Преродена любов

15.

В светилището Ноуан отведе Тормент до библиотеката и смяташе да го остави да извърши проучванията си. Когато стигнаха целта си обаче, той отвори вратата и с жест я подкани да влезе.

Тя, разбира се, прекрачи прага.

Храмът на книгите представляваше дълга, тясна и висока сграда, наподобяваща изправена папка. Навсякъде вътре върху мраморни рафтове бяха подредени по хронологичен ред томове в кожени подвързии, чиито страници бяха старателно запълнени с писанията на поколения Избраници. Историите в тях разказваха за съдби, изживени преди векове и наблюдавани от прозрачната водната повърхност.

За миг Тормент остана на мястото си, подпрян на патерицата с вдигнат във въздуха превързан крак.

— Какво търсиш? — попита тя и хвърли поглед към най-близките рафтове. Видът на всички тези томове я накара да се зачуди как занапред ще бъде съхранявано миналото. Сега, когато Избраниците опознаваха истинския свят, вече не записваха толкова старателно, ако изобщо го правеха. Тази отдавнашна традиция като нищо щеше да се изгуби.

— Задгробния живот — отвърна Тормент. — Имаш ли някаква представа дали съществува такъв раздел?

— Доколкото ми е известно, хрониките са организирани по години, а не по теми.

— Някога чувала ли си за Междувремието?

— За какво?

Той се засмя горчиво, закуца напред и започна да оглежда купищата книги.

— Именно. Имаме Небитие. Имаме и Дънд. Двата противоположни края, за които приемах, че са единствените ни възможности след смъртта. Търся каквито и да било данни, че съществува и трета възможност. По дяволите. Да, по хронология са, а не по теми. Може ли някъде другаде да е различно?

— Доколкото знам, не.

— Някаква система за означаване?

— Струва ми се само по десетилетия. Не съм много веща обаче.

— Сигурно ще отнеме години да прехвърля всичко това.

— Може би трябва да поговориш с някоя от Избраниците. Знам, че Селена беше летописец.

— Никой не трябва да научава за това. Става дума за моята Уелси.

Очевидно не усети иронията на тази си фраза, защото тя вече знаеше.

— Почакай. Има и друго помещение.

Тя го поведе по централната пътека, а после завиха вляво към отделение със сводест таван.

— Това е най-святото място, където се пазят житията на Братството.

Тежките врати се опълчиха на нахлуването им, поне когато тя се опита да ги отвори. Поддадоха обаче на силата на Тормент, за да разкрият тясно и високо помещение.

— Значи, нас тя ни държи под ключ — отбеляза сухо той, докато четеше имената на гърбовете. — Виж това. — той измъкна един от томовете и го отвори. — Троу, бащата на младия Троу. Чудя се какво ли би казал, ако знаеше какви ги върши синът му.

Тор върна тома на мястото му, а тя си позволи да го гледа открито. Беше смръщил вежди съсредоточено, а силните му и същевременно деликатни пръсти докосваха внимателно книгите, докато се подпираше на рафтовете.

Тъмната му коса беше гъста и лъскава, подстригана много късо. А бялата ивица отпред изглеждаше шокиращо не на място. Докато не се замисли за уморените му и посърнали очи.

О, тези негови очи. Сини като сапфирите в Съкровищницата и вероятно също толкова ценни, помисли си тя.

Осъзна, че той беше много хубав мъж.

Интересно, но тъкмо фактът, че бе влюбен в друга, правеше възможно за нея да преценява външността му — предвид чувствата му към неговата шелан... беше безопасен. До такава степен, че вече не се чувстваше неловко, задето е без качулка. Докато я гледа, той никога не би вложил нещо сексуално. Това би било потъпкване на любовта му към Уелесандра.

— Тук има ли нещо друго? — попита той и се наведе ниско, като се подпираше на патерицата. — Виждам само. биографии на братята.

— Ето, нека помогна.

Заедно прегледаха всичко, съдържащо се в хранилището и не откриха нищо, свързано с Ада или Рая. Само брат след брат, след брат.

