Четвърта част

1

ТЯ ИЗЧАКА НА ПРАГА на църквата, докато спорът в другия край на площада продължаваше. Във временната работилница свещеникът и двама помощници работеха търпеливо върху реставрацията на гипсовата статуя на Дева Мария. В църквата беше прохладно и въпреки че част от покрива беше в ремонт, вътре изглеждаше спокойно и чисто. Знаеше, че не би трябвало да е тук, но някакъв инстинкт я накара да влезе вътре, когато пристигнаха двамата мъже.

Сега ги наблюдаваше как разговарят сериозно с Луис Карвало, самопровъзгласилия се водач на селото и с няколко други мъже. В друго време може би свещеникът щеше да поеме отговорността за общността, но също като нея отец Дос Сантос беше новодошъл в селото.

Мъжете бяха пристигнали в селото по пресъхналото корито на потока и сега конете им пасяха, докато спорът продължаваше. Беше прекалено далече, за да долови какво точно си казваха, но изглежда сключваха някаква сделка. Селяните говореха на дълго и широко, като се преструваха, че предложението не ги интересува, но тя знаеше, че ако наистина е така, едва ли щяха да си направят труда да дойдат дотук и да се срещнат с ездачите.

Именно те привлякоха интереса й. Беше очевидно, че не идват от някое съседно село. За разлика от местните жители, видът им беше удивителен: носеха черни пелерини, добре прилягащи панталони и кожени ботуши. Конете им бяха оседлани, добре гледани и въпреки че носеха големи дисаги, тежко натоварени с оборудване, не изглеждаха уморени. Никой от конете, които беше виждала по тия места, не беше в такова добро състояние.

Любопитството започна да надделява над инстинкта й и тя пристъпи напред, за да научи какво става. През това време преговорите явно бяха приключили, защото мъжете от селото се оттеглиха, а другите двама се върнаха при конете си.

Яхнаха ги и се отправиха назад по пътя, по който бяха дошли. Тя се спря и се загледа след тях, като обмисляше дали да ги последва или не.

Когато се изгубиха от погледа й сред дърветата покрай потока, бързо напусна площада, притича между две къщи и се изкачи на възвишението зад тях. След секунди ги видя да излизат от гората. Те пояздиха още известно време, после дръпнаха юздите и спряха.

Двамата си размениха няколко думи, като от време на време поглеждаха назад към селото.

Тя се беше скрила в гъстия шубрак, с който беше обрасъл целият хълм. Изведнъж единият мъж вдигна ръка за поздрав и потегли с коня си. Отправи се в галоп към хълмовете, които се виждаха в далечината; другият обърна коня си в противоположната посока и го подкара бавно.

Тя се върна в селото и намери Луис.

— Какво искаха? — попита.

— Имат нужда от мъже за някаква работа.

— Ти съгласи ли се?

Той й отвърна уклончиво.

— Ще се върнат утре.

— Ще платят ли?

— С храна. Виж.

Той й подаде парче хляб и тя го взе. Беше кафяв и пресен, миришеше хубаво.

— Откъде го взимат?

Луис сви рамене.

— Имат и някаква специална храна.

— Дадоха ли ти от нея?

— Не.

Тя се намръщи, като продължаваше да се чуди кои са мъжете.

— Нещо друго?

— Само това. — Той й показа малка чанта и тя я отвори. Вътре имаше едър бял прах и тя го помириса.

— Казаха, че щял да накара плодовете да растат.

— Имат ли още от него?

— Колкото ни е нужно.

Тя пусна чантата на земята и се върна в работилницата на църквата. Поговори с отец Дос Сантос, бързо отиде в конюшните и оседла коня си.

Излезе от селото, прекоси пресъхналия поток и тръгна в посоката, в която беше поел вторият мъж.

2

МЕСТНОСТТА ИЗВЪН СЕЛОТО беше обрасла с храсти и тук-там дървета. Не след дълго тя видя мъжа, насочил се към малка горичка. Знаеше, че в долния й край минаваше река. От другата страна имаше ниски хълмове.

Вървеше на разстояние от мъжа, тъй като не желаеше да я види, преди да разбере накъде се е отправил.

Като тръгна сред дърветата, тя го изгуби от поглед. Слезе от коня и го поведе за юздите, като се оглеждаше за мъжа. След известно време дочу шума на реката — по това време на годината беше плитка, а камъчетата по дъното се виждаха ясно през бистрата вода.

Забеляза коня му до едно дърво. Върза и своя, като продължи напред сама. Дори сред дърветата беше горещо и усещаше, че е покрита с прах след ездата. Отново се зачуди какво я беше подтикнало да го последва. Присъствието на двамата мъже в селото не носеше опасност, а мотивите им, макар и странни, изглеждаха миролюбиви.

Когато наближи гората, стана по-предпазлива. Спря и огледа брега, който се спускаше към водата.

Мъжът беше там и тя го загледа с интерес.

Пелерината и ботушите беше оставил до раницата с багажа си и нагазил в реката, като изглежда се наслаждаваше на прохладата. Все още не я беше видял и риташе с крак във водата, а около него летяха искрящи пръски. Наведе се, загреба вода в шепите си и я плисна върху лицето и врата си.

После се обърна, излезе от водата и отиде при багажа си. Извади малка видеокамера от кожен калъф, преметна калъфа на рамото си, свърза го към камерата с къс кабел и нагласи копчето отстрани.

Остави за момент камерата и разгъна дълъг свитък хартия, навит на руло. Разстла го на земята, разгледа го внимателно няколко секунди, пак взе камерата и се върна до водата.

Първо започна да снима срещу течението, после свали камерата и се обърна. Насочи я към отсрещния бряг, а после към Елизабет. Тя се наведе бързо, за да не попадне в кадър, но той не реагира и тя предположи, че не я е видял. Когато погледна отново, той снимаше реката надолу по течението й.

Върна се при хартията и с голямо старание вписа няколко символа.

Със спокойни движения той сложи камерата в калъфа, нави хартията и я прибра заедно с останалите инструменти.

Протегна се и се почеса по врата. С бавни крачки се върна на брега, седна и потопи краката си във водата. После легна по гръб и затвори очи.

Тя го наблюдаваше внимателно. Определено изглеждаше безобиден. Имаше мускулесто тяло, загоряло от слънцето. Косата му беше като светлокестенява грива, дълга и разрошена. Имаше брада. Прецени, че е на около трийсет и пет години. Лицето му имаше младежко излъчване и ясно изразени черти. Усмихваше се блажено от удоволствието си да потопи краката си в прохладната вода в горещия, сух ден.

Около лицето му прелитаха мухи и от време на време той лениво ги гонеше.

Тя се поколеба няколко секунди, после пристъпи, хлъзна се и пред нея се посипаха камъчета.

Мъжът реагира веднага. Скочи, огледа се бързо и се помъчи да се изправи, но се препъна и стъпи във водата.

Тя не се сдържа и се разсмя.

Като успя да се закрепи на крака, скочи към раницата си и след секунда държеше в ръце пушка.

Елизабет спря да се смее, но той не я насочи към нея. Вместо това каза нещо на толкова развален испански, че нищо не се разбра.

Самата тя говореше малко испански, затова предпочете да използва местния език:

— Не исках да се засмея…

Той поклати глава и я огледа внимателно. Тя разпери ръце, за да покаже, че не носи оръжие и му се усмихна с надежда, че ще го успокои. Той изглежда се увери, че няма опасност за него и остави пушката на земята.

Пак каза нещо на ужасен испански, а после измърмори нещо на английски.

— Говориш ли английски? — попита тя.

— Да. А ти?

— Като роден език.

Тя пак се засмя, посочи към реката и каза:

— Имаш ли нещо против да дойда при теб?

Той продължаваше да я гледа тъпо, но тя свали обувките си и тръгна към брега. Повдигна леко полата си и нагази в реката. Водата беше леденостудена, пръстите на краката й се свиха, но усещането беше приятно. Седнаха един до друг с крака във водата.

— Извинявай за пушката. Стресна ме.

— И аз се извинявам — отвърна тя. — Но физиономията ти беше толкова блажена.

