1.

— Копелето тръгва по моста! Аз го поемам! — Тормент изчака за подсвиркване в отговор и когато то дойде, последва лесъра, ботушите му шляпаха в локвите, краката му се движеха ритмично като бутала, а ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци. Отминаваше контейнери за боклук и паркирани таратайки, пръснати наоколо плъхове и бездомници, прескочи някаква бариера, прелетя над мотоциклет.

В три през нощта центърът на Колдуел, щата Ню Йорк, предлагаше достатъчно препятствия, че да поддържа градуса на забавлението. За съжаление, малкият мизерник пред него го водеше в посока, която не му допадаше.

Щом стъпиха на рампата на моста, който водеше на запад, Тор вече само искаше да убие глупака, и толкова. За разлика от уединението, което предлагаше лабиринтът от преки около клубовете, трафикът над река Хъдсън бе гарантиран дори в този късен час. Добре де, мостът нямаше да е чак задръстен с коли, но щеше да има достатъчно, а Господ беше свидетел, че в днешно време всеки човек зад волана притежаваше айфон.

Във войната между вампирите и Обществото на лесърите съществуваше едно правило: стой настрани от хората. Тази раса любопитни, ходещи на два крака орангутани представляваше едно вечно потенциално усложнение, а последното, от което се нуждаеха, беше публично потвърждение, че Дракула не е плод на художествена измислица и че живите мъртви не са само герои от приличен телевизионен сериал.

Никой не желаеше да присъства във водещите новини по телевизията, във вестниците или списанията.

С интернета нямаше проблем. На него, тъй или иначе, не можеше да се вярва.

Този принцип за дискретност изчерпваше съгласието помежду Братството на черния кинжал и враговете му, единствено него двете страни зачитаха неизменно. Така че убийците можеха например да набележат твоята бременна шелан, да я застрелят в лицето и по този начин да отнемат не само нейния живот, но и твоя собствен. Но боже опази някак да обезпокоят хората.

Защото това просто би било нередно.

За съжаление, бързоногото копеле пред него май не беше получило нужните инструкции. Но това не беше нещо, което черен кинжал в гърдите да не може да оправи.

В гърлото на Тор се надигна рев и кучешките му зъби се издължиха. Той бръкна дълбоко в резервоара на високооктановата си омраза, зареди се с гориво и изчерпващата му се енергия мигом се поднови.

Изминал беше дълъг път на завръщане от кошмарната нощ, в която неговият крал и братята дойдоха да го уведомят, че с живота му е свършено. Неговата Уелси бе сърцето, биещо в гърдите му, и откакто я беше загубил, той се бе превърнал в сянка на онова, което беше някога, в тяло без съдържание. Вдъхваха му живот единствено преследването, залавянето и убийството на лесъри. А също и мисълта, че на следващата вечер може да се събуди и да го стори отново.

Но вместо да извършва разплата за своите мъртви, спокойно можеше да се намира в благословеното Небитие заедно със семейството си. Честно казано, второто беше за предпочитане... и кой знае, тази вечер можеше да му излезе късметът. Може би в разгара на битката щеше да получи смъртоносно нараняване и така да се освободи от бремето си.

Поне нищо не му пречеше да се надява.

Изсвирването на автомобилен клаксон, последвано от хор свистящи гуми, беше първият знак, че няма да се размине без усложнения.

Тор изкачи рампата точно навреме, за да зърне за миг как лесърът отскача от капака на невзрачна тойота. Стълкновението накара колата да се закове на място, но ни най-малко не забави убиеца. Като всички лесъри, копелето беше по-силно и жилаво, отколкото когато е било човек. Черната мазна кръв на Омега му осигуряваше по-мощен двигател и по-солидно окачване, а в неговия случай и гуми на състезателна кола.

Джипиесът му обаче със сигурност не струваше.

Убиецът се изправи, след като се претърколи на настилката като професионален каскадьор и естествено, продължи напред. Все пак беше ранен и противната му миризма на бебешка пудра стана по-наситена.

Тор стигна до колата точно когато двама човеци отвориха рязко вратите си, изскочиха навън и започнаха да размахват ръце като при пожар.

— Полиция! — кресна Тор, докато ги отминаваше. — Преследвам заподозрян!

Това ги успокои и щетите може би нямаше да са големи. Със сигурност щяха да останат, за да зяпат и да ги снимат от всякакви ъгли, което беше идеално. Когато приключеше с копелето, щеше да знае къде да ги намери, за да изтрие спомените им и да им прибере мобилните телефони.

Междувременно лесърът, изглежда, се бе насочил към пешеходната алея, което определено не беше най-добрият му ход. Ако Тор беше на мястото на този загубеняк, щеше да отнеме въпросната тойота от собствениците й и щеше да се опита да избяга с нея.

