието на родителите й. Малката мъжка общност не бе изненадана, нито пък особено въодушевена. Посрещнаха гостенката с присъщата си учтивост, но без особена тържественост. Нямаше както при другите й посещения весели разговори около трапезата, нямаше илюминации, нямаше и езда из гората.

Чичо Мартин не даде вид, че е озадачен от хладното отношение към гостенката, което му даде повод още веднъж да размисли и предвиди някои събития, които настъпиха след известно време. Очакваше ги със скрито нетърпение и вълнение, както се очаква нещо загадъчно и съдбоносно. Вълнуваше го и моментът, в който Емилия щеше да влезе в малката черквица. Дали щеше да влезе като в храм, или само да задоволи любопитството си, а след това да го приласкае в обятията си, както биваше досега при всяка тяхна среща?

Емилия влезе в параклиса любопитно усмихната, като че искаше да каже: „Я да видим какво си направил?“ Застана в средата, огледа го от всички страни и възкликна:

— Колко е чистичко и шарено! И как мирише на тамян! Как успя да го построиш за толкова малко време?

Чичо Мартин седна на столчето си в дъното на червицата точно срещу разпятието на Христос, а Емилия я обиколи два пъти, докато задоволи любопитството си.

— Хубаво, много хубаво, всичко новичко! — продължаваше да се възхищава Емилия, след като седна до него на приготвеното й столче. — Ами кой ще идва да се моли тук в тази гора?

— Ние с теб ще се молим. Емилия отново се усмихна.

— Не съм свикнала да се моля. За какво да се моля?

— Да ти се простят греховете.

— Нямам грехове. А ти имаш ли?

— Имам.

— И какви са те?

— Много са. Не мога да ги изброя.

— Ох, грешникът ми!

Кръшният смях на Емилия изпълни черквицата с жизнерадостно кощунство. Тъжните образи на Богородица, на светците и Исус с пронизани гърди и предсмъртен блясък в очите не събудиха у нея размисъл и съчувствие, а лекомислена жизнерадост. Сърцето на чичо Мартин потръпна. Струваше му се, че дори и най-закоравялата езичница би се отдала, макар и за миг, на духовно самосъзерцание и размисъл пред страдалческите образи на иконите. Не събудиха ли у нея желание за облекчаващо откровение?

Чичо Мартин се надяваше, че от оная нощ, когато бе напуснала тайно леглото му и отишла при Иванчо Кутийката, на душата й тежи като камък желание за една искрена изповед. Допускаше, че се измъчва от тази неизречена изповед и очаква сгоден момент да разтвори душата си. Според него този момент бе настъпил тук, в малката черквица. Не знаеше защо бе отишла при Иванчо, но постъпката й, дори да бе най-наивна, не можеше да отмине с равнодушие. Гордостта му не позволяваше да я прости, ако тя не му се изповяда, докато седят рамо до рамо в черквицата, не му позволяваше и да моли една жена за обяснение, па макар тя да е Емилия.

Но Емилия не бе в състояние да се вглъби в себе си, а още по-малко да се отдаде на сърдечна изповед. Опитваше се да разсее мълчанието на чичо Мартин, като го питаше да не би да мисли колко е половината на хиляда, да не би да са потънали гемиите му, смееше се на глупавите си въпроси така, че кръшните трели на гласа й някак нелепо кънтяха в тишината на черквицата.

— Хайде да излезем! — каза чичо Мартин и я изведе навън.

Емилия престоя два дни и на третия Аптараман както винаги я откара в потайна доба до града. Разделиха се, без да разтворят душите си един пред друг. Какво можеше да последва от това?

12.

Неприятните предчувствия на чичо Мартин се оправдаха. Още след заминаването на гостенката съгледвачите съобщиха, че полицията започнала да следи ятаците и да претърсва къщите им. Между другото това бе причина другарите на чичо Мартин да посрещнат Емилия малко по-хладно — с посещението си тя издаваше къде се намира къщата им. „Щом и баща й, околийският началник, знае къде сме, колко сме и що сме, то и цялата полиция ще го знае.“

Досегашните акции на полицията биваха мудни и явни, за да се даде възможност на чичо Мартин и хората му да вземат предпазни мерки, за което получаваше и скромно възнаграждение, начело с околийския началник. С този прост, но изпитан от времето похват чичо Мартин бе успял години наред да господства над този край на България и да го „върти на пръста си“, както бе мечтал още от юношеските си години. Все пак не бе си правил илюзии, че господството му ще продължи за цял живот. Сам се бе обявил извън закона и знаеше, че рано или късно ще влезе в решителен двубой с него. Колкото повече назряваха събитията за този двубой, толкова повече растеше дръзновението му. Всеки от другарите му трябваше да прояви мъжество и да подири закрила от най-верните си ятаци, ако се наложеше да действа поединично. Набелязаха пароли, имена на хора и местности, където имаха скрито оръжие с боеприпаси. За личното си богатство всеки трябваше да се грижи сам. Връзките с близки и познати трябваше да се прекъснат до второ разпореждане освен с най-верните ятаци.

Едрите чифликчии, търговците и всички заможни хора от целия край, които бяха принуждавани да дават пари, основаха нещо като комитет за борба с тях. Те заявиха на правителството, че ако не предприеме строги мерки против бандитите, ще организират и въоръжат доброволчески отряди. Направиха пътека до правителството, като представяха баснословни суми, ограбени от тях, увеличаваха стократно и броя на бандитите. Протестът им стигна до Народното събрание и се превърна в национален въпрос. Правителството бе принудено да издаде декрет да се организира кажи-речи цял полк от шпицкоманди за борба против бандитите в Североизточна България. А хората на чичо Мартин бяха всичко шест души, ако не се смятат някои самозванци, които действаха от негово име.

Околийският началник, г-н Медникаров, също донасяше в министерството, че бандата на Мартин Карабелов не е просто банда, а нелегална организация, която е станала легендарна и неуловима, защото разполага със стотици ятаци и съмишленици. Съчиняваше тези донесения с изтръпнала ръка и наболяло сърце. Докато настояваше пред висшите власти да предприемат крути мерки срещу бандитите, той съзнаваше, че с това пресича златния поток, който се вливаше в кесията му, и още по-лошо — обръща закона против себе си, защото бе публична тайна, че двамата с дъщеря си имат връзка с главатаря на разбойниците. Така господин Медникаров се видя заклещен в железния капан на корупцията и изгледите да се измъкне от него бяха нищожни, освен ако сляпата съдба не му помогне по някакъв начин. Виждаше се уволнен, опозорен, а може би и тикнат в затвора при престъпниците, които сам би изпратил там. В това въображаемо, но мъчително положение той смирено признаваше пред съвестта си, че от среден подлец бе станал голям подлец и враг на властта. Измъчваше го оскърбително чувство на страх и то бе така силно и непреодолимо, че трепереше, обливаше се в пот и плачеше.

И никой не можеше да му помогне да излезе от това безнадеждно положение. Нито „плененият“ от разбойниците зет, нито дъщерята. Иванчо Кутийката бе му разчистил пътя към златото на разбойниците, но отпосле, докато играеше ролята на негов шпионин, сам бе станал изпечен разбойник, така че при една мощна акция от страна на полицията трябваше сам да се спасява. Дъщеря му първа го бе въвела в престъплението, но сега и тя не можеше да му помогне или поне да му даде някакъв съвет. Беше объркана и нервна и когато я запитваше какво мисли да прави занапред, отговаряше с язвителни недомлъвки или мълчеше.

13.

