Преобърнатият свят

1

НАВЪРШИХ ВЪЗРАСТ шестстотин и четирийсет мили. Зад вратата членовете на гилдиите се събираха за церемонията, на която щях да бъда приет за чирак в една от тях. Изпитвах вълнение и опасения от това, което ме очакваше. Целият ми досегашен живот мина пред очите ми за броени минути.

Баща ми беше член на една от гилдиите, а аз бях страничен наблюдател на живота му. За мен това беше завладяващо съществуване, подчинено на определена цел, церемониалност и отговорности. Той не споделяше нищо за живота или работата си, но униформата, дистанцираността и честите му отсъствия от града загатваха, че се занимава с изключително важни дела.

След няколко минути пред мен щеше да се отвори вратата към този живот. Това беше чест и поемане на отговорност, и всяко момче, израснало зад стените на строго охраняваното училищно общежитие, очакваше с трепет тази решителна крачка.

Самото училище представляваше малка постройка в най-южната част на града. То беше почти напълно изолирано: лабиринт от коридори, стаи и зали. От него нямаше никакъв достъп до града, освен през една врата, която в повечето случаи беше заключена. Единственото място, където можеше да се спортува, беше малкият гимнастически салон и незначително по размери открито пространство, оградено от високите стени на училищните сгради.

Като всички други деца, и аз скоро след раждането си бях поверен на грижите на училищните администратори и не познавах никакъв друг свят. Дните преминаваха еднообразно, но не бях нещастен. Имах няколко добри приятели, а един от тях — момче на име Гелман Джейз, няколко мили по-голямо от мен — беше станало чирак в една от гилдиите наскоро. Нямах търпение отново да видя Джейз. След като навърши пълнолетие го срещнах само веднъж, когато се върна за кратко в училището, вече възприел леко замисленото изражение на членовете на гилдиите, но не научих нищо от него. Сега, когато и аз щях да стана чирак, предполагах, че ще има много за разказване.

Администраторът се върна в преддверието, където бях останал да чакам.

— Готови са — каза той. — Нали не си забравил какво трябва да направиш?

— Да.

— Късмет.

Усетих, че треперя, а дланите ми бяха влажни. Администраторът, който ме беше взел от училището тази сутрин, ми се усмихна със съчувствие. Мислеше си, че знае какво преживявам, но всъщност разбираше едва половината от мъките ми.

След церемонията за прием в гилдията ми предстояха още изпитания. Баща ми ми беше казал, че е уредил брака ми. Бях приел новината спокойно, защото знаех, че от членовете на гилдиите се очаква да се оженят в ранна възраст, а и вече познавах избраната девойка. Казваше се Виктория Леру и бяхме израснали заедно в училището. Не бях общувал много с нея — в училището нямаше много момичета и те бяха сформирали сплотена група, — но все пак не бяхме напълно непознати. Въпреки това, идеята за брак беше нова за мен и нямах много време да се подготвя психически за нея.

Администраторът хвърли поглед към часовника.

— Добре, Хелуърд. Време е.

Стиснахме си ръцете набързо и той отвори вратата. Влезе в залата, като остави вратата отворена. През нея можех да видя някои членове на гилдиите, заели местата си в партера. Лампите на тавана бяха запалени.

Администраторът направи няколко крачки и се обърна с лице към издигнатата в центъра малка платформа.

— Милорд Навигатор, моля да бъда изслушан.

— Представете се — дочух далечен глас, но от мястото си в преддверието не можех да видя кой говори.

— Вътрешен администратор Брух. По нареждане на главния администратор призовах Хелуърд Ман, който желае да стане чирак в гилдия от първа степен.

— Познавам ви, Брух. Може да въведете чирака.

Брух се обърна към мен и както ме беше научил по-рано, пристъпих напред в залата.

Обърнах се с лице към платформата.

Там, под ярката светлина на прожекторите, на стол с високо облегало седеше възрастен мъж. Носеше черна мантия с бродиран бял кръст на гърдите. От двете му страни стояха по трима мъже, загърнати също в наметала, всяко украсено с шарф в различен цвят. На основното ниво на залата, пред платформата, се бяха събрали няколко други мъже и по-малко жени. Там беше и баща ми.

Всички гледаха към мен и ставах все по-неспокоен. Главата ми беше изпразнена и не можех да си спомня абсолютно нищо от внимателните напътствия на Брух.

В тишината след влизането ми се вгледах право напред към мъжа, който седеше в центъра на платформата. За пръв път виждах Навигатор — да не говорим, че бях и в компанията му. В училището се споменаваше за тези мъже — понякога с уважение, друг път с нотка присмех, но винаги с благоговение пред тяхната легендарност. Фактът, че такъв човек присъства тук, само подчертаваше значимостта на церемонията. Първата ми мисъл беше, че ще имам страхотна история за разказване, но после си спомних, че от този ден нататък нищо вече нямаше да бъде същото.

Брух се обърна към мен.

— Вие ли сте Хелуърд Ман, сър?

— Да, аз съм.

— На каква възраст сте, сър?

— Шестстотин и четирийсет мили.

— Осъзнавате ли важността на тази възраст?

— Поемам отговорностите на възрастен.

— Как най-добре ще изпълнявате тези задължения, сър?

— Желая да бъда приет за чирак в гилдия от първа степен по мой избор.

— Направихте ли този избор, сър?

— Да, направих го.

Брух се обърна към платформата. Той повтори отговорите ми на събралите се мъже, въпреки че според мен те би трябвало вече да са ги чули.

— Желае ли някой да разпита чирака? — запита Навигаторът другите мъже на платформата.

Никой не отговори.

— Много добре. — Навигаторът се изправи. — Елате напред, Хелуърд Ман. Застанете така, че да ви виждам.

Брух отстъпи встрани. Слязох от подиума и тръгнах към малкия бял пластмасов кръг, инкрустиран в килима. Застанах в средата. Няколко секунди всички ме наблюдаваха мълчаливо.

Навигаторът се обърна към един от мъжете до него.

— Тук ли са лицата, направили предложението?

— Да, милорд.

— Много добре. Тъй като този въпрос засяга само гилдиите, нека всички останали да напуснат и да ни оставят сами.

Навигаторът седна и мъжът, застанал вдясно от него, пристъпи напред.

— Има ли тук лица, които не са членове на гилдии от първа степен? Ако е така, нека ни направят честта да се оттеглят.

Забелязах как застаналият зад мен и малко встрани Брух се поклони леко към платформата, след което напусна залата. Той не беше сам. От групата хора на основното ниво около половината напуснаха помещението през няколкото изхода. Онези, които останаха, се обърнаха с лице към мен.

— Сред нас има ли непознати? — попита мъжът на платформата. Мълчание. — Чирак Хелуърд Ман, намирате се в присъствието на избрани членове на гилдиите от първа степен. Такова събиране не е обичайно в града и трябва да се отнесете към него с подобаваща сериозност. То е във ваша чест. След като преминете периода на чиракуване, ще станете равен на тези хора и ще сте длъжен да спазвате, точно като тях, правилата на гилдиите. Разбирате ли?

— Да, сър.

— Избрали ли сте гилдията, в която искате да постъпите? Моля, посочете я, за да го чуят всички.

— Искам да стана Изследовател на бъдещето — отговорих аз.

— Много добре, това е приемливо. Аз съм Изследовател на бъдещето Клаузвиц и оглавявам вашата гилдия. Около вас са останалите Изследователи на бъдещето, както и представители и ръководители на други гилдии от първа степен. Удостоени сме с присъствието на Милорд Навигатора Олсън в средата.

Както ме беше научил Брух по-рано, аз се поклоних ниско към Навигатора. Поклонът беше единственото, което си спомнях от инструкциите му: той ми беше казал, че не знае нищо за подробностите около тази част на церемонията, само че трябва да покажа подобаващо уважение към Навигатора, когато официално ме представят пред него.

— Някой ще направи ли предложение за приемане на чирака?

— Сър, аз искам да го предложа. — Това беше гласът на баща ми.

— Изследовател на бъдещето Ман направи предложение. Някой ще го подкрепи ли?

— Сър, аз ще подкрепя предложението.

— Строителят на мостове Леру подкрепи предложението. Има ли някой против?

Настъпи дълго мълчание. Клаузвиц повтори въпроса си още два пъти, но никой не повдигна възражения срещу мен.

— Така да бъде — каза Клаузвиц. — Хелуърд Ман, предлагам ви клетвата на гилдия от първа степен. Можете — дори и на този късен етап — да откажете да я приемете. Но ако положите клетвата, ще бъдете обвързан от нея за остатъка от живота си в града. Наказанието за нарушаване на клетвата е екзекуция по съкратената процедура. Напълно ясен ли съм?

Бях шокиран. Никой не ми беше споменавал нищо за това; нито баща ми, нито Джейз, нито дори Брух не ме бяха предупредили. Може би Брух не знаеше… но защо баща ми не ми беше казал?

— Е?

— Сега ли трябва да реша, сър?

— Да.

Беше ми напълно ясно, че няма да ми позволят да зърна клетвата, преди да реша. Нейното съдържание вероятно допринасяше за запазването на тайната. Почувствах, че нямам почти никакъв избор. Бях стигнал твърде далеч и вече усещах натиска на системата върху себе си. Да стигна дотук — да бъда предложен и приет — и след това да се откажа от клетвата беше невъзможно или поне на мен ми се струваше така в този момент.

— Ще приема клетвата, сър.

Клаузвиц слезе от платформата, приближи се към мен и ми подаде едно бяло картонче.

— Прочетете написаното ясно и високо — каза ми той. — Ако искате, може първо да си го прочетете на ум, но ако го направите, незабавно ще бъдете задължен да спазвате клетвата.

Кимнах, за да покажа, че разбирам и той се върна на сцената.

Навигаторът се изправи. Прочетох клетвата тихо, за да се запозная с изразите.

Вдигнах поглед към платформата, осъзнавайки, че другите, и не на последно място баща ми, ме наблюдават внимателно.

— Аз, Хелуърд Ман, отговорен и пълнолетен гражданин на града Земя, тържествено се кълна, че като чирак от Гилдията на изследователите на бъдещето ще изпълнявам усърдно всички възложени ми задачи, ще поставям сигурността на града Земя пред всички останали интереси, няма да обсъждам делата на моята гилдия и другите гилдии от първа степен с никой, който не е официално признат и заклет чирак или член на гилдия от първа степен, че всичко, което преживея или видя от света извън града Земя, е от съществено значение за сигурността на гилдията, че след приемането ми за пълноправен член на гилдията ще се запозная със съдържанието на документа, известен като Директивата на Дистейн, и мой дълг ще е да спазвам нейните инструкции, и освен това ще предам знанието, получено от нея, на бъдещите поколения членове на гилдията. Полагането на тази клетва е от съществено значение за сигурността на гилдията. Кълна се във всичко това с пълното съзнание, че ако изменя на което и да е от тези условия, това ще доведе до моята смърт по съкратената процедура от ръцете на моите събратя.

След като свърших да чета клетвата, погледнах към Клаузвиц. Самото изричане на тези думи ме изпълни с вълнение, което трудно овладявах.

„Извън града…” Това означаваше, че ще напусна града, че като чирак ще поемам рискове в онези райони, които бяха забранени за мен и оставаха забранени за повечето от жителите на града. В училището се носеха слухове за онова, което се намираше отвъд града, и въображението ми вече се беше развихрило. Бях достатъчно разумен да осъзная, че реалността едва ли отговаря на всички тези измислици, но все пак перспективата ме заслепяваше и ужасяваше. Строго пазената от членовете на гилдиите тайна сякаш подсказваше, че зад стените на града се крие нещо страховито; толкова страховито, че разкриването му се заплаща със смъртно наказание.

Клаузвиц каза:

— Приближете се към платформата, Чирак Ман.

Пристъпих напред и изкачих четирите стъпала, които водеха към сцената.

Клаузвиц стисна ръката ми и взе картончето с клетвата. Първо бях представен на Навигатора, който ми каза няколко любезни думи, а след това и на останалите ръководители на гилдии. Клаузвиц назова не само имената им, но и техните титли, някои от които бяха непознати за мен. Само за няколко секунди бях залят от толкова нова информация, колкото не бях получил в училището през целия си живот досега.

Имаше шест гилдии от първа степен. Освен гилдията на Клаузвиц, Изследователи на бъдещето, имаше гилдия, която отговаряше за тракцията, друга за железния път и трета за строежа на мостове. Казаха ми, че това са гилдиите, които носеха главната отговорност за съществуването на града. Подпомагаха ги две други гилдии: Пазителите на реда и Гилдията за разменна търговия. Всичко това беше ново за мен, но си припомних, че понякога баща ми беше споменавал за мъже, които имаха като титли имената на техните гилдии. Например бях чувал за Строителите на мостове, но до този момент нямах никаква представа, че изграждането на всеки мост е събитие, обгърнато в тайнственост и различни ритуали. Как можеше един мост да е толкова важен за оцеляването на града? Защо бяха нужни пазители на реда?

Всъщност какво криеше бъдещето?

Клаузвиц ме отведе да се запозная с членовете на Гилдията на бъдещето, между които беше и баща ми. Присъстваха само трима; казаха ми, че останалите били извън града. След като свърши представянето, поговорих с членовете на останалите гилдии, сред които имаше поне по един представител от първа степен. Останах с впечатлението, че работата на гилдиите извън града отнема много време и ресурси, защото на няколко пъти един или друг от мъжете се извиняваше, че не всички членове на тяхната гилдия присъстват на церемонията, тъй като са извън града.

Един необичаен факт ме порази по време на тези разговори. Бях го забелязал и по-рано, но не му обръщах внимание. Ставаше въпрос за това, че баща ми и другите членове на Гилдията на бъдещето изглеждаха значително по-възрастни от останалите. Самият Клаузвиц беше със завидно телосложение и мантията му придаваше достолепен вид, но изтънялата му коса и измършавяло лице издаваха, че е в напреднала възраст. Според мен беше поне на две хиляди и петстотин мили. Сега, когато го виждах в компанията на неговите връстници, баща ми също ми се струваше видимо по-стар. Беше на възраст, близка до тази на Клаузвиц, и все пак логиката противоречеше на фактите. Това означаваше, че баща ми е бил на около хиляда и осемстотин мили, когато съм се родил, а вече знаех, че в града е обичай да имаш деца, колкото се може по-рано, веднага след като достигнеш зрелост.

Липсваше един човек, който ми се искаше да присъства. Това беше Джейз.

Докато разговарях с един от членовете на Гилдията за тракция, попитах за него.

— Гелман Джейз? — каза той. — Мисля, че е извън града.

— Не можа ли да се върне? — попитах аз. — Деляхме една стая в училище.

— Той ще отсъства през следващите мили.

— Къде е?

Мъжът само се усмихна на въпроса ми, което ме вбеси… нали положих клетвата, защо нищо не ми казваха?

Забелязах, че не присъстват никакви чираци. Всички ли бяха извън града? Ако беше така, това вероятно означаваше, че много скоро и аз ще мога да изляза.

След като разговарях с членовете на гилдиите, Клаузвиц помоли за внимание.

— Предлагам да повикаме администраторите — каза той.

— Има ли някакви възражения?

Сред членовете на гилдиите се разнесе одобрителен шепот.

— Е, в такъв случай ще напомня на чирака — продължи той, — че това е първият от многото случаи, в които ще трябва да се съобразява с положената клетва.

Клаузвиц слезе от платформата, а двама мъже отвориха вратите на залата. Бавно, останалите членове на гилдии се присъединиха отново към церемонията. Сега атмосферата беше много по-непринудена. Докато залата се изпълваше с хора, дочух смях и забелязах, че в задната част приготвят дълга маса. Явно администраторите не възразяваха срещу това, че бяха изключени от току-що протеклата церемония. Предположих, че това се случва достатъчно често и се разбира от само себе си, но се зачудих какво ли си мислят. Когато таен ритуал се провежда открито, какъвто беше случаят, това дава повод за размисъл. Никакви мерки за сигурност не биха били толкова строги, че да ги заблудят какво точно се случва по време на церемонията за полагане на клетва, въпреки че самите те не присъстваха в залата. Доколкото знаех, на вратата нямаше охрана; какво би попречило на някой да подслушва, докато полагах клетвата?

Нямах много време за размисъл, защото в залата настъпи оживление. Хората разговаряха помежду си приятелски и шумът се усилваше, докато върху масата нареждаха големи плата с храна и различни напитки. Баща ми ме водеше от една група при друга и ме представяше на толкова много хора, че вече не можех да запомням нито имената, нито титлите.

— Няма ли да ме запознаеш с родителите на Виктория? — попитах го, когато видях Строителя на мостове Леру — той стоеше отстрани с една жена администратор, за която предположих, че е жена му.

— Не… това ще стане по-късно.

Продължихме нататък и се озовах сред друга група от хора, с които трябваше да се ръкувам.

Чудех се къде е Виктория, защото след като церемонията беше приключила, предстоеше да бъде обявен и годежът ни. Вече нямах търпение да я видя. Това се дължеше отчасти на любопитство, но и защото вече я познавах. Множеството от хора, които бяха по-възрастни и по-опитни от мен, ме потискаше, а Виктория беше моя връстница. Тя също учеше в училището, познаваше същите хора като мен, беше на същата възраст. В тази зала, пълна с членове на гилдии, тя щеше да е добре дошъл приятел, който да ми припомни за всичко онова, което оставях зад себе си. Бях направил важна крачка в света на възрастните и това ми беше достатъчно за един ден.

Времето минаваше. Не бях хапвал нищо, откакто Брух ме събуди и при вида на храна, усетих колко съм гладен. Вниманието ми беше отвлечено от тази по-светска страна на церемонията. Идваше ми в повече. Още половин час баща ми ме развеждаше наоколо и разговарях без особен ентусиазъм с хората, на които ме представяше, а единственото, което исках в този момент, беше малко спокойствие, за да мога да премисля всичко, което ми се случи.

Накрая баща ми ме остави да говоря с група хора от отдела по синтетика, които, както разбрах, отговаряха за производството на всички синтетични храни и органични материали, използвани в града, и се приближи към мястото, където стоеше Леру. Видях ги как си разменят няколко думи и Леру кимна.

После баща ми се върна и ме отведе встрани.

— Изчакай тук, Хелуърд — каза той. — Ще обявя годежа ти. Когато Виктория влезе в залата, ела при мен.

Той бързо се отдалечи и поговори с Клаузвиц. Навигаторът се върна на мястото си на платформата.

— Членове на гилдии и администратори! — започна Клаузвиц, като се опита да надвика шума от разговорите. — Имаме още един повод за празнуване. Новият чирак ще се сгоди за дъщерята на Строителя на мостове Леру. Изследовател на бъдещето Ман, ще се изкажете ли?

Баща ми отиде в предната част на залата и застана пред платформата. Като говореше бързо, той произнесе кратка реч за мен. Освен всичко останало, което ми се беше случило тази сутрин, това ме постави в още по-неудобно положение. Чувствах се неловко в негово присъствие — баща ми и аз никога не сме били толкова близки, колкото излезе от думите му. Исках да го прекъсна, да напусна залата преди да е свършил, но беше ясно, че все още съм в центъра на вниманието. Чудех се дали членовете на гилдиите имат някаква представа, че цялата тази церемониалност омаловажава значимостта на случващото се.

За мое облекчение баща ми спря да говори, но остана пред платформата. От другата страна на залата Леру обяви, че иска да представи дъщеря си. Вратата се отвори и влезе Виктория, съпроводена от майка си.

Както ме беше инструктирал баща ми, аз застанах до него. Той ме поздрави. Леру целуна Виктория. На свой ред, баща ми също я целуна и й подари пръстен. Последва още една реч. Накрая й бях представен, но не можахме да поговорим.

Празненството продължи.

2

ДАДОХА МИ КЛЮЧ от училището, казаха ми, че мога да продължа да използвам стаята си, докато ми намерят жилище в квартала на гилдиите и пак ми напомниха за положената клетва. Заспах веднага.

Рано на другата сутрин ме събуди един от мъжете, с когото се бях запознал предишния ден. Казваше се Изследовател на бъдещето Дентън. Изчака ме да се облека в новата си униформа на чирак и ме изведе от училището. Не тръгнахме по същия път, по който бяхме минали с Брух предишния ден, а се изкачихме по няколко стълби. Градът все още спеше. Минахме покрай някакъв часовник и видях, че е много рано, едва три и половина сутринта. По коридорите не се мяркаше жива душа и повечето лампи на тавана бяха изгасени. Накрая стигнахме до вита стълба, на върха на която видях тежка стоманена врата. Изследовател на бъдещето Дентън извади фенер от джоба си и го включи. На вратата имаше две ключалки и докато я отваряше, каза, че трябва да вляза преди него.