— Най-хубавото нещо, което можеш да направиш в такъв ден.

И двамата се загледаха във водата. Под леко накъдрената повърхност краката им изглеждаха като бели пламъчета, примигващи от течението.

— Как се казваш? — попита тя.

— Хелуърд.

— Хелуърд. — Тя повтори името. — Това фамилия ли е?

— Не. Цялото ми име е Хелуърд Май. А ти?

— Елизабет. Елизабет Хан. Не обичам да ми викат Елизабет.

— Добре.

Тя го погледна. Изглеждаше сериозен.

Акцентът му малко я объркваше. Беше разбрала, че не е от местните, говореше английски свободно, но произнасяше гласните по странен начин.

— Откъде си? — запита го тя.

— Оттук. — Той изведнъж се изправи. — Ще трябва да напоя коня.

Той пак се препъна, докато се изкачваше по брега, но този път Елизабет не се разсмя. Тръгна към дърветата, но не взе багажа си.

Пушката още лежеше там, където я беше оставил. Той я погледна веднъж през рамо и тя се извърна.

Доведе и двата коня. Тя се изправи и тръгна със своя към водата.

Елизабет застана между животните и погали кобилата на Хелуърд по врата.

— Красива е — каза тя. — Твоя ли е?

— Не съвсем. Просто я яздя по-често, отколкото другите.

— Как се казва?

— Аз… не съм й дал име. Трябваше ли?

— Само ако искаш. И моят си няма име.

— Обичам да яздя — каза Хелуърд изведнъж. — Това е най-хубавата част от работата ми.

— И да шляпаш из реките. Ти с какво се занимаваш?

— Аз съм… всъщност работата ми си няма име. Ами ти?

— Аз съм медицинска сестра. Иначе правя доста неща.

— И ние имаме медицински сестри — каза той. — В… там, откъдето идвам.

Тя го погледна с интерес.

— Къде е това?

— Един град. На юг.

— Как се нарича?

— Земя. Въпреки че обикновено го наричаме просто града. Елизабет се усмихна неуверено, несигурна дали е чула правилно.

— Разкажи ми за него.

Той поклати глава. Конете бяха спрели да пият и сега опираха муцуни.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза той.

Отправи се бързо към багажа си, събра всичко и го напъха бързо в дисагите. Елизабет го наблюдаваше с любопитство. Когато приключи, той взе поводите и поведе коня нагоре по брега. Преди да стигне до дърветата, той се обърна назад.

— Извинявай. Сигурно ме мислиш за много груб. Просто… ти не си като другите.

— Другите?

— Тукашните хора.

— Това лошо ли е?

— Не.

Той огледа реката, като че ли търсеше извинение, за да остане с нея, изведнъж се отказа да си тръгва и завърза кобилата за най-близкото дърво,

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Чудех се… може ли да те нарисувам?

— Да ме нарисуваш?

— Да… само една скица. Не съм много добър, занимавам се с това отскоро. Докато съм тук горе, прекарвам много време в рисуване на нещата, които виждам.

— Това ли правеше, когато те срещнах?

— Не. Онова беше карта. Имам предвид истински рисунки.

— Искаш да ти позирам ли?

Той порови в дисагите си, после извади няколко листа хартия с различни размери. Разлисти ги нервно и тя видя, че на тях има някакви рисунки.

— Само застани там — каза той. — Не… до коня си.

Той седна на брега, като сложи листовете върху коленете си. Тя го наблюдаваше, все още смутена от неочаквания обрат и усети стеснение, нещо, което не й беше присъщо. Той вдигна поглед от хартията и се вгледа в нея.

Тя застана до коня, като прокара ръка под врата му и го потупа от другата страна, а конят откликна, като притисна муцуната си към нея.

— Не си застанала правилно — каза той. — Обърни се повече към мен.

Смущението й се засили и тя осъзна, че е заела неестествена, неудобна поза.

Той продължи да работи, като сменяше листовете хартия един след друг, и тя започна да се отпуска. Реши да не му обръща внимание и пак погали коня. След известно време той я помоли да възседне коня, но тя се беше изморила.

— Може ли да видя какво си направил?

— Никога не ги показвам.

— Моля те, Хелуърд. Никой досега не ме е рисувал.

Той прегледа листовете хартия и избра два-три.

— Не знам какво ще кажеш.

Тя ги взе от него.

— Боже, наистина ли съм толкова кльощава? — възкликна тя, без да се замисля.

Той се опита да й измъкне листовете от ръцете.

— Върни ми ги.

Тя се обърна и започна да разглежда другите. Различаваше лицето си, но усетът му за пропорции изглеждаше… необичаен. Беше нарисувал и нея, и коня прекалено високи и слаби. Ефектът не беше неприятен, а по-скоро странен.

— Моля те… искам да ми ги върнеш.

Тя му ги подаде и той ги сложи на дъното на купчината. Изведнъж й обърна гръб и тръгна към коня си.

— Да не те обидих? — попита тя.

— Не си ме обидила. Знаех си, че не трябва да ти ги показвам.

— Мисля, че са много добри. Просто… малко е шокиращо да се видиш през погледа на някой друг. Казах ти, че никога не са ме рисували.

— Трудна си за рисуване.

— Може ли да видя някои от другите ти рисунки?

— Няма да са ти интересни.

— Виж, нямам намерение да ти правя комплименти. Наистина ми е интересно.

— Добре.

Той й даде цялата купчинка и продължи към коня си. Докато седеше отново на земята и разглеждаше рисунките, усещаше присъствието му зад гърба си и как се преструва, че наглася впряга на коня, но всъщност очаква реакцията й.

Темите бяха различни. Имаше няколко рисунки на коня му: как пасе, стои неподвижно, отмята глава назад. Те бяха изумително натуралистични; с няколко щрихи той беше уловил самата същност на животното, гордо и в същото време покорно, опитомено и едновременно с това господар на съдбата си. Любопитното бе, че пропорциите бяха абсолютно точни. Имаше няколко рисунки на мъж… автопортрети или може би мъжът, с когото го беше видяла по-рано. Беше нарисуван с пелерина, без пелерина, застанал до един кон, използващ видео камерата, която беше видяла по-рано. И в тези рисунки пропорциите бяха почти абсолютно точни.

Имаше няколко скици с пейзажи: дървета, река, странна конструкция, теглена с въжета, далечна верига хълмове.

Пейзажите не му се удаваха толкова добре; понякога пропорциите бяха точни, друг път се забелязваше обезпокоителна деформация, причината за която тя не можеше да определи точно. Като че ли нещо не беше наред с перспективата? Не можеше да каже със сигурност, тъй като не владееше добре езика на живописта.

Най-отдолу откри рисунките, които й беше направил. Първите няколко не й се сториха много добри, явно това бяха първите му опити. Трите, които й беше показал, изглеждаха най-сполучливи, но пак я озадачиха удължените пропорции на нея и коня.

— Е? — попита той.

— Ами… — започна тя, като се мъчеше да намери точните думи, — мисля, че са добри. Много необичайни. Имаш набито око.

— Ти си труден обект.

— Най-много ми харесва тази. — Тя порови в купчината и намери рисунката на коня с буйно развята грива. — Като жив е.

Той се ухили.

— Тази ми е любимата.

Тя пак разгледа рисунките. В тях имаше нещо, което не разбираше… например на една от рисунките на мъжа. Високо на заден план се явяваше причудлива форма с четири върха. Тя присъстваше на всяка от скиците, които й беше направил.

— Какво е това? — попита тя, като посочи към нея.

— Слънцето.

Тя се понамръщи, но реши да не спори. Почувства, че за момента е наранила достатъчно артистичното му его.

Избра рисунката, която според нея беше най-добрата от трите.

— Може ли да я взема?

— Мислех, че не ти харесва.

— Харесва ми. Мисля, че е чудесна.

Той я погледна внимателно, сякаш се мъчеше да познае дали е искрена, после взе купчината листове от ръцете й.

— Искаш ли и тази?

Той й подаде рисунката с коня.

— Не бих могла. Не и тази.