Правителството издаде указ да се формира шпицкоманда (или както я нарекоха хората от този край — контрашайка) от четиристотин души. По-голямата част бе разквартирувана в околийския град, а останалата — в по-малките селища. Кандидати за служба в контрашайката се явиха много повече, отколкото бяха необходими. Заплатата привлече хайманите и джебчиите от цяла Източна България. Мнозина от тях бяха ограбвали бедните хора, като се представяха за съмишленици на чичо Мартин и така бяха опетнили доброто му име. Контрашайката командваше някой си капитан Мартов от София, а висшият команден състав бе набран от местната полиция.

Операцията за залавянето на разбойниците бе поверена на околийския началник. Това показваше, че „отгоре“ не знаят, че той има компрометиращи го връзки с разбойниците. А ако „отгоре“ вече знаят за тези връзки, мислеше той, и го назначават да ръководи операцията срещу тях с цел да го проследят чрез подставени лица и да го уличат в сътрудничество с тях? Така бе поставен в още по-мъчително положение. От една страна, се ласкаеше от доверието, което му се оказва, а от друга, се страхуваше, че ако открият връзката му с хората на чичо Мартин, това ще утежни още повече положението му. Трагедията му не бе само лична, а и семейна. Ако успееше някак да се изплъзне от отговорност, дъщеря му можеше да го злепостави пред властта. Тя отказваше да дава обяснения за по-нататъшните си отношения с чичо Мартин, не проявяваше и особено безпокойство пред настъпващите събития. Родителите й не знаеха как да се държат с нея — твърдо и строго или да търпят капризите й, да не би в пристъп на гняв да хване пътя към гората, както бе правила досега. Когато издевателстваха с въпросите си над нея, тя им заявяваше, че ще отиде при Мартин и ще сподели съдбата му.

— Ще се криеш с него вдън горите, ще се биеш срещу контрашайките?

— Ще минем в Румъния, а оттам в някоя друга държава.

— А ние? — приплакваше госпожа Недка и се сополявеше в ръкава на блузата си.

Емилия отговаряше с безразсъдна жестокост:

— Оправяйте се сами!

Ако изпълнеше заканата си, и тя като любовника си щеше да се постави извън закона. Тогава вече господин околийският началник щеше да хлътне с двата крака без всякаква надежда за спасение. Понякога си мислеше, а и вярваше, че само „лъжезетят“ му може да го предпази от предстоящата беда. Макар да бе станал разбойник, той все пак стоеше при Мартин като шпионин, а освен това бе оскърбяван от него по най-жесток начин. Само човек без капка честолюбие и гордост може да понесе подобно унижение, без да изпитва смъртна омраза към такъв съперник.

Господин Медникаров се опитваше да узнае от Емилия какви са всъщност отношенията й с Иванчо, но тя и за него не желаеше да говори. Дали бе заслепена от любов към главатаря на разбойниците до такава степен, та е готова да го последва дори и в смъртта?

Ако родителите й знаеха, че дъщеря им е раздвоена и стои на кръстопът, пред тях можеше да се появи светлинка на надежда. Гордостта не й позволяваше да им признае, че вече не изпитваше предишната сляпа страст да поеме пътя на Мартин, който сама бе избрала и поела, преодолявайки родителската забрана и обществените предразсъдъци. Тогава бе екзалтирана от дръзновението си, каквото никое момиче не можеше да си позволи. Тогава изглеждаше величествена в собствените си очи заради великата любов, която носеше в сърцето си. С времето тази романтична представа за живота, който я очаква с Мартин, все повече отстъпваше на трезвата житейска реалност.

Както и преди, довереният ятак на чичо Мартин й даваше знак от него един или два пъти в седмицата, че е на нейно разположение, ако пожелае да го посети, но тя все намираше причини да му отказва. Казваше си, че го прави за сигурността на любимия си, но съзнаваше, че го прави за собствената си сигурност. Казваше си още, че трябва да осмисли за последен път чувствата си към него, а това означаваше колебание в чувствата й. Често сънуваше как спасява живота на любимия си, но и как вижда срещу себе си черната паст на смъртта. Когато се събуждаше от тези героични, но кошмарни сънища, през целия ден изпитваше радост от живота и от всичко около себе си.

И чичо Мартин не й изпращаше вест за себе си. И той може би не рискуваше да я изложи на опасност. Емилия така си обясняваше мълчанието му, но сърцето й знаеше, че е обиден и разочарован от нея от оная нощ, когато тайно се измъкна от леглото му и посети Иванчо Кутийката. „Гордостта на Мартин не му позволи да ми иска обяснение като ревнив гимназист и това бе жест на достоен мъж — мислеше Емилия. — Отговорих на този жест с мълчание, което не можеше да не го оскърби и да не засегне достойнството му. Но ако той щади достойнството си, защо не щади моето? Защо трябва да се обесвам на шията му и да го моля да се оженим? Скандализирах семейството си, плюх на всякакви предразсъдъци, за да бъда само негова, а той все още не отронва дума за бъдещето на нашите отношения. Държи в неведение и мен, и семейството ми, като се опитва да го изкупва с чуждо богатство. Излъгах и се погаврих с един мъж в името на любовта си и какво лошо сторих, като отидох при него да му дам да разбере, че въпреки всичко го имам за човек? Знаех, че Мартин не спи и видя при кого отивам. Очаквах с изтръпнало сърце да ме запита защо съм го направила. Престори се на заспал…“

Емилия често си повтаряше този монолог, за да се увери, че няма вина пред чичо Мартин, но съвестта й, колкото и да бе обременена от разни съображения, все още не й даваше покой. Въображението й я пренасяше в параклиса, където престояха с чичо Мартин около час. Обстановката в малката черквица, строга, чиста и тайнствена, сладостно потискаше душата й, внушаваше й чувството, че са само двама на света и че може би ги свързва тук завинаги. Той седеше до нея, загледан в разпятието на Христос, и тя за кой ли път си мислеше, че е благороден и горд, че макар през ръцете му да са минали толкова пари и богатство, не е задържал нищо за себе си.

За много неща премисляше Емилия, след като се завърна у дома си, и най-вече за параклиса. „Ако го е построил само за мен, питаше се тя и тръпнеше от неясно чувство на надежда, страх и безпокойство. Ако го е построил само за да му изповядвам вината си в чистата и свята тишина на храма, далече от суетата на света? Дали не е очаквал изповедта ми като начало на венчавката ни в храма? А аз какво направих? Защо не отворих душата си? Вместо да му изповядам вината си, аз кощунствах сред храма, говорех му глупости и се смеех като лекомислена жена. Играех роля на невинна, за да прикрия вината си.“

14.

Събитията не дочакаха Емилия да намери отговор на тези трудни и съдбоносни за нея въпроси.

Проливните есенни дъждове се превърнаха в сняг за една нощ. За няколко дни натрупа до колене и затвори в капан целия край. Това време очакваха контрашайките. Всяка диря се отбелязваше ясно на снега и по нея можеше да се проследи движението на хората в населените места и в полето. Щом снегът престана да вали, контрашайките плъзнаха по селата да търсят разбойниците и ятаците им. По това време по селата ставаха сватби, а след тях дойдоха коледните и новогодишните празници, именните дни, седенките и много други календарни и некалендарни поводи за празници и веселби.