Заля ме ударна вълна от хлад и мрак. Дентън затвори вратата зад себе си и пак я заключи. На светлината на фенера му видях, че стоим на малка платформа, оградена с парапет, висок около метър. Тръгнахме към него. Дентън изгаси фенера си и всичко потъна в мрак.

— Къде сме? — попитах го.

— Не говори. Почакай… и продължавай да наблюдаваш.

Не виждах абсолютно нищо. Очите ми, привикнали на сравнително ярката светлина в коридорите, изведнъж бяха заслепени и около мен се раздвижиха неясни, пъстри фигури, но след миг изчезнаха. Мракът вече не беше основната ми грижа; от движението на студения въздух покрай тялото ми ме побиха тръпки. Разтреперих се. Усещах с ръцете си стоманата на парапета като ледено копие. Раздвижих ги, като се опитвах да се успокоя, но не исках да го пусна. В този пълен мрак парапетът беше единствената ми връзка с познатото. Никога досега не се бях чувствал толкова изолиран от онова, което познавах, никога не се бях сблъсквал с неизвестното. Чувствах цялото си тяло под напрежение, все едно се приготвяше за внезапна детонация или физически удар, но нищо подобно не се случи. Навсякъде около мен цареше студ, мрак и всепоглъщаща тишина, с изключение на вятъра, който свистеше в ушите ми.

Минутите минаваха и след като очите ми привикнаха, започнах да различавам наоколо някакви неясни форми. До мен беше Изследовател на бъдещето Дентън — различавах очертанията на високата му черна фигура, загърната в мантията. Под платформата, на която стояхме, се виждаше неправилно оформена конструкция, черно и пак черно върху черното. Всичко около нея тънеше в непрогледен мрак. Нямах никаква отправна точка, нищо, което да ми помогне да разпозная форма или очертание. Беше плашещо, но по начин, който въздействаше на емоциите; нямах усещане за физическа заплаха. Бях сънувал това място и вече в будно състояние пред очите ми продължаваха да изплуват образи от преживяното. Но това не беше сън; нито мъчителният студ, нито поразителната яснота на новите усещания за пространство и измерение можеха да бъдат плод на въображението. Знаех само, че това е първото ми излизане извън града, защото какво друго можеше да бъде? Не бях очаквал подобно преживяване.

Започнах да се наслаждавам с цялата си душа на случващото се, вече почти не усещах студа и мрака. Отивах навън… точно както бях очаквал!

Нямаше нужда Дентън да ме предупреждава да пазя тишина; не можех да кажа нищо, а и дори да направех опит, думите щяха да заглъхнат в гърлото ми или да бъдат отнесени от вятъра. Опитвах се да гледам, но виждах само тъмната, мистериозна пелерина от земя под облачното небе.

Обзе ме ново усещане: можех да вдъхна мириса на пръст! Не приличаше на нищо друго, което ми напомняше за града, и в ума ми изплува въображаемият образ на богата кафява почва, напоена от нощната влага, простираща се на много квадратни мили. Не можех да кажа какво точно помирисвам — вероятно изобщо не беше пръст, — но този образ на богата, плодородна земя се беше запечатал в мен от една книга, която бях чел в училището. Беше достатъчно да си го представя и вълнението отново ме заля, заедно с неповторимото въздействие на необитаемата, неизучена земя, която се простираше отвъд града. Имаше толкова много неща, които да видя и направя… и все пак, застанал на платформата в онези няколко безценни мига, образът си оставаше плод на въображението. Нямаше нужда да виждам нищо; простият факт, че бях направил тази важна крачка извън границите на града, беше достатъчен да разпали заспалото ми въображение, до този момент подхранвано само от книгите, които бях чел.

Мракът бавно се разкъса, а небето над мен посивя. В далечината можех да различа къде облаците срещат хоризонта и докато гледах, видях как една нишка в най-бледия оттенък на червеното започна да дълбае в очертанията на малко облаче. Сякаш тласкани от светлината, този облак и всички останали се движеха бавно над нас, отнасяни от вятъра в посока на заревото. Разля се червенина, която докосваше облаците за секунди, докато те отстъпваха и оставяха зад себе си огромен къс ясно небе, обагрено в тъмно оранжево. Цялото ми внимание беше погълнато от тази гледка, струваше ми се най-красивото нещо, което бях виждал през живота си. Едва доловимо, оранжевите багри се разпростираха и изсветляваха; изчезващите облаци все още червенееха, но там, където хоризонтът срещаше небето, светлината беше наситена и с всяка минута сияеше все по-силно.

Оранжевото се стопяваше. Много по-бързо, отколкото можех да предположа, то избледняваше, а източникът на светлина ставаше все по-ярък. Сега небето беше толкова светлосиньо и искрящо, че почти белееше. В самия център лъч от бяла светлина пронизваше хоризонта под лек наклон, подобно на килната църковна камбанария. Колкото повече се разпростираше, толкова по-плътен и интензивен ставаше цветът му и с всяка изминала секунда се нажежаваше до искрящо бяло, така че вече не можеше да се гледа право в него.

Изведнъж Изследовател на бъдещето Дентън ме сграбчи за ръката.

— Виж! — каза той и посочи вляво от центъра на сиянието. Ято птици, разгърнали се в симетрична V-образна форма, размахаха бавно криле и преминаха пред очите ни от ляво на дясно. Не след дълго птиците се гмурнаха в растящия сноп от светлина и за няколко секунди се изгубиха от поглед.

— Какви са тези птици? — попитах аз, а гласът ми прозвуча прегракнало и дрезгаво.

— Обикновени гъски.

Сега пак ги виждах, докато прелитаха бавно в синьото небе. След малко те се скриха зад възвишението в далечината.

Отново погледнах към изгряващото слънце. За краткото време, докато наблюдавах птиците, то се беше преобразило. Масивният му диск се беше извисил над хоризонта, със своята издължена, подобна на летяща чиния форма от светлина, прободена отгоре и отдолу от две перпендикулярни, нагорещени до бяло копия. Усещах топлината им върху лицето си. Вятърът утихваше.

Стоях с Дентън на малката платформа, вперил поглед в ивицата земя пред нас. Видях града; видях и последните облаци, които се скриваха зад хоризонта, далеч от слънцето. То грееше над нас от безоблачното небе и Дентън свали пелерината си.

Кимна ми и ми показа как да сляза от платформата по няколко метални стъпала, водещи към земята под нас. Той тръгна пръв. Слязох след него, за първи път стъпих върху истинска пръст и се заслушах в утринната песен на птиците, които бяха свили гнезда в горните процепи на града.

3

ДВАМАТА С ИЗСЛЕДОВАТЕЛ на бъдещето Дентън заобиколихме града, после той ме преведе през пустошта до няколко временни постройки, издигнати на около петстотин метра от града. Тук той ме представи на Малчускин от Гилдията за релсите и си тръгна.

Малчускин беше нисък, грубоват мъж, все още сънен. Той изглежда не възразяваше, че сме го обезпокоили и ме посрещна учтиво.

— Ти си чирак от Гилдията на бъдещето, така ли?

Кимнах.

— Току-що идвам от града.

— За пръв път ли излизаш?

— Да.

— Закусвал ли си?

— Не… Изследователят на бъдещето ме измъкна от леглото и дойдохме направо тук, почти не сме се отклонявали.

— Влез вътре… Ще направя кафе.

Вътрешността на бараката беше неприятна и потънала в мръсотия за разлика от онова, с което бях свикнал в града. Там чистотата и редът бяха от огромно значение, докато бараката на Малчускин беше затрупана с мръсни дрехи, неизмити тенджери и тигани и неизядена храна. В единия ъгъл бяха струпани метални инструменти, а до стената имаше легло с разхвърляни завивки. Миришеше на развалена храна.

Малчускин напълни една тенджера с вода и я сложи върху печката. Отнякъде намери две канчета, изплакна ги в другата стая и ги изтръска от водата. Сложи по една лъжичка синтетично кафе и когато водата завря, я изля в тях.

В бараката имаше само един стол. Малчускин махна няколко тежки стоманени инструменти от масата и я дръпна към леглото. Седна и ми посочи стола. Известно време отпивахме мълчаливо от кафето. Беше приготвено по абсолютно същия начин, както го правехме в града и все пак имаше друг вкус.

— Напоследък не сме имали много чираци.

— Защо така? — попитах го.

— Не знам. Не идват много. Ти кой си?

— Хелуърд Ман. Баща ми е…

— Да, знам. Добър човек. Ходехме заедно на училище.

Намръщих се, когато чух това. Не можех да си представя, че той и баща ми са на една и съща възраст. Малчускин видя изражението ми.

— Не го взимай присърце — каза той. — Един ден ще разбереш. Ще го изпиташ на собствения си гръб, така, както проклетата система на гилдиите ни кара да научаваме всичко. Странно живеете вие в Гилдията на бъдещето. Това не беше за мен, но ти, предполагам ще се справиш.

— Защо не си искал да бъдеш Изследовател на бъдещето?

— Не казах, че не съм искал… имах предвид, че съдбата ми беше отредила друго. Баща ми беше член на Гилдията за релсите. Трябваше да се подчиня на правилата. Но ако искаш да ти е трудно, попаднал си на точното място. Вършил ли си физическа работа?

— Не…

Той се разсмя високо.

— Никой чирак не е вършил. Ще свикнеш. — Той се изправи. — Време е да започваме. Още е рано, но след като ме измъкна от леглото, няма смисъл да се размотаваме. Работниците са едни мързеливи нещастници.

Той излезе от бараката. Допих набързо кафето, като си опарих езика и тръгнах след него. Той се беше отправил към другите две сгради. Настигнах го.

С гаечния ключ, който беше взел от бараката, заудря силно по вратата на една от другите две постройки, като крещеше на онези, които бяха вътре, да стават. От белезите по вратите се досетих, че той сигурно всяка сутрин ги удря с гаечния ключ.

Отвътре се разнесоха звуци.

Малчускин се върна в бараката си и започна да рови из инструментите.

— Не се забърквай с работниците — предупреди ме той. — Те не са от града. Има един Рафаел, направих го отговорник. Знае малко английски и служи за преводач. Ако искаш нещо, говори с него. А най-добре ела при мен. Малко вероятно е да възникнат проблеми, но ако има… ми кажи.

— Какви проблеми?

— Ако не вършат каквото им кажеш или каквото аз им кажа. Плаща им се, за да правят каквото ние искаме. Проблем е, ако не го правят. Единственият недостатък на всички е, че са прекалено мързеливи. Затова започваме рано. По-късно става горещо и тогава няма смисъл да си правим труда.

Вече се чувстваше горещината. Слънцето се беше издигнало нависоко, докато си говорихме с Малчускин, и очите ми, непривикнали на толкова ярка светлина, започнаха да сълзят. Пак се опитах да погледна към слънцето, но беше невъзможно да гледаш право в него.

— Вземи тези! — Малчускин ми даде много гаечни ключове. Олюлях се под тежестта им и изпуснах два-три. Той ме наблюдаваше мълчаливо, докато ги събирах, засрамен от непохватността си.

— Накъде? — попитах.

— Към града, разбира се. На нищо ли не ви учат там?

Аз се отдалечих от бараката и се отправих към града. Малчускин гледаше от вратата на бараката си.

— Южната страна! — извика той след мен. Спрях и се огледах безпомощно. Малчускин дойде при мен.

— Натам — посочи той. — Релсите на юг от града.

Тръгнах натам, като изтървах още само един гаечен ключ по пътя.

След няколко часа започнах да разбирам какво имаше предвид Малчускин за мъжете, които работеха с нас. Те си търсеха и най-малкото извинение, за да спрат работа и само крясъкът на Малчускин или сърдитите команди на Рафаел ги караха да продължат.

— Кои са те? — попитах Малчускин, когато спряхме за петнайсет минутна почивка.

— Местни хора.

— Не можехме ли да наемем още?

— Всички са един дол дренки.

До известна степен им съчувствах. Под открито небе, без никаква сянка, работата беше тежка и изискваше сила. Въпреки че бях твърдо решен да не забавям темпото, физическото напрежение беше по-голямо, отколкото можех да понеса. Определено досега не бях вършил нищо по-изморително.

Железопътните линии в южния край на града се простираха на около половин миля и свършваха в нищото. Имаше четири линии, всяка от които се състоеше от две метални релси, поддържани от дървени траверси, които на свой ред бяха вкопани в бетонни основи. Дължината на две от линиите вече беше значително намалена от Малчускин и групата му. Ние работехме върху най-дългия, все още запазен участък, който беше прокаран като външна дясна линия.

Малчускин ми обясни, че ако приемем, че градът е пред нас, четирите линии можеха да бъдат определени съответно като лява и дясна, външна и вътрешна.

Задачата не изискваше много мислене. Онова, което трябваше да се свърши, беше рутинно, но трудоемко.

На първо място, напречните греди, които свързваха релсата с траверсите, трябваше да бъдат освободени по цялата дължина на релсата. Оставяхме ги настрана и по същия начин освобождавахме и другата релса. После повдигахме траверсите, захванати за бетонните основи с по две скоби, всяка от които трябваше да бъде разхлабена и свалена на ръка. Когато траверсата бъдеше освободена, я премествахме във вагонетката, която чакаше при следващия участък от железопътната линия. Бетонната основа, както разбрах, беше предварително отлята и годна за многократна употреба. Тя трябваше да бъде изкопана от гнездото си в пръстта и натоварена във вагонетката. След като всичко това се свършеше, двете стоманени релси се поставяха върху специални стойки отстрани на вагонетката.

После Малчускин или аз подкарвахме електрическата вагонетка към следващия участък от железопътната линия и процесът се повтаряше.

Товарехме вагонетката догоре, цялата работна група се качваше на нея и се отправяше към края на града. Тук я паркирахме и презареждахме акумулатора от контакта, монтиран за тази цел в стената на града.

По-голямата част от сутринта мина в това да натоварим вагонетката и да я откараме до града. Ръцете ми изтръпнаха от умора, гърбът ме болеше, бях ужасно мръсен и потънал в пот. Малчускин, който беше работил наравно с другите — може би дори повече от наетите работници — се засмя.

— Сега разтоварваме и почваме отначало — каза той.

Погледнах към работниците. Те изглеждаха така, както се чувствах и аз, макар да подозирах, че съм свършил много повече работа от тях, като се имаше предвид, че бях нов и още не бях усвоил изкуството да използвам мускулите си пестеливо. Повечето от тях лежаха в сянката на града.

— Добре — отговорих аз.

— Не… пошегувах се. Мислиш ли, че ще изкараш още дълго без храна?

— Не.

— Добре тогава… да хапнем.

Той извика на Рафаел, после се насочи към бараката си. Тръгнах с него и си поделихме претоплената синтетична храна — всичко, което той можеше да предложи.

Следобед разтоварвахме. Траверсите, основите и релсите бяха сложени на друго, захранвано с акумулатор превозно средство, което се движеше на четири огромни балонни гуми. Когато напълнихме вагонетката, я закарахме в края на железопътната линия и започнахме отново. Беше горещо и мъжете работеха бавно. Дори Малчускин намали темпото и след като вагонетката беше повторно натоварена, той даде заповед за края на работния ден.

— Искаше ми се да направим още един курс днес — каза той и отпи голяма глътка от бутилка с вода.

— Готов съм — отговорих аз.

— Може би. Сам ли ще го направиш?

— Но аз искам — настоявах, като не желаех да разкривам колко изтощен се чувствах.

— Така като те гледам, ще си безполезен утре. Не, ще разтоварим тази вагонетка, ще я закараме до края на линията и стига толкова.

Не стана точно така и нещата се развиха другояче. Когато върнахме вагонетката в края на линията, Малчускин накара мъжете да запълнят последния участък от линията с рохкава пръст и скална маса. Положихме двайсетина метра чакъл.

Попитах Малчускин каква е целта.

Той кимна с глава към най-близката дълга линия, лявата вътрешна. В самия й край имаше масивна бетонна подпора, здраво забита в земята.

— Да не предпочиташ вместо това да изправяш такива? — попита ме той.

— Какво е това?

— Буфер. Да предположим, че всички кабели се скъсат наведнъж… градът ще изскочи от релсите. Буферът едва ли ще окаже голямо съпротивление, но това е всичко, което можем да направим.

— Случвало ли се е градът да се върне назад?

— Веднъж.

Малчускин ми предложи да избирам дали да се върна в стаята си в града или да остана с него в бараката му. Така, както постави въпроса, не ми оставяше голям избор. Той очевидно нямаше високо мнение за хората в града и ми каза, че рядко ходел там.

— Приятен начин на живот — отбеляза той. — Половината не знаят какво става тук, а и не смятам, че ще ги е грижа, дори и да знаят.

— Защо им е да знаят? В края на краищата, ако продължим да работим по план, това тях не ги засяга.

— Знам, знам. Но нямаше да ми се налага да използвам тези местни негодници, ако повече градски хора идваха тук.

В съседните спални помещения наемните работници говореха високо; някои пееха.

— Съвсем нищо общо ли нямаш с тях?

— Просто ги използвам. Те са грижа на Гилдията за разменна търговия. Когато станат прекалено мързеливи, ги уволнявам и се обаждам на онези от разменната търговия да ми намерят други. Нищо сложно. Работата ръка тук все не достига.

— Къде е това тук?

— Не ме питай… това е работа на баща ти и неговата гилдия. Моята работа е да изваждам стари релси.

Усетих, че Малчускин не се е отчуждил от града толкова, колкото твърдеше. Предположих, че сравнително изолирания му начин на живот беше причина да изпитва известно презрение към онези от града, но доколкото разбирах, той не беше длъжен да остава навън и да спи в бараката. Работниците може и да бяха мързеливи, и точно сега — шумни, но по всичко личеше, че са дисциплинирани. Малчускин не се опитваше да ги надзирава, когато нямаше работа за вършене, така че би могъл да остане в града, ако решеше.

— Първият ти ден навън, а? — изведнъж промени разговора той.

— Точно така.

— Искаш ли да видиш залеза?

— Не… защо?

— Чираците обикновено искат.

— Добре.

Едва ли не за да му доставя удоволствие, излязох от бараката и погледнах на североизток, отвъд туловището на града. Малчускин застана зад мен.

Слънцето беше близо до хоризонта и вече започвах да усещам студения вятър в гърба си. Облаците от предишната нощ ги нямаше и небето беше ясно и синьо. Сега можех да гледам към слънцето без да ме заболят очите, тъй като плътната атмосфера разсейваше лъчите му. То имаше формата на широк оранжев диск, леко наклонен към нас. Отгоре и отдолу от него излизаха издължени лъчи светлина. Докато го наблюдавахме, бавно потъна зад хоризонта, след което изчезна и последният лъч светлина.

— Няма да видиш това, ако спиш в града — каза Малчускин.

— Много е красиво — отговорих аз.

— Видя ли изгрева тази сутрин?

— Да.

Малчускин кимна.

— Така постъпват те. Взимат някое хлапе в гилдията и го хвърлят в дълбокото. Без обяснения. Оставят го навън в мрака, докато не се появи слънцето.

— Защо го правят?

— Системата на гилдиите. Вярват, че така чиракът най-бързо ще разбере, че слънцето не е онова, на което са го учили.

— Не е ли? — попитах аз.

— На какво са те учили?

— Че слънцето е сфера.

— Значи още ви учат на това. Е, сега видя, че не е. Разбра ли нещо?

— Не.

— Помисли си. Хайде да ядем.

Върнахме се в бараката и Малчускин ми каза да стопля малко храна, докато той монтира друга койка върху вертикалните подпори на леглото си. Намери някакви завивки в шкафа и ги сложи върху койката.

— Ще спиш тук — каза той, като посочи горното легло. — Въртиш ли се нощно време?

— Не мисля.

— Ще пробваме една вечер. Ако ставаш често, ще се сменим. Не обичам да ме безпокоят.

Помислих си, че най-вероятно няма да го притеснявам. Онази нощ можех да заспя прав, толкова бях изморен. Изядохме безвкусната храна и после Малчускин заразказва за работата си по железопътните линии. Почти не му обръщах внимание, легнах на койката си, като се преструвах, че го слушам и заспах веднага.