— Не го мислиш сериозно — изсумтя Тор.

В крайна сметка целта на лесъра се оказа не пешеходната алея, а самият ръб на моста. Той прескочи предпазната ограда за пешеходците и се озова на тесния перваз от другата й страна. Следваща спирка: река Хъдсън.

Убиецът се озърна назад и прасковено жълтата светлина на уличните лампи озари арогантното му изражение на шестнайсетгодишен тийнейджър, изгълтал пред приятелите си стек от шест бири.

Огромно его. Без грам мозък.

Канеше се да скочи. Тоя тъпанар наистина щеше да скочи.

Идиот нещастен. Макар кръвта на Омега да вливаше в убийците огромна сила, това не означаваше, че за тях законите на физиката престават да важат. Краткият принцип на Айнщайн, гласящ, че енергията е равна на масата по ускорението на квадрат, щеше да влезе в сила и когато кучият син се блъснеше в повърхността на водата, го чакаха сериозни увреждания. Нямаше да го убият, но щяха да го извадят от строя.

Копелетата не умираха, освен ако не бъдеха прободени. И можеха да прекарат вечността в състояние на разложение. Пълна отврат.

Преди убийството на неговата Уелси, Тор вероятно щеше да го е оставил да прави каквото знае. От стратегическа гледна точка беше по-важно да обгърне онези човеци в пелената на амнезията и да се запъти към Джон Матю и Куин, които действаха в онази пряка. Но сега нямаше място за оттегляне — по един или друг начин, двамата с този убиец щяха да се изправят лице в лице.

Тор прескочи предпазната релса, стъпи на алеята за пешеходци и после скочи към оградата. Вкопчи се в брънките, засили долната част на тялото си, преметна се и стъпи на парапета.

Напереното излъчване на лесъра взе да се спихва и той заотстъпва.

— Какво, мислеше, че ме е страх от високото ли? — подхвърли Тор. — Или че метър и половина телена ограда би ме спряла?

Порив на вятъра накара дрехите им да заплющят и засвистя през стоманените трегери. Далече под тях мастилените води на реката изглеждаха като неясна тъмна повърхност, наподобяваща паркинг.

И усещането щеше да е като при удар в асфалт.

— Имам оръжие — кресна лесърът.

— Ами извади го.

— Приятелите ми ще дойдат за мен!

— Ти нямаш приятели.

Лесърът беше от новите попълнения, косата, очите и кожата му още не бяха избледнели напълно. Кльощав и неспокоен, най-вероятно бивш наркоман, докарал си мозъчни увреждания от свръхупотреба... което сигурно беше причината да се съгласи да се присъедини към Обществото.

— Ще скоча! Наистина ще скоча!

Тор обгърна с длан дръжката на единия от двата си кинжала и освободи черното му острие от ножницата на гърдите си.

— Ами тогава спри да дрънкаш и политай.

Убиецът хвърли поглед отвъд ръба.

— Ще го направя! Кълна се, че ще го направя.

Нов порив, идващ от различна посока, развя дългото кожено палто на Тор над бездната под тях.

— За мен няма никакво значение. Ще те убия тук горе или там долу.

Лесърът отново надзърна над ръба, поколеба се, после се гмурна с краката надолу във въздуха. Размахваше ръце, сякаш се мъчеше да запази равновесие, и да се приземи на краката си, което от тази височина вероятно просто щеше да вкара бедрените му кости в стомашната кухина. Все пак това беше по-добре, отколкото да погълне собствената си глава.

Тор прибра кинжала обратно в ножницата и се подготви за собствения си скок, като пое дълбоко въздух. И после.

Когато приближи до ръба и почувства за пръв път антигравитацията, си даде сметка каква ирония бе този скок от моста. Беше прекарал толкова дълго време, изпълнен с копнеж за собствената си смърт, беше се молил на Скрайб Върджин да отнеме тялото му и да го изпрати при обичаните му близки. Самоубийството никога не беше стояло като възможност; ако отнемеш собствения си живот, не можеш да отидеш в Небитието. И с това се изчерпваше единствената причина, поради която не преряза вените си, не налапа дулото на някоя пушка или. не скочи от мост.

Докато летеше, си позволи да се наслади на мисълта, че това можеше да е краят, че стълкновението, което щеше да се състои след секунда и половина, можеше да сложи точка на страданията му. Всичко, което трябваше да стори, беше да промени траекторията си, така че да се озове с главата надолу, да не я защити и да остави да се случи неизбежното — загуба на съзнание, вероятна парализа, смърт чрез удавяне.

Само че да си отиде по този начин нямаше да е решение за него. Защото който и да отговаряше за умиращите, щеше да знае, че за разлика от лесъра, той имаше изход.