— Искам да я вземеш — каза той. — Ти си първият човек, който ги е виждал.

— Аз… благодаря ти.

Той постави внимателно листовете в дисагите и пристегна катарамите.

— Казваш се Елизабет, нали?

— Предпочитам да ме наричат Лиз.

Той кимна сериозно.

— Довиждане, Лиз.

— Тръгваш ли?

Той не отговори, а отвърза коня и се метна на седлото. Спусна се към брега, прегази плитката река и пришпори коня си към другия бряг. След няколко секунди се изгуби сред дърветата.

3

ЕЛИЗАБЕТ СЕ ВЪРНА в селото и установи, че е загубила желание за работа. Все още очакваше да пристигне пратка с медицински консумативи, а преди повече от месец беше обещано, че ще дойде и лекар. Тя беше направила каквото можеше, за да е сигурна, че жителите на селото се хранят балансирано — колкото и ограничени да бяха хранителните припаси — и беше успяла да се справи с повечето явни болежки като възпалено гърло, обриви и така нататък. Миналата седмица беше помогнала при раждането на една от жените и чак тогава почувства, че върши някакво добро.

Сега, с все още пресния спомен от странната среща край реката, тя реши да се върне рано в центъра.

Преди да тръгне, срещна Луис.

— Ако онези мъже дойдат отново — каза му тя, — гледай да разбереш какво искат. Ще си дойда сутринта. Ако пристигнат по-рано, задръж ги. Разбери откъде са.

До центъра имаше почти седем мили и нощта вече се беше спуснала, когато пристигна. Мястото беше почти безлюдно: много полеви работници не се прибираха през нощта. Но Тони Чапъл беше там и я пресрещна на път към стаята й.

— Свободна ли си тази вечер, Лиз? Помислих си, че бихме могли…

— Много съм изморена. Мислех да си легна рано.

При пристигането си Елизабет се беше почувствала привлечена от Чапъл и допусна грешката да му го покаже. В базата имаше малко на брой жени и той беше откликнал с огромна охота. Оттогава почти не я оставяше на мира и въпреки че сега й се струваше много досаден и егоцентричен, тя не беше намерила любезен начин да охлади нежеланата му страст.

Чапъл се опита да я убеди да направят онова, което му се искаше, но след няколко минути тя успя да избяга в стаята си.

Стовари чантата си върху леглото, разсъблече се и си взе продължителен душ.

По-късно отиде да потърси нещо за хапване и, както се очакваше, Тони я придружи.

Докато се хранеха, тя се сети, че искаше да го пита нещо.

— Знаеш ли наоколо да има градове, които се казват Земя?

— Земя? Като планетата?

— Така звучеше. Може и да не съм чула правилно.

— Не знам да има такива. В кой край?

— Някъде наоколо. Не далеч.

Той поклати глава.

— Замя? Или Зима? — Той се разсмя силно и изпусна вилицата си. — Сигурна ли си?

— Не… не съм. Сигурно не съм разбрала правилно.

По своя неподражаем начин Тони продължи да прави тъпи каламбури, докато тя не си намери ново извинение, за да си тръгне.

В един от кабинетите имаше голяма карта на района, но тя не видя нищо, което би могло да представлява мястото, където Хелуърд каза, че живее. Той го беше описал като град, разположен на юг, но разстояние от шейсет мили нямаше никакво голямо селище.

Беше напълно изтощена и се върна в стаята си.

Взе двете скици, които Хелуърд й беше дал, и ги залепи на стената над леглото. Онази, на която я беше нарисувал, беше толкова странна…

Тя я разгледа по-отблизо. Хартията явно беше доста стара, защото краищата й бяха пожълтели. Оглеждайки ръбовете, тя видя, че горната и долната част са леко назъбени там, където хартията е била откъсната, но линията беше доста права.

Тя си направи експеримент и прокара върха на пръста си по ръба. Под пръстите си усети, че назъбването беше равномерно: хартията беше перфорирана…

Като внимаваше да не повреди рисунката, тя я отлепи и я свали от стената.

Откри, че на гърба от горе до долу беше напечатана колона с цифри. Една-две бяха отбелязани със звездичка.

С бледо синьо мастило отстрани се четяха думите: IBM Multifold ™.

Тя залепи скицата обратно на стената… и дълго време я гледа с недоумение.

4

НА СУТРИНТА ЕЛИЗАБЕТ изпрати още една молба по телетипа за лекар, след което потегли обратно.

Когато пристигна, жегата се чувстваше и селото вече беше потънало в онази апатична летаргия, от която тя се вбесяваше много в началото. Потърси Луис, който седеше в сянката на църквата заедно с други двама мъже.

— Е… върнаха ли се?

— Не и днес, менина Хан.

— Кога казаха, че ще дойдат?

Той сви рамене.

— По някое време. Днес, утре.

— Пробвахте ли онзи?

Тя спря, раздразнена от самата себе си. Беше планирала да занесе тъй наречения тор в центъра, за да го анализират, но вглъбена в мислите си, беше забравила.

— Кажете ми, ако дойдат.

Посети Мария и новороденото й бебе, но не можеше да се съсредоточи върху работата си. По-късно отиде да проверява храната, която се сервираше, след това поговори с отец Дос Сантос в работилницата му. През цялото това време съзнаваше, че очаква да чуе конски тропот.

Отказа се да търси повече извинения, слезе при конюшните и оседла коня. Отдалечи се от селото и пое към реката.

Опитваше се да не мисли за нищо, да не търси причините за действията си, но без полза. Никога нямаше да забрави последните двайсет и четири часа. Тя беше дошла тук, за да работи и да бъде полезна, заради усещането, че животът и у дома беше пропилян. Но тук също беше почувствала безсилие. В общи линии, всичко, което доброволците като нея можеха да предложат, беше бледа надежда за обеднялото местно население. Помощта беше прекалено малка и прекалено закъсняла. Няколко правителствени подаяния от зърно, няколко ваксинации или една ремонтирана църква бяха успешно начало и по-добре от нищо. Но проблемът оставаше неразрешен в своята същност: икономиката се беше сринала. По тези земи нищо не се случваше и хората трябваше сами да се спасяват.

Нахлуването на Хелуърд в нейния живот беше първата интересна случка след пристигането й. Докато яздеше между храстите към дърветата, тя се чувстваше объркана… Може би я водеше чисто любопитство, но имаше и по-дълбока причина.

Мъжете в базата бяха егоцентрици и си въобразяваха, че играят важна роля. Те говореха със сложни понятия за групова психология, за социална адаптация и модели на поведение, и когато изпадаше в по-цинично настроение, тя намираше подобни възгледи просто за безсмислени. Освен нещастния Тони Чапъл, тя не беше проявила какъвто и да е интерес към никой от мъжете въпреки очакванията си преди да пристигне тук.

Хелуърд беше различен. Не смееше да си признае, че е излязла на езда, за да го срещне отново.

Намери мястото на речния бряг, напои коня си, а после го завърза на сянка и седна край водата в очакване. Пак се помъчи да сподави всичко, което се въртеше в главата й — мисли, желания и въпроси. Загледа се в заобикалящата я природа, легна на брега на слънце и затвори очи. Заслуша се в ромоленето на водата, която течеше между речните камъчета, в шума на лекия полъх в дърветата, в жуженето на насекомите; усети миризмата на сухи храсти, топла пръст, горещина.

Мина доста време. Зад нея конят размахваше опашка и търпеливо гонеше рояка мухи.

Тя отвори очи в мига, в който чу конски тропот, и се изправи.

На отсрещния бряг стоеше Хелуърд. Вдигна ръка за поздрав и тя му помаха в отговор и му се усмихна.

Той скочи от коня и тръгна бързо по брега, докато се озова точно срещу нея. Беше очевидно в добро настроение и искаше да я развесели. Когато застана срещу нея, Хелуърд се наведе напред и се опита да се изправи на ръце. Успя от втория път, после се прекатури и падна с вик във водата.

Елизабет скочи и се затича към него.

— Удари ли се? — попита тя.

Той й се усмихна.

— Можех да го правя, когато бях малък.

— И аз.