— Нищо — промърмори той. — За какво, по дяволите, служи една библиотека, ако в нея не можеш да намериш нищо?

— Може би. — тя се вкопчи в ръба на един рафт и се наведе с усилие, като плъзгаше поглед по имената. Най-накрая откри онова, което търсеше. — Бихме могли да прегледаме твоя собствен том.

Той скръсти ръце пред гърдите си и като че вътрешно се подготви.

— Няма как да не пише за нея, нали?

— Била е част от живота ти, а книгата е за теб.

— Извади я.

Имаше няколко тома, посветени на него, и Ноуан извади най-новия. Отвори го, прелисти първите страници с обяснението за потеклото му и погледът й пробяга набързо по страниците, разказващи за мъжеството му на бойното поле. Когато стигна до изписаното най-накрая, се намръщи.

— Какво се казва?

Тя прочете на глас на Древния език първо датата и после текста.

— В тази нощ от земята си отиде неговата шелан Уелесандра, която носеше дете в утробата си. Вследствие на което той напусна общността на Братството на черния кинжал.

— Това ли е всичко?

— Да.

Тя завъртя книгата, за да му позволи сам да прочете, но той махна с ръка.

— Боже, аз съм напълно съсипан, а те пишат само това?

— Може би са се постарали да покажат уважение към скръбта ти — Ноуан постави книгата на мястото й. — Със сигурност това е нещо, което е по-добре да остане лично.

Той не каза нищо повече. Просто стоеше там, подпрян на патерицата, която го поддържаше прав, с гневен поглед, прикован в пода.

— Кажи нещо — промълви кротко тя.

— Дявол да го вземе — той потърка очи, от него се излъчваше пълно изтощение. — Единствената утеха, която ме крепи в целия този кошмар, е, че Уелси се намира в Небитието заедно със сина ни. Това е единственото, което ми дава сили да живея. Когато се докарам до лудост, си казвам как тя е на сигурно място и е по-добре аз да скърбя, отколкото тя. По-добре е, че аз преживявам липсата й тук, на земята, отколкото обратното. Защото Небитието предоставя покой и любов, нали така? Само че после се появи онзи ангел и започна да дрънка нещо за Междувремието и сега с единствената ми утеха е свършено. А отгоре на всичко никога не съм чувал за това място и не бих могъл да проверя...

— Имам идея. Ела с мен — той само се взря в нея, но тя нямаше да приеме отказ. — Ела.

Дръпна го за ръката и го изведе от сводестото помещение, за да се озоват обратно в основната зала на библиотеката. Започна да преглежда датите на томовете, за да открие най-новите.

— Кой беше денят, когато тя. — щом Тормент й съобщи месеца и датата, Ноуан измъкна точния том.

Докато прелистваше, го усети как се е привел над нея. и не се почувства застрашена.

— Ето. Ето я и нея.

— О. боже. Какво?

— Просто се казва. да, същото като в твоя том. Отишла си е от земята. Я почакай.

Докато прелистваше напред и назад, тя проследи историите на други жени и мъже, умрели на същата дата. Този и този преминал в Небитието. в Небитието. в Небитието.

Когато Ноуан вдигна поглед обратно към него, изпита истински страх.

— Всъщност никъде не се казва, че тя също е там. В Небитието имам предвид.

— Какво имаш предвид?

— Само пише, че си е отишла от земята. Не е отбелязано, че е преминала в Небитието.

Дълбоко в студената и сурова сърцевина на Колдуел, Кор преследваше един самотен лесър.

Крачейки по неугледната увехнала трева на парка, той се движеше тихо зад немъртвия с косата в ръка и тяло, готово за атака. Лесърът се беше отделил от групата, която той и неговата шайка копелета нападнаха по-рано.

Явно беше ранен и черната му кръв оставяше диря, която, както се оказа, беше повече от очевидна.

