Преследвачът

14

Понякога има моменти в живота ми, когато чувствам, че нещо или някой бди над мен. Иначе как двамата с Вайолет щяхме да стигнем толкова лесно до гара Падингтън, без да ни спре полицай или някой загрижен минувач? Разбира се, помогна и фактът, че взехме малко дрехи от багажа на пътниците, докато те чакаха влака си, и вече не бяхме облечени с дрехи, изцапани с кръв. Но въпреки това се налагаше да придържам Вайолет и дори най-нехайният наблюдател можеше да види, че е на крачка от смъртта. При все това никой не ни забеляза.

Не мисля, че това беше провидение. Може би някога щях да вярвам, но сега го чувствах единствено като доказателство за присъщото зло на природата ми. Аз плашех хората. Тази нощ единствените, които можеха да се изпречат на пътя ни, бяха чудовищата.

След като стигнахме до гарата, използвах последните монети в джобовете си, за да купя билети до Айвънхоу. Хванахме първия влак, който тръгваше от града, и би трябвало да изпитвам облекчение. Ала не беше така. Защото нямах представа кога Вайолет ще умре. Надявах се само да стигнем благополучно до моята колиба.

— Стефан? — попита Вайолет, а пръстите й, леки като криле на колибри, се плъзнаха по ръката ми.

— Да? — отвърнах и откъснах поглед от прозореца. Вместо да изглежда на прага на смъртта, бузите на Вайолет се бяха зачервили, а очите й блестяха. Бяхме във влака вече близо час и сега се намирахме в обширните покрайнини на Лондон. Само полъхът на провинциалния въздух бе сторил чудеса със спътницата ми. Ала не можеше да я спаси.

— Чувствам се по-добре — прошепна с надежда девойката, сякаш отгатнала мислите ми. — Мислиш ли, че ще живея?

— Не — отвърнах тъжно. Не исках да изглеждам безчувствен, но щеше да е още по-жестоко, ако й дам напразна надежда. Без значение колко добре изглеждаше, съдбата на Вайолет бе предначертана.

— О — промълви тя тихо, стисна устни и се втренчи в зелените простори, покрай които минавахме. Купето, в което седяхме, беше идентично на онова, в което пътувах на път за Лондон. Помежду ни имаше сребърен поднос, върху който бяха подредени чинийки от китайски порцелан, пълни с кифлички и сандвичи. Беше още много рано и влакът беше почти празен. Вайолет подремваше, а когато се събуждаше, си гризваше изискано от една от кифличките. Аз от своя страна прекарах по-голяма част от пътуването, като се взирах през прозореца. Пейзажът бе тучен и яркозелен, в пълен контраст с мрачното ми настроение.

— След като преходът започне, няма лек — повторих търпеливо.

— Освен ако не пия човешка кръв — поправи ме Вайолет.

— Това не е лек — казах мрачно.

— Зная — пророни тихо Вайолет, преди да зарее отново поглед в далечината.

— Ако можех да се върна назад и да направя всичко отново, щях да избера смъртта — уверих я и сложих ръка върху нейната, за да я успокоя.

— Толкова много неща не съм видяла и не съм направила — въздъхна Вайолет тъжно. — Никога не съм била на сцената, не съм родила деца… дори никога не съм била влюбена.

Продължих да милвам малката й ръка. Нямаше какво да кажа.

Вайолет изхълца и отпусна глава на рамото ми.

— Толкова ми е студено — прошепна.

— Зная, зная. — Погалих косата й, искаше ми се да можех да направя смъртта й по-лека. Ще бъде, казах си. Щом се озовем в Абът Манър и далеч от опасността. Исках тя да намери покой и умиротворение в моята колиба и да си отиде без мъки. Беше имала тежък живот. Може би в отвъдното щеше да й е много по-добре.

Дишането на Вайолет се успокои и тя заспа. Погледнах през прозореца. Колкото повече се отдалечавахме от Лондон, толкова по-ясно синьо беше небето. Долових слаб звук, но не идваше от главата ми. Идваше отвън.