Той се изправи и погледна печално мокрите си дрехи.

— Бързо ще изсъхнат — каза тя.

— Ще доведа коня си.

Двамата прекосиха реката и Хелуърд върза коня си до коня на Елизабет. Седнаха един до друг и Хелуърд протегна краката си на слънцето, за да изсуши дрехите си.


В нея напираха много въпроси, но тя ги премълча всичките. Наслаждаваше се на тайнствеността около него и не искаше да я разваля с обяснения. Тя предполагаше, че е служител от някаква база, подобна на нейната, и сега просто се шегува с нея. Ако това беше така, тя не се сърдеше; присъствието му й беше достатъчно. Тя също беше доста потисната и се радваше на разнообразието, което той несъзнателно внасяше в живота й.

Единственото, което ги свързваше, бяха скиците му и тя го помоли да й ги покаже отново. Известно време те разговаряха за рисунките и той започна ентусиазирано да й разказва за различните обекти, които рисува. Беше й любопитно да види, че всички скици са направени върху гърба на стари компютърни разпечатки.

Накрая той каза:

— Реших, че си от наемниците.

Тя се учуди.

— Кои са те?

— От местните хора. Но те не говорят английски.

— Някои говорят. Не много добре. Само ако ги научим.

— Кои „ние”?

— Хората, за които работя.

— Ти не си ли от града? — попита изведнъж той, после отклони поглед.

Елизабет почувства лека тревога; той започна да се държи по същия начин, както предишния ден, след което неочаквано си беше тръгнал. Не искаше това да се повтаря, не и сега.

— Искаш да кажеш от твоя град?

— Не… разбира се, че не си. Коя си?

— Знаеш името ми — отвърна тя.

— Да, но откъде си?

— Англия. Дойдох тук преди около два месеца.

— Англия… това е на Земята, нали? — Той се взираше в нея напрегнато, рисунките бяха забравени.

Тя се разсмя — нервна реакция на странния въпрос.

— Беше на Земята, поне последния път, когато бях там — каза тя, като се опитваше да се пошегува.

— Боже мой! Тогава…

— Какво?

Той се изправи рязко и се отдалечи от нея. Направи няколко крачки, после се върна, застана над нея и я погледна отгоре.

— Идваш от Земята?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си от Земята… планетата?

— Естествено… не те разбирам.

— Вие ни търсите — каза той.

— Не! Тоест… не съм сигурна.

— Намерихте ни!

Тя се изправи и се отдръпна от него.

Изчака го при конете. Преди го мислеше за странен, но сега разбра, че е луд, и знаеше, че трябва да си върви. Следващата крачка трябваше да направи той.

— Елизабет… не си отивай.

— Лиз — каза тя.

— Лиз… знаеш ли кой съм аз? Аз съм от града Земя. Трябва да знаеш какво означава това!

— Не, не знам.

— Не си ли чувала за нас?

— Не.

— Тук сме от стотици хиляди мили… от много години. Близо двеста.

— Къде е градът?

Той махна с ръка към североизток.

— Натам. На около двайсет и пет мили на юг.

Тя не реагира на това, че посочи в обратната посока, като предположи, че е допуснал грешка.

— Мога ли да видя града? — попита тя.

— Разбира се! Да отидем още сега!

Той сграбчи ръката й развълнувано и я постави върху юздите на коня й.

— Почакай… Как се пише името на града ти?

Той го произнесе буква по буква.

— Защо се нарича така?

— Не знам. Защото сме от планетата Земя, предполагам.

— Защо правите разлика между двете?

— Защото… не е ли очевидно?

— Не.

Тя осъзна, че се съгласява с него все едно, че е луд, но в очите му блестеше единствено вълнение, не лудост.

Инстинктът й, обаче, на който тя беше разчитала толкова много напоследък, я предупреждаваше да внимава. Вече не можеше да бъде сигурна в нищо.

— Това тук не е Земята!

— Хелуърд…. да се срещнем тук утре — каза тя. — Край потока.

— Мислех, че искаш да видиш града ни.

— Да… но не днес — каза тя и се помъчи да намери някакво оправдание: — Ако е на двайсет и пет мили, ще трябва да взема отпочинал кон, да се обадя на шефовете

Той я погледна разколебан.

— Според теб си измислям — отбеляза той.

— Не.

— Тогава какъв е проблемът? Казвам ти, че откакто се помня и много години преди да се родя, градът е оцелявал с надеждата, че от Земята ще пристигне помощ. Сега вие сте тук, а ти ме мислиш за луд!

— Ти си на Земята.

— Защо казваш това? — попита той.

— Защо трябва да казвам друго?

Той пак взе ръката й и я завъртя. Посочи нагоре.

— Какво виждаш?

Тя закри очите си с ръка, за да ги предпази от ослепителния блясък.

— Слънцето.

— Слънцето! Слънцето! Какво ще кажеш за слънцето?

— Нищо. Пусни ми ръката… боли ме!

Той я освободи и отиде при захвърлените рисунки. Взе най-горната и я обърна към нея.

— Това е слънцето! — извика той, като посочи към странната форма, нарисувана в горния десен ъгъл на картината, близо до източената фигура, която според него изобразяваше нея. — Ето го слънцето!

Сърцето й биеше бясно, тя дръпна юздите от дървото, около което бяха вързани, метна се на седлото и пришпори коня с пети. Той се завъртя и тя се отдалечи в галоп от реката.

Зад нея, Хелуърд стоеше неподвижен, все още протегнал ръка с рисунката си.

5

КОГАТО ЕЛИЗАБЕТ ПРИСТИГНА в селото, вече се смрачаваше и тя прецени, че е твърде късно да тръгва към центъра. Нямаше желание да се връща там, а и имаше къде да преспи.

За разлика от друг път по главната улица не се виждаше жив човек — обикновено по това време на деня тя беше препълнена с хора, които седяха на земята пред къщите си и разговаряха, докато пиеха силното, смолисто вино — единственото, което можеха да произведат по тези места.

От църквата се носеше шум и тя тръгна натам. Вътре се бяха събрали много мъже и няколко жени, които плачеха.

— Какво става? — попита Елизабет отец Дос Сантос.

— Онези мъже се върнаха — отвърна той. — Предложиха сделка.

Той стоеше доста встрани, очевидно неспособен да повлияе на хората по никакъв начин.

Елизабет се опита да схване същността на споровете, но от всички страни се носеха викове и дори Луис, заел видно място до разрушения олтар, не можеше да надвика врявата. Елизабет улови погледа му и той веднага се приближи.

— Е?

— Мъжете дойдоха днес, менина Хан. Приемаме условията им.

— Струва ми се, че не всички ги приемат. Какви са условията?

— Справедливи.

Той понечи да тръгне обратно към олтара, но Елизабет го хвана за ръката.

— Какво искаха? — попита тя.

— Ще ни дадат много лекарства и много храна. И още тор. Казват, че ще ни помогнат да ремонтираме църквата, въпреки че не сме го искали.

Той избягваше погледа й — обръщаше глава към нея за секунда и после очите му се отклоняваха виновно.

— А в замяна?

— Нещо дребно.

— Хайде, Луис. Какво поискаха?

— Десет от нашите жени. Това е нищо.

Тя го изгледа изумено.

— И вие какво им казахте?

— Ще се грижат добре за тях. Ще ги излекуват от всичко и когато се върнат при нас, ще донесат още храна.

— А какво казват жените за това?

Той хвърли поглед през рамо.

— Не са доволни.

— Сигурна съм, че не са.

Тя погледна към шестте жени, които присъстваха. Те се бяха събрали на малка групичка, а мъжете, които стояха близо до тях, изглеждаха смутени.

— За какво ги искат?

— Не питаме.

— Сигурно защото знаете. — Тя се обърна към Дос Сантос. — Какво ще стане?

— Вече са решили — отвърна той.

— Но защо? Сериозно ли се канят да изтъргуват жените и дъщерите си за няколко чувала със зърно?

— Нуждаем се от онова, което предлагат — каза Луис.

— Но ние вече ви обещахме храна. Скоро ще пристигне и лекар.