Успокои съзнанието си и се дематериализира от свободното падане — в един миг гравитацията го беше сграбчила в смъртоносната си хватка, а в следващия той не беше нищо повече от невидим облак молекули, който можеше да насочи в каквато си посока желаеше.

В съседство убиецът достигна водата, но не с цопване, все едно се е гмурнал от ръба на басейн, нито пък с плясъка на плувец, скочил от трамплин. Кучият син приличаше на ракета, поразила целта си, и експлозията беше отбелязана от звучен грохот, като в същото време десетки литри вода от Хъдсън се разплискаха в хладния въздух.

Тор от своя страна избра да приеме форма върху солидна бетонена подпора до самото място на сблъсъка. Три. две. едно. Бинго.

Главата на лесъра изскочи над повърхността на мястото на падането, където водата още беше разпенена. Ръцете му не пляскаха в опит да се добере до кислород. Краката не подритваха. Не се чуваха стонове.

Но той не беше мъртъв — дори да ги прегазиш с кола, да ги млатиш, докато не строшиш собствения си юмрук, да им откъснеш ръцете и/или краката, изобщо какво и да предприемеш, те пак оставаха живи.

Копелетата бяха неизтребимите хлебарки на ада. И на Тор нямаше да му бъде спестено да не се намокри.

Съблече палтото си, сгъна го внимателно и го намести в чупката, където стърчащият стълб на подпората се свързваше с широката си основа. Да влезе във водата с тази дреха на гърба, си беше направо рецепта за удавяне; освен това трябваше да запази четирийсет и петкалибровия си пистолет и мобилния си телефон.

След няколко пружиниращи подскока, достатъчни да му осигурят инерция, той се гмурна с ръце над главата — дланите му бяха долепени една до друга, тялото му изпънато като стрела. За разлика от лесъра той проби повърхността грациозно и плавно, макар да скочи от поне четири метра и половина.

Студено. Наистина ужасно студено.

Все пак в северната част на щата Ню Йорк беше едва краят на април, което означаваше, че имаше поне още месец до настъпването температура, която условно можеше да се нарече мека.

Когато изплува от дълбините, пое дълбоко въздух и направи няколко мощни загребвания. Щом достигна убиеца, той го сграбчи здраво за якето и го затегли към брега.

Там щеше да приключи с тази история. Така че да може да тръгне да издирва следващия.

Когато Тор полетя от моста, пред очите на Джон Матю премина собственият му живот — все едно че той самият беше безумецът, напуснал твърдата земя под себе си, за да полети към нищото.

Намираше се на брега под изхода от моста и тъкмо довършваше преследвания от него убиец, но с крайчеца на окото си зърна как нещо пада в реката от голяма височина.

В началото не схвана случващото се. Всеки лесър с половин мозък в главата си би трябвало да е наясно, че това не е добър маршрут за бягство. Ала после му просветна. Забеляза нечий силует на ръба на моста, коженото палто се вееше около него като плащ.

Тормент.

— Нееееее — изкрещя Джон, без от устата му да излезе и звук.

— Кучият син ще скочи — произнесе рязко Куин зад гърба му.

Джон се хвърли напред, тъй като нямаше какво друго да стори, и изкрещя беззвучно, когато най-близкото подобие на баща, с което разполагаше, също полетя надолу.

По-късно Джон щеше да си спомня за този момент като за смъртта, както я описваха повечето хора — докато наблюдаваш събитията, които се случват пред теб, и резултатът е сигурна гибел, съзнанието ти превключва на режим слайдшоу и започва да ти показва кадри от живота ти такъв, какъвто си го познавал:

Джон седи край масата в кухнята на Тор и Уелси в онази първа нощ след приемането му в света на вампирите... Изражението върху лицето на Тор, след като кръвните изследвания потвърдиха, че Джон е син на Дариъс... Онзи кошмарен миг в който братята пристигнаха, за да съобщят и на двама им, че Уелси вече я няма.

После дойде ред на образите от второ действие: Ласитър довежда кухата черупка, в която се бе превърнал Тор, от където и да се беше намирал. Тор и Джон най-накрая надмогват заедно убийството... Тор постепенно възвръща силите си... Собствената шелан на Джон се появява в червената рокля, която Уелси беше носила на церемонията по обвързването им с Тор.

Съдбата умееше да бъде гадна. Много я биваше да се натрапи и да опикае розовата ти градина.

А сега реши да се захване и със съседните лехи.

Само че изведнъж Тор изчезна в нищото. В един миг летеше право надолу, а в следващия го нямаше.

Слава тебе, Господи, помисли си Джон.

— Благодаря ти, бебчо Исусе — изпъшка Куин.

Миг по-късно във водата от другата страна на пилона се вряза тъмна фигура, наподобяваща стрела.