Селяните биваха празнично настроени и мнозина канеха контрашайките на трапезата си, хранеха ги, пояха ги и ги изпращаха по живо, по здраво. След известно време нехранимайковците започнаха сами да се канят на гости и да ядат и пият на провала. Не мина много и хората пропищяха от тях. Нарочваха по-заможните семейства за ятаци на разбойниците и нахълтваха в къщите им. Тарашуваха навсякъде — в стаите, в мазетата и таваните, в оборите и хамбарите, но скрити разбойници не намираха. Покрай тях се навъртаха и доносници, които клеветяха невинни хора, и контрашайките нахлуваха в къщите им без предупреждение и по всяко време. Бърникаха из долапите и скриновете и задигаха каквото намерят — пендари, златни пари, пръстени и всякакви ценности.

С особено настървение „претърсваха“ по-богатите семейства, които най-много бяха настоявали пред правителството да им изпрати въоръжена сила срещу бандитите. Началниците им знаеха това, но затваряха очи, защото по-голямата част от ограбеното отиваше в техните джобове. Акциите се провеждаха мудно и безшумно, за да могат хората на чичо Мартин да се предпазват от тях. Иначе трябваше да ги заловят и да се завърнат по домовете си, а тъкмо това не желаеха. Необезпокоявани от никого, те ограбваха стотици семейства и трупаха богатства. Започнаха да задяват и жените. Някои ходеха по седенките и опорочаваха веселите младежки вечери. Между тях и младите мъже започнаха побоища.

Контрашайките често пребиваха ония, които се съпротивляваха на кърджалийските им набези, но и пострадалите не им оставаха длъжни. Въоръжаваха се кой с каквото може и ги причакваха нощем, когато се прибираха пияни от кръчмите. Няколко жени бяха изнасилени. Млада невяста не понесе позора и се обеси в една вятърна мелница. След няколко дни намериха двама от контрашайките обесени в същата мелница. В едно градче обраха и подпалиха магазин, защото собственикът не им позволил да влязат през нощта да „търсят“ скрити разбойници. След всяко насилие или грабеж следваше отмъщение…

По-заможните, които бяха настоявали пред правителството да изпрати въоръжена сила срещу разбойниците, сега започнаха да изпращат делегации с искане да се разпуснат контрашайките. И населението изпрати от своя страна делегация, която заяви на правителството, че разбойници няма, а ако има, те са само няколко души и са вземали само от богатите, а на бедните са давали, така че народът е виждал от тях само добро. Отгоре се увериха най-после, че са подведени за броя на разбойниците, и решиха да разпуснат контрашайките. Бюрократичната им машина както винаги се задвижи мудно и продължително. Като разбраха, че ще ги разоръжават и лишават от плячкосване, нехранимайковците се впуснаха с още по-голямо настървение да грабят и безчинстват, но и населението се организира още по-здраво срещу тях. Навсякъде избухваха кавги и побоища, чупеха се глави, проливаше се кръв, падаха жертви и така пламна истинска война между населението и контрашайките. Заповед за разпускането им дойде едва след четири месеца. Те не се подчиняваха на началниците си, не сдаваха доброволно оръжието си, та се наложи да изпратят срещу тях полицейски команди да ги ловят и обезоръжават.

15.

През това време чичо Мартин живееше с другарите си, както се живее през зимата. Бяха запасени с провизии до лятото и не се налагаше често да напускат горската си къща. Междуселските пътища отдавна бяха проходими и те поддържаха денонощно връзка с най-верните си ятаци, които ги осведомяваха за действията на контрашайките. Скоро разбраха, че те нямат намерение да ги търсят и залавят, защото след залавянето им не ще могат да върлуват като кърджалии. Измисляха си разни забавления, разговаряха, прескачаха за кратко до домовете си, играеха на карти, слушаха патефона на Иванчо Кутийката. Ако се съдеше по самочувствието му, той бе станал заможен човек и често намекваше, че вече е време да напуснат гората и да се легализират. Другарите му не проявяваха желание да напуснат големия дом в гората. Връщането им в обществото щеше да ги лиши от волния, изпълнен с авантюри живот. И те бяха натрупали състояние, но вярваха, че щом контрашайките си отидат, никога вече няма да се върнат и те отново ще заживеят като преди, необезпокоявани от никого. Чичо Мартин допускаше, че поведението на контрашайките може да се окаже лъжливо, за да притъпи бдителността им, и за да се осигури от изненади, изработи партизанска стратегия.

Всеки от хората му бе длъжен да си избере пътека, по която да се измъкне при опасност, да си осигури най-верни ятаци и запасно оръжие. Определиха се пароли и явки, за да се събират при нужда и да действат заедно.

Чичо Мартин се намираше в най-възвишено състояние на духа. Младежката му и неувяхваща мечта да „върти на пръста си“ обществото се осъществяваше и дори надминаваше очакванията му. Не само обществото и властта в нашия край „завъртя на пръста“ си, но и цялата държава. Изпадаше във възторг, когато виждаше как държавата и правителството не могат да се преборят с петстотин души срещу пет. Както вече знаем, той изпитваше непреодолимо желание да се плези на живота поради причина, която той сам си знаеше. Каква можеше да бъде тя? Ако съдим по характера и делата му, можем да сме сигурни, че безпримерното му дръзновение не е дива, безсмислена авантюра. Той се бе отдал още от юношеските си години на великата игра на Аз и Обществото и това може би ни дава ключа към житейската му философия. Не знаеше, че играе тази игра, защото я играеше несъзнателно. Така я наричам сега аз не без риск за моя сметка, след като проучих родовата ни летопис и узнах много истини и легенди за характера и живота му.

За него знаем още, че обича да философства още от юношеството си. Оттогава се опитваше да си обяснява сам смисъла на всичко, което вижда, чува и чувства. Не бе прочел нито една философска книга и съзнаваше, че е нескромно и дори смешно човек като него, с оскъдни познания за живота и науката, да се отдава на „висши размисли“. Някои от приятелите му го наричаха дървен философ и той не им се сърдеше, защото имаше силно чувство за самоирония и сам се мислеше за такъв.

16.

Отношенията му с другите се определиха още от ученическите години поради някои волни, но невинни прояви и постъпки. Несъзнателно или от суета, той се открояваше пред другите ученици и с това нарушаваше общоприетите порядки и вкусове. Обичаше например да носи фуражката си силно накрехната над дясното си ухо, а не като войнишка фуражка, поставена „правилно“ на главата. Униформата му все по нещо се различаваше от тая на другите ученици. Или цветът и кройката биваха по-различни, или токата на колана му, или ученическият му номер биваше пришит не на левия ръкав, както повеляваше правилникът, а на десния. На всичко отгоре единствен той в класа, още петнадесетгодишен, имаше тънки мустачки, които му придаваха вид на възрастно момче. Склонността му към личен вкус се тълкуваше не само като кокетство и лекомислие, а и като самоувереност, оскърбителна за другите, които не можеха или не смееха да си ги позволяват. Лепнаха му и друг прякор — ефе, което на тогавашен жаргон означаваше конте. Винаги спретнат, с чиста бяла якичка на куртката, с лъснати обувки, с изгладени дрехи, така че „муха да кацне на ръба на панталона му, ще се разреже на две“, с лека и плавна походка, той наистина си беше конте.

Като слушаше грубите изрази на съучениците си гражданчета и четеше циничните им писания по стените на училищните клозети, чичо Мартин поиска да им се противопостави с безупречните си обноски. Беше внимателен и вежлив с всички, усмихнат и услужлив. Така ги задължаваше да се отнасят с него внимателно и с уважение. Те, разбира се, вземаха доброто му поведение за превземка и дори за подигравка с тях.