— Да… така обещахте. От два месеца сте тук и няма нито храна, нито лекар. Тези мъже са почтени, веднага се познава.

Той й обърна гръб, застана пред тълпата и след малко призова към гласуване с вдигане на ръце. Сделката беше потвърдена. Никоя от жените не гласува.

Елизабет прекара неспокойна нощ, но на сутринта знаеше какво трябва да направи.

През изминалия ден се бяха случили много неочаквани неща. По ирония на съдбата, едно от събитията, в което тя инстинктивно беше сигурна, не се случи. След като срещата с Хелуърд пое в неочаквана посока, тя можеше да обясни предишните си очаквания: беше изпитала физическа възбуда и беше отишла при реката с ясното съзнание, че ще се остави той да я прелъсти. Това пак можеше да се случи до момента, в който погледът му беше придобил онова фанатично изражение; дори сега не можеше да забрави усещането — не страх, нито изумление, а нещо средно — като си припомняше разговора им край реката.

В главата й продължаваше да отеква въпросът му: „Какво ще кажеш за слънцето?”

Без съмнение зад тази сцена се криеше нещо повече. Предишния ден поведението на Хелуърд беше различно; тя усети една прикрита чувствителност и той беше реагирал по начина, по който би го направил всеки мъж. Тогава нямаше признаци за предполагаема лудост. Той реагира така чак когато го беше заговорила за живота му или му разказваше за своя.

Оставаше и мистерията с компютърната хартия. На разстояние от хиляда мили имаше един-единствен компютър и тя знаеше къде се намира и за какво се използва. Той не си служеше с хартиени разпечатки и определено не беше ШМ. Тя знаеше за IBM. Всеки, който имаше основни познания за компютрите, беше чувал за тази компания, но след Катастрофата тя не беше произвела нито една машина. Със сигурност единствените непокътнати, макар и неработещи компютри, бяха в музеите.

И накрая, сделката с мъжете, които бяха дошли в селото, беше напълно неочаквана, поне за нея. Все пак като си припомни изражението на Луис след първия му разговор с тях, тя беше сигурна, че той най-малкото се е сещал какво ще бъде заплащането.

Някак си всичко това беше навързано. Тя знаеше, че тези мъже бяха от същото място, откъдето е и Хелуърд, и че поведението му имаше нещо общо със сделката.

Оставаше въпросът за собственото й участие във всичко това.

Тя и Дос Сантос носеха отговорност за селото и населението му. В началото имаше посещение на един от супервайзърите от центъра. Високопоставените лица се интересуваха главно от ремонтните работи на едно голямо крайбрежно пристанище. На теория, тя отговаряше за Дос Сантос, но той беше местен човек, един от стотиците студенти, изпратени да учат в държавната семинария с цел да върне религията в затънтените райони. Тук религията беше традиционен опиат и мисионерската работа беше с приоритет. Но делото на Дос Сантос щеше да отнеме години и през първите няколко работата му по възстановяването на църквата като социален и духовен водач на обществото щеше да е доста трудна. Жителите на селото се отнасяха толерантно към него, но се съобразяваха с Луис и, до известна степен, и с нея.

Щеше да е също толкова безполезно да поиска напътствия от центъра. Въпреки че организацията се ръководеше от добри и прями мъже, работата все още беше в началото си и те продължаваха да витаят из облаците на теорията; един обикновен, човешки проблем като размяната на жени за храна не попадаше в обсега на вниманието им.

Ако щеше да се предприема някакво действие, то трябваше да стане по нейна инициатива.

Тя не взе бързо решението; през онази дълга, топла нощ обмисли всички аргументи за и против, рисковете и ползите и както и да преценяваше нещата, избраната от нея посока на действие изглеждаше единствената възможност.

Стана рано и отиде до къщата на Мария. Трябваше да действа бързо: мъжете бяха казали, че ще се върнат скоро след изгрев-слънце.

Мария беше будна, бебето й плачеше. Тя знаеше за взетото предишната нощ решение и започна да разпитва Елизабет още с пристигането й.

— Няма време за това — прекъсна я Елизабет безцеремонно. — Искам малко дрехи.

— Но твоите са толкова хубави.

— Искам нещо твое… каквото и да е, ще свърши работа.

Мърморейки озадачено, Мария подбра няколко груби дрехи и ги разстла пред Елизабет да ги огледа. Всички бяха износени и непрани от доста време. Бяха идеални за целите на Елизабет. Тя си избра парцалива, широка пола и мръсно бяла риза, която вероятно е била на някой от мъжете.

Свали собствените си дрехи, включително бельото, и нахлузи тези на Мария. Сгъна своите старателно и ги даде на Мария да ги пази до завръщането й.

— Ама ти изглеждаш точно като селска девойка!

— Супер.

Прегледа бебето, за да се увери, че не е здраво, и после преговориха с Мария ежедневните задължения, които трябваше да изпълнява. Както винаги, Мария се преструваше, че слуша и със сигурност щеше да забрави всичко в мига, в който никой не я контролира. Беше отгледала вече три деца.

Като вървеше боса по прашната улица, Елизабет се чудеше дали ще мине за една от селските жени. Косата й беше дълга и кестенява, тялото й — загоряло от слънцето през последните седмици тук, но тя знаеше, че на кожата й липсва лъскавината, присъща на местните жени. Прокара пръсти през косата си, като промени пътя с надежда, че така ще изглежда по-рошава.

На площада пред църквата вече имаше хора и с всяка изминала минута пристигаха нови. И Луис беше там, като се опитваше се да убеди жените, които наблюдаваха любопитно, да се приберат по домовете си.

Видя малка група момичета: най-младите и най-хубавите в селото. Елизабет осъзна това с чувство на ужас и погнуса. Не след дълго около Луис се събраха и десетте жени и тя си проби път през тълпата.

Луис я разпозна веднага.

— Менина Хан…

— Луис, коя е най-младата?

Преди да й отговори, тя беше избрала сама момичето: Лея, която беше на не повече от четиринайсет. Приближи се до нея и каза:

— Лея, върни се при майка си. Аз ще отида вместо теб.

Без да показва изненада и без да се оплаква, момичето се отдалечи безмълвно. Луис се загледа в Елизабет за миг, после сви рамене.

Не им се наложи да чакат дълго. Съвсем скоро се появиха трима мъже, всеки от които яздеше кон и водеше за поводите друг. Шестте коня бяха натоварени с пакети и без да се церемонят, тримата ездачи слязоха от седлата и разтовариха нещата, които носеха.

Луис ги гледаше проницателно. Елизабет дочу един от мъжете да му казва:

— Ще се върнем след два дни с останалото. Искате ли да довършим работата по църквата?

— Не… нямаме нужда от това.

— Както искате. Желаете ли да променим някое от условията на сделката?

— Не. Доволни сме от това.

— Добре. — Мъжът се обърна и се озова лице в лице с останалите, които наблюдаваха сделката. Той им заговори, както беше говорил с Луис, на техния език, но със силен акцент. — Постарахме се да проявим добра воля и да удържим на думата си. Някои от вас може да са против условията, които предложихме, но ви молим да ни разберете. За жените, които ни заехте, ще се полагат грижи и никой няма да се отнася зле с тях. Здравето и щастието им е в наш интерес, както и във ваш. Ще се погрижим да се върнат при вас веднага, щом е възможно. Благодарим ви.

Церемонията приключи. Мъжете казаха на жените да яхнат конете. Две от момичетата се качиха на един кон, а други пет взеха по един кон всяка. Елизабет и две други предпочетоха да вървят пеш и скоро малката група напусна селото и пое през пресъхналото речно корито към храсталаците от другата страна.

6

ПРЕЗ ЦЯЛОТО ПЪТУВАНЕ ЕЛИЗАБЕТ не каза и дума, също като другите момичета. Тя се опитваше да остане анонимна, доколкото може.

Тримата мъже си говореха на английски, като предполагаха, че никое от момичетата не ги разбира. Отначало Елизабет слушаше напрегнато, като се надяваше да научи нещо интересно, но за съжаление мъжете най-вече се оплакваха: от жегата, липсата на сянка и дългото пътуване.

