Преследвачът

12

— Бедата при теб, Стефан, е, че ти не разбираш смъртта.

Намирах се в голата спалня в някогашната пристройка за карети, преустроена в къща за гости в Мистик Фолс. Катрин беше само по нощница и тялото й се очертаваше съвсем ясно под тънката материя. Тъмната й коса бе прибрана в хлабава плитка. Умирах от желание да докосна копринените кичури, но се въздържах. Боях се, че щом веднъж позволя на ръцете си да усетят тялото й, ще изгубя контрол. А аз не исках да губя контрол. Още не.

— Тогава ми кажи какво е смъртта — помолих я. Бяха минали няколко дни от смъртта на годеницата ми Розалин. Разговорите с Катрин ми помогнаха да забравя вината си и да пристъпя в един свят, пропит с лимонено джинджифиловото ухание, където нищо — нито баща ми, нито Деймън, нито смъртта — можеха да ни достигнат. Това бе свят, в който се чувствах в безопасност. Отвън през прозореца виждах пълната луна да се отразява във водите на езерото в покрайнините на имението. Голямата къща тънеше в мрак. По небето нямаше нито едно облаче. Това беше моят рай.

— Откъде да започна? — попита Катрин, като прокара език по острите си зъби. Ръката ми се стрелна машинално към врата. Мястото, където Катрин бе забила удължените си кучешки зъби, все още бе чувствително и всеки път щом го докоснех, тялото ми се разтърсваше от удоволствие, примесено с болка.

— Кажи ми какво знаеш — както винаги нетърпеливо я подканих аз. Не свалях очи от нея, докато кръстосваше стаята напред–назад, с безшумни и леки котешки стъпки.

— Ами, всичко е въпрос на гледна точка. Да вземем например твоята почтена и добра Розалин — рече Катрин, наклони глава и се втренчи в мен.

— Какво имаш предвид? — попитах. Исках да узная как Катрин бе избягнала смъртта. Не разбирах защо намесваше Розалин. Тя знаеше, че би трябвало аз все още да тъжа и оплаквам момичето, което не успя да стане моя съпруга. И посвоему аз наистина я оплаквах и тъжах за нея.

— Е, ти си я спомняш, нали? Как изглеждаше, как ухаеше? — попита Катрин с мелодичния си, нежен глас.

— Разбира се, че си спомням — засегнах се аз.

— Тогава как така тя е мъртва, след като живее в спомените ти? — попита Катрин и кафявите й очи, впити в моите, се разшириха.

Въздъхнах над екзистенциалните й усуквания. Пристъпих към нея, изгарящ от желание да спрем да говорим.

Слава богу, Катрин разбра намека ми. Тя се наведе към мен и прокара игриво острите си зъби по шията ми, оставяйки само лека драскотина.

— Тъкмо това казвам и аз, Стефан. Без значение какво се случва, ние ще живеем вечно в спомена един за друг — промълви тя. Заби зъбите си в кожата ми, аз затворих очи, а светът потъна в черна бездна, докато й се отдавах.

Отворих рязко очи. Не бях съвсем изненадан, че сънувах Катрин. Когато животът ми вървеше добре, сякаш всички спомени за Катрин съществуваха в едно отдалечено кътче на съзнанието ми, което можех да не посетя с години. Но когато нещата загрубееха, тя беше навсякъде. Въпросът, на който все още нямах отговор, беше дали някога щях да се отърся от влиянието й, или тя винаги щеше да бъде там, дебнеща в сенките.

Ала сега не беше време да мисля за това. Трябваше да взема Вайолет от кръчмата и да я придружа до партито на пристанището. Замислих се дали да й позволя да дойде. Надявах се, че събитието ще ми даде възможност да продължа с търсенето на скривалището на вампира, ведно с шанса да се разтворя в тълпата, ако той ме търси. А аз не исках Вайолет да бъде там, където можеше да е и убиецът. Но в същото време осъзнавах, че тя е изпълнена с пламенна решителност и със сигурност щеше да присъства, независимо дали го исках или не.