— Да? — извиках рязко, предполагайки, че е стюардът с още кифлички или вестници.

Но никой не отговори. Драскащият звук бе настойчив и по-силен, отколкото на някой нелегално пътуващ плъх.

Чух и друг звук, сякаш влакът беше блъснал голямо животно. Но не спря, а продължи да се търкаля по релсите. Погледнах през прозореца и дълго и ниско ръмжене, което дори не разпознах като мое, излезе от устните ми.

Там, висящ с главата надолу от покрива, през прозореца се взираше Хенри, братът на Самюъл. Лицето му беше притиснато до стъклото, а златисторусата му коса се развяваше на вятъра.

Погледите ни се кръстосаха и за един безумен миг си помислих, че е дошъл да види Вайолет — нетърпелив поклонник, чието ухажване бе стигнало твърде далеч. Но тогава забелязах удължените му кучешки зъби, кървясалите очи и бавно проумях. Хенри беше вампир. И Хенри не търсеше Вайолет с нетърпението на влюбен. Той беше на лов — за нас.

Побързах да спусна завесите и се огледах диво, търсейки някакъв изход за бягство. Но разбира се, такъв нямаше. Ожесточих се и усетих как сърцето ми се изпълва с ненавист. Това бе дело на Деймън. Трябваше да е негово. Защо иначе Хенри щеше да е тук? Дори когато бяхме деца, той обичаше да подкокоросва момчетата на Гифън да хвърлят камъни по преминаващия влак или да пуснат пилетата от кокошарника по време на някое барбекю. По този начин не рискуваше да накажат него. Сега правеше същото, но с група вампири.

Трябваше да защитя Вайолет. Не можех да позволя на Хенри да се докопа до нея и да я насили да пие кръв. Нямаше да допусна малката ми невинна приятелка да се превърне във вампир против волята си. Прокраднах се бързо в товарния вагон и се изкачих по паянтовата стълба до железния покрив на влака. Вятърът запрати прахоляк и камъни в лицето ми, а вихрушка от сажди и дим се завъртя около главата ми, така че не виждах почти нищо.

— Хенри! — извиках, като се улових здраво за комина на покрива, откъдето излизаше парата. Приведох се ниско, готов за схватка.

Нищо. Влакът продължаваше да се движи с пухтене напред. Тънка нишка на съмнение започна да се промъква в мозъка ми. Дали не е било някакво видение? Параноидна халюцинация?

Зад мен се разнесе вик на ярост.

Преди да успея да се обърна, усетих тежест върху гърба си, последвана от две студени ръце, които обвиха врата ми. Въздухът излезе със свистене от дробовете ми, аз се извих, опитвайки се да се измъкна от хватката, ала шията ми бе стисната здраво в примката между лакътя и долната част на ръката му. Изпъшках и се опитах да се боря с него, като в същото време се стараех да не изгубя равновесие.

— Готов ли си да умреш? — прошепна Хенри в ухото ми. Безукорният му акцент бе със съвършена модулация, а дъхът му опари врата ми. Отново притисна трахеята ми.

Да умра. Думите отекнаха в главата ми. Бях забравил какво е да си преследван. Ала сега бях заловен. И ако не направех нещо, щях да умра. А съдбата на Вайолет щеше да бъде по-лоша и от смъртта. Трябваше да направя нещо… Трябваше да…

Остани неподвижен, изкрещя един глас в главата ми. Дали беше на Лекси? Или моят собствен, макар да противоречеше на най-съкровените ми инстинкти или разум. Ръката ми се изви под хватката на Хенри. Остани неподвижен, настоя гласът.

— Изплашен ли си? А ти си мислеше, че съм само малкият Хенри. Един от предвзетите приятели на Деймън, маловажни и безинтересни за един голям, силен американски вампир като теб. Не съм ли прав, глупако? — попита Хенри саркастично, като ме придърпа по-близо. Явно се опитваше да прекърши врата ми, а след това щеше да ме прониже с кол, да ме изгори или да направи с мен каквото си пожелае. Десетки сценарии, всеки нов по-лош от последния, се вихреха в главата ми.