Израсъл в груба, но почтена селска среда, чичо Мартин с големи усилия успяваше да се представя за добре възпитан син на заможно семейство, но това му доставяше удоволствие. То се знае, присмиваха се на усилията му от прост селяндур да се представя едва ли не за аристократ, а той спокойно им заяви, че родът му е от благородническо потекло. Това вече минаваше границата на всяка скромност и всички избухнаха в запорожки смях. Той не само че не се смути, но ги изгледа със снизходителна усмивка и им разказа една история, която бе прочел в някакво старо списание и преиначил.

Когато генерал Дибич Забалкански, наречен така, защото нахлул с армията си в България през 1828 или 29 година, един млад българин организирал въоръжен отряд от двеста-триста доброволци и помогнал на руската войска да се прехвърли на добруджанска земя. Казвал се Богдан — моят прадядо. Завършил средно образование в Русия. След завръщането си оттам отишъл да се бори за свободата на Гърция срещу турците и там бил произведен в чин младши офицер. Бил съобразителен и смел. Под негово командване била превзета Силистренската крепост и разгромени много турски части. Генерал Дибич оценил заслугите му, наградил го с най-високия руски орден и сабя, изпратена от цар Николай, и го приел на служба в руската армия. Живял в Русия около десет години, получил още по-висок чин в армията и много награди, удостоен бил и с благородническа титла. Оженил се за рускиня от български произход от много богато семейство. По това време баща му бил вече много стар и самотен. Писал на сина си да се завърне у дома и Богдан се върнал богат. Закупил много земя, построил няколко мелници, търгувал със зърно и добитък. Умира млад, едва четиридесетгодишен, като оставя двама синове.

Неговият внук, т.е. баща ми, беше като него буен и непокорен. Не можеше да се примири с румънското робство и организира малка група от българи за борба срещу произволите на властта. Осъдиха го на няколко години затвор, а чифлика му изгориха. След излизането си от затвора баща ми продаде каквото можеше и една вечер ни преведе през границата в България. Не беше вече така богат, но не и беден…

Някои от съучениците му се усмихваха недоверчиво, но се виждаше, че мнозина са склонни да повярват на разказа му, тъй като не допускаха, че има въображение да го измисли с толкова подробности, които аз пропускам, за да не отегчавам читателя. Той разчиташе на невежеството им, като им каза, че който не му вярва, може да попрелисти историята отпреди Освобождението, нещо, което едва ли някой щеше да стори. Дали все пак му повярваха напълно, не се знае, но оттогава нататък започнаха да се отнасят по-учтиво с него и дори да се съобразяват с мнението му по някои въпроси. Едва тогава, изглежда, се увериха, че вкусът към облеклото и добрите обноски са му вродени.

Той живееше в крайния квартал при един от вуйчовците си, който държеше гостилница. Нямаше деца и обичаше племенника си като син. Хранеше го и обличаше така, че никой не можеше да допусне, че баща му е селски бедняк и не може да го издържа един ден в града.

17.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса, сядаше на малкото столче и се заглеждаше в разпятието на Христос. Така обмисляше сегашните и бъдещите си проблеми. Мисълта за Емилия непрекъснато му се натрапваше, защото идеята му да построи параклиса бе свързана само с нея. Малкото време, през което престояха двамата пред разпятието на Христос, бе за него върховно и съдбоносно за отношенията му с Емилия. Много пъти се бе опитвал да си ги изясни докрай и никога не бе успявал. Понякога му се струваше, че едновременно със силните пориви на любов изпитва и известно съмнение към нея. Обясняваше си го с това, че когато има бурно чувство на любов, има съмнение и ревност. Все пак интуицията му внушаваше по странен начин, че Емилия не е всеотдайна докрай, че колкото силна и безразсъдна да е понякога любовта й, не блика само от сърцето й. Две сцени, на пръв поглед без всякаква връзка, бяха се запечатали най-ярко в паметта му, а именно когато Емилия падна в краката му сред полето в порив и екзалтация и когато седеше до него в параклиса и мълчеше.

С времето все по-често си мислеше, че тя бе искала да му покаже дръзновение, за да застане наравно до него, а може би и да го направи свой длъжник. Малко ли е наистина дъщерята не на кого да е, а на околийския началник, да си позволи да люби мъж, поставен извън закона и преследван от баща й? Подобна дързост не са си позволявали дори най-смелите жени от любовните романи. Искала е да се издигне както в неговите очи, така и в очите на хората. Тщеславието я е довело до екстаз, за който по-късно си е дала сметка, че я води като сляпа съдба към незнайно бъдеще. И когато най-после е прозряла това бъдеще, него е видяла мъртъв или затворен, а лъжегоденика си — свободен и преуспяващ.

Само така си обясняваше чичо Мартин мълчанието й в параклиса, който бе построил само за нея и само за нейната изповед в сакралния покой на малката черквица. Тя не намери смелост за откровена изповед и оттогава чичо Мартин реши, че тя никога вече с нищо не може да изкупи неискреността си, тъкмо защото в тоя ден бе решил да промени веднъж завинаги досегашния си живот и да заживее само с нея. Емилия не му се обади цели три месеца, макар че довереният на двамата човек всяка седмица й даваше знак, че е готов да отнесе някаква вест на чичо Мартин или да им уреди среща.

Гордостта на чичо Мартин не му позволяваше да й пише, че му липсва и че страда, като не я вижда. Внушаваше си дори, че я презира, но това не бе истина. Макар да допускаше, че тя вече не е с него, обясняваше си го или по-точно опитваше се да си го обясни, че той е причината да не могат да се срещат както преди, че и да желае, тя не може да свърже живота си с него поради особеното му положение в обществото. Съзнаваше, че така незаслужено я оправдава, и се заричаше да не мисли вече за нея. В същото време търсеше и намираше обяснение за поведението й в онова, което бе прочел в някои книги за жените, като че не лично тя, а самата същност на жените е виновна пред него. „Те са способни да презират един мъж толкова, колкото го обичат, ако той не им принадлежи напълно.“ И още: „Жените нямат идеи. Те знаят да бродират, но и бродерията им е измислена от мъжа. Жената сама по себе си е идея, а никоя идея не разбира себе си.“ И накрай с чувство на облекчение и злорадство си спомняше това, което бе чел за жените в Библията. Даде му я един селски свещеник и през дългите зимни вечери я прочете докрай. Най-много му допадна книгата на Еклесиаст и най-вече ония места, където се говори за жените: „Обърнах се към сърцето си да узная и издиря мъдростта на разума и да позная нечестието на глупостта, невежеството и безумието — и намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови: добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Какво още е търсила душата ми и го е намерила? — Мъж намерих един на хиляда, но жена измежду всичките не намерих…“

18.

След като се навърлуваха и обраха каквото можеха от населението, контрашайките предприеха голяма акция срещу разбойниците, колкото да покажат на правителството, че не са киснали само по кръчмите. Чичо Мартин и хората му знаеха за предстоящата акция няколко дни напред и се прибраха на сигурни места. Както бе уговорено, всеки знаеше кой от другарите му къде се намира, за да могат при нужда да се съберат на определено място.

Чичо Мартин имаше много ятаци, но най-верни му бяха братята Петър и Павел Грашеви. Бяха окаяни селски бедняци, когато една вечер чичо Мартин почука на вратата им. Живееха в схлупена къщурка на края на селото заедно с жените и децата си, защото нямаха какво да разделят, за да заживеят отделно. Чичо Мартин се връщаше отнякъде по тъмно, препъна се и си изкълчи крака. Докуца до най-близката къщица, видя един мъж на двора и го помоли да го приеме за малко, докато се уталожи болката му. Мъжът разбра по облеклото му, че е човек градски, и се смути:

— Не сме много за пред чужди хора, ама няма да ни придиряш.