4

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ме събуди Малчускин. Той ходеше из бараката и потракваше с чиниите от вчерашната ни вечеря. Опитах се да сляза от койката веднага, щом се разсъних, но усетих, че съм парализиран от пробождаща болка в гърба. Задъхах се.

Малчускин погледна към мен и се засмя.

— Вдървен ли си? — попита той.

Обърнах се на една страна и се опитах да изпъна краката си. Те също бяха вдървени и ме боляха, но с много усилия успях да седна. Останах в това положение за миг, надявайки се, че болката е причинена от спазъм и ще отмине.

— Винаги става така с вас, хлапетата от града — отбеляза Малчускин, но без злоба. — Идвате тук изпълнени с желание, признавам го. Един ден работа и така се схващате, че ставате безполезни. Не спортувате ли в града?

— Само в гимнастическия салон.

— Хайде, слизай долу да закусваш. След това най-добре се върни в града. Вземи топла вана и виж дали не можеш да намериш някой да ти направи масаж. После се върни.

Кимнах с благодарност и с мъка се смъкнах от койката. Това ми струваше толкова усилия и болка, колкото всичко останало, което бях изпитал досега. Усетих, че ръцете, врата и раменете ми са вдървени, както и останалата част от тялото ми.

Напуснах бараката трийсет минути по-късно, точно когато Малчускин крещеше на мъжете да се залавят за работа. Накуцвайки, се отправих бавно към града.

За пръв път бях останал сам и виждах неща, които не бих забелязал, ако бях в компания на други. Градът се намираше на петстотин метра от бараката на Малчускин и разстоянието беше достатъчно, за да добия известна представа за големината и външния му вид, защото предишния ден бях успял да го огледам съвсем бегло. Тогава ми се видя като огромна, сива маса, извисяваща се над околния пейзаж.

Сега, като вървях бавно, сам по пътя към него, можех да го разгледам по-подробно.

Познавах малко неща от вътрешността на града и никога не се бях замислял особено как би могъл да изглежда отвън. Допусках, че е голям, но в действителност градът беше доста по-малък, отколкото си представях. В най-високата си точка, от северната страна, беше висок около шейсет метра, а останалата част от него представляваше безразборно разхвърлени правоъгълници и кубове, разположени на различна височина. Цветът им беше мръсно кафяв и сив и доколкото можех да преценя, бяха направени от различни видове дърво. Бетон и метал почти не бяха използвани и нищо не беше боядисано. Тази външност контрастираше рязко с вътрешността — или поне с онези малко на брой места, които познавах и които бяха чисти и боядисани в ярки цветове. Тъй като бараката на Малчускин се намираше на запад от града, не можех да преценя колко е широк, докато вървях към него, но дължината му беше приблизително четиристотин и петдесет метра. Изненадах се колко грозен беше и колко стар изглеждаше. Около него цареше голямо оживление, особено в северната част.

Докато се приближавах към града, ми хрумна, че нямам никаква представа как да вляза в него. Вчера Изследователят на бъдещето Дентън ме беше развел извън него, но умът ми беше толкова погълнат от новите впечатления, че бях запомнил съвсем малко от детайлите, които ми показа. Тогава всичко изглеждаше различно.

Единственият ми ясен спомен беше, че зад платформата, откъдето наблюдавахме изгрева имаше врата и решително се отправих натам. Не беше толкова лесно, колкото си представях.

Тръгнах към южната част на града, като се движех по железопътните линии, по които бях работил предишния ден, след това заобиколих към източната страна, откъдето двамата с Дентън бяхме слезли по металните стълби. След дълго търсене намерих достъп и започнах да се изкачвам. Няколко пъти се обърквах и чак след като дълго се промъквах с мъка по тесни алеи и се катерих предпазливо по подвижни стълби, открих платформата. Установих, че вратата е все още заключена.

Нямах друг избор, освен да попитам. Спуснах се на земята и отново тръгнах към южната част на града, където Малчускин и бригадата от мъже бяха започнали работа по демонтажа на железопътната линия.

Огорчен, но търпелив, Малчускин остави Рафаел да командва и ми показа какво да направя. Той ме преведе през тясното пространство между двете вътрешни линии, направо под козирката, ограждаща града. Долу беше тъмно и студено.

Спряхме до метално стълбище.

— На края му има асансьор — каза той. — Знаеш ли какво е това?

— Да.

— От гилдията ти дадоха ключ, нали?

Порових в джоба си и извадих неоформено парче метал, което ми беше дал Клаузвиц. С него се отключваше ключалката на училищната врата.

— Това ли е?

— Да. На асансьора има ключалка. Отиди на четвърто ниво, намери някой администратор и попитай дали може да използваш банята.

Макар и да се чувствах глупаво, направих, както ми беше казал. Чух как Малчускин се смее, докато се отдалечаваше към дневната светлина. Намерих лесно асансьора, но вратите не се отвориха, когато завъртях ключа. Почаках. Няколко секунди по-късно те се отвориха рязко и на прага се появиха двама мъже. Те не ми обърнаха никакво внимание и излязоха.

Изведнъж вратите започнаха да се отварят сами и се втурнах вътре. Преди да успея да разбера как се управлява, асансьорът тръгна нагоре. На стената видях редица бутони, номерирани от едно до седем. Мушнах ключа си в номер четири, като се надявах, че постъпвам правилно. Струваше ми се, че асансьорът се движи от дълго време, но точно тогава той спря рязко. Вратите се отвориха и аз пристъпих напред. Когато излязох в коридора, в асансьора влязоха трима други членове на гилдии.

Забелязах, че на стената срещу асансьора има надпис: СЕДМО НИВО. Бях отишъл твърде далеч. Точно преди да се затворят вратите, отново се втурнах вътре.

— Къде отиваш, чирако? — попита един от мъжете.

— На четвърто ниво.

— Добре, успокой се.

Той използва собствения си ключ за номер четири и когато този път асансьорът спря, беше на вярното ниво. Поблагодарих на мъжа, който ме беше заговорил и излязох от асансьора.

Заради многото вълнения от последните няколко минути бях забравил дискомфорта, който изпитваше тялото ми, но сега отново се почувствах изморен и болен. В тази част на града изглежда цареше голямо оживление: по коридорите се движеха хора, водеха се разговори, отваряха се и се затваряха врати. Виждаше ми се различно от външната страна на града, където природата беше застинала извън времето и въпреки че и там се движеха и работеха хора, атмосферата беше по-спокойна. Работата, вършена от мъже като Малчускин и неговата група, имаше просто предназначение, но тук, в сърцето на горните нива, които толкова дълго бяха забранени за мен, всичко беше загадъчно и сложно.

Спомних си инструкциите на Малчускин, избрах една врата наслуки, отворих я и влязох. Вътре имаше две жени; те се разсмяха, но ми помогнаха, когато им казах какво търся.

Няколко минути по-късно отпуснах умореното си тяло във вана с гореща вода и затворих очи.

Беше ми отнело толкова много време и усилия да си получа ваната, че се чудех дали изобщо ще ми помогне; но след като се избърсах й облякох отново, вече не се чувствах така вдървен, както преди. Все още изпитвах лека скованост, докато раздвижвах мускулите си, но умората беше напуснала тялото ми.

Преждевременното ми завръщане в града неизбежно върна спомена за Виктория. Беглият поглед, който й хвърлих по време на церемонията, беше засилил любопитството ми. Мисълта да се върна веднага, за да изравям стари траверси от земята, започна да избледнява, макар да чувствах, че не трябва да съм далеч от Малчускин за твърде дълго и реших да се опитам да я намеря.

Излязох от банята и забързах към асансьора. Никой не го ползваше в момента, но аз трябваше да го извикам на етажа, на който бях. Когато пристигна, успях да разуча бутоните за управлението му по-подробно. Реших да експериментирам.

Първо отидох на седмо ниво, но след кратка екскурзия по коридорите не открих никаква съществена разлика от нивото, което току-що бях напуснал. Същото важеше и за повечето други нива, въпреки че трето, четвърто и пето бяха видимо по-оживени. На практика, първото ниво представляваше тъмен тунел под самия град.

Няколко пъти се качвах и слизах, за да открия, че между първо и второ ниво има изненадващо дълго разстояние. Всички други разстояния бяха много къси. Оставих асансьора на второ ниво, тъй като интуитивно почувствах, че точно тук ще намеря училището, а ако грешах, щях да продължа да го търся пеш.

Срещу входа на асансьора на второ ниво имаше ред стъпала, спускащи се към напречен коридор. Имах някакъв бегъл спомен от момента, когато Брух ме беше завел на церемонията и скоро се намерих на вратата, водеща към училището.

Като влязох вътре, я заключих с ключа на гилдията. Всичко ми беше познато. Осъзнах, че до този момент движенията ми бяха внимателни и предпазливи, но сега се почувствах у дома. Слязох бързо по стълбите и тръгнах по късия коридор, който познавах така добре. Мястото изглеждаше различно от останалата част на града и миришеше различно. Видях познатите драсканици по стените, където поколения деца преди мен бяха писали имената си, видях старата кафява боя, износените дъски на подовете, вратите, които не се заключваха. По навик се отправих направо към стаята си и влязох вътре. Нищо не беше разместено. Леглото беше оправено и стаята — по-подредена, отколкото някога е била, докато я използвах редовно, но малкото ми вещи си стояха по местата. Същото беше и с тези на Джейз, въпреки че от него нямаше и следа.

Огледах се още веднъж, после се върнах в коридора. Направих това, което исках, и вече нямах друга цел. Тръгнах надолу по коридора, към различните стаи, в които ни преподаваха. През затворените врати се чуваха приглушени шумове. Надничах през кръглите стъклени шпионки и виждах класовете, които учеха. Само преди няколко дни и аз бях там. В една от стаите видях някогашните си съученици; подобно на мен, имаше такива, които, без съмнение, се готвеха за чираци в някоя от гилдиите от първа степен, но повечето щяха да заемат административни длъжности в града. Бях изкушен да вляза и да посрещна въпросите им спокойно, запазвайки загадъчно мълчание.

В училището нямаше разделяне на половете и във всяка стая, в която надниквах, търсех да зърна Виктория; изглежда, тя не беше там. След като проверих всички класни стаи, слязох в общите помещения: трапезарията (в момента приготвяха обеда и отвътре се разнасяше потракване на съдове), гимнастическия салон (беше празен) и малкото открито пространство, откъдето се виждаше синьото небе. Отидох в общата всекидневна, единственото място в цялото училище, което можеше да се използва за игри. Тук имаше няколко момчета. Те си бъбреха безцелно, но веднага щом ме забелязаха, станах център на внимание. Точно за такава ситуация се бях подготвил.

Искаха да знаят в коя гилдия съм постъпил, какво правя, какво съм видял. Какво е станало, когато съм навършил пълнолетие? Какво е да си извън училищното общежитие? Странното беше, че не знаех как да отговоря на повечето въпроси, дори и да можех да наруша клетвата. Въпреки че бях вършил много неща през тези няколко дни, все още всичко, което виждах, беше ново за мен.

Установих, че се каня — както, всъщност, беше постъпил и Джейз — да скрия и малкото, което знаех, зад стена от тайнственост и хумор. Това явно разочарова момчетата и въпреки че интересът им не намаля, въпросите скоро спряха.

Напуснах училището веднага, щом можах, тъй като Виктория явно вече не беше там.

Спуснах се с асансьора и се върнах в тъмнината под туловището на града. Проврях се между линиите и се измъкнах на слънчева светлина. Малчускин увещаваше поуморените работници да разтоварят релсите и траверсите от вагонетката и едва ли ме забеляза.

5

ДНИТЕ МИНАВАХА БАВНО и вече не се връщах в града.

Поучих се от грешката си и вече не влагах предишния ентусиазъм, а пестях силите си, докато работех по железопътните линии. Реших да следвам примера на Малчускин и се ограничих основно до това да надзиравам наетите работници. Само от време на време се налагаше двамата да работим здраво и да помагаме. Дори и при това положение, работата беше тежка и продължителна и усещах как тялото ми реагира на новите натоварвания. Скоро влязох в най-добрата си физическа форма досега, кожата ми почервеняваше от слънчевите лъчи и не след дълго физическата работа престана да ми е трудна.

Единствено не ми харесваше еднообразната диета от синтетична храна и неспособността на Малчускин да говори интересно за приноса ни за безопасността на града. Трудехме се до късно вечер, хапвахме набързо, и си лягахме.

Работата ни по железопътните линии в южния край на града почти беше приключила. Имахме задача да извадим всички релси и да изградим четири буфера на еднакво разстояние от града. Релсите, които отстранявахме, се пренасяха в северната му част, където се полагаха отново.

Една вечер Малчускин ме попита:

— Откога си тук?

— Не съм сигурен.

— От колко?

— А… седем.

Опитвах се да преценя времето в мили.

— След три дни ще си вземеш почивка. Разполагаш с два дни в града, после се връщаш тук за още една миля.

Попитах го как изчислява изминалото време и в дни, и като разстояние.

— На града са му нужни около десет дни, за да измине една миля — каза той. — А за една година ще измине около трийсет и шест и половина.

— Но градът не се движи.

— Не в момента. Но скоро ще тръгне. Както и да е, ние не определяме колко реално се е придвижил градът или колко е трябвало да измине. Всичко зависи от положението на оптимума.

Поклатих глава.

— Какво означава това?

— Оптимумът е идеалното разположение на града. За да го поддържа, той би трябвало да се придвижва с приблизително една десета миля всеки ден. Това явно е невъзможно, затова ние придвижваме града към оптимума винаги, когато можем.

— Достигал ли е градът някога оптимума?

— Не, доколкото си спомням.

— Къде се намира оптимумът сега?

— На около три мили пред нас. Средно. Баща ми работеше по тези линии преди мен и веднъж ми каза, че по негово време били на около десет мили от оптимума. Това е всичко, което съм чувал.

— Но какво ще стане, ако достигнем оптимума?

Малчускин се засмя.

— Ще продължим да изкопаваме стари релси.

— Защо?

— Защото оптимумът непрекъснато се мести. Но няма вероятност да достигнем оптимума, а и това, всъщност, е без значение. Добре ще сме навсякъде в радиус от няколко мили от него. Да го кажем така…. ако можехме да подминем оптимума с малко, всички щяхме да се радваме на приятна, дълга почивка.

— Това възможно ли е?

— Предполагам. Погледни на нещата от този ъгъл. Там, където сме сега, земята представлява нещо като плато. За да стигнем дотук, трябваше да минем през множество възвишения. Баща ми се намираше навън точно по това време. Катеренето е трудна работа, затова беше нужно повече време и ние изостанахме от оптимума. Ако някога стигнем до по-ниска местност, ще можем да се спуснем по склона.

— Какви са перспективите за това?

— По-добре попитай гилдията си. Това не е моя грижа.

— Но каква е местността тук?

— Ще ти покажа утре.

Въпреки че не схванах много от казаното от Малчускин, поне едно нещо ми стана ясно и то беше как се измерва времето. Аз бях на възраст шестстотин и петдесет мили; това не означаваше, че градът е изминал същото разстояние от времето, когато се бях родил, но оптимумът беше.

Каквото и да представляваше оптимумът.

На следващия ден Малчускин спази обещанието си. Докато наемните работници бяха в една от обичайните си почивки под плътната сянка на града, двамата с Малчускин тръгнахме към ниско възвишение, което се намираше на известно разстояние от източния му край. Когато се изкачихме по него, можехме да видим почти цялата местност, която обкръжаваше града.

В момента той беше разположен в центъра на широка долина, която на север и на юг граничеше с два сравнително високи хребета. На юг ясно се виждаха следите от железопътните линии, извадени от нас, белязани от четири успоредни редици вдлъбнатини, където преди бяха положени траверсите и техните основи.

На север от града линиите следваха плавната извивка на планинския склон. Тук не беше оживено, въпреки че виждах как една от електрическите вагонетки се движи бавно нагоре по склона с товара си от релси, траверси и придружаващата я бригада. На върха на самия хребет цареше оживление, но от това разстояние не беше възможно да се определи какво точно се случва там.

— Хубава местност е тази — отбеляза Малчускин, но веднага след това се поправи: — От гледна точка на релсаджия.

— Защо?

— Равна е. Можем да се справим с хребетите и долините. Онова, което ме безпокои, е неравният терен: скали, реки и дори гори. Това е едно от предимствата да сме нависоко в момента. Наоколо има много стари скали, които са изгладени от природните стихии. Но не ми говори за реки. Те ме притесняват.

— Какво им е на реките?

— Казах, че не искам да говоря за тях! — Той ме потупа добронамерено по гърба и тръгнахме назад към града. — Реките трябва да се прекосяват. Това означава, че е нужно да се построи мост, освен ако вече има такъв, но това никога не се случва. Налага се да изчакваме, докато мостът бъде завършен, а това води до забавяне. Обикновено Гилдията, която отговаря за полагането на релсите, поема вината за закъсненията. Но такъв е животът. Всички изпитват противоречиви чувства към реките, стане ли въпрос за тях. Единственото нещо, което постоянно не достига в града, е водата и ако се натъкнем на река, ще решим един от проблемите завинаги. Но пак ще трябва да построим мост, а това прави всички раздразнителни.

Наетите работници не бяха особено доволни да ни видят, че се връщаме, но Рафаел ги постегна и скоро работата се поднови. Извадихме и последните релси и това, което ни оставаше да направим, беше да издигнем последния буфер. Той беше от стомана и трябваше да се монтира напречно на крайния участък от линията, като се използваха три от бетонните основи на траверсите. На всяка от четирите линии имаше буфер и всички те бяха разположени така, че ако градът тръгнеше назад, те щяха да го спрат. Буферите не бяха на една линия заради неправилната форма на южната страна на града, но Малчускин ме увери, че осигуряват достатъчно сигурна защита.

— Добре ще е да не се налага да се използват — каза той — но ако градът наистина тръгне, те би трябвало да го спрат. Поне така мисля.

С монтирането на буфера нашата работа приключи.

— Сега какво? — попитах.

Малчускин погледна към слънцето.

— Трябва да преместим постройките. Искаше ми се да прекарам бараката си отвъд хребета, а също и спалните помещения за работниците. Но става късно. Не съм сигурен, че ще успеем да свършим преди да е паднала нощта.

— Можем да го направим утре.

— Точно това си мисля. Така гадните мързеливци ще имат още няколко свободни часа. Това ще им хареса.

Той се обърна към Рафаел, който се посъветва с хората си. Почти никой не се съмняваше какво ще е решението. Рафаел още говореше, а някои вече бяха тръгнали към бараките си.

— Къде отиват?

— В селото си, предполагам — отвърна Малчускин. — То е ей там. — Той посочи на югоизток, отвъд южния хребет на планината. — Но ще се върнат. Работата не им харесва, но в селото ще ги принудят, защото им даваме каквото искат.

— Какво?

— Облагите на цивилизацията — отговори той, като се изсмя цинично. — Тоест, синтетичната храна, от която винаги те присвива стомахът.

— И на тях тази гадост им харесва?

— Не повече, отколкото на теб. Но е по-добре от празен стомах, с какъвто са били голямата част от тях, преди ние да се появим.

— Не бих вършил цялата тази работа заради една каша. Безвкусна е, не засища и…

— Колко пъти на ден се хранеше в града?

— Три.

— И колко от тях със синтетична храна?

— Само два — отговорих.

— Е, благодарение на такива хора като онези бедняци, които се скъсват от работа, ти можеш да си позволиш едно истинско ядене на ден. А от онова, което чувам, работата, която вършат за мен, е най-леката.

— Какво имаш предвид?

— Ще разбереш.

По-късно същата вечер, когато седнахме в бараката му, Малчускин пак заговори на същата тема. Установих, че съвсем не е толкова зле информиран, колкото се опитваше да се представи. Той хвърляше вината изцяло върху системата на гилдиите, както винаги. Отдавна установена практика беше занятията в града да се предават от едно поколение на друго не чрез обучение, а чрез евристични принципи. Един чирак щеше да цени традициите на гилдиите далеч повече, ако узнаваше от първа ръка фактите от битието, на които се основаваха обичаите, отколкото ако беше обучаван на теория. Това означаваше, че аз трябваше сам да открия как мъжете са дошли да работят на железопътните линии, какви други задачи изпълняваха и изобщо всички други неща, които засягаха продължаващото съществуване на града.