— Какво? Няма ли да ми говориш? — предизвика ме Хенри. Втренчих се в траверсите, отминаващи под мен и призовах цялата сила, стаена в най-съкровените кътчета на съществото ми. Припомних си Кали, чиято смърт остана неотмъстена. Помислих за Вайолет, която щеше да е следващата жертва.

— Това ще свърши сега! — изкрещях, завъртях се рязко и се отскубнах от хватката му с готови юмруци. Бях по-едър от него, но от натиска на ръката му върху гърлото ми знаех, че той е по-силен. Затова трябваше да бъда по-бърз и по-умен.

— По този начин ли искаш да стане? — изръмжа Хенри и се хвърли към мен. Аз го отбягнах и кракът ми започна да се плъзга от покрива. Пресегнах се и се вкопчих в комина, а Хенри замахна с юмрук. Той се заби в слепоочието ми и за миг виждах единствено безброй звезди.

Ниският, самодоволен смях на Хенри ме изтръгна от мъглата на болката.

Престорих се, че се олюлявам, сякаш всеки миг ще се пусна от опората си. Исках да изненадам Хенри неподготвен. И тогава замахнах назад и го цапардосах.

От сцепената устна на Хенри бликна кръв, а аз отстъпих и огледах със задоволство резултата от усилията ми.

— Май не е толкова лесно, колкото си мислеше, нали? — попитах с отвращение. Деймън навярно бе казал на приятелчетата си, че винаги избягвам конфликтите, дори на свой риск. Е, вече не. Приключих с игричките на Деймън.

Хенри отстъпи на няколко метра, разтриваше раната си и възстановяваше силите си. Раната изчезваше с шеметна бързина и аз знаех, че трябва да действам бързо.

Приклекнах, с надеждата, че инстинктите ми, тренирани вследствие на десетилетия скачане с коне, няма да ме подведат. Цялото умение се състоеше да се концентрираш изцяло натам, накъдето отиваш, и никога да не поглеждаш настрани. Втренчих се в малката вдлъбнатина в средата на вагона няколко метра по-нататък и скочих.

Тялото ми се наклони и полетя като парцалена кукла през пространството. Чух зад гърба си ръмженето на Хенри. Не погледнах, концентрирайки се върху това малко несъвършенство върху покрива на влака, докато краката ми се приземиха с тъп звук върху метала. Тогава се извъртях, метнах се напред, целейки се в лицето му и го ударих с все сила. Юмрукът ми се стовари върху физиономията му. Противникът ми застина за миг, тялото му се олюля на един крак във въздуха, като танцьор, очакващ следващия пирует, преди да се прекатури от покрива на влака. Стовари се като купчинка на земята, която ставаше все по-малка и по-малка, докато влакът се отдалечаваше.

— Ще се видим в ада — промърморих. За всеки друг това би било проклятие. Но за мен беше обещание.

Слязох обратно по разнебитената стълба и пристъпих в товарния вагон с огромната надежда, че там няма да ме очаква нито кондуктор, нито полицай. Бях изтощен, целият треперех и бях покрит с кръв и сажди.

Поех обратно към купето си, облекчен, че никой не ме спря по пътя. Вайолет все още спеше, дишането й бе накъсано и тежко, от време на време прекъсвано от изпъшкване, макар че единствено тя знаеше дали е заради болка, или кошмар.

Не можех да седя. Вместо това закрачих като диво животно в клетка, изпълнен с отчаяното желание да направя нещо. Значи Деймън бе възложил на Хенри да свърши мръсната му работа. Въпросът беше къде бяха останалите? Имах сила да се боря с един, ала дали щях да се преборя с неколцина? И дали щяхме да успеем да се крием от тях достатъчно дълго, така че поне Вайолет да умре в мир?