Кор и войниците му убиха останалите лесъри още в пряката; после си взеха сувенири според разпореждането на Кор, а той самият се отдели, за да издири този самотен беглец. В същото време Троу и Зайфър се върнаха при ателието за татуировки, за да подготвят жените за храненето, а братовчедите се прибраха в базовия лагер, за да се погрижат за раните си.

Може би ако се отървяха бързо от жените, щяха да открият още някой вражески отряд преди изгрева. Макар «отряд» да не беше точната дума. Звучеше твърде професионално. А настоящите новобранци нямаха нищо общо с онези от Древната страна, когато войната там беше все още в разгара си. Бяха току-що приети, дори не бяха избледнели напълно, а освен това нямаха вид, че са достатъчно добре организирани или способни да действат съвместно по време на схватка. И на всичкото отгоре оръжията им бяха до голяма степен типични за уличните банди — макетни ножчета, автоматични ножове, бухалки. Малкото налични огнестрелни оръжия бяха събрани оттук-оттам и в повечето случаи бяха с лоши мерници.

Представляваха окомплектована на бърза ръка армия, чиято основна сила явно се състоеше в нейната многобройност. И братята не успяваха да ги победят? Какъв позор.

Кор насочи вниманието си обратно към жертвата и започна да скъсява дистанцията. Беше време да довърши започнатото. Да се нахрани. И да се върне обратно на бойното поле.

Районът, в който навлязоха, се намираше близо до реката и беше твърде осветен за вкуса на Кор. Освен това пространството беше прекалено открито — осеяно с маси за пикник и кръгли кошчета за боклук, то не предлагаше кой знае каква защита срещу любопитни очи, но пък нощта беше достатъчно студена, та да държи хората по домовете им. Разбира се, винаги се намираше по някой бездомник. Но за щастие, обикновено те се интересуваха само от собствения си свят, а когато станеха свидетели на нещо, никой не им вярваше.

Лесърът пред Кор вървеше по една асфалтирана пътека, която вместо към спасение, го водеше към гибел. Започна да се олюлява ту на една, ту на друга страна и протегна безцелно едната си ръка, за да запази равновесие, което все му се изплъзваше, докато другата държеше притисната към тялото си. Ако продължаваше така, щеше да се строполи, и тогава цялото удоволствие отиваше на кино.

Редом с приглушените звуци на нощта се чу ридание.

И после още едно.

Плачеше. Проклетото създание плачеше като жена.

Гневът на Кор се надигна с такава сила, че едва не го задави. Внезапно прибра косата на мястото й и измъкна кинжала си.

Онова, на което преди гледаше просто като на работа, сега беше станало нещо лично.

Със силата на мисълта си накара лампите на високите стълбове пред и зад убиеца да угаснат една по една. Тъмнината започна да поглъща нещастната твар и накрая въпреки слабостта и болката си той забеляза, че времето му е дошло.

— О, по дяволите, не. — лесърът се завъртя в светлината, хвърляна от последната лампа. — Боже, не.

Лицето му беше изключително бяло, като че носеше сценичен грим, но не защото е бил убиец достатъчно дълго, че да се обезцвети. Млад, едва осемнайсет или двайсетгодишен, той имаше татуировки по шията и ръцете си и доколкото Кор си спомняше, беше се представил доста добре с ножа, макар по време на ръкопашния бой да стана ясно, че повече разчиташе на инстинкта си, отколкото на някакво обучение.

Ясно, че в предишния си живот е бил агресивно копеле; първоначалната му демонстрация на сила показа, че е свикнал на противници, които отстъпват при първия удар. Обаче времето на силата и егото му бе изтекло и тези жалки сълзи показваха истинската му същност.

Когато последната лампа над него угасна, той изпищя.

Кор нападна с безпощадна мощ, оттласна масивното си тяло във въздуха и се вкопчи в лесъра, поваляйки го на тревата. Натисна с длан лицето му и заби кинжала си в рамото му, после дръпна рязко, разрязвайки сухожилия и мускули и разцепвайки костта. Блъсна го горещият дъх на създанието, когато то изпищя отново — поредното доказателство, че дори немъртвите имат рецептори за болка.