Поне знаех, че с мен ще е в безопасност. Полагайки всички усилия един живот да не е застрашен от злото, може би щях да бъда възнаграден. Може би душата й щеше да бъде зрънцето пясък, миниатюрната тежест, която върху везните на моята вина щеше да уравновеси безсмислената смърт и разруха, причинени от мен в миналото.

Поне можех да се надявам.

Разтрих слепоочията си. През последните няколко дни ме измъчваше постоянна болка, упорита и жужаща като цикади в горещ юлски ден. Колкото по-дълго пребивавах в Лондон, толкова повече се влошаваше. Изправих се, прекосих стаята и приближих до прозореца. Отражението ми изглеждаше бледо и изтощено, а очите ми бяха кървясали. Изглеждах болен — и за вампир, и за човек. Докоснах инстинктивно врата си с пръсти, мислите ми се отнесоха отново към съня. Лекият бриз, шумолящ в полите на бялата й нощница, пламъкът на лампата, потрепващ на фона на белите стени, острата болка, когато зъбите на Катрин се забиваха в плътта ми… всичко изглеждаше толкова реално. Но, разбира се, пръстите ми не напипаха нищо друго, освен гладка кожа.

Катрин беше мъртва — окончателно и безвъзвратно мъртва, не със смъртта на обикновена простосмъртна — от двайсет години. При все това тя беше навсякъде, неотделима част от мен и Деймън. Тя беше права. А тогава бях такъв глупак, задето изобщо не разбрах какво се криеше зад думите й.

Отидох до мивката и наплисках лицето си със студена вода. Шокирах се, като видях колко мръсотия и сажди изтекоха в канала. Лондон беше мръсен град. Но отмиването на прахта от лицето ми не можеше да изстърже чернотата от душата ми.

Като забелязах, че слънцето потъва бавно зад хоризонта, хвърляйки отблясъци върху стената, довърших набързо измиването и завързах вратовръзката си. Прекосих с пъргави крачки вече познатите улици на града. Мразех нервността, която ме бе обзела, как се вглеждах с подозрение във всяко отминаващо лице.

Вайолет ме чакаше пред вратата на „Десетте камбани“, облечена в същата изумруденозелена рокля, която носеше в театъра преди няколко вечери. Беше очертала очите си с черен въглен, а устата й бе изрисувана в яркочервено. Докато в театъра роклята й стоеше прелестно, в кръчмата изглеждаше почти крещящо и безвкусно и нямаше да е никак трудно да я сбъркат с една от жриците на нощта. Или още по-лошо, с идеалната мишена за страховития убиец.

— Готова ли си да тръгваме? — попитах Вайолет, когато приближих и й подадох ръка. Тя кимна, пое я и започна да бъбри как бе минал денят й в кръчмата, докато вървяхме припряно по калдъръмените улици към пристанището. По пътя неколцина работници подсвирнаха на Вайолет. Аз ги изгледах кръвнишки, но вътрешно изтръпнах от страх. Имах чувството, че сме движещи се мишени за всеки, попаднал на пътя ни.

Когато приближихме, от един от складовете се разнесе музика. Беше весела, танцувална мелодия, а глъчката и оживлението, идещи от склада, контрастираха странно с тишината и пустотата от предишната нощ. Лондон ми напомняше на калейдоскоп — детската играчка, която веднъж ми бе купила Лекси. С едно завъртане и картината в другия край на тръбата се променяше и ти никога не можеш да отгатнеш каква ще е следващата. Надявах се само, че различните сцени, очакващи Вайолет и мен, ще бъдат приятни, а не страховити и ужасяващи.

— Ето че пристигнахме! Стефан, хайде! — възкликна спътницата ми и ускори крачка, когато зърна трима добре облечени мъже, които вървяха към един от слабо осветените складове покрай пристана.

Аз също забързах, докато се изравнихме. Обгърнах я с безгрижен жест, тъй като не исках да я изгубя от поглед, когато се озовем на партито. Няколко лодки и корабчета се поклащаха във водата, а пристанището бе пълно с народ, сякаш се намирахме на някоя улица в Ийст Енд след края на представлението. Вятърът донасяше на талази към нас музика и смях.

Двамата с Вайолет застанахме пред залостена метална врата и след като ми метна дяволит поглед, младата ми приятелка вдигна дръзко ръка, за да почука. Ала преди да го стори, вратата се отвори бавно.