Без да се погледнат и без да разменят нито дума, двамата с Куин отпрашиха в тази посока и достигнаха каменистия бряг точно когато Тор се появи на повърхността, сграбчил лесъра, и заплува към тях. Джон застана в позиция, в която да му помогне да го измъкнат на сушата, и прикова поглед в мрачното и бледо лице на Тор.

Вампирът изглеждаше като мъртвец, макар формално да беше жив.

— Ще го хвана — изписа с пръсти Джон и се наведе напред, сграбчи намиращата се от неговата страна ръка и издърпа подгизналия лесър от реката. Убиецът се строполи на купчина и се превъплъти съвършено в ролята на озовала се на сухо риба с изцъклените си очи, зяпнала уста и хриптящите звуци, идващи от гърлото му.

Но както и да е, в случая важният беше Тор и Джон хвърли поглед към брата, докато той излизаше от водата. Кожените панталони бяха залепнали за мършавите му бедра, тениската беше като втора кожа върху плоските му гърди, късо подстриганата му черна коса с белия кичур стърчеше във всички посоки, въпреки че се беше намокрила.

Тъмносините му очи бяха приковани към лесъра.

Или старателно избягваха взора на Джон.

Вероятно и двете.

Тор се протегна надолу и се вкопчи в гърлото на убиеца. Оголи зловещо издължените си кучешки зъби и изръмжа:

— Предупредих те.

После измъкна черния си кинжал и започна да пронизва с него врага.

На Джон и Куин им се наложи да отстъпят назад. Иначе щяха да заприличат на бояджии.

— Можеше просто да го прободе в проклетия гръден кош — промърмори Куин — и да приключи с това.

Само че не погубването на убиеца беше важното, а оскверняването.

Черното острие на кинжала проникна във всеки квадратен сантиметър плът с изключение на гръдната кост, която представляваше бутонът за изключване. При всяко замахване Тор издишаше шумно; всеки път щом измъкнеше острието, той поемаше дълбоко въздух и този ритъм правеше сцената наистина ужасяваща.

— Сега вече знам как се прави кайма.

Джон потърка лице с надеждата, че нямаше да последват още коментари.

Тор не забави темпото. Просто спря. Килна се настрани и опря ръка в пропитата с мазна течност пръст. Убиецът беше... добре накълцан, нямаше спор по въпроса, но не беше довършен.

Но не можеше да става и дума за помощ. Въпреки очевидното изтощение на Тор, на Джон и Куин им беше ясно, че не бива да се месят. И преди бяха ставали свидетели на такива сцени. Финалният удар трябваше да е на Тор.

След няколко мига за възстановяване братът се върна в изходно положение, хвана кинжала с две ръце и го вдигна над главата си. От гърлото му се откъсна дрезгав стон, докато забиваше острието в гърдите на онова, което беше останало от жертвата му. Проблесна ярка светлина и озари трагичното изражение на лицето на Тор, ужасяващите му черти бяха деформирани като в комикс, уловени за мига. и за вечността.

Тор винаги се взираше надолу към този проблясък, макар мимолетната светлина да беше твърде силна за очите му.

След като всичко свърши, братът се свлече на земята, сякаш гръбначният му стълб се беше втечнил, енергията му беше напълно изчерпана. Очевидно имаше нужда да се храни, но тази тема като много други не подлежеше на обсъждане.

— Колко е часът? — успя да произнесе той, докато дишаше насечено.

Куин погледна часовника си марка «Сунто».

— Два сутринта.

Тор вдигна поглед от покритата с черни петна земя и фокусира зачервените си очи върху района от града, откъдето бяха дошли току-що.

— Какво ще кажеш да се прибереш в имението? — Куин извади мобилния си телефон. — Бъч не е далече.

— Не — възпротиви се Тор. — Не се обаждай на никого. Съвсем добре съм. Просто трябва да си поема малко дъх.

Пълни глупости. Беше толкова добре, колкото се чувстваше и Джон в момента. Нямаше спор обаче, че само един от тях стоеше изложен на поривите на вятъра, мокър до кости, при температура не повече от десет градуса.

Джон тикна ръцете си пред погледа на брата, така че да попаднат в полезрението му.

— Веднага се прибираме у дома.

Вятърът донесе до носовете им аромата на бебешка пудра като аларма, задействала се в притихнала къща.

Вонята постигна онова, което дълбокото дишане не можа да стори — вдигна Тор на крака. На мудността и дезориентацията беше сложен край. Ако някой му беше обърнал внимание на факта, че все още е мокър като риба, вероятно би се изненадал.

— Има и други — изръмжа той.

Пое напред, а Джон изруга по адрес на неговата маниакалност.

— Хайде — подкани го Куин, — да тръгваме. Нощта ще е дълга.

Загрузка...