Настаниха го в едната стаичка, а в другата се сместиха двете семейства. Повикаха и чикакчия от селото, стар турчин, който за секунди намести изкълчената кост, заръча на болния да лежи още ден-два, взе си златната пара и си отиде. Чичо Мартин спа цяла нощ с отворени очи, както бе свикнал при необичайни обстоятелства, и стана рано. Домакините настояха да остане още ден-два, както бе заръчал чикакчията, но той си тръгна. Болката в крака бе попреминала и можеше да ходи, макар и бавно. Домакините го нагостиха с каквото дал Господ на изпроводяк и той даде на братята, на жените и децата им по една златна пара. След това щедро възнаграждение Петър и Павел не можеха да го оставят да си ходи пеш с болен крак. Впрегнаха волската каруца и му казаха, че ще го откарат, докъдето поиска. Чичо Мартин пожела да го откарат до Голямата гора и им даде по още една златна пара. Петър и Павел бяха така трогнати от щедростта му, че очите им се напълниха със сълзи.

— Господ здраве да ти дава, бащице, голямо добро ни стори! С тези пари ще си купим малко земица, че осем гърла храним. Ако някогаш ти падне път насам, отбий се и при нас!

Чичо Мартин ги посъветва да не бързат да купуват земя или добитък, защото хората ще помислят, че са откраднали от някого парите, и никому да не казват кой им ги е дал. За да не ги заподозрат в кражба, най-добре е да се заловят за някаква работа, например за дърварство, да спечелят по някой лев и тогава да купуват каквото си искат. Братята послушаха съвета му. Построиха си малка къщичка в края на гората, купиха си инструменти пак с щедрата помощ на чичо Мартин и започнаха да секат дърва. Работата им потръгна още в началото. Товареха дървета за огрев във волската каруца и през есента ги откарваха в града. На следващата година чичо Мартин им помогна да си купят двайсетина овце и да си построят кошара.

Легендата за благодетеля им скоро стигна и до тях, знаеха с какъв човек имат работа и му се отплащаха с кучешка преданост. Чичо Мартин ги помоли да изкопаят яма до човешки бой под кошарата и те направиха всичко, както желаеше. Поставиха в подземието легло, малка печица, няколко съдини и така то стана годно за временно ползване. Чичо Мартин нарече братята „моите апостоли Петър и Павел“, но им заповяда да не показват пред други хора, че го познават. Предупреди ги също така, че ако съобщят на полицията, както и на семействата си, че са му ятаци, ако не той, другарите му ще ги ликвидират начаса и ще запалят имота им.

В продължение на година време чичо Мартин влезе в подземието само веднъж, за да провери как ще се чувства в него при опасност. Вътре бе тясно, влажно и потискащо. Постоя около час и излезе. През това време при Петър и Павел дойде непознат едър мъж с гъсти черни мустаци и рунтав калпак на главата. Братята го усетиха отдалече и застанаха на десетина крачки един от друг, така че той да остане между тях. Държаха брадвите в ръце и го очакваха да се приближи. Той спря, огледа ги и извади от пояса си огромен револвер.

— Изпратен съм от полицията да ми кажете къде криете Мартин. Ако не ми кажете, ей туй ви очаква — и насочи револвера към по-големия брат, Петър.

— Не познаваме такъв човек — казаха в един глас братята.

Те имаха оръжие, но непознатият ги изненада и не успяха да го вземат от къщичката. Петър понечи да отиде дотам, за да вземе оръжието си, но непознатият мъж му каза, че ако направи още една крачка, ще го застреля като куче. Петър не се уплаши, тръгна към къщичката и куршумът профуча на педя от главата му.

— Питах веднъж, питам и втори път. На третия ще стрелям. Къде е Мартин? Знаем, че ви даде злато, очаквате още да ви даде и затуй го криете.

Братята мълчаха.

— Добре — каза непознатият. — Засега може и да не знаете къде е Мартин. Ще ви оставя, ама подир два-три дена пак ще дойда с контрашайките. Да видим дали и тогаз ще мълчите.

И си отиде. Чичо Мартин бе излязъл от скривалището и наблюдаваше тази сцена иззад оградата на кошарата. Непознатият мъж беше Параша, бивш крадец и верен до смърт на чичо Мартин. Срещата му с братята бе предварително обмислена и изпълнена както трябва. Апостолите Петър и Павел се държаха като смели и верни ятаци и устояха на тежкото изпитание. Чичо Мартин бе възхитен от тях и отново ги възнагради.

19.

Чичо Мартин пазеше в тайна двама-трима от ятаците си за непредвидени случаи, когато например някой от хората му попадне в ръцете на полицията и не издържи на разпитите. И другарите му, независимо от взаимното си доверие, бяха постъпили така по същата причина. Само „секретарят“ Иванчо Кутийката не отиде при някой от своите ятаци, а отиде в града и похлопа на вратата на околийския началник. Беше брадясал и облечен във вехти дрехи. Госпожа Недка му отвори и не го позна. Едва когато свали от главата си измачканата влашка шапка, тя се ухили до уши.

— Хайде бе, Иванчо! — каза тя и от просто душната й усмивка той разбра, че в семейството са го очаквали.

Господин Медникаров току-що се бе върнал от работа и като го видя в този вид, опита да се пошегува:

— Ама ти май наистина си избягал от плен?

— Избягах от плен и с удоволствие се предавам на уважаемата полиция — отговори му Иванчо и тримата се засмяха.

В стаята влезе Емилия и си даде вид, че не отдава особено значение на посещението на „годеника“ си. Поздрави го, без да се ръкува и най-демонстративно излезе, като каза, че има силно главоболие и отива да си легне.

— Ще й мине. Тя сега… нали знаеш… — каза госпожа Недка, като завъртя ръка пред челото си и с този жест казваше, че не главоболието, а нещо друго ще й мине. — А сега заповядайте на вечеря!

Иванчо поиска да се измие и преоблече. Госпожа Недка го въведе в кухнята. Той се изми и се преоблече в другата стая. След малко излезе оттам в поизмачкан, но нов костюм, с чиста риза и нови обувки. Вечеряха, пиха вино и седяха на масата до полунощ. Домакините гледаха на Иванчо като на голям герой, успял да преживее близо две години при разбойниците, да ги шпионира и накрай да се измъкне от лапите им. Разговаряха най-вече за предстоящата акция на контрашайките. Домакинът не без известна гордост разказа как се среща почти всеки ден с началника им, как играели на карти, гуляели и се забавлявали, така че нямало опасност двамата с Иванчо да бъдат заподозрени в нечиста връзка с разбойниците. Предстоящата акция щяла да се проведе само за очи пред правителството, за да се оправдаят заплатите на контрашайките. Ще се извърши само едно формално претърсване на гората, тъй като Мартин и хората му знаят за акцията и вече са се изпокрили при ятаците си.

— Контрашайките са по-големи разбойници от ония, които преследват — допълни господин Медникаров. — Не искаха да ги заловят, защото нямаха сметка, а сега вече и не могат.

— Аз ще заловя Мартин и ще го ликвидирам — прошепна Иванчо и се озърна на всички страни. — Трябва да го премахна на всяка цена от пътя си.

— Иначе до живот трябва да му служиш…

— Имам план. Пуснах дума до ятаците му чрез моите хора, че държавата дава голяма награда за главата му. Който го издаде или убие, ще получи десет хиляди, а освен това и златото, което носи със себе си. За толкова пари ятаците му няма да пожалят майка си и баща си, макар че нищо няма да получат. Нито награда, нито злато ще намерят в джобовете му. Този човек няма нищо отгоре си. Или си крие богатството, или го раздава на други.