Те изглеждаха искрено загрижени за жените и често ги питаха как се чувстват. Като разговаряха от време на време с другите момичета на техния език, Елизабет разбра, че и на тях им беше горещо, бяха жадни, изморени, нетърпеливи пътуването да свърши.

На всеки час те спираха за кратка почивка и се редуваха да яздят конете. Никой от мъжете не се качи на кон през целия път и с времето на Елизабет й станаха симпатични с оплакванията си. Ако градът им, както беше казал Хелуърд, е на разстояние двайсет и пет мили, ги чакаше още много път в горещия ден.

По-късно през деня, мъжете се отпуснаха — може би заради умората или защото липсата на реакция на оплакванията им затвърди убеждението, че момичетата не разбират езика — и разговорът им се насочи към по-общи неща. Започнаха от безмилостната жега, но почти веднага темата беше променена.

— Мислите ли, че всичко това все още е необходимо?

— Разменната търговия?

— Да… искам да кажа, тя причини проблеми в миналото.

— Няма друг начин.

— Адски горещо е.

— Ти какво би направил вместо това?

— Не знам. Не взимам аз решенията. Ако можех да правя каквото искам, сега нямаше да съм тук.

— За мен все още има смисъл. Последната група жени още не са си тръгнали и нямат намерение да го направят. Може би няма да ни се налага да търгуваме повече.

— Ще ни се наложи.

— Звучиш така, като че ли не го одобряваш.

— Честно казано, не знам. Понякога си мисля, че цялата система е налудничава.

— Слушал си Терминаторите.

— Може и да съм. Ако се вслушаш в думите им, ще разбереш, че има някакъв смисъл. Не за всичко, но те не са чак толкова лоши, колкото ги изкарват Навигаторите.

— Полудял си.

— Кой не би полудял в тази жега?

— По-добре не повтаряй думите си в града.

— Защо не? Вече много хора го правят.

— Не и членове на гилдиите. Бил си в миналото. Знаеш какво е.

— Просто съм реалист. Трябва да се вслушвате в мнението на другите. В града хората, които искат да спрем, са много повече, отколкото са членовете на гилдии. Това е.

— Млъкни, Норис — каза мъжът, който до този момент не беше проговарял, онзи, който се беше обърнал към тълпата.

Продължиха по пътя си.


Видяха града, но на Елизабет й беше нужно известно време, за да разбере какво представлява. Колкото повече се приближаваха, с толкова по-голям интерес го гледаше, без да разбира за какво служи системата от железопътни линии и кабели, които се простираха пред него. Първото й предположение беше, че това е един вид разпределителна гара, но нямаше следа от влакове, а и железният път беше твърде къс, за да се използва за нещо.

По-късно тя забеляза няколко мъже, които патрулираха край релсите — всички носеха пушки или нещо, подобно на арбалет. Не можа да възприеме нищо повече от гледката, тъй като вниманието й беше насочено към самата конструкция.

Беше чула мъжете да я наричат град, подобно на Хелуърд, но в нейните очи това не беше нищо повече от огромна и безформена административна сграда. Не изглеждаше много надеждна и беше построена главно от дърво. Беше грозна, но изглеждаше функционална и опростеният дизайн й придаваше определена симпатичност. Заприлича й на снимките на сгради преди Катастрофата. Повечето от тях бяха от стомана и бетон, имаха правоъгълна форма, без външни украшения. Онези стари сгради обаче бяха високи, докато тази странна постройка нямаше повече от седем етажа. По дървената конструкция личаха следи от атмосферните влияния и навсякъде беше доста избеляла от слънцето и дъждовете, но се виждаха и новопостроени части.

Мъжете ги отведоха направо към основата на постройката, откъдето влязоха в тъмна галерия. Тук те оставиха конете, изкачиха се по някакви стълби и тръгнаха по ярко осветен коридор. В края на коридора имаше врата, на която пишеше: „ПРЕНАСОЧЕНИ”, и тук се разделиха с мъжете.

Вътре ги посрещнаха две жени, които им заговориха на местния език със силен акцент.

След като Елизабет беше приела лъжливата си самоличност, нямаше как вече да се откаже от нея.

През следващите няколко дни тя беше подложена на поредица медицински прегледи и процедури, които биха й се сторили унизителни, ако не подозираше каква е причината за тях. Изкъпаха я и сресаха косата й. Подложиха я на медицински преглед и провериха зрението и зъбите й. Огледаха косата и скалпа й за паразити и й направиха изследване, чиято цел според нея беше да видят дали не страда от венерически болести.

Елизабет не се учуди, когато жената, която контролираше прегледа, я обяви за напълно здрава. От десетте момичета единствено тя получи този резултат. После я предадоха на две други жени, които започнаха да я учат на основен английски. Това я забавляваше много и въпреки че се опитваше да прикрие знанията си, скоро беше преценено, че е достатъчно способна и обучена, за да приключи този първоначален период на приспособяване.

Първите няколко нощи прекара в общата спалня на центъра за пренасочване, но после й предоставиха малка самостоятелна стая, добре почистена и скромно обзаведена. Вътре имаше тясно легло, място, където да държи дрехите си — бяха й дали два еднакви комплекта дрехи, — стол и около половин квадратен метър свободно пространство.

Изминаха осем дни от пристигането й в града и Елизабет започваше да се чуди какво се е надявала да постигне. След като я освободиха от центъра за пренасочване, я прехвърлиха в кухните, където работата беше еднообразна. Вечерите й бяха свободни, но й казаха, че трябва да прекарва поне един-два часа в някаква стая за забавления и да общува с хората, с които ще се запознае там.

Тази стая се намираше в съседство с отдела за пренасочване. В единия край имаше малък бар, където нямаше голям избор на питиета, а до него видя стара видео уредба. Включи я и попадна на някаква комедийна програма, която тя изобщо не разбираше, въпреки че невидимата публика се смееше непрекъснато. Явно темите бяха актуални за времето си, но тя не намираше никакъв смисъл в тях. Изгледа програмата до края и от надписите научи, че е заснета през 1985 — преди повече от двеста години!

В тази стая обикновено нямаше много хора. Една жена от отдела за пренасочване работеше зад бара, винаги й усмихваше, но Елизабет не успяваше да възбуди особен интерес сред другите посетители. От време на време идваха мъже — облечени като Хелуърд в тъмни униформи — и някои от местните момичета.

Един ден, докато беше в кухнята, тя случайно разреши един проблем, който не спираше да я тормози.

Подреждаше чистите съдове в един метален шкаф, когато нещо в него привлече вниманието й. Беше напълно променен — частите бяха извадени и имаше дървени рафтове — но на една от вратите под боята личеше логото на IBM.

Винаги когато можеше, Елизабет се разхождаше из останалата част на града и разглеждаше всичко с любопитство. Преди пристигането си очакваше, че ще бъде затворник, но се оказа, че извън задълженията си може да се движи свободно и да прави каквото иска. Разговаряше с хора, наблюдаваше, запомняше и мислеше.

Един ден откри малка стая, която обикновените хора от града ползваха през свободното си време. На масата видя няколко листа, напечатани на принтер и захванати с телче. Хвърли им бегъл поглед и се спря на заглавието: „Директивата на Дистейн”.

По-късно, докато вървеше в града, видя още много от тези принтирани листове, стана й интересно и ги прочете от начало до край. Скри едно копие под възглавницата си с намерение да го вземе със себе си, когато напуска града.

Започваше да разбира… Отново и отново се връщаше към Дистейн, препрочиташе думите му толкова често, че те се запечатаха в паметта й. Не спираше да мисли за Хелуърд и за неговото на пръв поглед налудничаво поведение и думи, и се мъчеше да си спомни какво й беше казал.

След известно време започва да разбира логическия модел… но в основата му имаше фатална грешка.

Според хипотезата, върху която градът и неговото население изграждаха съществуването си, светът, в който живееха, беше някак си преобърнат. При това не само той, но всички физически обекти във вселената, в която се предполагаше, че съществува този свят. Тук бяха възприели формата, начертана от Дистейн — един триизмерен свят, завършващ с хиперболи на север и на юг — и странната рисунка на слънцето, която Хелуърд й показа, много приличаше на нея.