— И това ако не е госпожица Бърнс! — изрече любезен глас и аз вдигнах поглед. От другата страна на вратата стоеше Самюъл, облечен в бяла риза, закопчана до врата, а широките му рамене опъваха тъмното вечерно сако.

— Благодаря ви много. — Вайолет се изчерви и поклони, а Самюъл й предложи ръката си.

— Здравей — поздравих любезно Самюъл. Въпреки че, поне според мен, не бях сторил нищо, с което да обидя Самюъл, той винаги се държеше дистанцирано към мен. Предположих, че е заради положението ми в обществото — от мазолестите ми ръце и наболата брада лесно можеше да се досети, че не се числя към неговия свят. Навярно би трябвало да съм доволен, че не бе прехвърлил презрителното си отношение и към Вайолет, ала високомерието му ме дразнеше. Може би разбирах малко защо Деймън толкова отчаяно желаеше да бъде приет в обществото.

— Стефан — промърмори Самюъл и лека усмивка пробяга по устните му. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш. — Явно аз не бях единственият, който тази вечер се насилваше да бъде любезен.

Въздухът бе наситен с уханието на различни скъпи парфюми и цигарен дим. Върху почти всяка свободна повърхност се виждаха поставки с горящи свещи и беше истинско чудо, че още нищо не се бе подпалило. Въпреки това в голямото помещение на склада цареше полумрак и бе невъзможно да се различат отделни лица, ако не са точно пред теб. В ъгъла духовият оркестър свиреше силно някаква мелодия, която не разпознах, чийто ритъм обаче сякаш бе в синхрон с туптенето в главата ми. Напразно се бях опасявал, че тоалетът на Вайолет няма да е подходящ. По-голямата част от жените носеха рокли с ниско изрязани деколтета, чиито поли прилепваха плътно около бедрата. Тук се бяха смесили два съвсем различни лондонски свята, явно съществуваха места, където изисканите и благопристойни обноски нямаха значение.

Внезапно чух пронизителен писък. Извъртях се рязко, зъбите ми се издължиха, готови за нападение.

Но видях само Вайолет в средата на стаята да прегръща високо, слабо момиче. Толкова силно се бе вкопчила в него, сякаш нямаше намерение никога да го пусне.

— Стефан! — извика Вайолет и размаха енергично ръце, за да отида при нея. Очите й сияеха. — Виж, че бях права. Знаех, че тя е жива. Това е Кора!

— Кора? — промълвих слисано, като се вторачих в момичето пред мен. Тълпата се бе разделила, за да наблюдава по-добре разиграващата се драма.

Кора кимна, бледосините й очи изглеждаха замъглени и нефокусирани.

— Да — потвърди тя простичко. — Аз съм Кора! — Думите се проточиха бавно, като гъст сироп. Дали бе под влияние на внушението? Нямах представа, не знаех какво е обичайното й държание. Но изпитах дълбоко безпокойство. Нещо не беше наред с тази среща. Беше твърде удобна след толкова много търсене.

— Добре ли си? Къде беше? — попитах, опитвайки се да не звуча като загрижен баща. Не исках да я изплаша. В крайна сметка ние бяхме напълно непознати. Но трябваше да зная.

Вайолет изглежда нехаеше за въпросите ми и галеше косата на сестра си все едно беше домашният й любимец.

— Това е Стефан — обясни тя. — Моят отскорошен най-добър приятел. Имам да ти разказвам толкова много… — Вайолет обви спонтанно ръце около шията на Кора, която също като тази на Шарлот, бе увита плътно с копринен шал.

— Къде беше? — попитах отново, угрижеността ми заплашваше да се превърне в отчаяние. Не можех да различа Деймън в тълпата от гуляйджии, но бях сигурен, че е наблизо.

— Къде бях ли? — попита Кора смутено. Усетих как стомахът ми се свива.

— Какво значение има това? — намеси се Вайолет. — Най-важното е, че Кора е жива и здрава, нали? — Вайолет вдигна ръце и разкопча медальона си. Тъкмо щях да й кажа да не го сваля, когато тя го закопча около врата на сестра си. Златната верижка проблесна на светлината на свещите.