— И ти ли нямаш нищо отгоре си? — попита господин Медникаров, като намигна ухилен и посочи кожената торба, с която Иванчо не се разделяше през цялата вечер и я държеше плътно до коляното си.

— Е, не съм без хич — върна му Иванчо хитрото намигване. — Та ако ятаците на Мартин не го издадат или убият, ще трябва полицията да го залови, където й посоча. Зная, че крие някои от ятаците си, и го проследих няколко пъти, когато ходеше при тях. Записал съм селата и имената им. Едни от най-верните му ятаци са двама братя дървари. Бая пари им даде и от последни сиромаси се позамогнаха. Два пъти ходих при тях в униформа на полицай, и двата пъти отрекоха, че познават Мартин. Казах им каква награда се дава за главата му. Кълнат му се във вярност, но на този свят никой не е устоял на парите…

Решиха Иванчо да остане у дома на полицейския, докато контрашайките се разпуснат. А след това да замине за София, където никой не го познава. Там ще си купи къща и ще захване някаква работа, най-вероятно търговийка. За отношенията му с Емилия не отвориха дума, но по всичко се разбираше, че те са обмисляни много пъти и решени отнапред. Доказателство за това бе поканата им Иванчо да остане у тях за известно време.

Емилия лежеше в спалнята си и обмисляше решението си да скъса завинаги с Мартин. Това решение бе назрявало от година, но все още не можеше да го изпълни докрай. Много силни чувства и преживявания я свързваха с този странен и загадъчен човек, много дръзновение и волност бе си позволявала в името на любовта си към него. Понякога й се струваше, че не бе живяла през тези няколко години, а летяла над света волна и свободна от предразсъдъците и нравите на обществото. „Но дали пък затова съм искала да съм с него, питаше се тя, дали това не е било най-силното ми чувство, което съм наричала любов? Той ме заплени със своя мъжествен дух като митичен герой, но времето показа, че не може да бъде съпруг, привързан към семейство и деца. Той може да бъде само герой на младежките ми години, когато може би не толкова любовта, колкото необузданото ми дръзновение ме тласкаше с непреодолима сила към него. А може би и суетата да живея, без да се съобразявам с никого и с нищо освен със собствените си желания. Но животът е по-силен от всичко и си иска своето. Щом съм жена, ще трябва да бъда и съпруга, и майка. Ако бях по-разсъдлива, щях да предвидя, че тази стена ще се изпречи пред мен. И по-рано пред мен се изпречваха стени, но те не ме възпираха. Преодолявах ги, без да се замислям дали и къде ще попадна. Ако се опитам да преодолея и тази стена, ще попадна в бездна. Мартин е бездна, от която не се излиза лесно или никога не се излиза. А Иванчо? Още като го видях за пръв път, разбрах, че той не е вехто даскалче, както му се присмиваха нашите, а човек със здрав, трезв ум, смел, търпелив и учтив. Изобщо човек с качества за спокоен и нормален семеен живот. Няма мъж на света, който да се примири с положението, което му създадох. То бе така унизително, че се изумих от търпението му, но и оцених завинаги съгласието му да направим фалшив годеж и да отиде да сътрудничи на любовника ми. Оттогава се питам защо го направих и не можех точно да си отговоря. Струва ми се, че сега вече съм намерила отговора. След като паднах в краката на Мартин в неудържим екстаз, аз паднах завинаги в очите му. Това беше сладостно умопомрачение, за което отпосле си дадох сметка, че е позорно потъпкване на достойнството ми. Не можех да не чакам същата жертва от него. Не я получих и започнах да търся мъжа, който да падне в краката ми. Той е Иванчо. Той няма да иска жертва от мен, както аз я исках от Мартин.“

20.

Контрашайките нахлуха в Голямата гора и предпазливо обсадиха къщата, макар да знаеха, че вътре няма хора. Претърсиха педя по педя стаите, мазетата и тавана, разбиха пода, разкъртиха и стените, но имане не намериха. Разкъртиха стените на параклиса, изтърбушиха и иконите, но и там не намериха нищо. За два дни изпиха виното и ракията, които намериха в склада, и си отидоха.

Чичо Мартин се пресели при своите апостоли. Денем единият пасеше овцете около кошарата и наблюдаваше дали няма хора наоколо, а другият се навърташе около кошарата на разположение на чичо Мартин. Вечер караулеха на смени. На третия ден кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайките спряха пред къщичката и попитаха Павел дали не са видели с брат си разбойника Мартин или някого от бандата му. Той поклати глава и цъкна с език.

— Чували сме за такъв човек, ама не го познаваме. Контрашайките дори не претърсиха къщичката и отминаха. Не допускаха, че разбойникът или някой от хората му ще се крие толкова близо до бърлогата си, а най-малко пък под овчата кошара. Братята застанаха един срещу друг, гледаха се около минута, после Петър посочи с глава към кошарата. Павел леко повдигна рамене. Петър наподоби револвер с дясната си ръка и присви показалеца си. Павел опули очи така, че за малко не изскочиха от орбитите си. В отговор Петър направи гнуслива гримаса и плю в краката на брат си…

Разговаряха още минута с мимики и жестове и бавно пристъпиха навътре в гората. Толкова се страхуваха от чичо Мартин, че не смееха да споделят мислите си на глас дори когато биваха сами. А диалогът им, ако бе изречен на глас, щеше да звучи така:

Петър — Какво ще го правим сега този в кошарата?

Павел — Не знам.

Петър — Един куршум и толкоз…

Павел — Какво приказваш! Ти ум имаш ли?

Петър — Не си мъж, а пъзльо.

Когато се отдалечиха от кошарата, братята застанаха отново един срещу друг и заговориха.

— Сега му е времето да направим, каквото ще правим — каза Петър. — Толкоз пари са в ръцете ни и заради тебе ще ги изпуснем. Омекнал си като печен праз. Я се стегни!

— Даде ни човекът колкото не бяхме и сънували. Хора ни направи…

— Да не се е мъчил за тез пари? Крал ги е…

— И още ще ни даде, щом си отидат контрашайките.

— Нищо няма да даде. Щом толкова хора са го погнали, все ще го заловят. Няма да лежи под земята цял живот като къртица.

— Ако го предадем или убием, другарите му ще ни вземат главите. Опасни хора са те. Защо ни е таз награда? Той отдавна ни я даде…

— Сега ще ни даде още по-голяма награда. В който джоб на дрехите си бръкне, все злато вади. Таз торба, дето не се разделя с нея, не е празна.

Откакто узнаха от полицая (Иванчо Кутийката), че се дава голяма награда за главата на чичо Мартин, треска затресе двамата братя. Не ги хващаше сън, не им даваше покой мисълта, че никога вече няма да имат такъв златен шанс да забогатеят. Алчността на по-големия брат се превърна в жестокост. Беше готов да предаде благодетеля си, но благоразумието на брат му го накара да размисли, защото другарите на Мартин рано или късно щяха да си отмъстят. Тогава Петър намисли и реши да го убият, да вземат златото му и да скрият трупа му така, че никой и никога да не го открие. Плебейското им въображение рисуваше най-пленителна картина на бъдещето им — имот, богатство, охолен живот в града…

Павел не бе по-малко алчен, но бе по-страхлив и предпазлив. Опитваше се да отклони брат си от престъпното му намерение, но само на думи. И той мислеше само за златото на Мартин, готов да вземе своя дял без угризения, но без да цапа ръцете си с кръв. Брат му непрестанно му натякваше, че ако златото попадне в чужди ръце, само той ще бъде виновен, защото не е мъж, а баба.