— Когато бях чирак — заразказва Малчускин, — строях мостове и изкопавах релси. Работех заедно с Гилдията за тракция и пътувах с хора като баща ти. Самият аз знам как продължава да съществува градът и затова ценя професията си. Разкопавам железопътни линии и отново ги полагам не защото работата ми харесва, а защото знам как трябва да се върши. Бил съм навън с Гилдията за разменна търговия и съм виждал как принуждават местните хора да работят за нас, затова разбирам на какъв натиск са подложени хората, които сега работят под мое ръководство. Всичко е обгърнато в тайнственост и неизвестност… така виждаш нещата сега. Но ще откриеш, че става въпрос за оцеляване и ще разбереш колко рисковано е то.

— Нямам нищо против да работя с теб — казах аз.

— Не това имах предвид. Ти работиш добре с мен. Казвам само, че всички неща, които сигурно те учудват — клетвата, например — си имат замисъл и, ей богу, разумно основание!

— Значи утре работниците ще се върнат.

— Вероятно. И ще се оплакват, и ще започнат да се размотават в мига, в който ти или аз си обърнем гърбовете… но дори това е в реда на нещата. Понякога, обаче, се чудя…

Изчаках го да довърши изречението си, но той не каза нищо повече. За Малчускин не беше типично да се разчувства, не ми приличаше на тъжен човек. Когато седнахме заедно, той мълча дълго време, само аз нарушавах тишината, когато ставах, за да отида навън до тоалетната. Тогава той се протягаше, прозяваше се и ме подиграваше за слабия ми пикочен мехур.

На другия ден Рафаел се върна с повечето мъже, които бяха с нас и преди. Неколцина липсваха, въпреки че бройката беше попълнена от техни заместници. Малчускин ги поздрави, без да показва явна изненада и веднага започна да контролира събарянето на трите временни постройки.

Първо извадиха всичко, което се намираше в тях, и го натрупаха встрани. След това разглобиха самите постройки; не толкова сложна задача, колкото си бях представял, защото те явно бяха конструирани лесно да се демонтират и сглобяват наново. Всяка от стените се прикрепяше към другата с помощта на няколко болта. Дървените подове се разглобяваха на равни части, а покривите бяха захванати с болтове. За демонтирането на всяка стая беше нужен едва час и до обяд приключихме. Много преди това самият Малчускин беше заминал, но се върна по-късно с електрически камион. Направихме кратка почивка, нахранихме се и после натоварихме камиона с всички материали, които можеше да побере и се отправихме към хребета. Малчускин шофираше. Рафаел и още няколко работници се бяха хванали отстрани за камиона.

Хребетът беше далеч. Малчускин пое курс, който ни отведе диагонално до най-близката част от железопътната линия и останалото разстояние от пътя до хребета изминахме покрай нея. В подножието на възвишението имаше плитка падина и през нея бяха положени четирите двойки релси. В тази част на железопътната линия работеха много хора: някои разширяваха на ръка пространството от двете страни на линията — вероятно, за да поеме преминаващия град, а други работеха с бормашини и се опитваха да монтират пет метални рамки, всяка от които носеше огромно зъбно колело. Само една беше закрепена досега.

Докато преминавахме през падината, Малчускин забави камиона, като наблюдаваше с интерес как напредваше работата. Той помаха на един от мъжете, който надзираваше операцията, после ускори отново, докато минавахме по върха на хребета. Оттук към широка равнина се спускаше полегат склон. На изток и запад и в далечния край на равнината забелязах хълмове, които бяха много по-високи.

За моя изненада линиите свършваха малко след хребета. Лявата външна линия се простираше на около миля, но останалите три бяха едва стотина метра дълги. По тях вече се трудеха два екипа, но веднага ставаше ясно, че работата върви бавно.

Малчускин се огледа. От нашата страна на линиите — тоест, от западната страна — бяха скупчени няколко бараки, вероятно жилищни помещения за членовете на Гилдията за тракция, които вече бяха тук. Той насочи камиона в тази посока, но спря чак след известно време.

— Тук е добре — каза той. — Искаме постройките да са издигнати преди да се стъмни.

— Защо не ги вдигнем до другите? — попитах аз.

— Не го правя по принцип. И без това си имам достатъчно главоболия с тези хора. Ако общуват твърде много с другите, ще пият повече и ще работят по-малко. Не можем да им попречим да се срещат, когато не работят, но няма причина да се събират на групи.

— Но те със сигурност имат право да правят, каквото поискат, нали?

— Купени са, за да работят. Това е всичко.

Той слезе от кабината на камиона и се развика на Рафаел да започват работа по бараките.

Скоро камионът беше разтоварен и като ме остави да ръководя възстановяването на постройките, Малчускин го подкара обратно към хребета, за да вземе останалите хора и материали.

С приближаването на нощта повторното издигане на бараките почти приключи. Последната ми задача за деня беше да върна камиона в града и да го включа към един от източниците за презареждане на батерията. Потеглих доволен, че отново ще бъда сам за известно време.

Докато минавах по хребета, работата по повдигане на зъбните колела беше спряна за деня и площадката опустяла, с изключение на двама пазители на реда, които стояха на пост, с арбалети през рамо. Те не ми обърнаха внимание. Подминах ги и продължих към града. Бях изненадан да видя как тук-там започнаха да проблясват светлини и как с приближаването на нощта дейностите, извършвани през деня, замираха.

Малчускин ми беше казал къде да намеря контакти за презареждане, но установих, че те вече са заети от други превозни средства и няма свободни места. Предположих, че това е последният камион, който се връщаше тази вечер и че ще трябва да се поогледам къде другаде мога да го заредя. Накрая намерих резервен контакт в южната част на града.

Вече беше тъмно и след като се бях погрижил за камиона, ми предстоеше дългият, самотен път назад. Изкушавах се да не се връщам, а да остана в града за през нощта. Все пак щеше да ми отнеме едва няколко минути да отида в стаята си в училищното общежитие… но после се сетих за Малчускин и реакцията му, която трябваше да очаквам на сутринта.

С неохота заобиколих града, намерих железопътните линии, които водеха на север и тръгнах по тях към хребета. Да съм сам в равнината през нощта беше доста притеснително. Вече застудяваше и от изток духаше хладен бриз, който ме пронизваше през тънката ми униформа. Пред себе си виждах тъмния силует на хребета, очертаващ се на фона на облачното небе. В падината неугледният скелет на зъбните колела се открояваше внушително, а двамата пазители на реда крачеха напред-назад в самотното си бдение. Когато се приближих до тях, ме спряха за проверка.

— Стой на място! — Въпреки че не виждах много добре, интуитивно усещах, че арбалетите им са насочени към мен. — Идентифицирай се.

— Чирак Хелуърд Ман.

— Какво правиш извън града?

— Работя с Малчускин от Гилдията за тракция. Преди малко минах покрай вас с камиона.

— А, да. Пристъпи напред.

Приближих се към тях.

— Не те познавам — каза единият. — Сега ли започваш?

— Да… преди около една миля.

— От коя гилдия си?

— Изследователите на бъдещето.

Онзи, който ме беше заговорил, се разсмя.

— Не бих искал да съм на твое място.

— Защо?

— Искам да живея дълго.

— Но пък той е млад — каза другият.

— За какво говорите? — попитах.

— Бил ли си вече в бъдещето?

— Не.

— А бил ли си в миналото?

— Не. Започнах едва преди няколко дни.

Хрумна ми нещо. Въпреки че не можех да видя лицата им в мрака, по звученето на техните гласове се познаваше, че не са много по-големи от мен. Може би на седемстотин мили, не много повече. Но ако това беше така, то определено ги познавам, защото трябваше да са били в училището заедно с мен?

— Как се казваш? — попитах единия от тях.

— Конуел Стърнър. Арбалетист Стърнър за теб.

— Бил ли си в училището?

— Да. Но не те помня. Ама ти тогава си бил хлапе.

— Току-що напуснах училището. Ти не беше там.

Двамата отново се разсмяха и почувствах, че самообладанието ми ме напуска.

— Ние вече сме били в миналото, малкия.

— Какво означава това?

— Означава, че сме мъже.

— Би трябвало да си в леглото. Тук е опасно през нощта.

— Няма никой наоколо — отвърнах аз.

— Сега не. Но докато другите в града спят, ние ги спасяваме от наемниците.

— Какво представляват?

— Наемниците? Туземците? Това са местните бандити, които изскачат от тъмното и нападат млади чираци.

Минах покрай тях. Искаше ми се да бях останал в града и да не бях минавал по този път. И все пак любопитството ми беше възбудено.

— Добре де… какво имате предвид? — попитах.

— Ей там има едни наемници, които не харесват града. Ако не ги следяхме, щяха да повредят камиона. Виждаш ли тези зъбни колела? Щяха да ги откраднат, ако не бяхме тук.

— Но нали точно… наемниците помогнаха да ги монтираме.

— Онези, които работят за нас. Но има и много други.

— Отивай да си лягаш, синко. Остави наемниците на нас.

— Само вие двамата ли сте?

— Аха… само ние и още една десетина от другата страна на хребета. Побързай да си легнеш, синко, и внимавай да не получиш стрела между очите.

Обърнах им гръб и отминах. Кипях от яд и ако бях останал още секунда, със сигурност щях да налетя на някой от двамата. Мразех снизходителното им отношение към мен, но знаех, че съм ги предизвикал. Двама млади мъже, въоръжени с арбалети, не биха оказали никаква съпротива в случай на решителна атака и те също го знаеха, но за да запазят самоуважението си, за тях беше важно да не позволят да се досетя.

Когато прецених, че съм се отдалечил достатъчно, се втурнах да бягам и почти веднага се препънах в една траверса. Отдалечих се от железопътната линия и отново побягнах. Малчускин ме чакаше в бараката и заедно изядохме поредната порция синтетична храна.

6

СЛЕД ОЩЕ ДВА ДЕНА работа с Малчускин дойде време за отпуската ми. През тези дни Малчускин пришпорваше работниците да вършат повече работа от обикновено и напредвахме бързо. Въпреки че полагането на нови релси беше по-тежко от изравянето на стари, оставаше ни малката утеха, че виждаме резултата — непрекъснато удължаващия се железопътен участък. Допълнителната работа включваше изкопаване на основите за бетонните блокове преди да положим траверсите и релсите. Тъй като сега в северната част на града работеха три екипа, които монтираха линиите, а всяка от тях беше горе-долу с една и съща дължина, между бригадите се беше породила конкуренция, която ги стимулираше допълнително. Бях изненадан да видя реакцията на мъжете в тази надпревара и докато работата вървеше, те си разменяха добронамерени шеги.

— Два дни — каза Малчускин точно преди да тръгна за града. — Не повече. Скоро ще започнем преместването и ще имаме нужда от всеки свободен човек.

— При теб ли да се върна?

— Зависи от гилдията ти… но да. През следващите две мили ще си с мен. След това ще те прехвърлят в друга гилдия и ще останеш при тях за три мили.

— При кого ще отида? — попитах.

— Не знам. Гилдията ти ще реши.

Тъй като последната вечер приключихме работа късно, преспах в бараката. Имаше още една причина за това: нямах желание да се връщам в града след падането на мрака и да преминавам през дефилето, охранявано от Пазителите на реда. През деня нямаше и следа от тях, но след като за първи път ги бях срещнал, Малчускин ми обясни, че всяка нощ има охрана, а непосредствено преди операцията по преместването железопътната линия става най-строго охраняваната зона.

На следващата сутрин тръгнах по линията обратно към града.

Сега, когато имах право да остана в града, нямаше да ми е трудно да открия Виктория. Преди се бях поколебал да я търся, защото знаех, че трябва да се върна при Малчускин възможно най-бързо. Сега разполагах с цели два дена отпуск и нямах усещането, че съм занемарил задълженията си.

Но пак не знаех как да я намеря… затова ми се наложи да поразпитам. След като няколко пъти обърках посоката, ме насочиха към стая на четвърто ниво. Там Виктория и няколко други младежи работеха под надзора на една от жените администратори. Веднага щом ме видя на прага, Виктория й каза нещо и дойде при мен. Излязохме в коридора.

— Здравей, Хелуърд — каза тя и затвори вратата след себе си.

— Здравей. Виж… ако имаш работа, мога да дойда по-късно.

— Няма проблем. В отпуск ли си?

— Да.

— Тогава и аз съм в отпуск. Ела.

Тя тръгна пред мен по коридора, зави в едно разклонение и слезе по няколко стъпала. Долу следваше друг коридор, от двете страни на който имаше врати. Виктория отвори една от тях и влязохме вътре.

Стаята беше много по-голяма от всяка друга за лично ползване, която бях виждал в града. Най-много място заемаше леглото, сложено до една от стените и въпреки че стаята беше приятно обзаведена с удобни мебели, изненадващо голяма част от пода беше свободна. До другата стена бяха поставени мивка и малка готварска печка. Имаше маса с два стола, шкаф за дрехи и два фотьойла. Най-впечатляващото беше, че стаята има прозорец.

Веднага отидох до него и погледнах навън. Виждаше се открито пространство, което граничеше от другата страна със стена с много прозорци и продължаваше на ляво и на дясно, но прозорецът беше малък и не можех да видя какво има от двете му страни.

— Харесва ли ти? — попита Виктория.

— Толкова е просторно! Твое ли е всичко това?

— В известен смисъл. Наше, след като се оженим.

— А, да. Някой спомена, че ще имам собствено жилище.

— Сигурно това са имали предвид — каза Виктория. — Къде живееш сега?

— Още съм в училището. Но не съм бил там след церемонията.

— Беше ли вече навън?

— Аз…

Не бях сигурен какво да кажа. Навън? Какво можех да споделя с Виктория, след като бях обвързан от клетвата?

— Знам, че излизаш извън града — каза Виктория. — Не е чак такава тайна.

— Какво друго знаеш?

— Някои неща. Но виж, аз почти не съм разговаряла с теб! Да направя ли чай?

— Синтетичен ли? — Веднага съжалих за въпроса; не исках да прозвучи грубо.

— Страхувам се, че да. Но скоро започвам работа в екипа за синтетични материали и може би ще успея да намеря начин да подобря вкуса.

Атмосферата бавно се разчупи. През първите един-два часа се обръщахме един към друг хладно и почти официално, с любезно любопитство, но скоро започнахме да си позволяваме повече волности; осъзнах, че двамата не сме чак толкова непознати.

Разговорът се насочи към живота ни в училището и незабавно се появи ново съмнение. Преди да напусна града нямах ясна представа с какво ще се сблъскам. Онова, което ни преподаваха в училището, ми се струваше — а и на повечето от нас — суха материя, абстрактна и без връзка с действителността. Имаше малко печатни книги и повечето бяха романи за живота на планетата Земя, затова учителите разчитаха основно на текстове, написани от самите тях. Ние знаехме, или мислехме, че знаем, много за ежедневието на планетата Земя, но ни казваха, че не е онова, с което ще се сблъскаме в този свят. Водени от естествено детско любопитство, искахме незабавно да научим каква е алтернативата, но по този въпрос учителите запазваха мълчание. Затова в знанията ни винаги присъстваше непреодолима празнина: онова, което научавахме от книгите за живота в един свят, различен от този, в който живеехме. Той се отличаваше от начина на живот в града. Свят, за който можехме само да се досещаме и да си го представяме.

Тази ситуация пораждаше голямо недоволство и ние имахме неизразходвана физическа енергия. Но и къде ли в училището можехме да намерим отдушник? Единствено коридорите и гимнастическият салон осигуряваха достатъчно място за движение и то при големи ограничения. Изпускането на парата се проявяваше в нервничене: емоционални изблици и неподчинение при по-малките деца, при по-големите — свивания и страстна отдаденост на малкото видове спорт, с които можехме да се занимаваме в тесния гимнастически салон… а при онези, на които им оставаха едва няколко мили до навършване на пълнолетие — преждевременно полово съзряване.

Училищните администратори само привидно се опитваха да ни контролират и може би разбираха на какво се дължат тези прояви. Във всеки случай бях израснал в училището и като всички останали и аз имах изблици на нервност. През последните двайсет мили преди да навърша пълнолетие се бях отдал на сексуални връзки с някои момичета — Виктория не беше сред тях, но това като че ли нямаше значение. Сега ние двамата щяхме да се оженим и изведнъж миналото придоби значение.

Може и да беше погрешно, но колкото повече говорехме, толкова повече ми се искаше да прогоня този призрак от миналото. Чудех се дали трябва да разкажа подробно за различните си преживявания, да обясня… Но Виктория изглежда контролираше разговора и го насочваше в посоки, които бяха взаимно приемливи. Може би и тя си имаше своите призраци. Започна да ми разказва нещо за живота в града и на мен ми беше интересно да го чуя.

Каза ми, че като жена на нея не й се полагало да заема отговорна длъжност и само годежът й с мен направил възможна настоящата й работа. Ако се беше сгодила за човек, който не е член на гилдия, от нея щеше да се очаква да ражда деца винаги, когато е възможно и да прекарва времето си във всекидневни домакински задължения в кухните, да шие дрехи или да върши всякаква друга физическа работа. Вместо това, сега тя можеше да има известен контрол върху бъдещето си и вероятно би мота да се издигне до поста на старши администратор. Точно в момента преминаваше курс на обучение, подобен на моя. Единствената разлика беше в това, че не се наблягаше толкова на практиката, колкото на теоретичното обучение. Затова тя беше научила далеч повече неща за града и как функционира той отвътре, отколкото аз.

Не се чувствах свободен да говоря за работата си навън, затова я слушах с голям интерес.

Тя сподели, че са й казали, че в града не достигат две основни неща: едното беше водата — което вече знаех от Малчускин, а другото — хората.

— Но в града има много хора — казах аз.

— Да… но броят на живородените бебета винаги е бил малък и непрекъснато намалява. Онова, което още повече влошава нещата, е, че се раждат предимно момчета. Никой не може със сигурност да каже защо.

— Заради синтетичната храна — вметнах язвително.

— Може би. — Тя не схвана намека ми. — Преди да напусна училището имах съвсем бегла представа как изглежда останалата част от града… но винаги съм смятала, че всички в него са родени тук.

— Не е ли така?

— Не. В града са доведени много жени с цел да се увеличи населението. Или по-точно, с надеждата да се раждат момичета.

— Майка ми е дошла в града отвън — казах аз.

— Така ли? — За пръв път, откакто се бяхме срещнали, Виктория се почувства неловко. — Не знаех.

— Мислех, че е очевидно.

— Предполагам, че е така, но никога не се бях замисляла.

— Няма значение — казах аз.

Виктория изведнъж млъкна. Това всъщност не ме засягаше особено и съжалих, че съм го споменал.

— Разкажи ми още нещо — помолих я аз.

— Не… няма много за разказване. Ами ти? Какво представлява гилдията ти?

— Интересна е — отговорих.

Освен че клетвата ми забраняваше да говоря, самият аз не изгарях от желание да обсъждам темата. От неочаквано умълчалата се Виктория останах с впечатлението, че има много неща за казване, но някаква предпазливост я възпира да го направи. През целия ми живот — или поне през онази част, за която имах някакви спомени — отсъствието на майка ми се приемаше за нещо безспорно. Винаги, когато бяхме говорили за това, баща ми се беше придържал към фактите и нямах усещането да съм опозорен по какъвто и да е начин. Всъщност много момчета в училището бяха в същото положение като мен, нещо повече, същото важеше за голяма част от момичетата. Ако темата не беше предизвикала такава реакция у Виктория, никога нямаше да се замисля за това.

— Ти си особен случай — казах аз, като се надявах да я върна на темата, подхождайки от друг ъгъл. — Майка ти е още в града.

— Да — отвърна тя.

Това явно беше краят на разговора. Реших да не настоявам повече. Така или иначе нямах огромно желание да обсъждам неща извън нас самите. Бях дошъл в града с намерението да опозная Виктория, а не да говорим за родословието си.

Но усетих, че разговорът не вървеше.

— Какво има от другата страна? — попитах аз, сочейки към прозореца. — Можем ли да отидем там?

— Ако искаш, ще ти покажа.