Един ден Елизабет вървеше през новоизграждаща се част на града и изведнъж откри каква е грешката. Тя сложи ръка над очите си и вдигна поглед към слънцето. То изглеждаше както винаги: искряща бяла топка от светлина високо в небето.

7

ЕЛИЗАБЕТ ПЛАНИРАШЕ да напусне града на другата сутрин. Щеше да вземе един от конете и да язди до селото. Оттам би могла да се върне в центъра и да поиска отпуск. Той и без това й предстоеше скоро и знаеше, че няма да е трудно да го премести напред. През четирите седмици отпуск би имала достатъчно време да се върне в Англия и да се опита да намери някоя институция, която би се заинтересувала от откритието й.

Не искаше да привлича внимание към себе си, след като беше направи този план, затова прекара деня на работа в кухнята, както обикновено. Вечерта отиде в стаята за общуване.

Влезе и първият човек, когото видя, беше Хелуърд. Той стоеше с гръб към нея и разговаряше с едно от пренасочените момичета.

Тя се приближи и застана зад него.

— Здравей, Хелуърд — каза тихо тя.

Той се обърна и я погледна с изумление.

— Ти! — възкликна той. — Какво правиш тук?

— Шт! Предполага се, че не мога да говоря английски много добре. Аз съм една от вашите пренасочени жени.

Тя се отдалечи към другия край на помещението, където нямаше хора. Жената на бара й кимна с майчинско одобрение, когато Хелуърд я последва.

— Виж — каза Елизабет веднага, — извинявай за последния път, когато се видяхме. Сега те разбирам по-добре.

— А аз се извинявам, че те изплаших.

— Казал ли си нещо на другите?

— За това, че си от Земята? Не.

— Добре. Не казвай нищо.

— Ти наистина ли си от планетата Земя? — попита той.

— Да, но ми се иска да не я наричаш така. Аз съм от Земята, ти също. Има някакво недоразумение.

— Боже, пак го каза. — Той я погледна. — Тук изглеждаш различно… но какво правиш като пренасочена?

— Само така можех да вляза в града.

— Аз щях да те взема. — Той се огледа из стаята. — Правила ли си вече секс с някой от мъжете?

— Не.

— Недей. — Докато говореше, той продължаваше да се оглежда през рамо. — Имаш ли собствена стая? Там ще можем да поговорим по-спокойно.

— Да. Ще отидем ли?

Когато влязоха в стаята, тя затвори вратата; стените бяха тънки, но поне останаха насаме.

Тя седна на стола, а той — на ръба на леглото.

— Прочетох Дистейн — каза тя. — Беше интересно. Чувала съм за него отнякъде. Кой е бил той?

— Основателят на града.

— Да, това разбрах. Но е бил известен с нещо друго.

Хелуърд изглеждаше озадачен.

— Разбра ли нещо от написаното?

— Малко. Бил е много объркан човек. И е грешал.

— За какво?

— За града и опасността, в която се намира. Пише така, сякаш той и останалите са били транспортирани по някакъв начин в друг свят.

— То си е така.

Елизабет поклати глава.

— Никога не сте напускали Земята, Хелуърд. Както си седя тук и си говоря с теб сега, ние и двамата сме на Земята.

Той поклати отрицателно глава.

— Грешиш, знам, че грешиш. Каквото и да казваш, Дистейн е познавал истинската ситуация. Ние сме в друг свят.

— Онзи ден ти ме нарисува със слънцето зад мен — каза тя. — Нарисува го като хипербола. Така ли го виждаш? Нарисува ме прекалено висока. Така ли ме виждаш?

— Не аз виждам слънцето такова, то си е такова. И светът е такъв. Нарисувах те висока, защото… така те виждах тогава. Бяхме далеч на север от града. Сега… Много е трудно да се обясни.

— Опитай.

— Не.

— Знаеш ли как виждам слънцето аз? То е нормално… кръгло, сферично, наричай го както искаш. Не разбираш ли, че става въпрос за лично възприятие? Ти виждаш нещата неправилно… не знам защо, но и възприятието на Дистейн е било погрешно.

— Лиз, не е само възприятието. Виждал съм, чувствал съм, живял съм в този свят. Каквото и да казваш, за мен той е реален. И не само за мен. Повечето хора в града притежават същите познания. Започнало е от Дистейн, защото той е бил там в началото. Оцеляваме тук от дълго време единствено благодарение на това познание. То е в основата на всичко, причината да сме живи, защото без него няма да можем да поддържаме града в движение.

Елизабет понечи да каже нещо, но той продължи.

— Лиз, след като те видях онзи ден, имах нужда от време да помисля. Яздих на север, далеч на север. Там видях нещо, което ще подложи на изпитание способността на града да оцелява както никога досега. Срещата с теб беше… не знам. Повече отколкото очаквах. И косвено доведе до нещо голямо.

— Какво е то?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Не мога да кажа на никого, освен на Навигаторите. Те ми обясниха, че засега трябва да остане поверително. Моментът не е подходящ новината да се разчува.

— Какво имаш предвид?

— Чувала ли си за Терминаторите?

— Да… но не знам кои са.

— Те са… политическа група в града. Опитват се да го спрат. Ако тази новина изтече в момента, ще възникнат големи неприятности. Тъкмо преживяхме една голяма криза, Навигаторите не искат друга.

Елизабет го гледаше втренчено без да казва нищо. Изведнъж се беше видяла в нова светлина.

Намираше се на границата между две реалности: едната беше нейната, другата — неговата. Колкото и да се приближаваха един към друг, никога нямаше да се докоснат. Също като графиката, която Дистейн беше нарисувал, за да представи възприеманата от него реалност, колкото повече се приближаваше тя към него в един смисъл, толкова повече се отдалечаваше в друг. Някак си се беше въвлякла в тази драма, в която логиката на единия се руши пред логиката на другия и тя знаеше, че не е в състояние да се справи с това.

Макар да беше убедена в искреността на Хелуърд и в несъмненото съществуване на града и неговото население, както и в странните представи, около които тези хора бяха изградили оцеляването си, тя не можеше да забрави основното противоречие. Градът и неговите хора съществуваха на Земята, Земята, която познаваше, и каквото и да беше видяла, каквото и да казваше Хелуърд, нямаше как да е обратното. Доказателствата, в които вярваха те, нямаха смисъл.

Но когато границата бъдеше поставена под съмнение, се озоваваха в задънена улица.


— Напускам града утре — каза Елизабет.

— Ела с мен. Пак отивам на север.

— Не… Трябва да се върна в селото.

— Заради сделката с жените?

— Да.

— И аз отивам натам. Ще яздим заедно.

Още едно противоречие: селото се намираше югозападно от града.

— Защо дойде в града, Лиз? Ти не си от местните жени.

— Исках да те видя.

— Защо?

— Не знам. Ти ме изплаши, но видях другите мъже, които приличаха на теб, да търгуват с хората от селото. Исках да разбера какво става. Сега ми се иска да не го бях правила, защото ти все още ме плашиш.

— Вече не бълнувам, нали? — попита той.

Тя се разсмя… и осъзна, че го прави за първи път, откакто беше дошла в града.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — По-скоро… не мога да го определя. Всичко, което имам за даденост, е различно тук в града. Например начинът, по който възприемате причините и смисъла на съществуването. Тук е концентрирана огромна решителност, все едно, че този град е единственият фокус на цялото човешко съществуване. Знам, че не е така. В света има милион други неща, които можеш да направиш. Оцеляването несъмнено е важно, но не и единствено. Тук наблягате върху идеята си за оцеляване на всяка цена. Била съм извън града, Хелуърд, далеч извън града. Каквото и да си мислиш, това място не е центъра на вселената.

— Центърът е — заяви той. — Защото ако престанем да вярваме в това, всички ще умрем.