— Ние рискуваме живота си за него, а ти го жалиш — увещаваше го Петър. — Щом онзи полицай дойде да ни каже, че за главата на бандита се дава толкоз голяма награда, значи полицията ни смята за негови ятаци или се съмнява. Ако са го видели да идва при нас и дойдат да го заловят, ще ни убият или ще ни натикат в затвора за цял живот.

Накрай Павел вдигна ръце.

Братята не съумяваха да прикриват тревожното си състояние и чичо Мартин не можеше да не го забележи. Обясняваше си безпокойството им с това, че се тревожат за сигурността му, както и за собствената си сигурност. Ако, не дай Боже, полицията го открие при тях, най-тежкото наказание няма да им се размине. Те му съобщиха, че контрашайките са напуснали Голямата гора, но чичо Мартин допускаше, че са поставили засада около къщата им, и не излезе от скривалището си. Престоя седем дни и нощи под земята и на осмия излезе да преспи при братята.

Беше изтощен от недоспиване и от липса на въздух. Още с лягането си заспа така дълбоко, както не бе спал никога, и то със затворени очи. До рамото му лежеше карабината, а до нея кожената му торбичка. Вратата на къщичката бе отворена, за да се чуе сигналът за тревога на Павел, който караулеше навън. Петър се помая из двора и легна на пода до срещуположната стена. След малко излезе отново на двора и се върна, за да провери дали чичо Мартин ще се събуди от стъпките му. Той спеше като упоен от чистия пролетен въздух, от аромата на напъпилите дървета и обновената природа. Ранната нощ бе тиха, небето осеяно с едри, неподвижни звезди. През отворената врата се вливаше като поток сребриста светлина и осветяваше лицето му, избледняло и удължено от умората на дългото безсъние. Откъм кошарата звънна хлопатар и нежният му звук откънтя в гората.

Петър взе брадвата, която бе оставил в ъгъла на стаята, пристъпи до краката на чичо Мартин и с един удар разцепи черепа му на две. Чичо Мартин скочи на крака, взе карабината си, блъсна Петър в гърдите, излезе от стаята и направи десетина крачки из двора с раздвоена глава. Пръстът му инстинктивно бе натиснал спусъка, карабината гръмна и падна на земята. Ехото зловещо повтори и потрети изстрела и събуди заспалата гора. Някакви птички изпърхаха в близките дървета, а кучетата залаяха из двора.

Чичо Мартин не чу тези шумове, но през едната половина на главата му преминаха с невероятна бързина ясни и отчетливи спомени за целия му живот, за дръзките му набези срещу човешката пошлост, лицемерие и жестокост, за тъгите и страданията му, за надеждите и мечтите му, за щастливите и горчиви мигове на любовта му… Другата половина на главата му бе изпълнена с черен мрак и само една мисъл просветна за миг като светкавица, мисъл, която приживе бе измъчвала съзнанието му:

— Защо бе всичко това, наречено живот? Имаше ли някакъв смисъл, след като завърши със смърт? Вечна смърт…

Както винаги досега, не намери отговор. Направи още една крачка и падна по гръб с устремени към звездите мъртви очи.

21.

Преди да вдигне брадвата за втори удар, Петър видя, че чичо Мартин се надига, усети силен удар в гърдите и с ужас помисли, че този човек смърт не го лови. Падна на пода, опита се да повика брат си на помощ, но от гърдите му се изтръгна сподавен стон на страх и безсилие. Лежа така около минута. Когато изстрелът на карабината разтърси стаята, страхът го изправи на колене и възвърна гласа му.

— Този ще ме убие, помоощ!

Втори изстрел не последва, не идваше и Мартин да го убие. Минута, две, и ето че сянката му се появи на прага.

— Помощ! — извика отново Петър, като се довлече до ъгъла и се сви на кълбо.

Съвзе се, когато брат му Павел застана до него и му се скара да мълчи.

— Защо си се развикал? Искаш да ни чуят чак в селото ли? Никой няма да те убие. Онзи лежи умрял на двора.

— Умрял, а? Да не скочи пак отгоре ми с карабината? Да не се преструва на умрял? Или ме лъжеш? — шепнеше обезумял Петър. — Той не умира. Него смърт не го лови. Скочи отгоре ми, не ме видя в тъмното и отиде да ме търси из двора.

— Я ела на себе си! Човекът е умрял. Разбил си му главата, а сега трепериш.

Докато успокояваше брат си, Павел трепереше така, че зъбите му тракаха, гадеше му се и едва се сдържаше да не повърне.

— Ставай да го махаме някъде, че е опасно да лежи насред двора! Рано е още, по пътищата наоколо може да минават хора. Гърмежът на карабината беше силен, чул се е надалече и някой може да дойде насам. Ставай да го пребъркаме, пък сетне ще го заровим нейде далече в гората.

Щом погледна разцепената и окървавена глава на мъртвия, Павел не успя да се сдържи и повърна.

— Стига си се лигавил, че времето минава! — скара му се Петър. — Не гледай главата му, ами търси в джобовете на панталона му! Аз ще претърся полушубката му.

Разсъблякоха трупа дреха след дреха, събуха и обувките му, опипаха го навсякъде и все напразно.

— Ами торбата му? Де ни е акълът, че още не сме погледнали какво има в нея? — каза Петър, като че бе забравил да стори най-важното в живота си.

Потътри се на колене към къщичката, за да не се вижда отвън двора, полази след него и Павел. Взе торбата и бръкна в нея. Пръстите му напипаха мек плат. Извади го и го разгъна — риза. Захвърли я на пода и бръкна в торбата. Пръстите му отново напипаха плат — кърпа за лице, две плетени ръкавици, и на дъното — кесия от тънка кожа, която при пипане издаваше слаб метален звук.

— Ето го златото!

Кесията не бе пълна със злато, а с патрони за карабина. Павел я обърна с дъното нагоре, но от нея нищо не изпадна.

— Ама че сме прости! — каза Петър. — Когато полицията гони един бандит, той няма да държи златото в себе си, ами ще го скрие някъде. Седем дена прекара под земята, там ще да е скрил златото си.

Втурнаха се в скривалището. Разпориха сламения дюшек, бъркаха във всяка пукнатина по стените, претърсиха и пепелта в печката — нищо. Докато стояха разочаровани и потиснати от престъплението си, от отворения капак на скривалището се чу тревожният лай на кучетата. Изкачиха се горе по стълбичката и излязоха в кошарата. Когато очите им свикнаха със синкавия мрак на гората, видяха двама души зад дворната ограда. Кучетата се спуснаха към тях.

— Контрашайките ги няма вече, кои може да са тези посред нощ? — каза Петър. — Ако видят трупа на убития, загубени сме. Ще казваш, че преди малко са минали някакви въоръжени хора и са го убили. Търсиха злато у него и офейкаха. Чуваш ли? Така ще приказваш, ако влязат в двора.

Онези отвън извикаха:

— Махнете тези мастии, че ще ги изтрепем!

— Иди ги напъди! — каза Петър.