Последвах я извън стаята и по коридора, от който една врата извеждаше навън. Нямаше много за гледане: откритото пространство представляваше просто една алея между двете части на жилищен квартал. В единия край имаше дървено стълбище. Изкачихме се по него и излязохме на малка платформа. Там бяха поставени няколко дървени пейки и имаше достатъчно място да се движиш сравнително свободно. От двете страни платформата беше оградена от по-високи стени, зад които вероятно се намираха останалите части от вътрешността на града, а от страната, от която се стигаше до платформата, се виждаха покривите на жилищните блокове и алеята. Но нищо не пречеше на гледката от четвъртата страна и погледът можеше да обхване цялата местност около града. За мен това беше откритие: условията на клетвата предполагаха, че само членове на гилдиите имат право да виждат външността на града.

— Какво ще кажеш? — попита Виктория, като седна на една от пейките, от които се разкриваше гледка навън.

— Харесва ми.

— Бил ли си там?

— Да.

Беше трудно; вече влизах в конфликт с условията на клетвата. Как бих могъл да разговарям с Виктория за работата си, без да наруша онова, в което се бях заклел?

— Не ни е разрешено да се навъртаме тук много често. През нощта е заключено и само в определени часове през деня е отворено. Понякога остава заключено за няколко дни.

— Знаеш ли защо?

— А ти? — попита тя.

— Вероятно… има нещо общо с работата навън.

— За която ти няма да говориш.

— Не — отвърнах.

— Защо?

— Не мога.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Имаш тен. На слънце ли работиш?

— Понякога.

— Заключват това място, когато слънцето се издигне. Всичко, което съм виждала от него, са лъчите, които докосват по-високите части на сградите.

— Няма нищо за гледане — казах аз. — Много е ярко и не можеш да гледаш в него.

— Бих искала сама да се убедя.

— С какво се занимаваш в момента? — попитах я аз. — В работата, искам да кажа.

— Хранене.

— В какъв смисъл?

— Преценяваме как да съставим балансирана диета. Трябва да сме сигурни, че синтетичната храна съдържа достатъчно белтъчини и че хората приемат необходимите им витамини. — Тя се поколеба, от тона на гласа й личеше, че темата изобщо не я вълнува. — Знаеш ли, че слънчевата светлина съдържа витамини?

— Така ли?

— Витамин Д. Произвежда се в тялото под въздействието на слънчевата светлина върху кожата. Струва си да го знаеш, ако никога не виждаш слънцето.

— Но той може да бъде синтезиран — отвърнах аз.

— Да… и така се прави. Да се върнем ли в стаята да пийнем още чай?

Не й отговорих. Не знам какво бях очаквал от срещата с Виктория, но определено не беше това. Бляновете по някакъв романтичен идеал ме бяха изкушавали през дните, докато работех с Малчускин, а от време на време ме беше глождила мисълта, че може би ще ни се наложи да се нагаждаме един към друг; но никога не ми беше хрумвало, че ще се сблъскам с толкова силно, но потискано негодувание. Представях си как заедно вдъхваме живот на интимната връзка, замислена за нас от родителите ни, и как някак си щяхме да успеем да я превърнем в реална и може би дори любовна връзка. Онова, което не бях предвидил, беше, че Виктория гледа другояче на нещата и си мисли, че винаги ще се ползвам от предимствата на един живот, който беше забранен за нея.

Останахме на платформата. Забележката й да се върнем в стаята беше иронична, а аз бях достатъчно чувствителен, за да я доловя. И без това усещах, че по различни причини и двамата бихме предпочели да останем на платформата; аз, защото благодарение на работата ми навън бях изпитал удоволствието от свежия въздух и сега закритите пространства в града предизвикваха у мен клаустрофобия, а за Виктория стоенето на тази платформа вероятно беше почти като излизане извън града. Даже и да беше така, леко хълмистата местност на изток от града ни напомняше за новооткритата разлика, която ни разделяше.

— Би могла да кандидатстваш за преместване в някоя гилдия — казах изведнъж. — Сигурен съм, че…

— Не съм от подходящия пол — отвърна тя рязко. — Те са само за мъже, не го ли знаеш?

— Не…

— Не ми беше нужно много време, за да разбера някои неща — продължи тя, като изричаше думите забързано и едва успяваше да прикрие горчивината си. — Цял живот е било пред очите ми, но не съм го осъзнавала: баща ми винаги беше извън града, майка ми вършеше това, което се изискваше от нея в едно семейство, храненето и всичко свързано с ежедневието. Сега го осъзнавам. Жените са твърде ценни, за да бъдат излагани на риск навън. Те са нужни тук в града, защото могат да раждат отново и отново. Ако нямат късмета да са родени тук, могат да бъдат доведени отвън и отпратени, след като са изпълнили задачата си. — Отново чувствителна тема, но този път тя говореше уверено. — Знам, че работата извън града трябва да бъде свършена и каквато и да е тя, е рискована… но на мен не ми е дадено правото да избирам. Само защото съм жена, нямам друг избор, освен да съм затворена в това проклето място и да уча интересни неща за производството на храни и винаги, когато мога, да раждам.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен? — попитах аз.

— Нямам друга алтернатива.

— Благодаря.

Тя се изправи и тръгна гневно към стълбите. Последвах я надолу и вървях зад нея по обратния път към стаята й. Изчаках на прага, наблюдавах я как стои с гръб към мен и гледа през прозореца към тясната алея между постройките.

— Искаш ли да си тръгна? — попитах.

— Не… влез и затвори вратата. Ще направя още чай.

Водата в чайника беше още гореща и завря бързо.

— Не е нужно да се женим — казах аз.

— Ако не си ти, ще е някой друг. — Тя се обърна, взе чашата си със синтетичен чай и седна до мен. — Нямам нищо против теб, Хелуърд. Искам да го знаеш. Независимо дали ни харесва или не, моят и твоят живот се управляват от системата на гилдиите. Не можем да направим нищо, за да го променим.

— Защо не? Системите могат да бъдат променяни.

— Не и тази! Тя е трайно установена. Гилдиите имат пълен контрол над града по причини, които едва ли някога ще науча. Само гилдиите могат да променят системата, а те никога няма да го направят.

— Звучиш много сигурна.

— Сигурна съм — заяви тя. — И то напълно основателно, защото самата система, която управлява живота ми, е контролирана от онова, което става извън града. Тъй като никога няма да участвам в това, никога няма да мога да направя нищо за собствения си живот.

— Но ти би мота… чрез мен.

— Дори ти не искаш да говориш за това.

— Не мога — отвърнах.

— Защо?

— Дори това не мога да ти кажа.

— Тайна на гилдията.

— Ако така предпочиташ — отговорих аз.

— И дори сега, докато седиш тук, ти подкрепяш системата.

— Задължен съм — отвърнах. — Накараха ме да се закълна.

Тогава си спомних: самата клетва беше едно от условията в нея. Сега я наруших и всичко стана толкова естествено, че дори не бях разбрал.

За моя изненада Виктория изобщо не реагира.

— Значи системата на гилдиите действа — отбеляза тя. — В това има логика.

Допих чая си.

— Мисля, че е по-добре да си вървя.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя.

— Не. Просто…

— Не си тръгвай. Съжалявам, че избухнах така… вината не е твоя. Току-що каза нещо: чрез теб бих могла да взимам решения за живота си. Какво имаше предвид?

— Не съм сигурен. Но мисля, че като жена на член на гилдия, какъвто ще бъда един ден, ти би имала по-големи шансове.

— За какво?

— Ами… да разбереш чрез мен какъв е смисълът на системата.

— А ти си се заклел да не ми казваш.

— Аз… да.

— Значи членовете на гилдиите от първа степен са помислили за всичко. Системата изисква да се пази тайна.

Тя се облегна назад и затвори очи.

Бях много объркан и ядосан на себе си. От десет дни бях чирак и технически — вече осъден на смърт. Ситуацията беше твърде необичайна, за да я приемам сериозно, но в спомените ми заплахата, написана в клетвата, прозвуча убедително в онзи момент. Объркването възникна, защото Виктория неволно беше намесила емоционалния ангажимент, който бяхме поели един към друг. Разбирах, че има конфликт, но не можех да направя нищо. От живота си в училището познавах коварното чувство на неудовлетвореност, че не ти е позволен достъп до другите части на града. Ако тези граници бъдеха разширени — ако можеше да имаш малък дял в управлението на града, но без правото да предприемаш някакви действия отвъд даден предел — тази неудовлетвореност щеше да продължи да съществува.

Виктория не помръдна, когато излязох от стаята и тръгнах към училището.

Далеч от нея и нейните въпроси и тревоги, аз все повече започвах да се притеснявам за собственото си положение. Ако клетвата наистина беше толкова сериозна, можех да бъда убит, ако някой от членовете на гилдиите да научеше за случилото се. Дали нарушаването на клетвата би могло да има толкова ужасяващи последици?

Щеше ли Виктория да разкаже на някого какво й бях казал? Като обмислих това, първата ми мисъл беше да се върна при нея и да я помоля да мълчи… но това щеше да направи нарушението още по-сериозно, а тя сигурно щеше да се ядоса още повече.

През останалата част от деня не правих нищо, само лежах на койката и се измъчвах за случилото се. По-късно отидох да хапна в една от трапезариите в града и изпитах облекчение, че не се засякох с Виктория.

Към полунощ Виктория дойде в стаята ми. Първото, което долових, беше звукът от затварянето на врата, а когато отворих очи, видях издължения й силует до леглото.

— Как?

— Шшт. Аз съм.

— Какво искаш? — Протегнах се към ключа на лампата, но тя ме спря.

— Не светвай.

Тя седна на ръба на леглото, а аз се изправих.

— Извинявай, Хелуърд. Това дойдох да ти кажа.

— Добре.

Тя се разсмя.

— Още не си се разсънил, нали?

— Не съм сигурен. Може би.

Тя се наведе напред и почувствах как ръцете й се опират леко в гърдите ми, после се придвижват нагоре, и обгръщат врата ми. Тя ме целуна.

— Не казвай нищо — прошепна тя. — Просто много съжалявам.

Пак се целунахме и ръцете й продължиха да се движат, докато не ме прегърна силно.

— Носиш пижама в леглото.

— А какво друго?

— Свали я.

Изведнъж тя се изправи и я чух да разкопчава палтото си… Когато пак седна, много по-близо, беше гола. Неуспешно се опитах да се освободя от пижамата си, която се омота около главата ми. Виктория отметна завивките и се притисна към мен.

— Така ли слезе до тук? — попитах.

— Навън няма никой. — Усещах лицето й до моето. Целунахме се отново. Виктория се сгуши в мен, притискайки тялото си към моето. Изведнъж се разсмя силно.

— Господи! Млъкни!

— Какво има? — попита тя.

— Някой ще ни чуе.

— Всички спят.

— Ще ги събудиш, ако продължиш да се смееш.

— Казах да не говориш. — Тя ме целуна отново.

Независимо от факта, че тялото ми вече охотно откликваше на нейното, ме обзе тревога. Вдигахме прекалено много шум. Стените в училището бяха тънки и от богат опит знаех, че звуците преминават през тях… С нейния смях и нашите гласове, а и на всичкото отгоре това, че бяхме притиснати един към друг до стената, бях сигурен, че ще събудим цялото училище. Отблъснах я и се опитах да й обясня.

— Няма значение — отговори тя.

— Има значение.

Отметнах завивките и я прескочих. Светнах лампата. Виктория прикри очите си от ярката светлина, а аз й подхвърлих палтото.

— Хайде… отиваме в стаята ти.

— Не.

— Да. — Наметнах униформата си.

— Не я слагай — помоли ме тя. — Мирише.

— Така ли?

— Отвратително.

Тя седна, а аз я гледах и се възхищавах на изящните извивки на голото й тяло. Наметна палтото на раменете си, после стана от леглото.

— Добре — каза тя. — Но бързо.

Напуснахме стаята ми и излязохме от училището. Вървяхме бързо по коридорите. Както беше казала Виктория, толкова късно през нощта наоколо нямаше никого и осветлението беше приглушено. След малко стигнахме до стаята й. Виктория седна на леглото, все още наметната с палтото си.

Аз свалих униформата си и се качих на леглото.

— Идвай, Виктория.

— Не ми се иска точно сега.

— О, Боже… защо?

— Трябваше да останем там, където бяхме — каза тя.

— Искаш ли да се върнем?

— Не, разбира се.

— Идвай при мен — казах аз. — Не стой там.

Тя свали палтото си и го пусна на пода, после легна до мен. Прегърнахме се и известно време се целувахме, но аз разбирах какво имаше предвид тя. Желанието ме беше напуснало толкова бързо, колкото се беше появило. Не след дълго просто си лежахме мълчаливо. Усещането да съм с нея в леглото беше приятно, но въпреки прехвърчалите искри нищо не се случи.

— Защо дойде да ме видиш? — попитах я аз.

— Казах ти.

— Само заради това… за да ми се извиниш?

— Така мисля.

— И аз за малко да дойда при теб — казах аз. — Направих нещо, което не трябваше. Страх ме е.

— Какво си направил?

— Казах ти… казах ти, че е трябвало да се закълна в нещо. Ти беше права, гилдиите задължават членовете си да пазят тайна. Когато станах чирак, положих клетва и част от нея беше да се закълна, че няма да разкривам нейното съществуване. Аз я наруших, като ти казах за нея.

— Толкова ли е важно?

— Наказанието е смърт.

— Но защо трябва да научават?

— Ако…

Виктория каза:

— Ако аз кажа нещо, това имаше предвид. А защо да казвам?

— Не съм сигурен. Но както говореше днес, негодуванието, че не ти е позволено да направляваш живота си… Изпитах съмнение, че ще го използваш срещу мен.

— Досега това не означаваше нищо за мен. Нямаше да се възползвам. А и защо трябва жената да предава мъжа си?

— Още ли искаш да се омъжиш за мен?

— Да.

— Въпреки че някой друг е решил вместо нас?

— Решението е добро — отвърна тя и ме задържа в прегръдките си още малко. — Ти не мислиш ли така?

— Така мисля.

След няколко минути Виктория ме попита:

— Ще ми разкажеш ли какво става извън града?

— Не мога.

— Заради клетвата?

— Да.

— Но ти вече я наруши. Какво значение има сега?

— Така или иначе няма нищо за разказване — отговорих. — Десет дни върших много физическа работа, без да знам защо.

— Каква физическа работа?

— Виктория… не ме разпитвай.

— Добре, разкажи ми за слънцето. Защо на никого в града не позволяват да го види?

— Не знам.

— Нещо не е наред с него ли?

— Едва ли…

Виктория ми задаваше въпроси, които самият аз трябваше да си задавам, а не го правех. Сред бъркотията от нови преживявания нямах време да обърна внимание на онова, което виждах, а още по-малко да го поставям под съмнение. Изправен пред тези въпроси — независимо дали щях да им отговоря или не, — аз самият търсех отговорите. Имаше ли някакъв проблем със слънцето, който можеше да застраши града? И ако беше така, трябваше ли това да се пази в тайна? Но аз бях видял слънцето и…

— Всичко си му е наред — продължих аз. — Но формата му е различна от тази, която си представях.

— То е сфера.

— Не, не е. Или поне не прилича на сфера.

— Е?

— Не трябваше да ти казвам, сигурен съм.

— Не може така — възпротиви се тя.

— Не мисля, че е важно.

— Важно е.

— Добре. — Вече бях казал твърде много, но какво можех да направя? — През деня не се вижда много добре, защото е много ярко. Но при изгрев или залез можеш да го видиш за няколко минути. Според мен е с формата на диск. Но има още нещо, не знам как да го опиша. В средата на диска, отгоре и отдолу, има нещо като сноп от светлина.

— Като част от слънцето?

— Да. Малко прилича на паяжина. Но е трудно да я различиш ясно, защото дори тогава то е много ярко. Онази нощ бях навън и небето беше ясно. Имаше луна и тя беше със същата форма. Но пак не я видях ясно, защото беше четвъртинка.

— Сигурен ли си?

— Това е, което видях.

— Но нас ни учеха друго.

— Знам — отговорих. — Но така е.

Не казах нищо повече. Виктория ми зададе още въпроси, но аз ги отклонявах, като казвах, че не знам отговорите. Тя се опита да разбере още нещо за работата, която вършех, но някак си успях да запазя мълчание. Вместо това й зададох въпроси за самата нея и скоро тази тема, която ми се струваше твърде опасна беше забравена. Тя не можеше да бъде избегната завинаги, но имах нужда от време, за да помисля. Малко по-късно правихме любов и после бързо заспахме.

На сутринта Виктория приготви закуска, взе униформата ми и я занесе за пране, а аз останах гол в стаята й. Измих се и се избръснах, после легнах на леглото и чаках да се върне.

Отново облякох униформата си: беше хладна и миришеше приятно, нямаше нищо общо с това, в което се беше превърнала от тежката ми работа навън.

Останалата част от деня прекарахме заедно и Виктория ме разведе из вътрешността на града. Той беше далеч по-сложно устроен, отколкото предполагах. Повечето от онова, което познавах дотогава, бяха жилищни и административни квартали, но градът представляваше много повече от това. Отначало се зачудих как бих могъл да се ориентирам, но Виктория ми посочи картите на града, закачени на няколко места по стените.

Забелязах, че са променяни многократно, но една специално привлече вниманието ми. Бяхме на едно от долните нива на града и до наскоро преработената карта имаше много по-стара, запазена зад лист прозрачна пластмаса. Разгледах я с голям интерес, като забелязах, че указанията бяха напечатани на няколко езика. От тях разпознах единствено френски и английски.

— На какви езици са другите? — попитах я.

— Този е на немски, а другите са на руски и италиански. А това — тя посочи към някакви сложни йероглифи — е на китайски.

Погледнах картата по-отблизо и я сравних с другата до нея. Виждаше се, че в града бяха настъпили много промени между съставянето на двете карти.

— Защо е на толкова много езици?

— Произлизаме от група от смесени националности. Смятам, че английският е бил най-използваният език в продължение на хиляди мили, но невинаги е било така. Моето семейство е с френски произход.

— А, да — промърморих аз.

На същото това ниво Виктория ми показа завода за синтетични материали. Тук от дървесина и растения се произвеждаха протеинови заместители и други органични сурогати. Миризмата беше много силна и забелязах, че всички хора, които работеха в завода, трябваше да носят маски. Двамата с Виктория преминахме бързо в следващата зона, където се извършваха изследвания за подобряване на консистенцията и вкуса. Тя ми каза, че ще работи точно тук.

По-късно Виктория сподели още от разочарованията си в своя живот, настоящ и бъдещ. Вече бях по-подготвен, отколкото преди и успях да й вдъхна известна увереност. Казах й да вземе майка си за пример, защото нейният живот беше пълноценен и полезен. Накара ме да й обещая, че ще й разкажа повече за живота си и, че ще положа всички усилия, когато стана пълноправен член на гилдията, да направя системата по-открита и либерална. Това като че ли я успокои малко и ние прекарахме една хубава нощ.

7

С ВИКТОРИЯ РЕШИХМЕ да се оженим възможно най-скоро. Тя каза, че през следващата миля ще разбере какви формалности се изискват и ако можем, ще направим това през следващия или по-следващия ми отпуск. Междувременно трябваше да се върна към задълженията си навън.

Веднага щом се изкачих над града, видях, че е свършена много работа. Околността в близост беше разчистена от повечето препятствия. Не се виждаха временните постройки, а до източниците за презареждане нямаше никакви електрически коли; вероятно ги използваха от другата страна на хребета. Най-съществената промяна бяха пет кабела, положени край релсите; те тръгваха от северния край на града и изчезваха зад хълма. Край железопътната линия охраняваха няколко пазители на реда, които крачеха напред-назад.

Подозирах, че Малчускин ще е зает, тръгнах бързо към хребета. Когато стигнах до върха, предположенията ми се оправдаха, защото в далечината, където свършваха релсите, група работници се суетяха около дясната вътрешна линия. Други бригади работеха по някакви метални конструкции, които не можех да определя за какво служат. Побързах да се спусна долу.

Отне ми повече време, отколкото очаквах, защото най-дългата отсечка от железопътната линия вече беше станала повече от миля и половина. Слънцето се беше издигнало високо и докато открия Малчускин и неговата бригада, се бях сгорещил от вървенето.

Малчускин почти не ми обърна внимание, аз си свалих униформеното яке и се включих в работата.

Задачата на екипите беше да удължат този участък от железопътната линия, за да се изравни с другите, но се бяха стигнали до участъка със скалист подпочвен слой, който ги затрудняваше. Макар това да означаваше, че няма да има нужда от бетонни основи, да се изкопаят легла за траверсите пак щеше да е трудно.