8

ЗАМИНАВАНЕТО СЕ ОКАЗА ЛЕСНО. Елизабет слезе при конюшните заедно с Хелуърд и още един мъж. Представи го като Изследовател на бъдещето Блейн, взеха три коня и се отправиха в посока, която според Хелуърд беше север. Тя отново се усъмни в посоките, тъй като съдейки по разположението на слънцето, вярната посока беше на югозапад, но не спомена нищо. Вече дотолкова беше свикнала с неговото поведение да защитава онова, което смяташе за логично, че не виждаше смисъл да му противоречи. Прие правилата на града, дори и да не ги разбираше.

Докато излизаха от града, Хелуърд посочи огромните колела, върху които той беше монтиран, и обясни, че движението напред е много бавно и поради това почти незабележимо. Все пак, както й обясни, градът изминаваше около една миля на всеки десет дни. На север или на югозапад, зависи как възприемаш посоките.

Пътуването отне два дни. Говореха много. Повечето от казаното остана неразбрано за нея.

За днес получи много нова информация и не беше в състояние да възприема повече.

Вечерта на първия ден те минаха на около миля от нейното село и тя каза на Хелуърд, че се прибира.

— Не… ела с нас. Ще се върнеш по-късно.

— Искам да отида в Англия — каза тя. — Мисля, че мога да ви помогна.

— Трябва да видиш това.

— Кое?

— Не сме сигурни — каза Блейн. — Хелуърд мисли, че ти ще можеш да ни кажеш.

Тя се противопоставя още, но накрая тръгна с тях.

Странно с каква охота беше преплела живота си с различните проблеми на тези хора. Може би защото се идентифицираше с някои от тях или защото обществото в града водеше необяснимо за нея цивилизовано съществуване — с всичките му необичайни традиции — в една местност, която беше унищожавана от анархията поколения наред. Беше прекарала в селото само няколко седмици, през които селският мироглед, сляпата летаргия, неспособността за справяне дори с най-незначителния проблем бяха подкопали волята й да посрещне предизвикателствата, които й поставяше работата. Но хората от града на Хелуърд бяха друга класа. Очевидно те бяха потомци на общност, която по някакъв начин беше успяла да се съхрани по време на Катастрофата и сега продължаваха да живеят в миналите времена. Но дори и така, обществото им беше уредено: имаше дисциплина, целенасоченост и жизненоважно усещане за собствената им идентичност, каквото и противопоставяне да съществуваше между вътрешните сходства и външните различия.

Затова когато Хелуърд я помоли да отиде с тях, а Блейн го подкрепи, тя не можа да откаже. Със собствените си действия се беше замесила в делата на тяхната общност. Знаеше, че по-късно ще трябва да приеме последствията за това, че е напуснала селото — можеше да оправдае отсъствието си, като каже, че е искала да разбере къде отвеждат жените, — но сега чувстваше, че трябва да свърши докрай работата си. Накрая сигурно щеше да се намери някакъв официален орган, който да се погрижи за хората от града, но дотогава отговорността падаше върху нея.

Прекараха нощта на палатки. Имаше само две и мъжете й предложиха да ползва едната… но преди това разговаряха дълго.

Явно Хелуърд беше разказвал на Блейн за нея и как, когато я е видял, не приличала нито на хората от града, нито на хората от селата.

Сега Блейн се обръщаше направо към нея, а Хелуърд остана на заден план. Той се обаждаше рядко, само за да потвърди нещата, които Блейн казваше. Тя харесваше другия мъж и го намираше за прям по негов си начин. Той не се опитваше да избягва въпросите й.

Той потвърди онова, което тя вече знаеше. Говори за Дистейн и неговата Директива, говори за града и нуждата му да се движи напред, спомена и за формата на света. Тя се беше научила да не оспорва градските схващания и само слушаше какво й казват.

Когато накрая се сви в спалния чувал, се чувстваше изтощена от дългото яздене през деня, но заспа късно. Сега границата беше ясно начертана.

Въпреки че вярата в собствената й логика не беше разколебана, вече разбираше по-добре градските хора. Те твърдяха, че живеят в един свят, където природните закони не са същите. Тя беше подготвена да повярва на това… или по-скоро да повярва, че са искрени, но знаеше, че грешат.

Не външният свят беше различен, а тяхното възприятие за него. Как би могла да промени това?

Излязоха от гората и пред тях се разкри полупустинна местност, осеяна с високи треви и храсти. Тук нямаше пътеки и напредваха бавно. През цялото време духаше хладен вятър и свежестта му изостряше сетивата им.

Постепенно растителността отстъпи пред твърда, жилава трева, растяща в песъчливата почва. Мъжете не казваха нищо. Хелуърд гледаше пред себе си, докато яздеше, оставил коня си сам да намира пътя.

Елизабет забеляза, че растителността пред тях съвсем изчезна и докато се изкачваха по един хребет от ронлив пясък и чакъл, между тях и брега оставаха едва няколко метра ниски пясъчни дюни. Конят й, който вече беше подушил миризмата на сол във въздуха, препусна в лек галоп по пясъка. С чувство за свобода и щастливо опиянение се носеха по неописуемо красивия бряг, докосван от десетилетия единствено от вълните.

Хелуърд и Блейн се спуснаха до брега след нея и стояха край конете си, вперили поглед във водната шир.

Тя приближи коня си до тях и слезе от него.

— На изток и запад ли се простира? — попита Блейн.

— Доколкото можах да проуча. Не виждам как би могла да се заобиколи.

Блейн извади камера и бавно направи панорамна снимка на изгледа.

— Ще трябва да изследваме на изток и на запад — каза той. — Няма да можем да прекосим.

— Не се вижда отсрещният бряг.

— Почвата не ми харесва. — Блейн погледна брега с неодобрение. — Ще трябва да докараме тук строител на мостове. Не мисля, че ще издържи тежестта на града.

— Трябва да има някакъв начин.

Двамата мъже не й обръщаха внимание. Хелуърд сглоби малък инструмент — триножник с концентрична карта, закрепена под него. Той закачи отвее над картата и отчете показанията на уреда.

— Много далече сме от оптимума — заключи той накрая. — Имаме предостатъчно време. Трийсет мили., почти година по времето, отброявано в града. Мислиш ли, че може да се направи?

— Мост ли? Нужни са ни повече хора, отколкото разполагаме в момента. Какво казаха Навигаторите?

— Да провериш докладваното от мен. Направи ли го?

— Да. Не виждам какво мога да добавя.

Хелуърд зарея поглед към водната шир, а после се обърна към Елизабет.

— Ти какво смяташ?

— За това ли? Какво очакваш да кажа?

— Кажи ни за нашите възприятия — отвърна Хелуърд. — Кажи ни, че тук няма река.

Тя каза:

— Това не е река.

Хелуърд хвърли поглед на Блейн.

— Чу я — каза той. — Измисляме си я.

Елизабет затвори очи и се обърна. Вече не можеше да се противопоставя на границата.

Стана й студено от вятъра, затова взе едно одеяло от багажа си и се върна на песъчливия хребет. Погледна към тях, но те не й обърнаха внимание. Хелуърд беше монтирал друг инструмент и правеше някакви измервания. Съобщаваше ги на Блейн, а вятърът заглушаваше гласа му.

Работеха бавно и старателно, като всеки проверяваше данните на другия при всяка стъпка. След час Блейн натовари част от оборудването на коня си, яхна го и пое по брега в северна посока. Хелуърд остана да гледа след него, а в позата му се четеше дълбоко и съкрушително отчаяние.

Елизабет го изтълкува като малка слабост в логическата бариера, която ги разделяше. Загърна се с одеялото и тръгна през дюните към него.

— Знаеш ли къде се намираш?

Той не се обърна.

— Не — отвърна. — И никога няма да разберем.

— Португалия. Тази страна се нарича Португалия. Тя е в Европа.

Тя заобиколи, за да може да вижда лицето му. За миг погледът му се спря върху Елизабет, но изражението му беше равнодушно. Той само поклати глава и мина покрай нея, като тръгна към коня си. Бариерата беше непробиваема.

Тя отиде при коня си и го възседна. Тръгна с него покрай брега, а после се насочи към вътрешността, за да се върне в центъра. След няколко минути развълнуваната синева на Атлантика изчезна от поглед.

Загрузка...