— Това е подарък, за да не ме напускаш никога повече, чуваш ли? — заяви Вайолет и очите й се замъглиха от напиращите сълзи. Кора кимна, но сякаш не я слушаше. Хвърли поглед през рамото на Вайолет, явно търсеше някого. И макар че изглеждаше щастлива да види Вайолет, не преливаше от радост и възторг и като че ли не осъзнаваше напълно, че е била изгубена.

Продължи да примигва и да подръпва верижката около врата си. Дали бе хипнотизирана?

В този момент с ленива походка приближи Деймън, понесъл в едната си ръка бутилка с шампанско, а в другата високи чаши за шампанско. Зад него вървяха Самюъл и висок мъж с късо подстригана руса коса, облечен в костюм, с цилиндър на главата.

— Чух, че имало повод за празнуване — обяви Деймън, докато измъкваше ловко тапата на бутилката. Тя изхвръкна с празничен пукот, а той побърза да разлее пенливата течност по чашите.

— Това е сестра ми! — възкликна Вайолет, без да откъсва поглед от Кора.

— Колко мило — подметна с иронична нотка Деймън. — Семейните срещи са трогателни. Знаех си, че нещо у теб ми хареса от самото начало — додаде, обвивайки ръка около раменете на Вайолет. — Кора се присъедини наскоро към малката ни група като приятелка на брата на Самюъл. Сега изглежда всички сме едно голямо семейство!

— Това е Кора — намесих се гневно. — Спомняш ли си?

Деймън сви рамене.

— Както казах, не помня това, което не е във вестниците. С възрастта паметта ми отслабва все повече и повече! — обяви приповдигнато той.

— Млъквай — изръмжах.

— Нима това е начинът да се говори с брат? — с усмивка попита Деймън.

— Хайде, хайде! — намеси се Самюъл, като вдигна чашата си за тост, неподозиращ за напрежението помежду ни. — За семействата. Включително и за моя брат Хенри — добави и посочи към бледия, русокос мъж, застанал до него. На пръв поглед изглеждаше около осемнайсет или деветнайсетгодишен.

— Приятно ми е да се запознаем — промърморих, едва успявайки да възвърна любезния си тон. Но лицето на Хенри се озари от широка усмивка и той разтърси енергично ръката ми.

— На мен също ми е приятно — изрече с аристократичен британски акцент, който звучеше също като този на брат му. Но топлото и почти наивно изражение нямаше нищо общо с това на Самюъл — и аз тутакси забелязах, че стрелна поглед към Вайолет.

— Здравей — поздрави я той сърдечно.

Вайолет се извърна към него, вдигнатото й нагоре лице бе озарено от неподправен интерес. Знаех, че в момента станах свидетел на преминаването на светкавичен поток от емоции, които хората приемат за даденост — мигове, в които един непознат се превръща в нещо повече, в някоя личност, за която даден човек може да си въобрази, че е познавал през целия си живот. В полумрака нямаше начин Хенри да разбере, че Вайолет е сервитьорка. Тя говореше с добре школувания глас на актриса, а по новата й рокля не си личаха петната от „Десетте камбани“. Това е забележителен век. Както ми бе казал Джордж, Вайолет наистина би могла да се издигне над своята класа и да открие щастието. Тя го заслужаваше.

И въпреки че Кора бе намерена и не изглеждаше зле поне външно, знаех, че не бих могъл да си замина, докато не разгадая тази мистерия. Защо Деймън беше толкова потаен? Струваше ми се почти сигурно, че по някакъв начин е замесен в убийствата. Въпросът беше какво бе направил? И с кого го бе направил?

Погледнах отново към Хенри и Вайолет. Двамата бяха увлечени в разговор, главите им бяха сведени, сякаш се познаваха от години. Поне засега Вайолет си имаше занимание и беше с някой, който не беше опасен, а това ми даваше възможност да потърся в тълпата тайнствения вампир, който ми се изплъзна миналата нощ.

Ала промъкването из оживеното сборище се оказа безплодно. Момичетата бяха толкова пияни, че едва стояха прави и постоянно се бутаха в мен, а оглушителният шум от оркестъра претоварваше сетивата ми. Излязох от склада с надеждата да се опитам да открия вратата, през която снощи вампирът бе нахлул тичешком. Може би бе оставил някаква следа.