В спрял наблизо камион намерих кирка и започнах да копая. Не след дълго заплетената ситуация, в която се бях озовал в града, вече ми се струваше много далечна.

По време на почивките разбрах от Малчускин, че с изключение на този участък от железопътната линия, всичко беше почти готово за операцията по преместването. Кабелите бяха изтеглени, а анкерите — вкопани. Той ме заведе до гнездата за анкерите и ми показа как бяха поставили стоманените греди дълбоко в земята, за да могат да закрепят кабелите достатъчно здраво. Три анкера вече бяха подготвени и кабелите закрепени към тях. Оставаше да се донатегне още един анкер, а в момента монтираха петия.

Сред членовете на гилдиите, които работеха на площадката, цареше безпокойство и аз попитах Малчускин за причината.

— Време е — отвърна той. — Отне ни двайсет и три дни да положим релсите дотук след последното преместване. Според направените изчисления ще можем да преместим града утре, ако нещо друго не се обърка. Това са двайсет и четири дни. Разбираш ли? Този път можем да преместим града на не повече от две мили… но през това време оптимумът се придвижи напред с две и половина мили. Затова дори и да успеем, пак ще сме на половин миля зад оптимума, отколкото бяхме при последното преместване.

— Можем ли да наваксаме?

— Може би при следващото преместване. Снощи говорих с някои хора от Гилдията за тракция. Те смятат, че следващия път можем да направим едно преместване на късо разстояние, а после на два пъти на дълги разстояния. Хълмовете ги притесняват. — Той махна неопределено в северна посока.

— Не можем ли да ги заобиколим? — попитах аз, като видях, че на североизток хълмовете изглеждаха малко по-ниски.

— Бихме могли, но най-краткият маршрут до оптимума е право на север. Всяко ъглово отклонение само увеличава разстоянието, което трябва да изминем.

Не разбрах напълно всичко, което ми каза, но ясно долавях, че операцията не търпи отлагане.

— Има една добра новина — продължи Малчускин. — Скоро ще се отървем от тази банда наемници. От Гилдията на бъдещето са открили по-голямо селище някъде на север и хората там били жадни за работа. Ето така ги харесвам. Колкото по-гладни са, толкова по-усърдно ще се трудят… поне за известно време.

Работата продължи. Не успяхме да свършим до залез-слънце и Малчускин и другите членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, сипеха все по-чести и по-звучни проклятия върху работниците. Нямах време да реагирам по никакъв начин, защото самите членове на гилдията, а и аз, работехме не по-малко старателно. Още преди да настъпи моментът да се връщаме в бараката за през нощта, бях капнал от умора.

На сутринта Малчускин излезе рано, като ме инструктира да заведа Рафаел и работниците на площадката колкото е възможно по-бързо. Когато пристигнах, той и трима други членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, спореха с мъжете, които подготвяха кабелите. Изпратих Рафаел и наемниците да започват работа по железопътната линия, но ми стана любопитно за какво е спорът. Когато накрая Малчускин дойде при нас, не каза нищо, а се залови за работа, като се развика гневно на Рафаел.

Малко по-късно, по време на кратката почивка, го попитах за какво бяха спорили.

— Заради мъжете от Гилдията за тракция — отговори той. — Искат веднага да започнат с преместването, още преди линията да е завършена.

— Могат ли да го направят?

— Да… казват, че ще отнеме известно време, за да качат града до хребета, а междувременно ние бихме могли да си довършим работата тук. Но няма да им позволим.

— Защо? Звучи ми разумно.

— Защото това би означавало да работим под кабелите. А те са подложени на голямо напрежение, особено когато градът се премества нагоре, като това преди хребета. Никога не си виждал как се къса кабел, нали? — Въпросът беше реторичен; преди дори не знаех, че се използват кабели. — Ще те прережат наполовина преди още да си чул трясъка — завърши Малчускин кисело.

— И какво решихте?

— Имаме един час да приключим, после започват преместването.

Оставаха да се положат още три секции от релси. Дадохме на хората няколко минути почивка, след което отново започнахме работа. Сега на обекта се бяха събрали четирима членове на гилдията с екипите си, така че напредвахме бързо, но дори и при това положение ни отне близо цял час, за да завършим линията.

С известно удовлетворение Малчускин сигнализира на хората от Гилдията за тракция, че сме готови. Събрахме инструментите си и ги преместихме настрани.

— Сега какво? — попитах Малчускин.

— Ще чакаме. Връщам се в града, за да си почина. Утре продължаваме.

— Аз какво да правя?

— Щях да гледам, ако бях на твое място. Ще ти е интересно. Както и да е, трябва да се разплатим с работниците. По-късно днес ще ти пратя човек от Гилдията за разменна търговия. Задръж го, докато пристигна. Ще се върна сутринта.

— Добре — отговорих. — Нещо друго?

— Нищо. Докато трае преместването, тук командват хората от Гилдията за тракция, затова прави каквото ти кажат. Може да поискат да се свърши нещо по линиите, затова по-добре внимавай. Но според мен релсите са наред. Вече ги проверихме.

Той тръгна към бараката. Изглеждаше много изморен. Наетите мъже също се върнаха в бараките си и останах сам. Забележката на Малчускин за опасността от скъсан кабел ме разтревожи, затова седнах на земята на безопасно, според мен, разстояние от площадката.

Около анкерните гнезда нямаше голямо оживление. Всичките пет кабела бяха свързани и сега се влачеха по земята, като тръгваха от анкерите, за които бяха закрепени, успоредно на релсите. Край гнездата за анкерите стояха двама членове на Гилдията за тракция и реших, че правят последна проверка на съединенията.

Откъм хребета се зададе група мъже. Те вървяха в колона по двама към нас. От това разстояние не можеше да се види кои са, но забелязах, че на всеки стотина метра един от тях напускаше колоната и заставаше отстрани на железопътната линия. Те приближиха и видях, че са пазители на реда, въоръжени с арбалети. Когато групата стигна до анкерните гнезда, бяха останали само осем души, които заеха отбранителна позиция около тях. След няколко минути един от пазителите на реда се приближи към мен.

— Кой си ти? — попита.

— Чирак Хелуърд Ман.

— Какво правиш?

— Казаха ми да наблюдавам преместването.

— Добре. Стой на разстояние. Колко работници има тук?

— Мисля, че са около шейсетина — отговорих аз.

— По линията ли работят?

— Да.

Той се засмя.

— Сигурно са изморени и едва ли ще направят някоя беля. Това е добре. Уведоми ме, ако създават проблеми.

Той се отдалечи и се присъедини към другите пазители на реда. Не ми беше ясно какви точно проблеми биха причинили работниците, но отношението на Пазителите на реда към тях изглеждаше странно. Можех само да предполагам, че по някое време в миналото работниците са причинили повреда на релсите или кабелите, но не смятах, че някой от мъжете, с които работехме е заплаха за нас.

Струваше ми се, че пазителите на реда, които охраняваха релсите, са опасно близо до кабелите, но те като че ли не забелязваха това. Спокойно крачеха напред-назад, като патрулираха на отредения им участък от железопътната линия.

Забелязах, че двама членове на Гилдията за тракция край анкерните гнезда се бяха скрили зад метални щитове, точно при анкерите. Единият от тях държеше голям червен флаг и гледаше с бинокъл към хребета. Там, близо до петте системи от зъбни колела, съзрях още един мъж. Тъй като цялото внимание изглежда беше насочено към него, аз го загледах с любопитство. Доколкото можех да преценя от това разстояние, беше с гръб към нас.

Изведнъж той се обърна и развя своя флаг, за да привлече вниманието на двамата мъже при анкерите. Размахваше го, като описваше широк полукръг под кръста си. Мигновено мъжът при анкерите, който също държеше флаг, излезе зад щита си и потвърди сигнала, като повтори движението със своя флаг.

Няколко секунди по-късно забелязах, че кабелите започват да се плъзгат бавно по земята към града. Видях как системите от зъбни колела, разположени на хребета, се завъртат, обирайки хлабината. Един по един, кабелите спряха да се движат, въпреки че по-голямата им част все още лежеше на земята. Предположих, че това се дължи на тежестта на самите кабели, защото в зоната на анкерите и зъбните колела те бяха доста над земята.

— Освободете ги! — извика единият от мъжете при анкерите и колегата му моментално развя флага над главата си. Мъжът на хребета повтори сигнала, после бързо отстъпи встрани и се изгуби от поглед.

Изчаках, изпълнен с любопитство какво щеше да последва… въпреки че досега не виждах да се случва нещо. Пазителите на реда крачеха напред-назад, кабелите оставаха натегнати. Реших да отида при хората на Гилдията за тракция и да разбера какво става.

В мига, в който се изправих на крака и тръгнах към тях, мъжът, който беше подал сигнала, размаха ръце като обезумял.

— Не се приближавай! — изкрещя той.

— Какво става?

— Кабелите са под максимално напрежение!

Аз отстъпих назад.

Минутите минаваха, а сякаш нищо не се променяше. Тогава осъзнах, че кабелите бяха започнали бавно да се опъват, докато не се издигнаха над земята почти по цялото си протежение.

Погледнах на юг към хребета: градът се беше появил. От мястото, където седях, виждах само горния ъгъл на една от предните кули, извисяваща се над скалите на билото. Постепенно пред очите ми се откри още от града.

Останах на безопасно разстояние от кабелите зад анкерите, вперил поглед по протежение на релсите към града. Мъчително бавно той се придвижваше нагоре по един от далечните склонове, докато не стигна само на няколко метра от петте системи от зъбни колела, по които кабелите преминаваха през хребета. Тук той спря и мъжете от Гилдията за тракция отново започнаха да подават сигнали.

Последва дълга и сложна операция, при която всеки от кабелите беше разхлабен, докато съответната система от зъбни колела се демонтираше. Проследих как свалиха първото зъбно колело, след което ми доскуча. Усетих, че съм гладен и подозирайки, че няма да пропусна нищо интересно, се върнах в бараката и си стоплих малко храна.

Нямаше и следа от Малчускин, въпреки че почти всичките му вещи още бяха в бараката.

Не бързах да приключвам с храненето, тъй като знаех, че ще минат поне още два часа преди преместването да започне отново. Наслаждавах се на усамотението си и на почивката от изморителната работа през изминалия ден.

Когато излязох от бараката, си спомних, че пазителят на реда ме беше предупредил за евентуални проблеми, които биха могли да създадат работниците, затова отидох до спалнята им. Повечето от тях бяха навън, седяха на земята и наблюдаваха работата по системите от зъбни колела. Неколцина разискваха шумно нещо и жестикулираха, но реших, че Пазителите на реда виждаха заплахи там, където такива не съществуваха. Тръгнах обратно към железопътната линия.

Погледнах към слънцето: скоро щеше да падне нощта. Реших, че останалите операции по преместването няма да отнемат много време, след като зъбните колела бъдат демонтирани. Беше ясно, че останалата част от железопътната линия следваше наклона на хълма.

Междувременно и последната система от зъбни колела беше демонтирана и петте кабела отново бяха обтегнати. Изчакаха малко и после, по сигнал на човека от Гилдията за тракция, който стоеше при анкерите, градът продължи бавно да напредва, като се спускаше по склона към нас. Обратно на онова, което си бях представял, градът не се придвижваше плавно, от само себе си, по благоприятния наклон. От онова, което виждах, ставаше ясно, че кабелите продължават да са натегнати; градът все още трябваше да се издърпва. С приближаването му забелязах, че напрежението в поведението на двамата мъже от Гилдията за тракция отслабва, но продължават да са нащрек. По време на цялата операция вниманието им беше неотлъчно концентрирано върху приближаващия град.

Накрая, когато огромната конструкция беше на не повече от десет метра от края на релсите, стрелочникът вдигна червения флаг и го задържа над главата си. По ширината на предната кула имаше голям прозорец и един от многото мъже, които се виждаха зад него, вдигна подобен флаг. Секунди по-късно градът спря.

Настъпи пауза, след което от кулата излезе един човек и застана на малка платформа, издигаща се над нас.

— Спирачките са включени — провикна се той. — Сега спираме.

Двамата мъже от Гилдията за тракция излязоха зад металните щитове и дълго се протягаха. Без съмнение те бяха под огромно психично напрежение в продължение на няколко часа. Единият от тях тръгна право към края на града и се облекчи на стената. Той се засмя на другия, после се хвана за една издатина, почна да се катери по стената на града и стигна до платформата. Другият мъж тръгна покрай кабелите, които сега бяха видимо по-отпуснати, и изчезна под козирката на града. Пазителите на реда все още бяха разгърнати за отбрана, но дори те изглеждаха по-спокойни сега.

Представлението свърши. Като видях града толкова близо, се изкуших да вляза вътре, но не бях сигурен дали трябва да го правя. Единственият ми близък беше Виктория, а тя щеше да е заета с работата си. Освен това, Малчускин ми беше казал да остана при работниците и реших, че трябва да го послушам.

Докато се връщах към бараката, откъм града към мен се приближи някакъв човек.

— Ти ли си чирак Ман? — попита той.

— Да.

— Джейми Колингс, от гилдията за разменна търговия. Малчускин от Гилдията за тракция каза, че тук имало някакви наемници, на които трябва да се плати.

— Точно така.

— Колко са? — попита Колингс.

— В нашата бригада, петнайсет. Но има още няколко.

— Някакви оплаквания?

— Какво имате предвид? — попитах аз.

— Оплаквания… някакви проблеми, отказ да работят.

— Бяха малко бавни и Малчускин непрекъснато им крещеше.

— Да са отказвали да работят?

— Не.

— Добре. Знаеш ли кой им е бригадир?

— Има един на име Рафаел, който говори английски.

— Той ми трябва.

Заедно тръгнахме към бараките и намерихме работниците. При вида на Колингс изведнъж настъпи тишина.

Посочих към Рафаел. Колингс го заговори на езика му и почти веднага един от работниците се провикна гневно. Рафаел не му обърна внимание и продължи да говори на Колингс, но беше ясно, че атмосферата е много враждебна. Отново някой извика нещо, скоро го последваха и другите. Около Колингс и Рафаел се събра тълпа, някои от мъжете пресягаха враждебно и се опитваха да удрят Колингс.

— Имате ли нужда от помощ? — извиках аз, но той не ме чу.

Приближих се още малко и повторих въпроса си.

— Извикай четирима от Пазителите на реда — извика той на английски. — Кажи им да не се горещят.

Погледнах към спорещите мъже за момент, после тръгнах бързо. При анкерите, за които бяха закотвени кабелите, все още имаше малка група от Пазителите на реда и се отправих в тази посока. Те очевидно бяха чули шума от караницата и вече бяха обърнали поглед към тълпата от мъже. Когато ме видяха да тичам към тях, шестима от тях се насочиха към мен.

— Той иска четирима! — задъхано обясних аз.

— Не са достатъчно. Остави това на мен, синко.

Мъжът, който ми го каза явно им беше командир, изсвири силно и повика с жест още няколко души. Други четирима пазители на реда напуснаха позицията си край града и протичаха. Групата от десет войника се отправи бегом към мястото на спора, а аз тръгнах след тях.

Без да изчакат да говорят с Колингс, който все още беше в центъра на мелето, пазителите на реда се врязаха в тълпата работници, размахвайки арбалетите си като бухалки. Изведнъж Колингс се обърна, извика нещо на пазителите на реда, но един работник го сграбчи отзад. Повалиха го на земята и всички започнаха да го ритат.

Пазителите на реда очевидно бяха обучени как да водят такъв вид бой, защото се придвижваха умело и бързо, като размахваха импровизираните си бухалки с голяма прецизност и точност. За момент останах да ги наблюдавам, после с мъка си пробих път сред тълпата, като се мъчих да стигна до Колингс. Един от наемните работници посегна към лицето ми, пръстите му затиснаха очите ми. Опитах се да извъртя глава, но друг му се притече на помощ. Неочаквано се оказах свободен… и видях двамата, които ме бяха нападнали, да лежат на земята. Пазителите на реда, които ме бяха спасили, не ми обърнаха никакво внимание, а продължиха да налагат ожесточено.

На помощ се притекоха още местни хора, и тълпата започна да нараства. Без да обръщам внимание, аз се впуснах навътре за да се добера до Колингс. Видях точно пред мен нечий тесен гръб, облечен в тънка бяла риза, залепнала от потта за кожата. Без да се замислям, хванах човека за гърлото, дръпнах главата му назад и го ударих силно с юмрук по ухото. Той падна на земята. Зад него имаше друг мъж и аз изпробвах същата тактика, но този път преди да успея да го удара, той ме ритна и аз паднах.

Сред множеството крака видях Колингс на земята. Продължаваха да го ритат. Той лежеше по лице и се мъчеше да предпази главата си с ръце. Помъчих се да си проправя път до него, но започнаха да ме ритат и мен. Усетих удар в главата и за момент загубих съзнание. Секунда по-късно дойдох на себе си и усещах с пълна сила яростните ритници, които обсипваха тялото ми. По примера на Колингс, покрих главата си с ръце и продължих да се придвижвам напред към мястото, където го бях видял за последно.

Всичко около мен приличаше на бушуваща гора от крака и тела и навсякъде се разнасяше тътена на възбудени гласове. Вдигнах глава за миг и видях, че съм съвсем близо до Колингс, продължих да си пробивам път, и се озовах свит на земята до него. Опитах се да се изправя, но веднага бях повален от поредния ритник.

За моя голяма изненада открих, че Колингс е все още в съзнание. Когато паднах върху него, почувствах как ръката му обгръща рамото ми.

— Когато кажа — изрева той в ухото ми, — ставаш!

Измина секунда и почувствах ръката му да стиска рамото ми по-силно.

— Сега!

С огромно усилие успяхме да се изправим и той моментално ме пусна, като замахна с юмрук и уцели един от мъжете право в лицето. Бях по-нисък от него и най-доброто, което можех да направя, беше да сръгам с лакът някого в стомаха. За беда ме удариха по врата с юмрук и отново паднах на земята. Някой ме сграбчи и ме изправи на крака. Беше Колингс.

— Дръж се! — Той ме обгърна с ръце и ме придърпа към гърдите си. Аз се хванах за него с последни сили. — Няма страшно — каза той. — Дръж се.

Постепенно мелето около нас отслабна и после спря. Работниците отстъпиха назад, а аз се свлякох в ръцете на Колингс.

Бях много замаян и пред очите ми се спускаше червена мъгла. С периферното си зрение последно зърнах как пазителите на реда образуват кръг с вдигнати, готови за стрелба арбалети. Наемните работници се отдалечаваха. Загубих съзнание.

Дойдох на себе си… Трябва да е минала минута. Лежах на земята, а един от пазителите на реда се беше надвесил над мен.

— Добре е — извика той и се отдалечи.

Обърнах се с труд настрана и видях, че Колингс и началникът на Пазителите на реда спореха разгорещено наблизо. Петдесетина метра по-нататък, работниците се бяха събрали в група, заобиколени от пазители на реда.

Помъчих се да се изправя и успях при втория опит. Стоях замаян и наблюдавах как Колингс продължава да говори разпалено. След малко офицерът от Пазителите на реда се приближи до групата арестанти, а Колингс дойде при мен.

— Как си? — попита той.

Направих опит да се усмихна, но лицето ми беше подуто и ме болеше. Единственото, което можех да направя, беше да го гледам. Той имаше огромна червена подутина отстрани до слепоочието и окото му започваше да се затваря. Забелязах, че притиска едната си ръка към кръста.

— Добре съм — отговорих.

— Кървиш.

— Къде?

— Вдигнах ръка към врата си — който ме болеше ужасно — и почувствах топлата течност. Колингс се приближи и разгледа мястото.

— Само неприятна драскотина — отбеляза той. — Искаш ли да се върнеш в града за лечение?

— Не — отвърнах аз. — Какво стана, дявол да го вземе?

— Пазителите на реда реагираха прекалено агресивно. Нали ти казах да доведеш само четирима?

— Не ме послушаха.

— Да, те са си такива.

— Но за какво беше всичко? — попитах. — Работих с тези мъже доста време и те никога досега не са ни нападали.

— Натрупало се е много голямо напрежение — отговори Колингс. — По-конкретно, трима работници имат жени в града. Не искаха да си тръгнат без тях.

— Тези мъже от града ли са? — запитах аз, несигурен дали съм чул правилно.

— Не… Казах, че жените им са там. Всички тези хора са местни, наети са от съседното село.

— И аз така си помислих. Но какво правят жените им в града?

— Ние ги купихме.