Кор се наведе и долепи уста до ухото на мъжа.

— Плачи, момче. Плачи за мен. Силно, докато останеш без дъх.

Копелето се вслуша в съвета му и се зае да го изпълнява, зарида открито със силни пресипнали стонове и пискливи хълцания. Като господар на шоуто, Кор абсорбираше слабостта му чрез порите си, поглъщаше я и я трупаше в собствените си дробове.

Омразата, която изпита, излизаше извън рамките на войната и не се изчерпваше с тази нощ и този момент. Проникната от душата чак до мозъка на костите му, тя го караше да иска да разчлени лесъра.

Но за него имаше по-подходящ финал.

Преметна нещастника по корем, намести коленете си между бедрата му и разтвори краката му, като че беше жена на път да бъде изнасилена. Надвеси се над проснатото му тяло и притисна лицето му в тревата.

И после се захвана за работа.

Без повече широки замахвания и ръгане напосоки. Сега беше моментът за прецизни движения и внимателно боравене с кинжала.

Докато лесърът правеше жалки и отчаяни опити за съпротива, Кор преряза яката на фланелката му без ръкави, после стисна острието между зъбите си и разкъса плата на две, с което разкри раменете и гърба му. Там се мъдреше татуировка на някаква градска сцена, изработена с относителна компетентност, като мастилото се открояваше ясно върху гладката кожа или поне там, където черната мазна кръв не закриваше образа.

Риданията и дрезгавото хълцане караха рисунката да се криви и да мени формата си като лошо заснет филм.

— Толкова жалко, че трябва да бъде съсипана — произнесе провлечено Кор. — Сигурно е отнела доста време. Вероятно е било и болезнено.

Кор опря върха на острия като бръснач нож в шията на кучия син. Проби кожата и продължи по-навътре, докато не стигна до костта.

Още плач.

Отново долепи уста до ухото на нещастното копеле.

— Просто разкривам нещо, което всеки да може да види.

С уверено и непоколебимо движение той плъзна кинжала надолу, проследявайки спретнато подредените прешлени на

гръбначния стълб, докато жертвата му квичеше като прасе, което колят. После прехвърли коленете си върху бедрата на убиеца, стовари длан на тила му... и вкара пръсти, за да хване горната част на гръбнака му.

Онова, което се случи, след като приложи цялата си сила върху жертвата, не беше нещо, което човек би могъл да преживее. Лесърът обаче остана жив, въпреки че дишането вече нямаше да му бъде възможно и повече никога нямаше да е способен да се изправи: сърцевината на скелета му, която беше отговаряла за осанката и движенията, ръста и обиколката му, сега стърчеше от ръката на Кор.

Убиецът продължаваше да вие, а от очите му се стичаха сълзи.

Кор се отпусна назад и задиша учестено заради напрежението. Би било чудесно да остави слабака в това му състояние и да му подари съдбата на безгръбначна отрепка за вечни времена. Позволи си да се наслади за кратко на страданието, като запечата в съзнанието си картината на извършеното наказание.

Връщайки се назад във времето, можеше да си припомни себе си в подобна позиция. Доведен до най-първично състояние, повален на земята, гол и унизен.

Ти си пълна скръб също като мутрата ти. Махай се.

Блъдлетър беше леденостуден и изпълнен с презрение, а подчинените му — послушни и безжалостни. Кор беше хванат за краката и ръцете и отнесен до отвора на пещерата, където беше разположен военният лагер, а сетне изхвърлен навън като конска фъшкия.

Сам в студения зимен сняг, той остана да лежи там, където се приземи, подобно на този лесър тук, изваден от строя и оставен на милостта на другите. Поне беше с лице нагоре.

Вярно, че това не беше първият случай, в който биваше прогонен. Като се започнеше с жената, която го беше родила, и се стигнеше до сиропиталището, в което отрасна, той имаше дълга история на отхвърляне. Военният лагер представляваше последният му шанс да стане част от някаква общност и той не искаше да допусне да бъде отстранен отново.