Свежият въздух прочисти главата ми. Реших да заобиколя склада и да потърся познат прозорец или врата. И тогава се изви вятър и аз я подуших.

Това бе миризмата на кръв — топла, пулсираща съвсем близо.

Скръцнах със зъби. Миризмата тутакси събуди ненаситната ми жажда и ме изнерви. Убиецът навярно беше един от гостите на партито. Но кой беше това? Или — и това бе мисълта, която ме хвърли в ужас — той вече бе действал и във въздуха се носеше уханието на съвсем прясно убийство?

Вероятността ме накара да се втурна обратно в склада и да разбутам обезумяло тълпата, отчаяно търсещ източника на миризмата. Нямах никакво време за губене. Все едно отново преживявах за кой ли път познатия сценарий, винаги се озовавах на мястото с половин секунда, половин минута или половин ден по-късно. Но този път ще е различно, помислих си диво, когато се блъснах в една танцуваща двойка — мъжът въртеше все по-бързо и по-бързо жената в обятията си. Вече не бях вампир младок, термин, който с добронамерена насмешка използваше Лекси, за да ме опише. Вече имах мъдрост, възраст, пролята кръв зад гърба си. Този път ще спра злото, преди да се е развихрило.

Складовото помещение беше измамно голямо и аз бях шокиран, че мястото сякаш нямаше край, всеки сантиметър от бетонния под бе пълен с хора, които се смееха, пушеха и пиеха, сякаш нямаха никаква грижа на този свят.

— Извинете ме! — крещях в отчаянието си, докато си проправях път между двойките, настъпвайки ги по обувките, следвайки все по-острата миризма на желязо — докато не се блъснах в нещо твърдо и солидно.

Вдигнах глава. Беше Самюъл. Мигом се изпънах в цял ръст и му се усмихнах сковано. Знаех, че с трескавото си лутане из помещението сигурно приличах на пиян или луд.

— Извини ме и ти! — викна дружески Самюъл, като дръпна леко назад чашата си с уиски. — Май доста бързаш — додаде и ме погледна развеселено.

— Търся един приятел — смотолевих, докато погледът ми прескачаше от лице на лице. Осъзнах, че докато тичах наоколо не бях видял Вайолет. Сега не само търсех убиец, но и невинно момиче. Трябваше да се уверя, че тя е в безопасност.

— Смятай, че си го намерил! — обяви весело Самюъл и застана на пътя ми.

— Не си ти. — Чак след като думите излязоха от устата ми осъзнах колко грубо са прозвучали. — Искам да кажа, че търся Вайолет.

— Вайолет! — Очите му светнаха с разбиране. — Разбира се. Струва ми се, че я видях да седи на бара… искаш ли да отидем заедно?

Когато се запътих към бара, не си дадох труд да бъда любезен, докато оглеждах отчаяно тълпата. Оказа се, че докато съм тичал наоколо, тя доста е оредяла и най-сетне можех да стоя, без да ме блъскат и бутат.

Почаках очите ми да привикнат с мъждивото осветление. В другия край на склада две отворени врати водеха към доковете, а отвъд тях бе водата. Вратите бяха подпрени с няколко празни дървени щайги от мляко, вероятно, за да влезе свеж въздух. Докато останалата част от склада продължаваше да е наблъскана с хора, тази беше неосветена и празна. Усещах миризмата на паяжини и плесен.

И кръв.

Отвън облаците върху небето се бяха разместили и през мръсните прозорци в единия край на склада се процеждаше лъч лунна светлина. Погледът ми попадна върху смачкана купчинка в ъгъла. Отначало се надявах, че това са някакви стари дрехи или парцали, събрани там заради партито. Ала не бяха. Платът беше яркозелен.

Пребледнях. Знаех какво ще видя още преди да обърна купчинката.

Но когато го сторих не можах да сдържа задавения си вик.

Беше Вайолет, гърлото й бе прерязано, любопитните й сини очи бяха широко отворени и немигащи, сякаш втренчени в тълпата, танцуваща само на няколко метра от студеното й, бяло тяло.