Павел излезе от кошарата и докато се опитваше да прогони кучетата, брат му се промъкна лазешком зад кошарата, за да избяга в гората, но там се натъкна на човек с оръжие в ръка. Беше циганинът Аптараман. Като видя, че срещу него идва някакъв мъж и се опитва да избяга към гората, опря дулото на револвера си в тила му и го отведе при другите двама. Те бяха влезли в двора и гледаха покрусени трупа на чичо Мартин. Павел бе паднал на колене, плачеше с див, дрезгав глас и говореше, както го бе учил брат му. Мъжете, пред които плачеше, бяха Марев и Параша, същият, който преди няколко дни се бе престорил на полицай и заплашил двамата братя, за да изпита предаността им към чичо Мартин. Сега двамата с Марев стояха потресени до трупа му и плачеха.

Като всички неопитни престъпници братята не съумяха да заличат следите на престъплението си. Изплашени и объркани, те се заеха да търсят златото на убития и не успяха навреме да скрият трупа му, както и да премахнат уликите на престъплението. Никой не щеше да повярва, че полицаи са извършили убийството, без да вземат за доказателство трупа, дрехите и карабината на убития. При това Петър бе заловен да бяга от мястото на престъплението. Въведоха го в къщичката, запалиха лампата и видяха кръвта по пода и по дрехите му.

Възмездието бе неизбежно и сурово — две смърти за една. Завързаха братята за две дървета. Аптараман застреля Павел от упор, а Параша закла Петър като гергьовско агне.

Другарите на чичо Мартин не бяха дошли случайно при братята дървари. Имаха уговорка след разпускането на контрашайките да се срещнат в този ден късно вечерта в края на Голямата гора, за да проверят дали е чисто около къщата им. Чичо Мартин и Иванчо Кутийката не се явиха на срещата. Чакаха ги около час и решиха да се разотидат, когато чуха изстрел откъм кошарата на братята дървари. Параша знаеше, че те са ятаци на чичо Мартин, и сърцето му трепна в лошо предчувствие. „Ако е при тях, тази вечер не ще стреля без причина по никое време. Тогава кой и защо ще стреля?“ — помисли Параша и поведе другите към кошарата. Заобиколиха я от всички страни за всеки случай, приближиха се до оградата и видяха мъртъв своя скъп другар и закрилник.

Така нелепо и жестоко загина чичо Мартин. Нохима ли милостива и красива смърт? Мир на неспокойната му душа!

Ако бях негов съвременник и ако бях по-възрастен и по-опитен, може би щях да го посъветвам да не „хвърля ръкавица“ на обществото. То е тълпа, а тълпата е мнозинство в света, не понася противоречията и инакомислието. Тя е ламя с милиарди глави и едва ли някой е в състояние да я победи. Не можем да не се съобразяваме с нея, защото не можем да живеем сами за себе си и все пак не трябва да се оставяме да ни обезличава. Борбата с нея е непосилна, но по-достойно е да умрем победени, след като сме се опитвали да отстояваме своите стремежи и въжделения.

22.

Иска ми се, както бива в добрите стари романи, да проследя съдбите и на другите лица, но днес е последният, четиридесети ден от пребиваването на духа ми на земята и не разполагам с достатъчно време. Все пак ще кажа по някоя дума за тези мили хора, с които премина далечното ми, безкнижно и бедно на събития детство.

Майка ми почина много млада от болно сърце. Баща ми доживя до 84 години. Сарайдаров, този див и благороден мъж на степта, живя дотогава, докогато можеше да се „храни“ с млади жени, които наричаше кучки-царици и ги държеше на царския трон, докато им се насити.

Другият чифликчия Маврик Николаев и жена му починаха внезапно един след друг, а племенницата им Дора, млада овдовялата възпитаничка на някакъв букурещки пансион, стана тяхна наследница. С богатството и красотата си тя се превърна в „жена мечта“ и жива съблазън за стотици мъже от нашия край. Заради нея се вадиха ножове и гърмяха пищови, разклатиха се устоите на много порядъчни семейства, докато най-после кандиса да се омъжи за един стар, но богат като нея чифликчия.

Хубавата Аница пък стана търговка. Любовните благодеяния на чичо Мартин се оказаха солиден капитал и Аница придума мъжа си да се преселят в града и да отворят бакалница. Тя единствена от приятелките на чичо Мартин издири гроба му до параклиса в Голямата гора и два-три пъти в годината ходеше тайно да му слага цветя.

Господин Медникаров напразно се бе страхувал да не го уличат в нечисти връзки с разбойниците. Работите му се наредиха така добре, както не бе очаквал. След разпускането на контрашайките и след смъртта на чичо Мартин закупи земя в околностите на града, построи си нова къща на два ката и остана още няколко години на поста си. Иванчо и Емилия се ожениха и отидоха да живеят в София. Там Иванчо купи къща в центъра на града и се залови с търговия на едро. Търговията му потръгна още в първата година, а Емилия роди момче. В една есенна неделна вечер на вратата им се почука. Емилия кърмеше детето и вратата отвори Иванчо. Срещу него стоеше мъж на средна възраст, облечен в тъмен официален костюм и широкопола шапка на главата. Мъжът леко се поклони и докато сваляше шапката от главата си с лявата ръка, с дясната извади от джоба си револвер и стреля два пъти в гърдите на Иванчо. Той падна по гръб в антрето, а убиецът слезе тичешком по стълбите и изчезна в тъмната улица.

Беше Параша. След като погребаха чичо Мартин до параклиса в Голямата гора, другарите му не можаха да заживеят задружно без него. Преди да се разделят и всеки да поеме своя път, решиха да отмъстят на Иванчо Кутийката. Знаеха, че е шпионин на околийския началник, но го търпяха, защото околийският началник получаваше подкупа си чрез него и не ги преследваше. След смъртта на чичо Мартин Иванчо се ожени за дъщерята на началника и се опита да заличи връзката си с тях, като насочи полицията по следите им. Ятаците им ги предупредиха за опасността, но два пъти попаднаха на засада и двата пъти се спасиха като по чудо. На Параша се падна жребият да изпълни смъртната присъда на Иванчо.

23.

И ето че дойде краят на разказа ми, защото свърши и престоят ми на земния свят. В този свят всичко, и тленно, и нетленно, е необяснима, мъчителна тайна, която никой простосмъртен не е успял да разгадае. Живях в слепота и все пак знаех или се досещах, че земното битие има „фабричен дефект“. Знаех го от собствената си същност, от хората, с които общувах, от събитията, на които съм бил свидетел, от историята. Сега, след като духът ми преброди света надлъж и шир и проникна дори там, където само въздухът прониква, узнах, че този свят не е просто „дефектен“, а чудовищен. Навсякъде — и в обществения, и в личния живот — видях малко радост, но много страдание. Над блестящите научни и технически постижения на човешкия разум властват тъмните човешки страсти и пороци. Гладуващи милиарди хора, нечисти помисли, похот, лъжа, насилие, убийства, войни, политически сплетни, егоизъм, разврат, завист, пошлост, ненавист, с една дума — нравствен упадък.

Приживе изпитвах ужас от неизбежната смърт, а сега не съжалявам за земното си битие. Обладан съм от надежда за вечен покой и любопитство — какво ли ме очаква на оня свят, откъдето никой не се е върнал. Дали Господ ще ме сложи до дясното си коляно, както ми предвещаваше добрата баба Камила, или ще ме натика в пъкъла на цяла вечност? Дали на оня свят няма да осмисля най-после краткотрайното си земно битие, да узная коя неведома сила ми го е натрапила и защо е било само едно безсмислено страдание? Дали няма да се окаже, че ако съм бил щастлив, то е било само преди да се родя или след смъртта ми? И дали ще мога да продължа разказа си от отвъдния свят?

Още малко търпение и „там, горе“ може би ще узная отговорите на тези мъчителни въпроси.

Загрузка...