Наложи се да си проправи пътя обратно с цената на непосилни болки. И дори Блъдлетър се впечатли от онова, което той доказа, че може да понесе.

Сълзите бяха за децата, жените и кастрираните мъже. Жалко, че урокът беше напразен за тази жалка.

— Виждам, че си бил зает.

Кор вдигна поглед. Троу се беше появил от нищото, несъмнено материализирал се на сцената на случващото се.

— Жените готови ли са? — поинтересува се грубо Кор.

— Време е.

Кор се постара да впрегне силите си. Трябваше да се погрижи за хаоса — нямаше как да остави подритващия труп, та хората да го намерят и да правят предположения по темата, докато главите им не запушат.

— Ето там има тоалетна — посочи към другия край на тревната площ Троу. — Приключвай тук и да вървим да те почистим.

— Да не съм бебе? — Кор хвърли гневен поглед към втория в командването. — Определено не съм. Връщай се при уличниците. Аз идвам след малко.

— Не можеш да вземеш със себе си трофеите ти.

— И къде предлагаш да ги оставя? — тонът му даваше да се разбере, че според него задникът на Троу е добър вариант. — Върви.

Троу не одобряваше станалото, но въпреки това — и както се очакваше по протокол — кимна и се дематериализира.

Останал сам, Кор хвърли един последен поглед към оскверненото тяло.

— О, я се стегни.

Потребността да продължи да наказва слабостта на лесъра му даде сили да го прониже в гърдите. В мига, щом стоманеният връх проникна в тях, прозвуча пукот и проблесна светлина... В следващия момент на мястото, където беше лежало тялото му, бе останало само едно петно.

Кор с мъка се изправи на крака и пъхна гръбначния стълб на жертвата си при другите трофеи в торбата на гърба си.

Не се побираше, единият му край стърчеше.

Троу имаше право по отношение на ужасяващата му торба със сувенири. Дявол да го вземе.

Кор се дематериализира на покрива на тоалетната и остави трофеите си под тръбите на вентилационната инсталация, а после със силата на мисълта си отвори вратата и влезе. Беше убеден, че въздухът вътре е изпълнен с фалшив аромат на освежители, но нищо не би могло да потуши наситената смрад на развалено месо, която се разнасяше от плячката му.

Докато той крачеше наоколо, задействаните от движението лампи се включиха и го обляха с флуоресцентна светлина. Мивките бяха от неръждаема стомана и съвсем прости, но водата беше хладна и чиста. Той се наведе и наплиска лицето си с шепи веднъж, втори, трети път.

Какъв беше смисълът да губи време, за да се привежда в приличен вид, помисли си той. Онези проститутки и бездруго нямаше да помнят нищо. А и миенето нямаше да разкраси чертите му. От друга страна, по-добре беше да не ги стряска дотолкова, че да побегнат. Довличането им обратно щеше да е истинска досада.

Вдигна глава и зърна образа си в грубата метална повърхност, за която се предполагаше, че е огледало. Макар отражението му да не беше ясно, грозотата му беше очевидна и той се замисли за Троу. Въпреки че войникът бе прекарал цялата нощ навън в битки, красивото му лице си оставаше все така свежо, дължащият се на доброто му потекло външен вид правеше пренебрежим факта, че по дрехите му имаше черни петна от кръвта на убийците и че тук-там беше ожулен или натъртен.

Кор от своя страна, дори да си вземеше почивка за цели две седмици, да се хранеше обилно и да поемаше кръв само от Избраници, би изглеждал все така отблъскващо.

Изплакна лицето си още веднъж. После се озърна за нещо, с което да се попие. Оказа се, че има само от онези устройства за подсушаване на ръцете с горещ въздух.

Коженото му манто беше мръсно. Както и широката черна риза под него.

Напусна помещението със стичаща се от брадичката му студена вода и се материализира обратно на покрива. Торбата му не беше на сигурно място тук, а щеше да се наложи да остави палтото и косата си в някое изключително надеждно скривалище.

Обзе го изтощение и той се замисли... какво неудобство представляваше всичко това.