Свирката на влака изсвири и Вайолет се размърда в скута ми. Пристигнахме на малката гара в Айвънхоу.

— Събуди се — подканих я и нежно я изправих. Слепоочието ми пулсираше, а раната зарастваше бавно — сигурен знак, че бързо губех сили.

— Стефан — отрони сънливо момичето, преди да отвори очи. — Какво е станало? — ахна тя, когато видя в какво състояние бях.

— Били сме проследени — отвърнах рязко, като погледът ми минаваше покрай Вайолет, насочен към отражението ми в прозореца. Изглеждах ужасно. Все едно съм участвал във война. Което повече или по-малко, беше истина. — От Хенри — уточних мрачно.

— Хенри! — ахна Вайолет и лицето й доби смъртна бледност. — Какво искаш да кажеш?

— Той също е вампир. Деймън има много силни приятели. Но аз се отървах от него — успокоих я. Знаех, че прозвуча все едно съм го убил и наистина пламенно желаех това да бе истина. Но имах чувството, че само съм го ранил, а при това положение той много скоро щеше да се върне. Свирката на влака изсвири отново и навлязохме в перона на гарата. — Хайде, ела с мен — казах припряно.

Вайолет се изправи с усилие и ме последва надолу по тесния коридор на купето.

— Сър? — извика кондукторът зад нас. Обърнах се рязко, разбрал, че една секунда му е била достатъчна, за да види кръвта по ръцете ми и саждите и мръсотията върху дрехите ми.

Още веднъж, казах си и сключих поглед с неговия. Само защото през последните няколко дни внушението се бе превърнало почти в ежедневие за мен, не означаваше, че ми струва по-малко усилия. Заповядах си да остана неподвижен.

— Ти никога не си ни виждал — изрекох, когато влакът спря и спирачките изскърцаха остро.

Вайолет стискаше здраво ръката ми и се скри зад гърба ми, като че ли беше изплашено животинче, закриляно от по-едър и по-силен член на стадото.

Продължих да се взирам във воднистите, сънени очи на кондуктора.

— Ние сега си тръгваме. И когато минеш през вагона, вече няма да си спомняш за нас — казах, докато слизах по стъпалата към перона. Кондукторът се потътри зад нас, наведе се над стъпалата, сякаш се колебаеше дали да скочи от влака, за да ни зададе още въпроси. Продължих да го гледам втренчено.

— Никога не съм ви виждал… — чух мъжът да се съгласява, преди свирката да изсвири отново и влакът да потегли бавно.

— Какво стана? — попита Вайолет, сложила ръце на кръста си, докато облакът прах от заминаващия влак бавно се слягаше около нас. Все още изглеждаше замаяна и залиташе все едно беше пияна.

— Това е силата, която ние, вампирите, притежаваме. Мога да подчиня хората на волята си. Не обичам да го правя, но понякога е полезно и се налага. — Надявах се, че няма да ми се наложи да използвам внушението по време на петте километра път, които ни очакваха до имението. Кой знаеше дали госпожа Тод от пощата или господин Еванс от универсалния магазин няма да надзъртат иззад завесите, чудейки се какво прави надзирателят от имението Стефан с това разплакано, бледо и болно момиче. — Но вече сме в Айвънхоу и ти си в безопасност.

Вайолет поклати глава.

— Аз не съм в безопасност — изрече с нисък и слаб глас. — Аз умирам. — Видях как потрепна и осъзнах, че слънчевите лъчи сигурно са много болезнени за нея. По ръцете и краката й се виждаха големи червени петна, а лицето й лъщеше от пот. Погледнах безпомощно към моя пръстен с лапис лазули, отчаяно ми се искаше да можех да направя нещо. Но трябваше да нося пръстена постоянно.

— Да вървим — подканих я, улових я под ръка и прекосихме улицата към отсрещната, сенчеста страна. Не беше кой знае какво облекчение, но все беше нещо. После двамата се запътихме бавно към Абът Манър.