8

ОНАЗИ НОЩ СПАХ НЕСПОКОЙНО. Сам в бараката, аз се съблякох внимателно и огледах пораженията. От едната страна гръдният ми кош беше натъртен на много места, имаше и няколко болезнени драскотини. Раната на врата ми беше спряла да кърви, но я промих с топла вода и я намазах с някакъв мехлем, който открих в аптечката на Малчускин. Видях, че по време на боя съм си счупил един нокът, а челюстта ме болеше, когато се опитвах да я раздвижа.

Пак си помислих дали да не се върна в града, както предложи Колингс — в края на краищата, той беше само на няколкостотин метра — но накрая реших, че е по-добре' да не го правя. Нямах желание да привличам внимание върху себе си, като се появя по стерилно чистите улици на града във вид, все едно, че току-що съм напуснал пиянска разпра. Това не беше твърде далеч от истината, но все пак реших, че е по-добре сам да си ближа раните.

Опитах се да поспя, но успях само да подремна за малко.

На сутринта станах рано. Не исках да виждам Малчускин преди да съм се привел в по-приличен вид. Цялото тяло ме болеше и не можех да правя резки движения.

Когато пристигна, Малчускин беше в лошо настроение.

— Чух — започна той направо. — Не се опитвай да обясняваш.

— Не разбрах как се случи.

— Станал си причина за започването на кавга.

— Пазителите на реда бяха виновни… — защитих се аз несигурно.

— Да, но вече трябваше да си разбрал, че си длъжен да държиш Пазителите на реда далеч от работниците. Неотдавна няколко души загинаха и имат да уреждат стари сметки. Тъпите копелета само си търсят извинение, за да се намесят и да се бият.

— Колингс беше в беда — казах аз. — Нещо трябваше да се направи.

— Добре, вината не е била само твоя. Сега Колингс казва, че е можел да се справи, ако не си бил извикал Пазителите на реда… но също така признава, че той ти е казал да ги доведеш.

— Точно така беше.

— Добре, но следващия път мисли преди да действаш.

— Какво ще правим сега? Вече нямаме работници.

— Днес идват други. В началото работата ще върви бавно, защото ще трябва да ги обучим. Но предимството е, че няма веднага да започнат да недоволстват и ще работят по-усърдно. Неприятностите ще започнат по-късно, когато им остане време да размислят.

— Но защо толкова негодуват срещу нас? Нали им плащаме за работата?

— Да, но колкото решим. Това е беден район. Почвата е лоша и няма много храна. Нас в града това не ни засяга, ние им предлагаме онова, от което имат нужда… И те го приемат. Но нямат никаква полза в дългосрочен план и както предполагам, ние взимаме повече, отколкото даваме.

— Трябва да даваме повече.

— Може би. — Малчускин изглеждаше безразличен. — Това не е наша грижа. Ние работим по железопътната линия.

Трябваше да почакаме няколко часа преди да пристигнат новите работници. През това време с Малчускин отидохме до спалните помещения, освободени от предишните, и ги почистихме. Пазителите на реда бяха принудили предишните обитатели да се изнесат набързо през нощта, но им бяха оставили време да си съберат вещите. И все пак след тях бяха останали много неща: основно стари и износени дрехи и остатъци от храна. Малчускин ме предупреди да си отварям очите за всякакви съобщения, които биха могли да са предназначени за новите работници; но и двамата не открихме нищо.

После излязохме навън и изгорихме всичко, изоставено в помещенията.

По обед при нас дойде човек от Гилдията за разменна търговия и ни каза, че новите работници ще пристигнат скоро. Той ни се извини официално за случилото се предната вечер и ни каза, че въпреки множеството дебати, е било решено присъствието на охранители от Пазителите на реда да бъде засилено засега. Малчускин възрази и човекът от Гилдията за разменна търговия каза, че е съгласен, но решението не зависи от него.

Аз се двоумях. От една страна, не бях във възторг от пазителите на реда, но ако тяхното присъствие можеше да предотврати случилото се повторно, то значи беше неизбежно.

Забавянето започваше да тормози Малчускин. Предположих, че това се дължи на вечния проблем — да се наваксва изгубеното време, но когато му го споменах, той не показа особено безпокойство, което очаквах.

— Ще наваксваме времето за достигане на оптимума при следващото преместване — каза Малчускин. — Последния път се забавихме заради хребета. Той вече е зад нас, а местността пред нас е сравнително равна през следващите няколко мили. Повече ме безпокои състоянието на железопътната линия зад града.

— Пазителите на реда ще я охраняват — отвърнах аз.

— Да… но те не могат да й попречат да се деформира. Това е главният риск, колкото по-дълго я оставим там.

— Защо?

Малчускин ми хвърли бърз поглед.

— Ние сме много далеч на юг от оптимума. Знаеш ли какво означава това?

— He.

— Още не си бил в миналото, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Много далеч на юг от града.

— Не… не съм бил.

— Е, когато отидеш там, ще разбереш какво става. Междувременно, можеш да ми вярваш. Колкото по-дълга става железопътната линия на юг от града, толкова по-голям е рискът да стане неизползваема.

Все още нямаше и следа от наетите мъже и Малчускин ме остави. Отиде да поговори с други двама членове на Гилдията, отговаряща за железопътните линии, които току-що бяха излезли от града. Скоро се върна.

— Ще почакаме още час и ако дотогава никой не се появи, ще повикаме хора от другата гилдия и ще започнем работа. Не можем да чакаме повече.

— Възможно ли е да използваш хора от други гилдии?

— Наемните работници са лукс, Хелуърд — отвърна той. — В миналото членовете на гилдиите сами са полагали релсите. Придвижването на града е по-важно и нищо не трябва да му попречи. Ако се наложи, ще доведем тук всеки жител на града да работи.

Неочаквано той се успокои, легна на земята и затвори очи. Слънцето се намираше почти над главите ни и беше по-горещо от обичайното. Забелязах, че на северозапад се оформя поредица от тъмни облаци и въздухът стана по-неподвижен и влажен от обикновено. Но облаците все още бяха далече и с разглобеното си от побоя тяло, по-скоро бих лежал мързеливо тук, отколкото да работя на железопътната линия.

Няколко минути по-късно Малчускин се надигна и погледна на север. Към нас идваше голяма група работници, водени от петима членове на Гилдията за разменна търговия, върху чиито наметала се виждаха отличителните им емблеми и цветове.

— Добре… Да се залавяме за работа — каза Малчускин с едва прикрито облекчение.

Но преди да започнат работа, имаше да свършат много други неща. Мъжете трябваше да бъдат организирани в четири групи и да им се определи ръководител, който говори английски. След това беше нужно да им се посочат легла в бараките и те да подредят вещите си. През цялото това време Малчускин звучеше оптимистично, независимо от допълнителното забавяне.

— Изглеждат гладни — отбеляза той. — Само празният стомах ще ги накара да работят.

Те наистина представляваха раздърпана сбирщина. Всички имаха някакви дрехи, но малцина носеха обувки, и повечето бяха с дълги коси и бради. Очите им бяха хлътнали, а стомасите на някой издути от недояждане. Забелязах, че един-двама изпитват затруднения при ходенето, а един беше сакат.

— Годни ли са за работа? — попитах Малчускин тихо.

— Не точно. Но след няколко дни работа и добра храна, ще се оправят. Повечето местни работници изглеждат така, когато ги наемаме.

Бях шокиран от състоянието им и разбрах, че местните условия на живот са толкова лоши, колкото твърдеше Малчускин. Стана ми ясно защо негодуват срещу хората от града. Предполагах, че онова, което градът даваше в замяна на работниците, беше много повече от онова, с което бяха свикнали и това им създаваше усещане за един по-охолен, по-удобен начин на живот. Когато градът отминеше на тях щеше да им се наложи да се върнат към предишното си примитивно съществуване, след като беше изстискано всичко от тях.

Забавихме се още, докато раздаваха храна на новодошлите, но Малчускин изглеждаше по-оптимистично настроен от всякога.

Накрая започнахме работа. Работниците сформираха четири групи, всяка оглавявана от член на гилдията. Отправихме се към града, взехме четирите вагонетки и тържествено потеглихме по железопътните линии на юг. Пазителите на реда продължаваха да охраняват от двете страни на релсите и докато прекосявахме хребета, видяхме, че в долината, която неотдавна бяхме напуснали, имаше засилена охрана около железопътните буфери.

Вече с четири действащи екипа за поддръжка на железопътните линии, отново долових състезателния дух, който бях забелязал и преди. Може би за мъжете беше твърде рано да реагират, но това несъмнено щеше да се случи по-късно.

Малчускин спря вагонетката малко преди буфера и обясни на ръководителя на групата — мъж на средна възраст на име Хуан — какво трябваше да се направи. Хуан предаде думите му на другите и те кимнаха в знак, че разбират.

— Нямат и най-малката представа какво трябва да правят — каза ми Малчускин и се усмихна. — Но се преструват, че разбират.

Първата задача беше да демонтираме буфера и да го преместим по линиите зад града. С Малчускин тъкмо бяхме започнали да показваме как се демонтира буферът, когато слънцето изведнъж се скри и температурата падна.

Малчускин погледна към небето.

— Ще има буря.

След тази забележка той престана да обръща внимание на времето и ние продължихме работата си. Няколко минути по-късно чухме първия далечен тътен от гръмотевица и не след дълго заваля дъжд. Работниците се оглеждаха разтревожени, но Малчускин ги накара да продължат. Скоро бурята ни връхлетя, проблясваха светкавици, а гръмотевичните трясъци ме изпълваха с ужас. След известно време всички бяхме мокри до кости, но работата не спря. Чух първите оплаквания, но Малчускин — чрез Хуан — ги укроти.

Докато повдигахме елементите на буфера от линията, бурята отмина и слънцето отново се показа. Един от мъжете запя и скоро към него се присъединиха и останалите. Малчускин беше щастлив. Работата за деня приключи с монтирането на буфера на няколко ярда зад града. Другите групи също спряха да работят, след като бяха монтирали своите.

На следващия ден започнахме рано. Малчускин все още изглеждаше доволен, но изрази желание да продължим колкото може по-бързо.

Докато се опитвахме да демонтираме най-южната част от линията, видях с очите си причината за неговото безпокойство. Напречните греди, които придържаха релсите към траверсите, се бяха огънали и трябваше да бъдат повдигнати на ръка, в резултат на което те щяха да се изкривят още повече и нямаше да бъдат годни за повторна употреба. Освен това, дървото се беше разцепило на много места от натиска, който гредите оказваха върху траверсите — въпреки Малчускин да обяви, че могат да се използват повторно — и много от бетонните основи се бяха напукали. За щастие, самите релси бяха все още годни за употреба; Малчускин прецени, че макар да са се изметнали леко, те биха могли сравнително лесно да се изправят. Той проведе кратко съвещание с другите членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, и беше решено за момента вагонетките да не се използват, а да се съсредоточим върху изкопаването на железопътната линия преди и другите елементи да се деформират. Тъй като от града ни деляха още около две мили, всяко пътуване с вагонетката щеше да отнема дълго време, така че решението беше разумно.

В края на деня си бяхме проправили път нагоре по линията до място, където ефектът от огъването тъкмо беше започнал да се проявява. Малчускин и останалите заявиха, че са доволни. Натоварихме вагонетките с толкова релси и траверси, колкото можеха да поберат и така свърши работният ден.

Работата ни продължи в същия дух. До времето, когато десетдневният ми период приключи, свалянето на релсите беше доста напреднало, наетите работници се трудеха добре в екип и вече бяхме положили новата железопътна линия на север от града. Когато си тръгвах, Малчускин беше в добро настроение, затова не изпитвах угризение, че ще си взема два дена отпуск.

9

ВИКТОРИЯ МЕ ЧАКАШЕ в стаята си. По това време синините и драскотините от сбиването бяха почти заздравели и реших да не й споменавам нищо. Тази новина явно не беше стигнала до нея, защото тя не ме попита за нищо.

След като напуснах бараката на Малчускин сутринта, бях минал през града, наслаждавайки се на онази ранна част от утрото, когато още не беше станало твърде горещо, затова предложих на Виктория да се качим на платформата.

— Мисля, че ще е заключена по това време на деня — каза тя. — Ще отида да проверя.

Тя се върна след малко и потвърди, че наистина е заключено.

— Сигурно ще я отворят следобед — казах аз и си помислих, че тогава слънцето вече няма да се вижда от платформата.

— Свали си дрехите — каза тя. — Пак трябва да се изперат.

Започнах да се събличам, но изведнъж Виктория се приближи към мен и ме прегърна. Изведнъж и двамата усетихме, че ни е приятно да сме заедно и се целунахме.

— Напълнял си — каза тя, докато смъкваше ризата от раменете ми и погали гърдите ми.

В резултат на тази промяна в плановете ни, измина известно време преди Виктория да занесе дрехите ми за пране и да ме остави да се наслаждавам на удобствата, които предлагаше истинското легло.

След като обядвахме, открихме, че пътят към платформата вече е отворен, и се качихме горе. Този път не бяхме сами; двама души от училищната администрация бяха дошли преди нас. Те ни познаваха от дните в училището и скоро ни въвлякоха в безинтересен разговор за това какво сме правили, след като бяхме навършили пълнолетие. От изражението на Виктория се досетих, че е не по-малко отегчена от мен, но никой от двама ни не искаше да предприеме нещо, за да се сложи край на мъчението.

Междувременно учителите се сбогуваха с нас и се върнаха в града.

Виктория ми намигна и се усмихна.

— Много се радвам, че вече не сме в училището — каза тя.

— И аз. А когато ни преподаваха, си мислех, че са интересни.

Седнахме един до друг на една пейка и се загледахме навън. От тази част на града не можеше да се разбере какво точно става отстрани и макар да знаех, че бригадите ще превозват релсите от южната страна към северната, не можех да ги видя.

— Хелуърд… защо се движи градът?

— Не знам. Поне не със сигурност.

Тя каза:

— Не знам какво си въобразяват гилдиите за нас. Никой никога не ни казва нищо, макар че е достатъчно да се качиш тук, за да видиш, че градът се е преместил. И все пак, ако попиташ някого, ти се казва, че това не засяга администраторите. Да не би да очакват от нас да не задаваме въпроси?

— Нищо ли не ти казват?

— Съвсем нищо. Преди известно време се качих тук и установих, че градът се е преместил. Няколко дни по-рано платформата стоя заключена цели два дни и казаха, че са я затворили заради ремонт. Но това беше всичко.

— Добре — започнах аз, — кажи ми нещо. Когато градът се движеше, ти усещаше ли го?

— Не… или поне така си мисля. Спомням си, че чак след това го разбрах. Като се връщам мислено назад, не си спомням да се е случило нещо необичайно в деня, когато би трябвало да са го преместили, но пък аз никога не съм напускала града и затова предполагам, че през цялото време, докато съм растяла, съм свикнала със случайните движения. Градът по някакъв път ли се движи?

— Система от железопътни линии.

— Но защо?

— Не трябва да ти казвам.

— Обеща, че ще ми кажеш. И без това не разбирам какво лошо има в това да ми кажеш как се движи… а то е ясно като бял ден, че се движи.

Пак старата дилема, но в думите й имаше смисъл, въпреки че бяха в разрез с клетвата. Започвах да се чудя дали клетвата е все още в сила.

— Градът се движи към нещо, наричано оптимума, и то се намира точно на север от него. В момента градът е на около три и половина мили южно от оптимума — казах аз

— Значи скоро ще спре?

— Не… и точно това не ми е ясно. Както изглежда, дори ако градът някога достигне оптимума, той не може да спре, защото самият оптимум непрекъснато се мести.

— Тогава какъв е смисълът да се опитваме да го достигнем?

Нямах отговор на това, защото и аз не знаех.

Виктория продължи да задава въпроси и накрая й разказах за работата по железопътните линии. Опитах се да сведа описанията си до минимум, но ми беше трудно да преценя доколко нарушавах клетвата. Установих, че в светлината на клетвата трябва да си меря думите за всичко, което казвам.

— Виж, да не говорим повече за това. Ти, очевидно, не искаш. — каза тя накрая.

— Просто съм объркан — отвърнах. — Забранено ми е да говоря, но ти ме накара да разбера, че нямам никакво право да премълчавам онова, което знам.

Виктория помълча за малко.

— Не знам за теб — промълви накрая тя, — но напоследък започнах да намразвам системата на гилдиите.

— Не си само ти. Не са много тези, които я защитават.

— Дали е възможно онези, които отговарят за гилдиите, да поддържат системата в действие, след като тя е надживяла първоначалното си предназначение? Струва ми се, че системата действа чрез потискане на знанието. Не разбирам каква е целта. Това предизвиква силно недоволство у мен и съм сигурна, че не съм единствената.

— Може би и аз ще бъда същият, когато стана пълноправен член на гилдията.

— Надявам се, че няма — каза тя и се засмя.

— Има едно нещо — продължих аз. — Винаги, когато задавам на Малчускин — човекът, с когото работя — подобни въпроси като тези, които ти ме питаш, той казва, че ще разбера с течение на времето. Сякаш гилдиите имат пълно основание и по някакъв начин това е свързано с причината, заради която градът трябва да се движи. Единственото, което съм научил досега, е, че градът наистина трябва да се движи… това е основното. Когато съм там навън, само работим и няма време да се задават въпроси. Но е ясно, че придвижването на града е най-важното от всичко.

— Ако някога разбереш, ще ми кажеш ли?

Помислих за момент.

— Не виждам как бих могъл да обещая такова нещо.

Виктория се изправи рязко и отиде в другия край на платформата. Тя застана до перилата, вперила поглед от покрива на града към околността под него. След няколко минути се върна при пейката и седна до мен.

— Разбрах как да се оженим — каза тя.

— Още една церемония?

— Не, много по-просто е. Само трябва да подпишем един формуляр и да дадем копие от него на началниците си. Формулярите са долу… наистина са много прости.

— Значи можем да ги подпишем веднага.

— Да. — Тя ме погледна сериозно. — Искаш ли?

— Разбира се. А ти?

— Да.

— Въпреки всичко?

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Въпреки това, че ти и аз не можем да разговаряме без да се натъкнем на нещо, което аз или не мога, или не трябва да ти казвам, и че ти изглежда ме обвиняваш за това.

— Това тревожи ли те? — запита тя.

— Да, много.

— Можем да отложим сватбата, ако така предпочиташ.

— Това ще реши ли нещо? — попитах аз.

Не бях сигурен какво би станало, ако с Виктория развалим годежа си. Тъй като гилдиите бяха помогнали за официалното ни запознаване, какво ново нарушение на системата щяхме да извършим, ако сега кажехме, че не искаме да се женим? От друга страна, след като официалното представяне вече беше факт, никой като че ли не ни притискаше да се оженим незабавно. Що се отнасяше до нас самите, раздразнението от ограниченията, налагани от клетвата, беше единствената причина за разногласия помежду ни. Без него, ние като че ли бяхме напълно подходящи един за друг.

— Да я отложим за малко — каза Виктория.

По-късно през деня се върнахме в стаята й и настроението значително се разведри. Говорихме си много, като заобикаляхме онези теми на разговор, които и двамата знаехме, че причиняват проблеми… Когато стана време да си лягаме, отношенията ни се бяха променили. Сутринта, щом се събудихме, подписахме формулярите и ги занесохме при ръководителите на гилдиите. Изследовател на бъдещето Клаузвиц не беше в града, но аз намерих друг член на Гилдията на бъдещето и той ги прие от името на Клаузвиц. Всички изглеждаха доволни. Майката на Виктория прекара доста време с нас, разказа ни на какви нови свободи и предимства ще се радваме като женена двойка.

Преди да напусна града и отново да се отправя към Малчускин на железопътните линии, разчистих останалите си вещи от училището и официално се нанесох при Виктория.

Бях женен мъж на възраст шестстотин петдесет и две мили.

10

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО МИЛИ животът ми следваше установен ред, който в по-голямата си част беше приятен. По време на посещенията ми в града, срещите ми с Виктория бяха щастливи и изпълнени с любов. Тя ми разказваше много неща за работата си и благодарение на нея научих как се управлява ежедневието на града. От време на време ме питаше за работата ми навън, но предишното й любопитство или беше отслабнало, или сега тя първо се замисляше преди да ме попита, защото никога повече не почувствах онова силно негодувание от първата ни среща.

Навън, чиракуването ми напредваше. В колкото повече дейности извън града участвах, толкова повече разбирах колко много общи усилия изисква придвижването на града.

В края на последната ми миля с Малчускин бях прехвърлен към Пазителите на реда по заповед на Клаузвиц. Това беше неприятна изненада за мен, тъй като бях решил, че след приключване на обучението ми по железопътните линии ще започна работа в моята Гилдия на изследователите на бъдещето. Но разбрах, че на всеки три мили ще бъда прехвърлян в друга гилдия от първа степен.

Съжалявах, че напускам Малчускин, харесвах искреното старание, което влагаше в изморителната работа по железопътните линии. След като минахме отвъд хребета, теренът се стана по-лесен за полагане на релсите, а с новата група наемни работници, които продължаваха да се трудят без да своеволничат и да се оплакват, недоволството му сякаш затихна.

Преди да се явя при Пазителите на реда, потърсих Клаузвиц. Не исках да правя проблем от това, но все пак попитах каква е причината за взетото решение.

— Такава е стандартната практика, май — отговори ми той.

— Но, сър, аз мислех, че вече съм готов да вляза в собствената си гилдия.

Той седеше отпуснат зад бюрото си, без изобщо да е обезпокоен от моя плах протест. Предположих, че подобни въпроси не са нещо необичайно.

— Трябва да поддържаме Пазителите на реда в пълен състав. Понякога се налага да свикваме членове на други гилдии за защита на града. Ако това стане, няма да имаме време да ги обучаваме. Всеки член на гилдия от първа степен е служил известно време при Пазителите на реда и ти трябва да постъпиш по същия начин.

По този въпрос не можеше да се спори и така за следващите три мили аз станах арбалетист втора степен Ман.

Намразих този период, ядосвайки се на загубата на време и явната безчувственост на мъжете, с които бях принуден да работя. Знаех, че сам си вгорчавам живота и стана така, че за по-малко от няколко часа се превърнах вероятно в най-непопулярния новобранец сред всички Пазители на реда. Единственото ми облекчение беше присъствието на двама други чираци — единият от Гилдията за разменна търговия, а другият от Гилдията, отговаряща за железопътните линии — които изглежда споделяха възгледите ми. Те, обаче, имаха късмета да се приспособят към новата компания и страдаха много по-малко от мен.

Помещенията за Пазителите на реда се намираха в района точно до конюшните, в самата основа на града. Те включваха две огромни спални и ние трябваше да живеем, да се храним и да спим при непоносима мръсотия в претъпкани помещения. Дните ни преминаваха в непрекъснато обучение, което включваше дълги походи из околността. Учиха ни да се бием невъоръжени, да плуваме в реки, да се катерим по дървета, да ядем трева и изобщо запълваха времето ни с всякакви други безсмислени занимания. В края на трите мили умеех да стрелям с арбалет и да се защитавам без оръжие. Бях си създал няколко непримирими лични врагове и знаех, че дълго време занапред не трябва да им се изпречвам на пътя. Реших, че през този период не съм натрупал никакъв опит.

След като ме преместиха в Гилдията за тракция, се почувствах много по-щастлив. Всъщност от този момент до края на моето чиракуване, животът ми беше приятен и ползотворен.

Мъжете, отговорни за тегленето на града, бяха мълчаливи, трудолюбиви и интелигентни. Те се движеха без да бързат, но се грижеха работата да бъде свършена добре.

Единствения път, когато видях по-отблизо това, което правят — като наблюдавах как преместват града — не ми стана ясна сложността на техните операции. При тегленето не се разбираше как се придвижва градът, а и също така как се организира неговият вътрешен живот.

Открих, че в центъра на града, на най-ниското ниво, е разположен огромен ядрен реактор. От него се добиваше енергията за целия град и хората, които го обслужваха, отговаряха също така за градските комуникации и канализационната система. Много от членовете на Гилдията за тракция бяха хидроинженери и научих, че през града преминава сложна система от помпи, която гарантира, че почти всяка капчица вода се преработва непрекъснато. За мой ужас открих, че синтезаторът за храни си служи с биофилтър за отпадни води и въпреки че беше обслужван и програмиран от администратори вътре в града, именно в помпената станция, ръководена от Гилдията за тракция, се определяше крайното количество (и в някои отношения качеството) на синтетичната храна.

Използването на реактора за захранване на лебедките беше едва ли не второстепенна функция.

Лебедките бяха шест на брой и бяха вградени в огромен стоманен кожух, който преминаваше от източния до западния край в основата на града. Само пет от шестте се използваха едновременно, а на шестата се извършваше основен ремонт на ротационен принцип. Главната причина за безпокойство, свързана с лебедките, бяха лагерите, които, след хилядолетна работа, бяха силно износени. През времето, което прекарах с хората от Гилдията за тракция, имаше известен спор дали преместването трябва да се извършва с четири лебедки — което осигуряваше повече време за ремонтиране на лагерите — или трябва да се използват всичките шест лебедки, като по този начин се намалява износването. Общото мнение като че ли беше да се продължи с настоящата система, тъй като не бяха взети никакви по-важни решения.

Една от задачите, по които работих с хората от Гилдията за тракция, беше проверката на кабелите. Това също беше периодично повтарящо се задължение, тъй като кабелите бяха на същата възраст като лебедките и имаше аварии по-често от идеалния вариант, който гласеше — никога да няма проблем. Всеки от шестте кабели, използвани от града, вече беше поправян на няколко пъти и в допълнение към произтичащата от това намалена якост, всички кабели започваха да се протриват на различни места. Затова преди всяко преместване, всеки от петте кабели, които щяха да бъдат използвани, трябваше да се провери метър по метър, да се почисти и смаже, и да се кантова на местата, където се беше протрил.

Независимо дали бяхме в реакторния отсек или работехме навън по кабелите, говорехме само как да наваксаме пропуснатото разстояние до оптимума. Как би могла да се подобри работата на лебедките, откъде да се вземат нови кабели. Цялата гилдия сякаш раждаше идеи, но членовете й не обичаха теориите. Голяма част от работата им беше съсредоточена върху рутинни задачи — например започна нов проект за изграждането на допълнителен воден резервоар в града.

Една от приятните ползи от чиракуването ми беше, че можех да прекарвам нощите си с Виктория. Въпреки че вечер се връщах в стаята потен и мръсен от работа, поне за кратко се наслаждавах на удобствата на домашния живот и удовлетворението от това, че съм свършил нещо полезно за всички.

Веднъж, докато работех извън града и с помощта на машини изтегляхме поредните кабели към отдалечените анкерни гнезда, попитах мъжа, с когото бях, за Гелман Джейз.

— Той е мой стар приятел, чирак във вашата гилдия. Познавате ли го?

— На твоята възраст ли е?

— Малко по-голям.

— Имахме двама чираци преди няколко мили. Не си спомням имената им. Но мога да проверя, ако искаш.

Бях любопитен да видя Джейз. Дълго време не бяхме се виждали и щеше да е добре да сравня впечатленията си с някой, който преминаваше през същия процес като мен.

По-късно същия ден ми казаха, че Джейз е един от двамата чираци, за които спомена мъжът. Попитах как да се свържа с него.

— Ще отсъства известно време.

— Къде е? — попитах аз.

— Напусна града. Отиде в миналото.

Съвсем скоро времето ми при Гилдията за тракция изтече и бях прехвърлен към Гилдията за разменна търговия за следващите три мили. Посрещнах тази новина със смесени чувства, тъй като бях станал пряк свидетел на една от техните операции. За моя изненада, научих, че ще работя с търговец Колингс, а още по-изненадващото беше, че именно той беше помолил да работя с него.

— Чух, че се присъединяваш към гилдията за три мили — каза той. — Помислих си, че ще е добре да ти покажа, че работата ни не е свързана само с бунтуващи местни жители.

Също като другите членове на гилдии, Колингс имаше стая в една от предните кули на града и там той ми показа дълъг свитък хартия с нарисуван подробен план.

— Не е нужно да обръщаш прекалено голямо внимание на повечето неща. Това е карта на терена пред нас, съставена от Изследователите на бъдещето. — Той ми показа обозначенията за планини, реки, долини, стръмни наклони — цялата жизненоважна информация за онези, които планираха маршрута, който щеше да следва градът в дългото си, бавно пътуване към оптимума. — Тези черни квадрати представляват селища. Точно те ни безпокоят. Колко езика говориш?

Казах му, че никога не ми е било лесно с езиците, докато бях в училището, и че говоря само френски, но не особено добре.

— Освен това не планираш да се присъединиш към гилдията ни за постоянно — продължи той. — В търговията отдаваме значение на владеенето на езици.

Той ми разказа, че местните жители говорят испански и че той и другите членове на Гилдията за разменна търговия е трябвало да го научат от една от книгите в градската библиотека, тъй като в града нямало хора с испански произход. Справяли се някак си, но постоянно възниквали трудности с диалектите.

Колингс ми обясни, че от всички гилдии от първа степен само Гилдията, отговаряща за железопътните линии, използва редовно наемни работници. Понякога на Строителите на мостове им се налагало да наемат хора за кратко, но общо взето работата на Разменната търговия била да наемат общи работници за железопътните работи… и за онова, което Колингс нарече „пренасочване”.

— Какво е това? — попитах веднага.

Колингс обясни:

— Точно заради това сме толкова непопулярни. Градът търси селища, където храната не достига, където бедността е масова. За щастие на града, това е беден регион, така че сме в изгодна позиция да се пазарим. Ние можем да им предложим храна, технологии в помощ на земеделието им, машини, електрическа енергия; в замяна, мъжете работят за нас, а ние заемаме техните млади жени. Те идват в града за известно време и може би ще родят нови граждани.

— Чувал съм за това — казах аз. — Не мога да повярвам, че се случва наистина.

— Защо не?

— Не е ли… неморално? — попитах колебливо.

— Неморално ли е да искаш градът да има население? Без обновяване ще изчезнем след няколко поколения. Повечето деца, родени от жени от града, са момчета.

Спомних си започналата битка.

— Но жените, които се пренасочват към града, понякога са омъжени, нали?

— Да… но те остават само докато родят едно дете. След това са свободни да си тръгнат.

— Какво става с детето?

— Ако е момиче, остава в града и бива отгледано в училището. Ако е момче, майката може да го вземе със себе си или да го остави в града.

И тогава разбрах защо Виктория беше говорила така стеснително по тази тема. Майка ми беше дошла в града отвън, а след това си беше тръгнала. Не ме беше взела със себе си; аз бях изоставен. Но когато осъзнах този факт, не изпитах болка.

Подобно на Гилдията на изследователите на бъдещето, членовете на Гилдията за разменна търговия яздеха коне по време на обиколките си из околността. Никога не ме бяха учили да яздя, затова когато напуснахме града и се отправихме на север, последвах Колингс пеш. По-късно той ми показа как да яздя коня, като ми обясни, че ще ми се наложи да го правя, когато се присъединя към гилдията на баща ми. Усвоявах техниката бавно; отначало се изплаших от коня и ми беше трудно да го контролирам. Постепенно разбрах, че животното е послушно и добронамерено, увереността ми нарасна и конят — като че ли разбирайки това — започна да реагира на командите ми.

Не отидохме далеч от града. На североизток имаше две селища и ние посетихме и двете. Посрещнаха ни с известно любопитство, но Колингс прецени, че никое от селищата не изпитваше огромна нужда от стоките, които градът можеше да предложи, затова и не направи опити да преговаря.

Той ми обясни, че за момента градът не се нуждае от работна ръка и че има достатъчно пренасочени жени, така че продължихме по пътя си.

След първото пътуване далеч от града — което отне девет дни, през които живяхме и спахме на открито — аз се върнах в града с Колингс, където ни посрещна новината, че Съветът на навигаторите беше дал разрешение за започване на строежа на мост. Както ми обясни Колингс, пред града имаше два възможни пътя. При единия, градът щеше да завие под ъгъл на северозапад и въпреки че се избягваше една тясна пропаст, пътят преминаваше хълмиста местност с множество неравности и скали; другият минаваше през по-равна местност, но трябваше да се построи мост над пропастта. Точно този втори маршрут беше избран и затова цялата налична работна ръка трябваше да бъде временно пренасочена към Гилдията на строителите на мостове.

Тъй като сега мостът беше основен приоритет, Малчускин и другите членове на Гилдията, които отговарят за полагането на релсите, както и всички техни бригади, бяха мобилизирани. Около половината от всички сили на Пазителите на реда бяха освободени от другите им задължения, за да помагат, а няколко мъже от Гилдията за тракция трябваше да надзирават изграждането на железопътната линия от другата страна на моста. Самата Гилдия на строителите на мостове носеше главната отговорност за проектирането и конструирането на моста и те поискаха допълнително петдесет наемни работници от Гилдията за разменна търговия.

Колингс и още един член на Гилдията за разменна търговия напуснаха града и се отправиха към местните селища; междувременно, ме изпратиха на север до мястото, където щеше да започне строежът на моста, и бях поставен под разпореждането на надзорника, Строителя на мостове Леру, бащата на Виктория.

Когато видях пропастта, осъзнах, че мостът представлява голямо предизвикателство за инженерите. Тя беше широка — около шейсет метра в диаметър от мястото, избрано за моста — а стените й бяха ронливи и неравни. Долу течеше бърз поток. В допълнение, северната страна на пропастта беше около три метра по-ниска от южната, което означаваше, че железопътната линия трябваше да минава по рампа на известно разстояние след пропастта.

Гилдията на строителите на мостове беше решила мостът да е висящ. Времето не беше достатъчно за построяването на сводов или конзолен мост, а другият предпочитан метод — дървена естакада с опори в самата пропаст — беше непрактичен заради спецификата на терена.

Работата по строежа на четирите кули започна незабавно: по две на север и юг от пропастта. Те очевидно бяха маловажни конструкции, изработени от стоманени тръби. По време на строежа един мъж падна от една от кулите и загина. Работата продължи без забавяне. Скоро след това ми позволиха да се върна в града за поредната си отпуска и докато бях там, градът беше придвижен напред. За пръв път бях вътре в него и знаех, че се провежда операция по преместването му, затова ми беше интересно да забележа, че движението не се долавяше, въпреки че шумът като фон леко се усили, вероятно от моторите на лебедките.

Пак по време на този отпуск Виктория ми каза, че е бременна; съобщение, което донесе много радост на майка й. Аз бях доволен и това е един от редките случаи в живота ми, когато изпих твърде много вино и станах за смях. Изглежда никой нямаше нищо против.

Обратно извън града, видях, че обичайната работа по железопътните линии и кабелите продължаваше — дори и при общия недостиг на работна ръка — и че вече бяхме само на две мили от мястото, където се строеше мостът. От разговора си с един от членовете на Гилдията за тракция, покрай когото минах, научих, че градът е само на миля и половина от оптимума.

Тази информация не ми направи впечатление до момента, в който разбрах, че самият мост всъщност трябва да е на около половин миля северно от оптимума.

Последва дълъг период на забавяне. Строежът на моста напредваше бавно. След инцидента бяха въведени по-строги мерки за безопасност и хората на Лepy проверяваха периодично якостта на конструкцията. Докато работехме, научихме, че операциите по полагането на релсите в града вървят бавно; в известен смисъл това ни устройваше, тъй като мостът далеч още не беше завършен, но от друга страна това забавяне предизвика безпокойство. Всяка загубена минута в безконечното преследване на оптимума не вещаеше нищо добро.

Един ден на строителната площадка се разнесе слух, че самият мост е в точката на оптимума. Тази новина ме накара да погледна по нов начин на околната обстановка, но както изглеждаше, оптимумът не беше свързан с нищо необичайно. Отново се зачудих какво толкова му е специалното, но с отминаването на дните и придвижването на оптимума по неговия загадъчен път на север, мислите ми се отклониха в друга посока.

Сега, когато ресурсите на града бяха насочени изцяло към моста, нямаше шанс чиракуването ми да приключи. На всеки десет дни ми даваха отпуск — както и на всички членове на гилдии, които работеха на обекта — но никой и не помисляше да ме запознава с функциите на различните гилдии. Мостът беше приоритет.

Другите работни дейности също продължаваха. На няколко метра южно от моста беше изкопана дупка за анкерите, към които се закрепваха кабелите и полагането на релсите продължи до нея. Междувременно, градът беше преместен по релсите и се издигаше безмълвно над пропастта, в очакване на завършването на моста.

Най-трудният и тежък етап от построяването на моста настъпи, когато трябваше да прекараме веригите от другата страна на пропастта, от южната кула до северната и после да закачим на тях железопътната линия. Времето минаваше и безпокойството на Леру и другите членове на гилдии нарастваше. Разбрах, че причината за това е, че оптимумът се отдалечаваше бавно от моста в северна посока и не след дълго конструкцията на самия мост щеше да бъде изложена на същата опасност, която ми беше посочил Малчускин при линиите на юг от града: тя можеше да се изкриви. Въпреки че мостът беше проектиран така, че да компенсира тази деформация до известна степен, ние не можехме да отлагаме до безконечност прекосяването на пропастта. Сега работата продължаваше и през нощта, а мощни прожектори, захранвани от вътрешността на града, осигуряваха светлина. Отпуските бяха отменени и беше въведена работа на смени.

След като бетонното покритие на релсовия път беше положено, Малчускин и останалите поставиха релсите. Междувременно, анкерите за кабелите бяха монтирани от северната страна, точно под сложните рампи, които бяха построени.

Градът беше толкова близо, че можехме да спим в квартирите си, но контрастът между крайно напрегнатата работа на участъка за строеж на моста и сравнително спокойната и нормална атмосфера на ежедневието вътре в града беше поразителен. Явно поведението ми отразяваше това объркване, защото Виктория пак започна да ме разпитва.

Не след дълго мостът беше завършен. Забавихме се с още един ден, докато Лepy и другите членове на Гилдията на строителите на мостове извършваха серия от сложни изпитания. Изражението на лицата им остана напрегнато, дори когато обявиха, че мостът е безопасен. През нощните часове градът се подготви за преместването.

Призори, мъжете от Гилдията за тракция сигнализираха, че всичко е готово… и градът се премести напред в пълна тишина. Бях заел удобна позиция на една от двете носещи кули от южната страна на пропастта и докато предните колела на града се придвижваха бавно към релсите на железния път, почувствах как кулата се разтресе от вибрациите, когато веригите поеха напрежението. В бледата светлина на изгряващото слънце видях как носещите вериги се напрягат от тежестта и оформят широка дъга, а самата железопътна линия видимо провисваше от огромния товар, поставен върху нея. Погледнах към мъжа от Гилдията на строителите на мостове, приклекнал до кулата на няколко метра от мен. Цялото му внимание беше насочено към някакъв уред за измерване на товара, свързан към окачените вериги. Никой от наблюдаващите деликатната операция не помръдваше, нито говореше, сякаш и най-малката намеса можеше да наруши баланса. Градът се движеше и не след дълго цялата дължина на железопътния мост пое тежестта му.

Тишината беше рязко нарушена. С продължителен пукот, който отекна в скалистите стени на пропастта, един от кабелите се скъса и полетя назад, покосявайки като с нож една редица пазители на реда. През конструкцията на моста премина ясно доловима вибрация, а дълбоко от вътрешността на града дочух надигащия се вой от внезапно освободилата се лебедка, който прекъсна рязко, когато човекът от Гилдията за тракция, контролиращ диференциалното задвижване, я изключи. Градът продължи пътя си, като сега се придвижваше видимо по-бавно, теглен само от четири кабела. От северната страна на пропастта, скъсаният кабел се влачеше по земята, извивайки се покрай телата на петима пазители на реда.

Най-критичният етап от прекосяването беше отминал: градът се придвижи между двете северни кули и бавно започна да се плъзга надолу по рампите към анкерите, за които бяха закрепени кабелите. Не след дълго той спря, но никой не проговори. Никой не въздъхна с облекчение, никой не се радваше. От другата страна на пропастта видях как слагат телата на пазителите на реда на носилки, за да ги отнесат в града. Самият град беше в безопасност за момента, но имаше още много за вършене. Мостът беше причинил непоправимо забавяне и сега градът беше на четири и половина мили зад оптимума. Релсите трябваше да бъдат извадени, скъсаният кабел да бъде подменен, носещите кули и веригите — да се демонтират и запазят за евентуална бъдеща употреба.

Скоро градът щеше да бъде преместен отново… още по-нататък, още по на север, стремейки се да догони оптимума, който по някакъв начин все успяваше да го изпревари с няколко мили.